Възмездието

ГЛАВА 7Покана

Мис Марпъл реши да пропусне следобедното разглеждане на забележителности. Призна, че се чувства уморена и че предпочита да не разгледа старата църква и стъклописите й от 14-и век. Каза, че ще си почине малко и след това ще се присъедини към групата в чайната на главната улица. Мисис Сандборн се съгласи, че решението й е много разумно.

Мис Марпъл седна на една пейка и ред чайната и се замисли какво да прави отсега нататък и дали изобщо да го прави или не.

Когато другите дойдоха да пият чай след известно време, за нея не бе никак трудно да се присъедини непринудено към мис Кук и мис Бароу и да седне заедно с тях на маса за четирима. На четвъртия стол седна мистър Каспар, но мис Марпъл реши, че той не знае достатъчно добре английски, за да й попречи.

Тя се наведе малко напред и между две хапки от вкусната швейцарска кифличка, заговори на мис Кук:

— Знаете ли, съвсем сигурна съм, че сме се виждали някъде. Много се мъчих да си спомня… паметта ми вече не е така добра, но все пак съм добра физиономистка и съм сигурна, че сме се виждали.

Мис Кук я изгледа любезно, но със съмнение. След това очите й се насочиха към мис Бароу. Мис Марпъл също погледна мис Бароу, но не забеляза признак, че тя би могла да реши загадката.

— Не зная дали някога сте идвали в нашия край — продължи мис Марпъл. — Живея в Сейнт Мери Мийд. Това е много малко селце. Е, в наши дни вече не е чак толкова малко… Навсякъде се строи толкова много… Не е далеч от Мъч Бенъм и е на дванадесет мили от морския бряг при Лумът.

— О! — възкликна мис Кук. — Нека да помисля… Познавам Лумът много добре и може би…

Изведнъж мис Марпъл извика със задоволство:

— Но разбира се! Един ден бях в градината си в Сейнт Мери Мийд и вие минахте по улицата пред оградата. Поговорихме малко… Казахте, че сте отседнали при… при някаква приятелка…

— Разбира се! — възкликна мис Кук. — Как не можах да се досетя по-рано! Сега си спомних коя сте… Говорихме колко е трудно в наше време човек да си намери градинар… Искам да кажа, добър градинар.

— Да. Помислих си, че не сте от нашето село и че сигурно сте на гости на някого…

— Да. Бях при… — мис Кук се поколеба за миг, като човек, който се мъчи да си спомни някакво име.

— Не беше ли мисис Съдърланд? — предположи мис Марпъл.

— Не, не… Беше мисис…

— Хейстингс — намеси се мисис Бароу уверено и взе парченце шоколадова торта.

— О, да — каза мис Марпъл. — В една от новите постройки.

— Хейстингс! — възкликна мистър Каспар неочаквано и на лицето му се разля усмивка. — Бил съм в Хейстингс. Бил съм и в Ийстбърн… Много хубаво… Край морето.

— Какво съвпадение! — продължи мис Марпъл. — Да се срещнем толкова скоро! Светът е малък, нали?

— Няма нищо чудно — каза мис Кук вяло. — Всички ние толкова обичаме градините…

— Цветя много красиво — каза мистър Каспар. — Аз много обича… — отново се усмихна той.

— Толкова редки и красиви растения има… — прекъсна го мис Кук.

Мис Марпъл заговори с пълна скорост за градинарство съвсем професионално. Мис Кук отговаряше. Мис Бароу правеше случайни забележки.

Мистър Каспар изпадна в усмихнато мълчание.

По-късно, когато мис Марпъл както обикновено си почиваше преди вечеря, тя се опита да систематизира новите факти. Мис Кук беше признала, че е ходила в Сейнт Мери Мийд. Беше признала, че е минала покрай къщата й и че е разговаряла с нея. Беше се съгласила, че срещата им е съвпадение. Съвпадение? Мис Марпъл се замисли и започна да преобръща думата в ума си като някое дете, което не преглъща сладоледа, за да определи вкуса му. Наистина ли беше съвпадение? Или имаше някаква друга причина тя да е тук? Дали и нея не я бяха изпратили на тази екскурзия? Да са я изпратили? А защо? Това предположение не беше ли нелепо?

„Всяко съвпадение — каза си мис Марпъл — си струва да бъде отбелязано. Ако наистина е съвпадение, по-късно можеш да го забравиш.“

Мис Кук и мис Бароу бяха съвсем обикновени приятелки, тръгнали заедно на екскурзия, което според техните думи, правеха всяка година. Миналата година са били на обиколка в Гърция, преди това в Холандия, преди това в Северна Ирландия. Изглеждаха съвсем нормални, приятни жени. Само че мис Кук, като че ли се канеше да отрече, че е била в Сейнт Мери Мийд. Беше погледнала приятелката си мис Бароу, сякаш очакваше инструкции какво да отговори. Може би мис Бароу беше главната фигура…

„Разбира се — каза си мис Марпъл, — може и да съм си въобразила всичко това. Тези неща може да са били чиста случайност.“

Изведнъж в ума й се появи думата „опасност“. Мистър Рафиъл намекваше за опасност в първото си писмо, а във второто казваше, че може би ще й е необходим ангел хранител. Дали наистина не я заплашваше някаква опасност? Защо? От кого?

Сигурно не от мис Кук и мис Бароу — толкова обикновени на вид жени…

Независимо от всичко мис Кук беше променила цвета на косата и прическата си. Всъщност беше променила външния си вид доколкото бе възможно… Това меко казано беше странно! Тя отново се замисли за останалите от групата.

Не беше никак трудно да си представи, че мистър Каспар е опасен човек. Не разбираше ли английски по-добре, отколкото искаше да покаже? Започна да се чуди.

Мис Марпъл изобщо не беше успяла напълно да се отърве от викторианската си представа за чужденците. С тях човек никога не можеше да бъде сигурен за каквото и да било. Абсурдно е, разбира се, да се мисли така… тя имаше много приятели от чужбина. И въпреки това? Мис Кук, мис Бароу, мистър Каспар, младият човек с буйната коса… Емлин еди-кой си… революционер, действен анархист? Мистър и мисис Бътлър… толкова мили американци… но пък… прекалено мили може би?

„Наистина — каза си мис Марпъл, — трябва да се овладея.“

Тя насочи вниманието си към програмата на пътуването. Утрешният ден щеше да бъде доста напрегнат. Най-напред пътуване с автобус до някакво място с доста ранно тръгване, дълго, изтощително ходене по някаква крайбрежна пътека следобед… доста тежка програма. Всички, които предпочитаха да почиват, биха могли да останат в хотел „Златния глиган“, който имаше много приятна градина, или можеха да посетят за около час някаква природна забележителност, която се намираше недалеч. Мис Марпъл си помисли, че за нея може би второто е по-подходящо.

Но тя не знаеше, че плановете й внезапно ще се променят.

На следващия ден, когато мис Марпъл слезе от стаята си в хотел „Златния глиган“, след като изми ръцете си преди обяд, към нея се приближи една жена с пола и сако от туид и й заговори доста нервно:

— Извинете, вие ли сте мис Марпъл? Мис Джейн Марпъл?

— Да, това е името ми — отговори тя леко изненадана.

— Аз съм мисис Глин. Лавиния Глин. Аз и двете ми сестри живеем недалеч оттук… Виждате ли, чухме, че пристигате и…

— Чухте, че пристигам? — Мис Марпъл се изненада още повече.

— Да. Един стар наш приятел ни писа… О, преди доста време, трябва да има три седмици, и ни помоли да запомним тази дата. Когато пристига групата на тази туристическа агенция… Каза ни, че негова близка приятелка… или роднина, не помня вече… ще бъде в нея.

Мис Марпъл продължи да я гледа с изненада.

— Говоря за мистър Рафиъл — каза мисис Глин.

— О! Мистър Рафиъл… — възкликна мис Марпъл. — Вие… Знаете ли, че…

— Че е починал? Да. Колко тъжно! Малко след като получихме писмото му. Трябва да е станало много скоро след като ни писа. Но той много настойчиво ни помоли да направим това, което искаше… Предположи…, че може би ще ви е приятно да останете при нас една-две нощи. Тази част на обиколката е много уморителна. За младите не представлява проблем, но за всеки по-възрастен… Има преходи от по няколко мили и изкачване по нелеки пътеки в скалите… Аз и сестрите ми много ще се радваме, ако дойдете да погостувате у дома ни. Къщата е на десет минути пеша от хотела и съм сигурна, че ще можем да ви покажем много интересни неща в околността.

Мис Марпъл се поколеба за миг. Видът на мисис Глин й допадаше — малко пълна, добродушна и внимателна, макар и малко срамежлива. Освен всичко друго това беше инструкция на мистър Рафиъл… Следващата нейна стъпка? Да, най-вероятно беше така.

Чудеше се защо изпитва безпокойство. Може би, защото вече се чувстваше като у дома си сред хората от групата, като част от тях, нищо че ги познаваше само от три дни.

Тя се обърна към мисис Глин и й каза:

— Благодаря ви, много мило от ваша страна. Ще дойда с удоволствие.