Възмездието

ГЛАВА 6Любов

На следващата сутрин посетиха една неголяма къща от времето на кралица Ан. Пътуването до нея не беше много дълго и уморително. Постройката беше очарователна на вид, с интересна история и много красива, необикновено оформена градина.

Ричард Джеймсън, архитектът, беше възхитен от изящната конструкция на къщата и тъй като беше от хората, които обичат да слушат собствения си глас, започна да спира в почти всяка стая, през която минаваха, да посочва всеки по-особен орнамент, да споменава дати и архитектурни стилове. Някои хора от групата, в началото заинтригувани, впоследствие започваха леко да нервничат от монотонната до известна степен лекция. Някои дори изостанаха назад и се отделиха от останалите. Местният екскурзовод, който ги развеждаше, не беше особено очарован от факта, че един от екскурзиантите е узурпирал професията му. Той направи няколко опита да вземе нещата в свои ръце, но мистър Джеймсън беше непреклонен. Екскурзоводът направи един последен опит.

— В тази стая, дами и господа, така наречената „Бяла гостна“, някога е бил намерен труп. Млад мъж, пронизан с кинжал, проснат пред камината. Било е през хиляда седемстотин и някоя година. Говори се, че лейди Мофът, тогавашната господарка, имала любовник. Той влизал през една малка странична врата, изкачвал се по стръмно тайно стълбище и влизал през тайния вход, който се е намирал тук до камината. Сър Ричард Мофът, съпругът на дамата, бил в чужбина, но неочаквано се завърнал и ги заварил заедно.

Екскурзоводът замълча гордо. Беше доволен от реакцията на публиката, която се зарадва на възможността да си почине от архитектурните подробности, които бяха принудени да слушат досега.

— Нали е много романтично, Хенри? — каза мисис Бътлър със звънкия си американски акцент. — В тази стая наистина има атмосфера. Усещам я. Наистина я усещам.

— Мейми е много чувствителна към такива неща — обясни съпругът й гордо на околните. — Веднъж бяхме в една стара къща в Луизиана…

Разказът за особената чувствителност на Мейми набра скорост и мис Марпъл заедно с някои други се възползва от възможността незабелязано да се измъкне от стаята и да слезе по украсеното с орнаменти стълбище на партерния етаж.

— Само преди няколко години — каза мис Марпъл на мис Кук и мис Бароу, които бяха до нея — едни мои приятели преживяха нещо наистина ужасно. Една сутрин намериха на килима в библиотеката си труп.

— Някой от семейството? — попита мис Бароу. — Епилептичен припадък?

— О, не. Беше убийство. Непознато момиче с вечерен тоалет. Блондинка. Но косата й била боядисана. Всъщност е била брюнетка. И… О! — Мис Марпъл млъкна и се вгледа в кичура руса коса на мис Кук, който се показваше изпод шала й.

Изведнъж си спомни. Вече знаеше защо мис Кук й се струваше позната и знаеше къде я беше виждала. Само че тогава косата й беше тъмна — почти черна. А сега беше светло руса.

Мисис Райзли-Портър се появи в горния край на стълбището и докато слизаше надолу, заговори с нетърпящ възражение тон:.

— Наистина ми омръзна да се качвам и да слизам по стълби. И обикалянето на тези стаи наистина е отегчително. Струва ми се, че градините тук, макар че не са особено големи, са добре известни сред градинарите. Предлагам ви незабавно да отидем в градината. Струва ми се, че не след дълго ще се заоблачи и може да завали още преди обяд.

Властният тон, с който говореше мисис Райзли-Портър, както обикновено даде резултат. Всички, които се намираха до нея или бяха чули думите й, послушно я последваха през френския прозорец на трапезарията към верандата и градината. Градината наистина беше хубава.

Самата мисис Райзли-Портър обсеби полковник Уокър и тръгна бързо но пътеката. Някои я последваха, други тръгнаха в обратна посока. Мис Марпъл решително се насочи към една пейка, която освен че беше удобна, имаше и художествена стойност. Отпусна се на нея с истинско облекчение и чу още една въздишка — не по-лека от нейната, изпусната от мис Елизабет Темпъл, която дойде да седне до нея на пейката.

— Разглеждането на тези къщи наистина е уморително — каза мис Темпъл. — Най-уморителното нещо на света. Особено ако трябва да изслушаш по една отегчителна лекция във всяка стая.

— Но това, което чухме, беше доста интересно — възрази мис Марпъл не много уверено.

— Така ли смятате наистина? — попита мис Темпъл. Тя се обърна леко и погледът й срещна погледа на мис Марпъл. Между двете жени премина нещо — искричка взаимно съгласие и разбирателство, примесени с шеговитост.

— Вие не смятате ли? — попита мис Марпъл.

— Не — отвърна мис Темпъл.

Сега вече разбирателството между двете жени беше напълно установено. Те продължиха да седят мълчаливо на пейката. След малко мис Темпъл заговори за градини и по-специално за тази:

— Създадена е от Холман някъде през 1798-а или 1800-та година. Умрял е млад. Жалко. Бил е гениален.

— Наистина е жалко, когато умре млад човек — съгласи се мис Марпъл.

— Дали наистина? — попита мис Темпъл замислено.

— Човек може да пропусне толкова много неща — обясни мис Марпъл. — Толкова много неща!

— Или да избегне много неща — каза мис Темпъл.

— На моята възраст не мога да не мисля, че ранната смърт означава да пропуснеш много неща — възрази мис Марпъл.

— А пък аз, след като съм прекарала по-голямата част от живота си сред младите, гледам на живота като на нещо завършено. Какво беше казал Т. С. Елиът?

„Мигът на розата и мигът на тисовото дърво са еднакво продължителни.“

— Разбирам какво искате да кажете… Животът, независимо колко е дълъг, представлява завършена цялост. Но не смятате ли… — мис Марпъл се поколеба, — не смятате ли, че все пак може да е непълен, ако е прекъснат без време?

— Това е така — съгласи се мис Темпъл.

— Колко са красиви тези пинии — забеляза мис Марпъл, гледайки цветята наоколо. — Така горди и все пак изящни и крехки.

Елизабет Темпъл се обърна към нея и попита:

— Кое ви накара да дойдете на тази обиколка? Къщите или градините?

— Тръгнах повече заради къщите. Наистина, градините ми доставят много голямо удоволствие, но старите къщи са нещо ново за мен. Разнообразието, историята, красивата стара мебелировка, картините… През живота си не съм виждала много кой знае колко стари и известни къщи — добави тя.

— Добра идея — каза мис Темпъл.

— Често ли ходите на такива екскурзии? — попита мис Марпъл.

— Не. За мен това не е екскурзия в пълния смисъл на думата.

Мис Марпъл я погледна с интерес. Понечи да зададе въпрос, но се въздържа. Мис Темпъл й се усмихна.

— Предполагам, питате се защо съм тук. Каква е причината? Е, опитайте се да познаете.

— О, не бих искала да…

— Опитайте — настоя Елизабет Темпъл. — Ще ми бъде интересно. Познайте.

Мис Марпъл остана мълчалива доста време. Гледаше Елизабет Темпъл с нетрепващ поглед, мъчеше се да прецени що за човек е.

— Не, няма да съдя по това, което зная и което са ми казали за вас. Знам, че сте известна личност и че училището ви също е известно. Не. Ще се опитам да позная, съдейки по външния ви вид. Бих казала, че отивате на поклонение. Имате вид на човек, тръгнал на поклонение.

След миг Елизабет Темпъл каза:

— Това е много точно. Да, тръгнала съм на поклонение.

След още малко мис Марпъл отново заговори:

— Човекът, който ме изпрати на тази обиколка и който плати всички разноски, сега е мъртъв. Името му е мистър Рафиъл, много богат човек. Познавате ли го случайно?

— Джейсън Рафиъл? Чувала съм това име, разбира се. Не го познавах лично. Веднъж отпусна голяма сума за една моя образователна програма… Бях много благодарна. Както казахте, той беше много богат. Преди няколко седмици видях съобщението за смъртта му. Значи е бил ваш приятел?

— Не съвсем — отговори мис Марпъл. — Запознах се с него преди година и нещо в чужбина. На един остров в Карибско море. Не знам много за него… за живота му или за приятелите му. Беше голям финансист, но иначе, така казват всички, беше много затворен и не обичаше да говори за себе си. Познавахте ли семейството му или някого…? — Мис Марпъл замълча. — Често съм се питала… Но човек не обича да задава въпроси, за да не го вземат за любопитен.

Елизабет Темпъл помълча малко и след това каза:

— Познавах едно момиче… Беше моя ученичка във „Фалоуфийлд“, моето училище. Не беше роднина на мистър Рафиъл, но някога беше сгодена за сина му.

— А омъжила ли се е за него?

— Не.

— Защо не?

Мис Темпъл отговори:

— Надявам се, че мога… иска ми се да мога да кажа: „Защото имаше достатъчно разум“. Той не беше от младите хора, за които ти се ще твоя близка да се омъжи. Беше хубаво и много мило момиче. Не знам защо не се омъжи за него. Никой никога не ми е казвал — въздъхна и добави: — Все едно, тя е мъртва.

— Защо е умряла? — попита мис Марпъл.

Елизабет Темпъл се вгледа смълчана в пиниите. След това произнесе само една дума. Тя прозвуча като дълбок камбанен звън — чак стряскащо.

— Любов!

Мис Марпъл повтори с изненада:

— Любов?

— Една от най-страшните думи на този свят — каза Елизабет Темпъл.

В гласът й отново имаше горчивина и тъга:

— Любов…