Възмездието

ГЛАВА 19Сбогуване

На следващата сутрин автобусът спря пред хотела, Мис Марпъл слезе от стаята си, за да се сбогува с някои от новите си познайници. Завари мисис Райзли-Портър да кипи от възмущение.

— Тези днешни момичета! — каза тя. — Никаква жизненост! Никаква издръжливост!

Мис Марпъл я изгледа с недоумение.

— Джоана имам предвид! Племенницата ми.

— Боже мой! Нима не е добре?

— Поне тя казва, че не е. Аз обаче не виждам какво може да й има. Твърди, че я боляло гърлото, имала чувството, че щяла да вдигне температура. Това са глупости, според мен.

— О, много съжалявам — каза мис Марпъл. — Мога ли да помогна с нещо? Да я наглеждам, ако трябва?

— На ваше място не бих се занимавала с нея — отговори мисис Райзли-Портър. — Ако питате мен, всичко това са преструвки.

Мис Марпъл още веднъж я погледна недоумяващо.

— Младите момичета са много глупави. Винаги се влюбват! — не преставаше мисис Райзли Портър.

— Емлин Прайс? — попита мис Марпъл.

— О, значи и вие сте забелязали? Имам чувството, че вече здравата са лапнали. Все едно, този младеж никак не ми е приятен. От онези дългокоси студенти, знаете ги… Които ходят по демонстрации и такива неща… А как да се справям аз? Кой ще се грижи за мен? Кой ще ми събира багажа, кой ще го изнася навън? Ужас! А съм платила за цялата екскурзия и за всичко останало.

— Но тя беше толкова внимателна към вас — отбеляза мис Марпъл. — Помислих си…

— Не и през последните един-два дни. Младите момичета не могат да разберат, че когато човек стигне до средна възраст, има нужда от малко помощ. Дошла им е някаква абсурдна идея… на Джоана и на този Прайс, искам да кажа, да отидат на някакво възвишение на седем или осем мили от тук.

— Но ако я боли гърлото и има температура…

— Ще видите, че веднага щом автобусът завие зад ъгъла, болното гърло ще оздравее и няма да има никаква температура — каза мисис Райзли-Портър. — Мила моя, вече трябва да се качваме. Довиждане, мис Марпъл. Приятно ми беше да се запозная с вас. Жалко, че няма да продължите с нас.

— Аз също съжалявам — каза мис Марпъл, — но вече не съм така млада и енергична, като вас, мисис Райзли-Портър, и след всичко, което се случи през последните няколко дни, след този шок, чувствам, че трябва да си почина поне двадесет и четири часа.

— Е, добре. Надявам се някога да се видим отново. Те стиснаха ръцете си и мисис Райзли-Портър се качи в автобуса.

Един глас зад гърба на мис Марпъл каза:

— Прав й път.

Тя се обърна и видя Емлин Прайс.

— Това се отнасяше за мисис Райзли-Портър, така ли?

— Да. За кого другиго?

— Съжалявам, че Джоана не се чувства добре тази сутрин.

Емлин Прайс отново се усмихна.

— Ще оздравее — каза той, — веднага щом автобусът се скрие зад ъгъла.

— Така ли? Да не би да искате да кажете, че…

— Да, искам да кажа, че на Джоана наистина й дойде до гуша от леля й и навика й да я командва непрекъснато.

— Значи и вие няма да продължите с автобуса?

— Няма. Ще останем тук още няколко дни. Ще се поразходим наоколо, ще поскитаме из възвишенията. О, мис Марпъл, не гледайте така неодобрително. Вие всъщност не ни укорявате чак толкова, нали?

— Е — отговори мис Марпъл, — и в моята младост се случваха подобни неща. Наистина, измисляха се други оправдания и ни бяха позволени далеч по-малко неща…

Приближиха се полковник Уокър и жена му и сърдечно се здрависаха с мис Марпъл.

— Колко приятно ни беше да се запознаем с вас и да си говорим за цветя — каза полковникът. — Предполагам, че вдругиден ни чака истинско удоволствие, ако не се случи още нещо. Колко тъжна злополука! Според мен това беше злополука. Малко прекалено беше да се отлага предварителното следствие.

— Изглежда странно — каза мис Марпъл, — че никой не си призна да е бил горе на върха… Ако някой е бутнал камъка случайно, искам да кажа…

— Но това е естествено — отговори полковник Уокър. — Ако си признае, веднага ще го обвинят. Никой не би казал такова нещо. Е, довиждане. Ще ви изпратя да си присадите от магнолията и онази махония джаионика… Макар че не съм сигурен, че там, където живеете, ще виреят добре.

След това те също се качиха в автобуса. Мис Марпъл се обърна и видя професор Уонстед да маха на заминаващите. Излезе мисис Сандборн, сбогува се с мис Марпъл и също се качи на автобуса. Мис Марпъл улови професор Уонстед за ръката.

— Искам да поговоря с вас — каза му тя. — Можем, ли да отидем на някое спокойно място?

— Да. Нека отидем там, където бяхме онзи ден.

— Онази веранда наистина беше приятна.

Те завиха зад ъгъла. Чу се весело изсвирване на клаксон и автобусът потегли.

— Ще ми се — каза професорът — да не бяхте останали тук. — Той я изгледа остро. — Защо го направихте? Защото се чувствате уморена, или заради нещо друго?

— Заради нещо друго — отговори мис Марпъл. — Не се чувствам особено уморена, макар че това е много добро оправдание за човек на моята възраст.

— Имам чувството, че трябва да остана тук, за да следя да не ви се случи нещо.

— Не — каза мис Марпъл. — Наистина няма нужда от това. Трябва да направите нещо друго.

— Какво? — погледна я той. — Научихте ли нещо определено или имате само догадки?

— Мисля, че зная нещо определено, но трябва да се уверя напълно. Има някои неща, които не мога да направя сама. Мисля, че вие ще можете да ми помогнете, защото имате връзка с властите.

— Искате да кажете Скотланд Ярд, местната полиция и Управлението на затворите на Нейно величество?

— Да. Едното или всичките. Може да се наложи да се влезе във връзка и с министъра на вътрешните работи.

— Наистина ви хрумват странни неща! Е, а какво трябва да направя?

— Най-напред искам да ви дам един адрес.

Мис Марпъл извади бележника си, откъсна една страница и му я подаде.

— Какво е това? А, да. Известна благотворителна организация, както виждам.

— Една от най-добрите, струва ми се. Има голяма полза от нея. Събират дрехи, детски, женски, палта, пуловери, такива неща.

— Да не би да искате и аз да им изпратя нещо?

— Не, не. Не ви призовавам към благотворителност. Искам да се заемете с нещо, свързано с това, което правя. С това, което двамата правим.

Какво е то?

— Искам да разпитате за един колет, изпратен от тукашната поща преди два дни.

— Кой го е изпратил? Вие ли?

— Не — отговори мис Марпъл. — Но казах, че съм аз.

— Как така?

— Много просто — обясни тя с лека усмивка. — Отидох в пощата и обясних, че съм доста разсеяна и че съм помолила някой да изпрати колета вместо мен, но съм написала друг адрес като истинска глупачка. Бях много разтревожена заради това. Служителката много любезно ми обясни, че си спомня колета, но че той е бил адресиран не до организацията, която споменах, а до тази, чийто адрес ви дадох сега. Обясних колко глупаво съм постъпила като съм допуснала да сгреша така и да напиша другия адрес, на който понякога също изпращам колети. Тя ми каза, че е твърде късно да се направи каквото и да било, защото, естествено, колетът вече бил заминал. Казах й, че няма значение, защото ще пиша на благотворителната организация, която го е получила, и ще обясня, че е станала грешка. Ще ги помоля да го препратят на истинския получател.

— Доста сложни обяснения.

— Е — каза мис Марпъл, — все нещо трябваше да кажа, нали? Нямам намерение да правя всичко това. Вие ще се заемете. Трябва да научим какво е имало в колета. Не се съмнявам, че ще намерите начин да го направите.

— А възможно ли е вътре да пише кой всъщност го е изпратил?

— Не мисля. Може да има листче, на което е написано: „От приятел“, или може да има фиктивно име и адрес… например мисис Пипин, „Уестбърн Гроув“ номер четиринадесет, а когато някой реши да провери, се оказва, че на този адрес изобщо не живее такъв човек.

— Аха. Няма ли и други възможности?

— Много малко вероятно е, но не е изключено, да има листче, на което пише: „От мис Антея Брадбъри-Скот“.

— Тя ли…

— Тя занесе колета в пощата — каза мис Марпъл.

— Вие ли я помолихте да го направи?

— О, не — отговори мис Марпъл. — Не съм молила никого да изпраща каквото и да било. Видях я как го носи към пощата, когато разговаряхме с вас онзи ден.

— И след това отидохте до пощата и казахте, че колетът е ваш.

— Да — отговори мис Марпъл. — Това, разбира се, беше лъжа. Но пощенските служители обикновено са доста внимателни и исках да разбера къде е бил изпратен.

— Искали сте да разберете дали колетът е бил изпратен и по-специално, дали е бил изпратен от някоя от сестрите… или от мис Антея?

— Знаех, че го е изпратила мис Антея — каза мис Марпъл, — защото я видях.

— Е — каза професор Уонстед и прибра листчето в джоба си, — ще задвижа нещата. Смятате ли, че в този колет има нещо интересно?

— Да, наистина. Съдържанието му може да се окаже доста важно.

— Не издавате лесно тайните си, както виждам — отбеляза професор Уонстед.

— Но това не са тайни — отвърна мис Марпъл. — Това са само възможности, които трябва да проуча. Човек не бива категорично да твърди едно или друго, без да е напълно сигурен.

— Това ли е всичко?

— Мисля… Мисля, че този, който се занимава с подобни неща, трябва да бъде предупреден, че може да бъде открит втори труп.

— Това свързано ли е с престъплението, с което се занимаваме ние? Престъпление, извършено преди толкова години?

— Да — отговори мис Марпъл. — Напълно съм сигурна в това.

— Още един труп казвате. Чий труп?

— Е — каза тя, — засега това е само предположение.

— А предполагате ли къде все пак може да е този труп?

— О, да. Сигурна съм, че знам къде е трупът, но преди да мога да ви кажа, ми е необходимо още малко време.

— Какъв е този труп? На мъж? На жена? На дете? На момиче?

— Нали е изчезнало още едно момиче? — отговори мис Марпъл. — На име Нора Брод. Изчезнало е много отдавна и повече никой не е чувал за него. Струва ми се, че трупът й е на едно място.

Професор Уонстед я изгледа.

— Знаете ли, колкото повече ви слушам, толкова по-малко ми се ще да ви оставя тук сама — каза той. — Всичките тези предположения и догадки… ако извършите нещо необмислено… — той замълча.

— Смятате, че са глупост? — попита мис Марпъл.

— Не, не исках да кажа това. Може би знаете твърде много, а това може да е опасно… Мисля, че ще е по-добре ако остана тук, за да ви предпазя от…

— Не, няма да е по-добре — каза мис Марпъл. — Трябва да отидете в Лондон, за да се заемете с другото.

— Говорите, сякаш вече знаете много неща, мис Марпъл.

— Мисля, че наистина знам много неща. Но трябва да съм напълно сигурна.

— Да, но ако се уверите наистина, това може да се окаже последното нещо, в което ще бъдете сигурна. Не желая да има трети труп. Вашият!

— О, не очаквам да се случи нищо такова — каза тя.

— Ако някои от догадките ви се окажат верни, не е изключено да бъдете изложена на опасност. Подозирате ли определен човек?

— Мисля, че зная нещо за един човек. Но трябва да разбера… Трябва да остана тук. Веднъж ме попитахте дали наистина мога да долавям злото във въздуха. Да, злото наистина витае наоколо. Във въздуха се носи нещо зло, някаква опасност, ако предпочитате… нещастие, страх… Трябва да направя нещо… Най-доброто, на което съм способна. Но възрастна жена като мен не е в състояние да направи много…

Професор Уонстед започна да брои тихо:

— Един, двама, трима, четирима…

— Какво броите? — попита мис Марпъл.

— Хората, които тръгнаха с автобуса. Предполагам, че те не ви интересуват, след като не тръгнахте с тях, а останахте тук.

— А защо да ме интересуват?

— Защото казахте, че мистър Рафиъл ви е изпратил с тази екскурзия, с този автобус и в къщата на сестрите с определена цел. Много добре тогава. Смъртта на Елизабет Темпъл е свързана с хората от групата. Оставането ви тук е свързано с къщата на сестрите.

— Не сте съвсем прав — каза мис Марпъл. — Между двете неща има известна връзка. Имам нужда да науча още някои неща.

— Смятате ли, че ще можете да накарате някой да ви ги каже?

— Струва ми се, че да. Ако не тръгнете скоро, има опасност да изпуснете влака.

— Пазете се — каза професор Уонстед.

— Това и смятам да правя — отговори мис Марпъл. Вратата на хотела се отвори и навън излязоха две жени. Мис Кук и мис Бароу.

— Здравейте — каза професор Уонстед. — Мислех, че сте заминали с групата.

— Променихме решението си в последния момент — отговори мис Кук весело. — Разбрахме, че тук има много приятни за посещения места, а има едно-две неща, които много искам да видя. Една църква с много необикновен саксонски фронтон само на няколко мили оттук. Много лесно се стига до нея с местния автобус… Виждате ли, не ме интересуват само къщите и градините… Интересува ме и църковната архитектура…

— Мен също — каза мис Бароу. — Освен това ще можем да посетим парка „Финли“, в който има много хубави цветя. Той също не е далеч. Решихме, че ще ни бъде по-приятно, ако останем тук още ден-два.

— В хотела ли ще останете?

— Да. Имахме късмет и си запазихме много приятна стая с две легла. Много по-добра от тази, в която бяхме досега.

— Ще изпуснете влака — напомни мис Марпъл още веднъж.

— Ще ми се да бяхте… — отговори професор Уонстед.

— Всичко ще бъде наред — каза мис Марпъл.

— Толкова мил човек — добави тя, след като той се отдалечи. — Толкова се грижи за мен, сякаш съм старата му леля или нещо такова…

— Преживяхме голямо сътресение, нали? — каза мис Кук. — Може би ще искате да дойдете с нас, когато отидем в църквата „Сейнт Мартин“?

— Много мило, че ме каните — отговори мис Марпъл, — но днес не се чувствам достатъчно силна за подобно нещо. Може би утре ще дойда с вас, ако решите да посетите някое интересно място.

— Е, тогава да тръгваме.

Мис Марпъл им се усмихна и влезе в хотела.