Възмездието

ГЛАВА 20Догадките на мис Марпъл

След като обядва в хотела, мис Марпъл излезе на терасата, за да изпие кафето си. Тъкмо отпиваше от втората си чаша, когато по стълбите се изкачи една слаба висока жена, доста запъхтяна. Беше Антея Брадбъри-Скот.

— О, мис Марпъл, току-що научихме, че няма да продължите с автобуса в края на краищата. Най-напред мислехме, че ще продължите. Нямахме представа, че смятате да останете тук. Клотилд и Лавиния ме изпратиха, за да ви кажа, че се надяваме да дойдете у дома и да ни погостувате още малко. Сигурна съм, че при нас ще се чувствате по-добре. Тук винаги има толкова много хора, особено в края на седмицата… Така че много ще се радваме, ако… наистина ще се радваме… ако се върнете при нас.

— О! Много мило от ваша страна — отговори мис Марпъл. — Наистина много мило, но не съм сигурна… искам да кажа… трябваше да стоя при вас само два дни… И ако не се беше случила тази ужасна трагедия, щях да продължа с автобуса… След тези два дни, искам да кажа. Наистина ми се стори, че не съм в състояние да продължа… Реших, че се нуждая поне от един ден почивка.

— Но ако дойдете при нас, ще бъде много по-добре. Ще се постараем да се чувствате колкото се може по-удобно.

— О, не се съмнявам в това — каза мис Марпъл. — В дома ви се чувствах много добре. Да, наистина се чувствах добре. Толкова приятна къща… И толкова хубави неща имате в нея… Сервизите ви, мебелите ви… Колко по-приятно е човек да живее в дом, а не в хотел…

— Тогава елате с мен още сега. Да, наистина трябва да дойдете. Мога да отида да прибера багажа ви.

— О, много мило, но мога да се справя и сама.

— Тогава ще дойда да ви помогна.

— Много ви благодаря — каза мис Марпъл.

Те се качиха до стаята, където Антея доста небрежно започна да хвърля нещата й в куфара. Мис Марпъл, свикнала да сгъва внимателно дрехите си, трябваше да прехапе устни, за да запази добродушния израз на лицето си. „Наистина — мислеше си тя, — тази жена не може да сгъне и една дреха както трябва!“

Антея повика един от портиерите на хотела, той взе куфара, след което тръгнаха заедно надолу по улицата към „Старата господарска къща“. Мис Марпъл му даде нужния бакшиш и без да престава да благодари и да изразява удоволствието си, се върна при сестрите.

„Трите сестри — мислеше тя. — Ето ни отново заедно.“ Тя седна във всекидневната и за миг затвори очи, дишайки доста учестено. Беше се задъхала. За нейната възраст това беше нормално, особено след като Антея и портиерът я бяха накарали да ходи доста бързо. Но всъщност докато очите й бяха затворени, тя се мъчеше да долови какви чувства събужда у нея завръщането й в този дом. Долавяше ли нещо зловещо? Не, не толкова зловещо, колкото тъжно и потискащо. Толкова силно, че чак я плашеше.

Тя отвори очи и погледна другите две жени в стаята. Мис Глин тъкмо бе дошла от кухнята с поднос с чай. Видът й беше както обикновено — спокоен, без някакви особено чувства или емоции. Може би пък беше прекалено спокойна? А може би се бе научила заради нелекия си живот да не показва нищо на околния свят, да пази чувствата си за себе си и да не допуска до тях външни хора.

След това погледна Клотилд. Тя отново й напомняше Клитемнестра, както и преди. Тя със сигурност не бе убила съпруга си, най-малкото, защото нямаше такъв, а изглеждаше много невероятно да е убила момичето, към което както казваха всички, е била силно привързана. Мис Марпъл беше съвсем сигурна, че това е било така. Спомняше си как сълзите бяха изпълнили очите й, когато стана дума за смъртта на Верити.

Ами Антея? Антея беше занесла онази картонена кутия в пощата. Антея беше дошла, за да я покани у дома им още веднъж. Антея… Антея я изпълваше със съмнения. Разсеяна?

Прекалено разсеяна за възрастта си. Погледът й шареше неспокойно и от време на време се спираше на събеседника й. Очите й сякаш виждаха неща, които другите хора не можеха да видят. „Уплашена е — мислеше мис Марпъл. — Уплашена е от нещо. От какво ли?“ Нима имаше някакво душевно заболяване? Може би се страхуваше да не бъде изпратена отново в някакво специално заведение, в което може би е прекарала част от живота си? Уплашена от двете си сестри, които може би смятаха, че би било неразумно да я оставят на свобода? Бяха ли те двете напълно спокойни за думите и действията на сестра си Антея?

Наистина в атмосферата на този дом имаше нещо особено. Мис Марпъл се зачуди какво ли правят мис Кук и мис Бароу. Дали наистина бяха отишли да разгледат онази църква, или всичко това бяха само приказки, безсмислени приказки? Странно. Странно, че бяха дошли до Сейнт Мери Мийд, за да могат да я разпознаят по-късно в автобуса, и че след това не искаха да признаят, че са се виждали.

Доста трудни за обяснение неща ставаха около нея. Мисис Глин изнесе подноса, Антея излезе навън в градината и мис Марпъл остана само с Клотилд.

— Струва ми се — заговори мис Марпъл, — че познавате архидякон Брейбзън?

— О, да — отговори Клотилд. — Вчера беше на църковната служба. Вие познавате ли го?

— Не — отговори мис Марпъл, — но той дойде в хотела и пожела да разговаря с мен. Разбрах, че е ходил до болницата, за да се поинтересува за състоянието на горката мис Темпъл. Попита ме дали случайно тя не ме е помолила да му предам нещо. Смятала да го посети по-късно. Аз му казах, че ходих при нея, за да видя дали не мога да й помогна някак, но не можеше да се направи нищо. Само седях до леглото й. Беше в безсъзнание. Не бих могла да й помогна с нищо.

— Тя не каза ли нищо? — попита Клотилд. — Някакво обяснение на случилото се?

Зададе въпроса си без никакъв интерес. Мис Марпъл се зачуди дали всъщност любопитството й е по-голямо, отколкото показваше, но й се стори, че общо взето не е така. Имаше чувството, че Клотилд мисли за нещо съвсем друго.

— Смятате ли, че наистина е било нещастен случай? — попита мис Марпъл. — Според вас възможно ли е да има нещо в тази история, която разказа племенницата на мисис Райзли-Портър? Че била видяла как някакъв човек бута камъка?

— Предполагам, че щом онези двамата казват, трябва да са видели подобно нещо.

— Да, наистина — каза мис Марпъл. — Казаха го и двамата, макар и всеки със свои думи. Това е естествено, предполагам.

Клотилд я изгледа с любопитство.

— Това изглежда ви интригува?

— Да, наистина. Цялата тази история ми се струва много невероятна… Невероятна, освен, ако…

— Освен, ако какво?

— Просто си мислех… — каза мис Марпъл.

Мисис Глин отново влезе в стаята.

— Какво си мислехте? — попита тя.

— Говорим за това дали е било нещастен случай, или не — обясни Клотилд.

— Но кой би могъл…

— Това, което казаха двамата млади, ми се струва много странно — каза мис Марпъл.

— Нещо витае на това място — каза неочаквано Клотилд. — Има нещо във въздуха. Не успяхме да го преодолеем. Никога. Никога, откакто откакто умря Верити. Над нас тегне някаква сянка. — Тя погледна мис Марпъл. — Не мислите ли така? Не усещате ли тази сянка?

— Е, аз съм външен човек — отговори тя. — За вас и сестрите ви, които живеете тук и които сте познавали убитото момиче, нещата са по-различни. Тя е била, както каза архидякон Брейбзън, много очарователно и красиво момиче.

— Беше прекрасно момиче — каза Клотилд. — И добро.

— Ще ми се да я познавах по-добре — намеси се мисис Глин. — Разбира се, аз тогава бях в чужбина. Веднъж дойдохме с мъжа ми по време на отпуската му, но прекарахме по-голямата част от времето в Лондон. Не идвахме тук много често.

Антея се върна от градината. В ръката си носеше голям букет лилии.

— Цветя за погребение — каза тя. — Точно такива трябва да имаме днес у дома, нали? Цветя за погребение!

И тя се разсмя неочаквано — странно, истерично кискане.

— Антея! — каза Клотилд. — Недей! Не прави това! Не е… не е хубаво!

— Ще ги сложа във вода — каза Антея весело и излезе от стаята.

— Боже мой! — възкликна мисис Глин. — Антея! Не мисля, че тя…

— Състоянието й се влошава — каза Клотилд.

Мис Марпъл зае позата на човек, който не се интересува и не чува нищо. Тя взе една малка порцеланова кутийка и започна да я гледа с възхищение.

— Сега сигурно ще счупи някоя ваза — каза Лавиния. Тя излезе от стаята, а мис Марпъл попита:

— Безпокоите ли се за сестра си? За Антея?

— Да, наистина. Винаги е била малко неуравновесена. Тя е най-младата от нас и още от малка беше много деликатна. Но напоследък състоянието й определено се влошава. Няма никаква представа, струва ми се, колко сериозни са нещата. Непрекъснато изпада в тези глупави истерични пристъпи… Смее се истерично за неща, към които би трябвало да има сериозно отношение. Ние не искаме… не искаме да я изпратим някъде или… разбирате ме, нали? Трябва да се лекува, но ми се струва, че не иска да се отдели от дома. В края на краищата, това е нейният дом. Понякога… понякога е много трудно…

— Целият живот никак не е лесен — каза мис Марпъл.

— Лавиния започна да говори за заминаване — продължи Клотилд. — Говори, че иска да живее отново в чужбина. В Таормина, струва ми се. Прекарала е със съпруга си доста време там и са били щастливи. От много години вече е при нас, но си мисля, че този копнеж да се махне никога не я е напускал. Понякога ми се струва, че просто не иска да живее в една и съща къща с Антея.

— Боже мой! — каза мис Марпъл. — Да, чувала съм за подобни случаи с такива проблеми.

— Бои се от Антея — каза Клотилд. — Определено мога да кажа, че се бои. Аз й обяснявам, че няма защо да се бои. Антея понякога просто се държи глупаво. Знаете как е, идват й странни идеи и говори странни неща. Но не мисля, че е опасна по някакъв начин… искам да кажа… о, не знам какво искам да кажа… за това, че прави странни и особени неща.

— Имали ли сте някакви сериозни проблеми с нея? — попита мис Марпъл.

— О, не. Никога нищо сериозно. Понякога изпада в нервни пристъпи. Изведнъж решава, че някой човек не й харесва… Не обича да се говори прекалено много за някои… не знам. Понякога си мисля, че ще е по-добре да продадем тази къща и да заминем оттук.

— Сигурно е много потискащо и за вас — каза мис Марпъл. — Искам да кажа, да живеете с толкова много спомени от миналото…

— Разбирате това, нали? Виждам, че сте разбрали… Няма как. Не можем да не мислим за онова мило и хубаво дете. Беше ми като дъщеря. Беше дъщеря на най-добрите ми приятели. И много интелигентна. Умно момиче. Рисуваше много хубаво. Много добре се справяше на уроците по рисуване и моделиране. Обичаше да моделира. Много се гордеех с нея. И тогава… това проклето увлечение, този ужасен, душевноболен младеж…

— Имате предвид сина на мистър Рафиъл, нали? Майкъл Рафиъл?

— Да. Изобщо да не беше идвал тук! Просто се оказа, че е дошъл в нашия край, и мистър Рафиъл предложи да го поканим на обяд. Знаете ли, той можеше да бъде много чаровен, но винаги е бил с лошо поведение… Лежал е в затвора два пъти, имал е много неприятни истории с момичета… И през ум не ми беше минало, че Верити… Просто се беше увлякла. Предполагам, че това е нормално за момиче на нейната възраст. Просто си беше загубила ума по него. Твърдеше, че не е виновен за това, което му се е случило. Знаете какво може да каже едно момиче. „Всички са против него“ — така говорят до една. Всички били против него, никой не го разбирал… О, омръзнало ми е да слушам подобни неща! Не може ли някой да вразуми младите момичета?

— Наистина имат нужда от повече разум — каза мис Марпъл. — Съгласна съм с това.

— Не искаше и да чуе какво й говоря — продължи Клотилд. — Опитах се да го държа настрана от къщи. Казах му повече да не идва при нас. Разбира се, това беше много глупаво. После си дадох сметка. Тя просто започна да се среща с него навън. Не зная къде. Вероятно на много места. Чакал я е с колата си на уговорено място и я изпращаше дотук късно през нощта. Веднъж или два пъти не се прибра през цялата нощ. Опитах се да им кажа, че всичко това трябва да спре, че трябва да престанат, но не искаха и да ме чуят. Всъщност, не съм и очаквала от него, че ще послуша.

— Верити имаше ли намерение да се омъжи за него? — попита мис Марпъл.

— Не, не мисля, че се е стигнало чак до там. Не мисля, че той е искал да се жени. Едва ли е и помислил за подобно нещо.

— Много съжалявам — каза мис Марпъл. — Доста страдания трябва да сте преживели.

— Да… най-лошото беше, когато трябваше да разпозная трупа. Това стана известно време след като… след като тя изчезна оттук. Естествено, мислехме си, че тя е избягала с него и че рано или късно ще ни се обади. Знаех, че полицията гледаше на изчезването й доста сериозно. Повикаха Майкъл за да го разпитат, и разказът му изглежда доста се е отличавал от думите на местните хора.

След това я откриха. Доста далеч от тук. На около тридесет мили. В някаква канавка, затрупана с камъни, на място, където почти никой не ходи. Да, трябваше да отида в моргата и да разпозная тялото. Зловеща гледка! Каква жестокост, каква сила беше използвана! Защо му е било да прави това? Не е ли било достатъчно, че я е удушил? С нейния собствен шал. Не мога… не мога повече да говоря за това… не издържам повече, просто не издържам…

По бузите й изведнъж се затъркаляха сълзи.

— Съчувствам ви — каза мис Марпъл. — Много, много съжалявам за случилото се.

— Вярвам ви — каза Клотилд и изведнъж я погледна. — И не знаете най-лошото!

— Как така?

— Не знам… не знам… Антея…

— Какво общо има Антея?

— Беше много странна по онова време. Струва ми се, че изпитваше ревност. Изведнъж се обърна срещу Верити. Гледаше я, сякаш я мразеше. Понякога си мислех… Мислех си, че може би… о, не, ужасно е дори да си спомня за това, човек не може да мисли такива неща за родната си сестра… Знаете ли, веднъж тя се нахвърли върху човек… Понякога изпада в такива пристъпи на гняв. Чудех се дали не би могло… О! Не бива да говоря така! И дума не може да става за подобно нещо. Моля ви, забравете думите ми. Няма нищо вярно в това, нищо вярно! Но… все пак тя не е съвсем нормална. Трябва да се примирим с това. Когато беше съвсем малка, се случиха някои особени неща… с животни… Имахме папагал. Този папагал можеше да казва някои неща… глупави неща, като всички папагали. Тя му изви врата и оттогава отношението ми към нея някак си се промени… Просто не мога да й се доверя повече. Никога след това не съм се чувствала сигурна с нея. Никога не съм… О, Боже! Аз също ставам истерична!

— Хайде, скъпа, не мислете повече за тези неща — каза мис Марпъл.

— Не, не мога. Ужасна е мисълта, че Верити е мъртва. Убита по този ужасен начин… Поне други момичета няма да пострадат от него… Получи доживотна присъда. Още е в затвора и няма да го пуснат, за да причини злини и на други хора. Макар че се чудя защо не го вкараха в някое заведение за душевноболни… намалена вменяемост или както там го наричат. Трябваше да отиде да се лекува, защото съм сигурна, че не може изобщо да отговаря за постъпките си.

Клотилд стана и излезе от стаята. Мисис Глин се върна и се размина със сестра си на вратата.

— Не бива да обръщате прекалено голямо внимание на Клотилд — каза мисис Глин. — Тя още не може да се съвземе от онази трагедия, разиграла се преди толкова много години. Много обичаше Верити.

— Стори ми се, че се тревожи и за сестра ви.

— За Антея? С Антея всичко е наред. Знаете ли, тя е малко разсеяна… Малко истерична понякога. Има склонност да се ядосва за някои неща и си фантазира странни работи. Въображението й е особено. Но не мисля, че има нужда Клотилд да се безпокои толкова. Боже мой! Кой минава пред прозореца?

След малко две смутени жени се показаха на френския прозорец.

— Моля да ни извините — каза мис Бароу. — Просто обиколихме къщата, за да видим дали случайно няма да открием мис Марпъл отвън. Разбрахме, че е дошла тук при вас и си казахме… О, ето ви и вас, скъпа мис Марпъл. Искам да ви кажа, че в края на краищата днес следобед не отидохме до онази църква. Научихме, че била затворена за почистване, така че решихме днес да не ходим никъде и да оставим това за утре. Надявам се, нямате нищо против, че дойдохме тук по този начин. Натиснах звънеца на входната врата, но не чух да звъни.

— Понякога не звъни наистина — каза мисис Глин. — Доста своенравен е, трябва да знаете. Понякога звъни, а понякога не. Но моля ви седнете. Ще поприказваме. Нямах представа, че не сте тръгнали с групата.

— Решихме, че е по-добре да разгледаме някои забележителности наоколо, както досега. Оставането ни в онзи автобус би било… би било доста мъчително след всичко, което се случи.

— Трябва да пийнете малко шери — каза мис Глин. Тя излезе от стаята и след малко се върна. С нея беше Антея — вече напълно спокойна — и носеше чаши и гарафа с шери. Седнаха заедно.

— Наистина много искам да знам — започна мисис Глин — какво ще стане с цялата тази работа? Имам предвид горката мис Темпъл. Напълно невъзможно е човек да разбере какво мисли по въпроса полицията. Все още разследването продължава и тъй като предварителното следствие беше отложено, изглежда има нещо неудовлетворително. Не зная дали не са открили нещо в самото нараняване на мис Темпъл.

— Не мисля — каза мис Бароу. — Била е ударена по главата, получила е сътресение… За всичко това е виновен камъкът. Въпросът, мис Марпъл, е дали камъкът е паднал сам или някой го е бутнал.

— О! — намеси се мис Кук. — Нима мислиш, че… Та на кой му е притрябвало да търкаля камъни в пропастта? Предполагам, че навсякъде има хулигани… Някакви млади чужденци или студенти. Наистина се чудя дали…

— Искате да кажете, че се чудите дали би могъл да е някой от нашите спътници, така ли? — понита мис Марпъл.

— Не, не казвам това — отговори мис Кук.

— Но — продължи мис Марпъл, — няма как да не… да не предполагаме нещо такова. Искам да кажа, трябва да има някакво обяснение. Ако полицията е сигурна, че не е било нещастен случай… тогава все някой трябва да го е направил, а… искам да кажа, мис Темпъл не беше тукашна и не може да го е направил някой… някой от местните хора. Тогава трябва да се замислим за хората от групата, нали?

Тя се засмя с писклив старчески смях.

— Но, разбира се, че е така! — каза мис Кук.

— Не, предполагам, че не трябва да казвам такива неща. Все пак престъпленията са много интересно нещо. Понякога се случват много странни неща.

— Вие, мис Марпъл, имате ли някакви подозрения? Интересно ми е да ги чуя — каза Клотилд.

— Мисля над възможностите.

— Мистър Каспар — каза мис Кук. — Знаете ли, още от самото начало не ми хареса видът на този човек. Приличаше ми… помислих си, че може би е свързан с шпионажа или нещо подобно. Може би е дошъл в страната, за да научи някакви ядрени секретни сведения.

— Не мисля, че в този район има ядрени секретни обекти — каза мис Глин.

— Разбира се, че няма — намеси се Антея. — Може би някой я е преследвал. Може би я е преследвал, защото е била някаква престъпница.

— Глупости! — каза Клотилд. — Тя беше пенсионирана директорка на едно много авторитетно училище и освен това много талантлив учен. Защо ще му е на някой да я следи?

— О, не зная. Може нещо особено да се е случило.

— Сигурна съм — каза мис Глин, — че мис Марпъл има някои предположения.

— Да, наистина. Имам някои предположения — отговори мис Марпъл. — Виждате ли, единствените хора, които биха могли да… колко трудно ми е да кажа това… Но ако се замислим логично, двама души веднага ти идват наум като възможни извършители. Не, не казвам, че непременно са те, защото съм сигурна, че са много приятни хора, но наистина няма кой друг да заподозрем, ако мислим логично.

— Кои са те? Това е много интересно.

— Не, не бива да говоря такива неща… Това е само… нещо като разсъждение.

— Кажете ни кой според вас би могъл да е бутнал скалата надолу? Кого са видели Джоана и Емлин Прайс?

— Виждате ли… Ето какво си помислих. Че може би не са видели никого…

— Не разбирам добре — каза Антея. — Как така не са видели никого?

— Не е изключено да са си измислили всичко това.

— Кое? Че са видели човек там горе?

— Възможно е, нали?

— А защо според вас са го направили? За да се пошегуват, или заради нещо друго? Как мислите?

— В наши дни младите хора правят доста странни неща — каза мис Марпъл. — Нападат хора, измъчват животни, чупят прозорците на важни учреждения. Когато по някого хвърлят камък, обикновено се оказва, че го е направил млад човек, нали? А те са единствените млади хора сред нас.

— Искате да кажете, че Джоана и Емлин Прайс са бутнали скалата?

— Така поне изглежда на пръв поглед, нали? — отговори мис Марпъл.

— Представи си само! — възкликна Клотилд. — Никога не бих си помислила такова нещо. Но съм съгласна, че в това, което казвате, може би има известна доза истина. Разбира се, аз не познавам тези хора… не съм пътувала с тях.

— О, те са много мили — каза мис Марпъл. — Особено Джоана ми се стори много способно момиче.

— Способно да направи всичко? — попита Антея.

— Антея — прекъсна я Клотилд. — Моля те замълчи.

— Да, много способно — продължи мис Марпъл. — В края на краищата, ако трябва да направиш нещо, което ще доведе до нечия смърт, трябва да си много способен, за да го направиш така, че никой да не забележи.

— Но тогава те трябва да са били съучастници — каза мис Бароу.

— О, да — съгласи се мис Марпъл. — Най-вероятно да е така. Разказаха почти едно и също. Те са… как да се изразя, очевидните заподозрени. Нищо повече не мога да кажа. Никой от останалите не е можел да ги види. Всички други са били на долната пътека. Те са имали възможност да се изкачат до върха и да разклатят камъка. Може и да не са искали да убиват когото и да било. Може да са искали да се позабавляват, да предизвикат смут или да уплашат някого… И са бутнали скалата. След това е съвсем естествено да казват, че са видели някого на върха. Бил облечен с доста странни дрехи, което ми се струва много невероятно и… Е, може би не трябваше да казвам тези неща, но мислех за тях…

— Много интересна мисъл — каза мисис Глин. — Какво ще кажеш Клотилд?

— Мисля, че не е изключено. Но не би ми хрумнало подобно нещо.

— Е — каза мис Кук и стана, — трябва вече да се прибираме в хотела. Ще дойдете ли с нас, мис Марпъл?

— О, не — отговори тя. — Предполагам, че не знаете. Пропуснах да ви кажа, че мис Брадбъри-Скот беше много мила да ме покани да остана тук още една или две нощи.

— Разбирам. Сигурна съм, че така ще е по-добре за вас. Много по-спокойно. Тази вечер в хотела дойдоха някакви много шумни хора.

— А защо не дойдете при нас, за да пием кафе след вечеря? — предложи Клотилд. — Вечерта е много топла. За съжаление не мога да ви поканя на вечеря, защото не сме подготвени, но ако дойдете, за да пием кафе заедно…

— Би било много приятно — отговори мис Кук. — С удоволствие ще се възползваме от гостоприемството ви.