Възмездието

ГЛАВА 14Мистър Бродриб се чуди

— Чете ли „Таймс“ тази сутрин? — попита мистър Бродриб съдружника си, мистър Шустър.

Мистър Шустър отговори, че не чете „Таймс“, защото е много скъп, а чете „Телеграф“.

— Там също може да го е имало… В съобщенията за смърт. Мис Елизабет Темпъл, доктор на науките.

Мистър Шустър го изгледа леко озадачен.

— Директорката на „Фалоуфийлд“. Чувал си за „Фалоуфийлд“, нали?

— Разбира се — отговори Шустър. — Девическото училище. Основано е преди петдесет години или нещо такова, нали? Първокласно, невероятно скъпо училище. И тази жена е била директорка там, така ли? Някъде четох, че директорката се е пенсионирала преди известно време. Преди поне шест месеца. Сигурен съм, че го прочетох. Пишеше нещо и за новата директорка. Омъжена жена, млада — тридесет и пет, четиридесет. Съвременни методи… Преподавала на момичетата уроци по козметика, позволявала им да носят панталони. Такива неща.

— Хм — промърмори мистър Бродриб. Това беше звукът, до който прибягват адвокатите на неговата възраст, когато чуят нещо, което заслужава критика, основаваща се на дълъг житейски опит. — Не мисля, че някога ще постигне това, което успя да постигне Елизабет Темпъл. Забележителна жена! И беше там много дълго време.

— Да — каза мистър Шустър с известно безразличие. Чудеше се, защо Бродриб му говори за някаква си пенсионирана директорка на училище.

Училищата не представляваха особен интерес за никой от двамата господа. Техните собствени деца вече малко или много бяха поели своя път. Двамата синове на мистър Бродриб работеха съответно в една петролна фирма и в държавната администрация, а потомството на мистър Шустър създаваше обичайните проблеми на ръководствата на различни университети. Той попита:

— И какво още?

— Била е с организирана група на екскурзия — отговори мистър Бродриб. — С автобус.

— Тези автобуси… — каза мистър Шустър. — Не бих пуснал никой от семейството си да тръгне на такова нещо. Миналата седмица един автобус в Швейцария е паднал в някаква пропаст, а преди два месеца при катастрофа с автобус умряха двадесет души. Не знам какви шофьори ги карат…

— Това е било обиколка на забележителни къщи и градини в Англия… Тур или както там го наричат сега — каза мистър Бродриб. — И фирмата имаше подобно име, но не го помня точно.

— О, да, зная. Това е… да, фирмата, при която изпратихме мис… как й беше името… познатата на стария Рафиъл.

— Мис Джейн Марпъл.

— Тя не е умряла, нали? — попита мистър Шустър.

— Доколкото зная, не — отговори мистър Бродриб. — Но се чудех…

— Катастрофирали ли са?

— Не. Когато са се изкачвали по някакъв склон, за да разгледат нещо, отгоре се срутила скала и ударила мис Темпъл. Пътеката била доста стръмна и трудна за изкачване… След това я закарали в болницата с мозъчно сътресение, където умряла.

— Лош късмет — каза мистър Шустър и зачака да чуе повече подробности.

— Чудех се — продължи мистър Бродриб, — защото момичето учеше във „Фалоуфийлд“.

— Какво момиче? Бродриб, наистина не знам за какво говориш.

— За момичето, което младият Майкъл Рафиъл уби. Спомних си някои неща, които може да имат връзка с прелюбопитната история около мис Джейн Марпъл, която мистър Рафиъл толкова настойчиво искаше да устрои. Ще ми се да ни беше казал малко повече неща.

— И каква е връзката? — попита мистър Шустър. Интересът му сякаш се събуди. Умът му на адвокат като че ли започна да се подготвя, за да може да изкаже смислено мнение по проблема, който Бродриб щеше да изложи пред него.

— Това момиче… сега не мога да си спомня… Името му означаваше „надежда“… или „вяра“… нещо такова… А, да. „Истина“… Верити… Ето това беше името… Верити Хънтър, струва ми се. Тя беше една от няколкото убити момичета. Открили трупа й в някаква канавка на около тридесет мили от дома й. Шест месеца след смъртта. Била удушена, а лицето й обезобразено, за да не може да бъде разпозната, но въпреки това са я идентифицирали. Облеклото, ръчната чанта, някакво бижу, намерено наблизо, белег или бенка… О, да. Разпознали я много лесно.

— Делото беше във връзка с този случай, нали?

— Да. Майкъл беше заподозрян в още три убийства на момичета за една година… Но доказателствата в другите случаи не бяха никак убедителни… Полицията се хвана най-вече за този случай… Множество улики, лошо досие… Предишни изнасилвания… Е, знаем какво представлява изнасилването в наши дни. Мама казва на дъщеричката си, че трябва на всяка цена да обвини младежа в изнасилване, дори и той да не е имал голям избор, след като въпросната дъщеричка не го оставя на мира и непрекъснато го кани да отиде у тях, докато мама е на работа, а татко на почивка. При това положение младежът рано или късно ляга с момичето, а мама казва, че това е изнасилване. Но не то е важното в случая. Чудех се дали нещата няма най-накрая да се изяснят. Имам чувството, че тази история с мис Марпъл по някакъв начин е свързана с Майкъл.

— Беше признат за виновен, нали? Дадоха му доживотна присъда, ако не се лъжа?

— Не помня вече. Мина толкова много време. Не постанови ли съдът понижена вменяемост?

— А Верити Хънтър е учила в онова училище. Училището на мис Темпъл. Но когато са я убили, тя вече не е била ученичка, нали? Не помня.

— Не, не. Била е на осемнадесет или деветнадесет. Живеела е с роднини или приятели на родителите си или нещо такова. Приятна къща, приятни хора, самата тя без съмнение е била приятно момиче. От онези, за които казват: „Беше много тиха, не разговаряше с непознати хора и не дружеше с момчета“. Но роднините никога не знаят точно какви приятели има дъщеря им. Момичетата много добре се грижат никой да не узнае това. А за младия Рафиъл се говори, че бил привлекателен за жените.

— Никога ли не са възниквали съмнения, че може би не той е бил извършителят? — попита мистър Шустър.

— Никакви. И освен това показанията му са били пълни с лъжи. Адвокатът му щеше да направи по-добре, ако изобщо не го беше оставил да говори. Приятелите му също са наговорили куп лъжи. Опитвали са се да му осигурят алиби, но всичко е рухнало, ако разбираш какво искам да кажа. До един са били изпечени лъжци.

— Ти какво мислиш за всичко това, Бродриб?

— Нищо определено — отговори Бродриб. — Просто се чудя дали смъртта на тази жена има нещо общо.

— Как така?

— Ами, как да ти кажа… Тези камъни, които падат по склоновете и убиват хора… Това невинаги е естествено… Доколкото знам, камъните обикновено стоят по местата си.