Взлом

Ключалките и хората, които ги правят, са причината повечето крадци да са в затвора.

Повечето…

Най-драматичният момент в изработването на ключалки настъпи през 1865 година, когато американец на име Лайнъс Йейл1 Младши, изобрети най-надеждната ключалка, отваряна с ключ, известна на човека. Цилиндричният механизъм, в чиято основа са влизащите в специални отвори щифтове, продължава да е последна дума на това изкуство и несъмнено ще запази тази си роля и през следващото столетие.

Но независимо дали се използва ключ, цифров код, пръстов отпечатък или сканиран образ на ретината, в крайна сметка винаги се стига до механично преместване на щифтове, плъзгане на изтласквачи и най-важното, нагласяне на различни части в определена позиция, за да се освободи езикът на ключалката.

Точно както в оригиналния вариант на Лайнъс Йейл Младши. Това е цялата игра. Преместване на части.

Като с хората: уговаряне, принуждаване и в крайна сметка манипулиране по такъв начин, че те да се окажат на желаното място в нужния момент.

Успееш ли да го постигнеш, никаква врата няма да остане затворена пред теб.

Провалиш ли се…

Е, затова повечето крадци се озовават в затвора.

Повечето крадци.

1.

Излизането на покрива се оказа лесната част.

Беше малко след три часа следобед, когато Грег безгрижно влезе във фоайето на високата сграда. Взе асансьора до четиридесет и третия етаж, без да поглежда никого в очите, но и без да отмества гузно погледа си. Просто поредният анонимен посетител на новопостроения висок жилищен блок в един изпълнен с бързащи хора петъчен следобед.

Както и бе очаквал, оказа се единственият желаещ да слезе на все още недовършения етаж — последния, преди двата най-горни етажа, запазени за частни луксозни апартаменти. Десет минути след като беше влязъл в сградата, той стоеше пред вратата на пожарния изход, извеждаща към стълбището за покрива.

Беше заключена.

Естествено.

Изправи се застинал пред нея и напрегнато се вслуша за нечии стъпки по стъпалата под него. Удовлетворен накрая (камерите за визуален контрол на коридорите щяха да бъдат инсталирани на този етаж едва през следващата седмица), той постави куфарчето си на пода и се захвана за работа.

Вратата беше свързана към охранителна система.

Никакъв проблем.

Две малки топчета добре сдъвкана дъвка, четири двайсет и три сантиметрови светлосини нишки от чиста коприна и алармената система отпадна от списъка на проблемите му.

Сега цялото му внимание беше съсредоточено върху ключалката.

— О, Лайнъс, Лайнъс… — едва чуто прошепна той. — И това ако не е най-семплият модел. — Бръкна в куфарчето, без да откъсва поглед от ключалката. — Днес качественият контрол вече не е онова, което е бил. — Въздъхна и извади инструментите, които му трябваха. — Но от друга страна, не е ли така с всичко? — Късо пръсване от спрея с графитна пудра, леко бутване с ключа на Алън2 и…

Озовал се на покрива, вече нямаше колебания.

Бързият оглед го увери, че е сам, след което се отправи към мястото, което си бе избрал след наблюдение от наетия за една седмица офис, намиращ се на отсрещната страна на улицата: сервизен навес за инструменти на асансьорните техници и малък склад.

Беше в бежов цвят, впрочем както по-голямата част от екстериора на сградата. Трите му стени изглеждаха като неуместно поставена тук клетка за гълъби, а четвъртата бе само на десетина сантиметра от края на покрива. И най-хубавото — долната част на навеса, най-ниските осемдесетина сантиметра, се намираха във вечната сянка, хвърляна от близката стена.

Той бързо се съблече и обърна наопаки сакото си откъм черната му подплата, извади от куфарчето черна качулка и ръкавици, огледа се още веднъж, ослуша се за последен път и се плъзна в тясното царство на дълбоката сянка.

И остана да лежи, без да помръдва, пред следващите девет часа.

Ако обстоятелствата бяха различни, сигурно би пожелал да заспи. Това би означавало принудителна почивка и освобождаване от адреналина, в подготовка на тялото за очакващата го нощна работа.

Но откакто беше набелязал тази цел, сънят се бе превърнал в основния му враг — нещо, което трябваше да избягва на всяка цена.

Е, може би не точно сънят, а по-скоро нещата, които идват с него: фантомни болки и озъбени сенки, посягащи към него от място, което бе решил, че вече не съществува в душата му.

Място, запазило мълчание в продължение на толкова много години.

Не, не трябваше дори да мисли да се захваща с тази история. Вече беше убеден в това. Чувстваше го с онази кристална чистота на мислите в главата на човек — „О, май взех завоя прекалено бързо!“ — в мига, преди да полети от скалата.

Но да се откаже, особено сега, би означавало да признае, че е във властта на онези прашасали, аморфни демони.

А той беше човек, който никога не би допуснал подобно нещо.

Минаваше полунощ, когато бавно и предпазливо изпълзя от скривалището си. И пак напрегна слух да чуе нещо, каквото и да било. Шум, който би го предупредил за надвиснала опасност или — а това би било най-лошото — би го издал.

Когато тялото му излезе от очертанията на тясното пространство, той бавно се претърколи по гръб, загледа се в звездната нощ и без да бърза, преброи до 300.

Усети кръвта му да нахлува обратно в схваналите се допреди малко крайници. Напрегна мускулите, за да се изпъне, отпусна ги. Завъртя глава и разкърши рамене.

Почувства се отново жив.

И едва тогава се опита да се изправи.

Изпробва ръцете и краката си, увери се, че е напълно възстановен от необичайната поза, в която бе прекарал по-голямата част от деня, и безшумно прекоси посипания с чакъл покрив, за да стигне до страната, гледаща към Грейвсенд авеню.

Избягвайки да поглежда надолу към потъналата в полумрак улица, той прикова поглед в прозореца на офиса. Постоянно запалена светлина там щеше да означава „Действай, целта е тъмна и беше тъмна поне през последните два часа“, мигаща светлина би му казала „Нещо не е наред, внимавай, вземи предпазни мерки“, а незапалена светлина…

Грег избърса потното си лице под найлоновата качулка.

Тъмният прозорец на офиса щеше да означава „Край на операцията, провал в плана, скрий се обратно и напусни сградата с излизащите да обядват на следващия ден“.

Но би могло да означава и че Фос просто не е там.

Или че е забравил. А още и че е там, но е дрогиран дотам, да няма представа колко е часът и не е в състояние да се добере до прозореца, за да погледне към другата страна на улицата. Както и че е арестуван при опит да си купи дрога или е изработен по някой от всевъзможните начини за това. И например вече е изпял за Грег на полицаите, така че те го чакат долу, в тъмното, за да го спипат на излизане.

Много възможности, произтичащи от обстоятелството, че имаше за партньор заклет наркоман.

И за приятел.

— Моля те, бъди там — прошепна той, докато отброяваше последните секунди на уговорения интервал.

Осветлението светна.

Помещението остана обляно в ярка светлина цели трийсет секунди, след това изгасна също така внезапно, както се бе запалило.

Останалото беше въпрос на вяра.

Едва сега Грег си позволи да погледне към улицата, далеч долу под краката му. Грейвсенд авеню. Празна, мръсна улица, на която излизаха само задни врати и задни стени, без помен за лъч надежда.

Улица, която познаваше толкова бегло, както която и да е друга по света.

И на която нямаше да се върне, дори това да означаваше смъртта му.

Лош знак, би казал Фос. Мрачна поличба, би се засмял Део.

И Грег щеше да се съгласи с тях.

Но адресът на сградата не се водеше на Грейвсенд авеню, а на Бийчър. Разлика, по-важна за Грег от всичко останало на света в този момент.

Поне докато беше буден.

Той залепи ухо на стълбищната врата в течение на няколко минути, изостави окончателно скривалището си и безшумно заслиза надолу към четирите луксозни апартамента на етажи 44-и и 45-и.

От другата страна на улицата Боби Фоселис лежеше, треперейки на пода на наетия офис.

Нямаше как да разбере дали Грег е видял сигнала му. Дори не можеше да каже дали изобщо е бил на покрива. Но даде все пак сигнала. Както щеше да направи още три пъти през следващия един час.

Избърса потта от очите си и надникна през прозореца.

Набелязаните апартаменти бяха все така тъмни — през цялото време от около девет вечерта. Ако всичко протечеше по план, в този момент Грег би трябвало вече да е проникнал в първия. И всичко следваше да приключи през следващите четиридесет и пет минути.

Би следвало…

Но за наркоман, който стои шести час на сухо, четиридесет и пет минути са цяла вечност.

Наближаващият шейсетте мъж (който изглеждаше с двайсет години по-стар) се обърна и погледна към бюрото, където го очакваха „инструментите“ и тъмното блокче катранен хероин.

Щеше да бъде лесно, безкрайно лесно да се „изстреля“ сега. Да почувства топлата вълна през склерозиралите вени. Вълна, която щеше да го успокои, казваше си той, и да изостри сетивата му за бдението, което го очакваше. И щеше да го направи по-чувствителен към възможните промени в обстановката отсреща. Промени, за които Грег незабавно трябваше да бъде известен.

По дяволите!

Грег ще разбере, продължаваше той в съзнанието си въображаемия диалог. Винаги бе проявявал разбиране. Нали така? Само щеше да въздъхне и да каже: „Е, случва се“. След което щеше да поклати глава и да излезе с изражение на разочарование и съжаление.

Но Фос бе дал вече дума на младия мъж. И поне за момента обещанието оказваше върху него по-силно въздействие от изгарящата го нужда.

За момента.

Той отново погледна към апартаментите, а после хвърли поглед към улицата долу. И се запита дали ще намери пласьор, когато най-сетне му се удаде възможност да слезе.

Дълга черна лимузина отби от булеварда в притихналата уличка и бавно се запромъква по нея като измамно видение от друг свят.

С лека усмивка на устните Джек Кери разглеждаше през прозореца на луксозното климатизирано отделение за пътници унилата гледка навън.

— Никога не се променя, нали?

Младата жена до него вдигна поглед от питието си.

— Какво?

Без да се обръща към нея, той проследи жената с три дечица, която бавно вървеше по уличката. Без никакво съмнение бездомна, мръсна, с онзи отнесен, търсещ поглед, който той все още помнеше от детството си преди толкова много години.

— Светът — прошепна той едва чуто и отново се отпусна на кожената облегалка.

Жената сви рамене с безразличие.

— Това пък откъде го измисли? — рече тя и гневно запали цигара. — Съжалявам, че не останахме. Наистина исках да се запозная с кмета.

Кери кимна машинално. И на него му се искаше да останат по-дълго, но беше получил на пейджъра си съобщение, че трябва да се прибере у дома за „куриера от Брюж“, което бе много по-важно. Защото Кери по-скоро би спрял да диша, отколкото да пропусне срещата с представителя на своя белгийски перач на пари.

Той въздъхна примирено и погледна жената до себе си.

Под двайсет и петте, излъчваща през всички пори на тялото си секс и жизнерадост, тя изглеждаше по-скоро съблечена, отколкото облечена в роклята за десет хиляди долара, която й бе купил специално за тази нощ. Но по-същественото бе, че я бе купил цялата. Тя беше негова — като колата му, като апартамента и като сградата.

Така че след като куриерът пристигнеше и си тръгнеше, ако срещата не продължеше прекалено дълго, за да изцеди значителна част от намаляващите му ресурси жизнена енергия, тогава може би нощта все пак нямаше да се окаже безвъзвратно провалена.

Всичко зависеше от куриера.

Пред тях в нощта изплува чезнещият в небето силует на висока сграда и той доволно се усмихна.

Лимузината се насочи към подземния паркинг, а Кери вдигна поглед към тъмните прозорци на луксозния си апартамент, регистрирайки разсеяно, че прислугата си е тръгнала, а съседите му ги няма — те или щяха да бъдат на приема, даван от кмета, или бяха излезли да се повеселят в нощта.

Мисълта, че ще се окаже напълно сам в собствената си сграда, в компанията единствено на своите пари, своята курва и своето превъзходство, се стори странно привлекателна на застаряващия мъж. До такава степен, че просто не можеше да сдържи усмивката си.

На сто четиридесет и три метра над тях Грег също се усмихваше.

Двата апартамента на 44-ия етаж бяха „снесли“ камъни и бижута на стойност поне сто хиляди. Но най-хубавото бе, че той щеше да разфасова украшенията на съставните им части и да ги продаде на прекупвачите дни преди някой да забележи липсата им.

В миналото, в славното време на големите майстори — известни като йегмени3 — Грег щеше да бъде наричан касоразбивач, защото неговата специалност бе възможно най-тясно профилираната от целия спектър на кражбите. Грег дори често си мислеше, че може би е последният жив практикуващ точно тази професия взломаджия.

Защото не съществуваха сейф, ключалка или охранителна система, които биха могли да го спрат. А ударите му рядко биваха разкривани бързо, тъй като Грег беше особено прецизен в избора.

По-точно казано, прецизен в три аспекта.

Първо, не трябваше да има видими поражения на домовете, които обираше. Никакви счупени прозорци или избити с ритник врати. Никакъв знак, че нещо е по-различно от момента, когато собствениците са излезли или са си легнали, според случая. Непристойните надписи и вандализма Грег оставяше за хипари и наркомани, неспособни да различат сребърен поднос на Пол Ривиър4 от картонена кутия с обед, поръчан в близката закусвалня.

Второ, не биваше да има никакви следи, че сейфът е бил докосван (Грег основно се интересуваше от неща, съхранявани в сейфове). Той никога не разрязваше, разбиваше или взривяваше даден сейф. Всъщност експлозивите бяха номер едно в списъка на презираните от него средства, макар преди време да го бяха обучили до ниво експерт в тази област. Но всички тези техники бяха прекалено шумни, груби и по правило водеха до нездрав интерес от страна на полицията, както и представляваха опасност за съдържанието на сейфа. Лично той предпочиташе да бъде като Джими Валънтайн5 с всеки сейф и да комбинира нежно докосване с технология, прозрение с импровизация. В резултат, светът за него беше просто една голяма, широко отворена врата.

Трето и най-важно, той никога не изпразваше отворения сейф. Вярно, вземаше най-скъпите предмети, но не и всичко. Когато хората отварят сейфовете си, те по правило не проверяват по списък пълната наличност на заключените вещи. Хвърлят поглед, установяват, че нищо не е разбутано, вземат или оставят каквото са решили и затварят вратичката. В други случаи жертвите на неговия удар отваряха фамилния сейф за „бабините обеци“ или „истинските диаманти“, установяваха липсата им и озадачено почесваха глави. И по правило не се обръщаха към полицията, докато не проверяха дали зад мистериозната липса не стои някой от имащите легален достъп до семейното съкровище.

А дотогава…

Апартаментите на 44-и етаж се бяха оказали лесна плячка. Най-обикновени ключалки и аматьорски алармени системи. А сейфовете в тях биха предали съдържанието си без особено упорство дори на скучаеща проститутка в делнична нощ.

Но ето че той вече стоеше на площадката на 45-и и прелистваше компютърните разпечатки с плана на сградата, извлечени от базата данни на застрахователната компания благодарение на хакерските умения на Фос.

Апартаменти 45А и Б бяха собственост на един и същ човек. Медиен бос на име Кери. Имаха обща стена, но електрозахранването се подаваше по два различни токови кръга. Нямаше свързващи врати, балконите бяха от различни страни на сградата и гледаха съответно на север и изток. Слава богу, че поне бяха застраховани в една и съща компания.

В 45Б — цитиран в документацията като служебен апартамент за гости на фирмата — имаше нещица, които доста интересуваха Грег. Разни джунджурии на стойност седемдесет или осемдесет хиляди. Например първо издание на Хърман Мелвил с автограф на писателя, маслена картина на Мондриан6, и относително рядка настолна скулптура на Брок7.

Но вниманието му бе приковано към апартамент А.

Два сейфа, единият в стандартно изпълнение на пода в дневната, вторият — в централната спалня, първокласна система за заключване на входната врата, алармена система на стойност, чувствително надвишаваща цената на всяка от изброените антики, и като капак, нещо, описано само като „специални мерки за сигурност — конфиденциална информация“.

Макар застрахованите вещи да бяха оценени между десет хиляди и сто хиляди, опитното око на Грег бе уловило престараването по отношение на мерките за тяхното опазване.

Подобно престараване можеше да означава само едно.

Някъде в апартамента имаше нещо толкова ценно, че собственикът не можеше (или по-скоро не беше склонен) да плати фантастичната премия по застрахователната полица. Но беше направил всичко по силите си да го опази.

Той напъха разпечатката обратно в куфарчето, погледна уреда, защипан на колана му, който показваше, че телевизионните камери на охранителната система са изключени, и се приближи към вратата на 45А.

Вратата беше първият му проблем.

Бавно и внимателно той прекара ръчния йонен датчик по периметъра на ръчно изработената от фин махагон врата.

Всички електрически системи, започвайки от високоволтовите силови инсталации и свършвайки с деветволтовото транзисторно радио, обработват минаващите покрай веригите им йони и всеки „изпържен“ йон излъчва издайнически сигнал, уловим от чувствителната апаратура в ръката на Грег. Оттук нататък интерпретирането на сигнала бе „само“ въпрос на умение.

Датчикът ясно показваше наличието на три различни почерка в обработването на йоните.

Контакти — вероятно на таймера на алармената система, инсталирана до прага на вратата.

На второ място, нещо, което доста наподобяваше картината, наблюдавана при масив от датчици за натиск, както изглежда монтирани в рамката на вратата от страна на пантите и несъмнено също задействани от таймерна схема.

Накрая, нещо доста по-различно. Видът на сигнала подсказваше, че и тук е възможно използването на таймер, но появяващият се през двайсет секунди сбор от импулси говореше, че става дума за много по-сложна система.

„Специални мерки за сигурност — конфиденциална информация“, прошепна той, докато се настройваше на този сигнал. Огледа внимателно честотата, амплитудата и видът на сбора от импулси, изобразяван на малкия оранжев екран, опита се да си представи причината, стояща зад създаването и изчезването на потока от йони, и след малко се намръщи.

— Капан! — процеди той ядосано. — Любопитен съм да видя този параноик, сложил в центъра на проклетата си дневна широкоъгълен микровълнов излъчвател с детектор за движение, последна дума на техниката.

Прибра уреда си, коленичи в основата на вратата и избърса устата си с опакото на ръката.

— Не се ли страхува, че това чудо ще му убие цветята в хола? — додаде той раздразнено.

Загледа се във вратата, мислено прониквайки с поглед през нея и регистрирайки в съзнанието си невидимия за окото сноп микровълново лъчение, облъчващ входния коридор през двайсет секунди. За малко, а след това прекъсваше, изчаквайки като тигър в храстите нечие безгрижно почукване или докосване на вратата, за да нанесе удара си. Вероятно чрез свикване на всички полицаи в западната част на Съединените щати.

Без да сваля очи от вратата, Грег посегна надолу и извади от куфарчето си индукционен волтметър.

Внимателно, с твърда ръка, той поднесе датчика на специализирания измервателен уред на около половин сантиметър от ключалката на вратата. Превключи на широкочестотно сканиране и зачака.

Макар другият му уред да не бе разкрил това, той подозираше, че в дръжката на вратата и в самата ключалка има монтиран импедансен датчик, проектиран да работи с толкова ниско захранване, че да остане практически неоткриваем. Но докосването, примерно с ръка, до проводящата част на ключалката вероятно щеше да задейства микровълновия излъчвател в режим на непрекъснато обхождане, покривайки цялото пространство на входния коридор с непроницаемо електромагнитно поле.

Миг размисъл и… усмивка.

Беше се досетил, че въпросният датчик вероятно е подвключен към микровълновия генератор. И ако той работеше на нужната честота… щеше да бъде изключително трудно, но не и невъзможно, да накара простото устройство да управлява много по-сложната от него система.

Поклати глава и в този момент усмивката му изчезна, защото стрелката на уреда, макар и едва доловимо, помръдна.

Да, имаше алармена система в ключалката, но характерът на сигнала подсказваше, че тя се задейства от подчинено устройство, примерно инфрачервен датчик, а това не позволяваше на Грег да използва едната система, за да се справи с другата.

— Някой по никакъв начин не иска да ме пусне през тази врата, Лайнъс, стари приятелю — промърмори Грег малко по-високо, отколкото бе искал. — И кой съм аз, че да споря с него.

Клатейки глава, той извади плана на апартамента.

Минута по-късно без никакви проблеми се намираше в 45Б.

Алармената система, макар и скъпа, и добре изработена, бе преодоляна с лекота. Но урокът с периодично сканиращия датчик за движение не излизаше от главата му. Затова, след като се озова във вътрешността на апартамента, той остана напълно неподвижен, докато оглеждаше обстановката само с поглед, без дори да завърта глава. Накрая удовлетворен, че е в безопасност, бързо се отправи към спалнята в задната част на апартамента.

Използвайки рулетка, дърводелски нивелир, детектор за главички на гвоздеи и нелегално извлечената от архива на застрахователната компания схема на електрическата мрежа в апартамента, той откри онова, за което бе дошъл, след пет минути безшумна работа в тъмното.

Наложи се да провери вътрешността на трите разположени едно до друго шкафчета, за да се спре на това, което му трябваше — то беше пълно със сгънати чаршафи, калъфки за възглавници, одеяла и спално бельо. Внимателно ги извади и ги натрупа зад себе си, запазвайки точния им ред, след това мушна глава във вътрешността на празното шкафче и погледна задната му стена.

Притисна датчика си към вътрешната й страна, прекара го внимателно по цялата й повърхност, без да мига, в очакване да види нещо на панела за цифрова индикация.

Нищо.

— О, Лайнъс — прошепна той, докато изваждаше малък електрически трион от куфарчето, — ще се научат ли тези хора някога?

След това спря.

Вгледа се в стената, представи си апартамента от другата й страна и се замисли за богатствата, които може би се криеха там, и за необяснимо сложната охранителна система, която ги пазеше.

Потръпна.

Грег бе свикнал да се доверява на инстинктите си още от детските си години. Точно тези инстинкти в момента на висок глас крещяха, че нещо не е наред. Той извади глава от шкафчето, седна в скъпия люлеещ се стол и започна да систематизира в главата си наученото до момента.

Това, което се намираше в 45А, несъмнено щеше напълно да оправдае цялата операция. То най-вероятно щеше да струва повече от плячката от останалите три апартамента. Но и рискът бе значително по-голям.

В стаята зад стената нямаше да има клопки, той бе сигурен в това. Но на други места? От човек, готов да сложи свръхсъвременен микровълнов скенер в дневната си, несъмнено трябваше да се очаква всичко.

„Специални мерки за сигурност…“ Множествено число.

Ако на входа има скенер, какво ли е поставил побърканият собственик на апартамент А около сейфовете си?

Всичко това пределно ясно му казваше: „ВЪРВИ СИ!“. С главни букви при това.

Но Грег не беше в този занаят, за да играе на сигурно. Анализирайки възможностите, той не можеше да не признае, че изборът на семплия, безопасен вариант, доста често означава липса на удовлетворение, пустота в душата му.

Усещане, че е бил измамен.

Да, той несъмнено избираше за своите удари скъпи имения и луксозни апартаменти заради богатствата, които можеха да се намерят в тях, но в много по-голяма степен и заради предизвикателството, пред което изправяха човек с неговите способности. Защото в крайна сметка онова, което най-силно го вълнуваше, бе усещането, че е сам срещу най-добрите алармени системи, най-неподкупните хора в охранителните компании, най-сложните ключалки и най-подсигурените сейфове.

Личен дуел с духа на прекрасния прокълнат гений на Лайнъс Йейл.

До този момент резултатът от двубоя беше сто двадесет и две за Грег, пет за Лайнъс и единайсет отказа, когато се бе вслушал в гласа на инстинктите си.

На отказите май бе писано да станат дванадесет.

Две минути по-късно мина през почти половинсантиметровата дупка в стената на малката спалня на 45А. Беше я открил накрая.

След още минута, приковал поглед върху индикацията на уреда в ръката си, той бавно напредваше към хола, откъдето трябваше да мине за основната спалня и сейф номер едно.

— Окей, Лайнъс — тихо каза той, — покажи сега какво си ми приготвил.

И в същия момент осветлението в апартамента светна.

— Джек — изхленчи от дневната младата жена, — студено ми е.

— И какво от това?

Излязъл на балкона, оставяйки вратата широко отворена, Кери изобщо не повдигна глава от телескопа. Още в секундата, когато бяха влезли в апартамента, той бе изтичал навън, за да види дали бездомното семейство, което бяха подминали преди малко долу на улицата, вече е нападнато от бандата гангстери, които бе зърнал, точно когато лимузината влизаше в подземния гараж.

Разочарован, че бандитите ги няма, той проследи жената с трите дечица, докато търсеше подслон във входа на един от складовете. Майката се опитваше да загърне зъзнещите си чеда със страниците на захвърлен вестник.

— Обожавам тази гадория.

— Джек?

— Какво?

Жената направи опит да се усмихне изкусително.

— Смятах, че ще летим.

— Когато аз кажа! — сопна се той и влезе в стаята. — И нито миг преди това! — Той ядосано посегна и я удари по темето.

Жената се свлече от дивана на дебелия плътен бял мокет, но погледът й стана игрив.

— Значи татенцето иска да си поиграем — рече тя и бавно издърпа прилепналата по тялото й рокля през главата си. — Иска малко грубост, така ли? — Протегна ръка и го хвана за вратовръзката.

— Имам среща… трябва… — промърмори той неубедително с дрезгав глас, позволявайки й да го притегли към себе си.

— По-късно — дрезгаво прошепна тя и притисна голото си тяло към него. Устата й сякаш беше едновременно навсякъде по него — целувайки, ближейки, хапейки. — Така-а… и къде ли го е скрил татенцето тази вечер? — Тя безцеремонно разкъса скъпата двестадоларова риза и с груби ласки започна да масажира покрития му с посивели косми гръден кош. — Дали пък не е тук? — Гласът й звучеше като на нацупено малко момиченце, както отдавна бе разбрала, че му харесва. Бързо разкопча панталоните му и грубо пъхна ръка между краката му.

— А-а… Мисля, че намерих малката играчка на момиченцето. О-о… — измърка тя. — Две малки играчки. Тази… — Тя стисна тестисите му, наслаждавайки се на изражението на болка и удоволствие. — И това! — възкликна тя и извади малко пластмасово пликче с бял прах в него. Изсипа съдържанието върху стъклената повърхност на масичката за кафе. — Първо малкото момиченце ще вземе нейния дял — прошепна тя и започна да приготвя кокаина с ръчно изработена златна мелничка, — а после и татко ще получи каквото е заслужил.

— Дори аз не бих могъл да го кажа по-добре от вас, млада госпожице — изрече с тъжен тон студен глас.

Двамата се извърнаха и сепнато погледнаха към входа на апартамента.

Там, между двама по-млади мъже, стоеше мъж, приблизително на възрастта на Кери. И тримата бяха облечени в тъмни делови костюми, хармониращи с напълно безизразните им лица.

— Отдавна не сме се виждали, Джек — каза възрастният, с лишен от всякакви емоции глас.

Кери не помръдна. По нищо не личеше, че дори диша. Изглеждаше напълно парализиран… с изключение на една малка вена на челото му, която внезапно се изду и запулсира.

— Том?

Момичето премести поглед от единия мъж на другия и сякаш едва сега осъзна, че лежи гола. Сграбчи роклята си и избърса останалия по долната си устна прашец.

— Ей! Не обичам групови изпълнения!

Мъжът, когото Кери бе нарекъл Том, леко кимна:

— Жалко.

В същия миг единият от младите мъже пристъпи към момичето в гръб, обгърна шията й с едната си ръка и натисна главата й настрани с другата. Нещо изпука и след миг той положи мъртвото, отпуснато тяло на пода. Кери не му обърна внимание.

— Аз ли съм следващият?

Том повдигна вежди, усмихна се и бавно се отправи към верандата.

— Предстои да разберем това. — Наведе се над окуляра на телескопа. — Интересна гледка. — Нагласи фокуса. — Отпускал ли си си езика напоследък? — поинтересува се той, без да повдига глава.

— Какво?

— Да речем… стари истории от казармата? Въздишки за доброто старо време, за отдавнашни завоевания… за Джо и Макс, например? — Гласът му беше спокоен, но и странно лишен от всякаква емоция. Сякаш предварително знаеше отговора и само искаше да се увери, че ще бъде такъв, какъвто очаква.

— Не — подчертано бавно отговори Кери и тежко се надигна от пода. — Защо ми е да говоря за тези неща? — И неговият глас бе премерено спокоен, но под спокойствието се долавяше потиснатата в първия момент паника от срещата с човека, умрял преди цели двайсет години.

— Защо наистина. Просто се питах — рече Том и се обърна да огледа вътрешността на дневната.

— А ти?

Том се усмихна, но раздвижването на лицевите му мускули спря до носа, сякаш горната половина на лицето му бе парализирана от изражение на студено безразличие.

— Всъщност, надявам се скоро да ги видя.

Той бавно се върна обратно и спря на сантиметри пред видимо разтреперания мъж. После свали поглед върху тялото на мъртвото момиче.

— Доста е млада за теб, не мислиш ли? — Никакъв отговор. Том сви рамене. — Въпрос на вкус, предполагам. — Той направи драматична пауза, без да отмества поглед от очите на Кери. — Научих, че си развил в себе си странни вкусове през последните няколко години, стари приятелю. Скъпоструващи…

Кери също гледаше право в очите мъжа, когото се бе надявал никога повече да не види през живота си. Когото се бе молил повече да не среща…

— Такава ли била работата? Кокаинът? За нея беше! Това е малка игричка, която играехме. Никога не бих…

— Аз пък — прекъсна го мъжът — така и не се научих. Не можа да ми хареса. Не че ми липсва… апетит. — Двамата младежи се приближиха до Кери от двете му страни и се заеха старателно да го претърсят, а Том безцелно закрачи из стаята. — Апетитът ми обаче е ненаситен. Не искам да ти разказвам какво е необходимо, за да утоля глада си. Но от друга страна, не би било честно да казваме, че са ни забравили, нали така, стари приятелю? И че не се погрижиха добре за нас? Така ли е? — Не изчака отговор от човека, който не можеше да отмести поглед от него, макар вече да бе съблечен чисто гол, а дрехите му внимателно опипани от двамата помощници. — И така, безгрижно си стоях у дома и дундурках правнучето си на коляно до деня, в който ми позвъниха. Вдигнах слушалката и чух в нея глас. Младежки глас. Непознат. — Той замълча за няколко секунди. — Официално звучащ глас. Сещаш се за какъв глас ти говоря, Джек, познат ти е, нали?

Кери едва забележимо кимна, изправен гол-голеничък пред него. Двамата го бяха оставили така, преди да се захванат да разпердушинват елегантно обзаведената дневна.

— Та, официалният глас ми казва „Господин Килбърн…“. — Той извинително се усмихна: — Такова е името ми днес. Сам си го избрах. Харесва ли ти?

— Продължавай — промърмори с пресъхнала уста Кери, без да обръща внимание на двамината, които се отправиха към другите помещения в апартамента.

— Добре… та, казва ми значи гласът: „Господин Килбърн, научихме, че някой се е разприказвал за Джо и Макс. Това, господин Килбърн, никак не ни харесва“, уточни гласът. — Той се приближи до започналия неудържимо да трепери мъж. — И знаеш ли, Джек, и на мен не ми харесва.

— Не съм аз — дрезгаво изграчи Кери. — Никога не бих го сторил. — Кожата му бе загубила цвета си, той обилно се потеше, а на врата му неспокойно играеше мускулче.

— Не можеш да си представиш колко ми се иска да повярвам на думите ти, Джек — изрече Килбърн с тон, в който се долавяше дълбоко скрит подтекст. — Страшно ми се иска. — Единият от двамата младежи се върна в стаята и тихо каза нещо в ухото на Килбърн. — И каква казваш, че е комбинацията за сейфа ти в спалнята, Джек? — с делови глас попита Килбърн.

Вторият от младежите безстрастно довършваше погрома над чекмеджетата в шкафа, когато партньорът му се върна.

— Ето комбинацията.

— Чудесно! — Мъжагата хвърли на пода ризите и се отправи към сейфа, който допреди малко бе стоял зад вече разкъсан шедьовър на Шагал.

— Успя ли да прегледаш дрешника? — уж между другото попита първият.

— Тъкмо се готвех.

Първият кимна и разтвори пак двойните врати на малкото помещение.

Редици фини ризи, шити по поръчка костюми, най-разнообразни аксесоари, подредени в сумрака. Всичко изглеждаше поставено на отделената за него закачалка или беше внимателно сгънато на мястото си.

Мъжът щракна ключа на осветлението, но нищо не се случи.

— Крушката е изгоряла — изкоментира другият до сейфа, докато набираше комбинацията.

Първият кимна, извади мощен фенер „Маг-Лайт“ от джоба на сакото си и насочи лъча в пространството на дрешника.

— Боже господи! Само гардеробът на този струва повече от заплатите и на двама ни.

— Излишно е да ми казваш — изрече вторият и дръпна вратичката на сейфа. — При това подбран с вкус.

— Аха — съгласи се небрежно първият и започна да размества дрехите по закачалки и полици. Методично опипваше всичко и дори поглеждаше в обувките, докато се приближаваше към намиращия се в дъното старинен шкаф.

— Тук няма нищо… само пари, бижута и разни дреболии — каза онзи при сейфа. — Ела да видиш.

Първият понечи да се обърне, после размисли и насочи вниманието си към шкафа с височина един човешки бой. Шкафът беше с двойна врата, а горната му част бе изящно орнаментирана. Той дръпна едната от дръжките, но вратата се съпротивляваше. Отново я дръпна, този път по-силно. Тя отказа да се отвори.

— Имаш ли шперц за този шкаф? — попита той партньора си.

— Заеби го. Не го е скрил там.

— Вярно — каза първият и понечи да се откаже. После неочаквано спря и ритна с все сила вратата. Обувката му проникна наполовина в старото дърво и се наложи да се опре с ръка, за да я освободи.

Партньорът му се обърна.

— Какво, по дяволите…

— Човек не може да е сигурен, нали? — извини се първият, хвана с двете си ръце дръжките и грубо разтвори крилата на вратата.

— Шапки! Кой, по дяволите, си заключва шапките?

— Джентълмените — разнесе се гласът на Килбърн откъм дневната.

Те поклатиха дружно глави и напуснаха спалнята.

Без изобщо да забележат очите на скритата под качулка глава да надничат към тях над горната част на стария шкаф.

— Засега нищо, сър — докладва първият на Килбърн.

— Ще ни трябват поне два часа, за да претърсим основно място като това — извинително додаде другият.

Килбърн им кимна и фиксира с поглед треперещия нещастник пред себе си.

— Спести ни главоболията, Джек. Кажи ни къде е.

Голият изглеждаше готов всеки миг да припадне.

— Какво? — изхриптя той. — Не разбирам за какво говориш.

— Всички имаме такива неща, Джек. Сувенири, спомени, малки подаръчета… — Отново усмивката с половин лице. — Застраховка…

— Нищо… аз… аз… нямам…

Килбърн кимна. Единият от младежите безцеремонно сложи скритата си в ръкавица ръка върху устата му и думите заглъхнаха.

Килбърн изучаващо го изгледа в продължение на няколко безкрайно дълги секунди. Накрая продължително изпусна въздуха от гърдите си.

— И не си се опитвал да… разкриеш тайната на Джо и Макс? Не си правил опит да помогнеш на други да узнаят неща, които е по-добре завинаги да останат забравени?

Килбърн изглеждаше убеден и това накара Кери да се отпусне. Ръката върху устата му се дръпна.

— Никога! Знаеш, че не бих и помислил…

— Струва ми се, че съм склонен да ти повярвам, старо момче — въздъхна Килбърн и се обърна към входната врата. — От друга страна, нали все пак трябва да съм сигурен?

От ръкава на един от помощниците му внезапно изпадна остър нож и убиецът ловко го заби под ребрата на голия мъж. Кери се изопна, а младежът хвана дръжката на ножа с двете си ръце и го завъртя първо наляво, после надясно. Под острието се появи кървава дъга.

Кери се свлече на пода, а младежът остави безжизненото му тяло да се изхлузи от ножа.

— Дори не го заболя — отбеляза той и избърса острието в захвърлената на пода риза.

— Жалко — промърмори Килбърн, без да се обръща. — Придружете ме до долу, момчета.

Тримата безшумно напуснаха апартамента.

С дрехи, залепнали от студената пот по тялото му, Грег се спусна от скривалището си зад орнаментирания панел върху капака на шкафа.

Хвърли развинтената крушка върху сгънатите пуловери. Вслуша се в гласовете, които се разнасяха откъм дневната. Застина в мига, в който заглъхнаха. Не смеейки да диша от страх да не издаде някакъв шум, който да накара двамата млади мъже да се върнат, Грег продължаваше да напряга слух. Искаше да се увери, че е сам.

Единствената му мисъл бе да се махне по-бързо оттук!

Не че го бе изплашило внезапното връщане на възрастния мъж и момичето. Подобни неща му се бяха случвали и преди.

Беше се скрил зад наполовина разтворената врата на спалнята с надежда да изчака удобен момент, за да се изниже.

Беше преценил, че ако понечат да влязат направо тук, ще има време да се скрие в дрешника и да ги изчака там, докато заспят.

Ако започнеха да се чукат в дневната, както очакваше да стане, щеше да се възползва от това, за да отвори сейфа в спалнята и после незабелязано да напусне.

Но появата на другите го бе извадила от равновесие.

Да не говорим за невъзможния да бъде сбъркан с друго звук от падането на мъртво тяло на пода.

Веднага бе познал гласа на по-възрастния мъж, макар думите да бяха останали неразбрани. Беше го чувал много пъти досега.

Това бе гласът на хората, шлифовали таланта му, които го бяха отгледали и възпитали, които му бяха посочили цел в живота… преди да го използват за своите цели.

Гласът на безликите демони от неговите кошмари.

Старецът си беше чиста проба хладнокръвен убиец — човек, взел решение да убие, преди още кракът му да бе стъпил в този апартамент, решил обаче да се сдобие с нещо, преди да го стори.

Нещо, съобрази Грег, което въпреки самоувереното му поведение, силно го тревожеше.

Грег се бе срещал с достатъчно такива хора през живота си, за да осъзнае, че ситуацията, в която се намира, е смъртно опасна.

Следователно трябваше да побърза.

Беше се огледал и мигновено бе избрал за скривалище тясното пространство зад панела на високия шкаф.

А тонът в гласа на мъжете, претърсвали спалнята, на моменти движещи се на сантиметри от него, беше всял ужас в душата му.

Начинът, по който методично, но без забавяне, бяха претърсили помещението, не бе оставил никакво съмнение, че са добре обучени професионалисти. Малко неща се бяха изплъзнали от погледа им, но особено го бе впечатлило безразличието, с което се бяха отнесли към парите и скъпоценностите, останали в полуразтворения сейф. Повече от ясно бе, че търсят нещо съвсем друго.

Каквото и да бе то.

Отдъхнал, че най-сетне е сам в жилището, Грег пристъпи към отключения сейф.

Взе два пръстена, украсени с поне трийсет карата диаманти, и прибра две от няколкото пачки стодоларови банкноти. После се приближи на пръсти до вратата, вслуша се, отвори я и мина през нея.

Когато измина половината път към спасителната входна врата, той спря и се замисли.

„Нещо в този апартамент — прошепна в главата му тъничък гласец — е толкова ценно, че собственикът се е охарчил за безумно скъпа и сложна охранителна система, за да го опази.“

Микровълнов капан… който в този момент явно бе изключен.

Затаил дъх, той бавно се обърна и безшумно се отправи към дневната.

Някъде там се намираше вторият сейф.

2.

Фос клечеше в тъмния офис, застинал във времето, сякаш бе запечатан на фотография.

Беше видял лампите на 45А да светват, после Кери излезе на балкона, погледна през телескопа и се върна в дневната. Петнайсет минути по-късно пак на същия балкон бе излязъл втори мъж.

Нямаше никаква представа къде се намира Грег в този момент.

Можеше да е в друг от апартаментите. Кой знае, можеше дори вече да се е върнал в скривалището си на покрива или да е тръгнал да напуска сградата.

Дано!

„Моля те, Господи, нека е така!“

Ала дълбоко в себе си Фос чувстваше, че положението е по-различно.

Паниката на момента бе натикала обратно опитващата се да изплува изгаряща топка на наркотичен глад. Поне засега.

Действайки от страх за Грег… а и за себе си, в случай че нещо се случеше, той запали малката стробираща лампа на бюрото.

Включи я да мига и я остави да свети близо минута, окъпвайки стаята със светлосиня светлина, после я изключи и мракът отново се възцари. След пет минути щеше да повтори сигнала в отчаян опит да предупреди Грег, че се е случило нещо непредвидено.

„Махни се! — трябваше да му изкрещи пулсиращото синкаво сияние в пространството между двете сгради… — Бягай! Отдалечи се!“

Проблемът, осъзна Фос в секундата, в която посягаше към клетъчния си телефон, бе, че Грег трябваше да погледне насам, за да я види. И ако по някаква причина не го стори…

Той набра номера и му отговориха на първия сигнал.

— „Сив“ в пункт едно — каза напрегнат глас.

— „Син“ в „Алфа“ — отговори Фос. — Вероятност за смяна на мястото — каза го внимателно и макар да говореше бързо, речта му бе отчетлива и ясна.

— Мамка му! — прошепна в слушалката другият. — Пункт две или три?

Фос си представи Део Хартунян — седящ в стара кола, открадната временно за нуждите на операцията.

Временно, защото бе взета малко след края на работното време от паркинг към фирма за продажба на употребявани коли и в идеалния случай щеше да бъде върната на мястото си (след връщане на километража), преди липсата й изобщо да е забелязана.

Део беше третият партньор в екипа. По-възрастен от Грег, но по-млад от Фос, той имаше за задача да изведе крадеца от всяка каша, в която той можеше да се окаже. Или, ако всичко се развиеше без усложнения, да го вземе на предварително уговореното място.

Део бе човек, който без да се замисли можеше да мине с колата през витрина на луксозен магазин, да преодолее на таран полицейско заграждение на пътя, да прелети през участък под обстрел с автоматично оръжие (от полицията или който и да е било друг), стига да е бил откровено запознат с възможните рискове и ако му е било платено (добре платено) преди започване на операцията.

Тази нощ, ако всичко минеше нормално, не се предвиждаше да се изпоти. Трябваше да изчака сигнал от Фос, че нещата са наред, а после да върне колата на паркинга. Какво щеше да предприеме, зависеше единствено от инструкциите на Фос.

И нямаше да предприеме нищо, докато не ги получеше.

Део не бе най-добрият шофьор за подобни операции: не беше нито най-бързият, нито най-безразсъдният, и най-важното — ходеше чист. Винаги, без изключение — нито пистолет, нито дори бокс.

Така и му казваха — „Чистия“. Човек, който винаги правеше това, което е обещал, който винаги се озоваваше там, където бе казал, че ще бъде. Рядко, изключително рядко, си позволяваше да изкаже мнение, да направи предложение или да импровизира. Това беше избраният от него стил на действие, за да бъде винаги „чист“, ако станеше издънка.

Стил, приет от останалите за даденост, макар и непредизвикващ възхищение.

И все пак стил, благодарение на който Део в момента бе онзи най-рядък измежду редките екземпляри в бранша — шофьор на средна възраст.

Тази нощ, само след двайсет и една минути, Грег щеше да разчита на него да го чака в пункт номер две.

Ако не получеше указания да направи нещо друго.

— Говори, „Син“ — неспокойно се обади гласът му в слушалката.

— Отивай в пункт три — прошепна Фос.

— Разбрано, „Син“. Пункт три — с равен глас повтори Део и прекъсна връзката.

Фос остави слушалката на вилката и погледна през прозореца към ярко осветения апартамент от другата страна на улицата.

Молеше се приятелят му да погледне насам.

През който и да е прозорец.

Но изправеният на прага на дневната Грег гледаше в съвсем друга посока — надолу.

Две тела. Не едно. И двете съблечени с ясно видими следи от насилие по тях.

Това бяха най-дългите секунди в живота му. Беше неспособен да помръдне, дори да примигне, и нямаше представа какъв да бъде следващият му ход.

Телата лежаха едно до друго — мъжът се бе свлякъл в краката на момичето. Върху дебелия мокет се бе събрала локвичка кръв, изтичаща от страховита рана, зейнала в ребрата на мъжа. Петното загрозяваше бялата тъкан — розово по краищата, то потъмняваше навътре, за да стане почти гротескно черно в центъра.

Главата на момичето бе изкривена в посока към рамото и от абсурдния ъгъл се разбираше, че няма какво да я държи. На красивото й лице бе застинало изражение на изненада.

— Пет минути. Само пет минути — бавно прошепна на себе си той и пристъпи към барчето. — После незабавно се изпарявам оттук.

Не, не беше заради труповете. Беше се сблъсквал с това и преди.

И то в степен, достатъчна да накара и садист да откачи.

По-скоро бе свързано с тона на стария… Студения, както бе започнал да го нарича за себе си. В комбинация с небрежно демонстрирания професионализъм на двамата по-млади убийци.

Хора като тях не оставят след себе си разхвърляни трупове.

Той мина от другата страна на бара и се насили да концентрира мислите си върху предстоящата работа.

Сред разнообразните специални знаци по чертежите на етажа нямаше никакви следи от наличието на сейф, зазидан в пода. Той огледа мокета и изпробва дали е залепен за пода.

Задната стена на бара представляваше онова, което можеше да се очаква от задна стена на бар — никакви скрити превключватели, пултове за управление или панели, зад които може да се крие нещо. Абсолютно невинно място.

Той клекна, отвори куфарчето си и извади от него предмет с форма на диск и размер на чиния за хранене. Пъхна в специалния отвор деветволтова батерия, включи в куплунга единична слушалка и легна странично.

Започна да плъзга диска по пода, вслушвайки се в ехото на нискочестотните вълни, отразяващи се от онова, което се намираше на пода под мокета.

— Дърво… дърво… тръба… дърво… дърво… а!

Оставил на подсъзнанието си задачата стриктно да отброява петте минути, които си бе дал, той внимателно огледа мястото, където уредът му бе подсказал, че има стоманена конструкция. Намираше се на сантиметри от края на бара, в място, където подът бе леко въздигнат, преди да се слее със стената.

Остави диска зад гърба си и прекара внимателно длан по мокета и стената. Внезапно спря, усмихна се и почука по нея.

Разнесе се кух звук.

— Ти си бил много изобретателен кучи син, господин Кери, признавам ти го! — прошепна той с искрено уважение.

После леко плъзна добре замаскирания капак и под него се разкри вратичката на кръгъл блестящ стоманен сейф, зазидан в пода и стената.

Грег бързо придърпа куфарчето до себе си и извади йонния датчик.

Поколеба се.

Нормалните хора обичат да разполагат сейфовете си на места, където имат лесен достъп до тях. Дори взиданите, за които се предполага, че са максимално скрити. Защо един възрастен човек ще слага сейф, който би искал редовно да ползва, на такова труднодостъпно място?

„Специални мерки за сигурност — конфиденциална информация.“

Всички инстинкти на Грег му подсказваха да си събира багажа и да се омита оттук.

На секундата.

Той се отърси от обзелото го чувство и изгарящ от нетърпение да разбере какво е онова нещо, което оправдаваше вземането на подобни мерки за сигурност, продължи работата си.

— Сега, Лайнъс — направи неуспешен опит да се пошегува, — да видим какво си ми приготвил…

И буквално сякаш в отговор на закачката му, чу входната врата да се отваря.

— Нали ти казах — разнесе се гласът на единия от убийците, — нищо и никаква работа.

— Да бе, знам — с досада се съгласи другият. — Но щеше да бъде много по-весело да си бяхме поиграли с дъртака.

— Човекът каза „не“. Да не искаш да спориш с него?

Замръзнал на пода зад бара, Грег чу нещо да пада на пода в дневната.

— Не-е… — каза вторият след кратък размисъл, — не мисля, че бих искал. Изтегли го от нея.

Заслушан в шума от преместването на тялото на Кери, Грег безшумно поднесе накрайника на датчика към вратичката на сейфа. Ръцете му действаха уверено, а погледът му не потрепваше. Цялото му внимание беше приковано върху местата, в които бе възможно да е монтирана алармена система, но слухът му беше насочен към онова, което ставаше от другата страна на бара.

А мислите му вихрено препускаха.

Откриеха ли го в този момент, това щеше да бъде краят за него. Извън всякакво съмнение. От друга страна, ако бяха дошли, за да изнесат труповете, и ако той съумееше да не издаде никакъв звук…

От качулката му се отрони едра капка пот. Струваше му се, че ударите на сърцето му глухо отекват из цялата стая.

Продължи да наблюдава индикацията на датчика.

— Готина, а?

— За курва е добра. Нали знаеш, че не обичам да плащам на такива.

Грег чу да опаковат в найлон нещо… Какво друго, ако не момичето.

— Да я изнесем, после ще увием и него? Или как?

— Ъ-ъ… Да оправим и него, така няма да се връщаме. — Пауза. — Надявам се, че ще можеш да го носиш сам?

— Защо да не нося аз момичето? Тя е два пъти по-лека от него.

Същият особен шум — този път явно в резултат от увиването на Кери.

— Защото е два пъти по-лека, а аз съм старшият.

— О…

Опитното ухо на Грег долови специфичният почерк на микропроцесорно устройство, монтирано в сейфа. Най-вероятно обработващо сигналите от сензорите на цялата алармена система в апартамента. Грег отдалечи датчика и примигна, за да отърси капките пот по клепачите си.

Ръката му оставаше все така непоколебимо стабилна, тялото му все така неподвижно, движенията — добре премерени и икономични.

Мислеше.

Планираше.

Молеше се.

— Донеси няколко вратовръзки, за да завържем краищата.

— Окей. А ти ми направи едно питие.

Грег застина, протегнал ръка на половината разстояние до куфарчето и проследи с поглед плъзгащата се по стената сянка.

— Аз да не съм ти барман? Ще пием после.

Грег чу единият от двамата да сяда на едно от бар столчетата. Повдигна поглед и видя отдолу през стъкления плот потропващите пръсти на мъжа.

Стори му се, че остава така цяла вечност, сгънат надве, застанал на четири крака, молещ се убиецът да размисли и да се откаже от идеята за питието.

— Как е?

Пръстите замряха и ръката се дръпна.

— Идеално. Хайде да свършваме.

— Боже! Този мокет няма изчистване.

— Жалко. Сигурно струва цяло състояние.

— Да, така изглежда. А бе нали знаеш — за хубавото се плаща.

— Така е. Помогни ми да го подхвана.

— През рамо ли ще го носиш?

— Не, по пожарникарската.

— Ето…

Чу се изшумоляването на найлоновия чувал, след няколко секунди — на втори.

— Давай по-бързо. И без това трябва да приключим с огледа на цялото това място, преди да е минал следващия патрул. Уговорката беше да свършим до петък.

— Да.

Звук от отваряне и затваряне на врата. На входната врата.

Този път Грег реши да не чака, за да се увери, че е сам.

Сграбчи една кърпа за бърсане от бара, смъкна качулката си, избърса лицето и ръцете си и бръкна за пореден път в куфарчето.

Когато извади ръце, в едната държеше нещо подобно на фенерче без леща. Единият му край беше леко издут и от свободния отвор излизаше тънък като конец светлосин кабел. В другата си ръка имаше уред с клавиатура като калкулатор и картон цигари „Кемъл“ без филтър. Миг по-късно стоеше пред сейфа и вкарваше жиците на „калкулатора“ в картона цигари.

— Не мисли, а действай. Не мисли… — повтаряше си той, оставяйки картона и клавиатурата на пода до себе си.

Безкрайно внимателно вкара синия оптичен кабел под диска на ключалката.

— Хайде, миличка, бъди „Си“, моля те… бъди „Си“…

Сейфът можеше да бъде само „Бантам Локс 263“, модел „Си“ или „Ди“. По външния му вид беше невъзможно да се определи. Ако беше „Си“ — проблеми нямаше. Фиброоптичният кабел лесно щеше да мине покрай задействащите щифтове на ключалката и да освети микропроцесора.

Беше ли „Ди“ обаче…

Мисълта да се озове приклещен между полицаи (ако кабелът задействаше алармената система) и убийци бе крайно обезпокоителна.

Кабелът се плъзна сантиметър напред… два… три.

— А!

Сейфът се оказа модел „Си“.

Ново бръкване в куфарчето за изолирбанд. Бързо фиксиране на кабела за диска. После, за да е сигурен, че никаква външна светлина няма да проникне през процепа около диска, той обви кърпата за бърсане няколко пъти около него.

Накрая щракна ключа на източника на ултравиолетова светлина.

Захапал долната си устна, преброи наум до двайсет и изключи генератора.

Смъкна кърпата от диска и пак прекара йонния датчик по вратичката на сейфа.

Стрелките този път не помръднаха.

— Не съм виждал още микрочип, който да устои на добра доза ултравиолет — прошепна той на себе си и изтегли обратно тънкия като конец кабел.

Бързо премери габаритите на сейфа и постави картонената кутия над и малко вдясно от диска, под необичаен ъгъл. Въведе от клавиатурата трицифрен код и кашонът се разстла върху вратичката, сякаш притискан върху нея от гигантска ръка.

— Деветдесет секунди — продължи той да си шепне и въведе следващата комбинация. — Нови деветдесет и… — В този миг на клавиатурата замига червен светодиод.

Без да сваля поглед от мигащата светлинка, Грег започна да прибира останалите си инструменти в куфарчето. И точно посягаше към дискообразния „търсач на сейфове“ зад гърба си, когато внезапно замига зеления индикатор.

Той сграбчи кашона, в който всъщност се намираше кутията мощни магнити с променливо напрежение на полето и изтегли вратичката на сейфа напред и нагоре.

Нямаше време да проявява капризи. Сграбчи малък жълт плик, подобен на онези, които получаваш в бижутериен магазин, дебела папка, пристегната с няколко плоски ластика, и издължена, плоска кожена кутийка.

Кутийката имаше двойна ключалка, беше определено скъпа и изглеждаше доста стара. Но Грег не можеше да си позволи разкоша да се занимава с нея точно сега.

— Окей — каза единият от мъжете, които отвориха вратата и отново влязоха в стаята. — Но казвам ти, жаден съм. Аз поне започвам от бара.

— Добре де, и без това ще трябва да претърсим всичко. Само не се наливай с концентрат.

Единият се насочи към бара.

Грег безшумно затвори и заключи куфарчето си. Пръстите му стиснаха дръжката и той тихо изпусна въздуха от гърдите си.

— Няма страшно, ще пийна една сода — каза мъжът, поглеждайки за миг през рамо. — А ти…

Но така и не успя да довърши изречението си, защото внезапно се сгъна надве от удара на забилото се в слабините му куфарче на крадеца.

После пронизително простена и лицето му почервеня. Без да чака повече, Грег реши да действа. Той скочи на крака, заби рамо в брадичката на превиващия се убиец и го отхвърли назад. Миг по-късно прелетя през тялото му.

На партньора му, който беше стигнал до балкона, бяха необходими две секунди, за да осмисли случващото се. Без да се колебае, той бръкна под сакото си.

— Без пистолети — простена от пода пострадалият след сблъсъка с Грег. — Никакви пистолети!

Това даде на Грег две нови, жизненоважни секунди, за да излети в коридора, водещ към входната врата. Ала вторият убиец го последва по петите.

И тъй като вратата на малката спалня се затръшна в лицето му, вторият спря, извади пистолета си и си пое дълбоко дъх.

— Няма къде да избягаш, копеленце! На четирийсет и петия етаж си и няма никаква шибана външна стълба за евакуация. Сещаш ли се? — Той се ослуша, но чу само странен шум от бързо движение от другата страна на вратата. — Предай се сега и ще се споразумеем какво да правим — рече той и погледна назад, откъдето се приближаваше неговият все още неспособен да дойде на себе си партньор.

— Да не си посмял да стреляш! — предупреди го с мъка червеноликият и натисна ръката му с пистолета надолу. — Само като последна мярка, ясно ли е? Ей, ти… — Той се наведе и повърна на пода и със слаб глас попита: — Чу ли какво ти се каза?

Вторият неохотно отмести пистолета.

Червеноликият притисна с една ръка чатала си, а с другата показа три пръста на своя партньор, който кимна.

Три секунди по-късно двамата разбиха с ритник вратата и проникнаха в помещението зад нея.

Но то беше празно.

Извадиха ножове и се разделиха, за да огледат стаята.

— Хайде, приятел, да не усложняваме нещата…

Никакъв отговор.

— Провери дрешника.

— Какъв дрешник бе, идиот! — изкрещя с последни сили червеноликият и едва не запрати по другия тежката дъбова нощна масичка. — Този е заек!

Вторият изтича до него, коленичи, наведе се и видя дупката в стената.

— Ще избяга през другата врата! — изрева той. — Ти заобиколи! — И на свой ред се промуши през тесния отвор в стената.

Другият накуцвайки изтича навън.

Десет секунди по-късно, столът до бюрото помръдна като че ли от само себе си и изпод пространството за краката изпълзя Грег.

Направи гримаса, поклати глава на някаква своя мисъл и без да се бави, излезе навън.

Колата чакаше на половин пряка от блока, на паркинга пред магазин за хранителни стоки. Тъй като се намираше на кръстовището, шофьорът виждаше на известно разстояние по Грейвсенд авеню и на доста по-далеч по Трето. Стоеше в колата със слушалка на уокмен в ухото, замечтан в недоловима за случайните минаващи приятна музика. Но това, което слушаше, съвсем не бе романтично:

— Шест-Адам-петдесет и шест. Шест-Адам-петдесет и девет. Шест-Ел-четиридесет. Възможен четири-пет-десет-три. Анонимно от едно-едно-девет-четири на Бийчър. Едно-едно-девет-четири на Бийчър. Мансарден на четири-пет Бейкър. Шест-Адам-петдесет и шест, код три.

Део завъртя ключа на двигателя и извади дясната слушалка от ухото си. Взе клетъчния си телефон и натисна бутона за бързо избиране на програмиран номер.

— „Син“ в „Алфа“ — отговори с ясен, но напрегнат глас Фос.

— „Сив“ в пункт три. Току-що нещо стана в трети.

— Сигурен ли си, че е трети? — Фос явно звучеше объркан. Не дезориентиран или дрогиран. — Имаме проблем с четвърти, но…

— Потвърдено — прекъсна го Део и провери трафика на кръстовището. — Имам трима, които реагират на нещо в трети. Чакам съвет.

Мразеше да работи с наркомани. Не можеше да си обясни как един толкова предпазлив във всяко едно отношение човек като Грег, търпи такъв около себе си. В края на краищата нали казват… Хм, как беше? „Винаги можеш да разчиташ на наркоман… че ще те предаде.“

— Ъ-ъ, чакай малко. Виждам светлини в трети — каза Фос с тъничък, крехък гласец.

Део дълбоко си пое въздух.

— Чакам указания, „Син“.

Но Фос дълго време не знаеше какво да отговори. Накрая каза:

— „Сив“, остани на пункт три. Ще се обадя допълнително.

Део хвърли гневно телефона на седалката до себе си и се плъзна надолу по нея, защото видя две полицейски коли с включени предупредителни светлини да се насочват и преминават покрай него.

На вратата на апартамента Грег се поколеба за миг. Но понеже вземането на решения никога не бе представлявало проблем за него, задържа се само за секунда. В мига, в който се увери, че коридорът пред него е свободен, той прекрачи прага и се отправи към стълбищната шахта.

Беше уверен, че онези двамата са задействали безшумната алармена инсталация в 45Б. Това означаваше, че дори да успееше да се отърве от тях, полицията щеше да предприеме претърсване на целия блок. Следователно скривалището му на покрива беше табу.

Така че напълно съзнателно се насочи към стълбището и направи преглед на възможностите пред него.

Не беше предвиждал, че може да му се наложи да се изплъзва на професионални убийци, но по стар навик бе обмислил резервни варианти. Например, какво да направи, ако алармената инсталация случайно се задейства (малко вероятно) или ако нещо непредвидено попречи на изпълнението на предварителния план.

Поклати глава и внимателно отвори вратата на стълбищната площадка, извеждаща към апартаментите на 43-и етаж.

— На стълбите е! — изкрещя гневен глас над него.

Почти веднага изтрещя изстрел и от стената се отчупи парче мазилка, което го перна в лицето му.

Играта се превръщаше в гоненица.

Сградата представляваше паралелепипед — голяма кутия. По дължината минаваше коридор и се засичаше с друг по-къс, който извеждаше към асансьорните площадки. Той се затича по дългия коридор и рязко сви надясно към асансьорите.

И чу вратата към стълбището да се разтваря с трясък зад него.

Двамата убийци бавно тръгнаха по дългия коридор с извадени пистолети, проверявайки вратите, покрай които минаваха. Не казваха нито дума, но намеренията им бяха изписани на лицата. Вторият продължи по дългия коридор, а червеноликият закуцука към вратите на асансьорите.

В един момент спря, погледна жълтеникавия мокет и кимна.

— Насам — извика той на партньора си.

Когато другият се присъедини към него, той посочи две капки кръв и други две малко по-нататък.

Сега тръгнаха по-бавно с насочени към вратите пистолети. Отново проверяваха всяка, без да пропускат. По средата на коридора бяха окуражени от още капки кръв. В този момент клетъчният телефон в джоба на по-старшия иззвъня.

— Да? — попита той и в продължение на цяла минута се наложи да изслуша нечии инструкции. — Не, сър. Това не е проблем. Първата ни работа бе да се погрижим за тях.

Отново замълча и този път дори онзи до него можа да чуе гневния глас в слушалката.

— Вината не е наша, сър. Ъ-ъ, ние бяхме…

— Прекъснати — опита се да му помогне шепнешком неговият партньор.

— … прекъснати… Не, сър. Не… Просто бяхме…

Този път отдалечи слушалката от ухото си, когато човекът от другата страна изкрещя.

— Да, сър. Веднага, сър. — Той сгъна слушалката на телефона, хвърли поглед на оставащите врати и се обърна към партньора си. — Полицаите са долу.

— Мамка му…

— Трябва да се изтеглим по резервния вариант.

Вторият не изглеждаше убеден.

— А полицаите?

— Стария ми каза, че пътят ще е чист още десет минути. След това… няма гаранции.

— Ами, да изчезваме?

— Чакай малко. — Червеноликият проследи следата от кървави капчици до края и погледна вратите от двете страни. — Кучият син е някъде тук — изръмжа той.

— Нямаме време за тези глупости — едва не изкрещя партньорът му. — Времето изтича, дявол да го вземе!

Червеноликият неохотно кимна, направи крачка в посоката, от която бяха дошли, после внезапно се извърна и изстреля по два куршума от пистолета с монтирания на него заглушител във всяка от двете врати.

— Това не е краят, задник — извика той и последва партньора си към стълбището.

— На Стария това никак няма да му хареса — мрачно каза тичащият пред него убиец.

— Я му еби майката.

От другата страна на улицата Фос допиваше шестата си кутия кока-кола за последния половин час. Захарта и кофеинът щяха да му помогнат да се пребори с нуждата още няколко минути. Но бяха безсилни пред страха и препускащия в жилите му адреналин.

Део се беше обаждал още два пъти, неспособен да скрие безпокойството си, че може би не е заел най-добрата позиция.

В блока отсреща последователно започнаха да се запалват всички лампи. До момента над третия етаж светеше само осветлението на луксозните апартаменти под покрива, но беше ясно, че полицията претърсва всичко наред, започвайки отдолу.

А над сградата бе увиснал полицейски хеликоптер, насочил ослепителния лъч на прожектора си към покрива.

През цялото това време по Грейвсенд с шеметна скорост прииждаха полицейски коли, намаляваха на пряката с Бийчър, за да завият, и спираха пред входа на блока.

Поне до момента никоя от тях не бе заобиколила отзад. В тази нощ на гафове, това бе единствената, макар и слаба утеха.

Откакто Фос се бе пренесъл да живее при Грег — а оттогава двамата имаха в сметката си поне трийсет-четиридесет удара — нито веднъж не се бе случвала такава мащабна издънка. За пръв път от много време насам — раздиран от наркотичния си глад, страха и пълното объркване — Фос се замисли как ли би изглеждал живота му без Грег.

Едно нещо беше сигурно — този живот нямаше да бъде дълъг.

Грег се бе натъкнал на него съвсем случайно в един занемарен офис на службата за социално подпомагане. Беше казал, че търси да наеме бездомник, но иска той да е завършил колеж. Беше изтърсил нещо тъпо от рода на това, че желае поне да се опита да върне дълга си пред обществото, макар да бе се изразил по малко по-различен начин.

Дявол да го вземе, сигурно е имало поне десетина по-подходящи кандидати от мен, мислеше си Фос. Мъже с по-добро образование, без проблеми с наркотиците и без жълта книжка. Така и не бе разбрал какво бе накарало Грег да избере точно наркоман с дълга и добре известна история на дребни мошеничества и измами.

Но той бе направил точно това.

Първата му задача бе да изпълнява ролята на личен сътрудник и да помогне на младежа да натрупа опит в работата с компютри, програмиране и най-общо хардуер и софтуер. Защото точно такава бе специалността на Фос, преди да се захване с наркотиците и да бъде изхвърлен от фирмата за разработване на софтуер в Силициевата долина, когато на работодателя му бе писнало да се занимава със зачестилите му отсъствия и със злоупотребата със служебни средства.

А след като доверието му към Фос бе нараснало — един труднообясним факт — Грег постепенно бе въвел по-възрастния от него мъж в същността на истинската работа.

А Фос се бе захванал за нея с отдавна забравен ентусиазъм и нескрита благодарност.

Защото суровата истина бе, че никой не облича в доверие наркомани, и то с основание. Само че Грег му бе повярвал и макар Фос да го бе провалял в повече случаи, отколкото искаше да си спомня (слава богу, само за дреболии), бе успял поне засега да не го предаде напълно.

По-скоро би умрял.

А през цялото това време го бе измъчвал въпросът „Защо?“.

Защо се бе издънвал пред почти всеки човек, имал нещастието да се познава с него? И защо съдбата бе решила, че може да му предостави още един… примерно петдесети шанс в живота?

Или защо Грег бе решил да се довери на човек — не, не човек, а натъпкан с отрова труп, вървящ само за да си намери място, където да рухне за последен път — вместо нормален, здрав и по-млад партньор? Изобщо друг човек, на когото би могъл безусловно да се довери.

Фос видя, че без да се усети, е смачкал на безполезна топка хартиената кърпичка и избърса потното си лице с краищата на ризата. Обвиняваше себе си за всичко.

Грег неколкократно го бе записвал в различни програми за лечение на наркомани. И винаги бе имал полза… За кратко. Защото винаги бе намирал спринцовка подръка.

А Грег необяснимо бе оставал до него.

Фос знаеше или по-скоро усещаше инстинктивно, че той няма да го изостави. И ще продължи да плаща на пласьорите, които по навик завличаше. И без да се замисли, ще продължи да внася гаранцията за освобождаването му от ареста.

И изобщо ще му помага да остава жив.

Само че този път, загледан в суматохата от другата страна на улицата, Фос особено болезнено усещаше пълното си безсилие и безполезност.

Трудно признание за един заклет наркоман.

Той включи телефона си на първото позвъняване.

— „Син“ на „Алфа“.

— Устиска ли, старче?

— Грег!

— Да. — Умората личеше дори в гласа му. — Не си ли се надрусал?

Фос избърса нос в ръкава си.

— Чист съм, но само аз си знам. — Замълча за няколко секунди. — Три и четири светят като коледни елхи, човече. А в четири дори виждам хора.

Дълго мълчание.

— Полицаи?

— Три патрула. И хеликоптер.

Фос чуваше тежкото дишане на Грег в слушалката.

— В състояние ли си да свършиш още малко работа?

Фос знаеше, че Грег очаква честен отговор.

— Донякъде.

— Запиши каквото ще ти кажа, старче. Точно, до последната буква! Разбра ли ме?

Фос запали настолната лампа и се огледа за бележник.

— Давай.

— Обади се на „Сивия“. Кажи му да отиде на първи резервен. Първи резервен. Повтори.

— Първи резервен.

— След това излез, намери телефонен автомат и позвъни на Карлайл. Не използвай клетъчния телефон и не звъни от офиса. Ясен ли съм?

— И какво да му кажа? — Ръката на Фос се тресеше, капещата от челото му пот мокреше листа, но той упорито продължаваше да записва указанията на Грег.

— Без да използваш никакви имена, разкажи му какво се е случило. — Кратка пауза. — Онова, което ти е известно.

— Какво означава…

— Не разсъждавай! — сряза го Грег и сниши глас. — Просто го направи. След това се прибери у дома. Право у дома. Никакво спиране, никакви пласьори и никакви покупки. Разбрано? И никакви наркотици, преди да си се прибрал.

Фос дълбоко си пое дъх и бавно прибра в джоба си блокчето катранен хероин.

— Обещавам.

Грег прекъсна връзката.

Не бе имал време да избира най-подходящото място, където да се скрие. Затова бе спрял пред първата врата, сторила му се „чиста“. Беше извадил от джоба си професионален ключарски шперц, с който отключи без проблеми — инстинктът му не го бе излъгал, наистина липсваше алармена инсталация — бе влязъл и заключил отвътре, преди преследвачите му да го видят.

Бе чул репликите на пострадалия убиец при телефонния разговор и по някакво чудо се бе спасил от двата куршума, забили се през вратата в стената до него. След това бе чул отдалечаващите се стъпки, но въпреки това бе изчакал цели десет минути, преди да се осмели да помръдне. А и след това се бе постарал да не вдига много шум.

После се бе обадил на Фос, използвайки телефона на бюрото — вярно риск, но неизбежен — и едва сега можеше да си позволи да се огледа.

Явно се намираше в някаква счетоводна фирма. Имаше два свързани офиса, трети — самостоятелен, приемна и малък склад. Нито следа от алармени системи, впрочем, семплата обстановка ги правеше излишни. Цялото обзавеждане едва ли струваше повече от десет, най-много петнайсет хиляди долара.

Вече се чувстваше малко по-спокоен — макар и далеч не в безопасност — така че се изпъна на дивана в големия офис. Адреналинът в кръвта му постепенно отшумяваше и той най-сетне можеше да си позволи лукса да обмисли вариантите, откриващи се оттук нататък.

Ако телефонният разговор, на който бе станал свидетел, не бе коварна клопка, убийците най-вероятно в този момент напускаха сградата. Това означаваше, че трябва да се съобразява само с полицията долу, а може би вече и горе, на етажа, от който бе избягал. Трябваше да приеме и двете възможности, защото място за грешки просто нямаше. А това поставяше на дневен ред простичкият въпрос: какъв да бъде следващия му ход?

— Какво по-нататък? — изненада се от изречените на глас думи. Огледа се, обезпокоен, че може да са го чули, поклати недоволно глава, стана и се отправи към прозореца.

Оттук не се виждаше нито Бийчър, нито Грейвсенд, само част от Трето и ъгъла на кръстовището, където Део би следвало да го чака.

Със сигурност чака, поправи се той.

Попи потта по челото си със салфетка, която взе от бюрото. Когато свали ръка, видя кръвта.

Загледа се в окървавената салфетка, но не защото раната го притесняваше. Мислите му се върнаха към Студения, труповете и съдържанието на втория сейф, което сега лежеше заключено в куфарчето.

Рано беше да търси отговори на въпросите, които го вълнуваха. Можеха да почакат, докато не се справеше с по-належащите проблеми.

Грег се разходи из апартамента, намери в килера аптечка и с помощта на стенното огледало залепи дълбокото порязване на челото си. През цялото време обмисляше как да се измъкне оттук.

Да се измъкне…

По-късно, когато се озовеше на свобода и си починеше, щеше да анализира случилото се. И щеше да потърси решение на проблема с младите убийци.

И най-вече със Студения.

Сега просто трябваше да слезе по стълбището.

Опря ухо на вратата, остана заслушан няколко минути, избра подходящ момент, ориентирайки се по шума навън, отключи без повече двоумене и излезе в коридора.

Бързо, но без да тича, се насочи към шахтата на стълбището. Открехна вратата и отново се вслуша…

Гласове. Спокойни и уверени — гласове на професионалисти. Но не на убийци. Разнасящи се отгоре, а не под него.

Със спокойствие, идващо само след години хладнокръвни кражби, той бавно заслиза надолу по стълбите.

Спря за малко на двайсет и пети етаж, колкото да успокои дишането си и продължи да слиза, този път малко по-бързо.

Трупове нямаше, убийците си бяха отишли, така че единствената улика в ръцете на полицаите щеше да бъде грозното кърваво петно на девствено белия мокет. Напълно достатъчно, за да им даде основание да извикат подкрепления. Лабораторни техници, детективи, повече патрулни коли, които да отцепят района на блока.

Имаше сигурно още няколко минути, но едва ли повече от пет. А най-вероятно дори още по-малко. Но едно нещо бе извън всякакво съмнение.

Спасението се намираше долу.

Петнайсети етаж.

Десети.

Втори.

Партер.

Сутерен.

Той спря пред вратата за най-горното ниво на подземния гараж. Беше масивна — врата, предназначена да блокира шума и газовете на колите, така че бе безполезно да се опитва да чуе нещо през нея.

Съжалявайки, че не е още с качулка над лицето си, той си пое дълбоко дъх, отправи кратка молитва към Всевишния, отвори вратата и мина през нея.

Тръгна плътно покрай северната стена на гаража в тясната пътечка между колонките, маркиращи клетките за паркиране и самата стена. Беше установил, че това е единственото място, останало извън контрола на телевизионните камери на вътрешната система за сигурност.

Камери, които — беше убеден, че е така — контролираха местата, където полицаите още не бяха стигнали.

Грег предпазливо надникна над капака на колата пред себе си и за пръв път можа да огледа добре входа на гаража.

Алуминиева мрежа, навивана на руло от зъбна предавка. Двигател, задействан от дежурния, посредством бутона на хидравличната система на вътрешната стена или дистанционно на приближаваща кола. Лека конструкция, изпълняваща по-скоро декоративна роля, отколкото като елемент на системата за сигурност, напълно годна да попречи на нежеланите посетители да влязат.

Но не и да излязат.

Той се промъкна странично покрай предавателната кутия, приближи се до високия три метра отвор на вратата, надзърна през мрежата и замръзна при гледката на двете полицейски коли, блокиращи кръстовището на Грейвсенд и Трето. Бавно се изтегли назад, сложи куфарчето на пода и го отвори.

Моментът не беше подходящ да използва любимите му високотехнологични средства за взлом и да решава главоблъсканици. Така че откачи от дъното на куфарчето малка секира.

Погледна за последен път кутията на зъбната предавка над главата си, после се ориентира пак в обстановката навън и направи справка колко е часът. След две минути една стара на външен вид кола бавно навлезе в улицата към блока.

Пуснал музиката със сила, достатъчна да накара прозорците на жилищата, покрай които минава, да звънтят, шофьорът весело махна с ръка на полицаите и безгрижно пое по осевата линия на платното. Видимо пиян, той се качи на единия тротоар, слезе от него, одраска едната от патрулните коли и все така махайки, се усмихна невинно на побеснелите полицаи.

А когато те му изкрещяха да спре, Део включи на скорост и настъпи педала на газта.

Миг по-късно и двете коли полетяха след него, а сирените им напълно заглушиха ударите на секирата върху кутията на зъбната предавка.

И естествено, никой не забеляза облечения в тъмни дрехи мъж, който се изтърколи под частично повдигнатата мрежа на вратата, изправи се, ослуша се и без да бърза, се отдалечи. Просто една призрачна сянка, стопила се в мрака.

Дългата тъмна лимузина кръстосваше на пръв поглед безцелно из улиците в централната част на града. Килбърн опипа черната найлонова качулка в ръцете си и насочи вниманието си към тъмния диск, който хората му бяха донесли.

— Това ли е всичко?

— Да, сър — потвърди единият от тях.

— Вторият сейф беше празен, сър — с неуверен глас поясни мъжът, чиито слабини продължаваха болезнено да пулсират.

— Да — каза Килбърн и поднесе уреда до очите си. — Вторият сейф, онзи в пода. Който не успяхте сами да намерите. — В гласа му се долавяше не толкова раздразнение, колкото разочарование.

— Щяхме да го открием, господин Килбърн. Бъдете сигурен.

— Дявол да го вземе — намеси се другият, — нали точно защото погледнахме зад бара, открихме онзи тип.

— Само че след като той вече се беше добрал до сейфа — кимна Килбърн.

— Ние вече обсъдихме въпроса — каза първият. — Според нас, този човек е от хората на Кери, защото иначе не би знаел къде да търси.

— И сигурно е имал комбинацията — допълни другият. — Едва ли ще е трудно да го намерим. Ще разследваме обкръжението на Кери, нали така?

— Така — разсеяно се съгласи Килбърн. — Само че ако е бил от неговите хора, едва ли му е трябвало да пробива дупката в стената, за която ми споменахте. — Той замълча, оставяйки думите му да добият тежест. — Да не говорим колко е било наложително да стреляте по него!

Двамата извърнаха глави, за да не срещат погледа му. Колата спря в района на складовете и Килбърн посочи кадилака зад тях.

— Това е за вас, джентълмени — и им отвори вратата.

Двамата без забавяне се измъкнаха навън.

— Ще го заловим до обяд, сър.

— Можете да разчитате.

— Естествено — усмихна се Килбърн. После затвори вратата и каза на шофьора си: — Когато влязат, Пол.

— Да, господин Килбърн — отговори шофьорът и концентрира вниманието си в огледалото за обратно виждане.

Минута по-късно мощна експлозия раздра тишината в квартала. Двата фунта „Сентекс“ поставени под седалката на шофьора, буквално изпариха телата на младите убийци. И оставиха дълбок кратер в пътната настилка зад лимузината.

Килбърн даже не трепна.

— Разбери какво представлява това, Пол — и той му подаде дискообразния предмет. — И най-вече на кого принадлежи.

3.

— Винаги съществуват възможности.

Любимата фраза на баща му.

Изненада се, че изрича на глас този добре познат му девиз.

Но реалният проблем, мислеше си човекът, който през последните над двайсет години се наричаше Килбърн, бе, че понякога съществуваха твърде много възможности. Толкова много, че дори самото им обмисляне можеше да доведе до пълен хаос. Състояние, което Килбърн ненавиждаше. Освен това, той прекрасно съзнаваше, че баща му изобщо не се бе изправял пред набора от възможности, с които той, Килбърн, трябваше да се справи днес, в заника на своя живот.

Наистина ли точно Кери се бе опитал да разкаже за Джо и Макс?

Или беше някой друг? Някой, несвързан с известни събития в миналото? Някой, който просто се е досетил, а може би дори не се е досетил, ами само е разследвал една историческа загадка?

И като първи приоритет, кой е човекът от апартамента? За Кери ли е работил, или за някой друг, който — като него — се е интересувал от това какво е известно на Кери?

И има ли изобщо нещо сериозно зад всичко това? Не става ли дума за търсене на претекст да се разчистят нечии политически авгиеви обори? И ако е така, възможно ли е тогава това да бъде само сложна операция за прикриване на намеренията?

А ако не е, какво би могло да се случи, ако се разчуе за Джо и Макс?

Точно последното бе възможност, която Килбърн отказваше да обмисля.

Чувстваше се стар и немощен.

Не заради непрестанния вътрешен натиск да се доказва на осемдесет и две години в общество, което боготвори двайсет и две годишни младоци.

Не заради епизодичните, а през последното денонощие и постоянни болки в гърдите, напомнящи му, че наближава часът, когато ще трябва да даде отчет пред… За колко много неща имаше да мисли, а трябваше и да поспи.

И определено не заради жестоката истина, че май е единственият останал жив от времената, когато беше в разцвета на силите си.

Не.

Заради работата.

Цели четиридесет години бе живял живот, основаващ се на морални императиви. На истини с корени във времената, когато моралът, доброто и злото, бяха ясни категории. Кристално понятни. Лесно различими.

А през следващите двайсет години бе успял да забрави онези спомени. Уверен, че зад онова, което бе правил или бе заповядвал да бъде направено, е стояла по-висша идея. По-голямо добро.

И ето че бе доживял деня, в който пак му се бяха обадили. Онези… Хората, за които моралът и по-висшият идеал бяха само абстрактни понятия — удобни оръжия за постигане на целта. Когато и ако се наложи.

Трябваше му известно време да преодолее изненадата. Но сега, отпивайки от рядкото кафе в денонощно работещата закусвалня, осъзнаваше колко наивна е била надеждата, че ще го оставят на мира. Разбира се, че са щели да му се обадят. Абсолютно логично — самият той би постъпил по същия начин.

Знаели са всичко за него, естествено. Как иначе? Не са го изпускали от погледа си през цялото време.

Били са наясно къде се е намирал. С какво се е занимавал. В какво е вярвал.

И в какво продължава да вярва.

О, може би конкретните изпълнители не са знаели причината за проследяването, подслушването на телефона, отварянето на кореспонденцията му, компютърните проверки в базите данни. Дявол да го вземе, те едва ли са разбирали истинския смисъл на съобщенията, предназначени за него.

И — в това вече беше напълно сигурен — никога не бяха виждали Джо и Макс.

Зад изпълнителите обаче стояха други. А те вече знаеха причините и бяха виждали когото трябва.

Хора в кабинети с прозорци от пода до тавана. Замислено съзерцаващи вашингтонската „Елипса“, пентагонския „Кор Парк“ или гъстите гори на Ленгли, Вирджиния, които пазеха тайната на… Хм, той не беше съвсем сигурен какво точно скриват.

Но тези анонимни „други“ добре знаеха. И не само че знаеха, но изобщо не възнамеряваха да се отчитат пред хора, още неродени във времената, когато са били взети важни решения. Не се замисляха за лъжите, които се говорят. И правеха каквото бе нужно някои тайни съвсем простичко и без никаква следа да изчезнат в името на националната сигурност и по-висшето добро. Или поне така си казваха, когато се срещаха.

Независимо дали сами вярваха на собствените си приказки.

Въпреки че конкретно за себе си Килбърн знаеше, че си вярва. Вярва като в Бог. Фанатично. Защото той бе от малцината присъствали, вкусили от страха и видели с очите си. И независимо до какви изводи стигаха някои в безстрастните си политически анализи, за да дадат — с може би благородни цели — ход на определени събития, той бе преизпълнен с вътрешната убеденост, че постъпват правилно.

В което бяха убедени и другите.

И сигурно точно заради това му бяха предоставили хора, практически неограничено финансиране и всичката си подкрепа.

С една-единствена цел — Джо и Макс да не бъдат обезпокоявани.

При никакви обстоятелства.

Днес, след като отново бе посетил толкова хора (сред малцината все още живи) и места, онези загърбени спомени се бяха върнали в съзнанието му с пълна сила. Като истинска лавина на всичко преживяно и изстрадано.

Да, налагаше се да проследи докрай всяка нишка.

Да разпита бившите си другари.

Да убие старите си приятели.

Но знаеше, че все още има силите да го направи с онова безразличие, което толкова добре му бе служило в миналото. Способност, за която бе мислил като за окачена и отдавна забравена на стената. Откъсната част от същността на стария Килбърн.

От времето преди още да бе станал Килбърн.

Точно това в крайна сметка го караше да усеща тежестта на всяка отделна година от дългия си живот.

Досущ като самотна старица в старчески дом, загледана в овехтелия фотоалбум, мъчейки се да си спомни кое е младото момиче на снимките и усещайки се още по-немощна от положеното усилие.

Временното завръщане на онази забравена част от него го състаряваше допълнително.

Караше го да се чувства — поне докато не приключеше с тази нужна интервенция — по-стар от всяко живо същество на планетата.

Изправен пред вселена от възможности…

— Господин Килбърн?

Той вдигна поглед — беше Пол, който се приближаваше към него от спрялата наблизо лимузина.

— Да, Пол?

— Четири сутринта е, сър.

— Благодаря ти, Пол.

Шофьорът кимна и седна на съседната масичка. Достатъчно далеч, за да не чува, но наблизо, за да е подръка.

Килбърн извади клетъчния телефон от джоба си, набра номер и нетърпеливо зачака да влезе във връзка.

— Рендъл.

— Здрасти, сладурче — отговори Килбърн, без да осъзнава, че се усмихва.

В чистия женски глас прозвуча учудване.

— Дядо? Ти ли си?

— Нали не прекъсвам нещо?

— Не. Влязох преди пет минути. Още съм на първата си чаша… — Тя замълча. — Но ти защо си станал в шест часа? Какво се е случило?

Той се засмя:

— Забрави ли, че съм в Ню Йорк? Тук вече е седем. — Лъжата му прозвуча съвсем естествено.

— О… Е, голям архивен специалист ще стане от мен, след като не мога да запомня толкова просто нещо. Карай… Какво има?

Той не отговори веднага, защото както винаги бе разтърсен от приликата на гласа й по телефона с този на покойната му съпруга.

— Лоши новини, мила. Няма да успея да се върна навреме за рождения ден на Ким.

— О… — Думите му я натъжиха. — Но ти не се преуморявай, моля те. Не забравяй за високото си кръвно.

Килбърн се подсмихна.

— Чувствам се прекрасно. Само съм разстроен, че ще пропусна големия й празник.

— Дядо Том, та тя е само на две! Празникът е повече за нас, възрастните. На нея й е все едно, не вярвам да ти се разсърди.

— И все пак… — Той замълча, защото в същия миг почувства остра пробождаща болка. От онези. — Виж, ще й изпратя по „Федерал Експрес“ подарък. Но искам да й обясниш, че е от мен, става ли?

Смях.

— Разбира се. Ти само се прибери по-скоро, защото знам, че това наистина ще я зарадва. — Ново засмиване. — Дядо Плюшен мечок наистина ще й липсва.

— Веднага щом мога, Джули.

— Виж, шефът ми току-що пристигна. Имаш ли нещо друго?

— Целувки на всички.

— И на теб.

Той прекъсна връзката, извърна лице настрани и тайно от шофьора избърса сълзата от окото си.

— Господин Килбърн?

— Да? — Отново беше старият Килбърн.

— Попаднах на следа.

Килбърн кимна и се обърна към него.

— Слушам те.

— Уредът представлява ехолокатор. Свръхчувствителен. Изключително сложен. И най-вече уникален. Ако допуснем, че е бил изработен в този район на света, казаха ми, че има не повече от пет места, където би могло да стане. Ще разполагам със списъка след десетина минути.

Килбърн кимна.

— А вторият екип?

Шофьорът направи жест в посока на двамата мъже, стоящи до лимузината.

— Пристигнаха, докато говорехте по телефона, сър.

— Да се надяваме, че ще се окажат по-надеждни от последния комплект — въздъхна Килбърн и с усилие се изправи.

— Да, сър — притече се да му помогне шофьорът.

Килбърн се приближи до двамата.

— Две правила — каза той без предисловие. — Първо, никакви пистолети, освен ако не е абсолютно задължително. — Мъжете мълчаливо кимнаха. — И второ — продължи инструктажа си Килбърн, обръщайки се към лимузината, — не оставяйте свидетели.

Фактът, че е свидетел, беше последната мисъл, вълнуваща Грег, докато се отдалечаваше от модерния блок. В момента имаше съвсем други проблеми.

Навсякъде бъкаше от полицаи, започвайки от Грейвсенд и в целия периметър около сградата.

Най-досадното бе, че не разполагаше с транспорт. Део едва ли щеше да успее веднага да се изплъзне на преследващите го полицаи, а на Грейвсенд след залез-слънце таксита просто не припарваха.

Точно последното обстоятелство бе и най-непосредствената му грижа. Тази така сполучливо назована улица8 наистина бе в лош квартал, а се налагаше да я извърви по цялата й дължина. Знаеше от личен опит какво представляват пънкарите, спотайващи се из тъмните входове. Млади хищници, дебнещи от засада поредния непредпазлив малоумник, решил да мине за по-напряко точно оттук.

Така че вървеше с ускорена крачка, но не през глава. Често сменяше тротоарите, подмина няколкото нещастника, които срещна, без да се заглежда в тях, но и без да отклонява страхливо поглед. Направи всичко по силите си да не бъде набелязан за възможна жертва.

Опитваше се да изтласка мислите — или по-скоро отдавна погребаните спомени — за други „разходки“ по същата тази жестока улица от времената, които се опитваше да забрави.

Така че не се изненада, когато чу два чифта стъпки да влизат в крак зад гърба му.

— Ей!

Грег дълбоко въздъхна, спря се и се обърна с лице към източника на гласа.

Всъщност, оказаха се трима, а не двама. Окъсани мръсни джинси, пуснати връз тях развлечени ризи, бейзболни шапки, нахлупени ниско над гневните, пълни с омраза очи.

Най-близкостоящият до него държеше в ръката си деветмилиметров полуавтоматичен „Глок“.

Надзърнал в огледалото на собственото си детство, Грег запази хладнокръвие.

— Е? — осведоми се той с лишен от емоции глас.

— Кво има в куфарчето?

Грег се замисли за струващото поне неколкостотин хиляди долара съдържание на луксозното куфарче.

— Момчета, имах тежка нощ, ясно ли е? Защо за разнообразие просто не се откажете този път? Идеята ви не е добра.

Нещо в безстрастния му тон, може би в комбинация с липсата на страх в очите, накара двете невъоръжени момчета неспокойно да се спогледат.

— Хайде, Тай — подвикна едното от тях. — Свършвай!

Другият се огледа и облиза устни.

— Теб питам, гъз нещастен — повтори бандитът, — кво носиш там?

Грег примирено свали поглед, въздъхна и леко поклати глава, преди отново да вдигне очи.

— Щом е така… — беше всичко, което успя да каже, докато пускаше куфарчето на тротоара.

Момчето погледна машинално надолу, усмихна се, но изведнъж ръката му с пистолета бе избита нагоре, а главата му глухо изкънтя от съприкосновението с дясната длан на Грег.

В следващия миг, като два слепени един за друг напълно различни кадъра от филмова лента, дясната му ръка болезнено обхвана гърлото на другия. Пистолетът беше в лявата му ръка, а дулото му бе забито в ухото на хлапака.

Тримата се вцепениха.

— Казах ви, че имах тежка нощ — с обезпокоително спокоен глас повтори Грег. — И ви предложих да се откажете. — Той насочи пистолета първо към едното, после и към второто от смаяните момчета. След това отново го навря в ухото на третия. — Окей?

Двамата пред него енергично закимаха. Грег леко махна с пистолета и без да чакат втора покана, те побягнаха. Изчака ги, подчинявайки се на дълго потисканите си инстинкти, после освободи и стрелеца, който се втурна през глава.

Грег ги проследи с поглед, пак поклати глава, обърна се и продължи нататък по улицата, сякаш нищо не се бе случило. Когато почувства, че нито го следят, нито наблюдават, той хвърли пистолета в първата шахта на уличната канализация.

Час по-късно, благодарен на съдбата, че най-сетне е оставил нощта и улицата зад гърба си, той пристигна на мястото, което се бяха уговорили да наричат с кодовата фраза „първи резервен“.

Макар и отворена денонощно, в ранните утринни часове поне три четвърти от гара „Юниън Стейшън“ е празна. Но тази нощ, заради пристигащия веднъж седмично „Сънсет Лимитед“ от Чикаго и заради ранния час, в който заминаваше двуседмичния „Съдърн Плейнс Експрес“, гарата бе пълна наполовина. Прекрасно място, където човек би могъл да прекара няколко часа, незабелязан от никого.

Поради която причина беше избрана и за „първи резервен“.

Ако Део успееше да се откачи от полицаите, той трябваше да изостави колата, да открадне друга и да дойде с нея за Грег. Но ако не дойдеше до потеглянето на експреса, т.е. до 4:45 сутринта, Грег просто щеше да се качи на него, да се повози колкото счете за нужно, да слезе, да намери хотел и да направи нужния брой телефонни обаждания, за да се увери колко безопасно е да се върне.

След всичко, което се бе случило тази нощ, на Грег му се искаше Део да закъснее.

Купи си вестник и кутия прясно мляко, и се отправи към чакалнята за заминаващи влакове.

Близо петдесет души търпеливо чакаха всеки своя влак и във въздуха се носеше ниско монотонно жужене от десетки разговори. Грег избра място на редицата седалки, скрита зад снекбара. Вляво от него двама новобрачни развълнувано обсъждаха предстоящата среща с нейните родители. Отдясно пътуващ търговски пътник беше стиснал между коленете си куфарче с мостри и се взираше в джобен калкулатор.

Грег разтвори вестника и го свали на височина, позволяваща му да следи кой влиза в чакалнята.

— Дами и господа — гъгниво произнесе едва разбираем глас по високоговорителите, — ще актуализираме информацията за заминаващите влакове. „Съдърн Плейнс Експрес“ на „Амтрак“ по линия 1189 има закъснение. Качването ще стане в 4:50, а часът на заминаването се премества за 5:02. „Амтрак“ се извинява за причиненото неудобство.

Говорителят повтори съобщението, а Грег пропусна край ушите си стоновете на разочарование около себе си и пак разтвори вестника. Не знаеше да се радва ли или да съжалява за няколкото минути допълнително време, отпуснати от съдбата на Део, за да дойде и да го вземе.

В течение на следващия час и половина той се отдаде на четене на вестника, взиране в тълпата и неуспешни опити да прочисти мислите си.

Оказа се, че случайно е купил точно вестника, издаван от Кери. Разбра го, като отгърна на страницата с редакционните материали, където видя снимка на усмихнатото му лице. Разгледа го както хирург, специалист по пластични операции, разглежда лицето на застаряваща кинозвезда. Вгледа се в очите му, обърна внимание на бръчиците, говорещи, че това е човек, който лесно и често се усмихва, запечата в съзнанието си строгите иначе черти, подсказващи консервативен характер. Опита се да сложи знак за равенство между тази снимка и голия труп, който бе видял само преди няколко часа.

Макар един страничен наблюдател никога да не би се досетил за това, в душата на крадеца се извиваше торнадо от емоции. И в неговия център се надигаше инстинктивна ярост, насочена към Студения и неговите убийци.

Не защото бяха убили Кери и приятелката му. Това си беше уреждане на сметки между Кери и Студения. Още по-малко заради това, че убийците го бяха преследвали. Такава бе играта.

Не, имаше нещо по-дълбоко. Нещо, свързано с внимателно контролирания и още по-старателно скриван страх в гласа на Студения.

Студения беше заповядал убийствата, въпреки че Кери бе разполагал — или поне беше подозиран, че разполага — с нещо, което бе нужно на Студения. И беше убит, преди да му го даде, защото не можеше да му бъде позволено да продължи да живее, знаейки, че онова нещо — каквото и да бе то — вече е извън контрола на Студения.

И точно по същата причина Студения щеше да убива или да разпореди да бъдат убивани всички онези, които знаеха, че той или неговите господари са изпуснали контрол над въпросното нещо.

Такива като Грег например.

Той докосна с пръсти куфарчето, мислейки за малката кожена кутия, плика и папката. Поколеба се дали да не отиде в тоалетната и на спокойствие да види какво има в тях. Отказа се. Беше прекалено рисковано, а Грег имаше усещането, че тази нощ е изчерпал лимита си от късмет за години напред.

И все пак не можеше да забрани на мозъка си да разиграва различни варианти, а това не му позволяваше да се концентрира върху четенето на вестника.

След десет минути стана, огледа се и отиде до телефона на стената. Набра номер, зареди долар и десет на монети и зачака връзката.

— Карлайл — чу се плътен глас в слушалката.

— Радвам се, че си станал — подметна небрежно Грег, без да забравя за хората около себе си.

Къса пауза, прекъсната от три прещраквания, които подсказваха, че се извършва проверка на линията. Малкото устройство към апарата щеше да издаде пет предупредителни сигнала, ако някой включеше подслушвателно устройство по време на разговора.

— Грег?

— Да.

— Какво, по дяволите, се случи?

— Защо ти не ми кажеш? — подразни се крадецът.

— Сформираха цял наказателен отряд. Не говорят много, но дочух достатъчно, за да разбера, че става дума за убийство. Разследването е с максимален приоритет.

— Продължавай.

— Джек Кери, нали се сещаш — медийният магнат, е обявен за национално издирване. Но неофициално ми подхвърлиха, че бил мъртъв. На местопрестъплението имало много кръв. — Пауза. — И вече са съставили къс списък на онези, които спешно им трябват.

Този път паузата беше на Грег.

— Например?

— Името ти е включено.

— Знаеш, че това е изключено! — гневно каза Грег с висок шепот.

— Знам, знам. И те, по дяволите, го знаят — успокои го адвокатът. — Но знаят още, че четири апартамента, охранявани от системи, последна дума на техниката, намиращи се в сграда, съоръжена с всичко необходимо, за да се чувстват обитателите й в пълна безопасност, са били ударени тази нощ. — Той замълча за няколко секунди и завърши: — Не са глупави.

— Заповеди за арести?

— Все още не. Но на твое място аз не бих отварял вратата си на позвънявания през следващите няколко дни.

Пет къси звукови сигнала в слушалката. Чути и от двамата.

— Сам ли си у дома? — попита на финала Грег.

— Да — с напрегнат глас отговори приятелят му.

Грег прекъсна връзката. Обърна се и се насили да наложи върху лицето си маска на спокойствие въпреки тревожните мисли.

Беше очаквал полицията да вложи максимум усилия, но не преди да са се уверили, че кръвта по мокета е на Кери. И то не веднага, а едва след като им съобщяха, че не се е появил на работа поне в продължение на половин ден. Но дори тогава нямаше да имат повод да проверяват други апартаменти в блока, освен тези на четиридесет и пети етаж. Така че появата на името му в списъка на заподозрените просто изглеждаше нелогична.

Някой полагаше усилия да придаде по-голяма важност на случая.

И да направи издирването му задача номер едно.

— Дами и господа — прекъсна мислите му гъгнивият глас, — „Амтрак“-1189 или „Съдърн Плейнс Експрес“ е композиран. Перон „Г“ като „голф“. Повтарям — обявяваме качване за „Амтрак“-1189 или „Съдърн Плейнс Експрес“, перон „Г“ като „голф“.

Грег стана и тръгна към перона.

Готвеше се да влезе в извеждащия тунел, когато обърна за последен път поглед към чакалнята и видя Део забързан да влиза.

В продължение на една дълга минута двамата мъже стояха вперили погледи един в друг през оживената чакалня. Лицето на Део не изразяваше нищо — човекът просто търпеливо чакаше Грег да вземе решение.

Душата на Грег плачеше да се качи на влака. Да попътува с него донякъде, да обмисли случилото се на безопасно място някъде из страната. Може би да вземе самолет от Ню Орлиънс за… за Южна Америка. Той дори се обърна и направи още една крачка към тунела.

Пет минути по-късно седеше редом с шофьора в стария откраднат „Додж Дарт“.

— Проблеми?

— Оправих се — с безразличие сви рамене Део.

Грег кимна.

— Имаш ли ангажименти за уикенда?

Въпросът му не беше чак толкова необичаен. След всеки замисъл, който се развиеше не по плана, обикновено му възлагаха допълнителни задачи.

— Час или ден, за мен е все едно — безгрижно отвърна Део и излезе на празната магистрала. — Петстотин. — Той забеляза, че Грег поглежда в страничното огледало. — Ако рискът е същият — побърза да допълни той.

— Един бон на ден — тихо каза Грег, без да отмества погледа си от огледалото. — Минимум три дни. — Той извади пачката „за екстрени ситуации“ от вътрешния джоб на сакото си и отброи три хиляди долара.

Део мълча цели десет минути, през които сменяше посоката по случаен начин, влизаше и излизаше от магистралата, минаваше по малки улички и избираше накъде да завие в последната секунда. Правеше всичко възможно, за да се убеди, че не ги следят. За петстотин на ден от него се очакваше да се справи с почти всичко, което можеше да възникне по време на удар.

За хилядарка…

— Накъде? — проговори накрая той и прибра парите.

— Колата ми е на кея. Зарежи тази, намери нещо по-свястно и после ела у дома.

„Домът“ представляваше къща тип „ранчо“ с площ към седемстотин квадратни метра, построена на парцел от двадесет и два акра в покрайнините на града. Към нея имаше две бунгала за гости, конюшня, ринг за обездка и пасбище — всичко заради дванайсетте породисти американски коня, които Грег притежаваше. Обстановката беше селска и спокойна, а мястото — изолирано. Самата къща се намираше в края на дълга, криволичеща алея за коли, осеяна с датчици и детектори за „ранно предупреждение“.

Макар отношението му да бе коренно противоположно, когато ставаше дума за жилищата на другите, Грег високо ценеше собствената си сигурност.

Той паркира колата си отстрани на дома, заобиколи пешком и излезе в малко задно дворче, завършващо със скален откос, в основите на който — цели двайсетина метра по-долу — се плискаха водите на Тихия океан. Затвори очи, пое с пълни гърди възкиселия солен въздух — това бе сигурен предвестник, че предстои червен прилив9 — и започна да се съблича.

„Ще има изхвърлена мъртва риба“, помисли той разсеяно, докато се събличаше, захвърляйки дрехите си на скарата на голямо тухлено барбекю. Освободи се от всичко — сакото с две лица, ризата, панталоните, всичкото си бельо, обувките и чорапите.

Сети се за загубената качулка и се намръщи.

Поля купчината дрехи със сместа от тубичката за запалване на огъня, драсна клечка кибрит и я хвърли върху нея.

Никакво подценяване на полицията, мислеше си той, изправен гол пред огъня, но държащ да се убеди, че всичко ще изгори без остатък. Същата модерна технология, използвана от него, за да проникне на места, където не е желан, можеше да бъде не по-малко ефективна, ако се използваше, за да бъде доказано присъствието му там. Защото където и да отиде човек, волно или не, той винаги оставя следи, а и отнася нещо от мястото, където е бил.

Грег нямаше никакво желание да попада в затвора заради доказателства, основаващи се на влакна от неговите дрехи, в помещение, за в което той щеше да твърди, че не е бил.

Удовлетворен накрая, макар и не без известно чувство на досада, че любимото му сако (в това число и други дрехи) скоро щяха да се превърнат в купчинка пепел, той се обърна, дезактивира алармата и влезе в къщата през една от страничните врати.

И веднага я активира обратно.

Измъчваха го глад и изтощение. Това можеше да бъде и естествен резултат от продължилата близо дванайсет часа операция, по време на която във вените му бе препускало огромно количество адреналин. Макар че по-вероятно просто се дължеше на факта, че не бе ял от вчера.

Или на обхваналото го чувство на облекчение и успокоение от това, че най-сетне се намира на единственото място във вселената, което смяташе за абсолютно безопасно.

Независимо какво бе обяснението, той навлече фланелка и обу джинси, взети от купчинката до пералнята, и се отправи към просторната кухня, преди да отиде в кабинета си, където смяташе да разгледа плячката.

— Не може да бъде! — прошепна той, като погледна в хладилника. — Това просто не може…

Застина и по лицето му пролича притеснение.

— Знаех, че има — прошепна той. — Ама нали вчера я купих, за бога!

Той започна да рови по полиците и да размества нещата, отвори всички чекмеджета и надникна и в най-малките отделения, борейки се със засилващото се чувство на откровен гняв.

— Мамка му… Къде е, по дяволите?…

В същия миг нещо върху полицата на стената привлече вниманието му. Беше розовата картонена кутия — празна естествено — с трохите от шоколадовата торта, която търсеше.

— Фос! — прошепна той с недвусмислена заплаха в гласа. — Проклетият Фос. Безмозъчен егоист, мислещ единствено за шибаното си наркоманско същество… Кучият му син! — И той запрати на пода картонената кутия от полицата.

Гневно се върна при хладилника, сграбчи кутията мляко (събаряйки няколко бутилки) и затръшна вратата с такава сила, че се разтвориха вратичките на бюфета.

Затръшна и тях поотделно и усети, че гневът му ескалира, едва ли не превръщайки се в нещо живо, с което въпреки изтощението си трябваше да се бори.

— Нищо повече не искам, а само да намеря малко торта, като се върна у дома, но не… на никой не му пука за моите нужди!

Вратичката на бюфета страхливо се отвори наново и той ядно я затръшна обратно, но сякаш набрала смелост, тя отказа да се подчини. Грег я изгледа настръхнал, пое си дълбоко дъх — външен наблюдател би помислил, че се е успокоил — но той посегна отривисто, сграбчи я с двете си ръце и я изтръгна от пантите.

После я запрати през стаята с такава сила, че тя се удари чак в далечната стена и се натроши на парчета.

Отиде до тях, разгледа ги и въздъхна.

— По дяволите! — прошепна той на себе си.

Когато се обърна, за да се отправи към кабинета с кутията мляко в едната и куфарчето в другата си ръка, от яростта му (Фос наричаше тези изблици „буря в чаша вода“) не бе останала и следа.

Стаята, в която влезе, беше малка и уютно обзаведена с диван за правене на любов до срещуположната на голямото писалище стена. До третата стена стоеше библиотека с рафт за стереоуредбата, а четвъртата бе покрита с тъмна ламперия — в нея беше и вратата.

Той се настани зад писалището, отпи голяма глътка мляко направо от кутията, внимателно сложи и намести куфарчето на плота. Но не го отвори веднага.

Вместо това се обърна с лице към големия монитор, монтиран до страничната стена. Набра код върху клавиатурата на компютъра под него и впери поглед в екрана.

Грег прекрасно знаеше колко лесно могат да бъдат победени разните алармени системи и датчици, така че бе взел допълнителни мерки. Това бе неговият резервен вариант, предвиден за моменти, когато се случеше най-лошото. Тази система бе проектирана да се задейства само когато някой действително влезеше у дома му, т.е. беше неоткриваема отвън.

Винаги когато се отвореше някоя от вратите на къщата, компютърът регистрираше събитието и задействаше видеокамерата, контролираща конкретната врата.

В специалния файл беше записано, че системата се е задействала три пъти. Първият и последният бяха неговото излизане сутринта, когато бе тръгнал за „удара“ и пристигането му преди малко. Така че извика данните за втория случай.

Той пусна видеофайла и на екрана се показа спалнята на стария. Фос лежеше на леглото си с полуотворени (или може би полузатворени) очи и иначе силните черти на лицето му бяха размити от маската на предизвикана от наркотичен ступор безчувственост. Останките от тортата бяха размазани върху възглавницата под главата му.

Грег въздъхна и изключи монитора.

Този път вече насочи цялото си внимание върху куфарчето и набързо изпразни от него откраднатото от четирите апартамента. Без да се вглежда в изваденото върху писалището съдържание, той отнесе куфарчето в складовото помещение до работилничката. Едва когато се залови да изважда и пренарежда оборудването, поставяйки всеки уред и инструмент на мястото му, той забеляза липсата на ехолокатора.

Смръщи се озадачено, възстанови последователността на събитията и се досети, че го е забравил при бягството си от скривалището зад бара.

Нещастник!

Колко скъпоструваща грешка.

Може би дори фатална, ако полицията съумееше да открие следите му по уреда. Слава богу, че много преди това да се случи, той щеше да се намира далеч от тук, успокои се Грег и излезе обратно в работилничката.

Сега вече можеше да се концентрира върху откраднатото. Захвана се да инвентаризира плячката, съзнателно игнорирайки трите неща от втория сейф на Кери.

Ударът се бе оказал доста по-добър, отколкото бе смятал досега. Малко над тридесет хиляди долара в наличност, четиридесет и пет хиляди долара в ценни книжа на приносител, бижута на стойност над двеста и петдесет хиляди долара (следователно около седемдесет и пет хиляди долара, ако ги пласираше на свестен посредник или повече, ако ги демонтираше и продадеше камъните и обкова поотделно) и други дреболии, струващи… хм, примерно още поне петдесет хиляди долара.

Значи двеста хиляди.

Без нещата от онзи сейф.

Той прибра бижутата и скъпите джунджурии в собствения си взидан в пода сейф, скрит под мокета и затиснат с любовното ложе. Задържа банкнотите и ценните книжа. Тях, без сам да съзнава защо, сложи във вътрешния джоб на подплатеното яке, окачено на близката закачалка.

Огледа се, сякаш търсеше още нещо, което да свърши, преди да се залови с нещата от сейфа на Кери, но поради липса на нещо по-добро, отпи нова глътка от кутията мляко и се заслуша в ранните сутрешни новини, в които мъгляво се споменаваше за „загадъчна полицейска активност около луксозния апартамент на медийния магнат Джек Кери“.

След десет минути на съзнателно наложено бездействие той се захвана със съдържанието на сейфа на Кери.

Първо отвори плика, който изглеждаше като онези, в които се поставят върнати от бижутер скъпоценности, дадени за поправка.

Сложил латексови хирургични ръкавици, Грег внимателно отвори плика и плъзна съдържанието му на писалището.

Беше нещо, залято с лусит10, и закачено на масивна златна верижка.

Грег се намръщи и притегли окачената на шарнир лупа в комбинация с лампа.

Блокчето лусит беше тъничко, около половин сантиметър, широко два и половина, а на дължина достигаше седем сантиметра и половина. В центъра му се намираше дребна сребриста пластина, ненадвишаваща два сантиметра и половина на дължина.

На пръв поглед изглеждаше като парче от химикалка. Вероятно сребърно-алуминиева сплав с формата на тръбичка. Но въпреки помощта на лупата Грег едва успя да различи някакъв надпис на края, в близост до верижката, и назъбване в другия край.

— Какво, по дяволите, е това? — в пълно недоумение изрече Грег и бръкна в чекмеджето за много по-силна бижутерска лупа.

През нея се виждаше, че символите в надписа приличат на йероглифи или най-малкото представляват ситни геометрични фигури, в които на пръв поглед не се откриваше никаква логика. Назъбването обхващаше цялата периферия на тръбичката и макар Грег да знаеше, че това е много малко вероятно (или по-точно малко възможно) в пространствата между разграфяванията се забелязваха следи от някакви писти като на печатна платка.

За да може да каже нещо по-определено обаче, трябваше да разгледа това чудо под микроскоп.

Той нахлузи верижката на врата си, пусна медальона — или каквото бе там — под ризата си и се залови с дебелата жълта папка.

Сряза ластиците и извади куп листа.

Прегледа ги набързо и установи, че става дума за петнайсетина-двайсет ксероксни копия на вестникарски репортажи, датиращи отпреди близо петдесет години. Но към тях бяха прибавени няколко списъка с имена, места, дати и организационна блок схема на нещо, което се наричаше „Проект Умбра“.

Съдържанието на папката в никакъв случай не бе нещо, което човек нормално слага на възможно най-скрито място в сейфа под пода.

Грег бутна ксероксните копия, списъците и схемата настрани и се зачете в късата бележка, която Кери — явно той, кой друг? — беше написал на залепващо се листче, което обаче се бе отлепило.

На него пишеше съвсем простичко: „Застраховка живот — само за Кери“.

Той въздъхна дълбоко. Започваше да усеща изтощението от напрегнатото денонощие, прекарано без минутка сън. Напъха документите обратно в папката. По-късно, когато си отпочинеше, и най-вече, когато щеше да бъде способен на по-голямо интелектуално усилие, щеше да ги прегледа най-внимателно.

Сега обаче бе ред на кожената кутийка.

Беше заключена, но Грег имаше нужда само от кламер, за да се справи с това.

— Обзалагам се, че е любимата му колекция от четки за зъби — насмешливо промърмори той, изразявайки огорчението си от липсата до момента на нещо не дори ценно, а просто продаваемо. — Охранителна система за поне двайсет хиляди долара и то само в хола, а копелето му нещастно си използва сейфа вместо чекмедже за боклуци.

Но след това се сети за Студения.

И безкрайно предпазливо отвори кутийката.

Беше уплътнена с червено кадифе, а на вътрешната страна на горния капак бе завинтена миниатюрна месингова табелка с надпис:

Но вниманието на Грег бе приковано към онова, което лежеше на дъното на кутийката.

Там имаше две редици гнезда в червеното кадифе. По десет в редица. А в петнайсет от тях лежаха големи кръгли стъклени топчета.

Но топчетата улавяха светлината по изумителен начин, а разноцветната дъга, която искреше в тях, бе невероятна!

Умората му мигновено изчезна.

Бавно и внимателно той взе едно от топчетата и го поднесе под лупата.

Беше много по-тежко, отколкото изглеждаше, и определено не беше кухо. Имаше идеална сферична форма с диаметър около четири сантиметра и по повърхността му не можеха да се забележат никакви следи от допълнителна шлифовка или изкуствено синтезиране. Изглеждаше абсолютно чист, без вътрешно замъгляване, несъвършенства, дефекти или стени, а светлината сякаш експлодираше вътре в него. Изключително силен ефект на разлагане на лъчите, който просто беше невъзможен за обикновена, нешлифована във формата на многостен стъклена топка.

Грег се задълбочи в изследването на необичайния обект.

Точно в този момент мониторът се включи.

Той вдигна поглед от загадката пред себе си и натисна бутона за отваряне на порталната врата. Део вкара през нея нов модел волво. След няколко секунди Грег го пусна да влезе в къщата, нареди му по интеркома да се настани удобно и се върна към непосредственото си занимание.

След малко стана от стола си намръщен и отиде при малката масичка в работилницата, пригодена за извършването на бижутерски операции.

Още преди години беше осъзнал колко полезно ще се отрази на занаята му, ако е в състояние бързо и лесно да различава скъпоценните камъни от фалшификатите и да идентифицира своите находки. Така че бе изкарал задочния курс на Американския институт по гемология и беше получил сертификат на гемолог. Придобитите умения впоследствие многократно бяха изкупили изразходваното за обучение време.

Изпил половин кутия мляко четиридесет минути по-късно, той държеше пред себе си малко листче, на което бяха сумирани резултатите от анализа:

За да бъде сигурен, провери още три от „топчетата“.

Бяха идентични.

Когато накрая приключи, прибра всички без едно в кутийката и я заключи в сейфа. Намести „ложето“ над него и седна на стола. Мислите му летяха.

Камъчетата изглеждаха органични, а не изкуствено синтезирани. Макар и под най-голямо увеличение той не бе забелязал по повърхността им никакви следи от механична обработка, никакви признаци, че формата им е била променяна по някакъв начин.

Което оставяше пред него един нерешен фундаментален проблем.

Скъпоценните камъни, минералите, та дори кварцовите образувания по правило не са сферични. Никога. Нито когато ги изваждат от недрата на земята, още по-малко след като бъдат шлифовани. На всичко отгоре, не съществува технологичен метод, по който да бъдат създадени идеално сферични камъни от материал, подобен на онзи, от който бяха тези камъни, според резултатите от анализа му.

Но всички изследвания крещяха в лицето му един и същ отговор: диаманти!

А това означаваше… Всъщност дори единствено възможният отговор не вършеше работа.

Даже ако приемеше за момент — а подобно предположение би било в значителна степен произволно — че природата е успяла да създаде някак един идеален, абсолютно сферичен и лишен от всякакви дефекти диамант, независимо дали зад този мутант стоеше вулканична или тектонична активност, как тогава можеше да се обясни съществуването на още четиринайсет (дори деветнайсет, ако се вярваше на надписа в кутийката) идентични по размер и всичко останало близнаци?

Грег се опита да прогони от главата си мислите около тази загадка, като подготви за активиране трите допълнителни алармени системи, имащи за цел да ограничат до минимум достъпа до работилницата и кабинета.

Взе жълтия плик, откачи якето и натисна бутона за дистанционно включване на алармения комплекс.

Забеляза, че за пръв път, откакто се помнеше, пръстите му треперят.

Беше почти пладне, когато издължената лимузина отби към осеяния с дупки в асфалта паркинг в едно от бедняшките предградия. Шофьорът натисна спирачки, объркан за момент от липсата на подходящо място. След това видя колата на втория екип, паркирана пред четвъртия от петте магазина около паркинга.

Хвърли поглед към задната седалка, видя, че старецът още спи, паркира напряко на цели четири разчертани в асфалта клетки пред магазина и тихо слезе.

Един от мъжете във втория екип излезе през вратата на магазинчето, върху която табелата бе обърната на „Затворено“.

— Този е — каза мъжът с безстрастен глас.

Шофьорът с нищо не показа, че се е изненадал.

— Кой?

Мъжът се обърка за момент, после се досети:

— Не, този е прекалено възрастен, за да бъде нашият човек. Но той е изработил онази джаджа.

— И?

Мъжът се поколеба:

— Ами… Виж, казано ни беше да го намерим, задържим и да ви уведомим. Останалото трябва да го каже той.

— Пригответе го — въздъхна шофьорът.

Мъжът кимна и влезе обратно през вратата.

Шофьорът се замисли за шефа в колата.

Старецът беше изтощен до смърт. През последните двайсет часа, откакто бяха заедно, не бе спирал и за миг. А кой знае и колко време преди това не бе почивал.

От друга страна, заповедите, дадени на шофьора, бяха пределно ясни. Грижата за стареца беше приоритет номер едно. С оглед да бъде подготвен за всичко, шофьорът разполагаше в багажника на лимузината със специализирано куфарче за оказване на спешна сърдечна помощ и където и да се озовеше, винаги имаше едно наум къде е най-близката болница, за да може да направи всичко необходимо за достолепния господин Килбърн.

И още нещо. Килбърн му харесваше — нещо изключително рядко в техния бизнес. Всичко в него предизвикваше страхопочитание. Подобно на управляема ракета, той бе в състояние да се насочи безпогрешно към своята цел с умение и прецизност, без никакво разсейване или скрупули.

Беше от старите агенти — онзи тип, който шофьорът бе срещал само в книгите. Такъв, какъвто се надяваше сам да стане един ден.

Нямаше как, качи се в колата, но съжаляваше, че трябва да събуди Килбърн. Лицето му бе бледо, а дишането — затруднено. Но доколкото го познаваше, старецът би държал лично да разпита Дойчмьор.

Натисна бутона за сваляне на преградата между двете отделения и в този момент факс машината се събуди за живот. Реши да изчака получаването на факса и тогава да го безпокои.

Надяваше се да не е онази заповед, която знаеше, че някой ден със сигурност ще получи — заповедта да убие стареца.

Затова се усмихна, дочитайки изпълзяващия навън лист.

— Сър — тихо повика шофьорът. — Господин Килбърн?

Килбърн отвори очи и примигна сънливо. Явно не можа да осъзнае в първия момент къде точно се намира.

— О… — каза след няколко секунди той. — Пол.

— Да, сър.

— Къде сме?

— Вторият екип намери човека, който е изработил ехолокатора. При него сме. — Пауза. — Да им наредя ли да започнат разпита?

Килбърн разтърси глава, прогонвайки остатъците от съня, избърса с ръка очите си и се изпъна на седалката.

— Аз ще говоря с него.

— Разбира се, сър.

Пол слезе, бързо заобиколи колата, отвори вратата от страната на Килбърн и му помогна да се измъкне. След това му подаде факса:

— Списъкът, който поискахте. Току-що пристигна.

Килбърн кимна и се зачете, докато вървяха.

В задната част на затворения магазин за стерео радиоприемници за коли, Дойчмьор седеше на високо столче, а двамата от втория екип стояха зад него. Собственикът беше към петдесетте, дебел и видимо изплашен. Погледът му се заби в Килбърн и повече не се откъсна от него.

— Искам да ви уверя, господин Дойчмьор — започна без предисловие Килбърн, — че знаем кой сте, с какво се занимавате и за кого работите. Така че всякакви лъжи по тези въпроси биха били крайно нежелателни. — Той направи пауза и се приближи на една стъпка от мъжа. — А и ще бъдат сурово наказани.

— Не знам за какво говорите — заекна Дойчмьор. — Аз само…

Думите му заглъхнаха, сподавени от голямата лапа, който обхвана устата му изотзад.

Килбърн седна на стола, донесен от Пол.

— Тази лъжа ще я пусна да мине. Ще я отдадем на вашата неопитност. — Той извади факса от джоба си. — Ще стъпя на предположението, че сте смел човек, господин Дойчмьор. Съдейки по професията, която сте си избрали. А именно, доставка на съвременно електронно оборудване за суперкрадци. — Пауза. — Така ли е?

Дойчмьор седеше безмълвно.

Килбърн въздъхна:

— Графикът ми е претоварен, господин Дойчмьор. Кимнете за „да“, внимавайте за „не“.

Ужасеният мъж бавно кимна.

Килбърн протегна ръка и един от двамата наемни убийци му подаде ехолокатора над рамото на Дойчмьор.

— Ваше дело ли е това?

Ново бавно кимване.

— За крадец. — Това прозвуча като констатация.

Ново кимване.

Килбърн свали поглед върху тънкия лист в ръката си — факсът, който изброяваше най-талантливите крадци в този район на страната.

— Сезар Луис Родригес?

Никаква реакция.

— Робърт Броули?

Никаква реакция.

— Грегъри Пикаро?

Отново никаква реакция, освен едва доловимо трепване на мускулче на бузата на мъжа. Може би не означаваше нищо — разбираема последица от напрежението при един смъртно изплашен човек. Останалите трима в помещението не забелязаха нищо.

Но Килбърн не го пропусна. Отдавна погребан инстинкт се събуди за живот в подсъзнанието му и мигновено преобразува слабия тик в онова, което стоеше зад него.

— Да поговорим за господин Пикаро — предложи той и избута ръката на убиеца настрани. — Кой е той, с какво се занимава и къде може да бъде намерен.

4.

Имаше изненадващо малко огън, но гъстият задушлив дим беше навсякъде. Не трябваше да бъде тук, защото рискът беше абсолютно неоправдан. А и в предварителните му планове не бе влизало да се намира близо до Пети район, но някакво труднообяснимо безпокойство, останало след нощната операция, го бе привлякло неудържимо.

А този човек живееше, подчинявайки се на своите инстинкти и усещания.

Така че тръгна из пепелищата, смаян (както всички останали) от пълното унищожение на това място.

— Кой би направил такова нещо? — извика някой.

— Що за чудовища? — риторично бе попитал друг.

— Казват, че са го направили заради Ислямския център на третия етаж — подшушна една жена на приятелката си.

А втората, която стоеше в непосредствена близост до първата, недоверчиво поклати глава:

— Как така, не може да не са знаели, че на третия етаж има детска градина.

Мъжът се отдалечи, все така навел глава, от една страна, за да не бъде разпознат, от друга — за да скрие изражението на шок и болка върху лицево си, а междувременно жандармерията започна да отцепва мястото.

Не бе имал представа.

Но не и другите.

Изведнъж той се спъна и едва не падна във все още димящите отломки в пепелта. Залитна, възстанови равновесието си, но замръзна на място, защото точно пред него лежеше мъничка, тънка детска ръчичка.

Бледа… откъсната от силата на мощния взрив.

И тя все още стискаше с мъртвите си невинни пръстчета усмихната кукла.

Грег примигна и се събуди.

В мига между настроението от съня и първата му съзнателна мисъл, миризмата на изгоряло месо и овъглена човешка плът магически се трансформира в бекон с яйца.

Но някакво избледняло копие на съновидението се сви в едно ъгълче на съзнанието му.

Не беше изживявал пълната сила на кошмара — или по-точно на спомена — вече от години насам. Беше се надявал, че най-сетне е успял да го затвори и заключи в кутия, дълбоко заровена в отдавна забравено място. Изтезаваща мисъл, с която още преди много години бе решил да се бори и да не й дава да се надига.

Но ето че тази сутрин тя го бе издебнала. Не че го бе изненадала напълно, защото от няколко дни го измъчваше тягостно чувство.

Изправи се в голямото легло, провеси крака през ръба, впи пръсти в тъканта на дебелия мокет и се опита да прочисти главата си от всички други мисли, освен онези, които наистина имаха значение.

Полицаите.

Странните камъни.

Студения.

Стана, обу джинси, облече риза и разкърши рамене. Отиде пред огледалото, прокара пръсти през косата си, разтри очи… все още отнесено.

Обяснимо беше стресът от предната нощ да извика от подсъзнанието му кошмарния спомен. Какво по-естествено от това да го очаква, особено след болката и напрежението, свързани с измъкването на косъм от убийците.

Крайно време беше да се откаже от налудничавата идея, че трябва да се върне на Грейвсенд авеню.

Кошмарен спомен, предизвикан от кошмарната му работа на кошмарната улица от детството му.

Кимна, сякаш удовлетворен от тази мисъл. Тръгна към вратата, спря, обърна се и се върна при леглото. Бръкна под матрака.

Миг по-късно провери дали пистолетът четирийсет и пети калибър е зареден и го пъхна в специалното отделение за него в якето си. Извади плика на Кери от сейфа, наметна якето си и излезе.

Део седеше в дневната и гледаше едновременно двата телевизора.

На единия екран се виждаше дразнещо усмихната, попрецъфтяла красавица, която радостно споделяше презрението си към околния свят, който я възприемал като некадърница (каквато си беше). През цялото това време, опитващата се да изглежда на трийсет седемдесетгодишна водеща, позната в миналото като домакиня на различни състезания, енергично кимаше в знак на пълно съгласие.

Део също кимна едва забележимо на Грег, който седна от другата страна на масата, и се концентрира върху втория телевизор.

Там през седем секунди се редуваха картини от деветте видеокамери, контролиращи периметъра на ранчото. Коняр прекарваше четка през гъстата грива на расов кон в обора. Градинар буташе косачката през островчето трева, което алеята за коли заобикаляше на идване към дома. Волвото на Део бе паркирано до входната врата с предница към портала.

И от другата страна на портала, микробус на кабелната телевизия бе паркирал до стълба на уличното осветление. Двама души стояха, подпрени на микробуса.

— От колко време? — поинтересува се Грег и взе дистанционното, за да спре по-нататъшната смяна на картината върху екрана.

Део хвърли поглед натам.

— От около час. — Гласът му беше равен, безизразен, равнодушен. — Ченгета.

— Надявам се.

Део го погледна за кратко и отново насочи вниманието си към разговора с гостенката в студиото.

— Краката й си ги бива, нищо че е дърта — късо изкоментира той, когато камерата даде в едър план водещата. Знаеше, че ще му кажат каквото е необходимо да знае, когато стане наложително.

В стаята влезе Фос с голяма чиния.

— Мислех, че ще почиваш поне още няколко часа — подметна той и седна да закуси.

Сравнен с предната нощ, това бе напълно различен човек. Лицето му, така силно изопнато по време на удара, сега се бе отпуснало. Нервният му тик бе заменен с топла усмивка и той изглеждаше по-млад, пълен с живот. Всичко това щеше да продължи, разбира се, само няколко часа след като „дозата за събуждане“ изчерпеше действието си.

— Вътре има още.

— Само не торта, моля те — сряза го със сърдит глас Грег, без да откъсва поглед от микробуса на кабелната телевизия.

Фос знаеше, че неговият бос-партньор-приятел-спасител е възможно най-хладнокръвният човек на света по време на криза. Винаги леденоспокоен, дистанциран, възможно най-ефективен, без значение какви са шансовете.

Но беше още разбрал, че има дреболии, които можеха да го изкарат от кожата му и да го доведат до състояние на неистова ярост, способна да стъписа дори онези, които го познават отблизо.

Затова мъдро реши да не се обажда, да не опитва с извинения и да се надява онова, на което Грег бе способен в такива моменти, да се е изчерпало с погрома в кухнята, където вече бе успял да прибере.

— Да ти приготвя нещо за ядене — кротко предложи той.

Грег поклати отрицателно глава, без да отклонява поглед. После хвърли на Фос плика, който бе донесъл.

— Направи справка за това — и посегна към дистанционното, за да увеличи образа, така че да разгледа мъжете по-отблизо. — Започни с напечатаните листа.

Фос сви рамене и изтърси съдържанието на плика. Без да нарушава ритъма на вилицата, която бодваше в ивичките бекон между две топвания на препечен хляб в рохко запържените яйца, той започна да чете.

— „Организационна структура и канали за финансиране… на проект Умбра“ — промърмори възрастният мъж, когато намери онова, което Грег му бе наредил. — „Меджик… копирането забранено.“ — Пауза. — Правителствен жаргон. Тези хора не могат да кажат онова, което искат с прости думи като всички останали — изръмжа той и продължи да чете, докато ядеше.

— Кажи ми за колата — каза Грег и си наля кафе от каничката на масата.

Все така, без да отделя поглед от екрана.

Део смени програмата на анимационни филми.

— Волво 350S. Тук такива просто не правим. Възможно най-якото шаси в света.

— И?

— Купето е блиндирано от всички страни с по един пръст титан. Стъклото в прозорците е поне сантиметър полимер, устойчив на високоскоростни куршуми. Резервоарът е завит в риза от кевлар и е с увеличена вместимост — отива чак до под задната седалка. Едно зареждане стига за над осемстотин километра пробег на висока скорост. Не е зле, като се има предвид колко е голяма и тежка. — Той млъкна и се засмя от сърце на невъзможното изпълнение на скачащите по екрана фигурки. — Обожавам това! Според мен може да изчисти всичката лоша карма във въздуха. Двигателят е 410 V-8, турбо.

— Нещо друго?

Шофьорът сви рамене.

— Малко екстри. Нищо изключително.

Грег кимна, върна режима на превключване на картината и се опита да изпразни главата си с анимационните филмчета. Позвъняването на телефона прекъсна и без това провалящият се опит.

— Три-пет-едно-три — каза той с леко променен глас.

— Доколкото си спомням, казах ти да не вдигаш телефона.

В слушалката нещо изщрака — несъмнено включването на системата против подслушване.

— Какво става, Карлайл?

През шума на сканиращата система гласът на адвоката прозвуча особено напрегнато.

— Нищо хубаво.

— Задръж така. — Грег натисна бутона за прехвърляне и отиде в кухнята. Пое си дълбоко въздух и взе слушалката там. — Продължавай.

— Изведнъж полицаите започнаха да гледат на случая Кери като на рутинно изчезване. Никакво разследване, никакви приоритети. Нищо.

— И това е лошо? — попита Грег, без да се усмихва, защото подозираше какво следва.

Карлайл въздъхна толкова дълбоко, че се чу даже през доста силния шум, който по някакъв начин предпазваше двамата разговарящи от подслушване.

— По-конкретно — бавно изрече получаващият тарифа от по седемстотин и петдесет долара на час адвокат, — шефът на полицията е извикал началника на отдел „Убийства“ и му е наредил да забрави. Моят информатор казва, че подозренията срещу теб също са снети.

— Но ние знаехме, че в крайна сметка така и трябва да стане, нали?

— Сега обаче знаем на кого можеш да благодариш. Както се изрази моят човек „безличен мъж в безличен костюм с невзрачно лице и малка пластмасова карта, на която пише, че може да прави каквото си поиска“. Схващаш ли картинката?

Грег се замисли по какъв начин новата информация пасва на мозайката. Странно, но някак не се чувстваше уютно, че полицията не иска и да знае за него.

Защото друг живо се интересуваше.

— Откога е информацията? — попита той след малко.

— Секунди преди да ти се обадя.

Грег направи бърз преглед на възможностите. Напоследък често му се налагаше.

— Имам завещание при теб, нали?

Този път паузата беше на адвоката.

— Да-а — изненадано проточи той. — Отпреди година.

Грег кимна.

— Само помни, че нямам никакво намерение да се самоубивам, ясно ли е?

— Ще се погрижа някой от моите хора да направи аутопсията — отговори Карлайл, този път след още по-дълга пауза. — Наистина ли смяташ, че може да се стигне до…

Но думите му бяха прекъснати от Грег, който сложи слушалката на телефона, поколеба се за миг и се върна в дневната.

— Кабелните пичове получиха ценно подкрепление — хладнокръвно отбеляза Део и посочи към екрана.

Там, точно в този момент, дълга лимузина паркираше зад микробуса.

Грег навлече якето, проследявайки с поглед как шофьорът на лимузината слиза, отива до кабелните техници и разменя с тях няколко думи. Без да се крият, тримата открито гледаха към дома му.

— Дай ми нещо, Фос — каза той с равен, но все пак напрегнат глас.

Фос вдигна поглед от документите.

— Още нищо не мога да схвана. Трябват ми поне два часа и малко време в Интернет.

Грег видя шофьора на лимузината да се връща и обляга до задния прозорец.

— Искам, каквото имаш до момента.

Едва сега Фос забеляза напрежението у приятеля си.

— Ъ-ъ… „Проект Умбра“ — вероятно някакво кодово име — се изпълнява под шапката на нещо, известно под името MJ-12, наричано още „Меджик 12“. И по-конкретно от някой, обозначаван с MJ-7.

— И?

Докато шофьорът бе извървявал разстоянието от микробуса до лимузината, Део бе свалил ботушите си и бе обул леки тенис обувки.

— „Умбра“ е създаден на принципа на пенсионен фонд — продължи Фос. — Има за задача да се грижи за петнайсетина-двайсет души, на които чрез серия от подставени корпорации се изплащат годишни издръжки.

— Това ли е?

— Засега — с тих глас призна старият наркоман. — Може би си струва да добавя, че тези документи са засекретени за нуждите на „Меджик“ под гриф „Само за четене“. Меджик… не знам, това може да е абревиатура за някаква секретна операция или бог знае за какво. — Той замълча, погледна на свой ред към монитора, приковал цялото внимание на приятелите му, и върна поглед към лицето на Грег. — Напускаме ли?

Грег не помръдна, когато видя лимузината да извива и да спира пред порталната врата. Проследи слизането на шофьора, който се приближи до оградата, натисна бутона на интеркома и телефонът на масата иззвъня.

Грег вдигна на третото позвъняване.

— Да.

— Господин Смит за господин Пикаро.

Грег натисна бутона за отваряне на вратата.

— Влизайте. — Обърна се към Фос, който като хипнотизиран наблюдаваше влизането на лимузината. — Вземи чантите за екстрени случаи. — После тръгна към входната врата, следван отблизо от Део.

Издължената кола зави по алеята, намали ход и приближи към парадния вход.

— Дръж се приятелски, Пол — обади се Килбърн от задната седалка. — Приятелски, миролюбиво, просто като шофьор, на когото му се плаща за всеки час работа.

Шофьорът кимна.

— Да, сър. — Но гласът му определено беше лишен от ентусиазъм.

— Какво има, Пол?

— Сър, не бих искал това да прозвучи критично, но защо не подходим към този човек като към останалите? Нали казахте, че времето ни притиска. А той е само обикновен взломен крадец. Не по-различен от останалите нещастници, които ни доведоха дотук.

Килбърн кимна. Колата спря пред входа. За миг се сети за техника Дойчмьор, за прекупвача на крадената стока, за човека, който „переше“ акции и облигации — за всички онези, през които бяха минали, за да се доберат до единствения свидетел на случилото се снощи.

— Просто крадец, казваш — тихо повтори той. — Може би. Но този крадец, Пол, точно този може да не е като всички останали. — И той посочи с жест заобикалящата ги богата земя. — И живее в къща, много по-различна от онова, което бих очаквал от „прост крадец“.

— И аз — неохотно призна шофьорът.

Той спря, но не изгаси двигателя.

— Така че — завърши Килбърн, докато подреждаше нещата си на задната седалка, — ще направим една малка инвестиция във времето. — Той замълча за секунда. — И ако всичко е както би следвало да бъде, ако той се окаже онова, което смятаме, че трябва да е… тогава ще продължим процедурата.

Вратата се отвори. През нея излезе Грег, следван от Део. Шофьорът на лимузината пое дълбоко въздух в гърдите си, извика на лицето си усмивка и слезе от колата.

— Господин Пикаро? — попита той по най-естествения начин, на който бе способен.

Никой не реагира.

— Господин Смит иска да разговаря с господин Пикаро.

— И? — без да помръдва попита Грег, гледайки към тъмното стъкло на отделението за пътници в лимузината пред тях.

Шофьорът започна да заобикаля колата.

— Господин Пикаро? Ако бъдете така любезен да влезете вътре, мисля…

— Не ме интересува какво мислиш — прекъсна го Грег, без да скрива досадата в гласа си. — Ако Смит иска да разговаря, нека слезе.

Шофьорът застина, поразен от увереността, с която крадецът разговаряше. Поколеба се, после се върна обратно и влезе на мястото си в колата.

Измина цяла минута, но накрая задната врата се отвори и през нея слезе Килбърн.

Той примигна под ярката утринна светлина, посегна към джоба си и извади от там… слънчеви очила.

Обичайно, но добре обмислено движение. Старецът бе използвал този прийом стотици пъти в миналото, когато му се бе налагало да действа в сходни ситуации. И винаги, без изключение, това обикновено движение бе принуждавало стоящия пред него да трепне, предполагайки, че ще извади пистолет.

Номерът бе успял и този път. Мъжът зад Пикаро бе трепнал.

А крадецът само се бе усмихнал.

— Е, господа — с ведър глас започна Килбърн, — вие сте в привилегировано положение. Знаете кой от вас е Пикаро. Ще го споделите ли с мен? — попита той, макар вече да бе сигурен в отговора.

— Смит, значи — разочаровано произнесе Грег. — Не можахте ли да измислите нещо по-свежо от това? — И пак се усмихна. Спокойно, небрежно, сякаш не му пукаше какво може да стане.

Но вътрешно в себе си бе почувствал неприятен хлад при свързването на гласа на Студения, който бе чул снощи, с човека пред себе си.

Килбърн сви рамене.

— Какво значение има името. Важното е разговорът ни да е продуктивен.

Но се сепна, когато Део излезе иззад Грег, мина покрай него, слезе по стъпалата и отиде до паркираното наблизо волво. Седна на капака и вторачи поглед в шофьора на лимузината.

Килбърн отново насочи вниманието си към Грег.

— Дали да не оставим нашите… съдружници тук и не влезем вътре?

— Огледайте се, Смит.

— Какво?

— Огледайте се наоколо. — Старецът се обърна и Грег направи няколко крачки напред. — Имам градинар, разполагам с няколко коняри, а в момента тук даже е и ветеринарят, който се занимава с един от конете ми.

Килбърн се обърна отново към Грег и с изненада видя, че той се е приближил плътно до него.

— Какво искате да кажете?

— Нищо — с все същия небрежен той отговори Грег. — Обръщам ви внимание на публиката.

— Ясно.

— И така?

Ситуацията не се развиваше по начина, по който старецът бе очаквал. Всичко бе по-иначе… Самото място. Човекът. Лишен от избор, Килбърн се спря на стария, отдавна шлифован до перфектност подход.

— Имам основания да смятам, че сте… как да се изразя… влезли в контакт с двама мои сътрудници снощи.

— Да изоставим играта на думи, Смит — изрече Грег с тон, в който за пръв път се долавяха заплашителни нотки. — Какво искате?

Килбърн замълча, впечатлен от поведението на мъжа пред себе си.

— Добре… — Той отстъпи няколко крачки. — Какво правехте в апартамента на Кери снощи?

— Аз съм крадец. Нататък е ясно.

— Крадец… да. — Старецът кимна. Част от съзнанието му се възхищаваше на прекрасната гледка на Тихия океан, разкриваща се странично от къщата. — Крадец без досие, поне за последните десет години.

Грег повдигна вежди.

— А вашето минало докъде се простира, господин Смит?

Отново отговор, различен от очаквания.

— За кого крадете, господин Пикаро? — Килбърн се опита да скрие факта, че се чувства изваден от равновесие.

— Обикновено работя за себе си.

— Обикновено — усмихна се Килбърн. — Като снощи ли?

Сега беше ред на Грег да свие рамене.

— Човек с моя занаят се научава да бъде гъвкав.

Килбърн се засмя, но смехът му бе лишен от всякаква радост.

— Две тела, гротескна картина, доколкото си спомням, преследване от двама безжалостни мъже из коридорите на жилищен блок в мъртвилото на нощта… — Гласът му заглъхна. — Както сам казахте, нека да не жонглираме с думи.

— Идеята да се срещнем, е ваша.

Въпреки равния си глас, Грег усещаше как стомахът му се обръща. Неясните до преди малко образи от дневната на Кери, сега придобиваха плът и кръв. Ставаха кристално ясни. Най-големият му провал отново търпеше развитие, и то пред очите му.

Скритият в сянка силует на мъжа с гласа на Килбърн, но без неговото лице, сега се смееше в съзнанието му.

Килбърн съвсем явно демонстрираше арогантното поведение на човек, съзнаващ силата си. Признанието му, че е съучастник в убийство, предизвикателно фалшивото му име, биещата на очи лимузина, откритото оглеждане на къщата му — всичко това говореше на Грег с аленочервени букви. Сякаш му казваше: „За мен ти си плюнка. Интересуваш ме само за момента. Живей или умри — все ми е едно“.

— Добре, ще опростя нещата. Кажете ми защо бяхте там — каза Килбърн и без да мига, втренчи поглед в също толкова непоколебимия поглед на крадеца. — Кой ви изпрати? Какво намерихте в сейфа под пода? — Кратка пауза. — Убедете ме, че интересите ни не съвпадат и повече няма да се видим.

В този момент Грег разбра, че този твърд като скала старец смята да го убие. Въпросът бе кога.

— Имам въпрос.

Килбърн дълбоко въздъхна.

— Надявам се, че има отношение към това, за което разговаряме — каза той, леко се извърна и погледна ноктите си. Ход, целящ да покаже колко малко го вълнуват въпросите на Грег.

— Вярвате ли в магии?

Килбърн рязко се извърна.

— Какво?

— За проект „Умбра“ ли работите или направо за MJ-12? — Тонът на крадеца беше небрежен, сякаш отговорът не го засягаше особено. Килбърн се вкамени. — Не че държа на всяка цена да разбера — бързо допълни Грег, като видя реакцията. — Просто съм любопитен.

С друго не разполагаше — това бе единственият начин да забави малко Студения, да го накара да се замисли, да се разколебае, да почувства неувереност.

— Мисля, че току-що отговорихте на въпроса ми, господин Пикаро.

Грег се насили да се усмихне.

— Така ли? Наистина? — Той поспря. — Да — каза след малко, сякаш неочаквано намерил отговора на сложен въпрос. — Разбирам какво допускате. Но от друга страна, опасявам се, че не сте обмислили ситуацията в цялата й дълбочина. Искам да кажа… това, че знам за „Умбра“ и MJ-12, може да се дължи на факта, че съм научил за тях от сейфа.

При споменаването на думата „сейф“ на челото на стареца започна да пулсира малка веничка. Повечето едва ли щяха да забележат. Грег не го пропусна.

— От друга страна — продължи той с все същия небрежен тон, — би могло просто да означава, че работим за едни и същи хора. И че само се опитвам да установя дали имаме един и същ началник, или имаме един и същ началник на нашите началници. — Той пак направи кратка пауза и съчувствено изгледа Килбърн. — Колко притеснително би било за вас, ако се разбере, че сте унищожили човек от същия екип. Питам се… Какво ли би казал MJ-12, като научи.

Килбърн рязко направи няколко крачки по посока на младия мъж.

— Кой си ти? — попита той с дрезгав шепот.

Грег като че ли понечи да отговори, но внезапно бръкна в якето си и доволно се засмя като видя Килбърн да трепва.

— Върви си по пътя, Смит — каза той с властен тон. — Махай се и ще смятам инцидента за приключен. — Обърна се и се отправи към дома си.

— Пикаро! — не можеше да се каже, че е вик, но заплахата беше недвусмислена.

Грег спря и се обърна с лице към стареца.

— Да?

Килбърн се изкачи по няколкото стъпала, които ги разделяха.

— Моли се онова, което ми каза, да се потвърди — прошепна той заплашително.

— Какво толкова ти казах? — с нескрита досада се поинтересува Грег. Направи знак на Део да дойде при него и изчака шофьорът му да влезе в дома, преди да се обърне отново към Килбърн. — Върви си, Смит. Спасявай се, преди да съм извикал полицията за незаконно влизане в чужда собственост. — На свой ред той се прибра в къщата и не пропусна да затръшне вратата зад гърба си.

Килбърн остана загледан в нея близо две минути. Мозъкът му анализираше целия разговор, всяка фраза, всеки нюанс и намек. Накрая се върна при лимузината.

— Сър? — попита шофьорът, когато Килбърн затвори с трясък вратата.

— Искам до един час още три екипа за наблюдение тук. Да имат готовност за проникване със сила.

— Веднага, сър — шофьорът подкара колата. — Значи е той, така ли?

Килбърн обаче не отговори, загледан в пода на лимузината, която се насочи към вратата в оградата. Натисна бутона, за да вдигне преградата между двете отделения и докато се отделяше от света, не преставаше да се пита кой от двамата ще бъде мъртъв след няколко часа: той или Пикаро.

Озовал се в дневната, Пикаро проследи изтеглянето на лимузината от границите на неговото ранчо и спирането й половин пряка по-надолу по улицата.

— Този човек — натърти Део, — просто не може да бъде пренебрегван.

Грег кимна и се обърна към Фос, който ги слушаше какво си говорят от прага на кухнята.

— Заминаваме.

— Благодаря ти, Исусе! — възкликна Фос, но беше мрачен. В краката му лежаха два куфара, пътна чанта и куфарче с инструменти. — Кога?

— Колкото по-скоро, толкова по-добре — отсече Грег и се отправи към кабинета си. — Защото няма да повярвате, но ми писна да дрънкам глупости.

Докато Фос товареше багажа в колата, докато Део събираше по телефона информация от пътната служба за състоянието на магистралите, които можеха да използват и докато отвън три коли без отличителни знаци (докарали също толкова безлични мъже) заемаха подстъпите към ранчото на Грег, той самият работеше в кабинета си и около къщата.

Тримата не разговаряха и всеки мълчаливо се занимаваше със задълженията си. Фос преглеждаше списъка с необходими неща, Део изучаваше пътни карти, а Грег разнасяше голям сандък, натъпкан със странно изглеждащи апарати, преди да хлътне за последен път в кабинета си.

Четиридесет и пет минути след сблъсъка с Килбърн, Грег се присъедини към двамата в кухнята.

— Доколкото мога да преценя, ще предприемат каквото са решили към седем, може би дори към седем и половина. При всички положения след като по-голямата част от персонала си е тръгнала.

Део кимна по посока на монитора.

— Около десетина мъже, които са се настанили както смятат за добре. Не изглежда да са се забързали за някъде.

Фос довършваше пълненето на термоса с кафе.

— Колата е натоварена.

— А ти, ти как си? — поинтересува се Грег. — Готов ли си за това, което ни предстои?

Фос го погледна засегнато:

— Трябва ли да ми говориш така?

Грег обаче не отмести поглед.

— Казвам каквото мисля, старче. Нещата там, отвън, могат да… загрубеят, сещаш ли се? И би ми се искало да бъдеш… — Той не довърши фразата си и се вгледа дълбоко в очите на своя приятел. — Не знам дали не е по-разумно този път да не вземаш участие.

В стаята се възцари неловка тишина.

— Ще тръгваме ли най-сетне, или какво? — измънка накрая Фос.

Грег го гледаше замислено.

— Добре, сядаш отпред при Део — твърдо каза след няколко секунди той.

— Е, прекрасно — обади се шофьорът и поклати глава: — Първо ни спират за превишена скорост, а след това ни пращат в затвора за притежание на наркотици.

Фос се обърна към него и на лицето му бавно изплува усмивка.

— Сигурно е за предпочитане пред онова, което ни е намислил онзи стар гъз. — Той замълча за няколко секунди и тихо додаде, напълно сериозно: — Освен това, нищо няма да взема със себе си.

— Да, повярвах ти — озъби се Део, докато вадеше бутилка вода от хладилника. — И чичко Смит продава курабийки на момиченцата скаути. Кога ще го направим най-сетне?

Грег взе спортен сак от сандъка, с който бе ходил насам-натам — това беше единственото останало в него. Бръкна вътре, извади дистанционно управление, набра трицифрена комбинация, изчака две-три секунди и натисна четвърти бутон.

Чу се едва доловимото прещракване на някакви устройства, тихо забръмча невидима апаратура, а във въздуха около тях се разнесе познатата възкисела миризма като след включване на микровълнова печка.

— Сега.

В колата, спряла до електрическия стълб пред вратата, единият от фалшивите кабелни техници тихо изрече в задействана от гласа радиостанция:

— Трима бели се качват в колата.

Шофьорът на лимузината се обърна към Килбърн, за да се увери, че е чул съобщението.

— Пети екип да остане и да наблюдава дома, Пол. Останалите да ги последват, но без да се натрапват.

Шофьорът кимна и предаде заповедта.

След по-малко от минута волвото излезе на улицата. Зад него на дискретно разстояние веднага се залепиха лимузината и три от колите.

— Ринг свободен, човече — каза Грег и се обърна да погледне през дебелото стъкло на задния прозорец.

Део кимна:

— Нищо особено не могат да ни направят тук. Много къщи, бъка от пешеходци и наситен трафик. Ще изчакат да завием по пътя за междущатска 24. Четири ленти, слабо движение по това време на денонощието, идеалното място да ни ударят.

— Сигурен ли си?

Део се усмихна. Изглеждаше наистина спокоен.

— Аз бих го направил там.

— Страхотно — измърмори Фос и провери достатъчно ли е затегнат колана му.

— Както казват в автокъщите „Подкараш ли колата, няма връщане на парите“ — каза Део този път сериозно и плавно ускори до седемдесет километра в час. — Да не вземат да заспят.

Едната от колите ги изпревари и зае позиция пет дължини пред тях. Другите две останаха отзад, спазвайки същата дистанция, но в лентите отляво и отдясно на тяхната. Черната лимузина заемаше четвъртия връх в ромбовидната конфигурация около волвото.

— Отбивката за магистралата е след два километра. Ще го правим или не?

— Направи го! — твърдо изрече Грег.

Волвото намали, съвсем малко, но достатъчно за колата отпред да стигне началото на отбивката за включване в магистралата няколко критични секунди преди тях.

После Део внезапно заби крак върху педала на газта и сребристата машина буквално скочи. Специално укрепената предна броня като че ли се протегна, заби се в левия заден калник на колата отпред и я запрати в неконтролируемо завъртане през платното на шосето.

Без да отпуска натиска върху педала, Део излетя след и покрай бъдещата развалина с около сто и десет километра в час.

Шофьорът отляво на него нямаше никакъв шанс да избегне загубилия контрол над колата си негов партньор. Вряза се в него с пълна скорост. Разнесе се стържене на ламарини, разхвърчаха се искри, разкрещяха се мъже.

Последната от преследващите ги коли и лимузината извиха в сетния момент, едва избягвайки катастрофата. После се понесоха след избягалото напред волво.

— Господи! — извика шофьорът на лимузината, впил във волана побелели от стискане пръсти, докато се бореше да овладее голямата машина.

Килбърн се измъкна от пода между седалките отзад и без да обръща внимание на кръвта, течаща от разбития му нос, се залепи за преградата, търсейки с поглед волвото.

Но дългият, извиващ се път пред тях беше пуст.

— Настигни ги, дявол да ги вземе! — изръмжа Килбърн с почти животинска ярост. — По-бързо!

Колата и лимузината най-сетне излязоха на магистралата, но там ги чакаше нова изненада. Волвото беше спряло в далечния край на отбивката.

Обърнато с предницата към тях.

И преди да реагират, преди да успеят да изругаят дори, преди да направят каквото и да било, колата се хвърли напред, право срещу лимузината.

Без време да помисли, да съобрази и да вземе единствено правилното решение, шофьорът на лимузината, притиснат от ляво от склона на планината, рязко извъртя волана надясно и удари левия заден калник на втората кола.

Пътниците в нея изкрещяха в един глас, колата поднесе и докато паникьосаният шофьор се опитваше да я овладее чрез завъртане на волана наляво, волвото се заби в него.

Бронираната кола за миг потрепери, после повлече преследвача си двайсет метра назад, избута го встрани и невъзпрепятствана продължи нататък. Колата остана залепена за склона — купчина смачкан метал.

Шофьорът на лимузината се пребори с волана, без да обръща внимание на искрите, които се разлетяха от остъргването по крайпътното заграждение — то ги бе спасило от падане в пропастта от другата страна — и най-сетне овладя колата. В същия миг изгърмя предната дясна гума, почти веднага последвана и от задната дясна. Лимузината спря като вкопана.

Нито Килбърн, нито шофьорът казаха нещо. Останаха да седят така близо пет минути и единственият шум, който се чуваше, беше ускореното им дишане. Накрая шофьорът избута заклещената врата до себе си и слезе. Минута по-късно вече помагаше на кървящия старец да се измъкне.

— Добре ли сте, господин Килбърн? — попита той с разтреперан глас. Все още не беше в състояние да осъзнае всичко, което им се бе случило, сякаш изневиделица.

— Чудесно се чувствам — с тих глас отговори Килбърн, загледан в посоката, в която беше изчезнало волвото. После попи кръвта по долната си устна. — Просто прекрасно. — Едва сега забеляза пушека, който се стелеше зад тях. Пламтящите останки на първите две коли.

— Горките нещастници — прошепна шофьорът, който бе заобиколил лимузината и беше отишъл до обезопасителното заграждение. Погледна надолу: — Онзи не им остави никакъв шанс.

— Провери другите — намери сили да нареди старецът.

Шофьорът се затича по пътя към смачканата трета кола. Хвърли бърз и тревожен поглед вътре, после се обърна към Килбърн и бавно поклати глава.

Старецът си пое дълбоко дъх, оправи сакото си, наведе се през отворения прозорец към шофьорската седалка и изтегли малък микрофон.

— Пети екип?

— Пети слуша.

— Пети, говори водачът. Прекратете наблюдението и ме вземете при… — Той направи пауза, оглеждайки се за пътен знак. — … при отбивката за включване в магистралата, междущатска 24, запад.

— Пети, разбрано. Тръгваме.

Той хвърли небрежно микрофона обратно в лимузината и седна на прага на вратата.

И зачака. Продължаваше да гледа в посоката, в която бе избягало волвото.

Опитваше се да предвиди следващите ходове на крадеца. За себе си вече знаеше какво трябва да предприеме.

Потупа се по джобовете, изправи се с изпъшкване и с изкривено от болка лице. Трябваха му цели три минути, за да намери сред хаоса отзад клетъчния си телефон.

И докато шофьорът се опитваше да отвори без помощни средства заклещения капак на багажника, за да извади аптечката, Килбърн набра някакъв номер. Отговориха чак на петото позвъняване.

— Едно-едно-седем-две. Дежурен офицер лейтенант Мендез.

— Централа, моля.

— Пълномощия?

Килбърн се поколеба, преди да изрече думите, които не бе изговарял близо трийсет години.

— Пълномощия? — поиска отново гласът от другия край.

— Сан-Августин четири-седем.

— Един момент, моля.

Две бързи позвънявания, после нов глас.

— Централа, майор Роджърс.

— Искам спешна връзка със Зоната — каза почти шепнешком Килбърн, макар линията да бе скремблирана и наблизо да нямаше жива душа, която да ги подслушва.

Дълга пауза.

— Идентификация? — попита накрая гласът.

Килбърн за кой ли път днес отново си пое дълбоко въздух.

— Робърт-Алфа-Алфа-Фокстрот. Четири-седем.

— Основание?

Този път Килбърн вече наистина се огледа, преди да каже с едва чут шепот:

— Джо Грей. Макс Грей.

— Чакайте, прехвърляме ви.

Старецът се опита да игнорира острата болка, която избухна в лятата му страна и пропълзя нагоре към врата.

Помоли се, когато всичко това свърши, поне краят му да бъде бърз.

Седем часа по-късно, на петстотин километра от мястото на сблъсъка, Део спря поочуканата кола в глуха уличка зад един току-що затворил пазарен комплекс в Северна Калифорния. Преди още колата да бе напълно спряла, Грег изскочи от предната седалка и на бегом се отправи към стоманена врата, на която пишеше „Кибер трезор“.

„ВНИМАНИЕ! — прочете той върху залепения в центъра на вратата стикер в цветовете на американското знаме, оформен като щит. — ТОВА МЯСТО СЕ КОНТРОЛИРА ОТ БЕЗЗВУЧНА АЛАРМЕНА СИСТЕМА И Е ПОД ОХРАНАТА НА ВЪОРЪЖЕН ПАТРУЛ.“

Грег поклати глава, извади спрей с олио за готвене от спортния си сак, надяна тънка сламка на дюзата, нагласи я в отвора на ключалката и впръска в продължение на близо десет секунди. След това заби три силно ръждясали гвоздея на внимателно избрани места в касата на вратата.

— Да сключим сделка, Лайнъс — прошепна той, докато увиваше гола медна жица около гвоздеите и прехвърляше свободните й краища между рамката на вратата и горния й ръб. — Никакви изненади от твоя страна — каза той и внимателно отвори вратата, — а пък аз ще си платя за стоката.

После влезе вътре и подпъхна клин под отворената врата.

Десерт минути по-късно се показа обратно. Носеше голям кашон в ръцете си. Део изскочи навън и му помогна да го натоварят в багажника.

— Това е 300-мегахерцов „Пакард Бел“ — каза Грег на Део, докато наместваха кашона. — Друго?

Шофьорът направи справка в списъка.

— Принтер „Хюлет Пакард 5L Лазерджет“, два диска „Пакард Бел“, „Хюлет Пакард“…

— Дай ми списъка — раздразнено прошепна Грег и го дръпна от ръцете на Део. — Защо не иска да използва онова, което мога да му купя на часа?

Део сви рамене.

— Ами нали сам ти искаше да започне още тази нощ. — После се усмихна. — Не забравяй подложката за мишка. Иска да е синя — и сложи ръка на устата си, за да заглуши кикота си.

Грег мрачно го изгледа и влезе обратно в склада за компютри.

Час по-късно двамата сглобяваха конфигурацията под вещите указания на Фос.

— Внимавайте кабелите да не се докосват.

Грег го стрелна с гневен поглед.

— А дали ти ще можеш да свършиш някаква работа, когато ние приключим и това нещо заработи?

Фос познаваше този поглед. Грег гледаше така, когато искаше да каже: „Питам те и внимавай как ще ми отговориш“. Беше ядосан и имаше за какво. Рядко състояние за иначе спокойния крадец.

Гневът му не беше насочен към Фос, макар че намираше проявление точно по този начин. Не. Гневът беше срещу онзи старец — Смит. Затова, че го бе принудил да бяга като долнопробен мошеник.

Грег ненавиждаше някой да мисли за него като за обикновен крадец.

По пътя насам той бе разказал на спътниците си какво се бе случило в блока на Кери. Беше споделил всичко, което бе чул, видял и помислил. Включително убеждението си, че Смит не се е отказал да ги преследва.

— Кой, по дяволите, е този човек? — бе попитал Део. — Ако е мошеник, би следвало да знае, че ти няма да отидеш да го изтропаш на полицията, просто заради спортсменството. А ако е чист, защо сам не извика полицията?

Грег бе потънал в дълго мълчание след тези думи.

— Мисля, че работи за правителството — проговори накрая той. — Или най-малкото е работил — реши да уточни за всеки случай.

— Нашето правителство?

— Нечие — бе свил рамене Грег. — Да му го начукам… Чие?

И тогава Грег се бе обърнал към Фос, с когото си бяха сменили местата.

Той седеше с дъска през коленете и фенер в ръката — бяха го купили от магазин за спортни стоки — и прелистваше документите от папката, която Кери не много точно бе кръстил „Застраховка Живот“.

— Можеш ли да отговориш? — настойчиво го бе попитал той.

— Не знам — бе отговорил Фос. — Тези неща са отпреди петдесет години. От периода малко след войната. Тук има позоваване на приложения, които липсват. И има маса военна терминология и армейски жаргон.

После беше замлъкнал и бе оставил заглавия, съкращения и наименования на места да заплуват пред очите му. Беше им дал възможност да се подредят в някакъв свой си ред. Точно това бе силата му като компютърен маг в Силициевата долина. Времето, когато можеше ей така, между другото, да реши невероятно сложни, във висша степен абстрактни задачи, просто като оставеше съзнанието си да се порее над данните.

Но това бе в миналото — преди много години и безброй спринцовки оттогава. Когато това изпълнение още бе по силите на мозък, необсебен от грижата за трите задължителни боцкания на ден. Беше ли все още способен на подобно изпълнение? Никак не бе сигурен в това. Дори се страхуваше да разбере истината. Затова поиска да му бъде даден мощен компютър с цел да провери отговорите, които като че ли бяха започнали да се оформят в размътеното му съзнание.

И така, в крайна сметка се бяха озовали в малкото бунгало на един мотел, с телефонна линия, „взета назаем“ от близкия стълб, и екран, на който мигаше менюто на търсачката в Интернет.

— Дайте ми два часа — каза той и пръстите му заиграха по клавиатурата.

Грег неохотно кимна и се отправи към вратата. Открехна я и хвърли поглед на безлюдната уличка в бедния квартал.

— Имаш ли да правиш нещо по колата?

Део поклати глава отрицателно.

— Проверих я последния път, когато спряхме. Нищо й няма. Ще върви. — Той с удоволствие се опъна на едното от двете легла. — Ти ли поемаш първото дежурство?

Вместо отговор, Грег отвори пак вратата и излезе в нощта.

Део дълбоко изпусна въздух, затвори очи и се опита да не чува шеметното тракане по клавишите.

Далеч на юг, Килбърн седеше в плетено кресло на моравата и съзерцаваше ранните звезди над синеещия се океан.

През последните пет часа по негова заповед специален екип бе извършил обстойно претърсване на всеки сантиметър от ранчото. Хамбари, обори, конюшня, пристройки — всичко бе най-старателно огледано. Дюшемето бе изкъртено, стените бяха надупчени, всички чекмеджета, кутии и шкафове бяха внимателно прегледани, всеки лист хартия беше прочетен, всяка по-интересна вещ бе донесена за преценка на Килбърн. А той седеше в шезлонга като крал, оглеждащ армията си от висок хълм.

До момента не бяха намерили нищо интересно.

От няколко часа насам бяха съсредоточили вниманието си върху къщата. И тук търсенето вече драстично се бе забавило.

— Господин Килбърн?

— Да, капитане.

Младият флотски капитан поклати глава, докато се приближаваше към омотания в бинтове старец, който командваше парада.

— Продължаваме да се натъкваме на проклетите адски машини във всяко помещение — и той избърса почернялото си от сажди лице. — Който и да е бил собственикът на този дом, той никак не е искал да му ровим из нещата.

Килбърн игнорира казаното от военния.

— Докъде стигнахте?

— Още сме в предната част. Кухня, спалня, трапезария, дневна. Отворихме вратата към нещо, което изглежда като кабинет. Най-сетне успяхме да преодолеем стълбището.

Килбърн потисна съчувствената си усмивка към проблемите на капитана.

От първата секунда на влизането в къщата, бяха принудени едва ли не да пълзят със скоростта на охлюв. Отвориш онази врата и в лицето ти пръсва сълзотворен газ. Прекосиш онзи праг и лампите изгасват, а в лицето ти избухват димки. И всичко това на фона на епизодични глухи експлозии и заслепяващи илюминации.

Като че ли вече беше започнал да разбира начина на мислене на крадеца, защото вече се бе убедил, че Грег наистина е крадец — крадец, научил за свое нещастие неща, които не биваше да знае. Влязъл там, където не бе следвало да припарва. Демонстрирал страхотна способност за оцеляване.

Да, възможно бе всичко да е било едно най-обикновено стечение на обстоятелствата и когато го заловяха, това щеше да се разбере със сигурност. Но каквото и да бе, той вече знаеше прекалено много и този факт бе подпечатал присъдата му.

— Продължавайте в този дух, капитане.

Капитанът кимна и понечи да се отдалечи, но в същия момент при тях дойде на бегом един ефрейтор.

— Намериха това на пода в кабинета.

За миг, за един кратък миг, старият убиец се запита дали в плика, надписан семпло „Смит“, няма бомба.

Да, той самият със сигурност би постъпил така. Но не и този интелигентен крадец със здрави нерви, корави топки и подчертан вкус към шегите. Не и човекът, осеял пътя на хората му с несмъртоносни препятствия. С неща, предназначени да ти късат нервите, да те забавят максимално, но не да те осакатят или убият.

Той разкъса края на плика и извади от него един-единствен тънък лист. Бързо прегледа двата параграфа и кимна на военния пред себе си.

— Незабавно изтеглете хората си от къщата, капитане.

— Какво?

Килбърн с труд се изправи на крака и се отправи към лишения от всякаква маркировка хеликоптер, подпомаган от помощника си.

— Мисля, че на разстояние стотина метра ще бъдете в безопасност.

Капитанът остана загледан в гърба му в течение на няколко секунди, после вдигна слушалката на радиотелефона си.

— Отбой! Отбой! Всички навън и на бегом в края на моравата! Веднага!

Хеликоптерът се вдигна във въздуха и докато се насочваше към частния самолет, който в крайна сметка щеше да го откара в Зоната, Килбърн погледна надолу към хората, които се изсипваха от къщата като мравки от горящ мравуняк.

Усмихна се и провери колко е часът.

— Кажи на пилота да изчака за малко, Пол.

Помощникът му кимна и каза няколко думи по интеркома на пилота. Секунда по-късно тежката машина отскочи нагоре, тласната от ударната вълна на невероятна по силата си експлозия.

Голямата къща се срути и над развалините се издигна черен облак дим. Сред стърчащите греди на изкорубения покрив вече припламваха огънчетата на пожара, който щеше да доунищожи всичко.

— Добре, Пол. Сега можем да потегляме — разсеяно каза Килбърн и пак разтвори късата бележка.

Хеликоптерът се наклони, за да поеме по курса към авиобазата на изток, а Килбърн затвори очи и се усмихна.

Човекът, когото трябваше да унищожи, започваше да му харесва.

И това някак си поставяше нещата по местата им.