Взлом

В юношеските си години Виктор се бе радвал на малко повече спокойствие, отколкото във вихъра, който бе последвал.

Благодарение главно на вродения си талант и неспокоен дух, ключарският бизнес малко по малко се бе разраснал от семейна работилничка в национална мрежа. А върху собственика се бяха изсипали похвали за принципно новите алармени системи, за патентите върху нови заключващи механизми и за нетрадиционните (и изглеждащи непреодолими) схеми за охраната на обекти.

Младият Виктор нямаше нищо против това, че се разминава със заслугите (в това число и с патентите). Или поне не беше особено огорчен. Беше доволен, че има цел в живота и някаква причина да става сутрин от леглото.

Училището се бе оказало кошмар за него. Той или не искаше, или не можеше да схване на какво толкова се усмихват всички останали. Светът — най-малкото онзи свят, който той познаваше — съвсем не бе за него онова лъчезарно място, където другите деца си мислеха, че живеят.

Опитваше се някак да подражава на тяхното простодушие, на непохватността им, на привидно волния им, но неумел танц ден след ден. Насилваше се да бъде с другите (без значение дали се интересуваше от тях, дали ги разбираше, или дали го вълнуваха проблемите им) с надеждата да се зарази някак от тяхното безгрижие и безметежност на духа.

Всеки опит завършваше неизменно по един и същ начин — потърсваше спасение в работилничката на своя осиновител. И бързо намираше утеха в поредната сложна комбинация от щифтове, изтласквачи и плъзгачи.

По някаква причина, която не можеше, а и не държеше да разбира, новите идеи му хрумваха именно в такива нощи — когато беше неспокоен и възбуден. Новото разположение на добре познатите съставни части се материализираше в главата му. Нещо повече — въртяха му се сложни схеми, в които се разкриваха неподозирани досега връзки между тахиони16, йони, заредени частици и микровълни. А охраняваните зони, които въображението му чертаеше, се появяваха като живи същества със своите нужди и желания, слаби и силни страни. Така че за него не бе никак трудно да конструира, заобикаля, анализира или подсилва такива зони на сигурност. И да продължава да го прави във всеки конкретен случай, докато самият престанеше да вижда начин за преодоляване.

А след това заспиваше изтощен и сънуваше кошмари.

Но имаше и други нощи. Нощите, когато никаква работа и взиране в различни механизми не можеха да премахнат болката. Нощи, когато незабелязано се измъкваше и поемаше по тъмните улички на типичното средноамериканско градче. И се сливаше със сутеньори, проститутки и пласьори, с манипулирани и манипулатори.

Осиновилата го жена често се безпокоеше, че можел „да зарази родните им деца“.

Ключарят обаче не се вълнуваше… стига работата да вървеше и изобретенията да следваха едно след друго.

А хората в училище, всичките добронамерени съветници, учители, възпитатели и провалили се наставници, само поклащаха глави. И дълбокомислено се оправдаваха, че не виждат смисъл да влагат „чак толкова енергия за проблемно дете, което вече е в системата“.

Веднъж месечно се появяваше така нареченият „социален работник“. Всъщност тя беше жена. Идваше, оглеждаше стаята му, разговаряше с учителите му, беседваше с осиновителите му. И си тръгваше, за да напише поредния месечен отчет — копие на всички предишни.

„Виктор изглежда не така добре адаптиран социално, както останалите деца на неговата възраст. Показва неспособност да сподели истинските си чувства, дори в рамките на обичащо го семейство. Умен е, тестовете показват интелект на ниво гений. Въпреки това, оценките му са средни и всичките му учители са единодушни, че влага нищожна част от онова, на което е способен. Лесно изпада в пристъпи на гняв и избухва при всеки опит някой да надникне в онова, което за него е право на лично съществуване. В стресова ситуация е склонен да губи интерес, дистанцира се и започва да действа автоматично. Има препоръки момчето да бъде подложено на терапия или да бъде включено в специална програма за развитие.“

Последното, естествено, бе останало само пожелание.

Малко след осемнайсетия му рожден ден, на деветата година от идването му в семейството на ключаря — това семейство никога, нито за миг не можа да стане негово семейство — малкото момче се превърна в младеж и взе съдбата си в своите ръце.

И изчезна.

Беше твърдо решен да научи истината или лъжата за въпросите, които го измъчваха в нощните му кошмари. Нощите, през които спомените от Грейвсенд авеню се смесваха с физически болезнените психотични, психеделични17 образи на порутени предградия. И когато безлики създания — дълбоко в себе си подозираше, че това са отражения на самия него — крещяха в лицето му: „Кой съм аз? Защо съм сам?“.

9.

Декорът не би могъл да бъде по-удачно подбран, дори ако се намираше в Холивуд.

Сенаторът се бе подпрял на дървен кол от оградата, носещ по себе си следите на времето, и не криеше, че се чувства комфортно в износените джинси, избелялата риза от трико и лентата на челото в цветовете на американското знаме. Зад него се простираше леко хълмиста ливада, из която лениво преживяха няколко бели и черни крави. Готов сюжет за снимка с предварително известен надпис от една дума…

„Америка!“

Конят пъхна любопитно глава в кадъра и Ван Нес го потупа по шията.

— Мен да питаш, и на него му се иска да го показват по телевизията — каза той добродушно. — Май се е метнал на господаря си.

Ван Нес се усмихна, но не на факта, че се бе наложило да наемат дресьор, който да научи животното да прави каквото се иска от него в нужния момент. Развеселяваше го наивността на повечето представители на американската преса.

— Демократ ли е или републиканец? — попита някой от групата журналисти пред него.

— Прилича ли ви на слон18?

Петимата репортери и придружаващите ги оператори сервилно се засмяха.

— Ами — каза Ван Нес след дълбока въздишка, — да караме нататък.

— Решихте ли кой ще ви партнира в кампанията?

Ван Нес повдигна вежди.

— Не знам още, но ще трябва да е в състояние да посъживи конгреса.

— Президентът нарече предлаганата от вас данъчна схема смехотворна. Как ще реагирате?

— Като се има предвид, че единствените данъци, които този човек признава, са от тип „А“ — атаки срещу бедните и хората със средни доходи в тази страна — аз съм склонен да приема неговия коментар в духа, в който е направен: тъпоумен опит да се атакуват нови идеи, които не са излюпени от приятелите му на Уолстрийт.

— Какво ще ни кажете за разследването по случая „Кери“ и неговото закриване?

Ван Нес не отговори веднага. На лицето му се появи изражение на задълбочен размисъл… достойно за един истински президент.

— Радвам се, че повдигнахте този въпрос. — Той се поколеба за момент, но сякаш почувствал мига, в който камерите го дадоха в едър план, разкърши рамене и се изправи: — Както знаете, тази кампания е посветена на Джек Кери. На неговата памет и на вярата му, че най-добрите дни на Америка не са зад гърба ни, а тепърва предстоят. И че някъде пред нас ни чака слънчево място, до което можем да се доберем, стига само да протегнем ръка… Със смъртта на това чудовище — убиецът мафиот Пикаро, онези от нас, които познаваха Джек, вече могат да започнат да се сбогуват в душата си с него. Безкрайно съжалявам, че властите не успяха да заловят изверга навреме, за да спестят даването на още свидни жертви. Говоря за невинни хора като Бети и Луис Маккътчън и самоотвержената телевизионна продуцентка Меган Търнър. Фактът, че те трябваше да умрат, да паднат от ръката на този продукт на организираната престъпност, е най-страшната присъда за нашата система.

Камерата се фокусира върху твърдата челюст, суровото изражение и единствената сълза, стичаща се по бузата, а Роман Петеркеш спря звука на телевизора зад щанда.

— Мръсник! — измърмори той и насочи вниманието си към радиоапарата, лежащ изтърбушен пред него. Бръкна сред стърчащите жици и продължи: — Републиканци, демократи… все един дол дренки. — Погледна навъсено още веднъж вероятния кандидат за президент, вгледа се преценяващо в човека, който говореше за абстрактни образи, неясни цели и олицетворяваше гранитна пустота. — Копелдак — каза той на себе си, за да се успокои, и се захвана с работата си.

— Не ти ли харесва, папа? — попита го от пода на магазина малкото момченце, което си играеше с някакви играчки.

— Той е гадж, Томашек. — Мъжът спря за миг и усмихнато погледна сина си. — А ние сме…

— Романи полска19 — издекламира момченцето и отвърна на усмивката на баща си.

— И се страхуваме от…

Момченцето, което едва ли беше на повече от шест-седем години, скочи на крака.

— Не се страхуваме от никого, освен от Бог! — извика то, стараейки се да подражава на възрастните.

— И вярваме на…

— На никой друг, освен на Бог — агресивно заяви Томашек. — На Бог и циганите… които Господ е създал, за да се молят за сина му Исус.

Роман кимна.

— Защо тогава Бог е създал толкова много гаджи?

Сериозното изражение на лицето на момченцето се разтвори в усмивка до уши.

— Бог е създал гаджа, за да не останат никога гладни най-верните му слуги — циганите.

Все така напълно сериозен, Роман се вгледа в очакващите признание очи на сина си, и внезапно разтвори ръце. Момченцето изкрещя възторжено и се хвърли в силната прегръдка на големите ръце.

— Томашек? — чу се от дъното на магазина женски глас. — Къде си? Баба ти те иска под масата.

Малика Петеркеш влезе в предното помещение при мъжа си. Когато видя двамата да си играят зад тезгяха, тя сложи ръце на хълбоците си и строго ги изгледа.

— Томашек! Бягай да помогнеш на баба.

Момченцето погледна майка си и се обърна към баща си:

— Трябва ли, папа?

На Роман му трябваше само един поглед към жена му.

— Може би нас ни е малко страх от мама — каза той и пусна малкия на пода. Плесна го леко отзад. — Хайде сега под масата да помогнеш на баба.

— Окей, папа! — кимна детето и излезе с щастлива усмивка.

Малика не помръдна и продължи да пронизва с гневен поглед мъжа си, който отново се наведе над радиото.

— Познавам този поглед — осведоми я Роман, преструвайки се, че се е концентрирал изцяло върху работата.

— Какъв поглед? Та ти не си ми видял очите.

Роман поклати глава.

— Трябва ли да поглеждам небето, за да се убедя, че е синьо?

— Много го глезиш — каза тя, но усещаше, че й е трудно да поддържа сърдития тон.

— Той ми е син — сви рамене Роман.

— С теб не може да се спори — въздъхна Малика.

— Но ти го правиш толкова добре — повдигна вежди Роман.

Думите му я накараха да се предаде. Тя се приближи до предната страна на тезгяха, за да види с какво се занимава.

— Става ли?

Роман изсумтя недоволно:

— Правят тези неща така, че хем да слушаш полицейските честоти, хем да не можеш да се настроиш на най-интересните комуникации. — Той спря за миг и се оплака: — Много сложно.

— И ти ги правиш да вършат работа? — усмихна се криво тя.

Той кимна.

— Да, в крайна сметка. — Остави отвертката и се наведе през тезгяха, за да целуне жена си по бузата. — Мама има клиент, така ли?

— След няколко минути. Иска пълно гледане. Затова й е нужен малкият. За да прави шум под масата.

Роман се засмя.

— Лонгайлъндски паралия или секретарка от центъра?

— Не позна. Някакъв странен тип.

— Странен ли… В какъв смисъл?

Малика заобиколи отзад, взе метлата и започна да мете.

— Изпратен е от Мадам Ферзиц.

— Така ли? — Роман внимателно я погледна. — Защо?

— Ами искал пълно гледане. Традиционни фази на Луната и съдба от раждането до смъртта. — Тя сви рамене. — Нали знаеш, че Ферзиц не прави такива неща. А и нещо около този човек не й харесвало. Само че не пожела да каже какво. Препоръчала му мама.

— Ах, колко сме благородни!

Малика се засмя.

— Именно. Каза, че й дължим една десета от парите, без разваляне на магия и уроки. Една пета, ако онзи поиска и това.

Роман кимна.

— Да, това май повече й прилича. — Той отново се зарови в радиото, но след секунда спря. — Фази на Луната ли каза? Не знам дали, освен мама, ще се съберат още пет-шест души, които правят това днес. — На лицето му се появи странно изражение. — Ако този тип има лошо излъчване, дали няма да трябва някой да я наглежда?

— Брат ми Ласло ще седи на прозорчето за наблюдение в съседната стая. Приготвил е рязаната пушка. Освен това, малко е… махмурлия.

— След това и ние двамата с теб можем да поседим в стаичката — усмихна й се закачливо Роман.

Малика се засмя.

— Девет години минаха, а ти се държиш все като… — Три къси иззвънявания прекъснаха думите й. — Той е — ненужно прошепна тя.

Дълбоко във вътрешността на къщата, някъде зад магазинчето, имаше стая, обзаведена като гостна, потънала в полумрак, най-вече заради полупрозрачните шалове, метнати върху настолните лампи, и спуснатите върху прозорците завеси. На няколко от масите вече имаше поставени запалени свещи. Във въздуха на талази се стелеха сладникави, упойни благовония.

В очакване да въведат новия й клиент, баба Петеркеш оправи за пореден път шаловете и полите си. Искаше да постигне максимален ефект.

Кристалната топка чакаше своя ред в поставката си на малката масичка отдясно. Три колоди карти таро — всяка загърната в отделна цветна кърпа — стояха на масата точно пред нея. Трите незапалени свещи пред всяка от колодите изглеждаха като стражи на пост.

— Влез — каза тя в мига, в който завесата помръдна. — Влез и остани в мир с вселената.

— Мога ли да взема палтото ви, сър? — обърна се към мъжа въвелата го девойка.

Той кимна и й го подаде.

Момичето незабелязано прекара ръце по дрехата и едва доловимо кимна. Не бе напипала нищо в джобовете, което би могло да помогне на баба й да намери правилния подход към посетителя. След това безшумно излезе. Щеше да прегледа палтото по-внимателно.

Мъжът седна на указания му стол от другата страна на масата срещу старата жена. Скрита зад фасадата на блага усмивка, тя изучаващо го разглеждаше.

Преваляше трийсетте. Мъж, олицетворение на мрака — както като тен, така и като излъчване. Висок, в превъзходна физическа форма. Тези факти не се бяха изплъзнали от опитното й око, въпреки евтините, безлични и поне един размер по-големи от необходимото дрехи, които носеше. Дългата му коса и брадата му изглеждаха рошави, но по елегантен, отигран начин.

„Не иска да привлича вниманието на околните върху себе си — каза си старицата. — И едновременно с това се страхува да не бъде разпознат, ако някой случайно го погледне. Часовникът му е скъп, бижутата — също, маниерите — свободни, непринудени, а погледът му… Нищо не може да му убегне.“

Без да бърза, тя грижливо подреди двете кутии кибрит на масата — по една от двете страни на свещите.

„Притежава умението да стои, без да помръдва — забеляза тя. — Уверен е в себе си до степен на арогантност, но дълбоко в очите му се таи страх като на… като на преследвано животно. Погледът на Loup Blank, както казват френските цигани. Белия вълк — онзи, от който всички се страхуват. Единак, който преследва, но и сам е преследван… от хората… или от страха.“

А досами периферията на аурата на този човек кръжаха тъмни духове. Заплашващи да го погълнат, но държани на разстояние, благодарение на някаква невидима сила в него.

Объркана от нарочната анонимност на този човек и едновременно с това силно заинтригувана от истинската му същност, тя започна:

— Призоваваме мира, Божието провидение и сина, който Бог сам изпрати при нас — Исус Христос, в тази стая. Умоляваме го да погледне благосклонно на нас, които сме тук, и да ни позволи да споделим неговото проникновение. Молим го да ни защити от тъмните сили, които се опитват да покварят творенията му. И да остави светлината си да озари душите ни с мъдрост. — Тя вдигна поглед и се опита да проникне зад слънчевите му очила. — Как искаш да се обръщам към теб?

Мъжът се поколеба.

— Лайнъс — отговори той накрая. Гласът му бе равен — без интонация или доловим акцент.

— Какво дарение ще направиш, Лайнъс? — попита го тя направо. Надяваше се на сто долара при първото посещение. След това, в хода на по-нататъшните сеанси, цената бавно щеше да се вдига, защото разчиташе да го убеди в нуждата да закупи някои настойки и да поръча различни магии.

Мъжът внимателно постави пет стодоларови банкноти на масата.

За пръв път в целия си живот баба Петеркеш застина, неспособна, да реагира.

— Как… аз… — Тя бързо възвърна самообладанието си и фокусира поглед върху парите, без да посяга към тях. — Няма да призова тъмните! — предупреди го тя. — Няма да ги повикам за никакви пари, ясно ли е? — Гласът й бе твърд, но в него липсваше убеденост.

— Единственото, което искам — все така безизразно поясни мъжът, — е пълно гледане. По стария начин, с фазите на Луната, от периферията към центъра. — Той я изгледа иззад тъмните си очила. — И искам да чуя нещата едно по едно. Търся… познание.

— Искаш нещо необичайно. А фазите на Луната… те могат да бъдат безмилостно откровени. И онова, което ще ти кажат, може да не ти бъде приятно.

Трябваше да накара този човек да се поотвори по някакъв начин. Нужно й бе да разкрие нещо за него, за което да се хване. Нещо, макар и малко, което да й подскаже правилната насока, преди да са стигнали до картите.

— А може би не ти стига сила. Малко са онези измежду посветените, които още могат да го правят — въздъхна той и посегна към парите с намерение да си ги прибере обратно.

— Домът на Петеркеш гадае по този начин вече седем поколения на петите дъщери! — възмути се тя.

Мъжът замря.

— Домът на Петеркеш? — прошепна той. Помисли и отдръпна ръката си. — Тогава гледай ми.

Разбрала най-сетне защо мадам Ферзиц се бе изплашила от този човек, старицата неохотно прибра парите.

— Избери си кибритена клечка от една от кутиите пред теб и запали с нея една от свещите. Една клечка и една свещ!

Мъжът кимна.

Бавно посегна, постави ръка върху първата кибритена кутия, после я завъртя успоредно на редицата свещи. Обърна поглед към втората кутия, огледа я внимателно и стовари свития си юмрук върху нея.

Ударът отекна в малката стая.

След няколко безкрайно дълги секунди той вдигна юмрука си и отдели залепилата се за долната му страна кибритена клечка с другата си ръка. Все така бавно, без да обръща внимание на почти разтрепераната старица, ококорила широко очи, той запали с клечката единствената свещ, останала права.

— Бенци Йоска — прошепна тя, инстинктивно призовавайки божията милост.

— Йонка — отвърна с традиционната реплика мъжът, без да повишава глас.

Скрит в дрешника и застанал зад полупрозрачното огледало, монтирано в едната стена на приемната, Ласло насочи рязаната си ловджийска пушка към фигурата, намиращата се на петнайсетина стъпки от него. И едновременно с това настъпи бутона в пода.

— Циганин? — предпазливо се поинтересува баба Петеркеш.

— Арпад — отговори мъжът, след като обмисли въпроса. — По заобиколен път.

В същия момент в помещението на дрешника влезе Роман със зареден пистолет четиридесет и пети калибър в ръката.

— Какво става?

Ласло отговори, без да отмества поглед от задната стена на огледалото:

— Този… Лайнъс, изигра номера в юмрука. — Гласът му бе тих и напрегнат.

Роман огледа мъжа от другата страна.

— Не ми изглежда да е от нашите.

Ласло беше запънал и двата ударника на ловджийската пушка.

— Баба го попита направо. А той се нарече странстващ.

— Мислиш ли, че е от клана на Саша? — попита Роман и се приближи до вратата, разделяща дрешника от гостната.

Ласло сви с безразличие рамене и сложи пръст на спусъка.

— И внимавай! — процеди Роман шепнешком. — Цели се високо. Томашек е под масата.

Ласло кимна.

— Кой си ти? — с висок, едва ли не възмутен глас попита баба Петеркеш.

Мъжът не каза нищо и забърса с лакът две от колодите. Разопакова третата и разбърка картите с розетка.

— Попитай картите.

Постави ги обратно в кутията и я сложи пак на масата, но по диагонал, така че единият им връх да сочи точно към него, а другият — към нея. Бавно ги плъзна към нея.

Шепнейки беззвучно молитва, старата циганка отвори кутията и започна да ги подрежда с лице надолу по древната схема.

— Кога си роден, Лайнъс?

— При новолуние.

Разнесе се тихо стенание — то сякаш идваше отвсякъде и от никъде.

Мъжът само леко се поусмихна, но не повдигна поглед от масата.

Баба Петеркеш започна да обръща картите, тръгвайки от горния десен ъгъл на схемата.

— Идваш отдалеч. Но те чака още по-дълъг път.

— Да.

— Роден си без име на баща, но сам си отхвърлил името, което са ти дали. Приел си друго, а с него и… друг живот. — Тя направи пауза. — Името не е Лайнъс.

Този път мъжът наистина се усмихна, но само за секунда.

— Продължавай.

— Бил си в компанията на лоши хора и си вършил лоши неща заради тях. Виждам смърт и болка да те съпровождат неотклонно. — Нова пауза. — Бил си платен убиец?

— Не… — Поколебаване. — … не точно.

Ласло понечи да стане от стола, но Роман сложи тежката си ръка на рамото му и го спря. Опитваше се да проникне през рошавата коса у невчесаната брада на посетителя. Искаше да зърне очите му през слънчевите очила.

— Почакай — прошепна той.

Баба Петеркеш обърна нови три карти този път в долната част на схемата.

— Това е твоето настояще — обясни тя и разгледа новообърнатите карти. — С теб са постъпили несправедливо. И ти носиш известна вина за случилото се. Сякаш… като че ли по-малкото зло, което носиш у себе си, е привлякло върху теб друго, по-голямо. Други хора… двама, не трима, разчитат на силата ти в това изпитание. — Тя го погледна и този път в погледа й сякаш имаше съжаление. — Срещу теб са се подредили могъщи сили. — За миг гласът й прозвуча неуверено. — Но те вече не виждат в теб заплаха. — Ново поколебаване. — Само че бъркат. — Обърна следваща карта. — Вече две луни… — Поредна карта. — … две луни и полумесец, може би десет седмици, но не повече от това, ти бягаш. — Тя сложи ръце върху вече откритите карти. — Не е от страх. От предпазливост?

Мъжът кимна.

— До теб стои един човек — не ти е баща, но е баща, който е болен. Нещата не се развиват добре за него. — Тя вдигна поглед. — Този мъж, който не е твой баща… картите казват, че той бавно умира, но от собствената си ръка. Възможно ли е това?

— Възможно е.

— Ако е наркоман, да кажем — прошепна Роман от другата страна на огледалото.

Баба Петеркеш поклати глава.

— Моля се Бог да има милост и да дари с изцеряващата си любов твоя… приятел. — Тя пак насочи вниманието си към картите. — И още някой има, изглежда като… да, това е жена.

— Има.

Тя кимна.

— В нея гори огън. Тя не се вълнува от нищо — от справедливост, отмъщение или разплата. Единственото, което търси, е… — Обърна нова карта и додаде: — … признание. И е застанала на твоя страна само заради него, заради минималната вероятност да го намери.

Ъгълчетата на устата на мъжа се изкривиха в подобие на усмивка.

— А третия?

— Приятел. На него можеш да се довериш. Човек, който е дошъл от Изтока и който живее само заради тръпката.

Роман се усмихна, свали ударника и направи знак на Ласло да се отпусне.

— Део Хартунян — каза той.

Мъжът, нарекъл себе си Лайнъс, посочи към центъра на подреждането.

— Какво е бъдещето ми?

Тя погледна картите в средата. После обърна онази, отляво на геометричния център.

— „Окото на Египет“20. Права… — Пауза. — Това означава измама, голяма измама. Нещо много опасно, срещу което си решил да се изправиш. — Насочи внимание върху съседните карти. — Би могъл да го направиш и сам. — Тя го погледна право в очите. — Но знай, че не бива да го правиш. За да се справиш с него, каквото и да е то, трябва да разчиташ на всичко, което имаш. И на още нещо.

— За което и съм дошъл — неясно измърмори той.

Тя неуверено протегна ръка над картата, вдясно от центъра.

— „Краля на чашите“… — Погледна го. — Лошо място за тази карта. Означава, че съдбата ти, жизнената ти сила, е свързана с тази на друг. — Откровено изплашена, тя обърна картата в центъра. — Бенци Йоска! — Лицето й беше мъртвешки бледо.

— Йонка. Какво е това? — Гласът на мъжа беше спокоен, но личеше, че полага усилия да се сдържа.

— „Магьосника“, легнал на дясната си страна — отговори тя. Дишаше тежко, сякаш въздухът не й стигаше. — Легнал настрани не е на хубаво. Легнал надясно… никак не е хубаво. — Тя поклати глава, дълбоко объркана. — Никога не съм виждала тази карта в центъра. Това е много лошо… но и много странно.

— И какво означава?

Старата жена не му отговори веднага. В продължение на няколко минути тя задълбочено разглеждаше картите.

— Просто няма смисъл. Възможно е да се случи така, но… — Гласът й бе спаднал до шепот. — Твоето благополучие не е в този свят. Не е и в съседен свят. То е в различен свят. Много странно! Досега не бях виждала картите да… — Без да довърши, тя го погледна: — Има и още нещо.

— Продължавай.

Старицата продължи, показвайки му с ръка.

— Главата на „Магьосника“ докосва „Окото на Египет“. За пръв път виждам това, но… — Тя вдигна предупредително показалец: — Посланието до теб е ясно, макар да не виждам смисъл в него. — Тя си пое дълбоко дъх. — Търсиш справедливост и чрез нея — мир. — Жената поклати глава. — Но няма да намериш мир, докато… Това може да значи нещо за теб, но не и за мен. — Спря за пореден път и след малко продължи със заплашителен шепот: — Няма да има мир, докато не срещнеш Магическите очи!

Мъжът кимна и се вглъби в себе си.

— Мога ли да задам въпрос? — Изглеждаше успокоен, сякаш гледането на карти бе потвърдило някакви негови съмнения. Нещо, което бе крил дълбоко в себе си.

Старицата се окопити, после свали поглед върху картите.

— До четири — каза тя с укрепнал глас. Но погледът й не изпускаше странната подредба на картите.

— Стига ми един.

— Питай.

Той свали очилата си и се обърна с лице към огледалото:

— Къде мога да намеря Роман Петеркеш?

Роман влезе в гостната през маскираната врата.

— Ти би трябвало да си мъртъв наемен убиец на мафията — весело каза той вместо поздрав.

— Кой каза това? — направи гримаса Грег.

— Един гадж политик.

Грег стана, сви рамене и направи крачка към доста по-едрия от него мъж.

— Ами — отговори той, — нали знаеш, че на гаджите не бива да се вярва.

Двамата поривисто се прегърнаха за изумление на старицата и под любопитния поглед на малкото момченце, което надникна изпод покривката на масата.

На другия бряг на реката, точно срещу малкото магазинче, едно жълто такси бавно кръстосваше пустите, притъмнели обезлюдени улички на състоящото се всичко на всичко от четири преки градче Патърсън в щата Ню Джърси, известно още и като „Дупката“.

— И защо трябва да съм тук? — попита Меган, седнала отпуснато на предната седалка.

Изражението на Део не се промени.

— Грег нареди да не те оставям сама.

— Хайде, стига! А него защо го пусна сам?

— Онова, с което Фос се занимава в момента, представлява чиста проба тежко криминално престъпление в този щат. Не знам със сигурност, но може да се разглежда и като престъпление от федерален характер. — Той намали и огледа улицата пред тях. — Не е нужно всички да се излагаме на този риск.

След два и половина месеца в компанията на тези мъже, Меган все още не можеше да реши харесва ли ги, или не. Но вече бе убедена в едно: всички неудобства биха си стрували жертвите, ако нещата се развиеха по начина, по който се надяваше.

Щеше „да се върне“ от света на мъртвите, при това с история, която щеше да затъмни всичко друго, случило се през този век. А може би не само през този, ами през всички досега, както и през бъдещите. Сензация, която щеше да й донесе милиони, светкавична международна известност, слава, награди… Признание от мащаб, който би накарал личности като Кронкайт, Мъроу, Радър и Севарейд да позеленеят от завист.

И всичко, което трябваше да направи, за да го постигне, бе просто… да оцелее. Мисъл, за която не се бе сетила в онази нощ преди три месеца, когато бе взела решение под натиска на обстоятелствата.

Мирисът на барут все още бе в носа й, виковете на Бети Маккътчън продължаваха да отекват в ушите й. Споменът за страха във всяка капка ледена пот, пропила болничния халат въпреки студената нощ, още бе жив.

И все пак беше се присъединила към тях и бе взела участие в инсценировката на нещастния случай на язовирната стена. Може би… Да, сигурно го бе направила, тъй като тогава не бе имала никакъв избор.

Само че няколко часа по-късно, след като бе прегледала в запуснатия крайпътен хотел, някъде из щата Илинойс, хелиографското копие на съхраняваните от Маккътчън документи, отнасящи се до „Маджестик 12“ („Меджик 12“), направеният вече избор не й се бе сторил така обоснован.

Разказът в онези документи в значителна степен подкрепяше онова, което тя вече бе започнала да подозира — че става дума за широкомащабна, продължаваща почти петдесет години операция по укриване на истината от американския народ. Че укриването продължава и до ден-днешен, се потвърждаваше от всичко случило й се през последните денонощия. В допълнение към останалите убийства, за които крадецът й бе разказал.

Инстинктът й подсказваше да излезе в ефир незабавно. Да направи публично достояние документите, с които разполага, и да разкаже за събитията, на които лично бе станала свидетел. Да се свърже по спътника с най-близкия клон на „УИН“ и да излъчи за цял свят известните й факти!

Но излъчените на следващия ден новини бяха променили това й решение.

Историята за някакви убийци на мафията, опитващи се да прикрият скандал с половинвековна давност, бе толкова абсурдна, толкова некадърно скалъпена, очевидна измислица, че тя бе възприела като удар готовността, с която хората я бяха приели.

Дори „УИН“ бе заявила: „… Именно действията на мафията през Втората световна война бяха обект на подготвяния от госпожица Търнър специален документален сериал. Сериал, който сега ще продължи в памет на жената, повярвала, че тъмните сили, стоящи зад организираната престъпност, трябва да бъдат наказани. И да платят както за престъпленията си днес, така и за злодеянията си в миналото“.

— Дявол да ви вземе! — бе изкрещяла тя срещу телевизора. — Не можете просто така да ме погребете! Ще видим какво ще кажете, като се появя на екрана!

— Дали наистина не могат? — Грег я бе наблюдавал от другия край на стаята. — Действително ли вярваш, че след всички тези убийства, след Маккътчън, Кери и един бог знае колко още, те ще те оставят ей така да излезеш в ефир и да ги унищожиш? — Той горчиво се бе изсмял. — Мила госпожице, та те ще те смачкат като дървеница между чаршафите.

— Но ако ме покажат на живо…

— Кажи го на Осуалд21. — И той бе подхвърлил на масичката пред нея копие от документите. — Прочети отново. За да опазят разгласяването на това, те ще направят всичко. Ако не те убият, тогава ще намерят уважавани професионалисти, известни със своята „почтеност“, които да те обявят за ненормална, след което ще свършиш в лудница.

Меган бе поклатила глава на думите му.

— Моите хора ще ми повярват. Особено след като имам това в ръцете си — бе повдигнала тя купчината документи от масичката.

Което бе накарало Грег отново да се засмее.

— Хартия, искам да кажа копия на копия на предполагаеми документи.

Меган се бе замислила за миг.

— Бих могла да ги заведа в…

— Базата по растениевъдство? Да, давай! — Убеден съм, че точно това ще намерите, ако изобщо те оставят да заведеш някого там. И с удоволствие ще ви разведат да разгледате как разни специалисти прекарват живота си в събиране на материал, за да селектират по-красиви видове цветя, които да галят окото на американеца върху моравата пред дома му. — После бе замълчал, загледан в пода, концентриран в някаква терзаеща го мисъл. — Освен това, има още нещо…

— Какво още? — бе го попитала тя обезкуражено.

А той бе вдигнал поглед и изучаващо я бе изгледал.

— Ако ти се покажеш жива и здрава, тогава същите хора, които несъмнено ще те спрат, ще се досетят, че най-вероятно и аз съм жив. — Той бе пристъпил към нея. — А точно това е нещо, което не съм готов да позволя да се случи.

За пръв път Меган бе почувствала, че се страхува от мъжа, който я бе спасил.

— Какво в такъв случай ми остава? — бе го попитала тя с внезапно спаднал глас.

И тогава се бе случило нещо странно. Абсолютно неочакван момент в нескончаемата поредица от изненади. Грег се бе усмихнал.

— Когато един ден най-сетне настъпи моментът да възкръснеш от мъртвите — бе й казал той развеселено, — поне го направи подобаващо.

— Кое?

— Възкръсването, естествено — бавно бе додал той. — Публикувай документите, приведи свидетелски показания, а след това им покажи Джо и Макс!

Думите му я бяха накарали дълго да мълчи, неспособна да издаде звук. Накрая бе измънкала неубедително:

— Това едва ли е възможно.

А Грег бе свил рамене.

— Тепърва ни предстои да разберем дали е така — простичко бе отвърнал той. — Само че решението трябва да вземеш сега.

— Но за какво съм ви аз?

— Ами — търпеливо й бе обяснил Грег, — ти знаеш как е започнало всичко, може би са ти известни и други факти, за които ние дори не подозираме, а бихме желали да научим. А Джо и Макс — които и да са те — са само лост, средство за постигане на целта. Или по-скоро ще ги превърнем в това средство. И тогава, аз ще имам нужда от платформа… — Той се замисли, търсейки правилната дума. — … от обществен форум, който да ми позволи да преговарям. Или поне да внуша заплахата, че ще преговарям от такава позиция… — Готвеше се да каже още нещо, но замълча. — Независимо от това — продължи той след малко с нисък, страховит глас, все едно говореше Студения на младини, — пред теб има две възможности. Да дойдеш с нас. Да ни помогнеш… — Той изтегли пистолета от колана си, запъна ударника и го насочи в главата й: — Или да умреш тук и сега!

Беше погледнала към дългата цев, бе надникнала в черната й дупка и бе видяла някъде зад нея студените очи и лишения от всякаква емоция поглед в тях. Беше почувствала истински страх, но след събитията от последните дванайсет часа, какво означаваше още едно стряскане?

Не.

Обладалото я в онзи миг чувство беше не страх, а пронизваща я до мозъка на костите тръпка на възбуда! И чисто професионалното усещане… не, не усещане, а увереност, че каквото и да се случи, ако намерят двамата Грей, а дори да не ги намерят, тогава поне разказът за човека, идентифициран като обществен враг номер едно, както и да е, едното или другото, ще бъде ако не сензацията на десетилетието, поне репортажът на годината!

Знаеше, че опасностите, които ги очакват, ще бъдат не по-малко страшни от крадец, насочил пистолет в челото ти.

Стига да оцелееше…

Беше приела незабавно.

А след това не спряха на едно място. Всяка нощ пътуваха. Следващите шест седмици изминаваха различни разстояния в различни посоки. Избирани по напълно случаен начин, без никакво подобие на план или схема.

— Искаме да сме сигурни, че сме се изплъзнали — ненужно бе пояснил Грег.

А един ден бяха поели на изток.

Случайните преходи бяха зад гърба им. Ала този път се движеха целенасочено и Меган не след дълго бе забелязала, че спиранията им са планирани по начин, позволяващ да попълнят планината от информация, необходима за да нанесат успешен удар.

Което в крайна сметка ги бе довело в Патърсън.

— Безопасна база, от която да действаме в Ню Йорк — обясни кратко Грег.

Само че се бе появил непредвиден проблем.

По време на цялото кръстосване из страната Фос бе изпитвал затруднения с натрупването на задоволителен запас от хероин. Тъй като избягваха големите метрополиси и дори градове, на него му се бе налагало да купува при възможност значителни количества, за да се подсигури, докато се намират в „сухи“ градчета.

Само че — факт, който Меган бе научила от събирането на материал за предаване, посветено на наркоманията — наркоманите рядко успяват да се запасят. Защото наркоман с голям запас просто взема по-големи дози, след което нуждите му се увеличават и така порочният кръг се затваря.

Възрастният мъж не бе изключение от това правило. Навиците му, до неотдавна относително поносими, ако изобщо може да се каже такова нещо, сега бяха излезли извън контрол. Фос вече прекарваше дни, без да яде. Настроението му рязко се сменяше, бе започнал да слабее и се намираше в състояние на постоянна отнесеност.

А Грег не желаеше да разговаря на тази тема.

До неотдавна.

Един ден Фос не се бе върнал след „екскурзия“ по набавяне на материал из тази воняща дупка на Ню Джърси. Така че след като се бяха обадили на Грег по телефона, Део и Меган излязоха с колата да го търсят.

Део спря пред входа на изоставен склад.

— Хайде — даде й знак той.

Тя го изгледа, без да скрива гнева си. Вече бе почнало съвсем откровено да й писва.

— А защо не вземеш един път да отидеш и ти?

— Аз оставам в колата — бе безстрастният отговор.

Тя поклати глава и слезе.

— Страхотно…

Погледна назад по пустата улица, бавно се приближи до вратата и почука.

— Да-а… — чу се отвътре немощен глас.

— Търся един приятел.

След малко вратата се отвори.

Двама несъмнено дрогирани типа я гледаха отвътре.

— Твоето приятелче съм аз, кучко.

Тя отстъпи.

— Той е около петдесетте, но изглежда по-стар — изрече тя в мига, в който двамата прекрачиха прага.

— Телевизийо… Ти ли си? — разнесе се гласът на Фос някъде от тъмното.

— Аз съм! Излизай, по дяволите, от тази дупка!

Мъжете погледнаха назад, след това пак се обърнаха към Меган. Зад гърба им се разнесе шум от влачещи се крака.

— Той не ни е платил, кучко.

— Да — потвърди вторият и посегна към разкопчаното й яке. — Но сме готови да приемем разплащане и в друга форма…

Мъжът внезапно замръзна.

— Мърдай, старче — извика Део точно зад Меган.

Тя сепнато се обърна и го видя с изпъната напред ръка и метнат връз нея шлифер, изпод който надничаше зловещото дуло на картечен пистолет. Недвусмислено насочено към коремите на двамата.

Фос се измъкна от тъмното, а Меган го прихвана през раменете и му помогна да стигне до колата.

Део отстъпи назад, без да сваля поглед от мъжете, но им позволи да се върнат обратно под прикритието на мрака и да затръшнат тежката врата зад себе си. После изтича назад към колата.

— Мислех… Бях останала с впечатлението, че ти никога не носиш оръжие? — проговори Меган, когато той седна зад волана.

Део й хвърли безмълвно шлифера. Тя го разгъна и видя в него… само цевта на пистолета. Без приклад, без тяло… без нищо. Само половинметрова стоманена цев!

Погледна го объркано.

Део най-сетне позволи на лицето му да се прокрадне емоция. Веждите му едва доловимо се повдигнаха и той включи на скорост.

— Е, понякога слизам от колата. Но никога с оръжие!

Грег, Роман и Ласло седяха зад кухненската маса и отпиваха от гъстото, ароматно унгарско кафе.

— И как така опитен човек като теб се е забъркал с федералните власти? — полюбопитства Роман и запали поредната цигара от фаса на Ласло. — Защото последното, което бях чул, е, че правиш удари за шестцифрени суми и си живееш живота.

Грег премести поглед към Ласло и го върна върху Роман.

— Това ми е шурей. Няма да те предаде. А ако го направи, ще му прережа гърлото — каза той небрежно. — Нали, братко?

— Естествено — побърза да се съгласи Ласло, докато слагаше петата лъжичка захар в чашата си с кафе.

Малика остави на масата купичка нахут и чиния препечени чеснови хлебчета.

— Да ви е сладко — пожела им тя и се изниза през вратата. — Хайде, Томашек.

Но момчето не помръдваше, вперило поглед в чужденеца.

— Тате, ти не казваше ли, че не трябва да се доверяваме на гаджа? Никога!

— Томашек! — скастри го Малика и бързо се върна от прага с притеснено изражение на лицето.

Роман й махна да не се намесва.

— Правилен въпрос — похвали той малкия и го вдигна на коленете си. — Вик… — направи пауза. — Не ми казвай, че трябва да ти викам Лайнъс, моля те? — Безпокойството в гласа му беше очевидно.

— Сега съм Грег. Грегъри Пикаро.

Роман се замисли над чутото. После одобрително кимна неколкократно и отново насочи внимание към сина си.

— Пикаро може и да не е роден циганин, но е по-достоен за уважение и от мен самия.

— Не разбирам, тате. Защо?

Роман отново направи кратка пауза, преди да му отговори, и срещна погледа на Грег.

— Не, не е нужно да разбираш, сине. Поне засега. — Но гласът му звучеше изненадващо меко. — Достатъчно е да знаеш, че преди години, още преди да си се родил, той направи за нас нещо, за което едва ли ще можем да му се отблагодарим. И заради това, той винаги ще бъде достоен полски ром!

— Но, тате…

— Достатъчно. — Роман го подаде на Малика и този път тя бързо напусна кухнята.

Грег се загледа в чашата с кафе.

— Как е гърбът ти?

Но Роман сви рамене, показвайки, че не желае да говори на тази тема.

— С какво мога да ти помогна?

— Едва те открих. Бях се отказал, когато се сетих какво ми беше разказал за майка си.

Но Роман не искаше да се отклонява.

— С какво мога да ти помогна?

— Онази Ферзиц бе може би петата…

Този път Роман се пресегна и докосна преплетените пръсти на Грег.

— Добре, намерил си ме вече. С какво мога да ти помогна, братко?

Грег дълбоко си пое дъх и се приведе напред. Другите двама също се снишиха.

— Предполагам, чул си за проблемите, които имам? — Роман кимна. — Имам план как да се измъкна от тази ситуация, но ми е нужна помощ.

— Предполагам. Стана ми съвсем ясно от онова, което мама ти каза. Ще направя, каквото мога — каза Роман.

— На твое място бих изчакал, преди да давам обещания. Защото рискът е голям. — Грег замълча за няколко секунди и продължи: — По-голям от всичко, с което някога сме се сблъсквали.

Ласло се усмихна.

— Виж, Пикаро. От онова, което Роман ми е разказвал, ако не си бил ти, той едва ли е щял да оцелее и да се ожени за сестра ми. Значи сега тя още щеше да ми е на ръцете и да се чудя какво да я правя. Даже и само по тази причина аз стоя зад Роман.

Всички се засмяха. Вежливо и напрегнато.

— Ще ми трябват повече от двама доброволци — уточни Грег и вдигна поглед, за да се увери, че са сами. — Имам нужда от екип.

— Пълен екип?

Грег потвърди с кимване.

Роман поклати глава.

— Не съм участвал в пълен екип от… — Замисли се дълбоко. — … десет, може би петнайсет години. И дори по онова време, това си беше отмиращо изкуство.

Думите му обезпокоиха Грег.

— Но надявам се все още можеш да намериш хора, нали?

Ласло разпери безпомощно ръце.

— Проблемът не е в това да се намерят хора. Проблемът е да се намерят нужните хора.

Роман се съгласи с думите му.

— Не е както едно време в Париж, приятелю. — Той притеснено се засмя. — В Париж можеше да се събере екип, но тук…

— Да не говорим, че би струвало куп пари. А може и повече — уточни Ласло.

— Прав е. Ласло и аз сме с теб и нас не ни мисли — усмихна се пак Роман. — Но за да съберем хората, които ти трябват, следва да предвидим поне по пет стотака на седмица на глава плюс разноските. — Усмивката му стана крива. — За дълго, за кратко — това е положението.

— И каква е идеята, ако мога да попитам на този етап? — осведоми се Ласло и запали нова цигара. — Защото това може да се отрази на цената, нали разбираш?

— Да, ясно — поколеба се Грег. — Охранявана правителствена база.

Роман избухна в смях.

— А, знаех си, че един ден ще погледнеш към Форт Нокс! — Но смехът му заглъхна като срещна очите на приятеля си. — Не е Форт Нокс, така ли?

— Нещо не по-лесно — отговори Грег, бръкна в джоба си и извади малка кадифена торбичка. Подаде я на Роман: — Помня, че някога се занимаваше с камъни. Това според теб може ли да покрие депозита?

Роман изсипа в шепата си идеално кръгъл камък.

— Стъклено топче? — изненада се Ласло, но раздвижи шепата си, видя отблясъците от камъка и погледна Грег право в очите.

После го вдигна към светлината. И лицето му замръзна в изражение на респект и недоверие.

— Не е шега, нали? — умолително прошепна той.

— Никаква шега.

Роман отново разгледа камъка и го подаде на Ласло.

— Покажи го на мама.

Младежът сви рамене и излезе от стаята. Когато останаха насаме, Роман се наклони към стария си приятел.

— Да ти се намират още?

— Доста.

Роман се облегна на стола си и се замисли. След малко лицето му бавно разцъфна в широка усмивка.

— Доста, казваш — промърмори той повече на себе си. Бръкна в джоба на жилетката си и подаде на Грег дълга пура.

Двамата останаха да чакат мълчаливо връщането на Ласло. Десет минути по-късно той влезе обратно при тях, клатейки глава.

— Мама едва не хвърли топа, като видя камъчето — рече той и го върна на Роман с голяма неохота.

— Какво каза?

Ласло дълбоко си пое дъх.

— Двайсет и пет, може би трийсет години. Сигурно повече. Злато и коприна за цялото семейство.

Роман се опита да пресметне на колко се равнява годишният доход на добре платен мъж, умножен по двайсет и пет. Еквивалентът на едно малко кръгло камъче.

— Какво ще има за екипа? — попита той, докато мислеше.

Грег се поизправи на стола си.

— За екипа камък, разделен на равни части. За вашето семейство — друг, като за организатори.

Пурите на двамата цигани паднаха едновременно от устите им.

— Къде се намира тази правителствена база, дявол да я вземе? Зад портите на Ада? — попита смаян Роман.

— Какво ти пука? — отговори му веднага Ласло, без да откъсва поглед от камъка. — За тази цена съм готов да изрина дори рогатия — и се изплю суеверно през рамо.

— Може и да си прав, братко — замислено се съгласи Роман и погледна Грег. — Продължавай, Пикаро.

Грег се взря дълбоко в очите на Роман и видя в тях нещо повече от напълно разбираемата алчност и дори повече от готовността на един заклел се да върне дълга си мъж. Видя в тях фаталистичната, може би фанатична вяра, присъща на повечето цигани, че един ден… някъде, някак, те ще се натъкнат на слепия късмет, който ще възнагради надеждите им веднъж и завинаги.

Той бръкна във вътрешния джоб на якето си и извади свити на руло документи.

— Прочетете това внимателно, преди да вземете решение.

Роман пое документите и без желание върна камъка на Грег. После свали поглед върху думите от антетката в горния край на всяка страница:

— Магическите очи — промърмори той, облегна се и започна да чете.

10.

— Добре дошли във Фрийдъм Ридж.

Малка група хора бяха наобиколили своя гид и разглеждаха суровата пустинна местност под тях.

— До около 1948-а всичко, което сега виждате, е било територия, открита за търсене на ценни минерали, рудодобив, разработване на нови залежи и отдих. Тогава, в средата на споменатата година, централната част, обхващаща около сто акра, била закупена от военновъздушните сили и превърната в стрелкови полигони с номера от 43 до 55 включително.

Слънцето вече се спускаше и бе разсякло синевата на небето с ярките си оранжеви лъчи — фон, на който хълмовете на запад изпъкваха по неповторим начин. От маранята пясъкът на места изглеждаше като подвижен и създаваше впечатлението за потоци, които се спускат по дюните към равнината. Температурата бе спаднала с няколко градуса, но все още оставаше близо до четиридесетте. Въздухът беше сух и тежък.

Не че това имаше някакво значение.

Защото хората, които идваха тук, които биваха привлечени пак и пак към това неприветливо място, стояха над неща като климатичните му особености.

Те бяха тук, за да видят и да повярват.

— Постепенно — продължи своя разказ гидът, събирайки в гласа си цялата драматичност, почерпена от двугодишното му участие в театралната група към колежа, — с течение на годините авиацията разширявала присъствието си в долината, която виждате. Оправданието им било, че колкото по-съвършени и по-разрушителни ставали оръжията, толкова по-широка буферна зона им била необходима, за да опазят живота на случайно проникнали тук цивилни лица.

Пренебрежението и недоверчивостта в гласа му напълно хармонираха с изражението на лицето му. Той последователно изгледа всеки от присъстващите в очите.

— Само че никой никога не е виждал тук нещо дори смътно наподобяващо стрелкови учения.

Хората разбиращо се спогледаха, кимнаха си, някои иронично се усмихнаха, други запазиха каменни физиономии. Всички знаеха историята — историята на това място, довела ги в този забравен от бога къс пустиня, недалеч от Рейчъл, Невада. Знаеха, но друго си беше да я чуят от устата на човек, комуто бяха известни и подробностите. Човек, натрупал знания в практиката — признат експерт.

Макар никой от дошлите да не знаеше със сигурност кой точно бе обявил техния гид за експерт.

— През 1966-а в долината под нас започнало мащабно строителство. Така се оформила „Зона 51“ на така наречения Полигон. Никому не разрешили да се приближи достатъчно, за да види какво точно се строи, а отправените искания до правителството за достъп до информацията били посрещани с неизменни опровержения, че тук изобщо нещо става. Само че всяка нощ пристигали тайнствени товарни самолети без маркировка, кацали и излитали преди съмване… Към началото на 1977-а най-сетне било установено, че тук има самолетна писта, и не каква да е, а според някои най-дългата в света… После се появили хангарите, след това други постройки. Мерките за сигурност се засилвали. Зачестили опроверженията на правителствени говорители, че тук става нещо. Но каквото и да било, то се разраствало, ставало все по-сложно и… все по-мрачно.

Гидът пое по пътеката, следван отблизо от групичката. След малко завиха и се изправиха пред редица от стълбове с яркочервени надписи на тях.

Съпружеска двойка на средна възраст в еднакви къси панталони се отправи към стълбовете. Двамата се снимаха последователно на техния фон и накрая помолиха спътниците си да им направят обща снимка.

Младеж и девойка, облечени във фланелки с надпис „Там, където още никой не е бил“, вдигнаха ръце към небето, сякаш призовавайки дух от небесата да им се покаже.

Няколко души вдигнаха бинокли и ги насочиха към видимите в далечината постройки, чиито очертания трепереха в зноя на пустинята, а други нагласиха на максимално увеличение своите камкордери, надявайки се да уловят с тях нещичко, каквото и да е, само да си заслужава да го покажат на семейните си приятели, като се върнат от почивка.

Двама мъже и една жена, стояха изтеглени назад от групата и внимателно четяха надписите по табелите на стълбовете.

— На мен ми звучи малко враждебно — подметна Роман. Но напрежението в гласа му противоречеше на безгрижния му тон.

Грег леко сви рамене и се приближи до гида, който продължаваше своя разказ.

— Ние, от Обществото „Фрийдъм Ридж“ — с напълно сериозен глас съобщи той, — заведохме иск във федералния съд с идеята да блокираме намеренията на военновъздушните сили да окупират и хълма. Присъединихме се към възраженията на няколко местни земевладелци, че в нашата демократична държава не може да има основания да се забрани достъпа на хората до последното място в тази долина, което още не е изцяло под военен контрол. Последното място, от което може да се наблюдава тайнствената военна база… Ние вярваме, че като дом на свободата и демокрацията, Америка не може да толерира „черни“ проекти като този. Непоколебима е вярата ни, че американският народ е в правото си да знае какво има тук долу, какво се прави през последните трийсет години и защо то се пази в тайна толкова дълго. — Той поспря, събирайки остатъците от драматичния си патос: — Ако се провалим в нашите намерения, ние все пак вярваме, че Конституцията повелява да ни бъде позволено да продължим нашето наблюдение над тайните обекти, които така добре се охраняват тук. — Помощникът му започна да раздава листовки на хората. — Най-настойчиво ви умоляваме да подпишете това писмо до губернатора на Невада, до нашите сенатори, до министъра на отбраната и до президента, с което настояваме за разкриването пред обикновените хора на тези космически тайни. — Той поспря, колкото да си поеме дъх: — Сега ще бъда щастлив да отговоря на въпросите ви.

Въпросите на туристите заваляха и Грег избра удобен момент, за да извади от пътната си чанта старомодна видеокамера, от типа, който се включва чрез кабел към акумулаторна батерия в чантата. Насочи я през пустинята, но не към базата, а към пространството, което го отделяше от нея.

— Какво мислите, че става тук? — тревожно се поинтересува един от туристите.

— Имам известни предположения, основаващи се на онова, което съм видял — загадъчно се усмихна гидът. — Но смисълът в аргументацията на Обществото „Фрийдъм Ридж“ е, че наблюдението от този хълм е възможно най-неефективният начин да се отговори на въпроси като този. — Той направи жест към пустинята и скритата зад маранята база. — Отговорите са там. От тук можем само да гледаме и да недоумяваме.

— А защо просто не отидете до там с колата си? — с искрено любопитство попита една жена. — Не ми се струва много далеч.

Гидът се засмя.

— Първо, началникът на полигона няма да даде разрешение, както се изисква съгласно ей тези надписи, защото военновъздушните сили отричат самото съществуване на базата.

— Но аз я виждам — обади се някой.

Гидът сви рамене.

— Е, явно командването на военновъздушните сили не я вижда. Второ, досега никой не е успял да проникне отвъд тази точка, без да бъде прехванат от охраната. — Той се озърна, търсейки с поглед нещо зад групата туристи. След няколко секунди се усмихна: — Ето потвърждението… — И посочи към билото на близкия хълм.

Бял джип „Чероки“ бе спрял на върха. Двама души в маскировъчни униформи гледаха към тях, седнали в кабината зад прикритието на тъмни стъкла.

— Това все още е обществена собственост. Поне засега. — Той направи пауза, за да подчертае значението на последните си думи. — Освен това, теренът е осеян с датчици за движение. Досега не съм имал нито един случай да дойда тук и в крайна сметка някой да не ме провери. Понякога идват с джипове, друг път — пеша. Случвало се е да патрулират дори с хеликоптери.

Докато всички трескаво снимаха, една жена, без да бърза, се приближи до гида. Беше малко над двайсетте, облечена с прихлупваща се отпред минипола и с незакопчана догоре блузка, които не успяваха да скрият младото й загоряло тяло.

— Застрашава ли ни някаква опасност? — изплашено попита тя.

Гидът избърса потта от челото си, докато се опитваше да надзърне под блузката.

— Докато стоим тук, всичко е наред. Виждал съм всичко това, че и повече.

Момичето се усмихна и се приближи по-плътно до него.

— Обзалагам се, че сте видели доста неща.

— Да-а.

Тя мина напред, не пропускайки шанса да се докосне до него.

— Оттук?

— Ами… някои нощи позволяват да се навлезе частично в долината.

— Наистина ли? — Думите му видимо я развълнуваха. — Боже, колко опасно! И възбуждащо — не пропусна да допълни тя.

Роман хвърли поглед на момичето, усмихна се и застана до Грег.

— Магда скоро ще научи всичко, каквото има смисъл да се знае — засмя се той. — Вероятно още преди да сме слезли от тази гадна опалена планина. Казах ти, че си струва да я повикаме от Кливланд.

Грег свали камерата от очите си и бръкна, за да направи нещо в чантата.

— Надявам се.

Роман се премести между чантата и останалата част от групата. Целта на прикритието бе някой да не види апаратурата, с която се бяха качили тук.

— Има ли нещо?

Грег изправи гръб и кимна към пустинята в краката им.

— Долу е истинска джунгла.

— Какво точно имаш предвид?

— Ще трябва първо да прекарам телеметричните данни през компютъра на Фос — сви рамене Грег, — но отсега знам, че засякох електромагнитен фон на детектори за движение, микровълнови датчици, снифъри22 за амоняк и още няколко неща, на които дори аз не съм се натъквал досега.

Макар да беше опитен крадец, циганинът поклати глава.

— Тези снифъри на мен нищо не ми говорят.

Грег бе насочил вниманието си към мъжете в джипа.

— Голяма досада — обясни той. — Почти е изключено да ги заблудиш. — Метна през рамо дръжката на сака и бавно тръгна към групата. — Три са живите същества, които отделят амоняк. Прилепите вампири, маймуните и човека. Маймуни тук едва ли ще се отбият, а доколкото ми е известно и прилепите вампири не идват толкова далеч на север. Така че ако снифърът се задейства… — Гласът му заглъхна и в съзнанието на двамата изплува една и съща картина. — Предполагам, че чувствителността им позволява да засекат човек от двайсет метра разстояние. Само по потта.

Роман поклати глава.

— Някой определено не иска да ни пусне през предния вход.

— Случва се — кимна Грег и се отдалечи.

Когато половин час по-късно всички тръгнаха да слизат от хълма, Магда само дето не беше яхнала щастливия гид. Грег ги следваше от разстояние. Изчака всички да се скрият зад завоя, спря, и се обърна към скритата под маранята военна база.

— О, Лайнъс, Лайнъс… — прошепна той. — Мисля, че дори и ти би се гордял.

Няколко часа по-късно Роман спря колата си пред запуснат склад в южен Лас Вегас. Младеж по джинси и фланелка с инициалите на Университета на Лас Вегас се приближи към тях. Надникна небрежно в колата, после се наведе през спуснатия прозорец на шофьора.

— Да имаш огънче, приятел?

Роман поклати глава.

— Не пуша.

Мъжът сви с безразличие рамене посочи с брадичка таблото.

— Ами запалката?

— Повредена е.

Това изглежда му допадна, защото той кимна и се отдалечи с все същата небрежна походка, с която бе дошъл.

Миг след като изчезна зад ъгъла, голямата метална врата на гаража се вдигна.

Роман изгаси фаровете и внимателно навлезе в тъмното пространство, зейнало пред тях. Вратата се спусна без забавяне и в следващата секунда мощното осветление над главите им се включи с характерния звук на изхвръкнала тапа.

Голямото вътрешно пространство на склада беше разделено на три секции.

До вратата имаше пет коли от различни марки. Стари, очукани, невзрачни. Део, с двама зачислени му помощници, ги подлагаше на подробен технически преглед.

Средната част бе разделена на клетки, работни отделения и импровизирани заседателни помещения с карти, разпънати на пода. В специално сепаре имаше огромна маса, върху която бяха нахвърляни може би стотици фотографии на най-различни обекти. Тук работеха над десетина души, до един ангажирани с различни дейности — анализиране, планиране, описване и обучение.

Последната и най-малка трета секция беше преобзаведена в жилищна площ, където възрастни жени готвеха, кърпеха дрехи и гледаха деца.

Почти цял месец бе потрябвал на Роман, за да събере този екип от цигани специалисти. Беше разгласено в Ню Йорк, Кливланд, Детройт, Чикаго, Милуоки, Лос Анджелис и Сан Хосе — основните места с концентрация на циганско население в Америка. Специалисти по фалшифициране, майстори измамници, взломаджии катерачи по сгради, джебчии, прелъстители, стратези планировчици — всеки, който бе добър в нещо, бе известен за сформирането на екипа.

Не, не всеки — само хора, лично познати на някого от клана Петеркеш. И дори не всеки от тях — само онези, които баба Петеркеш лично бе одобрила след хвърляне на карти. Всъщност наеха онези, които минаха на събеседване с Роман и Ласло, после при Малика, която им гледа на ръка, след което на всекиго казаха къде и кога да се яви.

Показателно бе, че никой не пожела да научи нещо повече. Никой от одобрените не зададе дори един-единствен въпрос. На хората им беше предостатъчно да чуят фантастичното възнаграждение, което щеше редовно да им се изплаща. Това им стигаше и то само по себе си им казваше двете най-важни неща, които несъмнено ги вълнуваха.

Че рискът в тази игра е изключително голям.

И че всеки опит за нелоялност ще бъде най-сурово наказан.

Така се бяха появили седемнайсет души, които се бяха нанесли заедно със семействата си в този склад из покрайнините на Лас Вегас.

— Хвала на Бога, че те върна при мен, любов моя — усмихна се Малика и се приближи до току-що слезлия от колата Роман. — Радвам се и на твоето завръщане, Грегъри — добави тя, след като прегърна съпруга си.

После им подаде две кошници. Те изпразниха джобовете си в тях, следвайки старата циганска традиция. Циганинът задължително изпразва джобове, след като е „ощипал“ някого.

А и задържането от полицията минава с по-малко усложнения, ако не намерят нищо в теб.

Тя подаде кошниците на малкото момиченце до нея, което побърза да се отдалечи.

Грег заобиколи и вдигна капака на багажника. Малика щракна с пръсти и при тях дотича друго момиченце. Грег му подаде сака с камерата.

— Ще можеш ли да я носиш?

— Разбира се, сър — усмихна се то.

Той му се усмихна в отговор.

— Е, отнеси я на господин Фоселис.

— Веднага, сър — рече момиченцето и побягна към желязното стълбище, което водеше до офис, увиснал под покрива.

— Трябваше да я видиш в действие, мила — каза Роман и прегърна жена си през раменете. Двамата се отправиха към жилищната зона. — Магда е бижу, на което не можеш да се нагледаш.

Малика се засмя.

— Внимавай да я гледаш само отдалеч, мили.

Грег ги проследи с поглед, докато се отдалечаваха, после се обърна и се насочи към работната зона. Намери Ласло с крака, вдигнати на масичка за гледане на карти, запалил вечната си цигара. Той видя Грег и въпросително повдигна вежди.

— Добре ли мина?

— Добре. Как беше тук? — Грег се огледа и избра да седне на мекия диван за двама, материализирал се неизвестно откъде само ден след мебелирането на склада и то едва когато бе станало ясно, че тази зона остава под контрола на Ласло.

Ласло му подаде внимателно начертана карта на коридорите във въздушна база Нелис.

— Доста отворено място — каза той, изказвайки за пръв път на глас мисълта, която се бе въртяла в главата му след трите му посещения в базата през последните два дни. — С изключение може би само на пистата. Там пазят военни полицаи. Не са много, нито им личи да са особено умни, но дежурят по двойки на всяка отбивка към пистата или хангарите. Но това се отнася само за основната част на основната база.

— А колко бази има общо?

Ласло сви рамене.

— Доколкото ни е известно до този момент, към основната база се числят може би още осем или девет. Нейните врати са широко отворени — като краката на проститутка в студена съботна нощ. Но другите места, другите бази… О-о, там гледат извънредно строго на всякакви приходящи. В някои има бариери с пътни патрули, а до други може да се стигне само със самолет.

Грег му върна картата.

— С какво разполагаме вътре?

— Е, още е рано — въздъхна Ласло и направи справка в бележник със защипани страници. — Сега-засега, имаме бус за доставка на цветя и камион за пощенски пратки. Днес е първият ден на Алис във фризьорския салон към централната база. И Криста е… — Той разрови документите, пръснати върху масата. — … зачислена към Дружеството за общуване и отдих на волнонаемните. Започва от утре. — Той направи пауза. — Към края на седмицата може би ще имаме вътре към четирима до шестима наши хора. — Усмихна се. — Както казах, едва започваме, но…

Грег стана, потупа Ласло по гърба и тръгна към дъното на работната зона.

— Господин Грегъри? — Младеж около двайсетте забързано се приближи към него.

— Да… ъ-ъ, Лукаш, ако не бъркам?

Младежът широко се усмихна.

— Да, сър. Лукаш Мосонли.

— От какво имаш нужда?

— Взехте ми думите от устата, господин Грегъри. Ако има нещо, от което се нуждаете, без значение какво е то, моля ви, само кажете да повикат Луки. — Той млъкна, явно притеснен. — Така ми викат. — Макар и недорасъл, младежът изглеждаше открит, ентусиазиран, енергичен и изпълнен с желание да бъде полезен с нещо.

— Какъв по-точно си, Лукаш?

Хлапакът разцъфна в усмивка, чувайки Грег да се обръща към него с пълното му име.

— Катерач, сър — каза той, без да скрива гордостта си. — Втори етаж, заключени помещения, сейфове… Точно като вас. — На лицето му отново се изписа притеснение от думите, които бе изрекъл. — Е, не съвсем — тихо допълни. — Но мисля, че бих могъл да стана. Ако ми позволите да чиракувам при вас — призна с нескрита надежда. После замръзна, очаквайки Грег да го шамароса за дързостта.

Грег се взря в неспокойните очи на младия циганин, видя гордостта в тях, почувства увереността му и убедеността, че един ден светът ще бъде негов.

— Последвай ме — предложи той и продължи нататък. Лукаш закрачи редом с него. — С какво се занимаваш тук?

Двамата се заизкачваха по желязната стълба.

— До момента само с взлом по поръчка. Отворих сейфовете на щатското Бюро по безработицата, за да сложа там досиетата на наши хора, после трябваше да проникна във филиала на Министерството на правосъдието тук, в Лас Вегас, за да взема от там валидните компютърни пароли за регистрация, за да може господин Фоселис да вкара необходимите данни за хората, които ще работят към базата. — Той замълча за малко. — Нищо особено.

Грег извади собствения си ключ и отвори офиса. Меган вдигна поглед към тях и се усмихна.

— Ако имах екип като този в „УИН“, щяхме да сме излезли в ефир с „60 минути“ още преди години — каза тя възбудено. — Умни са, схващат бързо, свършват работата докрай, питат, когато нещо не знаят, и има поне двама сред тях с диплома от колеж!

— Значи нещата вървят?

Тя посочи подредената банка от телевизионни монитори на стената зад нея.

— Вече ми намериха шест видеообекта за базата. Най-смешното е, че един от тях е правен от мен, а аз бях забравила за него. — Тя се наведе към него. — Свикнах да не питам къде ги намират.

— И?

— Ще имаме готовност след около десетина дни. Може би след седмица, ако не им се пречкам. — Меган стана и излезе с извинението, че трябва да проследи инсталирането на особено сложна монтажна видеомаса, която мистериозно се бе появила само четири часа след като бе казала, че й е необходима.

Грег направи знак на Лукаш, който дискретно се бе отдалечил по време на разговора им. Двамата излязоха през вратата в дъното на стаята.

Фос, който в момента отпиваше голяма глътка силно подсладено кафе, вдигна поглед към тях, после се обърна отново към компютърния монитор.

— Много бързаш. Трябва ми още поне час, а може и два — изсумтя той и пое програмния компактдиск, донесен му от помощник.

Грег поклати глава, изненадан от мъртвешката бледност на своя приятел, шокиран от треперещите му ръце, после дръпна Лукаш в най-задния от свързаните офиси.

— Предполагам, знаеш на какво казват „щракване“, Лукаш?

Момчето с мъка отмести широко ококорените си очи от огледа на подредените специализирани инструменти.

— Разбира се. Това означава използване на мощен магнит в гъвкава сонда, с цел да се заблуди електронна ключалка, че в нея е вкаран същинският ключ.

Грег одобрително кимна.

— Правил ли си го някога?

Младежът поклати глава.

— Не. Попадал съм в тази ситуация един-два пъти, но не успях да се справя.

— И защо?

— Защото нямах нужната екипировка — бързо обясни младежът. — Освен това — допълни той малко по-тихо, — не съм сигурен, че знам какво точно се прави, така че не исках да рискувам да задействам алармената система. — После погледна към пода и тъжно прошепна: — Можах само да предам информацията.

Грег внимателно го изгледа в продължение на цяла минута.

— Подай ми синия комплект.

Лукаш го направи.

— Как си с четенето? — поинтересува се Грег, докато ровеше из сака.

— Не завърших дванайсети клас. Но съм посещавал лекции в колежа.

Грег най-сетне намери каквото търсеше. Извади брошура със захабени и многократно подгъвани страници и тънка книжка. Хвърли ги на масата.

— „Универсалните принципи в технологията на заключващите системи, базирани на щифтове, плъзгачи и изтласквачи“ от Лайнъс Йейл — прочете младежът. — И „Никой не е в безопасност: Ръководство XXI век за слабите страни на технологиите за заключване, използвани през XX век“ от Виктор Хадеон. — Той погледна Грег. — За Йейл съм чувал, но кой е Виктор Хадеон?

Грег обаче бе зает с разглеждането на няколко карти на Американското картографско дружество, разгърнати върху бюрото му.

— Прочети ги — късо му нареди той. Тонът му явно подсказваше, че иска да бъде оставен сам.

— Благодаря, господин Грегъри. — Младежът се обърна и излезе.

— Ей, хлапе?

— Да, сър?

— Искам да си ми подръка — нареди Грег, без да вдига поглед.

Три часа по-късно, преоблечени в джинси и широки фланелки, Магда, Роман и Ласло седяха в офиса на Грег, пиеха чай или кафе и правеха разбор на резултатите от изтичащия ден.

— Има полет веднъж седмично от някакво място, наречено Нелис-Север — уверено заяви Магда. — Каца в базата преди изгрев, доставя там около двайсет и пет мъже и жени, после веднага излита. Връща се отново същия ден около час след залез, за да ги прибере обратно.

— И какви са тези хора? — попита Роман.

— Главно по поддръжката. Байрън, малкият ми похотлив експерт от Обществото „Фрийдъм Ридж“, на когото така много му се иска, мисли, че полетът се използва за смяна на персонала на базата.

— Нещо по процедурата?

— Той твърди, че преди излитане от Нелис-Север се минава през тройна проверка, включваща естествено и преглед на документите. Също както и когато слязат в базата. Но нищо не се прави при тръгване от базата. Хората просто бързат да си натоварят багажа и да се махнат оттам.

Ласло поклати глава.

— Нещо не е видял както трябва. Проверка на идване, проверка и на връщане — повече от ясно, нали?

Грег обаче сви рамене.

— Въпрос на система. Нагласена е да пресява кои хора могат да дойдат, но не и кои да си тръгнат.

Магда отпи глътка от чая си:

— Както и да е. Едно нещо е сигурно — не е възможно качването на нежелани лица в Нелис-Север, нито слизането им в базата.

— Можем да пробваме с поддръжката — предложи Роман. — Ще започнем от главната база, а после може да…

Ласло пак поклати глава.

— Нашите хора нямат никакъв шанс да преминат това ниво.

— Или ще ни отнеме прекалено дълго — уточни Грег.

— Все пак да опитаме — настоя Роман, докато Магда преглеждаше бележките си, които бе надраскала в колата, след като бе оставила спящия гид у дома му. — А може и да опитаме да идентифицираме някои от епизодичните посетители на базата.

Грег само изсумтя неопределено и се концентрира отново върху едно петно на стената.

— Самата база — продължи разказа си Магда, — се намира на около двадесет и един километър източно от Фрийдъм Ридж. Включва осем сгради, шест хангара и две писти — дълга, в посока северозапад-югоизток, и къса — която я пресича на една трета от югоизточния й край. Сградата с… — Тя се поколеба. Погледът й издаваше, че нещо я притеснява. — … онази, която ни интересува, е средна по размери и е третата, броейки откъм южната ограда. Или поне така ми каза. Аз самата не бих могла да знам със сигурност. — Замълча за малко и после продължи: — На моя човек понякога нещо му става и започва да говори за „Космическия кораб Земя“ и други такива, но от друга страна, разполага със снимки, карти и автентично изглеждащи документи, които придават известна тежест на думите му. Когато заспа, успях да заснема три ролки филм. В момента Горан ги проявява.

За кой ли път от началото на съвещанието, Роман и Ласло откровено се възхитиха на циганката прелъстителка, съчувствайки (но не без известна завист) на невинния младеж, който така лесно бе разказал най-съкровените си тайни, капитулирайки пред „тайните оръжия“ на Магда.

Грег продължаваше да гледа към стената.

— Друго? — осведоми се той след малко.

Магда сви рамене.

— Другото е, че според него под наземното ниво на сградите има друго — подземно.

— Предполага или знае? — въпросът беше на Ласло.

— Използва „знам“ толкова често, че думата при него губи смисъл. Според мен ли? Мисля, че предполага.

— Прекрасно — процеди Грег през зъби.

Магда кимна.

— Малкият надървен чукач несъмнено е истински задник, но говори за базата много убедително.

Грег й направи знак да продължи.

— Ами… ако изключим снимките, горе-долу това е. А, може би още само едно нещо. Не съм сигурна важно ли е или не, но дребният на няколко пъти ми прошепна, че знае как да проникне доста навътре в базата.

Скуката върху лицето на Грег изглеждаше искрена.

— И какво каза?

Тя довърши чая си и остави голямата чаша на масата.

— Бърбореше за новолуния и за някакво дълго счупване. — Тя сви оправдателно рамене в отговор на скептичните гримаси на циганите. — Трябва да е от бирата.

— Или се е опитвал да те убеди да те изведе някоя нощ в пустинята, за да ти се навре в гащите — предположи на свой ред Роман.

— Може — съгласи се тя и помълча малко. — Но може и да има нещо. Искате ли да проверя по-подробно? Според мен той е безвреден.

Роман погледна за миг към Грег, който преглеждаше документите върху бюрото си.

— Как го остави?

— Щастлив — усмихна се тя.

Роман пак погледна към Грег, но той внимателно разглеждаше една от картите на местността.

— Ще те известим какво да правиш — каза той, когато тя стана.

— Това точните му думи ли бяха? — спряха я думите на Грег.

— Кои? — попита Магда от прага.

— За дългото счупване.

Тя се замисли и направи крачка обратно към тях.

— Не знам… Не беше точно счупване, но може би разчупване…

— Надлъжен разлом? — Грег за пръв път вдигна поглед и огънят в очите му парализира всички в стаята.

— Май да — бавно прошепна тя.

Грег направи кръг около нещо на картата.

— Кога е следващото новолуние?

— След дванайсет дни — отговориха му тримата цигани в един глас.

Грег кимна и се облегна на стола си.

Роман освободи с жест Магда, увери се, че вратата е заключена, след което той и Ласло се приближиха до бюрото.

Грег завъртя картата към тях.

— Някога разчитали ли сте топографска карта?

Мъжете се наведоха и впериха погледи в трудно понятните картографски знаци.

Грег затвори очи.

— Започнете от Фрийдъм Ридж.

— Да.

— Проследете първия каньон, който отива на север.

— Белите стени — каза Ласло. — Виждам го.

— Той се пресича с друг земен разлом на около четири километра в северна посока. Падина, врязваща се в продължение на четири и половина километра на два-три метра дълбочина в пустинята.

— Е? — потвърдиха двамата и въпросително се спогледаха.

— Как се казва?

Те прекараха пръсти по дължина на назъбената линия и видяха ситно изписано име.

— Стари приятелю, ти имаш късмета на самия Архангел Михаил! — възхити се Роман, като погледна в също толкова изненаданите очи на своя шурей. — Но защо смяташ, че не са сложили и там датчици?

Без да му обръща внимание, Грег отвори бележника си и драсна в него нещо.

— Нестабилна геоложка формация или разчупване на земните пластове, минаваща под хоризонта на камерите, извън обсега на снифърите, достатъчно неустойчива за монтирането на датчици за движение в нея и най-сетне… вероятно частично невидима по време на новолуние. — Той направи многозначителна пауза. — Не, електронното минно поле започва в началото на разлома, а за по-сигурно може би дори малко по-надалеч. — Вдигна поглед към календара. — Влизаме на двайсет и трети. В нощта на новолунието — след дванайсет дни.

Ласло още клатеше глава, когато излезе, за да пусне в ход сложната процедура, която вече бяха уточнили.

— Бенци Йоска — промърмори той на излизане.

— Йонка — машинално отговори Роман, вдигна слушалката на телефона и набра някакъв вътрешен номер.

— Саша? Роман е. Трябват ми въздушни снимки и всичко останало, което можеш да намериш за координати… — Той поспря, за да направи справка с картата пред себе си: … 217-928-175, страница 4356. — Изслуша продиктуваните му в отговор координати. — Точно така, Надлъжния разлом, Невада. — Той остави обратно слушалката и впери поглед в Грег, докато той накрая не вдигна глава.

— Да?

— Голям късметлия си, братко.

Грег също го изгледа продължително, после бавно се изправи и отиде до скрития зад тежка завеса прозорец. Раздели двете половини на завесата и се загледа в тънката, леко розовееща синева на изгрева.

— Да се надяваме, че късметът няма да ми изневери.

Ранната утрин в Лас Вегас е може би най-необичайното време от денонощието. Градът за кратко опустява, сякаш всички са се споразумели да спрат да правят каквото и да било. Един кратък миг, през който градът поема спокойно дъх, оправя крещящо ярката си премяна и се подготвя за нашествието на млади бегачи из парковете, възрастни играчи пред ротативките и бизнесмени на масите за закуска.

Овехтяла японска кола бавно пълзеше из заспалите за миг улици на Ийст Сайд — единствен движещ се обект в този запуснат, мръсен квартал на Лас Вегас. Колата спря на половин пряка от бар, който изглеждаше по-изоставен от всичко друго наоколо.

— Десет минути, хлапе — обеща Фос и тръгна да слиза от колата.

Но деветнайсетгодишният циганин на волана беше обезпокоен не на шега.

— Чака ви важна среща, господин Фоселис. Може би трябва да…

Фос се усмихна.

— Имаме предостатъчно време. Освен това, и аз трябва да закуся, нали така? — На лицето му се изписа уплаха. — Защото никой не знае кога ще е следващият път. — Той решително слезе и затръшна вратата зад себе си.

Шофьорът се поколеба, после сграбчи якето си от задната седалка и го последва.

— Почакайте, и аз ще дойда с вас. — Насили се, за да се пошегува. — Само да се поразходим, нали?

Дадените му заповеди бяха пределно ясни. Фос трябваше да бъде охраняван. От всичко, с изключение на самия него.

— Забрави тази идея, хлапе — сряза го възрастният мъж, без да се обръща. — Приятелите ми очакват само мен — рече той и се насочи по улицата към бара.

Шофьорът го проследи с поглед и замислено разтърка брадичка, мъчейки се да вземе правилното решение. Накрая реши, че в конкретния случай няма разлика между буквата и духа на заповедта, и пусна Фос сам.

Облече якето си — ранният утринен въздух беше хладен — върна се при колата, отвори багажника, бръкна под резервната гума и извади оттам руски полуавтоматичен пистолет „Токарьов“.

Вкара патрон в затвора, зареди и без да бърза се отправи към близкия вход, откъдето щеше да изчака приключването на операцията по закупуване на дрога. Погледът му не изпускаше входа на бара, където бе хлътнал Фос.

Само за миг погледна часовника на китката си, за да даде на Фос не повече от десет минути.

Фос влезе и спря още на прага. Сервитьорката и готвачът го погледнаха незаинтересовано.

— Търся Майки-Ди — прошепна той на момичето.

Тя му кимна по посока на сепарето и се скри в кухнята, следвана по петите от готвача.

Единият от мъжете в сепарето стана от мястото си, за да посрещне възрастния клиент.

— Какво искаш, дядка?

Фос погледна младежа право в гневните, безучастни очи.

— Праща ме Тамбо.

Без да скрива скептицизма си, пласьорът претърси Фос за микрофон или оръжие.

— Тамбо, казваш? Откъде познаваш Тамбо?

Фос забеляза, че другият до масата още не се бе обърнал да го погледне. С демонстративно безразличие той продължаваше да си играе със сламката в питието.

— Кого познаваш от нашите, старче? Кажи ми няколко имена.

— ТНТ-Уошингтън, Флатман Коринт, Мустафа-шейсет и девет…

Враждебно настроеният младеж го погледна по-внимателно, после на гневното му лице пропълзя усмивка.

— Я! Могъщи Майки-Ди, дядката си бил съвсем окей — възкликна той и се дръпна от пътя на Фос. — Сядай, дядка.

Фос мина покрай него и седна на стола срещу другия в сепарето. Видя досегашният му събеседник да отива към вратата на барчето, да оглежда улицата и да се изкашля по явно предварително уговорен начин.

Мъжът срещу Фос беше по-възрастен, по-добре облечен и по-представителен от първия. И той беше млад, под трийсетте. Лицето му бе безизразно, а дрехите и бижутата по него, макар и скъпи, подхождаха на по-улегнал човек.

— Аз не съм пласьор, старче — каза той, без да скрива досадата си. — Ако искаш нещо от мен, трябва да говорим поне за унция23.

— Това не е проблем — отговори Фос, внимавайки да държи ръцете си през цялото време над масата.

Мъжът явно се опитваше да го прецени.

— Окей — каза той след две минути мълчание. — Какво ти трябва?

— Нещо класическо.

— В момента разполагам с „Пейл Хорс“, „Спешъл-Ди“, „Фрий Мен“ и „Хомисайд“. Ако искаш да чакаш, мога да поръчам специално за теб „Дед Мен“ — ще отнеме не повече от ден. Разбира се, ще има надценка.

— Кажи ми за „Спешъл-Ди“.

Мъжът повдигна вежди.

— Я виж, човек с вкус! Това ми харесва. — Той се наклони напред. — Триста и петдесет за унция, срещу което ти давам гаранция, че ще получиш нещо, минало през не повече от четирима дотук. Размесван е най-много два-три пъти, но това не пречи да го усетиш и в петите.

Фос се замисли.

Унция химически синтезиран хероин, по-силен от обикновения, с по-продължително действие и без неприятни странични ефекти. Разреждан само четири пъти би имал смъртоносно въздействие, но ако сам го размесеше, щеше да му стигне поне за седмица.

— Искам да опитам — каза той накрая.

Мъжът вдигна два пръста към помощника си, който изостави поста си на входната врата и се скри в мъжката тоалетна.

— За колко говорим, старче?

— Да кажем… половинка, като за начало. Но ако бъда доволен, ще започнем да си говорим във фунтове.

Фос не възнамеряваше пак да купува от младия наркодилър, но нямаше никакъв смисъл да му казва истинските си намерения. Специалният хероин беше доста труден за намиране.

— Двайсет и осем. — Дилърът направи пауза. — Но ако се сближим, тогава ще можем да говорим и за отстъпка.

Фос вежливо се присъедини към дружелюбната усмивка на дилъра.

Отвън на улицата изтичаше деветата минута.

Младият шофьор провери часовника си за последен път, увери се, че пистолетът е добре мушнат под колана му, и тръгна да излиза от укритието си.

И в същия миг замръзна.

Дали бе чул нещо или бе зърнал някакво движение с периферното си зрение, или в него се бе задействал инстинктът на човек, обучаван от малък да усеща такива неща — това трудно можеше да се каже — но той бе усетил, че не е сам на улицата.

Внимателен поглед встрани му разкри, че някакви мъже в черно крадешком се придвижват към бара. Мъже, съвсем открито носещи страховити оръжия, щитове и радиостанции в ръцете си. Мъже, чиято самоличност можеше да се разбере от идентификационните им карти по реверите на саката.

Когато се убеди, че вниманието им е приковано върху бара, той се плъзна навън от входа и под прикритието на сумрачното утро се изтегли на безопасно разстояние.

Четиридесет и пет минути по-късно Роман леко почука на вратата на офиса, в който Грег продължаваше да работи.

11.

Стаята доста приличаше на останалите в Лас Вегас. И на всичкото отгоре бе прекалено чиста за вкуса на Фос. Една стая за разпит не трябва да бъде ярко осветена — може би само от единствена гола крушка, висяща на жица от тавана. Стените би следвало да са покрити с вулгарни надписи, боята по тях трябваше да се лющи, а от столовете задължително се очакваше да бъдат дървени и максимално неудобни. А остатъците от човешко присъствие трябваше да тънат в смесената миризма на повърнато и пикня.

Само не и чиста.

В действителност индиректното флуоресцентно осветление, умело скрито сред плочките по тавана, придаващи на стаята необичайна акустика, създаваше едва ли не приветлива атмосфера. Масата бе или нова, или най-малкото изглеждаше такава с хромираните си крака, а около нея бяха разположени три доста удобни тапицирани стола.

Фос затвори очи, мъчейки се да прогони образа от главата си, за да може да продължи да наблюдава с абстрактен интерес разпада на собственото си тяло.

Бяха изтекли към три часа от момента, когато полицията бе убила всемогъщия Майки-Ди и бе арестувала неговия помощник. Три дълги часа на отказ да отговаря на въпроси, на настояване да му бъде доведен адвокат, на опити да игнорира засилващите се пристъпи на наркотичен глад, които упорито се мъчеха да парализират тялото му.

Вече беше плувнал в пот и ризата му бе залепнала за тресящото се тяло. Ръцете му трепереха и трябваше да положи истински усилия да не разплиска пластмасовата чаша кафе с пет пакетчета захар, която детективите му бяха дали. Кожата около устните и очите му бе изсъхнала и започваше да се напуква, а на бузата му някакъв мускул трепкаше в издайнически тик.

Най-сериозният проблем обаче бе тежкото, болезнено пулсиране на кръвта в главата му, отекващо в малкото пространство на черепа като оръдеен гръм.

Възрастен детектив отвори вратата на камерата за разпит и влезе с папка в ръка.

— Почини си, Джек — тихо каза той.

По-младият детектив, прекарал последните двайсетина минути в крясъци, свеждащи се в резюме до „Откажи се или ще се погрижим никога да не помиришеш дрога!“, неохотно се надигна, заби за сетен път поглед в непроговорилата човешка развалина на стола и излезе. Вратата се затръшна с такава сила, че Фос неволно подскочи.

Новодошлият детектив се настани на стола срещу този на Фос и отвори папката.

— Джими е млад — подхвърли той сговорчиво. — Нагледал се е на филми със Стивън Сегал. Искаш ли още една чаша?

— Не… благодаря.

Макар вече да не виждаше съвсем ясно и да очакваше с тревога следващата звукова халюцинация, правеща си шеги със съзнанието му, Фос намери сили да се стегне. Гласът на новия бе събудил у него някакво инстинктивно безпокойство.

— Така-а… — проточи мъжът с все същия небрежен тон, — я да видим сега с какво разполагаме… — Той размести някакви документи, подравни папката успоредно на краищата на масата и избърса очилата си в ризата. — Значи… казваш се Робърт Томас Фоселис. Роден през 1935-а, завършил гимназия през 1952-а, колеж — през 56-а и после прекарал пет години в армията по линия на програмата за военно обучение на студенти… — Той за пръв път погледна Фос право в очите. На лицето му бе застинала лека, нищо неозначаваща усмивка. — Голямо чудо са това компютрите. От друга страна, на кого го казвам! Ти прекрасно знаеш какво представляват те, Фос? Казват ти Фос, нали така?

— Лошо ми е. Искам лекар — Фос се огледа. Имаше желание да гледа навсякъде, само не в тези спокойни уверени очи.

— Да, знам. — Той отново заби поглед в папката. — Та тук пише, че изпълняваш специални Интернет поръчки за суперкрадеца Грегъри Пикаро. Помагаш му да подправя сметки, да заобикаля алармени системи и други такива. Виждал ли си стария си приятел наскоро? — попита той с невинен тон, този път без да вдига поглед.

— Той е мъртъв — изсумтя Фос, опитвайки се да отръска потта от клепачите си с примигване.

Детективът кротко кимна.

— Да, точно това пише тук. Пикаро, Грегъри: починал преди шест месеца. — Следващото изречение прозвуча с престорено объркан глас. — Надявам се да разбереш проблема ми, Фос — пак тук пише, че и ти си мъртъв. — Фос замръзна. — Оказва се, че си дух, Фос. — Никакъв отговор. — Значи някой друг Робърт Томас Фоселис, роден едновременно с теб, е учил в гимназията и в колежа, нали така, Фос? — Отново никакъв отговор. — Детективът сви рамене. — Не знам дали ти съобщих, че разполагам с цялата сутрин.

На вратата се почука, после тя се отвори и влезе първият детектив, съпровождан от друг млад човек, облечен в много по-скъп костюм от неговия.

— Лишаваш клиента ми от конституционните му права, така ли, Домингес?

Възрастният детектив стана.

— Просто се чудехме как да убием времето — вежливо отговори той.

Адвокатът поклати неодобрително глава и мина между двамата детективи.

— Джон Гавилан. Работя в Бюрото за обществена защита. Аз поемам вашия случай. — Той пъхна в ръката на Фос визитната си картичка. — Кога за пръв път поискахте адвокат?

Фос избърса лицето си с предложената му салфетка, която Гавилан извади от пакетче в куфарчето си.

— Не знам. Взеха ми часовника.

Гавилан извади адвокатски бележник с жълти страници, започна да пише нещо в него, но внезапно спря.

— Ама вие, момчета, тук ли сте още? — поинтересува се той, без да се обръща.

Възрастният детектив си прибра папката, с която бе дошъл, избута пред себе си своя по-млад колега и затвори вратата зад себе си.

— Окей, нека първо уточним най-важното. Казахте ли нещо на детективите?

— Не.

— Умно. Точно така трябва. Защото те не са ваши приятели. Отсега нататък, поискат ли да разговарят с вас, напомнете им първо да се обадят на мен. И не им казвайте нищо в мое отсъствие, ясно?

— Окей.

Гавилан започна да пише. Докато го правеше, поглеждаше за справка в копието на заповедта за арест, с която бе дошъл. След три минути вдигна поглед.

— Обвинен сте по пет текста за притежаване на контролирана субстанция и за притежаване на въпросния наркотик с намерение да го продавате. За наркотика е установено, че е синтетичен хероин. Разбирате ли същността на обвиненията срещу вас?

Фос кимна и не можа да сдържи конвулсивното си потръпване.

— Сега ще ви намерим лекар — продължи адвокатът с откровено съчувствие, — но се налага първо да минем през тази неизбежна част. — Той подаде на Фос чашата с недоизпито кафе. — Разполагате ли със собствен адвокат или бихте ли желали някой друг да ви защитава?

— Не.

— А имате ли семейство или приятели? Има ли изобщо някой, който бихте искали да уведомите за задържането ви?

Фос застина. В главата му с настойчив глас отекваше мисълта за Грег, за циганите и склада. Гласът настояваше някой от тези хора веднага да дойде тук. Някой да научи какво става и да се погрижи за него.

— Не… нямам никой. — Той се пребори с нов спазматичен пристъп на болката. — Сам съм.

Два часа по-късно, след още три посещения на задържани в килиите на предварителния арест, Гавилан най-сетне се прибра в тесния си офис. Едва бе преполовил работния си ден, а вече се чувстваше смазан.

Физически и психически.

Стажантът студент, изпълняващ задълженията на негов помощник, се приближи веднага, щом го видя да идва.

— Толкова ли е зле? — поинтересува се той, докато помагаше на Гавилан да съблече сакото си, за да смени подгизналата от пот риза.

Гавилан извъртя очи към тавана.

— Четирима, от тях трима наркомани. Единият, отнесен до степен да не повярваш. — Той отлепи ризата от тялото си и извади чиста от долното чекмедже на бюрото си. — Трябваше да моля да го приемат в болницата, представяш ли си?

Помощникът извади без подкана папките от куфарчето му.

— Как изглеждат нещата?

Гавилан кимна, защото бе очаквал въпроса.

— Пейн е окошарен за шофиране под въздействие на наркотици, Келерман е прибран за налитане на бой в три и половина през нощта, Самарило е готов да се признае за виновен срещу обещанието да го пуснат под гаранция, а по отношение на Смит — отнесения — областният прокурор засега отлага предявяване на обвинение, защото не бил решил дали да не го прекара по някой от текстовете за федерално престъпление.

— Тежък ден — съгласи се помощникът, докато подреждаше папките. — Особено ми е неприятно да го правя още по-лош, но…

Гавилан замръзна, закопчал ризата си наполовина.

— Какво?

— Професора иска да те види.

— Кога?

— Вчера!

Гавилан си пое хрипливо дъх.

— Мамка му!

После напъха ризата си в панталона, сграбчи сакото си и на бегом излетя през вратата.

„Професора“ бе прякорът на старши заместникът в Бюрото за обществена защита Линуд Кейпърс — сълзливо-сантиментален до дъното на милозливото си сърце либерал, достоен за съратник на сенатор Макгъвърн — човек, принципно неспособен да приеме, че е възможно някой някога все пак да е виновен в някакво престъпление и искрено вярващ, че полицаите са вечно лошите момчета, които с неизменно постоянство се чудят как да потъпчат правата на средностатистическия анонимен американец.

Бивш лауреат на академични отличия, Кейпърс бе дошъл на работа в офиса на Бюрото за обществена защита, защото „трябваше да спре да обучава и да започне да прави нещо“, казано в прав ред, защото бе загубил постоянното си назначение на преподавателска длъжност. И тъй като бе сътрудничил дотогава на Бюрото в качеството си на изтъкнат професор, незабавно му бяха предложили длъжност на управленческо ниво.

Длъжност, която при други обстоятелства щеше да заеме Гавилан.

Гавилан почука на вратата и после предпазливо надникна в ъгловия кабинет.

— Искал си да ме видиш, Лин?

Кейпърс му махна с ръка да влезе.

— Ела, Джон. Господин Килбърн, това е помощник Гавилан.

Едва сега Гавилан забеляза седящия в ъгъла на офиса. Беше стар, лицето му не издаваше никаква емоция, а левият му крак стърчеше непохватно изпружен. Отстрани на креслото му бе подпрян здрав тръстиков бастун.

Гледаше през прозорците на офиса и на пръв поглед човек би помислил, че наблюдава съсредоточено сивите буреносни облаци навън.

Последното сравнение подхождаше на онова, което може би ставаше зад най-студените очи, които Гавилан бе виждал някога.

— Да си ходил тази сутрин при някакъв наркоман, арестуван по време на акция в Ийст Сайд? — попита Кейпърс с тон, подсказващ, че не задава този въпрос току-така.

— Да — предпазливо отговори Гавилан, без да отмества погледа си от стареца. — Беше доста зле, така че помощник областният се съгласи да го предаде на токсикологията, преди да му предяви обвинение.

Кейпърс си записа думите му.

— Нещо необичайно?

Гавилан поклати глава:

— Изглежда нещо в самоличността му не е съвсем наред, защото Централното управление е решило да направи повторна и по-подробна проверка. Какво отношение има това към вас, господин Килбърн? — запита той без пауза.

— Господин Килбърн е тук в качеството си на представител на Ядрената комисия към Отдела за вътрешна контраразузнавателна дейност — безизразно съобщи Кейпърс. Изричаше всяка дума с такова отвращение, сякаш му се повдигаше. — Дошъл е с предложение към нас.

— Така ли?

Килбърн се усмихна с нищо незначеща усмивка.

— Господа — проговори той най-сетне с дрезгав глас, — това, което ще ви кажа, е от полза за вашия клиент, уверявам ви. Правителството просто иска да помогне на свой бивш, високоценен служител, изпаднал в беда.

— Както обича да постъпва от едно време — саркастично подметна Кейпърс.

Но Гавилан не обърна внимание на думите му.

— Дори аз все още не знам всички подробности по случая. Как така се озовахте тук преди мен?

— Ами нали такава им е работата — бързо поясни Кейпърс.

Килбърн погледна мъжа зад бюрото, после върна погледа си върху младия адвокат.

— Може би, господин Гавилан, няма смисъл да губим времето на вашия началник с толкова тривиален случай.

Гавилан изгледа изучаващо все така безизразното лице пред себе си и след няколко секунди кимна.

— Кабинетът ми е в другия край на коридора. Стая 2394.

Килбърн стана и на свой ред кимна на Кейпърс.

— Благодаря за времето, което ми отделихте, сър. — После изкуцука през вратата на кабинета, опирайки се с цялата си тежест на бастуна.

Гавилан погледна шефа си, сви рамене и също се надигна от стола си.

— Джон?

— Да.

Кейпърс излезе иззад бюрото.

— Ако сключиш някакво споразумение, искам молбата в три екземпляра на бюрото ми, преди да я види съдия. — Той погледна към мъжа, който търпеливо чакаше навън в коридора. — Ще ти изпратя техниците да проверят за подслушвателни устройства веднага щом свършат при мен.

Гавилан въздъхна. Кейпърс виждаше правителствен заговор дори в метеорологичната промяна на времето. Поклати глава и излезе. Двамата с Килбърн поеха към кабинета му.

— Мисля, че не отговорихте на въпроса ми — каза той, когато седна на стола си.

— И какъв беше той? — спокойно се поинтересува Килбърн, който опитваше да се намести на неудобния малък стол.

— Как се озовахте тук?

— Е, това едва ли е толкова важно, сър — каза той и се усмихна или по-скоро направи опит за гримаса, която така и не стигна до очите му. — Важното е, че аз съм тук и съм готов да помогна.

Общественият защитник можеше и да не вижда правителствен заговор там, където го вижда неговия началник, но за сметка на това безпогрешно надушваше фалша в мига, в който му го сервират под една или друга форма.

— Не обичам играта на думи. На какво се дължи интересът ви към Смит?

— По-скоро Фоселис.

— Който и да е.

Килбърн подбутна през бюрото му папка с надпис „Фоселис, Р. Т“.

— Господин Фоселис е компютърен специалист, работил за Ядрената комисия в наша лаборатория в Сандия, Ню Мексико. Гениален, но малко лабилен човек. Преди няколко месеца изчезна някъде и едва сега установихме, че причината е злощастната му пристрастеност към наркотиците. Разбра се, че е имал халюцинации, изпадал е в наркотичен делириум и е страдал от други психични разстройства. — Той направи пауза, напрегнато наблюдавайки как Гавилан прелиства папката. После продължи: — Поради изключителната си професионална квалификация той… как да се изразя… разполага със секретна информация от особена важност. По тази причина Ядрената комисия би желала да види господин Фоселис по-скоро включен във федерална програма за лечение от пристрастени, отколкото в щатски затвор. — Нова пауза, този път по-къса и по-напрегната. — Надявам се, разбирате това.

Гавилан обаче продължаваше да чете.

— Полицаите твърдят, че той е дясна ръка на изключително умел крадец.

Събеседникът спазматично се усмихна. Околните биха се поколебали какво се крие зад гримасата му.

— Дълбоко се заблуждават, господин Гавилан. — Микроскопична пауза. — Сигурен съм, че ако си направите труда да проверите отново при тях, този път те ще подкрепят загрижеността на правителството по отношение съдбата на господин Фоселис.

Гавилан остави настрани папката. Започваше да се тревожи дали параноята на неговия началник не е заразна.

— Ако предположим, че онова, което казвате, подлежи на проверка и се потвърди… — започна той неохотно.

— Уверявам ви, че може.

— Не се съмнявам. — Гавилан решително извади бележника с жълтите страници и започна да пише в него. — И какво по-конкретно предлагате?

— Ние ще се погрижим всички обвинения срещу господин Фоселис в щатски закононарушения да отпаднат, тези на федерално ниво да бъдат задържани засега в очакване на освобождаването му и докато господин Фоселис бъде подложен на изследване и лечение във федерална клиника, тук в Невада. — Той му подаде гланцирана брошура. — Разполагаме с изключително заведение във военновъздушната база Нелис, Норт Фийлд. Вече сме направили постъпки.

Нещо обаче не се връзваше. Нещо в предложението, в историята, дори в самия Килбърн. Но Гавилан знаеше, че предложението е много по-добро от всичко, на което би могъл да се надява от окръжния прокурор.

— Ще го съгласувам с моя клиент — обеща той и запрелиства рекламната листовка.

— Надявах се да избегнем това, господин Гавилан.

— И защо? — Той остави брошурата, сплете пръсти върху бюрото си и зачака.

— Моите началници се надяват — уверен съм, че такива са и надеждите на полицията и на окръжния прокурор — че въпросът ще бъде уреден между мен, вас и съдията. Помощник-прокурорът сам ще излезе с предложение за психологическа експертиза, вие ще се присъедините към него и господин Фоселис ще престане да бъде ваша грижа.

Дори фрапантното нарушаване на съответната процедура, което се криеше зад това предложение, бледнееше пред ледения тон, с който бяха изречени самите думи.

— Значи да решаваме зад гърба на Фоселис, така ли? — Гавилан се облегна назад. — Вие сериозно ли говорите?

Килбърн примигна и се наведе напред, сякаш искаше да запази разстоянието между двама им.

— Нали го видяхте. Смятате ли, че той е компетентен да вземе правилно решение за собствената си съдба? Мисля, че отговорността е наша, господин Гавилан. За негово добро.

Между двамата настана напрегната тишина. Килбърн безстрастно го гледаше, а Гавилан прехвърляше всички аспекти на онова, в което се бе набъркал, търсейки някакъв невидим с просто око дефект в комбинацията.

— Искам всичко в писмена форма — каза той накрая. — В три копия, при това, ако е възможно до края на работния ден. Подписани от Прокурора на Съединените щати за Южните провинции и от длъжностно лице към Ядрената комисия, с което да мога да се свържа за проверка.

Отново спазматична усмивка.

— Това изобщо не е проблем.

Гавилан почувства през тялото му да преминава студена тръпка.

— Междувременно ще говоря с Фоселис още веднъж, а също ще се консултирам с лекаря му.

— Съгласен — вдървено изрече Килбърн, стана, кимна на адвоката и накуцвайки излезе.

След като си замина, преди да отиде за пръв път в съда за деня (и в очакване на визитата при Фоселис в болницата), Гавилан пак надникна в кабинета на своя началник.

Искаше само да попита дали не е забравил да му изпрати техниците.

Болницата „Вали“ в западната част на Лас Вегас представляваше един от най-модерно обзаведените медицински центрове в цялата страна. Нещо, за което никой не би се досетил по външния й вид. Построени в стил арт деко, ниските дълги постройки бяха скупчени едва ли не в пустинята, напомняйки, ако не старчески дом, то най-малкото изнесен извън града пазарен комплекс. Или каквото и да е било друго, само не болница с хиляда легла за жителите на столицата на хазарта.

Половин час след като заповедта за задържането на Фоселис бе официално отменена — по предложение на бледия, потен и възможно най-старши от всички заместници на окръжния прокурор — Гавилан паркира на служебния паркинг и се отправи към входа.

Някакво жълто такси се поколеба на входа на паркинга, но когато Гавилан влезе, от него слезе единственият му пътник.

Крилото за лечение на наркомани — а то бе към Клиниката по токсикология — се намираше на третия етаж в задната част на странична сграда. След като се идентифицира, за да бъде пропуснат през две заключени врати, Гавилан бе представен на лекуващия лекар на Фоселис.

— Искам информация за състоянието на Робърт Фоселис.

Докторът направи справка в купчината лични картони.

— Аха… Задържан в Централното управление. — Той прегледа съдържанието на картона, после го затвори енергично. — Ами закоравял наркоман.

Но Гавилан не се усмихна.

— Докторе, моля ви…

— Вижте, имам на главата си още трийсет и двама души в крило, предназначено за двайсет и пет. Той е наркоман и в момента е в дълбока криза. Иначе…

— Може ли да говоря с него сега?

Лекарят сви рамене с безразличие.

— Разбира се. Какво толкова… само че не очаквайте смислени отговори.

— Давате ли му нещо?

Лекарят поклати глава.

— Не, не е това, което хората си мислят. — Той отвори наново картона. — Вашият господин Фоселис е мъж над шейсетте, теглото му е с поне петнайсет килограма под онова, което би следвало да бъде, и за негово нещастие е изпаднал в силна зависимост от хероина. Вените и на двете му ръце са на решето, а и краката му не са в по-добро състояние. Кризата на наркотичен глад, в която се намира и в момента, беше достигнала степен, при която сметнахме, че стабилизиращите дози метадон вече са опасни. Затова му дадохме относително слаб транквилант и малко антиконвулсанти. Проверяваме го през двайсет минути. Повече от това не можем да направим, поне докато не се прочисти малко организмът му.

— Може ли да говори? На себе си ли е?

Докторът отново сви рамене.

— Последното, както е добре известно, е относително понятие. Той е в 198-а стая и ако искате, проверете сам.

Гавилан вписа съществените моменти от разговора в бележника си и пое надолу по коридора към стаята на Фоселис.

До краката на пациента седеше на стол санитар и с интерес четеше съдържанието на фиш за залагане.

— Мога ли да направя нещо за вас? — машинално попита той, без да вдига поглед.

— Аз съм неговият адвокат — поясни Гавилан, погледна изнемощелия мъж в леглото и премести погледа си върху санитаря. — Не знаех, че в това крило се предлагат специални услуги.

Мъжът сви рамене.

— Не се предлагат. Просто господин Килбърн помисли, че…

— Махай се! — прекъсна го Гавилан с глас, нетърпящ възражения, подсилен от поглед, говорещ за безкрайна досада. — Килбърн още нищо не е получил. И докато това не стане, аз очаквам гражданските права на моя клиент да бъдат спазвани.

Санитарят остави фиша, бавно се надигна и не се постара да тушира заплахата, която цялото му същество излъчваше.

— Ще се наложи да информирам господин Килбърн — процеди той.

— Направи го. И се възползвай от случая да му предадеш, че опита ли още веднъж подобно изпълнение, може да забрави за всички предварителни споразумения между нас. — След това затвори вратата в лицето на санитаря. Пое си няколко пъти дълбоко въздух, за да се успокои, и се обърна към човека в леглото.

Фос беше облечен в чиста болнична пижама, косата му беше вчесана назад и дори беше избръснат. Но ръцете му бяха пристегнати успоредно на тялото с ремък, закрепен за рамката на леглото. Китките му бяха в кожени маншети, също фиксирани към рамката. Краката му също бяха обездвижени с ремък през глезените.

Въпреки работещата климатична инсталация, той обилно се потеше. Веждите му конвулсивно потръпваха, вените на шията му бяха изопнати, налетите му с кръв очи сълзяха и бяха гуреливи. В тях бе застинал безжизнения поглед на дрогиран.

Гавилан притегли стола на санитаря до главата на нещастника.

— Господин Фоселис? — Никакъв отговор. — Господин Фоселис? Фос?!

Човекът в леглото бавно извърна глава към обществения защитник.

— Знаеш ли кой съм аз, Фос?

— Адвокат — прошепна изморено Фос.

— Добре. Точно така, аз съм твоят адвокат. Помниш ли, че тази сутрин се запознахме?

— Полицаите… не искаха… да повикат… лекар.

Гавилан извади бележника си.

— Още малко усилие, господин Фоселис, моля ви! Трябва да ви задам няколко въпроса.

— Не трябва да… — Човекът като че ли изпадаше в несвяст.

— Аз съм вашият адвокат, не помните ли? Господин Фоселис? Фос!

Той отново отвори очи. Едва-едва.

— Задайте ги… — промълвиха устните му.

Гавилан дълбоко пое въздух и започна:

— Наистина ли се казвате Робърт Томас Фоселис?

— Фос… Всички ми викат… Фос.

— Роден сте през 1935-а?

— Да — отговори Фос, който явно не съзнаваше какво става около него.

— Работил ли сте за Ядрената комисия?

Фос едва доловимо поклати глава.

— Вярно ли е, че сте компютърен експерт?

Леко кимване.

— С какво се занимавате? — Фос затвори очи и Гавилан леко го потупа по бузата. — С какво се занимавате, господин Фоселис? С какво си вадите хляба?

— Основно се издънвам.

Гавилан потисна смеха си и опита още веднъж:

— Какво правите с компютрите?

Този път паузата беше по-дълга. Фоселис явно се опитваше да фокусира погледа си върху младия адвокат.

— Грег каза, че онези ще направят всичко, за да ни намерят.

Гавилан отново записа нещо в бележника си.

— Кой е Грег? Кой се грижи за вас?

— Правителството.

— Искате да кажете Ядрената комисия? Грег за Комисията ли работи?

— Кажете на Грег… кажете му… че съжалявам.

Гавилан стана и се наведе над безпомощно прикования мъж.

— Кой е Грег? Искате ли да се свържа с него? — Никакъв отговор. — Господин Фоселис, кой е Грег?

— Най-добрият — беше всичко, което каза, преди да се предаде на болката в претъпканото с отрова и транквиланти тяло.

Гавилан отново седна и писа близо десет минути, преди да заключи куфарчето си. В последния момент извади от него копие на молбата за прекратяване на следствените действия, пристигнала в кабинета му само час след срещата с Килбърн.

Прочете я, прегледа я отново. Съставеният в четири страници документ бе подписан от местния представител на Главния прокурор на Съединените щати и завеждащия офиса на Ядрената комисия в Лас Вегас. Беше наред — точно както Килбърн му бе обещал по време на разговора им. Едновременно с това всичко изглеждаше някак прекалено изрядно и безкрайно лесно. Готово да го приемеш както ти се поднася и в следващия миг да забравиш за него.

Но гледката на човека пред очите му беше точно онова докосване до реалния свят, от което бе имал нужда. Нямаше никаква надежда, че това измъчено, крехко човешко същество, или това, което бе останало от него, можеше да изкара дълго в затвора. Което, поне в момента, изглеждаше единствената алтернатива.

Той затвори куфарчето си и се отправи към вратата. Насред пътя се спря, обърна се, върна се и грижливо придърпа одеялото до брадичката на изнемощелия стар мъж. После си тръгна.

Две минути по-късно в стаята влезе санитарят.

Приближи се до нощната масичка, бръкна под нея и измъкна оттам малък касетофон. Извади слушалки, вкара жака в куплунга, върна касетата в началото и я пусна на прослушване. През цялото време не откъсваше поглед от унеслия се мъж в леглото.

Изслуша записа, сложи обратно касетофона под масичката и се обърна към наркомана:

— Фос? Събуди се, Фос! Време е за ставане.

Никаква реакция. Санитарят силно плесна лежащия първо по едната, после по другата буза.

Фос простена и се извърна.

Санитарят захапа долната си устна, увери се, че никой отвън не може да го види какво прави и извади от джоба си спринцовка. Няколко секунди по-късно изтегли иглата от шията на Фос.

Първоначално не се случи нищо. После постепенно цветът се върна върху лицето на възрастния мъж. Той болезнено простена и бързо започна да примигва. Опита да фокусира погледа си, но светът пред очите му беше като в мъгла.

— Фос!

— Кой? — Думата се изтръгна със свистене от гърдите му.

— Аз съм твоят адвокат, Фос — каза санитарят с нарочно тих глас. — Не ме ли помниш? Твоят адвокат?

— Адвокат? — Фос усети в тялото си топла вълна, благодатно познато усещане, което изтерзаният му мозък мигновено разпозна. — Благодаря ти! — изхълца той.

— Никакъв проблем, Фос. Знаеш, че съм твой приятел. На кой друг можеш да се довериш, освен на приятелите си?

— Приятел…

— Точно, Фос. Аз съм твой приятел. Ти дори ми поръча да предам нещо на Грег.

Фос облиза пресъхналите си устни.

— На Грег…

— Само че не ми каза къде е той. Фос! Къде е Грег? Нищо не мога да му предам, докато не ми кажеш къде мога да го намеря.

Фос кимна едва доловимо.

— Така е — потвърди той и за пръв път от часове насам тялото му се отпусна. — Трябва да знаеш къде е… Съжалявам.

— Няма нищо, приятел — каза санитарят и извади бележник. — Сега само ми кажи къде е и аз ще му предам каквото трябва. Ще се погрижа да го научи.

Гавилан съблече сакото си и го хвърли в багажника на колата заедно с куфарчето. Затвори с удар капака и се сепна, осъзнал, че някой стои точно зад него.

Момичето беше малко над двайсетте и излъчваше сексапил с тесните си джинси и бюстието под лекото сако.

Тя окуражително се усмихна на адвоката, без да се притеснява от разделящите ги три стъпки разстояние.

— Здрасти!

— Здрасти — отговори й той и се доизправи.

— Нали ти си Джон Гавилан?

— През по-голямата част от времето — леко се усмихна той. — Познаваме си се?

— Днес те видях в съда. Беше много впечатляващ…

Нещо не беше наред. Не можеше да каже точно какво, но го усещаше.

— Какво мога да направя за теб?

Младата жена го заобиколи и го хвана подръка.

— Ако ти съобщя, че приятелят ми ей зад онзи стълб на осветлението е насочил револвер към теб, ще дойдеш ли с мен, Джон?

Гавилан проследи погледа й до мъж с ниско нахлупена шапка, преметнато през ръка сгънато палто, ориентирано към него.

— Не нося в себе си много пари — объркано каза той.

Момичето леко се засмя, без никаква следа от загриженост.

— Естествено, Джон — съгласи се тя и го поведе през паркинга. — Та ти си само адвокат, при това от най-бедните. — Мъжът със сгънатото палто следеше придвижването им, като преместваше ръка по посока на тях. — Но аз няма да ти се разсърдя.

Редом с тях се появи микробус и спря. Страничната му врата беше отворена.

— Хайде, Джон — с топла усмивка го подкани тя. — Моля те…

Той въздъхна и се качи.

Нечии силни ръце го подхванаха, свалиха го на пода и го приковаха през врата и ръцете, докато друг бързо и ловко го претърси.

— Вижте, казах на момичето, че…

— Джон — разнесе се безгрижния глас на момичето някъде от вътрешността на буса, — всичко ще приключи с минимум усложнения само ако мълчиш, не се опитваш да вдигаш поглед и правиш каквото ти бъде наредено.

Вратата на буса се отвори и затвори, а после колата пое в неизвестна посока.

— Не се съпротивлявам — тихо съобщи той, съсредоточено разглеждайки шарката на протрития мокет на сантиметри от носа му.

Чуваше някакво движение около себе си, но никакъв говор, макар да имаше усещането, че вътре има повече от двама души. След това се разнесе характерното щракване на ключалката на дипломатическото му куфарче.

Изшумоля хартия, подавана от ръка на ръка, а междувременно бусът взе остър завой. Времето като че ли спря. Желязната хватка върху врата му не отслабваше.

— Джон — обади се пак момичето след малко, — ако те пуснем да си ходиш, нали няма да се опитваш да ни създаваш проблеми?

— Не.

Натискът върху тялото му поотслабна.

— Сега, Джон, един мой приятел ще ти зададе няколко въпроса. Моля те, бъди така мил да му отговориш искрено и изчерпателно.

Спокойствието в гласа й започваше да го плаши. Потискайки вълната на надигащата се паника, Гавилан намери сили бавно да кимне.

— Опишете състоянието на Фос — заповяда мъжки глас.

— Той е доста зле, не е съвсем на себе си и на периоди говори каквото му падне.

— Къде го държат?

— В токсикологичното на трети етаж.

— Като изключим записаното в бележника ти, какво друго каза той?

— Нищо… всичко е там.

— Като изключим записаното в бележника ти, какво друго каза той? — Този път гласът прозвуча с осезаема твърдост.

— Нали ви казвам… нищо! Това е всичко.

Нечий крак стъпи на врата му.

— Като изключим записаното в бележника ти, какво друго каза той?

— Нищо! Само… как беше… че правил издънки! — Натискът върху врата му се засилваше. — Кълна се!

— Беше ли чувал ти или някой от твоя офис за Килбърн?

Страхът на Гавилан започваше да се сменя с любопитство.

— Не. Всъщност моят шеф смята, че този човек е в основата на някакъв правителствен заговор или нещо подобно.

Шепот, в който не можа да различи думи.

— Какъв заговор?

Въпреки крайно неудобната си поза, Гавилан съумя да свие рамене.

— Нямам представа… човек остава с такова впечатление от начина, по който онзи мисли.

Нова пауза за разменени шепнешком фрази.

— Какво означава изречението „Кой е Грег?“ в бележника ти?

— Не знам, това е името, което старият спомена. Нещо в смисъл… да кажа на Грег, че съжалявал.

В следващата секунда натискът върху врата му внезапно изчезна.

— Опиши плана на отделението.

— Ъ-ъ… не съм сигурен.

— Джон, скъпи — разнесе се предупредителният глас на момичето, — моля те, спомни си.

Двайсет минути по-късно бусът отби и спря. Страничната врата се отвори, някакви хора слязоха през нея, после пак се затвори с трясък.

— Сега можеш да станеш — сладко съобщи момичето. — Но без резки движения и най-вече без глупави идеи, защото в противен случай приятелите ми отвън ще трябва… Как да се изразя?… Да се погрижат за теб. Разбираш ли ме, миличък?

Гавилан кимна и тя му помогна да се доизправи. Той седна на седалката успоредно на страничната стена на колата.

— Мога ли да попитам какво всъщност означава всичко това? — разтри той врата си.

Момичето отваряше термос.

— Ти, миличък, си адвокат. Убедена съм, че си в състояние да задаваш много и най-разнообразни въпроси — каза тя и му наля в чиста чаша златиста течност от термоса.

Той я помириса, после предпазливо отпи глътка. Беше силен, подсладен чай.

— Кои сте вие? Защо е този интерес към Фоселис?

Жената сви рамене.

— Предполагам, би могло да се каже, че се грижим за член на семейството.

— Или е нещо друго. — Той отпи нова, този път по-голяма глътка. — И колко ще висим тук?

Тя се усмихна.

— Ще бъдеш освободен в мига, в който приятелите ми се върнат. — Къса пауза. — Не ти ли харесва? — игриво попита тя.

Въпреки ситуацията, в която бе прекарал последния половин час, Гавилан намери сили да се засмее.

— Честно казано, играеш малко грубичко за моя вкус.

Момичето искрено се засмя.

— Е, вкусовете се променят — рече и подхвърли в скута му плик.

Той го отвори с пръст и втренчено изгледа пачката стодоларови банкноти вътре. После бавно вдигна поглед към момичето:

— Какво е това? Подкуп? — От объркване гласът му прозвуча глухо.

Момичето само поклати глава.

— Просто компенсация. Да го наречем хонорар за консултантска услуга. Заплащане за изгубеното време и създадените неудобства.

— И за мълчанието ми, предполагам?

— Винаги са ме привличали интелигентните мъже с чар — мило му се усмихна тя.

Санитарят в стаята на Фос отново бе заровил нос във фиша за залагане и така и не забеляза, че вратата бавно се отваря. Когато най-сетне вдигна поглед, вече беше прекалено късно. Мъж в бяла лекарска престилка буквално прелетя разстоянието до него и заби главата му в стената.

Тялото му бързо бе изтеглено и набутано в дрешника на стаята.

Когато го вдигнаха от леглото, Фос отвори очи и примигна.

— Какво… Какво става?

— Млъкни, по дяволите, стари досаднико! — прошепна Грег.

После помогна на Лукаш да затегне ремъците на количката.

Младият циганин открехна вратата, надникна през нея и кимна. Двамата безгрижно избутаха количката с Фос в коридора и поеха към заключената вътрешна врата.

Десет минути по-късно Фос и Грег вече пътуваха по магистралата в жълто такси. Фос жадно пиеше силно подсладено кафе от термоса, който Грег му бе подал, докато приятелят му гледаше право пред себе си. Изглеждаше концентриран върху пътя, но бе повече от ясно, че мисли и за нещо свое.

— Къде са останалите?

Без да поглежда към него, с все така съсредоточено лице, Грег му отговори:

— Освобождават твоя адвокат, след което ще се приберат на безопасно място.

Фос внимателно погледна стария си приятел, загрижен от необичайната му съсредоточеност.

— Къде отиваме?

Без да отговори, Грег продължи да кара право напред, все по-навътре в пустинята, сякаш решен да догони залязващото слънце.

Цялото движение в радиус три преки от склада в северната част на Лас Вегас, където се помещаваше тайния щаб на Грег, бе спряно. Не изведнъж, а постепенно, за да не бъде привлечено вниманието на обитателите му.

Заедно със залеза се бяха появили и мъже в черни униформи с черни маски на лицата. С оттренирана методичност те бавно обкръжиха старата сграда, преметнали през рамо автомати МР-5К и закачили гранати на ремъците.

Затворнически автобус, докарал група военни полицаи и паркиран в съседна пряка, стоеше в очакване на бъдещите арестанти.

Хеликоптер със заглушен двигател се изнесе точно над покрива на склада и от него по въжета се спуснаха четирима командоси, в черно от глава до пети. Те безшумно се приземиха на покрива на сградата и без колебание се отправиха към предварително набелязаните места за влизане в нея.

Точно в осем и десет вечерта бе спряло електроподаването за целия квартал.

Едновременно с това складът беше разтърсен от грохота на гранатите. Оглушителните експлозии отекнаха от бетонните стени на околните сгради.

Двайсетина тежковъоръжени мъже нахлуха едновременно в помещението. Разнесоха се къси автоматни откоси, прекъсвани само от блясъка и сухия пукот на гранатите. От дупките в стената на сградата започна да излиза дим.

Три минути по-късно всичко приключи със същата внезапност, с която бе започнало. Електрозахранването бе възстановено и обхванатото от частичен пожар хале на склада се обля в призрачна светлина.

Само че то беше празно.

По-празно, отколкото в деня, когато го бе наел Роман Петеркеш.

Никакви мебели, нито лист хартия, нито парцал, дори опаковка от дъвка не можеше да се види вътре. Големите дупки в стените издаваха, че през тях е било изнасяно тежко оборудване — впрочем за това свидетелстваха следите от влачене по мокета, на местата, където се бяха отказали да го отлепят от пода — но те бяха крайно недостатъчни, за да дадат някаква представа какво точно бе имало тук или в каква посока се бяха изпарили наемателите.

Тежко облягайки се на ръцете на двама от подчинените си, Килбърн бавно влезе в пустото помещение и разочаровано поклати глава при безнадеждната гледка. Когато се озова в офисите на втория етаж, той замислено прокара пръсти по дупчиците по стените, говорещи, че на тях са били закачени за разглеждане несъмнено важни документи.

— Нищо, сър — докладва командирът на атакуващия отряд. — Мястото е като изблизано. Но съседите казват, че са били тук само преди шест часа.

— Благодаря, майоре — каза Килбърн, извади от джоба си клетъчен телефон и набра номер. — Ще приберем господин Фоселис и ще видим ще може ли той да ни осветли какво е станало.

Зачака със слушалка на ухото, заслушан във все по-обезпокоително повтарящия се сигнал. На десетото позвъняване свали слушалката, премести я пред лицето си и впери недоумяващ поглед в компактното устройство, сякаш му заповядваше да призове някой на другия край.

После прекъсна.

— Пикаро… — прошепна той и хвърли телефона с такава сила през стаята на офиса, че той се заби в мазилката на стената. — Пикаро!

12.

Пустинята Невада можеше да бъде безкрайно неуютно и враждебно място. Място, където сред необятната природа могат да се загубят какви ли не неща.

Или поне така би могъл да си помисли пътникът в частния „Гълфстрийм Екзекютив“, ако му бе хрумнала мисълта да погледне надолу през прозореца по време на седемминутния полет. И ако беше през деня.

Само че бе нощ. А и мъжът, седнал в болничната количка до малката заседателна маса, имаше да прави по-интересни неща от това философски да разглежда пейзажа под себе си. Както в момента, така и по принцип.

Но особено в момента.

Според него самата идея за полета беше тъпа. Да се качиш на безбожно скъпата машина, за да пропътуваш някакви си четирийсет километра, бе чисто и просто потвърждение на начина на мислене на безчислената федерална бюрокрация.

В чиято многочисленост впрочем и той имаше пръст.

Но сега вече бе по-стар и най-сетне способен да вижда нещата такива каквито са, а не каквито бе очаквал да бъдат. Виждаше реалността, заплашваща да се превърне в негово проклятие.

Секретаря бръкна под масата за кислородната маска, която знаеше, че ще намери там. Вдиша няколко пъти от живителния газ и се опита да събере мислите си за заседанието, което го очакваше.

— Господин секретар? — помощникът му току-що се бе върнал от пилотската кабина.

— Да, Пол.

— Получи се кодирано съобщение от Норт Фийлд, че Килбърн е там и ни очаква.

— Благодаря ти, Пол.

Помощникът кимна и се обърна отново с лице по посока на полета.

— Пол?

Мъжът отново се обърна с готова заучена усмивка на лицето.

— Сър?

Секретаря пое глътка кислород, после неохотно отдели маската от лицето си.

— Скрий това, когато кацнем. Не е нужно Килбърн да…

— Веднага ще се погрижа, господин секретар.

— Благодаря, Пол.

Самолетът се наклони за заход към военновъздушната база Нелис в Норт Фийлд, а той отвори папката, дадена му само минути преди да тръгне от Зоната — папката, в която се надяваше да намери отговори поне на някои от тревожещите го въпроси.

Пет минути след това самолетът рулира в края на пистата, построена за машини, двайсет пъти по-големи от него. Когато бе заобиколен от яките и тежковъоръжените мъже от охраната, вратата се отвори. Пръв слезе помощникът на Секретаря и без колебание се насочи към мъжа, стоящ до командира на ротата.

— Господин Килбърн.

— Как си, Пол?

Съветникът отвърна с професионална усмивка:

— Отлично, сър. — После погледна към бинтования в шина крак и тежкия бастун: — С удоволствие разбрах, че операцията е минала успешно. — Без да трепне, Килбърн продължаваше да гледа бившия си сътрудник право в очите. — Той е с разрешен достъп — успокои Пол охраната след няколко секунди неловко мълчание. След това помогна на Килбърн да изкачи четирите стъпала и затвори вратата зад тях.

Обзавеждането в салона на самолета предлагаше няколко традиционни седалки в предната част, но останалото пространство бе организирано като малка заседателна зала. Имаше правоъгълна маса с по два стола от дългите й страни и по един на късите.

— Живи са значи — отбеляза Секретаря без предисловие, показвайки на Килбърн да седне в широкото удобно кресло.

— Така изглежда.

Безшумно появилият се стюард без подканване донесе поставка за крака и помогна на Килбърн да се настани. След това сервира питиетата и все така безшумно изчезна в пространството между салона и кабината. Възцари се мъчителна тишина.

— Е… за нас — каза Секретаря и вдигна чаша.

Килбърн не помръдна.

Секретаря се усмихна на невъзпитаното поведение на госта си. Правителствата идваха и си отиваха, политиката сменяше курса си ту наляво, ту надясно, само Том Килбърн си оставаше все същият.

И точно това обстоятелство доставяше най-голямо удоволствие на обречения старец.

— Добре, тогава за падналите — предложи нов тост той.

Килбърн вдигна поглед от пода, отсечено кимна и взе своята чаша.

— За падналите другари.

И двамата пиха на екс.

— Знаеш ли, Том — започна Секретаря, — колкото повече остарявам, толкова по-ясно виждам някои неща.

— Така ли?

Секретаря утвърдително кимна.

— Точно така. Голите предположения се превръщат в догма. Отчаяният курс на действие става напълно възможна реалност. Препъванията — забравен спомен. Всичко някак си… се нарежда като по поръчка.

Килбърн обаче бавно поклати глава.

— Страхувам се, че не споделям вашата убеденост, господин секретар. — Той горчиво се засмя. — Всъщност ще си призная, през последните месеци не съм изпитвал комфорта да се чувствам сигурен в нищо. — Той погледна Секретаря в очите. — И не знам да ви завиждам ли, или да ви съжалявам за вашата убеденост.

Студена тръпка прониза тялото на Секретаря. Мимолетно осъзнаване на моралните аспекти. Той на свой ред надникна в студените, безстрастни очи на човека пред него и изведнъж му се прииска срещата им да приключи колкото може по-скоро.

— Докладвай — късо заповяда той след дълга минута тишина.

— Ами… — започна Килбърн и се захвана да масажира крака си, — след като Пикаро освободи Фос, ние го обявихме за издирване във всички западни щати.

— На какво основание?

Въпросът накара Килбърн да се усмихне.

— Господин Пикаро и госпожица Търнър са обвинени в подпомагане бягството на опасен престъпник… а именно господин Фоселис.

— Не ми харесва да ги връщаме към нов живот. Ако медиите надушат…

Килбърн прекъсна Секретаря с рязък тон:

— Защо още съм тук, Майкъл? Тази работа е много по-подходяща за който и да е било от твоите… хора. — Думата прозвуча като изплюта. — Пусни ме да си вървя или ме убий веднага!

Секретаря кимна.

— Да, трябваше да те убия преди много години.

— Много са нещата, които трябваше да направиш още преди години.

— Том — каза Секретаря, след като си пое дъх с болезнено усилие, — нищо особено не се е променило през последните петдесет години. Нещата, които ни свързваха тогава, продължават да ни свързват и сега. И ние сме безнадеждно обречени един на друг, като ловеца и хрътката му.

Килбърн отново впери поглед в пода.

— Има случаи, когато кучетата се обръщат срещу господарите си.

Секретаря кимна напълно сериозно.

— Но способен ли си ти да се обърнеш срещу Джо и Макс? Можеш ли да ги оставиш голи и беззащитни в един свят, който никога не би могъл да ги разбере? — Той се поколеба. — Нещо повече… в състояние ли си да оставиш света гол и беззащитен срещу тях?

В продължение на цели пет минути двамата не проговориха нито дума повече. Двама воини с различни врагове — врагове, които никой от тях не можеше да докосне или да назове. Но врагове, в съществуването на които никой от тях не се съмняваше.

— Какво искаш от мен, Майкъл? — проговори накрая Килбърн с глас, по-мъртъв от този на живия труп пред него.

Вместо отговор, Секретаря плъзна папка през масата към него.

— Кажи ми как да го спра!

Килбърн погледна надписа на папката с диагонална червена лента, обозначаваща документ със строго секретно съдържание:

Той отвори папката и започна да чете.

— Никой не е в безопасност, Майкъл — каза Килбърн толкова тихо, че Секретаря се наведе напред, за да го чуе.

— Именно — съгласи се той, — нали това е и нашето верую.

Един друг район на пустинята изглеждаше гъсто населен. Стръмни канари се издигаха отвесно на безкрайната пясъчна равнина. Каменна преграда. Бариера, принуждаваща да я заобиколиш. Заплашваща със самото си присъствие да те смаже.

Двамата — крадец и наркоман — бяха пътували часове наред. В началото по първокласната магистрала, свързваща Лас Вегас и Ел Ей, после по мрежа от черни пътища, водещи към вътрешността на пустинята. За да спрат накрая в основата на скален откос, хвърлящ сянка в лунната нощ.

— Какво има тук? — попита Фос с глас, по-укрепнал, отколкото преди няколко часа. Инжекцията на „санитаря“ и адреналина на преживяното го бяха вдигнали на крака.

Поне за момента.

Без да му обърне внимание, Грег слезе от колата. Огледа се, направи обиколка в радиус от десет метра, за да се убеди, че са сами и едва тогава се върна при колата и чакащия го Фос.

— Слизай.

Нещо накара Фос да се поколебае.

Лицето на Грег бе застинала маска без изражение.

— Скапан ли си? Да ти помогна?

Фос бавно се измъкна от колата.

— Какво става? — осведоми се той с тон, изразяващ всички съмнения, изписани на лицето му.

Но Грег тръгна да заобикаля скалата. След няколко секунди Фос го настигна.

— Съжалявам, Грег… Не бих могъл да ти обясня колко много съжалявам.

— Имаш основания — кимна Грег.

Обиколката им продължи близо пет минути. Мълчаха. Изведнъж, малко след като колата се бе скрила от погледите им, Грег спря.

— Имаме проблем… Говоря за мен и теб.

— Знам.

— Сигурен ли си? — Фос не бе сигурен дали долавя сарказъм в гласа на своя приятел. — Защо не ми кажеш сам за него?

Но Фос бе неспособен да го погледне в очите.

— Наистина не исках да се случи така!

— Ти никога не искаш.

— Аз… аз… просто не знам какво да кажа. — Той млъкна, тъй като Грег се отдалечи на няколко крачки от него, после продължи: — Не трябваше да…

Изречението така и остана недовършено. Грег се извърна към него с револвер четирийсет и пети калибър, насочен право между очите му.

— Не трябваше, казваш! Това ли е всичко, което можеш да кажеш по въпроса? Защото ако е, ще се наложи да се постараеш повечко, старче! — сряза го той с нисък, заплашителен глас.

— Грег, аз…

— Не! — Грег изтегли назад ударника на огромния револвер.

Фос потръпна.

— Това, което направи, е много повече от онова, което би могъл да си представиш! — Той се приближи с няколко крачки към него. — Сега те знаят, че си жив! — обясни му той и пристъпи още една крачка към треперещия възрастен мъж. — Знаят и че Меган е жива. — Нова крачка. — Знаят, че и аз съм жив. — Последното каза, изръмжавайки. После заби револвера в окото на Фос. — И ще намерят склада, ако вече сам не си им разказал за него.

— Грег! Как бих могъл! — направи жалък опит да излъже той.

Тласкан от дива обич и животинска омраза, Грег замахна със свободната си ръка и отхвърли Фос назад към скалата. Той падна, по главата му се посипаха песъчинки, а Грег без никакво съчувствие се надвеси над него.

— Не казвай нищо! — Дишаше тежко, а от челото му капеха капки пот. Лицето му бе изкривено. — Всички, и имам предвид наистина всички, настояха да се отърва от теб. Години наред слушам само „Той е наркоман, Грег!“, „На него не може да се разчита, Грег!“. Но аз винаги те защитавах. Винаги съм… вярвал в теб!

Фос затвори очи, неспособен да издържи на натиска в окото. Питаше се дали ще чуе или усети изстрела, когато куршумът проникне в мозъка му. Вместо това почувства не особено ласкавото докосване на ръката на Грег върху потрепващата му буза.

— О, Фос! — прошепна Грег с изтощен глас.

После бавно седна в пясъка пред тресящия се възрастен мъж.

Фос се поизправи и бавно се плъзна назад, така че да може да опре гръб в скалата зад него. След две минути тишина проговори с глас, който Грег досега не бе чувал от него.

— Никой не може да спаси никого — каза той напълно трезво с абсолютно нормален тон. — Всеки се оправя както може. Спасява се сам или…

— Прав си — съгласи се по-младият мъж.

Грег стана, избърса песъчинките от ударника и отново насочи револвера към успокоилия се вече Фос. Когато проговори, направи това с тона на човек, взел неотменимо решение:

— Забрави за мен. Забрави за удара. Ти изложи на риск Меган. Део. Постави в опасност Роман и семейството му — мъже, жени, децата им. — Пръстът му легна на спусъка. — Всички те могат да отидат в затвора заради теб — поясни спокойно. — Могат да им отнемат децата и да ги дадат за отглеждане на чужди хора… все заради теб. — Фос видя, че пръстът започва да натиска спусъка. — Могат да ги убият заради теб. — Грег преглътна с усилие. — И заради мен. — Той направи крачка към Фос. — Така че не мога и няма да позволя това отново да се случи.

Фос погледна мъжа пред себе си, разбра истината в думите му и примирено кимна.

— Разбирам — каза той и се приготви за неизбежното. Фактът, че нищо не се случи, го изненада.

Грег стоеше, без да помръдва. Беше престанал да се поти — твърдото изражение на лицето му издаваше, че вече е взел решение. Револверът в твърдата му ръка не помръдваше.

— Пред теб има две възможности, старче. Само в името на старото ни приятелство. Едната… — Той направи къса многозначителна пауза. — … едната е да те убия тук, сега, в момента. Втората… Баба Петеркеш казва, че има стар, отдавна известен начин. Тя го нарича „церемония“. Която може с гаранция да излекува… — Гласът му издайнически трепна. — … или да убие.

Фос внимателно изгледа човека пред себе си. Видя решимостта му, почувства твърдостта, излъчвана от цялото му същество. Това бе човек, готов да дръпне спусъка. Нямаше никакво съмнение в това. Кошмарът сигурно щеше да го преследва — един от многото, откакто бе започнал по-големият кошмар на онова, в което неволно се бяха забъркали — но Грег щеше да го преживее.

Фос се сети за своите отдавна загубени деца. Син и дъщеря, отдавна отрекли се от него. Замисли се за похабения си живот. За погребаните надежди, за нереализирания потенциал.

За Грег.

Един непознат. Намерил го, опитал се да го спаси, прощавал му неведнъж и с готовност започвал всичко наново. Пак и пак, и пак. Истински син, ако не по кръв, поне по душа.

И разбра, че има само едно, едно наистина последно нещо, което може да направи за него.

Той протегна ръка.

— Дай ми го.

— Какво?

Фос поклати глава.

— Няма спасение. За такъв като мен няма никаква надежда. — Той въздъхна дълбоко и направи подканващ жест с протегнатата си ръка.

Грег се поколеба и му подаде револвера. Обърна се и с твърда крачка се отправи към колата.

— Сбогом, Фос.

— Сбогом, Грег.

Фос поглади по-тежкия от очакваното револвер. Прихвана го с двете си ръце, сложи и двата си показалеца върху тъничкия спусък и постави цевта наполовина в устата си.

Грег бе обърнал колата в посоката, от която бяха дошли. Седеше и слушаше радиото, когато някакъв звук привлече вниманието му. Изчака вратата откъм седалката до него да се затвори и пое обратно по тънещия в мрак път.

— Съжалявам, Грег.

Младият крадец погледна наркомана с нескрита враждебност.

— Слаб си — констатира той и думите му прозвучаха като върховна непристойност.

— Излекува или убива, така ли беше? — Фос не смееше да го погледне в очите, докато оставяше револвера в жабката.

— Така ми каза тя.

— Окей.

Възцари се тишина.

— Пострада ли някой заради мен?

Грег поклати глава:

— Изнесохме се от склада за по-малко от два часа след като научихме.

— Радвам се — въздъхна Фос с истинско облекчение.

Когато се качиха на магистралата, Фос започна да се озърта.

— Къде отиваме?

Грег за пръв път се усмихна. Само за миг, после усмивката му изчезна. Скри се, сякаш изобщо не я бе имало, под твърдия, осъдителен поглед.

Но Фос я бе зърнал и се зарадва.

Три часа по-късно колата спря пред каменна ограда с тежка порта в нея.

Намираха се в близост до старото жп депо на Лас Вегас — място, където се появяваха хора, само когато идваше холивудски екип, за да снима някой екшън. Иначе тук отдавна вече нищо не ставаше, нямаше къщи, нито хора — изобщо нищо нямаше.

Имаше само изоставена жп линия и онова, което се намираше от далечната страна. Младеж по джинси и яке се приближи уж между другото до тях, надникна в купето на колата и се облегна небрежно на прозореца на шофьора.

— Да знаеш къде е Талбът стрийт, приятел? — подметна той.

— Една-две преки на юг, мисля.

— Не си ли сигурен?

Грег само повдигна вежди в отговор.

Младежът сви рамене и се отдалечи все така, без да бърза. Трийсет секунди по-късно решетката на портата се плъзна встрани.

Грег влезе и спря веднага след като я подмина. Появи се втори младеж и откара колата нанякъде след като от нея слезе и Фос.

Стояха в периферията на онова, което старите вегасци наричаха „Неоновата морга“. Поставени на дългата си страна, едни натрупани една върху друга, други, извисяващи се по на десет метра над останалите, тук бяха нахвърляни красиви, незапалени неонови реклами.

Един съобщаваше „Минерална баня Фламинго“, друг прокламираше „Ел Ранчо Вегас ви приветства с добре дошли в Рая!“. Гледката беше сюрреалистична — стотици пръснати без особен ред неонови знаци, нямо крещящи своите някога заслепяващи послания в празното пространство. Определено най-необичайното сметище в света.

— Откъде си научил за това място? — попита Фос, докато следваше Грег към вътрешността на това странно място.

— Роман знаеше за него. Бродещи цигани в миналото идвали някога тук, за да се метнат гратис на някой минаващ влак. — Двамата влизаха все по-навътре по посока на тъмните бунгала с ламаринени покриви. Той кимна към паянтовите постройки. — Тук навремето имало ремонтни работилници, използвани от депото. Когато някаква верига хотели изкупила земята през 50-те, собствениците решили просто да ги оставят така, вместо да харчат пари да ги събарят.

— Умно.

Грег спря на няколко метра от най-близкото до тях бунгало.

— Покривите не текат, счупените прозорци сме закрили с окачени одеяла, а електрическата инсталация се оказа непокътната. Всяко бунгало може да подслони до четиридесет души. — Той посочи с пръст. — Номер едно е обща спалня, в две е командният пункт, в три — компютърна и фотолаборатории, в четири — транспортен отдел и автосервиз.

Грег замълча и спря. Към тях се приближаваше група от трима души.

— Слава тебе, Господи, че се върнахте без нищо да ви се случи, братко — каза Роман и хвърли поглед на Фос: — А, ти още си бил жив.

Възрастният мъж се почувства засрамен и неспособен да погледне в очите хората, които така лесно бе предал, че заби поглед в земята.

— Нещо по-особено? — тихо се поинтересува Грег.

Роман обаче изобщо не му отговори, все така настойчиво загледан във Фос.

— Върви с тези хора. Ако се опиташ да си доставиш наркотици, да напуснеш или да установиш контакт с някой отвън, те ще те спрат. — Той замълча, но цялото му същество излъчваше гняв. — Опитай се само да направиш нещо, което отново би могло да застраши нашите деца… преди, по време на или след лечението. — Той направи нова драматична пауза и приближи за по-убедително лицето си на сантиметри от това на Фос. — … и аз собственоръчно ще те убия!

Двамата му спътници пристъпиха напред и поведоха Фос сред купищата мъртви неонови реклами.

— Грег?

Но приятелят му стоеше с гръб към него. Когато те изчезнаха сред рекламните знаци, Грег се обърна към Роман.

— Той ще ми трябва след не повече от пет дни.

— Дотогава ще знаем. — Роман направи знак към второ бунгало. — Случиха се доста неща.

Грег го последва.

Влязоха вътре и Део вдигна поглед към тях. Лицето му бе загрижено.

Грег го поздрави с кимване и Део отново насочи вниманието си към разстланите върху масата карти, които изучаваше.

В дъното огромното ламаринено бунгало бе преградено с параван, отделящ офиса на Грег от останалата част. Когато влязоха там, Ласло и Меган седяха до масата.

— Как е той?

Меган изглеждаше неестествено бледа. От целия екип тя най-тежко бе приела неочакваното развитие на събитията. Имаше усещането, че контролираният хаос по преместването им тук бе върнал всички спомени за Килбърн и двамата Маккътчън.

— Добре е… — уклончиво отговори Грег и кимна към външната и по-шумна част на преградената стая. — Ще ни извиниш ли за минутка?

— И без това трябва да разгледам новополучената видеотехника. — Тя се отправи нататък. — Молих се за него — прошепна Меган, когато минаваше покрай тях.

Когато останаха сами, Грег изморено се отпусна на малкия диван.

— Какво се е случило?

Ласло погледна в бележника си на масата.

— Атакували са склада преди няколко часа. С много хора и много оръжие. И с много… ъ-ъ-ъ… шум.

— Степента на оперативната ни готовност е към седемдесет и пет процента — намеси се Роман. — Всичко ще бъде както си беше най-много след… — Той погледна часовника си. — … след най-много два часа.

— Всички са добре — допълни Ласло. — Е, това място не е дворец, но циганите никога не са имали нужда от палати, нали така? — Изведнъж погледът му стана по-твърд, жестовете му по-решителни. — Има обаче един проблем.

Роман вдигна предупредително ръка, но Грег му направи знак да не се намесва.

— Казвай.

Ласло го погледна.

— Трябваше да го убиеш в пустинята.

— Знам.

— Още не е късно. Ако не искаш сам да го направиш — сви той рамене, — мога да се погрижа аз.

— Не.

— Това е глупав и неприемлив риск.

Грег разтри налетите си с кръв очи.

— Имам нужда от този човек. Това, което той може да направи с компютъра, ще ми спести седмици, ако не и повече. И ще ми осигури значително по-висока вероятност за успех. Дявол да го вземе, без него може би изобщо няма смисъл да се захващаме.

Роман кимна.

— Разбираме това. Но ако той изобщо оцелее, ще има на разположение по-малко от седмица — рече той и разпери безпомощно ръце. — Какво би могъл да направи за една седмица? Ако — и нека не забравяме, че става дума за едно голямо „ако“ — оцелее, ще излезе прекалено слаб и дори допускам, че няма да е в състояние да мисли логично.

— Намери друг компютърен специалист. Бихме могли да… — Ласло бе прекъснат от загубилия търпение Грег.

— Аз съм склонен да чакам — заяви той с явното желание да сложи край на дискусията.

— Не бих искал да поверя съдбата на моето семейство на този жалък, болен гадж.

Поглеждайки в очите гневния мъж, Грег бавно стана и заяви:

— Не се налага да го правиш.

— Мислиш ли?

— Поверяваш я на мен — отговори той, без да отмества своя поглед.

Ласло се вгледа внимателно в изморените очи на техния водач и кимна.

— И Бог да ни е на помощ.

В този момент същата молитва бе мълчаливо произнасяна на друго място, в странното гробище на неонови реклами.

Голяма, ярко оцветена палатка, заобиколена от трите си страни с отдавна изгаснали реклами на хотел „Лендмарк“, бе разпъната встрани от ламаринените бунгала. Със синия си покрив и стените на синьо-зелени райета, тя повече приличаше на циркова шатра, отколкото на център за високи технологии.

Но баба Петеркеш, която вече няколко пъти през последния час бе отправяла към небесата думите на късата молитва, бе настояла церемонията да не се провежда в бунгало, състоящо се от алуминиева ламарина и дъсчени летви.

Палатката се бе появила в резултат на настояванията й.

Двамата пазачи на Фос седяха пред единствения вход, пушеха, съзерцаваха звездното небе и бяха готови на всичко, само и само да отвлекат мислите си от онова, което ставаше вътре. Бяха млади мъже, родени и израснали в Мичиган. Младежи, горди с това, че са загърбили старите навици и начини на прехрана. И с това, че макар да си оставаха цигани по сърце, едновременно с това бяха и цигани в края на двайсети век.

Но дори те се прекръстиха и целунаха талисманите си като чуха началото на церемонията зад платнището на входа.

Фос лежеше на походно легло, застлано с гумен чаршаф. Беше чисто гол и всеки сантиметър на кожата му бе намазан със зеленикав полупрозрачен гел. Китките му бяха бинтовани с груба вълнена тъкан и завързани над главата му. И глезените му бяха завързани. Лежеше неподвижен и очакваше със смес от любопитство и страх онова, което предстоеше да се случи.

Когато го бяха изправили пред баба Петеркеш, тя бе проявила ужасяваща откровеност.

— Това ще бъде най-голямото изпитание, на което някога си бил подлаган — каза му тя, докато той се събличаше. — Бил си в плен на демоните толкова дълго — тъжно поклати тя глава, — че те ще се борят с всички сили да те задържат.

— Какво… какво трябва да направя?

Старицата бе започнала да го обикаля, внимателно разглеждайки кожата му и костната му структура. Гледаше го толкова съсредоточено, сякаш искаше да проникне вътре в самото му тяло. Когато отново застана пред него, спря и го погледна в изплашените очи.

— Искай да живееш — отговори му тя със силен глас. — Трябва да искаш да живееш, за да имаш сили да се пребориш с демоните, които ще долетят. И с онези, които вече са се вселили в теб.

— Как да…

— Довери се на Бога — бе всичко, което го бе посъветвала тя.

В този момент старицата използваше червена пудра, с която оформяше някакви шарки върху гела. Вършеше работата си, мърморейки неразбрано и тананикайки странна напевна мелодия.

На Фос му ставаше все по-горещо. Никога през живота си не бе изпитвал подобна горещина. Искаше му се да скочи, да изхвръкне през входа на палатката, да намери басейн или езеро и да се хвърли в него. Дори изпробва възлите върху крайниците си, но установи, че те изобщо не поддават. Гелът, както с миризмата си, така и с усещането върху кожата му, го караше да изпитва непознато за него чувство на клаустрофобия. Едновременно с това започваше да усеща първите добре познати симптоми на наркотичен глад.

Но той се бе оставил на разположение на тези хора. Хората, които Грег често бе наричал „изцелители на души“. Фос добре си спомняше колко необичайно бе звучала тази фраза в устата на иначе безцеремонния млад мъж.

— Господин Фоселис, готов ли сте да живеете?

Въпросът прозвуча крайно странно на легналия мъж, но той усети истината в него.

— Не съм сигурен — отговори Фос и преглътна напиращите да бликнат сълзи в очите му.

Баба Петеркеш тържествено кимна.

— Това е първата стъпка.

Тя отиде до една ниска масичка, взе от нея два предмета и се върна при него.

— Боже, който си на небесата — извика тя с напевния си глас, — чуй твоя смирен слуга. Призовавам те да свалиш своя взор върху нас и да ни защитиш от тъмните изчадия, които започват да се събират.

В едната си ръка държеше звездата на Давид, а в другата прост дървен кръст. Старицата вдигна и двете си ръце.

— Нека вярата на този мъж, символизирана от Давидовата звезда, да ни споходи в този момент и на това място, и да помогне в часа на върховна опасност на вярващия. Нека вярата на този мъж, символизирана от Исус, който е и Син Божи, да ни обгърне в този миг на върховно изпитание.

Тя докосна покритото с гел чело на Фос със звездата на Давид. И завърза кръста в основата на леглото.

— Готов ли си?

Фос дълбоко си пое дъх и кимна.

Старицата втъкна голямо парче кожа в устата на Фос и му нареди да я захапе с всичка сила.

— Бенци Йоска — прошепна тя, взе запалена свещ и докосна с пламъка гела върху гърдите на стария нещастник.

Той експлодира в яркосини, оранжеви, червени и зелени пламъци. С пращене и хвърляне на искри, голям облак дим се издигна към покрива на палатката, скрил под себе си тялото на Фос.

Мъжете отвън чуха стенанията му и неспокойно пристъпиха от крак на крак.

Пламъкът изгасна също така неочаквано, както бе избухнал.

Фос остана да лежи неподвижен в леглото — черен, покрит със сажди силует.

Баба Петеркеш се изправи до него. Молеше се на глас и не откъсваше поглед от почернялото тяло, търсейки някакви, дори минимални признаци на живот в него. След цяла вечност, гръдният кош на мъжа бавно се повдигна и отпусна.

— Йонка — промълви тя, взе хавлиена кърпа и започна да го бърше в подготовка за следващия сеанс.

Отне й най-малко час да го почисти от изгорялата мазнина. Следващият час мина в оглед за изгаряния и в грижи за тези, които откри. След това отново го покри със саморъчно приготвения гел.

— Бъди силен — каза тя на изпадналия в безсъзнание мъж. — Още не сме се преборили със злите сили. Почини си добре, защото ни чакат нови изпитания.

Някаква мисъл упорито кръстосваше из главата на един мъж в стая на несъществуваща официално база — база в част от пустинята Невада, която според някои криеше тайните на вселената.

Килбърн лежеше на ниска мека кушетка. Шината на крака му беше свалена и електронен невростимулатор, последна дума на техниката, нежно масажираше мускулите на счупения му крайник. И по някакъв необясним начин правеше неприятната болка малко по-поносима.

Листа от досието на Хадеон лежаха пръснати върху малката масичка за кафе и в скута му — неорганизиран информационен масив, покрил възрастния мъж както в буквален, така и в преносен смисъл на думата.

Анализът беше приключил. Сега бе настъпила фазата за размишление.

Размишления относно Виктор Йейл Хадеон.

Отпивайки поредна глътка от питието си, старият ветеран от множество битки и войни (тайни, явни и не толкова явни) позволи на мислите си да се отклонят.

Роден преди близо четиридесет години, Виктор Хадеон бе отгледан от така и неомъжилата се негова майка в бордеите на няколко от големите американски градове.

Жената, станала първопричина за проблема, превърнал се в основна грижа на Килбърн през последните няколко месеца, бе починала млада. И бе оставила Виктор сам на света и на превратностите на съдбата. Всъщност и тя, и баща му бяха наркомани.

„Интересно — помисли си той — колко често се сблъскваме с изоставянето в нашия живот: Хадеон е изоставен от родителите си, Маккътчън — от родината си, Джо и Макс от техните… от другите, а аз — от Бога.“

Още в детска възраст младият Виктор бе показал афинитет към онова, което бе съдено да се превърне в дело на живота му. Без никаква друга причина, прехласването по един човек, с когото не го свързваше нищо друго, освен може би съвпадението на имената, младото момче бе показало, че притежава ярък талант.

Беше започнало да чете до умопомрачение. Всичко писано за Лайнъс Йейл младши, започвайки с историята на ключарството, през развитието на охранителните системи в миналото, в настоящето и за в бъдеще. Още преди да бе навършил двайсет, Виктор си бе създал сред международните експерти по охранителни системи репутацията на изключителен специалист. Репутация, граничеща с нещо повече.

За осиновилия го баща — с гениалност.

За другите, понасящи тегобите около неговото израстване — с нещо далеч по-обезпокоително.

Каквото и да бе, то бе расло и избуявало заедно с младежа. За да се стигне до един момент, когато открито се бе заговорило за терапия, „програми“ и прибиране на „подходящо място“.

Един ден Виктор бе изчезнал.

Озовал се бе в Париж. Арестували го от „Сюрте“24 след серия смели обири с взлом в някои измежду най-богатите къщи из района на Булонския лес. Веднага попаднал в полезрението на вербовчиците от разузнавателните служби на НАТО. Предложението, което му направили, било просто и той веднага приел.

Така започнала „официално санкционираната“ му кариера.

Килбърн остави документите, които през последните няколко минути разсеяно бе чел, и позволи на мислите си да поемат собствен ход, лежейки със затворени очи. В съзнанието му бавно се оформяше пъстрата мозайка на един живот.

Нямало посолство, консулска служба, външно министерство или военна база, способни да спрат младия крадец. Уменията му, дотогава само плод на таланта, и в резултат — недостатъчно рафинирани, бързо разцъфтели под грижите на най-добрите учители на шпиони, с които Запада разполагал. Когато започнал работа за най-секретните ведомства, вече бил смятан за природен феномен.

И тогава нещо тръгнало накриво.

Външно Виктор с нищо не се променил. Останал все така спокоен, тих и вглъбен. Безпогрешно подпомагал работата на специалистите в най-тайната американска шпионска организация, чието име било известно на малцина.

Известен терорист бил намерен екзекутиран зад стените на строго охранявания си замък в Бавария.

Свален африкански държавен глава бил намерен застрелян от упор в заключено хранилище.

Американски мошеник, злоупотребил с голямо количество ценни книжа и избягал от страната, бил открит с огнестрелна рана в главата, докато се намирал под грижите на най-добрата, най-скъпата и разполагащата с най-съвременна техника охранителна компания.

След триумфалните удари Виктор изчезвал в тъмните улички на Европа. Скривал се, изпарявал се и се появявал само след повикване чрез предварително договорена частна обява в следобеден парижки вестник.

Началниците му започнали да споменават в докладните си за „вроденото ледено безразличие на Виктор към естеството на възлаганите му задачи и едновременно с това пълната му нетърпимост към всеки опит някой да надникне в личния му живот“. Съобщавали и за „засилващата му се отчужденост от екипите, с които работел“.

Но в света на тайните операции неща от рода на особености на характера и лошо отношение не се смятали за важни.

Естествено, стига работата да вървяла.

Така дошъл денят, в който Виктор не реагирал на обявата за установяване на контакт. Започнало издирване, последвали заповеди да бъде задържан при първа възможност, привикани за разпити били най-различни хора.

Само че Виктор го нямало и не само че го нямало, ами изчезнали и всички досиета с неговото име. Включително и намиращите се в компютри, достъпът до които се контролирал от сложни програми. Както и всички негови скорошни снимки.

Килбърн отвори очи и натисна бутона до главата си. Миг по-късно в стаята влезе Пол.

— Сър?

— А-а, Пол… Би ли ми намерил телефонния номер на службата за частни обяви в „Лас Вегас Сън“?

— Веднага, сър.

Младежът взе дебелия указател на Лас Вегас, а старецът в леглото прегледа документа, търсейки описание на изискванията за оформяне на обявата за връзка, която бяха използвали в Париж.

Той взе номера от помощника си, освободи го с кимване на глава, после извади клетъчния си телефон и набра редакцията.

— Отдел „Обяви“ на „Сън“, моля?

— Да-а… Може ли да поместя лична обява в днешния брой?

Гласът от другия край на линията се поколеба.

— Съжалявам… Броят приключи преди два часа.

— Добре… В такъв случай искам да помествате обявата, започвайки от утре. Без прекъсване, докато не ви се обадя пак.

Килбърн продиктува данните на специалната си кредитна карта, изключваше всякаква възможност да бъде проследен по нея, и започна с текста на обявата:

Опитът изглеждаше предварително обречен на неуспех — в това Килбърн нямаше съмнение. Не съществуваше никаква гаранция, че Виктор Хадеон ще отвори страниците на „Сън“, или че ако изобщо си купи вестника някой ден, ще стигне до страницата с личните обяви. Бяха изтекли над десет години от деня, в който за последен път го бяха привиквали по този начин.

Хадеон можеше да се намира в другия край на Америка. Това определено би било най-здравословното за него.

И все пак никакъв подход, маневра или тактика не биваше да бъдат пренебрегвани в името на висшата цел — опазването на тайната, останала дълбоко заровена над половин век, а днес едва ли не извадена на показ и всъщност разчитаща само на някаква си крехка врата с евтина ключалка.

Врата, на чийто праг вече стоеше човекът, който заплашваше да пъхне ключа в нея.