Взлом

13.

— Пазач!

— Виждам го.

Грег погледна младия циганин и се усмихна несъзнателно. Гласът на Лукаш може и да бе напрегнат, но тялото му изглеждаше напълно отпуснато. Изглеждаше като че ли съзнава опасността, но не й отдава по-голямо значение от нужното.

Очите на младежа останаха приковани в човека от охраната, който мина на десетина стъпки от скривалището им.

Тежковъоръженият охранител хвърли небрежен поглед из помещението на подземния гараж, после се отправи към бокса на охранителната система. Извади малък алуминиев ключ от кутията, вкара го в таймера и рязко го завъртя. После го върна на мястото му без забавяне, отвори вратата и излезе през нея.

Двамата крадци незабавно пристъпиха към действие.

Те прекосиха тичешком помещението в посока към оградената с метална мрежа зона в далечния край на гаража. Лукаш посегна към простия на външен вид катинар върху вратата, но здравата ръка на Грег го сграбчи за китката.

— Никога не се отпускай! Даже когато ти се струва, че няма нищо особено. — Той втренчено изгледа циганина. — Особено тогава!

Лукаш кимна и свали многофункционалния уред с различни датчици от колана си. Щракна ключа на захранването и го поднесе към вратата.

— Говори…

Лукаш послушно започна да обяснява, докато разчиташе индикацията:

— Започваме със сканиране в широка честотна област… Нищо. Сменяме в горния край на спектъра… Нищо. Отиваме в долната част… Ни… А, какво беше това?

Без да променя интонацията си, с най-обикновен глас, сякаш за да го успокои, Грег го подкани:

— Просто разчети показанията.

— Ъ-ъ-ъ… — Лукаш неспокойно облиза устни. — … 0.758 ампера в обхвата под един ом. Това е…

— Забрави числата — напомни му Грег и го подкани: — Опитай се да го видиш.

— Не съм сигурен…

— Отпусни се… представи си… Нарисувай в съзнанието си картината на йони и тахиони, пронизващи пространството. Виж огнените следи, които оставят, вгледай се в цветовете. Почувствай топлината на всяка микроексплозия. Затвори очи и стани част от нея. — Лукаш послушно изпълняваше съветите с лице, напрегнато от концентрация. — Сега — продължи шепнешком Грег след няколко секунди, — поеми тази картина, спри я в съзнанието си и едва тогава отвори очи. — Очите на момчето внезапно се отвориха. — Какво виждаш? — Талантливият млад циганин нямаше представа колко важен бе този въпрос за Грег и колко дълбоки бяха изводите, които учителят му щеше да си направи след отговора му. — Какво видя?

Лукаш впери поглед в блестящата мрежа и шкафчетата, монтирани в стената зад нея. Насочи внимание към захранващите кабели, излизащи от тях и потъващи в привидно голия циментов под.

— Вратата е чиста — каза той след няколко секунди.

— Защо?

— Дисперсията на излъчването щеше да бъде по-различна, ако оградата е под напрежение.

— И как щеше да изглежда?

Лукаш се замисли за миг, после сви рамене.

— Не знам. Но щеше да изглежда иначе.

Грег го потупа по гърба.

— Да видим сега какво можеш да направиш с един стандартен катинар модел 22.

Стандартният катинар модел 22 се предаде след няколко секунди нежно човъркане във вътрешността му.

Десет минути по-късно вече бяха приключили и без излишно суетене се бяха измъкнали през охранявания (от обезвредена система) евакуационен изход в случай на пожар. И също така делово бяха посрещнати от Део, дошъл да ги вземе с крадена по този повод кола. А след час бяха обратно в базата.

— Е? — Ласло не скриваше нетърпението си да научи новините.

Грег започна да се преоблича и успокои с жест опасенията на приятеля си.

— Става.

Ласло изпусна задържания в гърдите му въздух с такова облекчение, сякаш се бе страхувал да диша през времето, през което двамата крадци бяха отсъствали.

— И за миг не съм се съмнявал — подметна небрежно той, като отвори вратата. — Ще се видим на съвещанието — рече той и излезе, мърдайки устни в безмълвна молитва.

Грег кимна и продължи с преобличането. Но мислите му летяха другаде, а съзнанието му вече бе ангажирано с цялата онази работа, която трябваше да бъде свършена през следващите няколко дни. И с онова, което се бе случило през последните седем.

Това, че момчето бе издържало решителния функционален тест, бе добре. Този факт му даваше надежда, че може да разчита на известна помощ. Една грижа по-малко. Разбира се, предизвикателствата, срещу които щяха да се изправят в пустинята — да не говорим за другите, които несъмнено ги очакваха в базата — щяха да бъдат значително по-респектиращи. Ала от друга страна, никакво обучение не би могло да подготви напълно нито Лукаш, нито който и да е било друг на негово място, за онова, което им предстоеше.

Той се отправи към бунгало номер две, оставяйки мозъка си да прескача от проблем на проблем, анализирайки съществените моменти в плана, който постепенно се бе оформял през миналата седмица. Планът залагаше на комбинация от пресметнат риск и импровизирана предпазливост. Макар рамките му да зависеха най-вече от климатичните особености на пустинята, в него имаше няколко… варианта, разработени от Грег като нестандартни алтернативи на конвенционалното мислене, с което очакваше да се сблъска.

Но този план в значителна степен зависеше от божия пръст на двайсет и второ или двайсет и трето число от месеца.

Задната половина на бунгалото, предназначено да играе ролята на команден щаб, беше разчистена. Трима от най-яките мъже в екипа охраняваха паравана, разделящ вътрешността му надве. Те кимнаха на Грег да мине, когато наближи, но не пропуснаха да забележат намръщването му, когато видя затъкнатите в коланите им пистолети.

Това бе станало повод за първата криза през изтеклата седмица.

— Дявол да го вземе! — бе изкрещял Роман. — Аз лично бях там! С очите си ги видях! — Той повдигна купа увеличени снимки. — Сам се убеди! Бяха тежковъоръжени — най-вероятно редовна армия или десантни части. — И беше замълчал, оставяйки Грег да разгледа снимките. — Аз отговарям за тези хора — бе продължил след малко той, правейки широк жест с ръка по посока на хората отвън. — Те се съгласиха да участват, защото им дадох думата си, че ще им се заплати и че ще оцелеят!

— Не обичам оръжието — бе отговорил Грег, хвърляйки снимките обратно на масата. — И не ми харесва онова, което върша, да има нещо общо с оръжието.

Роман повдигна пистолета четиридесет и пети калибър, който предвидливо бе взел от колата на Грег.

— В такъв случай, какво е това, ако мога да попитам?

— Това е съвсем различно. Тук става дума за личен проблем. — Той отиде до одеялото, изпълняващо роля на перде, и надникна към мъждивата светлина откъм палатката в далечината. — Въпрос на лична чест.

Роман бе кимнал.

— Да. И моето е личен въпрос. И лична чест.

После двамата дълго бяха мълчали. Накрая Грег се бе обърнал към стария си приятел.

— Добре… Но искам да се ограничиш само с най-необходимото. Без позьорство и стойки, скрито, и само в ръцете на най-уравновесените хора, с които разполагаш.

Така бе настанал мир. До следващата криза.

Грег мина покрай охраната, влезе в импровизираната стая за заседания и кимна на хората, които вече се бяха събрали там.

Меган седеше отстрани на масата, държеше в ръце многофункционално дистанционно и преглеждаше от разстояние касети със записи на телевизора, поставен в дъното на помещението.

Ласло и Роман прелистваха скрепените с щипки листа в бележниците си. Двамата нещо си шепнеха, съгласувайки решенията, чието вземане предстоеше.

Фос — да, това наистина бе Фос! — седеше отделно от останалите, пред включения монитор в далечния ъгъл на стаята. Изглеждаше като хибрид между Юл Бринер и Оливър Харди — главата му бе обръсната (и частично превързана) и розова, а на устната му се мъдреше рядък, едва набол, петдневен мустак.

Но в погледа му имаше умиротворение, каквото Грег не помнеше някога да е забелязвал в него. И оставения сякаш с нажежено желязо печат на невъобразима болка.

— Део още ли го няма? — попита Грег, спирайки зад гърба му.

Фос не повдигна глава. Грег имаше усещането, че през седмицата, изтекла откакто се бе присъединил отново към екипа, Фос така и не се бе осмелил да погледне някого в очите.

— Преди малко се прибра — отвърна той с безизразен, изморен глас. И гласът му бе чужд — в него отсъстваха добре познатите на всички нотки на възбуда или завалената интонация в зависимост от фазата, в която се намираше. Нямаше и следа от сарказма, от сърдитостта, от нескопосаните му шеги и вечната тревожност.

Човекът, с когото Грег бе свикнал и когото бе заобичал, си бе отишъл.

За миг, само за един безкрайно кратък квант време, Грег се запита дали с излекуването на този човек той не бе загубил завинаги своя приятел. Запита се наистина ли това измъчено човешко създание, прегърбено над клавиатурата и отпиващо от време на време по глътка диетична сода, е било някога негов приятел. Или е наричал свой приятел онова създание, което индивидът на име Фос бе намирал в спринцовките.

Притеснен от обхваналите го съмнения, той се обърна и зае мястото си край дългата маса.

Залови се да преглежда записките си, но хвърляше крадешком погледи към Фос. Състареният неимоверно мъж често въздишаше и не спираше да сплита пръсти, сякаш не можеше да си спомни какво трябва да им нареди да правят.

— Демоните в него ги няма — беше обяснила на Грег баба Петеркеш. — Отровите в тялото му са изчистени. Паяжините около мозъка му са изгорени.

— Благодаря ти Господи! — беше прошепнал Грег.

И старицата бе кимнала в знак на съгласие.

— Да, точно това трябва да направиш.

Грег бе хвърлил поглед към вътрешността на палатката. Няколко циганки се бяха скупчили около Фос и превързваха изгарянията му. Други го хранеха със супа. Мъжът изглеждаше по-стар, отколкото Грег смяташе, че е възможно, и това го накара да извърне глава от странно притеснителната картина.

— Кога ще може да се захване с работа?

Старицата дълго не бе казала нищо. А когато накрая бе проговорила, тонът й бе подчертано заплашителен.

— Ти си един от нас, Грег! Не по рождение, а по начин на живот. Това е по-важно от кръвта, течаща в жилите ти. Може и да живееш в света на гаджите, но едновременно с това уважаваш и разбираш нашите обичаи. Затова сега ти говоря, както говоря с Роман или братята му, които са излезли от утробата ми. Ти си ром, Грег. Но приятелят ти не е. Демоните и отровите вече ги няма. Той е… — Тя се замисли, преди да се спре на подходящата според нея дума. — … избавен?

— Изцелен.

Старицата бе кимнала.

— Да. Изцелен е. Спасен е от властта им върху себе си. — Тя погледна високия мъж в очите. — Но все още е гадж. Все още е без вяра и все още има нужда от малко Божия любов. — Беше въздъхнала тежко. — Такъв живот… — После бе продължила с нескрито състрадание: — Кой би могъл да каже колко дълго ще може да се съпротивлява на демоните, които ще искат да го върнат обратно в мрака?

— Разбирам — тихо бе отговорил Грег. — И ти благодаря за онова, което си направила.

Беше се обърнал да излезе от палатката, но тя го бе спряла с изненадващо силната си ръка.

— Веднъж, преди много години, ти ми върна моя син. Докато съм жива ще пазя твоя приятел от тъмнината. — В този миг тя се бе усмихнала. — Да знаеш колко силно се надявах това някога да се случи — да ти се издължа за онова, за което не може да бъде платено. — После бе сложила нежно пръсти върху устните му, защото Грег бе направил опит да възрази. — Не. Никой не може да промени тази истина. — Вътре в палатката помагаха на Фос да стане от леглото. — Но знай едно — няма значение какво искам аз, ако той — и тя бе кимнала към немощния мъж, едва стоящ на краката си — не иска да живее.

Грег се улови, че се е загледал неприлично дълго във Фос и бързо отмести поглед.

— Ей! — усмихна му се появилият се междувременно Део. — Извинявам се, че те връщам оттам, където се намираше, но си помислих, че ще се зарадваш на една добра новина.

Грег слабо се усмихна и се облегна на стола си.

— Ти знаеш най-добре.

— Говорих с човека — подметна Део и приседна на ръба на масата.

— И? — нетърпеливо попита Грег, мигновено забравил за измъчващите го през последните дни тревоги.

— Човекът каза, че няма проблем, стига ти да удържиш на думата си. И не иска пари. Каза, че ако ти направиш онова, което твърдиш, че можеш да сториш, той ще бъде заинтересован да направи за теб всичко.

— Това наистина е добра новина — сериозно кимна Грег.

— Да, така е — съгласи се Део. — Между другото, каква част от истината знае той?

Макар службите на ЦРУ още да не се бяха добрали до тях, въпреки най-съвременната технология, с която разполагаха, местната мафия вече бе надушила присъствието им. Беше изтекло само денонощие, след като се бяха нанесли в неоновата морга, когато босът на клана, вършеещ из жп депата на Вегас, бе дошъл на визита.

Не че това ги бе изненадало. Ни най-малко. Все пак намираха се не къде да е, а в Лас Вегас. Град, който все по-силно попадаше в примката на корпорациите и все по-силно биваше избиран като място за семеен туризъм, но едновременно с това и град, в чието тъмно сърце продължаваше да се таи създалият го демон.

Део бе изиграл ролята на посредник. Беше се срещнал с боса на два пъти и го бе уверил, че хората, които представя, са готови да платят разумна сума като залог за бъдещи добри отношения, срещу правото да установят базата си тук. И човекът на мафията не бе видял никакъв проблем в това да позволи на циганите да вършат онова, за което са дошли. Та нима цигани и италианци да не живееха в разбирателство вече години наред?

Но младият мафиот се бе оказал достатъчно прозорлив, за да усети по малкото, което му бяха позволили да види, че мащабът на замисляната операция е на ниво, надвишаващо неговата компетентност. Така че скоро бе осъществена нова среща.

Грег бе привикан в едно ранчо, южно от Вегас, бяха го претърсили и го бяха отвели, за да се срещне с „човека“.

— Чух, че си мъртъв — бяха първите думи на делнично облечения осемдесетгодишен старец.

— И аз съм чувал същото нещо за теб от време на време — бе свил рамене Грег.

„Човека“ се бе усмихнал.

— Окей — беше се съгласил той и бе направил жест към вратата, канейки Грег на разходка по моравата пред ранчото си, където не липсваха никакви удобства. — Та, какво казваш, че искаш?

— Разрешение.

Думата бе накарала домакина да спре като закован.

— Защо бях останал с впечатлението, че днешните младежи са загубили представа какво означават добрите обноски?

— Нямаше да дойда, ако твоите хора не ни бяха намерили.

Старецът внимателно бе изгледал Грег.

— Чувал съм, че казваш нещата без заобикалки. — След това бе замълчал за известно време. Грег бе останал да чака с напълно безизразно лице. — Какъв е ударът?

— Това си е моя работа.

— Нищо подобно — беше го контрирал „човека“, слагайки слънчевите си очила. — Аз ще преценя колко ще трябва да платиш, а това зависи от удара.

Грег го бе изслушал, без да помръдне от мястото си.

— Моят бизнес — изразително бе произнесъл той, — никъде не се пресича с твоя. И няма да има никакво отражение върху онова, с което се занимават твоите хора, независимо дали става дума за протекция, или за патронаж. Ще останем в неоновата морга най-много две седмици, после ще се махнем оттук завинаги.

— Не е достатъчно — бе свил рамене „човека“.

— Повече от това няма да кажа.

Мъжът бе вдигнал поглед към лицето на Грег, който съзнателно бе позволил там да се появи предизвикателно изражение, макар и леко туширано от съобразяването със съществуващите традиции.

— Не, трябва ми повече — бе казал накрая той. — Най-малкото, което трябва да знам, е „къде“?

Грег се бе поколебал. Беше се замислил за човека пред себе си, за репутацията и за убежденията му. После се бе навел към ухото на стареца и шепнешком бе започнал да му разказва.

Лицето на събеседника му бе останало безстрастно. В продължение на петте минути разказ, той си бе позволил да кимне няколко пъти. Накрая чертите му се бяха изкривили в усмивка, широка от ухо до ухо. А когато Грег бе свършил, старецът бе отстъпил няколко крачки. И се бе замислил дълбоко.

Накрая се бе обърнал към крадеца, когото му бяха описали като „изключително сериозен мъж“. В речника на мафията това бе възможно най-висшата характеристика за един човек и неговия характер.

— Нали не се шегуваш със старец като мен? — Грег не бе отговорил нищо, но решителното му изражение бе по-красноречиво от всякакви думи. Босът се бе позасмял и бе поклатил глава: — Винаги съм знаел, че на правителството не бива да се вярва. Но такова чудо…

— Значи отговорът е…

Но „човека“ бе замълчал. Сериозността на плана на Грег и рисковете, които му бе описал, натежаваха далеч повече от личното му шеговито отношение към него.

— Ще имаш отговора ми след няколко дни.

— А копоите му? — обърна се Грег към Део, когато той седна срещу него на масата.

— Не са се махнали — сви рамене шофьорът. — Но са по-ниски от тревата. Казано им е: „Наблюдавайте, но без да се намесвате“. Не създават проблеми.

Меган ги бе видяла да разговарят шепнешком, питайки се кога най-сетне ще дойде краят на цялата тази потайност.

И дали някога щеше да дойде.

Все още не можеше да повярва на лекотата, с която се бе адаптирала към новосъздалата се ситуация. И не можеше да се начуди колко лесно се бе оказало буквално да изчезне от лицето на земята.

Нямаше семейство, за което да се безпокои. Майка й — вечна жертва — се бе поминала преди две години. Баща й… Хм, той се бе оказал бездушен като научните списания, които редактираше. Двамата с него не си бяха продумали след погребението. Беше убедена, че когато излезеше пред света с удивителната история, която се готвеше да разкаже, той и тогава ще намери за какво да я укори. Нямаше и близки приятели, които да й задават неудобни въпроси. Меган отдавна бе забелязала отчуждението, което работата й носеше.

Но й липсваше стереотипа, който си бе изградила.

Измъчваше я дори липсата на простата житейска увереност, че всяка сутрин се събуждаш в едно и също легло. Или това, че единствената опасност за деня е да не изпуснеш метрото за работа. А най-голямото ти предизвикателство е да не заспиш по време на съвещание.

За щастие, мислеше си тя, докато приключваше с прегледа на заснетия и записан материал, не всичко бе в графата със знак минус.

Защото през последните четири и половина месеца от живота си тя бе живяла, наистина бе живяла, при това много по-пълноценно, отколкото когато и да е било досега. Беше живяла живот може би хаотичен — какъв друг живот би могло да има в подземния свят? — но зареден с високо напрежение. Живот осезаем до болка, благодарение на предпазните мерки и на винаги присъстващото усещане за опасност.

Циганите го наричаха „кат вицушка“ — чист живот. И се наслаждаваха на всяка минута — не, на всеки миг от деня, сякаш им беше последен. Както впрочем можеше и да се окаже. В тази очарователна смес от страх и радост, надежда и отчаяние, човек забравя за глупостите и за боклука, с който се обгражда като със защитна стена, докато живее по обичайния начин. И се принуждава да се примири с истинската си същност — за зло или за добро — за да намери начин да извлече най-доброто от нея.

За изненада на Меган, онова, което бе открила в себе си, й бе харесало.

Винаги целеустремена, неумолима и недопускаща да бъде откъсната от задачата, която си е поставила, тя все пак бе намерила време през дните на криене да си играе с някои от многото деца на циганските семейства. Беше играла до забрава техните игри, беше люляла в скута си бебе и бе помагала в уроците по четене и писане.

С течение на годините, вечно тласкащата я амбиция бе убила у нея всякакво чувство за хумор и бе стъпкала в зародиш всякаква мисъл за прищевки. Беше свикнала да се възприема като суховата и педантична. А ето че с удоволствие се бе оставила да бъде въвлечена в нескончаемите шеги и подмятания, които бяха всекидневие в малкия им катун.

Що се отнася до романтичната страна на живота… Е, никога досега не бе гледала на себе си не само като на секси, а дори на привлекателна, още повече с наложената й от съдбата вечна борба с килограмите. Винаги досега бе първата, която бе отказвала и отблъсквала и винаги съзнателно обезкуражавала мъжете, изпреварвайки момента на тяхното разочарование от нея.

Но с циганите нещата се бяха оказали доста по-различни. Мъжете тук не отдаваха толкова голямо значение на „перфектното тяло“. И малко неочаквано за нея се отнасяха с жените като с равни. На всичко отгоре изглежда предпочитаха жените да поемат активната — дори доминиращата — роля във връзката.

Неколцина от тях съвсем открито и без заобикалки й бяха направили предложения, без да се впечатляват от първоначалната й тактика на шеговит отпор и словесни бариери. А когато нещата бяха опрели до същността на играта — да, за пръв път в живота си се бе оставила да бъде въвлечена в абсолютно неангажираща любовна връзка — тя бе установила, че е по-спонтанна, отколкото бе предполагала, че може да бъде, и че е по-склонна да даде, вместо да чака да получи. Шокирано бе осъзнала, че с лекота може да игнорира всички догми на „приличното“ поведение, набивани упорито в съзнанието й години наред.

А най-удивителното бе, че работата й не пострада от всичко това.

Това привидно противоречие вместо да разкрепости съзнанието й, я бе направило особено неспокойна.

Винаги досега в живота си Меган бе държала на посоката. Право напред, без отклонения и разсейване! Необичайна целеустременост за относително лишения от стрес живот на телевизионен продуцент.

И ето че когато се бе оказала в положението да бъде преследвана и да трябва да се крие, Меган сякаш бе излязла в отпуск. Като че беше решила да си почине. Да даде най-сетне воля на своите фантазии и мечти. Заплашена едва ли не всяка минута да бъде разкрита и физически унищожена, тя с изумление бе разбрала, че наистина се безпокои за съдбата на мъжете, жените и децата, с които прекарваше деня, вместо да се тревожи как да свърши работата.

Укоряваше се, разбира се. Казваше си, че над всичко стои репортажът, а не дали на някое от бебетата наистина му никне ново зъбче или дали някоя баба най-сетне се е научила да срича. Че става дума за най-скандалната тайна на века, разкрита от — тя вече беше убедена в това — най-великия крадец на столетието. И нищо друго! И че независимо от това дали някога някой щеше да потвърди, или опровергае нейната история, довършването й беше вече въпрос на броени дни и бе напълно по силите й.

Но вместо да си мисли тези неща, много повече й се искаше да люлее бебе на коленете си, да участва в нескончаемите игри на карти или да се усамоти в прегръдките на мъж, който пет пари не дава за професионалните й способности, а се интересува само… от жената.

Което кой знае защо изобщо не й пречеше на работата.

Младите цигани, зачислени й в помощ, бяха доказали, че са умни, съобразителни и невероятно изобретателни в способността си да импровизират. Само през последната седмица те бяха събрали, прегледали, сортирали и монтирали — и после монтирали още веднъж — материал с обем напълно достатъчен, за да парализира за три месеца целия персонал на редакция за магазинни предавания към някоя кабелна телевизия.

И всичко това, в обстановка на смях и шеги по време на най-критични моменти, които само няколко месеца по-рано биха направили от Меган невротичка (хрупаща транквиланти като пуканки). Въпреки опасността и съвсем реалната заплаха за живота на всички им, дебнеща зад оградата на неоновото гробище.

Кат вицушка.

Чист живот.

Каквото и да бе това, тя се надяваше да запази някакъв контакт с него, когато дойдеше краят на това кошмарно съществуване.

Ако дойдеше, естествено.

Меган се насили да се концентрира, защото усети, че хората около нея започват да заемат местата си.

— Окей — започна без предисловия Роман, — къде сме в момента?

Ласло запали от фас поредната си цигара.

— Където трябва, предполагам.

— Предполагаш?

Отговорникът по материалното обезпечаване на операцията сви рамене.

— Имаме достатъчно, за да свършим работата. Това е извън всякакво съмнение. Не че не бих желал да сме по-добре запасени, но да бъде волята божия. — Той направи справка с лист от купчината пред себе си. — Всички ще бъдат на определените позиции към 4:30 сутринта на двайсет и втори. Ако се наложи и на двайсет и трети. Няма проблеми.

— Уточнени ли са зоните на безопасност? — поинтересува се Грег от мястото си. Имаше навика никога да не гледа шефа на логистиката в очите, а да задава въпросите си, наблюдавайки красивите пейзажи на екрана на телевизора, превключен на синоптичния канал.

— От 4:30 до 6:00 в бръснаро-фризьорския салон на базата — заизрежда Ласло, цитирайки по памет, — от 6:00 до 18:30 в склада на Норт 156 и от 18:30 до 6:00 в спомагателната административна сграда, където е офисът на службата за специални осигуровки за войнишкия състав и срочнослужещите младши офицери. Няма проблеми.

Грег кимна, все така загледан в ефектно оформените диаграми на температурни промени, атмосферно налягане и прогнози за проливни дъждове.

— Продължавай.

— Екипировката? — намеси се Роман, поглеждайки към Део.

— Изнесена по места, проверена двукратно. Тествахме колите пак тази сутрин. Всичко мина без изненади. Последната диагностика на цялата електроника е насрочена за един час след това съвещание, но и там не очакваме изненади. Всичко е готово с изключение на одеялото.

Думите му накараха Грег да вдигне глава.

— Какъв е проблемът? — изпревари въпроса му Роман.

— Не че има проблем — безгрижно отвърна шофьорът, — просто още не е готово. Това трябва да стане по-късно днес или рано вечерта. Майка ти даде още четири жени.

— Как изглежда? — запита Грег и отново насочи вниманието си към екрана на телевизора.

— По-добре от оригинала.

Грег се усмихна, без да отговори.

Щом Грег беше доволен и Роман нямаше възражения.

— Меган?

— Комбинирахме стари видеообекти с материала, който сами заснехме — започна тя. — Винаги когато пожелаете, мога да ви покажа подробна картина на целия терен между Фрийдъм Ридж и външната ограда. А също и на маршрутите на някои от патрулите. Както и компютърно изчистени увеличения на всяка педя от пустинята, която ви интересува.

— Фос? — Роман внимателно изгледа променения до неузнаваемост от „лечението“ мъж.

— А-а, кхм… — прочисти гърло Фос, отпи глътка чай от чашата пред себе си и продължи едва чуто: — Извъртяхме всички видове анализ на данните, с които разполагаме. И… кхм… успяхме да идентифицираме три различни вида устройства. Както и съществуването на четвърти, засега неидентифициран тип.

— Какво?

— Не го чувам.

Грег спря звука на телевизора и се обърна с лице към своя приятел.

— Ей, Фос — окуражително му се усмихна той. — На мен ми обясни, човече.

Но възрастният мъж продължаваше да не може да го погледне в очите.

— Аз… ъ-ъ… мисля…

— Не ми казвай какво мислиш, старче. Кажи ми какво си установил — прекъсна го Грег с по-твърд глас, но не толкова, че да го изплаши.

И за пръв път от няколко дни Фос го погледна в очите.

— Разломът изглежда чист… ъ-ъ, чист е.

— Говори, Фос — окуражи го Грег.

Фос направи справка с бележките си и отново срещна погледа на Грег, който сякаш го изтегляше с усилие от черупката му.

— Хайде, казвай.

Фос си пое дълбоко дъх, сякаш неуверен в себе си и в това дали може да се довери на изводите, до които бе стигнал, откакто бе започнал компютърната обработка на телеметричните сигнали, записани в района на пустинята около загадъчната военна база. Той добре съзнаваше, че Грег трябва да знае със сигурност.

И трябва да може да му вярва.

— Окей — започна той с по-уверен глас, — ето как стоят нещата. — Той извика на екрана компютърно обработена картина с района на пустинята пред входа на базата. — Червените точки обозначават вероятни детектори за движение, сините са сеизмични датчици, а жълтите — амонячни снифъри. — Той направи кратка пауза и завърши: — За черните нищо не знам.

Докато другите гледаха пъстроцветната мозайка от точки, Грег стана от стола си и се приближи до големия проекционен екран на телевизора, върху който Фос бе пренасочил изображението.

— Какъв им е импедансът?

— Не знам.

— Активно или пасивно е сканирането?

— Не знам.

— Сигнатура на сигнала?

— Не е ясна от разстоянието, от което са снети данните — обясни Фос и извинително додаде: — Може би ти ще имаш възможност да получиш по-ясна картина, когато се приближиш до тях.

— Чудесно — захапа долната си устна Грег.

Фос сви рамене, но жестът се получи неестествено.

— Очакваше да играеш на сигурно?

Грег внезапно се извърна с лице към него. Усмихваше се широко.

— Сигурно… — започна той с края на старата фраза.

— … е единственият начин да се играе — послушно довърши Фос.

Грег отново се обърна към екрана, трасирайки с пръст Надлъжния разлом в долния край на картината.

— Седемнайсет километра след като излезем горе — каза той, разглеждайки подробностите на терена пред Разлома. — Първите няколко километра са съвсем прилични.

Роман поклати глава.

— Изброявам между десет и двайсет датчици за движение в тази зона.

Грег се отправи към мястото си край масата.

— Как са настроени?

— Трийсет за трийсет и една — отговори Фос, като направи бърза справка в листата пред себе си.

Грег седна и пусна звук на телевизора. Синоптикът говореше нещо за „кратки сезонни дъждове“.

— Няма проблем — каза Грег и пак съсредоточи вниманието си към прогнозата за времето.

— И какво означава „трийсет за трийсет и една“? — обезпокои се Роман.

Грег изглеждаше концентриран в предаването и Фос реши да отговори на циганина.

— Това е мярка за тайминга на устройството. Датчикът се задейства, ако край него мине предмет със скорост по-висока от трийсет стъпки за трийсет и една секунди.

— Това бавно ли е? — объркано попита Меган. — Искам да кажа, каква скорост се смята за нормална?

Фос хвърли поглед към Грег, но разговорът явно не го интересуваше.

— Нормална скорост би била сто и десет стъпки за трийсет и една секунди — обясни той.

— Господи! — ахна Меган. — Значи става дума за една трета от тази скорост! Но тогава ще им трябват…

— Четиринайсет часа и петдесет и три минути, за да преминем — невъзмутимо отговори Грег.

— Тогава не можете да минете за една нощ — изумено констатира Ласло. — А ако останете през деня в пустинята…

— Ще измисля нещо — усмихна се Грег.

Роман инстинктивно поклати глава, но не позволи на личните си опасения да проличат в гласа му или по лицето му.

— Да вървим нататък — делово предложи той и се обърна към Меган: — Подготви ли твоето… как му казваш?

Меган се засмя.

— Проклета да съм, ако и аз знам как да го нарека. Всъщност подготвила съм три… да ги наречем декларации. Първата — в случай, че успеем. Втората — в случай, че не успеем. — Паузата, която направи, беше дълга. Достатъчно дълга, за да извика в съзнанието на всички присъстващи картината на онова, което щеше да последва при провал. — Последната съдържа само някои общи формулировки в случай, че сме между успеха и неуспеха — бързо довърши тя.

— Кога ще ги заснемеш? — поинтересува се Грег, без да вдига поглед.

— Непосредствено преди да тръгнете. В събота или в неделя.

— Добре.

Роман го погледна.

— Което ни довежда до последния въпрос. — Той замълча, сякаш езикът му отказваше да произнесе въпроса. — Кога си решил да го направиш?

— Само секунда, искам да чуя това! — Грег усили звука на телевизора.

„Следва петдневната прогноза за източните райони на пустинята — обяви симпатична блондинка и започна пояснения към цифровата информация, която започна да тече на екрана: — От тази нощ до понеделник включително, ще наблюдаваме обичайното редуване на горещи дни с дъждовни нощи и гръмотевични бури. И ако тихоокеанският циклон се задържи до края на седмицата, каквито са нашите очаквания, в неделя и понеделник ще се разразят тежки бури.“

Грег изключи телевизора и се обърна към разтревожените лица на останалите участници в съвещанието.

— Отиваме в неделя.

Думите му прозвучаха като сигнал за край, защото всички незабавно станаха и напуснаха помещението. Останаха само Фос и Грег.

— Как мина днес?

Грег кимна сериозно.

— Момчето е бързо, съобразително и мисли, докато работи. Ще се справи.

— На теб ще ти трябва нещо повече от обикновено „справяне“, когато се озовете в пясъците.

— През последните пет дни с него направихме три удара. Има талант и усеща нещата. Бива си го.

— Не за него се безпокоя.

Грег изкриви устни в бърза усмивка.

— Радвам се да те видя завърнал се сред нас, майко Фоселис.

Фос изсумтя неопределено, обърна се към клавиатурата и активира някаква сложна програма.

— Знаеш, че глупостите са забранени.

— Аха.

— Могат да компрометират цялата операция.

— Не, ако направиш онова, което можеш да направиш — спокойно уточни Грег.

— Ще направя каквото се очаква от мен — отговори Фос с увереност, каквато не изпитваше. — Стига ти да не издъниш нещата, докато си играете на командоси с онова хлапе. — Той замълча, за да въведе информация в сложната си програма. — Ще отнеме само няколко минути.

Грег вдигна телефона, свързан с кабел към компютъра.

— На вашите услуги, господин Бел25.

В самото сърце на най-охраняваната (не само в електронно, но и в чисто физическо отношение) база в цяла Северна Америка, в нейните тайни недра, един умиращ мъж беше в схватка с призрак от своето минало.

— Да? — отговори Секретаря на почукването.

Помощникът му отвори вратата, но остана отвън.

— Сър?

— Влез, Пол.

Младият мъж влезе и кимна по посока на телефона.

— Търсят ви по резервираната линия, сър. Прехвърлих разговора тук.

Секретаря погледна мигащата светлина и вдигна ръка, за да спре тръгналия да излиза младеж. После хвърли поглед към Килбърн.

Двамата взеха едновременно свързаните в паралел слушалки, поколебаха се за миг, после Килбърн натисна мигащия бутон.

— Тук е едно-девет-две-девет — без излишни обяснения каза той.

— Нужно ли е да се представям? — запита с безизразен глас човекът в другия край на линията.

Килбърн бе станал жертва на толкова много тъпи обаждания, откакто вестниците във Вегас бяха публикували за пръв път обявата, че вече бе престанал да се ядосва.

— Може би. Поне донякъде. Нека кажем… само за да докажете, че сте въпросното лице.

Настъпи продължителна тишина.

— Днес Смит ли се казвате, или Килбърн? — тихо се поинтересува гласът.

Секретаря замръзна, после незабавно направи жест с ръка на помощника си да задейства системата за трасиране на позвъняването.

— А как да ви наричам аз? — отговори Килбърн на въпроса с въпрос, след като удължи паузата до максимум.

— Имената не са от значение.

Секретаря трескаво следеше с поглед стрелкащите се над компютърната клавиатура пръсти на своя помощник и водещия бележки Килбърн.

— За мен са.

— Не си губете времето с опити да ме локализирате — с нескрито развеселен тон посъветва гласът в слушалката. — Взех мерки да изключа трасиращата честота от тази линия.

Помощникът кимна.

— Много добре. — Килбърн си пое дълбоко дъх. — Надявам се все пак, че е възможно да стигнем до някакво споразумение, преди нещата да излязат изпод контрол.

— Начинът, по който се развиват, напълно ме устройва.

— Точно на това бих искал да сложа край. В момента обаче имам нужда от вашата помощ.

— Съвместната ни история подсказва колко лоша може да бъде тази идея — с нескрита горчивина напомни гласът.

— Да, бяха направени грешки. Никой от нас не може вече да промени миналото, но може би е възможно да сторим съвместно нещо за бъдещето.

— А какво ще стане с настоящето?

Секретаря видя на монитора на помощника му внезапно да се появява карта на Лас Вегас. Вертикална и хоризонтална линии, пресичащи се под прав ъгъл като в окуляра на снайперист, се плъзгаха напред-назад, явно търсейки своята цел. Той погледна отново към Килбърн, но старецът бе концентриран прекалено силно върху разговора, за да обърне внимание на нещо друго, освен на слушалката в ръката си.

— Какво трябва да се случи, за да спрете онова, с което се занимавате? — зададе Килбърн най-важния въпрос.

Гласът отговори едва след кратко замисляне:

— Върнете ми предишния живот — каза накрая той.

— Съгласен съм — отговори веднага старецът. — При едно-единствено условие: че се предадете. Естествено, заедно с госпожица Търнър.

— Така ли? — насмешливо попита гласът, в който не се долавяше никаква убеденост. — Не сме ли малко големи за детски приказки?

Без да съзнава, Килбърн сви рамене.

— Сигурен съм, че разбирате правилата на играта, господин… сър. Предавате се, разпитваме ви, подписвате декларация за неразпространяване на държавна тайна, включваща всичко, което волно или неволно сте научили. Ясно е, че с това ще отпаднат всякакви разумни причини да искаме да ви отстраним.

— Остава само чека в пощенската кутия…

Прицелът върху екрана на компютъра се бе спрял на едно място. Секретаря бързо надраска бележка и я поднесе пред очите на Килбърн.

— Предложението е валидно до края на този разговор — отговори старецът равнодушно. — Затова предлагам да не бързате с отговора. — Нова пауза. — И се надявам да заложите на живота, сър.

Пол бързо заговори по друг телефон, раздавайки заповеди.

— Смятам да постъпя точно така — съгласи се гласът след кратка пауза. — И по тази причина го отхвърлям.

Секретаря изглеждаше видимо обезпокоен от безпрекословността в гласа. Той надраска нова бележка за Килбърн.

— В такъв случай, сър, поне дайте ми честната си дума — прочете Килбърн, — че ще се въздържите от бъдещи атаки или опити да разкриете неща, за които е най-добре да бъдат оставени така. Направете това и аз на свой ред обещавам поне да сведа до възможния минимум мащаба и интензивността на нашите ответни операции. А след време… те могат изобщо да бъдат прекратени.

Мълчанието в слушалката започваше да изпълва полутъмната стая, когато Пол с недоволно изражение остави слушалката върху вилката. Двамата старци не му обърнаха внимание — единственото, което ги интересуваше в този момент, бе отговорът.

— Нима ще ми повярвате, че ще удържа дадената дума? — тихо се поинтересува гласът.

Почувствал някакво разколебаване в своя събеседник, Килбърн смекчи тона си до максимум. Надяваше се да прозвучи окуражаващо и убедително.

— Зная, че мога да ви вярвам, точно както вие знаете, че можете да ми се доверите. — За миг той се поколеба. — Защото ние двамата с вас, сър, сме замесени от едно тесто: вие и аз. Да, допускам, че за някои бихме изглеждали като динозаври, но поне сме динозаври, когато отстояваме дадената дума.

Нова пауза в слушалката. И после:

— Добър сте, признавам го. Едва не ме изиграхте. — Тонът бе твърд и примирен, тон на човек взел трудно решение.

В този момент Секретаря реши да опита една последна маневра и за пръв път се намеси в разговора:

— Никой не е в безопасност, господин Хадеон. Това се отнася дори до вас.

Дълго мълчание.

— Поздрави на Джо и Макс — каза гласът и в следващия миг връзката бе прекъсната.

Килбърн изгледа слушалката в ръката си с видимо нежелание да я остави на мястото й. Но Секретаря не изпитваше подобни чувства.

— Хвана ли го? — с недопускащ друга възможност глас попита той своя помощник.

Пол не можеше да скрие неудобството си.

— Този човек е по-добър, отколкото допускахме за него. Трасиращата честота наистина беше скремблирана, което ни остави единствено възможността да търсим по глас. А това бе възможно само в моментите, когато той говореше.

— Но все пак го локализира, нали?

Помощникът неспокойно пристъпи от крак на крак.

— По някакъв начин използва две линии в паралел. Изглежда разполага с микровълнова релейна система, собствена разработка.

Секретаря вече се досещаше какво следа.

— Продължавай.

— Трасирахме го, докъдето можахме. До първата връзка — онази, която е в началото на веригата. Но спряхме дотам.

Секретарят недоволно поклати глава. Не към безпомощността на неговия доверен помощник бе насочено недоволството му, макар то да бе в основата, а към собствената му погрешна преценка. Вече бе ясно, че е подценил възможностите на крадеца.

— И къде се намира тази точка? — със спокоен глас попита той.

Помощникът му дълбоко си пое въздух.

— В края на магистрална линия, която покрай другото обслужва и група от пет телефона в обществени кабинки. Намират се на паркинга пред пристройката на Службата за разузнаване към Норт Фийлд.

Отговорът смая стареца. Чертите му се изопнаха. Миг по-късно на лицето му се появи изражение на сериозна загриженост.

— Да се удвои охраната в района на терминала Норт Фийлд. Никой, повтарям никой, да не ползва транспорт, без да мине през четворна проверка.

— Сър!

— Инструктирайте лично персонала. Кажете на глупаците там, че разполагат с двайсет и четири часа, за да намерят Хадеон и/или Търнър… Или да понесат последиците!

— Сър!

— Приведете Зоната в състояние на повишена готовност. Искам до един час подсилване на постовете на охраната!

— Сър! — Помощникът му се извъртя в кръгом по военному и на бегом напусна стаята.

Секретаря остана загледан във вратата, през която младият мъж бе излязъл. След малко бавно се обърна с гневно лице към Килбърн.

— И какво ще правим сега?

Килбърн най-сетне бе намерил сили да остави слушалката. Поклати глава и… изненадващо се усмихна.

— Сега ли? — Той шумно освободи въздуха от гърдите си, сякаш в опит да се пречисти от онова, което се бе случило. Не само сега, а от половин век насам. — Сега… — тъжно прошепна той, — … сега той ще дойде!

14.

— Психо-301, обади се.

— Психо-301 слуша.

— Психо-301, тук Дриймланд, докладвайте положението.

— Тук Психо-301. Изпълнявам обход по схема „бета“ със стъпка пет-едно. Имам гориво, запасът е пълен. Всички системи са в изправност. Ъ-ъ… продължаваме да прослушваме мобилния на 168, но те все още са от другата страна на хребета, извън охраняемата зона.

— 301, прието. Имайте готовност за нестабилно време поради нахлуване на въздушен фронт по азимут нула осем шест на разстояние дванайсет-осем километра. Скорост на приближаване три-четиринайсет километра.

— Тук Психо-301, разбрано, Дриймланд. Виждаме облаците, но до момента горе е спокойно.

— Ясно 301-ви. Имате разрешение да продължите патрулиране. Как ще продължите, сър?

— Тук Психо-301. Ще продължим в група и… ъ-ъ… предполагам ще се постараем да останем настрана, докато е възможно, Дриймланд. Добре ще е да ни държите в течение за времето.

— Ясно 301-ви. Ще ви информираме след десет минути, сър.

— Благодаря, Дриймланд.

— Тук Дриймланд, край от нас.

— Психо-301 продължавам да патрулирам.

Мастиленочерният тежковъоръжен хеликоптер „Апачи“ направи остър завой надясно и пое над пустинята. Държейки Фрийдъм Ридж отляво на курса си, машината се плъзна на шейсет метра над пресечния терен и навлезе обратно в откритата пустиня.

Скрити в мрака на естествения разлом с широчина три и дълбочина четири метра, двамата мъже въздъхнаха с облекчение.

— Размина ни се — прошепна Лукаш. — Този път на косъм.

Грег се намираше две-три крачки пред него, но той не го виждаше изобщо, макар да усети, че пак тръгва напред.

— Сега трябва да наваксаме — спокойно прошепна в отговор по-опитният от двамата крадци.

Кръжащият над главите им хеликоптер ги бе забавил с петнайсет критично важни минути. Петнайсет минути, прекарани, без да помръдват, молейки се датчиците на увисналата над тях разузнавателна платформа да не доловят присъствието им.

Сега наистина се налагаше да наваксат загубеното време. Макар да се намираха на по-малко от хиляда метра от края на Надлъжния разлом, Грег смяташе, че с това темпо те ще използват предвиденото за този етап закъснение още преди да са стигнали до Разлома. Бяха се движили много бавно и неочаквано трудно, загубвайки ценни минути в пълзене около канари, през оврази и в преодоляване на разни препятствия по пътя. На всичкото отгоре и този хеликоптер…

Не че това можеше да ги спре.

Всеки от двамата беше облечен в мръсно бежов маскировъчен комбинезон, ушит по мярка. Обути бяха в леки и меки ботуши, удобни за катерене. На главите си бяха нахлузили бежови качулки, напълно скриващи лицата им. Дори на ръцете си имаха бежови работни ръкавици. Не се виждаше нито сантиметър от кожата им. В качулките имаше изрязани два тесни процепа за очите и две малки дупки за дишане през носа и устата. Под цялото това облекло, всеки от двамата бе облечен (от темето до пръстите на краката) в черен леководолазен костюм.

Неудобството беше извън всякакво съмнение. Десеткилограмовите раници на гърба, трикилограмовите — на гърдите и еднокилограмовите — на кръста, добавени към защитното облекло, представляваха по-голямо препятствие от самия терен. И съвсем сериозно при това, още повече, че организмът им едва ли щеше да понесе подобно изпитание за дълъг период от време. Заложеният в плана максимум бе шест часа, с отчитане на ниските нощни температури. Настъпването на деня щеше да доведе последователно до прегряване, обезводняване, кислороден глад, отказ на мускулите да се съкращават, загуба на способността да разсъждават, изпадане в безсъзнание и… смърт.

Шест часа, които неумолимо течаха в този момент.

Шест часа, за да прекосят незабелязано простиращото се пред тях неизбродно поле от специално заложени клопки. Неизбродно поле, започващо в мига, в който изпълзяха от Разлома на повърхността на пустинята.

Час и петнайсет минути след стъпването им в Разлома и час и половина след като бяха навлекли неудобните костюми, те стигнаха до края на естествената пукнатина в земната кора.

Там ги очакваше планирана десетминутна почивка.

Дишайки тежко, двамата седнаха, опрели гърбове в стената на Разлома. Никой не каза нито дума, никой не направи излишно движение. И двамата се молеха, всеки на своя бог, онова, което им предстоеше, да се окажеше по-лесно от това, през което бяха минали дотук.

С едно последно дълбоко вдишване Грег откопча един от датчиците на колана си и го вдигна високо над главата си. Държейки го с индикацията надолу, за да може да вижда показанията, той започна плавно да го върти в хоризонтална посока. Всяко помръдване на стрелката и всяка смяна на едва видимата цифрова индикация биваха внимателно анализирани.

— Изглежда окей — тихо каза той след известно време. — Как е при теб?

Лукаш повтори процедурата със своя уред към другата страна на разлома.

— Тук имам 0.003 ампера в ниския обхват.

Грег отпи глътка от тонизиращия разтвор в манерката си.

— Това е от мен. Улавяш моите играчки. От тук нататък използвай това като база.

Бяха изтекли пет минути от почивката им.

— Да се залавяме — предложи Грег и свали раницата си от раменете.

Лукаш кимна и свали своята.

Захванаха се за работа бързо, делово и с добре отрепетирани движения.

Първо извадиха комплект кухи пластмасови тръби и сглобиха от тях носеща правоъгълна конструкция с габарити метър и осемдесет на два и двайсет. После продължиха с четири дъски от фибростъкло дълги по деветдесет сантиметра, които съединиха по двойки една с друга, така че получиха две „ски“, които закрепиха с щракване към тръбната рамка. Накрая всеки извади своето тежко одеяло от зебло във формата на квадрат със страна четири метра. Благодарение на закопчалките от велкро и то бе закрепено за рамката.

Вече работеха по-бързо, усещайки, че процедурата им отнема по-дълго време, отколкото на тренировките. Всеки се хвана за своята страна на странната конструкция, после двамата внимателно я повдигнаха над главите си и я положиха върху пясъка на скритата под мрака пустиня.

Лукаш се прекръсти.

Грег погледна за последен път показанията на датчика.

Двамата излязоха от Надлъжния разлом на повърхността и мигновено се вмъкнаха под палатката на ски, която току-що бяха сглобили.

Не бяха проговорили. Лукаш провери дали одеялото напълно ги защитава от откриване с помощта на инфрачервени датчици, които биха засекли топлината на телата им, а Грег закрепи допълнителни сензори от двете страни на „палатката“. Две минути по-късно бяха приключили.

Спогледаха се изморени. Никой нямаше сили за излишни емоции.

— Готов? — късо попита Грег.

Лукаш пое последна дълбока глътка въздух и затвори за миг очи.

— „Водеха и двама злодейци — прошепна той, — за да бъдат погубени с Него. И когато отидоха на мястото, наречено Лобно, разпнаха Него и злодейците, единият отдясно, другият отляво. Един от увисналите на кръста злодейци Го хулеше и казваше: ако ти си Христос, спаси Себе Си и нас.“ — Учестеното дишане на младежа постепенно се нормализираше, а тялото му се отпускаше. — „А другият, като заговори, мъмреше тогова и казваше: та и от Бога ли не се боиш ти, когато и сам си осъден на същото? А ние сме осъдени справедливо, защото получаваме заслуженото според делата си: но Тоя нищо лошо не е сторил. И казваше на Иисуса: спомни си за мен, Господи, кога дойдеш в царството Си! И отговори му Иисус: истина ти казвам, днес ще бъдеш с Мене в рая.“26 — Нова кратка пауза. — Боже мой Исусе Христе, моля те помни и бди над това недостойно циганско дете, което седи до дясната ти ръка в Рая. Амин.

— Омейн — прошепна на свой ред Грег и направи справка с датчика: — Чисто отдясно.

— Чисто отляво — потвърди Лукаш, като погледна и той.

Грег провери и сензорите, висящи пред него.

— Чисто напред. — Пресегна се и натисна един от бутоните на малкия предавател на кръста си три пъти. После сложи едната си ръка на предната тръба на рамката, а другата върху пясъка под него. Вкопа пръстите на ботуша си в дупката и кимна на Лукаш.

С добре отработени, аритмични и неравномерни движения, за да заблудят датчиците, двамата запълзяха напред, носейки старателно боядисаната защитна конструкция със себе си.

4 часа 27 минути до крайния срок

В къщата на колела, паркирана отстрани на щатска магистрала 168, трите тихи сигнала като че ли пронизаха телата на обитателите. Възцари се пълна тишина. Няколко от присъстващите се прекръстиха. Фос затвори очи — лицето му бе маска, белязана от безпокойство.

Роман въздъхна.

— Съобщете на останалите — нареди той с равен глас. — Нашите са стигнали Синай.

Една от циганките взе клетъчния телефон и започна да звъни наред.

След като поиска информация от определените да контролират с помощта на скенери, монтирани върху стените, честотите на полицията, щатските служби и федералните власти, Роман отиде при Фос.

— Къде са те?

Фос погледна екрана на централния монитор от трите пред себе си. На него бе изобразен компютърно обработен образ, възпроизвеждащ в детайли терена на пустинята (данните бяха взети от лентите на Меган). Върху него бе наложена компютърна графика на маскировъчната конструкция, под която пълзяха в момента двамата мъже, изпълняващи операцията.

— Трябва да са горе-долу там — отговори Фос, без да се опитва да скрива тревогата в гласа си. — Може би на двайсет — двайсет и пет метра от края на Разлома.

Роман кимна.

— Колко им остава докато стигнат центъра на сензорното поле?

— Час… Или малко повече — каза Фос, без да откъсва поглед от картината.

Роман потупа възрастния мъж по гърба и усети напрежението в мускулите му.

— В такъв случай трябва да си починеш през това време. Поразходи се, вземи глътка въздух, а?

Фос упорито поклати глава.

— Нищо ми няма — процеди той през стиснати зъби.

— Окей — съгласи се Роман и тръгна към вратата, но по пътя си чукна по рамото един от мъжете, покрай който мина: — Дръж го под око — прошепна му той.

Хвърли един последен поглед на заетия с компютъра Фос, обърна се и излезе навън в прохладата на нощта.

Обстановката тук пресъздаваше обикновен къмпинг. Встрани имаше скара за барбекю, край която мъж лениво обръщаше вече почти готови бургери. Децата — включително неговите — играеха в бързо спускащия се мрак. Виждаше се възбудата на тези градски чеда, попаднали в необичайната обстановка на пустинята. Жените бяха изпонасядали на сгъваеми столове и непринудено си разменяха клюки.

Внимателно аранжирана обстановка, имаща за цел да каже на случайния — или дори на не толкова случайния — наблюдател едно-единствено нещо: „Забрави за нас! Тук няма нищо особено!“.

Малика се приближи зад гърба на мъжа си и го прегърна през кръста, който в последните години бе започнал застрашително да увеличава обиколката си.

— Е?

Той не помръдна, загледан в далечината, някъде в посоката на Надлъжния разлом.

— Излезли са в пустинята — каза накрая Роман с подозрително равен глас.

— Толкова скоро?

— Всъщност с три минути закъснение — въздъхна той.

— Е, не е чак толкова зле — опита се да го успокои тя.

Той вдигна ръцете й до устните си и нежно ги целуна.

— Три минути за първите деветдесет. — След това се отдръпна от нея, правейки две крачки към онова място, което виждаше само в съзнанието си. — За шест часа това прави дванайсет минути. Дванайсет! — Кратка пауза. — С онези костюми на гърба, шест часа са си истинско изпитание. А дванайсет минути… Те могат да се окажат критични.

Малика отново се приближи зад гърба му.

— Искаше ти да излезеш с него, нали?

Той съсредоточено кимна.

— Лукаш е по-добър от мен. Много по-добър в някои неща.

— Но все пак искаше?

Развеселен от лекотата, с която неговата жена четеше мислите му, Роман остро се засмя и се обърна към нея:

— Защо не пробваш да станеш гледачка?

Думите му накараха и Малика да се усмихне.

— В случая няма нужда от специална дарба. Изписано е на лицето ти.

Роман кимна.

— Предполагам. Не се бяхме виждали от години. Не знаех дори жив ли е, или мъртъв. Но когато му потрябвах, застанах до него. За какво? За да му помогна да се убие и може би да отнесе със себе си част от нас? Само и само да види… — Той горчиво се засмя. — Не е ли нелепо?

Малика се приближи плътно до него.

— Какво ти има, мили?

Роман се поколеба. Когато заговори отново, гласът му идеше някак отдалеч, сякаш думите бяха от друго място или време.

— Ами… ето на, стоя тук, без да съм сигурен дали някога изобщо ще го видя пак, а нямам дори представа защо го направи.

— Говориш за Париж?

— Да, за Париж. — Мислите му за миг се отклониха, после си наложи да се концентрира. Усмихна се на жена си и рече: — Знаеш ли, аз така и не разбрах. Не можах да проумея защо пое такъв голям риск, за да помогне на един абсолютен непознат.

— И никога не си го питал?

За пръв път усмивката на лицето му беше непринудена.

— Нали точно това искам да ти кажа. Когато след около месец разбрах какво се е случило, го попитах. — Той се засмя. — И знаеш ли какво ми каза? — Малика поклати глава. — Каза ми само „Не харесвам численото превъзходство“. Ей така, ясно и недвусмислено: „Не харесвам численото превъзходство“. Можеш ли да повярваш? Значи ако бях имал само един или двама противници, той може би изобщо е нямало да се намеси. Само че аз бях изправен пред толкова много, че нямах никакъв шанс. — Той продължи да се смее, после се обърна към чезнещия в мрака планински хребет. — Можеш ли да си представиш!

Малика го прегърна силно, притисна глава към тялото му и го целуна по бузата.

— Мога — каза тя с глас, пресипнал от обхваналото я вълнение. — Мога и не съм спирала да благодаря на Бога, че тогава се е оказал близо до теб.

Роман продължаваше да гледа в незримата далечина.

— Трябваше аз да бъда там.

— И какво ще направиш? — попита Малика след дълга пауза.

Думите й не можаха да изтръгнат Роман от неговото… бдение.

— За кое?

— Какво ще направиш, ако той не се върне? — Тя затаи дъх в очакване на отговора.

— Ще отмъстя за него — чу тя думите, които я плашеха.

— Защо?

Роман се обърна към жена си, въздъхна и изморено сви рамене.

— Ами защото… не обича численото превъзходство.

4 часа и 13 минути до крайния срок

Придвижването през пустинята се оказваше по-лесно, отколкото си го бяха представяли. До момента не им се бе налагало да преодоляват сеизмични датчици, само няколко датчика за движение и един-два амонячни снифъра. Спасението срещу снифърите бе в скриването на телата им изцяло под неопреновите костюми, докато аритмичните им бавни движения сред пясъците объркваха датчиците за движение. Впрочем както щяха да сторят и със сеизмичните датчици.

И все пак до момента поне датчиците, на които се натъкваха, бяха разположени относително нарядко. Само че уредът на Грег току-що го бе информирал, че това положение на нещата предстои да се промени драстично в обратна посока.

— Отляво на нас стрелката ще счупи ограничителя в края на скалата — прошепна Лукаш. — На всички честоти и във всички обхвати.

Грег не му обърна внимание, концентриран в разчитане на показанията на собствения си уред.

— Не помръдвай — промърмори той. — Не променяй положението на тялото си.

Лукаш застина, легнал странично.

— Какво има?

— Проклет да съм, ако знам.

Премествайки ръката си по-бавно, отколкото момчето мислеше, че изобщо е възможно, Грег натисна няколко бутона по панела на най-близкия датчик. Без да завърта глава, само с обръщане на очи, той погледна показанията на индикацията.

— Интересно.

— Какво? — отново попита Лукаш вече по-спокойно.

— Една от черните точки на Фос. Сега млъквай и не смей да мърдаш, дявол да те вземе!

Използвайки само показалец, Грег избърса потта под качулката си.

— Покажи ми магията — прошепна той на себе си. — Хайде, приятелю, разкрий ми номера!

Числото на цифровата индикация скочи за миг от 0.00271 на 0.00341 и веднага се върна обратно.

— А-а, Лайнъс… Имаш нова играчка за мен, така ли?

Отново рязка промяна на индикацията и бързо връщане към изходната стойност. Смяна с 0.0007 ома за част от секундата. Грег изчака повтарянето на промяната още няколко пъти, после затвори очи.

Лукаш видя тялото на приятеля му да се отпуска, сякаш заспиваше.

— Скок за девет десети от секундата с 0.0007 ома в свръхнискочестотния обхват на спектъра. Скок за девет десети от секундата… — А-а-а… — Във възклицанието му прозвуча нескрито удовлетворение.

Той си позволи леко извъртане по посока на Лукаш.

— Отговори ми, но без да мърдаш. Искам само отговор.

— Окей.

— Знаеш ли къде е излъчвателя 3К?

Лукаш се замисли за миг.

— Ниско отзад на гърба ми. Отдясно.

Грег си пое дълбоко дъх.

— Окей. Сега ще преброя на глас така: три-две-едно-нула. На „нула“ ще се пресегнеш с дясната си ръка и ще го хванеш. Само хващане повтарям, не се опитвай да го откопчаеш. Ясно ли е?

Двете седмици съвместни тренировки с безкрайно по-опитния крадец бяха научили младия циганин да изпълнява безпрекословно каквото му се нареждаше. С максимална точност.

— Да.

— След това ще отброя по същия начин още веднъж. Този път на „нула“ ще го откопчаеш и ще го извадиш пред себе си, ясно?

— Да.

— Тогава ще отброя за трети път. На „нула“ ще сложиш излъчвателя в лявата ми длан и ще хванеш рамката до моята ръка. Само не опитвай да си изтегляш ръката обратно, ясно?

— Ясно.

Грег за сетен път провери показанията за индикацията.

— Сега ми кажи когато си готов.

Лукаш си пое няколко пъти дълбоко дъх, представи си в подробности трите движения и кимна с незабележимо мръдване на главата:

— Готов съм.

— Добре — прошепна в отговор Грег. — Тогава започваме. — Без да отделя поглед от индикацията, той настрои съзнанието си към ритъма на поредицата. — Готови…

Скок!

— Три-две-едно… — следващ скок — … нула!

Пъргавите пръсти на младежа се стрелнаха зад гърба му и обхванаха издължения микровълнов излъчвател.

— Три-две-едно… — нов скок — … нула!

Ръката му мигновено се стрелна напред, едва не откъсвайки колана, докато освобождаваше уреда, после се зарови в пясъка до ухото му.

— Три-две-едно… — скок — … нула!

Лукаш плесна малкия корпус в разтворената длан на Грег и без забавяне сграбчи предната тръба на носещата конструкция.

— Страшни ръце имаш, хлапе — невъзмутимо го похвали Грег, сякаш мисълта за неуспех изобщо не бе минавала през главата му. Наблюдавайки с едно око амплитудите в показанията на датчика, той започна да натиска бутончетата по контролния панел на уреда с пръстите на лявата си ръка.

Треперейки от усилието, с което се бе вкопчил в тръбата, Лукаш внимателно наблюдаваше манипулациите на Грег.

— Знаеш ли какво е?

Грег едва доловимо кимна.

— Не съвсем.

— Тогава…

— Мога да не знам какво точно е — промърмори Грег, продължавайки с настройката, — но за сметка на това знам как работи.

Миг след поредния скок, той извади ръката си до дясната, обхванала предната тръба, където малката чашка на приемно-предавателната антена на другия сензор повдигаше със седем-осем пръста одеялото.

— Каквото и да е онова нещо там, то излъчва комплекс микровълнови импулси в най-долната част на спектъра. Понеже няма ехосигнал, значи не работи на принципа на радара. Следователно някъде зад нас има пасивен приемник. Можем само да гадаем, но не е изключено да има десет или дванайсет такива за цялото наблюдавано поле. — Той прекъсна за миг обяснението си, за да провери показанията. — Изключително ефикасен начин да оплетеш паяжина.

Лукаш се напъна да си представи плетеницата от микровълнови лъчи, образуващи невидима, но въпреки това непроницаема електронна паяжина, хвърлена над пустинята. В съзнанието му лъчите опираха във възли, където бяха разположени скритите пасивни приемници.

„Прекъсни някоя от нишките и…“ Лукаш потръпна, въпреки че никога не се бе страхувал от паяци.

— И как ще ги изключим?

Невинният му въпрос накара Грег да изкриви лице в гримаса.

— Не можем. — Той продължаваше да наблюдава амплитудите, но показанията на излъчвателя вече започваха да се приближават до тези от датчика. — Прекъсването на сигнала от движеща се органична материя, разбирай нашите тела — допълни той, сякаш мисълта току-що му бе хрумнала, — ще накара приемника да изпрати сигнал, алармиращ за прекъсване в импеданса на излъчвателя. И тогава върху главите ни ще скочат яки симпатяги, въоръжени до зъби.

— Но ако не можеш да ги изключиш…

— Тогава ще ги заблудим. Нашият излъчвател поглъща оригиналния сигнал както магнитът привлича метални стружки, след което изпраща копие на същия сигнал над главите ни в посока на предполагаемия приемник.

Лукаш обмисли чутото за няколко секунди.

— Като призма, пречупваща светлината — прошепна той.

— Много добре — скръцна със зъби Грег. — Сега да проверим доколко съвпадат теория и практика. Три-две-едно сега! — Той натисна един бутон върху излъчвателя и зачака.

Следващите две безкрайно дълги минути двамата лежаха по корем и наблюдаваха съвпадащите сигнали на датчиците и излъчвателя.

Накрая Грег кимна удовлетворено.

— Окей — промърмори и изпусна задържания въздух в гърдите си. — Да вървим. Отдясно е чисто.

Лукаш отръска капчиците пот по клепачите си с мигване.

— А дали всички излъчватели работят на една и съща честота?

И за пръв път откакто се познаваха, долови в Грег сянка на неувереност.

— Така мисля — отговори той, отново направи справка с индикацията и нетърпеливо повтори: — Чисто отдясно.

— Чисто отляво — автоматично потвърди Лукаш.

— Чисто напред — каза Грег и се хвана за предната тръба. — Едно, две, три!

Двамата запълзяха през пустинята. Пет минути по-късно Лукаш се обърна към онзи, когото бе започнал да нарича „Магьосника“.

— Откъде беше сигурен, че това щеше да сработи?

Грег сви рамене и продължи да бута напред.

— Не съм бил сигурен. И в момента не съм.

— Но как… Какво… Как ще разберем дали си прав?

Грег поспря, колкото да отпие глътка от тонизиращата напитка.

— Ако ни застрелят — невъзмутимо поясни той, — значи съм сбъркал.

3 часа и 3 минути до крайния срок

В неоновата морга се бе възцарила атмосферата на военен лагер.

По четирите страни на периметъра бдяха скрити мъже. Въоръжени с ръчно огнестрелно оръжие и радиостанции, те внимателно следяха придвижванията на всички, които се приближаваха до базата.

От вътрешната страна на оградата лекокалибреното оръжие, на което Грег бе настоял, бе изчезнало. На негово място се бяха появили предпочитаните от циганите ловджийски пушки с рязана цев, подсилени с неотдавна „иззети“ от военновъздушната база Нелис картечни пистолети „Инграм“.

По-навътре, в района на бунгало номер две (командния център) въоръжени постове блокираха достъпа от четирите му страни. Коли с шофьори в готовност да потеглят всеки момент, чакаха наблизо. По една пред всеки от трите входа.

Мъжете ги подгряваха за пет минути на всеки половин час, както Део ги бе инструктирал да правят. С подсилена броня, внимателно настроени двигатели и с плътни гуми, колите можеха да преодолеят сериозни препятствия, ако се наложеше изтегляне по спешност.

Вътре в бунгалото Меган следеше за прибирането на всяка карта, всяка снимка, всеки документ, схема или чертеж, в един от четирите разтворени куфари. Личният й бодигард я следваше като привързан на ластик за нея.

Когато приключиха, тя направи една последна обиколка из странно оголялото помещение и се обърна към Магда.

— Сигурна ли си, че ще се погрижат за останалото?

Красивото момиче кимна.

— Ако има нещо, което сме се научили да правим както трябва, това е да се пренасяме. — Тя забеляза напрежението в Меган и почервенелите й очи, и я прегърна, за да я успокои. — Обещавам ти, че всичко ще бъде наред.

Меган се засмя притеснено.

— Не знаех, че е толкова лесно да се забележи.

— Не мисли за това, моментът наистина е тревожен. Няма нищо по-естествено от това да те е страх.

Меган се извърна и крачките й кухо отекнаха в празното като хангар помещение.

— Никога не съм предполагала, че ще стигна чак дотук.

— Не си ли? — изненада се Магда. — Че защо? Планът беше добър.

Този път Меган нервно се засмя.

— Не говоря за плана, а за мен. Не разбираш ли, за мен това беше игра. В началото.

— Не те разбирам — опитната прелъстителка говореше напълно искрено.

Меган повдигна вежда и наклони глава настрани. Не криеше, че не вярва на случилото се.

— Когато попаднах на тази история си помислих: „О, какъв страхотен начин да те забележат!“. Каква възможност да надскоча нещастниците, които така и не повярваха в мен. Но някак абстрактно, разбираш ли? За мен това си беше като интересна експедиция по дирите на древна загадка. Игра на криеница, нищо повече.

Магда също се засмя.

— И тогава ти стана част от играта. А това е най-хубавото.

Меган тъжно кимна.

— Беше ужасно. И едновременно с това, странно възбуждащо. Бягахме, криехме се, правехме какво ли не първо с Грег, после с всички вас. Но през цялото това време не усетих реалността. Струваше ми се, че само премерваме костюми за някаква генерална репетиция. — Тя поспря и избърса сълза в окото си с хартиена салфетка. — Не ме разбирай криво, аз знаех, че един ден това ще свърши, но изглежда не съм си представяла какво би означавало за мен.

Магда поклати глава, отдалечи се на няколко крачки и прихна. От гърдите й се изтръгна изненадващо плътен смях, извиращ сякаш от вътрешността на тялото й.

— Господи боже мой, не мога да повярвам! Как можа да прекараш толкова време с нас, да се храниш с нас, да се смееш с нас… — Тя направи пауза и се усмихна. — … да спиш с нас? Как е възможно да си била част от нас и да не си ни разбрала?

Меган изглеждаше объркана.

— Какво… какво искаш да кажеш?

Магда седна на масата и заклати глава като малко момиченце.

— Та това си е игра, Меган. Дива игра без ограничения, в която всеки си измисля правилата. Такива сме ние — изчурулика тя. — Спомняш ли си през времето, което прекара с нас, някой да е споменавал за работа? — Магда се замисли, после отрицателно поклати глава. — Разбира се, че не, принцесо на гаджите. За нас всичко е игра. Самото планиране на този удар беше игра под надслов „Можем ли да победим системата?“. А събирането на информацията, от която имахме нужда, беше играта „Какво от онова, което крият от нас, можем да научим?“. Дори за Емил — кимна тя към бодигарда на Меган — това е игра.

Меган се обърна към едрия мъж.

Той кимна утвърдително с усмивка на лицето.

— „По-силен ли съм, по-корав и по-умен от копелетата, които се опитват да ти причинят зло?“ — каза той и с любов погали инграма, преметнат на ремък през врата му.

Магда леко скочи на пода от масата.

— За циганина целият живот е игра. Няма как иначе да бъде. — Погледът й притъмня, изражението й стана сериозно. — Всяко друго отношение за нас би било непоносимо.

За миг само, за една кратка секунда, на Меган й се строи, че вижда непоносима болка под фасадата на момичето, което досега бе възприемало като безгрижна, ярка комета.

Болка, която веднага бе потисната.

— Така че, скъпа, да играем — усмихна се Магда и непринудено целуна Меган по бузата. — Защото да играеш, означава да живееш. Опитай и ти някой ден.

Клатейки глава, убедена, че може би никога няма да може да разбере тези хора, с които съдбата я бе събрала, Меган я последва навън към чакащата ги кола.

2 часа и 57 минути до крайния срок

Напълно обикновен на външен вид микробус намали ход и спря пред ярко осветения портал.

— Дръж се гладко като дупенце на бебе — предупреди от задната седалка Ласло.

— Не се бой, колелата на системата са добре смазани — прошепна в отговор шофьорът, наблюдавайки приближаването на въоръжения постови.

— Причина за идването?

— Почистване на килими в офицерския клуб, сграда 238 — съобщи шофьорът и извади през прозореца на колата заповедта, шофьорската си книжка и застрахователната полица.

— Чакайте тук.

— Няма страшно.

Военният полицай се върна с документите в караулката и направи справка със списъка там. После взе слушалката на телефона.

— Проблем ли има? — неспокойно се размърда Ласло и надникна, за да вижда по-добре какво става в караулката.

— Отпусни се, това е нормално — каза му шофьорът. — След минутка ще излезе и ще ни каже… — Той продължи с гърления изговор на полицая: — „Карай внимателно. Не вдигай над двайсет и пет километра и паркирай в зелена клетка“. Знам го, такава е процедурата — допълни той с усмивка в момента, когато полицаят излезе от караулката.

Мъжът плесна стикер на предното им стъкло и нареди:

— Карай нататък, без да вдигаш над двайсет и пет, окей? Можеш да паркираш само в зелена клетка, ясно ли е?

Шофьорът козирува шеговито на постовия и мина под вдигнатата бариера.

Ласло поклати удивено глава.

— Впечатлен съм! — Той погледна навън към войниците и авиотехниците, покрай които минаваха. — Само че трудната част едва сега идва.

Шофьорът изсумтя:

— Ха! Ти си седиш, чакаш си и после се изправяш пред цялата американска армия. Питаш ли ме мен? Аз се хващам да чистя шибаните им килими, човече!

Ласло и тримата мъже, скрити в задната част на микробуса, избухнаха в смях.

Колата навлизаше в базата.

2 часа и 49 минути до крайния срок

Денят се бе оказал противно дълъг, нощта отвратително скучна, и Гавилан мислеше за лягане.

Той остави настрана справката, върху която бе работил, довърши на екс остатъка от питието си и протегна пръст към нощната лампа. Спря го почукване на вратата.

Погледна часовника (минаваше полунощ), измърмори полугласно най-вулгарната ругатня, която му дойде наум, и стана да отвори вратата.

— По-добре да е страшно важно, защото… — Гласът му заглъхна. Онемя при гледката на усмихнатата жена, подпряна на рамката на вратата му. — Само не ми казвай, че пак ще ме отвличате! — помоли той с отчаяние.

Магда леко го целуна по бузата и се плъзна гъвкаво покрай него в дома му.

— И защо да правя такова ужасно нещо? — попита тя с невинен глас.

— Какво искаш? Същото като последния път?

Магда се огледа, кимна одобрително и подхвърли на недоверчивия мъж плътен плик. После отиде при минибара, за да си налее питие.

— Десет хиляди долара за час от скъпоценното ти време, скъпи — изкусително му се усмихна тя. — Бъди умен и може би ще има премия.

Той отвори с пръст плика, прегледа съдържанието му, хвърли го в едно чекмедже и отиде при нея. Взе чашата й и седна на най-близкия стол.

— Целият съм слух.

Магда се усмихна и си наля втора чаша.

Половин час по-късно Гавилан прегледа шестте страници бележки, които междувременно бе изписал, и кимна на Магда. Тя провери дали видеокамерата работи и е на фокус.

— Окей — прошепна младата циганка.

Гавилан си пое дъх, прочисти гърло и започна:

— Казвам се Джон Гавилан. Адвокат съм, притежавам лиценз номер J-0926-85 да упражнявам професията си в щата Невада. Изпълнявам ролята на свидетел по заявление, което след малко ще бъде направено в мое присъствие. С настоящето гарантирам, че доколкото ми е известно, споменатото заявление е направено доброволно, без да бъде упражнен натиск. Говорих лично със заявителката и съм убеден в това, че тя е с разсъдъка си. Тази нощ по-късно ще бъде изготвен писмен запис на лентата, който ще бъде оставен на съхранение на сигурно място, заедно със съответната удостоверителна документация, подписана от мен.

Той се обърна наляво и кимна на жената до себе си. Магда завъртя леко камерата надясно.

— Казвам се Меган Търнър — започна младата жена. — Както предполагам, е лесно да се убедите, не съм мъртва!

2 часа и 9 минути до крайния срок

— Психо-301, обади се.

— Психо-301 слуша.

— Психо-301, тук Дриймланд. Докладвайте за положението.

— Тук Психо-301, изпълнявам гама-обход по схема със стъпка четири-седем километра. Гориво на две-пет, резервът непокътнат. Системите са наред. Нищо особено в наблюдаваната зона.

— Психо-301, разбрано. Внимавайте, синоптиците съобщават за нестабилна въздушна маса на азимут нула-осем-три и разстояние петнайсет километра. Скорост на приближаване три-два километра в час.

— Тук Психо 301. Ясно, Дриймланд. През последните пет минути доста ни раздруса. Можете ли да ни съобщите таван и продължителност?

— 301-ви, разбрано. Тук Дриймланд, имаме данни за таван на три-седем и ветрове в центъра над шест-четири километра в час с опасност от ножичен ефект. Поради влиянието на планините, продължителността неизвестна.

— Тук Психо-301, разбрано. Какво препоръчвате?

— Ъ-ъ… тук Дриймланд до 301-ви… Губим видимост върху полето северно и източно от Дриймланд заради силния вятър, поройния дъжд, примесен с градушка. Ъ-ъ… придвижва се във ваша посока, сър. Дриймланд съветва изтегляне към резервната писта на Норт Фийлд, за да изчакате там бурята, да презаредите и да продължите патрулиране, когато условията разрешат.

— Тук 301-ви… Има ли предварителна оценка колко време ще бъдем долу?

— Разбрах 301-ви. По оценка на Дриймланд престой до нула-девет минути. Искаме ви във въздуха колкото може по-скоро след това, сър. Вече прибрахме всичките „Чероки“ и ще ни трябва доста време, за да бъдем отново оперативни. Така че ни трябвате горе, веднага щом е възможно.

— Тук Психо-301, разбрано. Ясно, Дриймланд. Искам насочване за резервната писта, Норт Фийлд.

— Разбрано 301-ви. Насочете наляво на две-четири-седем. Свържете се с контролна кула Норт Фийлд на честота нула-четири-шест-точка-три. Безопасно връщане, сър.

— Тук 301-ви, ясно, Дриймланд. Завивам наляво по две-четири-седем. Връзка с Норт Фийлд Контрол на нула-четири-шест-точка-три. Ще се чуем скоро, Дриймланд.

— Ясно 301-ви. Чакаме. Дриймланд край на връзката.

— Тук Психо-301, край на връзката.

2 часа и 7 минути до крайния срок

Дори под тежкото одеяло двамата усещаха яростта на връхлитащата буря. Вятърът развяваше краищата, а първите едри капки дъжд бързо се просмукаха през тъканта. Температурата падаше с всяка секунда.

Двамата се концентрираха в датчиците около тях. Със засилването на дъжда движението им ставаше все по-трудно заради мокрия пясък, който трябваше да преодоляват. Накрая Грег направи знак да спрат.

— Сега? — изкрещя Лукаш, за да надвие воя на вятъра, който правеше говоренето невъзможно.

Грег само поклати глава.

— Полето е все още активно! — извика на свой ред той. — Трябва да изчакаме!

Светът над тях се озари от разкъсваща небето светкавица. Грег започна да брои.

— Едно, две, три, четири, пет, шест, седем, осем, девет, десет, единайсет, два…

Гръм заглуши думите му.

— Три километра осемстотин и шейсет метра — извика той. — Ти брой на следващата. Аз ще сканирам целия честотен обхват.

— Окей! — Лукаш повдигна леко предния край на одеялото и се помоли металът на датчиците по рамката да не привлече върху тях гнева на небето.

Ослепителна мълния раздра хоризонта и за миг пустинята светна като ден.

— Едно, две, три, четири, пет, шест, седем, осем, девет, де…

Продължителен гръм го разтърси до кости.

— Боже милостиви, повярвай на смирението ми! — измърмори той и бързо пресметна наум. — Три километра и шейсет метра!

Грег гневно разтърси глава.

— Мръсниците не изключват нищо! Само че ако не започнат скоро да го правят, рискуват да загубят цялата си проклета система!

Следващата ослепителна светкавица хвърли сенки от всичко на няколко километра пред тях.

— Видях! — извика Лукаш и посочи с пръст. — На пет-шест километра в посока един часа!

Грег кимна.

— … пет-шест-седем! — Гръмотевица. — Два километра двеста и петдесет метра!

Нещо започна да удря по защитната конструкция. Като момче, което панически бие с пръчка по гърмяща змия. Лукаш трепна, когато усети твърд удар в тила си.

— Ох! Какво, по дя… — Той погледна встрани и видя парче град с големината на топка за голф. В следващия миг около тях оглушително зачатка.

— Пази си главата! — изкрещя Грег, докато градушката минаваше над тях.

Одеялото започваше да се къса на парчета под напора на вятъра, силата на тежките капки дъжд и ударите на едрите парчета град. Двамата сложиха ръце над главите си, гледайки с тревога уредите.

— Сеизмичните датчици и сензорите на движение ще се претоварят, ако не… — започна Грег и замлъкна, защото дъждът и градушката спряха като отсечени с нож.

Лукаш се осмели да надигне глава.

— Какво? — попита той в зловещата тишина.

Грег сграбчи момчето и натисна главата му в пясъка.

— Долу!

Викът му прозвуча цяла секунда след като назъбена светкавица разсече бурята и се заби в пустинята на по-малко от километър пред тях. Гейзер от сини и оранжеви искри експлодира във въздуха, последван три секунди по-късно от оглушителен тътен.

— Жив ли си? — извика Грег, след като се свести от шока.

— Мисля… — неуверено отговори Лукаш със задавен глас. Още беше замаян както от ударната вълна, така и от притока на адреналин в кръвта. Но също и от изтощението от костюмите, които носеха вече прекалено дълго.

— Ей! — извика му Грег, виждайки момчето дезориентирано да се озърта. — Ей? Как се казваш?

— Аз ли?

— Как се казваш? Давай! — Той тревожно зачака.

— Лукаш.

Нова назъбена светкавица изля яростта на природата в земята пред тях. Последва фойерверк от искри. И нова раздираща глуха гръмотевица само две секунди по-късно.

— Къде беше това, Лукаш? Луки? Смятай!

— Ъ-ъ… на по-малко от осемстотин метра — отговори момчето малко по-уверено.

Грег направи гримаса.

— Вече загубиха два от микровълновите си излъчвателя. Ако не изключат цялата система веднага, колебанието ще им струва половин милион долара в хардуер!

Двамата инстинктивно навеждаха глави на следващите три светкавици, последвани почти веднага и от гръмотевици.

— А ако не го направят? — попита Лукаш с глас, който говореше, че е преодолял шока.

— Тогава ще трябва да рискуваме! И ще се надяваме да ни сбъркат с дъжда, градушката или вятъра.

Лукаш надигна маската, за да избърше капките под нея. Лицето му изглеждаше бледо, но не беше ясно дали от обезводняване или от страха, че ще трябва да бягат през активното сензорно поле.

А може би и от двете.

Изведнъж светлината по индикацията на датчиците около тях се смени от оранжева в зелена.

— Чакай! — тихо нареди Грег. — Чакай…

Той свали един от датчиците, взе го в ръка и го завъртя на триста и шейсет градуса, за да сканира цялото поле.

— Мамка ви! — прошепна той развълнувано. — Изключихте цялото поле, така ли?

Двамата възбудено изкрещяха, сякаш ставаха свидетели на изтеглянето на печелившите номера от лотарията.

В следващия миг свалиха всички датчици, закрепени по рамката, замряха за секунда приклекнали и с ръце на челото се опитаха да проникнат през пелената на пороя, забравяйки за градушката.

— С колко време разполагаме? — поинтересува се Лукаш и намести раницата на гърба си.

Грег се взря през отслабващата канонада на светкавиците по посока на външния периметър на базата.

— Половин час… може би малко повече. — Той замлъкна. — Поне петнайсет минути след края на този ад. — Той посочи надясно от тях. — Според мен до там има седем-осем километра.

— Ще успеем ли?

Грег сви рамене, завъртя за последен път датчика в пълен кръг и решително се изправи.

— Да проверим.

На следващата светкавица започнаха да тичат, сякаш пуснати от пистолета на старт линията.

1 час и 58 минути до крайния срок

Цифровият часовник над банката компютри пред Фос заби и всички наоколо притихнаха.

През последните петнайсетина минути хората бяха идвали един по един въпреки тясното помещение. Никой не говореше. Никой не работеше. Девет мъже и жени, застанали прави. Прехвърлящи поглед от часовника над главите им върху екраните на компютрите и обратно. Напрегнато следящи развитието на компютърната симулация по придвижването на защитната конструкция според заложения график.

Когато над буса с командния пункт се разрази бурята, симулацията показваше осем километра и половина от външната ограда.

А когато часовникът показа, че остава по-малко от час, Малика влезе и сложи ръка в шепата на мъжа си.

Трийсет минути преди изтичане на времето Фос премести встрани празната чаша чай, сложи на главата си слушалките и започна напрегнато да се вслушва в безмълвния ефир.

Пет минути преди края Роман превключи приемника към тонколоните, за да може цялата група (нараснала вече до четиринайсет души) да слуша пращенето.

Три минути.

Две минути.

Една минута.

Никой не смееше да диша, всички се молеха, а часовникът неумолимо отброи нула.

Фос се наведе напред, притиснал слушалките върху ушите си.

Малика погледна мъжа си в очите, приковани върху близката тонколона, и преметна ръка през раменете му.

Роман поклати глава, измърмори неясно „дванайсет минути“ и замлъкна.

Тих, но кристално ясен звуков сигнал отекна в затворено пространство.

Всички едновременно се изправиха.

Паузата продължи сякаш цяла вечност, после нови три сигнала от най-прекрасната мелодия на света изпълниха душите на ликуващите хора.

Роман се прекръсти и се обърна към жените, обслужващи връзките по клетъчните телефони.

— Съобщете на останалите… — каза той със задавен глас, който сам не можеше да познае. — … кажете им, че Магьосника стигна… — Той замълча за секунда и кръстоса поглед с този на изтощения, но щастливо усмихващ се Фос. — … в Обетованата земя.

15.

Беше късно. Или може би рано. Зависеше от гледната точка.

Но за тежковъоръжения часови, комуто безкрайната служба бе отдавна дотегнала, не беше нито едното, нито другото.

На него само му беше студено.

Тази нощ явно му бе писано да зъзне в малката караулка. И да наблюдава заслепен светкавиците, забиващи се в пустинята, от които Дриймланд изглеждаше притъмняла. Беше му писано още да реагира на непрестанните фалшиви алармени сигнали, постъпващи от външния периметър. Аларми, дължащи се на силно йонизираната атмосфера, съпровождаща бурята. Всяка от които изискваше по устав дълга, напълно безсмислена разходка през шибащия дъжд, с единствената цел да се потвърди фалшивата аларма. И бързо връщане на сушина в караулката, преди да е подгизнал до кости.

Една от онези нощи, когато човек се пита дали наистина е избрал правилната професия.

Понякога.

Всъщност, ако се изключеше противната буря, той харесваше начина, по който си вадеше хляба, а още повече му допадаше да бъде… член на може би най-елитната служба за охрана в света.

Служба, съществуваща благодарение на привличането на най-добрите сред най-добрите от всички армейски поделения. Най-точните стрелци, най-коравите мъже и жени, най-лоялните и най-верни, с които армията можеше да се похвали.

Но дори тях ги очакваха осемнайсет месеца тежка подготовка, преди да застъпят на служба.

Обучението бе толкова сурово, че отсяваше две трети от всички. Тези хора получаваха назначения по външните поделения или в някой от осемте обслужващи корпуса. Останалата една трета — каймакът на елита, малцината намерени достойни за задачата, която щеше да им бъде възложена — стигаха до тук, тайното сърце на най-засекретената правителствена база.

Базата Дриймланд.

Самата база се състоеше от четири подземни взаимносвързани корпуса. Всеки от тях бе обозначен със свое загадъчно звучащо име: „Магически операции“, „Лабиринта“, „Заслепяване“, „Въртоп“. В началото, по времето когато бе замислена, базата бе наречена „Прерийно куче“27 — едно признание на обстоятелството, че площта на подземните инсталации превишава над четиридесет пъти тази на надземните.

В годините на най-интензивно използване тук се бяха помещавали лаборатории на Комисията за атомна енергия, Министерството на отбраната, ЦРУ, Националната служба за управление при кризисни ситуации. Но това беше преди трийсет години.

Днес тук бяха останали само две от тези свръхсекретни ведомства.

Националната служба за управление при кризисни ситуации все още заемаше първоначално отделената й площ, но постепенно бе заела и прилежащите помещения, дадени преди години на Комисията за атомна енергия. А мястото, принадлежало някога на Министерството на отбраната, сега бе дом на… Всъщност само петнайсетина души извън състава на „Лабиринта“ знаеха истинското му предназначение.

Въпреки тясното им съседство и въпреки неизбежните срещи между персонала на двата свръхсекретни проекта, хората знаеха много малко за естеството на работата на другите. Така и следваше да бъде. Информираност, доколкото е нужна за работата. Сляпо съвместно съществуване.

Финалният щрих бе охранителната служба: двеста двадесет и пет мъже и жени, посветили живота си на опазване тайната на двата проекта, за същността на които никой от тях нямаше ни най-малка представа. Което не означаваше, че те нямаха своите предположения.

Осем години след като бе слязъл от борда на доставилия го тук самолет, охранителят знаеше практически толкова за базата Дриймланд, колкото бе знаел и първия ден тук.

Знаеше малко, но бе виждал някои неща.

Странни неща, които не бе поставял под съмнение, които не можеше да обясни и не би пожелал да анализира, но които бе убеден, че е призван да защитава.

Защото родината изискваше това от него.

Поради тази причина този мъж се отнасяше с насмешка, когато гледаше някои по-специални документални филми по телевизията. Смееше се от сърце на напълно сериозните дискусии с участие на академици. Клатеше смаяно глава на безразсъдните действия на левичарски организации като Обществото „Фрийдъм Ридж“.

И през цялото време бе отказвал да види истината на база на личния си опит.

А може би бе видял повече от останалите, може би би могъл да назове някои неща или да даде приблизително достоверни обяснения на други. Но в сърцето си признаваше, че всъщност знае по-малко от малцината посветени, които идваха отвън.

Понякога изпитваше горчивина от това, че неговото правителство не бе счело за нужно да го „посвети“ в свещената истина.

А друг път му стигаше да знае само, че има „свещена истина“.

Привел глава, за да се защити от отслабващия дъжд — последен напън на отминаващата буря — той отиваше към мястото, откъдето бе постъпил последния сигнал на алармената инсталация. Далечна светкавица озари хоризонта на изток и той почувства първия полъх на утринния бриз. Наближаваше.

— Дриймланд, три-седем на мястото съм — каза той в микрофона.

— Тук Дриймланд, три-седем, разбрано. — Гласът в слушалката звучеше изморено като неговия.

Бурята бе направила тази нощ по-изтощителна от обичайното. И това се отнасяше за всички.

Поглеждайки през вътрешната страна на оградата от двойно преплетена бодлива тел, той видя белите корпуси на трите хеликоптера „Чероки“, вече вдигнали се във въздуха, за да огледат пораженията, нанесени от гръмотевичната буря. Макар още да не можеше да го види, той знаеше, че някъде там трябва да бъде и патрулният хеликоптер. Пое си дълбоко въздух и се опита да си спомни кога по график трябва да излезе пак на обиколка по външния периметър на оградата.

След това насочи вниманието си към огледа на самата ограда.

Вече само ръмеше. Едри капки се образуваха по бодлите на телта. Оградата изглеждаше леко наведена, вероятно от силата на ураганния вятър, който само преди малко бе вилнял тук. Пясъкът в основата й бе като стъпкан — несъмнено от дъжда, градушката и вятъра. Но общо взето изглеждаше както би следвало да изглежда.

Слънчевият диск вече надникваше над планините зад него, когато той се обади в микрофона:

— Дриймланд, тук три-седем до Централа.

— Тук Дриймланд, три-седем, аз съм Централа.

— Тук три-седем. Централа, намирам се в квадрат 14692 наклонена черта „уиски“. Тук всичко изглежда наред.

— Дриймланд до три-седем, тук Централа. Как искаш да впиша доклада ти?

Охранителят се протегна и хвана оградата в близост до един от опорните колове. На лицето му се появи изненадано изражение и той опита наново. Оградата можеше да се изтегли с лекота на поне две стъпки над земята.

— Три-седем до Централа. Тук, изглежда, обтяжките към кола са се разхлабили поради навеждането на кола от вятъра. Запиши там… — Нещо в основата на оградата привлече вниманието му. — … „поражения от бурята“ — завърши той и се наведе да разгледа по-добре.

— Дриймланд три-седем, разбрано. Записвам „поражения от бурята“. Остани на място до пристигането на техническия екип.

— Три-седем разбрах — каза той с по-тих глас и освободи нещо висящо на оградата.

Беше парче гума или гумирана материя — ивица не по-широка от сантиметър. Той свали със зъби едната си ръкавица и разтри парчето с пръсти. Поднесе го към носа си и подуши специфичната миризма на гума.

Нищо особено. Просто парче от нещо. Издухано дотук през пустинята от някой къмпинг или туристическа пътека. Подмятано вероятно със седмици из пясъците, преди да се закачи на мрежата и той да го види.

Нищо.

Сложи го в джоба на куртката си, нахлузи обратно ръкавицата си и се обърна да се прибере. И без да разбере защо, спря.

— Дриймланд, тук три-седем — каза той.

— Дриймланд до три-седем, тук Централа.

— Три-седем… Ъ-ъ, Централа? Кога се очаква да пристигне ремонтната група?

— Дриймланд до три-седем, тук Централа. Време на пристигане след три-пет минути. Съжалявам, но си третият в списъка. — Понеже охранителят не реагира, гласът на дежурния прозвуча отново: — Дриймланд до три-седем, настояваш ли за по-бързо обслужване?

— Тук три-седем, не. Повтарям, отговорът е отрицателен. Само… само проверявах, Централа. Благодаря.

— Тук Централа, край на връзката.

Пълна глупост, естествено. Професионално изкривяване, резултат от годините служба по охрана в пустинята, превърнали се не в работа, а в самия му живот тук. От къде на къде ще си мисли, че някакво жалко парче гума може да бъде нещо повече от боклук, носен из пясъците сигурно от години? Макар и заплело се по прищявка на съдбата за телената мрежа в участък, където бе сработила алармата.

Въпреки това той прекара следващите трийсет и две минути в оглед през мощния си бинокъл на участъка от пустинята зад оградата. Когато бе сменен от групата на екипа по поддръжка, вместо да се върне към жалкия комфорт на караулката, направи пълен обход на своята зона.

А когато се прибра и смяната му изтече, записа случилото се в доклада за произшествията и приложи парчето гума.

Малко преди десет същата сутрин Гавилан леко почука на вратата на своя началник.

— Влизай, Джон.

— Имаш ли малко време?

Мъжът срещу него кимна.

— Винаги имам време за подчинените си — отговори Кейпърс с професорски тон. — От какво имаш нужда?

Гавилан огледа кабинета, влезе и старателно затвори вратата зад гърба си.

Понеже Кейпърс винаги държеше вратата си демонстративно отворена по всяко време с изключение на съвещанията, когато се обсъждаха най-деликатните въпроси, поведението на неговия служител веднага привлече вниманието му.

— Какво има?

— Чистили ли са те скоро срещу „буболечки“? — прошепна Гавилан, без да сяда на посочения му стол.

— Ъ-ъ… миналата седмица — напъна се да си спомни Кейпърс и започна да пише в бележника си, преди да бе свършил. — Но поне ги накарах да минат през всички офиси, докато бяха тук. — Той обърна към Гавилан бележника си, където бе написано с едри букви:

Гавилан кимна на човека, чиято параноя вече бе узрял да сподели.

— Питам просто така — каза той с невинен глас и на свой ред написа нещо в бележника.

Кейпърс прочете посланието му и кимна, че е съгласен.

— Нещо друго? — също така небрежно се поинтересува той.

— Не — успокои го Гавилан и отвори вратата. — Получих онова, за което бях дошъл.

Двайсет минути по-късно двамата се срещнаха на една пейка в непосредствено съседство със строителна площадка от другата страна на улицата.

— Какво има, Джон? — без предисловия започна Кейпърс. — Да не те посети отново Килбърн?

— Ти успя ли да научиш нещо от него?

Кейпърс поклати глава.

— Само възможно най-невежливото и неубедително потвърждение на самоличността му от Ядрената комисия. И казвам ти, онези хора не изглеждаха никак щастливи, че е трябвало да ми позвънят. — Той се засмя, но с изненада забеляза, че Гавилан продължава да наблюдава с отсъстващ поглед трафика по улицата.

Гавилан си пое дълбоко дъх.

— Аз… как да ти кажа… мисля, че се захванах с нещо, в което не се чувствам никак уверен.

Кейпърс се облегна на пейката, изучаващо оглеждайки стария си познат.

— Да обсъдим подробностите, ако искаш? — Всяка пора на тялото му излъчваше увереността на професора по конституционно право. — Без да нарушаваш тайната между клиент и адвокат, разбира се.

— Може да се каже, че става дума за емигрантски случай.

— Аха…

— Към мен се обърнаха представители на група, която… която, ъ-ъ… разполага с документация, че няколко… ъ-ъ, пришълци са били задържани от федералните служби.

— И предстои да бъдат депортирани?

Гавилан най-сетне седна до своя началник.

— Не съвсем. Според документите, лицата са били държани при специални условия в продължение на дълъг период от време, с цел да… може би е най-добре да кажа с цел да бъде получена от тях информация от разузнавателен характер.

— Продължавай — окуражи го Кейпърс, затвори очи и отново се облегна на пейката. Това беше обичайният му начин да се концентрира при изслушване на студенти.

— Значи, тези… пришълци изглежда са били задържани в продължение на дълги години, през които им е бил отказан достъп до правна защита, така и не са били изправени пред съдия и не им е било позволено да… ъ-ъ… да влязат във връзка с мястото, откъдето са дошли. Групата техни защитници ме запозна със случая поради убеждението, че лицата се намират в смъртна опасност сега, след като има вероятност да се разбере за съществуването им. — Гавилан поспря, преди да продължи с трудната част: — Същата група твърди, че въпросната правителствена агенция е участвала в конспиративен заговор или сама е извършила поне четири убийства, а най-вероятно значително повече.

Кейпърс кимна, без да отваря очи.

— Възникват три въпроса — каза той замислено: — Кои са хората в тази група, която е установила връзка с теб?

Гавилан отговори без колебание:

— Престъпници от кариерата. Аз лично станах свидетел на няколко добре обмислени и перфектно изпълнени от тях криминални деяния. Но те положиха големи усилия да избегнат насилието, а от друга страна трябва да призная, че изобщо не са ме заплашвали, за да получат моето съдействие, нито съм бил принуждаван да мълча. Освен това… — Този път той замълча за по-дълго, обмисляйки докъде да стигне в откровеността си. — … сред тях има едно лице, известно лично на мен като медиен репортер или телевизионен продуцент. Въпросното лице твърди, че е било отвлечено от правителствена групировка, от която е съумяло да избяга и е намерило спасение в подземния свят.

— Любопитно — проточи Кейпърс, обмисляйки чутото. — И колко ти платиха, за да им сътрудничиш?

Гавилан намери сили да отвърне на усмивката му, колкото и да бе изморен.

— Достатъчно, за да ги взема абсолютно на сериозно.

— Следващ въпрос: какви намерения има тази група по отношение на пришълците?

Гавилан отново си пое дълбоко въздух.

— Понеже тези хора са убедени, че публичното разкритие на факта за тяхното съществуване би довело до тяхното екзекутиране, те възнамеряват лично да ги освободят. Единствено провалът на тази операция може да ги накара да потърсят публичност.

Кейпърс отново бе затворил очи в търсене на концентрация.

— Последен въпрос: за законно или незаконно пребиваващи у нас пришълци говорим?

Гавилан се замисли, преди да отговори.

— Че са влезли на наша територия без позволение е повече от ясно. Но това е станало напълно случайно, а не преднамерено и освен това, на тях изобщо не им е била предоставена възможността да се върнат там, откъдето са дошли.

Кейпърс кимна.

— И какво се иска от теб да направиш? Говоря за групата, която те е наела?

Гавилан стана и възбудено започна да крачи наоколо.

— Това именно е проблемът. Искат от мен да защитавам правата им във федерален съд. Правата на групата и на пришълците.

Кейпърс изглеждаше дълбоко замислен. Изтекоха близо две минути, когато той отвори наново очи.

— Окей — твърдо заяви той.

Гавилан седна до него, отговори куфарчето си и му подаде папка с пожълтели документи, подредени в нея.

— Казаха ми, че това са оригиналите, взети от личния архив на една от жертвите.

Следващите петдесет минути Кейпърс внимателно прочете всеки лист в папката, а на няколко пъти се връща и прави сравнения между отделните документи. Клатейки глава и цъкайки с език, той увлечено четеше, а на лицето му бавно пропълзяваше изражение на смесица от удивление и едва сдържан, почти неистов гняв.

Накрая приключи.

Бавно размаха документите и ги върна в папката, след което я подаде на Гавилан. Затвори очи и остави на мълчанието да се възцари сред какофонията откъм строителната площадка. Остана така двайсетина минути. Когато отново отвори очи, изражението му беше отнесено. Той направи жест към куфарчето на Гавилан.

— Измеренията на онова, което се съдържа в тези документи, ако то се окаже истина, макар и наполовина, са ужасяващи — и поклати глава. — Даже ако забравим за момент участието на правителството, за нарушаването на един господ знае колко закона и разпоредби, за потъпкването на Конституцията и така нататък. Това само като начало. — Той се обърна към младия адвокат. — Всяка религия, всяка система от човешки ценности ще се почувства застрашена. Всеки мъж, жена или дете ще загуби за дълго чувството, че се намира в безопасност. Помисли за това. — Той поклати енергично глава. — Самото Второ пришествие би изглеждало като безвкусен маскарад, сравнено с всичко това! — Той погледна Гавилан в очите, без да скрива дълбоката си тревога. — Колко добри са тези хора, които са се обърнали към теб?

— Защитавам правата на престъпниците в този щат от петнайсет години насам и мога определено да заявя, че тези са най-добрите.

— Дано не се лъжеш. — Той се замисли. — И докъде са стигнали в осъществяването на своя план?

— Доколкото разбрах, той е в ход.

Кейпърс несъзнателно погледна часовника си.

— Кога ще знаеш по-конкретно?

Гавилан сви рамене.

— Не съм сигурен. Може би тази нощ или утре вечер.

Кейпърс внезапно се изпълни с енергия.

— И какво ще правиш? — попита той с искрено любопитство.

— Затруднявам се на какво да стъпя по случая като за начало.

— Пришълците по правило спадат към категорията на финансово необезпечените. По дяволите! Защо пък не? Стига да разполагат с достатъчно доказателства за своята позиция. Каквито според мен тези документи предлагат в изобилие. — Той се замисли за миг. — Така-а… От какво имаш нужда?

Гавилан извади черновата на жалбата от куфарчето си и го подаде на своя бликащ от ентусиазъм шеф, който бързо прегледа петнайсетте страници.

— И наистина ли смяташ, че ще намериш областен съдия в Съединените щати, който да пусне в ход това дело?

— Защо не? Случаят е точно в тяхната юрисдикция.

— Технически погледнато, да — съгласи се Кейпърс и се върна няколко страници назад.

— Законът, по дефиниция, е последователност от техническото прилагане на текстовете на отделните му разпоредби.

Кейпърс пропусна думите му покрай ушите си.

— В секундата, когато депозираш този документ в кой да е федерален съд, момчетата от „Меджик 12“ ще скочат върху теб. Изобщо няма да стигнеш до слушане.

За пръв път Гавилан се усмихна с широка, спокойна усмивка.

— Правилно ли си спомням, че лично ти изведе до процес делото с ръкописа от Ленгли? Винаги си твърдял, че трябва да се борим с ЦРУ, с Министерството на отбраната и с поне половината от полицията в Чикаго.

— Аз защитавах тезата, че е заплашен обществения интерес — измърмори Кейпърс. — Съумях да убедя съда в нуждата от незабавно… — Той внезапно спря и отметна глава назад. — Да не мислиш отново да… — Гласът му заглъхна в изумление.

— Отново ще се окажеш в положението на законотворец — бързо се намеси Гавилан. — Ще забравиш за защитата на наркомани, сутеньори и социално опасни типове. Ще престанеш да преместваш папки по бюрото си и да си блъскаш главата в какъв цвят да се боядиса женската тоалетна на трети етаж. — Гласът на Гавилан беше станал изкусителен. — Ще ме направиш свой помощник. Ще се занимаваш само с конституционната страна. За всичко останало ще се грижа аз.

Гавилан видя в очите на шефа си първата искра на зараждащ се огън.

— Аз не съм влизал в съдебна зала от години. — В гласа на Кейпърс обаче отсъстваше убеденост.

— Помисли — това е върховното изпитание за най-съкровените принципи, заложени в Конституцията ни. Приложими ли са те за всички, или не? Универсалната приложимост на личните свободи, независимо от раса, религия, цвят на кожата, житейско кредо, пол или месторождение.

Кейпърс приличаше на човек, надникнал по погрешка в неясно бъдеще. Но очите му пламтяха.

— Доктрина за универсалността — прошепна той замечтано. После се сепна, обърна се към Гавилан и изпитателно го изгледа. — Питам се дали си така убедителен и с делата, които защитаваш.

— По-добър съм — изсмя се Гавилан.

Кейпърс стана, разтъпка се няколко крачки и се върна при Гавилан.

— Ще се наложи да се запозная с твоите хора — предупреди го той.

Гавилан посочи микробуса в края на пресечката, който при подадения знак запали двигателя си.

— Транспортът ни е безплатен — каза той и поведе шефа си нататък.

Кейпърс поклати глава и го последва.

— Ангели на милосърдието — измърмори той, — и ти, Джийн Родънбъри28, слезте ни на помощ.

Двете стълби се губеха в недрата на земята. От двете страни на триметровата тръба, в която се спускаха, се виждаха алуминиеви стъпала. На всяко ниво за достъп имаше площадка и само тук те можеха да се ориентират къде се намират и какво правят.

Дотук се бяха спуснали безшумно поне към четиридесет метра — по-малко от половината дълбочина на аварийния изход. Движеха се бавно и непрестанно проверяваха за наличието на алармена система, камера за наблюдение или някакво устройство, което би могло да издаде присъствието им пред обитателите на базата.

Спираха при всеки люк към помещенията на съответното ниво. Понякога се задържаха минути, в други случаи — до половин час. Проверяваха, оглеждаха, стараеха се да установят по някакъв начин дали това не е нивото, което им трябва. Досега бяха минали през пет точки за достъп и бяха продължили надолу.

— Чисто до десет стъпки надолу — прошепна Лукаш, поглеждайки датчиците.

— И от моя страна. Продължаваме. — Грег тръгна пръв напред. — Почивка на следващото ниво.

Лукаш кимна и сам тръгна по своята половина на тръбата.

— За мен ще бъде добре дошла.

Веднага след като бяха влезли в тръбата на аварийния изход, те се бяха закачили за стъпалата, за да починат малко. Бяха се облегнали с облекчение, увиснали в мрака благодарение на найлоновите въжета и титановите куки. И едва тогава бяха почувствали в пълна степен умората от изтощителната нощ.

Лукаш веднага се бе унесъл — неизбежна последица на адреналиновото претоварване, мускулната преумора и откровения страх.

Грег обаче не си бе позволил този разкош. Висеше неподвижно и чакаше. Използва бинокъла си, за да провери стометровата тръба по цялата й дължина. Огледа внимателно люковете за достъп, разположени на седем-осем метра разстояние в дълбочина. После се отпусна и остави изтерзаното си тяло да почине. Мозъкът му обаче продължи да работи на пълни обороти.

Час по-късно започнаха да се спускат.

— Какво търсим? — пресрами се да попита Лукаш, когато Грег отхвърли първите два люка.

— Издайнически следи. Нещо, което да крещи „Стой настрани!“, за предпочитане с алени букви.

— Но и двата люка бяха обезопасени.

На което Грег бе поклатил глава.

— По най-елементарен начин. Обикновени контактни схеми, като онези, които преодоляхме горе. Колкото да съобщят на охраната, че вратата се е отворила. Нищо специално.

Така че бяха продължили да се спускат.

Грег се бе възползвал от спирането на следващата площадка, за да избърше лицето си с мека кърпа.

Бяха съблекли неопреновите костюми и ги бяха изгорили извън оградата. От всички горни екипи, с които се бяха навлекли в началото, сега носеха само ръкавиците. Чувстваха се като новородени в новите леки анцузи в защитен цвят, които бяха облекли след проникването си в базата. Вече забравяха чувството на задушаване и на удавяне в собствената си пот. Телата им се бяха изпълнили с нова сила.

Грег погледна към младия крадец до себе си. Лукаш почиваше със затворени очи и дишаше с равномерен ритъм, който постепенно бе налучкал. Несъмнено спускането бе особено трудно за младежа, който едва ли бе свикнал с борбата срещу гравитацията върху тясното стълбище във вертикална тръба, докато следи дали наоколо няма датчици.

Странно, помисли си Грег, защо смятам, че тази обстановка може да бъде привична за някого?

Проверявайки отново, че младият крадец наистина почива пълноценно, Грег погледна индикацията на датчика си, откопча куката и пое надолу по тръбата.

Двайсет минути по-късно се върна и докосна Лукаш по крака.

— Какво… Какво има? — Лукаш се сети къде се намира и забеляза под себе си Грег. — Какво става?

— Намерих каквото ни трябва — мрачно се усмихна Грег.

— Какво? Къде?

— Шейсет стъпки по-надолу, от твоята страна — и той погледна под краката си. — Нещо много специално. — И без повече обяснения Грег се заспуска надолу, този път следван от Лукаш.

Люкът до голяма степен приличаше на останалите, които бяха подминали. Надписан с огромна цифра 7, той представляваше метална врата с колело за отключване. Вниманието на Лукаш бе привлечено от надписа на стената до вратата:

Под този надпис имаше друг, не толкова заплашителен:

Грег увисна от своята страна на стълбата, за да даде на Лукаш възможност да се спусне до нивото на люка.

— Провери го — нареди той с все същата мрачна усмивка.

Младежът вдигна датчиците си, чиито стрелки веднага забиха в края на скалата.

— Алените букви — прошепна той.

Грег кимна, закопча карабината си на близкото стъпало, свали раницата си и я окачи на височината на кръста си. Лукаш повтори движенията му.

— С какво започваме?

Грег не сваляше очи от люка.

— Ключалката изглежда обикновена. Може да се преодолее с електромагнитния кит.

Гласът му беше безизразен и лишен от всякакви емоции. Той погледна критично показанията на своя уред, поклати глава, намали чувствителността колкото бе възможно, отказа се и го прибра на колана си.

— Направи директно измерване.

Лукаш извади волтметър от своята раница и докосна с чувствителния край първо точка на стената в близост до вратата, после рамката на люка и накрая самата врата.

— Петстотин върху люка, към триста и петдесет на рамката и около сто и шейсет на стената.

Грег продължаваше да гледа вратата.

— Провери йонната дисперсия.

Избърсвайки внезапно избилата на челото му пот, Лукаш извади друг цифров уред и бавно повтори операцията.

— Стената и рамката са чисти, ключалката на люка показва широк пик в зона 24 на четириомовия обхват.

Макар да не бе сигурен какво точно означават думите му, Лукаш разбра по изражението на Грег, че нещата не са добре.

Бавно, мъчително прецизно, Грег поднесе към люка един от собствените си специални сензори — от комплекта, който не бе позволил на Лукаш да докосне. Огледът му отне около двайсет минути, но той се постара да не остави нито милиметър от стоманената врата непрегледан. После се облегна назад и разгледа записа на показанията.

— Дявол да го вземе — каза тихо той след нови десет минути.

— Какво не е наред?

Грег не му обърна внимание и отново се концентрира върху вратата, забравил за всичко останало. Гледаше я втренчено, опитваше се да проникне през нея, да види какво има от другата й страна.

Накрая се обърна към по-младия си партньор с все същото мрачно изражение.

— Окей — започна той спокойно, сякаш водеше академична дискусия. — Няма да е лесно, но можем да го направим. Стига да запазим спокойствие, да бъдем търпеливи и да не загубим хладнокръвие. Ясно?

Лукаш чу множественото число, но схвана какво му казва безкрайно по-опитния от него крадец: „Ако той, Лукаш, запази хладнокръвие“.

— С теб съм — каза той с увереност, каквато не чувстваше.

— Отлично — отговори Грег след дълбока въздишка. — Във вратата са монтирани две активни и една пасивна система. Галваничният четец можем да елиминираме с просто поглъщане на сигнала и избягване на всякакъв контакт между метала на вратата и някой проводящ предмет по нас. — Той си позволи къса усмивка. — Сега поне знаеш защо задържахме неопреновите ръкавици. — Лукаш кимна, боеше се да прекъсне Грег. — Следващият ни проблем е инфрачервената или ултравиолетова защита. Приемниците са горе, от лявата страна, предавателите — съответно долу, вдясно. — Той отново погледна към вратата. — Лесно можем да се справим с тях след като знаем, че ги има, но от тази страна е трудно да се разбере, че са монтирани… Последният проблем е живачната ампула, вероятно закрепена от вътрешната страна на заключващия механизъм. И несъмнено включена към алармената система. Лесна за справяне, ако можеш да се добереш до нея. — Кратка пауза и той поясни: — Само дето за нас това е невъзможно.

— Тогава… какво ще правим тогава?

Грег погледна младежа в очите, видя тревогата на лицето му и сви рамене:

— Проклет да съм, ако знам.

Останаха там, увиснали на стълбата, мълчаливо загледани в непреодолимата врата.

— Подготви абсорбера — неочаквано каза Грег с твърд глас.

Лукаш извади малкия уред и го закрепи на смукала в точките, които Грег му посочи.

— Имаш ли план?

— По-скоро усещане. Нали помниш как работи?

Лукаш кимна утвърдително.

— Да, като при оградата. Държа стрелката в средата на скалата и компенсирам измененията в полярността или модулацията.

Грег извади електрическа дрелка, избра бургия с диаметър милиметър и половина и решително я закрепи в жлеба.

— Не отмествай поглед — предупреди го той и постави върха на бургията малко под смукалата. — Защото започна ли, ще заскача като побесняла!

— Ами светлинната сигнализация? Или живачната ампула? — неспокойно попита Лукаш, докато Грег затягаше бургията.

— Лъчите се разпространяват по права, поради която причина пробивам под крепежа на ключалката, който представлява издутина — обясни той и постави върха на стоманената повърхност.

Сигналът подскочи, но младежът веднага го коригира с потенциометъра.

— Що се отнася до живачната ампула… — Той погледна Лукаш и извинително се усмихна. — … ще се опитам да действам по-нежно — рече той и натисна бутона.

Пет минути по-късно дупката беше пробита и бургията — изключена.

— Как е положението?

Лукаш изсумтя:

— Стрелката трепери по-малко от тялото ми.

Грег бръкна в раницата си.

— Сега се захващам с ампулата.

Той прекара тънък конец в тясната дупчица и го привърза за точков източник на светлина, закрепен на световод с микроскопична бижутерска лупа на края. Погледна в окуляра на устройството и леко завъртя световода с два пръста.

— Къде ли са я сложили, Лайнъс? Къде би сложил ти малката…

— Каза ли нещо? — загрижено попита Лукаш.

Но Грег не му отговори.

— А… ето къде…

Той изтегли световода обратно и вкара на негово място тънка тръбичка. Пъхна края й към тубичка спрей.

— Добре, сега последната стъпка. Лукаш?

— Да?

Грег го стрелна с поглед, от който костите на младежа се разтрепериха.

— Следващата фаза трябва да изпълним заедно. Ако някой от нас се поколебае, спре или направи нещо неочаквано… това е краят. Разбираш ли какво ти говоря? — Лукаш мъчително преглътна. — В случай че имаш някакви съмнения — продължи Грег, — сега е моментът да ги споделиш с мен. Може да измисля нещо друго…

Циганинът мисли цяла минута над думите му. През главата му мина всичко, което бе научил по време на тренировките, и всичко, което бяха преживели през последните четиринайсет часа. Въображението му визуализира всяка опасност, която можеше да се крие зад тази врата.

— Готов съм.

Грег продължи да го гледа още малко.

— Хубаво — каза той и му подаде сложния електромагнитен кит, монтиран в стария картон от цигари. — Значи правим следното… Първо, аз замразявам живачната ампула с течен водород. Това ни освобождава трийсет секунди да отворим вратата и дезактивираме трите системи. Второ, ти използваш ЕМ-кита, за да изтеглиш резетата, докато аз въртя кръговата дръжка. Вратата се отваря навътре и отляво на мен. Трето, аз неутрализирам светлинната сигнализация, а ти преодоляваш галваничния четец, като вкарваш ултравиолетовия източник под корпуса, там където е микропроцесорното управление. Нали помниш как се прави?

Лукаш напрегнато кимна.

— Къде се намира? — попита той през стиснати зъби.

Грег неуверено наклони глава.

— Би следвало да бъде точно над вратата. Но където и да е, открий го, по дяволите, и го блокирай! Не се старай да стане елегантно, защото в този момент ще имаш на разположение не повече от двайсет секунди. Просто ме изчакай да неутрализирам светлинната защита и след това действай с максимална скорост, ясно ли е?

— Ясно. — Лукаш вече посягаше към нещата, които щяха да му трябват.

— Докато правиш това — допълни Грег, на свой ред подбирайки нужните инструменти, — аз ще се погрижа за живачната ампула.

Двамата разположиха каквото им трябваше на най-удобните места. Грег изчака Лукаш да намести ЕМ-кита върху люка, да щракне ключа и буквално да прегърне вратата. Той междувременно нагласи сигналния абсорбер.

— Готов съм — обяви Лукаш и избърса лицето си. Опита се да прогони от главата си мислите за онова, което щеше да им се случи, ако някой закъснееше дори със секунда в действията си. Прекръсти се и прошепна къса молитва.

— Окей — предупреди го Грег, — влизаме на три, ясно?

Лукаш кимна, сложи UV-лампата в устата си и стисна здраво цигарения кашон в ръцете си.

Поставил дясна ръка върху ключалката, хванал с голата си лява ръка клипсовете и пластмасовите клещи, Грег дълбоко си пое въздух.

— Ще се видим от другата страна — каза той с най-напрегнатия глас, който Лукаш бе чувал да излиза от устата му.

— Едно… Две… Три!

16.

Тишина — заплашителна или успокоителна? — цареше около двамата мъже, сгушили се в тъмнината непосредствено зад входния люк.

Лукаш започваше да мисли, че сърцето му никога няма да спре да бие до пръсване и че въздухът никога няма да му стигне. Не смееше да помръдне и се стараеше да не вдишва прекалено шумно, въпреки протестите на дробовете му.

Чакаше… И се надяваше нищо да не се случи.

Едва сега забеляза колко силно се е изпотил, макар причината изобщо да не бе в температурата на помещението, в което току-що бяха проникнали с взлом. Не че бе хладно, точно обратното — горещо бе като в сауна. Всъщност изпотяването му бе резултат от закъснялото осъзнаване на факта колко близко бяха до пълния провал.

Той вдигна поглед към алуминиевия панел, покривал допреди секунди алармената инсталация, която трябваше да дезактивира. Капакът бе разкъсан надве, гневно огънат в бързината да се добере навреме до управляващия микропроцесор. Обагрен бе в червено… изглежда от раната, на която не бе обърнал внимание. Рана, останала незабелязана до мига, в който ултравиолетовият източник буквално бе „изпържил“ мозъка на микрочипа.

Вдигна ръка близко до очите си и разгледа разкъсването под тънкия като молив лъч на фенерчето. С облекчение установи, че няма за какво да се притеснява.

Поне засега.

Грег лежеше по гръб и чакаше зрението му да се адаптира към странната тъмнина зад люка. Всъщност започваше да установява, че всичко тук му се вижда странно. И напълно неочаквано. Вместо излъсканата, стерилна и ярко осветена обстановка, характерна за лаборатория или най-малкото за офис, тук нямаше нищо друго, освен вбесяващо гореща влажна пустота.

Усещаше въздуха като изкуствено подгрят, но с някакъв… остър или може би горчив привкус. Освен това… долавяше леко течение, като полъха на галещ тялото бриз. Но напълно беззвучно, без пориви или какъвто и да е било шум. И без никакви индикации, че този въздух е машинно задвижван. Просто тишина… с изключение на тежкото дишане на циганина на пода вдясно от него.

Досещайки се, че влизането им е останало незабелязано, Грег се осмели да се изправи на колене. Бързият оглед на трите взаимно подсигуряващи се охранителни системи показа, че все пак бяха успели да ги неутрализират или заобиколят. По-внимателната проверка разкри, че излизането им от строя не е било засечено. Естествено с уговорката, че точно това състояние на нещата всеки миг можеше да се промени в тяхна вреда. Грег бавно се доизправи.

— Стой тук — прошепна той. — Ще поразгледам.

Лукаш немощно му махна с ръка, че е разбрал. Възхищаваше се на невъзмутимостта му и се питаше дали някой ден и той ще може да се похвали с подобно хладнокръвие. После се залови да бинтова ранената си ръка.

Грег бавно тръгна по нещо, което след малко разбра, че е много тесен коридор. Прекалено тесен, непозволяващ двама души да вървят редом един до друг.

Нямаше врати, прозорци или източници на светлина. Стената, в която се бе намирал люкът, отвън бе изглеждала, че е от стоманобетон. Но тук, вътре, създаваше впечатлението, че е от по-лек материал — нещо на основата на фибропластите.

Слабата светлина на фенерчето не му позволяваше да разгледа тавана, така че засега стените се събираха някъде високо над главата му в тъмната неизвестност.

След като изследва помещението на по сто метра в двете посоки, той се върна при люка и клекналия до него Лукаш.

— Имаме проблем.

Лукаш сви рамене, но изражението на мокрото му от пот лице с нищо не се промени.

— Това вече престана да ме изненадва.

Реакцията му се понрави на Грег.

— Можем да бродим тук с дни. Този коридор може като нищо да опасва базата по цялата й дължина. Мисля — и той леко почука по вътрешната стена, — че е построен с идеята да маскира онова, което се крие зад люка. Допускам, че изобщо не е функционален. Следователно онова, което търсим, не се намира нито в единия, нито в другия му край. — Поколеба се за миг. — Проблемът е, че не разполагаме с време да проверяваме верността на тази хипотеза. По план се предвижда да започнем изтеглянето си оттук след — той провери колко е часът — четири и половина часа.

— Значи?

Грег насочи фенерчето към стената.

— Бихме могли лесно да проникнем през това.

Лукаш погледна малкия светъл кръг върху стената и после върна погледа си на Грег.

— Майтапиш ли се? — Видя отговора в лицето му. — Добре, дотук всичко беше нормално — забързано продължи той. — Никой не забеляза какво правим или поне следите, които оставяме, могат да дадат правдоподобно обяснение. Това го разбирам — изправи се той и докосна с ръка стената, — но някой все някога ще забележи дупка в стената! — Той погледна своя наставник и объркано установи, че погледът му е спокоен. — Ако изобщо приемем, че няма да се набутаме право в нечий офис или защо не в столовата.

Грег разкопча горнището на анцуга си и повдигна окачения на верижка малък предмет, запечатан в лусит, който носеше след намирането му в сейфа на Кери, за да избърше потта си.

— Следователно най-напред ще проверим, нали така? Та нали Господ затова е измислил фиброоптичния световод? — Той замлъкна, смутен от скептичното изражение върху лицето на своето протеже. — Ей, ако имаш по-добра идея, само ми я кажи.

Пет минути по-късно Лукаш вече плъзгаше ехолокатора по стената в търсене на по-слабо място.

— Изглежда хомогенна — неспокойно каза той. — Дебела около половин пръст на височина от три стъпки нагоре.

— А по-надолу?

Лукаш поклати глава.

— Слаби звуци тук-там, но създава впечатление за масивна.

— Тихо е като в морга — въздъхна Грег и свали слушалките.

— Подбирай си сравненията!

Грег пое подадената му дрелка. Сложи върха на бургията над нивото на очите си и малко по-късно вече беше пробил стената. Пъхна в отвора накрайника на наблюдателната система.

— Я да видим… — изрече той и дълбоко си пое въздух. — По дяволите!

— Какво има?

— Чакай малко… — Той завъртя тънкия кабел, за да разгледа колкото може по-голямо зрително поле. Пет минути по-късно, клатейки глава, той повтори процедурата.

— Какво има там? — не се сдържа Лукаш, раздразнено отлепяйки мокрия анцуг от изпотеното си тяло.

Но Грег само загадъчно поклати глава и подаде окуляра на изгарящия от любопитство младеж.

Лукаш загуби няколко ценни секунди, за да се фокусира, после сам започна да върти микроскопичната леща от другата страна на стената.

Пясък, странно бял, навят на дюни. Оскъдна растителност — някакви смътно познати по форма дървета и шубраци. Събрани край бълбукащ поток с нереално синя вода.

— Излезли сме навън?!

Грег поклати глава, замислен над видяното.

— Не забравяй, че сме на сто и петдесет стъпки под земята — рече той и несъзнателно погледна нагоре. — Разгледай тавана и стените.

Лукаш послушно извъртя фиброоптичния кабел.

Таванът, отстоящ поне на трийсетина стъпки, беше боядисан в пламтящо оранжево и на него без схема или повтарящ се мотив, по случаен начин бяха закрепени сивкави, къдрави (липсваше по-подходяща дума), подобни на облаци валма. Силната жълто-оранжева светлина, изпълваща помещението, като че ли идваше от необичайните „облаци“.

Стените — или поне тази, в която бяха пробили дупката, защото останалите бяха прекалено далеч, за да се види добре — бяха с цвета на „пясъка“. И може би бяха от материал, в който той бе съставна част.

— Какво е това място?

— Провери сам… нагоре и наляво — сдържано каза Грег.

Лукаш се захвана да върти кабела и…

— Огледала? Защо…

— Това е терариум — прекъсна го Грег. — Изкуствено създадена околна среда, направена да изглежда като естествената зона на живот на… — Гласът му заглъхна. — … нещо. Идеята е да се създадат възможно най-благоприятни условия за живот на това „нещо“, за да остане то в добра форма. Макар и заключено. — В погледа му се прокрадна гневен блясък. — В името на науката, разбира се. — Сега вече и гласът му прозвуча заплашително: — Гледай на това като на луксозен аквариум.

Лукаш изобщо не можеше да се откъсне от окуляра.

— На мен ми изглежда като затвор.

Грег кимна и бръкна в раницата на Лукаш.

— И на мен. — Той извади малък електрически трион. — Наблюдавай огледалата.

Трябваха му петнайсет минути, за да проникне през стената, изработена от пресовано дърво и фибропласти. Петнайсет минути с почивките. И с прекъсвания след възклицания от рода на: „А, това в огледалото не е ли светлина?“. Както и след спирания, за да почисти мотора от белите песъчинки. Но накрая в стената зейна квадратна дупка със страна деветдесет сантиметра.

Не свалиха изрязаната част. Вместо това, докато Грег я държеше на мястото й, Лукаш закрепи горния й край за ръба с помощта на залепваща лента. Когато свършиха, двамата мъже се отдръпнаха и критично изгледаха творението си.

Грег започна да вдига ципа на покрития си с тъмни потни петна анцуг.

— И маската — нареди той.

Лукаш избърса за последно обилните капки пот по гръдния си кош и на свой ред неохотно закопча догоре якето на анцуга си. Извади ски очила в същия защитен цвят и се засмя:

— Като си помисли човек колко време лазихме из шибаната пустиня, за да се наврем в друга шибана пустиня.

Грег не реагира.

Бутна напред капака в стената, поколеба се за миг и после ловко се вмъкна през отвора. Приземи се от другата страна приклекнал, повече звяр, отколкото човек.

Остана застинал така около пет минути, които и на двамата се сториха часове. Неподвижен. Напрегнат. Готов.

Накрая, безкрайно бавно, се завъртя и се огледа в дъга от сто и осемдесет градуса. После се обърна към огледалата.

Вдигна поглед към тях и се загледа в отразяващата им повърхност. Допускаше, че от другата страна има наблюдатели. И нямаше никакви съмнения, че ако там в момента има някой, вече са го забелязали въпреки бежовия тон на защитната му маскировка. Тя може и да бе добра за пустинята навън, но тук, в този бял оазис, сигурно изпъкваше като капка кръв върху бяло кадифе.

След нови пет минути, през които нито нахлуха охранители, нито се разнесе сирената на алармена инсталация, той извади йонния сензор и започна да снема характеристиките на мястото.

Имаше индикация за значителна по обем телеметрична апаратура, скрита в стените, тавана и дори под пясъка. Но тя изглеждаше в пасивен режим на работа — на разположение, ако потрябва, но изключена в момента.

Успокоен по-скоро от инстинктите си, отколкото заради нещо, което бе видял или не бе видял в показанията на уреда, Грег го прибра. Хвърли един бърз поглед наоколо, за да се увери още веднъж, че е сам и все още незабелязан, после се пресегна назад и чукна веднъж по капака в стената. Миг по-късно Лукаш беше при него, също така приклекнал и настръхнал.

Грег му даде две минути да се ориентира в необичайната обстановка и го докосна леко по рамото.

— Тръгни сам надясно — нареди той и му посочи с ръка. — Намери източната стена и поеми на север покрай нея. — Той се справи с компаса на китката си. — Аз ще направя същото на запад. Ще се срещнем по средата на северната стена.

Лукаш неуверено кимна, докосна компаса си и закрачи през изненадващо твърдия пясък. Ала внезапно спря.

— Ъ-ъ… Грег?

— Какво има? — обърна се Грег към него.

Лукаш бе видимо загрижен.

— А какво да направя, ако се натъкна на… на обитателите?

Опитният крадец се замисли над въпроса. Всъщност напоследък често бе размишлявал върху него. В крайна сметка те точно и затова бяха дошли тук — за да установят контакт с обитателите и по възможност да си тръгнат с някакви доказателства за тяхното съществуване. В идеалния случай — да ги изведат оттук.

Но той така и не бе решил по какъв начин биха могли да сторят това. Всъщност… изобщо не бе допускал, че могат да стигнат до този етап. Да, беше се надявал. Беше се молил, планирал, обмислял възможните варианти, но някак абстрактно.

А тази бяла, пясъчна, пустинна сцена пред очите им, в никакъв случай не бе абстракция.

Накрая той сви рамене.

— Ако видиш нещо… някой — побърза да се поправи той, — опитай се да се сприятелиш. После ме повикай на помощ. — Друго не можа да измисли.

— Благодаря — отвърна Лукаш и поклати глава. — Много ми помогна. — Но в сарказма му се долавяше страх. — Бъди спокоен, ще им кажа, че идеята е твоя.

Двамата отново тръгнаха.

— Ъ-ъ… Грег?

На Грег започваше да му омръзва, но от друга страна виждаше, че момчето е притеснено. Обърна се.

— Сега пък какво има?

— Май вече се сприятелявам… надявам се!

Грег го погледна внимателно.

Лукаш балансираше на един крак, а другият беше застинал във въздуха, преди да довърши крачката си. Не помръдваше, дори не се виждаше да диша, просто стоеше като статуя, пусната сред пясъка.

— Какво става? — прошепна раздразнено Грег и се приближи до него. — Какво…

И на свой ред замръзна на място.

Пясъкът пред тях се надигаше вълнообразно. Изглеждаше като че ли някой бързо плува под повърхността му и плавно се движи напред-назад. Точно както едрите вълни, образуващи се под тялото на кит, изплувал от бездните на океана.

Две огромни овални очи ги разглеждаха изпод тънък слой пясък.

Грег се овладя пръв.

— Отстъпи крачка назад — нареди той със спокоен глас. — Но избягвай резките движения, ясно ли е?

Лукаш гледаше като хипнотизиран немигащите очи. След малко кимна. Отстъпи крачка назад и се прекръсти:

— Исусе Христе, моля те, не ме изоставяй! — прошепна той.

Без да го слуша, Грег на свой ред гледаше очите, които с неуловима за човешкия поглед бързина се наместиха в пространството между двамата мъже.

Бяха големи — може би седем сантиметра и половина дълги и около пет високи. Зениците бяха черни, изцяло черни. Отсъстваше бялата част, а центърът бе малко по-тъмен. Не видя клепачи, но въпреки това пясъкът не им пречеше. Около видимо дълбоката очна кухина не се виждаше кожа.

— Да се сприятеля, така ли ми каза? — измърмори Лукаш.

— Да — кимна Грег, без да е напълно убеден.

Двамата запазиха мълчание през следващите няколко минути, докато създанието все така съсредоточено ги разглеждаше.

— Искам гласът ти да звучи уверено, а всичките ти движения да са бавни. Не искам да го плашим — каза Грег и бавно разхлаби връзките на раницата си.

— Ние ли да го изплашим? — отговори циганинът с равен глас и свали раницата си по примера на Грег.

Бавно, сякаш направен от пластилин, Грег коленичи по-близо до очите.

И те изчезнаха. За миг, сякаш някой бе завъртял ключа на стената.

— Дявол да го вземе! — прошепна Грег. — Не мърдай. Само се огледай. Много бавно.

— Там е.

Грег леко се обърна наляво и видя повдигнатия пясък и очите, който надничаха към него. Бавно и внимателно той вдигна ръце, внимавайки да се виждат през цялото време. Разпери пръсти, за да покаже, че са празни.

Очите следяха всяко негово движение.

— Здравей.

Никаква реакция.

— Аз съм приятел — съобщи Грег, опитвайки се гласът му да звучи приятелски. — Приятел. Знаеш ли какво е приятел?

— Ъ-ъ… Грег?

— Не сега — сряза той усмихнато спътника си.

— Ъ-ъ… сега, сега! — възрази Лукаш с разтреперан глас. — Защото той вече си има приятел.

Грег хвърли поглед зад гърба си и видя там нов чифт идентично изглеждащи очи да наблюдават Лукаш.

Грег въздъхна, анализирайки безчислените възможности, после внимателно седна на пясъка.

— Седни и ти. Усмихвай се. Дай им с езика на тялото си възможност да се уверят, че не си опасен за тях.

Лукаш се подчини и на свой ред му прошепна:

— А дали можем да кажем същото за тях?

Тази мисъл вече бе минала през главата на Грег.

— Можеш ли да говориш? — обърна се той към своя комплект очи. — Английски, френски, немски?

— Какви ги говориш? — сепна се Лукаш.

— Тихо! — Грег се наведе към мястото, където предполагаше, че трябва да се намира устата на съществото. — Можеш ли да ми кажеш нещо? Разбираш ли ме?

До него долетя от пясъка поредица високи писукания, щракания и гърлени звуци.

— Аз… аз не те разбирам. Говориш ли ми нещо? Така ли говориш? А можеш ли…

Пясъчните вълни се отдалечиха от него и миг по-късно двете купчинки стояха на петдесетина стъпки от тях.

— Каза им нещо, че те…

— Надявам се да не е така. — Грег бавно се изправи, следван от Лукаш. Двамата проследиха с поглед двете успоредни пясъчни следи, които се стрелнаха настрани от тях. — Измери — нареди той, без да откъсва поглед.

— Всичко е чисто — бе отговорът минута по-късно.

Грег кимна.

— Как мислиш, дали не трябва сега ние да отидем при тях?

Лукаш поклати глава.

— Винаги е по-добре да оставиш павости и небащи да дойдат сами при теб. Лоша поличба е ти да ходиш при тях. — Той замлъкна за секунда. — Трябва да изчакаме. — Този път гласът му звучеше убедено.

При други обстоятелства Грег би се усмихнал, спомняйки си за легендите, които Роман му бе разказвал преди години.

— И ти мислиш, че това са духовете на земята и водата?

— Ти да не би да имаш по-добро обяснение?

— Не — поклати глава Грег. — Но съм сигурен, че те не са от… Виж!

Едната от следите се бе отдалечила на висока скорост, а другата се бе върнала при тях.

Те отново седнаха пред безизразния чифт очи в пясъка.

— Колко ли е голям?

Лукаш сви рамене, но преценяващо проследи движещата се около краката му купчина пясък.

— Трудно е да се каже, но… към метър и двайсет — метър и четирийсет. Може и повече.

Останаха да седят така и безмълвно се съзерцаваха. Грег опита на няколко пъти да начертае букви в пясъка, но това само караше пясъчното създание да отскача от тях. Въпреки това то винаги се приближаваше обратно.

— Ето го отново и другият — съобщи Лукаш и кимна с глава в посока на приближаващата се пясъчна издутина.

— Да се надяваме, че не е докарал още някой със себе си.

— Какво ще правим като не можем да говорим с тях?

Грег погледна часовника си.

— Не знам — каза той, а междувременно второто създание се изравни с първото и спря до него. — Времето ни изтича.

Изведнъж пространството между двете същества изригна. Двамата мъже скочиха, но бързо се успокоиха, като видяха, че на мястото на пясъчния гейзер има някакъв уред.

Грег внимателно го пое.

— Разновидност на портативен терминал.

— Какво?

— Устройство за изобразяване на данни. — Той натисна няколко бутона, но нищо не се случи. — Ако знаех как се включва…

Грег показа съобщението на Лукаш.

— Да не мислиш, че те… — започна смаяно момчето.

Грег пое дълбоко дъх и въведе кода от малката клавиатура.

— Ако, ако… — колебливо започна Лукаш, — … ако това, това задейства алармената система?

Грег спря, преди да въведе последната цифра.

— Тогава сме прецакани — рече той и погледна Лукаш в очите. — Нещо друго ли предлагаш?

След дълга пауза момчето отрицателно поклати глава и Грег довърши комбинацията.

— Сега разбирате ли ме? — попита той двата чифта очи.

— Това вече е напредък — въздъхна той и внимателно ги погледна.

— А сега? — поинтересува се Лукаш.

Грег разгледа малкия монитор, докато трескаво мислеше.

— Ще опитаме да им обясним ситуацията. И ще ги помолим за помощ.

— Ей така? — не скри скептицизма си Лукаш. — А дали да не опитаме малко по-предпазливо… — Той замлъкна, загледан в очите под пясъка. — Не знам. — Някакво странно настроение обхващаше този млад циганин от края на двайсети век.

Грег сви рамене.

— Тук сме, за да ви помогнем — каза той на очите.

— Искаме да ви помогнем да излезете на свобода.

— Свобода е да не си затворен.

Това привлече вниманието им.

Очите бързо примигнаха, скриха се под пясъка и описаха няколко трескави кръга около тях. Пясъчните вълни се надигаха, смесваха се и сякаш кипяха.

— Какво толкова им казах? — неспокойно прошепна на себе си Грег.

Мониторът премигна.

— Те мислят, че да освободиш, значи да убиеш! — смаяно прошепна Лукаш.

Двете същества бавно се успокояваха в далечината. След малко отново се приближиха към тях. Грег захапа долната си устна.

— Как можем да им обясним тогава? Как ще спечелим тяхното доверие? По подобен начин ще се обясняваме тук, докато остареем. — Той погледна нетърпеливо часовника си. — В случай, че оцелеем до тогава.

Очите се укротиха при краката им.

— Да опитам ли аз? — предложи Лукаш и се усмихна на по-близкия до него чифт очи. Странното настроение, в което бе изпаднал, по някакъв начин го караше да се чувства уверен, че ще се справи със задачата.

— Как?

Младежът кръстоса крака и вдигна ръце пред себе си, сякаш държеше бебе.

— По цигански.

Грег се поколеба, кимна и му подаде монитора.

— Опитай.

— Казвам се Лукаш Мосонли, унгарски ром съм.

Усмивката на лицето на Лукаш едва ли можеше да бъде по-топла и по-искрена.

— Идваме при вас като приятели, за да ви предложим с божията благословия нашето приятелство.

Нещо във внимателно наблюдаващите го изпод пясъка очи недоловимо се промени. В иначе безизразния чуждоземен поглед се появи подозрение, може би гняв.

— Да, мисля, че имаме нов проблем — обезпокоено прошепна Лукаш, макар усмивката на лицето му да остана като залепнала.

Грег не му обърна внимание. Той погледна в очите пред себе си и тържествено кимна:

— Казвам се Пикаро.

— И аз знам какво означава приятели — продължи той със студен глас. — Приятелите те правят слаб, уязвим, раним. Приятелите могат да те предадат, да те наранят… — В гласа му се появи нотка на болка. — … да те променят.

— Аз не искам да бъда ваш приятел — продължи той с най-студения глас, който Лукаш бе чувал през живота си. — Аз искам да нараня вашите приятели. Искам да бъда ваш — мигновено замисляне за най-добрата дума — съюзник.

— Не.

Странните очи под пясъка и студените очи на крадеца се срещнаха за част от секундата.

— Аз не съм с никой. Сам съм.

Очите изчезнаха за миг, после на екрана на монитора бавно изпълзя следващо съобщение.

Сега очите втренчено го разглеждаха.

— Освобождава?

Лукаш кимна с разбиране.

— Искат да кажат умиране. — Той се замисли и додаде: — Мисля, че те носят душата на циганина.

Лукаш погледна младия си помощник, сякаш той си бе загубил ума.

— Кои сте вие? — попита той, обръщайки се отново към очите.

— Искам да кажа какви сте?

Грег премести поглед от едните очи на другите, опитвайки са да разбере как мислят тези създания. Питаше се дали е способен да мисли като пришълец.

— Не разбирам какво искате да ми кажете.

— Май ме заболява глава.

Грег отново погледна часовника си. Имаше известни ограничения в готовността му да излага на риск живота си, разговаряйки безгрижно без никакво прикритие пред зловещите огледала.

— Можете ли да живеете извън това място?

В този миг Лукаш, който до момента зорко бе следял показанията на уредите, рязко вдигна глава.

— Отчитам скок на нула деветдесет и шест ампера.

— Откъде?

— Север, северозапад! — Той посочи към огледалата в далечния край на помещението.

— По дяволите! — тихо изруга Грег, проверявайки сам сигнала. — Изглежда като включване на голям компютър. — Той бързо се обърна към очите, но този път на лицето му имаше изражение, граничещо с отчаяние.

— Знаете ли кой стои зад всичко това? За това, че сте тук?

Паузата му се стори часове.

Лукаш бавно премести ръце — правеше го сякаш се протяга — за да се увери, че отзад в колана му все още е затъкнат малкия пистолет.

— Не съм сигурен, че онова, което чувам, ми харесва.

Грег не му обърна внимание.

— Кой е бил? В началото? — Ако не успееше да ги изведе, поне трябваше да научи онова, което знаеха.

Надяваше се да го научи.

Лукаш погледна отново индикацията, защото очите се бяха скрили под пясъка.

— Сигналът отслабва.

— Слава богу.

Младият крадец описа пълен кръг с уреда в ръцете си.

— Чисто отвсякъде. — Прибра сензора. — Страшен късмет.

Грег обърса потта по врата си.

— Късмет, който всеки миг може да ни изневери. — Пак провери часовника си. — Десет минути и трябва да се изпаряваме оттук.

— Каквото и да стане?

— Каквото и да стане — натърти Грег и погледна завърналите се очи.

Грег дръпна яката на якето си.

— Видели сте име върху ризата? Или върху униформа като тази?

— Ванес — повтори Лукаш. — Е, поне няма да е трудно да намерим човек с подобно име. — Той си го записа. — Звучи ми белгийско или може би холандско. Ласло ще го открие без никакъв проблем.

Грег си пое дълбоко дъх и тъжно поклати глава.

— Да, няма да е никак трудно — тихо отговори той, преди да погледне отново към очите в пясъка. Избърса потта под скиорските си очила и се замисли как да опише на тази същества какво иска от тях.

— Ако дойдете с нас, ще ви изведем от тук. Това ще нарани приятелите ви. Силно ще ги нарани.

Откъм пясъка се разнесе възбудено цвъркане.

— Не — с леко разочарование отговори Грег. — Няма да ги убие.

Той ги погледна.

— Всичко, което искаме от вас, е да ви изведем от тук. Да се опитаме да ви върнем при… вашите. — После свали ръката си от гърдите и я протегна към тях в призивен жест. — Ето това искам да направим заедно.

Пясъчна експлозия. Този път едновременно от двете същества. Толкова внезапна и толкова силна, че събори двамата мъже назад в пясъка.

— Добре ли си?

Лукаш простена и се извъртя в полуседнало положение. Пистолетът беше в ръката му, готов за стрелба.

— Сега какво ще правим? — Погледна към мястото, където пясъкът се успокояваше. — Бенци Йоска! — едва не изкрещя той.

— Йонка! — автоматично прошепна Грег, гледайки две същества, изправили се от пясъка пред тях.

Те тържествено наблюдаваха легналите мъже.

17.

— Не мърдай! — каза по-възрастният крадец.

— И да искам не бих могъл — изумено му отговори по-младият.

Пясъчните създания се издигаха на три стъпки пред падналите мъже и разговаряха помежду си с щракания и свирукане. Изглеждаха спокойни и съсредоточени, а очите им не се откъсваха от гърдите на Грег.

— Какво?

Създанието отляво на Грег вдигна ръка и посочи блокчето лусит на шията на крадеца.

Сега и двете сочеха импровизирания медальон.

Лукаш намери сили да отмести поглед от напълно разкрилите се пред тях пришълци към не по-малко загадъчния предмет на шията на Грег.

Грег едва доловимо сви рамене. Той внимателно наблюдаваше „изражението“ върху странните лица.

Те не приличаха на нищо, което бе виждал досега. На всичко отгоре и главата изглеждаше абсолютно чужда.

Изглеждаше сякаш някой бе взел идеално кръгла топка, бе отрязал от нея долната й четвърт и бе сложил на това място малък триъгълник. Големите очи доминираха. Намираха се на два-три пръста под мястото, където на една нормална човешка глава би започвала линията на косата.

Но при тях коса нямаше. Вместо нея, от ляво надясно вървяха ситни назъбени ръбчета. Същите се пресичаха с други, започващи от средата на лицето, там където би следвало да има нос (такъв липсваше), и отиваха назад, към тила. Пак същите ръбове можеха да се забележат и по обратната на дланите страна на ръцете и китките.

Устата беше приблизително кръгла и се намираше в малката правоъгълна част отпред на главата. Нямаше устни, по-скоро някакви удебеления се отваряха и затваряха вертикално, а не от горе надолу, докато разговаряха. Две тъмни костеливи издатини се мярваха за малко зад удебеленията, когато се чуваха звуците.

И двамата носеха някакво подобие на фланелки, едва прикриващи лишени от атрибути слабини, тънък кръст и изпъкнал гръден кош. Нещо като половината на ръкав се спускаше по външната страна на ръцете, започвайки от рамото. Грег не виждаше какво го придържа за тънките крайници.

Забеляза, че кожата им постепенно бе променила цвета си от този на пясъка в синкав оттенък. Той повдигна блокчето лусит:

— Искате да знаете откъде имам това?

Видя шест тънки пръста да прелитат по миниатюрната клавиатура, която пришълецът отляво на него носеше на врата си. Забеляза още и че го прави, без да гледа.

— Окей. Тогава нека разменим информация, става ли?

Мъчително дълга пауза.

Грег кимна и се обърна към Лукаш.

— Опитай се, без да привличаш вниманието им върху себе си, да извадиш фотоапарата си и да направиш няколко снимки с него. — Гласът му беше тих, а устните му едва се движеха.

Лукаш кимна и с неудоволствие прибра пистолета, а Грег се обърна отново към пришълците.

— Кой от вас е Джо и кой Макс?

Една странна ръка се бе протегнала към него заплашително или може би само сочейки. Грег не искаше да се замисля кое от двете.

Лукаш вече бе измъкнал малкия шпионски фотоапарат и небрежно го бе потулил в дланта си. Вниманието на пришълците бе фокусирано върху Грег, а неговото (при това буквално) — върху тях.

Грег се поколеба, питайки се доколко да бъде откровен.

— От един човек — каза накрая той.

Грег свали верижката от врата си и им я подаде. Светлината се отрази от малката метална тръбичка, която бе намерил в плика в сейфа на Кери.

— Какво означава нулев компонент?

Лукаш поклати разтревожено глава.

— Това не ми звучи никак добре.

— Изглежда е част от спасителен маяк. Или поне така ми се струва. — Грег направи крачка към Джо. — Ето — подаде му го той. — Вземи го.

Лукаш се опита да го спре.

— Сигурен ли си, че наистина искаш те да… телефонират у дома си точно в този момент?

Но Грег не отдръпна ръката си.

— Стъпка по стъпка — каза той и впи уверен поглед във въпросителните очи на пясъчните същества.

— Вземете го — настоя той, без ръката му да трепне. — Ще ви потрябва, когато заедно намерим останалото.

— Заедно — твърдо кимна той.

Джо бавно посегна и леко прихвана контейнера от лусит, позволявайки на треперещите си пръсти да докоснат тези на Грег.

Взе го и рязко се обърна към Макс, който на свой ред поднесе ръка.

Двамата стиснаха силно блокчето, извиха го и то се счупи.

Макс улови малката тръбичка със светкавично бързо движение.

Двамата последователно я огледаха, след което Макс я прибра някъде под „фланелката“ си. Последва дълъг приглушен разговор.

Накрая Джо напечата съобщение:

Грег го погледна объркано.

— Нали разменяхме. Трябва да…

— Но на мен ми се стори, че вие започвате да ме разбирате — каза той със смесица от объркване, смущение и малко страх, защото пришълците изглеждаха по-изправени, по-силни и по-агресивни.

Това бе напечатано от Макс, а после Джо довърши мисълта му:

Настъпи дълга пауза, през която дисплеят се изчисти и на него съвсем бавно изкристализира ново съобщение:

Двамата се обърнаха и закрачиха, клатушкайки се, към мястото в стената, където се намираше дупката.

Лукаш сви рамене и ги последва.

Грег остана загледан след тях в продължение на един дълъг момент, после вдигна поглед към огледалата и към онова, което знаеше, че се намира зад тях. На лицето му изпълзя изражение на свиреп гняв и дълбока загриженост. След това и той бавно тръгна след тях.

Десет минути по-късно Секретаря избърса очи, отпи голяма глътка от забраненото му кафе и дръпна завесите, за да погледне към пясъчните дюни на Полигона.

От същото това място зад огледалата той в течение на дълги години бе наблюдавал с нестихващ интерес различните настроения на пришълците. Беше ги слушал през скритите микрофони, беше чел разпечатките на осъществяващите превода компютри. И беше правил своите лични заключения относно двамата.

Дълги години се бе занимавал с това, но лицето му не бе издало нищо — беше си останало шифър, маска, скрила под себе си всички душевни терзания, които го бяха измъчвали.

Той беше човек, чието съществуване се отъждествяваше с думата Служба. Животът му бе преминал под девиза на генерал Дъглас Маккартър, чиито думи бяха гравирани върху бюрото му и запечатани завинаги в душата му: „Служба! Чест! Родина!“.

Службата му за родината му не бе преставала да бъде кристалночиста и решителна. Задачата му бе да я опази от наистина лошите хора, които само дебнеха удобен момент да я поставят на колене. И той се бе справил по блестящ начин. И никога не си бе позволил да се съмнява, че когато дойде последният му час, той ще остави Америка като едно по-добро и по-безопасно за живеене място.

Но все още имаше едно нещо за довършване. Една последна тухла трябваше да се постави във фасадата на наследството, което щеше да остави. За да осигури с това собственото си безсмъртие и светлото бъдеще на отечеството.

Нещо, за което десетилетия наред бе чакал най-удобния момент.

Преди години — във времето на младостта, когато всичко бе така наивно просто — всичко действително бе изглеждало като детинска игра. Руснаците бързаха да открият първи бомбата. Бяха завладели Източна Европа, бяха хвърлили въдицата си на Карибите и бяха притиснали западните съюзници по всички фронтове. Американският народ се бе свил посрамено, така че никой дори за секунда не подложи на съмнение оценката на екипа, че разчуването на истината за случилото се в Розуел може да стане първопричина за гибелна паника.

Съвсем отделен бе въпросът за възможностите, които пленяването на пришълците предлагаше. Възможности, определено въртящи се около технологичния импулс, който можеше да изстреля Съединените щати в бъдещето десетилетия пред руснаците. И защо не? Можеха да създадат хирургично средство да се елиминира веднъж завинаги вечния враг.

Но това беше в дните на младежко опиянение, дни отдавна забравени. Толкова много тайни, лъжи и… и време бяха минали оттогава. Конспирацията бе продължила по силата на собствената си инерция, а великите планове и патриотичната тръпка се бяха изродили в раздута бюрокрация, правеща всичко, което се налагаше, за да оцелее тя самата.

Но ето че сега, благодарение на кашата, забъркана от множеството анонимни служители, някога помогнали на възрастния човек да съгради тъмния си свят, се бе отворил шанс. Възможност, микроскопична вероятност да обезпечи бъдещето на своята родина с помощта на един-единствен кървав акт на насилие. Да направи така, че дълго след като си е отишъл, Америка (неговата Америка, оставена в ръцете на избрания от него наследник) да продължи да съществува. Да остави завещание — гравирано по-трайно от това в гранит — доказващо, че случилото се едно време е имало своя смисъл. И не само смисъл, а причина и логика, които продължават да бъдат не по-малко валидни и също толкова жизнени, отколкото са били тогава — преди половин век! И той за нищо на света нямаше да изпусне тази възможност… тази възможност с двоен потенциал.

Преследвайки източника на Търнър, Килбърн — ангелът отмъстител на Секретаря — беше успял да ликвидира с уникална по бруталността си, почти хирургична ефективност всички онези от екипа, помогнали му някога да планира и изпълни операцията.

Меган Търнър бе станала примамката, насочваща Килбърн и превърнала го отново в онова безмилостно оръжие, което някога бе представлявал. За да очисти боклука, останал от „Маджестик 12“.

И да павира пътя за последното действие на драмата, която той бе режисирал вече над петдесет години.

Макар телата да се бяха трупали като клада, Секретаря постепенно бе загубил надеждата, че ще може лично да участва в най-важната част от последното действие. И да го приключи по гениален начин, уверявайки се, че животът му не е преминал в напразни напъни да изпълни обещание, лишено от стойност.

Но ето че се бе появил крадецът Хадеон/Пикаро и с действията си бе направил задачата на Секретаря проста като вдигане на телефона.

Поемайки дълбока глътка от неизменно съпровождащата го кислородна маска, Секретаря позвъни на помощника си.

— Сър? — Мъжът застана на вратата петнайсет секунди след сигнала.

— Пол — каза Секретаря с немощен, тънък глас, — имаме ли вече докладите?

Младият, но неизменно на линия помощник му подаде папка.

— Това е справка за всички докладвани инциденти през последните дванайсет часа, сър.

Секретаря кимна.

— Прекрасно. — Пое нова глътка кислород и започна да разглежда докладите. — Утре сутринта, Пол, искам специална група да започне пълна инспекция на Зоната. Която да обърне особено внимание на… ъ-ъ… крехкото здраве на обитателите.

— Сър, разбирам, сър.

Секретаря се опита да се надигне от инвалидната си количка, но едва не загуби съзнание от усилието. Пол веднага се втурна към него и внимателно прихващайки го под мишниците, му помогна да се настани по-удобно в самозадвижващия се стол.

— Благодаря ти, Пол — промълви старецът с отмалял глас. — Мисля, че ще обядвам в… — Той замлъкна, впил поглед в малкото парче черна гума, изпаднало от единия от докладите.

— Какво е това?

Адютантът му се наведе и му подаде невзрачното късче гума, а Секретаря прегледа доклада, от който бе изпаднало.

— Ще наредя да изпратят вечерята ви незабавно, сър — каза Пол и подкара инвалидната количка навън от стаята.

Старецът, ветеран от толкова много битки — истински и въображаеми — който винаги досега бе оцелявал само доверявайки се сляпо на инстинктите си, погледна малкото парче нищо незначеща материя в ръката си, хвърли поглед на дюните долу, поколеба се и вдигна ръка.

— Чакай, Пол.

— Сър?

— Ще го направим сега. Повикай ги при мен веднага!

Младежът сепнато погледна внезапно промененото изражение в лицето на този мъж легенда.

— Сър! Слушам, сър! — едва ли не скочи той към телефона.

Секретаря не чу дадените от него заповеди. Нито обърна внимание на загрижените погледи от човека, който бе заслужил назначението си при него благодарение на работа, която бе свършил за Килбърн. Беше зает.

Взираше се в пустите дюни, там долу, с изгарящия поглед на фанатик.

На двайсетина километра през пустинята, някъде от другата страна на Фрийдъм Ридж, караваната, превърната в дом на колела, кипеше от активност. Шест-седем деца играеха на „да намерим заровеното съкровище“. Майките им обикаляха около импровизирани маси за пикник, приготвяйки обяд. Край трите барбекю скари мъжете си даваха взаимно съвети как е най-добре да се изпече агнешко бутче или да се направят шишчета.

Но вътре в караваната — оборудвана като команден пункт — цареше тишина, странна тишина, възцарила се тук още преди часове. Тишина, която с нищо не показваше, че скоро ще се вдигне.

Погледите на хората тук бяха приковани върху индикацията на големия цифров часовник.

+12:34

— Малко остава — обади се Фос с неубедително бодър глас.

Роман направи гримаса. Вече дванайсет и половина часа Фос отказваше да напусне караваната. Не искаше дори да помръдне с изключение на два случая, когато бе станал от стола (без да се отдалечава от компютрите си, естествено), колкото да си разтъпче краката. Роман му бе носил храна, няколко чаши силен чай и толкова.

Но за никого не бе тайна, че през цялото това време бившият наркоман е на ръба на кризата.

— Два часа и двайсет и шест минути — каза на свой ред Роман с глас — пародия на непринуденост. — След това няма да има време за друго, освен за нощуване.

Фос кимна.

— Дори по-малко. Ще ни трябват поне четиридесет и пет минути, за да оправим нещата тук, при нас.

— Ще го направим и по-бързо, ако се наложи — успокои го Роман.

— Надявам се — отговори Фос отнесено.

— А ако получим сигнала… — започна Роман и се поправи веднага, виждайки обезпокоения поглед на Фос: — Когато получим сигнала, ти ще се справиш ли с това нещо? — Той погледна тъмния екран на единия от компютрите.

Фос не изглеждаше убеден.

— Мисля, че да. Теоретично нещата са повече от ясни.

— Но защитната система?

Фос се облегна в креслото си, виждайки удобен повод да сподели приятен спомен:

— Грег веднъж отбеляза, че начинът да се надхитри всяка охранителна система, е да не бъдеш онова, срещу което тя е проектирана да охранява. — И той многозначително повдигна вежди. — Следователно, няма да атакуваме. — Включи единия от изключените монитори, после и свързания към него компютър. — Компютрите им са програмирани да отблъскват атаки, идващи от външния свят. Да държат настрана хакери, деца и шпиони, пречейки им да се доберат до данните. Образно казано, да не им позволят да прочетат електронната поща.

— И затова ти ще минеш през… Как беше? Задната врата?

Фос поклати глава, извика програма и я прехвърли по модема си.

— „Бек дор29“ в тази операционна система. Срам за тях, ако са оставили такава възможност. — Той поклати за сетен път глава със съжаление. — Не, тук няма да има нито задни, странични, предни или каквито и да е било врати. — Екранът на монитора се изчисти, после започна да се изпълва с различни вариации на безсмислени символи. — Не! — Символите на свой ред започнаха да се изчистват, оставяйки на свое място смислено съобщение. — Идеята е друга — ще атакуваме система, която комуникира със система. — Той натисна клавиш и съобщението окончателно се изчисти. — Система, която на свой ред си говори с интересуващата ни система.

Всички погледнаха текста на екрана:

Фос въведе комбинация от числа, букви и думи, до която се бе добрал след едноседмично прилагане на всичките си умения на компютърен гений.

— Сега какво?

Фос не му обърна внимание. Това бе върховният момент — критичната проверка на смисъла от пожизнения му труд. Следващото съобщение на терминала щеше да означава живот или смърт.

Изпускайки с облекчение дълго задържания въздух в гърдите си, възрастният мъж се обърна към Роман с изражение на триумф и облекчение.

— Сега ли? — отговори той и погледна часовника. — Остава ни да чакаме.

На четирийсет километра от тях Део се подпря отвън на стария очукан автомобил и с наслаждение запали цигара.

— Коя? — небрежно попита той.

Меган с мъка се въздържа да не се подаде от прозореца на колата и фокусира бинокъла си върху паркинга на телевизионния канал.

— По принцип белите — прошепна тя, въпреки че бяха сами, ако не се броеше циганинът шофьор. — Сините са ПТС-и, те могат да предават само до ретранслатор. На нас ни трябва станция със сателитна връзка.

Део изучаващо огледа две от колите на паркинга, спрени зад мрежеста ограда, висока метър и двайсет.

— Няма проблем — кратко заяви той и се пресегна вътре за якето си. — А ако се измъкнат по-рано, ще ги пуснем без подготовка.

Меган мрачно кимна.

— Колко остава?

— Към два часа — отговори той, като погледна часовника си. — Може би по-малко. След това пускаме кепенците за нощта. — Той огледа оживената улица. — Да опитаме ли тайландския ресторант, ако отложат?

Този път Меган си позволи да изглежда както се чувстваше — гневна!

— Как дори можеш да си помислиш такова нещо? Господи… Не знаеш ли… Представяш ли какво би означавало да чакаме… Не, те да чакат още едно денонощие?!

— Разбира се — невъзмутимо отговори професионалният шофьор. — За мен означава, че ще трябва да вечерям тази нощ, а за Грег означава, че утре ще трябва да потърси друг начин за измъкване оттам. — Той сви рамене. — Какво толкова.

Безгрижието в гласа му подейства като плесница в лицето на продуцентката. Може би защото внезапно бе осъзнала, че е започнала да мисли и да се безпокои за тези постепенно станали й близки хора, отколкото да се вълнува за съдбата на репортажа.

Мисълта я накара да потръпне и да замълчи. Всички глупости, цялата амбиция и фантазиите за световното признание, мечтите за бленуваното поемане на предаването „60 минути“ изчезнаха за един кратък миг от съзнанието й. И тя почувства, че не й пука за корупцията по високите етажи на властта, прикриването на незаконни операции, държаните в плен пришълци или хипотетичните конспирации.

Единственото, което в този момент я вълнуваше, онова, за което вътрешно се молеше, беше съдбата на катун цигани, които се бяха захванали с тази операция заради парите… и играта. Съдбата на възрастен интоксикиран мъж, който е жив само благодарение на обичта си към друг. И най-вече съдбата на двама смелчаци, които в този момент сигурно се бореха някъде в пустинята да оцелеят, макар вероятността за това да бе по-минимална, отколкото и най-великодушният бог би допуснал.

— Как… как е възможно да си такъв? — заекна тя, осъзнавайки натежалото мълчание и усещайки странния поглед на циганина върху себе си. — Та той ти е приятел!

Ново равнодушно свиване на раменете.

— Мислиш ли, че трябва да се лекувам? — Въпросът прозвуча наивно и напълно естествено, но лекото намигване издаде лъжата в него (и това, че напълно я разбира).

Меган поклати глава.

— Не, май така и няма да мога да ви разбера що за хора сте — каза тя и се извърна към прозореца, до който се бе облегнал Део. — Но знам, че си умно момче.

— Благодаря.

— Добър си с коли, двигатели и всякаква механика.

Део завъртя глава.

— Не добър — и направи пауза, преди да поясни: — Страхотен!

— Защо тогава си избрал този живот?

Но Део сякаш не я чу.

— И казваш, че можеш да работиш на това чудо? — попита я той, кимвайки към един от големите камиони.

— Не отговори на въпроса ми.

— Така ли? — Той силно всмукна от цигарата. — А сигурна ли си, че там, горе, има сателит, който да улучиш.

— Има… и то цели три. Двата предлагат връзка по около два часа и половина всеки, а третият е на геостационарна орбита.

— И всяка мрежа разполага със свой?

— Всяка от големите — въздъхна Меган.

Део кимна. Беше впечатлен.

— Правителството ли подарява тези спътници на телевизионните мрежи?

— Нищо подобно. Те плащат стотици милиони долари, за да участват в конструирането им, в извеждането им в космоса и в поддръжката им в орбита. — Меган възмутено поклати глава и реши да приключи дискусията с твърд глас: — Сложно е за обяснение.

— Значи горе си има спътници — продължи обаче Део, който явно искаше да разбере, — защото телевизионните мрежи харчат пари за това. За да са сигурни, че ще ги има и ще могат да ги използват, когато им се наложи, така ли?

— Така.

Отговорът накара Део мъдро да заключи:

— Точно като мен.

— Какво каза? — усети се със закъснение Меган.

Део се усмихна и бръкна в колата за шишето с вода.

— Казах ли нещо?

Тя погледна в очите невинно усмихващия се мъж.

— Искаш да ми кажеш, че правиш всичко това, поемаш всички тези рискове за някой, който е съгласен да ти плаща издръжка всеки ден?

— Точно… Говориш за мен — кимна той и прибра слънчевите очила в джоба си, тъй като слънцето се бе спуснало вече доста ниско.

— Лъжец!

— Казал беглецът на крадеца на коли — весело я контрира той и допълни: — А защо да не отидем в италианския?

Някъде в средата на триъгълника, образуван от паркираната кола на Део, базата Дриймланд и командния пункт в караваната, Ласло лениво крачеше по улица със слабо движение и лакомо отхапваше големи хапки от хотдога си. В един момент се обърна към мъжа, който го придружаваше:

— Понякога криенето е досадна работа — каза той и се усмихна на двамата тежковъоръжени военни полицаи, които идваха срещу тях.

Подминаха ги.

— Se rappeler asseoir un camp Russe?

— Естествено, че помня. В онази руска казарма бе по-трудно да проникнеш, отколкото между краката на девственица немкиня. Но колко приятно бе след това… като с френско момиче. Тогава откраднахме няколко коня, помниш ли, а? — Той се засмя на спомена. — И дори им отмъкнахме един скапан „Зил“, за да откараме всичко, което им прибрахме.

Завиха на ъгъла и съзнателно не обърнаха никакво внимание на въоръжените с автоматично оръжие войници, охраняващи двойния портал в дъното на улицата.

Надписът над него гласеше: „Разрешен достъп само за Норт Фийлд“.

— Виждаш ли кабелите?

— Oui.

Продължиха нататък, отдалечавайки се от портала. Ласло бавно поклати глава.

— Да влезеш там е нищо в сравнение с руска казарма.

Партньорът му мрачно кимна, докато се приближаваха към празния склад, който бяха превърнали в наблюдателен пункт.

— N’y pas aller par quatre chemins…

— Знам де, знам. Ако вземат и си отворят очите да видят какво става, от тук ще е по-трудно да се измъкнем, отколкото от геената на Сатаната.

Мисълта охлади игривото им настроение и двамата влязоха мълчаливо в склада. Заеха отново вече избраните позиции до прозореца, който гледаше към улицата, водеща към Норт Фийлд.

Пет минути по-късно мобилният им телефон иззвъня.

— Магяровар — изрече Ласло уговорената кодова дума за „всичко е наред“. Това беше названието за циганския рай в Унгария през последните двеста и петдесет години. — Тук е Каравана.

— Чакай така, Каравана.

Ласло чу установяване на нова връзка.

— Магяровар — каза млад циганин в ухото му и миг по-късно се обади Меган.

— Тук Гоблен.

— Задръж така, Гоблен. Нова връзка.

— Магяровар. Тук Есмералда със Съветника — съобщи гласът на Магда.

Нови две връзки, все така с проверка и потвърждение.

— Всички да имат готовност за съобщение от Скитника.

След по-малко от минута към пращенето в слушалката се добави гласът на Роман:

— До всички — изрече той бавно, стараейки се да бъде разбран. — До всички. Имайте готовност за заповед как да продължите.

Дълги секунди тишина. Секунди на молитви и надежди.

— До всички — обади се след минута Роман. — Магьосника е тръгнал. Повтарям: Магьосника е тръгнал.

Паузата, която последва, смрази кръвта на всички слушащи.

— Начало на танца.

Преди да изтече следващата минута, едновременно започнаха да се случват разни неща: стар, изморен компютърен експерт се захвана да разбива защитата на една от най-секретните военни база данни; мъж небрежно прескочи оградата около паркинга на телевизионната станция и се отправи към камиона на една от подвижните телевизионни станции, предлагащи сателитна връзка; двама адвокати в компанията на циганка, излязоха от къща, качиха се в кола и потеглиха по посока на Съдебната палата на Лас Вегас; двама цигани с извадени ножове се сляха със сенките на нощта, спускаща се над секретната военна база; а двама крадци клечаха под навес в място, което не съществуваше на нито една карта, и се опитваха да обяснят „играта“ на две невъобразими същества.