Взлом

Малкото момче или по-скоро сърдитият на света юноша се превърна в мъж в Париж, някъде из градските дебри на мрачния, опасен квартал Рив Дроа.

Превърна се плавно, неусетно, незабелязано. Но когато стана, случи се в дълбока тишина и със страшна сила.

Беше избягал от ключаря и семейството му на осемнайсет години и се бе запилял из Америка. Грижата за прехраната бе проста — тук кола, там сейф в заложна къща. Едно непрестанно и лишено от посока пътуване към оцеляването.

Съществуване, което никой не би могъл да нарече живот.

Но уменията му се развиваха експоненциално. Вече бе започнал да харчи парите от ударите почти изключително за съставните части на оборудването, което засега виждаше само в главата си. Спестяваше малки суми за храна и подслон, а останалото отиваше за път и експерименти.

Така и не разбираше как така може да прави нещата, които му се отдаваха, но през цялото време знаеше, че ги прави по-добре от който и да е било друг.

Само че за него това изобщо не бе достатъчно.

Когато стигна източното крайбрежие, пое на север.

Четири заложни къщи в Бруклин. Серия офиси, специализирани в кеширане на чекове в Олбани. Малък магазин за дрехи втора ръка в Монреал. Четири банки в Нюфаундленд.

Но въпреки парите и удовлетворението, които получаваше след всеки удар — защото макар всяко следващо предизвикателство да бе по-голямо от предишното, той винаги успяваше — не можа да намери отговор на неясните въпроси, които го измъчваха.

А когато полицията в Северна Америка надуши следите му, той просто изчезна.

Англия му се видя скучна. Всичко бе прекалено лесно, а той имаше нужда и от тръпка. Ирландия, Шотландия и Уелс бяха дори още по-зле.

Накрая, повече от досада, отколкото поради някаква друга причина, се озова в Париж.

Шест месеца минаха в учене на езика, в установяване на базата и в опознаване на града, където му бе писано да завземе челните страници на вестниците с описания на спиращи дъха взломни кражби. Всички концентрирани в най-скъпите квартали на френската столица.

Личните сейфове на богаташите се отваряха пред него като по магия. Най-сложните алармени системи занемяваха. А воплите на потърпевшите — макар това по правило да се оказваха все хора с власт и връзки — се чуваха с такова закъснение, че нямаше никакъв шанс да бъде заловен.

Всичко това бе станало възможно благодарение на кратката му дружба с един отиващ си от света майстор в занаята.

Въпросният човек бе може би последната знаменитост сред големите взломаджии в Европа. Истинска легенда в подземния свят. Но напредналата му възраст, комбинирана със задължителните три кутии цигари на ден, го бе оставила сляп, разяждан всеки ден по малко от рака и зависим от това дали действащите крадци ще си спомнят да му благодарят за получените сведения, като платят комисионната от петнайсет цента за реализиран долар.

Този човек бе съзрял безсмъртието в младия, силен и хладнокръвен американец с железни ръце и вездесъщ поглед.

Старецът охотно говореше с часове, а младият крадец жадно го слушаше. Търсеше и намираше поука във всекидневните уроци. Виждаше — за пръв път — пътеката, макар и все още мъжделива, по която животът му един ден може би щеше да поеме. Да поеме съзнателно, а не под въздействието на случайни фактори.

Старецът обичаше да разказва за тайните на йегмените. Не за обикновените крадци — те нямаха тайни — а за американо-европейското братство на най-добрите, които крадяха само от най-богатите! Които живееха според собствените си правила! Които бяха могъщи личности, нежелаещи да контактуват с останалите!

И които вече почти бяха измрели до крак!

Или бавно умираха.

— Йегменът взема само част, никога всичко — поучаваше го старият крадец. — Той никога не използва сила, ако не се налага. А когато се наложи, използва само толкова, колкото е необходимо, за да се сложи веднъж завинаги край на всякакви недоразумения. Той не оставя свидетели след себе си, с които някой ден би трябвало да се съобразява… Един йегмен никога не оставя следи от своето влизане или излизане. Никога не мърси, не осквернява и не вандализира мястото. Той отива там, за да открадне нещо, а не за да унищожи дома на жертвата или да я лиши от душевно спокойствие… Истинският йегмен, най-добрият сред най-добрите измежду избраните, използва инструменти, това е вярно. Но онова, което го отличава от останалите крадци, е инстинктът му. И той е готов винаги да се довери на инстинктите си, без да се замисли…

В годините преди срещата с този човек уменията и стила на американския крадец се бяха развивали на приливи и отливи. Но в Париж, по негово настояване, Грег започна да посещава лекции по история на изкуството, литература и философия. Тръгна и по танци в най-изтънчените училища по етикеция в Париж. Завърза връзки с членове на Корсиканския съюз по тъмните улички на Тулуза, където репутацията му на корав мъж караше дори най-буйните глави сред Братството да се отнасят с уважение към него.

Така из Европа плъзна слухът, че елитният корпус на майсторите на взлома — наричани „йегмени“, защото корените им идваха от Бостън в края на миналия век, където сейфовете бяха известни като егс (яйца на английски), произнасяно йегс — има нов член.

И този човек действа на свобода в Париж…

Един ден — може би съвсем неслучайно това бе денят след като старият йегмен умря (по време на сън, благодарение на възглавница, милостиво притисната върху главата му) — късметът му изневери: сработи аларма, която бе пропуснал да забележи.

Лежа в килия на парижки затвор седмици наред.

Макар за пръв път да се озоваваше в затвор за възрастни, обстановката с нищо не го впечатли. И не го промени. Малкото момче, превърнало се в сърдит на света юноша, а после в скитник и крадец, винаги бе живяло съобразно изискванията на обстановката. Апартамент за хиляда долара на нощ в „Жорж Пети“ или тъмна уличка — това не бе от значение. Още преди години се бе научил да приема нещата такива, каквито са. С равнодушие. И презрение…

Дойдоха да го посетят на четиридесет и третия ден.

Мъже без отличителни белези, с незапомнящи се имена и пластмасови визитки. Ренегати бюрократи, бе помислил тогава, хора без смелост и без талант да упражняват перверзните си наклонности открито. Така че им трябваха роботи.

Като него.

Естествено, че прие предложението им. Та те само поискаха от него да прави същото, с което се бе занимавал дотогава. С разликата, че този път щеше да го върши за тях, за техните цели… Каквито и да бяха те. Предложение далеч по-приемливо от алтернативата — дълга присъда с излежаване в затвора.

Но имаше и още една причина.

Престоят му в парижкия затвор го бе научил, че каквото и да прави човек, невъзможно е напълно да се скрие от системата. И е немислимо напълно да я победи. Но… но може би е възможно да я използва, да се скрие в нея, да научи особеностите й, механизмите на действие, тенденциите на развитие.

И с това знание…

Следващите дни, месеци и години (скоро наистина загуби представа за времето) изпълняваше техните заповеди, които се свеждаха до едно и също: взлом където се налага. За да могат след него да влязат убийците и да ликвидират когото е необходимо. Работа, която вършеше с толкова патриотизъм и емоции, колкото изпитва песъчинката към родната й пустиня.

Но взривяването на дневния приют бе променило нещата.

Образът на откъснатата детска ръчичка се появяваше в главата му в най-неочаквани моменти. Пречеше му да се концентрира върху преките задачи. Смущаваше съня му. Влудяваше го…

За човек, прекарал живота си в тотално отричане на всякакви морални норми и с мисъл единствено да оцелее, случилото се бе равностойно на психологически срив.

Накрая, след дни без сън и години без собствен живот, той бе оставил всичко това зад гърба си. С надеждата да забрави и видението с ръчичката. И този път в бягството му не бе имало нищо безцелно. Точно обратното.

Няколко дни по-късно, когато дошлите разбиха вратите на тайния му апартамент — беше очаквал, че ще го открият много по-скоро — хората от групата намериха три голи стени, без никаква покъщнина или мебелировка, само с една кратка бележка, забодена на четвъртата стена:

18.

— Мислиш ли, че са приели сигнала? — прошепна Лукаш, нахлузвайки първия чифт панталони от официален вечерен костюм в живота си.

— Не знам — отговори му Грег, опитвайки се да завърже папийонката си и едновременно да държи под око обстановката през отворената врата на склада за оборудване, в който се намираха.

— А дали всички са по местата си?

— Не знам.

— Фос дали е успял да проникне в базата данни?

— Не знам.

Лукаш изгледа странно спокойния човек до себе си. Изгледа го продължително и с любопитство.

— А какво знаеш? — попита той с усмивка, предназначена да скрие (но провалила замисъла) опънатите му до крайност нерви.

Грег се извърна от вратата.

— Знам, че това е единственият начин да се измъкнем. Така че няма какво толкова да се безпокоим за неща, които са извън нашия контрол. Собствените ни безпокойства са предостатъчни. Ти какво мислиш? — Не го целеше умишлено, но гласът му прозвуча прекалено твърдо.

Лукаш само поклати глава и се захвана да завързва връзките на лачените си обувки.

— Това е абсолютна лудост! — промърмори недоволно той.

Грег примирено кимна и хвърли поглед към двата чувала до тях.

— А вие там добре ли сте?

— Може би трябваше да пробием дупки? — предложи Лукаш, като на свой ред погледна към близкия до него чувал. — Как дишате там?

Младият циганин тежко въздъхна.

— Никога няма да мога да свикна с това. — Той прекара под яката на ризата си ярко оцветената вратовръзка.

Грег приключи със скриването на саковете с оборудването им зад тръбите на вентилационната шахта и се обърна към чувалите:

— Сега, помните ли какво трябва да правите?

— Ако се случи нещо лошо, ако чуете изстрели, ако усетите, че един от нас бяга или ако чуете някой от нас да казва: „Предаваме се!“, изскачайте веднага от чувалите и тичайте към най-близката ограда.

Лукаш приключи с вратовръзката си.

— Ако се доберете до пустинята, спасени сте. Хората от моето племе ще чакат от другата страна на пясъците в края на пукнатината в земята, ясно ли е?

На мониторите дълго нищо не се появи, но за сметка на това чуха скритите пришълци да разговарят.

— Окей — измърмори Лукаш и облече фрака си. Пое си няколко пъти дълбоко въздух и се обърна към Грег. — Предполагам, че съм готов.

Грег приглади косата си, после внимателно огледа облечения в костюм за петстотин долара млад циганин.

— Добре изглеждаш като си чист, хлапе.

— Благодаря. — Лукаш погледна оборудването, което оставяха. — Сигурен ли си, че това няма да ти потрябва?

Грег също погледна с нескрита тъга нататък. В саковете бе скрита скъпа, уникална електроника.

— Е, всъщност нямаме особен избор. Другият багаж ни е предостатъчен. — Той избута с крак саковете още по-назад. После решително се обърна към вратата. — От тук нататък, докато не установим контакт с някоя от спасителните групи, ще трябва да разчитаме на блъф, наглост и добър външен вид. — Той защипа идентификационна карта със снимката си на ревера. — Десет минути, хлапе. Ако не те видя на самолета… — Той замлъкна, без да скрива загрижеността си. — … даже не ми се мисли за тази възможност.

Лукаш сви рамене и на свой ред се окичи с ламинираната смарткарта, която се надяваше да съдържа информацията, необходима му, за да мине през където трябва.

— Ще действам по цигански — каза той с глас, който почти скри тревожните му мисли. Наведе се и вдигна чувала с изненадващо лекия пришълец. — Да тръгваме.

Грег провери вратата и рязко я отвори. Лукаш мина през нея, без да се оглежда. Вратата веднага тихо се затвори зад него.

Давайки му две минути аванс, Грег също провери теглото на своя пришълец, отвори отново вратата и излезе на тъмния асфалтов път.

— Дръж ме под око, Лайнъс. Само този път — по изключение.

И пое в мрака в посока, обратна на тази, в която бе изчезнал Лукаш.

Десет минути по-късно малка група се бе събрала в края на ярко осветения плац. Петнайсетина души чакаха във влажната ранна вечер, спуснала се над Невада, подредени на опашка, готова да бъде обработена от поста пред тях. Военният самолет на пистата вече подгряваше двигателите си.

Грег се приближи към групата отзад, внимавайки да не бърза, но и да не се влачи. Целта му не беше да привлича внимание върху себе си. До момента поне картата му бе поглеждана само бегло и никой не бе проявил желание да прегледа съдържанието на военната мешка. Нещата се развиваха по начина, който бе предвидил още на фаза първоначално обсъждане на плана.

Грег нямаше представа с какво време разполагат. Още по-малко можеше да знае кога ще бъде открито изчезването на Джо и Макс, след което несъмнено щеше да бъде обявена бойна тревога. Всичко, което му бе известно със сигурност, бе, че вероятната продължителност на техния живот в момента се измерва в минути, както и че готвещия се за излитане транспортен самолет е най-приятната гледка в живота му.

Времето течеше, хората на опашката пред него намаляваха и той все по-често започна да се взира в тъмнината, разтревожен от отсъствието на Лукаш. Когато останаха само седмина, циганинът крадец най-сетне благоволи да се появи.

Неговата „мешка“ беше на количка, в ръката си държеше чаша кафе, а редом с него крачеше привлекателна млада жена в униформа.

Той небрежно поздрави с вдигане на чашката чакащия Грег, усмихна се и продължи оживения си разговор с момичето. Миг по-късно Грег чу да викат номера му по високоговорителя.

Затвори очи, наложи си да се овладее, вдигна чувала и тръгна към мястото за обработка на заминаващите.

— Име? — попита старши сержантът, докато двамата му тежковъоръжени подчинени гледаха.

— Валънтайн, Джеймс Валънтайн. — Грег подаде картата си, както бе видял да правят другите преди него.

Сержантът прокара пръст надолу по защипаната страница, прелисти я, след това обърна на третата. На лицето му се появи объркване.

— Валънтайн… — измърмори той на себе си. Изражението му се смени с подозрителност.

Грег небрежно остави чувала до себе си, готов бързо да го развърже.

— Валън… Ами теб те няма в моя… — Той обърна на последната страница. — О! Ето къде си бил — измърмори той и ядосано поклати глава. — Умират да правят промени в последната секунда. — Той обърна страницата към Грег, за да се разпише.

Грег се наведе и видя с периферното си зрение един от войниците да се приближава към багажа му.

— Ефрейтор!

— Да, старши сержант! — отзова се сепнато младият войник.

Сержантът поклати глава и едва не издърпа бележника си от ръцете на Грег.

— Заповядах ли да претърсваш багажа на този човек?

— Съвсем не, старши сержант!

Сержантът завря бележника си на сантиметър от носа на войника.

— Кажи ми тогава какво пише тук, редом с името на господин Валънтайн! В случай, че можеш да четеш, разбира се!

Момчето премести кръстосания си поглед, без да мърда с глава, и послушно прочете:

— Старши сержант! Тук се казва: „Лицето Джеймс Валънтайн ще пренесе пакет на секретната поща, който не подлежи на оглед при никакви обстоятелства“.

— В такъв случай назад, ефрейтор!

— Слушам, старши сержант! — И той по военному отстъпи няколко крачки назад, приковал поглед по устав строго напред.

Сержантът се обърна към Грег:

— Съжалявам, сър. Това е първата му нощ на пост тук. Но е добър пехотинец. Ще се научи. — Той неуверено замлъкна, явно затруднен да продължи. — Ако все пак искате да докладвате…

Грег се усмихна, вдигна „мешката“ и мина покрай сержанта.

— Какво да докладвам, старши сержант?

— Благодаря ви, сър. — Военният се обърна към масичката и взе микрофона: — Едно-едно-седем!

Без да се обръща повече, крадецът се качи на борда на транспортния самолет, чийто двигатели заглушаваха всичко вътре.

Постави чувала до себе си (в митническата декларация изрично бе указано, че секретната поща трябва да се съпровожда по всяко време) и се загледа през прозореца.

Две мъчително дълги минути по-късно вече можеше да си позволи да отдъхне, защото Лукаш мина покрай него и седна три редици по-напред.

А след още пет минути бяха във въздуха.

— Пропускам „Меджик-10811“, „Меджик-10815“ и „Меджик-10829“ в Зоната — съобщи постовият в микрофона и набра специалния код от цифровата клавиатура.

Техниците си разказваха последните клюки, докато чакаха тежката бронирана врата да се отвори и да ги пусне в пустинното жилище на Джо и Макс.

Циганите лежаха по корем на избраните от тях места и чакаха.

Бяха забелязали охраната при портала на Норт Фийлд да реагира на позвъняването и да продължава работата си с видимо повишено внимание.

Бяха чули (или сметнаха, че са чули) приближаването на самолет за кацане откъм север.

Бяха проследили старателното претърсване на голям автобус (отвън, отвътре, отдолу), преди да му разрешат да премине през портала.

Най-сетне бяха видели пристигането с коли на група хора, които бяха спрели на автобусната спирка по-надолу по пътя, извеждащ до караулката.

Но до момента (дали благодарение на божия пръст, на вродените си способности или на комбинация от двете) не ги бяха забелязали.

Ласло погледна по пътя към самолетната писта от скривалището си, намиращо се на метър от караулката.

Беше им отнело над половин час да допълзят безшумно по корем, заобикаляйки цъфналите пустинни храсти, и да се доберат до основата на разклоненото дърво. Така бетонната бариера го криеше от минаващите по пътя, бодливите храсти — от зоркото око на постовия, а дървото представляваше естествен заслон на север. Всички тези препятствия доста ограничаваха зрителното му поле.

Но не му пречеха да вижда онова, за което бе тук.

Представи си своя партньор — циганинът наемен убиец, дошъл от Франция — също да гледа към караулката, но от другата й страна, и внимателно да следи действията на постовите, охраняващи портала.

Двамата наблюдатели леко прекараха пръсти по наточените остриета на дългите си ножове, молейки се да не се налага да убиват смелите момчета. Надяваха се от сърце Грег и Лукаш да минат по някакъв начин през контролния пункт.

Но ако не успееха да го направят тихо и кротко, тя бяха тук, за да им помогнат да излязат, ако трябва и с насилие.

Шумът на идващия от север автобус го накара да се отмести наляво, за да проследи приближаването на фаровете, подскачащи от неравностите по непавирания път.

Рейсът забави и спря точно пред бариерата. Вратата на караулката се отвори с шумно изсъскване на въздуха. Единият от постовите метна ремъка на автомата си през рамо, взе компютърна разпечатка и се качи на автобуса.

Момчето така и не забеляза, че телефонните кабели от двете страни на портала лежат прерязани на земята.

Другият постови, хванал уставно своя МР-5К готов за стрелба, стоеше с гръб към Ласло и внимателно наблюдаваше прозорците на автобуса.

Хладнокръвният убиец се приближи още малко. Беше решил да убие момчето при най-малкото съмнение. Веднага. Безболезнено. Без звук и незабелязано. Ласло прецени ъгъла, разстоянието, напрегна мускули и зачака.

Първият постови слезе от автобуса и кимна на партньора си.

— Чисто — каза той със силен глас. — Пускай ги да минават.

Вторият кимна, върна се при караулката и натисна бутона за вдигане на бариерата.

И двамата не усетиха стопяването в мрака под шубраците на двете заплашителни сенки зад гърбовете им.

Пет минути по-късно Грег и Лукаш вече стояха на автобусната спирка.

— Мисля, че можем да си отдъхнем.

Лукаш поклати глава.

— Ако не възразяваш, аз ще си позволя този лукс едва когато се махнем оттук.

Грег неспокойно погледна часовника си.

— Пет минути и ще се наложи да се опитаме да се доберем до първата безопасна зона.

Лукаш беше съгласен.

— Мисля — той също бе проверявал часовника си на всяка минута, — че това би трябвало да е спомагателна административна сграда номер 34.

— Точно така.

Грег извади терминала от джоба си и се върна при чувалите, които бяха оставили на скрито зад заслона на спирката.

— Добре ли сте?

— Ще ви стоплим веднага щом стане възможно — обеща Лукаш.

Грег започваше да се ядосва. Гневно закрачи напред-назад и изръмжа под нос:

— Къде, по дяволите, е този кучи син?

— Винаги внимавай как се изразяваш за нечия майка — подметна Ласло невъзмутимо и се появи иззад заслона. Беше се ухилил до ушите. — Защото нямаш представа каква може да бъде реакцията. — Той прегърна Грег с двете си ръце. — Слава богу, че се измъкнахте живи и здрави.

До тях се приближи Лукаш. Изглеждаше като осъден на смърт, помилван в последната секунда с телефонно обаждане на губернатора.

— Малък Луки, ами и ти ли си жив? — с престорена изненада възкликна Ласло. — Божичко, кой би повярвал, че това е възможно! — Едрият мъж замлъкна, поклати глава, после здравите му ръце се стрелнаха напред, сграбчиха момчето за реверите на скъпия костюм и го притиснаха към себе си в смазваща ребрата мечешка прегръдка.

Засрамен от последвали целувки по двете му бузи, Лукаш с мъка се отскубна.

— Край на „Луки“ — обяви със сериозен, но щастлив глас Ласло. — Отсега нататък ти ще се казваш Лукаш Пищи — победоносния. И ако някой циганин се направи, че не е разбрал, ще трябва да се разправя лично с Ласло Пищи Арапазич от Петеркешите.

Въпреки тъмнината, напрежението и страха, Грег видя младия циганин да се изпълва с гордост. Внезапно Ласло се огледа.

— Да се махаме от това място — каза той и изглежда в този момент видя чувалите за пръв път. — Взехте ли каквото ви трябваше? Доказателство? — Той стъпи на пътното платно, огледа се и махна два пъти с ръка.

Грег и Лукаш донесоха чувалите до края на тротоара.

— Нещо по-добро — отговори Грег. В същия момент някакъв камион в далечината сигнализира с фаровете си и потегли към тях. — Имам самите тях.

Ласло му помогна да натоварят първия чувал на каросерията.

— Телата им ли?

— Да, само че те още ги използват — поясни Лукаш, скочи на платформата и пое следващия чувал от Ласло.

Големият циганин погледна нагоре и поглади брада.

— Наистина? — Той поспря и се замисли над последиците. — А те имат ли желание да се присъединят към нас? — Той несъзнателно отправи взор към звездното небе. — Предполагам, не очакват… хм… има ли други?

Грег се качи при Лукаш.

— Да се махаме ли, или ще трябва да спим в безопасната зона.

Ласло продължаваше да гледа към звездите. След няколко секунди разтърси глава и дойде на себе си.

— Тръгваме веднага — каза той внушително. — Ако бяха снимки, документи или някакви предмети, гаджите сигурно нямаше да се усетят ако не с дни, то поне с часове. Но това… — Той вдигна задния капак на каросерията и дръпна брезента над цялата задна част на камиона. — Такова нещо положително силно ще им липсва. — Тръгна към кабината и додаде: — Тогава ще променим плана. Няма да седим върху леда — завърши той, затръшна вратата със сила и погледна през прозорчето в средата към тъмната каросерия. — Ще бягаме с всички сили. — Партньорът му на волана включи без забавяне на скорост. — Почнат ли неприятности на портала — тихо му напомни той, — знаеш как да действаш.

Мъжът кимна мълчаливо, наведе се да освободи пистолета в ботуша си и пое по притъмнелите пътища на военната база.

— Това просто не е възможно! — изкрещя техникът от службата за поддръжка на Зоната в лицата на тримата инспектори. — Това е някоя от техните игрички. Сигурно пак се правят на интересни, заравят се дълбоко и искат да ги намерим. Те просто са…

— … изчезнали — сепна го с допълнението си един от колегите му и хвърли тревожен поглед към надвисналите над главите им огледала.

— Трябва ли да му съобщим?

Звукът от счупено стъкло в една от стаите зад огледалата бързо бе сменен от мощна сирена, която оглушително зави в целия корпус.

— Мисля, че не се налага.

Двайсет минути по-късно, седящия в караваната Роман скочи на крака, когато чу иззвъняването на собствения си клетъчен телефон.

Стаята притихна.

— Магяровар. Тук е Скитника.

Дълга пауза.

— Магьосника.

Роман шумно си пое въздух.

— Слава на тебе, Господи, че си го превел през всички премеждия.

— Да — бързо се съгласи напрегнатият глас в слушалката. — Как са работите?

— Базата току-що затвори за всякакъв вид транспорт. Целият персонал, цивилни и военни без изключение, са задържани вътре до следваща заповед. — Циганинът с мъка сдържаше вълнението си.

Нова дълга пауза на другия край на линията.

— Нещо по-конкретно? — попита накрая Грег.

— Официално е обявено за учение. Засега толкова.

Отново мъчително дълга пауза.

— Друго?

Роман вдигна поглед към бялата дъска, на която грижливо бяха отбелязани всички фази на плана, хората по отделните задачи, състоянието на тяхната готовност и така нататък.

— Всички са на позиция и очакват твоите заповеди.

Дълга пауза.

— Продължете с… — Той замълча за малко. — Съобщи на всички да започнат с вариант „Разкриване“. Повтарям, „Разкриване“.

— Разбрано — потвърди Роман и си записа думата на лист пред себе си, въпреки че бе невъзможно да я забрави. — Разкриване.

Той подаде слушалката на Фос и започна да сипе заповеди за екипа по свръзките.

Фос държеше слушалката с трепереща ръка.

— Ало?

— Държиш ли се, човече?

По сухите напукани устни пробяга лека усмивка.

— Държа се, не се бой. Как е при теб?

— За момента сме окей. Поне засега никой не стреля по нас. Минахме през портала преди десет минути без никакви проблеми.

— Слава богу!

— Ще му благодаря и аз при първа възможност. Точно в момента обаче искам да ми помогнеш с вълшебните си, макар и сковани от възрастта пръсти.

— Къде щеше да бъдеш сега без тези сковани пръсти, умнико? — За пръв път след лечението си Фос прозвуча като предишния Фос. После се извъртя с креслото към близкия компютър. — Давай да видим какво ти трябва.

— Започни търсене във всички база данни, за които се сетиш, но основно правителствените.

Възрастният мъж започна ловко да извиква съответните менюта.

— И от какво да се интересувам?

— Всякакво упоменаване на фразата „нулев компонент“.

Фос въведе без забавяне думите и нареди на компютрите си да започват търсенето.

— А какво е това?

— Кажи ми, когато научиш нещо, нали?

— Веднага.

Пауза по линията.

— Ей, Фос!

Изненадан от това, че приятелят му е решил да го назове по име по открита линия, възрастният компютърен експерт се извърна от терминала.

— Да?

— За всичко, което направи, за всичко, което сътвори, за всичко, за което се досети… — Гласът в слушалката леко потрепна, после отново набра сила и завърши: — Благодаря ти, човече! Всичко сработи точно както го беше намислил. Нямаше никакъв шанс да се справим без теб!

— Аз, аз…

Грег леко се засмя.

— Знам — каза той и съвсем тихо, но с чувство повтори: — Знам!

Този път тишината беше от прекъсната линия.

Фос се обърна към терминала, увери се, че търсенето се разгръща според предвижданията му, стана и с леко вдървени крака се отправи към вратата.

Когато мина покрай Роман, и той го потупа по рамото.

— Фантастична работа, Фос!

Възрастният мъж кимна и излезе навън.

Жените и децата чевръсто събираха багажа. Правеха го весело, защото тези хора от векове свързваха всяка промяна с очакване за нещо по-добро. Фос обаче не им обърна внимание. Без да гледа накъде върви, той тръгна напред в тъмнината, докато се оказа съвсем сам.

Избърса сълзите от очите си, пое дълбоко въздух в гърдите си и вдигна глава нагоре към чистото звездно небе.

— Благодаря ти — прошепна той толкова тихо, че едва се чу сам. — Благодаря.

Дълбоко в пустинята Невада, на трийсетина километра от главната магистрала, на изоставен тесен път, петима души се суетяха покрай открадната станция за сателитна връзка. Двама проверяваха подпорите, които повдигаха камиона на няколко пръста от земята.

Когато се увериха, че са добре разпънати, подравнени и заключени, те дадоха сигнал. Две жени веднага влязоха вътре и включиха захранването на сложната апаратура. Изчакаха да загрее, разгърнаха в нужната ориентация чинията на сателитната антена, провериха дали касетофоните са в ред и включиха в ефир двете телевизионни камери навън.

Меган кимна, сгъна мобилния си телефон и тръгна към колата на Део. На нейния покрив имаше осветено огледало. Тя се огледа, провери прическата и грима си. Видя в огледалото Део да приключва някакъв разговор по своя телефон.

— Ще действаме, нали?

Део кимна.

— Момчето и… — Той се запъна. — … са на път — побърза да довърши той.

— А Грег?

Део остана сериозен.

— Отивам да го взема.

Меган отдавна бе разбра, че има въпроси, отговорите на които е по-добре да не знаеш, така че е безсмислено да ги задаваш. Затова въздъхна и продължи да оправя косата си.

— Не мога да повярвам, че всичко ще свърши тази нощ.

Део като че ли не я чу.

Тя спря и този път се обърна към него:

— Нещо не е наред ли? — Изражението й бе замръзнало.

Део захапа устна.

— На път са — измънка той.

— Какво има? — тихо попита тя. — Какво се е случило?

— Какво? О… — Той смутено се усмихна. — Извинявай. Нищо. Няма нищо. Бях се замислил какво ще стане след твоето предаване.

Загубила търпение, Меган се обърна към огледалото.

— Какво има да става?

— Трябва да вървя — разсеяно каза той, качи се в колата и завъртя ключа за запалването. Остави двигателя малко да загрее и включи на скорост. След няколко секунди се изгуби в облаче прах.

Меган остана загледана след отпрашилата кола.

— Какво толкова има да става? — Тя тръгна към студиото на сателитната станция, поколеба се за миг и хвърли един последен поглед на вече пустия път. — Майната ти!

Притисната от всички страни от казина с крещящи неонови реклами, хотели в стил арт деко и шляеща се по улиците плътна тълпа пешеходци, Съдебната палата на Лас Вегас изглежда попаднала тук по някаква необяснима случайност. С чистите си линии, грапавите стени от розов гранит и площада, потънал в непривично мека за тези места светлина, сградата никак не се вписваше в околния градски пейзаж.

Контраст, напълно съответстващ на душевното състояние на областния съдия Антоанет Алегзандър в момента, която откровено смяташе, че понятия като право и справедливост не са никак подходящи за моралните устои на Меката на хазарта.

Освен това беше и ядосана, че са я измъкнали от най-добрия френски ресторант в града, да не говорим, че трябваше да напусне компанията на един от най-интересните мъже, обърнал се към нея с молба.

— Лошо ви се пише, господин Кейпърс, ако не става дума за Второто пришествие или за нашествие от Марс — предупредително го изгледа тя, седна зад писалището си, облегна се в креслото и зачака, проявявайки велико търпение.

Кейпърс и Гавилан размениха неспокойни погледи и се обърнаха към раздразнената дама.

— Господин Гавилан ще ви запознае със случая, който бихме желали да ви представим, Ваше Благородие — отговори Кейпърс с по-слаб глас, отколкото би искал.

— Дано си заслужава, господине.

Гавилан се усмихна с възможно най-очарователната си усмивка и взе подадения му от Магда плик.

— Ваше Благородие, надявам се говорим вече официално?

Съдията погледна съдебната стенографка, която кимна.

— Добре тогава. Води се официално слушане по случая с… — Тя погледна депозираното искане пред себе си. — … Джо Грей и Макс Грей. Присъстват господин Линуд Кейпърс и господин Джон Гавилан от Бюрото за обществена защита. Както и госпожица… — Тя направи втора пауза и въпросително погледна към Магда.

— Джейн Смит — услужливо, но без раболепие подсказа Магда. — Помощник на господин Гавилан.

— Добре. Чакам, господин Гавилан.

Гавилан извади от папката копие и й го подаде през писалището.

— Благодаря ви, Ваше Благородие. Предавам на Ваше Благородие документ, който за нуждите на идентификацията ще наричаме „Служебен документ номер едно“ на жалбоподавателите. Това е молба, с която се иска незабавното издаване на временна възбрана по отношение на всички органи на федералното правителство на Съединените щати. Иска се включването на текст в заповедта, с който на правителството се забранява да влиза в контакт с лицата Джо и Макс Грей от Лас Вегас, Невада, както и на забрана на всички правителствени агенти и негови представители да се приближават на по-малко от трийсет метра от гореупоменатите лица… Предавам на Ваше Благородие следващ документ, който за нуждите на идентификацията ще наричаме „Служебен документ номер две“ на жалбоподавателите. Това е искане за незабавна съдебна заповед, задължаваща федералното правителство да освободи всички материали, секретни или не, имащи отношение към лицата, упоменати в „Служебен документ номер едно“… Предавам на Ваше Благородие друг документ, който за нуждите на идентификацията ще наричаме „Служебен документ номер три“ на жалбоподавателите. Това е искане за съдебно разпореждане към федералното правителство, целящо предотвратяване на ареста или задържането под каквато и да е форма на лицата, упоменати в „Служебен документ номер едно“. Както и допълнително на следните три лица: Грегъри Пикаро, Робърт Фоселис и Меган Търнър, всички от Лос Анджелис, Калифорния… Предавам на Ваше Благородие следващ документ, който за нуждите на идентификацията ще наричаме „Служебен документ номер четири“ на жалбоподавателите. Това е заявление до Ваше Благородие за даване имунитет срещу съдебно преследване на лицата, упоменати в „Служебни документи едно и три“, за да могат те да се явят и да дадат свидетелски показания на всяко официално слушане по делото, което Ваше Благородие ще счете за уместно да насрочи… Предавам на Ваше Благородие нов документ, който за нуждите на идентификацията ще наричаме „Допълнителна информация в подкрепа на исканията от номер пет“ на жалбоподавателите. — Той направи пауза, за да помогне на Магда да постави на писалището пред съдията два малки кашона с документи. — Въпросният документ представлява опис на копия и оригинали на документи на федералното правителство, датиращи от 5 юли 1947 година до 26 ноември 1979 година, надлежно приложени като „Пет А“ за нуждите на тяхната идентификация. Както и показания, взети под клетва, заявления и допълнителни материали, подредени като „Пет Б“ за тяхната идентификация.

Съдия Алегзандър прелисти първите четири документа и прегледа набързо описа.

— Добре, добре… Мога ли сега да помоля за съкратената версия, господа?

Двамата адвокати неспокойно се спогледаха. Възцари се дълго мълчание.

— Господин Гавилан?

Той се поколеба.

— Господин Кейпърс?

Кейпърс дълбоко въздъхна и бавно се изправи от стола си.

— Ваше Благородие?

— Да, господин Кейпърс?

Той пак въздъхна и реши, че трябва да скочи с главата надолу от горящия мост.

— Ваше Благородие, нашето обвинение е, че в продължение на малко повече от последния половин век, орган на федералното правителство, наричан „Меджик-12“, незаконно е държал в плен две същества от чужда планета. — Той отново се поколеба, защото видя, че досадата по лицето на съдията започва опасно да се измества в посока към гнева. — На второ място обвиняваме, че служители на този орган са лъгали под клетва, давайки показания пред Конгреса и други надлежно оторизирани следствени органи, отричайки този факт. Както и че са третирали тези същества в явно нарушение на конституционните им права в качеството им на гости на нашата нация. Че са влезли в конспиративен заговор, за да извършват през последните шест месеца серия углавни престъпления, започвайки от проникване с взлом в частна собственост до отвличания и убийства, за да направят възможно продължаването на измамата и незаконното задържане. — Той поспря, защото Гавилан се наведе над ухото му и му прошепна нещо. — По-нататък, Ваше Благородие, ние обвиняваме, че действията, изброени и описани в приложените документи, представляват откровен модел на поведение, който извън всякакво съмнение попада под дефиницията за рекет, следователно ние искаме да информираме този съд, че ще търсим обезщетение по линия на Закона за борба с рекета и корупцията от 1970-а, в частта му отнасяща се до гражданските свободи, както и че ще подадем съответните граждански искове през вашия офис.

— Ваше Благородие?

Антоанет бавно се обърна с лице към Гавилан.

— Да? — Гласът й беше студен, но се виждаше, че едва се сдържа да не избухне. Погледът й го прониза.

Гавилан несъзнателно оправи вратовръзката си.

— За да бъдем пределно точни и да направим нещата максимално ясни за Ваше Благородие, искаме да ви уведомим, че преди по-малко от час споменатите извънземни същества, подпомогнати от трите лица, цитирани в „Служебен документ три“, са избягали от секретна военна база тук, в Невада, предоставена на разположение на „Меджик-12“. Ние сме дълбоко обезпокоени от възможността точно в този момент този престъпен орган на федералната власт да е по следите им. Опасяваме се, че може да бъде употребено смъртоносно оръжие, за да се направи всичко мислимо с цел да се унищожат живите доказателства за тяхната вина. Именно поради това обстоятелство ние се явяваме пред вас и отправяме спешно искане.

— Свършихте ли? — попита Антоанет с глас, заплашително лишен от всякакви емоции. Студен, безизразен, но звънтящ от сдържан гняв.

— Да, Ваше Благородие.

— Господин Кейпърс?

— Да, Ваше Благородие.

Тя запази мълчание цяла минута.

— Господа — изрече тя с върховно усилие да запази хладнокръвие, — сега ще прочета представените ми документи. Вие ще стоите тук, ако трябва и цялата нощ, докато чета. Надявам се, наистина се надявам за ваше добро, че това няма да се окаже някаква необичайна и крайно неблагоразумна шега. Защото знам със сигурност едно — завърши тя и отвори най-близката до нея папка с документи, — че когато приключа, някой ще се въргаля в килия.

И започна да чете.

Един от циганите асистенти на Меган прегледа реда на картончетата за подсещане, докато чакаха заветната дума „Ефир“ от колата.

— Сигурна ли си, че ще успеем?

Меган се надяваше да звучи по-уверено, отколкото се чувстваше.

— Това е елементарно. Изпращаме сигнала по канал В на сателита на „УИН“ и картината попада във всеки от 87-те нюзрума, пръснати из цялата страна. Няма да излезе веднага в ефир, понеже всяка станция се контролира, но… да, мисля, че ще успеем.

Младежът кимна. В същия момент в слушалките му се чу предупреждение за едноминутна готовност. Той вдигна картончетата, свали ги, когато Меган кимна и започна да отброява:

— Готови… пет, четири, три, две, едно, в ефир!

— Внимание, излъчва филиал на „УИН“! Внимание, излъчва филиал на „УИН“! Това е специална емисия. Аз съм Меган Търнър, изпълнителен продуцент към дирекция „Новини“ на „УИН“. Много от вас ме познават и аз се обръщам точно към тях, за да ги помоля да продължат с излъчване на живо. Уверявам ви, че не става дума за мистификация. Ще обясня всичко в подготвения материал. Останалите от вас моля да запишат материала, с цел да могат да излъчат обекта по-късно след като размислят и вземат решение. Започваме излъчване на цветна схема, докато се настроите.

Меган погледна монитора пред себе си. На него се появи схемата.

Тя намести тялото си на стола, хвърли поглед в двете посоки на пътя и зачака потвърждение от техниците в станцията.

Осем минути по-късно току-що назначеният циганин режисьор на пулт погледна към нея и тя чу гласа му в слушалката:

— Имаме двайсет и една станции онлайн — каза той. — Двайсет и пет… двайсет и седем. Осем от тях ще излъчват на живо. Включително филиала в Лас Вегас.

Меган облиза устни и си пое дълбоко дъх:

— Давай.

Другият техник включи мощното осветление и пустинята около Меган светна като ден. Таблицата на монитора изчезна и на нейно място се появи лицето й.

— Предлагано заглавие на материала „Търнър — Първа част“. — Тя замълча, събирайки мислите си, фокусира поглед върху картончетата за подсещане и се опита да си представи озадачените лица на режисьорите на новинарските емисии из страната… — На три-две-едно. Аз съм Меган Търнър, „УИН Нюз“ и предавам за вас от сърцето на пустинята Невада. — Тя направи кратка пауза, по-скоро за да се концентрира, отколкото за драматичен ефект. — Марк Твен веднъж споменал пред репортери, че слуховете за смъртта му били силно преувеличени. В неговия случай ставало дума за погрешно публикуване на некролога му. — Този път паузата беше за ефект. — В моя случай обаче слуховете са в резултат на коварна и сложна конспирация на хора без лица. Хора, готови да стигнат до крайности, за да опазят черната тайна, която крият от американския народ от края на Втората световна война до днес. — Камерата приближи сериозното й лице в едър план. — Тайна, която „УИН“ ще разкрие пред вас тази нощ.

В подземията на базата Пол стоеше пред затворената врата и бършеше потта от лицето, ръцете си и от всеки сантиметър гола кожа. Беше се събудил тази сутрин с убеждението, че бъдещето му е подсигурено. Че възходът му от обикновен агент през помощник на Килбърн до сътрудник на човека легенда е станало възможно благодарение на уменията му, интелекта му и верността му към идеалите, олицетворявани от хората, на които служи. И постепенно бе свиквал с мисълта, че бъдещето му е ясно, възходящо и гарантирано.

Така беше сутринта. Само че тя бе отминала.

Вратата всеки миг щеше да се отвори. Той щеше да мине през нея и най-малкото, което щеше да му се случи, бе да приключи професионалната си кариера с безчестие. Съзнавайки, че се е оказал недостоен приемник на спуснатата му отговорност. Разбирайки, че се е провалил пред родината си по възможно най-позорния начин.

Вратата безшумно се открехна и той влезе.

Секретаря лежеше странично и гледаше на екрана на телевизора жена, излъчваща репортаж от пустинята. Килбърн седеше на въртящото се кресло, клатеше глава и се мръщеше.

— Да, Пол? — проговори Секретаря, без да отмества поглед.

— Сър, длъжен съм да ви съобщя, че току-що приключихме с претърсването на Зоната и околното пространство на Дриймланд, в това число на всички открити терени в състава на Норт Фийлд.

Секретаря продължаваше да гледа, но Килбърн се поинтересува:

— И?

— Сър — изрече Пол изпънал по военному гръб. — Имаме проблем.

За пръв път Килбърн отмести поглед от телевизора, завъртя се в креслото с лице към изпадащия в паника млад мъж, който някога за малко не го бе ликвидирал.

— Пол…

— Да, сър?

Килбърн погледна странично Меган на екрана и върна тежкия си поглед върху Пол.

— Синко, ти и представа си нямаш какъв проблем имаме.

19.

— Готови, едно-нула-девет. Прехвърляме ви сега.

Моли премести слушалката и си наля водна чаша водка с трепереща ръка.

Вратата към луксозния апартамент се отвори и през нея влезе сенатор Ван Нес, смеейки се в компанията на няколко членове на своя екип. Ван Нес забеляза от пръв поглед състоянието на жена си, видя чинията с храна явно отскочила от екрана на телевизора, тресящите се ръце и без да се бави, отпрати помощниците си.

— Какво, по дяволите, става тук? — осведоми се той в секундата, когато апартаментът се изпразни. Гласът му беше тих, но твърд. — Извадиха ме от съвещание на Комитета по финансиране на кампанията, за бога! — Той погледна часовника си. — А трябва да вляза в оперативка с групата по планиране на преходния период… Трябваше вече да съм влязъл — поправи се той.

Моли разтри чело.

— Тази група може да се окаже излишна — отвърна тя с развълнуван глас, цяла октава по-висок от обичайното.

— Какво се е случило? — попита Ван Нес и направи крачка към нея.

Тя остави питието си, усили звука и направи жест към телевизора с дистанционното.

Меган все още се намираше в пустинята и продължаваше да говори в камерата, а на разделения на две части екран се показваха документ след документ с маркирани параграфи.

— Документите, които виждате, разкриват организацията и детайлизират персонала на незаконната и корумпирана организация, наричаща себе си с грандоманското име „Маджестик 12“. Обръщайки внимание на най-незначителните подробности, тези хора са съставили план да скрият от Конгреса и американския народ факта на приземяванията на чуждопланетни кораби. Как са гледали на нещата още тогава, през 1947-а, става ясно например от този документ: „Ние трябва винаги да бъдем бдителни и да имаме готовност за справяне с всяка заплаха за вътрешната ни сигурност. Трябва безжалостно да реагираме, независимо дали наложителната реакция е пренебрежително усмихване, съзаклятническо намигване или хладнокръвно убийство“. — Тя направи пауза в момента, в който камерата я показа в едър план, увеличавайки в другата половина текста на конкретния документ. — Дами и господа, аз лично станах свидетелка на две от тези жестоки убийства. И сигурно самата аз щях да се превърна в третата жертва, ако не бяха действията на няколко изключително смели мои приятели, които също като мен не можеха да понесат отвратителното и граничещо с лудост арогантно поведение, демонстрирано от „Маджестик-12“ през последния половин век… Копия от оригиналите на тези документи от един час насам вече са депозирани пред областния съдия Антоанет Алегзандър в офиса й, тук в Лас Вегас… Съдия Алегзандър в момента се запознава с фактите по тази брутална и всеобхватна конспирация. При нея е заведена жалба за издаване на съдебно разпореждане с оглед да се предотврати даването на още жертви и да се извади на бял свят тази зловеща тайна.

Моли отново спря звука на телевизора.

— Е, това отговаря ли на въпросите ти?

Ван Нес стоеше замръзнал, неспособен да откъсне поглед от екрана.

— Това е краят… — прошепна той с глас, в който личеше, че е приел поражението. — Дванайсет дни преди финала, но за нас е краят.

— Така е, в случай че името ти фигурира в някой от тези документи — отговори Моли, която вече бе вдигнала слушалката и бе набрала номер.

— Трябва да направим нещо. Трябва да видим как да се възползваме от ситуацията. Трябва да… — Внезапно той се съживи. — Трябва да се обадим на Секретаря!

Моли поклати глава съжалително, сякаш се занимаваше с бавноразвиващо се дете.

— А ти с кого мислиш, че се опитвам да се свържа?

Ван Нес изтича при нея.

— Какъв е проблемът?

Моли отпи на голяма глътка половината от питието си.

— Дивотиите на „Меджик“ — сега проверяват линията срещу подслушвателни устройства.

В продължение на две минути двамата души, които бяха по-близки като политически съюзници, отколкото като мъж и жена, стояха със слушалката в ръка и чакаха. Никой от тях не намери в себе си кураж да пусне звука на обвинителката по телевизора.

Нито силата да я изключи.

— „Меджик едно-нула-девет“? — прозвуча в слушалката нов глас.

— Да? Тук съм — и двамата наведоха глави по близо един до друг.

— Изчакайте, свързвам ви с „Меджик едно“.

Няколко щраквания и сигналът по линията се изчисти.

— Моли — каза Секретаря с радостен глас, — откога не сме се чували!

— Господин секретар, знаете ли какво става в момента? Това е катастрофа!

— Катастрофа? — попита сякаш недочул той с леко объркан глас. — О, говориш за момичето по телевизията. — Кратка пауза. — Да, много неприятно. Но не и катастрофа. — В гласа му звучеше повече съжаление, отколкото гняв или страх.

— Неприятно ли? Това е жената, която беше при Маккътчън, нали така? Същата, която уж умря, когато унищожихме документите на Маккътчън, така ли беше?

По линията се възцари мълчание.

— Признавам, че новото развитие на събитията представлява известно усложнение, но…

— Ти ни каза, че била мъртва! — изкрещя Моли в слушалката. — И ме увери, че вече всички били мъртви! И че документите били унищожени заедно с телата! Какво, по дяволите, става?

— Опитай се да се успокоиш, скъпа — спокойно я посъветва Секретаря. — Никому няма да помогнеш, ако се разстройваш толкова.

Моли истерично се изсмя.

— Да се успокоя? — произнесе тя с нескривана горчивина. — Така ли каза? Ако мислиш, че сега ти крещя, само почакай да…

Тя така и не успя да завърши изречението, защото съпругът й изтръгна слушалката от ръцете й и я оттласна назад. После бързо заговори:

— Господин секретар, тук е Джеси Джеймс Ван Нес, сър.

— Добър вечер, сенаторе.

— Ще ме изчакате ли за момент?

— Разбира се, сенаторе.

Ван Нес натисна бутона за временно изключване на линията и се обърна към жена си.

— Иди при телевизора и записвай каквото каже онази кучка.

— Какво каза?

— Дявол да го вземе! — избухна той. — Знаеш как реагира старият копелдак, когато го притискат, така че млъкни най-сетне и иди да видиш какво казва Търнър.

Тя се опита да протестира, но погледът му я спря. Така че седна пред телевизора с бележник с ръка и усили звука.

Ван Нес насочи отново вниманието си към телефона, пое си няколко пъти дълбоко дъх и натисна мигащия бутон, за да освободи линията.

— Господин секретар, какво можете да ни кажете?

— За кое по-конкретно? — В гласа му прозвуча сарказъм.

Тонът беше пределно познат на президентския кандидат. Беше тон, който бе чувал от петдесет години насам — винаги когато този велик мъж се намираше в стрес.

„Престори се, че това, което става около теб, не те интересува — бе го съветвал той. — Тогава повечето хора ще ти повярват и също ще запазят хладнокръвие.“

Съдейки по дълбочината на безразличието, лъхащо от другия край на линията, настоящата криза изглежда бе с космически мащаби.

— С какво разполага момичето и какво знае?

— О… ами тя доста точно е схванала същината на нещата. И добре е разследвала част от началото на историята.

— Нещо, което би могло да ни навреди? — Ван Нес се опита да вкара същата хладна незаинтересованост в собствения си глас.

— Нищо, написано на хартия, не би могло да ни навреди, Джес. Знаеш, че се погрижих по въпроса още преди години.

Ван Нес помнеше думите на Секретаря, че е премахнал всички упоменавания на името му от документацията. Но между думите и делата на този човек съществуваше пропаст, която…

— А откъде би могла де се е сдобила с материалите?

— Основно от сейфа на Джек Кери, доколкото предполагам. Има и някои други неща. Предполагам по малко от Мурок, също и от Маккътчън. — Той направи къса пауза и невинно попита: — Маккътчън не беше ли с вас при Мурок?

Питаше, сякаш двамата чакаха реда си в кварталната бръснарница и лениво обменяха реплики, за да мине някак времето.

— Мурок може да е проблем, не мислите ли? — Ван Нес отчаяно се опитваше да долови нюансите в гласа на своя събеседник. — Там може да има снимки в подкрепа на евентуални свидетелски показания. Помните колко хора бяхме там.

— Това бе преди повече от четирийсет години, сенаторе. Щом не са ви разпознали досега, мисля, че можете да спите спокойно.

— Но досега никой всъщност не е ровил из тази история сериозно.

Дълга, заплашителна пауза.

— Ще ме извините, сенаторе, но изглежда по другата линия ме търсят от Белия дом.

— Разбира се, господин секретар. Надявам се ще ни държите в течение?

— Естествено, когато ми позволят събитията. И успех в изборите. — Нова многозначителна пауза. — Разчитаме на теб, Джес.

Разговорът прекъсна.

Моли заглуши телевизора и се обърна към мъжа си, който бе оставил слушалката, но продължаваше да стои и да я гледа, без да я вижда.

— Какво ти каза? — попита тя изплашено, сепната от странното изражение върху лицето на Ван Нес.

— Пожела ми успех в изборите.

Моли бавно поклати глава.

— Ще ни трябва — промърмори тя и отново засили звука на телевизора.

Разнесе се гласът на Меган:

Съдия Алегзандър свери оригинала в ръцете си с документа на екрана на телевизора. После изключи апарата.

— Та… искахте да кажете, господин Гавилан?

— Единствено, Ваше Благородие, че вероятно сега осъзнавате на база на съдържанието, външните белези и други очевидни индикации, че документите пред вас са оригинални. В комбинация с необичайните стъпки, предприети от госпожица Търнър, ние смятаме, че автентичността им е извън всякакво съмнение.

Съдията прелисти разсеяно няколко от документите, с чието четене току-що бе приключила.

— Господин Гавилан, вие знаете какво представлява в наши дни телевизията. Наясно сте с нейните технически възможности, известен ви е реализмът, който вграждат във филмите — фантастични или не — и който за зрителя граничи с чудо. — Тя се поколеба. — Вече усещам защо някой би могъл да повярва в автентичността на тези документи, но честно казано, все още сте под онзи праг на доказателственост, който ми е нужен, за да се реша да действам.

— Но, Ваше Благородие… — Гавилан бе прекъснат от позвъняването на телефона.

— Извинете ме, господа. Престанете да записвате — нареди тя на стенографката. — Ало? Да, аз съм. — Тя застина в креслото си. — Да, познавам гласа ви. Но можете ли да ми кажете… Да, сър. Помня, естествено. Как сте? — Адвокатите се спогледаха, а Антоанет започна да си води бележки, докато говореше. — Да, сър… — Дълга пауза, по време на която тя изглеждаше максимално съсредоточена върху приглушения, но твърд глас от другия край на линията. — Разбирам позицията ви, сър. Но и вие трябва да разберете моята. Към тези неща трябва да се подхожда стриктно… Разбирам. Но и законът е пределно ясен по тази материя. Когато се изисква спешно компенсиране на… Не, прекрасно разбрах какво искате да ми кажете. — Нова пауза и нова страничка бележки. — Да, сър. Това би било чудесно. Благодаря ви… О, да, сър. Ще изчакам. Лека нощ, сър. — Тя постави обратно слушалката и без колебание натисна скрит бутон от долната страна на писалището си. Миг по-късно се появи съдебен пристав. — Били, колко федерални шерифи има в сградата в момента?

Мъжът се поколеба за един кратък миг.

— Петима… Може би шест.

Тя обаче не се поколеба.

— Обадете се в службата на федералните шерифи, после на областния шериф и накрая в окръжната служба. — Тя написа бележка на малък лист хартия. — Искам тази сграда да се запечата на минутата. Незабавно! Искам шерифи на всички входове за моята съдебна зала и в самата нея. Да бъдат пропуснати само лицата, чиито имена съм написала тук.

— Веднага, Ваше Благородие! — откликна приставът и на бегом напусна офиса.

— Ваше Благородие — объркано попита Гавилан, — случило ли се е нещо?

Антоанет кимна на стенографката, която отново започна да записва.

— Продължаваме с официалното слушане по делото, заведено от Джо Грей и Макс Грей. Адвокатите на жалбоподавателите присъстват. Преди да чуя другите ви аргументи, господа, искам да бъде записана следната нова информация, която има пряко отношение по иска. Има ли възражения… — Двамата запазиха мълчание. — Благодаря, няма. Съдът току-що влезе във връзка с Главния прокурор на Съединените щати. Той поиска от мен да задържа всички действия, отнасящи се по предмета на слушането, докато не пристигне негов представител. Увери ме, че въпросният представител е вече на път и че се очаква да пристигне през следващите деветдесет минути. Във връзка с това ме помоли да отложа всякакви евентуални действия, които този съд би могъл да разглежда като възможни, докато правителството не изложи своята теза по предмета на делото.

— Ваше Благородие?

— Може ли да ни изслушате?

Двамата адвокати панически заговориха един през друг, за да привлекат вниманието й.

— Тишина!

Изпотени, те зачакаха най-лошото.

Антоанет дръпна една от папките пред себе си.

— За протокола: подписвам „Служебен документ номер едно“ с обща възбрана срещу федералните органи на правителството.

Адвокатите трепнаха, а тя притегли следваща папка.

— За протокола: подписвам „Служебен документ номер три“ с възбрана срещу арест или задържане на упоменатите в него лица.

Гавилан отвори уста, но от нея нищо не излезе. Кейпърс внимателно гледаше съдията.

— За протокола: подписвам „Служебен документ номер четири“ за предоставяне процесуален имунитет на включените в него лица. Имунитетът се предоставя. — Тя направи пауза и съсредоточено зави капачката на писалката си. — Ще се занимая с искането на документи и веществени доказателства, както е формулирано в „Служебен документ номер две“ по-нататък. Нареждам спиране на воденето на стенографския протокол до пристигането на адвоката на правителството — рече тя и кимна на секретарката да излезе.

— Ваше Благородие? — прошепна изумен Кейпърс.

— Има ли нещо, Лин?

Гавилан инструктираше Магда, която вече бе започнала да набира номер по мобилния си телефон.

— Какво се случи, Тони? — попита с нескривано любопитство съвзелият се Кейпърс.

— Ами вие току-що прескочихте прага на доказателствена обезпеченост, който исках от вас.

— Как?

Тя горчиво се усмихна.

— Когато ми се обажда Главният прокурор на Щатите, не кога да е, а след полунощ по негово време, и започва да ме омайва с приказки да не предприемам нищо по отношение на — както той се изрази — „глупостите, които не означават нищо смислено“, това за мен е най-важното доказателство, което ми бе необходимо. — Тя отпи глътка кафе от пластмасовата чашка. — Той е вашето доказателство. Старият мошеник никога не би паднал без нужда до там, да звъни по телефона на нищожество като някакъв си областен съдия. При него това е работа за мазния му секретар. — Поклати глава. — Да не говорим за абсурда да се помисли за ангажименти по служба след часа за коктейли. Налице са индикации, че наистина сте разровили гнездо на стършели този път. — Подаде папките с внесените документи на секретаря си за завеждане. — Започвам сама да вярвам, че може би наистина има малки зелени човечета, тичащи насам-натам, преследвани от правителствени агенти.

— Благодаря ти, Господи! — прошепна Гавилан.

— Благодарете на мен, господин Гавилан. Онзи глупак Главния прокурор може и да ви е помогнал да минете през вратата, но все още ви предстои да представите контрааргументи на съображенията, свързани с националната сигурност, които съм уверена, че скоро ще изслушам.

— Готови сме, Ваше Благородие.

— Готови сте значи — промърмори тя и отпи нова глътка от кафето си. — Тогава подкрепете се и вие с това, защото се очертава дълга нощ. — Тя се засмя с удоволствие. — Много дълга и много шумна нощ.

После включи отново телевизора.

— Дриймланд, тук Водач.

— Водач, тук Дриймланд, слушам.

— Дриймланд, Водач. Стигнахме края на алфа-трасето за обход. Резултат — негативен. Ще дадете ли указания как да продължаваме нататък, сър?

— Водач, тук Дриймланд. Работим върху триангулацията оттук и едновременно опитваме да трасираме обратно през сателита. Щабът съветва да разгледате поотделно квадрати едно-четири-седем Бейкър и Зулу.

— Дриймланд, тук Водач. Разбрано. Водач до Втори. Поемете наляво до две-четири-нула и продължете издирването в квадрат едно-четири-седем Зулу.

— Тук Втори, разбрано. Втори поема наляво веднага. По мой сигнал на три-две-едно… Край.

— Водач до Първи. Формирайте се в група зад мен и имайте готовност за завой надясно на три-три-четири градуса. По мой сигнал на три-две-едно…

Меган седеше на стъпалата на вратата към студиото и бършеше лицето си с влажна кърпа.

— Не помня някога през живота ми да се е налагало да говоря толкова дълго.

Един от техниците кимна.

— Звучеше като дете, което се е забъркало в нещо и иска да си ходи вкъщи.

— Така ли?

От студиото слезе едно от момичетата.

— Приключихме монтажа и излъчваме лентата.

— И?

Момичето се усмихна:

— До момента ни приемат четиридесет и седем филиала, а шестнайсет излъчваха на живо. — Тя подаде на Меган листче хартия. — Получихме това по спътника от някакъв на име Мойър.

Меган бегло погледна листчето.

— Моят шеф. Вече бивш, предполагам. — Тя замълча. — Както и да е. — После започна да чете съдържанието на листчето на глас. — „Добре дошла отново в страната на живите. Решението ти да излезеш в нелегалност, без да ни предупредиш, е крайно неприемливо и ще доведе до незабавната ти «смърт». Освен ако разказът ти се потвърди. В този случай получаваш поста ми.“

Тя се изсмя, смачка листчето и го хвърли в мрака.

— Да върви по дяволите!

— Дриймланд… Дриймланд. Тук Водач. Имаме целта.

— Водач, тук Дриймланд. Повторете, сър. Имате ли контакт?

— Дриймланд, тук Водач. Потвърждавам — имаме целта. Разчитаме я като мобилен сателитен предавател, бял на цвят. Давам координати: квадрат едно-четири-седем Зулу, сектор едно-четири Бейкър.

— Разбрано, Водач.

— Дриймланд, наблюдаваме пет лица да се движат около целта. Няма други коли или хора наблизо.

— Водач, тук Дриймланд, изчакайте така… Водач, тук Дриймланд, към вас е тръгнала атакуващата група за нанасяне на удари. Очаквано време на пристигане след девет минути. Имат молба да осветите целта за тях.

— Дриймланд, тук Водач, разбрано. Девет минути до удара. Три-осем-две включи лазера за осветяване.

Грег стоеше сам пред Съдебната палата.

Напълно сам и невъоръжен. Един-единствен човек, изправен в мекото сияние на лампите по площада, видимо впечатлен от красотата на сградата.

Наблюдаваше как полицията пристига и блокира двата края на улицата.

Наблюдаваше как заместник-шерифите поставят заграждения около самата сграда.

Наблюдаваше как федералните шерифи пристигат и веднага заемат позиции зад огромните стъклени врати.

И трите групи се опитваха да го разпитат, после и трите групи се свързаха със съдия Алегзандър. Накрая и трите групи го оставиха на мира.

Както беше казал на Гавилан в напрегнат разговор само преди две минути, още не се чувстваше готов да се предаде в ръцете на американската правораздавателна система, макар да имаше уверенията, че тя ще бъде благоразположена към него. Или поне засега не беше готов.

Докато не се убедеше, че те са в безопасност.

Започнаха да пристигат и представителите на пресата, но репортерите останаха надалеч, задържани от загражденията и сериозните както никога ласвегаски полицаи.

А когато камерите включиха светлините, започна да се събира и тълпа от любопитни минувачи. Камкордери, фотоапарати — всичко допълнително подсилваше чувството за нереалност.

Но Грег не помръдваше.

Стоеше и чакаше.

Пет минути по-късно проследи с поглед минаването на три лимузини, пропуснати през пътните заграждения. Лимузините спряха пред входа, точно до него.

Грамадни мъже излязоха през вратите с гербове на тях и като леминги минаха покрай Грег, без да го погледнат дори за миг. Пуснаха ги един по един в сградата, но не преди да бъдат старателно претърсени първо от областните, после от федералните шерифи.

После изчезнаха, запиляха се в дълбините на сградата, а лимузините се преместиха от входа.

С изключение на една.

Грег се обърна да я погледне. Беше сигурен, че и пътуващият в лимузината го наблюдава в същия този момент. Почувства силно, почти непреодолимо желание да се извърне и на бегом да се скрие в голямата сграда, където щеше да бъде в безопасност.

Но не го направи.

Принуждаваше го споменът за убитото момиче и възрастния мъж в луксозния апартамент. Спираха го образите на пожертвания патриот и снаха му, проснати в локви кръв в гаража на един обикновен дом.

Както и двата чифта може би странни, но възможно най-доверчиви очи, в които някога бе надничал.

Задната врата на колата се отвори и бързо се затвори. На тротоара остана възрастен мъж.

Килбърн.

Грег отвори клетъчния си телефон и натисна бутона за бързо избиране на програмиран номер.

— Магяровар. Тук е Гоблен — разнесе се гласът на Меган.

— Скоро ще знаем.

— Добре. Ще излъчваме лентата, докато трябва.

Грег видя, че възрастният мъж деликатно изчаква встрани, давайки му възможност да довърши разговора си, без да бъде подслушван.

— Наред ли е всичко?

Меган се засмя.

— Всъщност, чаках да чуя това от теб.

— Да — потвърди той с глас, твърд като гранитната стена зад себе си. — Обадиха ли ти се?

— Да. Ла… ъ-ъ, Каравана се обади да каже, че е трябвало да спрат за дрехи, одеяла и нещо за стопляне. Не го разбрах съвсем — нощта е топла — но такива бяха думите му.

— Ясно. Знам какво иска да каже. Обади ми се, ако научиш нещо ново. — Той сгъна телефона и се приближи до стареца.

— Господин Пикаро?

— Господин Килбърн. Или сте под друго име.

Старецът се усмихна на увереността на човека пред себе си. Истинска или престорена, тя впечатляваше.

— Ще сме ви благодарни, ако се съгласите на среща в колата, сър — вежливо и делово предложи Килбърн. — Той гарантира безопасността ви във всички отношения. Иска просто да поговорите.

Грег се отправи към колата и бегло хвърли поглед на вдървения крак на Килбърн.

— Аз ли го направих? — небрежно попита той.

— Случват се такива неща — сви рамене Килбърн.

— Случвали се — засмя се Грег. — Това ми хареса.

— Водач, тук е атакуващата група. На три минути сме от вас. Осветете целта.

— Тук Водач, разбрано. Целта е осветена с лазер. Настройте за нула-нула-четири-точка-шест.

Кратка пауза, през която стрелците в трите хеликоптера „Апачи“ (летящи ниско, почти докосвайки пустинята) набраха координатите в системата за програмиране на четирите пакета от деветнайсет ракети „въздух-земя“.

— Водач, тук атакуващата група. Целта е въведена, издигаме се за удар.

— Тук Водач, успех.

Вратата на лимузината беше отворена от Пол, който се отдалечи, както бе инструктиран да направи.

Грег се качи отзад и седна на задната седалка без никакво колебание. Облегна се на спускащата се преграда в средата и с любопитство огледа стареца пред себе си.

— Очаквах тази среща с нетърпение, господин Пикаро — каза Секретаря с любезен глас. — Имам усещането, че едва ли не вече се познаваме.

Грег не отмести погледа си.

— Аз ви познавам. Нали така? — заяви той. — Виждал съм снимката ви по пощенски марки или нещо подобно.

— Е, чак това едва ли! — сърдечно се засмя Секретаря.

Грег кимна. Вече наистина разпознаваше добре известните черти под сбръчканата бледа кожа.

— Естествено — каза той с подчертан сарказъм. — Кой друг би могъл да стои зад всичко това? — Той кимна с глава към сградата навън и допълни: — Съжалявам, че развалих нещата.

Секретаря сви рамене.

— Каквото и да се случи там, то няма да има никакво отношение към моите планове. — И предложи на младия мъж пред себе си чаша вино. — Общественото порицание и присъдите на съда са без значение, когато става дума за защита на интересите на тази страна.

Грег отклони чашата.

— Защита от кого? От Джо и Макс? — Той поклати неодобрително глава. — Я опитайте пак.

— От това, което те представляват. Едва ли е нужно да ви обяснявам последиците от съществуването на извънземен живот. Хаосът, който тази новина би предизвикал в обществото на всички нива.

Едва сега Грег забеляза, че Килбърн е седнал отпред на мястото до шофьора и разговаря по клетъчен телефон.

— Какво беше казал Джеферсън навремето? — продължи Грег като отново насочи вниманието си към стареца на седалката срещу себе си. — Една малка революцийка от време на време е здравословно нещо.

— Няма да има революция.

— Няма ли?

Умиращият старец поклати глава.

— Не. Ще има много крясъци. Ще има разследване от сенатска комисия, специални репортажи по телевизията — ето такива неща ще има. Госпожица Търнър ще спечели наградата „Пулицър“ и едновременно с това ще бъде обвинена най-вероятно пак от хората, които са й я дали, че я е спечелила. — Той сви рамене. — После всичко ще затихне. Ще избледнее в мъгляви образи, различни в главата на всеки. — Той замълча, търсейки една последна лъжа, която да добави към вонящата купчина, която бе трупал цял живот. — Нацията ни ще продължи напред по план, а историческият сеизмограф само ще регистрира едно незначително сътресение. — Той натисна бутона, свалящ прозрачната преграда, разделяща купето на две. — Могат да действат, господин Килбърн — каза той след кратко замисляне. После се обърна към Грег. — Администрацията ще понесе няколко лишени от тежест упрека за нещо, което е започнало, когато настоящият обитател на Белия дом е бил на три години. — Нова пауза. — Но няма как, разкритието все пак е станало по време на „неговата смяна“, както се казва. — Той се усмихна като мъдър дядо на палавостта на внучето си. — Може би някой ще заснеме филм с голям бюджет. — Засмя се. — Кой ли ще играе нашите роли, господин Хадеон? Извинете… господин Пикаро.

— Забравяте за Джо и Макс — напомни му Грег.

— Забравих ли ги? Наистина? — облегна се той на седалката. — Предполагам, не сте рискували толкова много, за да ги извадите на показ пред цялата тази паплач?

— Така ли?

— Така — утвърдително кимна старецът. Затвори очи за миг, прерязан от остра болка в разлагащото се тяло. — Вие и аз сме на едно мнение по този въпрос. Навремето беше наложително да ги затворим в клетка. Днес… — той въздъхна, — днес тази необходимост се представя като акт срещу Бога и неговите закони. Излиза, че е трябвало да ги оставя на свобода. И да им дам шанс да се приберат у дома…

— И защо не го направихте?

Дълбока болезнена въздишка.

— Защото милитокрацията, висшите военни, не искат да слушат думите и да се съобразяват с мнението на стар, недъгав, болен старец, тикан в инвалидната си количка от призрак в черен саван, с коса в ръката.

— Милитокрацията сте вие! — Къса спазматична усмивка в знак на признание. — И как решихте да ме използвате като маша? — поинтересува се Грег след дълга пауза.

— Аз бих казал като „шперц“, господин Пикаро. За да бъдат нещата ясни, нека ви призная, че мисълта да се възползвам от вас ми хрумна след неочакваната ви поява в апартамента на Джек Кери. Дотогава аз просто се надявах да използвам госпожица Търнър — без тя да се усети, естествено — за да упражня достатъчен натиск върху властите и така да получа разрешение да освободя Джо и Макс. Вие бяхте неочакван бонус за мен.

— Глупости — презрително измърмори Грег. — И защо шперц? — попита той след кратко замисляне.

Секретаря тайнствено се усмихна.

— Имаше ключалки, които трябваше да се отворят, господин Пикаро. Ключалки, изискващи точните инструменти и правилния подход. — На лицето му се изписа разочарование. — Аз пък мислех, че аналогията ще ви хареса.

— А останалото?

Старецът поклати глава.

— Няма останало. Сега знаете всичко.

Грег въздъхна.

— Не, има едно… — прекъсна го позвъняване по собствения му телефон. — Да?

— Убиха ги! — изкрещя в ухото му Меган.

Грег замръзна:

— Какво става?

— Взривиха ни! Бомбардираха ни и убиха Георги и Петра! — Тя замълча и Грег чу в слушалката взривове от експлозии. — О, боже! — прошепна тя. — Господи! Връщат се! Чувам ги! Помогни ни! По…

Линията прекъсна.

— Меган? Меган? — извика той няколко пъти, после се обърна с лице към Секретаря. — Какво, по дяволите, си намислил?

Единственият отговор беше пистолетът четирийсет и пети калибър в ръцете на стареца.

Грег дълбоко си пое дъх, но запази самообладание.

— Моля те, не ни принуждавай да те убием тук, Виктор. Мога ли да те наричам Виктор?

Килбърн пребърка Грег отзад. Крадецът не сваляше очи от приятно усмихващия се възрастен човек пред себе си.

— Мислех, че безопасността ми е гарантирана — с леден глас напомни той.

— Излъгах.

— Естествено. — Той чу Килбърн да се размърдва отпред и прецени, че му остават секунди преди спринцовката да се забие в шията му.

— Сбогом, Виктор — каза Секретаря и в погледа му премина тъмна сянка. — Благодарение на теб последните месеци ми се видяха особено интересни. Благодаря ти.

— Радвам се, че веселата част ви хареса — с равен глас произнесе Грег. — Защото ви очаква още доста… — По движението на очите му той се досещаше, че намиращия се зад него Килбърн вероятно вече е готов да го инжектира с приспивателно… или отрова.

Нещо в спокойствието на Грег привлече вниманието на Секретаря.

— Момент, Том — каза той, продължавайки да го гледа изучаващо. — Имаш право на последна дума, Виктор.

Пустинята около тях буквално експлодираше. Улученият и отдавна унищожен камион гореше с пукот и сякаш като живо същество наблюдаваше със садистично удоволствие оцелелите да залягат зад скалите, молейки се за чудото, което просто нямаше как да се случи.

Половината от циганите бяха мъртви, а части от телата им разхвърляни из импровизирания лагер. Двама ранени, все още в съзнание, стенеха зад Меган. Бодигардът й допълзя зад гранитната скала с пръст върху спусъка на картечния пистолет „Инграм“, молещ се нападателите да дойдат отново и да прелетят достатъчно ниско, за да може да изстреля поне един откос.

А после всички живи спряха да дишат, защото пет светли точки полетяха към тях в звездното небе. Светлинките означаваха, че може би последният ракетен залп скоро ще ги порази.

Меган гледаше, парализирана, но бодигардът й се изправи и невъзмутимо изпразни пълнителя по летящата към тях смърт.

Грег погледна Секретаря в очите и бавно изигра предпоследния си коз.

— Те не са в сателитната станция.

— Кой?

— Джо и Макс. Не са там.

Реакцията на стареца беше толкова умело прикрита, че Грег се поколеба беше ли налице изобщо.

— А защо ще искам да са там. Не искам да ги убивам. Нали ти го казах вече.

— Излъга. Ако предпочиташ, каза ми половината от истината — Грег успя да се поусмихне. — Ти не ги искаш просто мъртви. Ти имаш нужда да бъдат мъртви.

Преодолявайки болката в тялото си, Секретаря се наведе леко напред.

— Какво си мислиш, че знаеш? — Този път гласът му беше зъл, пълен със заплаха… но и мъничко колеблив.

— Никой не е в безопасност — поясни Грег. — Определено не Ван Нес, в никакъв случай твоите планове, а най-малко твоята мечта — каза той думата, сякаш я изплю, — докато има свидетели на историята. — И поклати тъжно глава. — Особено такива като Джо и Макс.

Секретаря го изгледа, без да промени изражението си.

— Добър опит — призна той след малко с равен глас, на което смяташе, че не е способен.

Но Грег бе чул каквото му трябваше.

— Отмени операцията. Веднага! Иначе Джо и Макс ще се появят през уикенда в шоуто на Летерман и ще се правят на идиоти в скеч от рода на „Тъпи номера на извънземни“.

Възцари се тишина, в която двамата се гледаха, без да мигват.

— Блъфираш.

— Спри я! — нареди Грег с каменно лице и нетърпящ възражения тон. — Иначе ще се окаже, че всичко е било напразно.

— Прекратете мисията — нареди неочаквано Секретаря.

— Господин секретар?

— Направи го! — извика Секретаря на смаяния си помощник. — Веднага!

Килбърн пусна спринцовката и взе телефона.

— Може да е твърде късно. — Грег продължаваше да гледа Секретаря в изплашените очи. — Свързах се с Дриймланд, сър — каза след малко Килбърн, слушайки онова, което му говореха в слушалката. — Сега правят опит да се свържат с командира на ударната група. — Дълга пауза. — Той съобщава… — В гласа му прозвуча облекчение. — Казва, че били направили два захода, но преди третия прекратили.

— Оцелели? — осведоми се Грег, без да отмества поглед от стареца, който буквално се стопяваше пред него.

Килбърн се съсредоточи на телефона.

— Сега над тях ще мине командирът на групата по издирване. Само минутка, изчакайте… Съобщават, че може би има двама оцелели.

— Искам веднага да бъдат евакуирани в гражданска болница — заповяда Грег.

Секретаря едва доловимо кимна и Килбърн се залови настойчиво да шепне в телефона.

Две подскачащи светлинки приближаваха към нея по пътя. Чу да изскърцват спирачки и видя колата да спира. Едва различи два тичащи към нея силуета.

Но вече й беше все едно.

Болката почти бе отминала, също така разкъсващото усещане в тялото… даже и страха. Сега чакаше, изпълнена със съжаление.

Ако можеше, Меган би се разсмяла на абсурдността на ситуацията. Всичко, което някога бе искала през живота си — единствената й истинска любов — бе да получава. Бележки в училище… Назначения… Обичта на баща си… И ето че накрая бе получила най-голямата награда! Най-великия репортаж в историята на вселената, нищо, че още не й се вярваше.

А щеше да умре, без да сподели триумфа си с никого.

Ласло се наведе над полуобгорялото тяло, избърса кръвта от очите й, сгъна сакото си на няколко ката и го постави под главата й.

— Il ne lui reste rien — произнесе шофьорът французин с възможно най-тих глас и огледа хоризонта с дулото на своя МР-5К.

— Знам — каза Ласло и избърса нежното лице с окървавената си кърпичка. — Но все пак ще изчакаме до нея. — Той се наведе и леко я целуна по устните. Някакъв шум привлече вниманието му и той погледна назад, към камиона. — Казах ти да не говорят — скара се той на Лукаш, който гонеше Джо и Макс.

— Ела, опитай ти — отговори му той и последва двамата извънземни, които шеметно се носеха към апокалиптичната сцена.

Меган усети суматохата край нея, но вече нищо не я интересуваше. На ръба да я изостави, съзнанието й се рееше над пропуснатите възможности, над изгубените шансове, над грешките и неизпълнените обещания, представляващи съдържанието на изплъзващия й се живот. Прииска й се да бе вярвала в Бог… в някаква сила по-висша от крехките ни тела, витаещи из вселената.

Но усещаше, че няма Бог и няма нито свръхестествена, нито природна сила, която да помогне. Сами сме — това е то, дори в последния си час.

Някаква сянка мина за миг между нея и звездите. Концентрира се с малкото останала й енергия да фокусира погледа си. Да запази един последен спомен от нещо реално, преди да склопи очи.

— О… Господи — простена тя, виждайки наклонилия глава Джо, който внимателно я разглеждаше. — Господи… има те! — По страните й потекоха сълзи, а после гласът й отслабна и вече никое човешко ухо не можеше да я чуе. — Има те… — Тя се опита да докосне с ръка видението на нещото, в което никога не бе вярвала. Но силите я бяха напуснали.

Тогава Макс се пресегна, хвана ръката й, повдигна я до чуждоземните си устни — меки, топли, любящи. После и Джо направи същото.

— Благодаря… — прошепна тя едва чуто и се предаде на нахлуващия около нея безкрай, за който вече бе сигурна, че съществува.

Тримата мъже се прекръстиха и прошепнаха по една къса молитва. И тогава Лукаш поднесе пред изумените им погледи екрана на преводача:

След като чу повторното съобщение за поне двама оцелели на земята, Грег отвори вратата на лимузината.

— Тръгваш ли си? — объркано попита Секретаря.

— Тук приключихме.

Паника пробяга по лицето на стареца.

— Какво смяташ да правиш?

Грег се поколеба, после слезе от колата. Стъпи на тротоара и се обърна към отворената врата.

— Ще оправя нещата — и горчиво се засмя. — Може би за пръв път в живота ми.

— Аз мога да те спра. — Старецът също слезе. — Без значение какво ще се случи в този съд, аз мога да те спра. Мога да те преследвам, да те издиря и да изловя всички ви, забъркани в тази история! — Сниши глас, видял заместник-шерифите на двайсетина метра от тях внимателно да ги наблюдават. — Ще ви намерим и ще има много… нещастни случаи. — Пауза. — Разбираш ме, надявам се.

— Разбирам те — със странно тъжен глас отговори Грег.

— Все още можем да се споразумеем. Ти и аз. Ще уточним взаимноизгодни условия. — Постепенно се успокояваше. — Сделка сега… — каза той заплашително, — … или ще те намерим… после. — Поспря, за да си поеме дъх. — Това се отнася и до хесперианите.

— Кои?

— Хесперианите — Джо и Макс. — В гласа на стареца вече се долавяха налудничави нотки.

— О…

— Е? Споразумяваме ли се, за да не си тръгне никой с празни ръце?

— Не — отвърна Грег все така тъжно. — Вероятно ще ни намериш. Може би дори ще ти се размине с някои от… инцидентите. — Той повдигна вежди, за да покаже колко малко вероятна му се струва тази възможност. — Но това е краят на тайната ти. Предостатъчно хора ще видят и ще повярват в това, което са видели. — Той тежко въздъхна. — И двамата сме служили на едни и същи побъркани в налудничавите им кръстоносни походи. И двамата знаем мисленето на тези хора. — Поколеба се, сякаш не му се искаше да продължава, но предизвикателството в сълзящите очи на стареца го принуди да довърши: — И двамата сме наясно докъде могат да стигнат те, за да спасят кожите си. — Нова пауза. Когато заговори отново, гласът му беше изпълнен със съжаление, печал и разкаяние: — „Маджестик“ е мъртва или скоро ще бъде, което е все същото. А ти сам демонстрира как трябва да се постъпва с неща, представляващи риск за сигурността. — Грег се обърна, за да си върви, но една мисъл го накара да спре. — Между другото, пустинята ей там, е голяма. И далеч не е единствената на земята. Пясък колкото щеш. На твое място не бих разчитал, че някога ще намеря Джо или Макс. Особено ако зная, че на тях тази идея няма да им допадне. И още по-малко, ако става дума да бъдат намерени от теб. — Той поклати глава. — Някои неща просто не могат да останат заключени, господин секретар. Колкото и силно да го желаят някои хора.

Този път си тръгна бързо, право към вратите на Съдебната палата.

Секретаря го проследи с поглед. В мозъка му се изви вихрушка от истини и лъжи, от амбиции — лични и национални — тясно преплетени една с друга в такава степен, че вече бе неспособен да различи къде свършва страната… и къде започва той.

Замисли се за безсмъртието и за човека, който бе избрал (по-скоро поради липса на избор, отколкото заради някаква голяма любов) за продължител. Но все пак човек, който щеше да носи занапред неговия плащ на спасител на нацията. Плащ, надвиснал в този миг над пропастта на унищожението. Застрашен да бъде покрит с храчки, стъпкан в земята и поменаван с отвращение. Освен ако…

Старецът се прицели с тресящи ръце в отдалечаващата се фигура на крадеца, който бе демонстрирал повече достойнство, отколкото всички така наречени държавни служители, които някога бе познавал.

После бавно, със засилваща се решимост смени целта си, пое си дълбоко дъх и дръпна спусъка.

— Благодаря — прошепна Килбърн и рухна потънал в кръв на предната седалка. Умря, преди да чуе вторият изстрел и да види куршума, експлодирал в главата на стрелеца.

Грег продължи напред, без да обръща внимание на изстрелите, нито да се заглежда в тичащите към лимузината полицаи. Игнорира дори ужасения вик на Пол, той вярно бе служил на двамата мъже, на които мечтаеше да прилича. Грег дори не се замисли за хаоса, който зейналата рана в главата на Секретаря щеше да предизвика.

Единствената му изненада бе, че е трябвало да мине толкова време, за да се стигне до това.

20.

Луната, макар и спуснала се ниско над хоризонта, сякаш не искаше да напуска кристалночистото небе. Далеч на изток лекото просветляване издаваше наближаването на зората. И звездите бяха започнали да избледняват. Във въздуха се усещаше нещо необичайно. В короната на дървото под терасата чуруликаха най-ранобудните птици.

Навсякъде наоколо витаеше неизречената дума „величие“.

Новоизбраният президент Джеси Джеймс Ван Нес се усмихна, наслаждавайки се на гледката. Вдъхна аромата на предстоящия триумф, вгледа се в зората… на неговото време! С нежелание обърна гръб на приятните усещания — истински и въображаеми — и се върна в спалнята.

— Приятно е, Мол.

Жена му продължи да сваля бижутата си.

— Ще стане още по-приятно след няколко дни. — Тя разгледа лицето си, за да провери как бе издържало на нощното празненство. — Дали да не отида на минерални бани за няколко дни, преди да отпътуваме за Вашингтон?

— Както решиш — сви рамене Ван Нес и на свой ред се залови да сваля вратовръзката си и фрака. Нервната енергия от събитието започваше да угасва. — Мен ако питаш, мисля, че и двамата трябва да се въздържаме от подобни нощни изстъпления.

Моли се усмихна.

— Но колко дълго ги чакахме. Нека им се понаслаждаваме, докато можем.

— Не знам.

Моли спря да реши косата си.

— Какво има? — попита тя и погледна в огледалото измореното му лице.

— Нищо.

Жена на политик от много години, тя го разбираше без думи. Въздъхна и тръгна към леглото.

— Не е твоя вината — каза тя и седна до него. — Той и без това умираше, нали знаеш.

— И все пак, искаше ми се да бе доживял да види това с очите си. А така… — Той поклати глава. — Колко нелепо.

Но жена му остана забележително спокойна.

— Нелепо или не, последният му ход бе перфектен. Ти поне няма как да не му го признаеш. — Тя дори се засмя. — Ей, сигурна съм, че така му е било много по-леко, отколкото ако трябваше сега да се смесва с тълпата. Знаем колко се плашеше от…

Ван Нес рязко се извърна и със сила зашлеви смеещата се жена през лицето с опакото на ръката си.

— Не смей да говориш за него по този начин! — Лицето му бе изкривено от ярост, омраза и отчаяние. — Този човек беше герой! — процеди той през стиснати зъби. — И няма да позволя на такива като теб да петнят паметта му по какъвто и да е било начин. Разбра ли ме?

— Съжалявам — прошепна тя, шокирана от мъжа си за пръв път от години насам.

— Той отдаде живота си на тази страна — продължи Ван Нес вече малко по-спокойно. — През ума му никога не е минавала мисъл, която по един или друг начин да не е била свързана със сигурността на страната. Няма значение как си е отишъл от този свят — просто ме е страх да мисля какво щяхме да представляваме днес без него… — Той стана и тръгна към кабинета си. — И какво щях да бъда лично аз. — Той спря на прага, обърна се към нея и този път гневът в очите му беше сменен от искрена болка. — Затова ти забранявам дори да споменаваш името му! — Върна се обратно. — От сега нататък.

Моли лежеше там, където бе паднала от леглото.

— Ти още го обичаш — тихо промълви тя.

Ван Нес се вдърви за миг, после затвори вратата зад себе си.

Спря, опрял гръб на нея, разкъсван в тъмната стая от неудържими ридания. Остави мрака да скрие дори от него самия единственото нещо, което не бе посмял да признае, където и да било другаде, освен на тъмно.

Истината, чието начало лежеше преди повече от пет десетилетия в пустинята на Ню Мексико, истината, която го бе превела макар и криволичейки — не сега, но след само девет дни — до най-вълнуващото място във вселената, което Ван Нес можеше да си представи. Път, осветен, може би епизодично в началото, но постоянно в последните години, от единствения човек, който Ван Нес бе почувствал, че вярва в него.

Секретаря може и да беше мъртъв — погребан без помпозност в обществено гробище, забутано някъде в Невада — но неговата мечта щеше да продължи да живее благодарение на Ван Нес.

Няколко дълбоки вдишвания му помогнаха да се успокои и Ван Нес постепенно дойде на себе си. Той протегна ръка към ключа на лампата.

— Без светлини, господин бъдещ президент.

Тихият глас накара Ван Нес да застине.

— Кой сте вие? Казах на охраната, че не искам да пускат тук никого.

— Чудесно — одобри невидимият натрапник и се размърда някъде пред него.

Нещо в този глас… Може би пълното отсъствие на човешка емоция в него прониза Ван Нес и го накара да повярва в сериозността на намеренията на говорещия.

— Ако пожелая, агентите ще бъдат тук след пет секунди — предупреди той и се опита да проникне с поглед в мрака.

— А вие ще бъдете мъртъв, преди да са минали през вратата — уведоми го гласът без излишно самохвалство.

— Не можете да убиете президента! — изрече Ван Нес с наивната вяра на невинно дете.

Къс горчив смях.

— Кажете го на Линкълн, Маккинли или Кенеди — отговори гласът. — Освен това, вие не сте президент. — Къса пауза. — Поне не официално.

— Какво… какво искате?

— Честно казано дойдох със списък.

— Няма да ви се размине — неубедително каза Ван Нес.

— И защо? — спокойно попита гласът. — Би ли затруднило това един мъртъв наемен убиец на мафията.

В стаята щракна ключ и светлината разкри мъж, настанил се в люлеещия се стол на Ван Нес, кротко хванал за дръжката деветмилиметров „Глок“.

— Пикаро?!

Грег кимна на изплашения мъж.

— Поласкан съм, господин новоизбран президент. — Лицето му беше като изсечено от камък, но торбичките под тъмните очи издаваха, че този човек е видял повече, отколкото би искал. — Наистина съм поласкан. Сега можете да седнете.

Ван Нес бавно отиде до скамейката за упражнения вдясно от себе си.

— Охраната е навсякъде — каза той с приглушен глас. — Не мислех, че е възможно който и да било да проникне тук, но… — Той се поколеба. Затрудняваше се да прецени решителността в каменното лице. — Как влязохте тук?

Отегченият крадец поклати глава, сякаш неспособен да повярва на глупостта на въпроса.

— Това ми е работата — просто отговори той.

Колкото и странно да изглеждаше, баналната фраза успокои човека срещу него.

— Изслушах касетата от колата — съобщи Ван Нес след дълго мълчание. — Според мен, той така и не повярва, че сте разбрали всичко. — Опитваше се да изглежда по-спокоен. — Или почти всичко. — Понечи да бръкне в джоба си, но замръзна, когато Грег вдигна пистолета и го насочи между веждите на бъдещия президент. — Кърпичка — прошепна той.

— Бавно.

За момент Ван Нес се поколеба дали да натисне бутона на персоналната алармена система, опираща се до кърпичката в джоба му. Не го направи.

Щеше да се пита много пъти след това защо се разколеба и нямаше да намери отговора.

Избърса лицето си и се усмихна насила.

— Кой от нас ще започне пръв?

Грег свали пистолета.

— Вие! — Къса пауза. — И даже не помисляйте да ме излъжете.

Ван Нес се засмя откровено.

— Че защо? Истината е много по-объркваща.

— Вие започнете с истината, а аз ще преценя колко объркваща ще ми се стори.

Ван Нес послушно кимна.

— Откъде да започна?

— От началото.

За момент по лицето на политика премина сянка.

— Може би ще е по-лесно, ако започна от средата. — Той погледна Грег в очите. — Обещавам ви, че няма да се разочаровате. А и ще спести време.

Грег кимна.

— Добре — каза бившият сенатор и се опита да организира мислите си.

— Хайде.

Бегла усмивка премина по устните на човека, избран да стане следващ президент на Съединените щати.

— Хубаво.

20 февруари 1954

15:25

Северно от Палм Спрингс, Калифорния

Напрежението в стаята можеше да се разреже с нож. Полетът на хеликоптер, макар и без маркировка, през пустинята северно от Палм Спрингс обикновено не е причина потта да избива по куртките на военните диспечери в контролната кула на военновъздушната база Едуардс.

Диспечерите в Едуардс бяха обработили десетки подобни полети през последните няколко седмици. В това число и така наречените „засичания на НЛО“. Всъщност броят на последните рязко се бе увеличил от деня, когато ентусиастите по НЛО и разните активисти на смахнати групировки бяха обявили, че ще проведат конференция до самата ограда на базата. Обикновено стигаше едно кратко предупреждение за „нарушаване въздушното пространство на секретна авиобаза“ и въздушните туристи отклоняваха встрани, заобикаляйки полусекретния обект отдалеч.

Ако ли не… Е, нали точно по тази причина все още държаха на въоръжение и в постоянна готовност двата стари изтребителя.

Но хеликоптерът, който петте диспечера съпровождаха в момента, беше доста по-различен.

Не знаеха защо е по-различен, нямаха представа накъде отива и кой лети на борда му, но се подчиняваха на заповедта.

А заповедта ставаше още по-внушителна от присъствието на тримата съвсем сериозни мъже в цивилни костюми, дошли тук с картечни пистолети „Томпсън“. Ей така, за всеки случай.

— „Маджестик нула-нула-едно“, тук контролна кула Мурок. — Диспечерът провери екрана на радара, направи справка с официално връчената му писмена заповед и се вслуша за отговор.

— Мурок-контрол, тук „Маджестик нула-нула-едно“. Слушам ви.

Поглеждайки неспокойно към оръжието на агента до себе си, диспечерът взе микрофона.

— „Нула-нула-едно“, тук Мурок. Завийте наляво на три и поддържайте две-шест-четири. Съобщете, когато прелетите над външния радиомаяк.

— Разбрано, Мурок. „Едно-едно-нула“ завивам.

Друг диспечер, стоящ също пред радар, неспокойно колкото и първия, се опита да се концентрира върху картината на екрана. Струваше му се далеч по-лесно, отколкото да гледа стреснатите лица на колегите си.

Завършил академията само преди две години, този млад специалист по инструментално насочване бе таил надежди за разпределение в Азия, а защо не и във Филипините. Всъщност всичко друго, само не тази скапана база. Нещастието му се засилваше и от това, че го бяха разпределили на писта, встрани от изпитателния полигон Драйдън. При това положение единствените няколко пъти, когато бе видял в очи легендите Йегър и Купър30 бе в жалката лавка към базата.

Проклинайки всеки божи ден късмета си, той се бе занимавал с влудяващо скучни неща като водене на транспортни самолети, прогонване на лекомислени частни пилоти през уикендите и решаване на втръсналите му до смърт кръстословици.

До днешния ден.

На екрана му замига сигнал. Той се наведе и опря чело в конуса на зрителната тръба и в същия момент чу в слушалките си глас.

— Мурок-контрол, тук „Маджестик нула-нула-едно“.

— „Маджестик нула-нула-едно“, тук контролна кула Мурок. Чувам ви ясно.

— Разбрано, Мурок. Току-що прелетяхме над външния маяк.

— „Нула-нула-едно“, разбрахме ви. Виждаме ви на екрана. Завийте надясно до две-седем-едно. Спуснете се и останете на нула-четири-нула. Поддържайте същия курс, докато не прелетите над оградата в периметъра. Тогава Лима-Зулу ще бъде на единайсет часа и на три километра разстояние.

— Разбрано, Мурок. Благодарности.

Младият диспечер се изправи едва след като се убеди, че траекторията на екрана леко завива надясно.

— Ще кацнат след три минути. — Не знаеше защо го каза, но почувства, че трябва да го каже.

Старшият диспечер кимна и взе микрофона.

— До всички цивилни самолети в околностите на Роджърс Драй Лейк. До всички цивилни самолети в околностите на Роджърс Драй Лейк. — Той направи кратка пауза, внимавайки да прочете точно онова, което беше написано в заповедта. — Въздушен коридор Делта-Лима-Фокстрот едно-седем-пет се закрива за въздушен трафик до следващо разпореждане.

Повтори съобщението и остави микрофона. Шефът на контролиращата ги група доволно се усмихна.

— Добре свършена работа, господа. Сега ако обичате легнете по очи на пода.

Бавно, неохотно и невярващи на ушите си, всички се подчиниха.

Когато чу шума от двигателите на приближаващия хеликоптер, младият диспечер едва се пребори с неудържимото желание да надникне през панорамните прозорци на контролната кула.

Но не посмя го направи.

15:45

Извън сграда 18–127 на базата Едуардс

— Доктор Буш, откога не сме се виждали.

Слабият, застаряващ бивш университетски преподавател здраво раздруса ръката на едрия мъж. Ракът и неприятностите бяха изсмукали силата му. Възрастта бе отнела малкото останало му. Но той още можеше да намери скрити резерви, особено в присъствието на…

— Добър ден, господин президент. Как мина полетът?

Айзенхауер поклати глава и прекара ръка по косата си.

— Разлюля ни малко над планините. Аз бих предпочел самолет, но…

— Предпазни мерки, господин президент — продължи Буш със слаб глас. — Като се има предвид какво държим в тези сгради, всички предпазни мерки на света изглеждат недостатъчни. — Силите му го напускаха и той го усещаше особено мъчително. — Мога ли да ви представя моя асистент. — Напред пристъпи мъж малко под петдесетте. — Господин президент, запознайте се със заместник-министъра на отбраната по специалните проекти Майкъл Робъртсън Колман.

— Колман.

— Господин президент.

Колман се опита да си припомни онова, което някога бе чел за човека пред себе си в обемистото досие от архива на „Меджик“. „Бъди корав, бъди прям и не бъди многословен“ — крещеше в съзнанието му психологическият профил на президента.

Доктор Буш се опита да прикрие кашлицата си.

— Извинете ме, господин президент. Ще помоля заместник-министър Колман да ви разведе наоколо, а аз ще се присъединя към вас след това.

Президентът погледна внимателно човека, поставил началото на „Проект-7“ преди няколко години, и се запита дали слуховете за здравето му са истина.

— Разбира се, докторе. Очаквам да ви видя по-късно.

Колман отвори вратата на хангара, даде път на президента и адютанта му да минат, усмихна се на Буш и ги последва.

— Господин президент, предполагам, че познавате всички тук.

Айзенхауер се усмихна едва доловимо и започна да се здрависва наред: изпълнителен директор на информационна агенция, нобелист от Института „Брукингс“ и епископ (говореше се, че предстои да бъде избран за кардинал), оглавяващ една от най-големите калифорнийски епархии.

— Та — започна той, докато навличаше белия комбинезон, маската за лице и шлема (другите вече бяха облечени в същото), — откога сте тук, приятели?

— Вчера и днес, господин президент — прошепна изпълнителният директор.

— И какво мислите за видяното досега?

В малкото помещение се възцари тишина.

— Епископе? — подкани го президентът и обърна острия си поглед към представителя на църковната власт.

— Ами… господин президент… Обезпокоително е. — Човекът се замисли. — Да, точната дума наистина е „обезпокоително“.

Президентът се извърна от човека, когото до този момент бе смятал за абсолютно невъзмутим.

— Какво са видели?

Колман беше напълно сериозен.

— Само косвени материали, сър. Предварителните доклади, някои от по-малките веществени доказателства. Снимки от местата.

— Ясно… — Той погледна към вратата, водеща към вътрешността. — Натам, нали?

— Да, господин президент.

Айзенхауер въздъхна дълбоко и кимна.

— Ами да започваме тогава.

Колман направи знак на часовия до вратата, който сложи ключ в горната от двете ключалки. Колман сложи своя в долната. Двамата ги завъртяха едновременно.

Този път Колман мина пръв.

17:20

В най-гробната тишина, в която някога бе попадал, президентът седна начело на дългата заседателна маса. Никой не поглеждаше никого. Никой не говореше, не правеше бележки и не помръдваше. Хората просто седяха, гледаха в плота на масата и се опитваха да осмислят най-незабравимия час и половина в живота си.

Айзенхауер прие предложената му от Колман чаша лимонада.

— Точно както преди решението за датата на десанта — каза той след съзнателно дългата глътка, която отпи. — Все още валеше, а аз се измъкнах в малката градинка, която имахме на Телеграф Котидж. Толкова малка, та чак да те е срам. Човек не би помислил, че ще… — Той замлъкна и се опита да прогони спомена. Едва сега осъзна, че и той е разтърсен като останалите. Споменът беше своеобразно спасение от току-що видяното. — Помня, помислих си, че ако този дъжд не спре, ако времето не се оправи… — Гласът му заглъхна. — Но решението трябва да се вземе, господа. — Чертите на лицето му се бяха изопнали от сериозността на задачата, с която трябваше да се справят. — Като си помисля колко убеден бях тогава, че предстои да взема най-важното решение в живота си. — Президентът се засмя. — Човек никога не знае. — Останалите също си позволиха усмивки, но след няколко секунди той отново ги закова с „командирския“ си поглед. — Взех го тогава, ще го взема и сега. Но преди това бих желал да чуя всеки един от вас, господа.

Тъй като, както се бе опасявал, никой не пожела да започне пръв, президентът се опита да измисли начин да отпусне присъстващите. Опитът му досега показваше, че за да тръгне дискусия в негово присъствие, винаги е необходимо да я започне някой друг, а не той. Огледа се.

Епископът? Не… Религиозните съображения можеха да сковат и него и всички за седмици наред.

Новинарят? Също не. От него всъщност се искаше просто да запуши устата на институцията, която представляваше тук.

Ученият сигурно щеше да се опита да разсъждава единствено върху техническата страна на нещата, а това бе тема, по която президентът се чувстваше неуверено.

Да, никой от тях не би поставил сполучливо началото на това заседание. Изглежда, както винаги, положението щеше да бъде спасено от излагането на старомодната, прагматична, чисто военна гледна точка.

— Заместник-министър Колман.

— Господин президент?

— Поканете онзи офицер, който ни запозна със строителните планове.

— Сър! — Колман вдигна телефона до ръката си и отдаде някаква заповед шепнешком.

Две минути по-късно в залата влезе армейски капитан.

— Капитане.

Военният застана мирно.

— Сър!

Айзенхауер се усмихна, спомняйки си хиляди като него. Хора, на които плещенето на глупости и празнословието бяха толкова присъщи, колкото хриле на гущер.

— Говорим един и същ език, капитан… ъ-ъ…

— Ван Нес, сър! Джеси Джеймс Ван Нес. Випуск 44-и на академията, сър!

— Добре, капитан Джеси Джеймс Ван Нес — каза президентът с лека усмивка. — Имам нужда от човек, който да говори ясен английски. Според мен един випускник на академията е именно онзи, който ми трябва.

Ван Нес се изпъна в още по-вдървена стойка.

— Сър! Да, сър!

— Тук сте от началото, така ли?

— Сър! Да, сър!

— Свободно, капитане! Седнете.

Колман проследи с поглед Ван Нес, който седна до него край масата. От седем години наблюдаваше този млад човек и всячески се опитваше да му помага. Заместник-министърът виждаше… потенциал в него.

Потенциал, на който сега щеше да бъде даден големия шанс.

— Господин президент, може ли?

— Да, Колман.

— Сър, бих искал да изтъкна, че капитан Ван Нес е извънредно подходящ да отговори на всички ваши въпроси. Той е участвал във всички аспекти на операция „Меджик-12“, а не само в разработване на строителните планове на бъдещата база. — Той погледна младежа. — Всъщност, аз съвсем наскоро го предложих за повишение.

Ван Нес чуваше за пръв път за това. Надяваше се президентът да не е забелязал ликуването, мярнало се за миг на лицето му.

— Добре, капитане, нека видим сега достоен ли сте да заслужите дъбовите клонки на петлиците си.

— Сър?

— Разкажете ми за Розуел.

— Господин президент, господа. Когато пристигнах на мястото в началото на юли 47-а, беше едва втория ден на работите там. Хората от военновъздушните сили се бяха концентрирали върху спасяването на корпуса на летателния апарат, а на моята група бе възложена задачата да разузнаем периметъра. Въздушният оглед подсказа на третия ден вероятност от втора катастрофа. Аз бях най-близо до нея и се озовах там преди всички останали.

— Как изглеждаше? — плахо попита изпълнителният директор на информационната агенция.

Ван Нес продължи без емоции:

— Запомних миризмата. Напомняше леш. — Оживи се, защото споменът бе толкова свеж в паметта му. — После видях диска, всъщност беше половин диск. Ударът явно е бил толкова силен, че корпусът изглеждаше разцепен на две части, както се бе забил в хребета на хълма. — Нова пауза. — Телата бяха по склона, на който бях. По всичко личеше, че едното от тях не може да е живо. Беше изкормено по цялата му дължина. Но другите две… Те като че ли седяха до първия. И когато аз се приближих до тях, стори ми се, че поглеждат към небето. А след това се втренчиха в мен.

Епископът се наведе напред.

— Какво ви накара да се приближите до тях?

Ван Нес си пое дълбоко дъх и стрелна с кос поглед Колман, който едва забележимо му кимна.

— Ами, сър, те изглеждаха съвсем миролюбиви. А аз ясно виждах, че са ранени. Едното от тях имаше изгаряния по главата, а другото държеше ръката си под странен ъгъл. Прецених, че са ранени, че имат нужда от помощ и че е най-добре да се сприятелим с тях. Поне там и тогава. — Той погледна към президента. — Сметнах, че някой от началниците ми по-късно ще реши какво да правим с тях.

Айзенхауер кимна.

— Много правилно. — После се обърна към другите: — Знаете сега за спасителните работи и за решението да се преместят оцелелите. Искам сега да се прехвърлим на пътуването до Мурок. — Никой не изрази несъгласие. — Много добре. — Той отново погледна войника срещу себе си. — Разкажете ни за атаката.

Ван Нес се поколеба.

— Господин президент?

— Колман.

— Сър, имайки предвид присъствието на…

Но Айзенхауер го прекъсна с поклащане на глава:

— Дотук им се доверихме. Нека чуят и останалото. Не можем да искаме от тях експертно мнение, без да сме им предоставили цялата налична информация.

Колман не беше убеден, но се примири.

— Първите кораби видяхме на втората нощ от пътуването — продължи Ван Нес след малко. — Ние вече си бяхме говорили какво ли ще стане, ако техните се опитат да ги спасят, но гледката на всички тези кораби…

— Представям си — промърмори ученият, правейки си бележки.

— Ами, на третата нощ те най-сетне кацнаха. Ярка светлина обля целия конвой и ние едва не се… — Той млъкна притеснен. Айзенхауер окуражително му се усмихна да продължи. — Доста се изплашихме, сър. Двигателите на камионите спряха, радиостанциите заглъхнаха, всичко електрическо блокира. Обкръжихме в кордон камиона с двамата живи. Корабът кацна в нивата, малко встрани от пътя, и те тръгнаха към нас. Онази нощ всички момчета от страната на кораба замръзнаха.

— Естествена реакция при така създалите се обстоятелства — кимна мрачно президентът.

— Не, сър — престраши се да възрази Ван Нес. — Това бяха ветерани от Пасифика. Освен това, говоря за друг вид замръзване. Повече като парализиране или нещо такова.

— Продължавай, Ван Нес — тихо каза Колман.

— Ами… стреляхме по тях и те отстъпиха назад към кораба си. Прибраха си убитите и ранените. На следващата нощ — същото. Само че този път бяхме готови за тях… Веднага щом отвориха люка или каквото и да бе онова в стената на кораба им, и ги посрещнахме със залп! Двамата в камиона направо подивяха и трябваше да ги укротяваме на няколко пъти с прикладите. После млъкнаха. След това не ни създаваха неприятности. — Той замълча, напълно вживян в спомена. — А после… после техниците имаха цяла камара марсиански крайници, от които да си избират.

Епископът гледаше надолу с пребледняло лице.

Айзенхауер се наклони напред, съсредоточен повече върху човека, отколкото в думите му.

— Сменихме тактиката. Започнахме да се крием нощем и да пътуваме за кратко през деня. Сменяхме посоката по случаен начин и само гледахме да не се отклоняваме много от курса към базата. И внимавахме да ги пресрещаме с огън, преди да са вкарали в действие онзи парализиращ лъч. — Ван Нес изведнъж заговори тихо: — И въпреки това, загубихме няколко момчета. После докторите казаха, че било някакво радиационно отравяне. Говоря за онези, които бяха поразени от лъча повече от веднъж.

— Проклети мръсници — прошепна Айзенхауер.

— Боже Всемогъщи — прекръсти се епископът.

Ван Нес ги прекъсна:

— Но те не можаха да освободят своите, господин президент. И аз най-тържествено ви обещавам, че никога няма да ги получат, поне докато…

— Извинете ме, господин президент — тихо се обади изпълнителният директор. — Капитан Ван Нес, опита ли се някой от вас да поприказва с тях? Да разбере какво всъщност искат от нас? Да преговаря?

Ван Нес погледна към Колман, който му даде разрешение с кимване.

— Не, сър. Ще ви кажа и друго: аз никога не съм преговарял с малките жълти негодници, които се опитаха да убият мен и другарите ми в Пелелю, Улити и Нгулу… Сър! — Той тежко въздъхна. — Просто си свърших работата, изпълних дадените ми заповеди и се грижих за моите хора. — Гневът, който се излъчваше от него, сякаш идваше на вълни и запълваше пространството между младия капитан и новинаря.

Айзенхауер видя болката и яростта по лицето на младия офицер.

— Довършете, господин Колман.

— Сър. Когато докарахме пришълците на мястото, където тогава се намираше старата база Мурок, поставихме ги под охрана в един от подземните ракетни силози. Всяка нощ над тях патрулираха изтребители, за да попречат на извънземните да кацнат с корабите си. — Той се замисли за миг, за да подреди спомените си. — Загубихме прекрасни другари в тези въздушни сражения. Чудесни момчета, асове от войната в Тихия океан… — Гласът му набираше сила. — Не знам, те може и да имаха онзи ужасяващ парализиращ лъч, или както и по дяволите да го наричат, но кървят като животни, като ги улучиш от петдесет метра. А и корабите им се пръсват много красиво, ако ги улучиш с ракета въздух-въздух… Както и да е, устоявахме на атаките им, но всеки ден те навлизаха все по-близко и по-близко. Сякаш някой ги насочваше. Първо сметнахме, че причината е в онези диаманти, които взехме от тях, но техниците казаха, че не било възможно. На петия път, когато ги претърсихме голи, открихме у тях някакво насочващо устройство, което се разглобяваше на малки части. Веднага им го конфискувахме. Още същата нощ атаките им загубиха остротата си. И се разредиха — до към три-четири месечно. Да не говорим, че и точността им спадна.

— Бих искал да видя това устройство, господин заместник-министър — живо се обади ученият.

Колман се усмихна като изпечен бюрократ.

— За съжаление, сър, беше счетено за опасно да се разрешава сглобяването на това устройство. Всеки негов блок бе внимателно изследван, фотографиран, начертан, и в крайна сметка даден на различни членове от екипа. Те бяха задължени да ги носят в себе си през цялото време и на всяка цена да се противопоставят на опитите устройството да бъде сглобено наново.

— И все пак бих желал да разгледам поне един от компонентите.

Колман сви рамене.

— Капитан Ван Нес?

Ван Нес кимна, разхлаби вратовръзката си и свали от врата си нещо, капсуловано в прозрачна пластмаса. Подаде го на учения, който използва очилата си вместо лупа.

— Капитан Ван Нес?

— Да, господин президент? — Ван Нес прибра отново ризата си.

— Капитане, ще ви помоля да направите може би най-трудното нещо, което ви се е налагало в живота. Или някога ще се наложи.

— Да, сър.

Айзенхауер си пое дълбоко дъх и се облегна на стола си.

— Капитане… — каза той в мига, в който адютантът му отиде до вратата, за да получи радиограма от щаба на върховното командване. — Капитане, опитайте се да забравите за момент личните си чувства и да угасите напълно справедливия си гняв. Защото държа да помислите върху това, което ще ви попитам, без емоции и страсти.

— Ще се опитам, сър — обеща Ван Нес и усещайки прикованите върху него погледи на всички край масата, се постара да прогони от главата си всички странични мисли.

— Капитан Ван Нес, предполагам се досещате каква е крайната цел на това съвещание?

— Така мисля, сър.

Айзенхауер се поколеба.

— Добре… По ваше експертно мнение, основаващо се на седем години беззаветна служба на вашата родина, както и на редовното излагане на… — Той се обърна за помощ към Колман. — … как ги нарекохте?

— ИБЕ, господин президент.

— Да, видях това съкращение в един от докладите. — Той отпи глътка от лимонадата. — Та, капитане, според вас следва ли извънземните биологични единици да бъдат екзекутирани или трябва да продължим научната програма и дори да я ускорим?

Мина повече от минута преди Ван Нес да отговори.

— Сър! Мога да кажа само следното. Държим в ръцете си двама малки мръсника. Приятелите им продължават да си ги искат. Вярно, че вече не се опитват да ги отвлекат така стръвно, но аз знам, че са някъде там и само дебнат да направим грешка. — Кратка пауза. — За мен това е възможно най-добрата причина да ги задържим. Моите разбирания са, че това е най-добрият ни шанс да си го върнем за онова, което сториха на нашите.

Айзенхауер видя кипящата омраза в погледа на офицера. Продължаваше да гледа в очите му, когато адютантът му подаде бележка.

— Господин Колман, както изглежда пресата е надушила моето отсъствие от ранчото Смоук Трий — каза той след като прочете бележката.

Думите му разтревожиха Колман.

— Веднага ли ще трябва да тръгнете?

Президентът погледна адютанта си, който изглеждаше обезпокоен от развитието на събитията.

— Не, първо ще приключим тук — каза той и стана от стола си. — По един или друг начин. — Обърна се към адютанта си. — Шърм, измислете там някакво обяснение.

Адютантът кимна.

— Ако някой държи да научи точната причина, ще споменем, че се е наложило спешно да посетите лекар.

Айзенхауер трепна.

— И да ги оставим да си мислят, че съм получил сърдечен удар? Не, по дяволите, не! — Той се усети и се обърна към епископа: — Извинете ме, моля.

Президентът изкриви лице, спомняйки си болката, притеснението и усложненията, свързани с опазването в тайна на сърдечния пристъп, който бе получил пред шест месеца и който засега бе останал неизвестен на обществеността. Тогава светът бе в криза — както и сега — и моментът не бе никак удобен да се дава повод на руснаците да си въобразяват, че Америка е слаба, уязвима и без ръководство.

Айзенхауер бе готов почти на всичко, за да избегне това. Но нямаше нужда да се лъже или да се хвърля завеса на пълна секретност. Можеше да се спомене нещо от рода на „приоритети на националната сигурност“ или „предпазни мерки, продиктувани от здравия разум“.

Формулировки, които вероятно щяха да бъдат използвани и във връзка с решенията, които предстоеше да се вземат днес.

— Ако изобщо се стигне дотам да се обяснява — нареди президентът, — нека бъде посещение при зъболекаря. — После се обърна към Колман. — Искам да ги видя, преди да продължим.

Колман стана и показа, че ще върви напред.

Айзенхауер спря на прага и се обърна към Ван Нес:

— Капитан Ван Нес?

Младият офицер скочи и зае стойка мирно.

— Сър!

— Изказвам ви най-сърдечна благодарност от името на американския народ. Вие сте служили по образцов начин на родината си и сте платили жестока цена. Искам да ви изкажа признателност по по-официален начин. — Той се замисли за малко и тръгна след групата. — Ще приема като личен комплимент, ако оцелелите от вашия екип — говоря за онези, които все още работят за проекта, естествено — бъдат мои гости на скромното барбекю парти, което смятам да дам утре вечер.

— Господин президент, сигурен ли сте, че… — Адютантът замлъкна, заставен от погледа на шефа си.

— Те заслужават това признание, Шърман. Макар и да не можем открито да заявим защо. — Той мина през вратата, а усмихнатият Колман я затвори след него.

И тримата не пророниха дума, докато пресичаха базата в посока към специално охраняваната зона.

— Колко приблизително ще ни струва проектираната нова база в Невада? — поинтересува се президентът, когато минаха през първата от трите врати.

— Малко над триста милиона долара, господин президент.

— Астрономическа цифра — прошепна президентът и видимо се притесни, когато видя изненадата в погледите на двамата си спътници. — Съжалявам — засрамено додаде той.

— Мога да ви дам план-сметката, разбита по пера, сър.

Айзенхауер поклати глава.

— По-късно, Колман. Може би утре вечер, след барбекюто. Нали ще бъдете мой гост в Смоук Трий?

— Благодаря, господин президент. — Колман не криеше задоволството си от неочакваното развитие на нещата. — Да помоля ли доктор Буш да се погрижи специално за…

— Оставете го да си почине — каза президентът в началото на дългото стълбище, което се губеше надолу в подземията на базата. — Освен това… мисля, че вече е време да сложа мой човек начело на този луд проект. — Той поспря, за да си поеме дъх. — Буш е човек на Труман. Имам нужда от някой, който да е лоялен към мен.

„Докъде мога да натискам? — питаше се Колман. — Да не прекаля!“

— Мога да ви препоръчам няколко много надеждни мъже, господин президент.

Айзенхауер поклати глава. Това стълбище започваше да му се струва безкрайно.

— Не обичам играчите, Колман. Ако получите тази работа, не искам недомлъвки, ясен ли съм?

Този път Колман си позволи да се усмихне открито:

— Напълно, сър.

— Искате ли работата?

— Да, сър!

— Тогава предвидете асансьор в новата база, дявол да го вземе!

Когато слязоха долу, пропуснаха ги в малката стая за наблюдение, представляваща умалено копие на онова, което след години щеше да бъде построено в невадската пустиня.

— Господин президент, представям ви капитан Луис Маккътчън — надзирател на двата обекта.

Айзенхауер стисна ръката на мъжа пред себе си.

— Създават ли ви проблеми, капитан Маккътчън?

Маккътчън беше подготвен за идването на президента. Репликите му бяха внимателно редактирани и запаметени.

— Би било по-лесно, ако можехме да разговаряме с тях, господин президент. Всъщност през по-голямата част от времето те са доста игриви.

Колман кимна и Маккътчън дръпна завесата от прозореца.

— Господин президент, представям ви Джо и Макс Грей.

Айзенхауер направи крачка напред и приближи лицето си максимално до стъклото, за да надникне в помещението от другата страна.

Остана загледан така близо петнайсет минути, без да продума през цялото това време. Единствено очите му се мърдаха, следейки изпълненията на двете привидно безобидни същества, които си играеха под слоя пясък, покриващ пода на залата.

— Господин Колман? — прошепна той накрая.

— Сър?

Без да отмества поглед от търкалящите се в пясъка пред него същества, той заповяда:

— Искам всички да подпишат декларации за неразгласяване на служебна тайна, да бъдат инструктирани в съответния смисъл и да бъдат върнати по поделенията, от които са дошли с изказване на президентска благодарност.

— Да, сър.

Колман отиде при телефона, за да се разпореди, а адютантът застана до своя шеф пред прозореца. Президентът гледаше захласнат.

— Но, господин президент, вие трябва да вземете решение. Какво ще правим с… — Не беше необходимо да жестикулира, за да покаже кого има предвид.

— Взех решението, Шърм. — Той погледна към Маккътчън. — Мога ли да вляза там?

— Абсолютно, сър — каза Маккътчън и застана до президента. — Абсолютно.

Два пъти през последните два часа шум от спалнята принуждаваше новоизбрания президент да спира разказа си. Той замръзваше по заповед на безмълвно вдигания пистолет в ръката на Грег. Когато ставаше ясно, че няма да бъдат обезпокоени, същият пистолет даваше знак разказът да продължи.

Беше разказал всичко с прости думи, сякаш рецитирайки по памет кристално ясните си спомени, които изглеждаше невъзможно да са отпреди близо петдесет години. Не украсяваше разказа с нищо, не изказваше лично мнение, не заемаше страна и не правеше преценка кой е бил крив и кой прав. Просто разказваше на безстрастния слушател пред себе си.

— На следващата нощ отидохме в ранчото на президента на барбекю парти. Айк дори ни връчи специални грамоти за образцова служба. Спомена се, че в местните вестници се появило съобщение — без никакви подробности, естествено… Три месеца по-късно беше направена първата копка на Дриймланд — онова, което медиите нарекоха „Зона-51“. Година по-късно Айк получи нов сърдечен удар — този път прекалено тежък, за да се потулват нещата. Започна да прехвърля все по-голяма част от работата си на други, в това число и „Меджик“. Колман стана шеф на „Меджик-12“ с почти неограничена власт, а аз бях повишен в негов адютант. — Той спря. — Това е. — Но безизразните очи и обвинителното мълчание от страна на госта изискваха още. — Ъ-ъ… през 1968-а се уволних — неохотно продължи Ван Нес. — Всички членове на екипа с трицифрени номера, имахме възможност да сменим имената си. Някои дори се съгласиха да поемат експериментален препарат, разработен в резултат на сътрудничеството с извънземните. Беше нещо като… мощен хипнотик, позволяващ подмяна на част от истинската памет с измислена. Това ме плашеше, а и понеже имах други планове, аз отказах.

— За разлика от Маккътчън — вметна Грег.

Ван Нес отмести поглед при спомена за убития си приятел.

— Той чувстваше, че моралните му принципи един ден ще го принудят да разкрие истината. Открито споделяше мнението си, че според него има нещо принципно нередно в онова, което правим. — Ван Нес въздъхна дълбоко. — Казваше, че имал кошмари, в които сънувал крайниците на другите извънземни — убитите — да плуват във въздуха пред него. И да го обвиняват… Така казваше.

Грег трепна.

— Значи сам е решил да приеме хипнотика?

Ван Нес се поколеба, но отговори:

— Беше… ъ-ъ, беше решено от други за негово добро.

Грег остана загледан към пода. Изминаха няколко минути.

— Довършете — късо нареди той.

— Ами… благодарение връзките на Секретаря, се откриха възможности за политическа кариера. И това ни довежда до настоящия момент.

— Пропуснахте някои неща — наклони се напред Грег.

Ван Нес го изгледа продължително.

— Знаете всичко, така ли?

Грег не му отговори директно. Вместо това каза:

— Времената се променили и черните операции с публичен бюджет постепенно започнали да излизат от мода. Все повече и повече хора се интересували какво се случило в Розуел, Ню Мексико, по онова време. Приет бил Закона за свобода на информацията, започнали слушания в конгресни комисии и исковете на организации като Обществото „Фрийдъм Ридж“ вече трябвало да се вземат по на сериозно. — Той замълча, обмисляйки последния си аргумент. — Нещо трябвало да се направи.

Ван Нес неспокойно погледна часовника си.

— Скоро ще съмне. Ако още не е. По-добре да…

— И така — прекъсна го Грег, — се родил този замисъл. Идеалният двоен план. Да се признае, неохотно, разбира се, онова, което всички подозирали. Да „изтече“ информация към Меган Търнър, достатъчна, за да бъде накарана настоящата администрация да излъже… след което щяла да бъде поставена в още по-неудобно положение от „новоизтеклата“ информация. Или да каже истината и да се опита да обясни защо е била продължавана лъжата през последните четири години на сегашното управление. Впечатлен съм.

Ван Нес въздъхна.

— Майк Колман беше искрен в желанието си да извоюва освобождаването на ИБЕ-тата. Той… Ние, чувствахме, че това е единственото справедливо разрешение на…

Грег скочи на крака и безцеремонно заби дулото на пистолета в окото на новоизбрания президент на Съединените щати.

— Стига лъжи — изръмжа той с дрезгав шепот. — Край, ясно ли е? — Очите му се присвиха от ярост, прекалено силна, за да я изрази с думи. — Сега просто кимни с глава за истината или умри в името на лъжата. Ясен ли съм?

Облян от внезапно избила по тялото му пот, Ван Нес бавно кимна.

— Планът е бил двоен, нали?

Бързо кимване.

— Първо, да се подкопае доверието в настоящата администрация, нали?

Кимване.

— Второ, да се унищожи всеки, който би могъл да те свърже по някакъв начин с „Меджик-12“. Всеки, който би представлявал заплаха за кандидатурата ти. Всеки… Кери, Маккътчън, Килбърн… — къса пауза. — И най-вече Джо и Макс.

Колебание. Пистолетът се заби още по-силно в окото на бъдещия президент. Колебливо кимване.

— Разбира се — каза Грег и отслаби натиска. — Дори да не се бях натъкнал на тази история и да не бях разкрил ролята на определени лица в нея, администрацията щеше да разпореди ликвидирането им, щеше да прикрие нещата по някакъв начин и щеше да организира прехвърлянето на вината върху предишната администрация, предполагам.

Кимване.

— А „Меджик“? Какво стана с проекта?

Ван Нес си пое дълбоко дъх и се опита да измисли убедителна лъжа. После изведнъж го обзе спокойствие. Беше разбрал, че макар човекът пред него да е напълно способен да го убие, ще го направи само ако му бъде даден повод. Нещо, което той, Ван Нес, нямаше да направи.

— Джо и Макс ставаха все по-малко полезни през последните години — каза той шепнешком. — „Меджик“ в момента се занимава само с технологията. Приносът в това отношение е обект на приватизация.

— Естествено, как иначе — иронично вметна Грег.

— Нямате представа, господин Пикаро, в колко голяма степен дължим прогреса си през последните години на хесперианската технология.

Думата накара Грег да го погледне по-внимателно.

— И Секретаря използва тази дума.

— Хеспериани ли? — Ван Нес се усмихна. — Идва от Hesperos Astor. Което означава Източна звезда. Астрономически жаргон за Венера.

— Прекрасно — кимна Грег.

Ван Нес продължи:

— Техният принос започва от космическия скок в микроелектрониката през устойчивите на удар пластмаси до ваксините против болести. Те дори познават процес, позволяващ им да произвеждат идеални изкуствени диаманти, при това с такова качество, че са неразличими от най-добрите естествени образци. — На устните му беше пропълзяла усмивка. — Всеки от нас разполага с комплект такива като осигуровка при излизане в пенсия. — Късо изсмиване. — Сред нас ги наричаме части от „Колекцията Джайънт Рокс“, заимствайки името от конференцията на НЛО-ентусиастите край Мурок през 54-а. — Той поспря, спомняйки си блестящите камъни. — Само че така и не успяхме да ги докараме на форма. Винаги се получаваха подобни на камъчета. — Усмивката изчезна. — Уверявам ви, че напълно се възползвахме от Джо и Макс.

— Възползвахме е точната дума — промърмори Грег.

Подмятането разсърди Ван Нес.

— А вие как щяхте да постъпите? Кажете ми, господин Пикаро, по какъв начин щяхте да се държите хуманно с малките ИБЕ-та? — Емоцията го накара да забрави за ситуацията, в която се намираше, и той стана, правейки заплашителна крачка към въоръжения си посетител. — Бяха изминали само две години след Втората световна война и всички вярвахме, че е неизбежна нова, трета, атомна война — този път срещу руснаците. Кажете ми с вашия идеализъм и прозрение, как трябваше да постъпим? Когато си сложил ръка на извънземни същества с явно превъзхождаща ни технология? При това същества, убиващи твоите другари по оръжие, оцелели като по чудо след войната, за да намерят смъртта си само дни след нейния край! Господи, човече! Нали не си повярвал, че сложихме край на всичко, като намерихме устройството им за насочване? — задъхан и почервенял, забравил опасността, която го застрашаваше, Ван Нес създаваше впечатление, че казва истината. — Онези не са спрели да търсят Джо и Макс! Търсят ги сякаш… сякаш изпитват органическа нужда да ги намерят. Без устройството обаче им е по-трудно, а и ние им подхвърлихме няколко заблуждаващи следи. И въпреки всичко, те не са се отказали! Разделили са планетата на квадранти и систематично я претърсват. И дори се връщат там, където вече са минали. — За пръв път новоизбраният президент говореше с увереност. — Но сега вече ги разбираме, знаем кога и къде ще се появят, готови сме да ги посрещнем и ако се наложи — да ги отблъснем. — Той несъзнателно вдигна поглед към тавана, сякаш търсейки с поглед противника. — Тяхната технология е несравнима с нашата. Но корабите им генерират топлина, когато навлизат в атмосферата, позволяват да бъдат засечени от нашите радари — естествено, ако знаеш какво да търсиш — и са далеч от това да останат невидими, особено на ниски височини. По правило разполагаме с аванс от поне двайсет минути, преди да се появят над главите ни. — Той обърна строг поглед към крадеца пред себе си. — Както и с мощни експлозиви, способни да ги унищожат. — Сви рамене. — Докато търсят не където трябва, ограничаваме се само да ги сплашваме. Но ако някога надушат Дриймланд, тогава… — Мълчанието му означаваше едно: смърт. Бъдещият президент злобно се засмя: — Нямах желание да предавам Джо и Макс преди половин век, нямам го и сега. — Ново засмиване, този път саркастично. — Без значение колко случая на наблюдение на НЛО ще бъдат изнесени в програми като тази на госпожица Търнър.

Грег поклати глава.

— Невероятно — прошепна той, внезапно почувствал безкрайна умора, просмукала се в цялото му същество.

— О, не — възрази Ван Нес, — напълно вероятно. И мисля, че ти си сред малцината, способни да разберат това по-добре от останалите. — Той спря, за да си поеме дъх. Когато заговори отново, вече беше пак възрастен човек, може би не напълно успокоен, но твърдо решен.

— И все пак, господин Пикаро, вие не отговорихте на въпроса ми? — продължи той, връщайки се към официалния тон. — Как бихте постъпили? Ако приемем, напълно хипотетично, разбира се, че ви възложа пълната отговорност? Какво ще направите? — Гневният мъж пред него отговори с мълчание. — Щяхте да защитите родината си! — натърти Ван Нес. — Както постъпих аз. Щяхте да имате на разположение часове за вземането на необратими решения, а не години, колкото ви биха били нужни. Щяхте да се погрижите убиването на вашите другари от пришълците да изглежда като случайни нещастни случаи по време на изпълнение на служебния дълг. Щяхте да стреляте пръв, щяхте да прикривате истината, щяхте… — Той се поколеба за миг. — … да ликвидирате онези, които се налага. Щяхте да правите онова, което се иска от вас.

Той рухна обратно в креслото и избърса лицето си с кърпичка.

Грег дълбоко въздъхна, сякаш опитвайки се да отрече необоримите истини в купчината лъжи, изречени от устата на бъдещия президент.

— Петдесет години! — тихо изрече той. — И аз видях с очите си, че не хеспериани убиха Джек Кери и момичето му. И пак не те се опитаха да убият мен и Меган Търнър.

Ван Нес тъжно кимна.

— Една последна истина, господин Пикаро. — Той поспря, за да събери мислите си. — Трябваха ни над двайсет години, докато настроим комуникацията с хесперианите. Едно от първите неща, които научихме веднага след това, бе, че те са социализирани същества. И толкова силно са свикнали с живота в общността, че са готови на всичко, за да предотвратят смъртта на един от своите. Джо и Макс ни разказаха, че са почувствали — физически и психически — смъртта на техните другари, загинали при опитите да ги освободят. И че това едва не е убило и самите тях… Доколкото ни е известно, пристигането им тук, на Земята, е случайно — неизправност в двигателя, довела до катастрофата край Розуел. Но инстинктивното ни решение да ги задържим, прибързаните решения, за които се опитах да ви обясня, че сме били принудени да вземем, доведоха до… — Гласът му заглъхна. — Секретаря го наричаше „състояние на война“. Двете страни всъщност изпробваха защитата на противника. Изучаваха, анализираха наученото и се адаптираха към своя противник. Но нито те, нито ние се осмелихме да започнем открити бойни действия.

— Залогът?

Ван Нес кимна.

— За нас, това бяха два и половина милиарда думи. За хесперианите… — Той се засмя. — Джо и Макс. И не знам, но май техният залог би представлявал по-голяма лична загуба, отколкото пожертването на тогавашното население на земята.

Той си пое няколко пъти дълбоко въздух, разглади смачканата и подгизнала в пот копринена риза върху тялото си и оправи гънките по панталона си, който така и не бе успял да събуе.

Грег само поклати глава.

— Значи всичко е било само въпрос на състрадание? — горчиво произнесе той. — В името и за добруването на обществото!

— Не, всичко беше въпрос на необходимост! — Ван Нес погледна крадеца право в очите, видя, че човекът пред него е изпълнен със съмнение и въздъхна: — Доколкото си спомням — произнесе той с делови тон, — споменахте нещо за списък.

Грег изгледа изучаващо политика, сложи пистолета в скута си и извади от джоба си напечатан лист хартия. Подаде го на бъдещия президент.

— Този пункт не подлежи на договаряне.

Ван Нес се засмя, намери очилата си и ги сложи.

— Глупости, господин Пикаро — възрази той и започна да чете. — Научих от Секретаря и трябва да отбележа, че това е единственото, в което се оказа напълно прав… — Той започна да чете. — … че всичко е въпрос на сделка.

21.

— И ето, аз стоя пред вас, мои съотечественици и приятели, на този исторически водораздел, признателен за вашето доверие. Пробуден от вашия повик. Опиянен от великата магия на американския народ, обявил готовността си да продължи своя марш в нашата вечно разширяваща се вселена.

Старият бос на мафията се засмя и изключи малкия телевизор, изнесен на масичка на верандата.

— Все същата песен на нов глас — каза той и сипа на гостите си кафе.

Бяха се събрали на открито в ранчото на мафиота, за да наблюдават помпозната церемония по встъпване в длъжност. Гледаха замислени, но не относно излъчвания цирк, а всеки за нещо свое.

За Део церемонията бе в някаква степен интересна, но бледнееше пред частната колекция от автомобили на мафиота, която той благосклонно му бе разрешил да разгледа. Още щеше да бъде в просторния гараж, но старецът беше показал, че държи на присъствието му.

Ласло търсеше в тълпата четирите познати лица, които знаеше, че трябва да са някъде там. Мислеше не толкова за показателността на събитието, колкото за това какъв удар би направил един джебчия сред това уникално сборище на богаташи.

Фос беше ядосан! Личеше по изражението му. Свиваше юмруци, стискаше зъби и желаеше гръм да порази Ван Нес, който продължаваше да сипе думи като „свобода“, „демокрация“ и „граждански права“. И се молеше в себе си да има Рай. Защото това би означавало, че има и Ад. А това даваше надеждата, че Ван Нес може да получи там възмездието, което бившият наркоман вярваше, че той напълно заслужава.

Баба Петеркеш — тя нямаше никакви съмнения по отношение съществуването на Рая и Ада (впрочем както и за съдбата на новия президент) — просто се усмихваше, плетеше и хвърляше от време на време поглед към пустинята, която се виждаше отвъд малката полянка на задния двор.

— Е… — каза босът и се обърна към Фос. — Помисли ли за бъдещето си?

Фос поклати глава.

— Имах големи неприятности да се справя с миналото, така че не ми е останало време да мисля за бъдещето.

— Има една стара сицилианска поговорка — каза мафиотът. — Свободно преведена, звучи така: „Миналото би могло да ти пререже гърлото, само ако му предоставиш ножа“. Разбираш ли?

— Предполагам.

Изискано облеченият възрастен човек кимна.

— Добре. Знаеш ли, аз имам по-богато минало от които да са двама измежду вас, взети заедно. Правил съм неща, дето сега не мога да повярвам, че съм ги правил. И не мога да се начудя, че съм бил такъв, какъвто съм бил. — Той се приведе към Фос и му довери: — Убий ме, но сега не мога да ги повторя. Така и ти — просто пробвай да си по-добър в бъдеще.

— Като стана дума за бъдещето… — прекъсна го Ласло.

Излезлият, но не съвсем в пенсия мафиотски бос се усмихна и направи знак на циганина да го последва. Стана и каза:

— Ще говорим, докато се разхождаме… партньоре.

Ласло се ухили и се присъедини към него.

Фос се пресегна и включи телевизора.

Ван Нес го гледаше от екрана напълно сериозно. Сякаш говореше точно на човека, когото едва не бе убил с пъклените си планове.

— Може би никога няма да разберем какво точно е станало в пустинята край Розуел, Ню Мексико, през 1947-а. Може би никога няма да научим пълната истина за ужасните престъпления през последната година — събития, изглеждащи донякъде свързани със странните неща, случили се в Ню Мексико… Но аз ви обещавам да впрегна духа, енергията и ресурсите на новата администрация за установяването на истината. За да разберем има ли друг живот, освен нашия във вселената… Обещавам ви и още нещо! — Той драматично се вторачи в камерата: — Ще накажем виновните и ако е възможно, ще установим контакт и ще прегърнем като наши приятели всички извънпланетни същества, намиращи се на земята.

Оглушителни аплодисменти.

Но не и на верандата в околностите на Лас Вегас.

— Мръсник — процеди Фос.

— По-скоро ми се струва, че се самоубеждава — каза Грег, докато се приближаваше към групата.

Део остави каталога на колекцията коли, който с интерес бе прелиствал до момента.

— Този път окончателно ли се събуди?

Грег кимна.

— Повече или по-малко — рече и прие предложената му от Фос чаша кафе. — Колко време ме нямаше?

— Четири-пет дни — каза небрежно шофьорът и шеговито допълни: — Повече или по-малко.

Грег изпи на една глътка половината чаша кафе.

— Какво дават? — попита той и се наведе над рамото на Фос.

— Порнография — прошепна Фос, докато президентът произнасяше речта си.

— Всички ли са в безопасност?

Фос кимна.

— Вчера приключихме. Екипът се изнесе ден преди това. Разплатихме се с хората и получихме в замяна обещание за вечна вярност и приятелство.

— На полски, унгарски, френски и — представяш ли си? — даже на английски — засмя се Део.

Грег отпи нова глътка от силната, ободряваща течност.

— Ами… — Той кимна към пустинята.

— Като деца навръх Коледа — обясни Део и стана. — След онази теснотия, четиристотин акра охранявана частна пустиня им се струват като рай.

— Ами Меган? Другите? — попита Грег с внезапно задавен глас.

Баба Петеркеш вдигна поглед към него от плетивото си, остави куките и стана.

— Направихме голяма циганска церемония. Ние знаем как да се погрижим за своите. Но телата подготвихме тук. Голяма церемония. Три дни. Не, повече.

Грег дълбоко въздъхна.

— Намериха ли се някакви нейни близки… — Той не можа да завърши изречението си, покрусен, въпреки пословичното си хладнокръвие.

Старата циганка сериозно го погледна.

— Аз представях нейната страна — успокои го тя. — Добре стана. Хубаво. Според нейната вяра. Не по цигански, но хубаво. — Старицата се усмихна. — След това танцувахме за душата й с приятели. Заради жертвата й. — Тя се наведе и целуна Грег по двете бузи.

Беше една от малкото, които знаеха колко тежко бе понесъл той смъртта на Меган и помощниците й — и особено жестоката измама на финала, че може да има двама оцелели след атаката. Затова го погледна внимателно. В дните на хаоса след предаването на Меган старицата сериозно се бе обезпокоила за състоянието на младия крадец. Беше доловила степента на болката му и потреса от ужаса на кръвопролитието. От загубата на човешки животи. На приятелите.

Но също така бе усетила, че човек като него никога няма да покаже това пред когото и да било. В това бе неговата сила… и неговото проклятие.

Правителството — вършейки богохулство според нея — бе задържало телата над два месеца, преди да ги предаде за погребение.

Посещението на Грег при президента бе разрешило този болезнен проблем.

Баба Петеркеш продължаваше да се вглежда в очите, в които четеше толкова много.

— Няма вина. За теб вина няма. Съдба… Бог е искал Меган да върви по този път, както иска ти да вървиш по своя. — Тя го ощипа по бузата. — Дори ти не можеш да откраднеш съдбата на човек. Тя си е негова. — Каза го без емоция, с равен глас. — Сега си важен ти — продължи и вдигна ръката му пред лицето си. — Е-е… твоето време е още далеч. Но съдбата ти е вързана на възел с Магическите очи.

— Значи всичко е било предопределено? — със слаб глас попита той. — Не искам да повярвам в това.

— Няма неизбежни неща. Бог е дал на хората да избират съдбата си. — Тя дрезгаво се засмя. — Ала те правят глупости. Но Бог ги е създал също и за да постъпват умно. Той ти е вдъхнал живот. Ти избирай каквото щеш, но пътят те води да спасиш тези… магически очи.

— Как ми се иска да можех да повярвам в това.

Тя простичко сви рамене.

— Ръката не лъже.

— А опита ли на тях да им гледаш на ръка? — пошегува се Грег.

Старицата поклати глава, сякаш небето бе станало на райе, а тя едва сега бе забелязала.

— Трудна работа. Линия на живота, линия на съдбата, линия на любовта, линии на миналото, настоящето и бъдещето — всичко на места, където не би могло да бъде. И много линии, които не съм виждала никога и никъде!

Грег се засмя, наведе се и я целуна по бузата.

— Ако някой може да познае нещо, този някой си ти. — Той се обърна и тръгна към пустинята.

— Ами да — убедено каза баба Петеркеш, — защо мислиш съм още тук?

Фос и Део го последваха.

Когато стигнаха до края на моравата, видяха там Лукаш, седнал на една скала, на около трийсетина метра навътре в пустинята.

— Успя ли да разбереш за какво става дума? — попита Фос, а Грег махна на младия циганин и кимна. Мускулите по челюстта му играеха.

— Най-вече за политика. — Той спря да върви и мълчаливо се загледа към пустинята. После отиде при Лукаш и седна до него на камъка.

Лукаш внимателно го погледна.

— Добре дошъл на земята при живите — каза той с нов, непознат за околните глас. Глас на помъдрял човек. Глас, в който се долавяше горчивина.

Грег изкриви лице, тупна го по гърба и кимна към пустинята:

— Как са хлапетата?

Вместо отговор, циганинът извади малък рог, насочи го към пустинята, която стигаше до хоризонта, и наду три пъти. Острите изсвирвания проникнаха до мозъка на костите им.

След няколко минути Грег забеляза раздвижването на пясъка. И видя две бабуни да се движат с висока скорост към канарата.

Джо и Макс изскочиха и засипаха дошлите с пясък и камъчета.

Лукаш подаде един от превеждащите терминали на Грег.

Грег им се усмихна.

— И вие, момчета, страшно ми липсвахте. Донесъл съм ви нещо. — Той бръкна в джоба на ризата си, извади оттам пластмасово блокче, идентично на онова, което бе взел от сейфа на Кери.

Подхвърли го на Джо, който скочи във въздуха с радостно цвъркане и възбудено свирукане.

— Така правят, когато са много щастливи — с тон на познавач каза Лукаш.

— Не, не още. Но продължаваме да търсим.

Хесперианите го погледнаха и въпреки че бяха извънземни, в големите им детски очи без никакво съмнение имаше благодарност.

Преди Грег да може да им отговори, дори преди очите му да се бяха напълнили със сълзи, двамата извънземни се гмурнаха под пясъка и отнесоха със себе си втората част на липсващото устройство за насочване.

— Къде го намери? — попита Лукаш, загледан в пясъчните бабуни, носещи се към хоризонта.

— Ван Нес. Носеше го на шията си.

— А той знае ли къде са останалите? — попита Фос с искрено любопитство. — Защото аз нищо не мога да намеря в Интернет.

Грег видя двете следи да се кръстосват и да описват сложна плетеница в пясъка. Проследи скока във въздуха и плавното гмуркане обратно.

— Казва, че не знае. Само това и още едно. Но заявява, че щял да направи всичко по силите си, за да ги издири.

— Значи като вземем третото, за което споменаваш, оттам нататък нямаме никакви указания как да продължим?

Грег кимна.

— Горе-долу така е.

— Добре е… — проточи Део, забелязал как от плещите на приятеля му сякаш пада тежък товар. — И къде е третият компонент?

За пръв път от месеци насам, поне доколкото можеха да си спомнят, Грег широко се усмихна и каза:

— В специално конструиран сейф, заключен в хранилище, защитено от възможно най-скъпата охранителна система, последна дума на технологията — по-надеждна от тази, която преодоляхме, за да ги освободим — каза той, загледан към подскачащите същества.

— И къде е това място? — мрачно попита Фос.

Грег преметна ръка през плещите на стария си приятел.

— В банка, заобиколено от трийсет милиона долара в използвани банкноти.

Бившият наркоман го погледна със светнал поглед.

— Виж ти — цъкна с език старият хакер. — Защо ми се струва, че ще трябва да направим нещо за малките палавници? — Той се ухили. — Не бъркам, нали?

— Четеш мислите ми, старче — весело потвърди младият крадец. — Веднага щом се погрижа по един въпрос от лично естество.

— Най-строго охраняемо значи?

— Абсолютно — кимна Грег. — Смята се за най-надеждната банка в Америка. Но нали знаеш…

Фос се засмя, преди да чуе края на изречението. Знаеше го.

— … Никой не е в безопасност.

— Дяволски си прав, старче.

Грег хвърли един последен поглед към извънземните, които сякаш сърфираха по вълните нагорещен въздух, които вече танцуваха над дюните.

— Никой!

Ван Нес беше президент от един час, когато го въведоха в частния кабинет на Спийкъра. Съпровождан от жена си и Пол (Пол — бившият помощник на Секретаря и на Килбърн), той седна на специално подредените за срещата кресла.

От другата страна на пътеката седнаха адвокатите (Гавилан и Кейпърс), заедно с Роман и Магда.

Зад голямото богато инкрустирано писалище седеше съдия Алегзандър. На лицето й бе изписано тържествено, подходящо за случая изражение, хармониращо с приятната й външност.

Когато президентската охрана напусна залата, тя кимна на стенографката да започне протокола.

— Подновява се слушането по делото на Джо Грей и Макс Грей. Присъстват господин Линуд Кейпърс и господин Джон Гавилан от Бюрото за обществена защита, както госпожица Джейн Смит и… — Тя погледна към Роман. — Бихте ли съобщили името си за нуждите на съдебния протокол, сър?

— Роман Петеркеш. — Той го произнесе по букви на секретарката. — Присъствам като наблюдател от страна на жалбоподавателите. — Държеше се с достойнство, но вътре в себе си се отнасяше с подозрение към всякаква официалност.

Антоанет кимна.

— Освен това, от страна на правителството присъстват президентът Джес Ван Нес, първата лейди Моли Ван Нес и…

— Джон Смит — допълни бързо Пол.

Антоанет завъртя недоволно глава.

— По това дело се явяват доста хора с фамилията Смит. — Тя погледна Ван Нес в очите. — Господин президент, известен ми е статутът ви на върховен представител на изпълнителната власт в страната, но сигурен ли сте, че не предпочитате да ви представлява адвокат или може би назначения от вас нов главен прокурор?

Той отговори, без да се колебае, с уверена усмивка на професионалист:

— Напълно, Ваше Благородие. В края на краищата — усмихнато погледна той към другата страна, — това не е дело между антагонистично настроени противници.

Адвокатите отместиха поглед с възмущение, но Роман спокойно го изгледа, съзирайки черната му душа зад усмихнатите очи.

— Прекрасно — без въодушевление произнесе Антоанет. Тя повдигна купчината документи, връчена й преди време от Гавилан. — Имам пред себе си извънсъдебно споразумение, по което двете страни са се договорили. Съгласни ли са двете страни това споразумение да влезе в сила?

— Да, Ваше Благородие — отговориха едновременно двете страни.

— За протокола — продължи тя, — да се запише, че този съд е съгласен с буквата и духа на изготвеното споразумение и дава ход на неговото влизане в сила. — Тя млъкна, мислейки (и то далеч не за пръв път) за неизследваните води, в които предстоеше да се хвърли. Взе от писалището документ с голям формат, написан върху пергамент. — Изпълнявайки последната точка на извънсъдебното споразумение, аз връчвам на президента на Съединените щати документ, озаглавен „Указ за пълна амнистия“. — Тя му подаде пергамента. — Господин президент, ще ви помоля да го прочетете за протокола, да сложите датата, да се подпишете и да положите президентския печат на този документ.

Ван Нес започна да чете с безизразен глас:

— Указ за пълна амнистия. Аз, Джеси Джеймс Ван Нес, в качеството си на президент на Съединените американски щати и в съответствие с пълномощията за помилване и амнистия, дадени ми по силата на член втори от раздел втори на Конституцията на Съединените щати, с настоящето давам пълна и безусловна амнистия, освобождаване от отговорност и снемане на обвиненията във всякакви престъпления, извършени от лицата (изброени в отделно приложение), за да освободят други две лица (Джо Грей и Макс Грей) при незаконното им задържане от федералните власти. Полагам своя подпис и поставям печат като гаранция в правомерността на амнистията и освобождаването от отговорност.

Той подписа и сложи датата, направи знак на Пол да сложи печата и върна пергамента на съдията.

Съдия Алегзандър внимателно го прегледа и подаде следващ пергамент на Ван Нес.

— Господин президент, ще прочетете ли, подпишете и подпечатате втория документ, който ви предоставям?

— Заповед на президента, номер 2001–0001. — Той зачете двата параграфа на документа и ръцете му се разтрепериха. Когато свърши, преглътна и изчака да възвърне самообладанието си. Изглеждаше като че ли съдържанието на втория документ бе лишило новия президент от всякакви опори в живота и в кариерата му. Моментът или беше дълбоко емоционален, или президентът беше достоен за „Оскар“. Роман не бе сигурен кое от двете бе истината. — Заповед до всички министерства, отдели, клонове, филиали и бюра на Федералното правителство на Съединените щати — зачете Ван Нес. — Първо, двете същества от извънземен произход, известни като Джо Грей и Макс Грей, са били задържани под арест незаконно и в нарушение на конституционните им права по силата на член втори, раздел втори, алинея втора, и на шестата, осмата, деветата и тринайсетата поправки на Конституцията, и, второ, органите на Федералното правителство продължават да извършват незаконни действия с цел да възстановят състоянието на неправомерно задържане на указаните лица. Затова с настоящата заповядвам незабавното прекратяване от страна на представители и агенти на Федералното правителство на всякакви действия, с оглед невъзпрепятстваното упражняване на неотменимите им права от гореупоменатите лица.

Той подписа заповедта, сложи датата и нареди да се сложи печат.

Документът бе върнат на Антоанет.

— Отлично — с твърд глас произнесе тя. — Сега идва ред на моето участие в споразумението. — Тя извади двете кутии с документи и ги сложи на писалището си. — Първо, засекретявам протокола от настоящето заседание. След това, всички документи и веществени доказателства, номерирани от номер 1 до 341 се освобождават за публичен достъп. Но тези под номер от 342 до 497 ще бъдат засекретени също. Анотираният списък на документите става част от секретния протокол. Накрая, предупреждавам всички страни по делото да се въздържат при всякакви обстоятелства да правят изявления пред медиите що се отнася до съдържанието, общата тематика, текста и тона на тези слушания. — Тя спря и се замисли. — Окей. Нещо друго? — Мълчание. — В такъв случай, обявявам край на слушанията. Този съд си запазва правото да призове страните, ако констатира нарушение на подписаните документи или на забраната за разгласяване. — И тя удари с чукчето по специалната подложка върху махагоновото писалище.

Залата се изпразни за по-малко от две минути, оставяйки сами президент Ван Нес, жена му и Пол.

— Копелета мръсни! — изкрещя невъздържано Моли. — Как смеят да ни изнудват!

Ван Нес седна зад писалището и вдигна слушалката на телефона.

— Спокойно, момичето ми. Ние печелим по всички важни пунктове. — Той набра някакъв номер и вдигна поглед към Пол. — Чиста ли е тази линия, момчето ми?

— Да, господин президент.

Удовлетворен, Ван Нес продължи да набира, а когато сигналът спря, донабра нов номер.

— Господин президент?

— Да, Пол — каза той, чакайки връзката да се осъществи.

— Съжалявам, че загубихме Джо, Макс и програмата, сър. Ние…

— Да, синко.

— Сър, ние направихме всичко, което можахме, но… може би все пак трябваше да…

Искаше да каже още нещо, но президентът махна с ръка, че не иска да слуша.

— Дреболии, Пол, дреболии. — Той насочи вниманието си към телефона. — Здравейте, генерале. Тук е президентът. — Изслуша каквото му казаха и се усмихна. — Много благодаря. Оценявам искреността ви. — Пак се заслуша. — Буря в чаша вода, генерале. Не си губете ценното време да мислите за целия този празен шум. Въпреки че развитието на събитията ме накара да се замисля за задействането на план „Импириъл“. — Пауза. — Естествено, естествено, за мен ще бъде удоволствие. — Той извади картичка от вътрешния джоб на сакото си и започна да диктува: — Едно, девет, пет, нула, Сам, Алфа, Ниагара, Алфа, Гама, Юнион, Сам, Том, Айс, Ниагара. — Ново заслушване. — Отлично, генерале. Вашите двама свидетели слушат ли ни в момента? Да, много добре. — Той прочисти гласа си. — Като върховен главнокомандващ въоръжените сили на Съединените американски щати, ви упълномощавам да задействате план „Импириъл“. — Кратка пауза. — Не, не е първа, вече издадох една. — Той се увери, че жена му и Пол все още са в залата. Когато продължи, гласът му прозвуча с фанатична злоба и студена пресметливост: — Намерете копелетата!

22.

Някога (нямаше как да бъде иначе) улицата бе имала своето предназначение.

Защото несъмнено някой, някога, някъде бе прекарал линия през плана на града и бе казал: „Ще прекараме тук тази улица, защото…“.

Но, разбира се, никоя от човешките отрепки, съществували на Грейвсенд авеню не бе чула края на въпросното изречение.

Защото, както подсказваше името, хората идваха тук, за да умрат.

Е, може би идваха и умираха.

Дори едно малко дете — а момчето изглеждаше по-малко от седемте си годинки — можеше да разбере тази проста истина.

То стоеше на тясната пътека в кварталното магазинче и изглеждаше силно заинтригувано от рекламите на овесени ядки пред себе си. Но ярките цветове, големите намаления и възможностите за печалба не го интересуваха.

Продавачът зад касата правеше сметката на клиент, полицата пред момчето не се виждаше в поставеното под ъгъл огледало, а завъртането на камерата не бе проблем. Позната комбинация от условия за момчето — оставаше да се избере подходящият момент.

И то реши да действа!

Мъничката ръчичка се стрелна, скритият в нея изправен кламер безпогрешно улучи малката дупка на ключалката и мигновено опипа съпротивлението на щифтовете вътре. Миг по-късно вратичката на витрината се отвори и момчето светкавично се обърна пак към овесените ядки.

То провери отново условията и след секунда наградата беше негова — скрита дълбоко в подплатата на якето му.

Плати на касата за няколкото покупки, усмихна се с детска невинност (продавачът дори му даде подарък дъвка) и без да бърза, излезе от магазинчето.

После тръгна надолу по Грейвсенд.

Мина, без да се страхува между первертите („Следи ръцете им, Виктор! Винаги наблюдавай ръцете им!“); подмина, без да се заглежда, тъмните глухи улички („Ако не ги гледаш директно, ще те оставят на мира!“) и без да изпуска от око възможните пътища за бързо отстъпление.

Пликът с покупките беше заврян в оръфаното му яке, а монетите бяха завити в книжна салфетка, за да не дрънкат, докато бяга. Момчето се стрелна по улицата и хлътна в запуснат жилищен блок.

„Стълбището, Виктор. Стой настрана от стълбището. Големите бели стават по стълбищата!“

Пронесе се през фоайето на блока, изскочи през задния му вход и с лекота се изкатери по клатещата се външна стълба на пожарния изход. Вратата към втория етаж беше заключена с катинар, но Виктор някак ги разбираше тези неща. Способност, която вече доста пъти ги бе спасявала от глад.

След няколко секунди вече стоеше пред пожарния изход на петия етаж. Надникна през прозореца, за да види дали може да влезе.

Майка му беше в леглото. Роклята й беше вдигната под брадичката. Голите й крака бяха вдигнати и ритмично се клатеха.

Без да се заглежда в мъжа върху нея (панталоните му бяха разкопчани, но не бяха свалени докрай), Виктор сви рамене и седна на стъпалото на пожарната стълба, за да изчака. Остави плика с напазаруваното до себе си и насочи внимание към наградата — черната комбинационна ключалка, която бе задигнал от магазина.

Нощта се спускаше, а момчето цели двайсет минути захласнато въртя диска на катинарчето. Вслушваше се в прещракванията, надничаше в механизма, предвкусваше мистериите, скрити под черната обвивка.

Сенките се издължаваха, опасностите излизаха на улицата, а момчето с все по-голямо любопитство разглеждаше ключалката. Опитваше се да не обръща внимание на звездното небе, което по необяснима причина го изпълваше със страх. Майка му проклинаше звездите за „всяко шибано нещо, което някога ни се е случвало“. Те светеха като хиляди очи, вперени в него. Наблюдаваха всеки негов ход по-заплашително, отколкото коя да е камера в магазин.

Чу вътре да се затръшва врата и прие това като покана да влезе.

Жената, загърната набързо в басмена рокля, взе от него покупките, преброи рестото и приготви семплото ядене, което щяха да споделят.

— Какво е това там?

— Катинар с комбинационна ключалка „Яле“, модел 114А, мамо.

— И какво ще правиш с него?

— Ще разбера как работи, мамо.

— Някой ден ще спечелиш много пари от това, което правиш с ключалките, помни ми думата — и тя се скри в спалнята, за да се „разсъни“, преди да излезе на улицата.

Времето течеше. Мина час, може би два — малкото момче нямаше как да прецени точно. Но беше време, отдавна беше време майка му да застане на ъгъла долу.

Отиде да я събуди.

Тялото й наполовина се бе изхлузило от леглото. Беше по най-хубавото си бельо, а на бюрото бе метната най-красивата й рокля.

От отпуснатата й ръка висеше забодена спринцовката.

— Мамо?

Знаеше, че е мъртва, познаваше смъртта. Но все пак сложи ухо върху студените й гърди с надежда да чуе сърцето й.

Беше видял в един филм как се прави.

След това близо час остана седнал на скрина, гледаше я и мислеше, мислеше, както никога досега… Но не за майка си. На Грейвсенд авеню мъртвите са си мъртви. Всички го знаеха.

Не.

Мислеше за „дома“.

Мястото, където отвеждаха загубилите се, слабите, побърканите и онези, които си нямаха никого. Мястото, където щяха да отведат и него, след като се разбереше, че е останал сам.

Не се страхуваше да бъде сам, всъщност не знаеше със сигурност какво точно означава думата „страх“. Не го бе чувствал, точно както не бе чувствал почти никаква емоция през краткия си живот. Не изпитваше съжаление или печал. Майка му бе наркоманка, точно какъвто беше и баща му (нищо че според майка му бил бял колежанин), а наркоманите винаги умират.

Но знаеше какво е „дома“. И беше сигурен, че няма да оцелее там.

Трябваха му десет минути, за да претърси двустайния апартамент и да събере малкото неща, които смяташе да вземе със себе си. Неговите ключалки. Чиста риза и здравите джинси, откраднати от майка му в началото на седмицата. Оръфаното книжле, написано от неговия идол. Парите от последния клиент на майка му.

След това прескочи през прозореца и пое отново по пожарната стълба, само че надолу.

Когато стигна до третия етаж, внезапно спря.

Погледна нагоре към отворения прозорец, обърна се и бавно се върна.

Беше по-тежка, отколкото си бе представял, а и крайниците й стърчаха застинали в различни стадии на трупно вкочаняване. Но по някакъв начин малкото момче все пак успя да намести тялото й обратно в леглото, дръпна надолу фустата й и покри голите й гърди със завивката.

Издърпа спринцовката от вдървената й ръка и внимателно скри следата с лейкопласт.

Леко я целуна по челото (и това бе запомнил от филмите) и този път окончателно си тръгна.

Няколко дни по-късно щяха да намерят малко момче на гарата в друг град. Щеше да изглежда изоставено, будещо съжаление, но смело, защото щеше да попита един полицай дали може да остане на гарата, докато мама и татко не дойдат да го вземат.

Снимката му щеше да се появи във всички вестници.

Единайсет семейства — семейства на добри хора, чиито сърца се късаха от съчувствие към мъката на хлапето — щяха да изявят желание да го вземат.

Само едно от тях щеше да му даде дом и да му създаде подобие на живот.

И то нямаше да се върне на Грейвсенд авеню почти трийсет години.

Мъжът стоеше там, където някога бе стояло момчето — на клатещата се стълба на пожарния изход, и разглеждаше отвисоко света на своето детство.

Сградата отдавна бе изоставена и сега бе жилище само на паразити (сред хората и животните) и бездомници. Горе-долу както бе по негово време. Стаята над стълбата изглеждаше непозната, а покритите с непристойни надписи стени крещяха оправдания на безмълвните му обвинения.

Под него Грейвсенд авеню минаваше като змия през сърцето на някога големия град. Дори от петия етаж можеше да долови страха, гнева и разочарованието на умиращите й обитатели. И да почувства тяхното отчаяние.

Вдишваше този въздух и оставяше миризмите и звуците да събудят погребаните спомени. И малко по малко започна да разбира.

Беше мислил, че тази зловеща улица е станала част от душата му. Не че някога бе заемала мястото, където би следвало да бъде душата му. Просто го бе лишила от човечност.

Идеше му да се изсмее на нещата, в които бе обвинявал Грейвсенд. За провалите, за недостойния житейски избор, за пълното презрение към нравите на обществото, което така дълбоко бе презирал.

И към което толкова силно бе искал да се присъедини.

Но сега само гледаше по дължината на улицата от неговите кошмари, улицата, поставила началото на последния кошмар, от който едва се бе измъкнал и… започваше да се усмихва.

Грейвсенд наистина бе станала част от него. Но не като тумор, който може да те вкара в гроба. Не, това можеше да бъде лесното обяснение за едно момченце, което дори не бе имало представа какво е светът. На което никой не бе намерил време и не бе почувствал желание да помогне. Да му обясни грешките.

Грейвсенд бе част от него. Беше му дала силата. Беше го научила какво оръжие може да бъде яростта. Беше го дарила с най-рядката от всички способности — вроденото умение да оцеляваш.

Без което той никога нямаше да се измъкне от тази дупка. Това бе огънят, топлил котела на неговия живот.

Мъжът погледна към блещукащото нощно небе. Към звездите, които в света на онзи малчуган се намираха толкова далеч и бяха така студени.

А сега изглеждаха близко и му бяха познати.

Сънят продължаваше да го спохожда. Понякога малката ръчичка, вкопчена в разкъсаната усмихната кукла, настояваше за вниманието му. Но вече имаше и нещо друго. Нещо тихо и спокойно. Не глас, а… усещане.

Понякога посягаше, протягаше ръка, за да погали това чувство. Сълзите му бликваха. Молеше се не то да се махне и повече да не се връща, а за прошка и за състрадание, които така и не бе изпитал в живота си.

И за разбиране.

Струваше му се, че започва да го намира. Да го получава както от себе си, така и в този сън-мечта-видение-спомен.

И затова обичаше да поглежда към звездите. Звездите, които в света на възрастните изглеждаха така… обвиняващи, взискателни и преценяващи. Толкова дълго му се бяха стрували насмешливи и злокобни, а ето че за пръв път в живота му (в конкретно този от многото, които бе имал) го караха да мисли за бъдещето.

Знаеше, че го чакат. Хесперианите, Фос, Лукаш. Чакаха от него да им каже какъв да бъде следващият им ход. Следващият гамбит във вечната и смъртно опасна игра на криеница. Той знаеше, че Ван Нес никога няма да спре, не би могъл да спре или да се откаже, въпреки всички съдебни разпореждания, джентълменски споразумения, въпреки протекцията на мафията, въпреки всичко…

Това просто не беше в характера му.

А още по-малко бе в неговия.