Взлом

Спомен от миналото… Време, когато качества като прецизност, целенасоченост, точност на изпълнението и стоманени нерви, бяха все още непостижими неща, но такива, за усвояването на които би дал всичко. Време на страх, на смъртен ужас, на дълбоко вкоренено недоверие и подозрителност към всекиго и към всичко.

Време, посветено на това да забрави зловещите майки, които може би съществуваха само в представите му, но не и наистина.

На малкото момченце му е топло, то се чувства на сигурно място, за него се грижат, дори е обичано… в известен смисъл. Но все нещо… нещо не е наред.

Той израстваше в новонамереното си семейство, опитваше се да свикне с това, че вече е представител на средната класа, насилваше се да прегърне прелестите на живота от предградията, така високо ценени от неговите осиновители (ключар, съпругата му и трите им истински деца), но нищо не бе в състояние да го накара да забрави Грейвсенд и уроците, които бе усвоил там.

Дори през краткото време, прекарано в приюта, непрестанно се бе старал да изплува при новите обстоятелства, в които системата го бе потопила. Вечно усмихнатите самонатрапили се консултанти не бяха точно врагове, но нещо много близко до тях. Лекарите — благодушни глупци. Другите деца — просто съперници.

По-късно бе дошло времето на нощните бягства от уюта на общежитието. Можеха ли да бъдат ключалките „Мастърлок“ и смешните ключета на шкафовете някакво препятствие за момче, способно да разглоби всеки катинар, който му попаднеше, да го разглоби… а после да го сглоби със завързани очи — неговото любимо изпълнение по време на състезанията кой какво може. За едно „надарено“ дете това даже не беше предизвикателство.

И сигурно по тази причина, перфектно изпълняваните нощни набези в заключените офиси на административното крило малко по малко се превърнаха в навик.

Да подправиш депозираните заявки за осиновяване както ти хрумне.

Да прочетеш своето досие и да промениш поведението си, за да се впишеш в модела, който управата на приюта очаква от теб.

Да имаш предварителна информация за разкриващите се пред теб не чак толкова много на брой възможности.

Е, хващаха го… но рядко. Наказваха го, затваряха го да прекара няколко часа сам в изолатора. Не точно затворническа килия — съвсем далеч от това — и определено нищо чак толкова потискащо за едно момче като него, с неговото детство.

Но имаше други неща, такива, които не можеха да бъдат откраднати, неща, пред които вродените му способности на измамник и на крадец бяха безсилни, неща, от които страдаше.

Например погледите от страна на лекарите, които използваха фрази като „класически случай на затваряне в себе си, поради внушение, че е предаден“. Или отношението на едни потенциални осиновители, видели в него „негодна стока“. Или отражението на малкото личице в огледалото, което страшно много искаше, но неизменно се проваляше в опитите да внуши радост, щастие или невинност.

Да погледне с погледа, който — бе разбрал това — семействата искат да виждат.

Защото системата вече му бе преподала първия си урок: при всички обстоятелства трябва да даваш от себе си това, което очакват от теб.

Следователно щяха да го преценяват по външния му вид. По изражението на лицето му, по погледа в очите му, по непосредствеността на поведението му.

Там, откъдето бе дошъл (една тайна строго пазена от тъпите родители), те ценяха по способността да оцеляваш. По силата ти. По връзките, които имаш.

Неща без никакво значение за семейство, което иска да си има „малко ангелче“.

Или евтин роб, за изхранването на който държавата плаща.

Колко объркан бе светът. Само да посмееше да се разсърди, че няма допълнително от сладоледа, или да се разкрещи, че не иска да си ляга толкова рано, и веднага го обявяваха за „нестабилен“.

Събираше се специална група и започваха да го анализират безкрай, а той изпитваше ужас от мисълта да признае каквото и да било пред тях. И след дълги умувания го обявяваха за „трайно травматизиран, в резултат на факта, че собствените му родители го бяха изоставили“. Виждаха в него „малък безстрашен войник, склонен да живее с фантазиите си за реалния свят“.

А той жадуваше, душата му копнееше за един-единствен шанс да им изкрещи истината за себе си. И да им помогне веднъж, не повече — само веднъж, да видят в него малкото изплашено момче, успяло да оцелее само досега.

Но не смееше.

Цялата тяхна привидна загриженост, всичките им опити да го утешат и приласкаят, само го караше да вижда в тях част от системата, от мъртвата хватка, на която така отчаяно искаше да се изтръгне.

Писано му беше да бъде спасен от ключар, живеещ в предградията (е, наложи се да изиграе ролята на изненадан), който го бе видял да си играе с комбинирана ключалка.

Човекът не беше лош. Не се оказа извратен тип, използвач или някакъв далавераджия. И в крайна сметка научи доброволно талантливото момче на всички тайни, които впоследствие щяха да се превърнат в негов занаят.

Но когато чекът от общинската управа закъснееше, когато момчето се забъркаше в някоя неприятна история в училище, когато не се прибереше веднага или проявеше каприз (много, много по-рядко от другите деца на ключаря), в очите на човечеца се появяваше „онзи“ поглед.

Погледът, след който следваше задължителната въздишка и напомнянето: „Знаеш ли, никой не ни задължава да се грижим за теб“.

И така момчето бе научило онова, което бе усвоило още в общежитието, а преди това от полицаите, които го бяха намерили, а в самото начало бе разбрало още в нощта, в която бе избягало от кошмара на Грейвсенд авеню. Една проста истина: единственият, на когото можеше да се довери и на когото можеше да разчита при всички обстоятелства… беше той самият.

Беше се убедил в това на деветгодишна възраст.

5.

— Дами и господа, лидерът на мнозинството в Сената на Съединените щати и госпожа Ван Нес.

Вяли ръкопляскания, почти заглушени от щракането на фотоапарати, бръмченето на кино- и телевизионни камери и приглушените, но възбудени реплики на присъстващите представители на медиите.

Джеси Джеймс Ван Нес, старши сенатор от Невада, политик с трийсет и пет годишен стаж във вашингтонските коридори на властта и евентуален кандидат на демократите за президент, даваше първата си пресконференция от месец насам.

Но колко необикновен бе този месец. След като практически си бе обезпечил номинирането за кандидат благодарение спечелването на първичните избори в Ню Йорк, лидерът на мнозинството доброволно се бе оттеглил в необяснима за околните самоизолация. Беше се изказвал в Сената, беше вземал участие в най-важните заседания, беше изпълнявал някои задължения на висш партиен функционер, но старателно бе избягвал пресата и не бе контактувал с никого, с изключение на най-близките си приятели и подчинени.

Което, естествено, бе станало повод да плъзнат най-абсурдни слухове.

„Любовницата на сенатора заплашва с разкрития“, се бе осмелил да предположи един таблоид.

„Джеси Джеймс крие минало на наркоман“, бе предположил друг.

„Джеси Джеймс от Невада, забъркан в скандал в казино?“, се бе запитал „Поуст“.

Но днес, както помощникът на Ван Нес за връзки с обществеността бе обявил в кратък факс до водещите информационни агенции, сенаторът щеше да направи изявление за медиите и да вземе отношение по плъзналите слухове. Три телевизионни мрежи излъчваха на живо. Сенаторът влезе в залата усмихнат, прегърнал през раменете жена си. С плътен слънчев загар, облякъл бежово сако над неизменните джинси и полото, той се здрависа с част от журналистите.

Съпругата му се усмихваше лъчезарно и кротко, излъчвайки дискретно част от сексапила си на зряла жена. Точно както го бе правила по време на кампанията на своя съпруг.

Известна като Моли Кавалериста, тя по правило пътуваше два пъти повече от него. Беше способна винаги да намери мила дума при посещение в болница, не се гнусеше да погали главичката на дете в приют и можеше да си придаде заинтригувано в максимална степен изражение при обиколка в завод за производство на интегрални схеми.

И едновременно с това вземаше участие във всяко работно съвещание. Често (а според някои винаги с лекота) схващаше сложните въпроси, отправяни към сенатора, по-точно и по-бързо от него самия.

Но конкретно това бе нещо, което старателно се криеше от обществеността.

— Уау… — възкликна без предисловие Ван Нес, озарявайки с характерната си усмивка почелите го с присъствието си журналисти. — Готов съм да се обзаложа, че тук някъде има скрито пиене и кльопачка…

Представителите на медиите вежливо се засмяха. Харесваха сенатора.

Е, вярно, че можеше да бъде дядо на повечето от тях. Всички знаеха старомодните му възгледи за морала и света. И все пак в епохата на венцеславни празнодумни дърдорковци и на кресливи нищожества, сипещи клишета, само и само да скрият отсъствието на каквито и да било морални устои, този мъж (както и самото му име) внасяше свежа нотка в пустословието наоколо.

Освежаваше, както онзи пословичен любим чичо, който повечето хора имат, дето винаги казва каквото мисли, стига в главата му да се появи някаква мисъл.

Когато смехът затихна, той с лекота продължи нататък, без да поглежда към бележките, които неговият помощник предвидливо бе оставил на катедрата пред него, дълго преди да влезе в залата.

— Е, както виждате, аз съм си цял-целеничък. И съжалявам, че ще разочаровам някои от вас, но няма никакви любовници, никакви позорни семейни тайни или финансови машинации, готови всеки миг да изскочат на бял свят. — Той поспря и замислено свали поглед. — Дявол да го вземе, нека дамите ме извинят за речника, но на моята възраст самата дума „нередност“ отдавна е изпаднала от речника ми.

Отново засмиване сред репортерите.

Лицето на сенатора изведнъж стана напълно сериозно. Леката му усмивка се трансформира в изражение на дълбоко съжаление. Раменете му увиснаха, като че ли неспособни да понесат тежестта на непосилно бреме.

Фотоапаратите отново защракаха, камерите се приближиха колкото може по-близко до него, а Моли загрижено го прегърна през кръста.

— Само преди месец, веднага след първичните избори в Ню Йорк, аз внезапно осъзнах смазващия мащаб на отговорността, която искам да поема. Моите съпартийци и съмишлениците на каузата, която защитавам, ми довериха своите надежди, мечти и вяра. Това е нещо изключително и всеки нормален човек би останал повече от респектиран. — Нова пауза, по време на която сенаторът изглеждаше по-уязвим от очакваното за един закоравял политик. — А аз — повярвайте ми, когато ви го казвам — съм един изключително нормален човек.

Съпругата му леко го притисна до себе си и окуражително му кимна.

Той дълбоко си пое дъх:

— И тогава, само четири дни след онази опияняваща победа в Манхатън, ме сполетя трагедия, която — готов съм да го призная пред вас — едва сега започвам да превъзмогвам. Скъп мой приятел, човек, когото познавам от смутното време след Втората световна война, беше намерен убит в дома му. Джек… — Поредна пауза, сякаш произнасянето на самото име бе наранило душата му. — … Джек бе повече от приятел за мен. От 1944-а насам той бе мой доверен съветник, верен съмишленик и помощник. Не, нека ви го кажа направо — беше ми като брат!

Гласът му се пречупи. Моли го прегърна, за да му вдъхне кураж, и му прошепна успокоителни думи в ухото.

— Сега — каза му всъщност тя в този кратък миг, — сега е моментът! В ръцете ти са, използвай го!

Той кимна, отърси се от моментната проява на чисто човешка слабост, и с изражение на човек, който полага върховно усилие, за да надвие себе си, продължи:

— В котела на емоциите отпреди месец — опиянението ми, което на Джек не било писано да сподели, и скръбта, покрусилата ме при неговата нелепа смърт — аз открих нещо.

Опитният политик разкърши рамене и някак физически се подмлади и разцъфна по-силен от преди пред зоркото и безкомпромисно око на камерите.

— Джек и аз сме израсли в друго време. Време, когато никой не се колебаеше кое е добро и кое зло, защото това бяха лесно разграничими категории. Време, когато хората говореха онова, което мислеха, и когато едно здраво ръкостискане бе достатъчно, за да сключиш сделка. Израснахме в свят, в който хората никога не заключваха входните си врати, съседите си помагаха, а жените и децата можеха без никакъв страх да вървят по улицата, независимо от квартала или часа… Джек Кери и аз се бихме в световна война, за да защитим тези ценности и точно тази мисъл ни крепеше в най-тежките моменти. — Беше започнал да жестикулира със стиснат юмрук, нанасяйки леки удари с него във въздуха, безпогрешно синхронизирани с ускоряващия се патос на речта му. — Но ето че в един момент между онова време и настоящето, между идилията на 50-те и отчаянието на 90-те, ние загубихме всичко. Загубихме онази вяра. Онази надежда. Онова доверие. И когато отчаянието нахлу и в дома на моя приятел, на моя брат, и ми го отне, когато смаза безмилостно живота в неговото тяло и това на неговата секретарка, аз… аз…

Гласът му изневери и той с мъка потисна риданието. Но този път не извърна лице от тълпата пред него. Позволи им да надникнат изумени в най-интимната скръб на обществена фигура, готова да разкрие дори тази страна от душата си пред камерите.

— И аз се предадох на отчаянието. Огънах се пред усещането за пълна безнадеждност, което това безсмислено убийство предизвика у мен. Запитах се: „Почакай, как би могъл да продължиш нататък?“.

Последната пауза му даде възможност да вдигне поглед над главите на присъстващите и да го отправи към дъното на залата.

Никой не помръдваше. Цареше пълна тишина. Шейсет и пет живи човешки статуи бяха замръзнали от изненада пред покъртителната изповед на човека, който повечето от тях искаха да видят като следващ свой президент.

— Но аз трябва да продължа — каза той след трийсетина секунди. — Смъртта на Джек Кери и на другите като него, безжалостно убити от закоравели наркомани, крадци и паразити, изсмукващи жизнените сокове на нашето общество, не може да остане без отзвук в нашите умове! Трябва да извлечем нещо от тези зачестили актове на насилие. Трябва да си направим изводи!… Тази кампания, този кръстоносен поход, ще продължи в името на моя приятел. В негово име и в името на всички останали жертви, аз подновявам моята кампания с нова решимост. Ние ще върнем надеждата на Америка! Ние ще върнем разума на нашето общество! Ние ще триумфираме над злото и мрака и ще изплуваме облагородени от светлината на просперитета, сигурността и гражданския мир, в които всеки американец вярва и на които има правото да се радва!

Аплодисментите бяха бурни — нестихващи и ентусиазирани.

И почти изцяло дължащи се на усилията на шейсетината клакьори на Ван Нес, умело разпределени сред репортерите.

Моли го прегърна продължително и развълнувано, и му прошепна за пред камерите нещо в ухото.

— Как бях?

— Пропусна пасажа за душите, които молят за справедливо възмездие — каза тя и притеснено избърса следите от червило по бузата му.

— Знаеш, че имам друга пресконференция в четири. Тогава ще го използвам — и той я целуна благодарно по бузата.

— Ще отговоря на няколко въпроса — каза той в микрофоните с глас все още задавен от емоции и решителност.

Четиридесет и пет минути по-късно всичко беше приключило.

Той стисна няколко ръце, побъбри с няколко стари приятели, пофлиртува безобидно с няколко от присъстващите дами. След това, хванал подръка „любовта на своя живот“, се отправи към асансьорите в компанията на двамата си помощници и неколцината телохранители.

— Добра реч, сенаторе — каза секретаря, отговарящ за деловите му изяви, без да вдига поглед от винаги разтворения си бележник. — Време за почивка до 3:15…

Ван Нес сви рамене.

— Лошо. Нека прегледаме записа с онази досадница и видим какво може да се направи с нея.

— Веднага, сенаторе.

Ван Нес се здрависа с няколко души от личния си персонал, потупа дружелюбно няколко плещи, повтаряйки онова, което казваше жена му от другата страна на коридора, по който вървяха. Когато наближиха апартамента, там ги пресрещна началникът на неговата канцелария.

— Чудесна работа, сенаторе! Не знам дали остана сухо око в залата.

Човекът, който можеше да стане президент на САЩ, безразлично сви рамене и влезе в Президентския апартамент на хотела. Отправи се без колебание към бара и наля бърбън с изворна вода за себе си и чаша бяло вино за жена си.

— Дойде ли?

— В съседната стая е, сенаторе.

Ван Нес махна с чашата.

— Добре, доведете старото момче. — После забеляза моментното колебание на старшия си помощник и проследи погледа му: — Ъ-ъ… агент Гроувър?

Агентът, седнал пред малко бюро в другия край на стаята, вдигна поглед:

— Да, сенаторе?

— Ще ни извините ли за секунда?

— Разбира се, сенаторе. — Той направи знак на другите двама агенти в стаята да го последват и отвори вратата. — Ще чакаме отвън, сенаторе.

После поспря, както би направил на негово място всеки друг агент със стаж в Белия дом, изчаквайки вкарването на инвалидната количка с един старец (прехвърлил деветдесетте).

— Мислех, че е умрял — прошепна на Гроувър един от агентите, докато затваряха вратата откъм коридора.

— Много мислиш — сряза го Гроувър, преди да се захване с поредната от многото си задачи.

Но усети тревожно чувство.

Избутаха количката на стареца до дивана, дадоха му бутилка охладена минерална вода, а междувременно помощниците на Ван Нес деликатно оставиха сенатора и жена му насаме с госта.

Ван Нес излезе иззад бара, размени питиетата с жена си и хванал винената чаша за издълженото столче седна на дивана срещу стареца. Жена му отпи голяма глътка бърбън, преди да се присъедини към тях.

— Интересна реч, сенаторе. — Гласът на стареца беше изненадващо силен, но нищо не можеше да се сравни с пламъка в очите му. — Не знаех, че двамата с Кери сте чак толкова близки — допълни той с едва доловима осъдителна усмивка.

Ван Нес опита виното.

— Пресата така или иначе все някога щеше да разкрие, че се познаваме.

— Дали? — Старецът замълча. — Е, да допуснем — съгласи се накрая той, показвайки, че не отдава голямо значение на това. — Моли, великолепна си както винаги.

Тя се наведе и внимателно го целуна по бузата.

— Отдавна не сме се виждали, господин секретар.

„Секретаря“, човекът напуснал отдавна кабинета, на който името му бе станало синоним, се замисли над думите й, докато я изучаваше с поглед. После, сякаш отхвърлил някакво неуместно подозрение, насочи отново вниманието си към Ван Нес.

— Трябва да си призная, че не харесвам образа на покойния господин Кери като жертва за каузата на истината, справедливостта и американските ценности.

— Е, вече ни бяха отправени някои смущаващи запитвания — опита да се защити Ван Нес.

— Смущаващи, но добре премерени — бързо поясни Моли. — Трябваше да предприемем нещо, преди нещата да излязат от контрол. Да нанесем превантивен удар, ако щете.

— Не ми харесва — повтори Секретаря между две глътки вода. — Изобщо не ми харесва.

Ван Нес остави чашата с вино.

— Работим в момента с нашите хора в организацията на Кери. Единствената версия, която ще стигне до пресата, е нашата. Дявол да го вземе, дори неговите хора повярваха! — Той не скри задоволството си.

— Кога всъщност видяхте Кери за последен път, сенаторе?

Ван Нес сви рамене.

— На всички е известно, че той беше необщителен. Беше направо маниак в това отношение.

— Ще кажем, че не е искал да афишира приятелството си с Джеси — подхвърли Моли. — Така че изглежда дори още по-добре.

— Да се надяваме. — Нова глътка вода и Секретаря извади папка от специално отделение в инвалидната си количка. — Ето информацията, което искахте. — Двамата Ван Нес се опитаха да прочетат нещо, макар и на обратно. — От първоначалния състав на „Умбра“ — бавно започна Секретаря, без да прави чести справки с листата, които държеше, — са останали шестима. В това число забележителният господин Килбърн.

— А другите петима? — Гласът на Ван Нес бе спаднал до почтителен шепот.

— Двама бяха локализирани зад граница. За тях ще се погрижат други… органи. Господин Килбърн е инструктиран да концентрира вниманието си върху останалите трима.

— Кои са те? — осмели се да попита Моли.

Секретаря леко се усмихна, докато разглеждаше еднакво загрижените им, почти идентично изглеждащи лица. След това за миг погледна по-внимателно лицето на онази, която някога можеше да му стане любовница. Ако времето и мястото не бяха направили това изключено. Преди толкова години, че даже не беше сигурен дали тази мисъл наистина е спомен или само фантазия.

— Остава, разбира се, онзи проблем — продължи той, игнорирайки въпроса на Моли. — Проблем, който според мен би следвало да ви безпокои много повече, отколкото пренасянето в отвъдното на бивши приятели.

Моли се вгледа в непроницаемо мъртвите очи на човека пред тях. Той криеше нещо. Беше сигурна в това.

— Предположихме, че сте се погрижили за проблемите — каза тя със сериозен глас. — И когато не се обадихте в продължение на цели три седмици…

— Освен това — прекъсна я Ван Нес, — ако онзи тип разполага с нещо…

— Той може да реши да изчака да наближат изборите, преди да използва онова, с което разполага. А защо не и след изборите. — Старецът се замисли над евентуалната изгода от вариантите.

— Има ли нещо? — Сенаторът изведнъж се напрегна като стегнато навита пружина.

Секретаря продължи да се взира в очите на Ван Нес, но след малко леко поклати глава.

— Нуждаете ли се от нещо? — тихо попита той.

Двамата се спогледаха и се разбраха.

— Не до след конгреса. Приоритетите остават както досега: всичко за стратегията на противника или най-близките му намерения.

— Естествено. — Секретаря върна папката в отделението на количката си. — Междувременно ще ви държим в течение. Нашите очаквания са атмосферата да се разведри много преди изборите.

— Лъже, Джес — отсече Моли с глас, в който нямаше и сянка на съмнение.

Секретаря бегло я погледна, после върна погледа си върху Ван Нес.

— Лъжа ли, сенаторе?

Моли стана и доля бърбън в полупразната си чаша.

— Погледни го — настоя тя, — не усещаш ли миризмата?

Мъжът в инвалидната количка продължаваше втренчено да гледа сенатора.

— Сенаторе?

Ван Нес потри брадичка. Знаеше, че не е най-умният човек на света. Не беше и най-образованият, а най-малко от всичко бе надарен с интуиция. Но знаеше две други неща.

Първо, беше се оженил за най-умната, най-образованата и най-надарената с интуиция жена, която някога бе познавал.

И второ, мъжът пред него бе един от най-изобретателните и неморални хора в… — Подобна констатация не му изглеждаше ни най-малко пресилена. — … в цялата вселена.

Така че отпи от виното и продължи да изчаква.

Старецът в количката не показваше никакви признаци на вълнение.

— Килбърн изобщо не е успял да се придвижи напред в издирването на онзи нежелан свидетел, нали така? — Моли пристъпи напред и се надвеси над стареца. — Питам, така ли е?

— Има ли някакво значение? — проговори накрая той.

— Дали има значение! — За миг изглеждаше, че Моли е готова да го зашлеви. — Имало ли значение?! Единствената ни грижа в момента е да не се изцапаме до ноември и сме в Белия дом, а според него нямало значение, че Джо и Макс могат да се появят в шоуто на Опра!

— Не ми се вярва да се съгласят на това — усмихна се малко странно Секретаря.

— Успокой се, Моли — каза Ван Нес, без да сваля поглед от него. — Той иска да каже, че всеки, който по някакъв начин проникне или се озове в положение да свърже имената ни с… — Кратка пауза. — … за него ще се погрижат? — И той се опита да проникне с поглед в злото сърце на човека пред себе си. — Или бъркам?

Секретаря въздъхна.

— Истината е, че трябваше да се погрижим за тези неща преди години. — Дълга глътка от бутилката, която стискаше с покритата си от старчески петна ръка. — Трябваше да премахнем старите, изгнили, ненадеждни и безполезни брънки от веригата. — Той замълча и се извърна към гневната жена до себе си. — Но станахме жертва на заблуждението, че времето ще реши проблема вместо нас. Ето че сега събитията ни заставят да предприемем нещо сами.

— И какво ще правим с този крадец? Как беше… Пикаро? — Изпуснала пословичния си гняв през вентила, Моли бързо се успокои.

— Той е наш, винаги когато пожелаем, скъпа Моли — успокои я старецът. — И ти ще можеш да го поднесеш на любимите си репортери като символ, олицетворяващ падението на нравите в днешна Америка. — Той се усмихна. — Преди конгреса, разбира се.

— Да го поднеса мъртъв, надявам се.

— Както пожелаеш, ангел мой. — Старецът, който се чувстваше стар дори в тази компания, леко се изкашля. — Имаш ли нещо против да ми донесеш хапчетата от моя помощник. Той е по коридора в стая 208.

Моли се поколеба, но съпругът й кимна. Тя се усмихна с добре отработената си усмивка и потупа стареца по гърба.

— Добре, господин секретар. Веднага се връщам.

В мига, в който вратата се затвори зад нея, Ван Нес се премести близо на дивана до изведнъж съвзелия се екссекретар.

— Лъжец! — Секретаря вдигна въпросително вежди. Ван Нес се засмя: — Наистина ли вярваш, че Килбърн може да натика онзи дух обратно в бутилката? — Насмешката в гласа му беше повече от явна.

— „Умбра“ е единствената нишка — каза Секретаря с искрено съжаление. — Навън няма никой, освен отдавна излезлите в пенсия, който би могъл да разпространява информация. И определено никой в… — Той се подсмихна. — Така че може да бъде само някой от твоите стари…

— Колеги — тутакси додаде Ван Нес.

Секретаря кимна, леко озадачен от избора на думата.

— Значи трябва да е някой от старите ти колеги. Никой друг по никакъв начин не би могъл да навреди на мен, на вас. — Гласът на Секретаря изведнъж бе станал топъл.

Ван Нес кимна.

— Само че винаги има още някой. Сам ти си ме учил да мисля така. — Пауза. — Ами онази телевизионна продуцентка, за която спомена миналия път? После крадеца…

— Въпросите на продуцентката бяха много по-близо до истината, отколкото вярвам, че тя осъзнава — призна с въздишка Секретаря. — Но до момента тя разполага само със случайно избрани парчета от мозайката. И е безкрайно далеч от цялата картина. Според MJ-6 нейният източник пази в тайна по-голямата част от нещата, които са му известни. Може би се надява, че тя ще се досети сама и така ще му спести необходимостта да се подлага на риск да бъде разкрит, ако й даде по-подробна информация.

— Надявам се, че е поставена под наблюдение.

Секретаря се засмя.

— Нали не се опитваш да ме обидиш?

— А как стоят нещата с крадеца?

За пръв път от началото на разговора, старият ветеран от безчет тайни войни стана неуверен.

— Този човек изглежда се е пръкнал в нашия свят от нищото преди десет години. Няма досие, няма минало — единственото, което има за него, е внимателно сглобена архивна информация, която не казва нищо.

— Мислиш, че може да е от тайните служби?

— Направо вони на това, както би се изразило твоето деликатно цвете. — Той взе ръката на сенатора в своята и успокоително я потупа. — Ще го намерим, Джес, обещавам ти.

Ван Нес погледна в очите на стареца и се опита да открие поне там увереността, която отсъстваше в гласа му.

— С какво разполага той? В каква степен може да ни навреди?

— Колко силно бих искал да знам — задави се той от страх и отчаяние.

Ван Нес дълбоко си пое въздух.

— Майкъл, аз съм решен да стана президент. И повярвай ми, убеден съм, че ще бъда добър президент.

— И ние искаме да бъдеш такъв, Джес. — Пауза. — Аз самият особено държа на това. — Той притегли ръцете на по-младия от него мъж до устните си и ги целуна. С леко докосване на напуканите си сухи устни.

„Устни на покойник“, помисли си Джес или по-скоро си припомни усещането. Тяхното минало и настояще бяха толкова тясно преплетени, затънали в блатото на службата в името на обществото и едновременно с това на личната им дистанцираност от тази служба, че биха могли да изиграят този момент във всяка секунда през последните четиридесет години. И дори вече го бяха правили.

А докосването на тези сухи устни винаги му се бе струвало като последна ласка на съсухрен труп. Независимо дали беше по време на идеализма и невинността на младежките му години, или по време на цинизма и грубата реалност на кандидатпрезидентската му кампания.

— Искам да ме държиш в течение — каза Ван Нес с глас, който бе в равна степен уговарящ и прелъстителен.

— Винаги. — Секретаря замлъкна и се запита може би за стотен път дали Ван Нес наистина е най-добрият му избор, но бързо прогони съмненията си.

Каквито и да бяха истинските му чувства към този човек — независимо дали сега или в миналото, което може да бе съществувало или да бе измислено — Ван Нес беше единственият избор. Единственият, който разбираше, който бе видял и който бе взел участие. Единственият, който можеше да продължи изпълнението на Плана, съставен толкова отдавна, че неговата цел сега изглеждаше мъглява и неясна. Но Ван Нес, въпреки всичките си недостатъци, все още виждаше нещата с онази кристална яснота, която старецът вече намираше само в собственото си огледало.

Така че онова, което предстоеше, трябваше да стане от любов, а не по необходимост, защото иначе кристалът можеше да се пръсне и да провали половинвековен труд.

— Винаги, господин президент — усмихна се Секретаря и стисна ръката на сенатора. — Винаги, Джес.

Далеч от тях, някъде в прерията на Канзас, всякакви мисли за власт, амбиции и конспирация биха изглеждали напълно неуместни. Тук бе сърцето на Америка — мястото, където казват каквото мислят и правят каквото са казали.

Или поне така беше написано на големите картони, които трябваше да подскажат правилните думи на един репортер, загубил почва под краката си.

Изправени пред едностайното дъсчено училище, хората от телевизионния екип чакаха въпросния репортер да даде сигнал, че е готов. Мъжът облиза устни, приглади немирния кичур, готов да се развее при най-лекия полъх на вятъра, въздъхна дълбоко няколко пъти и най-сетне кимна.

— Добре. О, господи! — простена изгубилата търпение продуцентка и смени предишния картон със следващ. — Хайде сега да опитаме наведнъж всичко.

— С кадър на вратата ли да започна, Меган, или предпочиташ прозореца? — попита операторът, без да откъсва око от визьора.

Меган Търнър, продуцент на предаване, изследовател, сценарист, режисьор и понякога шофьор на микробус, посочи училището.

— Дай прозореца, изтегли към вратата, а след това панорамна картина наляво, така че Стив Стънинг величествено да влезе в кадър.

— Ясно — каза той. — Започваме.

— Чух всичко — кисело се обади репортерът. — Подобно отношение едва ли ще ме убеди да работя с теб за новото магазинно предаване.

— Обещаваш ли?

Меган се усмихна и застана пред камерата с цифровата клапа.

— Епизод 245А, „По-необикновено от измислица“. Финал, първи дубъл. — Тя удари клапата и бързо се изтегли от кадър, преди репортерът да е започнал.

— Може би никога няма да разберем какво е ставало в това откъснато от света училище. Дали е врата към друг свят? Или място, където ненамерилите покой духове от равнините се събират, за да разкажат поредната история за пионерите на Дивия запад? А може би е екстрасензорен акумулатор, послушно натрупал в себе си психичната енергия на стотиците деца, които е приютявал през последните стотина години? — Той направи пауза, когато операторът го подмина и с равен ход се отправи към вратата, която се отвори като че ли от само себе си. — Или е само къс от нашата история, и още по-точно от всички наши истории, който се бори да оцелее срещу неумолимата експанзия на урбанизацията? Кой знае? Но едно нещо е сигурно… — Нова драматична пауза. — Истината е по-необикновена от измислицата. Люк Келог, от Гранд Джънкшън, Канзас.

Меган изчака още секунда и пристъпи напред.

— И… край. Този път се получи както трябва. Много ви благодаря. Сега да се приготвим за обиколката вътре.

Дребна стара дама в джинси и риза с надпис на гърба „Спасете сградата на училището“, надникна през вратата.

— Аз добре ли бях, госпожице Търнър?

Меган й се усмихна.

— Беше идеална, скъпа. Просто перфектна.

Лицето на жената грейна.

— О, как бих искала един от духовете да се появи сега, докато сте тук. Те обикновено са много по-общителни.

— Ъ-ъ, да. — Меган се озърна с надеждата някой да я отърве от тази симпатична, но побъркана старица. — Люк! — Тя се пресегна и дръпна безцеремонно репортера от огледалото, което си беше нагласил в микробуса. — Госпожо Джонсън, това е Люк Келог.

Жената, която беше над осемдесетте, се изчерви и притеснено се закиска като ученичка.

— О-о, господин Келог! Гледам ви всеки уикенд. Аз съм най-голямата ви почитателка.

Суетен като повечето мъже, той доволно се усмихна:

— Винаги ми е приятно да се запозная с искрен почитател.

— О, бъдете сигурен. Гледала съм всичките ви предавания. Без значения колко са тъпи. Аз съм най-вярната ви публика.

— Мислех, че госпожа Джонсън може да пожелае да ви разходи вътре, преди да сме започнали снимките — подкани Меган и мина между двамата, за да излезе през вратата. Едва се сдържаше да не прихне.

— Но, разбира се — охотно се съгласи репортерът и тръгна към училището заедно със старата дама.

— Нямам търпение да ви представя на духа на стария Хамънд — бъбреше тя. — Той ви обича повече и от мен.

— Много си гадна, да знаеш — ухили се старият оператор на когото веднага всичко бе станало ясно.

Меган весело се засмя заедно с него, отметна нещо в бележника си и се огледа:

— Къде ще снимаме залеза?

Операторът сви рамене и избърса с мека кърпа обектива.

— Където и да е. Това не е „60 минути“, нали?

Меган въздъхна дълбоко и се съгласи.

— Не, не е дори двайсет минути.

После се отдалечи, уж за да провери изгледа от хълма на изток от селцето.

„По-необикновено от измислица“ не само нямаше нищо общо с „60 минути“, но даже изглеждаше неуместно да се споменава името на предшественика на всички магазинни предавания, при условие че си облякъл яке с надпис „По-необикновено“.

Едночасовото документално предаване се бе специализирало в пресъздаването на истории, от които таблоидите се изприщваха. През последните шест месеца Меган бе направила поне няколко филма по една и съща тема: стари училищни сгради, из които бродят духове.

Но спектърът беше доста по-широк: невинни момчета, обладани от демони, групови изнасилвания на кралицата на абитуриентския бал, показания на очевидци, видели йети да отвлича девойки от групата за окуражаване на училищния футболен отбор, с цел да ги направи свои сексуални робини, извънземни пришълци отвели със себе си простовати южняци, за да заселят отново умиращата си планета, заключителни доклади на тайни правителствени програми, имали за цел да бъдат изловени обратно демоните, отскубнали се на свобода при последното изригване на вулкана Сейнт Хелън.

Беше ги снимала наред и без много да подбира, но сериозно, с професионално око.

А през цялото това време бе разпращала трудовата си характеристика (в която не бе включила спецификата на последната си работа) до всички информационни агенции в страната.

Докато търсеше най-ефектното място за снимане на западния хоризонт, така че на преден план да изпъква изгнилата училищна сграда, тя остави мислите си да се отклонят.

С университетска диплома по журналистика, тригодишен стаж като полицейски репортер за голям всекидневник в Средния Запад и други пет, посветени на криминалната хроника в Чикаго, тя беше склонна да повярва, че в телевизията я очаква бърза кариера без сътресения, финалът на която естествено щеше да бъде като директор на вашингтонското бюро за Си Би Ес или Си Ен Ен, или най-малкото втори водещ на „60 минути“. Само че нещата се бяха развили по-различно. Докато по-фотогеничните, по-надарени с красиви лица (изкуствени или естествени) бъбривки ставаха репортери на централни предавания, водещи на шоу програми през уикенда или поне изгряващи на небосклона новинари в големите компании, тя бе останала забравена. Беше установила трудно подобрим рекорд по продължителност като продуцент на второстепенно предаване.

И не само на второстепенно, ами направо най-нископоставеното предаване в цялата схема на телевизионните предавания.

Беше приела предложението за „По-необикновено“, защото бе повярвала, че това е само проверка, преди да бъде допусната в светая светих на новосформираната ТВ мрежа. За да бъде под ръка, когато започне формирането на разните отдели, за да има вече опит и да бъде забелязана като самороден талант, чакащ и заслужаващ признание и награда.

Меган не бе жалила усилия, за да помогне това да се случи.

Без да пести личното си време тя се бе срещала, запознавала, уговаряла, разговаряла и черпила всички висши държавни служители, в компанията на които се бе озовавала. И постепенно си бе създала репутацията на жена, с която може да бъде споделена тайна и която може да опази самоличността на своя източник.

Всъщност последното не се бе оказало чак толкова трудно. В крайна сметка тя бе разполагала с много малко възможности да разкаже своите най-интересни истории, ако бе пожелала да го стори. Най-сериозната от които бяха например късите репортажи за сродното предаване „Из страната“.

След като разбра, че новинарският отдел е окончателно окомплектован, тя се захвана да върши услуги за неговите шефове и често ги предупреждаваше за сензационни новини, пропуснати от другите канали. Не спираше обаче да произвежда истории за духове и призраци, необходими за всички шоу програми на мрежата. Без да престава да създава възможно най-качествената продукция, показвана някога по собственото й лайняно предаване.

И ето че един ден — след всички екзорсизми, засичания на НЛО и ужасии с обезобразяване на невинни говеда — я бяха повикали в офиса на президента на мрежата.

— Меган — каза й бизнес дамата, — смятаме, че тази мрежа се нуждае от магазинно предаване в централно време, което да съперничи на „48 часа“ и „Преразказано минало“ на Ен Би Си. Мислиш ли, че можеш да помогнеш да го реализираме?

Господи, тя едва не се бе разплакала като чу предложението.

А после наистина се разплака, докато слушаше подробностите.

— Искаме това да бъде амбициозно предаване, което да подтиква към размисъл. Бихме могли да го наречем „По-необикновено от измислица“. А защо не „Отвъд необикновеното“? Какво мислиш?

Какво можеше да мисли?

Най-сетне избра подходящо място за страховит кадър към залеза и тръгна обратно в посока на училищната сграда.

Насили се да се убеди, че щом това е най-доброто, което могат да й предложат, тогава тя ще положи всички усилия да експлоатира тази възможност до край. Продължавайки все така с минимален бюджет и персонал от трима души, използвайки стария екип на „По-необикновено от измислица“ и съществуващата кореспондентска мрежа, Меган бавно и методично бе започнала да връща предаването към нов живот. Като приключеха с това училище, имаше за довършване историята за загадъчното блатно чудовище в Луизиана. И тогава, тогава вече щеше да посвети цялото си време на новото предаване.

„Въпроси“ — бе настояла да го нарекат така — беше последният й шанс. Шанс, от който бе твърдо решена да се възползва.

Мрежата може и да искаше голотии, долнопробни секс скандали и налудничави репортажи за хора в екстремни ситуации, но тя щеше да предложи нещо съвсем различно.

Дебютът на „Въпроси“ щеше да удари безмилостно и да разчовърка без колебание някоя от големите мистерии на нашето време. Щеше да направи подробно изследване на съществуващите източници, всяко твърдение щеше да бъде надлежно документирано. Предаването щеше да бръкне дълбоко в черното сърце на корупцията, измамата и премълчаното, които (тя самата щеше да заяви този стремеж в представянето на предаването) „съществуваха в задния ни двор“.

И ето вече няколко седмици тя бе използвала всяка свободна минута, за да преглежда репортажи от старите вестници. Беше се захванала да интервюира всеки, който изглеждаше по един или друг начин свързан със секретни операции (зад които можеха да стоят незаконни далавери), от които се надяваше нещо да изскочи.

Отне й доста време, но най-сетне бе избрала подходящата мистерия, с която да започне новото си предаване.

Първото предаване на „Въпроси“ щеше да фокусира вниманието на зрителя върху загадъчния военен конвой, който изглежда бе поел през Югозападните щати в средата на 50-те.

И да разкаже за серията загадъчни убийства, които бяха очертали маршрута.

Е, може да не беше точно онова, от което мрежата имаше нужда, и може би щяха да й трият сол на главата, когато предаването се излъчеше. Защото — това просто нямаше как да се скрие — тук не ставаше и дума за гротескните дивотии, благодарение на които мрежата процъфтяваше.

Но това не я вълнуваше.

Това щяха да бъдат шейсет минути филм, по време на който тя щеше да демонстрира таланта си пред хора, които можеха да го оценят. Онези малцина заклети поклонници на Кронкайт, Мъроу, Едуардс и Севарейд, които разбираха, че едно куче, обладано от духа на Тед Бънди, не прави новините.

А ако се провалеше… Е, поне щеше да е опитала всичко по достоен за нея начин.

По нейния начин!

Защото тя не беше трофеен водещ — мъж или жена, чието показване пред камерата може да скрие духовната нищета или вътрешната грозота, които масите никога нямаше да зърнат.

И никога нямаше да си прокара път нагоре с креватна гимнастика, макар понякога да се бе запитвала до какъв компромис би стигнала, ако й се отвореше истинска възможност. За зло или за добро това не се бе случило, така че сега се утешаваше, че никога не би поела по пътя на жените, изстреляни към върховете на славата благодарение на сексуалната си акробатика — а не заради способността им да намерят, анализират и създадат (а даже и да прочетат думата) новина.

Тя нямаше да се продаде!

Във всеки случай не изцяло.

Защото демонът трябваше да бъде нахранен.

Меган си представи своя демон, кацнал комфортно на рамото й и забавляващ се да подклажда с бесен шепот някоя покълнала амбиция.

„Той е твой — шепнеше демонът през безсънните нощи, смутени от неистовото търсене на истината в остъклените студия за монтаж. — Ти си по-умна от тях. По-съобразителна. Посегни, опипай го! Погали го. Вслушай се, помириши го, докосни го. Той е там. Твоят момент. И всичко, което трябва да направиш, е… да го вземеш!“

Една отдавна починала майка и един отдавна пръждосал се баща бяха създали жена, психически издръжлива, физически смела и най-вече жадуваща в сърцето си обещанието на демона да се сбъдне. До такава степен вярваща в истината на посланието, че бе готова да зареже всичко останало — лично щастие, приятели, любовници, подобие на нормален живот — само и само това втурване напред да се увенчае с победа. Способна да резюмира смисъла на целия си живот с преследването на онази най-славна, но и така трудна за дефиниране думичка — триумф.

И докато не го постигнеше, всичко друго оставаше на заден план.

Освен „Въпроси“.

За това първо поведение тя и малкият й, но верен екип бяха интервюирали цяла върволица отдавна пенсионирали се шерифи и полицейски началници, имали нещо общо с въпросния тайнствен конвой. Все хора, на които други тайнствени хора бяха наредили да не разследват загадъчните случаи на смърт в техните градове. Няколко от тях й бяха дали имената на очевидци, които на свой ред й бяха разказали за „странни случки“ или среднощни посещения от страна на правителствени служители.

Много неща все още оставаха неясни. Но вече се бяха понатрупали достатъчно доказателства, сочещи, че правителството (оставаше тайна коя точно от неговите служби) е изплатило хиляди под формата на компенсации. Беше купувало ново оборудване на фермери или земевладелци. Беше им продавало държавна земя на цени доста под пазарните. И всичко това срещу тяхното мълчание. Много хора продължаваха да отказват да разговарят на тази тема.

И никой не искаше да говори за най-интересното — случаите на смърт. Колко души, какво е станало с телата и така нататък.

Така че историята бе налице, оставаше да се попълнят празните места в нея.

След подаването на повече от шейсет и пет молби за достъп до секретни документи въз основа на Закона за свобода на информацията, тя вече беше готова да се откаже. Националната служба на архивите, ЦРУ, Пентагона — всички или направо й бяха отказали въпросните сведения, или й бяха дали силно редактирана версия на желаните документи, по които следите от черно мастило на цензорите на практика не бяха оставили нищо интересно за научаване.

Повече от ясно бе, че се е натъкнала на нещо интересно. Само дето не се знаеше какво точно представлява то. И докато не можеше да отговори на този елементарен въпрос, предаването никога нямаше да излезе в ефир.

И тогава някой й се бе обадил.

Мъжки глас, неопределим по възраст и расова принадлежност, й бе казал да провери какво има под крайпътния контейнер за боклук, недалеч от дома й в Лос Анджелис. Въпреки че очакваше някоя тъпа шега, тя все пак бе отишла да провери.

Намери пет умалени ксероксни копия. Изглежда бяха справка за сведение, подготвена от една президентска администрация за следващата. Това трябваше да бъде нишката, която гарантираше съществуването на една стара конспирация, тайната за която се съхраняваше от малцината посветени във всяко правителство. Документът описваше подробно смъртните случаи (общо седем на брой) и загадъчно споменаваше за „нуждата да бъдат опазени на всяка цена Джо Грей и Макс Грей от публични разкрития“. Точно тази необходимост бе довела до смъртта на седмината.

Други източници бяха потвърдили поне стила, ако не съдържанието на документа, носещ гриф „Строго секретно! Само на вниманието на Меджик“. Последващото разследване (на местните вестници от онова време, чрез разговори с пенсионирани военни, които признаваха, че им е било заповядано да очистят от трафик определени кръстовища в определено време, за да осигурят безпрепятственото преминаване на секретен конвой) беше дало на Меган, ако не ясна картина, то поне представа за онова, което се бе случило.

Следващите обаждания на анонимния информатор бяха последвани от предоставянето на още документи, бяха отговорили на някои от въпросите, които не й даваха покой, и бяха поставили нови.

Както и бяха предизвикали любопитна реакция.

Информаторът й я предупреди (и тя се бе убедила), че телефонът й се подслушва. Пощата й също бе започнала странно да се бави и най-вероятно бе подложена на перлюстрация11. Но един неин близък приятел от ФБР — човек на когото повече вярваше, отколкото обичаше — потвърди, че който и да прави това, каквото и да е то, не е от ФБР. И й бе обещал да й се обади, когато научи нещо повече.

А след това бе отказал да отговаря на позвъняванията й.

Но информаторът бе продължил да й се обажда и по-важното — бе продължил да й предоставя скъпоценни документи.

Всичко това допреди три седмици.

Изведнъж, най-неочаквано, всичко бе приключило. Никакви обаждания, никакви документи. Само странно, тревожно мълчание.

Това не я бе отказало, защото тя вече разполагаше с достатъчно материал, за да започне излъчването на историята. Но материалът щеше да се състои само от поставянето на въпроси без отговор. Не по-различно от това, с което се занимаваше в „По-необикновено“.

Много далеч от това, което си бе поставила за цел да направи.

В този момент операторът й махна с ръка:

— Търсят те по телефона.

Тя кимна и посегна за клетъчния телефон в чантата си.

Но операторът поклати глава и посочи към сградата на училището.

— На кого си дала този номер?

Меган сви рамене и влезе. Намери телефона на масата в учителската стая.

— Търнър.

Кратка пауза.

— Липсвах ли ти?

Тя замръзна, познала неизменно приглушения глас на своя информатор.

— Добре ли си? Помислих, че може би…

Гласът я прекъсна:

— Времето ти изтича — напрегнато каза той. — Трябва да действаш по-бързо или… ще намериш бюфета празен.

Меган се огледа. Стаята беше празна.

— Имам нужда от още нещо. Сама не мога да пробия никъде.

— Опитай по-настойчиво.

Тя замълча, мъчейки се да състави набързо списък от въпроси, които трябваше да му зададе.

— Досега документирахме по-голямата част от маршрута на конвоя с изключение на началото и края му. Знам за седемте смъртни случая, описани в документите, както и за други три — доста по на север. Но трябва да свържа всичко това в едно цяло. Нямам нито един отговор на въпрос, започващ със „защо“ — рече тя и затаи дъх в очакване на реакция от другата страна.

Дълго време той не каза нищо.

— Ами ОМ-трафика? Провери ли?

Меган отново въздъхна.

— Натъкнах се на осем споменавания в разсекретени телекси на Отдела за мобилизация, където става дума за Джо или Макс Грей. Но нищо интересно след 1954-а. Никакви подробности кои са те, какво са направили и защо практически всички останали документи, в които се споменават имената им, са засекретени. — Тя спря да си поеме дъх и додаде: — Сигурен ли си, че са били част от конвоя?

— По същество конвоят беше заради тях.

Тя се замисли.

— Живи ли са още?

Никакъв отговор.

— Те ли са предвождали конвоя?

Този път въпросът й предизвика лек смях.

— Интересно предположение.

Тя усети, че информаторът й е в добро настроение. Дали да не продължи в този тон?

— Защо? — поинтересува се небрежно. — Да не са високопоставени членове на чужда делегация? Да не би конвоят да е само туристическа обиколка из американската пустиня?

— Нека кажем — отговори информаторът след дълга пауза, — че са движещата сила на конвоя. В края на краищата, какво е конвой без шофьори?

— Шофьори?! — тихо възкликна тя. Меган вече се бе убедила, че информаторът й е сведущ по всички въпроси, но предпочита да говори завоалирано, вместо да казва нещата направо. Преди да се покрие за толкова дълго, той се бе обаждал, за да й даде нови документи само когато бе стигала до задънена улица. — И тези „шофьори“ били ли са командировани при военните? — Тя отново затаи дъх.

Тайнственият глас често бе прекъсвал разговора, когато му бе поставяла въпросите прекалено директно.

— Побързайте, госпожице Търнър. Остава ви съвсем малко време.

В слушалката се чу сигналът на централата.

Меган я постави обратно на вилката и старателно отбеляза в бележника си всичко, което можа да си спомни. След това побърза да отиде в микробуса.

— Меган, от това ще излезе ли изобщо нещо? — Репортерът изглеждаше обезпокоен. — Тази старица Джонсън е направо откачена.

Меган му махна с ръка да не я занимава, извади клетъчния си телефон и натисна програмиран бутон за автоматично набиране.

— Кажи на Джеймс да организира нещата до масата в учителската. Идвам веднага. — И тя нетърпеливо погледна телефона.

— „Въпроси“. Трейси на телефона.

— Аз съм. Веднага запиши следното.

Тя чу шумолене на хартия по бюрото и след малко отново гласът на младата жена в слушалката.

— Давай.

— Обади се на онзи от Националната служба по архивите. Фред… как му беше фамилията?

— Бъркхард? От Отдел „Съвременна военна история“?

Меган благодари на Бога, че сред помощниците й има поне още един, който гледа сериозно на работата си.

— Същият. Провери с негова помощ какви транспортни единици са били зачислени в Аризона, Ню Мексико и Западен Тексас през 1946-а, 47-а и 48-а. Изрови имената на командващите офицери и списъка на подчинените.

— Но това ще са страшно много имена!

— Имаш ли нещо по-добро в замяна?

Трейси се засмя.

— А ти кога ще се върнеш да помогнеш малко?

— Вдругиден, ако не ме похити някое чудовище от блатата. — Меган замълча за миг, спомняйки си предупреждението за малкото оставащо им време. — Обади се и на онзи професор по журналистика.

— Дето само опява, че срамим професията?

— Същият. Кажи му, че ако наистина иска да промени част от онова, което вижда в ефир, ще трябва да ни изпрати в помощ десетина от неговите студенти, за да обработват обажданията. Нашето предложение е дневни разходи и включване в творческия колектив.

— Божичко, ама ти съвсем сериозно си се хванала с тази работа.

— На телефона ли си още, Трейси? Затварям. — И Меган прекъсна, оставяйки малката слушалка във фургона и изхвърчайки обратно към училищната сграда.

В главата й обаче продължаваше да звучи гласът на информатора, открил я дори тук, в сърцето на студената прерия.

„Побързай… Остава ти съвсем малко време.“

6.

Беше след полунощ, когато кола на северноилинойската компания за таксита бавно навлезе в един застроен само с къщи за средната класа квартал без тротоари на Шемунг, Илинойс. В близост до границата с Уисконсин, това си беше тих, спокоен град с две централни улици. Чист, провинциален, безопасен.

Таксито зави по озелененото с дървета Конкорд авеню и изгаси фаровете. Двата стълба на уличното осветление, разположени в двата края на дългата улица, придаваха някаква призрачност на таксито, което почти безшумно се плъзгаше през сенките.

— Напомня ли ти нещо? — тихо попита шофьорът.

— Да, „Остави го на Бийвър“ — каза пътникът, разглеждайки къщите, които подминаваха.

— Не мисля, че все още сме в Китайския квартал, Тото.

— Вдясно… Онази със зелената ограда.

Шофьорът кимна, изгаси двигателя и остави колата да се придвижи по инерция до бордюра пред къщата, която му бе посочена.

Тя не бе нищо особено — двуетажна постройка, в характерния за Средния запад викториански стил, с гаражна пристройка. Малка овална морава, странично на извитата пътека, отвеждаща до вратата, обградена от безупречно подкастрен бръшлян. Като цяло, гледката беше направо за корицата на „Най-красивите вили“.

Но пътникът не се интересуваше от естетическите й достойнства и предпочиташе да фокусира вниманието си върху парадната врата, прозорците, покритата с плочи пътека, минаваща пред гаража и водеща към задната страна на къщата.

— Какво има отзад?

Шофьорът направи справка с умалено ксероксно копие на карта.

— Тук е показана друга къща и обща стена, разделяща на две задния двор.

— Я да видим…

Две минути по-късно те вече бяха завили по първата пряка и се връщаха в обратна посока, този път по улицата, успоредна на Конкорд авеню, но минаваща зад къщата.

Втората къща беше практически идентична на първата. Разликата бе, че тук боята по оградата се лющеше, моравата бе буренясала, а в центъра й бе забита лениво поклащаща се на лекия вятър табела с надпис „Продава се без посредник“.

— Изглежда добре — каза шофьорът. — Дали да не се установим тук?

Пътникът кимна и слезе от колата.

— Да… лесен достъп до целта. Тихо. Съседите си лягат преди полунощ. Да-а… — застина той, дочул в далечината лай на куче. — Вземи ме след десет минути — рече и невъзмутимо се отправи към входната врата, а таксито потегли в нощта.

Мъжът хвърли поглед на слабо осветения индикатор в ръката си и изучаващо огледа пътеката. Виждаше се къде дъждовните капки са оставили кални следи. Прах и навети листа покриваха малката веранда и това бе доказателство, че тук отдавна не бе стъпвал човешки крак.

Мъжът стъпи на верандата и продължи напред, плъзгайки крака, за да не оставя ясни отпечатъци от обувките си. Дори в сумрака видя, че топката на бравата е покрита с прах.

А индикаторът на сензора не регистрира нищо.

— О, Лайнъс… — прошепна мъжът и се усмихна за пръв път от близо месец. — Някой път правиш нещата толкова лесни.

Но усмивката му веднага бе заменена с обичайното му през последните няколко тежки седмици изражение на болка и умора.

— Благодаря ти — каза той след десет секунди и тихо влезе в къщата.

Жената бе останала без дъх от бързане, но успя все пак да вдигне слушалката на седмото позвъняване, оставяйки едновременно с това пликовете с покупки.

— Да? Ало?

— Луис Маккътчън, ако обичате — помоли младежки глас. Връзката беше лоша.

Жената сне чантата от рамото си и се обърна с лице към дневната.

— Първи, втори или трети?

— Ъ-ъ… — запъна се непознатият от другата страна. — Всъщност търся Луис Маккътчън, който е служил в армията в края на 40-те и началото на 50-те години.

— Е, това трябва да е Луис първи, моят свекър. — Тя погледна към отворената врата на кухнята. Макар там да не се виждаше никой, във въздуха се стелеше плътен, синкав цигарен дим. Тя закри с ръка микрофона. — Татко?

— Какво? — раздразнено се обади някакъв мъж.

— Телефонът.

— Кой е? Какво, по дяволите, искат?

Поклащайки глава на все по-тревожната раздразнителност на стареца, тя каза в слушалката:

— В момента е малко зает. Можете ли да ми кажете за какво става дума?

— Да, разбира се. Аз съм стажант за „УИН Нюз“ — с готовност обясни младежкият глас, сякаш четеше предварително готов текст. — В момента работим над специално предаване за живота през следвоенните години в югозападните щати. Бихме искали да разговаряме с господин Маккътчън относно военната му служба. Може и да направим интервю с него за филма.

— Наистина ли? — Жената се усмихна, мислейки си, че точно от това се нуждае сприхавият старец. Нова публика, на която да разкаже за пореден път измислените си и затъпяващо скучни военни истории. А може би и да спечели някой друг долар. Който в никакъв случай нямаше да им е излишен. — Почакайте така. Ще видя дали мога да го убедя да дойде на телефона.

Тя остави слушалката, взе пликовете и ги занесе в кухнята.

Свекър й стоеше до умивалника и гледаше през прозореца към задния двор.

— Пак има листа — измърмори той, като я усети да влиза. — Това момче никога не си свършва работата както трябва.

— Ще ги съберем, татко — успокоително го докосна тя по рамото. — Не чу ли телефона? Едни хора от телевизията искат да говорят с теб. Те…

— Нищо хубаво не съм видял на проклетата кутия, откакто свалиха от екран „Дим от револвера“ — прекъсна я той.

Но жената не му обърна внимание.

— Интересува ги службата ти в армията. Май искат да те интервюират. Чудесно, нали?

Лицето му остана сърдито, но тя видя, че разкършва рамене, макар и едва доловимо, и се отправя към хола.

— Дано да е телевизионна мрежа. Хора като мен не биха си губили времето с местните тъпанари.

Жената се усмихна.

— Мрежа е, татко — извика тя след него и вдигна слушалката на деривата в кухнята в секундата, в която той взе онази в хола.

— Какво има? — излая старецът в телефона.

— Господин Маккътчън? — боязливо се осведоми гласът от другата страна.

— Ще говорим или какво?

Пауза.

— Ъ-ъ… господин Маккътчън, аз съм стажант в „УИН Нюз“.

— Е?

— Сър… опитваме се да открием командващите офицери на транспортни поделения в Югозапада веднага след войната. Да кажем, от 1946-а до 50-а. И…

— Защо? — прекъсна го старецът.

— Ами… правим специален филм за следвоенния живот в тази част на Америка и…

— Откъде намерихте името ми?

— Ъ-ъ, както ви казах, опитваме се да говорим с хора, служили в армията и… — Внезапна пауза. — Може ли да задържите така за секунда, сър?

— Не повече.

Преди да беше изтекла минута в слушалката се чу женски глас.

Старецът доволно се усмихна. Още една жертва. Последното останало му удоволствие беше да се гаври и вбесява досадниците, опитващи се да въртят телефонна търговия. Върхът беше да ги накара сами да прекъснат разговора. Само през този месец се беше отървал от седем навлеци по този начин.

Всъщност осем, ако включеше в бройката и младия стажант.

— Господин Маккътчън — започна новият глас, — казвам се Меган Търнър. Аз съм продуцент на „Въпроси“ — новото шоу на „Дабълю Ен“. Мога ли да разменя няколко думи с вас? Ако моментът е подходящ.

Маккътчън се усмихна на увереността в гласа на Търнър. Точно както правилно бе разпознал в първия глас подчинен, нищожество, някой, с когото не бе проблем да се справи, така веднага разпозна в интонацията на Търнър нещо много по-достойно. Много по-престижна жертва.

От онези, които носят най-голямо удоволствие.

— Естествено, че не е подходящ — изръмжа той. — Но все пак мога да отделя няколко минути.

Ала тонът му, изглежда, не впечатли Меган.

— Ще ви бъда благодарна, сър — с ведър глас продължи тя. — Нека първо уточним едно-две съществени неща. Бих искала да се убедя, че разговарям с когото трябва, ако ме разбирате…

— Добре.

— Вие сте старши лейтенант Луис Маккътчън, командвал втора транспортна рота към 23-и транспортен полк на 183-и батальон в състава на 9-а мотопехотна дивизия?

— Да — отривисто отговори той. — В продължение на няколко месеца. — Погледът му се замъгли от отприщилите се спомени за младежките му години, за жизнеността и целеустремеността му. С огромно усилие на волята старецът се върна от това място, където напоследък толкова често пребиваваше. Страх го беше, че при някоя от следващите екскурзии няма да намери обратния път. — Но се уволних като майор — бързо допълни той.

— Вие ли бяхте командир на Втора рота през лятото на 1947-а, господин Маккътчън?

Той замълча, но кимна на себе си. След това разбра колко смешно е това и бързо се поправи:

— От май до малко след Хелоуин. През първата или втора седмица на ноември ме прехвърлиха. — Насили се да спре, за да не изпада в по-големи подробности. — На друго място.

Този път паузата се дължеше на Меган.

— Майоре, помните ли един конвой от онзи период, който е минал през Югозапада по маршрут…

Маккътчън се засмя.

— Госпожице, усещам по гласа ви, че сте прекалено млада, за да знаете достатъчно, така че позволете ми да ви осведомя подробно. По онова време не се занимавахме с нищо друго, освен с конвои. Питайте някой, живял тогава край магистрала. Ще ви каже, че трафикът по пътищата беше повече военен, отколкото граждански.

Той седна и дори вдигна крака на масичката, за да бъде удоволствието пълно. Вече беше забравил малката си игричка и с готовност изживяваше отново онези времена, които за себе си смяташе, че са били годините, в които истински е живял.

— Разбирам, майоре. Но мен ме интересува един конкретен конвой. Минал е през Мориарти, Ню Мексико, после Холбрук и Куорцсайт, Аризона, накрая Ландърс, Калифорния. Потеглил е по някое време преди девети юли и е пристигнал до местоназначението си след седемнайсети същия месец.

— Тук има нещо съмнително — тихо измърмори Маккътчън, опитвайки се да си спомни. — Никога не е бил нужен повече от ден, ден и половина, за да се стигне от Ню Мексико до Калифорния. — Той замълча и попита: — Сигурна ли сте в датите?

— Да, майоре. — В гласа й звучеше нескрито разочарование. — Значи не си спомняте точно този конвой?

— Тогава изпращахме по три конвоя седмично. Пренасяхме всичко, като се започне от хора и се свърши със сглобяеми тоалетни. На запад и на изток. — Гласът му заглъхна, защото някакъв далечен спомен обсеби цялото му съзнание.

А някакъв далечен глас му заповяда да не си спомня.

— Ами, благодаря ви все пак, майоре. Вярвам, че както казахте, тогава е имало много конвои.

Маккътчън обаче не я слушаше. Той стана, отиде до близката библиотека и издърпа от полицата стар, пооръфан атлас.

— Преди да ви оставя да си почивате — казваше Меган, — бих искала да ви попитам дали си спомняте имена на други командири на…

— Повторете ми пак онези градове.

— Какво?

Ветеранът седна и разтвори атласа на страницата, на която имаше подробна карта на югозападните щати.

— Градовете? Кои бяха?

— А… Ами, Мориарти, Ню Мексико.

— Така — каза той и откри мястото на картата.

— Холбрук, Аризона.

Той прекара пръст и го намери.

— Хм, чудя се… — прошепна старият войник.

— Извинете?

Но нескритият интерес в гласа й не го развълнува.

— И после Куорцсайт, така ли беше?

— Точно така. А след това Ландърс.

— Аха! — Той трасира маршрута по картата и маркира с молив междинните пунктове, които Меган не беше споменала. След това се облегна и се усмихна щастливо, сякаш бе открил извора на младостта. Образно казано, беше си точно така. — И казвате, отнело им е повече от седмица да прекарат стария „Мурок Експрес“? — Гласът му беше тих, но уверен и някак… тържествуващ.

— Мурок? Какво е Мурок? — Въпреки лошата връзка и факта, че ги разделяше половин Америка, вълнението на Меган бе повече от явно. — Майор Маккътчън?

Но старецът не отговори. Той затвори очи и се усмихна на спомена отпреди половин век.

— Майор Маккътчън?

Въпреки предупредителните сигнали в главата му, погазвайки десетилетията самоналожена дисциплина, той отговори:

— Имате предвид „Операция Грей“, така ли?

В тесния, задушен офис, предоставен от „УИН“ на „Въпроси“ (запълнен до дупка със седем студента, трима служители, назначени на постоянна работа, две копирни машини „Ксерокс“ и Меган), където шумът никога не стихваше, Меган се вкамени.

Единственият звук за нея в момента бе безтелесният глас на стария ветеран, представляващ за студента доброволец просто номер 34 в списък от петдесет имена.

— Там ли сте, госпожице Търнър?

Меган бързо дойде на себе си.

— Да, това е едно от нещата, които биха могли да представляват интерес за нас — отговори тя, опитвайки се думите й да прозвучат спокойно и дори небрежно.

Чу стареца да се засмива от другия край на връзката.

— Дявол да го вземе, това ме върна с доста години назад! — възкликна той оживено. — Винаги съм си мислил, че от онова може да излезе страхотна история. И точно по тази причина си запазих копия на всички документи. — Той пак се засмя. — Честно казано, използвам ги да покривам моята аспидистра12, извинете ме за лошия ми френски. Но винаги съм вярвал, че това е чудесен материал за книга. Всичко е налице — интрига, мистериозни събития, трупове. Е, няма секс, но според мен… — Гласът му заглъхна. — Разбира се, те никога няма да ми позволят да я напиша.

Меган го слушаше и трескаво оглеждаше стаичката. Видя, че Трейси разговаря с един от помощниците им. В продължение на близо минута се опита да привлече вниманието й. Но през цялото това време слушаше Маккътчън да разказва как това било „една от най-невероятните истории, на която никой никога не би повярвал“. Накрая запрати по Трейси бележника си и я удари по гърба.

— Ей!

Меган й махна да дойде и едновременно каза в слушалката:

— Ъ-ъ, майор Маккътчън, може ли да ви помоля да изчакате минутка само? Веднага се връщам.

— Дявол да го вземе — размишляваше ветеранът на глас в другия край. — Дали все още пазя всички тези документи в гаража?

— Ало? Ало? Майоре? — Никой не й отговори, но тя чуваше някакво движение и особен шум. — Майор Маккътчън? Ах, да му… — Тя подаде слушалката на един от доброволците. — Продължавай да слушаш. Ако чуеш глас, искам да го заговориш, за да не прекъсне. — После се обърна към Трейси.

— Къде е най-близкото ни бюро до… — Тя направи справка със списъка: — Шемунг, Илинойс?

— Нямам ни най-малка представа — объркано призна Трейси. — Какво става?

Но преди да може да й отговори, доброволецът тикна слушалката обратно в ръцете на Меган.

— Жената…

Меган я сграбчи.

— Ало?

— Много съжалявам — каза женският глас, — но той си е такъв. Включва и изключва, когато му хрумне. Разсейва се. В един момент може да си спомни събития отпреди десетилетия, в следващия не се сеща как е името на внука му, а той е кръстен на него. — Лек, притеснен смях.

— Мога ли пак да говоря с него?

— Ами той се затътри към гаража. Там е неговото царство. Свикнали сме да не го безпокоим, когато е такъв. Държим го под око, докато… не дойде на себе си, ако ме разбирате какво искам да кажа. — Къса пауза. — Но мога да го помоля да ви звънне по-късно.

Меган надраска в горното поле на списъка бележка за Маккътчън. Думите бяха загадъчни: „Приготви ми екип за там! Твърди, че имал доказателства!“.

Помощничката й изхвръкна от офиса на бегом.

— Ъ-ъ, съжалявам, но не разбрах името ви? — попита Меган с възможно най-приятелски глас.

— Бети Маккътчън. Аз съм снаха му.

— Бети, приятно ми е да се запознаем. Аз съм Мег Търнър, продуцент за „УПН Нюз“. Майорът подхвърли, че може би още пазел някакви стари документи, които биха могли да ни бъдат от полза. Надявам се, че когато ми го каза, е… как да се изразя… че беше на себе си?

— О, това ли — засмя се жената. — Божичко, няма страшно. Този човек е маниак на тема архиви. Когато се пренесе при нас, наложи се да намерим отнякъде достатъчно количество от онези картонени кутии за съхраняване на документи. Защото той донесе със себе си… не мога да ви опиша… буквално сандъци с хартия. Имаше дори цели калъфки за възглавници, натъпкани с тях. Не знам дали ми вярвате. Синът ми, Луис трети, преди няколко години му помогна да подреди най-сетне всичко. — Жената замълча и Меган с ужас си помисли, че връзката се е разпаднала. Но след секунда гласът й пак прозвуча: — Винаги съм смятала, че татко трябва да напише книга. Разбирате ли, в армейска документация, събирана в течение на цели двайсет години, не може да няма нещо интересно.

Меган кимаше на себе си, слушайки разказа.

— Сигурна съм, че е така. Проблемът е, че…

— Работата е там — продължи жената, — че след като един ден той отказа да получава специалната добавка към пенсията, която му даваха, изведнъж се озова в затруднено материално положение. Всъщност това май се отнася за цялото семейство…

— Разбирам — каза Меган, която веднага схвана накъде клони жената.

— Ако се окаже, че тези негови документи ви интересуват и могат да ви бъдат полезни, дали няма да се намери начин… Дали те не биха стрували нещо? Разберете ме, аз мисля само за него.

Меган знаеше, че „УИН“ никога не плаща за информация. Тук не ставаше дума за журналистическа принципност, не — екипът на „По-необикновено от измислица“ не хранеше никакви илюзии по този въпрос. Просто бяха евтина работна ръка. Целият новинарски отдел висеше на прогнила финансова нишка, готова всеки миг да се скъса.

Но Меган разбираше притесненията на жената, с която разговаряше.

— Възможно е — каза тя след дълга пауза, по време на която се опита да си спомни какъв точно бе последният баланс в банковата й сметка. Искаше снахата да бъде на нейна страна. — Възможно е, в зависимост от това, каква ценност представляват документите, разбира се.

— О… естествено.

— Нека направим така: аз ще ви свържа с една от моите помощнички, казва се Бети, която ще ви зададе някои въпроси. Допълнителна информация, нали разбирате?

Тя подаде слушалката на една от студентките и я инструктира първо да разбере къде точно се намира къщата на семейство Маккътчън, а след това да прехвърли разговора в нейния офис.

В този миг дотича Трейси.

— Бюра в Мадисън, Уисконсин, и в Рокфорд, Илинойс. Горе-долу на едно и също разстояние от Шемунг.

Меган се замисли за секунда.

— Избираме Рокфорд. Вече използвахме техен екип за епизода с духовете в старата ферма миналата година. Искам резервация за следващия полет от международното летище в Ел Ей и нека някой от районното студио там ме посрещне на летището. — Последните думи изрече на път за офиса си. Трейси я следваше. — Свържи се със завеждащия новинарските емисии там. — Тя спря на прага: — Как се казваше техния канал?

Трейси направи гримаса.

— Няма да повярваш, но „УИНК“13.

Меган учудено повдигна вежди, но продължи с инструкциите:

— Обади се на завеждащия в „УИНК-ТВ“ и го накарай да научи всичко възможно за нашия майор Маккътчън. Абсолютно всичко, но без да разберат нито той, нито семейството му.

Трейси си записваше.

— Нали се сещаш, че те ще искат да им поемем разноските за всичко това — напомни тя.

Меган сви рамене и провери съдържанието на винаги готовата си пътна чанта, която държеше в офиса.

— Обещай им каквото поискат. После ще се оправим. — Телефонът иззвъня и тя седна на бюрото си: — Сега изчезвай оттук и гледай да уредиш полета. — После взе слушалката: — Бети? Аз съм. Нека сега ти обясня какво точно ни интересува.

Луксозната кола плавно се носеше в късния следобед. Леко заръмя и шофьорът предвидливо намали, знаейки каква опасност представляват в подобно време разлетите по пътя петна масло. Той фиксира скоростта на сто километра в час и в същия момент клетъчният телефон до него тихо иззвъня.

— Клайн. — Пауза. — Веднага. — И подаде телефона на човека на задната седалка. — За вас, господин Килбърн.

Килбърн въздъхна, остави настрана кръстословицата, която решаваше, и взе слушалката.

— Килбърн… да… напълно съзнавам… Естествено… И кога… — Дълга пауза. — Разбирам. — После прекъсна връзката и подаде обратно сгъваемата слушалка на шофьора. — Пол?

— Да, сър?

— Кога според теб ще пристигнем в Шемунг?

Шофьорът направи справка с часовника си.

— След около час и половина. Приблизително.

— Нека бъде по-скоро, ако обичаш.

Шофьорът кимна и плавно ускори на сто и двайсет километра в час.

Нощният полет до Чикаго, а след това прекачването за кратко на машина с турбовитлов двигател, който се оказа по-стар даже и от демодирания самолет, с който беше летяла, измъчиха Меган до такава степен, че краката й се подкосяваха, когато най-сетне кацна на летището в Рокфорд. Настроението й ни най-малко не се подобри от отсъствието на посрещач от „УИНК“. Десет минути по-късно — благодарение на двете гневни обаждания по телефона — водещият на нощната програма вече товареше пътната й чанта в багажника на колата си.

— Господи, колко съжалявам — изрече с внимателно модулирания си глас мъжът, чиято прическа изглеждаше като навеки застинала пластмасова отливка, — но цяла нощ не сме мигнали.

— „Не сме“? — въпросително повдигна вежди Меган.

— Директорът на новините, аз, двама от репортерите ни и други двама сътрудници на хонорар.

Меган беше впечатлена от усилието, което тези хора със скромните си възможности се опитваха да положат.

— Оценявам труда ви.

Мъжът сви рамене:

— След допълнителното финансиране за използването на нощния сателитен канал за връзка, всички ние с удоволствие оставаме през нощта. — Той се насочи към изхода на паркинга и й се усмихна.

Меган неспокойно му се усмихна в отговор. И се зарече да поздрави Трейси за изобретателността… преди да й откъсне главата.

— Какво научихте?

Мъжът спря на светофара и й подаде папка с ксерографирани вестникарски изрезки. Меган ахна, като видя дебелината на папката.

— Искам да чуя основното.

Водещият кимна с разбиране на изненадата й.

— Казах, че наехме двама външни помощника. Те седяха в библиотеката цял следобед и останаха три часа след края на работното време, за да съберат всичко това. За наше щастие завеждащият библиотеката върти свое предаване всяка неделя следобед. — Той замълча при липсата на реакция от страна на дамата, която му бяха описали като „нереализирала се медийна звезда, която би могла да ни бъде от полза“. Ако успееха да угодят на капризите й… И докато директорът на новинарския екип едва ли не с лъстив поглед се любуваше на новата система за сателитна връзка, водещият имаше съвсем друга картина пред очите си: новинарски магазинни предавания и то не какви да е, а излъчвани по Мрежата, и маса кореспонденти на разположение… — Началото като че ли е през 1945-а — продължи той след кратко замисляне. Ентусиазмът в перфектно модулираният му глас изглеждаше напълно искрен. — Маккътчън е роден и израсъл тук. Постъпил в армията през 44-а, благодарение на програмата за издръжка на студенти и ученици срещу последваща служба. Откомандирован като младши лейтенант към корпуса за обработка на емигранти в Германия в края на войната. За мен „обработка“ просто означава транспортиране на бездомни от един лагер в друг. — Той спря на поредното кръстовище. — Направо в студиото ли отиваме, или искате първо да се отбием в хотела?

— Студиото — късо отговори Меган, която не бе спряла да прелиства хронологично подредените вестникарски изрезки.

Водещият кимна и зави.

— След войната Маккътчън си идвал два пъти. Първият път, по повод военния парад в чест на ветераните от Шемунг. Вторият — когато починал баща му… Доколкото успяхме да научим, имал е три назначения след войната. Първото като тиловак във Форт Стюарт, Джорджия. След това като старши лейтенант и командир на транспортна рота в Ню Мексико. — Изведнъж професионалният му тон изчезна, сменен от явно объркване: — След това става малко особено. В мига, в който се прибрал, бил отзован от транспорта.

— Чух това. И?

— Ами… през следващите седем години не намерихме нищо за него. Тогава… говоря за изрезката, в която има пасаж, повдигнат в розово — каза той и кимна към папката.

Меган издърпа листа и се зачете.

Меган прескочи останалата част от статията. В нея се изброяваха присъствалите кинозвезди, голф играчи и други знаменитости.

— Какво е това поделение към Обединеното командване?

Водещият отби на паркинга и спря зад пепелявосивия блок, където се помещаваше студиото.

— Точно това е странната част, за която споменах — каза той и изгаси двигателя. — Разполагаме със стара биография на майора. Изпратена ни е преди време, може би от снаха му, с идеята старият джентълмен да бъде привлечен като коментатор в ефир по време на войната в Залива. Според този документ Маккътчън е служил в Гренландия от края на 1947-а до уволняването си през 1974-а.

— Някой да е проверявал несъответствието?

Мъжът поклати глава.

— Излишни главоболия — обясни той, докато слизаха. — По време на войната в Залива, този човек е бил вече близо двайсет години в пенсия. А и ние изобщо не сме обсъждали варианта да го привлечем. На всичкото отгоре, за него се говори, че май не е с всичкия си. — Той кимна към непрелистената част от папката. — Това, другото, е за членовете на неговото семейство.

След кратка обиколка на студиото и напълно излишното запознаване с „екипа“, събрал материала, Меган се усамоти в заседателната зала с директора на новините и водещия.

Беше изненадана от експедитивността, с която изработиха план за действие.

Тя трябваше да тръгне в ранния следобед със снимачен екип и водещия от Шемунг, след като приключеше с прегледа на резултатите от местното проучване и най-вече с допълнителния материал, получен от групата от Ел Ей. Освен това, трябваше да се обади на Бети Маккътчън, за да получи потвърждение, че майорът си е у дома.

И е с всичкия си.

Идеята беше, докато водещият и снимачният екип си вършат работата по събиране на сведения и снимане на шемунгските забележителности, тя да проведе разговор за запознаване с ветерана. И ако се окаже, че човекът или документите му дават надежда за нещо по-съществено, чак тогава да повика останалите за заснемане на основното интервю, което вече със сигурност ще се излъчи.

Задача, а защо не повишение, което мъжът с пластмасовата коса бе повече от навит да прегърне ентусиазирано.

Беше обяд, когато излязоха от студиото и поеха с колата на „УИНК“ към северната част на щата, от която ги делеше близо час и половина път…

— „Сив“ от пункт три.

— „Син“ при „Алфа“.

— Имаше раздвижване при „Едно“. Телевизионна кола.

— Ясно, „Сив“, продължавай.

— До всички екипи от „Първи“. Познава ли някой жената, която току-що излезе?

— Не от „Втори“.

— Не от „Трети“.

— Не от „Четвърти“. Но мъжът, който влиза обратно, чете новините в шест и единайсет в Рокфорд.

Тишина, заредена с напрежение.

— До всички от шефа. Имайте предвид, че жената може да се окаже обекта с кодово наименование „Странник едно“. Очаквайте заповеди.

— „Сив“?

— „Сив“ от трети.

— „Син“ при „Алфа“. „Черен“ да се връща при „Алфа“. Очаквано време на пристигане след една минута. Препоръчваме да внимавате за присъствието на недружелюбно настроени лица в околността.

— Извинявам се за лошата новина, „Син“, но улицата гъмжи от такива.

Пътят от мотела до празната къща бе по-малко от десет минути. Но те се сториха на Грег като часове.

През последния месец обстоятелствата се бяха завъртали все така, че не му достигаше или ден, или долар, за да намери отговори на въпросите, които го вълнуваха. Знаеше старата поговорка, че нищо хубаво не става лесно, но му бе омръзнало цял месец наред да се убеждава в правотата й.

Първата седмица след сблъсъка със Студения бе преминала в игра на криеница с полицията. Всъщност не само с полицията, ами и с някои други формирования, действащи по Западното крайбрежие. Оказа се, че снимката му е публикувана във всички вестници на Кери, беше показана в предавания за борба с престъпността и изглежда бе раздадена на всички патрулиращи полицаи в страната без изключение.

След това дойде ред на атаките.

Които и да бяха онези, за които Студения работеше, едно нещо трябваше да им се признае без колебание — тя бяха брутално ефикасни в действията си. По някакъв начин бяха успели да засекат бягащите крадци три пъти през първите десетина дни. Само благодарение на късмета си — а той бе поставен на сериозно изпитание — Грег, Фос и Део (който вече бе на пълен работен ден срещу десет хиляди месечно) бяха успели да се измъкнат от подпалените мотелски стаи, бяха се изплъзнали на преследващите ги коли и по чудо се бяха спасили, без да бъдат ранени, след обстрела през нощта. Важното бе, че се бяха измъкнали. На десетия ден след като всичко това бе започнало, пътуваха с ферибот за Ванкувър, Британска Колумбия, а три дни по-късно бяха намерили убежище в усамотено бунгало, забутано в пустошта.

За първи път имаха възможност спокойно да си отдъхнат, да отпочинат и да анализират случилото се.

Използвайки свои познати, за да се добере по заобиколен начин до своя адвокат, Грег най-сетне научи за експлозията в къщата си и установи, че телефоните на повечето му приятели се подслушват, а домовете им са поставени под активно наблюдение. Разбра се и че макар той и Фос да бяха включени в списъка на най-издирваните престъпници, Део все още не бе идентифициран.

В края на третата седмица шофьорът бе освободен с пълна месечна заплата. Грег се бе уверил, че Део е в безопасност. И знаеше, че не е от онези, които ще ги предадат на полицията, ако му бъде оказан натиск да сътрудничи. Чувстваше, че може да разчита на стриктния му професионализъм, както и на общото им минало.

Въпреки това, след неговото заминаване Грег и Фос още два пъти бяха сменяли местопребиваването си.

Следващите няколко дни бяха спокойни. Нищо особено не се случи и това им даде възможност да възвърнат психичното си равновесие. Фос продължи да издирва в Интернет документи, имащи отношение към „Меджик“. За целта, по известни само нему начини, разбиваше защитата на различни бази данни и получаваше неограничен достъп до тяхното съдържание. Грег успя без затруднения да организира изтеглянето на средства от няколко от офшорните си сметки.

Ограничавайки контактите си с цивилизацията до няколко пътувания до Ред Диър за храна и до Калгари, за да бъдат удовлетворени по-особените нужди на Фос, те можеха да живеят в безопасност неограничено дълго.

Но кошмарите им продължаваха.

Грег често сънуваше, че броди из улиците на някакъв европейски град. Озоваваше се заобиколен от безлики мъже с гласове като този на Студения. Наблюдаваше се отстрани да отваря врати, да блокира алармени системи и с това да помага на безликите да убиват по-лесно и по-ефикасно. Наблюдаваше ги как вършат жестоките си дела. Безпомощно присъстваше (а може би им помагаше с безучастието си) на струпването на телата едно върху друго на купчина достатъчно висока, за да скрие слънцето.

Това сякаш му помагаше да се скрие от обвинителния поглед на Бог.

И тогава се събуждаше, плувнал в пот, не от друго, а от възобновения кошмар.

В такива моменти излизаше да бяга.

Часове наред, докато Фос работеше на компютъра в търсене на внимателно и професионално скрити отговори, той тичаше. Тичаше и се мъчеше да убеди сам себе си, че е избягал от своето минало. Казваше си, че е престанал и повече не желае да участва в онези отвратителни игри, удобно маскирани като необходими в името на патриотизма, лоялността и дълга.

Помнеше, че в известна степен доброволно се бе оставил да бъде въвлечен и да стане част от тяхната система. С непростима наивност бе повярвал, че като се внедри в системата, ще има възможност да я победи. Окончателно и безвъзвратно. Че ще получи шанс да се слее до пълна незабележимост с онази бюрокрация, която бе негов стар враг. И ще се почувства в безопасност в лагера на противника.

Каква грешка!

Беше допускал, че щом се е присъединил доброволно (макар и донякъде неохотно), ще може и безпрепятствено да си тръгне.

Беше взел нелекото решение и останалото се бе оказало просто.

Беше се постарал природната му дарба да бъде забелязана и се бе оставил да бъде вербуван на двайсет и три годишна възраст в един парижки затвор.

А след това бе използвал всичко, на което го бяха обучили. В продължение на цели осемнайсет месеца бе лъгал (както го бяха учили), сътрудничил (по начина, по който се бяха договорили) и крал (прилагайки на практика уникалното си умение, което сякаш винаги бе притежавал). А един тих зимен ден бе извършил върховния обир.

Беше заличил самоличността си и бе премахнал всяка следа, водеща към него — снимка, досие или упоменаване. И с лекота бе възприел новата грижливо подготвена самоличност, за да изчезне буквално в небитието.

И да се изтръгне на свобода.

Ако можеше да се нарече така животът в тристайното бунгало сред горите на границата на цивилизацията в Канада.

Сякаш усетил терзанията на стария си приятел, Фос неочаквано обяви, че компютърното търсене е приключило.

Грег видя, че наближава жилищния квартал и намали скоростта. Искаше да хвърли поглед отдалеч върху фасадата на къщата на Маккътчън. Зави по „Конкорд“, нахлупил ниско над слънчевите си очила бейзболната шапка на „Чикаго Беърс“. Беше с доста променена външност благодарение на брадата, която си бе пуснал.

Регистрира организираното наблюдение веднага.

Четири коли, всяка с по двама-трима души. Едната уж повредена и с вдигнат капак на двигателя, а втората спряла наблизо под претекст, че оказва помощ. Микробус на кабелна телевизия с трима, подпрени на него. Пикап с някакви „градинари“ на задната седалка, обядващи с хамбургери.

Всичко това пред погледа на Део, седящ в такси от другата страна на кръстовището и наблюдаващ обстановката с бинокъл. Когато Грег спря на светофара, дал мигач, за да завие, той му кимна.

Проучванията на Фос бяха разкрили, че всеки от мъжете, получавали пенсии, изпрани през проект „Умбра“, се бяха уволнили на датата, от която тези пенсии бяха започнали да текат. В по-голямата си част, военните им досиета изглеждаха напълно редовни и не правещи впечатление с нищо. С едно изключение.

Всеки от тях бе изслужил поне двайсетина години от над трийсетгодишната си кариера в поделение, съществувало само на хартия. Това бяха поделения, надлежно вписани в организационните схеми на правителството с личен състав, фигуриращ в различните справки, но от друга страна, поделения, които не бяха получили нито една радиограма, писмена заповед и без оклад за храна — изобщо поделения, забравени от Пентагона през всичките тези не малко на брой години.

И още нещо.

Прониквайки в базата данни на армейския личен състав, поддържана и съхранявана в Сейнт Луис, Фос бе извлякъл от нея снимки на всичките деветнайсетима мъже. Те бяха регистрирани като личен състав на поделение, чийто код бе само с единица по-малък от телексния номер на друго поделение, и с удивление бе различил сред тях лицето на младия Джек Кери.

Под името капитан Лейн П. Килгалан.

Всички инстинкти на Грег крещяха да се откаже и да се опита да създаде някакво подобие на живот за себе си в Канада или защо не сред циганската общност на Европа. И да стои колкото може по-надалеч от цялата тази история.

Но нещо друго, скрито дълбоко в него, го тласкаше напред. Беше като смъдяща рана, изискваща някаква незабавна реакция.

Можеше да открадне от когото пожелае (и често го бе правил). Нямаше морални задръжки и почти не правеше разлика между богати и не толкова богати жертви. Щом имаха каквото той искаше и ако не бяха достатъчно добри, за да го опазят за себе си, то…

Моралът изобщо не можеше да бъде съображение.

Не, нещата стояха далеч по-просто.

И едновременно с това много по-сложно.

Целият му живот (а понякога му се струваше, че е живял няколко напълно различни живота) бе преминал във внимателно, добре организирано лишаване. Живот практически без детство, живот, преминал в крайните квартали, живот, протекъл в работа из Европа за хора от категорията на Студения.

Но през последните години ситуацията бе започнала да се променя.

Причината може би бе във възрастта. Ако погледнеше напред в бъдещето, нямаше как да не признае поне пред себе си, че, да кажем, шейсетгодишните крадци са рядкост. А освен това, започнал бе да изпитва нужда, да чувства необходимост да научи нещо за себе си. Като например, кой е той.

Или по-скоро какъв би могъл да бъде, ако не бяха фаталните случайности като раждане, живот и смърт, определили съдбата му досега.

Но по някакъв необясним начин знаеше (а може би мислеше или се молеше за това), че зад този последен инцидент, този водовъртеж, в центъра на който бе захвърлен (при това буквално на прага на онази мрачна улица, оказала се по прищявка на съдбата негова люлка) се крие някаква скрита цел. Че има някакъв замисъл, че предлага някакъв път, по който да поеме.

И именно заради това, точно за да заглуши гласовете от тъмното, той беше склонен да извърви част от този път — път, подготвен за него от Студения.

Но зад всичко се криеше и още една причина: нещо толкова дълбоко инстинктивно за роден крадец като него, че той може би даже не го осъзнаваше.

Нито като малко дете, захвърлено в ада на кошмарни тайни операции, лъжи и манипулации, за да измами предначертанието на съдбата, а още по-малко като крадец с такова умение, упоритост, интелект и воля, че никой не смееше да му излезе на пътя, Грег никога не се бе оказвал жертва.

И нямаше никакво намерение да играе тази роля сега.

Даже ако подобно решение се окажеше най-голямата му грешка.

Два дни по-късно Део ги посрещна на летището в Демойн и те започнаха издирванията.

Маккътчън бе петата им спирка по пътя.

Мелвин Роджърс се оказа умрял по време на сън, когато кранът на газовата му печка се повредил.

Томас Уебстър бе починал от сърдечен удар.

Джеймс Кениън бе излязъл от работа и три дни по-късно го бяха намерили застрелян в колата му. Полицията бе предположила, че е станал жертва на провалил се опит за кражба на кола.

Лионард Блайт просто бе изчезнал безследно по време на полет с частния си самолет. Предполагаше се, че е загинал.

И всяко едно от тези фатални събития бе станало малко преди или в седмиците след убийството на Джек Кери.

Грег бе започнал да губи надежда, че ще намерят жив човек от списъка, с който разполагаха.

Докато не бяха дошли в Шемунг, Илинойс.

Планът му бе прост, всъщност той би бил все същия, независимо дали щяха да намерят Маккътчън жив, или мъртъв.

Щеше да подходи към дома му по същия начин, по който провеждаше подготовката преди удар. Фос, Део и той щяха да огледат квартала и щяха да направят схема на движенията на обитателите на дома. Щяха да научат каквото могат за поведението на полицията в този район. Щяха да проверят как се отзовава тя на телефонни повиквания. Щяха да се огледат дали тук има частни патрули на охранителни компании. И едва тогава щяха да ударят, т.е. да проникнат в набелязания дом и да потърсят в него отговор на въпросите, които така живо го вълнуваха.

Грег вече го бе правил четири пъти, но при всяко влизане в домовете на четиримата покойници беше намирал само празни сейфове, разбити бюра, съборени кантонерки, старателно изтрити компютърни дискове и изтърбушени метални шкафове за документи.

Маккътчън им се бе видял като дар свише. Най-вече заради това, че беше още жив. А изоставеният дом наблизо бе като сметанов крем върху торта.

Настаниха Фос в него със задачата да поддържа комуникациите и да не изпуска от поглед задната част на къщата на Маккътчън през оградата. Ако някой го откриеше, той трябваше да изиграе ролята на бездомник, намерил топло местенце, където да се подслони. Но подобна опасност за щастие бе почти изключена. Бърза справка с помощта на компютъра бе разкрила, че собственикът живее във Флорида и че тук от година не бе идвал никой друг, освен него.

Део и Грег минаваха на смени с таксито по улицата пред къщата на семейство Маккътчън и внимателно записваха в дневник всички влизащи и излизащи. И това продължаваше вече три денонощия.

Ако всичко вървеше по план, Грег смяташе да проникне там тази или следващата нощ.

И тогава бе позвънил Фос.

Пристигането на хора от телевизията, независимо дали това беше, или не беше част от по-голяма конспирация, представляваше ясна индикация, че нещо става. Нещо, намерило заплашително потвърждение в неочакваната поява на „недоброжелатели“, както Део ги бе нарекъл.

Мъжете без лица от сънищата на Грег и от кошмарната реалност.

Той се опитваше да успокои страховете си, когато взе завоя и сви по улицата към изоставения дом.

И замръзна.

Защото зад тъмното стъкло на спрялата лимузина видя Студения бързо да говори по клетъчния си телефон.

— Това е непредвидено усложнение — казваше в този момент Килбърн. — Опитвам да се изразя максимално сдържано. — Той внимателно разгледа снимката на Меган, изпълзяваща от процепа на факса в колата.

— Информирахме ви, че тя е установила контакт с Умбра-14.

— И забравихте да ми съобщите, че е на път за тук — ядно процеди Килбърн и подметна малко хапче в устата си.

— Пропуск — съгласи се гласът от другата страна след кратък размисъл. — Но удивително попадение. Сега поне най-после знаем откъде е получавала всичката тази информация.

— Дали? — засмя се горчиво Килбърн. — Ще видим.

— Как ще подходите с оглед на последните… — Дълга пауза. — … усложнения?

— Именно по този повод се обаждам. — Килбърн хвърли поглед навън към колите на своя екип. — Тук е малко след три часът. Посред бял ден на доста оживена улица. Не бих казал, че е идеалната обстановка за изпълнение на онова, което имаме да вършим.

— Тогава изчакайте нощта — раздразнено отговори гласът.

Килбърн сви рамене.

— Точно подобно бездействие може да ни компрометира окончателно, ако Умбра-14 е информаторът. Защото продуцентката ще има достатъчно време, за да научи достатъчно и с това да обезсмисли всякаква профилактика от наша страна.

Нова пауза в слушалката.

— Ами в такъв случай направете го сега — каза накрая той.

— Така стигаме до другия проблем — безизразно продължи Килбърн. — Продуцентката беше оставена тук от новинарски екип, наброяващ трима. Един от тях несъмнено ще се върне, за да я вземе. При всички положения враждебни действия, насочени срещу човек от медиите, разследващ не кой да е, а нас самите, ще доведе точно до разкритията, които искаме да избегнем. Разбирате ли сега проблема?

— Какво предлагате?

Килбърн пое бутилката вода, предложена му от шофьора.

— Очаквах, че този път, по изключение, ще пожелаете да вземете решение лично.

— Ще ви се обадя — отсече гласът.

Разговорът бе прекъснат.

Килбърн остави слушалката и отпи глътка студена вода.

Беше изморен. Направо береше душа. Усмихна се на тази мисъл.

Щом не бе угаснала след всичко случило се през последните три седмици, душата му определено щеше да издържи — той бе сигурен в това.

Щом бе преживял убиването на приятели, щеше да преживее всичко.

След три дни, прекарани в компанията на Джо и Макс в зареждане с нови сили и целеустременост, той трябваше да довърши започнатото.

От деветнайсетте члена на „Умбра“ шестнайсет вече бяха мъртви. Дванайсет мъже и четири жени, всеки от които можеше да бъде информаторът, опитващ се да компрометира целия замисъл за опазване на тайната.

От друга страна, всеки или всички можеха да бъдат напълно невинни и следователно пожертвани от съображения за сигурност.

Оставаха Килбърн, Маккътчън и още един.

Недосегаемият. Човекът — Килбърн вече бе сигурен в това — заради който се налагаше цялата тази операция.

Сега бе дошъл редът на Маккътчън. Симпатяга, доколкото си спомняше Килбърн. Уникален екземпляр от целия екип на „Умбра“ — човек със съвест и вяра в каузата. Две неща, чиято борба в крайна сметка бе разстроила крехката му психика и го бе оставила безпомощен, тресящ се старец, сенилна загадка, мъчеща се да си спомни едно несъществуващо минало, за да надвие болката от истинското.

Човек, готов да бъде убит като стар кон, изморен да трепва при всяко ново изсвирване на тръбата, с единствената мисъл да бъде освободен от бремето на живота, както Килбърн бе убеден, че щеше да се случи и с него самия. Но не преди босовете да са се уверили, че мръсната работа е свършена. Че фъшкиите са изринати и натрупани на купчинки, както бе видял в обора на крадеца.

Крадецът…

Жив ли бе той, или мъртъв? Бяха ли успели босовете да се доберат най-сетне до него и да го смажат с неустоимата си мощ? Или им се бе изплъзнал, така както бе провалил всички досегашни усилия на Килбърн да го залови?

Искаше му се да вярва, че е така. Това сигурно се дължеше на все още живото му романтично чувство.

Не.

Това беше лъжа.

Искаше му се младият крадец да се спаси, така че след възстановяване на реда и обезпечаване на сигурността на Джо и Макс за поне още едно поколение напред, да може да се срещне с него, да се докосне още веднъж до младежката му невъзмутимост и да почувства, че има някой неподвластен на хората в костюми.

Съзнаваше, че това е само едно егоистично желание на човек, заблуждавал се някога, че е независим, със свободна воля и чист поглед в очите.

Вдигна телефона на първото остро позвъняване.

— Килбърн.

— Моля, действайте веднага. Ще се погрижим за усложненията оттук. — Щракване в слушалката показа, че разговорът е прекъснат.

Килбърн пое дълбоко въздух, захвърли слушалката на седалката, сякаш искаше да се отърве от перверзния мозък в другия край на връзката и се обърна към своя помощник и шофьор.

— Пол?

— Да, сър?

Старецът избърса лицето си с червена копринена кърпичка.

— Информирайте екипа, че започваме след десет минути.

— Да, сър.

Шофьорът се обърна към радиостанцията, а Килбърн погледна навън през прозореца към чистата малка уличка в сърцето на Америка — страната, която се бе заклел да защитава с цената дори на собствения си живот.

И се помоли Адът да не съществува.

7.

— Наистина не мога да го разбера — обезпокоено каза Бети Маккътчън, докато наливаше кафе в кухнята. — Вчера беше страшно възбуден и ентусиазиран. Дори остана в гаража през по-голямата част на нощта, за да си подреди материалите.

Меган отпи от кафето.

— И на мен по телефона ми се стори, че има желание да говори.

— Именно. Даже накара сина ми да му помогне с намирането на някои документи.

Меган се загледа в чашата си, опитвайки се да реши как да постъпи оттук нататък.

Беше пристигнала само преди час и бе посрещната от желаещата да помогне снаха на майора. В продължение на цели десет минути двете жени бяха обсъждали условията на интервюто, нещо, за което Бети явно се бе подготвила добре.

Маккътчън щеше да запази всички права за публикуване на своите документи, щеше да бъде упоменат специално в авторския състав на филма като „Майор Луис Маккътчън — пазител на военен архив“, кадрите с него щяха да бъдат специално редактирани и от тях щеше да бъде изрязано всичко „което би го представило, нали разбирате… като изкуфял старец“. Освен това, предвиждаше се хонорар.

Бети щеше да получи две хиляди и петстотин долара в ролята си на помощник, независимо от резултатите от интервюто. Други две хиляди и петстотин долара щяха да бъдат изплатени, ако материалът действително бъдеше използван в специално предаване. В замяна, Меган или нейните сътрудници щяха да получат пълен достъп до целия архив на майора, както и до самия него.

Точно в този момент се бе появил проблемът.

Подписаха набързо договореното споразумение, Меган попълни чека и двете се запътиха към гаража, за да говорят със стареца.

Предвиденото за две коли помещение бе превърнато в своеобразен офис. Покрай едната стена бяха натрупани кутии за папки със старателно изписани години върху капаците. В единия ъгъл имаше широка маса, тип писалище, с пишеща машина върху нея. В другия се виждаха поизносен от употреба диван, кушетка и няколко плетени стола.

Маккътчън седеше до масата и в краката му на пода стояха разтворени две кутии с надпис „1947“. Беше се навел, сгънат надве, и внимателно преглеждаше всеки документ, преди да го разпредели на една от трите купчинки. Не вдигна поглед, когато те дойдоха.

— Татко — започна Бети, — дамата от телевизията е тук, за да се видите.

— Не сега! — излая старецът и провери най-горния лист от най-малката купчинка, преди да премине към следващия документ от кутията.

— Но, тате, това е дамата, на която искаше да покажеш документите.

— Да си запише час за среща при секретаря, като използва съответните канали — тросна се той, без да вдига поглед.

— Какво?

Мъжът обаче не им обърна повече внимание и объркано прошепна на себе си:

— Но това не се е случило… Как мога да помня нещо, което…

Меган и Бети се върнаха в кухнята за още кафе.

— Беше толкова възбуден. Знаете ли, когато снощи си легнах, той още четеше. И щастливо си мърмореше нещо под нос, както има навик да прави.

Меган се постара гласът й да прозвучи сдържано.

— Често ли изпада в подобно настроение?

Бети сви рамене.

— Все по-често. Но ако питате мен, той през цялото време си е бил такъв, поне малко. Помня, че когато се омъжих за Лю, той наричаше баща си „Човека с тайните“. Винаги си е бил особен. Според мен, прекараш ли живота си в пазене на правителствени тайни някъде зад Полярния кръг, няма как да бъдеш друг. — Не можеше да скрие притеснението в гласа си. — След като се уволни, нещата малко му се пообъркаха. Често говореше, използвайки кодови думи. Казваше „пясък“, когато имаше предвид „сняг“. Споменаваше „топлинен удар“, когато искаше да каже „премръзване“. Твърдеше, че бил на места и е срещал хора, които просто би следвало да са му непознати.

„Като барбекю вечери в Палм Спрингс“, помисли си Меган.

— Когато се… обърка — искаше да се изрази максимално деликатно, — това дълго ли продължава?

Бети погледна часовника си.

— Не. — Тя се замисли. — Обикновено не. Но е трудно да…

Меган я прекъсна:

— Вие видяхте ли лично документите, за които стана дума вчера?

Сякаш за да успокои продуцентката, Бети енергично кимна.

— О, да! Тук са, няма проблем. Заповеди, телекси, някакви „сводки“ и куп други неща. Всички от юли и август 1947-а година. — Разказваше със същия тон, с който би описвала детски рисунки. — И то чудесно запазени.

— Успяхте ли да прочетете някои от тях?

— Не — неохотно призна жената. — Татко ни показа само датата и надписа, нищо друго. После ги дръпна.

— Какъв надпис? — попита Меган, опитвайки се да не издава вълнението си.

— Ами… нещо наречено „Меджик“ и някакъв документ, маркиран с MJ-12, мисля.

Меган кимна и скришом погледна часовника си. Започваше да й става все по-трудно да скрива нарастващата си възбуда. Както и безпокойството си.

Не знаеше кога ще се върне снимачният екип, нямаше представа колко време ще й отнеме предварителното събеседване, което още дори не бе започнала. А без него бе немислимо. Тя искаше сама да се убеди, че не става дума за изкукуригал и жаден за слава старец и че инстинктът не я е излъгал. А и не искаше да води този разговор в присъствието на местни хора.

— Дали да не опитам да поговоря с него сама? — каза тя и се надигна.

— Не съм сигурна — възрази Бети, без да скрива обзелото я подозрение. — Татко не обича да говори с непознати.

Меган се усмихна с най-очарователната си усмивка.

— Сигурна съм, че ще искате да се подготвите за вашето участие в интервюто. Според мен ние с него ще намерим общ език.

— Моето участие? О… не знаех, че…

— Но, разбира се. Вие сте част от цялата история. Жената, споделяща дома си с един от героите на страната.

Бети неуверено се усмихна.

— Мисля, че… Ами, да-а… — Тя стана на свой ред, погледна към стълбището за горния етаж, после към вътрешната врата за гаража. — Е, май ще трябва да си сложа малко грим. Не бих искала татко да остане с впечатление, че не се гордея с него.

— Естествено — окуражи я Меган и направи крачка към гаражната врата. — Ние ще се оправим. — После се обърна и влезе, преди жената да каже нещо повече.

Маккътчън лежеше на кушетката със затворени очи, притиснал към гърдите си купчина документи. За един ужасен и дълъг миг й се стори, че е мъртъв. Още една гротескна, може би последната жертва, участвала в странен конвой, който вече бе дал седем други жертви, за които тя имаше доказателства.

После забеляза лекото, равномерно повдигане на гръдния му кош. Тихо се приближи до него.

— Господин… ъ-ъ… майор Маккътчън? Сър? — Тя застана до кушетката. — Майор Маккътчън, явява се Меган Търнър от „УИН“, сър!

Той бавно отвори очи. Трябваше му близо минута, докато фокусира погледа си върху нея.

— Майор Маккътчън, добре ли сте? — Меган се наведе над бледия, едва дишащ мъж. — Да повикам ли снаха ви?

— Истина…

Меган едва чу прошепнатата дума. Наведе се още по-ниско над него.

— Какво?

Той се усмихна — немощно, но с видимо задоволство.

— Истина — повториха устните му.

— Аз… аз наистина ще повикам…

В мига, в който се обърна, Маккътчън се пресегна и се вкопчи в ръкава на жакета й. Пръстите му го стискаха с изненадваща сила.

— Винаги е било истина — заекна той. Потупа купчината документи върху гърдите си и добави: — А аз… аз кой знае защо се съмнявах.

Меган чу звънец някъде в къщата. Предполагайки, че Бети ще доведе снимачния екип, тя отново насочи вниманието си към видимо изтощения старец.

— В какво се съмнявахте?

Очите на Маккътчън се напълниха със сълзи.

— Когато прекараш толкова дълго… толкова дълго, отричайки онова, което е било, когато си внушаваш да помниш само легенди, ти… Човек започва да се съмнява.

Меган посегна към най-горния лист върху гърдите му.

— Какво? — тихо попита тя. — Какво сте отричали?

Той отново се усмихна. Този път с цялото си същество и най-вече с просълзените очи.

— Джо. Макс. Истината.

— Каква истина? Кои са Джо и Макс? — попита тя и чу кухненската врата в съседното помещение да се отваря. — Джо Грей? Макс Грей? Това ли е бил конвоят? Каква е истината?

Силно притискайки документите върху гърдите си с едната ръка, той посочи зад гърба на Меган с другата.

— Онова, което виждаш тук — прошепна той.

— И което чуваш тук — изрече мъжки глас зад Меган.

Тя рязко се извърна и видя застаналия на прага на вратата Килбърн. От двете му страни стояха други двама мъже, единият от които с лекота задържаше дърпащата се Бети Маккътчън.

Стъписана, Меган инстинктивно се обърна към Маккътчън в мига, в който той започна да говори отново.

— Когато си тръгваш оттук… — каза старецът с отмалял глас.

— … нека тя остане, където е била — със скръбен глас довърши Килбърн.

Део неспокойно се въртеше зад волана на откраднатото такси. Откакто Студения и трима от хората му бяха влезли в къщата, на улицата отвън се бе разгърнала трескава активност.

Хората от наблюдаващите екипи вече не правеха нищо, за да скриват присъствието си. Бяха по колите си, двигателите работеха, някои бяха оставили отворени задните врати откъм страна на тротоара. Микробусът на кабелната телевизия се бе изнесъл на кръстовището на не повече от десетина метра от колата на Део и хората в него отклоняваха движението. Това на практика означаваше отцепване на района откъм тази страна.

Макар да не можеше да види оттук, беше почти сигурен, че нещо подобно става в другия край на пряката, така че никой да не може да помогне на обитателите на къщата.

Професионалният шофьор беше изумен от безцеремонността на тези хора. Поне до момента всичките им действия бяха внимателно пресметнати и добре планирани. Тази инвазия в дома намирисваше на паника.

А хората, обхванати от паника, дори да са закоравели професионалисти, бяха сред най-опасните.

Той вдигна радиотелефона, погледна часовника си, избра валидната за този час честота и натисна бутона за повикване.

— „Сив“ от трети — тихо каза той, без да спира огледа на улицата пред него.

— „Син“ при „Алфа“.

— Сериозно раздвижване в обекта, „Сини“. Голям брой лица с враждебни намерения във, повтарям в обекта. По всичко изглежда, че приятелчетата им отвън се готвят за акция. — Той направи кратка пауза. — Препоръчвам да бъде информиран „Черен“, незабавно!

Когато се разнесе гласът на Фос, страхът бе повече от ясно доловим.

— „Черен“ не може да се откаже, „Сиви“. Той вече проникна преди час.

— Разбрано. — Део хвърли радиотелефона.

Ако Грег беше някъде в задния двор или още по-лошо в къщата, при това едновременно със Студения и останалите, това означаваше, че ситуацията не е просто опасна, а критична.

Бавно, внимавайки да не привлече нечие внимание с резки движения, Део пристегна предпазния си колан, после запали двигателя на таксито. Погледна към картата на улиците, която и без това вече беше запаметил, ей така, за всеки случай.

Смъкна се надолу в седалката си, все така без да сваля поглед от фасадата на къщата на семейство Маккътчън.

Десетте минути чист ужас бяха последвани от петнайсет минути тревожна тишина, които Меган някога бе изживявала.

Преди да успее по някакъв начин да реагира, да помръдне, да изпищи или поне да си поеме въздух, двамата помощници на Килбърн изтичаха покрай него. Единият затисна с ръка устата на Меган, а в същия миг другият я тласна назад към стената на гаража.

Мъжете безцеремонно я претърсиха. Вдигаха, мачкаха, късаха. Едва след като приключиха, й позволиха да се загърне с разкъсаната си блуза. Заставиха я да седне на близкия стол.

Извиха ръцете й назад и ловко й надянаха белезници. Накрая залепиха върху устата й парче изолирбанд.

В продължение на следващите десет минути тя можеше само да седи и да наблюдава прилагането на същата процедура по отношение на Бети Маккътчън в другия край на стаята. Да гледа как Килбърн отива до вратата на гаража и шепнешком заповядва нещо на своите хора, които послушно изчезват нейде из къщата и започват да вдигат невъобразим шум. Да види как разрешават на надигналия се майор Маккътчън да провери дали снаха му е добре.

После бяха помогнали на стареца да седне на стол до масата. Тогава се бе върнал единият от помощниците на шефа.

— Мястото е заключено — докладва той със силен шепот. — Не може да влезе никой, без да разберем, а наблюдението отвън продължава. Има наш човек и отзад — за всеки случай.

Килбърн бе кимнал и след това бе седнал до Маккътчън.

В продължение на следващите петнайсет минути той бе чел документите, подбрани от майора. Внимателно прегледа заглавната страница, после втората, най-много още пет, после вдигна поглед, изпитателно погледна Маккътчън и продължи с четенето.

Когато приключи, на лицето му бе застинало изражение едновременно на изненада и възхищение.

— Винаги съм смятал, че ти остана недооценен от началниците, Луис — каза Килбърн с глас, в който се чуваше както похвала, така и обвинение, — но сега установявам, че дори и аз съм направил същата грешка.

Маккътчън не отмести погледа си от Килбърн.

— Казаха ми, че си умрял. — Гласът му беше укрепнал. — И аз повярвах… както се очакваше от мен.

— Да, винаги си бил добър в това — похвали го Килбърн и сложи петнайсетсантиметровата купчина хартия на масата между двама им. — По-добър, отколкото е здравословно за самия теб, както разбирам. — За момент страничен наблюдател би помислил, че той е искрено загрижен за своя събеседник. — Аз пък дочух, че напоследък имаш проблеми с паметта. И че нещата през последните няколко години особено са се влошили. — Той направи кратка пауза. — Съжалявам.

Маккътчън бавно поклати глава.

— Състрадание? — заекна той. — От теб, Бари?

— Вече съм Том.

— Том. — Той завъртя името из устата си, сякаш го опитваше на вкус. — Том значи. Има ли някакво значение… — Маккътчън погледна към снаха си, после към Меган. — Не е необходимо да намесваме и тях.

— Би трябвало да знаеш, че това е невъзможно.

Маккътчън заби поглед в пода. Изглеждаше, като че ли се опитва да се концентрира.

— Знам — каза той след малко. — Вече не съм сигурен обаче какво знам. — Той отново вдигна поглед към Килбърн. — Знам, че винаги съм се стремял да държа цивилните настрани от пукотевицата. — Той замлъкна, видимо притеснен. — Ти не обичаше ли да казваш… — В погледа му пролича объркване. — Ъ-ъ… — Гласът му заглъхна. — Бари — продължи той след дълга пауза, — наистина ми казаха, че си мъртъв.

Килбърн се притесни. Сякаш някой бе сложил камъка на неговото минало върху стомаха му.

— Луис?

Маккътчън се огледа. Пролича, че не му е съвсем ясно къде се намира.

— Това не е Зоната — уверено заяви той след малко със силен глас.

— Луис? — поклати глава Килбърн и нежно завъртя лицето на Маккътчън към него. — Концентрирай се върху мен, Луис. Аз съм Бари, помниш ли? — Този път погледът на Маккътчън успя да се фокусира. — Добре — тихо го похвали Килбърн. — Сега се съсредоточи, Луис.

— Казаха ми, че си мъртъв.

Килбърн въздъхна и се обърна настрани.

— Какво се е случило с теб? — попита той с нескрита болка.

— Така е по-лесно, отколкото да си спомням.

— Какво? — стрелна го с поглед Килбърн.

Маккътчън дълбоко си пое дъх.

— Отколкото да си спомням онова, което не е било.

Килбърн леко се засмя:

— Така е — каза той. Вече започваше да разбира. — Как му казваше ти? Да забравиш случилото се…

— … е по-трудно, отколкото да запомниш неслучилото се — довърши Маккътчън.

Килбърн кимна, загледан в някогашния си боен другар.

— Но на каква цена?

Маккътчън само сви рамене.

— Докато има неща, на които да се позова, съм добре. Неща, които мога да докажа, да видя. Понякога точно те ми помагат да се концентрирам. И да си спомня някои неща.

Килбърн отново кимна и този път погледна Меган.

— А успя ли да си спомниш пред нея онова, което е било? Каза ли й за онези неща, Луис?

— Не знам — с безразличие отвърна Маккътчън. — Случва ми се да се нося по течението. Не мога да намеря в какво да се вкопча. Искам да кажа неща, за които знам, че са истина, но тя знае за конвоя. Каза ми, значи е било истина, нали така? И след като ми го каза, аз си спомних за старите фотокопия.

Килбърн погледна към документите.

— И успя да намериш неща, за които тя не знае, нали?

— Мислех, че… — започна Маккътчън изплашено и замълча.

— Точно това винаги ти е бил проблемът, Луис. Прекалено много мислиш. — Килбърн се изправи и безцелно се заразхожда из гаража. — Успя да ме поставиш в много неловко положение, Луис. Надявам се, разбираш поне това.

Маккътчън изглеждаше изтощен от разговора. Сякаш бе сложил още двайсет години към своите осемдесет.

— Човек свиква — измърмори той.

— Свиква на какво? — поинтересува се Килбърн и бръкна в една от кутиите с надпис „1947“.

— Да мисли.

Килбърн застина, без да отмества поглед от съдържанието на кутията, макар да изглеждаше дълбоко замислен за нещо.

— Спомняш си — неуверено продължи Маккътчън. — Направихме каквото сме направили, защото сме били убедени, че така трябва. Макар че сега, като се замисля за някои неща… Ами май не ни се е искало да ги вършим. И не е трябвало. Сега вече, като се замисля, знам, че имаше неща, за които и тогава бяхме убедени, че не са редни. Бяха… бяха толкова… — Маккътчън се вторачи в Килбърн с поглед, който сякаш проникваше през него. — Спомняш си…

Прозвуча като констатация, а не въпрос.

След две дълги минути Килбърн се изправи и се обърна към майора от запаса.

— Съжалявам — каза той и в гласа му наистина прозвуча съжаление, — но аз помня само онова, което не се е случило. — После се обърна с гръб към Маккътчън и се отправи към Меган: — Госпожице Търнър — каза той и замълча, за да я разгледа най-сетне по-добре. — Знам, че ако разполагахме с достатъчно време, вие така или иначе щяхте ми кажете кой е вашият информатор, няма как. — И тъжно поклати глава. — За съжаление, времето е лукс, който не мога да си позволя. — Пауза. — Поне за момента.

Меган се взря в безмилостните му очи, вслуша се в решителния му глас, и за пръв път в живота си помисли, че й предстои да умре.

Килбърн стоеше загледан в нея, после внезапно се обърна с лице към своя помощник и шофьор.

— Да приключваме, Пол.

— Да, сър — тихо отговори младият мъж.

— Вземете кутиите, маркирани „1947“ — рязко нареди Килбърн. — Останалото изгорете.

— Да, сър. А… — Той погледна многозначително към Маккътчън.

Килбърн тръгна към вратата.

— Без болка — прошепна той и събра разпръснатите върху масата документи. Направи знак на двамата мъже да доведат Меган и без никакво двоумене напусна гаража.

И не погледна назад.

След като даде шепнешком заповедите си на двамата, шофьорът помощник се приближи до двете кутии с надпис „1947“. Вдигна ги с лекота и на свой ред се отправи към вратата.

— Ей? — извика единият от мъжете.

— Какво?

— Къде да отидем след това?

Шофьорът се замисли за миг.

— Не съм сигурен. Най-добре елате при мен след дванайсет часа на Фокс Лейк.

И излезе, без да обръща внимание на двата приглушени изстрела зад гърба си и на издайническия шум от свличането на две човешки тела на пода.

— „Сив“ от трети.

— „Син“ при „Алфа“.

— Трима от противниковия отбор, включително Студения, току-що напуснаха с коли обекта. Жената от телевизионната кола беше с тях. И не изглеждаше особено щастлива от този факт.

— Разбрано, „Сиви“. Колко още има вътре?

Део не отговори веднага, защото проследи с поглед колата, в която бяха Килбърн и Меган, да минава буквално на метри от него и да се отдалечава. След малко зави наляво.

— Поне двама вътре и други двама на улицата, „Сини“. Може и да са повече. Новини от „Черния“?

— Не.

Двамата убийци стояха в кухнята и се оглеждаха.

— Как ще го направим?

По-високият отвори хладилника и надникна в него.

— Толкова много хартия наоколо… — замислено каза той. — Питам се какво ли би направила една запалена цигара, паднала от пепелника. — Той затвори вратата. — Чудя се само как да помогнем на огъня да тръгне нагоре. Имаме под, покрит с линолеум, и врата от фибростъкло.

По-ниският, без да бърза, се отправи към дневната.

— Тук май има газова инсталация…

Високият го последва навън.

В следващата секунда, сякаш в резултат на магия, вратата на шкафчето под умивалника бавно започна да се отваря.

Първо на един пръст, втори, после дълга пауза. Трийсет секунди по-късно Грег безшумно изпълзя от тясното място.

Увери се, че двамата убийци наистина са на втория етаж и се обърна да надникне през вратата към гаража. Не видя никой и мина през нея.

Миризмата на барут във въздуха не можеше да се сбърка с нищо друго. Озърна се и веднага забеляза сгънатото под необичаен ъгъл тяло на Бети Маккътчън. Тръгна към нея, но спря на десетина стъпки.

Изстрелът беше проникнал през дясното й слепоочие и буквално беше издухал лявата половина от черепа й. На пода имаше разширяваща се локва кръв.

После видя майора.

Той лежеше наполовина под писалището и по бялата му риза се разстилаше тъмночервено петно. Грег напрегна слух, чу шума от двамата на горния етаж и бързо се отправи към стареца.

Бяха стреляли в него веднъж, точно в центъра на големия му гръден кош. Но гърдите му още се повдигаха и спускаха под окървавената риза.

Наведе се над стареца, чиито очи в същия миг се отвориха и взряха в него.

— Маккътчън?

— Кой…

— За какво става дума? — бързо прошепна Грег. — Кой направи това?

— Бети…

Грег виждаше, че на стареца му остават секунди живот. Предположи, че на него самия сигурно му остават минути. Нямаше време за самозалъгвания.

— Мъртва е — без преструвки каза той. — Кой го направи, Маккътчън? Кои са те и как мога да се добера до тях?

Старецът едва доловимо поклати глава и това като че ли изчерпа всичките му сили.

— Аз… не… трябваше… да… се… връщам… Грешка… Голям грях. — Той затвори очи и една самотна сълза се търколи по оплесканата му с кръв буза.

— Дявол да го вземе! Кои са те?

Клепачите на Маккътчън потрепнаха, сякаш се мъчеше да ги отвори.

— Хайде, Маккътчън! — Грег силно плесна стареца по двете бузи. — Докладвай! Майор Маккътчън, докладвайте веднага! — чу двамата мъже да слизат по стълбите.

Маккътчън най-сетне отвори очи и отново фокусира поглед върху лицето на надвесения над него младеж.

— Те не могат да… Ти не можеш да… ги спреш. Само Джо… само Макс…

— Джо и Макс — повтори Грег и се наведе до устните на стареца, за да не пропусне последните му думи. — Могат ли Джо и Макс да ги спрат? — Мъжете вече бяха в дневната.

Маккътчън внезапно се усмихна:

— Те… Меджик-12… ще направи всичко… за да… — Той затвори очи, събирайки сили за едно последно усилие: — Намери Джо и Макс… Използвай ги… за да спреш… Меджик… — Тялото му се разтресе в конвулсивен спазъм.

— Как да ги намеря? Джо и Макс? Как да намеря… — Грег се изправи, защото чу убийците да влизат в кухнята.

— Намери… момичето… Тя знае… част от…

И издъхна.

— Казвам ти — говореше по-ниският на влизане в гаража, — всичко ще е наред.

— Полирол? — скептично попита високият, следвайки партньора си. — Не съм чувал досега.

— Това е идеалният ускорител. Пламва бързо, вдига висока температура. А най-хубавото е, че няма остатъчни продукти понеже е като паркетол и пожарникарите не могат да заподозрат нищо. Ще пръснем една ивица от гаража до мокета на дневната, а после по стълбите нагоре. Ако го направим както трябва, след пет минути всичко ще гори.

Високият сви рамене.

— Е, на мен и без това нищо не ми идва наум. Къде го видя?

Ниският заобиколи голямата маса към полуотворения килер.

— Мисля, че видях… а-а-а-а!

И той вдигна ръце към лицето си, крещейки от болка след силната струя полирол, пръсната в очите му.

— Какво, по дяволите… — затича се напред високият, осъзнавайки случилото се след фатална секунда закъснение.

Грег издърпа автоматичния пистолет трийсет и осми калибър от колана на ниския и стреля. Движенията му бяха плавни, икономични и преливащи едно в друго.

А от десет стъпки разстояние дори Грег не можеше да пропусне.

Високият се преви, защото куршумът го прониза в стомаха и се заклещи в долната част на гръбначния му стълб. В следващия миг Грег се извъртя към ниския и стреля в рамото му.

И докато онзи крещеше, Грег го изтласка от пътя си, направи две крачки напред, внимателно се прицели в падналата на пода първа жертва и стреля от упор.

Парчета мозък, кост, кожа и кървава маса го блъснаха в лицето. Той примигна, за да превъзмогне парещото усещане и без да мисли, се обърна към по-ниския.

— Млъквай веднага! — гневно изръмжа той и го бутна на близкия стол. — Сега, тъй като не съм обучен като вас и прочее, ще попитам веднъж. Излъжи ме или само ме накарай да си помисля, че ме лъжеш и… — Той приближи окървавеното си лице на сантиметри от лицето на другия. — … си мъртъв! — После заби горещото дуло на пистолета в лявото око на и без това полуослепелия от болка мъж. — Къде е момичето от телевизионната кола?

Неуверен какво става и срещу кого е изправен, раненият дълбоко си пое въздух. Адската болка в рамото му, психическото въздействие от забитата в окото му цев на пистолета, хладнокръвният мъж пред него… всичко това не му оставяше никакъв избор, освен един.

— Базата във Фокс Лейк.

— Правилно решение — одобри Грег и най-сетне изпусна от гърдите си въздуха, който бе задържал, откакто бе проникнал в тясното шкафче. — А сега ми разкажи за Фокс Лейк.

— „Син“ при „Алфа“.

— „Черен“.

Фос приближи микрофона по-близко до устата си, сякаш това можеше да го приближи до приятеля му.

— Давай, „Черни“.

— Кажи на „Синия“ да тръгне за точка едно. Потегляме в секундата, в която изляза. Тръгвам в този момент.

— Благодаря ти, Господи!

— Приготви багажа, защото няма да…

Гласът на Грег замлъкна и няколко секунди по-късно по радиостанцията се разнесе глух единичен изстрел.

— „Черен“ при обекта?

Никакъв отговор.

— „Черен“? Обади се, „Черен“!

Отново никакъв отговор.

Фос опита още два пъти и после предаде нареждането на Део. Обилно потейки се, той стисна двете чанти с екипировка, остави задната врата отворена и излезе през предната. В мига, в който Део се появи, той хвърли саковете вътре и скочи след тях на задната седалка.

Део отвори предната дясна врата.

— Какво става?

— Неприятности.

Двамата останаха да седят така, затаили дъх в продължение на, както им се стори, цяла вечност.

Фос не издържа и понечи да отвори вратата до себе си.

— Връщам се да…

— Идва!

Грег бавно се приближи до таксито, чакащо отстрани на къщата. Део настъпи педала в мига, в който вратата се затвори.

— Какво стана там? — Део косо погледна задъхания крадец. Видя кръвта по лицето му, но не каза нито дума.

— Фос?

— Да? Добре ли си? Ще трябва да те…

Грег едва си поемаше дъх, докато сваляше през глава пропитата с кръв риза.

— Не е моя — успокои ги той с нечовешко хладнокръвие.

Фос се протегна през предната седалка и подаде кърпа на приятеля си. Грег бавно избърса лицето си.

— Глупак — измърмори той повече на себе си, когато двайсет минути по-късно отбиха от междущатска 20 и спряха зад голямо рекламно табло в началото на пуст селски път.

Той съблече всичко от себе си и внимателно го изгори, после използва бутилка вода за пиене, за да се измие и с лишен от емоции глас каза на партньорите си къде отиват.

— Дай ми от твоите… — каза той на Фос, когато се качиха обратно в колата. Звучеше като старец на деветдесет години.

Фос потисна смайването си, бръкна в джоба си и извади малка пластмасова бутилка. Изтръска от нея две тъмносини таблетки и ги подаде на Грег.

— Внимавай с тази работа, човече. Прекалиш ли, няма да почувстваш нищо до края на този век. — Шегата му прозвуча не на място и остана без коментар.

— Чудесно — прошепна Грег и глътна хапчетата.

Део го познаваше от почти десет години и досега не го бе виждал да взема наркотици.

— Ама какво, по дяволите, се слу… — Един поглед от страна на крадеца беше достатъчен да остави въпроса си недовършен. — И какво толкова има във Фокс Лейк, Уисконсин?

Но Грег вече беше затворил очи. През останалата част от пътуването се преструваше на заспал.

Постройката се открояваше на фона на красивата природа на Югоизточен Уисконсин. На фона на впечатляващия язовир Фокс Лейк и тъмносиньото езеро веднага зад него, тя можеше да бъде взета за луксозна административна сграда. А защо не за централен офис на голяма компютърна компания или друга институция, толерантна към проблемите на околната среда.

Наистина можеше да бъде сбъркана с нещо подобно, ако не бе двойната телена ограда, която я заобикаляше от всички страни, тежковъоръжените часови, които охраняваха единствения вход и… знака.

Трудно можеше да се интерпретира погрешно смисъла на надписа, изписан с дебели бели букви на морскосин фон, или на мълниите от двете страни на осмоъгълния знак:

Малко след девет същата нощ трима пътници в откраднат микробус спряха на банкета на пътя и внимателно прочетоха надписа.

— Не виждам много места, даващи възможност да се организира наблюдение — отбеляза Део, като разгледа тревистия терен наоколо.

Фос, който си бе инжектирал дозата преди два часа и половина, беше напълно концентриран, докато разглеждаше местността покрай неосветения път.

— Трябва да се върнем и да заобиколим. Може да опитаме да направим обход отзад. Само че, ако минем зад онзи завой… — Той посочи напред. — … няма начин да не ни забележат.

Грег продължаваше да оглежда терена през бинокъла с приспособление за нощно виждане.

— Да — съгласи се той невъзмутимо.

— Ще ни трябва поне седмица, за да се ориентираме както трябва — допълни Фос и застана до Део, който изучаваше картата на местността. — А може би дори две.

— Влизаме тази нощ! — отсече Грег.

Двамата сепнато вдигнаха глави, сякаш някой им бе нанесъл кроше по брадичките.

— Какво?!

Грег леко се обърна, за да разгледа по-добре оградата, която отстоеше на около осемстотин метра от тях.

— Няма време да го правим по правилата. Ще отработваме проблемите в ход.

Део го изгледа, сякаш приятелят му внезапно беше откачил.

— Това тук — каза той с глас, който би използвал загубил търпение родител, за да смъмри особено непослушно дете, — повече от сигурно е някаква федерална институция. Достатъчно е да направиш само една грешчица, а самата идея да проникнеш вътре без надлежно изучаване на обстановката е първата ти подобна грешка, и ще те хвърлят в някоя дупка поне за хиляда години.

Грег кимна и се приближи, за да огледа на свой ред картата.

— Вероятно — съгласи се той.

— Ама ти не прочете ли предупредителния надпис? — със смаян глас попита Део. — Ще си щастлив, ако се отървеш само с хиляда години.

— Вече се съгласих — спокойно отговори крадецът. — Сега искам да ви попитам някой от вас интересува ли се как смятам да го направим?

Двайсет минути по-късно Грег и Фос лежаха по корем в пространството зад първата телена ограда.

— Не, не мога да повярвам, че аз правя това! — панически изхлипа Фос.

Грег изобщо не му обърна внимание, само погледна показанията на един от своите датчици.

— От тази страна няма датчици нито за движение, нито за близост. А за твое успокоение ще допълня, че според мен онези камери на сградата са ориентирани под ъгъл, който не позволява контрол над тази част от оградата.

— Според теб? — простена Фос. — Не, аз няма да вляза — само дето не проплака той. — Винаги досега си казвал, че така е по-добре за всички ни.

— Този път нямам избор — обясни Грег и извади от сака до себе си няколко кабела с накрайници. — Оградата по принцип е работа за двама.

— Ще доведа Део.

— Део има други задължения. — Той стана на колене и прекара датчик по дължината на оградата. — Три вериги. Най-горния ред… Петия отгоре… И деветия. — Крадецът свърза към всеки от кабелите кутийка със стрелкова индикация, после подаде свободните им краища на Фос. — Трябва да осъществим контакта едновременно, защото иначе ще задействаме импедансната система.

Фос приключваше с навличането на дебелите гумени ръкавици.

— Ако знаеш как мразя тази дивотия — ядосано прошепна той, последва Грег до втората ограда и застана на две крачки вляво от него.

— Започваме с девети ред. Броя така: „едно-две-три-контакт“. Ясно ли е?

Фос кимна и избърса лице в ръкава си.

— Окей — каза Грег усмихнато. — Едно… Две… Три… Контакт! — Малки сини искрици изхвърчаха в местата, където крокодилчетата се впиха в жицата.

Грег провери стрелката — беше помръднала половин сантиметър наляво. Той завъртя големия потенциометър на кутията, за да я върне в центъра на скалата. После двамата с Фос изпълниха същата процедура още два пъти. Всеки път се налагаше да връща стрелката на нулата в средата.

— Окей — каза накрая Грег удовлетворен, изправи се и разкърши рамене. — Сега настъпи моментът да си заработиш издръжката при мен.

— Е, чудесно — изсумтя Фос.

— Когато докосна оградата, импедансът на веригата ще се промени скокообразно. Използвай потенциометъра, за да го задържиш на нула. — Той погледна от упор изплашения мъж. — Нищо страшно, мисли за това като за компютърна игра — рече и се обърна към оградата.

— А какво ще стане, ако загубя играта?

Крадецът се подсмихна.

— Тогава аз ще се изпържа върху оградата, а отгоре ти ще скочат половината ченгета на света. — Кратка пауза. — Започвам на три-две-… — Фос сграбчи ръкохватката на потенциометъра и впи напрегнат поглед в стрелката на уреда. — … едно!

Грег скочи без замисляне върху оградата, застина за миг и ловко се изкачи до върха. Прехвърли се през корем, използвайки собствената си тежест, за да катапултира долната част на тялото си.

Приземи се на крака с леко тупване и остана така, без да помръдва в течение на цели две минути. Накрая погледна Фос от другата страна на оградата. Партньорът му не откъсваше поглед от индикацията.

— Стой тук. Може да ми се наложи да се върна през същото място.

Фос намери сили колкото да кимне, отказвайки да отмести поглед от проклетата стрелка.

Грег се обърна, шмугна се през тревата по-скоро като гущер, отколкото като човек, и след секунди се скри в тъмнината.

Когато стигна края на йонната сянка — най-близкото място до оградата, където можеше да има други датчици, които не биха се задействали от тока, течащ през нея — той се спря и погледна датчика, който носеше.

— О, Лайнъс, тези хора са силно враждебно настроени към нас — прошепна той, разшифровайки показанията на уреда, който му казваше, че пред него ветрилообразно, но по напълно случаен начин, са монтирани датчици за движение. — Хайде сега да опитаме да намерим такъв път, че да не приближаваме на по-малко от три стъпки до който и да е от тях.

Прекосяването на контролираното разстояние от сто и петдесет метра му отне четирийсет минути. Четирийсет минути пълзене по корем, понякога на една страна, съпроводено с извиване на тялото в най-невероятни пози, с единствената цел да не попадне в полето на някой от датчиците. Накрая уредът му показа, че останалата част от моравата пред него е чиста.

Остана да лежи така в продължение на няколко минути, надявайки се тялото му да се е сляло с терена. И да не предоставя нищо интересно за любопитните камери, върху което да се фокусират.

Пое отново — движейки се толкова бавно, колкото можеше и толкова бързо, колкото смееше — този път извадил от раницата електронен хронометър със светодиодна индикация. Държеше го на една ръка разстояние пред себе си. Когато излезе в положение, позволяващо добра видимост към двете камери, монтирани на стената на сградата, той започна да засича ритъма на тяхното завъртане.

Камерите се въртяха, оглеждайки терена във взаимно застъпващи се участъци. Остана в това положение цели петнайсет минути, опитвайки се да намери подходяща пролука в режима на оглед. В крайна сметка най-доброто, което откри, беше седемсекунден интервал, повтарящ се на всяко трето завъртане, през който оставаше неконтролирана ивица с широчина около четири стъпки.

— Трийсет метра за седем секунди — прошепна той на себе си. — Седем секунди.

Прибра хронометъра, закова поглед върху камерите и се надигна в положение на стартиращ спринтьор. Зачака момента. Помоли се преценката му на ъгли и разстояния да я била вярна и тревата да не е мокра, за да може да разчита на достатъчно сцепление и да набере бързо скорост.

И полетя!

Изпразнил съзнанието си от всички мисли, той буквално изхвръкна от позицията, която бе заел. Погледът му беше прикован в предварително избраното място встрани на сивата сграда.

Петдесет стъпки…

Трийсет и пет…

Десет…

Хвърли се към стената на сградата в мига, в който камерите се завъртяха към него. Застина задъхан, изморен, блокирал болката, чакащ. Опитваше се да възстанови дишането си, да успокои измъчените си мускули, но не преставаше да следи дали няма да се появи някой прекалено добросъвестен часови, или да не е задействал неоткрито до този момент устройство.

Десет минути по-късно, след като се бе убедил, че е достатъчно близко до стената на сградата и следователно извън зрителното поле на камерите, той започна да се плъзга странично в посока на вратата, която беше и крайната му цел.

През цялото това време съзнаваше издайническия контраст между сивия цвят на стената и черните си дрехи и качулка.

Датчиците му показаха сложна, макар и не непреодолима алармена система, монтирана на вратата, но преди да се захване с нея, той извади миниатюрния радиотелефон и изтегли антенката в цялата й петнайсетсантиметрова дължина.

— До „Сив“ от „Черния“ — тихо каза той в микрофона и пак се огледа за незабелязан патрул.

Приглушеният глас на Део се чу веднага:

— „Сив“ на връзка. Потвърдено.

— Тук „Черен“, придвижи се в точка две и чакай. Край.

— „Сив“, разбрано и край.

Грег погледна в посоката, в която знаеше, че Фос продължава да гледа скалата на импедансния индикатор.

— До „Син“ от „Черен“.

Тревожната пауза от петнайсет секунди бе прекъсната от шепота на Фос:

— „Син“ на място.

— Тук „Черен“, как е ситуацията?

— Тук „Син“, по-добре от мен самия.

— Тук „Черен“, остани в точка едно още един час, после се придвижи в точка три и действай по плана.

— „Син“ разбрано. При теб всичко наред ли е?

Този път бе ред на Грег да направи пауза.

— Ще ти кажа след час и десет. Край. — Той изключи апарата и бързо го прибра в раницата на гърба си.

После прекара датчика по външната страна на рамката на вратата и се замисли над онова, което предстоеше.

В коридорите също можеше да има камери. Нищо чудно да имаше патрули в движение или пропускателни пунктове. По дяволите, та още зад вратата можеше да има часови.

Следваше проблемът как да намери непозната жена в сграда, която имаше три етажа над и бог знае колко под земята.

Да, спотайването в канадската пустош започваше да му се струва чудесен начин на живот.

Използвайки микровълнов излъчвател и няколко магнита, той се залови за работа.

Това е пълна глупост, мислеше си Грег, докато работеше. Абсолютна загуба на време. Ако това, каквото и да е то, става със съгласието на правителството, значи аз нямам работа тук. С или без помощта на момичето, правителството разполага с предостатъчно пари, ресурси и време, за да бъде сигурно, че ще излезе победител от всяка ситуация.

Цялото му объркано детство доказваше тази истина.

Датчиците показаха, че алармената система е обезвредена. Той прибра инструментите и извади ключарския комплект.

Знаеше, че неговият мотив не е жаждата за отмъщение. Не беше познавал нито семейство Маккътчън, нито Кери и любовницата му преди. Що се отнася до онези двамата в къщата на Маккътчън, с които се бе разправил, те носеха вина за собствената си смърт. Лицата им в никакъв случай нямаше да му се явяват в кошмари в бъдеще и да го измъчват.

Или поне се надяваше да бъде така.

Освен това, Грег определено нямаше представа коя е жената от телевизионната кола, нито как би могла да му бъде от полза при измъкването от цялата тази каша. Единствената индикация в тази посока бе загадъчната фраза, излязла с последния дъх от устата на Маккътчън: „Тя знае…“.

Ако (тази дума в настоящия момент беше доста силна), ако изобщо съумееше да я намери и освободи.

Но имаше нещо друго, което го движеше напред. Нещо в добавка към онова, което го бе накарало да напусне безопасния уют на канадската пустош. Тук не ставаше дума за притежаваната от жената информация — макар че и това определено бе допринесло за решението му да продължи. Не, опираше до власт.

Студения бе искал да се добере до нея и сега държеше тази жена в ръцете си. По някакъв неясен начин тя бе от значение за плановете или целите му, каквито и да бяха те. И това само по себе си беше достатъчна причина да проникне тук с взлом и да му я отнеме. Да, чиста проба отмъстителност. Нищо, че едва ли щеше да бъде кой знае какво постижение. Но ако се окажеше, че тя притежава информацията, нужна на Грег, за да намери разрешение на ситуацията, в която бе попаднал, тогава…

И все пак, призна той пред себе си, усещайки шперцът да захваща, имаше и още една дреболия.

Откакто се бе изплъзнал от системата, създадена от такива като Студения, той бе успял да си създаде удобно, безопасно съществуване. Четири-пет удара годишно или петнайсетина седмици работа (включително подготовката), които му носеха към четири-петстотин хиляди, свободни от данъци долари — толкова, с колкото бе свикнал да живее.

До момента, когато Студения и неговата банда му бяха отнели всичко това в една изпълнена с брутално насилие нощ. И бяха откраднали всичко, за което бе работил и което бе постигнал.

Той открехна вратата и изчака. Никакви изстрели, никакви викове, никой, който да притича да види какво става, никакъв намек дори за алармена система.

Пое си дълбоко дъх и се плъзна през пролуката в сградата.

„Никой — помисли си той на прага, — никой не може да открадне нещо от Грегъри Пикаро.“

8.

Лежеше замаяна и нямаше представа нито къде се намира, нито какво става с нея. Дори не бе убедена дали онова, което й се струваше, че става, не е част от странен кошмар.

Беше заобиколена от мъже и жени в зелени хирургически одежди, които нещо правеха, но лицата им бяха напълно безизразни. Разменяха си лишени от интонация фрази с онзи безучастен професионализъм, от който ти иде да закрещиш. Сваляха погледи от време на време към нея, но личеше, че им е все едно дали е в стаята, или не е.

Закиска се. Не беше сигурна защо го прави.

Познат глас на възрастен човек тихо говореше нещо откъм онази част на леглото, където се намираха краката й… ако изобщо лежеше в легло. Опита се да надигне глава, за да погледне натам, но тя беше тежка и замаяна. Усещането бе толкова неприятно, че веднага я накара да реши, че усилието не си струва.

— Какво й дадохте? — попита възрастен мъж.

— Рохипнол, петдесет милиграма, разтворен в портокалов сок — отговори един от мъжете в зелено.

— Известен като „приспивателно за изнасилване“ — поясни една от жените. — Характеризира се с почти мигновена интоксикация, снижава нивото на задръжки, нарушава мускулната координация и предизвиква транзакторна амнезия.

— Последният термин не ми е известен — обади се възрастният мъж, чийто глас този път се разнесе по-наблизо, макар че собственикът му все още упорито отказваше да се появи в зрителното й поле.

Мъжът в зелено подаде лист хартия в посока на гласа.

— Въздейства на неврорецепторите и прави така, че всичко изживяно под негово въздействие да изглежда като нереално, сякаш е било сън или халюцинация. Мозъкът по правило решава, че е било сън и както става с повечето сънища, споменът за него не след дълго избледнява.

— Ясно! — Възрастният мъж вече се приближаваше. — По мое време нямаше такива.

Жената в зелено провери пулса на Меган. Меган мило й се усмихна.

— Препаратът първоначално е бил разработен изключително за нуждите на разпита. Характеристиките му го поставят някъде по средата между скополамина и LSD-то. Днес вече се продава из цяла Южна Америка като сънотворно.

— Доколкото ми е известно може да се намери и у нас за по долар таблетката. Използват го по колежите, за да изработят първокурсничките. — Мъжът в зелено издърпа нещо, което изглеждаше като електрокардиограма, и започна да го разглежда.

— За себе си мога да кажа, че се научих да не пия нищо, което не съм си наляла сама — засмя се жената в зелено.

— Виж ти — тъжно констатира възрастният мъж. И след кратка пауза попита: — Готово ли е вече?

Мъжът в зелено вдигна поглед към него:

— Почти.

— И е внимателно претърсена?

Жената в зелено кимна.

— За всеки случай изпратихме дрехите й за рентгенова снимка. След това направихме подробен оглед на телесните кухини. Няма нищо…

Мъжът в зелено беше насочил вниманието си към някакъв апарат от другата страна на масата.

— Здрасти — приятелски го поздрави Меган и се запита дали гримът й е наред.

— Готова е.

— Благодаря ви, докторе — тихо каза възрастният мъж. — Ще ви помоля да напуснете с колегите си зоната. Благодаря още веднъж.

Хората в зелено напуснаха зрителното поле на Меган и над нея блесна ярък рефлектор като онези в операционните. Почувства до нея да се приближава едра фигура, но както и преди, тя остана малко извън яркото сияние, което я обгръщаше.

— На запис ли сме, Пол?

— Да, господин Килбърн.

Гласът на възрастния мъж — той вече беше съвсем наблизо — събуди някакъв спомен у Меган. Докосна се до нещо дълбоко скрито в подсъзнанието й и тя трепна.

— Името ти е Меган Търнър, нали така? — осведоми се възрастният мъж след няколко мъчително дълги секунди на пълна тишина.

— На мен ли говорите? — изчурулика Меган.

— Да. Името ти е Меган Търнър?

— Ами, разбира се. Какво друго да бъде? — Тя се закиска.

— Ти си продуцент за „Уилкинс Интернешънъл Нетуърк“?

— Сбирщина нещастници.

— Ти си продуцент за „Уилкинс Интернешънъл Нетуърк“?

— Ама нали точно това ви казах — потвърди тя със сърдития глас на капризно момиченце. — Защо не внимавате?

Леко засмиване от страна на невидимата фигура до нея.

— Ще се постарая. Вярно ли е, че разследваш историята около един военен конвой в Югозападните щати?

— Конвоят… да-а… — Нещо в думата „конвой“ разпрати предупредителни сигнали из цялото тяло на Меган. Но тя нямаше представа защо.

— Как попадна на историята за конвоя?

— Не мисля, че трябва да ви казвам. — Този път в гласа й прозвуча детински инат.

— Как попадна на историята за конвоя?

— Няма да… Няма да ви кажа… Не съм…

— Как попадна на историята за конвоя?

— Аз… статиите в „Аризона Рипъблик“. От старите броеве. Жълти, разпадащи се…

— С кого си разговаряла за историята?

— С Трейси.

— Коя е Трейси?

— Моята помощничка.

— С кого друг, освен с Трейси, си разговаряла за историята? Хора извън екипа ви. Извън мрежата.

— Шерифи.

— Кой друг?

— Полицаи.

— Кой друг?

— Майорът… — Тя се запъна и по лицето й премина изражение на объркване. — Кой е майорът?

— Какво ти разказа майорът?

— Ъ-ъ… разказвал ли ми е нещо? — Пауза. — Да, така беше. Нещо за хората от телексите.

Възрастният глас смени тона си — сега звучеше по-ниско, почти басово, и заплашително.

— Какви хора от телексите?

— Джо и Макс Грей, глупако. Но не ми каза много. Само ги спомена.

— Изключи, Пол.

— Изключих, сър.

Гласът се приближи до самата граница на светлата аура, която я обгръщаше. Вече виждаше контурите на фигурата съвсем ясно, но не различаваше чертите на лицето.

— Кои са Джо и Макс Грей?

— От конвоя. Той ми каза, че всъщност те са били конвоят.

— Кой каза това?

Изведнъж почувства неувереност.

— Кой каза това?

— Глас по телефона — изрече Меган и усети, че го прави противно на волята си. — Обажда ми се понякога. — Тя се засмя. — Като онези, дето се обаждат, за да ти наговорят мръсотии.

— На кого принадлежи гласът по телефона?

— Не ми е добре… — унесено промълви тя.

— Пол?

Голяма ръка сграбчи главата й и я извъртя така, че да гледа пак в посока на неясната фигура.

— Какво ти разказа гласът по телефона? Какво каза?

— Не искам вече да играя… тази игра. Оставете ме… на мира.

— Какво ти разказа гласът по телефона? Каза ли ти къде можеш да намериш Джо и Макс? Каза ли ти нещо за…

— Четирийсет и седма — немощно прекъсна тя сърдито звучащия глас. — Каза, че отговорите били… били в четирийсет и седма. Там, където започнало онова… Как се казваше…

— Конвоят?

Тя се усмихна и главата й клюмна обратно, защото вече неудържимо й се спеше.

— Да… Конвоят… Отговорите били там, където… ъ-ъ… е отишъл конвоят. Или… откъдето е тръгнал. Той никога не казва нещата направо. Много е досадно… — За момент загуби нишката на мисълта си. После се сети за какво говореха: — Защо не му се скарате? — Прозвуча като малко момиченце, което дава писъмцето с желанията си на Дядо Коледа.

— Много бих искал да си поговоря с него? Ти ще ми помогнеш ли да поговорим?

— Окей.

— Как се казва гласът по телефона?

— Никога не ми е казвал, но…

— Да?

— Ало? — щастливо каза тя.

Гласът замълча за миг.

— Щеше да ми кажеш за гласа по телефона.

— Не! — раздразнено отвърна тя. — Щях да ти кажа за конвоя.

Нова пауза.

— Разкажи ми за конвоя.

— Какво искаш да знаеш? — енергично попита тя.

— Гласът по телефона каза ли за къде е пътувал конвоят? — Гласът на възрастния мъж внезапно бе станал ласкав.

— Не каза… Не знам… Може би някъде в Калифорния.

— Каза ли откъде е тръгнал конвоят?

— Какво?

— Каза ли откъде е тръгнал конвоят? Можеш да ми кажеш.

— Мисля, че… не те харесвам.

— Откъде е тръгнал конвоят?

— Няма да… ти кажа…

Някаква ръка се материализира над главата й и я погали по бузата.

— Каза ли гласът по телефона откъде е тръгнал конвоят? Можеш да ми кажеш. Можеш да ми се довериш.

— Мога ли? — Отново с глас на малко момиченце. — Наистина?

— Разбира се. — Усети гласа на невидимия, искрящ от лъчезарност. — Обещавам да не казвам на никого. Това ще си бъде нашата малка тайна.

— Ами…

— Каза ли откъде е тръгнал конвоят?

— Не, не ми каза. Но… мисля…

— Да?

— Мисля, че е било някъде в Ню Мексико.

Дълга пауза.

— Ню Мексико?

— Аха… — Меган отново затвори очи.

— Губим я, сър.

Меган усети леко потупване по бузата.

— Какво? Изморена съм…

— Каза ли гласът по телефона откъде в Ню Мексико? — прошепна в ухото й гласът на възрастния мъж.

— Откъде? Като място ли…

— От кое място в Ню Мексико е тръгнал конвоят?

— Ъ-ъ… не. Кое място…

Макар очите й да бяха затворени, тя почувства нечие лице плътно да се приближава до нейното. Помириса ментоловият дъх. Усети капка пот да капва върху челото й.

И тогава гласът отново проговори:

— От кое място в Ню Мексико е тръгнал конвоят?

Но вече беше заспала.

Килбърн остана надвесен над нея близо минута. Гледаше спящата жена и сякаш се опитваше да изкопчи нужните му отговори от равномерно повдигащият се гръден кош или от омиротвореното й лице. Накрая се пресегна, изключи рефлекторите и излезе от операционната.

Помощникът му Пол извади касетата и го последва. В мига, в който се озоваха навън, до него се приближи униформен мъж и му подаде лист хартия.

— Докторе — попита Килбърн, когато приближи мъжът в зелено, — кога ще можем да продължим с разпита?

Мъжът погледна часовника на стената.

— Веднага започваме да я будим. — Той помълча. — Значи… да кажем, след четиридесет минути. Най-много час.

— Дайте й нова доза след четирийсет минути.

Лекарят кимна и се отправи към залата за разпити.

— И докторе…

— Да?

— Колко пъти можем да повторим процедурата, преди да престане да й действа?

Лекарят мрачно се усмихна.

— Много преди това да се случи, ще настъпи токсемия14. Но, да кажем, максимум шест сеанса.

— Благодаря ви, докторе.

Килбърн седна до близкото бюро и за трети път методично разгледа съдържанието на куфарчето на Меган. Приближи се Пол.

— Има проблем, сър.

Килбърн вдигна поглед към него. Не каза нищо. Чакаше.

Младият мъж явно се чувстваше неуютно.

— Сър, ами…

— Какво има, Пол? — Тонът изискваше незабавен отговор.

— Телата са били намерени.

Килбърн погледна часовника си и кимна.

— Това се очакваше. Няма начин подобен пожар да остане незабелязан. — Едва сега обърна внимание на притеснението на младия мъж: — Имало е пожар, нали?

Пол пристъпи на другия си крак.

— Открили са четири тела, сър. Майора, снаха му и двамата, които… ъ-ъ… оставихме да почистят.

Килбърн бавно се изправи и се приближи на сантиметри от виновно изглеждащия мъж.

— Глупаците са загинали в собствения си пожар? Толкова ли бързо се е разгорял? — Гласът му издаваше нетърпимост към хорската глупост.

— Ъ-ъ… изглежда новинарите са се върнали горе-долу по едно и също време със сина на жената. — Младият мъж нямаше смелост да погледне Килбърн в очите. — Намерили са двамата Маккътчън и е ясно, че нашите са ги очистили.

— И?

— Но са намерили телата и на нашите. Изглежда, че и те са били застреляни. Полицията смята, че е имало престрелка.

— Маккътчън е оказал съпротива? Или те са влезли в конфликт за нещо с жената?

Цяла минута никой от двамата не проговори.

— А може Бог да ги е поразил със светкавица като възмездие за делата им? — Той млъкна. Целият се тресеше от гняв. — Ще ми кажеш ли кое от двете? — Във въпроса му прозвуча смъртна заплаха.

Пол си пое дъх с пълни гърди.

— Според полицията те са били убити известно време след двамата Маккътчън. Сър, полицията изцяло е отцепила района. Поискали са съдействие от Централното управление на щата Илинойс, както и от шерифите в окръзите Макхенри и Бун. — Той замълча, неспособен да погледне Килбърн. — Няма никакъв начин да се доберем до къщата, сър.

Килбърн трескаво мислеше. Възможностите изглеждаха крайно ограничени и всяка от тях вещаеше катастрофа.

Първо, бил е изпратен втори екип, който е имал задача да прикрие уликите след калпавата работа на хората на Килбърн.

Второ, намесил се е случаен фактор, да кажем, крадец, който се е натъкнал за нещастие на неговите хора.

Трето, взлом. С един конкретен крадец като главен изпълнител.

Първата възможност бе с нищожно малка вероятност. В толкова напреднала фаза на играта, крайно предпазливите кукловоди не биха рискували да въведат нови играчи. Още по-малко биха използвали като резервен екип хора, оставящи тела след себе си.

И инкриминиращи улики.

Случаен фактор, нахлуване в дома… Хм, почти изключено, особено при внимателно организираното наблюдение отвън.

Значи остава единствено…

Само че това бе невъзможно. Защо един издирван в национален мащаб престъпник ще рискува да установи контакт с друг, когото изобщо не познава?

Отговорът, може би се криеше в бележката, която бе прочел в унищожения дом край морето.

— Никой не е в безопасност — прошепна Килбърн.

— Извинете, сър? — попита младият мъж, но личеше, че се надява да не е чул правилно.

— В базата да се обяви състояние на повишена готовност — нареди Килбърн и отново насочи вниманието си към бюрото. — Разбери кой е нашият човек в Илинойското полицейско управление и се свържи с него незабавно. Присъствието на медиите затруднява спускането на пълна информационна завеса. — Той се замисли. — Но може би ще се окаже възможно да припишем всичко на организираната престъпност. Защо например не съобщим, че по време на войната Маккътчън е действал на черния пазар? Отклонявал е провизии от конвоите за мафията и така нататък. А когато Търнър е надушила историята, италианците са се намесили. — Той замълча и ехидно се усмихна. — Координирай с MJ-7.

— Да, сър. Веднага, сър.

— Искам повишени мерки за сигурност тук. Обявете тревога втора степен, ако трябва.

— Смятайте го за направено, господин Килбърн.

— И, Пол? Работата беше калпаво свършена. Не искам да се повтаря. Само не се оправдавай, че е било толкова трудно да се отървете от две тела.

— Няма, сър.

— Искам да кажа… не че очаквам перфектност, но ще се радвам да стана свидетел на малко по-голяма ефективност в работата. — Той отново се концентрира върху съдържанието на куфарчето.

Младият мъж бързо се отправи към вратата, но когато стигна, спря на прага. Повдигна касетата от първия разпит и попита:

— Да я изпратя ли, сър? — Отсега нататък той щеше да бъде най-стриктно изпълняващият задълженията си служител, когото Килбърн някога е познавал. Защото прекрасно знаеше какво може да означава алтернативата.

Килбърн вдигна поглед за миг и пак го свали върху бележника на Меган.

— Първо искам да се прехвърли на хартия. Ще ми трябва за втория сеанс.

— Веднага, сър. — Младият мъж тръгна към вратата в противоположния край.

— Кога е следващият сеанс, Пол? — попита Килбърн, без да поглежда към него.

— След около половин час, сър. — Той отвори вратата.

— Пол?

— Да, сър?

Килбърн се обърна към него, без да скрива любопитството си.

— Наистина ли използват това хапче в кампусите на колежите? Искам да кажа, за да изнасилват момичетата?

Младият мъж кимна.

— Така разправят по новините. Говори се, че било практика из целия Югозапад: Тексас, Арканзас, Оклахома. Ако не бъркам, мисля, че има един случай и в Калифорнийския университет, Лос Анджелис.

— Благодаря ти, Пол.

Шофьорът помощник напусна стаята и Килбърн се зачете с бележника със срещите.

— Гадни копелета — прошепна той на себе си.

Първото правило при претърсване на непозната сграда е, че властта се стреми нагоре към покрива (такъв е случаят в повечето корпорации) или се опитва да се зарови под земята (както е например с прословутата ситуационна зала в Белия дом).

Понеже слизането по стълби е по-лесно и по-бързо от изкачването, Грег пое нагоре.

Третият етаж се състоеше от офиси, в които не светеше. Административна обстановка за бюрократи и чиновници — хора, чието най-страшно оръжие са писалката и бележникът.

По бюрата не се виждаше нито един документ. Никакви папки, отворени бележници или макар поне лист хартия с безсмислени драсканици на него. Край всяко бюро имаше по две кошчета за отпадъци, надписани „За изгаряне“ и „Нормално“, но те всички до едно бяха празни.

Но офисите имаха съвсем прилични ключалки и някои от тях даже се отваряха с карти за достъп, които Грег с лекота преодоляваше благодарение на собствената си дебитна карта и опаковка от дъвка „Джуси Фрут“.

И все пак на тайните, поверени на надеждно конструираните сейфове в тях, бе писано да останат недокоснати. Третият етаж не бе онова, което той търсеше.

Вторият етаж се състоеше основно от заседателни зали и лаборатории — атмосферата тук бе почти академична. На кантонерките имаше надписи от рода на „Нива на разтворимост след третиране с Гама-седем“ или „Якост на опън при различни атмосферни условия“. Ключалките обаче бяха още по-надеждни — одобрените за използване в правителствени институции, модели „Банма“ или най-сигурните разновидности на „Яле“. Там, където се виждаха четци на карти за достъп, имаше още и цифрови клавиатури за въвеждане на кодове за отключване. Но дори такива почти съвършени бариери, предназначени да ограничат достъпа на хора като него, не бяха в състояние да забавят Грег прекалено много.

Вместо да се опитва да преодолява алармените системи и да се погрижи за всеки от недотам умело скритите датчици, той използваше топлинен сензор с размера на цигарена кутия, за да установи има ли хора в някоя от тези добре охранявани стаи. Нямаше.

Всички компютри и на двата етажа бяха изключени и явно се контролираха централно. Още по-вероятно бе да имат общо захранване с цел предотвратяване изтичането на информация след работно време.

Никъде нямаше указатели, табели, надписи. По бюрата не можеше да се види дори бланката на формуляр — неизменен атрибут на кой да е офис. Дори на строго охраняваните.

Грег провери колко време бе изминало, прекрати безплодния оглед и напусна етажа. Графикът, който сам бе съставил и който не подлежеше на промени, изискваше от него да се движи два-три пъти по-бързо, отколкото би желал.

Избягвайки асансьорите, които в този час най-вероятно се управляваха централно, Грег пое към северното стълбище и оттам се спусна на първия подземен етаж.

Още от мига на проникването си в сградата той бе преценил, че партерният етаж е само за заблуда: зали, в които имаше сложни машини, програмирани да демонстрират последните постижения в технологията за обработка на почвата. Видео стени, представящи статистически показатели, започвайки от 1780-а година насам.

Пълна измама. Фасада, целяща да представи тази свръхсекретна база като изпитателен полигон за отработване на нови методи в селското стопанство.

Какво точно се криеше зад фасадата бе отделен въпрос.

От онова, което бе видял до момента, Грег бе сигурен, че става дума за секретна изпитателна база. Повечето лаборатории изглеждаха оборудвани да се занимават с изследвания в областта на металургията. Макар че имаше и такива, съоръжени с аеродинамични тунели и други подобни — екипировка, имаща отношение повече към авиацията.

Но той не си бе позволил лукса да отвори някой от сейфовете, за да научи повече.

Защото времето неумолимо изтичаше.

Оставаха му по-малко от тринайсет минути до момента, когато трябваше да се отправи към мястото за изтегляне. Ако, разбира се, изобщо успееше да намери пътя към „изхода“, който бе трасирал, без да събуди за живот някоя от многобройните алармени системи. И при положение, че Фос се справеше с възложената му задача. Както и при положение, че Део щеше да бъде там, където трябва в нужния момент.

И ако намереше момичето.

Той се понесе по неохраняваните стълбища за евакуация в случай на пожар, автоматично сканирайки обстановката за скрити датчици, любопитни камери и часови, спотаили се, за да изпушат набързо забранена цигара или надяващи се да подремнат. До момента всичко бе чисто.

И в известен смисъл доста разочароващо. Но не чак толкова изненадващо.

Много пъти в практиката си Грег се бе сблъсквал точно с подобна организация: хиляди, похарчени за разполагането на възможно най-съвременното охранително оборудване около сградата, наемането на грамадни, зли и добре обучени въоръжени мъжаги и поставянето им на всички подстъпи. И нищо, ама буквално нищичко, вътре.

„Излишни разходи — би възразил мозъкът зад подобна система. — И без това никой не може да проникне, нали така?“

Грег направи презрителна гримаса и пое надолу по стълбите, надявайки се да намери нещо по-интересно от бойлери и тръби.

И застина. Надеждите му се бяха оправдали.

Вратата пред него бе метална, а не от пресовани дървени плоскости, както горните. Не се виждаха никакви панти — тя просто изглеждаше вкопана в стената. Нямаше брава, ръбове от заварка по краищата, интерком, цифрова клавиатура дори процеп за карта. Само малък надпис на табелка, залепена в средата:

И никаква индикация как би могла да се отвори. Грег застина на мястото си. Мърдаше само очите си и изследваше с тях всеки сантиметър от гладката повърхност. След това огледа стените, тавана, пода. Все по-ясно ставаше, че това е врата, която не може да се отвори. Най-малкото не от страната на стълбищната площадка.

— Изненада, Лайнъс, така ли? Добре… — Той млъкна и погледна нагоре по стълбището, за да се увери още веднъж, че е сам. — … ще се опитам да не те разочаровам.

Той свали раницата си, извади от нея оборудването и започна с обичайния оглед за електромагнитно излъчване с помощта на различни датчици. И без това бе ясно, че тази врата се задейства по електромеханичен път, така че нямаше как да сбърка характерната сигнатура на електрозахранването. Имаше алармена инсталация или най-малкото нещо, което изглеждаше като алармена инсталация, при това включено към същия източник на захранващо напрежение. Това бе индикация, че се деактивира автоматично след правилно отваряне на вратата.

Но как?

Седна с лице към вратата на последното стъпало, подпря глава на дланите си и впери поглед в невидимото предизвикателство.

Времето течеше. Единственото успокоение бе, че се намира където трябва или поне така изглеждаше. Но пътят му бе възпрепятстван.

От врата?! Можеше ли да има нещо по-обидно?

— Мисли, кучи сине… Как се отваря врата, която няма брава, дръжка, резе или какъвто и да е било достъпен заключващ механизъм? Как ще…

И се усмихна.

— Ако не може да се отвори, защо са сложили надпис, забраняващ влизането?

Стана, пристъпи напред, порови в раницата, извади от нея комбинация от лупа и източник на черна светлина15 и огледа надписа още веднъж.

— Коварни копелета са тези тук, Лайнъс. Признавам им го.

Използвайки пластмасова отвертка (за да не задейства случайно някой неоткрит сензор на топлина, импеданс или нещо друго) той леко натисна едва забележимите петна от пръсти върху надписа, които бяха станали видими под „черната светлина“.

Нищо.

— Сигурен съм, че здравата би си поблъскал главата над това, Лайнъс, прав ли съм? — Той отново огледа внимателно следите и опита пак. — Е, ще се постарая да не те разочаровам…

Тананикайки си шепнешком, Грег извади още два пластмасови инструмента. Осъзнаваше, че не е подготвен както трябва, за да се справи с изненадващото препятствие. Възможностите не бяха кой знае колко: можеше да опита да натисне всички места едновременно или в различен ред. Но какъв? Ако сбърка веднъж, това можеше да означава смъртта му.

Предпазливо, почти свещенодействайки, той докосна едновременно главните букви: В от „Влизането“, Д от „Достъп“ и М от „Меджик“.

Лека вибрация, последвана от тихо избръмчаване, и вратата бавно се плъзна встрани.

Униформен постови, попълващ нещо в някакъв дневник върху бюро до самата врата, вдигна поглед. Прекалено късно, за да попречи по някакъв начин на облечената в черно фигура, която се хвърли към него. Половин минута по-късно човекът вече беше загубил съзнание в резултат на блокирането на сънната му артерия.

Още две минути по-късно, облечен в униформата на постовия, Грег безгрижно тръгна по почти безлюдния коридор, започващ веднага след караулката при вратата. Тук имаше надписи по стените и именно благодарение на тях той можа да намери пътя към „Изолатор за разпити В-3“.

Защото точно това бе помещението, записано в дневника на реда, на който имаше още „Умбра-12/MJ-96, охрана и задържана жена“.

Като примигна няколко пъти, опитвайки се да фокусира погледа си, да изчисти калейдоскопичните образи от главата си и да осмисли реалността или може би нереалността на ситуацията, в която се бе озовала, Меган започна да крещи. Не за дълго, нито особено настойчиво, колкото да привлече нечие внимание.

Хората в далечния край на стаята погледнаха към нея, после възобновиха дискусията си с подчертано безразличие.

— Къде се намирам? — на висок глас попита тя. — Кои сте вие? Какво правя тук? Какво искате да ми сторите?

Но без да й обръщат внимание, хората мълчаливо излязоха един след друг през вратата.

— Мисли, дявол да те вземе!

Само че напънът се оказа напразен. Спомняше си за разговора в Бети Маккътчън и че предстоеше да види майора, но после… Какво се бе случило?

Опита се да седне в леглото и тогава осъзна, че е пристегната върху нещо подобно на операционна маса. През крайниците и гръдния й кош минаваха дебели кожени ремъци. Беше включена на система за интравенозно подхранване през игла, забита в изпънатата й и фиксирана на масата лява ръка. Можеше да завърти главата си, но трудно и не с голяма амплитуда.

Затвори очи, налагайки си да се успокои.

Какво се бе случило?

Благоразположен глас на възрастен мъж прозвуча в главата й: „Можеш да ми се довериш“.

Гласът събуди тревожни спомени за изживян страх, за болка… за ужас в гаража!

Меган обърна глава надясно, защото в този момент човек от охраната бавно отвори вратата в дъното на стаята и надникна вътре.

Видимо любопитен, но нежелаещ да бъде заловен не където му е мястото, той внимателно се огледа, преди да влезе. Изглеждаше странно, защото носеше в ръка раничка. Мъжът се приближи до нея, но погледът му бе прикован върху вратата в другия край на стаята.

— Кой си ти? — попита тя с глас, в който се бореха паниката и страха. — Какво правите с мен? Настоявам да…

— Млъкни, по дяволите! — нареди й той шепнешком и започна да развързва ремъците. — Аз съм приятел. Ще се опитам да те изведа оттук, но ще трябва да си затваряш устата.

Тя усети, че краката й са свободни.

— Кой… Как…

— По-късно — късо каза той, освободи ръцете й и се захвана с ремъка през гърдите. Хвърли поглед на стенния часовник. Оставаха по-малко от пет минути до момента, когато Фос щеше да приведе в действие следващата част от плана. — Ще ти обясня всичко по-късно, окей? Точно в момента не мога да повярвам на късмета си и допускам, че всеки миг ще дойде краят на тази въпиеща проява на некомпетентност от тяхна страна. — Вече беше изцяло свободна. — Идваш ли с мен?

Не знаеше кой е той, но предполагаше, че е от другата страна, замесена в цялата тази история, каквато и да бе тя. Един поглед към червените следи по китките на ръцете си и около глезените беше предостатъчен, за да реши.

— Къде отиваме? — попита тя, докато обличаше зелените хирургически дрехи, които взе от съседната маса. — Какво става? Кои са тези хора?

Грег обаче само поклати глава.

— Целият този труд, за да попадна на репортер! — промърмори той и я повече към далечната врата.

— Преди около минута, господин Килбърн — чу се глас откъм другата врата. — Ще се погрижа всичко да бъде… — Пол застина на място, виждайки Грег да сграбчва Меган за ръцете.

— Бори се! — прошепна й той. — И гледай да бъде наистина…

Излишно беше да й го казва.

Все така объркана — вече й се струваше, че й е писано да изживее дните си в това състояние — Меган започна да крещи, да се извива, да рита, да дращи и да мята глава насам-натам.

— Ей, кой си ти? Какво, по дяволите, става тук? — извика шофьорът помощник и се затича напред.

— Някой я е освободил, сър — отговори Грег, държейки двете й китки в едната си ръка и стискайки с другата гърлото й. — Ако ми помогнете…

Пол я сграбчи през краката и му помогна да я пренесат обратно до масата.

— Дявол! — изпъшка той и я притисна, очаквайки пазачът да я пристегне. — Днес всичко върви наопаки!

— Абсолютно вярно — съгласи се Грег и пристегна изотзад ръката си този път през неговото гърло. Прихвана китката си с другата ръка и стисна с всичка сила, изчаквайки тялото да се отпусне безжизнено.

— Ще се побъркам — заяви Меган и за втори път се изправи седнала на масата.

— Надявам се да не стане така. — Грег бързо претърси младежа, взе му пистолета и свали картата пропуск, висяща на врата му. После й помогна да слезе и двамата отново тръгнаха към далечната врата.

— Господин Килбърн! — извика някой зад него и Грег замръзна. В следващата секунда се разнесоха още два гласа, които му изкрещяха да не мърда.

— Обърни се! — заповяда друг глас.

На по-малко от две крачки от вратата Грег и Меган бавно се обърнаха и видяха групичка от петима: двама гневни мъже от охраната и трима от медицинския персонал.

Униформените бяха насочили пистолетите си в главите на бегълците.

В продължение на един дълъг миг двете страни стояха, без да предприемат нищо и се гледаха безмълвно. После някой разбута групичката и отпред застана Килбърн.

— Не! — прошепна той с глас, сякаш се бе събудил след кошмарен сън. — Това просто не може да бъде.

— Държим ги на мушка, господин Килбърн — обади се единият от пазачите, сбъркал изражението върху лицето на възрастния мъж със загриженост.

— Значи Килбърн? — небрежно подметна Грег, напрегнато следейки изтичащите секунди на часовника на стената пред тях. — Това определено звучи по-добре от „Смит“.

— Кой си ти? — попита другият от въоръжените мъже. — И как, по дяволите, си преодолял охранителната ни система?

Грег погледна Килбърн право в очите.

— Обясни му.

Килбърн кимна, без да го осъзнава.

— Той… така си вади хляба.

Меган погледна Килбърн и всичките й страхове, изпитани в гаража на Маккътчън и при боричкането в колата след това, отново я завладяха.

Продължаваше да не знае кой е този до нея, но гримасата върху лицето на Килбърн ясно издаваше, че е враг на стареца.

Поне засега това й бе достатъчно.

— В известен смисъл съжалявам, че ви виждам тук, господин Пикаро.

Грег успя да се засмее.

— Нямате представа пък аз колко съжалявам.

Килбърн едва доловимо кимна.

— Естествено. — Старецът бързо възвърна самообладанието си.

Крадецът направи малка крачка напред.

— Ще науча ли все пак за какво става дума, преди да започнем? — попита той, гледайки не Килбърн, а купчината документи в ръката му. Страниците бяха стари, пожълтели, а някои от тях изглеждаха буквално пред разпадане.

Килбърн се усмихна. Изпитваше почти приятелско чувство към този безумец.

— Да не би да сме се озовали в ситуацията, когато злодеят, уверен, че държи всички козове в ръцете си, разкрива всичко пред младия герой и дамата на неговото сърце?

Грег спокойно кимна, следейки секундната стрелка на часовника. Беше напрегнал мускулите на краката си.

— До известна степен — съгласи се той, колкото да каже нещо.

— Е, съжалявам, че ще трябва да ви разочаровам, но имам контрапредложение: не аз, а вие да обмислите нуждата от признания.

— Вижте — обади се Меган раздразнено. — Не знам какво става тук, но ви предупреждавам, че за похищение на представител на медиите неприятностите няма да ви се разминат. Само след няколко часа тук ще гъмжи от журналисти.

Килбърн не й обърна никакво внимание.

— Ще се наложи да ме извините, господин Пикаро, но аз и младата дама имаме нещо за довършване. С вас ще си поговорим след това.

Минаваше точно един час, след като Грег бе говорил за последен път с Фос.

Навън тъмната нощ ставаше все по-студена. Над езерото духаше лек ветрец, който пронизваше до костите Фос.

Ала той стоеше, без да помръдва.

Погледът му бе прикован върху червената светодиодна индикация на таймера, която неумолимо се приближаваше към нулата. Още веднъж провери жиците от таймера към детонатора по начина, показван му от Грег толкова пъти досега. След това погледна собствения си часовник.

Ако в следващите двайсет секунди Грег не се обадеше, щеше да активира устройството и следвайки съвета му, да побегне с всички сили оттук.

Петнайсет секунди…

Пет…

Той си пое дълбоко въздух и видя как таймерът започва да отброява секундите на последната минута. Фос натисна бутоните и хукна с все сили. Изобщо не се обърна да погледне огромната кула от алуминий и стомана, разпределяща деветдесет и пет процента от електроенергията, консумирана в недалечното градче на име Фрийсбърг.

Както и цялата мощност, потребявана от загадъчната база на само километър от него.

Броеше и бягаше, молейки се да стигне достатъчно далеч, преди…

Експлозията зад гърба му го вдигна на шест метра във въздуха и го запрати в посоката, в която бе поел.

Фос болезнено се приземи, отскочи веднъж от земята и се изтърколи надолу по склона на нисък хълм. След това с мъка се изправи и погледна назад към кулата.

Черен дим, в който играеха оранжеви пламъци, се издигаше странично над конструкцията. След това откъм близо двайсетметровата кула се разнесе почти човешко стенание. Бавно, като измъчвана от артритни болки стриптийзьорка, тя се наклони, изскърца и се огъна.

Яркосини искри се разлетяха из нощното небе в мига, в който първите жици се докоснаха до земята. Няколко секунди по-късно се разнесе глух тътен и четирите трансформатора едновременно изгърмяха.

Остра кисела миризма изпълни въздуха, когато нажеженото масло в трансформаторите се смеси с дима, токсичните газове и нажежената пара на прегрятия метал.

Фос пак се затича, опитвайки се да не вдишва от канцерогенните газове, които вярваше, че сам току-що е освободил. Но въпреки страха и засилващата се паника от събитията тази нощ, той се усмихваше.

Защото бе видял светлинките на Фрийсбърг да изгасват секунди след като бе угаснало външното осветление на базата.

Осветлението в изолатора примигна, намаля и изгасна окончателно.

— Какво?

— Токов удар!

— Някой да донесе веднага фенерчета!

След това се разнесе удар на младо тяло в друго — старо и тежко.

Когато осветлението бе примигнало и изгаснало, Меган внезапно се бе озовала в най-дълбоката тъмнина, каквато й се струваше, че не е възможно да съществува. Миг по-късно някой грубо я блъсна назад. Залитна, падна и се удари в нещо, което след опипване се оказа дръжка на вратата.

Около нея се чуваше гневно сумтене и шум от объркани хора, които се движат в пълна тъмнина, блъскат се един в друг и се препъват.

Изведнъж проехтя изстрел. За част от секундата блясъкът от цевта озари стаята.

— Не стреляйте! — извика Килбърн с глас, изпълнен с болка. — Ще улучите някой от нас!

Някаква ръка стисна китката на Меган и тя изкрещя ужасено.

— Не! — извика, мъчейки се да се отскубне.

— Млъкни! — прошепна в ухото й гласът на непознатия. — И ме последвай.

— Не виждам нищо — оплака се тя също шепнешком.

— Аз виждам. Тихо, по дяволите!

Тя позволи да я издърпа навън от стаята. Чувстваше се по-безпомощна, отколкото с превръзка на очите.

Около нея се движеха някакви хора, но нищо друго не можеше да разбере. Те бавно напредваха — вероятно по коридора, досети се тя — а около тях светваха за кратко със запалки или клечки кибрит, малки оазиси светлина сред непрогледния мрак. Гневно мърморене се разнасяше от всички страни.

След около две минути спряха, защото осветлението започна да се включва с примигване, макар напрежението да бе много ниско.

— Резервният генератор се задейства — обясни Грег.

Тя видя, че си е сложил очила за нощно виждане.

— Сега какво? — бе единственото, което й дойде наум.

— Сега… — отговори той и свали очилата. — … сега, без да бързаме, ще се отправим по този коридор. С походка, сякаш сме част от персонала на това място, разбираш ли?

— Разбирам — въздъхна тя.

Когато в изолатора най-сетне се възцари мъждива светлина, Килбърн веднага забеляза отворената врата.

— След тях! — извика той. — Заключете всички изходи. Веднага!

Пол, който се бе свестил миг преди изгасването на осветлението, бързо помогна на стареца да се изправи.

— О-о-о-х! — простена Килбърн от болка, когато левият му крак се подгъна под тежестта на тялото му.

Младият мъж хвърли бърз поглед надолу и помогна на Килбърн да седне на близкия стол.

— Мисля, че е счупен — каза Пол.

— Остави това! — изкрещя Килбърн и го блъсна настрани. — Намери ги!

Игнорирайки болката, той започна да раздава заповеди. Три минути след задействането на резервния генератор, базата беше вдигната по тревога първа степен.

Униформени часови кръстосваха по вече осветения терен навън. Цивилни агенти претърсваха цялата сграда етаж по етаж и помещение по помещение. Беше повикан хеликоптер, който облетя цялата околност.

Но не намериха никого.

— До „Сив“ от „Черен“.

Гласът на Грег бе толкова тих, че Део усили звука на радиостанцията си.

— „Сив“ слуша.

— Готов ли си?

— Чакам сигнал.

Кратка пауза, по време на която Део чу в слушалката включването на някакъв двигател.

— Направи го!

Део изключи радиостанцията, включи на скорост и насочи грамадния камион към предварително уговореното място в оградата. Подкара тресящата се машина с максимална скорост, молейки се експлозивите около резервоара да не избухнат предварително.

Шофьорът бе крал всякакви коли. И се бе изплъзвал кажи-речи на всичко, изобретено от човека, на четири колела.

Но тази нощ за пръв път му се налагаше да използва боклукчийски камион по време операция.

Той взе завоя на пътя и извъртя волана наляво с всичка сила. Камионът отскочи от банкета и се понесе към приближаващата се ограда с над осемдесет километра в час.

Део изправи, заключи волана и педала на газта в това положение и отвори вратата. Избра последния възможен момент и скочи.

Претърколи се ловко, веднага се изправи и се затича към мястото, където трябваше да бъде Фос с микробуса.

Хората от охраната зад оградата се разбягаха във всички посоки, когато видяха, че камионът се врязва в първото заграждение. Почти без забавяне той се заби и във втората ограда, която отново бе под напрежение и във въздуха се разлетяха искри. Камионът се изправи на задните си колела, след което се стовари като динозавър в тинята.

Плъзна се до средата на моравата и най-сетне спря, мигновено заобиколен от всички постови, намиращи се в този момент извън сградата.

Никой от тях не забеляза един малък зелен джип да профучава по посока на портала.

— Внимавайте — съобрази в последния миг един от постовите, — това може да е… — Той така и не довърши мисълта си, защото в следващия миг мощна експлозия повдигна боклукчийската кола три стъпки във въздуха. Във всички посоки като шрапнели се разлетяха метални парчета.

Преди тътенът да бе отекнал, джипът разби бариерата на входа.

Десет минути по-късно Меган най-сетне се надигна от пода.

— В безопасност ли сме? — попита тя задъхано, напълно изтощена от хаоса, бягането по стълбището, скачането през прозореца от втория етаж (Грег предвидливо го бе оставил отворен) в намиращия се под него контейнер за боклук.

Грег погледна в огледалото за обратно виждане.

— Засега.

След малко отби по спомагателен път, чието начало бе маркирано с табела „Преминаване през Лейк Дам. Само за персонала!“. Бариерата беше отключена и вдигната.

— Трябва да стигнем до полицията — каза Меган, докато се опитваше да възстанови ритъма на дишането си. — Или може би ФБР. Някой от правителството.

— Не мисля, че идеята е добра — възрази Грег и се концентрира върху стесняващия се плъзгав път. — Госпожице, ако не сте забелязала, вие до преди малко бяхте на гости на правителството. — Гласът му беше спокоен, сериозен и решителен.

Меган се замисли за миг.

— Трябва ми телефон — каза накрая тя. — Които и да са те, утре сутринта новините ще започнат с тях.

Грег влезе на скорост през още по-тясната и от пътя портална врата.

— Прави каквото искаш, стига да могат да те защитят. Аз специално имам други планове.

— Не, нищо не разбирам! — избухна след малко Меган. — Опитвам се да проведа журналистическо разследване и…

Грег рязко спря, преди да излезе на тесния път, минаващ по язовирната стена. Пресегна се през нея и отвори вратата.

— Всичко хубаво. Поне за времето, което ти остава.

Тя понечи да слезе, после се спря.

— Който и да си, благодаря ти. Струва ми се, че тази нощ ми спаси живота. — Тя му подаде ръката си.

Грег сви рамене.

— Както желаеш. Само не ме споменавай в репортажа си. — Той намали ход. — И без това напоследък пресата ми обръща прекалено много внимание. — Изглеждаше напрегнат и огорчен, когато се обърна с лице към пътя. — Ще предам поздравите ти на двамата Грей.

Беше излязла наполовина от колата, когато спря, сякаш бе забравила да свали предпазните колани.

— Какво каза току-що? — Но Грег продължаваше да гледа право пред себе си. — Ти знаеш… знаеш кои са те, нали?

От другата страна на язовира светнаха фаровете на кола, спряла на същото разстояние от стената, на което бяха спрели и те. Грег дълбоко въздъхна.

— Оставаш или си тръгваш? — попита я той. В гласа му се долавяше страдание.

Няколко секунди Меган остана в същото положение — наполовина навън от колата. После изведнъж взе решение, върна се обратно и затръшна вратата може би по-силно, отколкото се налагаше.

Грег издърпа раничката си изпод седалката, бръкна в нея и извади документите, които бе дръпнал в тъмното от ръцете на Килбърн.

— Хвърли едно око на това — каза той.

След това включи на скорост и подкара напред по язовирната стена, едновременно с другата кола, тръгнала в същия момент към тях.

Няколко часа по-късно, все в същата стая за разпити, в която бе разпитвал Меган и бе разговарял с Грег, Килбърн гледаше в упор лекаря.

— Е?

— Определено е счупен, сър. Ще трябва да насрочим операция и може да се наложи да поставим пирон.

— Можете ли да го направите тук? — уморено попита Килбърн и подписа нещо в папката, която му поднесоха.

Лекарят беше доста разколебан.

— Би ми се искало да ви транспортираме до окръжната болница на Бун.

— Тогава ще почака. Благодаря, докторе. — Той се намести в креслото с мъченическа гримаса.

Лекарят неохотно кимна и стана, готов да излезе.

— Обадете се, ако болката се засили — препоръча той и безшумно напусна стаята.

Килбърн отново прегледа доклада за нанесените щети. Мъчеше се да потисне болката в крака си. Трябваше някак да се концентрира, но това просто не бе възможно.

Пред очите му непрестанно беше образът на младия крадец: корав, интелигентен и безстрашен.

Знаеше, че не бива да го прави, но неволно се усмихна.

Пикаро беше точно като него самия на младини. После усмивката му се стопи и по бузите му се търкулнаха две сълзи.

Жалеше за крака си, за изтерзаните си нерви и за изнизващия се живот.

— Господин Килбърн? Господин Килбърн? Намерихме ги!

— Какво?

Пол ентусиазирано закима.

— Както изглежда, опитали са се да избегнат блокадите по пътищата и са поели по язовирната стена. По средата са се сблъскали с насрещно движещ се микробус и двете коли са паднали откъм външната страна на стената. — Гласът му звучеше тържествуващо.

— Потвърдено ли е?

— Абсолютно! Извадили са и двете коли от разлива. Смачкани са напълно. Никакво съмнение.

— Телата? — с все още скептичен тон попита Килбърн.

Младежът сви рамене. Клетъчният му телефон иззвъня.

— Хората по поддръжката на язовира твърдят, че телата са били всмукани във филтрационната система, която събира изпуснатата вода. Станали са на кайма за секунди. — Той се извърна настрани и отговори на позвъняването. — Ало?

Килбърн затвори очи и започна да разтрива челото си.

— Господин Килбърн, искат да знаят какво се е случило с документите, иззети от Маккътчън. Особено онези, които е възнамерявал да даде на репортерката. — Младият мъж изглеждаше неочаквано отрезвял.

Килбърн така и не отвори очи.

— Кажи им, че са загубени по време на инцидента. Да не се безпокоят.

— Да, сър — кимна той и зашепна обясненията си по телефона.

Килбърн разтри слепоочия. Изгарящата го болка в крака, изтощението, годините — всичко това се стовари върху него с жестока сила.

— Господин Килбърн… — продума Пол задавено.

— Да, Пол? — Старецът се завъртя със стола си. Младежът стоеше изправен над него с насочен към главата му пистолет, четиридесет и пети калибър. — Значи най-сетне получи заповедите, които очакваше?

— Да, сър — неохотно призна младият мъж. — Съобщение от MJ-1. — Не знаеше как да продължи.

— Нататък, Пол.

— Да, сър. MJ-1 иска или вашата оставка… — Той изтегли ударника. — … или незабавното ви заминаване за Зоната. — Поредна пауза, този път заредена с неспособността му да вникне в смисъла на заповедта. — Той допълни, сър, че изборът е изцяло ваш.

Нещо в ранения старец плачеше за смъртта. Настояваше да бъде най-сетне освободено от здравата хватка на психопати, поругали света, който той през целия си живот беше пазил. Искаше от него да затвори очи и да отстъпи на други, по-аморални, да почистят смрадта, останала след преминаването на слоновете.

Но знаеше, че не може… а и не иска да избере този възможно най-прост изход.

Работата още не беше свършена. Джо и Макс бяха заплашени от разкриване. Делото на един живот, вярата на един живот бе на ръба на провала.

— Кога потегляме, Пол? — попита той накрая.

— Веднага след като оправят крака ви, сър.

Килбърн кимна.

— Колко благородно от тяхна страна. — И той бутна все още насочения към него пистолет настрани. — Каква проява на… — За миг се затрудни да намери подходящата дума. — … на човечност.