За правда

II

Петранов, клюмнал в едно кюше, вдигна ръка да се протегне, прозевна се и сънливо откри подпухнали очи. Изпърво наизтягалите се арестанти му се сториха привидения; той се повтренчи, но се опомни. Сега всичко у него вече утихна — той чувстваше само отпадналост и… равнодушие. Главата му тежи, сякаш е пиян, в гърдите му се разтварят някакви кухини — слаба болка усеща отпред по ребрата си.

Цяла нощ, свит в ъгъла, той гледа натъркалялите се затворници и чак когато и мозък, и нерви отпаднаха, Петранов склони глава до стената и неусетно заспа.

По едно време се чу дрънкане и шум. Петранов скочи трапен на подкосените си крака. Вратите бяха отворени и затворниците излизаха вън да се мият.

Излезе след тях и Петранов със слаби, нерешителни крачки. Той се наведе до чешмата, хвърли две-три шепи вода на загорялото си лице, обърса се и закрачи назад-напред из двора. Прясната вода го поразбуди — той се почувства ободрен, — гърдите му широко се разтваряха да гълтат утренния пресен въздух.

Беше топло, пролетно утро. Слънцето бързо се издигаше по ясното небо, из което се гонеха няколко светли перясти облаци. Из въздуха се стрелкаха лекокрили лястовици; носеше се бръмченето на пчели, къркането на квачки и някакви бодри недоловими шумоления се подемаха отвред.

Никога Петранов не е виждал такова хубаво небе, никога той не е дъхал тъй жадно, никога не е бързал да се наслади от природата тъй както сега. Той сякаш се възроди. Новият затворник усети, че има нещо, което никой никога не може да му отнеме. Той гледаше бодро всичко наоколо и като че ли нещо се повдигаше в гърдите му. Поиска му се да се сприкаже с някого. Но наоколо почти всички бяха турци. И кога случайно край него мина вчерашния селянин, Петранов машинално тръгна наспоред с него.

— Хубаво време… какво топло слънце — поде той.

Селянинът издигна очи, погледна го — уважение и почит му вдъхваше личният образ на младежа. Той сети братска задушевност към Петранова и сякаш нещо го завладя и свърза с него.

— Слънцето топло… време тамам за работа… Ех, ама не е за нас — въздъхна селянинът, — нам се пише да се поразтътрим, малко да се погрейнем на припек, па хайде пак в дупката…

— Е, какво ще го правиш: ще се търпи…

— Че ще се търпи, ще се търпи: няма какво… Аз хич не искам и да мисля биля… който ме е запрял тук, нему нека тегне на душата… Аз ще стоя — за правда нали е? Ще стоя и ще търпя, па ако ще би и да се скапя… — се увличаше затворникът, простирайки ръка напред.

— За правда, а? — погледна го любопитно Петранов. — Та за каква правда те затвориха тук?

— Ех, дълга работа е… — каза сериозно, замислено той. — Други трябаше тук да е, ама кой ти слуша? — Ония очилати-брадати хлапетии, дето оправят съдбите на хората, я ги попитай гледат ли те в сърцето на човека?… Знаят те — въздъхна селянинът, махайки лениво ръка, — знаят да кажат: виновен е, тикнете го в дранголника за пет години, па му и не мислят по-нататък… Зер, що ги е еня тях… Пък ний… — и той се замисли, като да довърши в себе си.

Петранов вдигна очи съчувствено към мършавия образ и като да се огледа в дълбочините на наболялата му душа. Нещо сродно сякаш го приближи към него.

— Нима ти си осъден за пет години? — го запита Петранов.

Селянинът вдигна очи и лениво кимна с глава утвърдително.

— Пет години… Ама мен не ма е страх… Нека му мисли този, който ма е пресъдил… Той да ми тегли греха…

— Че що стори, бе бай… — той се пресече. — Как ти беше името?…

— Иван Габровеца ме зоват…

— Бе бай Иване — продължи съчувствено Петранов, — защо те осъдиха?

Габровецът наведе тежко глава, помисли-помисли, па додаде знаменателно:

— Да ти кажа, байно, аз съм от полянските села… живял съм там и всички ме знаят — не ме гледай, че съм сега тъй… хората ме почитат и имат ме: зер никому пет пари не съм изял… Туй, което си имам, изработил съм си го — трудил съм се, печелил съм… И хвала богу, даде ми от чуждо нужда да нямам… Ама се намери една нищо и никаква — гола като тояга руспия да ме зачерни и да разпилее това, дето съм събирал по зърно… Че аз нито съм си доспивал, нито съм си доядал — денем и нощем по работата съм тичал… Станах на трийсет години, в механа не се запих…

Надзирателят изпляска с ръце и всички като безропотно стадо тръгнаха към стаите си. Габровеца и Петранова затвориха пак наедно.

— Е, та що стана?… — подсети Петранов, който с напрегнато внимание следеше разказа.

— Та — продължи със същия тон той — бях ти заказал: поумнях, харесах мома; здрава, млада, хубава — без кусур, гдето го рекли, тамам къща да върти; ама, пущината, не си в сърцето й ки!… И отивам при баща й — какво ще се лигавя с нея? — питам го: „Ще ми дадеш ли дъщеря си? — Не съм някой развейпрах, голак — от всичко си имам: и нива, и лозе… Гола, гладна няма да остане в мойта къща…“ И той — рад. Пък и кой ли алъс щеше да ме върне, само да похлопах на портата му — добави гордо бай Иван. — Е, и казано — свършено… Венчахме се; сватба стана, дето се рекло, за помен — до бога!… Истина, булката похленцала малко — тя… си имала любовник… Ама детинска работа. Той, лудо-младо хлапе, гдето се рекло: самичек още цървули си не купил… Ех, па венчахме се, като всички хора — стана моя жена. Пък нали съм й мъж — тряба да ме има… Ама тя? — Как да ти кажа? — Като да се забърка тъй — сякаш от първия ден още, като стъпи в къщи… тъй без сърце… Ама где пък да я знаеш? — Не си в нея да я проумееш ки! — Ех, постоях — би що би зима, запролети се, рекох: сега има кого да оставя в къщи, гдето ще се рея парапет из село, да ида във Влашко… Тръгвам, нареждам я всичко що да стори, дето не може и по-добре. Оставих й и храна, и всичко… Тя само да варди къщата и да работи… Тя мълчи, мисля — разбира. И аз заминах… Цяло лято работихме из Влашко, па случи се оста стока — трябаше някой от нас да зимува там… Останах аз в Турно-Северин… Ех, кешки да съм знаял, там да съм стоял — хич да не съм се връщал! — Че защо си и дойдох? — Питай ме, не мога ти каза… Какви-какви влахкини ме обикаляха като ябълки… Ама — кимна знаменателно глава Габровеца — хайде, там ми е стоката, там съм се венчал, там ми е хвърлен пъпа. Как да е, мина зима, додоха пак нашите: носят ми много здраве. Питам ги що прави тя: живо-здраво, казват — много здраве ти провожда… Май повехнала, сякаш чамава… — разправят. Погълчали баща й, майка й, че не съм се върнал, млада булка съм оставил по две години да ме не вижда… Ама зер кому минува зла мисъл през ума? — Как да е, изтъркахме и втората година. Тръгнахме си. Вървя и аз към къщи като всички хора: нося пари, накупил съм й армагани. И към Димитровден дотътряме се в село — гледам, всичките ми другари ги посрещат, радват им се; отивам си аз в къщи — тя забравя и ръка да ми целуне… ей тъй гледа нам как, мълчи като пън, показвам й армаганите — радва им се като крава на мъртво теле… И докривя ми, ей тъй сякаш сърце ми ритна, ама… преглътнах — премълчах… Пък, като я гледам тъй побледняла, позеленяла, сякаш нещо ме жегва… Разпитвам я, обикалям къщата — всичко като че ли наопаки: кравата се отелила — телето умряло; купа сено се запалила в двора; един мор като залюлял кокошките: гледам в градината, по двора изтръшкали се пиле до пиле… Ех, домъчня ми, като погледнах на такъвзи хал къщата си, че ей тъй сякаш като малко дете ще заплача… На нея нищо пак не рекох, ама тя, като се нацупила, смръщила, сякаш баща й съм убил… Пък в къщи нам-каква поразия, никой не пристъпва да ми каже барим едно добре дошъл…

Още повече ми докривя.

— Хайде, викам й на другия ден, стегни се да отидем до бащини ти…

Тя… смънка, помери да чупи жегъла, ама тръгна с мен.

Срещат ме баща й, майка й, ама тъй, как да ти кажа? — Без сърце, едно нещо… ей тъй — не можеше да се доизкаже Габровеца.

Вечерта седя около камината и тя седи и мълчи. Па като ми притъмня на очите, като ми домъчня, че… разплаках се и я питам: — Защо си се намусила, какво съм ти сторил? Гладна ли остана, гола ли измръзна… И аз като всички хора съм си дошъл на къщата, защо не ми продумаш човешки?…

Габровецът се посмълча, погледна тъжно Петранова и с поуспокоен глас продължи:

Но нейсе, мина що мина, аз ходих за вършина в гората, затрънях плетищата, ама с нея… — и друга мисъл сякаш го превари.

Еднъж сме седнали в механата около мангала, разправяме туй-онуй — аз не зная какво бях се запънал: гледам из кьошето двама току ме погледнат и се спогледат като котове и кир-кир-кир: премират от смях — смеят ми се, мисля си… Други пък уж не ме поглеждат — заразправяли, ама високо, че механата кънти: аз да имам таквази жена — вика едина…

— И през дене си видели пак Арнаутчето, като прескачало плета — Иван без малко не го сварил…

Аз цял пламнах. Пък напук от другата страна един надига шише с вино и ми кима: — Наздрави, Иванчо, хаерлия да е… Да си жив, да кръщаваш…

Не го понесох. Като скокнах, че право в къщи.

— Какво е туй? — я питам.

Сякаш устата й се схванаха.

— Какво е туй? — ревнах аз — защо ме зачерни пред света?

Па като в сън, замахнах — един юмрук в тила, още един и тя се повали на земята… разхленца се…

— Да не си ме вземал… да не си ме оставял…

А мен още повече кипна, забравих се: удрях, скачах, ритах… И жива нямаше да я оставя, ами комшии чули, притекоха се, та я отърваха… Измъкнаха я ни жива, ни мъртва; а мен ми тъмней, не зная какво направвах…

Бай Иван запъхтян замълча. Той цял трепери, стиска юмруци, като че ли иска ей сега да се хвърли връх жена си.

— Туй хлапе — нервно заговори той — и тя… Зер те се любили — сама го е повикала… Ами сега тя нали е вече моя жена — как ще го понеса?…

— Е, та що стори?… Уби я, а? — запита нетърпеливо Петранов.

— Щях да я убия, ама я отърваха… — продължи разлютен Габровеца. — И до сутринта не можах да мигна… Разсъмна се, ставам, ама нали ме е срам: как да се поддам навън? — С кои очи да погледна хората?… Стоя си в къщи; стяга ми се душата — ех, господи — ще полудея… По едно време към пладне влиза майка й; разревала се, кълне; бре да не стана, бре да не харосам… Дъщеря й родила мъртво дете.

Габровецът се замисли. Сякаш ядът, що бе развълнувал душата му, затихваше и той изтежко, недоверчиво, със заекване продължи: — Натирих старата из къщи — затворих се, седнах сред одаята: пусто, мъчно — ех, да си дойдеш на къщата подир две години и тъй да те срещнат: и то не е лесно… Да си женен и да стоиш без жена… Идеше ми да махна ръка на всичко и да се завлека пак във Влашко…

Ама… нали пусто-окапало… — и без да се доизкаже, той додаде — ставам на другата сутрин и догде да се огледам, догде видя накъде съм — иде кехаята с двама жандари: подкараха ме като някой хайдутин — карат ме в канцеларията… Гледам дошли началник, доктор: кой ги е викал — не знам. Разпитват ме, изследват ме — аз им разправям, както си беше, по право — защо ще си кривя душата за нея?… Те приказват, сговорват се и току ме подбират напреде си…

— Где ще ме карате?… Чакайте… — викам.

— Хайде, убил си, тръгвай и не разправяй много-много…

— Бе, кой е кабахатлия! — Не виждате ли? — викам аз. — Защо ме подбрахте, сега току-що съм си дошъл?… Две години във Влашко съм бил — не съм си видял още работите накъде са…

— Върви!… — ме подкарват стражарите.

— Бе, защо не разберете? — кряскам аз. — Защо не подберете нея — оногози прокопсаника, гдето ми зачерни лицето, ами мен?… Какво съм сторил аз?…

Ама разбират ли те от приказка? — Подкараха ме и аз що да сторя? — Рита ли се срещу ръжен?… Дойдохме, затвориха ме — отиде работата до съд… Изправят ме пред съда — щръкнаха с онези щикове наоколо ми солдатите, също като хайдутин… Хората ме гледат отстрани, подсмиват се, като да не съм човек… Разправям аз — нямам тук вина… Че аз не храня за хората жена… Взел съм я от боклука, гдето се рекло — гола като тояга; човек съм я направил… На къщата си и на стоката си сайбия съм я сторил — да ми бъде жена… Ако съм я бил — бил съм я, защото ме боли, защото ми посрами лицето… Разправям аз, ама слуша ли ти някой?… Като отвориха онез уста, като зинаха срещу ми: бре убиец, бре побойник — че какъв не ме направиха… убил съм й детето; бил съм я — на умиране сега лежала… Хамен на въжето да ме почакат искат… Излезе майка й, излезе баща й. — Хванали си адвокати — забравиха, че аз взех дъщеря им ей тъй… че аз можах да взема е-е жена и от род и със стока, ама взех нея с две ризи, гдето се е рекло… Пък като захортува и прокурорът: ще ме разсипят!… Разправям им аз, разправя им и моя адвокатин хубаво: бе хора, я ако вашите жени ви осрамят така, какво ще ги правите? — Хич тя да е моя жена, пък аз да не съм й господар! — Другиго да приема, от другиго да ражда — че кой ум го побира туй?… И разправих — анатисвах им тъй от сърце, ама кой те слуша? — Като рекла, бил я до умиране, убил детето. Ами че току-тъй ли хамен замахнах да я бия? — И ако тя да не беше такваз, щях ли аз с пръст да я бутна?… Бих я — кой, ако не мъж й, ще я бие?…

Отидоха съдиите в другата одая, стояха-стояха и току по едно време излязоха: — Осъждат ме на пет години затвор! Причерня ми на очите, сърцето ми се обърна — без малко що не се повалих да падна.

… На пет години — поклати отчаяно глава бай Иван — че затуй ли съм аз спал по сухите буци, затуй ли съм тичал и прибирал, затуй ли съм търпял какво не? — Тъй да ми отиде живота!… Трябало да я взема, да я кача на главата си — чунким от много личен сой беше? — Да търпя и да мукам — да я държа за хората — да се мъча да храня чужди деца… Че кой ще ми оплави лозето сега — кой ще ми натори нивята!… Ама сайдисва ли те някой? — Кой иска и да та знае! — Гния аз тука, стоят ми нивите непоорани, къща запустяла, а тя си гледа кефа при баща си; среща си любовника и не иска и да чуй! — Всички я крепят… Нивите ми продадоха нея да лечат. Ако им трябат таквизи — много ще ги намерят и под път и над път… А аз, който съм я хранил и я храня йоще, се казва — толкоз пари съм дал на държавата и цели две години солдатлък съм карал, — нека си оплаквам дните в тюрмата… Ама нали е за правда? Нали е за правда? — Ще стоя, не ме е страх и господ има отгоре!… Ей тъй да ме убият, пак не ме е страх — нали е за правда! — И Габровецът като да се стискаше о това спасително слово, което случайно му допадна от Петранова. — Ще умра за правда! — мъжествено спущаше ръка той. — Аз видях, че няма управа в този свят… нали? — Нея сега на петнайсет години тряба да тикнат тук, че ме зачерни, че ме изгори, че ми разори стоката… Че ако да не беше сторила туй чудо — всичко щеше да си е на мястото, и аз не щях да съм тук… Ама виж ти, че не я и бутат, пък и Арнаутчето си криви калпака — не ще да знае, пък аз? У… Ама нали е за правда? — с увлечение подхващаше отново бай Иван. — За правда ще стоя…

Петранов го погледна сурово и изпитателно — във взора на Габровеца свети някаква мъжественост, увереност, но Петранов го гледа с възмущение и мръщи недоволно вежди.

— За правда, а? — дума той.

— За правда! — уверено отсече бай Иван.

„Правда… И ти за правда се запъваш — несъзнателно, като в сън, шепне на себе си Петранов. — Ах, тази правда…“ — въздъхна той.

Но тия несвързани тихи думи селянинът сякаш не дочу. Той се огледа наоколо, па като се пробуди, прескочи изтегналия се задрямал турчин и отиде да плете мрежата си нататък.

Петранов, облегнат о стената, остана като вцепенен, в главата му нахлуха рояк мисли, които сякаш го упоиха.