За правда

VIII

Неохотно, двама по двама, затворниците се блъскат към затвора. Отстрани се е изправил с ключове в ръце надзирателят.

— О, хайде много здраве!

— Чок селям на всички! — заизбръщаха глави и една врява оживи влизащите, които вдигаха ръце. Всред тях бърже се промъкна с торбичка на рамо младо пъргаво турче.

Затворникът погледна смело в очи надзирателя и окрилен от някакво чувство, чевръсто припна нататък, като да искаше да каже на надзирателя: „Не съм вече в твоя власт!“ Той погледна вироглавника и сухо, едвам чуто, под мустак промълви:

— Ти все с този ум ходи, че…

Затворникът, засмян до уши, прехвуча като хала край бай Ивана, който замислено бе склонил глава на гърди и гледаше земята.

— Е, хайде прощавай!… — живо каза той.

Габровецът бавно вдигна очи и погледна сияющето от радост лице.

— Къде? — едвам промълви безучастно той.

— Отлежах си… пущат ме вече — ще си вървя! — задъхано от вълнение додаде турчето и припна към канцеларията.

Габровецът го погледна тъпо. Затворникът със своята радост иска сякаш да го зарази, но… нищо не помръдва в душата на селяка.

„… Ще излезе… — замисли той, — че где ще отиде?… Какво ще прави, като си отиде у тях?… Ще го срещнат? — Кой ще го срещне, кога всичко е запустяло?… Нищо няма.“ — Той е заживял в положението на турчето, но всичко му се види тъй пусто, тъй тъжно. — Нищо не желае Габровеца, сякаш от всичко да му ритна сърце. Забрави той и село, и къща, и нива, и лозе, и хората — замисли само за себе си. А в душа му нещо се гърчеше болезнено, нещо се е смотало и кой го заплете, какво стана — той нищо не разбра. Само един глас като да се обажда кой знай отгде, шепне му нещо страшно, гони го и му не дава мира.

И в няколко дена той се изгуби. Като че ли умът му се обърна — той захвана да мисли някак инак — опърничаво. Габровецът по няколко пъти си повтаря той, що бе чул от баща и деда. Тези стари мъдрости, на които, както казват, толкова години свят се е криел, сега не ги чуват, па ако се водиш дип-дип по тях, в кози рог ще те натъпчат…

Пред Габровеца мигом мярнаха родните картини, той бавно премигна, като да обърна очи към паметта си и се заклати назад-напред из двора. Спомни си той селяните и изведнъж като се зачува присмехите и кискането в кръчмата. Ненавист и злоба се повдигат в гърди му.

„… Ех — махна ръка, като да искаше да отпъди всеки спомен из душата си за тях. — Знаят те само да се кискат, да се присмиват, ама де ги… де ги сега… хм…“

Слънчевите лъчи треперливо се плъзгат по големите обковани с желязо порти на затвора и невярно було мята вечерният здрач наокол. Нощта сякаш тегне, сякаш го плаши.

Нещо го съди, нещо става да го окривява.

Габровецът като да се изстъпя пред някой страшен, таинствен съд, който не отделя очи от него, гледа го вторачено и вижда чак в душата му… мъчи го… той вдига ръка постоянно да се забрани и няколко като да връхлитат върху му, да го таламачкат…

Той си спомни, кога бе седнал на онуй оградено с баскийки място в съда — като да е насън… Никой тогаз нищо не разбра: и съдиите, и Габровеца. Да му е сега да излезе — тъй, без адвокат да им разправи всичко, както си знай…

„… Взех я от бащината й къща — да им каже, — баща й силом ми я даде… бих я… Тя другиго обичала… Ама за мен се венча, поп ме е венчавал, цялата си стока дадох на нейната ръка… Хората ми се смееха… Да си умия лицето пред хората — бих я… Убих детето й, още малко — слънце невиждало… Изгорих й живота… и тук ме тикнаха; за нея ме тикнаха, приравниха ме с турците… убиец… Черкезин ми викат… Право ли е…“ Нека тогава да решават по бога.

„Ами какво трябваше да сторя? — се досети и прибърза да се оправдава той: — Какво да я правя с чуждо дете?… Да не й казвам нищо? — Ами хората — като ми се смеят? — Нямам ли и аз за пет пари почит? Зачерни ми честта… изневери ми — аз нали от бащината й къща я взех, венчаха ме, жена да ми е?…“

И той пак размаха недоволно ръце.

— Хайде — каза на минуване край него надзирателят — походи още малко, че като залезе слънце, прибери се да те затворя…

Габровеца се сепва.

„Пак в затвора“ — помисли си той и причерня му на очите. Какво искат всички от него, та го не оставят на мира?… Какво им прави, та все връх него налитат?…

„Запрян цяла нощ“ — мина наново през ума му и той изтръпва. Той се мъчи в безсънната нощ, а около него… страхотия… някакви сенки, хора налитат върху му, сбъхтват го — не може и да мигне… Омаломощяват го като някоя упоена риба…

„Ах“ — изпъшка той, джасна сърдито ръка и хукна към стряхата, като да се скрие от нещо.

Габровецът се свря в тъмния кът и вдигна очи към гредите. През разтрогите на керемидите занича плахо вечерта — наоколо тъмнее. И в здрача сякаш увисна нещо пред него…

„Тъй — заби почти в длан той, като си метна пояса на гърдите и една примка на врата, — ще видят… Ще ме познаят тогази кой съм… И тя ще чуе, и в село, и хората, и всички, дето са се нагадили на мен, като гарги на мърша… А то няма оправия…“

И като да стисна нещо в ръце, запъхтян, Габровеца изскърца със зъби злобно и страстно светнаха очите му — пред него като да се изпъчи нещо, на което той можеше за всичко да отмъсти.

Умът му пламна.

Той пъргаво се похвана за пояса и захвана бърже-бърже да го развива.

. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .