За правда

VII

— На — подаде лениво комат хляб Габровецът на затворника с вързания врат, — вземи го…

— Ами за тебе? — пита той учудено.

— Не ми се яде — едвам разтвори закоравели уста селянинът, краищата на които сякаш са белосани от нещо.

— Ай холан… — съчувствено каза затворникът, — два-три дена вече троха не си турял… Не ставай такъвзи… Я си вземи паницата, че да идем да ни насипят гозба…

— Не ща — кимна отрицателно глава той, — върви ти…

И Габровеца, като да не можеше повече да търпи затворника — го отмина.

— Ами какво ти е? — го последва и запита виновато затворника.

— Тежко ми е, остави ме на мира.

— Че какво ти съм сторил аз, бе бай Иване, гледам те… другари сме, се казва, тук…

— Остави ме, върви си по пътя — какъв другар?…

Затворникът отмина.

Нищо не се запира в морната памет на Габровеца. Полумисли режат ума му, сякаш цялата му душа е настръхнала, той огъва насам-нататък ръце, чупи конвулсивно пръсти. От време на време стисне уши, оближе закоравелите си усти; някакви едвам уловими болки тръпнат навред по снагата му. Очите му са подпухнали от безсъние, кръстът му е прекосен и той едвам може да се прегъва и да влачи вцепенени крака.

— Слушай — се повърна при него затворникът, който сладко мляскаше изпръхналия хляб, — ей доктора дошъл, ей надзирателя, кажи му да те извади: да те прегледа… Може да ти даде нещо, пък и в болницата може да каже да те закарат… Там е добре…

Но докато издума той, надзирателят викна:

— Габровецо, ела в канцеларията!

Бай Иван покорно влезе подир надзирателя, изстъпи се пред доктора и сне лениво калпак.

— Какво имаш ти? Какво ти е? — каза и го изгледа от глава до пети лекарят.

Затворникът се забърка, надзирателят заговори:

— Онзи ден ги накарах да донесат с чебурите вода. Той, както носел чебура, прекрило му и паднал всред мегданя… Обелил си главата, разбил си носа — фелдшерът дохожда да го превързва.

Докторът му похвана пулса.

— Е, какво ти е сега? — го погледна изпитателно доктора.

— Тъй… — разсеяно отвръща селянинът, — тежко ми е — грозно ми е… Чемав съм…

— От какво ти е тежко?

— Тъй, тежко ми е! — сви рамене той.

— Можеш ли да спиш, да ядеш?…

— Тц — вдигна отрицателно той глава, — не мога.

— Колко време откак лежиш в затвора?

— Осем месеца.

— Защо си осъден?

— Защото… защото бих жена си — разтреперано отвърна бай Иван, като наведе глава виновно.

— Е, други път не я бий! — каза усмихнат докторът. — Хай върви си сега… Давайте му — се обърна към надзирателя той — по-често да се разхожда. Не го оставяйте все затворен…

Габровецът нахлу калпак на глава, излезе и бавно повлече крака назад-напред из двора.

„Други път — повтори машинално той — не я бий… Всичко гълтай, нищо не й казвай… хората да се смеят — ти мълчи… Пък тя да си прави каквото й скимне…“

Той няма повече сила да я обвинява. Тя сякаш го смачка под краката си и се издигна над него. А Габровеца стана със земята равен — всички минават по гърба му.

Всичко изгуби той. И имот, и младост… и жена. Толкози се е трудил, събирал… Толкова хора го знаят, почитат… Той от чорбаджийските синове пари без запис е вземал. И приказката му се е чувала от какви-какви хора!… А сега тук с тези нехранимайковци — турци, кой убил, кой обрал… Да го равнят с тях, да го чернят — на честта му да стъпват!… Нали човек за честта си живей? Един нищо и никакъв — (той сам не знаеше кой е този човек) да му тъпче честта? — Че нали той за тая чест би жена си; затвориха го, съдиха го и търпи, само и само да си умие лицето пред света?… Че защо и тези са вдигнали ръка насреща му — какво им е сторил барим на тях?…

„… Бих я… Детето й убих — като да си отвръща сам той, — него обичала, пък аз съм я насилил… Живота съм й зачернил… Оставил съм я… Ама нали с мен се е венчала… Белким аз не съм все по човек от нейното Арнаутче? Тя… Защо… Тя…“