За правда

VI

Пладне. Животворно, топло слънце пак бе трепнало над окъпаната от вчерашния дъжд земя. Небото се вдигаше чисто, ясно. Всичко ободрено се пробуждаше за живот. Само в тюрмата е ненарушима тишина. Нищо освен къркането на една квачка, кой знай отгде дошла тук. Затворниците са захвърлили настрана своята тиха работа, огледват се, чакат… Някои мятат страстно ръка, като да искат да наченат нещо — други се закачат, а трети със смътна надежда не отделят очи от прозореца.

Сякаш в отговор на чувствата им се тракват вратите и на прага се изстъпва енергично надзирателят: — Али Мехмедов — вика той, — Ахмед Хюсеин, Неджиб Джамбаз, Иван Габровеца, елате…

Всички стават, само Габровецът не мърда. Залисан, той го гледа тъпо и сякаш го не чува.

— Какво се помайваш, та не мърдаш още? — строго каза надзирателят. — Вдигай се де — няма само да те хрантутим тук, я!…

Затворникът опули плахо очи, полузяпнал, скокна сепнат подир другите. Изведнъж няколко войници ги оградиха. На Габровеца още повече му домъчня, докривя. Всички се хвърлят върху му, сякаш кой знай що им е сторил! И с наведена глава машинално той тръгна подир турците.

— Ще вземете двата чебура — каза надзирателят, като ги възпря пред кухнята, — и ще отидете да донесете вода.

Двама по двама те нарамиха нахлузените на дълги пъртове чебури, големите врати се отвориха и те изведнъж се видяха всред широката улица, от двете страни на която се редят дюгени.

Животът, който бликаше отвсякъде, като да ги повдига и повлича към работа и труд. В душите им затрептя старо, отдавна заглъхнало чувство. Сякаш се пробуждаха от някакъв мъчителен сън и гледаха пак божия свят и всичко наокол.

Само Габровецът едвам пристъпва унил. Тия изпитателни погледи на минувачите като да го притискат, да го душат. Той усеща срам и безсилие в тоя нов свят. Всички сякаш някак учудено го изгледват, като същински затворник. Наистина той като че ли беше изгубил всичко и бе се приравнил с тези хайдути, които сега вървят наспоред него.

Те се спряха до чешмата, що течеше насред мегданя, пред окръжното управление, снеха чебурите и водата затече в тях Край тях минават-заминават хора; някои се спират, погледнат ги любопитно и някаква злорада усмивка заиграе под мустаците им.

— „И мен — минава през главата на Габровеца, — и мене държат наравно с тези агачовци… С тези голи одърпани уруци, събрани от кол — от въже… И аз като тях, и аз с тях… Никой не ще и да ме знае… Защото… защото… — и някой глас отвътре сякаш додаде: защото я бих…“

Още по-тежко му стана. Притъмня му на очите. Пред него се забутаха затворниците, но Габровеца не може да доде в себе си, сякаш не ги види…

— Поемай де, какво се втеляваш! — викна един войник.

Той се разтрепера и едвам сложи ръка на пръта.

— Дръж… — Хъ, дигай, бе кардаш! — каза другарски турчинът.

Бай Иван издигна и едвам закрепи тежкия прът на рамото си, който сякаш се врязваше в тялото му. Тия думи на турчина като да го нараняват още повече. Този дрипав турчин се туря наред с него. Вика му кардаш… Кардаш на крадците, на убийците, на тези турци… Това той не може да понесе. Пребледня, краката му се подкосиха, очите размътиха; той прекрачи няколко стъпки безсъзнателно, като да вървеше във въздуха, полетя и падна на земята. Другият край на пръта мигновено отскочи от рамото на турчина и чебурът се търколи на една страна и се продъни; водата се разля и размеси с праха на площада. Всички се избърнаха сепнати.

— Их — кресна ядосан войникът, като го стовари с приклада на пушката си, — спотикало н’едно… Хъ ставай де! — Аз ще ти дам да разбереш слепок със слепок…

Тези думи Габровецът чу като насън, но той е безсилен да ги чувства.

— Ставай бе! — изрева още веднъж над главата му войникът и като видя, че той не мърда, въздържа гнева си, наведе се над него, погледна го и с недоумение вдигна очи към околните.

— Какво му стана?

— Ей сега здрав вървеше — сви рамене друг войник.

— Тряба да му е припаднало — додаде трети.

Войниците се спогледаха в недоумение, а край тях се набраха куп любопитни.

— Що му е станало? — пита един.

— Кой е този? — се обръщат неспокойно други, гледайки кръвта, що се излива из носа, и обляното в кърви чело на Габровеца.

— Арестантин — разправя войникът, — не знам що му стана… Тъй, карахме го с чубера, падна — не мърда… Припаднало му и чебура се издъни… Пък здрав, беше, догде го сапикасаме, търколи се на земята и чубера отскочи настрана…

Всички гледат с удивление на лежащия, който силно поема.

След малко отгоре се приближиха двама войници с надзирателя. Той го изгледа в недоумение и поръча да го вземат.

Понесоха Габровеца към затвора.

Надвечер гаснеящите слънчеви лъчи се сбогуваха с Габровеца, който седеше връх големия камък, към горния край на двора. С вързана глава, отпуснати между краката ръце, той убито гледаше из здрача: той нищо не разбира и нищо не помни. Всичко му се струва като насън. Той е умалял и немощно се е отпуснал — да го тъпчат всички, да го презират, защото… няма днес милост в хорските сърца…