За правда

IV

Наблегна нощта и под нея се преви и замря животът. В стаята непрогледна тъма е сляла всичко в едно и се чува само прегракналото лениво хъркане на някой заспал. Отвън долитат равномерните стъпки на часовоя.

Не хваща сън само Габровеца. Главата му гори, мислите му са разбъркани; той като да върви негде, да се лута и нанигде не може да излезе. Обърне се въз тая страна, въз оная, превие глава с наболели вратни жили — мъчи се да заспи. Ала нещо сякаш го задушава, нещо го гризе, човърка и не му дава покой.

Понадигне прекосен кръст, отвори плахо очи — огледа се и от непонятен страх тръпки го побият… Всичко като да е замряло наоколо. Той се разтреперва — нечаяно — бои се да го не сбъхте нещо… Да го не налегне да изтръгне от него. Що — Габровецът сам не знае…

Той пак закрива очи, превива се и се застоява. Вижда бай Иван своята къща и широкия двор, постлан със зеленина… разклонилите се дървеса, под които полулегнала преживя окумилата се крава… Спомня си как излезе вечер, престегна пояс пред врати, видя Цона нарамила кобилица — отива с дружки към извора. Па щурна му нещо на ум и ей тъй сякаш краката му сами го понесоха — отиде право при баща й на дюгена, че му нахортува и покурдисва се… И той:

— Че то, разбира се… Твоя да е. Ще й кажа… То оногози, хич не ни е работа да го чакаме… Върне се, та вземе, че се изплесне — иди му подир свири с габровска свирка…

Па сръбнаха му те от пресния пелин и завързаха работата… А подире?… — Ех, хорски уста не са чувал да ги запушеш ки!…

— Тя Арнаутчето либи — викат момите, — хич бива ли да ги разделят… Жива раздяла… как ще ги разделят…

— Ами белким Габровеца — тоз калугерин, ще вземе… — шушнат други.

— Че какво му е щурнало сега да се жени! — разправят трети.

И хамен-хамен ще развалят ума на баща й да се отметне от приказката си. Мяната щеше да стане — закъсняха я. Разсърди се той още по-много… — „Белким аз не струвам колкото Арнаутчето?… Белким и таквизи голтаци с мен ще се мерят?… Аз, с богатството си, един съм в цяло село и да се моля?…“ Па напук на всички, мени се, венча се — запуши им устата…

И всичко това той сякаш бе забравил и сега се редеше ден по ден пред него — той вижда всичко тъй ясно, като на длан… Габровецът усети, че е сторил нещо — силата му, мъжеството му сякаш го оставят.

„… Тя ме съсипа — като да заговори нерешителен глас в него, — тя ме посрами…“

Той се обърна на другата си страна, изпъшка, но мислите го гонеха. Пред него наново се проточи времето, като се завърна от Влашко. И стана му… той не знае що. Вижда я залутана, замаяна, като щурава овца щъка нагоре-надолу из къщи, ни жива, ни мъртва и сякаш я жалей, но нещо пък като да повдига, да напъва мишците му, налита го да я докопа за гърлото… И ходи из селото той — хората го гледат тъй… Приказват му някак, сякаш не тъй… Съкруши го нещо, захвана да се пуши Габровеца и като му се изкискаха пред лице в кръчмата — не го претърпя…

„… Да ми опрости къщата — начева да се оправдава той, — да ми зачерни честта… да ме накар да я бия… И аз пак да съм виноватия — пак аз да тегля…“

Той е недоумение.

През прозореца надникна пълната луна и няколко меки и сребристи лъчи се отрониха и застлаха натръшкалите се безредно затворници. И лунните лъчи сякаш се разляха със съжаление над тези живи трупове. Светликът блуждаеше из спящия мрак като някое неясно съновидение.

Габровецът излека се надигна, стана, прескочи двама турци, които изтегнати бяха ударили гръб до гръб и надникна към прозореца. Навън по трепналия под лунните лъчи двор се гонят някакви вълшебни сенки и усойно, тайнствено шурти чешмата, през коритото на която нерешително преливат леки сребристи вълни. Пред селяка сякаш внезапно се открехна нов мир, нещо като да скепца душата му — той се дръпна сепнат на другата страна. Съзря заспалия до него Петранов.

„… Добър човек — мина през главата му, — пък тъй хортува…“ „Убиец, насилил си, черкезин…“ — И той пак разтършува из ума си, да се оправдава. — „Че тя ми е изменила — кой й е крив? Ако да не бе тя… Като ми е жена, да отиде с другиго… Че кой й дава хляб?…“ Той усеща, че е прав, но не му достига нещо да се изкаже, да го чуят… да се разбере сам.

„А защо ми викат: «убивал си, насилил си я — черкезин си станал»“ — наведе той глава над Петранова, който бе склопил очи и широкото му чело бе засенено от разчорлени коси, които даваха нежност, почти женственост на лицето му.

И някаква боязливост сякаш го привожда в умиление. Стори му се, че ако му разправи както той си знай, тъй — да излее душата си пред него, Петранов ще го проумей, ще… му помогне.

Габровецът като да се забрави, със затаен дъх той се наведе над спящия и взе да го бута по рамото с ръка. Петранов протегна мършава ръка, откри очи сънливо и в недоумение погледна на затворника.

— Ами тя всичко стори — подзе нерешително Габровеца, — тя всичко тука стори — аз нямам пръст в тая работа… Не ми ли стига, гдето сега тук тегля, ами аз пак виновен…

Петранов не може още да се опомни.

И двамата мълчат.

— А, как ще кажеш? — зашепна отново той. — Всички хора ми се смееха, че съм я държал за другиго… Тя ме посрами, разсипа ме, лицето ми зачерни, аз ли съм пак крив?… — Той искаше да каже „аз съм тук за правда“, но някой изпъхтя из другия кът, той се сепна и като да нема сила да доизкаже.

Петранов слуша и не чува; гледа го плахо, неуверено. Той сам не знае сънува ли, или гледа пред себе си бай Ивана.

— Какво искаш? — каза най-подир строго той.

— Искам да те питам — виновно отвърна той, — защото тя е крива тука, взех я от бащината й къща гола като тояга, пък тя ме посрами, разсипа ме, станах за присмех на хората…

Петранов се посъвзе, потри очи, опомни се и с още по-голямо удивление изгледа удивеното лице на затворника. Но и сам не знае що да му отвърне.

— Разсипа ме — продължи бай Иван, като се наведе към него, — я виж до кой ред ме докара!… Как ще вляза между хора сега?… Нея трябаше тук да тикнат…

— Е, че какво искаш?…

— А бе, искам — смути се и се замисли селякът — да ти кажа… да ти кажа, че хората на мен се смееха — нея трябаше тук да тикнат…

— Ами ти си я бил! — отвръща Петранов.

— Бил съм я, защото ми е жена, защото…

— Ама другиго либила — го пресече той.

— Е, другиго либила — кимна глава Габровеца, — ама нали за мен се е венчала…

— Тя не се е венчала за теб, а баща й я продал за богатството ти… Хора вече не се продават… И не ти стига, че си я изнасилил, че си й затрил живота, ами си отишъл още да я биеш, да убиеш детенцето в утробата й… Хм! Що ти е сторило теб детенцето? Още бял свят невидяло.

И небрежно обърна гръб към него.

Габровеца остана слисан.

„… Убил си детето й — мислеше той, клюмайки отново на мястото си, — убил си го, още бял свят невидяло. Че нейно ли е туй дете?… Че тряба ли ми мен: мойта жена да ражда чужди деца…“

Бай Иван унило закрива очи, но сънят не пада на морните клепки. Той е слаб, отпаднал, само през ума му се редят една подир друга мисли без край.

„… Какво ми е сторило детето й — пропълзява през ума му, — че какво ми е сторило? — Как, какво да ми е сторило, кога за него ми се смеят хората — за туй чуждо дете. Нали за него стана всичко…“

Но зад тия мисли, сякаш нещо страшно расте. Под тяхното було той съзира едно малко невинно същество и в душата му се повдига умилително чувство, размесено с дива злоба.

„… Детето й… Какво да й правя детето? Да го храня? — Да го гледам?… Да търпя да ми се смеят всички хора за него… за нея…“

И Габровецът сякаш пак опира до някоя стена и не може да отиде по-нататък. Той усеща — има нещо тук… ама не е негова вината. Всичкото село го знае… Ами той не може да се наддума с Петранова ки!… Да речеше той да надзърне в душата му, ще види, че не е крив и ще… го оправдае…

Петлите зачестиха; тук-таме птичетата разтърсиха чевръсто криле и зачуруликаха; в небето се пропукваше зората. Селянинът, умалял, изнемощял се унесе полека-лека, забрави се в мислите си и заклюма…