За правда

V

Ръмеше дъжд. Натегналото небо се бе надвесило, като да искаше да прехлупи под себе си унило заклюмалата земя. Във въздуха повява някаква мъртва хладина, по вадолиците течаха мътните порои, а ръмоленето на дъжда като да шептеше нещо и замайваше душата…

Затворниците, разделени под стряхата, едни унило навеждаха глави, други със сънливи очи гледаха разсеяно, а трети, ударили гръб о стената, като да бяха се унесли… Петранов се провира между арестантите и крачи назад-напред, сякаш всичко му е дотегнало…

Той се възпря с ръце хванати назад.

— Нали ти казах, че пак ще ми додеш… — зачу отзаде си той глас. Обърна се: двама затворници, ниско остригани, се смееха. Единът, с дълго, черно, изтрито палто, бе скрил ръце в джобове, а другият, с вързан врат, който едвам обръщаше, бе облякъл жилетка без копчета.

— Аз си знаех стоката — продължаваше затворникът с вързания врат, — остро желязо в торба не стои…

— Ама да видиш само — завъртя гордо глава затворникът в черното палто, — завих и замаях на всичките главата…

— Бре! Аман, бе Куте… — се изсмя той, като повдигна ръка да поправи вързалката на врата си, и една силна миризма на карболова вода и йодоформ удари Петранова в носа.

— Заприщиха ме — начена с докачено самолюбие затворника в черното палто, — тамам щях да прецапам голямата локва… Дунава де — намигна знаменателно той, — щях да се шибна във Влашко, ама… пипнаха ме… Събират селянията, разпитват ги… И един разправя, че съм му дал бурен за ревматизъм, други — за треска, че съм го обелил пет лева — ама онъз… най-много кряскаше, че съм й влез един пуяк да й гледам…

— Е, на какво умееш да гледаш?…

— Ах… на боб, на зърно — на каквото… стига туй да дадат — и той потри знаменателно палец о показалец, като да чете пари.

— И гледач, и доктор стана ти демек…

— Ех, ами едного го проводих да си изгуби ума по имане — се усмихна с гордо съзнание за своето достойнство той.

— Хм… И на малджилък го удари — поклати глава другият.

— Ами, Петлето — начена оживено затворникът в черното палто — да го видиш само какво се е умъдрило — цял въртокъщник… Прибрало жена си и ката събота по пазаря — чалащисва нагоре-надолу… Светец, ти казвам… Вечер, още немръкнало, то се прибрало в къщи, сутрин задига кошницата! Ходи по гъби, по риба, да не повярваш, цял търговец станало… Отивам при него, смигвам му — то като че ли ни лук яло, ни лук мирисало. „Тъй, вика, аз сега си гледам работата“… Ха-ха-ха!…

— Остави го — махна ръка другият важно — и от него адам олмаджак…

Петранов кимна глава и ги отмина.

„Народ… разправяй и бори се за такъв народ — говореше на себе си той. — Той го счита за гордост да напакости… И със своите престъпления се гордее… Мисли, че принася жертва, като го затворят, накажат… А тоз, който работи мирно, той го нарича глупец, присмива му се… Народ — само крещим ний, — послушай го, разбери го и тогаз…“

В туй време край него случайно мина Габровецът и нещо като да го потегли към него.

— Какво ти бе скимнало нощес? — подхвана той, като се изстъпи пред него.

Габровецът го погледна тъпо и рабски начена: — Абе ти си добър човек, виждам те, дип умен човек си, ама защо не можем да си срещнем приказката с тебе? Защо ме гълчиш?… Защо изкарваш все мене крив?

Петранов го погледна.

— Ти все жена си укоряваш — додаде след малко той. — Какво ти е сторила тя, когато ти си я взел със злом, дето се казва: изнасилил си я; жива си я уморил и не ти стигало още туй, ами бил си я, осакатил си я, та и детенцето й си убил… Какво ти е сторило то?…

Тия думи нахълтват в душата на Габровеца, побеждават го и той се усеща някак чужд на себе си. Смисля се — Петранов е прав, ама и той е прав… И двамата са прави… И затворникът омеква, умилява се нечаяно…

— Че как да съм я уморил — подема замислено виновно Габровецът. — Гладна ли, жедна ли остана?

— Ех, ти пак твойта си знаеш… Не храни хляба, казват хората, ами сладките приказки. — А ти какво си сторил? — Венчал си се и хайде във Влашко — тичаш подир влахкинките, ама зер, кой ще те види? — Кой те знае там? Пък тя тук да те чака. Ама барем да те е обичала!… Пък ти, като черкезин, си я извлякъл от бащината й къща… И искаш да те чака… А пред нея е любовникът й — тя го люби… Та само ти ли си човек бе? Тя не е ли млада — тя без сърце ли е?…

С вряла вода като да го попарят. Очите му се размъщат, коленете му се подсичат, завива му се свят.

Тъй да говорят за него… и в очите му, когато той тегли за една нищо и никаква… Когато той е прав, прав е… И пак да го укривяват? — Че що е сторил той? — ударил я: кой мъж не бие жена си?… Ами тя — тя… Опозори го, зачерни го, разсипа го. И току-тъй не я удари той, я!… Нали му се пресмяха хората… И пак той кривият…

Габровецът нерешително погледна Петранова.

И двамата мълчат.

— Ама не хортувай тъй бе — вдигна очи Габровеца, като да просеше милост. — Аз не съм кабахатлия… Разбери ме — не мога да приказвам… не ме… не ме върти да ме мъчиш… Млада, викаш — ами нали ми е жена? То по-напред кого е любила, не се хваща: за мен се е венчала — моя е. Мене сега тряба да има… Видиш хората сега не се смеят на него, ами пак на мен… Защото с мен се венчала, защото аз съм я взел от баща й — довел съм я на мойта къща… Пък ти защо хортуваш тъй, а? — Не разбираш ли?… Детето й месиш, че ще й храня ли аз детето?… То мое ли е детето?

— Твое ли е детето? — повтори сърдито, като да го пресече Петранов. — Ами то сторило ли ти е нещо?

— Сторило ли ми е нещо? — Че нали за него всичко стана. Ако да не бе то…

— Ама то разбира ли? — То направило ли ти е нещо, кога божи свят още не бе видяло?…

— Абе — замислено повдигна ръка бай Иван — то… аз… Ама чуждо дете… Ти да си, търпяваш ли го?… Как тъй — разбери ме най-сетне — се обърна умолително той, без да може да завърши мисълта си, — разбери ме! Тя всичко разбърника тук, аз ти хортувам…

Дъждът се усилваше.

Бай Иван стои замаян. В душата му запъплаха странни чувства — нещо като да зина в самия него: той се бои от себе си. Наоколо му мъгла и из тази мъгла сякаш се вдигат някакви таинствени сенки, които го плашат, доближават го… Той е сам, немощен. Няма ни един край него да го повдигне, да го подпре… И тъй, той ще се удави в тези мъчения…

„Либила другиго — зашепва той и бавно се разклатушка тежката мисъл в главата му. — Ами нали аз я взех! И колко моми имаше в наше село? — Белким дядовата Тотюва унука не е и по-лична и по-имотна? — Коя да бях поискал, нямаше ли да ми я дадат? — И коя нямаше да ми се бои и да ме има?… А аз нея взех? — Венчах се за нея… Докато е била мома, да е либила колкото си иска, ама веднъж омъжи ли се… Къща на ръка й дадат да върти… Тогава тряба да бъде вярна… Ама млада била и мъж й по влахкини отишъл… Тя да… да не гледа мъжа… Мъжът… нищо не му е… Виж, хората нищо не казват: аз ходил ли съм, не съм ли — никой ме не дири… Ама за нея не е тъй… Веднъж като тръгне с други, никой вече не я зачита: всички се смеят, че и аз се зачерням… Ама млада, има си мъж. Аз съм глава на къщата, казва писанието, тя тряба да ме слуша и да ми се покорява във всичко. Ама оставил съм я, мен не обичала, пък другиго обичала… И тя е човек… Човек, ама жена…“

И Габровецът пак се забърка и замая. Нищо не може да разбере. Нещо ново като да нахълтва в душата му… Той усеща, че има тук някакво зло, него го човърка и нему се иска тъй да срещне някого да му наговори, както… от баща и майка знай…

„Убил си, вика… Убил съм детето й. Е, право е — то нищо не ми е сторило. В лице, дето се казва, не съм го виждал… Ама — то… то не е мое, пък в мойта къща, от мойта жена… Е, как излиза тъй?… Ако да не бе то, и аз не щях да съм тук… Ама то нищо не ми е сторило, пък съм го убил. Ами какво да сторя?… Всеки знае в село, че то е от другиго… Ама само то не било виновно… Е, кой е крив? — Убил съм го… Ама аз не съм го хич биля с пръст бутвал — нали нея, жена си бих?…“

И той излиза все прав, невинен, но сякаш нещо постоянно го бута и не оставя на мира — Габровецът сеща: все не е стигнал още дотам.

Той смътно съзнава, нещо е сторил в съня си, нещо грозно, зло, за което той тряба да тегли, но… не е право…

Той усети, че е смазан, победен. Сякаш се сниши — нещо като да го гони и той постоянно се крие от него, един непонятен страх го обладава. Всичко му се вижда наопаки. И Габровецът омекна, сърце му се разтвори и той немощно сякаш молеше… За какво, и сам не знае.

В няколко дена той сякаш изгуби всичко старо, мило и заживя в един нов, корав, чужд свят…