За Рая ли бяха, или за Ада?

III

Споменатите три застанаха до леглото, лелите ядосани, провинилата се-плачеща. Майката надигна главата си на възглавницата, в очите и припламна симпатия и майчина любов. Тогава лелите се нахвърлиха върху нещастното дете и то потърси закрила в ръцете на майка си.

— Чакай! — каза леля Хана и отдръпна детето от ръката и.

— Хелън, — каза другата строго — Разкажи всичко на майка си. Изповядай душата си, не оставяй нищо неизказано.

Ужасеното дете се остави на съда на майка си, разказа тъжната си история от край до край и после проплака, молейки:

— Ох, мамо, прости ми, прости ми — толкова съм объркана…

— Да ти простя, детето ми? Ела в прегръдките ми, тук, сложи глава на сърцето ми…Дори и да беше наговорила хиляди лъжи, аз пак…

Чу се звук, вик от нечие гърло. Лелите се спогледаха, увиха се в дрехите си, беше доктора, с лице, като буреносен облак. Майката и дъщерята стояха прегърнати една до друга, сърце до сърце, нехаейки за присъствието му, нехаейки за каквото и да било друго. Лекарят остана застинал за дълго време пред сценката, изучавайки, анализирайки, търсейки първопричината, после подаде ръка на лелите и застана до тях. Трепереха, стояха пред него и чакаха. После той се наведе и промълви:

— Нали ви казах, че този пациент трябва да бъде пазен от каквито и да било вълнения? Махайте се оттук.

Подчиниха се. След половин час той излезе от стаята, ведър, весел, като че ли обвит в слънчеви лъчи, придържайки Хелън, с ръце на кръста и, помагайки и, разговаряйки непринудено с нея, а тя самата по-весела от преди, по-щастлива, изпълнена със задоволство.

— Е, довиждане за сега, скъпа. Отиди си в стаята, пази майка си и внимавай! Дръж си езика зад зъбите. Така, това трябва да е, иначе си по-здрава от камък. — Той я целуна по бузите и добави. — А сега, трябва да поговоря с лелите ти.

Тя се върна към действителността. Лицето му се покри с облаци, отново, седна и каза:

— Вие двете, направихте такава грешка, но и нещо добро. Да, добро, така си е! Жената е болна от тиф! Вие едва не я убихте с вашето безразсъдство, така си е! Така и не разбрах, за какво е било всичкото това!

Изведнъж и двете лели скочиха настръхнали, треперейки от гняв.

— Сядайте долу! Какво си мислите, че правите?

— Ние трябва да и кажем. Ние…

— Не правете нищо повече, достатъчно за днес. Желаете да прахосате всичко, което сме направили дотук за едното нищо! Сядайте веднага, казах ви! Дадох и нещо, за да поспи, нуждае се от сън, а ако я събудите, без мое позволение, ще ви науча на разум, така да си знаете!

Те най-сетне седнаха, стресирани и негодуващи, но победени от заповедта.

— А сега и завинаги, искам някой да ми обясни. Трябва да ми обясните, без емоции и възмущения…Защо посмяхте, въпреки категоричната ми забрана, да влезете там и да разстроите така жената, как посмяхте да направите тая глупост?

Хестър се обърна за помощ към Хана, двете се спогледаха объркано, не желаейки да участват в тази ужасна пиеса. Докторът им помогна. Започна:

— Е, Хестър?

Гледайки към ръцете си, с затворени очи, тя започна:

— Не бихме го направили, но този път беше жизненоважно, въпрос на живот и смърт. Дълг! Пред дълга нямаме друг избор, няма друг начин, трябваше да се действа. Бяхме длъжни да я заведем при майка и. Тя излъга!

Докторът я погледна, неразбиращо, опитвайки се да схване ситуацията и избухна:

— Излъгала веднъж! Наистина! Бог да ми прости! Та аз лъжа ежедневно хиляди пъти. Като всеки лекар! Като всеки нормален човек, освен вас двете! И това ли е то причината, която ви даде правото да престъпите моите забрани, да застрашите живота на тази жена! Вижте, Хестър Грей, това е лудост, чиста лудост, онова дете не може да е казало лъжа, която да нарани човек. Това е невъзможно, абсолютно невъзможно. Вие и двете го знаете, всяка една от вас, знаете това добре!

Хана реши да спаси сестра си:

— Хестър не искаше да каже, че лъжата е наранила някого. А просто, че момичето излъга!

— О, знаех си, никога не съм чувал подобно безумие! Нямате ли поне малко разсъдък, да различите една лъжа от друга? Поне не можете ли да проумеете, че има лъжи, които помагат и такива, които убиват?

— Всичките са грешни! — стискайки устни. — Забранени са!

Докторът се въртеше на стола. Искаше да обори казаното, но не знаеше как да започне. Накрая реши да рискува:

— Хестър, не би ли излъгала, за да спасиш човек от незаслужено наказание или позор?

— Не!

— Никого? Дори и приятел?

— Не!

— Дори и най-добрата си приятелка?

— Никога!

Лекарят помълча малко, борейки се с мислите си, после попита:

— Дори и ако това би го спасило от болката, мизерията, скръбта?

— Не! Дори и ако това би спасило живота му!

Пауза.

— Ами душата му?

Затишие, дълга тишина, после Хестър отговори:

— Дори и душата му!

Замълчаха!

— Ами ти, Хана?

— Същото!

— Ми питам ви сега, защо?

— Защото лъжата е грях, това би погубило нашите собствени души, би, наистина, няма да можем да изкупим греха си, преди да умрем!

— Странно, наистина странно, консервативно верую! Това ли е то душата, която би спасила света? Той скочи, мърморейки, псувайки и тръгна към вратата, после се обърна към тях. — Промяна! Разкарайте тази тъпа егоистична долна привързаност към спасяването на собствените си дребни душици и направете нещо истинско! Рискувайте си душите! Рискувайте ги за доброто, тогава даже и да ги загубите, няма да ви пука! Променете се!

Добрите стари дами седяха парализирани, треперещи, възмутени, обидени, разстроени, негодуващи пред чутото. Бяха наранени до мозъка на костите си, горките стари дами, никога нямаше да забравят тези обиди:

— Промяна!

Повтаряха думата наум! „Да се променят, да се научат да лъжат!“

Бавно с времето, промяната просия в душите им. Най-сетне проумяха основният дълг на човешкото същество — да мисли за себе си, до мига в който се изчерпа, до мига в който най-сетне не се замисли за другия. Това променя духа му из основи. Замислиха се за бедната си, нещастна, толкова обичана племенница, за ужасната болест, която я убиваше, изведнъж забравиха самолюбието си и пожелаха в сърцата си да и помогнат, да изпита цялата им огромна любов, да направят всичко, което е възможно със слабите си ръце и тела, ако само им се отдаде възможност, ако имат само тази привилегия, за да направят живота и някак по-поносим и весел.

— Ще го направим! — каза Хестър, през сълзи.

— Няма да има по-добри болногледачки от нас, тъй като никоя не ще стои пред леглото и, докато не падне и не умре, Господ знае, че ще го сторим!

— Амин! — каза Хана, усмихвайки се през очилата. — Докторът ни познава! Знае, че няма да я обезпокоим отново, няма да доведе други. Няма да съжалява!

— Да съжалява? — извика Хестър, бършейки сълзите си. — Няма да съжалява за нищо, този дявол! Този път не направихме добро, Хана, но така е било писано. Хана! След всичко, което каза и направи, той е толкова мъдър, талантлив и добър, дори не би се и замислил за подобно нещо! Време е една от нас да отиде в онази стая! Какво прави там? Защо не дойде и не ни каза?

Чуха звука от стъпките му. Влезе, седна и започна да говори.

— Маргарет е болна! Сега спи, но скоро ще се събуди и някоя от вас трябва да отиде при нея. Доста е зле, но ще се оправи. Някой трябва да я наблюдава денем и нощем. За колко време ще можете вие?

— През цялото! — извикаха двете жени.

Очите на доктора светнаха, после каза енергично:

— Казвате истината, браво на вас! И вие бихте направили всичко по вашите възможности, по-добре от всеки друг в този град, но не можете да седите постоянно при нея, би било престъпление да ви го позволя! — Беше истинска награда, златен медал за сърцата им. — Вашата Тили и моята стара Нанси ще сторят останалото, двете са прекрасни болногледачки, черна кожа, но бяла душа, наблюдателни, внимателни, нежни — перфектни болногледачки…А вие двете! Обърнете внимание на Хелън, не е добре и се разболява.

Жените се учудиха, невярвайки. Хестър каза:

— Но как така? Та нали вие преди по-малко от час казахте, че е по-здрава от камък.

Докторът отговори тихо:

— Беше лъжа!

Лелите се обърнаха към него с възмущение. Хана:

— Как можахте да кажете нещо, толкова възмутително, с толкова безпристрастен тон, като знаете какво мислим за лъжите…

— Млък! Неуки сте като котки и двете и не знаете дори за какво става дума. Като останалите заслепени моралистки сте: лъжете от сутрин до вечер, но не чрез устите си, а чрез лъжовните си очи, с тона си, с измамната си симпатия, с жестовете си, извръщате самодоволните си гласове и парадирате пред Бог, всичките уж казвате все истината, а лъжата е изстудила душите ви, ако въобще ги имате. Защо си вярвате, че само казаната лъжа е лъжа! Ако се обърнете назад, ще я видите в душите си! Каква е разликата между лъжата в очите и тази в устата? Няма на тази земя човек, който да не е лъгал стотици пъти на ден, а вие, вие, които се лъжете взаимно, сега изпадате в такъв лунатичен ужас, защото съм казал на детето една доброжелателна, великодушна лъжа, за да я предпазя от въображението и, която ще я спаси от това да изпадне в треска за час, просто е против моралният ми дълг да го позволя! Вероятно, според вас, трябваше да го направя, за да спася нещастната си душа!

— Хайде, обяснете причината. Нека разгледаме детайлите! Какво бихте направили двете, ако знаехте, че щях да се появя в стаята?

— Какво?

— Ами влязохте и заведохте Хелън с вас, нали?

Двете лели мълчаха.

— Каква беше причината и какви бяха намеренията ви?

— Какво?

— Да не ви обвиня! Да не знам, защо се е влошила Маргарет. Или с други думи да ме излъжете, само че тихо. Още повече, да напакостите с тази ваша лъжа.

Близначките се изчервиха, но не промълвиха ни дума.

— Вие не само, че лъжете, но лъжете с устите си, вие двете!

— Не е така!

— Така си е, само че пакостите! Не бихте си издали, нали! Знаете ли какво е отстъпление и признание?

— Какво имате предвид?

— Прието е, като отстъпка, че безобидните лъжи не са престъпление, признавате, че уж правите разлика. Например, миналата седмица, вие отклонихте поканата на Мисис Фостър, за да посрещнете ония отвратителни Хигби на вечеря, при това вежливо, уж, че имате работа и не можете да отидете. Това си беше лъжа. Истинска лъжа! Хайде, опровергайте се, Хестър, с друга лъжа…

Хестър отговори с поклащане на глава.

— Е! Отговаряйте! Било ли е или не е било лъжа?

Бузите и на двете почервеняха, но после отговориха твърдо, признавайки си:

— Излъгахме!

— Добре! Промяната започна, все още има надежда за вас, не бихте излъгали, за да спасите душата на най-добрата си приятелка, но лъжете без скрупули, ако е необходимо да се спасите от неодобрение, казвайки неприятна истина.

Той стана. А Хестър, говорейки от името на двете, каза студено:

— Добре, излъгахме! Признаваме си, няма да се повтори. Грях е! повече няма да лъжем никого за нищо, освен за да му спестим мъката и болката, заклеваме се пред Бог!

— А, колко лесно се пречупвате! Факт е, че вече си бяхте пречупили, защото това, което казахте дотук също беше лъжа. Довиждане! Променете се! Една от вас трябва да отиде при болната!