За Рая ли бяха, или за Ада?

VI

От ден на ден детето ставаше все по-зле и по-зле, и всеки ден лелите лъжеха майка му, чиито живот също бе към края си. Всеки ден отново и отново пишеха думи на обич, от името на детето, стояха разкаяни, с наранени сърца, слушаха благодарността на майката, нейното обожание към безценното съкровище, чиито сърце ги докосваше.

Най-сетне дойде старият ни приятел, който носеше лечение и мир на всички. Светлината загасваше. Затишието, което предшестваше смътната тишина в задимения хол, проникваше в тихата стая на Хелън и обвиваше стоящите пред леглото и предупреждавайки за бедата, която идеше, те знаеха. Умиращата лежеше със стиснати устни, в безсъзнание, гръдният и кош се повдигаше и спускаше бавно, а животът си отиваше. Честичко стенания разцепваха тишината. Една натрапчива мисъл заемаше умовете на всички: съжалението към тази смърт, голямата тъмнина, и майката, която не е тук, за да помогне, да прости!

Хелън се размърда, ръцете и като, че ли се опитваха да хванат нещо, тя лежеше сляпа от няколко часа. Краят идеше, всички знаеха. Плачейки Хестър я прегърна „О, детето ми, миличката ми“ На лицето на детето се появи лъч светлина, като че ли обърка ръцете, които го прегръщаха, с едни други ръце, промърмори „О, мамо, толкова съм щастлива сега, толкова те чаках да дойдеш, сега вече мога да умра!“

Два часа по-късно Хестър отиде при майката. Тя попита:

— Как е детенцето ми?

— Тя е добре!