За Рая ли бяха, или за Ада?

VIII

Дойде и следващият ден, слънцето освети земята. Леля Хана занесе новото писмо на майката, изпълнено с щастие, а на последния ред пишеше:

„Да почакаме малко, скъпа мамо и отново ще сме заедно!“

Камбанен звън се разнесе от вятъра.

— Лельо Хана, камбаната бие. Отишла си е някоя бедна душа. Както и моята скоро! Не и позволявайте да ме забрави!

— О, Бог знае, че това никога не ще се случи!

— Чуваш ли странните звуци, лельо Хана? Изглежда като тропане на много крака.

— Надявахме се да не ги чуваш, скъпа. Това е малка компания за за…по желание на Хелън, горкото малко затворено птиче! Ще има и музика, тя толкова обича! Мислехме, че няма да имаш нищо против.

— Против? О не, не, дайте и всичко, което желае! Колко добри сте към нея и към мен! Бог да ви поживи!

След кратка пауза.

— Прекрасно! Това е органа! Тя ли свири, как мислите? — сълзи на щастие, на лекота, на гордост потекоха по лицето и. — да, тя е, усещам допира и, сърцето и, познах я! Свирят! Защо? — това е химн, най-светият от всички, най-разчувстващия, най-истинския… Като, че ли отваря вратите към рая…Ех, да можех да умра сега…

Неясни и далечни думичките се промъкваха в тишината:

На края на химна, друга душа отиваше към вечния покой, те които бяха едно в живота, щяха да бъдат заедно в смъртта. Скърбящите сестри казаха:

— Колко прекрасно е, че тя така и не научи!