За Рая ли бяха, или за Ада?

V

След малко и двете лели отидоха в стаята на Хелън. Търпеливо и настойчиво, със старите си ръце, те се опитаха да подправят част от писмата и. Правеха грешка след грешка, но ставаха все по-добри с времето. Жалостта, хумора на ситуацията, нямаха място тук, те не ги виждаха. От време на време сълзите им падаха по писмата и ги зацапваха, понякога някоя неудачна дума се прокрадваше и разваляше цялото писмо, но най-накрая Хана написа една бележка, достатъчно добра имитация наистина, дори и за подозрителното око, изпълнена с мили фрази и сладки обръщения, толкова познати на детето още от детската стая. Занесе я на майката, която я пое с алчността на любяща майка, целуна я и се зачете в грижливо подбраните думи, прочете я бавно няколко пъти, като задържа вниманието си на последния параграф:

„О, сладка мамо, ако можех поне да те видя, да целуна очите ти, да ме прегърнеш! Надявам се да не те безпокоя! Оправяй се скоро! Всички са толкова добри към мен, но аз съм толкова самотна без теб, скъпа мамо!“

— О, милото ми дете, сега вече знам как се чувства! Тя не може да е напълно щастлива без мен и аз, о аз живея в очите и! Кажете и, че може да прави, каквото желае и лельо, кажете и че не мога да чуя пияното и гласа и, когато пее! Бог знае, колко искам! Никой друг не знае, колко е сладък гласа и за мен и колко ох…не е възможно да затихне! Защо плачеш?

— Ох, защото, защото…само спомен! Когато идвах насам тя пееше „Loch Lomond“. С такъв патос! Винаги ме кара да танцувам, когато пее това!

— Мен също! Колко ли сърцераздирателно красиво би било, ако без болка в гърдите, някой ангел ме отнеме в песента и?

— Скъпа Маргарет?

— Много съм болна. Понякога си мисля, че никога няма да чуя веселия и глас отново.

— О, стига, Маргарет! Не мога да го преживея!

Маргарет се размърда и каза нежно:

— Ела, ела…нека те прегърна! Не плачи! Ето тук, целуни ме! Спокойно! Искам да живея! Ще живея, ако мога! Ах, какво ще прави без мен? Често ли пита за мен? — о, знам, че е така…

— През цялото време, о, през цялото време!

— Моето скъпо дете! Написало е бележката в мига, в който се е върнало вкъщи!

— Да! Още на вратата! Дори нямаше време да се преоблече!

— Знам! Това е природата и, импулсивна, чувствена! Знам го и без да питам, но така ми се иска да го чуя от теб! Обичаната съпруга знае, че е обичана, но пак кара мъжа си да го повтаря по хиляди пъти на ден, просто за щастието да го чуе! А сега е използвала писалка! Така е по-добре! Моливът се изтрива лесно! Вие ли и казахте да пише с писалка?

— Ние, не! Тя реши сама!

Майката погледна съкровището си и каза:

— Така се надявах, да го кажеш! Няма по умно и по-добро дете от моето!…Лельо Хана?

— Да, Маргарет?

— Отиди и и кажи, че мисля постоянно за нея, че се моля за нея! Но защо, защо пак плачете? Не се страхувайте за мен, миля че вече няма нищо страшно!

Нажалената посланичка занесе писмото до малката и го предаде на нечуващите и уши! Детето бълнуваше, с отворени очи, потънали в треската, очи, които не можаха да я разпознаят!

— Ти ли си? Не! Ти не си мама! Искам нея, ох, искам нея! Не съм я виждала да идва? Ще дойде ли? Ще дойде ли бързо? Ще дойде ли сега? Има толкова много къщи, ох тежат ми…и всичко се върти и върти…ох главата ми! … тя се въртеше в болката си от една на друга страна, мяташе ръце…

Старата Хана намокри напуканите устни, леко нежно намокри и личицето и, мърморейки тихи, успокояващи думички и молейки Дядо Господ майката да не научава за това и да се оправя!