За Рая ли бяха, или за Ада?

VII

На вратата на къщата се развяваше парче бял и черен креп — траурна лента, издуваше се от вятъра и сякаш говореше за случилото се. По обед цялата подготовка за погребението беше направена, в ковчега лежеше твърде младо момиче, прекрасно, с усмивка на лице. Край него седяха две опечалени, потънали в скръб и покаяние — Хана и чернокожата Тили. Дойде и Хестър, трепереше. Каза:

— Пита за писмото.

Лицето на Хана побеля. Не беше помислила за това, идеше краят на лъжите. Сега разбираше, че не е така. Двете жени се взираха една в друга с невиждащи очи. После Хана каза:

— Няма начин, трябва да го получи, в противен случай ще събудим съмнението и.

— И ще го има!

— Да, иначе ще разбием сърцето и! — Погледна към лицето на умиращата и очите и се напълниха със сълзи. — Аз ще го напиша!

Занесе го Хестър. А последният абзац гласеше:

„Скъпа мамо, моя мила сладка мамо, скоро ще бъдем заедно! Прекрасна новина, нали? Истина е, всички казват, че е истина!“

Майката жалееше:

— Горкото дете, как ли ще понесе истината, когато научи! Никога повече няма да я видя! Тежко, твърде тежко! Тя не знае нали? Вие я пазите от вестта!

— Мисли, че скоро ще се излекуваш!

— Колко сте добри, колко сте внимателни, скъпа лельо Хестър! Нали никой, който се е срещал с инфекцията не ходи при нея?

— Ще бъде престъпление!

— Но вие я виждате, нали?

— Да, от разстояние!

— Така е добре! На друг не мога да вярвам, но на вас, два ангела хранителя…няма по-честни от вас! Другите лъжат, много биха измамили и излъгали!

Очите на Хестър се затвориха, устните и потрепериха.

— Нека те целуна, лельо Хестър, и когато си замина и премине опасността, целуни я по устните някой ден и и кажи, че майка и изпраща тази целувка и че цялото и разбито сърце е в нея!

След час, Хестър излезе от стаята насълзена и се зае с погребението.