Заеко, бягай

За автора и неговия заек

Когато преди осем-девет години името на тоя млад човек от Пенсилвания започна да се среща все по-често в литературните рубрики на американските вестници и списания, а по-късно се появи и върху корицата на един роман, както и върху сборник с разкази, то бе посрещнато съвършено спокойно от американската критика. Да, още един млад автор. Е, очевидно не лишен от амбиции и самоувереност. Но... твърде, твърде приятна проза и твърде свежа... У тоя автор... как му беше името? ... а, да... Ъпдайк... има толкова "добро настроение" ("Ню Йорк таймс бук ривю"). Изобщо името Джон Ъпдайк не предизвикваше никакво вълнение и младият белетрист, който го носеше, изглеждаше съвсем "наше момче", което в никакъв случай не би могло да създаде някакви затруднения или проблеми.

И ето през 1960 година то се появи като автор на роман с необикновеното заглавие "Заеко, бягай" ("Rabbit, Run"). Именно тоя Заек, който постоянно бяга, изгубил почва под краката си, изгубил равновесие, дирейки отчаяно някакъв изход от една действителност, в която не може да намери своето място, показа колко неуместна е била снизходителната усмивка към младия автор.

Литературният критик на лондонския "Таймс" писа, че този роман буди тревога, тъй като отразява действителни и значими противоречия на съвременното американско общество. А рецензентът на "Ню Йорк хералд трибюн букс" по тоя повод напомни за "Американска трагедия" на Драйзър. Разбира се, двата романа не биха могли да бъдат отъждествявани, но общото, което буржоазните критици с безпокойство съзряха в прозата на Ъпдайк с прозата на Драйзър, беше критичното отношение към един начин на живот, на който официалната западна критика бе свикнала да гледа с умиление. Тъждество в острия поглед на младия романист, който умее да прониква надълбоко в тоя живот и не се оставя да бъде заблуден от "захарните къщички в слънчева лимонена светлина", романист, който умее да вижда проблемите и най-важното – не му липсва смелост да заговори на висок глас за тях, заставайки срещу течението и инерцията.

"Американският живот, от който бяга Заека – писа "Ню Йорк хералд трибюн букс", – е страшен, циничен и убийствен в своя конформизъм. Но страшен е и самият Заек... Страшен е затова, защото чрез него авторът "показва с голяма сила и достоверност процеса на разпадане на естествените човешки връзки, този ужасен процес на отчуждение, който все повече се засилва в едно общество, лишено от истинска човечност."

В тоя смисъл съвършено правилна е и бележката на "Нюзуик", че "това е един разтърсващ роман, не толкова заради своята откровеност, стигаща на места до натурализъм, а по-скоро поради това, че се опълчва срещу един начин на живот все още толкова възхваляван в Америка. Оригинален, образен и безпощаден, романът "Заеко, бягай" ще бъде може би с еднаква сила харесван и отхвърлян – завършва рецензентът. – Но обстоятелството, че тази книга не може да бъде четена равнодушно, доказва големия талант на нейния автор."

Струва ни се излишно да говорим повече за самия роман. Той е вече в ръцете на българския читател, който ще съумее сам да си състави определена представа за това произведение на съвременната американска литература. Накрая бихме искали да кажем няколко думи само за стила и езика на автора.

Отначало, когато човек посегне към тази книга и зачете първите ѝ страници, неминуемо бива шокиран от един звучащ необичайно за нашето ухо език. В отделни случаи дори спорите с автора, недоволствате от необикновения му маниер на разказване, от странния ракурс, от който гледа действителността. По-късно обаче, когато ухото попривикне на тия дисонантни акорди, когато свикнете да се вглеждате по-внимателно в тъканта на произведението, разбирате, че имате работа с автор, притежаващ редкия дар да рисува необикновено, живо и пластично, да вдъхва живот на героите си само с две-три щрихи, да ви накара да видите действителността по нов начин. И толкова по-странно е за тоя иначе суров стил, че на места звучи така поетично. Че изобщо може да се изтръгне поезия от едно тъй обикновено делнично ежедневие на един тъй обикновен провинциален град.

Безпощаден реализъм, точен поглед, оригинален почерк, неизтощимо въображение, графичен рисунък, рядък усет за съвременност (за автор като Ъпдайк никога няма да се подвоумите за времето, което описва!) и една виталност, която просто ви приближава "на един инч", както той обича да се изразява, до описваната действителност – ето главните достойнства на тази книга. Като се прибави и дълбоката любов на автора към обикновения човек – любов, която той не манифестира, а прикрива зад суров, на места доста груб език, – ще разберем защо ни вълнува тъй много тоя Заек, който все бяга, бяга, бяга...

Тази книга и "Кентавърът", в която авторът се изяви още по-определено, наредиха Джон Ъпдайк между най-значителните разказвачи на съвременната американска литература.

Юлиана Касабова

1967 г.

Защо не може да избяга Заека?

I.

Джеръм Селинджър има един великолепен класически разказ – "Идеален ден за лов на рибка-бананка". В него писателят разказва за Сиймор Глас – млад човек, завърнал се от война и потънал в еснафската тиня на жена си и нейните родители, на своите приятели и на всичко, което го заобикаля. Един летен следобед на брега на морски курорт той разговаря със своята приятелка, малкото момиченце Сибил Карпентър, и ѝ разказва историята за рибките-бананки, които влизат в подводни пещери, пълни с банани, ядат като свине от тях и толкова много се подуват, че после не могат да излязат, и умират. След това психически разстроеният Сиймор се връща в хотелската стая, където спи празноглавата му съпруга, и се самоубива с пистолета си, пускайки един куршум в слепоочието си.

Очевидна е връзката на алегорията с рибките-бананки и членовете на едно бездуховно общество, които дотолкова са потънали в своя свят на вещи и пари, че не могат да се измъкнат от този омагьосан "рай", където душите им умират. Те се превръщат в "мъртви души", същите мъртви души, които беше предчувствал век преди това гениалният руски писател Н. В. Гогол, създавайки "петербургските" си повести "Портрет", "Шинел" и "Нос", както и безсмъртната си поема за похожденията на Чичиков.

Но в разказа на Селинджър момиченцето Сибил е един светъл образ и Сиймор я пази да не се удави в океана на рибките-бананки, макар накрая тя да се сбогува е него с известно безразличие.

Спрях се на този разказ не случайно, а просто за да помогна на любезния читател да почувства както спецификата на основните проблеми на американската литературна класика, така и съществените разлики, които всяко поколение регистрира в развитието на тези проблеми и тяхното разрешаване.

II.

Още от своята класическа епоха американската литература във върховите си постижения ни представя цяла галерия "аутсайдери и бегълци", макар че тя започва с един ведър оптимизъм и вяра в човешките възможности и в силата на човешкия дух.

От жизнерадостните герои на Марк Твен и ироничните мошеници на О'Хенри лъха светло чувство на вяра в живота, въпреки неговите жестоки и грозни страни. Същото усещане получаваме и от героите на Фенимор Купър и Уошингтън Ирвинг. Както в детството на един човек, така и в детството на една литература светът изглежда хубав и напълно удобен за живот. Следва юношеството с космополитната поезия на Уитман и ексцентричната предизвикателност на Емили Дикинсън, със суровите герои на Джек Лондон и Мелвил, които утвърждават борбата и издръжливостта. Бегълците все още са с неудържим устрем и с жажда за победа.

III.

Но ето че изведнъж изниква, сякаш незнайно откъде, един от първите трагични образи в американската литература – Мартин Идън, който се самоубива. Процъфтяващата нация, богатата и слънчева държава, където всеки човек може да постигне мечтите си, неочаквано ражда трагизъм, който изглежда алогичен и абсурден. Защо? Защо американският свят се превръща в един задушаващ кошмар, както по-късно ще го представят в творбите си и Фокнър, и Стайнбек, и Колдуел?

Мартин Идън загива, а "великият" Гетсби е убит – разлика на пръв поглед малка, но съществена. Инакомислещите, бунтарите, непобиращите се в рамките, ако не се самоубият, биват убити – отначало физически като героя на Фицджералд, а после – духовно, като писателя Хари в "Снеговете на Килиманджаро" на Хемингуей. За да стигне в шедьовъра си "Старецът и морето" до сентенцията "Човек може да бъде унищожен, но не и победен!", Хемингуей изминава дълъг и труден път, но той, както Торо и Фицджералд, е един от първите бегълци, един от първите "скитници" в американската литература.

Неговото поколение с право беше наречено от Гъртруд Стайн "изгубено". Къде ли не обикаля Хемингуей, борейки се с духовната смърт, която го дебне в Америка и когато накрая се връща в нея, той – подобно на Мартин Идън – се самоубива. Същият световноизвестен писател напуска Куба, когато диктаторът Батиста пада от власт, независимо от уважението и вниманието, оказани му от новите ръководители на страната.

Проблемът за бягството в американската литература тръгва още от плаващия по Мисисипи сал на Хък Фин.

Цитираната по-горе крилата фраза на Хемингуей се оказва не съвсем вярна за писателите от следвоенното поколение в САЩ.

IV.

Сиймор Глас се самоубива, за да не се превърне в мъртва душа, но той, подобно Гоголевия "луд" Попришчин вече е психически дълбоко разстроен. Така, както е разстроен и Булгаковият Майстор, авторът на безсмъртния роман за Пилат и Исус.

Но Селинджър твори през 50-те години на XX век, тогава, когато Холдън Колфийлд, неговият "спасител в ръжта", все още се надява, че може да спаси поне децата да не паднат в пропастта.

След него следват романи като "Полет над кукувиче гнездо" на Кен Киси и "Параграф 22" на Джоузеф Хелър, където абсурдът и ужасът са вплетени в жестока амалгама.

Именно тази амалгама е отровила душата на Заека от "Заеко, бягай" на Джон Ъпдайк, който също иска да се спаси, да избяга, но вече няма мъжеството на Мартин Идън или безумието на стареца Сантяго, няма дори сантименталните илюзии на семейство Глас. Пред него стои една реалност като пустиня и той иска да е далече от нея. Но се оказва, че тя е навсякъде. Няма смисъл да умира, няма смисъл да се бори, няма смисъл да се надява, нито да отива надалече. Абсурдът, който при Хелър все още е пародия, нещо отделно от действителността, тук вече се е слял е нея, взаимно се е проникнал с битието, и изход няма, защото всеки изход е вече парадоксален и всички вече са жертви. И Заека започва да бяга, но онова, към което се стреми, е същото като това, от което бяга. Този живот не му оставя никаква надежда. Може би затова той и не успява да запази детето си, което се удавя във ваната, жертва на отчаянието от самотата на пияната му жена Дженис. За това дете няма бъдеще и може би в подсъзнателното си разочарование и безпътица Заека осъзнава това. Затова и плаче той толкова горчиво на неговото погребение, което е погребение на умрялата душевност на човечеството. "Nevermore" – както би възкликнал духовният "наставник" на американската класика прокълнатият Едгар По.

Заека опитва всички възможности да се измъкне от омагьосания кръг на "рибките-бананки": връща се към детството, към корена, към треньора си по баскетбол Тотеро, който го разочарова; после следва любовта с бившата проститутка Рут, за която той така и не се оженва, въпреки че тя забременява от него; след това идва религията с образа на веселия свещеник Джек Екълс, с когото Заека играе голф и чиято жена се опитва да го прелъсти; старата госпожа Смит, в чиято градина той работи и която го боготвори, после пак жена му Дженис, пак децата, родителите, тъстът и тъщата Спрингър, сестра му Мим... Но никъде няма спасение. И тогава, какво му остава тогава?!

Трагично и същевременно иронично звучат последните думи на автора: "Ръцете му се движат от само себе си и той чувства вятъра в ушите си, дори преди петите му да заудрят по тротоара и да побегне отначало тежко, но със засилването на някакъв приятен страх, все по-леко, по-бързо, по-спокойно. Ах, бяга. Бяга." Така завършва романът. Бягството е само едно механично движение, голо преместване по-далече от началната точка. Изчезнала е всякаква съзнателност и одушевеност, сякаш предмет се търкаля по нанадолнище, едно "овеществено" бягство.

Ще си позволя да цитирам малко повече от статията на Цветан Стоянов "Аутсайдери и бегълци", понеже заключенията му са изключително проницателни: "Хари Заека е сякаш символ на Америка – пише талантливият ни критик, – грамаден и безсилен, големи крака и ръце, маса от мускули, съчетани с инфантилност, с "Невъзможност да се узрее" (така се нарича и известната книга на американския социолог Пол Гудман). Както правилно изтъква критиката, Заека е колкото нещастен и жалък, толкова и страшен, той крие и някаква скрита злокобност. На нас ни е жал за него, но бихме предпочели да не е пред очите ни. Той е и пострадал, и сам си е виновен; сега е жертва, но може да стане и палач, от тъмната му стихия не се знае какво ще изскочи. С малко повече въображение бихме могли да си го представим вече "след бягствата", предметнозастинал като някакъв бездушен изпълнител, мускулест, робот... Няма ли след деградацията на изтънчения аутсайдер неконформист в бягащо животно, в пасивна безсъзнателност да има още една деградация – от пасивността до престъпника?"[1]

Заека е пропит от страх, затова той не се обръща и към смъртта като единствено надеждния и логичен изход от положението. Просто той си остава между живота и смъртта, една душа, която вече даже не е мъртва, дори не е човешка (като душите на Шекспировите злодеи), а става душа животинска, заешка. Консуматорското общество е превърнало хората в роботизирани и безличностни същества, в живи предмети. Душата на човека тука вече е не само мъртва, но напълно се е разпаднала. Рибката-бананка се е превърнала в заек. Антропоморфната митология на едно гротескно общество, основано върху насилие и фалш, се е превърнала в зооморфна. Древният Египет е изместил древна Гърция. А оттам до новото варварство и неговите пещерни инстинкти крачката е малка.

V.

Трагичните предчувствия на великите православни класици от XIX век Гогол и Достоевски, както и на гениалния им ученик Михаил Булгаков за деградацията на човешката личност и общество, за лотофагията и антропофагията, зловещо започнаха да се сбъдват.

Задъхано и обезумяло от жажда за власт и пари, оскотяло от низки инстинкти, човечеството се обездушевява и се превръща в бягащ заек, бягащ от това, което е желаел и което вече е постигнал. Но е останало нещо, което то е пропуснало в задъхания си бяг на "самотни разстояния", нещо много важно, без което животът напълно се обезсмисля – вярата, надеждата и любовта, които са амброзията за душата, защото казано е във вечната книга: "Каква полза за човека, ако придобие цял свят, а навреди на душата си? Или какъв откуп ще даде човек за душата си?"

И нека да припомня думите на Достоевски: "Ако някой ми докаже, че Христос е вън от Истината, и действително се окаже така, че истината да бъде вън от Христос, то бих искал да остана по-добре с Христос, отколкото с истината."

Стоян Георгиев