Заеко, бягай

– Негодник? – възкликна Тотеро и унилото му лице изглежда болнаво и изкривено от някаква тайна радост, сякаш е започнал да се топи. – Такъв съм, такъв съм. Един отвратителен стар негодник, попаднал между принцеси.

Маргърит не вижда нищо обидно за себе си в това. Тя слага ръката си върху неговата на масата и настоява със сериозен и тих глас:

– Ти съвсем нямаш вид на негодник.

– Къде е нашият млад Конфуций? – пита Тотеро и се оглежда вдигнал нагоре свободната си ръка.

Когато момчето пристига, той пита:

– Ще ни сервирате ли алкохолни напитки тук?

– Вземете ги от съседната врата – отвръща келнерът.

Веждите на китайците са странно вдлъбнати навътре в кожата, вместо да са изпъкнали навън от нея. Лицата им изглеждат винаги като размити.

– Двоен скоч – поръчва Тотеро. – Ти, мила?

– Дайкири[15] – казва Маргърит.

Звучи като виц.

– Вие, деца?

Заека поглежда Рут. Лицето ѝ е застинало под оранжевата пудра. А косата ѝ, косата ѝ, която на пръв поглед изглежда пепеляворуса или светлокафява, е всъщност в различни цветове – червен, жълт, кафяв и черен, – като всеки косъм получава от светлината различни оттенъци, както козината на куче.

– Дявол да го вземе... – казва тя – мисля... дайкири.

– Три – поръчва Заека на келнера, мислейки, че дайкири е нещо като цитронада.

Келнерът повтаря:

– Три дайкири и един двоен скоч е лед.

И излиза.

Заека пита Рут:

– Кога сте родена?

– През август. Защо?

– Аз през април – отвръща той. – Печеля.

– Да, печелите.

Сякаш тя разбира, че от това той ще се почувства по-свободен. Не можеш да имаш самочувствие пред жена, която е по-голяма от тебе.

– Щом сте ме познавали – пита той, – защо не познавате господин Тотеро? Той беше треньор на тима.

– Кой гледа треньорите? Те не вършат нищо полезни нали?

– Не вършат нищо полезно! Как? Та за един гимназиален тим треньорът е всичко. Не мислите ли?

Тотеро възразява:

– Всичко са момчетата, Хари. Не можеш да направиш злато от олово.

– Вие можете, разбира се – казва Заека. – Когато постъпих в гимназията, не можех да различа краката от лактите си.

– О, ти можеше, можеше. Наистина можеше. Нямаше на какво да те уча. Просто те оставих да тичаш. – Той пак се оглежда. – Ти беше млад елен – продължава той – с големи крака.

– Колко големи? – пита Рут.

– Дванайсет "Д" – ѝ отвръща Заека. – А вашите какъв размер са?

– Малки са – казва тя. – Съвсем съвсем мънички.

– Стори ми се, че ще излязат от обувките.

Той дръпва главата си назад и се свлича леко на стола, за да хвърли поглед надолу в тъмното под масата, където гледани в ракурс, прасците ѝ висяха като сушена риба. Те бързо се шмугват назад под стола.

– Не гледайте така нахално, ще паднете от сепарето – казва предизвикателно тя.

Това вече е добре. Жените обичат да ги объркваш. Те никога не казват, че ще направят нещо, но го правят.

Келнерът пристига с напитките и започна да нарежда масата с книжни салфетки и прибори от старо сребро. Той слага приборите пред Маргърит и вече почти ги е сложил и пред Тотеро, когато последният сваля чашата с уиски от устните си и казва с висок, нетърпящ възражение глас:

– Прибори? За китайски ястия? Нямате ли пръчици?

– Пръчици! Да.

– Тогава за всички – пръчици! – поръчва Тотеро категорично. – Когато си в Рим, прави както правят римляните!

– Оставете моите! – извиква Маргърит, като закрива шумно с ръце вилицата и лъжицата си, когато келнерът посяга към тях. – Аз не искам пръчици.

– А вие, Хари и Рут? – пита Тотеро. – Какво предпочитате?

– Дайкирито има вкус на цитронада. Лимонът плува отгоре като мазнина върху прозрачна сурова маса.

– Пръчици – казва Заека високо, доволен, че може да ядоса Маргърит. – В Тексас никога не си служехме с метал за пилешки дреболии. Ужасно!

– Вие, Рут?

Фамилиарното обръщение на Тотеро към Рут е плахо и насилено.

– О, сетих се... щом този глупак може, и аз ще мога.

Тя смачква цигарата си и търси друга.

Келнерът излиза като шаферка със своя букет от нежелано сребро. Маргърит остава сама в своя избор и това я потиска. Заека е доволен. Тя помрачава щастието му.

– Вие сте яли китайски ястия в Тексас? – пита Рут.

– През цялото време. Дайте ми една цигара!

– Нали сте престанали да пушите?

– Започвам отново. Дайте ми един дайм!

– Един дайм! Как не!

Резкият ѝ отказ го засяга. Струва му се като че ли тя очаква някаква печалба. Защо смята, че ще я завлече? С какво би я завлякъл? Той бърка в джоба на сакото си, намира няколко монети, взема един дайм и го пуска в малкия мюзик-бокс с цвят на слонова кост, който стои по средата на стената до тяхната маса. Както се е навел към лицето ѝ, той разлиства списъка на плочите и накрая натиска бутона за "Роксвил, Филаделфия".

– Китайската кухня в Тексас е най-добрата китайска кухня в Щатите, с изключение на Бостън – казва той.

– Слушайте големия пътешественик! – прибавя Рут.

Тя му подава цигара. Той ѝ прощава за дайма.

– Значи вие мислите – казва настойчиво Тотеро, че треньорите не вършат нищо.

– Излишни са! – заявява Рут.

– Ало... моля! – вика Заека.

Келнерът се връща с пръчиците и с два листа за менюто. Заека е разочарован от пръчиците – от пластмаса са, а не от дърво. Цигарата има неприятния вкус на слама. Той я угася. Никога вече!

– Всеки да си поръча по една порция и след това ще ги разделим – казва Тотеро. – Да имате някакви предпочитания?

– Свинско... сладко и кисело... – казва Маргърит.

Едно нейно качество – изглежда много категорична.

– Хари?

– Не зная.

– Къде е големият специалист по китайската кухня? шегува се Рут.

– Това е на английски. Свикнал съм да поръчвам от меню на китайски.

– Хайде, хайде! Кажете ми какво да си избера.

– Хей, стига! Изкарвате ме от търпение.

– Никога не сте били в Тексас – казва тя.

Той си спомня къщата на оная странна улица, където живееше, улица без дървета, зелената нощ, която идваше от прерията, цветята на прозореца, и казва:

– Разбира се, че съм бил.

– И какво сте правили там?

– Служех на Чичото[16].

– О, в армията. Е, това всъщност не се смята. Всеки служил в армията е бил в Тексас.

– Поръчайте това, което смятате, че е хубаво – казва Заека на Тотеро.

Той е ядосан заради всички тия ветерани от армията, които Рут,, изглежда, познава, и напряга слух, за да чуе поне последните тактове от песента, за която похарчи един дайм. От цялата тази мелодия, която снощи го разведряваше в колата, той успява да долови само една забележка, идваща от кухнята.

Тотеро дава поръчката на келнера и когато последният излиза, опитва се да даде думата на Рут. Тънките устни на стария човек са мокри от скоча и от ъглите на устата му се опитва да потече слюнка.

– Треньорът – казва той, – треньорът има грижата да развие трите инструмента, които ни са дадени в живота: главата, тялото, сърцето.

– И чатала – добавя Рут.

Единствена Маргърит се смее, от което Заека настръхва.

– Момиче, вие ме предизвиквате и аз заслужавам да бъда изслушан с внимание.

Той говори тежко и сериозно.

– Глупости! – казва тихо тя и свежда очи надолу. – Не цвилете!

Той я беше засегнал. Ноздрите ѝ побледняват. Долнокачественият ѝ грим потъмнява.

– Първо. Главата. Стратегията. Повечето момчета идват при баскетболния треньор от мачовете на улицата и нямат представа за елегантността на тази игра, която се играе на игрище с два коша. Няма ли да ме подкрепиш, Хари?

– Да, разбира се. Точно вчера... –

– Второ... остави ме да свърша и тогава можеш да говориш. Второ: тялото. Момчетата трябва да се оформят при съответни условия. Краката им да станат силни. – Той стоварва юмрука си върху гладката маса. – Силни! Да бягат, да бягат, да бягат. Да бягат всяка минута, щом краката им са на земята. Колкото и да бягаш, никога не е много. Трето – той прекарва показалеца и палеца на едната си ръка в ъглите между устата си и избърсва слюнката, – сърцето! И тук добрият треньор, какъвто аз, млада лейди, се опитвах да бъда и някои казват, че бях, има своя най-голям шанс да се изяви. Да вдъхне на момчетата амбицията да играят добре. Това аз винаги съм ценил повече от желанието за победа, защото даже и в поражението може да има постижения. Да ги накараш да почувстват – да, мисля думата е подходяща – възвишеността на постижението, смисъла на това... да дадеш най-добро то, на което си способен.

Той прави пауза, за да си поеме дъх, и през това вре спира погледа си на всеки от тях, за да им затвори устата.

– Младеж, обогатил сърцето си под грижите на един истински треньор – заключава той, – никога не може да прегърне поражение в големия мач на живота в най-дълбокия смисъл на тази дума.

Уверен, че ги е убедил, той притегля чашата си, в която има само парчета лед. Докато я обръща, те се стичат надолу и се удрят в устните му. Рут извръща глава към Заека и сякаш за да смени темата, пита спокойно:

– Какво работите?

Той се усмихва.

– Всъщност вече не съм сигурен дали ще работя повече. Тази сутрин трябваше да бъда на работа. Как да ви кажа, трудно е да се опише... демонстрирам нещо, което се нарича машинка за автоматично белене, производство на Меджи пийл.

– И аз съм сигурен, че го прави добре – казва Тотеро. – Уверен съм, че когато управителният съвет на Меджи пийл корпорейшън провежда своето годишно събрание и се пита: "Кой е допринесъл най-много за нашата кауза сред американския народ?", името на Хари Енгстръм – Заека навярно е на първо място в списъка.

– А вие какво работите? – пита на свой ред Заека.

– Нищо – отвръща Рут, – нищо.

И клепачите ѝ спускат мазна синкава завеса, докато пие на малки глътки своето дайкири. Брадичката ѝ поема нещо от светлината на зеленикавата течност. Китайските ястия пристигат. Устата на Заека се изпълва със слюнка. Наистина, откак се е върнал от Тексас, той не е вкусвал китайско ядене. Заека обича китайската кухня, която няма отвратителните доказателства за убити животни: кървавото парче от говежди бут или мускулестия гръбнак на някоя кокошка. Тези призраци бяха накълцани, унищожени и безболезнено размесени в различни форми с неодушевени зеленчуци, сочни зелени пелмени, които възбуждаха апетита му. Подсладени. Залени със сладък сос, сипан върху купчинката ориз, приличаща на гърда, вдигаща топла пара. Всеки има в чинията си по една голяма топла гърда. Маргърит бърза да разбърка своята с желирания сос на пелмените си.

Всички ядат с удоволствие. Лицата им получават цвят и сила от овалните чинии с печено свинско, подсладен грах, пилешко, силно подсладен сос, скариди, варени кестени и кой знае още какво.

Pазговорът става по-задушевен.

– Той беше страшен – казва Заека за Тотеро. – Най-големият треньор в областта. Без него аз щях да бъда нищо.

– Не, Хари, не. Ти направи за мене повече, отколкото аз за теб. Момичета, още в първия мач, в който той игра, постигна двайсет точки.

– Двайсет и три – поправя го Хари.

– Двайсет и три точки! Помислете само. – Момичетата продължават да се хранят. – Хари, спомни си щатския турнир и Харисбърг. Денистаун и техният малък реализатор.

– Той беше дребосък – казва Хари на Рут. – Около пет фута и грозен като маймуна. А също и много нечестен играч.

– Ах, но си знаеше работата – казва Тотеро. – Знаеше си работата. Надигра ни, докато Хари не се разяри.

– Изведнъж кошът започна да ми се струва голям като кладенец. Всяка топка, която хвърлях, падаше вътре. Тогава този дребосък започна да ме спъва. И

– Да, така беше – добавя Тотеро. – Бях забравил.

– Той ме спъва и аз полетявам – бам – срещу таблото! Ако стените не бяха тапицирани, щях да се убия.

– Какво стана после, Хари? Смля ли го? Забравил съм цялата тази история.

Устата на Тотеро е пълна с храна и жаждата му за отмъщение прави неприятно впечатление.

– Защо? Не... – казва бавно Заека. – Аз никога не фаулиpax. Съдията го видя – това беше петото му нарушение – и го извади от игра. Тогава ние ги натиснахме.

Нещо угасва в изражението на Тотеро. Лицето му помръква.

– Вярно е, ти никога не правеше нарушения. Хари винаги е бил идеалист.

Заека свива рамене:

– Не трябваше да правя фалове.

– Друго, което също беше странно у Хари – разказва Тотеро на двете момичета, – е, че той никога не се е контузвал!

– А, веднъж си разтегнах китката – поправя го Заека. – Това, за което говорихте, точно то ми помагаше в действителност.

– А какво се случи после на турнира? Боя се, че съм забравил всичко.

– После? А... Пеноак, мисля. Нищо не се случи. Те ни биха.

– Те ли спечелиха? Не ги ли бихме ние?

– О,по дяволите, не. Те бяха добри. Имаха петима много добри играчи. А какво имахме ние? Фактически само аз.

– Е, и Харисън, който беше в отлична форма, но след оная контузия от някакъв футболен мач вече не можеше да играе както по рано.

– Рони Харисън ли? – пита Рут.

Заека е изненадан.

– Познавате ли го?

Харисън беше известна дървеница.

– Не съм сигурна – отвръща добродушно тя.

– Нисичко момче с къдрава коса. Малко понакуцва.

– Не, не зная. Не мисля – казва тя.

Тя си служи сръчно с клечиците, които държи с дясната ръка, а другата е отпуснала върху скута си. Харесва му как тя свежда главата си, така че възпълната ѝ шия се издава напред и дебелите ѝ сухожилия изскачат, когато поднася парче от яденето към устните си. Тя винаги го взема по един и същ начин между пръчиците. Странно е, че пълни жени могат да бъдат така изтънчени. Маргърит рови в своята чиния с глупавата си сребърна лъжица.

– Ние загубихме! – повтаря Тотеро и извиква: – Келнер!

Когато момчето идва, Тотеро поръчва пак от същите напитки.

– Не, за мене не! Благодаря – казва Заека. – Това ми е предостатъчно.

– Вие сте просто едно голямо непорочно дете, нали... вие... господин... – казва Маргърит.

Тя псе още не знае името му. Господи, той я ненавижда.

– Това, което започнах да разказвам... Всъщност това, което вие казахте... точно то наистина ми помагаше – обръща се Заека към Тотеро, – то сякаш движеше палците ми, когато стрелях с две ръце. В това е цялата тайна действително, да стиснеш топката отпред, от което те обзема това хубаво чувство на подем. Така тя просто лети...

И той показва с ръце как.

– О, Хари – казва тъжно Тотеро, – ти можеше да стреляш, когато дойде при мен. Всичко, което ти дадох, беше желанието да победиш. Желанието да постигнеш нещо.

– Вие си спомняте най-хубавата ми вечер – казва Заека – не когато постигнах четиридесет точки срещу Аленвил, по-рано, когато бях по-млад. Бяхме се смъкнали надолу, чак в другия край на областта, още наистина рано през сезона, едно смешно малко училище с около стотина ученика и шестте класа. Как се наричаше? А, да! Птиче гнездо... или нещо подобно. Сигурно си спомняте?

– Птиче гнездо! – повтаря Тотеро. – Не...

– Мисля, че ние само един-единствен път играхме с тях. Една смешна, малка гимназия с правоъгълна сграда, където публиката сядаше буквално на игрището. Някакво име, което означава нещо.

– Птиче гнездо! – повтаря Тотеро.

Той се ядосва и припряно тегли ухото си.

– Ориол! – възкликва безкрайно зарадван Заека. Ориол Хай. Това малко разпиляно градче – беше рано през сезона и все още топло, – като се спускахме надолу с рейса, скупчената по нивите обрана царевица изглеждаше като индиански колиби. Самото училище имаше мирис на ябълково вино. Спомням си, че вие се шегувахте по тоя повод. Казахте ми да не бързам. Бяхме долу на тренировка и вие знаете... Съвсем не смятахте да ги притиснем.

– Твоята памет е по-добра от моята – забелязва стария треньор.

Келнерът се връща и Тотеро взема своето питие направо от таблата, преди момчето да му го подаде.

– И така – продължава Заека – ние излизаме, а на корта вече бяха излезли тия петима фермери, които се мятат нагоре-надолу. Веднага получаваме около петнайсет точки и аз съвсем не бързам. Почти две дузини хора стоят горе край игрището, понеже срещата не е мач от лигата и резултатът няма особено значение. У мен неочаквано възниква това странно чувство, че е достатъчно само да се движа из игрището и да пласирам топката. Изведнъж разбирам, знаете ли разбирам, че мога да направя нещо. През второто полувреме стрелям десетина пъти и топката отива право в коша. Не само пада вътре, а просто не докосва обръча, сякаш пускам камъни в кладенец. Тези фермери, които тичаха нагоре-надолу, облени в пот, нямаха повече от две смени, но понеже не бяхме в тяхната лига, това не беше от особено значение за тях и единият съдия просто се наведе към края на игрището и разговаря с треньора им. Ориол Хай. Да, след това техният треньор слезе в заключената стая, където двата отбора се преобличат, и извади кана ябълково вино от заключен шкаф. Каната обиколи всички. Не си ли спомняте?

Тотеро се чувства затруднен. Все пак той прави опит да се усмихне, понеже не може да накара другите да почувстват това, което е толкова специално. Пак започва да яде. Другите са вече свършили и пият втората чаша.

Да, сър еди-кой си... вие сте едно непорочно дете – казва му Маргърит.

– Не обръщай внимание на това, Хари – обажда се Тотеро, – , така говорят хулиганите.

Маргърит му удря плесница: ръката ѝ полетява от масата покрай тялото ѝ и се залепва по устата му с цяла длан, но без да се чуе звук.

– Пляс! – казва Рут.

Гласът ѝ е равнодушен. Всичко е толкова тихо, че китаецът, който разчиства съдовете, не вдига дори поглед и изглежда като че ли нищо не е чул.

– Да вървим! – произнася Тотеро и се опитва да стане, но се удря в ръба на масата и не може да се изправи.

Плесницата е оставила следа върху устата му, която Заека просто не може да гледа; тя не изразява нищо, болезнена смесица от фалшива храброст и срам, и нещо по-лошо дори – гордост или просто надутост. Тази мъртвешка глупава усмивка казва:

– Идваш ли, мила?

– Кучи сине! – ругае Маргърит, но въпреки това се отпуска с цялото си тяло върху него.

Тя хвърля поглед зад себе си, за да види дали не е оставила цигарите или портмонето си.

– Кучи сине! – повтаря тя и има нещо мило в спокойния начин, по който го казва.

И двамата – и тя, и Тотеро – сега изглеждат успокоени, решителни и непоколебими.

Заека се опитва да се измъкне от масата, но Тотеро слага твърда настойчива ръка върху рамото му. Хватката на треньора, която той беше чувствал толкова често на скамейката, преди потупването по задника, което го изпращаше в игра.

– Не, не, Хари! Ти остани. По един на парче. Нека нашата вулгарност не те смущава. Мога ли да заема колата ти?

– Какво? А аз как ще се придвижа?

– Вярно. Прав си. Извинявай за въпроса.

– Не... искам да кажа можете, ако желаете.

Всъщност той с голяма неохота би се разделил с колата, която и без това е само наполовина негова. Тотеро забелязва това.

– Не, не. Това беше налудничава идея. Лека нощ!

– Ах, ти, стар надут негоднико – ругае Маргърит.

Той я поглежда, а след това свежда смутено поглед. Тя е права. Хари разбира, че той се обиди. Лицето му е изкривено като спаднал балон. Въпреки това този балон се вглежда в него, като че ли там имаше някаква вест, която го деформираше, раздуваше и правеше безформен като вода.

– Къде ще отидеш? – пита Тотеро.

– О, ще бъда екстра. Имам пари. Ще отида на хотел – отвръща Заека.

Сега, след като беше отказал да му услужи, той иска Тотеро да си върви.

– Вратата на моя дворец е отворена – казва Тотеро. – Има само едно походно легло, но можем да постелем дюшек.

– Не, вижте – казва рязко Заека. – Вие ми спасихте живота, но аз не искам да ви се качвам на главата. Така ще бъде много добре. Във всеки случай аз не мога да ви се отблагодаря.

– Ще поговорим някога – обещава Тотеро.

Ръката му се извива и потупва бедрото на Маргърит.

– Убивам те! – казва тя и двамата минават покрай касата, където келнерът си шепне нещо с младата американка, и после излизат през стъклената врата навън, първа Маргърит. В гръб те приличат на баща и дъщеря. Всичко изглежда така естествено: като малки дървени фигурки, които влизат и излизат от барометър.

– Боже мой, той е съвсем жалък!

– Че кой не е? – пита Рут.

– Вие например...

– Ям, искате да кажете.

– Не, чуйте, вие имате комплекс, че сте едра. Вие не сте пълна. Пропорциите ви са съвсем правилни.

Тя се смее, слага ръка на устата си, поглежда го, пак се смее, стиска ръката му и казва:

– Заеко, вие сте един истински християнски джентълмен.

Прякорът му, произнесен от нея, звучи някак топло.

– Защо го удари тя? – пита той, боейки се, че ръцете ѝ, които сега стоят отпуснати на неговата ръка, ще го ударят закачливо по страната.

– Тя обича да бие хората. Веднъж удари плесница и на мене.

– Да, но вие сигурно сте я заслужили.

Тя слага ръцете си на масата.

– Точно така постъпи и той. Обича да го бият.

Заека пита:

– Вие познавате ли го?

– Чувала съм я да говори за него.

– Е, това не значи, че го познавате. Това момиче е глупачка.

– Не, това е меко казано. Тя е по-глупава, отколкото изобщо можете да си представите.

– Вижте... представям си. Женен съм за нейната близначка.

– О-оо! Женен!

– А какво беше това за Рони Харисън? Познавате ли го?

– А какво значи това, че сте женен?

– Е, бях... и още съм.

Той съжалява, че заговориха на тази тема. Една голяма огромна буца притиска сърцето му. Като дете, връщайки се вкъщи в късния съботен следобед, изведнъж му хрумваше, че ето – тези дървета, този тротоар, това е животът, реалното, единственото.

– Къде е жена ви?

Мисълта къде може да е отишла Дженис прави всичко още по-лошо.

– Навярно при родителите си. Аз просто я напуснах снощи.

– О, тогава това е само един почивен ден. Не сте я напуснали.

– Мисля, че съм я напуснал.

Келнерът донася чиния със сусамови сладки. Заека взема внимателно една, за да ги опита, смятайки, че са твърди, но с удоволствие установява, че през покриващия пласт от сладникави зрънца тя се превръща в устата му в меко еластично желе.

Келнерът пита:

– Вашите приятели отидоха ли си?

– Всичко е наред. Аз ще платя – казва Заека.

Китаецът кимва и излиза.

– Вие сте богат? – пита Рут

– Не, беден.

– Наистина ли ще отидете в хотел?

И двамата си вземат от сусамовите сладки. Те са около двадесетина в чинията.

– Мисля, че трябва да ви разкажа за Дженис. Никога не съм мислил дя я напускам до момента, в който го направих. Изведнъж разбрах, че трябва да го направя. Висока е пет-шест фута, мургава...

– Не искам да слушам за това.

Гласът ѝ е категоричен. Разноцветната ѝ коса, тъй както е отметнала главата си назад и замижава срещу силната светлина, идеща от тавана, придобива тъмен оттенък. Светлината разхубавява повече косата, отколкото лицето ѝ. От тази страна на носа си тя има няколко петна по кожата, които личат и през пудрата.

– Не искате! – казва той.

Тежестта се смъква от гърдите му. Щом като това не безпокои някой друг, защо трябва да безпокои него?

– Добре. За какво ще говорим? Колко тежите?

– Петдесет фунта[17].

Рут, вие сте слабичка. Дори сте под нормата. Не се шегувам. Никой не иска да бъдете кожа и кости. Всеки фунт, който имате, е безценен.

Той разговаря просто за да ѝ направи удоволствие, но нещо от това, което казва, създава напрежение у нея.

– Вие сте твърде умен, нали? – пита тя, вдигайки празната чаша към очите си.

Това е плитка чаша върху къса дръжка, като чашка за сладолед на голям прием по случай рожден ден. Светли дъги от чашата се отразяват и играят по лицето ѝ.

– Значи не искате да кажете колко тежите? Хм...

Той лапва друга сусамова сладка, схрусква я и чака, докато първоначалният вкус на желе премине.

– Да опитаме друго. Това, от което се нуждаете, госпожа Америка, е кухненската машинка за белене Меджи пийс. Запазете витамините! Оберете излишъка от мазнини! Едно просто приспособление към пластмасовата отвертка и вие ще можете да стържете моркови и да острите моливите на съпруга си. Върши цял куп домашни работи!

– Не, недейте. Не ставайте смешен!

– Добре.

– Нека да ни бъде хубаво...

– Добре. Вие започвате.

Тя лапва една сладка и му се усмихва някак странно, пълна уста, чиито ъгли са подчертано извити надолу. Същевременно му отправя един настойчив, дързък поглед, изпълнен с благосклонност, която изопва чертите ѝ, като през това време продължава да дъвче. Тя преглъща. Сините ѝ очи са широко отворени. Леко въздъхва, преди да каже това, което той смята, че ще бъде някаква забележка, но всъщност не казва нищо, а избухва в смях право в лицето му.

– Почакайте – моли тя. – Ще опитам.

И отново се заглежда в чашата си, размисляйки. Най-доброто, което ѝ идва на ум, е да каже:

– Не отивайте на хотел!

– Трябва. Кажете ми някой добър хотел!

Все му се струва, че тя знае нещо за хотелите. На шията ѝ, там, където тя се слива с рамото, се образува малка бяла вдлъбнатинка, около която се върти и спира неговото внимание.

– Всички хотели са скъпи – казва тя. – Всички. И моят малък апартамент е скъп.

– Къде имате апартамент?

– О, през няколко блока оттук. На Съмър стрийт. Горният етаж, над един лекар.

– Само ваш ли е?

– Да Моята приятелка се омъжи.

– Значи сте се нанизали на целия наем. А не работите нищо...

– Какво значи това?

– Нищо! Вие просто казахте, че не работите нищо. Колко струва?

Рут го поглежда изпитателно, тъй както го бе погледнала навън при паркинг автоматите, нещо, което веднага му направи впечатление.

– Става дума за апартамента! – казва той.

– Сто и десет долара на месец. Освен това те карат да плащаш. за осветление и газ.

– И не работите?

Тя гледа в чашата си и я люлее в ръка така, че отразяващата се светлина бяга по ръба ѝ.

– За какво мислите? – казва той.

– Просто се питам...

– Какво се питате?

– Доколко сте умен.

Тук, без да мръдне глава, той усеща накъде духа вятърът. Значи това е целта. Той не е съвсем сигурен и затова продължава:

– Добре, ще ви кажа. Защо не ми позволите да ви дам нещо срещу вашия наем?

– И защо бихте го направили?

– От великодушие. Десет?

– Трябват ми петнайсет.

– Да, за осветлението и газта. Окей! Окей!

Сега вече той не знае как да постъпи. Двамата седят и гледат празната чиния, в която преди малко имаше цяла пирамида сусамови сладки. Бяха изяли всичките. Когато келнерът идва, той с изненада забелязва това. Погледът му пробягва за миг от чинията към Заека и от Заека към Рут. Сметката е девет долара и шестдесет цента. Заека слага банкнота от десет долара и върху нея още една от един долар. Освен тях той поставя на масата и две други банкноти – едната от десет, а другата от пет долара. След това брои какво остава в портфейла: три по десет и четири по един. Когато вдига очи, парите на Рут са изчезнали от почистената маса.

Той се изправя, взема малкото ѝ меко палто, държи го като голяма зелена риба, уловена от него, тя става от стола, излиза от сепарето и студено му позволява да я загърне с него. Той изчислява... един фунт за един дайм!

Но и това още не е цялата сметка за вечерята. Той отива с листчето, на което келнерът беше пресметнал консумацията, на касата и подава на момичето десет долара. Тя намръщено разваля парите. Неприятният ѝ празен поглед се подчертава още повече от боядисаните ѝ вежди и клепки. Семплото ѝ пъстроцветно кимоно не подхожда на накъдрената ѝ коса и на начервеното ѝ хлътнало и безизразно лице.

Когато му връща остатъка и слага монетите в розовата поставка за рестото, той махва рязко с ръка над тях, прибави още един долар и кимва към младия китаец келнер, застанал вежливо до нея.

– Благодаря, сър! Много благодаря – казва момчето.

Благодарността му обаче не трае дори докато те са още там. Когато Заека и Рут се упътват към стъклената врата, той се обръща към касиерката и с тънък, съвсем променен глас довършва онова, което разказваше.

Заека тръгва с Рут по улицата. Надясно, встрани от планината, блести центърът на града: игра на светлини, обувка от неон, фъстък, цилиндър, един грамаден изправен слънчоглед, чието стъбло от зелен неон, високо цели шест етажа, се пуска по протежението на едно здание, символизирайки "Сънфлауър биър"[18]; жълтата пита на слънчогледа – една бира луна, трепкащите фарове долу – светулки в тревата. Един блок по-нататък бие монотонно камбана и бариерите на железопътната линия, червени по краищата, се спускат като дълги ножове, разрязвайки меката неонова маса. Движението се забавя и спира.

Рут ръгва наляво към сянката на Маунт Джъдж и Заека я следва; те се изкачват нагоре по стръмния тротоар. Този склон от цимент е заровено потвърждение, неочаквано вън от миналото, което показва каква е била тази земя, преди да изникне градът. За Заека тротоарът е призрак от светлата замайваща прозрачност на дайкирито.

Той е весел и дори по едно време подскача, за да влезе в крак със своята любима. Тя гледа нагоре, там, където хотел "Пинакъл" прибавя своето голямо съзвездие към звездите на Маунт Джъдж. Двамата вървят мълчаливо един до друг, а зад тях товарен влак пухти и скърца между бариерите.

Той разбира, че сега тя го мрази, както оная проститутка от Тексас.

– Ей! – казва той. – Изкачвали ли сте се горе на върха?

– Разбира се. С кола.

– Когато бях дете – продължава Заека, – се катерихме нагоре от другата страна. Има мрачна гора и си спомням,веднъж случайно се натъкнах на една стара къща, просто дупка в земята с няколко камъка, където, предполагам, някой пионер, някой от най-старите заселници по тия места имал ферма.

– Единственият път, когато съм се изкачвала горе, беше с кола... с един нетърпелив тип.

– Е, поздравявам ви – казва той, ядосан от самосъжалението, което се криеше зад нейния цинизъм.

Тя става язвителна, понеже долавя, че той е схванал това.

– Какво ме интересува вашият пионер?

– Не зная. Защо не? Нали сте американка?

– Какво? Бих могла също така спокойно да бъда и мексиканка.

– А, не можете... не сте достатъчно дребна.

– Знаете ли, вие сте истинско прасе...

– О, хайде, малката – възкликва той и обгръща талията ѝ с ръка. – Смятам, че съм чист.

– Не ми разправяйте!

Тя свива наляво, встрани от Уайзър стрийт, като се освобождава от ръката му. Това е Съмър стрийт. Редица тухлени къщи, не толкова лоши, колкото остарели. Номерата им са поставени в полукръгли прозорчета от цветно стъкло над вратите. В ябълково-оранжевата светлина на малък хранителен магазин се открояват силуетите на няколко деца които стърчат край ъгъла. Големите гастрономи на самообслужване са изтикали тези малки магазини извън бизнеса като ги принуждават да стоят отворени цяла нощ.

Той отново я обгръща с ръка и казва умолително:

– Ела... бъди добро момиче!

С това иска да ѝ покаже, че нейният циничен начин на изразяване няма да го отблъсне. Тя иска той да се задоволи само с тежкото ѝ тяло, но той желае жените изцяло, леки като пера.

Той е изненадан... ръката ѝ отговаря на неговата и го улавя през кръста. Притиснати един до друг, те разбират, че така е неудобно да вървят, и се разделят при светлината на минаващите коли.

– Не ме ли харесахте поне малко в ресторанта? – пита той. – Начина, по който се мъчех да зарадвам стария Тотеро, да го накарам да се почувства добре, като му казах колко голям треньор е бил?

– От всичко, което чух, вие разказвахте само за това, колко голям сте били вие самият.

– Аз бях наистина голям играч. Това е факт. Искам да кажа, че сега вече не съм много добър в каквото и да било, но аз действително бях добър в тази област.

– Знаете ли пък аз в какво бях добра?

– В какво?

– В готвенето.

– С това превъзхождате жена ми. Бедно дете!

Спомняте ли си как в неделното училище ни разправяха, че господ е дал на всекиго от нас някаква дарба. Е, това беше моята дарба – готвенето. Господи, наистина мислех, че ще стана чудесна готвачка.

– А не сте ли?

– Не зная. Всичко, което правя, е да... изяждам каквото докопам.

– Добре, спрете!

– Това влиза в занаята – казва тя и с това наистина го спира.

Той не мисли за нея така... че е платил. Бои се да мисли за не по тоя начин. Това я отдалечава.

– Тук живея – казва тя.

Това е тухлена къща както всички други от западната страна на улицата. Отсреща голяма църква от варовик виси като сива завеса под уличната лампа. Те влизат, минавайки под прозорчето от цветно стъкло. Във входа има цял ред звънци под месинговите пощенски кутии, една полирана стояща закачалка, гумирана пътека върху мозайката на пода и две врати – едната отдясно, с матово стъкло, а другата пред тях, с решетка на стъклото, през което той вижда стълбище, също покрито с пътека. Докато Рут пъха ключа във вратата, той чете надписа със златни букви на другата:

– Стара лисица – казва Рут и го повежда нагоре по стълбите.

Тя живее на втория етаж. Вратата ѝ е в долния край на покрития с линолеум коридор, откъм страната на улицата. Той стои зад нея, докато тя стърже с ключа. Неочаквано студената светлина от уличната лампа, която прониква през четирите пукнати стъкла на прозореца от страната, където е застанал той – това са сини стъкла, толкова тънки, че струва ти се само да ги докоснеш с пръст и ще се счупят, – той започва да трепери. Първо краката му, а след това и страните му. Ключът щраква и вратата се отваря.

Когато влизат вътре, тя посяга към електрическия ключ, но той сваля ръката ѝ, притегля я до себе си и я целува. Сякаш иска да я изпие. Това е някакво безумие. Някакъв малък брояч вътре в него, под ребрата му, удвоява и утроява това огромно желание да я притисне до себе си, просто само да я притисне. В това няма любов, поне оная любов, която проблясва и протича по кожата като ток. Той сега не чувства това. Иска само да прелее сърцето ѝ в своето, да я утеши. Тя е така устроена обаче, че при такава прегръдка се вдървява! Малката влажна възглавничка на слабото желание, с което устните ѝ поздравиха неговите устни, изсъхва и става твърда. Когато успява да отдръпне глава и да освободи ръката си, тя вмъква дланта си с такава сила между челюстите в устата му, сякаш иска да изхвърли черепа му чак в коридора. Пръстите ѝ се извиват и един дълъг нокът одрасква нежната кожа под едното му око. Той я пуска. Леко издрасканото му око се затваря и някаква жила на врата го заболява.

– Махай се! – извиква тя и пълното ѝ смутено лице изглежда ужасно на светлината, идеща от коридора.

Той блъсва вратата с крак назад, за да я затвори.

– Недей! – прошепва той. – Трябваше да те прегърна.

В тъмнината той разбира, че тя е изплашена, едрият ѝ черен силует наподобява празнина, която му се струва като място на изваден зъб, докосвано с език. Напрежението във въздуха му подсказва да не предприема нищо; иде му да се засмее просто така, без причина. Нейният страх и съзнанието му, че не е имал никакви лоши намерения, са в такова противоречие; той не е искал нищо лошо.

– Прегръдка! Ха! Повече приличаше на убийство.

– Аз те обичах тъй много цялата вечер! – казва той. – Трябваше да освободя това чувство.

– Зная всичко за вашите чувства. Една струя и край.

– Няма да бъде така – обещава той.

– По-добре да е така. Искам да се махнеш оттук!

– Не, недей...

– Всички се мислите за големи любовници...

– Аз съм – уверява я той. – Аз съм любовник.

И под влиянието на алкохола и възбудата той пристъпва замаяно напред. Тя се отдръпва, но не много бързо и той разбира, че вече не се бои така. На светлината на уличната лампа Заека вижда, че стаята е съвсем тясна и мебелировката се състои от две кресла, диван-легло и маса. Рут отива в съседната стая, малко по-голяма от тази, където има двойно легло. Щорите са спуснати наполовина и поради това, че светлината пада ниско, всяка гънка от покривката на леглото хвърля сянка.

– Добре – казва тя. – Можеш да легнеш тук.

– Къде отиваш?

Ръката ѝ е на дръжката на вратата.

– Тук вътре.

– Отиваш да се съблечеш?

– Да.

– Недей! Позволи ми аз да те съблека. Моля ти се!

Обзет от това желание, той застава до нея и докосва ръката ѝ. Тя я издърпва.

– Ти си цял деспот!

– Моля ти се! Моля ти се!

В гласа ѝ се чувства раздразнение:

– Трябва да отида до тоалетната.

– Но се върни облечена.

– Трябва да направя и още нещо...

– Не, недей! Зная какво... мразя ги.

– Няма и да усетиш.

– Но ще зная, че е вътре. Като някакъв каучуков бъбрек или нещо подобно.

Рут се смее.

– А нима може другояче? Ще отговаряш ли после?

– Не. Мразя ги ужасно.

– Виж, може би си мислиш, че твоите петнадесет долара ти дават право, но аз трябва да се предпазя.

– Ако смяташ да си слагаш нещо, върни ми петнадесетте долара!

Рут се опитва да се измъкне, но сега той държи ръката ѝ, която преди малко бе докоснал.

Тя казва:

– Кажи какво си въобразяваш, че сме женени или нещо подобно, та се разпореждаш така с мене?

Същата замайваща вълна го облива отново и той ѝ шепне:

– Да, нека да е тъй.

Заека коленичи в краката ѝ, и то така бързо, че тя не успява да дръпне ръцете си, отпуснати надолу, и той целува пръстите ѝ там, където би стоял пръстен. Така, коленичил на пода до нея, той откопчава каишките на обувките ѝ.

– Защо вие, жените, носите токове? – пита той и събува едната ѝ обувка, а тя се хваща за косата му, за да се задържи. – Не ви ли убиват?

Той хвърля лепкавата от пот обувка през вратата в съседната стая, а после прави същото и с другата. Така, без токове, стъпила с босите си крака на пода, тя е нестабилна. Той хваща с ръце глезените ѝ и ги разтрива бързо; между глезенните кости и закръглената твърда част на прасците ѝ. Масажът му е нервен.

– Ела! – казва Рут с леко възбуден глас, боейки се да не падне – тежестта му притискаше краката ѝ. – Легни!

Заека подозира някаква клопка.

– Не! – отвръща той и се изправя. – Ще си сложиш летяща чинийка.

– Не, няма. Слушай, та ти няма и да разбереш дали съм сложила, и ли не.

– То се знае, че ще разбера. Аз съм много чувствителен.

– О, господи! Добре. Във всеки случай трябва да се извиня.

– Отивай, не ме интересува – казва той, но не ѝ позволява да затвори вратата на банята.

Тя сяда така, както обикновено сядат жените, стеснена от него. Вкъщи той и Дженис се мъчеха да научат Нелсън да седи в клозета, така че облягайки се сега на вратата, той изпитва смешното желание да я похвали. Толкова е чиста.

– Добро момиче! – казва той, когато тя става и той я води в спалнята.

Ръбовете на рамката на вратата, през която минават, изглеждат релефни и остри. Те винаги ще бъдат тук. Зад тях резервоарът в клозета се тресе и ръмжи. Тя пристъпва плахо и вдървено, смутена от неговото желание. Заека потръпва отново, самият той плах, нерешителен; завежда я до леглото и търси къде е закопчана роклята ѝ. Открива копчета на гърба, но не може да ги разкопчае лесно; хванал ги е от обратната страна.

– Чакай, аз ще я разкопчая.

– Не бързай толкова! Аз ще го направя. Трябва да изпиташ удоволствие от това. Това е нашата сватбена нощ.

– Хаха!

Заека мрази този подигравателен рефлекс у нея. Той се обръща грубо и под влияние на някакъв свой рефлекс изпитва силното желание да я утеши. Докосва нейните втвърдени от грима страни; сега, гледайки надолу към намръщеното ѝ неподвижно и неясно лице, тя му изглежда дребна. Той движи нежно устните си по едното ѝ око, опитвайки се да ѝ каже, че тази нощ не бива да се бърза, опитвайки се да чуе чрез устните си плахия пулс, който тупти в издутината на клепача ѝ. Безпристрастен към себе си, той се бои, че на нея това ще ѝ се види смешно; целува и другото ѝ око. След това въодушевен от мисълта за своята нежност, става още по-настойчив; устата му шари по лицето ѝ и той я хапе и ближе с език, а тя се смее, чувствайки гъдел, и иска да го отблъсне. Той я притиска до себе си, превива я и забива редките си зъби в дебелата топла трапчинка на гърлото ѝ. Пред опасността да бъде ухапана, Рут се стяга и ръцете ѝ блъскат раменете му, но той се е впил там, оголил зъби. Мълчаливото възклицание с притиснати до гърлото ѝ устни иска да ѝ каже, че не му е достатъчно само да я обладае, а иска нея, нея.

Макар да не са изречени никакви думи, тя чува това и казва:

– Не се опитвай да доказваш, че си любовник. Просто ела и си върви!

– Ти си толкова груба – прекъсна я той и започва да я пляска, но отдръпва ръката си и вместо това ѝ предлага: – Удари ме! Хайде! Ти също искаш, нали? Наистина, удари ме!

– Боже мой! – възкликва тя. – Това ще отнеме цялата нощ!

Той улавя отпуснатата ѝ ръка и я кара да замахне към него, но свитите ѝ пръсти се удрят в страната му, без да усети болка.

– Ето какво трябва да прави бедната Меджи с твоя приятел – това старо копеле!

– Не говори за тях! – моли той.

– Проклети мъже! – продължава тя. – Или искат да бият някого или искат да ги бият.

– Аз не желая такова нещо, честна дума. Или... само едното.

– Добре, тогава ме съблечи и престани да ме натискаш.

Той въздъхва през носа си:

– Имаш сладък език.

– Съжалявам, ако това те смущава.

Въпреки това в гласа ѝ има рязка нотка, сякаш действително съжалява.

– Недей! – казва той и съвсем делово се навежда и хваща края на роклята ѝ.

Очите му вече са привикнали с тъмнината, за да различат, че комбинезонът ѝ е зелен. Той издърпва нагоре роклята от тялото ѝ, а тя вдига ръце и за миг главата ѝ не може да мине през деколтето. Разтърсва ядосано главата си като куче с някой кокал и дрехата се освобождава и пада от ръцете ѝ в неговите ръце, събрана, провиснала и леко затоплена. Той я пуска на стола в ъгъла.

– Господи! – възкликва Заека. – Ти си хубава!

В своето зелено бельо тя прилича на привидение. Издърпването на роклята през главата ѝ е разпуснало косата ѝ. Тя навежда тържествено лице и събира бързо фуркетите. Косата ѝ пада на тежки вълни.

– Да! – отвръща тя. – Хубаво закръглена.

– Не! – настоява той. – Хубава си!

И преди да си поеме дъх, отива до нея, грабва я – едно чудесно лъскаво захарче в нейното прозрачно бельо, – отнася я до леглото и я слага на него.

– Толкова хубава!

– Ти ме вдигна – казва тя. – Това ще ти попречи да действаш.

Светлината пада неприятно върху лицето ѝ; гънките на врата ѝ изглеждат черни. Той пита:

– Да дръпна ли щорите?

– Да, моля ти се! Този изглед е потискащ!

Той отива до прозореца и се навежда, за да разбере какво иска да каже. Отсреща е само църквата – сива, мрачни надменна. Зад розовия ѝ прозорец са оставени да горят свещи и тоя кръг от червено, виолетово и златисто изглежда в тази тъй градска нощ като отвор, изрязан в реалния свят, да открие неземното сияние, светещо там долу. Той изпитва признателност към създателите на тоя орнамент и някак виновно спуска щорите над него. Обръща се бързо и забелязва, че очите на Рут, които го наблюдават в тъмнината, също приличат на отвори в пространството. Извивката на ханша е като сребърен полумесец; усещането за тежестта като че ли придава аромат на тялото ѝ.

– Какво следва?

Той сваля сакото си и го захвърля; обича това хвърляне на нещата; начина, по който летящата дреха го поставя сред увеличаваща се голота.

– А чорапите?

– Те са сложни. Не искам бримки.

– Тогава ти ги свали!

Седнала в леглото, с чувствителната ловкост на меки котешки лапи тя сваля от себе си паяжина от ластик, коприна и памук. Той ѝ помага несръчно. Неговите неуверени докосвания се натрупват в собственото му тяло и го насочват към някаква гора, ухаеща на подправки. Той е без измерения, намира се в неизвестна страна и една нежна, съвършена жена е само на инч от него.

Когато се изправя, оставайки все още коленичил до леглото, под погледа му Рут изглежда като странен континент,а бельото ѝ – заснежен север.

– Толкова хубава! – повтаря той.

– Прекалено!...

– Не, слушай! Ти наистина си хубава!

Той целува устните ѝ, които очакват повече, отколкото получават. В техния влажен цветец той капва съвсем мъничко мед. Обхващайки с ръка топлия ѝ врат, той я притегля към себе си и отмята комбинезона върху главата ѝ. Изпитва удоволствие от лекотата, с която комбинезонът се отделя от тялото ѝ; как лесно падат дрехите от една жена, която иска да бъде съблечена. Хладната вдлъбнатина, която ръката му открива на кръста ѝ, се смесва в мисълта му с леките сенки, които хвърлят костите на раменете ѝ. Той целува това място. Там където кожата ѝ е по-бяла, е и по-хладна.

Рут сваля сутиена си. Заека се отмества и сяда в края на леглото, като се опива от гледката на нейното тяло. Тя закрива изцяло едната си гърда с ръка и се опитва да прикрие и другата; проблясва пръстен. Свенливостта ѝ го кара да ликува. Това показва, че е чувствителна. Тя се е отпуснала върху изправената си ръка. По дясната ѝ страна пада светлина, навсякъде, където може да обхване тялото ѝ, тъй както е отпуснато в тишината. Рут остава в тази неудобна и миловидна поза. Неподвижността е единствената ѝ защита срещу неговия оглед. И фигурата ѝ му се струва недосегаема, съвършена; голотата ѝ на моменти прилича на излята от камък. Така че когато тя заговаря, той се изненадва, че чува една съвършена статуя, една жена без нищичко по нея, истинска икона на красотата да говори.

– Какво става с тебе?

Той е все още облечен, дори с връзка. Докато оправя панталона си върху един стол, така че да не се развалят ръбовете му, тя се мушва под завивките. Тъй както е по бельо, той застава над нея и пита:

Рут изважда дясната си ръка изпод завивките и той внимателно измъква дебелия месингов пръстен – доста добра имитация – от възлестите ѝ пръсти. Когато отпуска ръката си, тя леко докосва издутата предна част на жокейските гащета.

Той я поглежда, размисляйки. Завивката стига до гърлото ѝ и бледата ръка, която лежи върху покривката на леглото, има извивката на змия.

– Няма нищо друго, така ли?

– Само кожата ми остана. Хайде, влизай!

– Желаеш ли ме?

– Не си въобразявай! Искам това да свърши.

– Целият слой от грима ти е още по лицето!

– Боже мой, обиждаш!

– Просто те обичам прекалено много. Къде има кърпа!

– Не искам да си мия проклетото лице.

Той отива в банята, светва лампата, намира една кърпа за лице и я слага под крана за топлата вода. Извива я и угасява лампата. Когато се връща в стаята, Рут се смее в леглто. Той пита:

– Какво смешно има?

– В това дяволско бельо ти наистина приличаш на Заек. Мислех, че само децата носят тия ластични гащета.

Той поглежда към своята тениска и плътно прилепналите гащета, доволен и още по-възбуден. В нейната уста той чувства прякора си като физическо докосване. Тя го гледа като чудак. Когато допира грубата кърпа до лицето ѝ, то се изопва и гърчи, съпротивлявайки се, както лицето на Нелсън, но той се справя с придобитата си опитност на баща като избърсва челото ѝ, стисва ноздрите ѝ, изтрива страните ѝ и накрая, когато цялото ѝ тяло се извива в знак на протест, избърсва устните ѝ, като пресича и заглушава думите ѝ. Когато накрая позволява ръцете ѝ да надвият и вдига кърпата, тя го гледа учудено, без да каже нищо, и затваря очи. Така отпуснато, влажното ѝ лице не е хубаво; дебелите устни, от които е избърсано повечето от червилото, са бледият обръч на един отпуснат кош. Той стои и притиска кърпата до нейното лице като човек, който плаче. След това я захвърля към банята, смъква бельото си, подскача и бърза да се скрие в леглото. Дългото тъмно пространство между чаршафите ги поглъща.

Той прави любов с Рут така, както правеше с жена си.

След като се ожениха и нервите ѝ загрубяха, Дженис се нуждаеше от предразполагане; той започваше да масажира гърба ѝ, а Рут се подчинява предпазливо, когато ѝ казва да легне по корем. За да придаде повече сила на ръцете си, Заека сяда върху бутовете ѝ. Съсредоточава силата си най-вече върху гащите и дланите си, като разтрива широките мускули и изпъкналите кости около гръбначния стълб. Тя охка и мести главата си по възглавницата.

– Трябва да работиш в турска баня – забелязва тя.

Той минава към врата и движи пръстите си около гърлото, където, кръвоносните съдове се огъват като тръстики, и масажира раменете ѝ с възглавничките на палците си, като с пръстите си докосва гладката горна част на притиснатите ѝ в леглото гърди. Връща се отново към гърба ѝ, докато го заболяват китките, а сетне се отпуска уморен до своята русалка, като че ли да заспи под шепота на морето. После издърпва завивките над тях до средата на лицата им.

Дженис се стесняваше от погледа му, а Рут се възбужда от тъмнината. Затворените му клепачи потрепват, въпреки че тя се извива неспокойно до него. Ръката ѝ го търси и го стисва така силно, че дори тъй както е замижал, той чувства, че мястото там е станало аленочервено. От очите му изскачат искри, когато тя със свободната си ръка също като лост разтваря челюстта му и притегля главата му до своите тежки гърди. Чудесни, полюляващи се балони, тежки: между тях парфюм. Вкус на солено и кисело се размесва със собствената му слюнка. Тя се обръща по гръб, стиска го пак така силно, до счупване, вие се. Хладна нова кожа. Тя не може да се владее повече и впива алчно другата си ръка в лицето му, покрито с хладен прашец, който се топи. Той отваря очи, търсейки я, и вижда лицето ѝ – нежна маска, втренчена спокойно, с желание в него, и пак затваря очи, за да я почувства отново. Ръката му, обгърнала тялото ѝ, открива един разскубан пашкул, една разтворена дипла, безформена и проста. И двамата се отпускат. Той иска това да продължи дълго, много дълго, да не свършва. Те потъват един в друг, но той изпитва неудовлетвореност; въпреки че телата им се извиват и притискат, те остават отделна плът; той не може да не признае, че в това търсене тя беше твърде много негов другар, но навсякъде срещат стена. Тялото няма глас, за запее своя песен. Неудовлетвореността му се изостря; тя сякаш влива в кръвта му и под клепачите му солен мирис, една задушаваща напрегнатост, чувството, че тя е малка, докато тялото ѝ навсякъде бърза към ръцете му; дишането ѝ, скърцането на пружината, случайните плесници и болката от като че ли изтръгнатия му език – всичко това има своя цвят. В отпуснатостта си той усеща побутване с лакът.

– Сега?

Гласът ѝ е хрипкав.

Той коленичи като насън между проснатите ѝ крака, бялото ѝ тяло губи очертанията си, изпънато от желание под него. С нейна помощ светлите им слабини се сливат. Има нещо отчаяно в това притискане на телата им. Той се повдига на ръце над нея, боейки се, че точно в тоя момент най-често разочароваше Дженис с това, че беше прекалено бърз. Все пак дали поради алкохола, който се носеше из организма му, или голямото щастие го замайваше, но любовта му се разгаряше бавно в нейната пламенност. Той притиска лицето си до гърлото ѝ, в косата ѝ с дъх на мента. Със слаби, съвсем слаби ръце тя го притиска в прегръдките си, след това го събаря на леглото и се надига над него.

Той казва нежно, ласкаво:

– Хей!

Тя отвръща:

– Хей!

– Хубава си.

– Хайде, ела.

Предизвикан, той я пронизва и освен това слага ръката си под челюстта ѝ, така че пръстите му се хлъзват в устата ѝ и гладкото ѝ гърло се изопва. Сякаш омаломощена от тази болка тя се мята и се преобръща и сега той отново е върху нея; гърдите им се притискат едни о други; тя едва диша. Бедрата ѝ се разтварят широко и го стискат като с клещи, а след това пак се разтварят толкова широко, че това го плаши, тя иска нещо невъзможно – да обърне вътрешността си; мускулите, устните и костите на нейната разкрита утроба се притискат о него като някакъв нов организъм. Тя се чувства прозрачна; той вижда сърцето ѝ. Рут го притегля към себе си, след това притихва и докато отпада, любовта и гордостта му се съживяват. Така тя е първа и го чака, докато в изблик на крайна нежност той гали с палеца си дъгата на веждата ѝ. При всяка тръпка устата ѝ се смее в неговата, а краката ѝ, сключени на гърба му, го стискат.

Тя пита тъкмо навреме:

– Добре ли е?

– Хубава си...

Рут сваля краката си от него и го отхвърля от тялото си като торба пясък. Той я гледа и му се струва, че в сенките на лицето ѝ прочита тъжен израз на опрощение, сякаш в момента на отпускането тя бе доловила, че първопричината любовта, с която той я заблуди, беше чувството на отчаяние. Природата постепенно те подготвя като майка и щом получи своята малка цена, те оставя с нищо. Потта по кожата му застива от въздуха. Той издърпва одеялата от краката ѝ.

– Ти беше хубаво парче! – казва той равнодушно от въз- главницата и погалва меката буза.

Плътта ѝ все още се наслаждава от акта: той угасва бавно в нея.

– Бях забравила.

– Какво си забравила?

– Че и аз мога да изпитам това.

– И какво е то?

– О! То е като че пропадаш.

– А къде падаш?

– Никъде. Не мога да говоря за това.

Той целува устните ѝ. Тя не е виновна. Приема отпуснато целувката, после в закъснял изблик на нежност прекарва език по брадичката му. Той обхваща талията ѝ с ръка и се притисва в нея, за да заспи.

– Хей, аз трябва да стана.

– Остани!

– Трябва да отида в банята.

– Не.

Той я прегръща още по-силно.

– Момче, по-добре ме остави да стана.

Заека измърморва:

– Не ме стряскай!

И се притиска още по-плътно в пея. Той прехвърля бедро върху нейното; тежест върху топлина. Странно е как жените се превръщат от такива жадни утроби в такива мили същества; той иска да върне с нежността си топлината, която слабините му бяха получили от нея. Най-добрата приятелка в леглото – отпадналата, обладана вече жена. Той се възбужда съвсем и усеща, че парещият му дъх изгаря отпуснатите му устни, докато тя се измъква изпод крака и ръката му.

– Хей, дай ми чаша вода! – казва неочаквано той.

Тя стои до ръба на леглото, отпусната в своята голота, и отива в банята, за да изпълни дълга си. Това го отблъсква от жените. Отнасят се със себе си като стар плик. Тръби в тръбите, измиват мръсотията от мъжете, обидно наистина. Крановете вият. Колкото повече се разбужда, толкова повече се чувства потиснат. Потънал във възглавницата, той се взира в хоризонталната лента от цветното стъкло на църквата, което се показва изпод щорите на прозореца. Неговият по детски ярък цвят му се струва единствената утеха, която му е останала.

Светлината иззад затворената врата на банята оцветява леко въздyxa в спалнята. Шумът от плискащата се вода му напомня шумовете от неговото детство, когато се събуждаше, долавяйки, че родителите му са се качили горе, че скоро цялата къща ще потъне в мрак и гледката на утрото ще бъде следващото нещо, което ще почувства.

Той спи, когато, подобно на фавън в лунната светлина, Рут, измита, се промъква обратно до него, носейки чаша вода.

Сънят му е напрегнат, неспокоен, изпълнен с видения. Той майка му, баща му и някакви други хора седят около кухненската им маса. Това е старата им кухня. Едно момиче на масата пресяга много дълга ръка, натежала от гривната, завърта една ръчка на хладилник от дърво и студен въздух облъхва Заека. Тя беше отворила вратата на квадратната камера, където стоеше блокът от лед; и ето, той е там, сам, на няколко инча от очите на Хари, изкривен от топенето, но още голям, съхранявайки в своя металночерен корпус бялата клетка, която ледените блокове имат, когато падат по улея на фабриката за лед.

Той се навежда по-близо към студения дъх на леда, на излъчваща мирис на калай студенина, която той свързва с метала, от който са изградени стените на камерата и peбрата на поставката ѝ. Това нежно сиво – в сивия цвят на носорога, – белязано от същата болест, която разяжда линолеума.

Когато се навежда по-близо, забелязва, че под горния пласт на леда има стотици ясно очертани бели вени, също както капилярите на листата по дърветата, сякаш и ледът е изграден от живи клетки. А още по-навътре, тъй призрачно му се струва всичко, виси раздърпан облак, звездата от една експлозия, чийто център не може да се определи от отражението, но чиито лъчи излитат от ядрото на тази белота, прави като дълги изопнати ластици, диагонално във всички плоскости на куба. Ръждивите ребра, върху които ледения блок почива, се люлеят пред очите му като оголени при ухилване зъби. Пронизва го страх; леденият къс е жив. Майка му заговаря:

– Затвори вратата!

– Не съм я отворил аз.

– Зная.

– Тя я отвори.

– Зная. Моето добро момче не може да наскърби никого.

Момичето на масата си играе с яденето и майка му някак ужасно важно се извръща и ѝ се скарва. Карането продължава, продължава безсмислено, все едно и също нещо отново и отново, непрестанно изливане на думи, като някъкъв дълбок вътрешен кръвоизлив. Всъщност кръвоизливът е в самия него. Мъката за момичето разпъва лицето му, докато то заприличва на грамадна бяла чиния.

Проститутката не може да яде прилично като бебе – казва майка му.

– Хей, хей, хей! – извиква Заека и се изправя, за да защити сестра си.

Майка му извисява глас, подиграва му се. Те са в тясно пространство между двете къщи; само той и момичето; това е Дженис Спрингър. Заека се опитва да ѝ обясни за майка си. Главата на Дженис кротко се опира на рамото му; когато я прегръща, той забелязва, че очите ѝ са зачервени. Макар лицата им да не са близо едно до друго, той усеща, че дъхът ѝ е топъл от сълзите. Те са навън, зад залата за забавления на Маунт Джъдж, навън с гръб към бурените и отъпканата гола земя, осеяна с изпочупени бутилки; през стената чуват музика по високоговорителите. Дженис е с розова бална рокля и плаче. Той повтаря със стиснато сърце, че майка му всъщност се подиграва на него, но момичето продължава да плаче и... о, ужас! ... лицето ѝ започва да се променя, кожата постепенно се отделя от костите, но това не са кости, това отдолу е просто разлагаща се материя; той свива ръка с желанието да я хване и да я сложи обратно на лицето ѝ. Тя се стича обаче между дланите му, въздухът побелява и той извиква.

Бялото в светлината; възглавницата блести в очите му, а слънцето проектира пролуките в стъклата на прозорците върху спуснатите щори. Тази жена се е свила под одеялата между него и прозореца; на слънчевата светлина косата ѝ, разпиляна по възглавницата, е червена, кафява, златиста, бяла и черна. Усмихвайки се с облекчение, той се повдига на лакът и целува едрата ѝ отпусната буза, като се любува на грубите ѝ пори. От бледорозовите ѝ черти разбира колко лошо е изтрил лицето ѝ в тъмното.

Заека ляга пак тъй, както спеше преди малко, но изобщо не бе спал твърде много през последните часове. Сякаш за да потърси входа към друг сън, протяга ръка през малкото разстояние, което ги дели, към нейното голо тяло и броди нагоре-надолу по широки склонове, топли като прясно изпечен кейк. Тя е с гръб към него; той я гали в някакъв ленив унес, през време на който, без да мръдне и мускул, освен мускулите по клепачите, които не се виждат, тя се разбужда! Чак когато Рут въздъхва тежко и се протяга, обръщайки се към него, разбира, че го е усетила.

Тогава те се любят отново на утринната светлина с размътени, неясни уста. Гърдите ѝ са малки кадифени торбички с мляко, които плуват отгоре върху гръдния ѝ кош с изпъкнали ребра. Зърната им са пъпки, потопени в кафяво. Той се пита дали не се преструва. Тя не казва; не, беше по-друго, по-хубаво. Наистина хубаво. В срама си той се връща под покривките, докато тя изтичва боса, за да се облече. Беше смешно, че си сложи сутиена преди бикините. Когато ги слагаше, това го накара да възприеме краката ѝ като нещо отделно. Докато тя се движи, те получават някакъв розов оттенък от отразяващата се светлина. Това, че позволява да я гледа, го ласкае, изпълва го с топлина. Те бяха станали близки.

Камбаната на църквата бие силно. Той се премества в леглото към нейната страна, за да гледа как празнично облечените хора влизат във варовиковата църква отсреща на улицата, чийто светещ прозорец го беше приспал. Протяга ръка и вдига щорите няколко фута. Розовият прозорец сега е тъмен и над църквата и над Маунт Джъдж слънцето блести на една фасада от синьо. То изрязва долу сянка от църковната камбанария, един хладен издут негатив, в който няколко души с цветя на реверите стоят и си приказват, докато обикновените овце от стадото се стичат вътре с наведени глави. Мисълта за тия хора, на които им бе хрумнало да оставят домовете си и да дойдат тук да се помолят, радва и успокоява Заека, кара го да притвори очи и да сведе глава с такова леко движение, че Рут да не забележи.

Той отваря очи към деня и казва:

– Твърде много богомолци.

– Неделя сутрин е – отвръща тя. – Бих могла да изхвърля всички неделни сутрини.

– Защо?

Рут казва само:

– Фю! – сякаш че той знае отговора.

След като помисля малко, виждайки го, че лежи и гледа сериозно навън, добавя:

– Някога имах едно момче тук, което ме събуждаше в осем часа, понеже трябваше да преподава в неделното училище в девет и половина.

– В нищо ли не вярваш?

– Не. Искаш да кажеш, че ти вярваш.

– Ами, да. Така мисля.

Той настръхва от нейната рязкост, от нейната увереност, пита се дали не излъга; ако е излъгал, то в такъв случай е увиснал в центъра на нищото и тази мисъл го терзае; сърцето му изтръпва от нея. Отсреща на улицата няколко души в най-хубавите си дрехи се разхождат по тротоара край редицата от остарели тухлени къщи; на въздух ли се разхождат? Дрехите им... те са си сложили най-хубавите дрехи: той се хваща механично за тази мисъл; тя му изглежда видимо доказателство за невидимия свят.

– Е, ако вярваш, какво правиш тук? – пита тя.

– Защо не? Да не мислиш, че си сатаната или нещо подобно?

Това я сепва за миг, застанала с гребена в ръка, преди се засмее:

– Е, добре! Карай тогава, щом това те прави щастлив.

Той я стиска.

– Защо не вярваш в нищо?

– Ти се шегуваш.

– Не. Не ти ли се е сторило никога, макар и само за миг съвсем очевидно?

– Кой? Господ ли искаш да кажеш? Не. Изглежда ми очевиден само другия път. Винаги.

– Е, добре, но... ако господ не съществува, защо съществува всичко?

– Защо? Тук няма защо. Нещата просто си съществуват.

Тя застава пред огледалото и гребенът ѝ, който опъва косата ѝ, дръпва горната ѝ подпухнала устна така, че открива влажните ѝ потъмнели зъби.

– Аз не те чувствам по тоя начин – просто че съществуваш – казва той.

– Ей, защо не си сложиш нещо, ами само лежиш там и ме поучаваш?

Тия думи и начинът, по който се обръща, за да каже това, със свободно разпусната коса, го възбуждат.

– Ела! – моли се той.

Мисълта да я обладае, докато църквата се пълни с хора, го въодушевява.

– Не! – казва Рут.

Тя е наистина малко засегната. Вярата му в Бога я дразни.

– Не ме ли харесваш сега?

– Какво значение има това за теб?

– Знаеш, че има.

– Ставай от леглото ми!

– Мисля, че ти дължа още петнадесет долара.

– Всичко, което ми дължиш, е да вървиш по дяволите.

– Какво! Да те оставя сама?

Той казва това и скача от леглото със смешна бързина, докато тя стои там удивена. Заека събира някои дрехи, вмъква се в банята и затваря вратата. Когато излиза по бельо, казва с все същия несериозен тон:

– Ти не ме харесваш вече! – и тъжно отива до стола, върху който е оставен най-грижливо панталонът му.

Докато той беше в банята, тя е оправила леглото.

– Харесвам те достатъчно – казва тя разсеяно, като опъва

покривката на леглото, така че да не остане никаква гънка.

– Достатъчно за какво?

– Достатъчно.

– Защо ме харесваш?

– Защото си по-едър от мене.

Тя отива до другия ъгъл и оттам пак издърпва покривката.

– Момче, това винаги ме е вбесявало, дявол да го вземе... начинът, по който всички малки жени мислят, че са достатъчно умни, за да пипнат всички едри мъже.

– Те имат нещо – отвръща той. – Струва им се лесно да го постигнат.

Тя се смее и отговаря:

– Мисля, че това е вярно.

Той си вдига панталона и закопчава колана.

– Защо още ме харесваш?

Тя го поглежда.

– Да ти кажа ли?

– Кажи!

– Защото не се предаваш. Заради твоя глупав начин, по който все още се съпротивляваш.

Приятно му е да чуе това: удоволствието се разнася по нервите му и той се чувства от това някак много висок. Усмихва се. Но у него е вроден американският начин да се покаже скромен и от устата му се изплъзва: "Волята да постигнеш нещо".

– Това бедно старо копеле! – казва тя. – Но той наистина е копеле.

– Хей, ще ти кажа какъв е – прекъсва я Заека. – Сега ще изтичам да взема малко продукти от магазина, за да приготвиш обеда...

– Кажи... ти направо оставаш тук, така ли?

– Защо? Да нямаш среща с някого?

– Не. Нямам никого.

– Е, добре тогава. Снощи каза, че обичаш да готвиш...

– Казах, че обичах.

– Е, щом си обичала, значи все ще обичаш. Какво да взема?

– Откъде знаеш, че магазинът е отворен?

– А не е ли? А, сигурно е отворен. Тези малки магазинчета печелят всичко в неделя, когато големите супермаркети не работят.

Той отива до прозореца и гледа към ъгъла. Разбира се, вратата на магазина е отворена и оттам излиза мъж с вестник.

– Ризата ти е мръсна – казва тя след него.

– Зная – Заека се дръпва от светлината на прозореца. – Това е ризата на Тотеро. Трябва да си взема някои дрехи. Но нека купя най-напред продукти. Какво да взема?

– Какво обичаш?

Всъщност по характер тя е добра. Той разбра това още в момента, когато я видя да стои там, до паркинг автоматите. Можеше да го разбере... то личеше по меката извивка на корема ѝ. Жените, с които непрекъснато се караш, понеже искат нещо друго, са и от друга раса. Те или се огъват като растения, или те удрят като камък. В целия този зелен свят няма нищо по-хубаво от добра жена.

Тротоарът кънти под краката му, докато тича до магазина със своята мръсна риза. "Какво обичаш?"... Тя е негова. Той знае, че тя е негова...

Заека донася осем топли кренвирша в целофан, кутия замразен фасул, кутия замразени пържени картофи, четвърт прясно мляко, буркан салата, един хляб със стафиди, топка сирене, обвита в червен целофан, и най-отгоре в чантата – швейцарско суфле. Всичко струва 2.43 долара.

Докато изважда продуктите от чантата в нейната малка цветна кухня, Рут казва:

– Ти си лек на яденето.

– Търсих агнешки котлети, но имаше само кренвирши, салам и месо в консерви.

Тя започва да приготвя обяда, а той обикаля из всекидневната и открива цяла серия детективски романи джобни издания върху полицата под масата, до стола. Младежът от съседното легло във Форт Хууд четеше такива през цялото време. Рут беше отворила прозорците и свежият мартенски въздух сякаш става по-рязък от спомена за горещия Тексас. Завесите от избелял муселин се развяват от вятъра; тънички и прозрачни, от лека газена материя, те се издуват и носят към него. Той стои парализиран от един още по-хубав спомен: техният дом, когато беше още дете, неделните вестници, които изшумоляваха на пода, пуснати от пощенския раздавач следобед, и майка му, която тракаше със съдовете в кухнята; когато свършеше, тя ги караше да излязат на разходка – татко, него и малката Мириам. Заради бебето не отиваха далече – само на няколко блока от тях, може би до близката каменна кариера, където басейнът с лед от зимата се разтопяваше в езеро няколко инча дълбоко и удвояваше височината на канарата от кариерата, като обръщаше скалите ѝ долу, в друга, отразена кариера. Всъщност това е само вода. Те правят няколко крачки по-нататък по края и от този нов ъгъл басейнът отразява слънцето, илюзията от обърнатата скала изчезва и от светлината водата изглежда твърда като лед. Заека държи малката Мим за ръка.

– Хей! – извиква той на Рут. – Имам чудесна идея. Хайде да отидем на разходка следобед.

– Разходка! Че аз се разхождам непрекъснато.

– Хайде да се изкачим на Маунт Джъдж оттук.

Той не може да си спомни изобщо да се е изкачвал на планината откъм Брюър. Предчувства удоволствието и когато се извръща екзалтиран от пердетата, вкоравени и развяващи се от лекия ветрец, големите църковни камбани забиват.

– Да... нека да отидем! – извиква той към кухнята. – Моля ти се!

Отвън на улицата хората напускат църквата, като носят разсеяно клонки зеленина.

Когато Рут сервира обяда, той забелязва, че тя готви по-добре от Дженис; беше сварила кренвиршите така, че да не се разпукнат. Дженис винаги ги сервираше на масата разкъсани и изкривени, разцепени от единия до другия край с широко зейнали розови уста, които сякаш бяха готови да извикат, че са били измъчвани.

Двамата с Рут обядват на малка порцеланова маса в кухнята. Когато докосва вилицата до чинията, той си припомня неприятното чувство в съня си от лицето на Дженис, което се разпадаше в ръцете му, и този спомен разваля удоволствието от първата хапка, превръща я в ужас. Въпреки това той казва:

– Чудесно! – и продължава енергично да се храни, като до голяма степен апетитът му отново се възвръща с яденето.

Лицето на Рут отсреща приема нещо от крещящата белота на порцелана, с който е покрита масата; кожата на голямото чело блести и двете петна до носа ѝ са като точки от нещо, което се е разляло по лицето ѝ. Тя като че ли чувства, че е станала непривлекателна, и затова се храни някак унило, бързо.

– Ей! – казва той.

– Какво?

– Знаеш ли, че моята кола все още е паркирана на Чери стрийт.

– Тогава всичко е наред. Паркинг автоматите не работят в неделя.

– Да, но утре ще работят.

– Продай я.

– Как?

– Продай колата! Бързо ще забогатееш.

– Не. Искам да кажа, о! Ти имаш предвид себе си. Виж,аз имам още трийсет долара, позволи ми да ти ги дам.

Той посяга към задния си джоб.

– Не, не исках да кажа това. Не исках да кажа нищо. Просто това ми хрумна в глупавата глава.

Тя е смутена; вратът ѝ става на петна и у него се надига съжаление, като си помисли колко хубава беше снощи.

Той обяснява:

– Разбираш ли, бащата на жена ми е търговец на стари коли. Когато се оженихме, той ни продаде тази кола с голямо намаление. Тъй че донякъде това е фактически кола на жена ми и след като роди, мисля, че трябва да е нейна. А освен това ти каза, че ризата ми е мръсна и аз трябва да си вземи дрехи, ако мога. Мислех следобеда да се промъкна у дома, да оставя колата и да си взема дрехите.

– Смяташ ли, че тя ще си е вкъщи?

– Не, няма. Сигурно ще е при майка си.

– Мисля, че ще се зарадваш, ако си е вкъщи – казва Рут.

Той се пита дали действително е така; представя си как отваря вратата, как вижда Дженис, седнала в креслото, с празна чаша да гледа телевизия и като че ли нещо пропада в него, сякаш някаква хапка, заседнала на гърлото му, най-после преминава надолу. Това е облекчението, което би изпитал, ако види лицето ѝ все още здраво; същото това нейна глупаво, упорито като костелив орех лице.

– Не, няма да се зарадвам – казва той на Рут. – Аз се страхувам от нея.

– Очевидно – отвръща Рут.

– Има нещо у нея – настоява той. – Тя е цяла напаст!

– Тази бедна жена, която си оставил? Ти си напаст, бих казала аз.

– Не.

– О, така е. Мислиш си, че си заек.

Тонът ѝ е леко подигравателен и раздразнен и той не може да разбере защо.

Рут пита:

– Какво смяташ да правиш с тия дрехи?

А! Ето какво било! Тя усеща, че той иска да се пренесе у нея.

Заека признава:

– Ще ги донеса тук.

Тя си поема дъх, но не казва нищо.

– Само за тази вечер – моли той. – Ти нямаш нищо предвид, нали?

– Може би. Не зная. Вероятно не.

– Добре, тогава чудесно! Хей! Аз те обичам.

Рут се изправя, за да вдигне чиниите, и остава така, опряла палеца си в порцелана на масата, вторачила поглед надолу. Тя поклаща мрачно глава и казва:

– Ти си лоша вест.

Насреща му широкият ѝ ханш, открояващ се под плътно прилепналата кафява пола, е симетричен и мощен като основата на величествена колона. Сърцето му затуптява при вида на тази излъчваща здраве и сила колона и той разбира с радост, че любовта му към нея отново се връща. Не смеейки да вдигне очи към лицето ѝ, за да провери това, той казва:

– Нищо не мога да направя. Ти си толкова добра вест.

Заека изяжда три суфлета и една троха от края на устните му пада върху пуловера на Рут, когато целува гърдите ѝ, "за довиждане" в кухнята. Той я оставя при съдовете. Колата му го очаква някак тайнствено на Чери стрийт в хладното пролетно пладне, като че ли една стая от някаква къща, която той притежава, се беше откъснала и приютила тук, до този бордюр, и сега, когато приливът на нощта се беше отдръпнал, тя стоеше горе и блестеше на пясъка, леко наклонена, но невредима, готова да отплува само при едно завъртане на ключа. Под измачканите и мръсни дрехи той чувства тялото си чисто, леко и празно.

Колата излъчва сигурност: каучук, прах и оцветен метал, стоплени от слънцето. Една ножница за ножа на неговото "аз".

Той пресича замаяния от неделята град край тихите редици от тухлени къщи, верандите с перила, спокойни басейни от дърво. Кара покрай големия хребет на Маунт Джъдж; Спускащият се към шосето склон е поръсен с жълтозеления цвят на новите листа: по-нагоре вечно зелените борове очертават тъмен хоризонт върху небето. Изгледът се е променил от последния път, когато мина оттук. Вчера сутринта небето беше нарязано от тънки като ленти утринни облачета и той се измори да кара все към центъра на тази мрежа, където единствено му се струваше, че има изгледи за почивка. Сега пладнето на другия ден беше разсеяло облаците и небето в предното стъкло на колата е чисто и студено, и той не чувства нищо пред себе си, това прелестно "нищо" на Рут, това "нищо", за което тя му каза, че чувства. Очите ѝ бяха точно като това синьо. Чисти, без петна. Сърцето ти сякаш завинаги се възвисява от това тъмно, синьо небе.

Чувството му на равновесие се разпада, когато достига познатите къщи на Маунт Джъдж. Става предпазлив, нервен. Завива нагоре по Джексън стрийт, нагоре по Потър и след това нагоре по Уилбър и се опитва по някакъв външен белег да разбере дали има някой вкъщи. Не се вижда никаква издайническа светлина. Сега е точно обед. Отвън няма никаква кола. Той обикаля два пъти блока и източва врат, за да зърне някакво лице в прозореца. Виолетови тъмни стъкла. Рут грешеше: той не иска да види Дженис.

Само възможността за това го прави така слаб, че когато излиза от колата, блесналото слънце едва не го поваля. Докато се изкачва по стълбището, стъпалата със своите черти сякаш отмерват и ограничават плахото желание на задъханото му от страх тяло да се върне. Той почуква на вратата, готов да избяга. Никакъв отговор. Потрепва отново, ослушва се и изважда ключа от джоба.

Макар че апартаментът е празен, все пак тъй много се чувства присъствието на Дженис, че той започва да трепери, видът на това кресло, обърнато към телевизора, като че ли подкосява коленете му. Изпочупените играчки на Нелсън на пода разбъркват главата му; всичко в черепа му – сивото вещество, костите на ушите, зрителният му апарат – сякаш е затрупано от тия вещи и тубата на неговото "аз" се задръства; синусите му се запушват от давещи сълзи, каквито досега не е познавал. Във всекидневната се усеща прах. Щорите все още са спуснати. Дженис ги спускаше още следобед, за да не се осветява екранът на телевизора. Някой се бе опитал да поразчисти; пепелникът и празната ѝ чаша бяха вдигнати. Заека оставя ключа от вратата и ключовете от колата върху телевизора, чиято кутия е всъщност метална, но боядисана в цвят, имитиращ дърво. Когато отваря гардероба, дръжката на вратата се удря в ръба на телевизора. Някои от роклите на Дженис липсват. Той посяга вече за дрехите си, но вместо да ги извади, обръща се и се упътва към кухнята, за да види резултата от постъпката си. Леглото им стои там смъкнато в прецеждащата се слънчева светлина. То никога не е било свястно легло. Родителите на Дженис им го бяха дали. Върху бюрото стоят няколко от нейните бутилки и буркани, ножичка за маникюр, макара с бял конец и игла, няколко месингови фуркета, телефонният указател, както и някаква рецепта, която тя никога не откъсна от едно списание, и гердан с дървени топчета, дялани в Ява, който той ѝ взе за Коледа. Някак нестабилно, наклонено срещу стената е голямото овално огледало, което те взеха, когато родителите ѝ си направиха нова баня; той винаги смяташе да го закове на стената над бюрото, но никога не можа да обиколи из магазините, за да купи подходящи гвоздеи. Една чаша върху перваза на прозореца, пълна наполовина със застояла вода с въздушни мехурчета в нея, хвърля изкривена ивица разредено слънце върxy празното място, където трябваше да се закове огледалото. В стената са издълбани три дълги успоредни резки. От какво ли са станали? Кога? Оттатък ръба на оправеното легло се откроява бял триъгълник от пода на банята; моментът след вземане на душа, задникът ѝ, зачервен от парата, тя вдигнала весело ръце, за да го целуне, мокрите косми под мишниците ѝ. Каква радост я беше обзела, а след това – и него, съвсем неочаквано...

В кухнята той открива странна немарливост. Свинските пър-жоли, които изобщо не бяха извадени от тигана, плуваха, студени като смъртта, в замръзнала мас. Той ги изважда в една кесия под мивката и с нож остъргва парченца от втвърдената, застинала неравномерно мазнина. Кесията, придобива тъмнокафяв цвят по дъното, мирише на нещо сладко, което се разлага. Чуди се какво да направи. Кофата за боклук е на по-долния етаж, чак навън, отзад. Не може да се връща два пъти. Решава да не мисли за това. Пуска топла вода от бойлера и слага тигана в мивката да се накисне. Дъхът на парата, който му прилича на шепот в гробница, го плаши.

Той взема бързо чисти жокейски гащета, тениски и чорапи от едно чекмедже, три ризи в целофан и един син картон от друго, чифт изпрани и изгладени бежови панталони от трето, изважда двата си костюма и една спортна риза от гардероба, като по-дребните неща увива в костюмите, така че да стане вързоп, който да може да носи. Всичко това го изпотява. Стиснал здраво дрехите между двете си ръце и вдигнатото си бедро, той оглежда апартамента още веднъж; мебелите, килимите, тапетите по стените – всичко изглежда мрачно, безжизнено през мрака, който покрива лицето му, Стаите миришат на нещо ужасно и той с радост излиза. Вратата се захлопва след него безвъзвратно. Ключът му остава вътре.

Четка за зъби. Самобръсначка. Копчета за ръкавели. Обувки. На всяко стъпало той си спомня за нещо, което е забравил. Забързва, краката му трополят. Скача. Главата му почти се удря в голата крушка, която свети накрая на черен шнур в антрето. Името му върху пощенската кутия сякаш вика след него, когато минава, буквите от синьо мастило изтласкват въздуха като вик. Той се чувства смешен, гмуркайки се в слънчевата светлина, като някои от ония чудати крадци, за които човек чете на последната страница на вестниците и които вместо да задигнат пари и сребро, отнасят някоя порцеланова мивка, двайсетина рула хартия за тапети! Или вързоп стари дрехи.

– Добър ден, господин Енгстръм!

Минава една съседка. Мис Арнт с лилава шапка, бърза за църква, стиснала палмова клонка в ръце.

– О, здравейте! Как сте?

Тя живее три къщи по-нагоре; говори се, че е болна от рак.

– Аз съм просто великолепно – казва тя. – Просто великолепно.

И стои там в слънчевата светлина, замяна от блясъка, дръзка, несъзнателно наклонена по стръмнината на тротоара. Една зелена кола минава съвсем бавно край тях. Мис Арнт е застанала на пътя му, очарователно объркана, изпълнена с признателност за нещо. Тъй както просто е прилепнала към тротоара, прилича на муха, която е спряла да пълзи по тавана, за да се полюбува на себе си.

– Как ви се струва времето? – пита той.

– Харесва ми, харесва ми. Връбница винаги е лазурна. Това раздвижва кръвта в краката ми.

Тя се смее и той се засмива след нея. Тя стои сякаш е пуснала корен в горещия цимент между перестата сянка на два клена. Сигурен е, че тя нищо не знае.

– Да – каза Заека, защото тя се заглежда в ръцете му. – Смятам да правя пролетно чистене.

И поклаща вързопа, за да потвърди това.

– Не е лошо! – казва тя с неочаквано заядлива ирония. – Вие, младите съпрузи, разбира се, сте си своенравни...

После тя се извръща и възкликва:

– А, ето един свещеник!

Зелената кола се връща. Сега тя слиза по-бавно надолу, по средата на улицата. С ужас, който прави вързопа в ръцете му два пъти по-тежък, Заека разбира, че е притиснат до стената. Той се дръпва бързо от вратата и като минава край мис Арнт, казва:

– Трябва да бягам.

Думите му се сливат с многозначителната ѝ забележка:

– Това не е негово преподобие Крупенбах.

Не, разбира се, не е Крупенбах; Заека знае кой е, макар че не знае името му. Свещеникът от епископалната църква.

Спрингърови принадлежаха към нея. Повечето от близките на стария негодник бяха лутерани или протестанти, ако изобщо бяха някакви. Той не тича, а само върви бързо; стръмният тротоар натъртва петите му на всяка крачка, още повече, че не вижда плочите от вързопа, който носи. Само да влезе в уличката. Единствената му надежда е, че проповедникът може би не е сигурен, че е той.

Заека чувства как зелената кола пълзи зад него; мисли да захвърли дрехите и да хукне. Веднъж само да стигне старата фабрика за лед. Но има още един блок до нея. Той си представя как Рут го чака от другата страна на планината, измила вече съдовете. Нейните сини очи отвъд синята планина, под синьото небе. Както акула изтласква на тихи вълни водата пред себе си, така и зелената броня на колата образува леки вълни във въздуха, които се разбиват отзад в коленете на Заека. Колкото по-бързо върви, толкова по-силно се разбиват тия вълни. До ухото му достига почти детски глас:

– Извинете, вие ли сте Хари Енгстръм?

Обзема го желание да излъже, но се обръща и едва чу то прошепва:

– Да.

Хубавият млад мъж с бял подбрадник около гърлото кара колата малко на диагонал от тротоара, дърпа рязко ръчната спирачка и изключва мотора, като по този начин паркира неправилно и накриво на обратната страна на улицата. Странно е, че свещениците могат да нарушават някои малки правила. Заека си спомня как синът на Крупенбах цепеше из града на мотор. Това винаги му правеше силно впечатление

– Е, аз съм Джек Екълс – казва свещеникът и някак не на място произнася последната сричка със смях.

Бялата незапалена цигара, която виси на устните му, заедно с бялата яка, представлява твърде смешна гледка в прозореца на автомобила. Той излиза от колата си – масленозелен буик 58 с четири врати – и му подава ръка. За да я поеме, Заека трябва да сложи своята голяма топка от дрехи върху ивицата трева в края на тротоара.

Ръкостискането на Екълс е енергично, заучено и силно; за него то, изглежда, символизира прегръдка. За миг Заека изпитва страха, че изобщо няма да го пусне. Чувства се уловен, предусеща обяснения, затруднения, молби, помирения, издигащи се като влажни стени; кожата му настръхва от отчаяние. В ръкостискането на Екълс той чувства непреклонна воля.

Свещеникът е почти на неговите години или малко по-възрастен и доста по-нисък, но не е дребен; изпод черното му сако личи ненужна мускулатура. Той стои така, че резките очертания на фигурата му се открояват. Леко е привел рамене. Има дълги червеникави вежди, които образуват едва загрижена бръчка точно над носа му, и малка светла заострена брадичка, пъхната под устата му. Въпреки че изглежда намръщен, у него има нещо дружелюбно и безобидно.

– Къде отивате? – пита той.

– Как? Никъде.

Заека се заглежда в костюма му; на пръв поглед той е съвсем черен, а всъщност е син. Спокойно, изящно, леко тъмносиньо. А малката му жилетка или нагръдник, или каквото е изобщо, е черна като печка. От усилието да задържи цигарата между устните си смехът на Екълс преминава в сумтене. Той потупва предниците на сакото си.

– Случайно да имате кибрит?

– Ах, съжалявам, не. Зарязах пушенето.

– Вие сте по-добър от мене.

Той замълчава за миг и се замисля, после поглежда Хари с извити нагоре от удивление вежди. От това сивите му очи изглеждат кръгли и безцветни като стъкло.

– Мога ли да ви поканя в колата?

– Не. Дявол да го вземе... не се безпокойте.

– Искам да поговоря с вас.

– Не. Всъщност вие не искате, нали?

– Искам, да. И то много.

– Е... добре.

Заека взема дрехите си, минава пред буика и влиза в него. Вътрешността на колата има оня приятен и остър мирис на пластмаса, който имат новите коли. Той вдишва дълбоко този мирис и това успокоява страха му

– За Дженис, нали?

Екълс кимва, като се взира навън през задното стъкло, докато изтегля колата от бордюра. Горната му устна е издадена над долната. Под очите му има дълбоки виолетови сенки от умора.

– Как е тя? Какво прави?

– Днес изглежда много по-добре. Тази сутрин беше с баща си на църква.

Те карат надолу по улицата. Екълс не добавя нищо повече, само гледа през предното стъкло и присвива очи. Той търси запалката по арматурното табло.

– Предполагах, че ще е при тях – казва Заека.

Той вече започва да се ядосва леко, че свещеникът не му се кара или нещо подобно; изглежда, не е запознат с неговия въпрос.

Запалката изведнъж изпада отнякъде. Екълс я приближава до цигарата си, всмуква и като че ли отново се съсреодоточава.

– Очевидно – казва той, – когато вие не сте се върнали до половин час, тя се е обадила на родителите ви и баща ви е трябвало да доведе детето у вас. Той, мисля, я е успокоил и ѝ е казал, че навярно вие сте се отбили някъде. Тя си припомнила, че сте се прибрали късно, понеже сте играли мач на улицата, и сметнала, че може би сте отишли пак там. Струва ми се даже, че баща ви е обиколил града, за да открие къде играете.

– А къде е бил старият Спрингър?

– Тя не им се обадила. Не им се обадила до два часа през нощта, когато, предполагам, бедната жена е изгубила вече всякаква надежда.

Този израз "бедната жена" звучи в устата му банално.

Хари пита:

– До два часа не им се е обадила?

Обзема го съжаление; ръцете му се впиват във вързопа, сякаш утешава Дженис.

– Почти до това време. Дотогава тя е била в такова състояние – пияно и иначе, че майка ѝ ме повика.

– А защо вас?

– Не зная. Хората знаят. – Екълс се засмива. – Те смятат, че това утешава. Най-малко за мене обаче. Аз винаги съм мислил, че госпожа Спрингър ме мрази. Тя от месеци не е идвала на църква.

Когато се обръща, за да погледне Заека в лицето и да види какъв е ефектът от тази шега, някакво странно угризение на съвестта повдига веждите му и отваря голямата му уста.

– Значи, това е било към два часа сутринта?

– Между два и три.

– Съжалявам. Съвсем не съм имал предвид да ви вдигам от леглото.

Свещеникът разтърсва раздразнено глава:

– Да не говорим за това.

– Да, но аз се чувствам ужасно...

– Наистина ли? Това е обнадеждаващо. Всъщност какъв е точно вашият план?

– В действителност нямам план. Карам някак си напосоки.

Смехът на Екълс го изненадва; на Заека му се струва, че свещеникът е врял и кипял в подобни истории – разбити домове, бягащи съпрузи – и че това "карам някак си напосоки" беше прозвучало по-свежо. Той се чувства поласкан. Екълс е обигран в това.

– Вашата майка има интересно виждане – продължава Екълс. – Тя мисли, че това, което смятаме – жена ви и аз, – че сте избягали, е илюзия. Тя казва, че вие сте прекалено добpo момче, за да извършите подобно нещо.

– И вие сте се занимавали с това, така ли?

– С това и с една смърт вчера.

– Брей! Съжалявам.

Те караха без определена посока с малка скорост през познатите улици; по едно време минаха край фабриката за лед, а после завиха така, че пред тях се откри долината.

– Вижте, ако наистина искате да ме повозите с колата – казва Заека, – бихте могли да карате към Брюър.

– Не искате да ви отведа при жена ви, така ли?

– Не! Стига мъка! Искам да кажа, не мисля, че от това ще произлезе нещо добро. Не смятате ли?

В продължение на доста дълго време, изглежда, като че ли другият не го е чул; неговият чист уморен профил се взира през предното стъкло, докато голямата кола се движи непрестанно напред. Хари вече е поел дъх, за да повтори казаното, когато Екълс прибавя:

– Да. Щом вие не искате от това да произлезе добро.

Въпросът изглежда приключен така просто. Те карат надолу по Потър авеню към магистралата. По слънчевите улици има само деца – някои от тях все още в дрехите си от неделното училище. Малки момиченца с розови роклички като камбанки, които стърчат направо от талията. Панделките им са в тон с чорапките.

Екълс пита:

– Какво направи тя, че ви накара да я напуснете?

– Помоли ме да ѝ купя пакетче цигари.

Този път Екълс не се засмива, както Заека очакваше; сякаш не сметна забележката за безочлива, а само малко над позволената граница. Но това беше истината.

– Това е истината. Просто почувствах как цялата работа се протакаше и отлагаше поради това, че постоянно се опитвах да се приспособя към хаоса, който тя непрестанно създаваше. Не зная, стори ми се, че целият съм полепнал с изпочупени играчки и празни чаши, с телевизионни предавания и закъснели обеди и вечери и няма никакъв изход от всичко това. Тогава изведнъж ми хрумна колко лесно е да избягам, просто да си отида, и за проклетия оказа се наистина лесно.

– Да, за по-малко от два дни наистина е лесно.

– О! Съществува закон, предполагам.

– Не съм мислил толкова за това. Тъща ви се сети веднага, но жена ви и господин Спрингър са решително против. Струва ми се, по различни причини. Жена ви изглежда почти парализирана; тя не иска никой да предприеме каквото и да било.

– Бедното дете! Тя е такава глупачка!

– Защо сте тук?

– Защото ме хванахте.

– Искам да кажа, защо бяхте пред вашия дом?

– Върнах се, за да си взема чисти дрехи.

– Толкова ли са важни чистите дрехи за вас? Защо спазвате подобно благоприличие, щом така лесно можете да стъпчете останалите?

Сега Заека започва да долавя опасността от разговора; с неговите камъни по неговата глава...

– Също... оставих ѝ и колата.

– Защо? Не ви ли трябва, за да избягате?

– Просто сметнах, че тя трябва да бъде нейна. Баща ѝ ни я продаде евтино. Във всеки случай на мене поне тя не е донесла нищо добро.

– Така ли?

Екълс загасва цигарата си в пепелника на колата и търси в джоба на сакото друга. Те заобикалят планината в най-високата отсечка на шосето, където склонът се издига много стръмно от едната страна и слиза пак така стръмно от другата, за да даде място на някоя къща или бензиностанция. Долу е реката.

– Ако аз трябваше да напусна жена си – продължава Екълс, – щях да взема кола и да замина на хиляди мили.

Това звучеше почти като съвет, който излизаше спокойно от бялата яка.

– Точно това направих и аз! – възкликва Заека, зарадван, че у двамата има нещо общо. – Карах до Западна Вирджиния. След това си рекох "по дяволите" и се върнах.

Трябва да спре да ругае! И защо ли го прави, пита се той. Може би за да запази разстоянието между тях; той чувства опасно привличане към тоя мъж в черно.

– Мога ли да попитам защо?

– О, не зная. По много причини. Изглеждаше по-безопасно да бъда в място, което познавам.

– Не сте се върнали, за да защитите жена си.

Заека не отвръща нищо на това. Екълс продължава:

– Вие говорите за това чувство... на безпорядък. А как мислите, че е с другите съпрузи. Да не смятате, че сте някакво изключение?

– Вие не очаквате, че ще ви отговоря положително, но ще го направя. Някога аз играех една игра добре. Наистина! Играех добре. И след като сте били в нещо отличен, независимо в какво, някак си ви съсипва да сте второ качество. А това малкото, което ние с Дженис имахме, беше наистина второ качество.

Запалката се показва на таблото. Екълс пали и отново бързо обръща поглед напред. Те бяха слезли вече в предградията на Брюър. Той пита:

– Вярвате ли в бога?

Репетирал вече това тази сутрин, Заека отговаря бързо:

– Да.

Екълс премигва от изненада. Окосменият клепач на окото от профила му потрепва, но той не извръща лице.

– Мислите ли тогава, че бог иска да карате жена си да страда?

– Позволете ми и аз да ви попитам нещо. Смятате ли, че господ иска един водопад да бъде дърво?

Заека разбра, че този въпрос на Джими от предаването но телевизията е смешен. Той се дразни, че Екълс го приема просто, като същевременно дръпва унило от цигарата си.

Той схваща, че каквото и да каже, Екълс ще го посрещне със същото изражение на уморен пушач; той е слушател по професия. Едрата му красива глава изглежда натъпкана със сива каша от скъпоценни чужди тайни и вълнуващи въпроси, засягащи всички. Една каша, която, тъй млад, какъвто е той, нищо не може да оцвети. За пръв път Заека изпитва неприязън към него.

– Не – казва Екълс, след като размисля. – Но смятам, че той иска едно малко дърво да стане голямо дърво.

– Ако ми кажете, че не съм зрял, няма да се разплача, тъй като доколкото мога да разбера, то е все едно, че си умрял.

– Аз самият не съм зрял – подхвърля Екълс.

Но не е достатъчно само да подхвърлиш нещо. Заека казва грубо:

– Е, аз няма да се върна обаче при тази малка глупачка, колкото и да я съжалявате. Не зная какво чувства тя. Никога не съм знаел. Всичко, което зная, което съм знаел, е това, което е вътре в мен. Можете ли да си представите какво работех, за да поддържам тази фуста? Демонстрирах някаква тенекийка за едно пени с ужасното име Меджи пийлър в няколко универсални магазина.

Екълс го поглежда и се усмихва. Сега веждите му изразяват крайно удивление.

– А! Това обяснява вашите ораторски заложби – забелязва той.

Тази аристократична насмешка звучи вярно: поставя и двамата на мястото им. Заека се чувства по-неловко.

– Хей, искам да ме оставите тук – казва той.

Те са на Уайзър стрийт, с лице към големия слънчоглед, който е мъртъв през деня.

– Няма ли да ми позволите да ви отведа до мястото, където сте отседнали?

– Никъде не съм отседнал.

– Добре.

Като лошо момче Екълс дръпва спирачката и спира пред един противопожарен кран. Понеже спира внезапно, нещо издрънчава отпред.

– Отдалечихте ли се? – казва Заека.

– Точно моят клуб за голф.

– Вие играете?

– Лошо. А вие?

Екълс изглежда оживен; цигарата гори, забравена между пръстите му.

– Бил съм кеди[19].

– Мога ли да ви поканя за една игра?

А! Ето въдицата!

Заека излиза, застава на бордюра и заобикаля въпроса, шегувайки се със своята свобода.

– Нямам стикове.

– Те се вземат лесно под наем и не е скъпо. Моля ви се. Аз говоря съвсем сериозно.

Екълс се навежда, за да говори през вратата.

– Трудно ми е да си намеря партньори. Всеки, освен мен, е на работа.

Той се смее.

Заека знае, че трябва да избяга, но мисълта за една игра и идеята, че най-безопасно е да се срещнеш с преследвача си, изиграват своята роля.

Екълс настоява:

– Страхувам се, че вие ще се върнете да демонстрирате машинки за белене, ако не ви хвана скоро. Какво ще кажете за вторник? Вторник в два? Да ви взема ли?

– Не. Аз ще дойда у вас.

– Обещавате, нали?

– Да. Но не се доверявайте много на обещание от моя страна.

– Трябва да се доверя...

Екълс казва един адрес в Маунт Джъдж и те се сбогуват на бордюра. Възрастен полицай с разбиращ поглед върви по тротоара край затворените и заглъхнали в неделята магазини. На него сигурно това му се струва като раздяла между един проповедник и председателя на младежката му група. Хари се ухилва на полицая и тръгва по тротоара с пеещ стомах. Странно наистина как хората вече не могат да те засегнат!

Рут му отваря с криминален роман в ръка. Очите ѝ изглеждат сънени от четенето. Тя си е сложила друг пуловер. Косата ѝ изглежда по-тъмна. Той стоварва дрехите върху леглото.

– Имаш ли закачалки?

– Кажи! Ти сигурно си мислиш, че си постигнал бог знае какво.

– Постигнах тебе – отвръща той. – Постигнах тебе и слънцето, и звездите.

Стискайки я в прегръдките си, той действително смята, че това е така. Тя е хладна и сдържана в прегръдката му, не е дружелюбна, не, не. Лек мирис на сапун достига до ноздрите му, а в устата му навлиза влага. Измила си е косата. Сресала я е нагоре на по-тъмни и по-правилни къдрици, разделени гладко от гребена. Чиста е, тя е чиста; той доближава носа си до черепа ѝ, за да вдъхне от простата остра миризма. Той си я представя гола под душа, косата ѝ, изпускаща влага със сапунената пяна, врата ѝ, сведен под биещата вода.

– Накарах те да разцъфтиш – казва той.

– О, ти си цяло чудо – отговаря тя и се отдръпва от гърдите му.

Докато той окачва внимателно костюмите си, Рут пита:

– Остави ли колата на жена си?

– Нямаше никого вкъщи. Промъкнах се и се измъкнах. Оставих ключа вътре.

– И никой не те видя?

– Всъщност видя ме един човек. Епископалният свещеник ме върна с колата си в Брюър.

– Кажи, ти си религиозен, нали?

– Аз не съм го викал.

– Какво каза той?

– Нищо особено.

– А как изглеждаше?

– Зловещо... просто да те полазят тръпки. Много се хили.

– Може би ти си го накарал да се хили.

– Смятам да играя с него голф във вторник.

– Ти се шегуваш!

– Не, наистина. И аз самият не зная как му обещах.

Тя се смее и продължава да се смее тъй дълго, както се смеят жените, когато са възбудени от теб, а се стесняват от това.

– О, мой Заеко! – възкликва тя нежно със сетен дъх. – Ти просто странстваш, нали?

– Той ме убеди – настоява Заека, разбирайки, че усилията му да ѝ обясни, ще я развеселят по необясними причини. – Не съм направил нищо.

– Ти, бедна душа – казва тя. – Ти си просто неудържим.

Най-после той сваля с голямо неизразимо облекчение мръсните си дрехи и си слага чисто бельо, чисти чорапи, спортна риза и бежовите панталони. Трябва обаче отново да си сложи велурените обувки. Забрави да открадне чехлите си. Вече облечен, той казва:

– Хайде да отидем на разходка!

– Чета – отвръща тя от стола.

Книгата е отворена някъде към края. Тя чете книгите хубаво и без да ги прегъва, въпреки че струват само трийсет и пет цента.

– Хайде! Да излезем на въздух.

Той отива до нея и се опитва да издърпа криминалния роман от ръката ѝ. Заглавието му е "Смърт в Оксфорд". Какво сега я интересуват тия умрели в Оксфорд? Когато има него.

– Чакай – моли го тя, обръща една страница и прочита няколко изречения така както книгата е вдигната нависоко. Очите ѝ просто бягат по редовете. После изведнъж му позволява да я вземе.

– Господи, ти си тиранин!

Той отбелязва мястото, докъдето е стигнала, с изгоряла кибритена клечка и поглежда към босите ѝ крака.

– Имат ли чехли или нещо такова?

– Не. Ей, спи ми се.

– Ще си легнем рано.

Очните ѝ ябълки се обръщат към него, когато казва това. Устните ѝ леко се цупят. Това е вулгарното у нея, което не може да не забележиш. Много лека сладникава вулгарност.

– Хайде! – казва той. – Сложи си ниски обувки и ще ти изсушим косата.

– Аз трябва да нося токове.

Когато навежда глава, за да закопчае обувките, бялата линия на пътя ѝ го кара да се усмихне – толкова е права. Като пътеката на малка девойка, която има рожден ден.

Те стигат до планината през градския парк. Кошчетата за смет и подвижните железни пейки все още не са извадени. По пейките от бетон и дърво приказливи старци се припичат на слънце като по-големи гълъби, облечени в сиви дрипи, наподобяващи пера. Дърветата със своите малки листа хвърлят сянка върху полуголата земя. Колчета с телове отделят местата, където наскоро е било посадено нещо, от неравните пясъчни пътеки. Ветрецът, който духа непрестанно, надолу по склона от празната площадка за джаза, е студен на сянка. Гълъби с клатещи се като на механични играчки глави пробягват на розови крачка край върховете на обувките им и отново се укротяват близо до петите им. Издават звуци като от малки парни машини. Скитник протяга ръка по облегалото на една пейка, за да се изсуши, и от изпитото му лице се чува често и ситно кихане, подобно на котка.

Няколко хулиганчета на около четиринадесет години пушат и се бият до заключената барака, в която се пазят уредите и екипировката на павилиона за игра, на чиито жълти дъски някои беше написал с червена боя: ТЕКС & ДЖОУЗИ, РИТА & ДЖЕЙ. Откъде бяха взели червена боя?

Нишки от зеленина се подават през кафявата покривка. Той улавя ръката ѝ. Декоративният басейн пред площадката за джаза е източен и пълен с разни боклуци; те вървят по една пътека, следваща извивката на студения ръб на басейна, който отразява тишината от площадката на джаза. Танк от Втората световна война, превърнат в паметник, насочва своите оръдия към далечните тенискортове. Мрежите не са вдигнати, линиите още не са очертани с вар.

Дърветата потъмняват; павилиони се спускат надолу. Те вървят през горния край на парка – любимо място за разходка вечер, – осеян с книжки от бонбони. Началото на стълбите почти не се вижда от големите храсти, обагрени в леко кехлибарен цвят от първите пъпки. Много отдавна, когато туризмът още беше обикновено развлечение, тук откъм Брюър направиха стълби нагоре по планината. Те са направени от засмолени дървета, шест фута дълги, запълнени отзад с пръст. След това забиха железни тръби, за да придържат тези груби заоблени стълби, и върху пръстта разпръснаха фини сини камъчета.

Рут върви трудно. Заека наблюдава как тялото ѝ прави усилия, за да придвижва тежестта ѝ напред върху острите затъващи върхове на токовете ѝ. Те се забиват и изкривяват на едно неравно място, покрито с камъчета. Задникът ѝ се поклаща, ръцете ѝ се вдигат, за да запази равновесие. Той ѝ казва:

– Свали си обувките!

– И да си израня петите? Умник!

– Е, добре тогава. Да се връщаме.

– Не, не – упорства тя. – Трябва да сме изминали вече половината път.

– Съвсем не сме изминали половината. Свали си обувките. Тия сини камъчета вече свършват. След малко пътят става мек.

– Със стъкълца вътре...

Малко по-нататък обаче тя сама си сваля обувките. Боса, без чорапи, белите ѝ крака се вдигат леко пред очите му; жълтата кожа на петите ѝ блещука. Под издутината на прасеца ѝ глезените са тънки. В знак на благодарност той също сваля обувките си, за да сподели каквато и да е болка с нея. Земята под краката им е гладка, но набитите навътре дребни камъчета, невидими за окото, се забиват в кожата със силата на тежестта им. Освен това земята е студена.

– Ой! Олеле! – извиква Заека.

– Хайде, войнико! – казва тя. – Бъди храбър!

Те свикват да ходят по тревата в края на стълбите. Клони от дърветата са надвиснали над част от пътя, като образуват отгоре тунел. По-нататък пътят се открива и те могат ги гледат отгоре покривите на Брюър и двайсететажното здание на съда, единствения небостъргач в града. Орли от тон са разперили криле между най-горните му прозорци.

Мъж и жена на средна възраст, наметнати с големи вълнени шалове, гледачи на птици, минават край тях по пътя надолу; щом те се изгубват от погледа им зад кривия клон на един дъб, Заека подскача, за да настигне Рут, и я целува, стиска в прегръдките си нейното топло тяло, вкусва солта от поттa по лицето ѝ, което не реагира. Тя смята, че сега не е време за това. Нейният ограничен женски ум е насочен само към това да се изкачат по-скоро горе, на върха. Но мисълта нейните бели като хартия крака на градско момиче, боси по камъните заради него, кара сърцето му да затупти от вълнение, да ридае и той се вкопчва в нейното здраво тяло, слаб от своята мъка. Над тях минава самолет и бързо пори въздуха с грохот.

– Моята царица! – казва той. – Моят хубав кон.

– Твой какво?

– Кон.

Близо до върха планината се извисява отвесно в стръмна канара. Тук съвременниците бяха изградили бетонни стъпала с железен парапет, който, под формата на буква Z, на три чупки, достига настлания с чакъл паркинг на хотел "Пинакъл". Те отново си слагат обувките, изкачват стълбите и гледат града, който постепенно се изравнява под тях.

По края на скалата има перила. Той хваща една от белите напречни пръчки, затоплена от слънцето, което сега се спуска далече от зенита, и поглежда право надолу в бухналите корони на дърветата. Страховита гледка, която той помни още от детинство, когато се питаше дали ако скочи, ще умре или ще падне на меко върху тези зелени корони, както върху облаците в някой сън. В долния край на картината, която се открива, той вижда каменната стена на скалата, издигаща се до краката му, тясна като острие на нож. Планинският склон се разстила надолу, откриват се хубави пътеки и хаотично пръснати сечища, както и стълбите, по които се изкачиха.

Очите на Рут с полузатворени клепачи, сякаш четеше книга, се спират на града. Тук нависоко суровите очертания на нейните скули изглеждат неподвижни във ведрия въздух. Дали не се чувства като индианка? Тя каза, че може да бъде мексиканка.

Окей! Той я доведе тук горе. За да видят какво? Градът се простира от малките, като че ли за кукли къщички в подножието на парка, през широк разплут търбух от саксиено-червено – с кръпки от засмолени покриви и мигащи коли – и свършва в розовия облак на леката мъгла, надвиснала над далечната река. В дима, който се стеле над града, проблясват бензиностанции. Предградията стоят като врязани в него. Все пак в централната си част градът е огромен и Заека разтваря устни, сякаш за да накара устните на душата си да почувстват вкуса на истината за него; като че ли истината беше някаква тайна в толкова слаб разтвор, че само неизмеримото може да ни даде осезаем вкус за нея. Въздухът изсушава устата му.

Денят му беше смутен от бога: Рут се подиграваше, Екълс замижаваше – защо те учат на подобни неща, щом никой не вярва в тях? Изглеждаше му просто, че той е застанал тук, че щом съществува този под, съществува и таван, че истинското пространство, в което живеем, е това горе. Някой умира. Сред тази голяма лента от керемидено някой умира. Тази мисъл му идва така, случайно: просто проценти. Някой в някоя къща по тия улици, ако не тази минута, то следващата – умира. И в тия станали изведнъж на камък гърди му се струва, че се намира сърцето на тази просната, повалена роза. Той отмества поглед, за да открие мястото; може би той би могъл да види почернялата от рака душа на някой старец, възнасяща се към небето като маймуна по въже. Той напряга слух, за да чуе внезапната остра болка от освобождаването ѝ, сякаш тази проклета илюзия в краката му става действителност.

Тишината го поразява. Върволици от коли пълзят безшумно; малчуган излиза от една врата. Какво прави там навън? Защо не си стои вкъщи? Той се изплашва и моли Рут:

– Прегърни ме!

Тя равнодушно изпълнява желанието му, като прави една крачка и олюлява бедра до неговите. Той я притиска здраво и се чувства по-добре. В краката им Брюър, изглежда, стопля от лъчите на залязващото слънце; огромната му червена дреха като че ли се издига от долината, в която е хванал, за да се изпълни като гръд с въздух. Брюър – майка на стотици хиляди, убежище на любовта, остроумно и блестящо човешко изобретение.

И в тоя пристъп на сигурност той пита като влюбените, изразяващо мъчително съмнение:

– Наистина ли си била проститутка?

За негова изненада тя рязко се измъква изпод ръка му, извива се настрани и застава заплашително до перилата. Очите ѝ се свиват. Брадичката ѝ променя формата си. В своята обърканост той забелязва три момчета скаути да се хилят от асфалта насреща. Тя пита:

– Ти наистина ли си подъл плъх, дезертьор?

Той чувства, че трябва да внимава в своя отговор:

– Донякъде...

– Добре тогава.

На слизане те вземат рейса.

Вторник следобед. Небето е покрито с облаци. Заека взема рейса за Маунт Джъдж. Адресът на Екълс е в северния край на града; той минава незабелязан край своите съседи слиза в Спрус и върви, като си пее на висок глас куплета "О, аз съм просто луда по Ха-ри-и."

Това не е началото на песента, а онова място, където момчето, пеейки рефрена, извиваше гласа си на "аз съм".

Заека се чувства спокоен. Два дни вече той и Рут живеят с неговите пари и той имаше още четиринадесет долара. Освен това той бе открил, тършувайки в бюрото ѝ, че тя има солидна сума в книжка – повече от 500 долара, – и то от края на февруари. Веднъж играха кегли и гледаха четири часа, "Джиджи " Отлъчване от църквата", " "В дома на шестото щастие" и "Рунтавото куче". Той беше гледал толкова много кадри от "Рунтавото куче" в клуба "Мики Маус", че любопитстваше да го види целия. То беше все едно да гледаш албум с фотографии, половината от които са познати лица. Сцената, където ракетата стига до покрива и Фред Макмъри изтичва с кафениче в ръка, той познава така добре, собственото си лице.

Рут беше особена. Тя играеше кегли ужасно; просто отиваше до чертата и пускаше топката. Плок. Всеки път, когато в "Джиджи " стереовисокоговорителят зад тях в салона прогърмяваше, тя се обръщаше и казваше "шшш!", сякаш никой в киното говореше прекалено високо. На филма "В дома на шестото щастие " всеки път щом Ингрид Бергман се появяваше на екрана, тя се навеждаше към Заека и го питаше шепнешком:

– Наистина ли е проститутка?

Той беше разстроен от Робърт Донът; изглеждаше ужасно. Той знаеше, че умира. Представи си, да знаеш, че умираш, и да продължаваш да вървиш напред, претендирайки, че си мандарин. Забележката на Рут за "Отлъчване от църквата " снощи беше:

– Защо не потърсиш изобщо някакви бонго-барабани тук наоколо?

Даде си тайно дума непременно да вземе. Преди половин час, чакайки рейса на Уайзър стрийт, пресметна колко струва един комплект от витрината на магазина за грамофонни плочи и струни. Деветнадесет долара и деветдесет и пет цента. Из целия път в рейса си барабанеше бонгоритми по коленете.

"Защото аз съм просто луда за Харрр-ри-и."

Номер 61 е голяма тухлена къща с бяла дървена облицовка, малка веранда, имитираща древен гръцки храм, и гълъбовосив покрив, който свети под облаците с мрачен блясък. Отзад телена ограда загражда жълта люлееща се рамки и едно пространство с пясък. На тази малка площадка едно кученце джафка пронизително, докато Хари върви нагоре по пътечката. Тревата има този мръсен зелен цвят, който обещава дъжд, цвета на тревата от цветни моментални снимки. Къщата изглежда прекалено жизнерадостна, за да е праведна. Заека мисли, че свещениците живеят в черни крепости, но малка табелка над чукчето на вратата, във формата на риба, казва със своя гравиран надпис " Свещенически дом ". Той удря с рибата два пъти и след като чака малко, още два пъти.