Заеко, бягай

Но той не казва това; може да ѝ съперничи по упоритост; изобщо не ѝ казва нищо, след като онова, което ѝ разправи, какви добри хора са Спрингърови, няма успех. Той просто виси там, той и Нелсън, който търкаля един лимон нагоре-надолу из кухнята. Когато лимонът се търкулва в краката на майка му, Нелсън трябва да го вземе, но не иска. Мълчанието кара Заека да се черви, дали за себе си или за нея, не знае.

Когато баща му се връща вкъщи, не става много по-добре. Старият човек не е ядосан, но той поглежда Хари така, сякаш че там изобщо няма нищо. Неговата уморена гърбица и мръсните му нокти дразнят сина му; като че ли преднамерено е състарил всички тях. Защо не си сложи изкуствени зъби, които да са му по мярка? Устата му работи като уста на стара жена. Но поне едно, баща му отдава известно внимание на Нелсън, който, обнадежден, търкаля лимона към него. Той го връща.

– Смяташ да играеш на топка като татко си?

– Той не може, Ърл – намесва се мама и Заека се радва да чуе гласа ѝ; мисли, че ледът се е пропукал, когато изведнъж тя казва: – Той има малките ръце на Спрингърови!

Тия думи, твърди като стомана, вдигат цяла вихрушка от искри в сърцето на Заека.

– Е, има ги, да! – казва той и съжалява, че е попаднал капан.

Не би трябвало да е от значение колко големи са ръцете на Нелсън. А сега той открива, че има значение: той не иска момчето да има ръцете на майка му и ако иска – и ако майка му е забелязала, че може би иска, – харесва детето малко по-малко. Той харесва детето малко по-малко, намрази майка си, че го кара да чувства това. Сякаш тя иска да повали всичко, дори и то да се обърне срещу нея. И той се възхищава на това, на нейното желание да я намрази, щом вече получи известие от нея. Но той отхвърля това известие Чувства го като сондиране в своето сърце и го отхвърля. Не иска да го приеме. Не иска да я чуе тя да казва друга дума. Просто иска да се махне с малкото останала обич към нея.

На вратата той пита баща си:

– Къде е Мим?

– Ние вече не виждаме много Мим – отвръща старият човек.

Неговите замъглени очи хлътват и той докосва джоба на ризата си, в който държи две химикалки и малък изцапан пакет с членски карти и книжа. През последните години баща му правеше такива малки пакетчета от разни неща, членски карти, книжа, рецепти и миниатюрни календари, които увиваше в каучукови връзки и пъхваше в различни джобове с нервността на възрастните.

Заека напуска своя стар дом угнетен, с чувството, че сърцето му е изместило центъра си.

Дните текат добре, щом Нелсън е буден. Но когато малкият заспи, когато личицето му се отпусне в съня и започне да вдишва и издишва през безпомощните устнички, които утаяват малко слюнка върху чаршафа в детското креватче, и косите му се разперват на хубави кичури, и прекрасната кожа на неговите пълнички, отпуснати бузки, от които животът е изтеглен, лежи, запечатана под сънната руменина, тогава у Хари се отваря една стара рана и той чувства страх. Сънят на детето е толкова тежък, че Хари се бои да не разкъса мембраната на живота и детето да потъне в забрава. Понякога той пресяга с ръка в креватчето и повдига телцето на детето само за да се увери, че то е топло, и да чуе замотания протест в отговор на мятащите се отпуснати крайници.

Той трополи из апартамента, като запалва всички лампи и телевизора, пиейки джинджърейл и прелиствайки стари броеве на "Лайф", залавяйки се за всичко, за да запълни празнотата. Преди самият той да си легне, изправя Нелсън пред клозета, пуска крана и тупва опънатото голо задниче, докато струйката урина изскача от прекъснатия сън на детето и шурти на пресекулки в чинията на клозета. Тогава той увива една пелена около кръстчето на Нелсън, отнася го в креватчето му, самият той се натъкмява да прескочи дълбоката бездна между този час и момента, когато в мъхнатия поглед на утринното слънце момчето ще се яви, налято със сън, в мокрите вир-вода пелени до голямото легло, потупвайки баща си по лицето, за да провери дали все още спи. Понякога той идва в леглото и тогава лепкавата студена дреха, която Заека чувства неприятно с кожата си, е като ново докосване до влажен, твърд бряг.

Времето между тия часове е напълно загубено за Заека. Но натрапчивостта на желанието му да се промъкне през него му действа като спирачка. Той лежи на диагонал, тъй че краката му да не висят от леглото, и се бори със заливащото го вътре в него чувство. Като неуправляема лодка той се стреми да не се удари пак о същите скали: безобразното държане на майка му, схващането на баща му за бягството му, мълчанието на Рут последния път, когато беше с нея, потискащото мълчание на майка му, какво ли я безпокои?

Той се обръща по корем и му се струва, че гледа надолу в едно бездънно море, надолу, надолу, където му махат остри канари, сред които не вижда никакъв изход. Добрата стара Рут в плувния басейн. Онова жалко нищожество Харисън, който изнудваше в стил: "Айви лийг", кучият му син! Слабата, малка, мръсна ръка на Маргърит, която перна Тотеро през устата, и самият Тотеро, който лежи сега там с мотаещ се език под възбудените застинали очи: Не. Не иска да мисли за това.

Преобръща се на гръб в горещото сухо легло и същото обезсърчаващо го чувство се връща неумолимо. Ще мисли за нещо приятно. Баскетболът и ябълковото вино в онова малко училище долу в края на областта, Ориол Хай, но това е толкова далечно, че не може да си спомни нищо повече от ябълковото вино и начина, по който тълпата седеше на самото игрище.

Рут в плувния басейн; как лежеше във водата без тежест, заобиколена от водата, хлъзгайки се назад през нея със затворени очи, и после вън от водата, с кърпата, а той, гледайки краката ѝ в скритите косми и след това лицето ѝ, което лежеше до него грамадно, жълто и спокойно: мъртво. Не. Трябва да заличи Тотеро и Рут от своето съзнание и двамата му напомнят за смъртта. От една страна, те създават вакуум за смъртта, а от друга, заплахата от връщането на Дженис вкъщи нараства; това е, което го кара да се чува па разбит и несигурен. Въпреки че лежи сам, той се чувства обкръжен; всички тия хора го безпокоят, и то не толкова техните лица или думи, колкото тяхното безмълвно, смътно присъствие, издигащи се в тъмнината като подводни скали, и под всичко това като неясен далечен оглушителен тътен намигането на жената на Екълс. Това намигане! Какво беше то? Само една малка шега в бъркотията до вратата, след като детето слезе по гащички, а може би тя забеляза, че той гледа ноктите на краката ѝ, едно малко щракане на окото, казващо "всичко хубаво по вашия път", или... това беше една пролука от светлина в тъмна зала, казваща "влез"? Странно, умно, луничаво парче, той трябваше да я обладае. Това постоянно оглушително бучене, което го дразни, откакто тя поиска той наистина да я обладае; сянката на напиращите в сутиена ѝ издутини. В стая, обляна от светлина, смъква шортите по детските бедра, закръглени задни части, две кълба от белота, увиснали в светлината; Фройд в боядисания в бяло салон, по чиито стени са закачени акварели, изобразяващи канали; ела ти, примитивен баща, каналите; тя седи на канапето, готова, сякаш две бели врати се разтварят ... какъв хубав гръден кош имате, и ето, и ето, и ето.

Преобръща се пак и сухият чаршаф е като докосването на нейните неспокойни жадни ръце, и той прави това, което трябва да направи, с изопната опитна ръка, за да спре това оглушително бучене, за да се облекчи и да заспи. Сладката пяна на една жена. Той я има. Колко глупаво! Съжалява. Той слага буза до едно свежо място на възглавницата. Леко я докосва. Люси още не е свършила. Нейните бели контури преминават в мъгла като разнищена струна. Трябва да спи; мисълта за приближаващия се далечен бряг засяда като натрапчива буца в гърлото му. Да, ще мисли за приятни неща.

От целия си живот, който си спомня, единственото място, живо в паметта му, където може да стои, без земята да се превръща в тъпкани от него лица, е оня паркинг пред закусвалнята в Западна Вирджиния, след като беше влязъл вътре и изпи чаша кафе. Оная нощ, когато кара с колата надолу. Спомня си планините около него като пръстен от хартиени изрезки на фона на лунно-избелялото синьо на нощното небе. Спомня си закусвалнята с нейните златисти прозорци, като прозорците на автобусите, които течаха от Маунт Джъдж към Брюър, когато беше дете и въздухът студен, но мек в началото на пролетта. Чува стъпките, потропващи зад него по асфалта, и вижда двойката, която тича към тяхната кола със сключени ръце. Едно от ония червенокоси момичета, които седяха вътре, с коси, увиснали като морски водорасли. И точно тук той като че направи погрешния завой. Може би трябваше да продължи и в това разнебитено състояние му се струва, че е продължил, че продължава, и като музикална нота, която през цялото това време звучи, му се струва, че пътува, макар да стои на едно и също място. На тази нота той се унася в сън.

Но се разбужда още преди да се е зазорило, чувствайки се пак разбит върху празното легло, със страха, че Нелсън е умрял. Той се опитва да се промъкне обратно в съня, който сънуваше, но неговият кошмарен страх се засилва и накрая става и отива да чуе дали малкият диша; после уринира с лека болка и се връща в леглото, чиито гънки първите раздвижвания на светлината гравират в черни линии. Той ляга върху тази мрежа и краде часа, останал му, преди момчето да дойде при него, гладно и изстинало.

В петък Дженис се връща вкъщи. През първите дни присъствието на бебето изпълва апартамента както малко сандъче с тамян изпълва църква. Ребека Джун лежи в плетена детска люлка от тръстика, боядисана в бяло и поставена на колелца. Когато Заека отива да я погледне, за да се увери, че тя е там, той я вижда някак неясна, като в мъгла, като че ли бебето още не е натрупало силата, която оформя един силует. Обърнатата ѝ настрана бузка, лишена от ярката червенина, която той съзря в болницата, е пъстра: сива, жълта и синя, мраморна като дланите на ръцете му, когато му се повръща: когато Дженис кърми Ребека Джун, жълти петна избиват по гърдите ѝ, като че ли в отговор на по-слабите отсенки на тоя цвят по кожата на бебето. Съчетанието от гърдата и лицето на бебето създава кълбовидна симетрия, към която двамата, той и Нелсън, искат да се присъединят.

Когато Ребека бозае, Нелсън се раздвижва, изкачва се по тях, пъхва пръстчетата си в цепката между устните на бебето и зърното на майка си и като му се скарат и го избутат настрана, започва да обикаля край леглото, пеейки си монотонно някакво изречение, което беше чул по телевизията: "Могъщата мишка е на пътя."

Заека също обича да лежи до тях и да гледа как сръчно Дженис борави със своите издути гърди, бялата кожа е лъскава от изпъването. Тя пъхва дебелите зърна като някакво оръжие в сляпата набъбнала уста, която се отваря и стисва с бързината на птичка. "Оу!" потръпва и се мръщи от болка Дженис и тогава жлезите в устните на бебето започват да бълбукат в тон с нейните млечни жлези; хармонията е постигната; нейното лице се отпуска в замираща, унила усмивка и държи кърпа до другата гърда, попивайки излишното мляко. През тия първи дни, отпочинала и съвзела се в болницата, тя има повече мляко, отколкото бебето поема. Между кърменията от гърдите ѝ тече мляко; корсажите на всичките ѝ нощници имат по две лепкави петна.

Когато я вижда гола, съвсем гола, без да се смята ластичният колан, който придържа корема ѝ, пристегнат и обръснат, подут и отпуснат, целият му стомах се бунтува при ужасната гледка от нейните гърди, високи и изпънати от напиращото в тях мляко, щръкнали от нейното тънко тяло като лъскав плод, прошарен със зелени жилки, с груби, пъстри щрихове.

Нестабилна, превързана, Дженис се движи предпазливо, като че ли би могла да се разсипе, ако се разклати.

Макар за бебето да открива гърдите си без свян, те са инструменти, каквито са ръцете ѝ. Тя все още се стеснява от погледа му и бърза да се покрие, ако той гледа прекалено откровено. Но той чувства разликата между сега и тогава, когато в началото се любеха, легнали един до друг на чуждото легло.

Сега тя е понякога небрежна; излиза гола от банята, оставя смъкнати чорапите си, докато се занимава с бебето, сякаш се смята с неочаквана признателност за някаква машина, бяла гъвкава машина за любов, раждане, кърмене.

Той също се отпуска, гъста, сладка любов натежава в гърдите му и той я желае – просто да я докосне, той знае, че тя е кървяща рана, но само да я докосне, само толкова, колкото да се освободи от своето мляко, давайки ѝ го на нея.

Макар че в своята унесеност от етера говореше за правене на любов, в леглото тя се обръща настрани от него и спи тежко. Има нещо мрачно в това. Той ѝ е прекалено признателен, прекалено горд с нея, за да не го приеме. Тази седмица някак си той я боготвори.

Екълс ги посещава и казва, че се надява да ги види в църква. Те се чувстват толкова задължени към него. Съгласяват се, че ще е хубаво, ако поне един от двамата отиде. Този един трябва да бъде Хари. Дженис не може: минали са девет дни, откакто излезе в неделя от болницата, и тя ходи с Хари до новата му работа и от понеделник се чувства изтощена, слаба и преуморена.

Хари с радост ще отиде в църквата на Екълс. Не само поради привързаността си към Екълс, макар че и заради това, но по-скоро защото се чувства преуспял, щастлив, блажен, опростен и иска да благодари.

Чувството му, че има един невидим свят, е инстинктивно и повечето от постъпките му, повече, отколкото всеки би могъл да предположи, представляват съгласуване с него.

Той облича новия сив костюм и излиза към единайсет без четвърт в една синя неделна утрин, един ден преди лятното слънцестоене. Винаги завиждаше на тия хора, които отиваха на църква срещу жилището на Рут, и сега той е един от тях. Пред него е първият час от една седмица, когато няма да бъде с някой Спрингър – било Дженис вкъщи или баща ѝ на работата. Работата в хайърлота е много лека, ако да лъжеш за тебе не е нещо особено. Към средата на следобеда той се чувства вече накрая на силите си. Виждаш как тия тъпанари идват, навъртели 80 000 мили, буталата им са така разхлабени, че маслото просто изтича през тях, правят само една промивка, връщат скоростомера и чуваш да ти казват, че това е истинска сделка, и то от човек, който има две коли на не повече от 30 000 мили. Ще моли за опрощение.

Той мрази всички хора по улицата, които са в мръсни все-кидневни дрехи, които по тоя начин манифестират своето убеждение, че светът само прави свод над една яма, че смъртта е финалът, че блуждаещият конец на неговите чувства не води доникъде. А обича тия, които са облечени празнично; изгладените костюми на снажните, представителни мъже, хора на бизнеса, придават съдържание и достойнство на неговото вътрешно чувство за невидимото; цветята върху шапките на техните съпруги сякаш го правят видимо; и техните дъщери сами са цели цветя, всяко тяло е отделно цвете, разлистено в ефирни материи и волани, един цвят на вярата, така че дори и най-невзрачните, застанали между своите родители, с маслинов цвят на кожата и мършави ръце, минават пред очите на Заека, озарени от красота, красотата на успокоените. Той може да целуне краката им от благодарност; те го освобождават от страха.

Когато влиза в църквата, той просто хвърчи от щастие, за да моли опрощение. Когато коленичи до църковния стол въpxy една червена пейка, която е тапицирана, но все пак недостатъчно, за да позволи тежестта да притисне болезнено коленете му, главата му забръмчава от радост, кръвта му подскача в черепа и малкото думи, които той съставя, "Господи", "Ребека", "благодаря", изскачат без връзка между безсмислените вихрушки от радост. Той е заобиколен от хора, които познават бога; влязъл е в една градина с цветя. Когато отново сяда, главата пред него привлича погледа му.

Една жена с широкопола сламена шапка, дребна, с тесни рамене на лунички, вероятно млада, макар че жените имат качеството да изглеждат млади откъм гърба. Сламената шапка е толкова дръзка, толкова привлекателна. Начина, по който тя издава и най-лекия наклон на нейната глава, начини, по който превръща вдигнатата руса коса на тила ѝ в някаква издаваща се тайна, само той познава.

Тя е млада; вратът и раменете ѝ получават леки променливи отблясъци от тяхното покривало от нежни бели косми всъщност невидими, освен там, където косъмчетата са обърнати по посока на светлината. Той се усмихва, спомняйки си това, което Тотеро говореше за жените, целите покрити с косми. Пита се дали Тотеро е умрял и бързо се помолва да не е. Гори от нетърпение жената да се обърне, за да види профила ѝ под периферията на шапката, едно голямо, плетено слънчево колело, украсено с дъга от книжни виолетки. Тя се обръща, за да погледне нещо до нея; дъхът му спира; тъничкият сърп на бузата ѝ светва и отново помръква. Нещо в розова панделка изскача до рамото ѝ. Той се взира в любопитното радостно личице на малката Джойс Екълс. Пръстите му търсят книгата с химните, докато звуците от органа се извисяват в богослужението; това е жената на Екълс, която стои на една ръка от него.

Екълс слиза по пътеката между редовете, тътрейки с зад цял поток от псалтове, църковни прислужници и хористи. Горе, зад преградата на олтара, той изглежда разсеян и начумерен, далечен, нереален и скован като японска кукла в своите църковни одежди. Престореният глас, носово-набожен, с който той напява молитви, действа неприятно на Заека; има нещо неприятно в цялата епископална служба, с нейните уморителни смени, с нейните предварително изготвени молитви, с нейните леки малки песни; колениченето го измъчва; кръстът го заболява; той опира лактите си върху облегалото на стола пред него, за да се задържи да не падне на зад. Липсва му познатата непринудена лутеранска литургия, врязала се в сърцето му като издържал на всички атмосферни влияния надпис. В тази служба той върви глупаво и слепешката, спъван от това, което е всъщност произволни размествания в богослужението. Има чувството, че тук твърде много неща са направени, за да се събират пари. Изобщо едва-едва слуша проповедта.

Тя се отнася за четиридесетте дни в пустинята и разговора на Христос с дявола. Има ли тази история някакъв смисъл за нас сега? В двайсетия век в Съединените американски щати? Да. Има смисъл, защото всички християни трябва да говорят с дявола, трябва да научат неговите пътища. Трябва да чуят неговия глас. Повествуванието за тази легенда е много старо, минало от уста на уста между ранните християни. То има по-голямо значение, по-дълбок смисъл. Екълс приема, че то е: страданието, лишенията, беднотата, изпитанието, нуждата, всички те са задължителна част от възпитанието, от ритуала такъв, какъвто е той за всички ония, които биха искали да следват Исус Христос.

На катедрата Екълс се бори с кресливите нотки в своя глас. Веждите му мърдат, сякаш са закачени на въдици. Това е неприятно и насилено представление, някак изкълчено. Той кара колата си с по-лека набожност. В своите одежди той изглежда зловещият проповедник на една сива мистерия. Хари няма вкус към тайнствения, заплетен, вътрешен аспект на християнството, проникването в глъбините, навлизането в смъртта и страданието, което изкупва и обръща тези неща като някакъв чадър, разперен вътре в нас. На него му липсва волята да измине правата линия на един парадокс. Очите му се обръщат към светлината, колкото и тя да блести в ретината.

Блестящата буза на Люси Екълс ту се явява, ту изчезва от погледа под нейния щит от слама. Детето, скрито – цялото, освен неговата панделка – зад гърба на облегалото на стола, ѝ шепне навярно, че той е зад тях. Въпреки това жената нито веднъж не обърна глава, за да го погледне. Това излишно пренебрежение го дразни.

Той вижда най-вече нейния профил; меката гънка на двойната ѝ брадичка става по-дълбока, когато се мръщи на детето до нея. Тя носи рокля, чиито тесни сини райета се събират в шевовете в безброй остри V-та. Модната материя и изрезката на дрехата по раменете ѝ са в дисхармония с църквата, но все пак ѝ се подчиняват; в нейната застиналост, нейната смиреност пред мъжествения, суров и строг ритуал има нещо сексуално. Той се ласкае, че вниманието ѝ всъшност е насочено назад към него. На фона на мрачния килим от покорно сведени глави цветното стъкло, жълтеещите се паметни плочи по стените и филигранната релефна резба нейната коса, кожа и шапка получават самостоятелен блясък, различията в цвета им са като оттенъците в сиянието на пламък.

Така, когато проповедта отстъпва на един химн и нейният светъл тил се свежда, за да получи благословията, а сетне, когато вълнуващият момент на мълчанието отминава и тя стои и го гледа в лицето, не се получава очакваният ефект от това, че вижда лицето ѝ – със своята осезаема колекция от точки... очите, ноздрите и луничките ѝ и плътните леки трапчинки, които изопват саркастично ъглите на устата ѝ. Това, че тя изобщо има някакъв израз на лицето, леко го шокира; светлата представа, на която той се наслаждаваше от цял час насам, се оказа неспособна да се смали така бързо в една дребна фигура.

– Хей! Привет! – казва той.

– Здравейте! – отвръща тя. – Вие сте последният човек, когото изобщо очаквах да видя тук.

– Защо?

Той е доволен, че тя мисли за него като за изключение,

– Не зная. Вие просто не изглеждате човек, който може да се ограничи в някакви рамки.

Заека следи очите ѝ за друго намигане. Той беше престанал да вярва в първото, преди седмици. Тя отвръща на погледа му, докато той свежда очи.

– Здравей, Джойс – обръща се той към детето. – Как си?

Момиченцето спира и се скрива зад майка си, която продължава да се промъква надолу по пътеката, вървейки с малки плавни стъпки, оживено раздаваща усмивки на хората от паството. Той не може да не се възхити на нейната способност да общува с всички.

На вратата Екълс стиска ръката на Хари, като ръкостискането му става по-силно в момента, когато би трябвало да отслабне.

– Ободрително действа да те видя тук – казва той, продължавайки да го държи.

Заека чувства, че цялата редица зад него се струпва и натиска.

– Хубаво е да си тук – отвръща Заека. – Много хубава проповед.

Екълс, който се взираше в него с трескава усмивка и зачервен, сякаш за извинение, се засмива; за миг небцето му лъсва и той пуска Хари.

Заека го чува да казва на Люси:

– До около час.

– Печеното е вече вътре. Как го искаш – студено или стоплено?

– Стоплено – отвръща той.

Екълс тържествено хваща малката ръчичка на Джойс и казва:

– Здравейте, госпожице Дребосък! Колко сте очарователна тази сутрин!

Удивен, Заека се обръща и забелязва, че дебелата дама след него в редицата е също удивена. Жена му е права. Екълс е недискретен.

Люси и Джойс след нея излизат напред до него. Нейната сламена шапка достига до раменете му.

– С кола ли сте?

– Не, а вие?

– Не. Вървете с нас тогава!

– Окей!

Предложението ѝ е толкова смело, че сигурно нищо не се крие в него; въпреки това в гърдите му звънва в хармония с нейните струни на арфа.

Слънчевата светлина играе през дърветата; по улиците и по незасенчените части на тротоара тя пада с широка, суха тежест. Беше изгубила зърнестата млечност на утринното слънце. По тротоара искрят люспи от слюда; капаците и прозорците на бързащите коли цапат въздуха с бели отражения. Тя сваля шапка и разтърсва косата си. Тълпата от църквата зад нея оредява. Восъчните, станали отскоро гъсти листа на кленовете, засадени между тротоара и бордюра, ги засенчват ритмично; през широките пролуки слънцето прави лицето ѝ и ризата му да изглеждат бели, бели; препускането на моторите, скърцането на някаква триколка, иззвънтяването на чаша и чиния в една къща са звуци, които достигат до него сякаш по блестяща стоманена пръчка. Докато вървят, той потръпва в светлината, която изглежда нейна светлина

– Как са жена ви и бебето? – пита тя.

– Чудесно. Те са просто чудесно.

– Радвам се. Харесвате ли новата си работа?

– Не много.

– О, това е лош признак, нали?

– Не зная. Не смятам, че човек трябва непременно да харесва работата си. Ако е така, то това не би било работа.

– Джек обича работата си.

– Тогава това не е работа.

– Точно това казва и той. Казва, че това не е работа, както аз я разбирам. Но сигурна съм, че вие познавате също така добре чертите му, както и аз.

Той знае, че тя го провокира, но не го чувства, въпреки това го полазват тръпки.

– Той и аз в някои отношения мисля си приличаме – казва той.

– Зная. Зная.

Бързината, с която тя казва това, разтуптява още по-бързо сърцето му.

Тя прибавя:

– Но естествено има различия, които аз забелязвам.

Гласът ѝ се извива пресъхнал накрая на това изречение; долната ѝ устна се измества встрани.

Какво е това? Той има чувството, че е докоснал стъкло. Не знае дали те не разговарят за нищо, или съставят шифър за най-дълбоките значения. Не знае дали тя флиртува съзнателно или несъзнателно. Винаги мисли, че когато се срещнат отново, той ще говори решително и ще ѝ каже, че я обича или нещо такова съвсем тъпо, с което ще ѝ разкрие истината; но в нейно присъствие той се сковава; дъхът му замъглява стъклото и на него му е трудно да измисли какво да каже и това, което казва, излиза глупаво. Той знае само: някъде под всичко това, дълбоко в техните мисли и състояния, той има като наследена ипотека върху далечно парче земя надмощие над нея и в своята същност, там, където се намират косите ѝ, нервите ѝ и хубавите вени, тя е подготвена за това надмощие. Но между тази готовност и него разумът пречи.

Той пита:

– В какво например?

– О, например фактът, че вие не се боите от жените.

– А кой се бои?

– Джек.

– Мислите ли?

– Разбира се. С възрастните и с малолетните той е екстра; с ония, които го гледат в яката. Но с другите е много злобен; не ги обича. Той в действителност не смята, че те трябва да идват в църква. Те внасят в нея миризмата на бебета и на легло. Това не е само в Джек; това е в християнството. В действителност това е една неврастенична религия.

Някак си докато тя разкрива своята психология, това му изглежда толкова глупаво, че чувството за собствената му глупост го напуска. Слизайки от едно високо място на бордюра, той я улавя за ръката. Маунт Джъдж, който е застроен откъм стръмната страна на планината, е осеян с високи бордюри, трудни за малки жени да ги превъзмогват грациозно. Голата ѝ ръка остава студена в неговите пръсти.

– Не казвайте това на хората от паството – казва той.

– Виждате ли? Вие говорите също като Джек.

– Това добро ли е или лошо?

Точно това! Струва му се, че точно това ще му помогне да изпробва откровеността ѝ. Тя трябва да каже дали е добро или лошо и това ще бъде разклонението на пътя. Но тя не казва нищо. Той чувства усилието ѝ да се самоконтролира. Тя е свикнала да отговаря. Те се изкачват на отсрещния бордюр и той непохватно пуска ръката ѝ. Въпреки своята скованост, той все пак има чувството, че се е сгушил до някаква податлива повърхност, че ще си допаднат.

– Мами – вика Джойс.

– Какво?

– Какво е това растенично?

– Растенично! А, неврастенично. Това е, когато си малко болен в главата.

– Като хрема[41]?

– Е, да, донякъде. Това е сериозно. Не си блъскай главичката за това, миличка. Това е нещо, от което страдат повечето хора, с изключение на нашия приятел, господин Енгстръм.

Малкото момиченце вдига поглед към него през бедрата на майка си с разширяваща се усмивка на преднамерена безочливост.

– Той е лош – казва детето.

– Не много – отвръща майка ѝ.

В края на тухлената алея за свещеническия дом е изоставено синьо велосипедче с три колела и Джойс изтичва напред; качва се на него и се понася със своето неделно палтенце във воднист цвят и розова панделка в косата; скърцане на метал, бързо препускане с велосипеда, движения на устните, без да се чуе звук, конци от шум във въздуха. В продължение на един миг те наблюдават заедно детето. После Люси пита:

– Искате ли да влезете?

Докато очаква неговия отговор, тя съзерцава рамото му; от неговия зрителен ъгъл белите ѝ клепачи скриват очите ѝ. Устните ѝ са разделени и езикът ѝ, едно движение в челюстта ѝ му подсказва това, докосва небцето на устата ѝ. В обедното слънце чертите ѝ изглеждат остри, а червилото ѝ – напукано. Той вижда вътрешната подплата на долната ѝ устна, влажна при зъбите.

Един закъснял порив от проповедта с нейния мъчително- поучаващ вкус като сух бриз от пустинята го залива, придружен гротескно с видение от гърдите на Дженис, със зелените венички, нежни. Тази порочна жена иска да го изтръгне от тях.

– Не, искрено благодаря. Не мога.

– О, хайде! Вие бяхте на църква, ще бъдете възнаграден. Ще изпиете едно кафе.

– Не, вижте...

Думите му звучат меко, но някак важно.

– Вие сте кукла, но сега имам жена си...

И ръцете му, издигащи се от двете му страни в неясен обяснителен жест, я карат да отстъпи бързо крачка назад.

– Моля да ме извините.

Той не съзнава нищо друго, освен че малката пъстра част на зелените ѝ ириси е като разкъсана тънка хартия около черните точки на зениците ѝ; после гледа как нейните стегнати закръглени задни части се поклащат нагоре по пътеката.

– Във всеки случай благодаря – извиква той с фалшив обезсилен глас.

Заека се опасява, че ще бъде намразен. Тя тръшва вратата зад себе си така силно, че чукчето изтропва от само себе си върху празната входна врата.

Той си тръгва за вкъщи, сляп за слънчевата светлина. За какво се разсърди тя? Дали защото той отхвърли едно предложение, или защото ѝ показа, че е направила такова? Или това беше смес от тия две противоположности, които някак я разкриха пред самата нея? Майка му, уловена неочаквано в такава конфузия, би си плюла на петите.

Във всеки случай той се усмихва; чувства се строен, елегантен и силен, крачещ под дърветата в своя празничен костюм. Дали беше отблъсната, или не беше добре разбрана, жената на Екълс го бе повикала и той стига до апартамента си ловък и мрачен от страст.

Неговото желание да прави любов с Дженис е като малък ангел, на който целия следобед са прикрепени малки оловни тежести. Бебето реве неуморимо. Следобеда то лежи в своето детско креватче и вдига вбесяващ шум, "хннннннннах ах ах нннннннннх", постоянно слабо дращещ по някаква вътрешна врата. Какво иска? Защо не ще да спи? Връщайки се от църква, той бе донесъл нещо, което Дженис обичаше, и продължава да го крие, преди да ѝ го даде.

Шумът разстила някакъв страх из апартамента. От това го заболява стомах; когато взема бебето, за да се оригне, той самият се оригва; натискът в стомаха му се засилва и преминава в удължаващ се мехур, докато мехурът на детето не се пука. Мъничкото нежно мраморно телце, леко като хартия, се вцепенява до гърдите му и след това се отпуска, горещата му главичка се свива, сякаш че ще се откъсне от вратлето.

– Беки, Беки, Беки! – вика той. – Заспи, заспи, заспи!

Шумът прави Нелсън раздразнителен и той захленчва. Сякаш, бивайки най-близо до тъмната врата, от която бебето малко преди това излезе, той е най-чувствителен към заплахата, за която бебето се опитва да ги предупреди. Някакъв призрак, невидим за техните сетива, изглежда, сграбчва Ребека, щом остане сама.

Заека я слага долу и отива на пръсти във всекидневната; те притаяват дъх. Тогава с още по-остро дращене ципата на тишината се разкъсва и треперещото стенене започва пак –,ииннх, аннннннннпх! "

– О, боже мой! – възкликва Заека. – Дяволска дъще! Дяволска дъще!

Към пет часа следобед Дженис започва да плаче. Сълзи бликат и се стичат по тъмното ѝ изопнато лице.

– Пресъхнала съм – казва тя. – Пресъхнала съм. Нямам просто с какво да я нахраня.

Бебето беше много често на гърдите ѝ.

– Не обръщай внимание на това – казва той. – Тя ще млъкне. Пийни нещо. Пийни там от твоето... Има малко старо уиски в кухнята.

– Кажи! Какво означава това... "пийни там от твоето!"... Aз се опитвах да не пия. Мислех, че не ти харесва това. Целия следобед пушиш цигара след цигара и повтаряш: "Пийни. Пийни!"

– Предполагах, че ще те облекчи. Ти си дяволски изнервена.

– Не повече от тебе. Какво те мъчи? Какво ти е влязло в ума?

– Какво се е случило с твоето мляко? Защо не можеш да дадеш на детето достатъчно мляко?

– Храних я три пъти в продължение на четири часа. Вече няма нищо.

С прост, обикновен жест тя натиска гърдите си през роклята.

– Добре, пийни нещо.

– Кажи за какво ти говориха в църквата? "Иди си вкъщи и напий жена си?" Ти можеш да пиеш, ако си си наумил.

– Нямам нужда от пиене.

– Е, имаш нужда от нещо. Ти си тоя, който разстройва Беки. Тя беше чудесна цялата сутрин, докато ти се върна.

– Не обръщай внимание. Просто не обръщай внимание. Просто забрави за цялото това вонящо нещо!

– Бебе плаче!

Дженис прегръща Нелсън.

– Зная, миличко. Горещо ѝ е. Ще спре след минута.

– Бебе горещо?

Те слушат в продължение на една минута, но то не спира; безумното слабо предупреждение, прекъсвано от мъчителни интервали, продължава и продължава. Предупредени но не знаейки за какво, те се препъват в останките от неделния вестник вътре из апартамента, чиито стени се изпотяват като стените на затвор.

Навън небето продължава да е все така просторно, царствено, синьо през всичките тия часове и Заека е паникьосан от мисълта, че в такъв ден неговите родители ги водеха на дълги приятни разходки, а те пропиляват една хубава неделя. Те обаче не могат да се организират, за да излязат. Той и Нелсън могат да вървят, но необяснимият страх на Нелсън го кара да не иска да остави майка си, и Заека, надявайки се да я обладае евентуално, се върти край нея като около малко близко съкровище. Неговото силно, страстно желание ги слепва един о друг.

– Защо не излезеш? Правиш бебето нервно. Правиш и мене нервна.

– Не искаш ли да пийнеш нещо?

– Не. Не. Искам само ти да седнеш или да спреш да пушиш, или да люлееш бебето, или нещо, каквото и да било. И престани да ме докосваш. Много е горещо. Мисля, че трябва да се върна в болницата.

– Имаш ли някакви болки? Искам да кажа там долу.

– Е, няма да имам болки, ако бебето престане. Храних я три пъти. Сега трябва да храня вас за вечеря. О-ооох! Неделите ме разболяват. Какво прави в църквата, та си толкова възбуден?

– Не съм възбуден. Опитвам се да бъда полезен.

– Разбирам. Ето защо си толкова неестествен. Кожата ти мирише особено.

– Как?

– О, не зная. Престани да ми досаждаш.

– Обичам те.

– Престани! Не можеш... Точно сега съвсем не съм за любов.

– Ти само легни на канапето, а аз ще направя някаква супа.

– Не, не, не. Ти ще изкъпеш Нелсън! Аз ще се опитам пак да накърмя детето. Бедното, няма нищо там.

Те вечерят късно, но при пълна светлина; денят е един от най-дългите в годината. Те гълтат супата при мигащата светлина на неспиращите писъци на Ребека; нейният крехък глас е тънка електрическа жичка, горяща с непостоянни потоци на енергия. Но когато между натрупаните съдове на мивката, под изтърканите и влажни мебели и приличащата на ковчег вдлъбнатина на плетеното детско креватче сенките започват да се сгъстяват, тази, с която Беки се беше борила целия следобед, малко я поотпуска и изведнъж тя се успокоява, оставяйки зад себе си тържествен гузен мир. Те не бяха я разбрали. Една чужденка, която не говори английски, но измъчена от голямо страдание, се беше вмъкнала между тях и те не бяха я разбрали. Най-накрая профучава самата нощ и го отнася като счупено парче от смет.

– Не може да е имало колики, много е малко за колики – казва Дженис. – Може би тя беше само гладна, може би аз нямам мляко...

– Как е възможно, та ти си като с футболни топки.

Тя го поглежда накриво, чувствайки какво се крои.

– Е, но аз не смятам, че ще играем.

Но на него му се струва, че долавя скрита усмивка в нея. Нелсън си ляга, както прави само когато е болен – с готовност и хленчене. Днес сестра му го беше изцедила. Потънала във възглавницата, кафявата му глава изглежда сериозна и масивна. Когато детето започва жадно да смуче шишето с биберона, Заека се върти, търсейки това, което човек никога не намира, израза, с който да установи контакт, да отхвърли ония преходни тежести, злокобни и нежни, които са над нас и се вдигат така бързо, като че ли сме ги изчеткали.

Смътно разкаяние замъглява устата му, едно разкаяние извън времето и постъпките, една мъка просто за това, чи живее в свят, където кафявите главички на малките момчета потъват с благодарност в тесните легла, смучейки шишетата от каучук и стъкло.

Той прекарва свитата си ръка по издутината върху челцето на Нелсън. Детето сънливо се опитва да я отстрани, клати глава с раздразнение и Хари сам отдръпва ръката си и отива в другата стая.

Убеждава Дженис да си пийне. Той не разбира много от алкохол – прави наполовина уиски, наполовина вода. Тя казва, че е отвратително на вкус. Но след малко го изпива.

В леглото той си представя, че може да почувства остатъка от него в плътта ѝ. Точно това чувство, че тялото и влиза в ръката му и съответства на дланта му, прави плътта ѝ приятна. Под нощницата цялото ѝ тяло, до трапчинката на гърлото, е все още с него. Те лежат настрана, гледайки се един друг. Той разтрива гърба ѝ първо леко, след това силно, притискайки гърдите ѝ до своите, и набира такова чувство, за сила от нейната гъвкавост, че се повдига на лакът, за да е над нея. Хари целува тъмното ѝ безизразно лице с мирис на алкохол. Тя не извръща глава, но той не прочита отказ в това нейно малко нежелание да се обърне, като го оставя да си клъвва от неудобното положение в профил. Той сподавя нахлуващото у него чувство на обида, приспособявайки се отново към нейната мудност. Горд поради търпението си, започна пак да разтрива гърба ѝ. Кожата ѝ пази своята тайна, както и езикът ѝ; тя чувства ли това? Тя е тайнствена до него, една мрачна тежест, чиято химия е недостигаема за идеите, неуязвима за тяхното проникване. Запали ли искрата? Китката го заболява. Осмелява се да разкопчае двете копчета върху предницата на нейната нощница и повдига едната половина така, че дълга дъга се открива в богатия мрак на леглото и нейната топла гърда се сплесква в голата кожа на неговите гърди. Тя приема този тактически ход и той е изпълнен с радостната мисъл, че е успял да я доведе до тази пълнота.

Той е добър любовник. Отпуска се в топлината на леглото и развързва пижамата си в талията. Тя е обръсната и боде; той се настанява по-надолу, върху мястото като памук. Тази неестественост, това напомняне за нейната рана разкопчават неговата крепка увереност, така че той е напълно унищожен, когато нейният глас, нейният тънък дразнещ глас на глупачка казва до ухото му:

– Хари. Не знаеш ли, че искам да спя?

– Е, защо не ми каза по-рано?

– Не знаех. Не знаех.

– Не знаеше какво?

– Не знаех какво правиш. Мислех, че просто ти е хубаво.

– Значи, това не е хубаво?

– Е, не е хубаво, когато не можеш да направиш нищо.

– Ти можеш да направиш нещо.

– Не, не мога. Даже и да не бях съвсем изморена и объркана от плача на Ребека през целия ден, пак не мога. Няма да мога шест седмици. Ти го знаеш.

– Да, зная, но мислех... – той е ужасно смутен.

– Какво мислеше?

– Мислех, че би могла да ме обичаш някак си.

След кратко мълчание тя добавя:

– Аз наистина те обичам.

– Само едно докосване, Джен. Позволи ми само да те докосна.

– Не можеш ли да заспиш?

– Не, не мога. Обичам те много. Само стой спокойни.

Преди минута щеше да му е лесно да го превъзмогна но целият този разговор отне хубавото. Това е лош контакт и нейната непреклонност го прави още по-лош; тя го унищожава, като го кара да изпитва съжаление към нея и да се чувства засрамен и лекомислен. Единственото приятно нещо е само потта и усилието да действа, и неговата смешна неспособност да свърши до неподвижната топла стена на корема ѝ.

Тя го отблъсква:

– Само ме използваш – подхвърля тя. – Отвратително е.

– Моля ти се, дете. Вече почти свърших.

– Толкова е долно...

Това че Дженис се осмелява да каже подобно нещо, го вбесява; той разбира, че тя не го е правила цели три месеца и през това време е придобила нереална представа за любовта. Преувеличава нейното значение, представя си я като нещо необикновено и скъпоценно; тя има право на половината, но всичко, което той иска, е да се избави от това, така и и може да продължи, да заспи, да излезе на правия път заради нея. Това е заради нея.

– Обърни се! – казва той.

– Обичам те – казва тя с облекчение, без да разбере, мислейки, че я пуска.

Тя погалва лицето му за "лека нощ" и си обръща гърба.

Хари се смъква надолу и се натъкмява зад нея охладнял. Когато започна да действа сериозно, разпалено, тя извива глава и пита през рамото си:

– На този трик твоята курва ли те научи?

Той я удря с юмрук по рамото и става от леглото. Долната част на пижамата му пада. Нощният бриз прониква през стъклото на прозореца. Дженис се обръща по гръб в средата на леглото и тъмното ѝ лице обяснява:

– Аз не съм твоята курва, Хари.

– По дяволите – подвиква той. – За първи път, откакто си се върнала вкъщи, поисках това от тебе.

– Ти си чудесен! – продължава тя.

– Благодаря.

– Къде отиваш?

Той облича дрехите си.

– Излизам. Бях затворен в тази проклета дупка цял ден.

– Ти излиза тази сутрин.

Той намира своите бежови панталони и ги обува. Тя пита:

– Защо не можеш да си представиш как се чувствам аз? Току-що съм родила.

– Мога. Мога, но не искам, не е това важното, важното е как се чувствам аз. А аз се чувствам като човек, който ще се махне.

– Недей! Хари! Недей!

– Ти можеш само да лежиш там със своя скъпоценен задник. Целуни го заради мене!

– О, за бога! – извиква тя и се мята под завивките, като заравя лицето си във възглавницата.

Даже и след всичко това той би могъл да остане, ако тя не беше приела поражението с тази си постъпка. Нуждата му да люби е отминала, така че няма причина да излиза. Той престана да я обича най-после, тъй че може също да лежи до нея и да заспи. Но тя моли за това, лежейки там в объркано ридание, а навън, надолу в града един мотор гърми и той мисли за въздуха, за дърветата и улиците, простиращи се пусти под уличните лампи, и излиза от вратата.

Странното е, че тя заспива скоро, след като той излиза; беше свикнала да спи сама напоследък и за нея е физическо облекчение, че го няма в леглото, ритайки с горещите си крака и усуквайки чаршафите на въжета. От това, което той правеше с нея, я заболяха шевовете и тя се отпуска върху леката болка изнемощяла.

Към четири часа сутринта Беки се разбужда, като изплаква, и тя става; нощницата се удря леко в тялото ѝ. Тя ycеща кожата си някак неестествено чувствителна, докато обикаля насам-натам из апартамента. Преповива бебето и ляга на леглото, за да го накърми. Беки поема млякото, сякаш смуче от празно място в тялото на майка си.

Хари не се е върнал. Ако беше излязъл само за да се разхлади, до това време вече трябваше да се е върнал.

Бебето продължава да изпуска зърното, понеже Дженис не може да задържи вниманието си върху нея; тя чувства по устните си вкус на сух препечен хляб; продължава да се вслушва... дали няма да чуе стърженето на ключа на Хари във вратата.

Съседите на майка ѝ ще умрат от смях, ако тя отново го загуби; не знае защо трябва да мисли за съседите на майка си, освен че през цялото време, когато беше вкъщи, майка ѝ и напомняше как те са се подигравали; у майка ѝ съществуваше това чувство, че тя е глупава и проста и е едно недоразумение, а тя мислеше, че щом се сдобие със съпруг, всичко ще свърши, всичко. Искаше да бъде жена със собствен дом. И мислеше, че когато кръсти това бебе на майка си, ще се отърве от нея, но вместо да стане така, то още по-здраво я залепи за нея. Бедното! Тя чувства, че лежи на върха на една колона, където всеки от града може да види, че е сама. Чувства студ. Бебето не иска да стои на зърното, нищо не ще го задържи за нея.

Тя става и се разхожда из стаята с бебето на рамото си, друскайки го, за да глътне въздух, а бебето, бедното, увиснало и отпуснато, продължава да се смъква, като се опитва да забие в нея своите малки, сякаш без кости крачета, за да се задържи здраво, и нощницата, развяна от бриза, докосва прасците ѝ, задната част на краката ѝ, задника ѝ, както го нарече той. Това, че те нямат дори прилични имена за частите на тялото ти, те омърсява.

Ако само се чуеше стържене в ключалката и той се появеше на вратата, би могъл да прави с нея всичко, което поиска, да има всяка част от нея. Щом го желаеше! Какво я беше грижа, че това е брак? Но когато той опита тази вечер, то просто ѝ се стори толкова грозно! Все още я боли! И той, който спеше с тая проститутка през всичките тия седмици, и той, който ѝ каза: "Обърни се", с тоя нетърпелив глас, като че ли тя беше само вещ, с която той искаше да го направи...

Но коя беше тя, та да не му позволи, след като му беше позволила да избяга, какво право имаше тя на гордост? На самоуважение? ... Ето защо точно тя трябваше да има такова, понеже той мислеше, че тя не се осмелява да има, след като му позволи да избяга. Това беше смешното. Това беше лоша постъпка от негова страна. Въпреки това мислеше, че сега, след всичко, тя няма вече гордост. Нека да бъде само гърне за неговата мръсотия.

Когато той направи това на гърба ѝ, то беше толкова сръчно, че ѝ напомняше за всички ония седмици, през които той беше надалече, правейки това, което му доставя удоволствие, докато тя беше само безпомощна майка, и Пеги изпитваше съжаление към нея, и всеки друг се смееше, когато тя не можеше да понася.

И след това неговото отиване в църквата и връщането му, целият наелектризиран. С какво право той отиваше на църква? Какво бяха разговаряли той и бог зад гърбовете на всички тия жени, намигайки си? ... Това беше то, срещу което тя възразяваше. Ако те мислеха за любовта в момента когато я правят, вместо да мислят за нея при всичко онова, което вършат, да мислят за нея, когато обмислят какво ще направят, когато се освободят от тоя малък парещ съсирек който ги безпокои... По пръстите им можеш да разбереш дали те мислят за теб и тая вечер Хари отначало мислеше; ето защо тя му позволи да продължи, като че ли беше легнал там в някакъв плик от самата тебе, ръцете му шареха по тебе... но тогава той започна да става груб и това я вбеси; започна да усеща как той мисли за себе си, каква хубава работа върши, като я използва, и ни най-малко не помисляше вече за това как се чувства тя, изтощена и с болки. Беше толкова грубо.

Просто грубо. Тук я нарече глупачка, когато самият той беше прекалено глупав, за да няма и представа за това, как се чувстваше тя, как неговото бягство я беше променило.

Това именно я плашеше, след като порасна, това, че никой не знае как се чувстваш ти и дали някой може да узнае или се интересува от това, нямаше и представа. Тя не харесваше кожата си. Никога не можа да се помири, че беше прекалено тъмна и прилича на италианка, макар че нямаше пъпки като някои други момичета. Тогава, през ония дни, когато и двамата работеха при Крол, тя – на солените орехи, – когато Хари лягаше до нея в леглото на Мери Хенъчър, при сре- бърните тапети, които той харесваше толкова много, и отваряше очи, струваше ѝ се, че кожата ѝ се разтваря, и си мислеше, че ако спи с някого, това ще е краят. Но тогава те се ожениха. Тя се чувстваше ужасно, че е бременна преди брака, но Хари говореше за брак от цяла година и във всеки случай, когато му каза, се засмя и рече: "Чудесно"; тя беше ужасно уплашена, а той каза "чудесно" и я вдигна, обви ръ- це около нея и я вдигна като че беше малко дете. Той можеше да бъде толкова мил, когато най не очакваш, по начин, който изглежда от особено значение, защото не си го очаквал. У него имаше нещо много хубаво, което тя не можеше да обясни на никого. Тя толкова се страхуваше от това, че е бременна, а той я накара да се чувства горда. Те се ожениха и тя все още беше малката, несръчна мургава Дженис Спрингър, а нейният съпруг беше самомнителният глупак, който не го биваше за нищо, както казваше татко, и своето чувство за самота тя разтваряше донякъде с алкохол. Това разтваряше не толкова буцата, колкото оглаждаше ръбовете ѝ, правеше ги хубави и многоцветни.

Дженис се разхожда из стаята, друсайки бебето, докато китките и глезените я заболяват и бедната мъничка Ребека заспива с крачка около гърдата, която все още имаше мляко.

Пита се дали не трябваше да я накара да побозае малко и си мисли "не", щом може да спи, нека спи.

Тя сваля бедното мъничко телце, което изобщо не тежеше, от изпотеното място на рамото си, и го полага в хладните сенки на детското креватче. Нощта вече избледнява, зората идва рано в града, който е обърнат на изток, по планинския склон. Дженис лежи в леглото, но чувството за засилващата се светлина до нея по белите чаршафи я държи будна. Отначало приятно будна; настъпването на сутринта е толкова чисто и я прави да се чувства тъй, както се чувстваше през втория месец, когато Хари се криеше. Голямата японска череша на мама, разцъфнала под нейния прозорец, и тревата израсла, и земята, с мирис на влага, покрита с пепел и топла.

Смяташе, че всичко е свършено и беше се примирила с това, че бракът ѝ беше свършил. Щеше да роди, да получи развод и никога вече нямаше да се жени. Щеше да бъде един вид монахиня, като тая, която току-що бе гледала в хубавия филм с Одри Хепбърн.

А ако той се върнеше, щеше да бъде също тъй просто: щеше да му прости всичко и ще спре да пие, нещо, което го дразнеше, така че всичко между тях щеше да бъде много хубаво, и просто и чисто, понеже той щеше да бъде вече друг и щеше да я обича толкова много, понеже тя му е прости за всичко, и щеше да знае сега как да бъде добра съпруга. Тя ходеше на църква всяка седмица, разговаряше с Пеги и се молеше, и дойде до схващането, че бракът не беше убежище, той беше споделяне и тя и Хари трябваше да започнат да споделят всичко. И ето – чудо – тия последните две седмици бяха точно такива.

И тогава Хари изведнъж вмъква между тях мръсотията на своята проститутка и поиска от нея да хареса това; тази несправедливост я кара да извика, сякаш беше изплашена от нещо в празното легло.

Последните часове са като тесен завой в тръба, през която тя не може да накара мисълта си да премине. Отново и отново тя стига до гласа му, който ѝ казва: "Обърни се", и не може да мине през това, не може да не се чувства уплашена и да не се задушава.

Тя става от леглото и обикаля с изпънатата гърда, чието зърно я изгаря; отива в кухнята боса и подушва празната чаша, от която Хари я накара да пие уиски. Мирисът е неопределен, суров, нежен и дълбок и тя мисли, че може би една глътка ще излекува нейното безсъние. Ще я накара да заспи докато изскърцването на вратата я разбуди и тя види неговото едро бяло тяло да блуждае глупаво, и би могла да каже: "Ела в леглото, Хари, всичко е наред... вземи ме... Искам да го споделя, Хари, наистина го искам, наистина."

Тя сипва вътре само един инч уиски и немного вода, защото иначе ще трябва да пие прекалено дълго, без никакви парченца лед, тъй като шумът от таблата може да събуди децата. Тази доза отнася до прозореца и застава там, загледана към трите смолисти покрива в спящия град. Тук-там вече се появяват няколко бледи светлини в кухните и спалните. Една кола, фаровете ѝ, матови дискове, които не хвърлят светлина в разреждащия се мрак, почива долу на Уилбър стрийт, към центъра на града. Магистралата, наполовина скрита от силуета на къщите, като река между брегове от дървета, в тоя ранен час свисти от трафика. Тя чувства как работният ден приближава като множество светлини, чувства тъмните островърхи къщи под нея, готови да се раздвижат, да се разбудят, да се разтворят като замъци, за да изпратят своите хора, и съжалява, че нейният собствен съпруг е неспособен да се влее в тоя ритъм от национален мащаб, от който щеше да се чуе ей сега още един удар.

Защо именно той е такъв? Какво толкова изключително има у него? Гняв към Хари започва да набъбва в нея и за да го задуши, тя изпива чашата и се обръща към зората; всичко в апартамента е в някакъв нюанс на кафявото. Тя се чувства разкривена; налягането в неизсуканата гърда я дърпа.

Отива в кухнята и си прави второ питие, по-силно от първото, мислейки, че след всичко в края на краищата и тя има право да се позабавлява. Не е отделила нито миг за себе си, откак се върна от болницата. Мисълта за забавление прави движенията ѝ бързи и леки; тя просто изтичва боса до прозореца през грапавия килим, като че ли е на ревю, уредено специално за нея. Издигайки се в своята бяла нощница над всичко, което може да види, тя натиска с пръсти издутите си гърди; млякото започва да тече и изцапва белия плат с бавно разливаща се топлина.

Мокрото пълзи надолу по предницата ѝ, става студено от въздуха, който нахлува през прозореца. Разширените ѝ вени я болят от стоенето. Тя отива и сяда в старомодното кафяво кресло и ѝ става много лошо просто поради ъгъла, в който шарената стена се среща с бледия таван. Този ъгъл я замайва, оплита се нагоре-надолу. Шарката на книжните тапети по стените се умножава; цветята са кафяви петна, които плуват в мрака, гонят се едно друго и се сливат жадно. Отвратително е!

Извръща лице настрана и изучава спокойния зелен екран на телевизора. Предницата на нощницата ѝ изсъхна, втвърдените като кора петна я дращят. Книгата за бебето казва, че зърната трябва да се държат чисти, леко измити със сапун: микробите навлизат и в драскотинките.

Тя слага питието на закръгленото облегало за ръце на креслото, става, издърпва нощницата си над главата и отново сяда. Това дава на голотата ѝ една мъхеста прегръдка. Слага събраната нощница в скута си, върху колана, който я пристяга, и премества изкусно табуретката с пръстите на краката, като изопва глезените си върху нея, и се любува на краката си. Тя винаги е смятала, че има хубави крака. Прави, тесни, хубави, гладки бедра. Наистина има хубави крака. Техните удължени, люлеещи се силуети се белеят до тъмната сянка на килима. Слабата светлина заличава сините вени, останали от носенето на Беки. Пита се дали нейните крака ще станат такива грозни като на майка ѝ. Опитва се да си представи глезените си дебели колкото коленете и те наистина сякаш се издуват. Протяга ръка надолу, за да се увери, че глезените ѝ са здрави тесни кости, и рамото ѝ блъсва чашата с уиски от облегалото на стола. Подскача сепната, почувствала как въздухът прегръща голата ѝ кожа, хладното пространство се носи около нейното клатушкащо се изопнато тяло. Кикоти се. Ако Хари можеше да я види сега! ... За щастие в чашата нямаше много.

Опитва се да отиде смело до кухнята така без дрехи, като проститутка, но чувството, че някой я наблюдава, което се появи, когато стоеше до прозореца и накара млякото ѝ да потече, е прекалено силно; пъхва се в спалнята, загръща се в синята хавлия и след това размесва питието. В бутилката е останало още една трета. Умората изсушава ръбовете на клепачите, но тя няма никакво желание да се връща в леглото. Ужасява се от него, понеже Хари трябва да е там. Това отсъствие е дупка, която се разширява, и тя налива малко уиски в нея, но това не е достатъчно и когато отива до прозореца за трети път, светлината вече е достатъчно силна, за да види колко сиво е всичко. Някой беше разбил бутилка върху едни от засмолените покриви. Каналите на Уилбър стрийт са пълни, с кал, която се измива от новия жилищен квартал. Докато гледа уличните лампи, големите бледи нанизи гаснат на неравномерни петна. Тя си представя човека и електроцентралата, който издърпва електрическите шалтери, дребен, сив и прегърбен, умиращ за сън.

Отива до телевизора и ивицата светлина, която изведнъж трепва в зеления правоъгълник, разискря радост в гърдите ѝ, но още е много рано, светлината е само едно безсмислено сияние във вид на петно и звукът не е нищо друго, освен статичен. Докато седи там, наблюдавайки празното сияние, чувството, че друг човек е застанал зад нея, я кара да улови няколко пъти главата си. Тя прави това много бързо, но винаги остава пространство, което не може да вини и в което другият човек би могъл да се отдръпне, ако е там. Телевизията го е извикала в стаята, но когато угася телевизора, веднага започва да плаче. Тя седи там с лице в ръцете си, сълзите ѝ пропълзяват между пръстите и риданията ѝ се носят из апартамента. Не ги заглушава, защото иска да разбуди някого; до гуша ѝ е дошло да бъде сама. В избледняващата светлина стените и мебелите се виждат ясно и придобиват отново своя цвят, и сливащите се кафяви петна стават пак това, което са.

Отива и поглежда бебето. Бедното! Лежи там, събрало чаршафа в детското креватче, извадило малките си ръчички нагоре до ушите; тя пресяга, гали неговата гореща ципеста главичка и го вдига – крачетата му са целите мокри – взема го, за да го накърми в креслото, което гледа към прозореца.

Небето отвъд е бледа гладка синева, която изглежда на- рисувана върху стъклата. От този стол не може да се види нищо друго освен небе; би било същото, ако бяха стотици мили високо, в кошницата на голям балон. Една врата от насрещните апартаменти се хлопва и сърцето ѝ подскача, но, разбира се, това е някой от съседите; може би намръщеният господин Капело, който тръгва за работа, трополейки неохотно по стълбите.

Това разбужда Нелсън и за известно време ръцете ѝ са заети. Докато приготвя закуската, тя счупва една чаша с портокалов сок, която просто се отплесва от палеца ѝ в чупливата мивка. Когато се навежда над Нелсън, той вдига поглед към нея и сбръчква нос; той подушва печал и тази познали миризма го прави плах заедно с нея.

– Татко замина?

Той е толкова добро момче; казвайки това, той просто я улеснява и всичко, което тя трябва да направи, е да отговори "да".

– Не – казва тя. – Татко излезе за работа рано тази сутрин, преди ти да станеш. Той ще се върне вкъщи за вечеря както винаги.

Детето я гледа с неодобрение и след това повтаря безсмислено със силната надежда:

– Както винаги?

Безпокойството е изопнало главата му високо, така че вратът му изглежда стъбло, прекалено тънко, за да поддържа топката на неговия череп, с широкото венче на разбърканата от възглавницата коса.

– Татко ще си дойде – повтаря тя.

Поела върху себе си бремето на лъжата, тя се нуждае от още малко уиски за подкрепа. Вътре в нея има тъмнина, която трябва да оцвети в светъл цвят, иначе ще припадне.

Отнася съдовете в кухнята, но те така се хлъзгат в ръцете ѝ, че дори не се опитва да ги мие. Казва си, че трябва да си облече някоя рокля вместо хавлията, но като влиза в спалнята, забравя за какво е дошла и започва да оправя леглото. Но нещо, чието присъствие тя чувства в събраното легло, така я уплашва, че се отдръпва и отива в другата стая, за да бъде с децата. Казвайки им, че Хари ще се върне както обикновено, тя сякаш беше вмъкнала някакво привидение в апартамента. Този друг човек обаче не изглежда като Хари, той е по-скоро като крадец, един досаден крадец, който танцува от стая в стая пред нея.

Когато отново взема бебето, тя усеща неговите мокри крака и мисли да го преповие, но умно осъзнава, че е пияна и може да го убоде с иглите. Много е горда, че се сеща за това в такова състояние, и си казва да стои настрана от бутилката; така ще може да преповие бебето до един час. Слага добрата Беки в нейното креватче и чудно, не я чува нито веднъж да изплаче. Тя и Нелсън седят и гледат края на Дейв Героуей и след това една програма за Елизабет и съпруга ѝ, които са поканили на вечеря свой приятел, който винаги ходи на екскурзии на къмпинг, понеже е ерген, и става по-добър готвач от Елизабет. Поради някаква причина това я прави нервна, така че само от навика, който има при гледане на телевизия, тя отива в кухнята и си сипва още малко уиски с повече лед, само за да запечата голямата дупка, която заплашва пак да се отвори в нея. Отпива само една глътка и това е като поглъщане на някаква синя светлина, която прояснява всичко. Тя трябва просто да издигне свод над тази малка зейнала дупка, а в края на деня, след работата, Хари ще се върне и никой няма изобщо да знае, никой няма да се смее на мама. Тя се чувства като дъга, която се извиня покровителствено над Хари, който изглежда безкрайно малък под нея, като детска играчка. Мисли си колко добре би било да поиграе с Нелсън. Лошо е за него да гледа телевизия цялата сутрин. Угася телевизора, намира неговата книжка за оцветяване и боите. Двамата сядат на килима и започват да оцветяват страниците.

Дженис често го притиска до себе си и му говори, за да го накара да се смее, и докато той оцветява, тя е много щастлива. В гимназията рисуването беше един от предметите, който не я плашеше, и по рисуване винаги получаваше шестици. Тя се усмихва от удоволствието, което ѝ доставя оцветяването на един двор с обор на нейната страница – колко хубаво го прави, – от чувството, че малките цветни пръчици между пръстите ѝ правят толкова хубави хоризонтални черти, от присъствието на малкото тяло на сина ѝ до нея, целият отдаден на заниманието.

Хавлията ѝ се разперва на пода и тялото ѝ изглежда красиво и вулгарно. Тя се мести, за да не засенчва страницата, и вижда, че отчасти е боядисала едно пиленце зелено. Изобщо не е спазвала линиите и нейната страница е грозна; започва да плаче: толкова е несправедливо, като че някой, който стои до нея, без да разбира нищо, ѝ бе казал, че тя оцветява лошо.

Нелсън вдига поглед и схватливото му лице коренно се променя. Той вика изплашено:

– Недей! Недей, мамичко!

Тя се готви да го настани бързо в скута си, но той подскача и изтичва с разкривена, почти накуцваща походка и спалнята, и пада на пода, ритайки.

Тя се надига със спокойна усмивка и отива в кухнята, където мисли, че е оставила уискито. Важното е да завърши дъгата до края на деня, Хари да бъде покровителстван и е глупаво да не пийне още една глътка, която ще заглуши мъката ѝ. Излиза от кухнята и казва на Нелсън:

– Мама престана да плаче, миличък. Това беше шега. Мама не плаче. Мама е много щастлива. Тя те обича твърде много.

Неговото възбудено изцапано лице я гледа; като промушване с нож в гърба телефонът звъни. Все още със същото спокойствие тя отговаря:

– Ало!

– Мила? Тук е татко.

– О, татко!

Радост струи от устните ѝ.

Той мълчи.

– Дете, Хари болен ли е? Минава единайсет, а той още не се е явил на работа.

– Не. Той е екстра. Ние всички сме екстра.

Нова пауза. Любовта към баща ѝ тече към него по мълчаливата жица. Тя желае разговорът да продължи вечно. Той пита:

– Добре, къде е той? Там ли е? Там ли е? Искам да говоря с него, Дженис.

– Татко, той не е тук. Излезе рано тази сутрин.

– Къде отиде? Няма го в хайърлота.

Струва ѝ се, че го е чула да казва тази дума милион пъти; той я произнася както никой друг; произнесена от неговите устни, тя е съдържателна и богата, като че ли целият свят е концентриран в нея. Всички хубави неща от нейното детство – дрехите ѝ, играчките ѝ, къщата им, дойдоха от "хайърлота".

Тя е окуражена; разговорите за продажба на коли са нещо, което познава.

– Той излезе рано, татко, за да покаже една пощенска кола на някакъв клиент, който трябвало да ходи на работа или нещо подобно. Чакай! Нека да помисля. Каза, че човекът трябвало да отиде в Алентаун рано тази сутрин. Той трябвало да замине за Алентаун, а Хари трябвало да му покаже тази пощенска кола. Всичко е наред, татко. Хари обича работата си.

Третата пауза е най-дългата.

– Мила! Сигурна ли си, че не е там?

– Татко, не си ли смешен? Той не е тук.

И Дженис издига слушалката във въздуха на празната стая, като че ли тя има очи. Това е дръзка шега от страна на една дъщеря, но неочаквано, просто както държи протегната ръката си, ѝ прилошава. Когато връща отново слушалката до ухото си, той казва с далечен глас:

– ...мила. Добре. Не се тревожи за нищо. Децата там при тебе ли са?

Чувствайки, че ѝ се вие свят, Дженис окача слушалката! Това е грешка, но тя смята, че е била достатъчно хитра. Смята, че заслужава да си пийне малко. Кафявата течност се разлива върху димящите парченца лед и не спира, когато тя ѝ казва да спре. Дженис счупва бутилката ядосано и капки, просто цели петна, се разливат в мивката. Отива в банята с чашата и излиза с празни ръце и вкус на паста за зъби в устата си. Спомня си, че хвърли бегъл поглед в огледалото и приглади косата си, а след това се залови да си мие зъбите С четката на Хари.

Разбира, че закусва, като гледа реклама за продукти и някакво списание: парченца бекон цвъртят в един тиган, накрая на грамадна синя ръка. Тя вижда най-хубавата част от нюйоркската борса да лети във въздуха като хубави струи па фонтан в парк и се чуди колко бързи са техните дъги. Те приковават ръката ѝ върху ключа и тя намалява газта.

Сипва чаша мляко за Нелсън, откъсва малко листа от една маруля, слага ги в жълта чиния от пластмаса и самата тя изяжда няколко. Не смяташе да слага чиния за себе си, пи после решава да хапне, защото може би това потреперване в стомаха ѝ е от глад; слага друга чиния и стои там, като я държи с две ръце пред гърдите си, питайки се защо татко беше толкова сигурен, че Хари е тук. Тук, в апартамента, има друг човек, тя знае, но това не е Хари и този човек няма повече работа тук и тя решава да не му обръща внимание, и продължава да закусва с леко упорство, което идва от тялото ѝ. Упорства за всичко, докато на масата всичко е наред.

Нелсън казва, че беконът е мазен и пита отново дали татко е заминал. Това и оплакването му от бекона, който тя беше толкова умна и смела да приготви, я ядосват дотолкова, че след двадесетия му отказ да хапне поне парченце маруля пресяга и удря неговото невъзпитано лице. Глупавото момче дори не може да заплаче, само седи там, взира се и преглъща и накрая избухва в плач. За щастие обаче тя посреща със спокойствие това положение; много е спокойна. Разбира абсурдността на целия опит и се отказва да го бие. Със спокойствието на една самотна голяма вълна тя приготвя неговото шише, улавя го за ръка, гледа го, докато уринира, и го слага в леглото. Все още разтърсван от последиците от риданията, Нелсън закрепва шишето в устата си и от безжизнеността на неговите наблюдателни очи тя разбира, че детето вече е влязло в канала, водещ към съня.

Телефонът звъни пак, този път по-сърдито от предишния, и докато тича към него, тича, защото не иска Нелсън да се разбуди, чувства как силите ѝ я напускат и някаква кафяна сухота мие гърлото ѝ.

– Ало!

– Дженис! – Гласът на майка ѝ е равен и груб. – Току-що се върнах от покупки в Брюър и баща ти се е опитвал да се свърже с мен цялата сутрин. Той смята, че Хари отново е заминал. Така ли е?

Дженис затваря очи и казва:

– Замина за Алентаун.

– Какво ще прави там?

– Ще продава една кола.

– Не бъди глупава, Дженис. В ред ли си?

– Какво искаш да кажеш?

– Да не си пила?

– Какво да пия?

– Не се тревожи сега. Идвам веднага.

– Мамо, недей. Всичко е наред. Току-що сложих Нелсън да си легне.

– Ще хапна нещо от хладилника и идвам веднага. Ти си легни.

– Мамо, моля те, не идвай.

– Дженис, сега не говори. Къде отиде той?

– Стой настрана, мамо. Той ще се върне довечера.– Тя слуша и добавя: – И престани да викаш!

Майка ѝ казва:

– Да, ти казваш "престани!", когато продължаваш да позориш всички ни. Първия път мислех, че това е само негова грешка, но сега вече не съм сигурна. Чуваш ли ме? Не съм толкова сигурна.

Лекото прилошаване, което чувства след цялата тая реч, става толкова силно, че тя се пита, дали ще може да се държи още на телефона.

– Не идвай, мамо – умолява тя. – Моля ти се!

– Ще хапна малко и до двайсет минути ще дойда .

Дженис премества слушалката и се оглежда с ужас. Апартаментът е в ужасно състояние. Книжки за оцветяване по пода, чаши, леглото неоправено, мръсни съдове навсякъде. Изтичва до мястото, където тя и Нелсън оцветяваха, и се опитва да се наведе. Отпуска се на колене, а бебето започва да плаче. Изплашена от двойната мисъл да не разбуди Нелсън и от тайното отсъствие на Хари, тя изтичва до детското креватче и го намира кошмарно, омазано с портокалова каша.

– Проклето ти, проклето ти! – стене тя, вдига малкото мръсно телце от креватчето и се чуди къде да го занесе.

Отнася го в креслото и като си хапе устните, отбожда иглите.

– Ти, малко прасе – мърмори тя, чувствайки, че звукът от нейния глас задържа другия човек, за когото подразбира, че е в стаята.

Отнася мократа изпоцапана пелена в банята и я пуска във ваната, а след това, като се отпуска на колене, върти запушалката на ваната в нейната дупка. Отваря и двата крана толкова силно, колкото изобщо е възможно, знаейки от опит, че когато и двата са изцяло отворени, температурата на водата става умерена. Водата бие от крановете като с юмруци. Тя забелязва чашата с разводненото уиски, която е оставила върху тоалетката, поема една дълга застояла глътка и след това се чуди как да се отърве от ръцете си. През цялото това време Ребека пищи. Като че ли има достатъчно ум, за да знае, че е мръсна. Дженис взема чашата със себе си и я разсипва върху килима с коляното си, докато сваля нощницата и фланелката на бебето. Отнася мокрите вир-вода дрехи до телевизора и ги поставя върху него, като кляка и се опитва да натъпче цветните моливи обратно в кутията им.

Главата я боли от цялото това клатушкане нагоре-надолу.

Тя слага моливите на кухненската маса и изтърсва неизядения бекон и марулята в книжната кесия под мивката, но отворът на кесията се накланя и отчасти се затваря, така че марулята пада в тъмното зад кофата за смет; навежда се, като си удря главата, опитвайки се да види падналата маруля Или да я хване с пръсти, но не може. Коленете я болят от толкова много коленичене. Тя се предава и за своя изненада сяда решително върху един кухненски стол, и гледа ярките меки носове на моливите, които се подават от кутията "Крейола". Трябва да скрие уискито. За секунда тялото ѝ остава неподвижно, но когато се раздвижва, вижда ръцете си с малките черни мръсни ивици под ноктите да слагат бутилката уиски в нисък шкаф с няколко стари ризи на Хари, които пазеше за парцали. Той никога не носеше кърпени ризи, не че тя беше много добра в кърпенето. Тръшва вратата, но не успява да я затвори, а в края на линолеума, до мивката, корковата тапа на бутилката от уиски се взира в нея като малък цилиндър. Тя го слага в кесията с боклук. Сега кухнята е доста чиста.

Във всекидневната Ребека лежи гола в мъхнатото кресло с подуто от пищенето коремче, а извитите ѝ топчести крачка са кръстосани и червени. Първото дете на Дженис беше момче и още ѝ се виждат неестествени тия две малки кифли от дебелина вместо тройното нещо на едно момче. Когато докторът обряза Нелсън, Хари не искаше той да прави това, тъй като самият той не беше обрязан и го смяташе за неестествено, а тя му се смееше, че е толкова глупав.

Лицето на бебето почервенява при всеки писък и Дженис затваря очи, и си мисли колко ужасно е наистина майка ѝ да идва и да ѝ проваля деня, само за да се увери, че е загубила отново Хари. Тя не може да чака и минута, за да си обясни случая, и това ужасно бебе не може да чака и минута, а дрехите са там отгоре, върху телевизора. Тя ги отнася в банята, пуска ги във ваната до пелената и отваря крановете. Вълнообразната сива линия на водата е почти горе до ръба на ваната. По повърхността ѝ пробягват бързи гънки, а под нея една дълбока маса чака безцветна. Иска ѝ се да се изкъпе. Преизпълнена със спокойствие, тя се връща във всекидневната. Наклонява се твърде много при опита да изрови малкото каучуково нещо от стола, затова пада на колене, загребва Ребека с ръце и я отнася в банята, като я държи настрани до гърдите си. Горда е да направи това като завършек на всичко; бебето ще бъде чисто.

Тя се отпуска внимателно на колене до голямата спокойна вана и не мисли, че ръкавите ѝ ще се намокрят. Водата обгръща долната част на ръцете ѝ като две големи ръце; под нейните изумени очи розовото бебе потъва като сив камък.

С някакво изхълцване на протест Дженис улавя детето, но водата изтласква ръцете ѝ нагоре; хавлията ѝ почти плува във ваната и хлъзгавото нещо се гърчи в неочаквано загубилата прозрачността си вода. Тя спира, чувства как сърцето ѝ бие в палците и след това го изгубва, и повърхността на водата скача с бледи отразяващи се правоъгълници, чиито измерения тя не може да обхване; това е само миг, но един миг, който трае дълго.

Тогава тя стисва Беки с ръцете си и това е добре. Вдига мокрото телце във въздуха и го притисва до своите ридаещи гърди. Водата тече по тях върху тухлените плочки на банята. Малкото, като че без тежест телце се отпуска около врата ѝ и един бърз поглед за успокоение към лицето на бебето оставя нереално, потресаващо впечатление.

Един разкривен спомен за това как правят изкуствено дишане подтиква студените мокри ръце на Дженис към безумни ритмични движения; стиснатите ѝ клепачи, подпухнали, червени, възкресяват молитви, безмълвни, монотонни, и като че ли тя е обхванала коленете на един огромен трети човек, чието име, Отец, Отец, бие до главата ѝ като физически удари. Въпреки че нейното обезумяло сърце облива вселената в кръв, никаква искра не пламва в пространството между ръцете ѝ; въпреки всичките изливащи се молитви тя не чувства и най-малкото трепване на някакъв ответ в тъмнината до нея. Чувството ѝ за третия човек при тях се разраства неимоверно и тя разбира, докато някакъв звук чука на вратата, че най-лошото нещо, което изобщо се е случвало на някоя жена в света, се е случило на нея.

Джек се връща от телефона с ужасен цвят на лицето.

– Дженис Енгстръм случайно удавила бебето си.

– Как е могла?

– Не зная. Страхувам се, че е била пияна. Сега е и безсъзнание.

– А къде е бил той?

– Никой не знае. Предполагам, че ще го открия. Беше госпожа Спрингър.

Той сяда в голямото кресло с облегала от орехово дърво, креслото на баща му, и Люси открива с негодувание, че съпругът ѝ е на средна възраст. Косата му оредява, кожата му е станала суха, изглежда изцеден. Тя извиква:

– Защо трябва да прахосваш живота си да гониш тоя нищожен мерзавец?

– Не е нищожен. Аз го обичам.

– Ти го обичаш! Това е отвратително. О, струва ми се, че това е отвратително, Джек! Защо не се опиташ да обичаш мене или децата си?

– Аз ви обичам.

– Ти не ни обичаш, Джек! Нека погледнем нещата право в лицето, ти не ни обичаш. Ти не би понесъл да обичаш някого, който може да отвърне на чувствата ти. Ти се страхуваш от това, нали?

Те пиеха чай в библиотеката, където телефонът иззвънява, и той вдига празната си чаша от пода между краката си и се съсредоточава.

– Не фантазирай, Люси! – казва той. – Чувствам се много зле.

– Ти се чувстваш зле, да, и аз се чувствам зле. Аз се чувствам зле, откакто ти се забърка с това животно. Той дори не е в твоята църква.

– Всеки християнин е в моята църква.

– Християнин! Ако той е християнин, то благодаря на бога, че аз не съм. Християнин! Убива бебето си, а ти го наричаш християнин.

– Той не е убил бебето. Не е бил там. Това е нещастен случай.

– Личи си от постъпките му колко струва. Бяга и оставя своята жена-идиот да пие. Ти никога не трябваше да ги събираш отново. Момичето се беше вече примирило и никога нямаше да се случи подобно нещо.

Екълс премигва; шокът е създал голямо аналитично разстояние между него и нещата. Прави му силно впечатление начинът, по който тя възстановява това, което е трябвало да се случи. Той се учудва донякъде защо нейната реч е толкова жлъчна. "Мерзавец" беше чужда дума за нея, за да я употреби.

– Значи всъщност ти казваш, че фактически аз съм убил бебето – казва той.

– Разбира се, че не. Изобщо не съм имала намерение да кажа такова нещо.

– Не. Мисля, че ти си права – продължава той и се надига от стола.

Той отива в коридора до телефона и отново изважда от портфейла си номера, написан с молив под избледнялото име Рут Ленърд. По-рано телефонът отговори, но този път мишката на електричеството напразно гризе металната пластинка. Той изчаква телефонът да иззвъни дванайсет пъти, окачва слушалката, набира отново номера и окачва слушалката след седем иззвънявания. Когато се връща в кабинета, Люси го чака.

– Джек, съжалявам. Не съм искала да намеквам, че ти изобщо си виновен. Разбира се, че не си виновен. Не ставай глупав.

– Всичко е наред, Люси. Истината не трябва да ни оскърбява.

Тези думи са призрак на една негова мисъл, че ако вярата е истинна, то нищо, което е истинно, не е в конфликт с вярата.

– Милост! Мъченикът! Е, аз виждам... ти мислиш, че всичко това е твоя грешка и каквото и да кажа, няма да промени мислите ти. Ще си спестя дишането.

Той продължава да мълчи, за да ѝ помогне да си спести дишането, но след миг тя пита:

– Джек?

– Какво?

– Защо положи толкова грижи да ги събереш пак?

Той взема резенчето лимон от чинийката на чашата за чай и се опитва да гледа през него в стаята.

– Бракът е тайнство – отвръща той.

Той почти очаква тя да се засмее, но вместо това Люси пита сериозно:

– Дори и един лош брак?

– Да.

– Но това е смешно. Тук няма здрав смисъл. В това няма логика.

– Аз не вярвам в логиката – отвръща той. – Ако това ще те направи щастлива, аз не вярвам в нищо.

– Това не ме прави щастлива – продължава тя. – Ти си психопат. Но съжалявам, че това се случи.

Тя отнася чашите, трополи в кухнята и го оставя сам. Следобедните сенки се събират като паяжини по стените от книги, повечето от които не са негови собствени, а на неговия предшественик, знаменития и многоуважаван д-р Ленгхорн. Той седи, чакайки онемял, но не много дълго. Телефонът иззвънява. Бърза да отговори, преди Люси да може да направи това; през прозореца, над чийто перваз телефонът звъни, той вижда съседката, която сваля своето пране от въжето.

– Ало?

– Хей, Джек? Тук е Хари Енгстръм. Надявам се, че не съм попречил на нещо.

– Не, не пречиш.

– Нямаш стари дами наоколо, които да седят или да шият, или нещо такова, нали?

– Не.

– Знаеш ли, опитах се да се обадя вкъщи, но никой не отговаря и това някак си ме безпокои. Миналата нощ не бях у дома и ме обзема някакво бодливо чувство. Искам да си отида вкъщи, но бих желал да зная дали Дженис не е направила нещо – да не е извикала полиция или нещо от тоя род. Не знаеш ли?

– Хари, къде си?

– О, в една дрогерия в Брюър.

Съседката беше събрала и последния чаршаф в ръцете си и погледът на Джек спира на празното бяло въже. Една от ползите, които обществото, изглежда, има от него, е да смекчава трагичните новини и кухината на неговата уста пресъхва, докато събира кураж, за да изпълни познатото задължение.

"Никой, който е сложил ръка върху плуга... "

Той държи очите си широко отворени, за да не му се струва, че е твърде близо до ухото си.

– Мисля, че ще спечеля време, ако ти го кажа по телефона – започва той. – Хари! Случи ни се нещо ужасно.

Когато усукват въже и продължават да го усукват, то започва да губи правата си линия и изведнъж един възел подскача в него. След като изслушва Екълс, Хари усеща такъв твърд възел в самия себе си. Той не знае какво да каже на Екълс; всичко, което съзнава, са купчините стоки в разкривени опаковки, които вижда през стъклената врата на телефонната кабина. На стената на дрогерията има надпис в червено с една едничка дума парадихлорбензин. През цялото време, докато се опитваше да разбере Екълс, той препрочита тази дума, иска да открие къде трябва да се прекъсне при произнасяне. Когато най-накрая разбира това, точно в кулминационната точка на неговия живот, една дебела жена се приближава към тезгяха и плаща за две кутии книжни носни кърпи. Той излиза под слънчевата светлина навън от дрогерията, преглъщайки, за да задържи този възел да не се надигне в тялото му и да го задави.

Денят е горещ, първият ден на лятото; горещината приижда от блесналия тротоар в лицата на пешеходците, нахвърля се върху тях от витрините на магазините и горещите каменни фасади. В бялата светлина лицата имат типичния американски израз, очите примижали и устата увиснала в гримаса, което ги прави да изглеждат така, като че ли имат намерение да кажат нещо заплашително и ужасно. На улицата, под ослепителните капаци на колите, шофьорите се пекат в спарения трафик. Отгоре виси мляко, в едно небе, което изглежда прекалено уморено, за да се проясни.

Хари чака на един ъгъл с няколко зачервени, потящи се магазинери автобуса за Маунт Джъдж, номер 16А. Но когато той изсвирва, приближавайки спирката, вече е препълнен. Хари увисва на една стоманена пръчка отзад, стремейки се да не се сгърчи от спазъма в него. Разкривени афиши рекламират цигари с филтър, козметични препарати за придобиване на тен и международна благотворителност.

Той се беше возил в един от тия автобуси снощи до Брюър и бе отишъл в апартамента на Рут, но там нямаше никаква светлина и никой не отговори на неговото позвъняване, въпреки че зад матирания стъклен надпис Ф. Кс. Пелигрини имаше бледа светлина. Седна върху стъпалата, гледайки надолу към гастронома, докато лампите угаснаха, и след това се загледа в яркия прозорец на църквата. Когато светлините изгаснаха и зад него, той се почувства парализиран и обезнадежден и помисли да се върне вкъщи. Отиде до Уайзър стрийт, погледна всички светлини и големия слънчоглед, но не можа да види автобус и продължи да върви до южния край на града. Уплаши се, че някой може да го нападне и ограби, отиде в един треторазряден хотел и си взе стая. Не спа много добре. Неоновата тръба с наниз от малки крушки, които припламваха навън, и някаква жена, която се смееше, го разбудиха достатъчно рано, за да може да се върне в Маунт Джъдж, да си вземе костюм и да отиде на работа, но нещо го задържа. Нещо го задържаше през целия ден. Той се опита да помисли какво беше то, защото каквото и да беше, то уби неговата дъщеря. Желанието му да види отново Рут беше нещо от това, но след като отиде до нейната квартира тази сутрин, стана ясно, че е заминала, че не беше вкъщи; може би беше отишла в Атлантнк сити с някой смахнат, а той все още обикаля из Брюър, влизайки и излизайки от универсалните магазини, от чиито стени се разнасяше музика. Изяде един сандвич с кренвирш в пет и десет и като се колебаеше навън пред едно кино дали да влезе, непрекъснато гледаше за Рут. Очакваше да види нейните рамене, които той целуваше, и косата ѝ с цвят на джинджифил, която молеше да разпуска.

Но това беше град с повече от сто хиляди жители и нямаше никакъв шанс да я намери. Във всеки случай имаше много време. Би могъл да я намери и на другия ден. Не, това, което го задържаше в града, въпреки все по-засилващите се вътрешни гърчове, беше нещо, което му казваше, че там, у дома, се е случило нещо лошо. Докато се разхождаше, дишайки студения въздух, то го задържаше да не отиде на кино и да се движи нагоре-надолу между щандовете с парфюмирано дамско бельо, мислейки за всички нежни задници, които тия ефирни материи биха правили пикантни, за малките гърди, които ще се вмъкнат в тези чашки, за украшенията и солените орехи, бедната предишна Джен; и горе в парка по алеите, из които той веднъж се разхожда с Рут, за да гледа под един див кестен как пет крастави хлапета играят "котчитата" с топка за тенис и дръжка от метла, и после, обратно надолу по Уайзър към дрогерията, откъдето позвъни; това което го караше да продължава да се разхожда, беше мисълта, че някъде ще намери изход. Защото това, което го вбесяваше у Дженис, не беше толкова това, че този път по изключение тя беше в правото си и че той беше лош и глупав, а задушаващото го чувство по тоя повод. Чувството, че е зазидан. Той беше отишъл на църква и беше отнесъл със себе си този малък пламък, а нямаше къде да го сложи по тъмните влажни стени на апартамента, така че пламъкът трепна и изгасна. И чувството, че няма да може винаги да създава този пламък. Това, което го отдалечава всеки ден, беше чувството, че някъде имаше нещо по-добро за него, отколкото да слуша да плачат бебета и да мами хората да купуват стари коли, и точно това чувство се опитва да убие тук, в автобуса. Той стиска хромираната пръчка и се навежда над две жени с бели плисирани блузи и с пакети в скутовете си, затваря очи и се опитва да го убие. Спазъмът в стомаха му се превръща в желание да повърне и той мъчително се вкопчва в ледената пръчка, докато автобусът обикаля около планината.

Слиза облян в пот и пресича много бързо. Тук, в Маунт Джъдж, сенките започват да стават по-плътни, слънцето, което опича Брюър, се хлъзга по гребена на планината и неговата пот замръзва, от което не може да си поеме дъх. Тича, за да е в движение, за да изпразни съзнанието си. Тича покрай една фабрика за химическо чистене с малка тръба отстрани, която със свистене изпуска пара, през миризмите на нефт и каучук, които се носят над асфалтирания басейн край червените помпи на една станция ЕССО, покрай моравата до общината на Маунт Джъдж и паметните плочи с имената на падналите през Втората световна война, изпотрошени и станали на шупли зад стъклото.

Когато стига до къщата на Спрингърови, госпожа Спрингър идва до вратата и я затваря в лицето му. Но той разбира по масленозеления буик, паркиран отвън, че Екълс е тук, и след малко Джек идва до вратата и го пуска да влезе. Той казва тихо в тъмния коридор:

– На жена ти са дали приспивателно и тя спи.

– Бебето?

– Човекът от погребалното бюро го взе.

Заека иска да извика. Струва му се неприлично човекът от погребалното бюро да вземе такова мъничко телце, което те трябва да заровят в неговата невинност, както тялото на някоя птичка в малка дупка, изровена в тревата. Но той кимва. Чувства, че не може вече да се съпротивлява на нищо.

Екълс се качва горе, а Хари седи на един стол и гледа как светлината от прозореца играе по една желязна сива повърхност от папрати, африкански виолетки и кактуси. Там, където листата са осветени, те са светложълтозелени: листата в сянката пред тях изглеждат като чернозелени дупки, изрязани в този златист цвят. Някой слиза по стълбите с неуверена стъпка. Той не обръща глава, за да види кой е; не иска да рискува да погледне някого в лицето. Едно мъхесто докосване до долната част на ръката му и той среща погледа на Нелсън. Лицето на детето е изопнато, огряно от любопитство.

– Мама спи... – казва то със сериозен глас, имитирайки сломените от трагедията гласове, които беше чуло.

Заека го издърпва върху коленете си. Той е по-тежък и по-дълъг, отколкото обикновено. Тялото му служи като скривалище; притегля главата на детето до врата си. Нелсън пита:

– Бебе болно?

– Болно.

– Голяма, голяма вода във ваната – продължава Нелсън и се мъчи да се изправи, за да обясни с ръчичките, които разтваря широко. – Ного, ного вода – казва той.

Трябва да е видял. Той иска да слезе от коленете на баща си, но Хари го държи здраво в ужас; къщата е наситена със скръб, която сякаш заплашва момчето. Но и тялото на детето се извива с енергия, която като че ли заплашва самата скръб. Не друг, а себе си закриля той, като не пуска детето.

Екълс слиза долу и застава край тях, изучавайки ги.

– Защо не го изведеш навън? – пита. – Той преживява един кошмарен ден.

И тримата излизат. Екълс улавя Хари за ръка с продължително спокойно стисване и казва:

– Остани тук. Ти си необходим, макар те да не ти го казват.

След като Екълс се оттегля със своя буик, той и Нелсън сядат на тревата до пътя за коли и хвърлят по малко пясък надолу към тротоара. Момчето се смее въодушевено, но тук, навън, звукът не е толкова висок. Хари се чувства леко защитен от факта, че прави това, което му каза Екълс. Хората се прибират от работа по тротоара; Нелсън почти достига един с камъче. Те сменят обекта си със зелена сеялка, подпряна до стената на гаража. Хари я улучва четири пъти по ред. Въпреки че въздухът е все още светъл, слънцето се скрива зад няколко клончета във върховете на дърветата. Тревата става влажна и той се пита дали да пусне Нелсън през вратата и да си отиде.

Господин Спрингър излиза на вратата и вика:

– Хари!

Те пресичат.

– Беки е направила малко сандвичи вместо вечеря – казва той. – Влезте!

Те влизат в кухнята и Нелсън се храни. Хари отказва всичко, с изключение на чаша вода. Госпожа Спрингър не е в кухнята и Хари ѝ е признателен. Нейната омраза към него продължава да съществува в стаята като миризма.

– Хари – подхваща господин Спрингър и се изправя, поглаждайки мустаците си с два пръста, като че ли ще прави парична отстъпка. – Преподобният Екълс, Беки и аз имахме разговор. Не искам да кажа, че аз не те обвинявам, тъй като, разбира се, те обвинявам. Но ти не си единственият, който трябва да се обвинява. Майка ѝ и аз никога не можахме да ѝ внушим чувството за сигурност, никога, може би ти би казал, не сме я посрещнали както трябва... не зная... – малките му розови хитри очи сега не са хитри, а замъглени и раздразнени, – ние опитахме, бих искал да мисля. Във всеки случай... – това излиза рязко и саркастично; той се опитва да възвърне спокойствието в гласа си – животът трябва да продължи. С това подсказвам ли ти нещо?

– Да, сър.

– Животът трябва да продължи. Ние трябва да продължим сега без това, което сме загубили. Въпреки че Беки е прекалено разстроена, за да те види сега, тя е съгласна. Ние имахме разговор и тя е съгласна, че това е единственият път. Искам да кажа, това, което исках да кажа, е, – аз виждам, ти си смутен, – че ние те считаме от нашето семейство, Хари, въпреки... – той повдига едната си ръка неопределено към стълбите – въпреки този... – ръката му се отпуска тежко и той добавя – нещастен случай.

Хари закрива очи с ръка. Те са възпалени и уязвими от светлината.

– Благодаря – казва той и почти изстенва в своята благодарност към този човек, когото винаги е мразел за това, че говори така великодушно. Опитва се да изрази това с думи съобразно един етикет, който продължава да действа и в най-голямата скръб като подводно течение, и отвръща:

– Обещавам да устоя на сделката – заявява той и спира, задъхан от жалкия тембър на гласа си.

Кое го накара да каже "сделката"?

– Зная, че ще го направиш – казва Спрингър. – Преподобният Екълс ни уверява, че ще го направиш.

– Десерт – вика Нелсън отчетливо.

– Нели, защо не вземеш някоя сладка в леглото? – предлага му Спрингър с обичайната си веселост, която макар и принудена, напомня на Заека, че детето е живяло тук. – Не е ли вече време за тебе да спиш? Да те вземе ли баба?

– Татко! – казва Нелсън, плъзва се от стола и идва до баща си.

И двамата мъже са смутени.

– Окей – отвръща Заека. – Покажи ми твоята стая.

Спрингър взема две сладки от бюфета и Нелсън неочаквано изтичва към него, за да го прегърне. Той се навежда, за да приеме прегръдката, и неговото повяхнало лице на денди побелява до бузката на детето; неговите не на фокус очи се взират в обувките на Заека, а големи черни квадратни копчета за ръкавели с тънък ръб и с инициал "С" в злато се подават от ръкавите на сакото, докато ръцете му притискат детето.

Когато Нелсън води баща си към стълбите, те минават през стаята, където седи госпожа Спрингър. Заека хвърля бърз поглед към подпухналото лице, хлъзгаво от сълзите, и извръща очи. Той прошепва на Нелсън да отиде и да я целуне за "лека нощ". Когато момчето се връща при него, те се качват на горния етаж и по хубав коридор, налепен със схеми на коли стар модел, влизат в малка стая, чиито бели завеси са нюансирани в зелено от дървото отвън. От двете страни на прозореца са окачени симетрично картини – една с котенца, една с кученца. Той се пита дали това е стаята, в която е живяла Дженис като малка. Тя излъчва някаква мухлясала невинност и неопределеност, сякаш че е стояла празна с години. Старо мече, чиято козина е опадала вече чак до плата и едното му око е извадено, седи в счупена детска люлка. На Дженис ли е било? Кой е извадил окото?

Нелсън става странно покорен в тази стая. Хари разсъблича съненото тяло, цялото кафяво от слънцето, с изключение на малкото задниче, облича го в пижамата, слага го в леглото и оправя завивките върху него. Той му казва:

– Ти си добро момче.

– Да.

– Аз сега ще вървя. Не се плаши.

– Татко заминава?

– Ти можеш да спиш. Аз ще се върна.

– Окей! Добре.

– Добре.

– Татко?

– Какво?

– Бебето Беки мъртво ли е?

– Да.

– Да! Било ли я е страх?

– О, не. Не! Не я е било страх.

– Щастлива ли е?

– Да, тя сега е много щастлива.

– Добре.

– Не се тревожи за това.

– Окей.

– Завий се догоре.

– Да.

– Мисли, че хвърляш камъни.

– Когато порасна, ще ги хвърлям много надалече.

– Така е. Но ти и сега ги хвърляш доста надалече.

– Зная.

– Окей. Заспивай сега!

На долния етаж той пита Спрингър, който мие съдове в кухнята:

– Вие не искате да остана тук тази вечер, нали?

– Тази вечер не, Хари. Съжалявам. Мисля, че ще е по-добре да не е тази вечер.

– Окей. Разбира се. Ще се върна в апартамента. Да дойда ли сутринта?

– Да, моля ти се. Ще закусиш тук.

– Не, не искам закуска. Искам да видя Дженис, когато се събуди.

– Да, разбира се.

– Мислите ли, че ще спи цялата нощ?

– Така мисля.

– Ах... съжалявам, не бях на работа днес.

– О, нищо. Това е много дребно.

– Вие не ме искате на работа утре, нали?

– Разбира се, че не.

– Но аз все още имам тази работа, така ли?

– Разбира се.

Той отговаря възбудено; очите му играят; чувства, че жена му слуша.

– Вие бяхте много добър с мене.

Спрингър не отговаря; Хари излиза през слънчевата веранда, за да не зърне пак лицето на госпожа Спрингър, заобикаля къщата и си тръгва към тях в гъстия звънтящ мрак.

Влиза в апартамента със своя ключ и запалва всички лампи, доколкото може, отива в банята и водата е все още във ваната. Малко от нея се е разляла, така че нивото ѝ е един инч под леката сива черта на порцелана, но повече от половината от ваната е пълна. Тежка спокойна сила без мирис, без вкус, без цвят, водата го ужасява като присъствието на мълчалив човек в банята. Неподвижността образува мъртъв слой върху нейната застинала повърхност. По нея дори има прах.

Той навива ръкава си, посяга надолу и издърпва запушалката; водата се залюлява, а каналът се задъхва. Наблюдава как линията на водата бавно спада и се изравнява с дъното на ваната и тогава с налудничав вихрообразен вик последният остатък от нея се оттегля.

Мисли. Колко лесно е било и въпреки това при цялата си сила бог не е направил нищо. Само да беше повдигнал тази малка каучукова запушалка...

В леглото той открива, че краката го болят от цялото това ходене из Брюър днес. Пищялите му са като разбити, независимо от това накъде се обръща; болката само след миг на облекчение, настъпило след някое движение, се промъква отново. Опитва се да се моли, за да се отпусне, но не излиза нищо. Липсва връзка. Отваря очи, за да погледне тавана, и тъмнината е прошарена с променяща се мрежа от вени като мрежата от жълто и синьо, която прошарваше кожата на бебето му. Той си спомня деня, когато видя неговия чист червен профил през прозореца в болницата, и силен повей на ужас го залива, накарва го да се надигне с мъка от леглото, за да запали лампите. Блясъкът на електричеството изглежда слаб. Слабините го болят до плач. Страхува се да пъхне дори и ръката си в банята; плаши се, че ако запали лампата, ще види сгърчено синьо телце да лежи е лице, обърнато нагоре, на дъното на източената вана. Страхът притиска бъбреците му и най-после той е принуден да се осмели; тъмното дъно на ваната изскача празно и бяло.

Мислеше, че никога няма да заспи и събуждайки се под блесналите лъчи на слънцето и шума от вратите, които се блъскаха на долния етаж, чувства, че тялото е изменило на душата му. Облича се набързо, по-уплашен сега, отколкото вчера. Днес всичко това, което се случи, е по-реално. Невидими възглавници притискат гърлото му и забавят краката и ръцете му; възелът в гърдите му става плътен и твърд. "Прости ми, прости ми " – шепне той на никого.

Отива у Спрингърови. Тонът в къщата се е променил; чувства, че всичко е леко преустроено така, че да се отвори място, в което той да се смести и смали.

Госпожа Спрингър му поднася портокалов сок и кафе и дори му говори предпазливо:

– Искаш ли каймак?

– Не. Не. Ще го изпия черно.

– Имаме каймак, ако искаш.

– Не, наистина. Хубаво е.

Дженис се е събудила. Той се качва горе и ляга в леглото до нея; тя се притиска о него и ридае между врата, челюстите му и чаршафа. Лицето ѝ е сгърчено, а тялото ѝ изглежда малко като на дете, горещо и твърдо.

Тя му казва:

– Не мога да издържам да гледам друг освен тебе. Не мога да гледам другите.

– Това не е твоя грешка – успокоява я той. – Моя е.

Те се притискат един в друг в обща тъмнина; той усеща, че стените между тях изчезват в порой от черно; но тежкият възел на страха стои там в гърдите му само негов.

Той остава в къщата целия ден. Идват посетители и ходят на пръсти. Тяхното държане подсказва, че горе Дженис е много болна. Тези жени, те седят на кафе в кухнята с госпожа Спрингър, чийто леко шепнещ глас, който излиза странно момински от тялото ѝ, въздиша неопределено и непрестанно като утринната песен на някое древно племе.

Идва Пеги Фознахт, без тъмни очила, и се качва горе. Нейното перде гледа страхливо, открито за света. Синът ѝ Били играе с Нелсън и никой не се раздвижва, за да спре техните писъци от гняв и болка в задния двор, които, пренебрегнати в момента, замират и след известна пауза пак се възобновяват под формата на смях.

Дори Хари има посетител. Звънецът на входната врата звъни и госпожа Спрингър излиза и влиза в тъмната стая, където Хари седи, разглеждайки списания, и казва с изненадан, обиден глас:

– Един човек те търси.

Тя излиза от вратата, а той става и пристъпва няколко крачки напред, за да поздрави човека, който влиза в стаята, подпиращ се на бастун. Тотеро. Лицето му е наполовина парализирано; но говорещ, вървящ, жив.

– Здравейте! Ах, как сте?

– Хари!

С ръката, която не държи бастуна, той улавя ръката на Хари. Тотеро отправя дълъг поглед на съчувствие към лицето на Хари; устата му е извита надолу от едната страна, кожата върху окото му от тази страна също е издърпана надолу диагонално, така че почти закрива блясъка. Може би светлината е лоша, но цялата тази страна изглежда сякаш от камък. Пръстите му треперят, впити в него.

– Да седнем – казва Заека и му помага да се настани в едно кресло.

Тотеро събаря една покривка, докато наглася ръцете си. Заека донася обикновен стол и сяда наблизо, за да няма нужда да повишава глас.

– Позволяват ли ви да се движите? – пита той, след като Тотеро не казва нищо.

– Жена ми ме доведе. С колата. Тя е отвън, Хари. Ние научихме ужасната новина. Не те ли предупредих?

Очите му вече са пълни с влага.

– Кога?

– Кога?

Поразената страна на лицето му е извърната може би съзнателно в сянката, тъй че усмивката му изглежда съвсем жива, умна и уверена.

– Оная нощ на борба. Аз ти казах да се върнеш. Аз те молих.

– Мисля, че така беше. Забравил съм.

– Не, не си забравил. Не си забравил, Хари. – Дъхът му се пресича на "ха" от Хари. – Нека ти кажа нещо.

– Разбира се.

– Доброто и злото – продължава той и спира. Голямата му глава се мести и резките линии надолу по устата и по повреденото му око се откриват. – Доброто и злото не падат от небето. Ние, ние ги създаваме. Срещу нещастието. Постоянно, Хари, постоянно – гордостта му при превъзмогване на дългата дума се проявява просто, като гордостта на някое момче. – Нещастието следва тяхното неспазване. Не нашето собствено, често отначало не нашето собствено. Сега ние имаме пример за това с твоя личен живот.

Заека се чуди откъде са дошли тия следи от сълзи по бузите на Тотеро; но те са там.

– Вярваш ли ми?

– Разбира се. Разбира се. Вижте, аз зная, че това е моя грешка. Аз се чувствам като... като нищожество след всичко, което се случи.

Спокойната усмивка на Тотеро става още по-широка, леко стържещо хриптене излиза от устата му.

– Аз те предупредих – казва той, говорът му става по-бърз. – Предупредих те, Хари, но младежта е глуха. Младежта е безгрижна.

Хари избъбря:

– Но какво мога да направя?

Тотеро не дава признак да е чул.

– Не си ли спомняш? Как те молих да се върнеш вкъщи?

– Не зная, мисля да.

– Добре. Ах! Ти все още си хубав човек, Хари. Имаш здраво тяло. Когато аз умра и си отида, спомни си как твоят стар треньор ти е казвал да не правиш грешки. Спомни си!

Последната дума е произнесена скромно, с леко поклащане на главата. Проявявайки такава неуместна оживеност, той става от стола и полита, тъй като се отпуска преждевременно на своя бастун. Хари скача разтревожен и двамата за миг са много близо. Голямата глава на стария човек излъчва тежка миризма. Не толкова на лекарство, колкото на гниещи плодове.

– Вие, младите – завършва той, като извисява глас – тонът на треньора, който едновременно се кара и окуражава, – сте склонни да забравяте. Нали? Е, нали?

Силното му желание да чуе това признание е необяснимо.

– Разбира се – казва Заека, молейки се той да си върви.

Хари му помага да стигне до колата, додж 57 в синьо и кремаво, спрян пред оранжевия противопожарен кран.

Госпожа Тотеро изказва доста хладно своите съболезнования за смъртта на невръстната му дъщеря. Тя изглежда измъчена и благородна. Сива коса пада надолу по хубавите ѝ прошарени с бръчки сребърни слепоочия. Иска по-скоро да си тръгне, да избяга със своя трофей.

На предната седалка до нея Тотеро изглежда като самодоволно джудже, галейки глупаво извивката на своя бастун. Заека се връща в къщата, чувствайки се потиснат и омърсен от посещението. Откритието на Тотеро го сломи. Той иска да вярва в небето като първоизточник на всичко...

Екълс идва късно следобед, за да довърши приготовленията за погребението; то ще се състои утре следобед, сряда.

Когато той тръгва, Заека го задържа за малко в предната част на коридора и те разговарят.

– Какво мислиш? – пита Заека.

– За какво?

– Какво да правя?

Екълс го поглежда бързо, обезпокоен. Той е много изморен. Хари никога не е изглеждал толкова изморен. Неговото лице има бледия детински вид на някой, който не е спал достатъчно.

– Прави това, което правиш – отговаря той. – Бъди добър съпруг. Добър баща! Обичай това, което беше изоставил.

– А това достатъчно ли е?

– Ти искаш да кажеш, за да заслужиш опрощение? Сигурен съм, че това ще стане, ще се изпълни, докато си жив.

– Искам да кажа... – той никога по-рано не се е обръщал така умолително към Екълс – спомняш ли си онова, за което говорехме? Онова нещо, което се крие зад всичко?

– Хари, ти знаеш, че аз не мисля, че това нещо съществува така, както ти смяташ, че съществува.

– Окей.

Разбира, че Екълс иска също да избяга, че видът му е мъчителен, отблъскващ.

Екълс трябва да е забелязал, че той почувства това, защото неочаквано набира милосърдие и прави опит.

– Хари, не съм аз този, който ще ти прощава. На мене ти нищо не си направил, за да ти простя. Аз се чувствам виновен наравно с тебе. Ние трябва да направим нещо, за да получим опрощение; ние трябва да заслужим правото да видим това нещо зад всичко. Хари, аз зная, че хората отиват при Христос. Аз съм го видял с очите си и съм го вкусил с устата си. И аз мисля така. Мисля, че бракът е тайнство, нещо свещено, и че тази трагедия, толкова ужасна, е свързала най-после тебе и Дженис по един свещен начин.

През следващите часове Заека се вкопчва в тази вяра, въпреки че тя, изглежда, няма никаква връзка с цветовете и звуците в голямата скърбяща къща, с петната и дъгите от сетните слънчеви лъчи в малките джунгли от растения по стъклената маса или с почти безмълвната вечеря, която той и Дженис споделят в нейната спалня.

Той прекарва тази нощ в къщата на Спрингърови и спи с Дженис. Нейният сън е здрав. Слабо хъркане от тъмната ѝ уста изостря лунната светлина и го държи буден. Той се надига на лакът и изучава лицето ѝ; то изглежда уплашено на лунната светлина, малко и разцапано от тъмните петна, които се очертават по него. Изглежда като мека материя, която е лишена от релефността на човешко присъствие.

Той се възмущава от нейния сън. Когато вече при утринната светлина на слънцето чувства как нейната тежест се размърдва и се изплъзва от леглото, той заравя по-дълбоко лице във възглавницата, отдръпва наполовина глава под завивките и се връща упорито към съня. Сънят е сигурна пещера. Днес е последният ден от неговия ненормален живот, днес е погребението: утре трябва да се върне отново на работа.

Сънят му изглежда тъй действителен.

Той е сам на някаква голяма спортна площадка, осеяна с дребни камъчета. На небето два идеални диска, съвсем еднакви по големина, но единият наситено бял, а другият – леко прозрачен, се движат бавно един срещу друг; прозрачният е точно над белия. В момента, в който се допират, той чувства страх и един глас, като високоговорител отгоре при среща по железопътна линия, произнася: "Игликата поглъща бъза."

Движението на горния диск надолу продължава дотогава, докато другият диск, макар и по-ярък, бива напълно засенчен от него и пред очите остава само един кръг – бледен и чист. Той разбира: "Игликата" е луната, а "бъзът" слънцето и това, което беше наблюдавал, е обяснението на смъртта: прекрасният живот е затъмнен от прекрасната смърт. С голямо въодушевление разбира, че трябва да излезе от тази площадка и да намери нова религия. Той сякаш чувства дисковете и ехото от гласа, виещ се настойчиво над него, и отваря очи.

Дженис стои до леглото с кафява пола и розова блуза без ръкави. Под брадичката ѝ има тъмен слой от пълнота, който той досега не е забелязал. Хари е изненадан, че лежи по гръб; почти винаги спи по корем. Разбира, че всичко това, което видя, беше сън, че той няма нищо, което да каже на света, и че възелът отново се стяга в гърдите му. При ставането си от леглото целува ръката ѝ, която виси отстрани безпомощна като мъртва.

Дженис му приготвя закуска, сладката удавена в млякото, кафето сварено по неин маниер. Те отиват с Нелсън до апартамента, за да вземат дрехи за погребението. Заека негодува от това, че тя може да върви; възмущава се, че тя не умира от срам и угризение на съвестта. Що за скръб е тази, която им позволява да вървят? Чувството за техните зашеметени тела, които просто вървят, обвивайки сърцата си във вцепененост и дребни нужди, го ядосва.

Те вървят с малкия през улиците, по които са вървели като деца. Каналът по Потър авеню, където течеше влачещата тиня вода от фабриката за лед, е пресъхнал. Къщите, в много от които вече не живеят ония, чиито лица той познаваше, са като къщите на град, който виждаш от влака; техните тухлени фасади остават безизразни при въпроса "Защо живеят хора тук? Защо са дошли на земята? Защо съществува този град, сиво предградие на третостепенен град, център и мерило за него за една вселена, която съдържа огромни прерии, планини, пустини, гори, крайбрежия, големи градове, морета?" Тази детска мистерия – мистерията за "някакво място", прелюдия към крайното "Защо съм аз?" – предизвиква паника в сърцето му. Студенина плъзва по цялото му тяло и той чувства, че се отделя, като че ли накрая става това, от което винаги се е страхувал – той върви по въздуха. Детайлите на улицата – неравната граница, където тротоарът и тревата се борят, следите от катран по стволовете на телефонните стълбове – вече не му говорят с интимния развълнуван глас на дете. Той не е никой; като че ли е излязъл от тялото и мозъка си за момент, за да види как бяга машината, и е навлязъл в небитието, защото това "той" е било само отражение, вибрация вътре в машината и сега не може да се върне отново вътре. Има чувството, че е зад прозорците на къщите, край които вървят, наблюдавайки тричленното семейство, което върви твърдо, без да иска да знае, че тяхната вселена е предизвикала нещо повече от обикновените женски сълзи.

Сълзите на Дженис идват така тихо, както росата; гледката на свежите от сутринта улици сякаш ги отприщват.

Когато влизат в апартамента, тя въздъхва тежко и съвсем рухва. Може би не очакваше, че жилището им ще е пълно със слънчева светлина; контрафорси от прах се носят в млечния светлинен сноп от средата на пода до горния край на прозорците и докосват всичко с невинност, новост, надежда.

Вратата на неговия гардероб е близо до входната врата, така че не е необходимо веднага да влизат много навътре в апартамента. Той отваря вратата на гардероба доколкото може, без да удря телевизора. Бръква дълбоко в него, разтваря ципа на една найлонова торба за съхраняване на дрехи и изважда своя син костюм. Зимен вълнен костюм, единственият тъмен костюм, който има.

Нелсън обикаля из апартамента, прави пиш в банята, намира една стара каучукова панда[42] в спалнята, която иска да си вземе. Неговото откритие пресушава доста от заплахата, която идва от стаите, и те отиват в спалнята, където са окачени дрехите на Дженис. Когато отиват нататък, тя сочи един стол.

– Тук седях и чаках – казва тя – вчера сутринта да се покаже слънцето.

Гласът ѝ е безжизнен; той не знае какво иска да му каже тя и не казва нищо. Задържа дъха си.

В спалнята има един хубав момент. Дженис сваля полата и блузата си, за да изпробва един стар черен костюм, и докато се движи наоколо по комбинезон, боса върху килима, му напомня за момичето, което познаваше, със своите тесни глезени и китки и малка плаха глава.

Черният ѝ костюм, купен когато е била още в гимназията, не ѝ става; коремът ѝ все още е твърде голям от раждането. А може би започва затлъстяването на майка ѝ. Застанала там, мъчейки се да накара полата да ѝ стане, гърдите ѝ изскачат над сутиена. Когато се навежда, разстоянието между тях се къдри в тънка гънка. Тя е закръглена, една приятна закръгленост, която му доставя удоволствие. Той мисли: "Моята, моята жена", но тя се изправя и нейното размазано, безумно лице заличава неговата гордост от притежанието. Тя се превръща в задължение, което мъчително засилва тежестта, която вече натежава върху гърдите му. Това е безумната жена, която той трябва да направлява с нежност през целия си живот, за да е надалече от вчерашния ден.

– Няма да стане – изпищява тя, издърпва краката си от полата и я захвърля; голям премятащ се прилеп към другия край на стаята.

– Нямаш друга възможност.

– А какво да правя?

– Ела. Да излезем оттук и да се върнем у вас. Това жилище те прави нервна.

– Но ние ще трябва да живеем тук!

– Да, но не днес. Ела.

– Не можем да живеем тук – казва тя.

– Зная, че не можем.

– Но къде можем да живеем?

– Ще разбереш. Ела!

Тя се препъва в полата си, слага си блузата над ръцете, обръща се кротко и моли: