Заеко, бягай

Край един телефонен стълб, на който е прикачен баскетболен кош, момчета играят баскетбол. Спечелени точки, викове. Шляпането на кецовете по разбития паваж на уличката сякаш изхвърля гласовете им високо над жиците в синия влажен мартенски въздух.

По уличката се задава Хари Енгстръм, по прякор Заека, в работен костюм. Макар че е вече на двадесет и шест години и цели шест фута висок, той се спира да погледа. С неговия ръст той съвсем не прилича на заек, но широкото му бяло лице, светлосивите очи и нервното потрепване под късия му нос, когато слага цигарата в уста, обясняват донякъде прякора, който му е даден още от момче. Той се спира замислен, а децата прииждат, заобикалят го.

Присъствието му кара по-големите да се чувстват особено. Измерват го тайно с погледи. Те играят за собствено удоволствие, а не за да създават зрелище на някакъв си възрастен мъж, който се разхожда из града в двуреден костюм с цвят на какао. Изобщо струва им се странно един възрастен човек да върви така по улицата. Къде му е колата? Цигарата му прави тишината още по-зловеща. Не е ли някой от ония типове, които предлагат цигари или пари, за да отидеш с него там, зад фабриката за лед? Бяха чували подобни неща, но не са много изплашени. Та те са шест, а той – един.

Топката прелетява встрани от обръча, скача над главите на шестимата и тупва в краката на човека. Като отскача леко, той я улавя с бързина, която ги изненадва. Докато го гледат мълчаливо, той ги наблюдава крадешком през синкавия дим на цигарата си. Един тъмен силует, появил се изведнъж като комин на следобедното пролетно небе. Той пристъпва внимателно и върти нервно топката пред гърдите си. Едната му ръка, голяма и бяла, я придържа отгоре, а другата – отдолу. Той я поклаща търпеливо, за да се прицели по-добре. Луните на ноктите му са големи. След това топката като че излетява от десния ревер на сакото му, отдалечава се от рамото му, коленете му се свиват и отпускат надолу, а тя сякаш не отива към таблото. Всъщност тя не е отправена нататък. Топката пада право в обръча и се провира с лек шум през мрежата.

– Е? – извиква гордо той.

– Шанс! – казва едно от момчетата.

– Не, майсторство – усмихва се той и пита. – Искате ли да играя?

Никакъв отговор. Децата само се споглеждат глупаво, страхливо.

Заека сваля сакото си, сгъва го грижливо и го оставя върху чистия капак на една кофа за боклук. Дочените панталонки зад него отново зашумяват. Той се спуска към тях, за да им отнеме топката. Избива я от две слаби бели ръце и я взема в своите. Старото, дълго потискано чувство, пробудило се сега от коженото кълбо, го завладява отново. То изопва тялото му като струна, придава му сякаш криле. Като че ли пресяга назад през годините, за да докосне тази струна. Ръцете му се издигат сами и изстреляната над главата топка лети към коша. Премерването е така точно, че той затваря очи, когато топката пада бързо вътре, и за миг се пита дали не е минала през коша, без да спре в мрежата.

– Е, от коя страна съм? – пита Заека.

Момчетата правят мълчаливо смяна и две от тях минават към него. Тримата ще играят срещу останалите четирима.

Макар в началото Заека да е в неизгодна позиция, понеже е застанал на десетина крачки от коша, това все пак не е справедливо. Никой не отчита резултата. Адресираното към него мълчание го смущава. Децата си подвикват помежду си, но на него никой не смее да каже дума. Докато играта продължава, той ги чувства в краката си възбудени и разгорещени, опитвайки се да го спънат. Но пак мълчат. Той не желае такова уважение. Иска да им каже, че няма нищо особено в това, че остаряваш, то не променя нищо. След десетина минути едното от момчетата минава на другата страна. Заека остава само с едно момче срещу пет. Макар и още дребосъче, това момче играе с голяма лекота и е най-добрият играч между шестимата. На главата си то носи плетена шапка със зелен пискюл, която му покрива ушите и пада ниско над веждите, като му придава вид на кретенче. То е истински талант. Достатъчно е да го видиш само как се обръща, без да променя положението си, как изчаква, преди да направи каквото и да е движение, плавно като при ритуал, за да разбереш това. Навярно след време ще стане отличен спортист в гимназията. Заека познава този път. Най-напред минаваш през малките успехи, а след това стигаш върха. Всеки те аплодира. Потта по челото ти пречи да виждаш добре. Шумът те главозамайва и ти се възгордяваш, а после пече си излязъл от отбора. В началото не си забравен, само си излязъл и се чувстваш добре, спокоен и свободен. Ти си излязъл от отбора и вече не си във форма, но все още си горд, докато някой ден станеш за тия деца един от многото възрастни в града. Един възрастен, който по някаква необяснима причина е мрачен и е дошъл при тях. Те не са го забравили. Нещо по-лошо: те никога не са чували за него! А навремето Заека беше известен в цялата област. Като юноша той постави в Б-лигата по баскетбол рекорд, който по-късно, вече по-голям, самият той счупи с нов рекорд. Този рекорд не можа да бъде достигнат цели четири години, по-точно допреди четири години.

Той прави кош с една ръка, с две ръце, с поднасяне с една ръка, от място, с обръщане, с отскок и от разстояние. Топката се издига меко и с ниска парабола. Обстоятелството, че не е загубил техниката си, го ободрява. Чувства се освободен от някаква потиснатост. Но е натежал и дишането му зачестява. Дразни се, че се задъхва.

Петте деца от другата страна се запъхтяват и отпускат. Едно от тях, което случайно е съборил, става с пламнало лице и си тръгва. Тогава Заека сам се отказва от играта.

– Добре – казва той. – Старият си отива.

А на момчето с пискюла, което игра с него, казва:

– Довиждане, ас!

Той му е признателен, че дори след като другите бяха станали още по-недружелюбни, то запази своето искрено, безпристрастно възхищение от играта му и на няколко пъти възкликна: "Боже! Чудесно! Виж ти!"

Заека взема сгънатото си сако. Носи го с една ръка като писмо и тича. Нагоре по уличката. Край запустялата фабрика за лед, с прогнилите греди на срутената платформа за товарене. Кофи за боклук, врати на гаражи, огради от тел и преплетени стъбла на изсъхнали цветя.

Март е. Любовта прави въздуха лек. Всичко започва отново. През тръпчивия вкус, останал му от изпушената цигара, Заека усеща свежестта на въздуха. Той вади пакетчето с цигари от издутия джоб на ризата си и без да забавя ход, го хвърля в една отворена кофа за боклук.

Доволен от себе си, той прехапва горната си устна. Големите му велурени обувки шляпат шумно върху пръскащата кал и мръсотия от покритата с чакъл уличка.

Тича. В края на този блок по уличката завива по "Уилбър стрийт", улица в градчето Маунт Джъдж, предградие на Брюър – пети по големина град в Пенсилвания. Тича нагоре край блок от големи къщи-крепости от цимент и тухли, с врати от цветни триъгълни стъкла и прозорци със саксии. После, някъде по средата на нанагорнището, край друг блок, който беше неочаквано застроен през трийсетте години. Сглобяемите къщи се изкачват нагоре по склона като по някаква стълба. Пространството от около шест стъпки, с колкото всяка от тях се издига над съседната, съдържа два тъмни прозореца, зейнали като очи на животно, и покрив от разноцветни дъски, от синкаво до мръсно-кафяво. Фасадите им са от специално изработени дъски, които не пропускат вода, понеже краищата им се застъпват един над друг. Целите са боядисани в бяло, освен ония части от тях, които собствениците са боядисали в зелено, яркочервено и в цвета на житото. Триетажните къщи са цяла дузина, всяка с по две врати. Седмата врата е неговата. Дървените ѝ стълби са вече разнебитени. Под тях има удобно място за боклук, където една загубена играчка се разваля: един клоун от пластмаса. Гледа го вече цяла зима там, но все си мисли, че някое дете ще се върне, за да си го вземе.

Той спира задъхан в тъмното антре. Една прашна електрическа крушка свети денонощно отгоре. Над кафявия радиатор висят три празни пощенски тенекиени кутии. Насреща в коридора вратата на съседите им от долния етаж е затворена като някакво сърдито лице. И пак тоя мирис, който винаги е един и същ, но който той никога не може да определи. Понякога му напомня мириса на готвено със зеле, понякога – на нещо загоряло, понякога – на нещо, което се разлага в стените. Той изкачва стъпалата до жилището си на горния етаж.

Вратата е заключена. Докато пъха ключа в ключалката, ръката му трепери от необичайното напрежение и се чува стърженето на метала. Когато отваря, вижда жена си седнала в едно кресло с бутилка "Олд фешънд"[2] да гледа телевизия при намалена светлина.

– А, ти си тук! Възкликва той. – Защо е заключена вратата?

Тя го гледа с тъжните си помътнели очи, зачервени от телевизора.

– Току-що заключих.

– Току-що заключи... – повтаря той и се навежда да целуне гладкото ѝ чело.

Тя е дребничка жена с опъната тъмна кожа. Като че ли това, което расте вътре в нея, я деформира. Точно вчера му се стори, че вече не е хубава. И косата ѝ е оредяла. Това му припомня, че е глупава и празноглава. Все пак ще му се да вярва, че утре ще е отново неговото момиче...

– От какво се страхуваш? Кой мислиш може да дойде тук?

Не очаквайки отговор, той разгъва грижливо сакото си, отива до гардероба и изважда една телена закачалка. Гардеробът е във всекидневната и вратата му се отваря само наполовина, тъй като пред него е телевизорът. Той внимава да не закачи с крак шнура, който е пъхнат в контакта до вратата. Веднъж Дженис, която е ужасно непохватна, когато е бременна или пияна, се беше омотала в шнура и почти бе съборила телевизора – 149 долара – на пода. За малко да го счупи. За щастие той стигна до него точно когато вече се накланяше, преди Дженис да изпадне в обичайната си паника. Какво я е накарало да постъпи така? От какво се е изплашила?

Той вмъква ловко ъглите на закачалката в отвора на ръкавите на сакото и като се пресяга нависоко, го окачва на пръчката при другите дрехи. Натиска вратата, за да се затвори, и тя хлопва, но след това отново се открехва един-два инча. Заключени врати. Всичко това го измъчва: ръката му, която трепереше като на някакъв старец, докато отключваше, това, че тя стои тук да слуша глупости.

Той се извръща към нея и пита:

– Щом си вкъщи, къде е колата? Отвън я няма.

– Пред майка ми е. Пречиш ми.

– Пред майка ти? Ужас! Това е най-проклетото място.

– И какво толкова е станало?

– Какво е станало!

Той се отмества, за да не ѝ закрива екрана, и застава встрани.

Тя гледа група деца, наречени мускетари, които изпълняват някакъв музикален номер. В него Дарлин е цветарка в Париж, а Къби – полицай. Онова самодоволно кресливо момче е романтичен артист. Той, Дарлин, Къби и Карин (преоблечена като френска лейди, на която Къби, като полицай, помага да пресече улицата) танцуват. След това търговската реклама показва седемте сегмента на "Тутси рол", които излизат от опаковката си и се превръщат в седем писма на "Тутси". Те също пеят и танцуват. С песен се връщат обратно в опаковката. Звучи като някаква резонираща зала. Кучият му син... умен е! Гледал го е петдесет пъти и сега вече му се доповръща. Сърцето му все още бие силно, гърлото му е свито, стиснато.

Дженис пита:

– Хари, имаш ли цигари? Аз ги свърших.

– Какво? Аз пък хвърлих моите в една кофа за боклук, като се връщах вкъщи. Вече ги отказвам.

Той се учудва как може някой да мисли за пушене, когато стомахът му изпитва само отвращение към тютюна. Най-сетне Дженис го поглежда.

– Хвърлил си цигарите в кофа за боклук? Господи! Не пиеш, вече не пушиш. Какво правиш, светец ли ще ставаш?

– Шшшт!

Появи се мускетарът Джими, едър възрастен мъж, който има големи черни уши с рекламна цел. Заека гледа с внимание. Той го уважава. Надява се, че ще научи нещо полезно от него за своята работа, която се състои в това да демонстрира един малък кухненски уред в няколко универсални магазина в Брюър. Той има тази работа от четири седмици.

"Пословиците, пословиците, те са толкова верни – пее Джими, като дрънка на своята мускетарска китара. Пословици, кажете ни какво да правим, пословици, помогнете на всички ни да бъдем по-добри мускетари".

Джими престава да се усмихва, оставя китарата си и казва направо през стъклото:

"Опознай себе си – е казал някога един мъдър древен грък. – Опознай себе си. А какво означава това сега, момчета и момичета? То значи: бъди това, което си. Не се опитвай да бъдеш Сам или Джони, или Фред от съседната врата! Бъди самият ти. Господ не иска едно дърво да бъде водопад или едно цвете да бъде камък. На всекиго от нас Господ дава определен талант."

Дженис и Заека стават необичайно тихи. И двамата са вярващи. Божието име ги кара да се чувстват виновни.

"Бог иска някои от нас да станат учени, други – артисти, трети – пожарникари, лекари, майстори на трапеца. И на всекиго от нас той дава необходимия талант, за да станем такива, при условие, разбира се, че се потрудим, за да го развием. Трябва да работим, момчета и момичета. И така: Опознай себе си. Научи се да разбираш своите дарби и тогава работи, за да ги усъвършенстваш. Това е пътят към щастието." Той стисва устни и намига.

Това беше хубаво. Заека се опитва по същия начин да стисне устни и да намигне, сякаш казва на публиката отпред, че отзад се крие враг. Уолт Дисни и Меджи пийл пийлър къмпани смятат, че това е подражателство, но какво от това, дявол да го вземе, щом е направено приятно. Всички подражаваме. Земята също подражава, като се върти. Подражатслството е в основата на нашата система. Витакономи – девизът на съвременната домакиня – думичка, която означава да запазваме витамините по метода на Меджи пийл (с произвежданите от Меджи пийл пийлър къмпани машинки за автоматично белене).

Дженис става и затваря телевизора точно когато ще започнат новините в шест. Малката звезда, която остава от електрическия ток, бавно угасва.

Заека пита:

– Къде е детето?

– При майка ти.

– При майка ми? Колата пред майка ти, а детето при майка ми! Господи! Каква си я забъркала...

Тя се изправя и коремът ѝ, заприличал на твърда буца, го вбесява. Облечена е с една от ония поли за бременни, които на корема са изрязани във формата на буквата V. Изпод блузата ѝ се открива бял полумесец от комбинезона ѝ.

– Бях уморена.

– Нищо чудно – казва той. – Колко джина си изпила?

И сочи бутилката с "Олд фешънд".

– Оставих Нелсън при майка ти, като отивах до мама, за да излезем с нея из града. Отидохме с нейната кола и се поразходихме, като разглеждахме пролетните дрехи по витрините, а тя ми купи един хубав шал от разпродажба на намалени цени. Пъстър. Пейсли.[3] – Тя заеква. Малкият ѝ остър език се подава между редките ѝ потъмнели зъби.

Той се безпокои. Когато е разстроена, Дженис изпитва страх. Тя свива намръщено очи и остава така – с отворена уста и глупав израз. Откакто косата ѝ започна да оредява отстрани на гладкото ѝ чело, той все повече имаше чувството, че е слаба и мъчноподвижна; че върви само по един път – към все по-дълбоки бръчки и по-малко коса.

Той се безпокои. Когато е разстроена, Дженис сякаш преживява години. А тя само две години преди това беше завършила гимназия, все още неузряла, с малки меки гърди, които ставаха плоски, когато лежеше, и гъвкавото ѝ тяло приличаше на тялото на момче. Нелсън се роди седем месеца след сватбата, много трудно. Споменът за това превръща тревогата на Заека в нежност.

– Какво купи?

– Бански костюм.

– Как? Бански костюм! През март?

Тя притваря за миг очи. Той чувства алкохола, който иде на вълни от нея, и му става противно.

– Така ми се струва по-близко времето, когато ще мога да го сложа.

– Дявол да го вземе, какво искаш? Другите жени обичат да са бременни. Що за идиотски каприз? Кажи! Що за каприз!

Тя отваря кафявите си очи и те се напълват със сълзи, които потичат надолу по ресниците и страните ѝ, пламнали от обидата. Тя го гледа и казва с пияна нежност:

– Ах, ти, негоднико!

Заека се приближава до нея и я прегръща. Той усеща топлия лъх от сълзите и зачервените ѝ очи. В някакъв изблик на нежност свива колене, за да се притисне в нея, но коремът ѝ му пречи. Той се изправя в целия си ръст над Дженис и казва:

– Купила си си бански костюм... окей!

Сгушила се на гърдите му, тя прошепва в неочакван порив:

– Не бягай от мене, Хари. Аз те обичам.

– Обичам те! ... Е, карай! Купила си си бански...

– Червен – добавя тя, като се олюлява тъжно до него.

Когато е пийнала, тялото ѝ е някак неприятно отпуснато.

– С презрамка, която се връзва отзад на врата и с набрана пола, която можеш да свалиш във водата. След това разширените ми вени ме заболяха толкова много, че с мама се отбихме в магазина на Крол, долу в сутерена, и пихме шоколадова сода. Ремонтирали са цялото помещение за закуски. Щандът не е вече там. Но краката така ме боляха още, че мама ме доведе до вкъщи и каза, че ти би могъл да прибереш колата и Нелсън.

– Краката ти! По дяволите... сигурно са били нейните.

– Мислех, че ще се върнеш по-рано. Къде беше?

– О, позабавлявах се по пътя. Играх с няколко деца на топка долу в уличката.

Той я пуска.

– Опитах се да дремна, но не можах. Мама каза, че изглеждам уморена.

– Би трябвало да изглеждаш уморена. Домакиня си...

– А през това време ти си играл навън като дванадесетгодишен хлапак.

Той се ядоса, защото не разбра шегата му... че е домакиня. Имаше предвид "образа", който хората от Меджи пийл се опитваха да внушат на своите продавачи – ироничен, в основата си жалостив и глупаво нежен. Много ясно: глупава е!

– Е, каква е разликата, щом пък ти стоиш тук и гледаш програма за деца под две години.

– А кой каза " ш-ш-ш-т " преди малко?

– Съвземи се, Дженис – въздъхва той. – Съвземи се!

В продължение на един дълъг момент тя го гледа проницателно.

– Ще приготвя вечерята – решава накрая тя.

Той съжалява.

– Ще отскоча да взема колата и да доведа детето. Бедното, сигурно вече си мисли, че няма дом. Дявол да го вземе, защо майка ти смята, че моята майка няма друга работа, освен да гледа чужди деца?

Отново го обзема гняв, че тя не разбира защо той искаше да гледа Джими. По чисто професионални причини, за да печели повече и да ѝ купува портокали за нейния отвратителен "Олд фешънд".

Тя отива в кухнята – сърдита, но не съвсем. Би трябвало истински да се обиди или изобщо да не се обижда, понеже всичко, което каза той, го е казвал вече стотици пъти. Може би хиляди пъти. Да речем, средно веднъж на три дни от 1956 година. Колко прави това? Триста. Толкова често? Защо тогава това винаги създава напрежение?

Тя не отдаваше значение на тези неща, преди да се оженят. Тогава беше съвсем друга. Енергична. Просто момиче. Нерви фини, конци. Кожата ѝ миришеше на пресен памук. Приятелката ѝ от службата имаше апартамент в Брюър, който те използваха. Едно тръбно легло, сребърни медальони по тапетите на стените; изглед на запад с големите сини бензинови резервоари край реката. По онова време и двамата работеха при Крол. Тя продаваше бонбони и кашу[4], облечена в бяла престилка с монограм "Джен" върху джоба. А той мъкнеше кресла и маси с крака от клен по горния етаж и ковеше сандъци за опаковка от девет до пет. Стърготините от амбалажа дразнеха носа и очите му и ги възпаляваха. Оня мръсен черен полукръг от сандъци зад асансьорите, пода, целият покрит с изкривени пирони, ръцете му почернели и онова конте, търговецът, който непрекъснато сновеше около него и му казваше да си измие ръцете, за да не изцапа мебелите. Тоалетен сапун. Пяната му ставаше сива. Ръцете му бяха загрубели и хванали елин от лоста.

След пет и половина, когато тежкият ден свършеше, те се срещаха при вратите, вързани отвътре със синджир, за да не влизат повече купувачи. Едно тихо кътче между двете врати, покрито със зелени стъклени плочки, а на страничните витрини се виждаха глави на манекени с шапки с пера и огърлици от розови перли, които подслушваха интимните разговори на тръгване. Всеки от работещите тук мразеше магазина на Крол. Въпреки това всички излизаха бавно, като че ли плуват. Дженис и Заека се срещаха на това слабо осветено място със зеления под, сякаш в някакъв подводен свят. Те блъсваха незаключената врата, излизаха по светло и уморени тръгваха ръка за ръка, вървейки внимателно срещу трафика от леки коли, завръщащи се вкъщи, като никога не признаваха, че отиват там, при сребърните медальони. Любеха се при последната светлина на деня, която стигаше до прозореца. Тя се срамуваше, когато той я гледа. Караше го да стои със затворени очи. И тогава идваха тръпките, когато той влезеше във вътрешността ѝ – нежна, мека и зърнеста като копринен чехъл. Легнали един до друг в леглото на онова момиче, те се чувстваха изгубени между среброто на степите и гаснещото злато на деня, след като бяха стигнали края...

Кухнята е малка стая до всекидневната – тесен проход между домакински уреди, които бяха модерни преди пет години. Тя изпуска нещо метално – тиган или купа.

– Мислиш ли, че ще можеш сама да приготвиш вечерята, без да се изгориш? – извиква той.

– Още ли си тук? – е отговорът.

Той отива до гардероба и изважда сакото, което така грижливо беше закачил. Струва му се, че е единственият човек вкъщи, който се грижи за реда. Безпорядъкът в стаята – бутилката от "Олд фешънд" с разлагащите се остатъци в нея, задушаващият с миризмата си пепелник, прикрепен на страничното облегало на креслото, събраната черга, разпилените купчини от вестници, в които се препъваш, играчките на детето – натрупани, изпочупени, разлепени, откъснатият крак на една кукла, парчето изкривен картон, навярно о кутия със закуски, валмата от прахоляк и косми под радиаторите – целият този хаос навред, който нямаше край, го оплиташе като някаква гъста мрежа.

Той решава да прибере най-напред колата, а после детето. Или да вземе първо детето? Предпочита най-напред да види детето. По-бързо ще отиде до къщата на мисис Спрингър. Тя живее наблизо. Навярно вече поглежда през прозореца за него, за да излезе и да му разправя колко уморена изглежда Дженис. Кой няма да е уморен, след като се е разкарвал насам-натам по покупки с тебе, жалка стипцо! Тлъста вещице! Дърта циганко! ... Ако е с детето, това няма да се случи. Мисълта да се поразходи с малкия нагоре от къщата на майка си му харесва. Две мили и половина Нелсън ги извървява като войник, с малки отмерени крачки. Ще вървят под дърветата в спускащата се вечер и тогава, като с магическа пръчка, ще се появи до тротоара колата на татко. Но така пътят и разговорът с майка му ще му отнемат повече време. Колкото и да се мъчи да отклони темата, от дума на дума тя пак ще заговори със заобикалки, колко е некадърна Дженис. Когато му го каза за пръв път, това просто го съсипа. Може би тя го направи само за да се пошегува с него, но той не го понесе леко. Тя беше много властна натура и имаше голямо влияние над него. По-добре най-напред да отиде за колата, а след това да прибере детето. Но не иска и така. Просто не иска. Всичко е така объркано и сложно, че се почувства зле.

– Мили, ще вземеш и пакетче цигари, нали? – извиква съвсем естествено от кухнята Дженис, което показва, че всичко е простено, всичко си е пак същото.

Тъй както е прав, загледан в бледожълтите очертания на сянката си по бялата врата, която води за хола, Заека се вцепенява, чувствайки се като в някакъв капан. Точно така е. Излиза отвратен.

Навън става все по-тъмно и хладно. Норвежките кленове изпускат лек мирис от своите млади лепкави пъпки, а от широките прозорци на всекидневните по Уилбър стрийт освен сребристото петно на някой телевизор се виждат и запалените електрически крушки в кухните, сякаш огньове от пещери. Той се спуска надолу по улицата. Денят угасва. Тук-там Заека докосва с длан грапавата кора на някое дърво или сухите клонки по оградите от жив плет, сякаш за да усети, че те все пак съществуват. На ъгъла, където Уилбър стрийт пресича Потър авеню, една пощенска кутия стои наклонена в здрача върху своя бетонен стълб. Вижда се един двупосочен надпис, поставен високо над улицата, издълбаният от набиваните по него клинове телефонен стълб със своите изолатори в небето, един противопожарен кран като златист храст. Той обичаше да се качва по стълбовете. Да се покатери по раменете на някой приятел, за да се улови с ръце за стълбичката от шипове и да се изкачи, докъдето може да стигне, за да чуе песента на жиците. Непрестанен, ужасен шепот. Винаги те изкушава да се отпуснеш, да оставиш шиповете да се изплъзнат от ръцете ти, да почувстваш пространството, да усетиш как то те улавя за краката и пробягва по гръбначния ти стълб, докато паднеш. Той си припомня как горяха ръцете му горе на върха, целите набити с тресчици от катеренето по шиповете. Когато слушаш жиците, сякаш чуваш това, което си казват хората, всички ония тайни неща, за които разговарят възрастните. Изолаторите – тези огромни сини яйца в едно открито за вятъра гнездо.

Той върви по Потър авеню, а жиците в своята безмълвна висота пронизват и като че ли зачеркват короните на ухаещите кленове. На следващия ъгъл, където водата от фабриката за лед се оттичаше през един дренаж и се появяваше отново от другата страна на улицата, Заека минава отгоре и върви край канала, по който водата течеше, като покриваше по-плитките места по своя път с панделки от зелена тиня, които се клатушкат, чакайки да се плъзнат под краката ти и да те повлекат навътре, ако речеш да тръгнеш по тях. Той си спомня как падна веднъж, но не защото вървеше откъм хлъзгавата страна. Да, спомня си. За да направи впечатление на момичетата – Лоти Бингеман, Маргърит Шьолкопф, понякога и Джун Коб и Мери Хойер, с които се връщаше към къщи от началното училище. От носа на Маргърит често започваше да тече кръв без причина. Тя носеше високи обувки с копчета.

Той свива надолу по Кигърайз стрийт, тясна уличка, настлана с пясък, която завива край задната страна на малка фабрика за кутии, където работеха най-вече жени на средна възраст. Край фасадата на циментовия блок, където се продаваше бира на едро, и край истинска стара фермерска къща, сега заградена с дъски – една от най-старите постройки в града, с дебели груби зидове от жълточервеникав пясъчник. Тази къща, която някога владееше половината от площта, върху която сега е застроен градът, все още е запазила зад порутена и разнебитена ограда своя двор, пълен с отпадъци от стари железа, тръби и прояден дървен материал, който през лятото ще потъне, ще се покрие с бурени – едно нежелано богатство от восъчнозелени стъбла, млечни чашки с нежни като от коприна семена и ефирни жълти главички, почти течни с прашеца.

Така остава доста празно място между старата фермерска къща и спортния клуб "Съншайн"[5], тясно и високо тухлено здание, което прилича на жилищен блок от голям град, поставено не на място в тази неблагоустроена уличка с калкани и сгради, оставени на доизживяване. Входът е невъзможен – всяка зима над каменното стълбище се вдигаше навес колкото цяла пристройка, за да пази бара от вода.

Заека няколко пъти беше влизал в клуба. В него не проникваше никаква слънчева светлина. Барът беше на първия етаж, а вторият бе зает с игрални маси, където се събираха контетата на града и си разказваха своите тайни. Алкохолът и картите бяха за Заека съсипващ порок, един порок, който лъха на лошо, а освен това той се чувстваше потиснат и от политическата атмосфера на това място. Предполагаше се, и някогашният му треньор по баскетбол Марти Тотеро, който имаше известно влияние върху местните работи, преди скандалът да доведе до изгонването му от гимназията, живee в тази сграда и според всеобщото мнение все още участва в интригите. Заека мразеше мошеничеството, но обичаше Тотеро. След майка му Тотеро бе имал най-голямо влияние над него.

Мисълта, че старият му треньор превива гръб там го стресва. Той продължава да върви край новостроящата се сграда на един магазин и край кокошарник, който не се използва. Пътят се спуска все надолу, тъй като градчето Маунт Джъдж е застроено по източния склон на планината Маунт Джъдж, а западният му край гледа отгоре Брюър. Макар че градчето и градът се срещат край шосето, което заобикаля планината от юг и продължава за Филаделфия, която е на петдесет мили оттук, те никога няма да се слеят, защото между тях планината издига широк зелен хребет, дълъг две мили от север на юг, осеян с каменни кариери, гробища и нови предприятия, а над охраняваната линия – стотици акри гора, която момчетата от Маунт Джъдж никога не ще могат да изследват напълно. Дълбоко навътре в нея прониква шумът на колите, които се изкачват на втора скорост по панорамния път. А сред обширните участъци на изоставената борова плантация притихналият под борови иглички път се промъква все нагоре и нагоре, нататък и нататък, под безкрайни тунели от повяхнала зеленина и ти се струва, че от тишината си преминал в нещо по-лошо. След това, когато излезеш на място, огряно от слънцето, където клоните вече не са надвиснали над тебе, една запълнена догоре с камъни яма, изкопана от първите смели заселници, заселили се тук преди векове, те изпълва със страх, като че ли този знак от друг живот ще привлече вниманието към самия тебе и заплахата от дърветата ще стане действителна. Страхът звъни в теб като някакъв алармиращ звънец, който не можеш да изключиш, и колкото по-бързо бягаш, изпълнен с подозрения, толкова повече се засилва той, докато някоя запъхтяна кола наблизо съвсем отчетливо смени скоростта и зад стволовете на боровете просветнат ниските бели стълбове от оградата на поста. Тогава, като се почувстваш в безопасност горе, на върха, решаваш накъде да вървиш – дали да се върнеш назад към къщи, или да се изкачиш до хотел "Пинакъл", за да изядеш някой сладкиш и да погледаш Брюър, разпрострял се долу като килим. Един червен град, където всичко – и дървото, и ламарината, и червените тухли дори – боядисват в червено, едно оранжево саксиеночервено, което не прилича на цвета на никой друг град в света. За децата в областта това е единственият цвят на градовете, това е цветът на всички градове изобщо.

Планината рано хвърля сянка над града. Сега, точно в шест и нещо, един ден преди пролетното равноденствие, всички къщи и фабрики с циментови покриви и напречните улици по склона са вече в сянката, която се разлива към фермите, навътре в долината, на изток от планината. Като колиби по брега на сянката двойните редици от фермерски къщи отразяват в живописните си прозорци залязващото слънце. Изведнъж един по един, подобно на лампи, прозорците започват да тъмнеят, когато слънчевата светлина се отдръпва и преминава през новите квартали, през ръждивокафявата, разделена на парцели земя, която чака да бъде засята, и през игрището за голф, което отдалече може да се вземе за продълговато пасбище, ако не беше жълтата ивица от пясък. След това тя се оттегля нагоре по отсрещните върхове, по чиито западни склонове слънцето все още грее със следобедна жар. Заека спира в края на уличката, откъдето се открива изглед надалече. Там той често играеше голф.

Подтикнат от някакво неопределено натрапчиво желание, той се извръща и тръгва наляво по Джексън роуд, където бе живял цели двадесет години. Домът на родителите му е в тухлена къща на ъгъла, в която живеят две семейства. Съседите им, Болгерсови, заемат ъгловата половина с един тесен страничен двор, за който госпожа Енгстръм винаги завиждаше. Прозорците на Болгерсови се огряват отвсякъде, а ние се тъпчем тук.

Заека се промъква крадешком до своя стар дом, като първи по тревата и прескача оградата от жив плет и телта, коя то огражда двора, за да не влизат деца. Върви по ивицата трева между циментираните пътечки, край двете тухлени стени. Той живееше зад едната от тях, а Зимови зад другата.

По цял ден госпожа Зим, която беше грозна, с големи изпъкнали очи като на болен от базедова болест и синкава отпусната кожа, викаше по своята малка дъщеря Каролайн, петгодишно момиченце, по-хубаво, отколкото човек може да си представи. Господин Зим беше червенокос човек с дебели устни и у Каролайн всичко това – пълнота и изтънченост, червено и синьо, жизненост и нервност се бяха смесили поравно. Красотата ѝ беше не само преждевременна, но някак си и съвършена, екзотична, независимо че беше толкова малка. Даже Хари, който бе шест години по-голям от нея, забеляза това. По цял ден госпожа Зим крещеше по нея и когато господин Зим се върнеше от работа, двамата викаха с часове. Започваше се с това, че господин Зим защитаваше малката и тогава, както чуваха съседите, старите рани се отваряха също като цветя, които се разтварят вечер. Понякога мама казваше, че господинът искал да убие госпожата, друг път – че малката ще убие и двамата, когато спят. Наистина у Каролайн имаше нещо студено, безсърдечно. Когато тръгна на училище, тя винаги излизаше от къщи с усмивка на малкото си храбро личице, като вървеше стегнато, сякаш светът беше неин, макар че Енгстръмови току-що бяха чули майка ѝ да излива истерията си върху нея по време на закуска. Прозорците на кухнята бяха само на шест фута разстояние. Бедният човек... как издържа! Ако Каролайн и майка ѝ не престанат да се карат, някоя хубава сутрин ще се събудят без него.

Но мама не се оказа права в нито едно от своите предвиждания. Когато Зимови напуснаха, т.е. когато господинът, госпожата и Каролайн заминаха с един вагон, половината от мебелите им стояха още долу, на тротоара до камиона. Господин Зим бе получил нова работа в Кливлънд, Охайо. Бедните, няма да ни липсват. Но ни липсваха. Те продадоха своята част на една възрастна двойка, строги методисти, и старият отказа да подрязва ивицата трева между своето жилище и жилището на Енгстръмови. Господин Зим, който всяка неделя работеше навън, независимо дали вали дъжд, или грее слънце, сякаш това бе единственото му удоволствие в живота, винаги косеше тревата. Старият методист подрязваше само с едно минаване своята половина и после обръщаше косачката на пътеката си, когато бе толкова просто да окоси и другата трева, за да не оставя такава недовършена, смешна работа. Когато слушах, че старият глупак потраква тъй самодоволно с количката по своята пътека, кръвното ми налягане се вдигаше и ушите ми пламваха. Едно лято мама не ни позволи на мен и на баща ми да окосим нашата половина и в това малко сенчесто място тревата избуя висока до колене, като изникнаха дори стръкове от жито и бурени. Веднъж през август дойде един човек от града и каза, че съжалява, но тревата трябва да се окоси съгласно наредбата. Хари бе излязъл на вратата и рече: "Разбира се, добре", когато майка му се появи зад него и попита: "Какво иска?" Това е нейната леха за цветя. Тя няма да позволи да я развалят.

Заека се почувства страшно неудобно като неин син. Човекът само я погледна, измъкна една книжка от задния джоб на панталона си и ѝ показа наредбата. Тя пак отвърна, че това е нейната леха за цветя. Човекът ѝ прочете каква е глобата и си отиде. Същата събота, когато тя бе отишла по покупки в Брюър, татко извади сърпа от гаража и изряза бурените, а Хари взе косачката, прекара я по тревата напред и назад, докато я изравни с половината на методиста, макар и в по-кафеникав цвят. Заека се чувстваше виновен, че постъпва така, и се боеше от разправията, която щяха да имат родителите му, когато майка му се върнеше вкъщи. Той изпитваше ужас от кавгите им. Лицата им се изкривяваха от яд и думите им се лееха една след друга. В такива моменти му се струваше, че стъкло се спуска пред него и изолира въздуха. Силите му го напускаха и той трябваше да избяга в някой отдалечен ъгъл на къщата.

Този път не стана нищо. Баща му просто го смая с лъжата си и двойно повече с това, че му смигна. Той каза на майка му, че методистът най-сетне не издържал и сам окосил тревата. Мама повярва, но не беше доволна. Целия ден след това, както после и цялата седмица, все се заканваше, че ще съди стария, тоя "светец"... Донякъде тя бе започнала да си въобразява, че това е нейната леха за цветя. Ивицата не бе по-широка от един фут. Като върви край нея, Хари се чувства така несигурно, сякаш върви по ръба на някаква стена.

Той отива до светещия прозорец на кухнята и стъпва внимателно по циментираната пътечка, за да не вдига шум с обувките си. Като се повдига на пръсти, поглежда в осветения ъгъл. Вижда се седнал на висок стол и някаква мигновена ревност го обзема. Това е неговият син. Вратлето на малкия проблясва като някакъв по-чист предмет в кухнята, наред с чашите, чиниите, хромираните брави и алуминиевите съдове за торта по полиците, застлани с лъскава мушама. Очилата на майка му блясват, когато се навежда от стола към масата, държейки в пълната си свита ръка лъжица, вдигаща пара от топлия боб. Лицето ѝ не изразява нищо от онова безпокойство, което сигурно изпитва, че никой не идва за детето. То се е удължило и носът ѝ се с изострил като клюн от едничкото желание: Нелсън да яде. Около свитите ѝ устни се белеят бръчки. Една усмивка ги изглажда. Устата на Нелсън, която Заека не може да види оттук, навярно е поела боба. Останалите около масата му казват "браво". Баща му измърморва неясно, сестра му казва нещо с пискливия си глас. И в двата гласа има нещо неприятно. През стъклото на прозореца, което пречи, и поради нахлулата кръв в главата му Заека не може да чуе това, което казват. Баща му, който току-що се е върнал от работа, е с изпоцапана от мастило синя риза и когато лицето му не изразява одобрение към внука, изглежда състарен, уморен и побелял. Той вика нещо с цяло гърло. Новите зъби, които си сложи преди година, са променили лицето му деформирали са го с няколко части от инча. Мириам, докарана в златисто и черно в тази петъчна вечер, се храни апатично и поднася пълна супена лъжица на детето. Пресягането на нейната нежна бяла ръка в гривна през изпускащата пара трапеза сякаш докосва струна от някакъв първобитен инструмент. Тя много се гримира. На деветнадесет години щеше да изглежда добре и без зелените клепачи. Понеже зъбите ѝ са издадени напред, тя се стреми да не се усмихва. Голямата къдрокоса глава на Нелсън стърчи на светлото му вратле и мъничката му ръчичка – точици в розово – маха към лъжицата и иска да я вземе от Мириам. Лицето на татко се привежда от смях над чинията му, а устните на Мим също се разтеглят в усмивка, която разбива предварително обмисления израз на лицето ѝ и я променя в малкото момиче, което Заека возеше върху кормилото на колелото си, а развяната ѝ коса гъделичкаше очите му, докато се спускаха надолу по стръмните улици на Маунт Джъдж. Тя оставя Нелсън да вземе лъжицата, а той я изпуска. Детето се развиква "сипа... сипа". Заека успява да чуе и разбере нит. То значи "разсипа... разсипа". Татко и Мим се усмихнат и казват нещо, но мама със стиснати устни пъхва ловко своята лъжица. Синът на Хари е нахранен. Този дом е по-щастлив от неговия. Той прави крачка назад по цимента и се връща край смълчаната ивица трева.

Заека действа решително и бързо. Той слиза в тъмнината край един блок на Джексън стрийт. Пресича нагоре Джоузеф стрийт, тича край друг блок, отминава бързо трети и излиза пред колата си. Решетката ѝ му се ухилва. Колата е паркирана неправилно от тая страна на улицата. Той потупва джоба си и го пронизва страх. Ключът не е у него. Всичко, целият му превъзходен план зависи от това, къде Дженис е проявила разсеяност. Дали е забравила да му даде ключа, когато излезе, или изобщо не го е извадила от колата. Той се опитва да си представи кое е по-вероятното, но не успява. Не я познава толкова добре. Никога не знае какво, дявол да го вземе, ще направи тя. Той не я познава. Глупачка!

Задната страна на голямата къща на Спрингърови свети. Той минава предпазливо под сенките на ухаещите дървета, да не би старата да чака в тъмната всекидневна, за да му каже какво мисли. Пресича пред колата – това е форд 55-а, който старият Спрингър с малките си жълти хитлерови мустачки му продаде точно за хиляда долара през 1957 година, понеже негодникът се срамуваше, че се занимава с коли, а дъщеря му се жени за някой си, който има само буик 36-та, купен за сто двадесет и шест долара от военните в Тексас през 1953 година. Да, изръси го хиляда долара, когато той щеше да даде само осемдесет долара за поправка на буика. Така стояха нещата. Те си заслужават всичко, което получават.

Той отваря колата от другата страна, не от тая, където е кормилото, и изтръпва, когато пружината на слабата врата изскърцва. Заека мушна бързо глава в колата. Слава богу!

Под бутоните за фаровете и чистачките се откроява силуетът на осмоъгълния ключ за мотора. Гледай тази тъпачка! Заека се плъзва навътре, като затваря плътно страничната врата, без да я затръшва. Фасадата на измазаната къща на Спрингърови все още е тъмна. По някаква асоциация тя му напомня захвърлена чашка за сладолед. Той завъртва ключа на "старт" и моторът заработва. В желанието си да остане незабелязан натиска внимателно педала за газта и понеже колата не е работила с часове, оставена на открито в тоя ранен пролетен ден, изстиналият мотор задавя и спира. Сърцето на Заека тупти силно. Той усеща в гърлото си вкус на слама. Разбира се, какво пък, дявол да го вземе, ако тя излезе? Единствено подозрително е, че не е с детето и може да каже, че отива да го вземе. Логично е във всеки случай да постъпи така. Все пак той не иска да се стигне до неудобното положение да лъже, дори и да прозвучи правдоподобно.

Той докосва с края на пръстите си бутона и включва отново мотора. Дава газ, поглежда встрани, за да види дали свети всекидневната на Спрингърови, отпуска амбреажа и фордът се откъсва от тротоара.

Той кара много бързо надолу по Джоузеф стрийт и завива наляво, без да се съобразява със знака, стоп. Спуска се към Джексън стрийт, там, където под ъгъл тя се слива със Сентръл стрийт, която всъщност е шосе № 422 за Филаделфия. Стоп! Той не иска да отива във Филаделфия, но шосето се разширява в края на града, оттатък електростанцията, и единственият избор е да се върне през Маунт Джъдж, покрай планината, в центъра на Брюър и да се влее във вечерния поток от коли. Той изобщо не иска да вижда отново Брюър, този саксиен град.

От три платна магистралата става с четири платна и няма опасност да се сблъска с друга кола. Всички коли текат заедно, една до друга, като тръстики по река. Заека пуска радиото. След кратко бръмчене една красива негърка пее:

Заека иска да запали цигара. Това би съответствало на чувството, което го обзема. Спомня си, че се отказа от пушенето и от това се чувства някак по-чист. Той се отпуска на седалката, слага едната си ръка на облегалото и се плъзга плавно надолу, край потъналия в здрачевината връх, карайки само с лявата ръка. "Една нива..." – гласът на негърката се извива тайнствен и топъл, сякаш идва от някое чело, "тревата расте", полето лети назад край шосето като някаква неспираща тъмна птица, "не събуждат спомен, не предизвикват въпрос, б-е-е-з пе-е-се-н". Мирисът на изгоряла гума показва, че радиаторът не е в ред. Той завъртва малкия лост на "средна".

"Тайна любов", "Есенни листа" и нещо, чието заглавие пропусна. Музика за вечер. Музика, при която можеш да готвиш. Мисълта му нервно се откъсва от нежеланата картина: яденето на Дженис, което цвърчи в тигана, някакви пържоли навярно, мазнината, която непрестанно вдига мехури, лошо размразеният грах, чиито витамини се изпаряват. Опитва се да мисли за нещо приятно. Представя си как се готви да изстреля далечен удар с една ръка, но има чувството, че е на някаква скала и под него зее пропаст и щом топката излети от ръцете му, ще падне в нея. Опитва се да си представи отново как майка му и сестра му хранят Нелсън, но в съзнанието му изплува по-далечна картина: детето плаче, челцето му пламти, устата му е отворена широко, дъхът му е изгарящ, слаб. Трябва да се направи нещо: водата от фабриката за лед, която тече жълтеникава в канала, как се провира между камъните и бяга в леки напречни вълни, като люлее красивите панделки от тиня по края. Изведнъж Дженис потръпва в съзнанието му, там, в леглото на другото момиче, в спускащия се здрач.

Опитва се да заличи спомена за Мириам. Мим върху неговото кормило. Мим на шейна в тъмния стелещ се сняг, теглена от него нагоре по Джексън стрийт, малкото дете, което се смее в качулката си, самият той, големият батко, червените светлини в сипещия се сняг, с които полицаят, застанал на пост, затваряше улицата за пързаляне с шейни, надолу, надолу, спускащите се префучаваха по тъмната, гъмжаща от деца пързалка. Дръж ме, Хари, искрите, когато пързалящите се деца се забиеха в сгурията, посипана в долния край на пързалката за предотвратяване на нещастия, задиращият, стържещ звук на шейната при внезапното спиране – тежък, глух удар на някакво огромно сърце в тъмнината. Още веднъж, Хари, после ще си тръгнем за вкъщи. Обещавам ти, Хари, моля ти се, о, аз те обичам, малката Мим само на седем години или почти толкова, в нейната тъмна качулка, улиците, покрити като че ли с восък от продължаващия да вали сняг.

Бедната Дженис, сигурно вече се е изплашила след телефонния разговор с майка си или майка му или пък с някой друг, чудейки се, че вечерята ѝ изстива, а него още го няма. Такава глупачка. Прости ми...

Той увеличава скоростта. Светлините стават все повече и по-объркани и това го плаши. Заека навлиза във Филаделфия. Той мрази Филаделфия. Най-мръсният град на света, в който хората пият отвратителна вода. Той иска да отиде на юг, надолу-надолу по картата към портокаловите горички, димящите реки и босоноги жени. Това изглежда толкова просто, ще караш цяла нощ, до разсъмване, и цялата сутрин, до обед. Ще паркираш на брега на морето, ще свалиш обувките си и ще заспиш на Мексиканския залив. Ще се събудиш под звездите, наредени съвършено, съвсем здрав. Но той отива на изток, най-лошата посока, сред болестите, саждите и вонята, една задушна дупка, където не можеш да се движиш, без да убиеш някого. Въпреки това шосето го увлича и на една табела прочита "Потстаун 2". Почти спира, но после размисля.

Ако кара на изток, югът остава отдясно. И като че ли светът съществуваше само за да удовлетвори желанията му. Един надпис сочи широко шосе надясно, шосе 100, Уест Чсстър Уилмингтън. Той знае къде ще го отведе шосе 100. Не иска да отива в Уилмингтън, но тъкмо това е посоката. Той никога не е бил в Уилмингтън, който е собственост на Дюпоновци. Пита се каква ли печалба носи на Дюпон!

Не е изминал и пет мили и започва да чувства пътя като чист от същия капан. Първото шосе му предлагаше да завие надясно. Един светещ крайпътен маркировъчен камък казва 23, хубаво число. В първия мач, в който игра в тима на гимназията, направи 23 точки. Беше втора година, още зелен и девствен.

Дърветата засенчват шосето, което е по-тясно от предишното.-Една боса Дюпон. Навярно с мургави крака и малки птичи гърди, край някой плувен басейн във Франция. Това е нещо като пари в гола жена, скрити вътре в нея. Милиони. Мислиш за милионите като за нещо бяло, като бялата ѝ кожа. Потъваш навътре, потъваш, а има още толкова много. Какви ли са богатите момичета? Студени? Нимфоманки? Трябва да са различни. Всъщност жени като жени, потомки на някой стар индийски мошеник, но по-щастливи от другите. Те наследяват същата плът, както и ако живееха в бордей. Стават още по-бели върху мръсните дюшеци. И тази чудесна мекота, която имат, когато са обзети от желание. Иначе биха били само тлъстини. Тази чудесна мекота... Важното е само да ги подхванеш...

Шосе 23 минава на запад през малки скучни провинциални градчета. Къвънтривил, Елверсън, Моргантаун. Заека обича такива градчета. Високи квадратни фермерски къщи се гушат до шосето. Меки варовикови склонове. В едно градче свети гостилничка и той спира отсреща, точно до магазин за железария и домашни потреби, с две бензинови помпи отвън. От радиото разбира, че е около седем и половина, но железарският магазин е още отворен. На витрината, наред с няколко въдици и връв за спортни ръкавици, се виждат лопати, сеялки, копачи и оси, чиито метални части са боядисани в синьо, оранжево и жълто.

Отвътре излиза мъж на средна възраст с ботуши, развлечени панталони и две ризи една върху друга.

– Да, сър – казва той и слиза от стъпалото при втората дума, пресилено тромаво, като човек, който накуцва.

– Зареди с обикновен!

Човекът започва да зарежда, а Заека излиза от колата, поразтъпква се и пита:

– На колко съм от Брюър?

Фермерът, който се е заслушал в бълбукането на бензина, вдига очи и го поглежда подозрително. Той издига пръст.

– Връщаш се нагоре, хващаш онова шосе и до моста са шестнадесет мили.

– Шестнадесет!

Той беше карал четиридесет мили, за да избяга само на шестнадесет.

Все пак тук беше достатъчно далече. Това беше друг свят. Другояче мирише, на по-старо, на заровени съкровища в земята, които все още никой не е открил.

– А ако карам направо?

– Ще стигнеш до Чърчтаун.

– А след Чърчтаун?

– Нова Холандия. Ланкастър.

– Имаш ли карта?

– Къде искаш да отидеш, синко?

– А? Не зная точно.

– Закъде си тръгнал?

Човекът е търпелив. Лицето му изглежда едновременно загрижено, лукаво и глупаво.

За пръв път Заека има чувството, че е... престъпник. Той чува как бензинът се изкачва в гърлото на резервоара и забелязва колко внимателно фермерът изцежда всяка капка над него, за да не се разсипе навън, както нахално би направил един работник от гараж в големия град. Тук не се допуска даже и една капчица бензин да се разлее, а той е точно тук, среднощ. Законите не са призраци в тази страна, те витаят наоколо заедно с мириса на земя. Безсмислен страх застива по тялото на Заека.

– Да проверя ли маслото? – пита човекът с някакви нотки на нежност в гласа, след като окача маркуча отстрани на ръждясалата помпа, много стар модел, с боядисана, издута като мехур глава.

– Не. Чакай... да. По-добре виж. Благодаря.

Ядът му стихва. Всъщност той само попита за карта.

Проклет, стиснат мръсник! Та какво подозрително има в това?Винаги някой пътува за някъде. По-добре, че позволи да провери маслото, защото няма намерение да спира пак, докато не мине поне половината път до Джорджия.

– Е, на колко е Ланкастър на юг оттук?

– Право на юг? Не зная. По шосето е около двадесет и пет мили. Маслото ви е "ол райт". Смятате да идете сега до Ланкастър?

– Да! Може би...

– Да проверя ли водата?

– Не. Добре е.

– Акумулаторът?

– Той е екстра. Да тръгвам.

Човекът хлопва капака и се усмихва на Хари.

– Всичко три и деветдесет за бензина, млади човече.

Думите са произнесени пак така внимателно и съдържателно, като че се запъва.

Заека слага четири долара в ръката му. Човекът изчезва в железарския магазин. Може би звъни по телефона на местната полиция. Постъпва така, като че ли знае нещо, но как би могъл да знае? Заека гори от нетърпение да се пъхне по-скоро в колата и да отпътува. За да се успокои, той брои останалите пари в портфейла си. Седемдесет и три долара. Днес плащаха. Докосването до толкова много пари го успокоява,! Като угася лампите в магазина, фермерът се връща с един дайм[6], но без карта. Хари свива шепата си, а човекът избутва монетата с широкия си палец в нея и казва:

– Потърсих вътре, но единствената карта на пътищата е за щата Ню Йорк. Няма да пътувате нататък, нали?

– Не – отговаря Заека и отива до вратата на колата.

Той чувства просто през космите по врата си как човекът го следи. Влиза в колата, затръшва вратата, а фермерът продължава да стои там, месестото му лице е надвесено над сваленото стъкло на вратата. Той се навежда надолу и почти провира лицето си в прозореца. Тънките му напукани устни, над които се вижда белег, който върви нагоре към носа, се раздвижват дълбокомислено. Носи очила. Цял учен!

– Единственият начин да стигнеш някъде, е да знаеш предварително къде искаш да отидеш.

Заека долавя мириса на уиски. Той казва равнодушно:

– Не мисля така.

Устните, очилата и черните косми, които се подават от ноздрите на човека, не издават никаква изненада. Заека потегля, като кара направо. Всеки, който те поучава как да постъпваш, мирише на уиски.

Той кара към Ланкастър и през целия път хубавото му ведро чувство, което усещаше в себе си, е помрачено. Това, че туй чучело не знаеше нищо и се беше изплашил, хвърля върху целия този край зловеща сянка. След Чърчтаун Заека минава в тъмнината край една двуколка. В тоя призрак, теглен от кон, той съзира брадат мъж с една жена в черно, чиито погледи святкаха страшно, като на дяволи. Това бяха менонити.[7] Брадата на мъжа в двуколката изглеждаше като косми в ноздра. Той се опита да мисли за благочестивия живот,който водеха тези хора, за начина, по който се запазваха чисти от целия този лицемерен бизнес, от тази витаминозна заблуда на двадесетия век. В съзнанието му обаче те си остават дяволи, които рискуват да бъдат убити, като препускат така, с един бледорозов рефлектор отзад, мразейки Заека и всички като него. За какво ли пък се мислят? Не можеш ги смути с нищо. Никога по-рано не са се явявали в страничното му огледало. Мина край тях и толкова. Нямаше нищо по-вече от един мигновен поглед: лицето на жената в квадратното прозорче с изострени от тютюна черти. Висок ковчег с косми топуркаше край тях – един изнемощял, умиращ кон. Той знаеше, че менонитите преуморяват животните си. Фанатици! Жените им превиват гръб горе по нивите. Ходят само с пусната черна пола и това е всичко. Без бельо. Без гащи. Фанатици! Обожествяват тора. Щедрата благодатна земя като че ли изпуска нагоре във въздуха своя мрак. Вечер полето е неприветливо. Той изпитва облекчение, когато се влива в течащия поток от светлини на Ланкастър. Спира пред една гостилничка, чийто часовник показва 8:04. Нямаше намерение да яде, преди да излезе от щата. Взема една карта от полицата до вратата и докато поглъща три кюфтета, търси да открие къде се намира. Той е в Ланкастър, заобиколен от смешни имена: "Птичка в ръка", "Рай", "Контакт"[8], планина "Ефир", "Талисман". Вероятно нямаше да изглеждат смешни, ако живееш сред тях. Както Маут Джъдж, което значи планина "Съдия". Свикваш. Един град трябва да има някакво име.

"Птичка в ръка", "Рай" – погледът му все се връща към тези претенциозни надписи по картата. Сред задимения и спарен въздух на тая синтетична и хаотична гостилничка той чувства желание да отпътува нататък. Малки закръглени жени, малки домашни кученца като играчки по улиците, захарни къщи в лимоненослънчева светлина.

Не, неговата цел е голямото бяло слънце на Юга. А от картата разбира, че пътува по-скоро на запад, отколкото на юг. Ако оня кърт имаше карта, щеше да тръгне право на юг по шосе 10. Единственото, което може да направи сега, е да мине през центъра на Ланкастър, да хване 222, да се спуска все надолу през Мериленд и след това да тръгне по шосе 1. Спомня си, че беше чел в " Сатърдей ивнинг пост" че шосе 1, от Флорида за Мейн, минава през най-красивите места на света.

Поиска чаша мляко с парче щрудел. Кората на щрудела е крехка и на шупли, но плънката е водна и лилава на цвят, Той тропва един дайм и тръгва доволен към паркинга. Кюфтетата бяха по-дебели и по-топли от тия, които купуваше в Брюър, а кифлите буквално вдигаха пара.

Докато намери пътя през града, загуби половин час. Той кара на юг по 222, през Рефтън, Хесдейл, Ню Провидънс и Куоривил, през Микеникс гроув и Юникорн и после кара доста време по един толкова скучен и еднообразен път, без всякакви надписи, че докато не стигна Оукууд, не разбра кога е влязъл в Мериленд. По радиото слуша "Никои други ръце, никои други устни"; "Несигурно убежище", реклама за прозрачни пластмасови калъфи за столове "Рейко", "Ако не се интересуваше" от Кони Френсис, реклама за работници, и специалисти по гаражни врати – от тия, които се отварят и затварят с радио; "Тичах през целия път до вкъщи, само за да ти кажа, че съжалявам, "Това старо чувство" от Мел Торм, реклама за телевизори с голям екран "Уестингхаус", с регулиране от разстояние – ясен образ, ясна картина, даже и когато си на един нос от екрана, "Италианска каубойска песен, "Да" от Дюейн Еди, реклама за "Пейпърмейт пенс"[9], "Почти голяма", реклама за напитки с разбита сметана, "Хайде да се поразходим"; новини; президентът Айзенхауер и министър-председателят Харолд Макмилън започнаха серия от разговори в Гетисбърг; тибетците се бият срещу китайските комунисти в Лхаса; къде се намира Далай Лама, върховният глава на тази далечна и изостанала страна, не е известно; на една метачка е бил отпуснат кредит от 250 000 долара; утре започва пролетта. Спортни новини: янките победили смелите в Маями, някой си излязъл наравно с някой си в състезания на открито в Сейнт Питърсбърг, резултатите от един местен баскетболен турнир, времето – хубаво и топло за сезона. "Щастливата хармоника", "Върни ми свободата", реклама за осигуровки за живот на спестовната каса "Роксвил", Филаделфия (Заека я обича), "Картина, която никой художник не може да нарисува", реклама за новия препарат "Барбасол", който се пени много бързо, ежедневната му употреба предпазва кожата от петна и мазнини, "Връзки за розови обувки" от Доди Стивънс, писмо до малко момиче на име Били Тесман, което е било блъснато от кола и ще се радва, ако получава картички или писма. "Птифльор", "Фънгоу"[10]– чудесно! – реклама за костюмите от чиста вълна "Уул текс", "Скарване" от Хенри Манчини, "Всеки обича ча-ча-ча", реклама за салфетки с надпис "Божията милост" и чудесни покривки с щампа "Прощалната вечеря", "Ударите на моето сърце", реклама за вакса и крем за козметични маски "Венера", а след това пак същите новини. Къде е Далай Лама?

Не много след Оукууд той стига шосе 1, което със своите павилиончета за топли кренвирши, рекламни надписи "Колсо" и крайпътни гостилнички – обикновени дървени бараки – е неочаквано обезкуражаващо. Колкото по-нататък кара, толкова повече се обърква. Вместо Филаделфия наближава Балтимор.

Той спира пред една бензиностанция, където обикновеният бензин струва два долара. Това, което всъщност иска, е друга карта. Той я разгъва, застанал до автомата за кока-кола, и я разглежда на светлината, която идва от прозореца, боядисан в зелено от натрупаните бидони с масло.

Той смята да продължи на Запад и да се измъкне от шосето Балтимор-Вашингтон, което, подобно на някое двуглаво куче, пази крайбрежния път на юг. Във всеки случай не иска да се смъкне надолу по крайбрежието. Той си представя как ще се спусне точно но средата на широкия мек търбух на страната и ще изненада пробуждащите се памукови поля със своите северни знаци на колата.

Сега е някъде тук. А по-нататък шосе 23 ще мине от лявата му страна, не отдясно. То върви нагоре, минава над Пенсилвания и влиза от другата ѝ страна. На това място обаче, Шоусвил, той може да вземе малко синьо шосе без номер. Тогава ще се спусне мъничко надолу и после пак нагоре, по 137. Сетне един остър завой, който това шосе прави с 482, а след това по 31.

Заека даже има чувството, че се клатушка нагоре и през тоя завой преминава в червената линия 26, а по-надолу по нея – в друга червена линия – 340. Той наистина се плъзга по нея и изведнъж разбира къде иска да отиде. Отгоре, вляво, три червени шосета текат успоредно от север към юг. Заека просто си представя как те се спускат надолу през долината на Апалачите. Стъпиш ли на едно от тях, то ще те изсипе като улей на сутринта в обетованата страна на памука. Да. Веднъж да стигне това шосе и ще се освободи от всички мисли за хаоса зад него.

Той плаща два долара за бензина на високото цветно момчe, което го обслужва, и изпитва необяснимото желание да стисне в прегръдките си мекото му тяло, отпуснато в развлечения като торба работен комбинезон с надпис "Амоко".

В тоя далечен юг въздухът вече е топъл. Топлината трепти в кафявите и пъстри дъги между светлините на сервиза и луната. Часовникът на прозореца, над зелените бидони с масло, показва девет и десет. Тънката червена стрелка за секундите отмята числата тихо, равномерно и от това пътят на Заека изглежда лек и приятен.

Той се вмъква във форда, където е топло и задушно, и започва да си тананика:

"Все-е-ки обича ча-ча-ча. "

В началото кара бързо по асфалтиран път и обикновено шосе, през градове и поля, край измамни пресечки с гласове на сирени, като държи картата на седалката до себе си, спазвайки точно номерата на шосетата и устоявайки на силното желание да завие право на юг. Някакъв инстинкт обаче му подсказва, че се движи на запад. Местността става все по-дива. Шосето бяга край големи езера и се промъква през борова гора. Горе, в предното стъкло, телефонните жици непрекъснато гонят звездите.

Музиката по радиото бавно замръзва, става монотонна, без-страстна. Рокендролът за малки е съвсем анемичен, по старите стандарти, в мелодиката на умилителните песнички от четиридесетте години. Заека си представя как двойки съпрузи се връщат с колите си вкъщи при бавачките, след като са вечеряли навън и са гледали филм. След това тези мелодии се превръщат в лед, понеже започва истинската нощна музика – пиана и вибрафони се извишават до най-високите октави, а един кларинет вие така, като че ли се пропуква басейн. Саксофоните повтарят все една и съща фигура – 8.

Преди полунощ Заека спира сънен пред едно кафе на шосето. Макар че не може да определи точно разликата, той не прилича на другите клиенти. Те също чувстват това и го гледат със студени очи. Очи като кабарчета, забодени върху белите лица на младите мъже, които седят с якета отгоре до долу с цип и с ботуши; трима с по едно момиче. Момичетата бяха с оранжеви коси, които висяха като морски водорасли или пък бяха леко прибрани със златисти барети като пи-ратско съкровище. Пред бюфета двойки на средна възраст, тъй както са с горните си палта, бяха издали напред лицата си към сламките от своите сиви соди със сладолед. Тишината, която настъпи при влизането му, както и прекалената любезност от страна на уморената жена на бюфета подчертават, че не е тукашен. Той тихо си поръчва кафе и като отпива от него, оглежда ръба на чашата, за да слезе на равни глътки в стомаха му. Той мислеше, беше чел някъде, че от единия до другия край Америка е една и съща. Пита се: "Дали съм различен само от тези хора, или от цяла Америка?"

Навън в режещия въздух той изтръпва, когато зад него отекват стъпки. Но това са само двама влюбени, хванали се за ръка, които бързат към колата си. Техните сключени ръце са сякаш морска звезда, която скача в тъмнината. Върху табелката на колата им се чете "Западна Вирджиния". Всички табелки, освен неговата, показват същото.

От другата страна на шосето гористата местност потъва надолу, така че той гледа отгоре върховете на дърветата на фона на планината, сякаш изрезки от хартия, залепени върху голям светлосин лист. Той се качва с досада в своя форд, но неговият спарен въздух е единственото му убежище.

Отчаян е, че минава Фредерик, тъй като още преди час смяташе, че е стигнал Фредерик. Когато всъщност е било Уестминстър. Той избира шосе 340. Пътят се размотава вбесяващо бавно, неговата черна стена непрестанно се изпречва пред фаровете му, колкото и да играят. Асфалтът съсипва гумите. Усеща, че страните му пламтят от гняв. Изобщо е ядосан още от момента, когато излезе от онова кафе, пълно със сирени. Толкова е ядосан, че усеща как пламтящите му страни изсушават устата му и ноздрите му овлажняват. Той натиска с крак, сякаш иска да смаже тази змия – пътя, и едва не изпуска колата на един завой, където двете десни колела затъват в калния банкет на шосето. Връща ги обратно на асфалта, но скоростомерът остава наклонен надясно.

Затваря радиото – музиката вече не му прилича на река, по която се носи, – то говори с гласа на големите градове и обхваща главата му със своите ловки пръсти. Въпреки това и тишината, която настъпи, той не позволява на мислите си да го обземат отново. Не иска да мисли, иска да заспи и да се събуди, сложил глава на пясъка. Колко глупаво, колко ужасно, ужасно глупаво беше, че не бе стигнал по-далече. Полунощ е, нощта вече преваля. Местността не се променя. Колкото повече кара, толкова повече околността му напомня местата около Маунт Джъдж. Същите насипи от двете страни на пътя, същите рекламни табла край шосето за същите глупави стоки. В горния край на струята светлина от фаровете голите клони на дърветата се сплитат в същата мрежа. Наистина сега мрежата изглежда по-гъста.

Някакъв инстинкт в него все по-настойчиво протестира, че пътува на запад. Разумът му обаче упорито отхвърля тази мисъл. Единственият начин да стигнеш някъде е да решиш къде отиваш и да отидеш. Планът му изисква да издържи останалите двадесет и осем мили след Фредерик, както тия двадесет и осем мили, които вече е изминал, макар нещо да се противи в него. И когато едно широко шосе завива наляво, въпреки че няма никакъв надпис, той тръгва по него. Малко вероятно е шосето да е отбелязано – при тази гъста мрежа от шосета на картата. Но това е малка отсечка, той знае. Спомня си, че когато Марти Тотеро започна да го тренира, той не искаше да изпълнява наказателен удар с една ръка, с поднасяне, и накрая това изобщо бе премахнато.

Шосето е широко и в продължение на доста мили вдъхва доверие, но изведнъж, след един отрязък с изкърпени дупки, то започва да се изкачва и стеснява. Не защото самото шосе е тясно, а понеже е започнало да се руши по краищата. От двете страни, в ниското, дърветата стават по-гъсти, шосето се вие все повече и повече, изкачвайки се нагоре, и неочаквано, без всякакво предупреждение, то смъква асфалтовата си обвивка и продължава нататък като обикновен черен път.

Сега вече Заека разбира, че това не е шосето, но се бои да спре колата и да я обърне. Последната светлина от къща остана с мили назад. Когато извива малко колата, за да не връхлети върху трънаците, по живописните склонове наоколо се открояват къпинови храсти. Стволове от дървета и сведени надолу клони – това с всичко, което фаровете му улавят. В тази непроходима паяжина катерещите се нагоре сенки се заплитат в черен възел, в който той се страхува, че неговата светлинна сонда може да събуди някой звяр или някой дух. Той се моли шосето да не свърши, спомняйки си, че по Маунт Джъдж и най-неравният, най-разкаляният подгизнал във вода и изоставен път накрая извежда в долината.

Ушите му започват да бучат от височината. В отговор на молитвата той вече почти нищо не вижда. По-нататък, на един завой, дърветата играят като пламък и една кола връхлетява върху него с високо вдигнати фарове. Заека се занася в канавката, а светлата кола, безлична като смъртта, профучава с двойно по-голяма скорост от неговата. Повече от минута Заека кара в душния прахоляк от този тип. Все пак появата на тази кола го зарадва и поуспокои – значи шосето се разклонява на две.

Не след много той има чувството, че се намира в някъкъв парк. Фаровете му осветяват малки зелени бъчви с надпис "моля" и дърветата се разреждат от двете страни, като между тях се виждат маси и павилиончета, каквито обикновено има по местата за пикник, с неизбежните клозети от страни в прави линии. Показват се също и криволичещите следи на колите, няколко от които са паркирани близо до шосето. Пътниците им не се виждат. Сигурно са някъде долу.Така шосето на ужаса се оказва алея на влюбените. То свършва в тия стотина ярда, след което се съединява под прав ъгъл с един широк гладък път, над който, подобно на тъмен облак, е надвиснал хребетът на планината. Една кола препуска на на север. Друга цепи на юг. Няма знаци. Заека превключва на на средна, изтегля внезапната спирачка, запалва горната лампа и разглежда картата. Ръцете и пищялите му треперят. Той просто чувства как мозъкът му уморено тупти зад зачервените клепачи. Трябва да е вече дванадесет и половина или по-късно.

Шосето е пусто пред него. Той вече е забравил номерата на шосетата и имената на градовете, през които бе минал. Спомня си Фредерик, но не може да го намери и изведнъж разбира, че търси в един квадрат право на запад от Вашингтон, където никога не е бил. Има толкова много червени и сини линии, дълги имена, малки градове, квадрати, кръгчета и звезди. Погледът му се отмества на север, но единствената линия, която разпознава, е правата пунктирана линия, означаваща границата на Пенсилвания – Мериленд. Линията Мейсън-Диксън. Той си спомня за училищната стая, в която беше учил за нея, редиците от заковани към пода чинове, изтъркания лак отгоре, зацапаната черна дъска, милите глупачета, застанали по пътеките между чиновете в азбучен ред.

Празният му поглед шари механично по картата. В главата си чува ударите на будилник. И то мъчително бавно. Тихите удари идват толкова отдалече, както шумът на вълните по брега, до който той искаше да стигне. Заека пропъжда от съзнанието си тази картина и отново забива поглед в картата. Неочаквано Фредерик изскача пред очите му, но когато се опитва да определи точно къде се намира, той пак го изгубва и от гняв чувства болка в горната част на носа, между веждите. Наименованията се сливат и цялата карта му се струва като мрежа, всичките тия червени и сини линии и звезди, мрежа, в която някъде се е оплел. Той грабва картата и я разкъсва. В изблик на ярост Заека откъсва едно голямо триъгълно парче, а останалата част раздира наполовина и вече поуспокоен, слага тия три парчета едно върху друго и накъсва и тях наполовина. После и тези шест парчета наполовина и така нататък, докато картата се превръща в шепа хартийки, които стисна в ръката си на топка. Той се надвесва през прозореца и хвърля тази топка. Тя се разпилява на всички страни и сгънатите книжки като откъснати криле пърхат назад по покрива на колата. Вдига прозореца. За всичко е виновен оня фермер с очилата и двете ризи. Странно как този човек му заседна на гърлото. След като го срещна, някак си вече не може да мисли. След неговата надутост. След неговата дървена сериозност. Той се препъна в него и все още продължава да се препъва. Не може да го махне от краката си като някакви прекалено дълги връзки за обувки или като някаква пръчка между тях. Този човек се подиграваше. Дали с това, което каза, или с мудните движения на ръцете си. Дали с косматите си уши, или с нещо друго, което се излъчваше от фигурата му, той се подигра с тайните, неизречени надежди, които на моменти правеха почвата под краката на Хари твърда. Трябва да решиш къде искаш да отидеш и тогава върви: нямаше логика и все пак шансът винаги съществува, колкото и малък да е, това е всичко.

Във всеки случай Заека смята, че ако беше се доверил на инстинкта си, сега щеше да е в Южна Каролина. Чувства нужда от цигара. Струва му се, че тя би му помогнала да определи какъв е инстинктът му, какво точно желае. Решава да поспи няколко часа в колата.

Една кола обаче изскача от малката горичка зад него, а фаровете ѝ кръжат наоколо и играят по врата на Заека. Той спира точно по средата на шосето, за да погледне картата. Сега трябва да кара нататък. Изпитва безпричинен страх да не го настигнат. Фаровете на другата кола се засилват в огледалото и го изпълват със светлината си като чаша. Той натиска амбреажа, включва на първа и освобождава спирачката. Като подскача по неравното шосе, инстинктивно завива вдясно, на север.

Пътуването към къщи е по-леко, макар че няма карта и че почти е свършил бензина. Една денонощно отворена бензиностанция на "Мобилгаз" като по чудо се появява близо до Хагерстаун и зелени знаци показват, че наближава границата на Пенсилвания. Музиката по радиото е спокойна, лирична и без реклами. Тя идва най-напред от Харисбърг, а после от Филаделфия и понеже е в обсега на вълната ѝ, постоянно му се натрапва.

Той беше превъзмогнал умората и бе навлязъл в един спокоен и еднообразен свят, където нещата нямаха особено значение. Последната четвъртина на един баскетболен мач го пренесе в този свят. Човек не тича, както мисли тълпата, за да реализира точки, а за самия себе си, за да се развлече. Съществуваш само ти, понякога топката, понякога обръчът, най-идеалният кръг, с неговата чудесна мрежеста пола. Съществуваш само ти и този заграден с мрежа обръч и понякога ти се струва, че той слиза точно до устните ти, а понякога остава съвсем настрана, недостъпен, отдалечен и малък. Беше глупаво тълпата да аплодира или освирква това, което вече си почувствал в пръстите си, в ръцете си, изпънал тяло, за да стреляш, или това, което си разбрал с поглед. Когато се разиграеше, той различаваше буквално всяка нишка от мрежата на коша.

Но вечер, преди започването на мача, когато излизаха за да се разгреят, и виждаше всички гамени от града, насядали на открито по облегалките на пейките да се бутат с лакти, и тия, които викаха най-много, да се заяждат с някои от по-избухливите учители, тълпата тогава сякаш беше вътре тебе самия, в черния ти дроб, в белите ти дробове, в стомаха. Обикновено идваше и едно момче, дебеланко, който просто засядаше в долната част на стомаха му и го разтре-перваше. "Хей, стрелецо! – подвикваше му тоя хлапак. – Хей, артисте[11]! Стреляй! Стреляй!"

Сега Заека си го спомня. За това момче той беше герой.

В ранната утрин музиката все така се лее и крайпътните знаци все така продължават да сочат посоката. Той чувства мозъка си като някакъв отпаднал, но в будно състояние болен, сложен между цял куп възглавници, когото носят по дългите коридори на цялата тази музика от нови географски названия. Същевременно той усеща някаква външна неестествено болезнена чувствителност, сякаш самата му кожа мисли. Кормилото играе в ръцете му като крило на вятърна мелница. Малко като го мръдне, и чувства как оста също започва да играе, диференциалът откача и лагерът се върти в своите отворени тунели от смазка. Фосфоресциращите мигачи край шосето му напомнят за младите жени Дюпон: сякаш вижда през стъклото цели редици как танцуват на техните големи балове, почти голи в искрящите си лъскави вечерни рокли.

Пита се защо толкова много знаци се връщат, а толкова малко отиват надолу. Разбира се, той не знаеше, че вече ще започне да слиза. Поема по отсечката на Брюър, встрани от върха, и шосето го прекарва през града, където за първи път купи бензин. Когато тръгва по шосето с надпис "Брюър 16", той вижда отсреща по главната улица наредените в диагонал помпи на оня тип и тъмната витрина, изпълнена с проблясващи в мрака лопати и рибарски въдици. Витрината изглежда доволна. Въздухът едва започва да просветлява. Леденият блок от музика по радиото се разпада на съобщения за затопляне на времето и фермерски цени.

Заека влиза в Брюър от юг. Градът сякаш се състои от две части: най-напред идват къщите между дърветата покрай шосето, които стават все повече и повече, а после – цяла индустриална пустиня без нито едно дърво: фабрики за обувки, заводи за бутилиране, обществени паркинги, фабрики за трикотаж, преустроени за производство на електронни части, и приличащи на слонове бензинови цистерни, които се издигат над осеяната с боклуци заблатена земя, но все пак по-ниско от синия хребет на планината, от чието било Брюър изглеждаше като топъл килим, изтъкан в керемиден цвят, но в някакъв по-особен нюанс.

Той пресича моста на Ранинг хорс и се озовава между улици, които познава. Тръгва по Уорън авеню през южната част на града и излиза на шосе 422, близо до Сити парк. Кара край планината заедно с няколко камиона с ремаркета, които се носят със свистене. Когато завива наляво от Сентръл стрийт в Джексън, той едва не се охлузва в един камион, разнасящ мляко, спрял на няколко ярда от тротоара.

Заека продължава нагоре по Джексън, край къщата на родителите си, като завива по малката уличка Кигърайз и в Процъфтяващата се светлина на зората минава край стария кокошарник, край новостроящата се магазин, около който беше още тихо, и паркира пред спортния клуб "Съншайн", на няколко крачки от покрития с навес вход, където всеки, който излиза, може да го забележи. Поглежда с надежда към прозорците на третия етаж, но не се вижда светлина. Ако Тотеро е горе, навярно още спи.

Решава да дремне в колата. Сваля сакото си и се покрива с него като с одеяло. Става обаче все по-светло, а предната седалка е прекалено тясна и кормилото притиска раменте му. Той не се премества отзад, защото така ще може да тръгне за секунда, ако потрябва. Освен това гледа да не заспи дълбоко, за да не изпусне Тотеро, когато излезе.

Така той лежи отпред, свил дългите си крака, като за ходилата му не остава място. Гледа нагоре през кормилото чистачките към чистата ясна синева на небето. Днес е събота и то има същото онова необятно, сияйно и типично за съботата спокойствие, което Заека си спомня още от своето детство, когато небето в съботната вечер беше празното табло за отчитане на резултата от един дълъг мач, който му предстоеше.

Една кола минава край него нагоре по уличката. Заека затваря очи и тъмнината заиграва в тях заедно с неспираща шумове на колите от отминалата нощ. Отново вижда Стволове, тесния път, тъмната горичка, пълна с коли, във всяка по една смълчана двойка. Спомня си отново за своето желание да се просне при изгрев слънце на пясъка край Мексиканския залив и някак си започва да му се струва, че твърдата седалка на колата е пясък, а шумът от задиращият се град е шумът на морето.

Не бива да изпуска Тотеро. Отваря очи и се опитва да се надигне от своя твърд саван. Пита се дали не е минало много време. Небето е същото.

Сеща се за прозорците на колата. Повдига се на единия лакът и ги проверява. Прозорецът над главата му е леко отворен. Той го затваря плътно и натиска бутоните за заключване. Това го успокоява. Извръща лице към пролуката между седалката и облегалото. Като се обръща обаче, коленете му се притискат в изправената облегалка и се разбужда повече понеже това го дразни. Пита се къде ли е спал синът му, какво е направила Дженис, къде са го търсили неговите и нейните родители. Дали полицията знае? Процъфтяващата нощ, която остави зад себе си тук, е за него като някаква мрежа от телефонни разговори, спешни пътувания, следи от сълзи и порой от думи, тези бели нишки на тревогата, които бяха изтъкани през нощта и сега се губеха, но все още съществуваха. Една невидима мрежа, покриваща стръмните улици и чийто център лежи сега, сигурен в своята дупка със заключени прозорци.

Памукови и чайките в полуздрача и как тя идваше в леглото на другото момиче. Никога тя не идваше по тоя начин в тяхното легло. Имаше и хубави неща: една вечер той влезе в банята, без да знае, че тя е там. Огледалото беше цялото замъглено от пара, а Дженис, току-що излязла изпод душа, стоеше отпусната и доволна само с малка синя кърпа, без стеснение. Дженис, която толкова много се свенеше да покаже тялото си дори и през първите седмици на брака им. Задникът ѝ беше порозовял от топлата вода и на две половинки, както обикновено става у жените, когато се наведат. Как се обърна и се засмя на израза, който той имаше, и как вдигна ръце, за да го целуне. Тялото ѝ е зачервено от парата, а тилът ѝ е хлъзгав. Заека се намества и връща мисълта си към мрака на своите представи: шията ѝ е хлъзгава, и вдлъбнатината на гърба е мека. Двамата заедно коленичат и телата им се огъват както никога по-рано...

Той удря пищяла си в дръжката на вратата и болката се смесва странно с металическия ек, който иде отдолу, откъм строящия се магазин. Работното време беше започнало. Осем часът? Заека се сгърчва от болка и се изправя, а сакото, с което се бе покрил, се смъква на коленете му. През мръсното предно стъкло забелязва фигурата на Тотеро, който слиза надолу по уличката. Той е вече оттатък старата фермерска къща. Заека изскача от колата, облича сакото и тича след него.

– Господин Тотеро! Хей, господин Тотеро!

Гласът му е спаднал и дрезгав, след като не е говори толкова време.

Човекът се обръща. Изглежда по-уморен, отколкото Заека бе очаквал. Един нисък човек с голяма плешива глава който играеше, когато баскетболът беше динамична и мъжествена игра. Изглежда по-нисък поради голямата си глава, спортното сако на едри карета, както и от краката, приличащи на пънове в сини панталони, които са толкова дълги, че ръбът им се криви и гърчи над обувките. Когато престава да тича и прави последните крачки, Заека се бои, че се е припознал.

Но Тотеро казва най-подходящото в момента:

– Хари! Знаменитият Хари Енгстръм!

Той прегръща с едната си ръка Хари, а с другата му стиска силно ръката. Това припомня на Заека начина, по който той винаги слагаше ръцете си върху тях. Това е точно Тотеро, хванал го здраво, като му се усмихва с някаква разкривена усмивка. Носът му е крив. Едното му око е широко отворено, а другото полузатворено. С годините лицето му се е изкривило още повече. Даже не е оплешивял равномерно; сиви и светлокафяви косми като на четка се подават тук-там по черепа му.

– Искам да се посъветвам с вас – казва Заека и се поправя. – Всъщност това, от което наистина се нуждая сега, е място за спане.

Тотеро замълчава, преди да отговори. В маниера, по който той мълчи при такива случаи, се крие неговата сила, авторитетът му. Другите бързат да отговорят веднага, като че ли винаги са нещо смутени, но Тотеро умее да се владее и да изчаква, сякаш обмисля всичко. Това му придава голяма тежест. Накрая пита:

– Какво е станало с твоя дом?

– Като че ли рухна.

– Какво искаш да кажеш?

– Не беше както трябва. Избягах. Наистина избягах.

Нова пауза. Заека присвива очи срещу слънцето, което се отразява от асфалта. Лявото ухо го боли. Зъбите му от тази страна сякаш също започват да го болят.

Постъпката ти не изглежда много обмислена – казва Тотеро.

– Та то беше такава каша.

– Каква каша?

– Не зная. Жена ми е алкохоличка.

– А опита ли се да ѝ помогнеш?

– Разбира се. Но как?

– Пиеше ли с нея?

– Не, никога. Не мога да понасям алкохола. Просто не обичам вкуса му.

Той казва това не без самодоволство, горд, че може да се похвали пред своя стар треньор, че не е злоупотребявал с тялото си.

– Може би е трябвало да го правиш – подхвърля след малко Тотеро. – Може би, ако беше споделил това удоволствие с нея, тя щеше да превъзмогне тази слабост.

Заслепен от слънцето и вдървен от умората, Заека не може да схване мисълта му.

– Дженис Спрингър е твоята жена, нали? – пита Тотеро.

– Да. Господи, тя е глупачка. Истинска глупачка!

– Това, което казваш, Хари, е много жестоко, независимо за кого се отнася.

Заека кимна, понеже Тотеро изглежда убеден в това, което говори. Той се чувства объркан и разколебан от мълчанието му. Сега тия мълчаливи паузи му изглеждат по-дълги отколкото по-рано и като че ли и Тотеро чувства тяхната сила. Отново страх обхваща Заека. Той смята, че старият му треньор е изкуфял и започва всичко отначало.

– Мислех, че ще мога да поспя няколко часа тук някъде в клуба. Иначе след всичко трябва да се върна вкъщи. Ужасно съм уморен.

За негово облекчение Тотеро се разбързва, улавя го за лакътя и като го бута назад по уличката, казва:

– Да, разбира се, Хари, изглеждаш ужасно. Ужасно.

Той стиска силно ръката на Заека като че ли с железни пръсти и докато го бута напред, костите на Хари затреперват, сякаш са прободени на това място. Има нещо ненормално в това вкопчване на Тотеро в него и то намалява облекчението, което бе изпитал в началото. И гласът на Тотеро, станал отчетлив, припрян, весел, се забива неприятно в обърканото съзнание на Заека.

– Ти ме помоли за две неща, Хари – казва той. – Две неща. Място за спане и съвет. Сега аз ще ти дам място за спане при условие, че когато се събудиш, ще поговорим сериозно и надълго за тази криза в твоя брак. Ще ти кажа още отсега, че аз не се безпокоя толкова за тебе, познавам те достатъчно добре и зная, че ти винаги падаш на краката си. Безпокоя се не толкова за тебе, колкото за Дженис. Тя няма твоето равновесие. Обещаваш ли?

– Разбира се. Но какво?

– Обещай ми, че ще потърсим начин да ѝ помогнем.

– Да, но не мисля, че бих могъл. Искам да кажа, тя не ме интересува.

Те стигат циментовите стъпала и дървения навес над входа. Тотеро отваря вратата със своя ключ. Заведението е празно. Притихналият бар е тъмен, а малките кръгли масички изглеждат крехки и слаби без мъжете, които обикновено седят около тях. Електрическите реклами зад бара са угасени и мъртви: прашни тръби и станиол. Тотеро казва високо:

– Не вярвам. Не вярвам, че моето най-знаменито момче може да е станало такова чудовище.

Чудовище: думата сякаш топурка след тях, докато изкачват стълбите към втория етаж. Заека се извинява:

– Ще се опитам да помисля, след като поспя.

– Добро момче. Това е всичко, което ние искаме.

Какво иска да каже с това "ние"? Всички маси са празни. Слънчевата светлина изрязва светли квадрати върху дръпнатите ръждивокафяви щори над нисък радиатор, почернял от прах. Стъпките на хората са очертали захабени пътеки по тесния гол под.

Тотеро го води към една врата, през която той никога не влизал; изкачват се по стръмните тавански стъпала на прикована долу стълба, по която той вижда парчета изолиран проводник и зеещи дупки по дъските. Почти е светло.

– Ето го моя дворец – казва Тотеро и нервно си играе с капаците на джобовете си.

Малката стая гледа на изток. Пролуката в щорите на прозореца пропуска дълъг сноп слънчева светлина върху страничната стена над неоправено походно легло. Другите щори са вдигнати. Между прозорците стои бюро, остроумно направено от шест каси за бира, заковани заедно, три – изправени, а двете – легнали. В шестте каси са наредени ризи в целофанените си обвивки от пералнята, сгънати фланелки и гащета, чорапи, подредени по чифтове, носни кърпи, лъснати обувки и четка с гръб от кожа, в чиито косми е забит гребен. На два големи гвоздея няколко спортни сака с крещящи цветове са поставени на закачалка. Домакинството на Тотеро се заключава, изглежда, само в грижата за дрехите му. Подът е потънал в прах. Вестници и най-различни списания – от "Нейшънал джиографик" до изповеди на малолетни престъпници от 13 до 19 години, както и комикси – са натрупани наоколо.

Стаята на Тотеро се слива с останалата част от таванския етаж, който всъщност служи за складиране на багаж; виждат се маси за билярд, разни вехтории, железни варели, изпочупени столове с плетени седалки от тръстика, телена мрежа, навита на руло, стари диаграми от турнири по безик[12]; закачалка с екипи за софтбол[13] виси на тръба, забита между две напречни греди, което спира светлината, идеща от прозореца в другия край на тавана.

– Живее ли някой там? – пита Заека.

– Не... на долния етаж, Хари.

Ентусиазмът на Тотеро е угаснал. Той изглежда смутен. От тоалетната Заека слуша как старият човек се суети нещо горе, но когато се връща, не забелязва никаква промяна. Леглото е все още неоправено.

Тотеро се бави, а Заека чака. Тогава той разбира, че Тотеро го чака да се съблече и той се съблича, като се мушва в студеното неоправено легло само по тениска и жокейски гащета. Макар че идеята да дойде в хралупата на стария човек не е от най-добрите, той все пак не се чувства лошо – най-сетне може да се изтегне, да почувства твърдата студена стена близо до себе си, да чуе движенията на колите, някои от които може би го търсят там долу. Той се извръща, за да каже нещо на Тотеро, и установява с изненада, че е сам. Вратата в подножието на таванската стълба се затваря и стъпките на Тотеро се отдалечават. Едно стъпало, второ стъпало по стълбата, ключът щраква във външната врата, птичка изцвърчава на прозореца и шумът от строежа на магазина достига съвсем приглушен до него. Присъствието на стария човек го смущава, но Заека е сигурен, че той не се интересуваше някак по-особено от него. Знае, че вълненията на Тотеро са в друга посока – жените. А защо гледа? Изведнъж Заека разбира. Това връща навярно Тотеро с години назад. Защото той винаги стоеше в заключените стаи, за да гледа как момчетата се събличат. Това обяснение отпуска мускулите му. Спомня си за двамата млади със сплетени ръце, които тичаха из паркинга пред закусвалнята в Западна Вирджиния, и съжалява, че не той беше уловил момичето. Вижда я във въображението си как се отдава в колата, а косите ѝ се разпиляват като морски водорасли. Червена коса? Там? Тъй си представя момичетата от Западна Вирджиния като стари бохемки с твърди тела, също като младите проститутки от Тексас. Техният съблазняващ провлечен говор звучеше винаги присмехулно, но тогава той беше толкова млад. Когато слизаше по улицата, Хенли, Джарзило и Шамбергер го караха да се чувства неудобно в своите "каки"; прерията тогава сякаш се разбягваше на всички страни, хоризонтът слизаше почти до коленете му, а вътре в къщите се виждаха семейства, насядали по канапетата, като пилета в кокошарник, да гледат телевизия. Джарзило беше един вманиячен дърдорко. Заека не можеше да повярва, че къщата е истинска. На прозореца имаше цветя, истински живи цветя, невинни, и той просто искаше да се обърне и да избяга. Беше сигурен, че жената, която се появяваше на вратата, можеха да я покажат по телевизията как продава консерви. Тя казваше обаче: "Хайде, момчета, влезте и се позабавлявайте, не се срамувайте!". Казваше го тъй майчински, а момичетата бяха там, в салона, насядали по старомодните кресла и канапета с резба и топки, не толкова много, колкото си представяше. Те изглеждаха съвсем обикновени, като работнички. И от това той се чувстваше по-свободно. Даже човек не можеше да ги нарече момичета с тези безжизнени лица, сякаш поставени под неоново осветление. Те обсипваха войниците със закачи като с куршуми. Мъжете се задавяха от смях и се трупаха изненадани и смаяни. Оная, която той избра – всъщност тя го избра, – се приближи до него и го докосна. Беше закопчала само долното копче на блузата си. Като се качиха горе, тя го попита решително със сладникавия си глас как иска: лампата да е запалена или угасена. Когато отвърна задавено, "угасена", тя се изсмя, а после, под него, от време на време също се усмихваше, като му помагаше да се намести добре и дори му казваше любезно: "Добре е, мили. Много добре правиш." Като свърши, той със съжаление разбра по спазмичните гънки около устните ѝ и от грубия начин, по който не пожела да остане легнала до него, а стана и седна на края на табленото легло, гледайки навън през тъмния прозорец зеленото нощно небе, че тя не беше получила своя дял от удоволствието. Мълчаливият ѝ гръб, по който се беше отпечатала в жълтеникавобяло презрамката от сутиена на банския ѝ костюм, го ядоса. Той я улови за рамото и я обърна. Това беше детинска постъпка. Тежките ѝ гърди висяха там равнодушно отпуснати и открити, че той отмести поглед встрани. Тя прошепна в ухото му: "Мили, ти не си платил два пъти!". Сладката! За нея имаха значение само парите.

Шумът от строящия се магазин достига приглушен до него. Това го успокоява, казва му, че е на скрито, сигурно място, че докато се крие, хората долу чукаха и в тъмнина той изпитва в сърцето си чувство на обич към тези безплътни звуци.

Сънищата му са празни, за незначителни, неясни неща. Краката му помръдват. Устните му се раздвижват леко върху възглавницата. Кожата на клепачите му потрепва, докато очните му ябълки се обръщат, за да наблюдават нещата откъм вътрешната им страна. Иначе той е мъртъв, отвъд злото. Слънчевият лъч върху стената над него бавно се спуска надолу, минава през гърдите му, очертава кръгче, подобно на монета върху пода, и изчезва.

Неочаквано се разбужда в здрачевината, призрачните му ириси изследват непознати кътчета, за да разбере откъде идват гласовете на мъжете. Те идат отдолу и трополенето подсказва, че местят мебели, въртят се в кръг, за да го намерят. Отеква някакъв познат, бълбукащ бас, това е Тотеро и около този твърд център шумовете долу кристализират като звуци от игра на карти, пиене, груби шеги и разговори. Заека се върти в топлата си хралупа, обръща лице към своя студен събеседник – стената – и като потъва през един червен конус на съзнанието, отново заспива.

– Хари! Хари!

Гласът го дърпа за рамото, разрошва косата му. Той се обръща примижавайки нагоре, срещу гаснещата слънчева светлина. Тотеро стои в здрача като тъмно тяло, което излъчва някакво безпокойство. Неясното му лице се навежда напред, прорязано от разкривена усмивка. Мирише на уиски.

– Хари, намерих момиче за тебе.

– Чудесно! Доведете я!

Старият човек се смее пресилено. Какво иска да каже?

– Искате да кажете... Дженис?

– Минава шест. Ставай, ставай, Хари! Спал си като сладко бебе! Ставай... ще излизаме.

– Защо?

Заека искаше да попита "къде?".

– Да се нахраним, Хари. Да вечеряме. Да ве-че-ря-ме. Стани момчето ми! Не си ли гладен? Глад! Глад!

Той с луд. Скача от леглото, завърта се няколко пъти на малките си пъргави крака и прави движения, като че ли поднася нещо до устата си.

– О, Хари, ти не можеш да разбереш глада на стария човек. Ядеш, ядеш и сякаш никога не си получил истинска храна. Не можеш да разбереш това.

Той отива до прозореца и гледа надолу по уличката. Неговият охтичав профил е оловносив в здрача.

Заека отмята завивките, спуска голите си крака през ръба на леглото и остава така седнал. Бедрата му, едно до друго и чисти, привличат вниманието на размътения му мозък. Космите по краката му, някога редки и светли, са започнали да потъмняват и са станали по-гъсти. Облъхва го мирисът на налятото му от сън тяло.

– За какви момичета става дума? – пита той.

– Какви наистина, какви... – повтаря Тотеро и произнася три цинични думи, които се отнасят за три части на женското тяло.

В сивата светлина на прозореца лицето му помръква. Той е смутен от това, което казва, но продължава да гледа навън, като че ли наблюдава нещо. Резултатът от това е, че се коригира.

– Не. Имам една позната, една позната в Брюър, почти любовница, при която оставам от дъжд на вятър, на вечеря! Но и нищо повече от това или... съвсем малко повече. Хари, ти си толкова невинен.

Заека започва да се плаши от Тотеро – тези приказки са толкова несвързани – и той се изправя тъй както си е, по бельо.

– Мисля, че ще е по-добре да бягам.

Прахолякът по пода полепва по босите му ходила.

– О, Хари, Хари! – възкликва тихо Тотеро с глас, в който са примесени и болка, и нежност.

Той се приближава до него и го прегръща с една ръка.

– Ти и аз си приличаме.

Едрото му изкривено лице се взира в лицето на Заека с доверие, но той не забелязва никаква прилика. Въпреки това споменът за този човек като негов треньор все пак го кара да го слуша.

– Ти и аз знаем какво значи да печелиш точки, ние с тебе знаем.

И точно тук, достигнал до същината на своя урок, Тотеро се сепва и се обърква. Той повтаря "ние знаем" и отпуска ръка.

Заека казва:

– Мислех, че ще поговорим за Дженис, като се събудя.

Взема панталоните си от пода и ги обува. Техният смачкан вид го разстройва, припомня му, че е направил огромна крачка и това предизвиква нервни спазми в гърлото и стомаха му.

– Ще поговорим, ще поговорим – казва Тотеро, – след като изпълним нашите обществени задължения.

Пауза.

– Искаш ли сега да се върнеш вкъщи? Трябва да ми кажеш, ако искаш.

Заека си спомня глупаво отворената уста на Дженис, начина, по който вратата на гардероба се удря в телевизора.

– Не. Господи...

Тотеро сияе от радост. Това го прави словоохотлив.

– Добре тогава, добре тогава. Да се облечем. Не можем да отидем в Брюър необлечени. Искаш ли чиста риза?

– Вашите няма да ми станат.

– Не? Защо, Хари? Коя мярка имаш?

– Петнайсет, три.

– Моята. Точно моята. Ти имаш къси ръце за ръста си. О, това е чудесно, Хари. Не мога да ти кажа какво означава това за мен... че когато се нуждаеш от помощ, дойде именно при мен. Всички тия години – продължава той, като взема една риза от бюрото, сковано от каси за бира, и смъква целофана, – всички тия години, всички тия момчета, които минават през ръцете ти, изчезват нанякъде и никога не се връщат, Хари, никога не се връщат.

Заека се изненадва, като вижда в огледалото на Тотеро, че ризата му става. Разликата между тях е сигурно само в дължината на краката. С бъбривостта на горда майка Тотеро го гледа как се облича. В това, което говори сега, има повече смисъл, тъй като затруднението, което изпитваше да обясни какво ще правят, бе преминало.

– Това ми стопля сърцето – казва той. – Младеж пред огледалото. Колко време има, Хари, кажи ми истината, колко време има, откак си се забавлявал? Много ли?

– Забавлявах се снощи – казва Заека. – Карах до Западна Вирджиния и обратно.

– Моята приятелка ще ти хареса. Зная, че ще ти хареса. Градско цвете!

Тотеро продължава.

– Момичето, което ще доведе, не съм го виждал. Тя казва, че е пълна. Всички са пълни за моята приятелка. А как яде, Хари: апетит на младо момиче. В това се крие очарованието... вие, младите, знаете толкова трикове, които аз никога не можах да науча.

– Това е точно Уиндзор[14].

След като се облича, Заека се чувства отново спокоен. Пробуждането в известен смисъл го връща към света, който е напуснал. Липсваше му Дженис с нейната бъркотия, детето и крясъците, с които то изразяваше своите желания, стените, които винаги беше чувствал около себе си. Питаше се: какво ли прави Нелсън? Но сега тези образи, изплували в съзнанието му, изчезват и по-дълбоки инстинкти се надигат в него, казвайки му, че е прав. Свободата за него е като кислород, който изпълва всичко наоколо. Тотеро е някакъв вихър, а зданието, в което се намира, и улиците на града са същински стълби и улици към вселената. Толкова съвършена и пълна е свободата, в която беше преминал хаосът от неговия свят благодарение на осъщественото решение, и сега всички пътища изглеждат еднакво добри, всяка промяна ще му подейства успокояващо и нито атом от щастието му нямаше да се накърни, ако Тотеро му кажеше, че те отиват да се срещнат не с две момичета, а с две кози и че отиват не в Брюър, а в Тибет. Той оправя връзката си внимателно и дълго, като че ли малките гънки на възела Уиндзор, яката на ризата на Тотеро и долната част на гърлото му бяха лъчите на някаква звезда, които, щом свърши, ще достигнат чак до края на вселената. Той е Далай Лама. Подобно на облак, който се разсейва в единия ъгъл на неговото видение, Тотеро се запъти към прозореца.

– Колата ми още ли е там? – пита Заека.

– Синя е, нали? Да. Обувай се!

– Дали някой не я е видял? Докато спях, не чухте ли да се говори нещо из града?

Защото в безкрайната празнина на своята свобода Заека си припомня за някои неприятни неща – за семейството си, за жена си, за тяхното жилище – съсиреци от грижи. Изглежда невъзможно времето да ги разтвори скоро, но отговорът на Тотеро сякаш има предвид това.

– Не – отвръща той и допълва, – но, разбира се, аз не съм ходил там, където биха могли да говорят за тебе.

Заека се се ядосва, че Тотеро не проявява друг интерес към него, освен като към партньор за забавления с кола.

– Днес трябваше да отида на работа – казва рязко той, сякаш обвиняваше, стария човек,

– Какво работиш?

– Демонстрирам един кухненски уред в няколко универсални магазина.

– Благородна професия – отзовава се Тотеро и се извръща от прозореца. – Чудесно, Хари! Най-сетне си облечен.

– Имате ли някъде гребен, господин Тотеро? Трябва да отида и до клозета.

Долу под тях, в спортния клуб "Съншайн", мъжете се смеят и свиркат на някаква глупост. Заека си представя как ще минат между тях и пита:

– Кажете... няма ли да ме види някой?

Тотеро се възмущава както по-рано на тренировки, когато някой само се мотаеше около коша, без да тренира.

– От какво се плашиш, Хари? От тази бедна малка Джанис Спрингър? Надценяваш хората. Никой не се интересува какво правиш. Сега ние просто ще слезем долу, само не се бави дълго в клозета. Не виждам обаче никаква благодарност за всичко, което съм направил и което правя за тебе.

Той взема гребена, втикнат в космите на четката, и го подава на Хари. Страх да не ограничи свободата си възпира Заека да изрази непринудено благодарността си. Затова казва само със стиснати устни:

– Благодаря.

Двамата слизат долу. Въпреки уверенията на Тотеро всички мъже, повечето възрастни – но и не съвсем, тъй че в тяхната импотентност има нещо злобно, – го разглеждат с интерес. Съвсем глупаво Тотеро го представя на всички.

– Фред, това е най-доброто ми момче, чудесен баскетболист, Хари Енгстръм, сигурно си спомняш името му от вестниците. Два пъти постави рекорд на областта – през 1950 и 1951 година. Чудесно изпълнение!

– Така ли, Марти?

– Чест е за нас, Хари, да се опознаем е теб.

Безцветните им изучаващи очи и устата им като малки тъмни петна поглъщат странния му вид и изпращат киселите си впечатления за смилане в техните отвратителни, препълнени с бира стомаси.

Заека вижда, че Тотеро за тях е глупак и се срамува за своя стар приятел и за себе си. Той се скрива в клозета. Боята по седалката се е изтрила, а умивалникът е изцапан от ръждивите капки, които се стичат от крана за топлата вода. Стените са мазни, закачалката за кърпи празна. Има нещо отблъскващо в малкия висок таван: един квадратен ярд с тапети в бледометален цвят, покрит с паяжини, в които са се омотали няколко бели люспи от насекоми. Той се чувства по-потиснат, просто парализиран. Излиза и настига Тотеро, като накуцва и гримасничи, и двамата напускат клуба като насън.

Става му обидно. Чувства се някак окупиран, когато Тотеро влиза в колата му Но както насън не задава никога въпроси, така и сега Заека се вмъква зад волана мълчаливо и щом ръцете и краката докосват ключовете и педалите, отново се чувства силен. Влажно сресаната коса е залепнала на главата му.

Той казва рязко:

– Значи вие смятате, че е трябвало да пия с Дженис?

– Прави това, което ти повелява сърцето – отговаря Тотеро. – Сърцето е единственият ни водач.

Гласът му звучи уморено, сякаш иде отдалече.

– Към Брюър ли?

Никакъв отговор.

Заека кара нагоре по уличката, излиза на Потър авеню, където водата от фабриката за лед течеше надолу. Кара направо, далече от Уилбър стрийт – там е неговият апартамент, и два завоя още го отвеждат на Сентръл стрийт, водеща за Брюър покрай планината. Отляво склонът пропада в пропаст, която се спуска до гладката спокойна лента на реката Ранинг хорс. Отдясно светят бензиностанции, буквите примигват една до друга, фаровете разговарят.

Когато движението става по-спокойно, езикът на Тотеро се развързва.

– С дамите, които ще видим сега, Хари, не мога да ти кажа какво представлява другата, но зная, че ти ще бъдеш джентълмен. И аз съм сигурен, че моята приятелка ще ти хареса. Тя е знаменито момиче. Майка ѝ се опитала да абортира седем пъти с нея, но тя направила нещо изумително.

– Какво?

– Хванала се. Това не е ли най-голямата тайна, Хари? Хванала се! Аз съм щастлив, щастлив и доволен, че имам тази, макар и тъй незначителна връзка.

– Да?

– Знаеш ли, Хари, че една млада жена може да има косми по цялото си тяло?

– Не съм мислил за това.

Отвращение, като някаква храчка, застава на гърлото му.

– Помисли! – казва Тотеро. – Помисли върху това. Те са маймуни, Хари. Жените са маймуни.

Той го казва така сериозно, че Заека се разсмива.

Тотеро също се смее и се премества към него.

– Да, ние ги обичаме, Хари, нали? Защо ги обичаме? Отговори на това и ти ще отговориш на загадката на Живота.

Смутен, той кръстосва и отпуска краката си, навежда се към Заека и го потупва по рамото, след което се извръща рязко и гледа навън през страничния прозорец. После отново се обръща и пак го потупва.

– Аз съм отвратителен човек, Хари. Човек, когото трябва да презират. Да ти кажа нещо... (като треньор той винаги "казваше нещо") за жена ми, аз съм един човек, достоен само за презрение. Но знаеш ли кога започна? С нейната кожа. Един ден, през пролетта на 1943 или 4-та, беше през войната, изведнъж се отвратих. Имах чувството, че кожата ѝ е съшита от кожите на хиляди гущери. И то съшита съвсем грубо. Можеш ли да си представиш? Това чувство, че тя е от парчета, ме ужаси. Слушаш ли? Не! Ти не ме слушаш. Ти се питаш защо си дошъл при мен.

– Това, което казахте тази сутрин за Дженис, някак ме безпокои...

– Дженис! Да не говорим за такива малки глупачки като Дженис Спрингър, момчето ми. Сега е вечер. Сега не е време за съжаление. Истинските жени падат от дърветата. – С ръцете си той имитира нещо, което пада от дърво. – Пли-пи- ти...пли-пи- ти...

Даже и да не го смяташе за луд, Заека започва да го гледа с подозрение. Те паркират колата встрани от Уайзър авеню и съзират момичетата пред един китайски ресторант. Над тъмночервената светлина на неона те изглеждат крехки като цветя. Пурпурното неоново сияние трепти като ореол над бухналите им коси и им придава повяхнал вид.

Сърцето на Заека забива по-бързо. Двамата се спират при момичетата и Тотеро представя Маргърит.

– Маргърит Коско... Хари Енгстръм... най-добрият ми спортист. За мене е удоволствие да представя един на друг двама такива чудесни млади хора.

Държането на стария човек е странно неуверено. Гласът му е пресипнал, сякаш всеки момент ще се закашля.

След описанието на Тотеро Заека е изумен – Маргърит е просто копие на Дженис! Същата дребна фигура, същата болезнена слабост. Едва отваряйки устни, тя казва:

– Това е Рут Ленърд. Марти Тотеро и вие... както ви е името.

До Маргърит Рут изглежда пълна, но не много. По-скоро набита и едра. Тя има открити сини очи с почти правоъгълна форма. Горната ѝ устна е издадена леко напред, като че ли се е подула, а бедрата ѝ изпълват роклята, така че тя стои повдигната нагоре, сякаш отдолу е с фуста. Червеникаво-кафявата ѝ коса с цвета на мръсен джинджифил е прибрана отзад на кок.

– Хари – казва Заека. – Или Заека.

– Вярно – възкликва Тотеро. – Момчетата те наричаха Заека. Бях забравил.

Той се закашля.

– А, вие сте доста голямо зайче! – забелязва Рут.

Зад нея, до бордюра на тротоара се виждат паркинг автоматите с техните червени езици, а в краката ѝ, стегнати в бледолилави обувки с каишки, четири плочки от тротоара се срещат във формата на буквата X.

– Само наглед голям – казва той.

– И аз съм същата – отвръща тя.

– Боже мой, аз съм гладен – възкликва Заека само за да каже нещо.

Кой знае защо, той е нервен.

– Глад, глад – повтаря Тотеро: той изглежда доволен,че се заговори за това. – Къде ще отидем, малките ми?

– Тук? – пита Хари.

По начина, по който двете момичета го поглеждат, разбира, че те очакват той да кавалерства. Тотеро ходи напред назад като рак и се сблъсква с една двойка, хора на средни възраст, които са разхождат. Върху лицето му се изписва изненада и той се извинява тъй объркано и дълго, че Рут се изсмива. Смехът ѝ звънва в улицата като шепа разпилени по земята монети. Заека някак се отпуска от това. Гърдите му се изпълват с топъл въздух.

Тотеро пръв се вмъква през стъклената врата. Маргърит го следва, а Рут хваща Заека за ръка и казва:

– Аз ви познавам. Бях в гимназията в Уест Брюър и за върших през петдесет и първа.

– Това е моят випуск.

Както докосването на ръката ѝ, така и това, че тя е на неговата възраст, го зарадва. Макар и от гимназии в двата противоположни края на града, като че ли те са научили едни и същи неща и са получили един и същ възглед за живота. Възгледът на випуска от петдесет и първа.

– Биехте ни – казва тя.

– А вие имахте един мършав тим.

– Не, не е точно така. Аз ходех с трима от играчите.

– С трима наведнъж?

– Донякъде...

– Е, да... те изглеждаха уморени.

Тя отново се засмива, монетите пак се разсипват, макар че той изпитва известно неудобство от това, което каза. Тя е толкова добра, може би тогава е била и хубава. Сега не изглежда добре. Но косата ѝ е гъста.

Млад китаец в безцветно ленено сако се изпречва на пътя им до стъклената каса, където млада американка в кимоно седи и брои смачкани банкноти.

– Колко, моля?

– Четири – казва Заека, докато Тотеро мълчи.

С неочаквано благороден жест Рут сваля бялото си късо палто и го подава на Заека. Роклята ѝ е от мек плат, букле. Докато се съблича, от нея лъхва мирис на парфюм.

– Четири... да, моля, оттук – и келнерът ги повежда към едно червено сепаре.

Ресторантът съвсем отскоро е преустроен като китайски. Розови картини от Париж все още стоят по стените. Рут леко се олюлява. Заека забелязва, че жълтите ѝ деформирани пети са почти извън мрежата на лилавите каишки, които придържат краката ѝ към токовете на обувките. Но от широкия ѝ ханш, който изпълва лъскавата ѝ зелена рокля, лъха на спокойствие. Талията ѝ е също тъй квадратна както лицето ѝ. Деколтето на роклята разголва във формата на голямо V част от закръгления ѝ хубав гръб. Когато влизат в сепарето, той се сблъсква с нея. Главата ѝ достига до носа му. Острият мирис на нейната коса се смесва с парфюма, който си е сложила зад ушите. Те се блъсват едни в друг, понеже Тотеро отвежда Маргърит до мястото ѝ съвсем тържествено: прилича на джудже пред входа на своята пещера. Докато стоят там и чакат, Заека се изпълва с гордост, че някой непознат, който минава отвън, край прозореца на ресторанта, както той предишната вечер край закусвалнята в Западна Вирджиния ще го види с жена. Струва му се, че именно той е този непознат, който се взира навътре и завижда сам на своето тяло и на тялото на своята дама. Рут се навежда и влиза в сепарето. Кожата на раменете ѝ блясва и след това угасва в полуздрача на сепарето. Заека също сяда и усеща как тя шуми до него, докато се намества, както обикновено шумят жените, сякаш свиват гнездо.

Забелязва, че все още държи палтото ѝ. Светла мека кожа, която лежи на коленете му. Без да става, той се протяга и го окачва на закачалката над него.

– Хубаво е човек да има дълга ръка – казва тя, рови из чантичката си и изважда пакетче цигари „Нюпортс“.

– Тотеро казва, че имам къси ръце.

– Къде сте срещнали този стар негодник? - пита тя, без да се съобразява, че Тотеро може да чуе.

– Той не е негодник. Той е моят стар треньор.

– Искате ли една? Една цигара...

Той се двоуми.

– Вече не пуша.

– Значи този стар негодник е бил ваш треньор? - въздъхва тя.

Рут вади цигара от тюркоазеното пакетче "Нюпортс" слага я в устата си – цигарата увисва на оранжевите ѝ устни – и се мръщи на покрития със сяра край на кибритената клечка, която пали с удивителна женска непохватност. Тя държи кибритената кутийка далече от себе си и я нагласява така, че да запали. Клечката пламва на третото драсване.

Маргърит се обажда:

– Рут!