Заеко, бягай

Стегнат малък екземпляр с пъстри зелени очи отваря вратата:

– Какво има?

Но гласът ѝ сякаш казва: "Как се осмелявате?". Докато тя регулира лицето си за неговия ръст, очите ѝ се разширяват, разкривайки по-голямата част от ясните белтъци, към които са прикрепени пъстрите ѝ ириси.

Изведнъж, без каквато и да е последователност в мислите, той разбира, че е по-силен от нея, че тя го харесва. Лунички покриват малкия ѝ грапав нос, сплеснат, тесен и блед под ръждивокафявите точици. Кожата ѝ е хубава и гладка като на дете. Носи оранжеви шорти. С любезност, която е равнозначна на арогантност, той казва:

– Привет.

– Здравейте!

– Тук ли е негово преподобие Екълс?

– Спи.

– Посред бял ден?

– Почти цялата нощ беше на крак.

– О, я гледай! Бедният човек!

– Ще влезете ли?

– Ам'чи-и... не знам. Той ми каза да дойда. Наистина ми каза.

– Възможно е да е казал. Влезте, моля!

Тя го превежда през един коридор, покрай стълбище, и го въвежда в хладна стая с висок таван и сребристи тапети по стените, пиано, пейзажи, работени с акварел, цели редици книги върху библиотека, вградена в ниша, камина, върху чиято облицовка стои един от ония часовници с махало от четири златни топки, за които се смята, че работят вечно. Снимки в рамки навсякъде. Тежка мебел в зелено и червено, с изключение на дълъг диван с облегала, целите в резба, чиито възглавници са кремавобели. Стаята излъчва студенина. Някъде отдалече достига топлият мирис на кейк, който се пече в момента. Тя спира по средата на килима и казва:

– Слушайте!

И той спира. Лекият удар, който той също чува, не се повтаря.

– Мислех, че пиклата спи.

– Вие бавачката ли сте?

– Съпругата – казва тя и сяда по средата на белия диван, за да го докаже. Заека заема едно меко кресло отсреща. Tапицировката е твърда и неравна под голата му ръка. Той носи карирана спортна риза с ръкави, навити до лактите.

– О, извинете!

Разбира се. Босите ѝ кръстосани крака разкриват сините петна на разширени вени. Лицето ѝ, тъй както е седнала, не е толкова младо, както при вратата. Когато се отпусне, появява се двойна брадичка, главата е потънала назад. Стегнато малко симидче. Малки твърди гърди.

Заека пита:

– На колко годинки е вашето дете?

– Две деца. Две момичета – на една и на три.

– Аз имам момче на две години.

– Бих искала да имам момче – казва тя. – Момичетата и аз имаме свои лични проблеми. Прекалено сме еднакви. Знаем точно какво мисли другата.

Да не обича собствените си деца! Заека е поразен да чуе това от жената на един свещеник.

– Забелязва ли вашият съпруг това?

– О, за Джек това е чудесно. Той обича да има жени, които да се опълчват срещу него. Това е неговият малък харем. Мисля, че от едно момче би се боял. Вие не се ли боите?

– От сина ми? Не, не! Та той е само на две годинки.

– Това започва още преди двете години, повярвайте ми. Сексуалният антагонизъм започва фактически от самото раждане.

– Не съм забелязал.

– Браво! Струва ми се, че сте примитивен баща. Аз мисля, че Фройд е като господ; вие го доказвате.

Заека се усмихва, предполагайки, че Фройд има някаква връзка със сребристите тапети и акварела над главата ѝ, изобразяващ дворец и канал. Екстра работа! Тя слага пръсти отстрани на челото си, някъде около слепите очи, отмята глава назад, притваря клепачи и през пълните си отворени устни въздиша. Той е поразен; в тоя миг тя изглежда като една фина Рут.

Тъничкият глас на Екълс, странно силен в неговия дом, вика надолу по стълбите:

– Люси! Джойс идва при мене в леглото.

Люси отваря очи и казва гордо на Заека:

– Виждате ли?

– Тя разправя, че ти си ѝ казала, че това е правилно – продължава да се оплаква гласът, пронизвайки перилата, стените и тапетите.

Госпожа Екълс става и отива до свода на стълбището. Седалището на оранжевите ѝ шорти е смачкано от седенето; голите ѝ крака разкриват по-голямата част от заоблената задна част на бедрата ѝ. По-бели от дивана; възрозовите петна от тежестта при сядането постепенно избледняват от кожата.

– Не съм ѝ казвала нищо подобно – вика тя нагоре, докато една красива ръка опъва надолу шортите и изглажда измачкания плат по стегнатите ѝ задни части, джоб, пришит с черен конец в дясната половина.

– Джек – продължава тя, – имаш посетител. Един много висок млад човек, който казва, че си го поканил.

При споменаването за него Заека става и точно зад нея извиква:

– За игра на голф.

– За игра на голф – виква силно тя като ехо.

– О, боже! – възкликва отгоре гласът, като че на самия себе си.

После извиква:

– Здравей, Хари! Веднага ще сляза долу.

Горе плаче дете:

– Мама правеше същото! Мама правеше същото!

Заека вика в отговор:

– Здравейте!

Госпожа Екълс извръща подканящо главата си.

– Хари? ...

– Енгстръм.

– Какво работите, господин Енгстръм?

– Ами... някак си съм без работа.

– Енгстръм! ... Разбира се. Не сте ли вие оня, който изчезна? Зетят на Спрингърови?

– Точно! – казва той бързо. И с необмислен жест, сякаш иска да ѝ подчертае, че и тя е същото цвете, когато в момента на неговия отговор тя се отдръпва важно от него, подчертавайки с това известна дистанция, шляп! – по топлия ѝ задник. Не силно; един удар с отпусната ръка, едно укрепващо, и едновременно нежно потупване точно по джоба.

Тя бързо се обръща и измества задника си в безопасно положение. Луничките ѝ избиват ярко по побелялото ѝ от шока лице, сякаш избодени с карфица. Разбунтувалата ѝ се кръв вледенява кожата и тази остра реакция е в такова противоречие с отпуснатата снизходителна топлота, която изпитва към нея, че той прави смешна физиономия, като прехапва долната си устна с горната в карикатура на разкаяние.

Трополене по стълбите разтърсва стените. Екълс подскача и спира пред тях, загубил равновесие, натиквайки мръсната си бяла риза в измачканите панталони. Окосмените клепачи на очите му, под които има дълбоки сенки, са покрити с капчици.

– Извинявам се. Всъщност аз не съм забравил.

– Във всеки случай е облачно – казва Заека и се усмихва неволно.

Той почувства задника ѝ толкова добре... закръглен, ни все пак стегнат, сякаш бе я плеснал по гърба.

Заека предполага, че тя ще каже, което ще стане причина да си отиде веднага. Още по-добре. Той не знае всъщност защо е тук.

Може би тя щеше да каже, но съпругът ѝ веднага започва да я дразни:

– О, аз съм уверен, че ще можем да направим девет удара, преди да завали – казва той на Заека.

– Джек, наистина ли смяташ пак да играеш голф? Ти каза, че трябва да направиш всички ония посещения днес следобед.

– Аз правих посещения тази сутрин.

– Две. Ти направи две посещения. На Фреди Дейвис и госпожа Лендис. Все същите стари надеждни хора. А какво ще кажеш за Фериеви? Ти говориш за Фериеви от шест месеца.

– Какви са тия толкова свети работи с Фериеви? Те никога не са направили нещо за църквата. Тя идва на Коледа и си излезе през вратата за хористите. Така че на нея не ѝ е нужно да говори с мене.

– Разбира се, че те не правят нищо за църквата и затова именно ти трябва да ги посетиш, както отлично знаеш. Аз не смятам, че Фериеви са свързани с нещо с църквата, като изключим това, че ти е станало неприятно, понеже тя излязла от страничната врата, за което ти разстройваш всички в продължение на месеци. Сега, ако тя дойде на Великден, ще бъде същото. И да ти кажа откровено мнението си, ти и госпожа Фери бихте се разбирали отлично, и двамата сте същински деца.

– Люси, само за това, че господин Фери е собственик на никаква фабрика за обувки, не ги прави по-важни християни от някой, който работи във фабриката за обувки.

– О, Джек, ти си досаден. Ти просто се боиш да не се унижиш и не цитирай светото писание, за да се оправдаваш. Не ме интересува дали Фериеви идват на църква или стоят настрана, или са станали свидетели на Йехова[20].

– Поне свидетелите на Йехова вършат онова, което казват и в което вярват.

Когато Екълс се обръща към Хари, за да се изкикоти заговорнически след тази хаплива забележка, язвителността осакатява неговия смях, обръща устните му силно навътре, така че главата му с малки челюсти открива зъбите си като череп.

– Не зная какво може да означава това – прибавя Люси, – но когато ти поиска от мене да се оженя за тебе и аз ти обясних какво чувствам, ти каза... добре... отлично!

– Аз казах това дотолкова, доколкото твоето сърце оставаше открито за божията милост.

Екълс изсипва всички тия думи върху нея в напрегнат силен поток, от което голямото му чело пламва и по него избиват червени нетна.

– Мамичко, аз се наспах.

Гласчето, плахо и пронизително, ги напада отгоре из засада. Най-горе на покритите с пътека стълби едно мъничко кестеняво момиченце по гащички увисва нерешително. Тя изглежда на Заека прекалено мургава за своите родители, прекалено тъмна в тъмнината, едва крепейки се върху пълните си крачета, бебе, надуто от пълнота, с по-дълги крачка. Ръчичките ѝ трият и дърпат ядосано голите ѝ гърдички. Тя чува отговора на майка си още преди да го е изрекла:

– Джойс! Веднага се върни в твоето легло и заспи.

– Не мога. Има много шум.

– Ние крещяхме точно под главата ѝ – казва Екълс на жена си.

– Ти крещеше. За божията милост.

– Сънувах страшен сън – казва Джойс и тромаво слиза две стъпала.

– Не, не си сънувала. Ти изобщо не си заспивала – казва тихо госпожа Екълс и отива до стълбите.

– Какво сънува? – пита Екълс детето.

– Един лъв изяде едно момче.

– Това изобщо не е сън – прекъсва я жената и се обръща към съпруга си. – Това са ония отвратителни поеми на Белок, които ти настояваш да ѝ четем.

– Тя ги иска.

– Ужасни са! Причиняват ѝ травми.

– Джойс и аз смятаме, че са смешни.

– Е, да... и двамата имате извратено чувство за хумор. Всяка вечер тя ме пита за онова проклето пони Том и какво значи "умирам".

– Кажи ѝ какво значи. Ако и ти вярваше както ние двамата с Белок в свръхестественото, тези съвсем естествени въпроси нямаше да те разстройват.

– Не повтаряй едно и също нещо, Джек. Ти си ужасен, когато започнеш да мърмориш.

– Искаш да кажеш, че съм ужасен, когато се отнасям сериозно към себе си.

– Хей! Подушвам... кейк гори – казва Заека.

Тя вдига очи към него и в погледа ѝ застива одобрение.

В тоя поглед има някакъв студен зов, слаб вик, идващ от страна на враговете му. Той чувства това, но не му отдава никакво значение; плъзва поглед над главата ѝ и с чувствителните си ноздри ѝ показва, че е подушил нещо да дими. Опънатата дъга на черепа ѝ под късо подрязаната бухнала прическа подсказва, че за нея са положени особено старателни козметични грижи.

– Ако само желаеше да се отнасяш сериозно със себе си – казва тя на Екълс и изчезва върху проблесналите за миг голи крака към мрачния коридор на свещеническия дом.

Екълс извиква:

– Джойс, върни се в стаята, сложи си една фланелка и тогава можеш да слезеш долу.

Вместо да направи това, детето се смъква, шляпайки, още три стъпала надолу.

– Джойс, чу ли ме?

– Ти я вземи, тат-ко-о.

– Защо да я взема аз? Татко ти е долу.

– Не зная къде е.

– Можеш сама да си я вземеш... на бюрото ти е.

– Не зная къде е брурото ми.

– В стаята ти, мила. Разбира се, че знаеш къде е. Сложи и една фланелка и ще те пусна долу.

Но тя вече е почти долу.

– Страх ме е от лъфа – изпява тя с лека усмивка, издаваща съзнание за собствената ѝ дързост.

Детето говори на пресекулки, опипвайки почвата. Същата нотка на настойчивост се долавяше и в гласа на майки ѝ, когато се заяждаше с този човек. Той се пита защо Екълс търпи това; защо не забие клин в тази пукнатина от страх и не въдвори ред. Само така трябва да постъпи.

– Няма никакъв лъв горе. Няма никой освен Бони, която спи. Но Бони не се страхува.

– Моля ти се, татко! Моля ти се, моля ти се, моля ти се, моля ти се! – Тя стига до последното стъпало, като улавя и стиска коленете на баща си.

Екълс се смее и за да запази равновесие, се хваща за главата на детето, която е доста голяма и сплесната както неговата.

– Добре – казва той. – Ти чакай тук и си говори с този смешен човек.

След това се втурва нагоре по стълбите с оня неочакван за него атлетизъм. Заека пита:

– Джойс, ти добро момиче ли си?

Детето поклаща коремче и свива главичката си към раменете. Това движение предизвиква лек звук – "къкк", който се излива от гърлото ѝ като от улей. После разтърсва глава; той има чувството, че тя се опитва да се скрие зад щит от трапчинки. Но тя казва с неочаквано важен и самоуверен тон:

– Да.

– А твоята мамичка добра ли е?

– Да.

– А защо е толкова добра?

Той се надява, че Люси чува това в кухнята. Припряното тракане около фурната беше спряло.

Джойс го поглежда и като лист, който се нагърчва, по едната страна на лицето ѝ се изписва страх. Като че ли наистина ще бликнат сълзи. Тя побягва от него по коридора нататък, накъдето отиде майка ѝ.

След като детето избяга, Заека тръгва неспокойно из коридора, опитвайки се да прикове възбуденото си сърце към картините, които висят по стените. Изгледи от чужди столици, една жена в бяло до дърво, на което всеки лист е очертан в златисто, старателно туширане, тухла по тухла, на епископалната църква "Сейнт Джон" с дата 1927 г. и с подпис Милдред Л. Крамер; буквите са съединени художествено. Над малка маса оттатък средата на коридора виси художествена фотография на стар мъж, същинска скала, с бяла коса над ушите и свещеническа яка, който се взира някъде над раменете ти, сякаш иска да проникне до сърцевината на нещата; поставена е в рамка и една пожълтяла снимка от вестник, изобразяваща в едри щрихи същия стар джентълмен, стиснал пура в ръка и смеещ се като луд с трима другари, облечени в расо. Той прилича малко на Джек, но е по-пълен и по-мъдър. Държи пурата в ръка. По-нататък има една цветна гравюра, изобразяваща сцена в някаква работилница, където и дърводелецът работи на светлината, идваща от главата на спасителя: стъклото, което покрива картината, отразява сянката от главата на Заека, това стъкло-полуогледало отклонява вниманието му, което се плъзга напред-назад, без да се задържи никъде.

В коридора има остър мирис. Препарат за чистене на петна? Нов лак? Нафталин? Стари тапети? Той се колебае между тия възможности. "Човекът, който изчезна", "сексуалният антагонизъм започва още от раждането". Каква кучка наистина! Все пак с приятна лека страст, която припламва по краката ѝ. Тези ослепително бели крака! Тя, изглежда, бе извоювала желаното леко надмощие и отстояваше своето. Курабийка! Една апетитна курабийка с ванилия. Въпреки всичко той я желае.

Трябва да има задна стълба, защото съвсем наблизо се чува гласът на Екълс в кухнята, който убеждава Джойс да си сложи фланелка и пита Люси дали кейкът се е изхабил, обяснявайки ѝ, без да знае, че ушите на Заека са на ъгъла:

– Не мисли, че това е удоволствие за мене. Това е работа.

– Няма ли друг начин, за да поговориш с него?

– Той се страхува.

– Скъпи, всеки се страхува пред тебе.

– Но той дори се страхува от мене.

– А, той дойде тук достатъчно самоуверен.

Точно сега беше моментът тя да каже: ,И той плесна моя сладък задник, който ти трябва да защитиш". "Какво? Твоя сладък задник? Ще убия тоя негодник! Ще извикам полиция!"

Всъщност гласът на Люси спря на "самоуверен" и Екълс заговаря дали е посетил еди-кой си, къде са ония нови топки за голф, Джойс, ти си взе курабийка само преди десет минути, и накрая с глас, който беше станал прекалено мек след всички остроти, които си размениха при разправията, извиква "довиждане!".

Заека се разхожда из коридора и се обляга на радиатора до входа, когато Екълс, приличащ на млада кукумявка, несръчен и ядосан, изскача от кухнята.

Те отиват до колата. От дъжда, който приближава, зелената кожа на буика е придобила тропическа мекота. Екълс запалва цигара и слизат по път 422 в долината към игрището за голф. След като поема няколко пъти дълбоко от нея, Екълс казва:

– Значи лошото при тебе не е всъщност в липсата на религиозност.

– Как?

– Спомних си миналия ни разговор. За водопада и дървото.

– А, да. Аз го откраднах от Мики Маус.

Екълс се смее объркан. Заека забелязва, че той остава със зяпнала уста, след това малките извити навътре зъби изчакват за миг, докато веждите му се вдигат и спускат с упование.

– Това пък не очаквах – признава той, затваряйки тази флиртуваща кухина. – Тогава ти каза, че не знаеш това, което е вътре в теб. През целия уикенд аз непрекъснато се питах какво е то. Можеш ли да ми кажеш?

Заека не желае да му казва нищо. Колкото повече говори, толкова повече губи. Той се чувства сигурен вътре в собствената си кожа и не иска да излиза от нея. Цялата игра на тоя човек беше да го накара да излезе на открито, там, където той може да се разпорежда. Все пак силният навик на благовъзпитанието разтваря устните му.

– Дявол да го вземе, няма нищо особено – казва той. – То е просто, че... това е всичко, което има. Не мислите ли?

Екълс кимва, замижава и продължава да кара, без да каже дума. Капанът го очаква тук; проклетникът, толкова е сигурен, че ще се върна.

– Как е Дженис сега? – пита Заека.

Екълс се изненадва, разбирайки, че с това фактически той изменя донякъде на възгледите си.

– В понеделник сутрин прескочих, за да им кажа, че си в областта. Жена ти беше в задния двор с малкия и една жена, която изглежда е нейна стара приятелка – госпожа... Фостър? Фогълмън?

– Как изглеждаше?

– Не мога да кажа всъщност. Отвлече ми вниманието с тъмните си очила... с огледални стъкла и много широки рамки отстрани.

– О, Пеги Гринг! Тази слабоумна! Тя се ожени за оня селяндур Морис Фознахт.

– Фознахт! Вярно. Като поничка[21]. Разбрах, че има нещо местно... провинциално в това име.

– Никога ли не сте чували за Деня на поничката, преди да дойдете тук?

– Никога. В Норуок не.

– Спомням си по тоя повод, че когато бях... о, трябва да съм бил на шест или на седем години, защото той почина през 1940 година, моят дядо обичаше да чака горе на стълбите, докато аз слизах, за да не стана поничка. Тогава той живееше с нас.

Струва му се, че с години не е говорил за дядо си; в устата си чувстваше лека сухота.

– Какво беше наказанието, ако станеш поничка?

– Забравил съм. Беше нещо, което човек не би желал да бъде. А, почакайте! Една година аз бях последен долу нa стълбите и някой – родителите ми или някой друг, ме ядосваше и, мисля, започнах да крещя... не зная. Всеки случай старецът затова стоеше горе.

– Баща на баща ти ли беше?

– Не. На майка ми. Живееше с нас.

– Спомням си бащата на моя баща – казва Екълс. – Той идваше в Кънектикът и спореше ужасно с баща ми. Дядо ми беше епископ на Провидънс. Той бе запазил своята църква от сливане с унитарианската с това, че той самият беше станал почти унитарианец. Обичаше да се нарича Дарвинов деист. Баща ми, предполагам като реакция на това, бе станал твърде ортодоксален; почти англикан. Обичаше Беллок и Честъртън. Фактически той ни четеше тия поеми, за които чухте жена ми да протестира.

– За лъва ли?

– Да. У Белок има твърде остър сарказъм, който жена ми не може да оцени. Той иронизира децата, което тя не може да му прости. Това е психологията ѝ. Тя смята децата за неприкосновени. Докъде бях стигнал? Да. Покрай своята разводнена теология дядо ми бе запазил в религиозната си практика известна индивидуалност и суровост, които баща ми бе изгубил. Дядо намираше баща ми за крайно небрежен поради обстоятелството, че не прави всяка вечер служба вкъщи. Баща ми казваше, че не иска да отегчава своите деца с бога, тъй както той е бил отегчаван, и изобщо каква полза да се отдава почит на един бог на джунглата във всекидневната? "Да не мислиш, че бог е в гората? – казваше дядо ми. – Точно зад цветното стъкло?" И така нататък. Брат ми и аз просто треперехме, защото това довеждаше татко до ужасна депресия, когато в края на краищата трябваше да спори с него. Знаеш как е с бащите, никога не можеш да се освободиш от мисълта, че въпреки всичко могат да бъдат прави. Малък съсухрен старец с акцент на янки, който наистина беше ужасно мил. Спомням си как ни стисваше за коляното по време на ядене със своята кафява костелива ръка и изкрякваше:

– Накара ли ви да вярвате в ада?

Хари се смее; Екълс имитира добре; подхожда му да е старец.

– Накара ли ви? Повярвахте ли?

– Да, така мисля. Адът, тъй както го е описал Исус, като отдалечаване от бога.

– Е, тогава ние повече или по-малко сме в него.

– Не мисля така. Изобщо не мисля така. Мисля, че дори и най-върлият безбожник няма никаква представа какво представлява това отдалечаване в действителност. Една тъмнина около нас. А тогава това, в което ние живеем, би могло да се нарече – той поглежда Хари и се усмихва – тъмнина вътре в нас.

Всичко, което Екълс казва, стопява предпазливостта на Заекa. Той също иска да вложи нещо в пространството помежду им... Въодушевлението от приятелството, надпреварващо се въодушевление, което го кара да вдигне ръце и да ги залюлее, сякаш мислите бяха баскетболни топки – го подтиква да каже:

– Да, не зная всичко във връзка с теологията, но ще ви кажа. Аз чувствам, струва ми се, че някъде зад всичко това – той сочи навън към пейзажа – има нещо, което иска от мене да го открия.

Минават край новия жилищен район от страната на игрището за голф, полудървени, полутухлени къщи на по един етаж или етаж и половина в малки изравнени с булдозери дворове, с триколки и вретеноподобни тригодишни дръвчета; най-обикновеният пейзаж на света.

Екълс смачква внимателно цигарата в малката вдлъбнатина на пепелника отсреща.

– Разбира се, всички скитници мислят, че търсят нещо. Поне в началото.

Заека не разбира с какво е заслужил тази плесница, след като се е опитал да даде на тоя човек нещо. Той смята, че точно това им трябва на свещениците, да сведат всекиго до една и съща жалка жертва. Той му казва:

– Е, аз мисля, че затова вашият приятел Исус изглежда доста глупав.

Споменаването на светото име предизвиква розови петна по бузите на Екълс.

– Той наистина казва – отвръща свещеникът, – че свещениците не бива да се женят.

Свиват встрани от шосето и се изкачват по виещия се като спирала път към клуба, едно голямо железобетонно здание, на чиято фасада, между две реклами за кока-кола имаше дълъг надпис: Игрище за голф "Кестеновата гора". Когато Хари идваше тук като кеди, това беше просто обикновена сглобяема дървена къщурка, в която имаше само една печка – тя гореше единствено с дърва, – диаграми за турнири, две кресла, един тезгях за бонбони... и топки за голф, които вадеха от блатото и които госпожа Уенрич препродаваше. Сигурно госпожа Уенрич е вече мъртва. Тя беше нежна, стара, начервена вдовица като кукла с бяла коса и винаги му се струваше смешно да слуша от нейните уста за конни състезания, турнири и скокове на коза. Екълс паркира буика па асфалтирания паркинг и казва:

– Преди да забравя...

Ръката на Заека е върху дръжката на вратата:

– Какво?

– Искаш ли работа?

– Каква?

– Една моя енориашка, госпожа Хоръс Смит, има около осем акра градина край дома си, към Ейпълбъроу. Съпругът ѝ беше невероятен любител на рододендрони. Не би трябвало да казвам невероятен: той беше много мил старец.

– Не разбирам нищо от градинарство.

– Никой не разбира, това казва и госпожа Смит. Няма вече градинари. За четиридесет долара на седмица, аз ѝ вярвам.

– По долар на час? Това е ужасно малко.

– Няма да е четиридесет часа. Ще работиш, както ти е удобно. Това искаш, нали? Да разполагаш с времето си? Така ще можеш да бъдеш свободен, за да проповядваш на тълпата.

У Екълс наистина има нещо подло. Той и Беллок. Без яката около гърлото той е от тия, които дават воля на чувствата си. Заека слиза. Екълс прави същото и главата му отсреща зад покрива на колата прилича на глава върху дискос. Широката уста се раздвижва.

– Моля ти се, помисли за това.

– Не мога. Но мога дори да остана в областта.

– Нима момичето ще те изгони?

– Какво момиче?

– Как беше името ѝ? Ленърд? Рут Ленърд?

– Аха! Много сте хитър...

Кой може да му е казал? Пеги Гринг? Чрез Тотеро? По-вероятно е момичето на Тотеро, как ѝ беше името? ... Приличаше на Дженис. Няма значение: във всеки случай светът е такава мрежа, че всичко просто изтича през нея, капка по капка.

– Никога не съм чувал това име – отвръща Заека.

Главата върху дискоса се ухилва многозначително в ослепителния блясък на слънцето, отразяващо се в метала.

Двамата вървят един до друг към бетонното здание ни клуба. По пътя Екълс забелязва:

– Странно е за вас, мистиците, че толкова често малките ви възторзи носят... пола.

– Вижте. Аз не държах да идвам днес, вие знаете.

– Зная. Прости ми. Аз съм в много лошо настроение.

В това, което той казва, наистина няма нищо обидно, което раздразва Хари. Някак полепва по него. Тия думи всъщност означават: "Съжали ме! Обичай ме!". Неприятното чувство слепва устните му; той не е способен да ги отвори, за да отговори. Когато Екълс плаща по свой начин, той трудно може да преговаря и да му благодари. Докато избира стиковете, които ще вземе под наем, той е толкова безразличен и мълчалив, че луничавото момче, което събира таксата, се взира в него, като че ли е слабоумен. Вървейки към мястото, където стои топката за началния удар, той се чувства донякъде съсипан, все едно добър кон е впрегнат до неподковано пони. Присъствието на Екълс му въздейства така силно, сякаш го притегля към себе си, и той трябва да се бори, за да не се наклони към него.

И топката, която удря след малък съвет на Екълс, чувства същото. Тя се лута на една страна като осакатена от погрешния удар, прекъсва полета си и тупва тежко като топки от глина.

Екълс се смее:

– Най-добрият пръв удар, който изобщо съм виждал.

– Не е първият ми удар. Опитвал съм и като кеди. Трябваше по-добре да бия.

– Искаш твърде много от себе си. Наблюдавай ме, това ще ти помогне да се почувстваш по-добре.

Заека се отмества и с изненада забелязва, че Екълс, в чиито движения има известна гъвкавост, замахва като непохватно петнадесетгодишно момче. Сякаш трябва да отстранява от пътя си някакво гърне. Ударът му е слаб. Въпреки това топката лети направо и описва лека дъга. Той като че ли е възхитен от това. Екълс скача изящно по заравнената част на игрището, а Хари се мъкне тежко след него. Мокрият затревен терен е размекнат и подгизнал от разтопения неотдавна сняг. Големите му велурени обувки потъват. Те са в непрестанно движение напред-назад. Екълс се качва, той слиза.

Долу в тъмните дъбрави и зелените алеи на игрището Екълс е преобразен. Глупава веселост го оживява. Той се смее, маха, кудкудяка. Хари се спира, изпълнен с ненавист; самият той е невъзможен, непохватността му сякаш го покрива със струпеи; той е признателен на Екълс, че не бяга от него. Често Екълс, отишъл вече петдесет ярда по-нататък – той има вълнуващия весел навик да тича напред, – се връща из целия път, за да намери някоя топка, която Хари е загубил. Заека все не може да отклони вниманието си от мястото, където топката трябва да отиде – малката идеална пелена от подрязано зелено, върху която се розовее хубаво флагче. Погледът му не успява да я проследи къде отива.

– Ето я – извиква Екълс. – Зад един корен. Имаш ужасен късмет.

– Сигурно това е цял кошмар за вас?

– Ни най-малко, ни най-малко. Ти си многообещаващ. Никога не си играл и все пак нито веднъж не пропусна топката.

Но и това се случва. Той се прицелва и в убийствената сила на желанието си да я избие от дупката въпреки корена пропуска топката.

– Единствената ти грешка е, че се опитваш да използваш ръста си – казва Екълс. – Имаш хубав, естествен замах.

Заека бие отново, топката излиза извън очертанията и се търкаля колебливо няколко ярда.

– Наведи се към топката – казва му Екълс. – Представи си, че имаш намерение да седнеш.

– Имам намерение да легна – отвръща Хари.

Той е като болен, вие му се свят, увлечен надълбоко от водовъртеж, чийто горен край се очертава от спокойните върхове на разлистените дървета. Струва му се, че си спомня... някога вече е бил там горе. Хлъзга се из локвите, дърветата го поглъщат и той неизбежно затъва в рохкавата почва около игрището за голф.

Кошмар е точната дума. В действителния свят само одушевени предмети се спускат към него и се опитват да го сграбчат и захапят. Той винаги е имал контакт с предметите. Въображаемото му разкъсване на парчета зашеметява мозъка му; полухипнотизиран, Заека прави разни трикове, чиято странност бавно осъзнава. Той разговаря мислено със стиковете, сякаш те са жени. Железните стикове, леки, тънки и дори някак вероломни в ръцете му, са Дженис. "Хайде, глупачке, успокой се; тук ще действаме спокойно." Когато вдлъбнатото лице на стика се забива в пръстта зад топката и ударът разтърсва ръцете му нагоре чак до раменете, струва му се, че Дженис го е ударила. "О, тъпачка, истинска тъпачка! Притисни я! Просто я притисни!" От яд кожата му загнива, така че външният обвиващ слой изтича; неговите вътрешности са като раздърпани от дребните сухи разклонения на бодливите къпини; крехкото сребристо стъбло е още един стик, на който думите увисват като гъсенични гнезда и не могат да бъдат изгорени. Тя дълбае, дълбае плодородната почва, изтръгва пръстта, разтворена като груба кафява уста; пръстта задушава плодородната почва. При дървените стикове "тя" е Рут.

Държейки един троен дървен стик, вниманието му е приковано към неговия тежък червеникав топуз, изцапан с трева, с красива бяла лента по ръба. Той си мисли: "Окей, щом си толкова ловка", стиска зъби и се завъртва. "Ах!", възкликва той, когато тя тупва в тревата, сякаш за да го опровергае. Трапчинка с разкъсана трева. Топката бяга, бяга, подскача, скрива се в един храст; бяла следа. И когато отива там... по дяволите, храстът е някой, майка му; той повдига сърдитите клони като ризи в изблик от срам, но внимавайки да не счупи някой; те се преплитат в краката му, докато той се опитва да влее волята си в твърдата упорита топчица, която всъщност не е неговото истинско "аз" и все пак донякъде е, тъй както стои там, в центъра на всичко.

И ту в ъглите, ту в центъра на този мъчителен сън Екълс пробягва в своята изцапана риза като бяло знаме на опрощението, окуражаващо и развяващо се над тревата, за да го отведе вкъщи.

Зеленината, все още мъртва от зимата, е засипана със суха пръст или тор. Топката лети напред и прави няколко решителни скока.

– Не бий така силно! – вика Екълс. – Лек замах, ръцете стегнати. Разстоянието е по-важно от прицелването при първия удар. Опитай пак.

Той връща топката. На Хари му бяха необходими почти дванайсетина удара, за да се разиграе, но самото предположение, че ударите му не се зачитат, го ядосва. "Хайде, мила – моли се той на жена си , – ето я дупката, голяма като кофа. Всичко с наред. "

Но не, тя пак ще удари някак страхливо. От какво се бои? Много силно! Топката минава може би на пет фута от дупката.

Приближавайки се към Екълс, той пита:

– Вие изобщо не ми казахте как е Дженис!

– Дженис?

Екълс с мъка отклонява вниманието си от играта. Toй страшно много обича да печели. "Умори ме!", мисли си Хари.

– В понеделник изглеждаше в добро настроение. Беше навън, в задния двор, с оная жена и двете се кикотеха, кога то отидох там. Трябва да знаеш, че донякъде тя се приспособи бързо. Вероятно се радва, че е отново при родителите си. Това е нейният отговор на твоята безотговорност.

– Всъщност – казва заядливо Хари, приклекнал, за да отмери удара си, тъй както правят по телевизията – тя не може да понася родителите си повече от мене. Вероятно нямаше да се омъжи за мен, ако не бързаше тъй много да се махне от тях.

Битата от него топка се плъзга по долната страна на игрището и отива твърде далече – два или три фута. Четири фута.

Екълс бие. Топката се търкаля колебливо и с особен звук, като от ларинкс, несигурно влиза вътре. Свещеникът вдига тържествуващ поглед.

– Хари – пита той нежно, но все пак настойчиво. – Защо я напусна? Явно ти живо се интересуваш от нея.

– Аз ви казах. За онова, което липсваше при нас.

– Какво е то? Ти виждал ли си го изобщо? Сигурен ли си, че то съществува?

Ударът на Хари от два фута повежда рязко топката и той я улавя с треперещи пръсти.

– Е, ако вие не сте сигурен, че то съществува, не ме питайте. Това е точно от вашата компетентност. Ако вие не знаете, никой не знае.

– Не! – изкрещява Екълс със същия престорен глас, с който каза на жена си да разтвори сърцето си за божията милост. – Християнството не разчита на илюзии. Ако беше така, както ти мислиш, то ние трябваше да продаваме опиум на църковните служби. Ние се опитваме да служим на бога, а не да бъдем бог.

Те вземат торбите със стиковете и тръгват по пътя, който им сочи една дървена стрелка. Екълс продължава да обяснява:

– Всичко това е установено от векове в ересите от ранната църква.

– Ще ви кажа, зная какво е.

– Какво е? Какво е? Твърдо или меко? А, Хари? Синьо ли е? Червено ли е? С точици?

Това, че точно Екълс иска да му се каже, действа потискащо на Заека. С всички тия думи като "аз зная повече за това, отколкото тебе", а и за ересите от ранната църква той всъщност иска да го чуе от другиго, да чуе, че то съществува, че той не лъже хората всяка неделя. Сякаш не е достатъчно, че се мъчиш да намериш някакъв смисъл в тази вледеняваща игра, та трябва да понасяш и тоя луд, който се мъчи да погълне душата ти. Топлата каишка на торбата убива рамото му.

– Истината е – казва Екълс, развълнуван като жена, с глас, измъчен от стеснение, – че ти си чудовищен егоист. Ти си страхливец. Не те интересува кое е правилно и кое е погрешно; ти не уважаваш нищо друго, освен своите най-лоши инстинкти.

Те стигат до мястото, откъдето се бие топката – затревена площадка край прегърбено плодно дърво, насочило като юмруци китки от стегнати, неразвити още бледи пъпки.

– По-добре да вървя напред – казва Заека. – Докато се успокоите.

Сърцето му е притихнало за момент, пулсът му е спрял от гняв. Не желае нищо друго, освен да се измъкне от тая бъркотия. Иска да завали. Като избягва да гледа Екълс, той се обръща към топката, която стои високо на мястото си, очаквайки първоначалния удар. Тя изглежда тъй, като че ли вече се е освободила от земята.

Той замахва леко със стика над рамото си. Звукът отеква глухо, плътно, за разлика отпреди. Ръцете му вдигат долния край на стика, а топката увисва във въздуха, бледа като луната на фона на това прекрасно черно-синьо на буреносните облаци, цвета на неговия дядо, забулило плътно източната страна на небосвода.

Топката излита напред като по опънато въже. Той смени бързо стиковете: сфера, звезда, точка. Топката се колебае и Заека мисли, че ще спре, но той е измамен, тъй като нейното колебание е изходна позиция за едно последно отскачане – едно едва доловимо изхлипване, и тя открадва още малко от пространството, преди да се изгуби.

– Това е! – извиква той, като се обръща към Екълс с усмивка на превъзходство.

– Това е!

Слънце, луна, слънце, луна, времето минава. В градината на госпожа Смит минзухарите пробиват земната кора. Жълти и бели нарциси разтварят своите фунийки. В съживената трева се крият виолетки и моравата скоро добива вид на горска поляна с глухарчетата и широколистните бурени. Невидими ручеи бълбукат и пак се губят, като карат ниската част от градината да ликува. Лехите с цветя, заградени с тухли, забити на диагонал в земята, са пронизани от тъмночервени шишове, които по-късно ще станат божури, а самата земя, леко оцветена, прошарена с камъчета, твърда като рог, на неравни кръпки от влажно и сухо, изглежда като най-старото и мирише като най-новото нещо под небето. Бухналата златна пяна на цъфтящите форситиа[22] блести през дима, който се носи над градината, докато Заека гори куп смачкани стъбла, изсъхнала трева, дъбови листа, окапали в тъмната самота на зимата, и изрязани розови пъпки, всичко това натрупано едно върху друго на камари, които дращят сърдито глезените му. Тези камари, запалени наскоро след идването му, които дразнят очите и миришат на кафе, все още тлеят влажни сред паяжината от роса. Когато си тръгва, те му приличат на привидения във вечерния здрач, докато стъпките му скърцат по треските на алеята за коли, която води към къщата на госпожа Смит. През целия път в рейса за Брюър Заека усеща мириса на топлата пепел.

Чудно, че през тия два месеца той нито веднъж не си сряза ноктите. Той кастри клони, засажда, копае. Сади едногодишни растения – латинки, макове, миризлив грах[23], петунии от пакетираните семена, които старата лейди му дава. Той обича да тори прекопаната почва. Скрити от очите му, – семената престават да бъдат негови. Колко е просто! Освобождаваш се от нещо, като го завещаваш. Сам бог е вложил в това малко твърдо устройство своето "аз", предназначено за серия от експлозии, великото постепенно натрупване на вода, въздух и силиций, почувствано без думи, от начина, по който заоблената дръжка на косачката се обръща в дланите му.

Миришейки на бензин, косачката дъвче венчелистчетата, ливадата ги асимилира. Край съборените огради на тенис корта люляковите храсти са цъфнали. Пристигат птици, за да направят своята птича баня. Една сутрин, зает с извитата като полумесец коса, до него достига на вълни някакво благоухание, тъй като бризът се е обърнал и се носи надолу през стръмен, гъсто обрасъл рид със силно ухаещи на момини сълзи листа, сред които през оная топла нощ бяха разцъфтели хиляди камбанки; тия, които бяха високо по стъблото, все още таяха силното шербетено зелено на пъпешова кора. Ябълкови дървета и круши. Лалета с разкошни, пищни цветове, които просто ти разкъсват ириса. И накрая, зад азалиите, се кипрят самите рододендрони в разточителен разкош, който става още по-голям през последната седмица на май. Заека беше чакал цяла пролет това разцъфтяване. Храстите го затрудняваха – те бяха толкова големи, почти дървета, два пъти по-високи от него, и изглеждаха тъй много. Бяха засадени покрай извисяващите се клюмнали надолу смърчове, които засенчваха това място, и в тия сенчести акри, като самуни шуплест зелен хляб, се виждаха десетки големи правоъгълници от храсти. Това бяха вечнозелени xpaсти. Със своите зигзагообразни клони и дълги листа, обърнати на всички страни, те сякаш бяха от друг климат, от други страна, където притеглянето беше по-слабо.

Когато се появиха първите цветове, те бяха като отделно голямо цвете, каквито проститутките от Ориента носеха отстрани на главите си, както върху кориците на шпионските разкази, които Рут четеше. Но когато се появиха кълбета от цвят върху дърветата, те не му напомняха за нищо други, освен за шапките, които бедните момичета носеха в църкви на Великден. Хари много пъти бе желал, но никога не бе имал такова момиче, малка католичка от бедно семейство, облечена в евтини, купени на намалени цени дрехи; в тъмните листа под простата мека шапка от петолистни цветчета той си представя лицето ѝ със сключените вежди, малките черни ноздри, кръгли като копчета, очите ѝ, които монахините бяха направили тъжни. Почти долавя парфюма ѝ, когато минава покрай него, по каменните стъпала на катедралата, с наведена глава, нейните ситнещи крака, скрити в поправяния костюм. Отдадена всецяло на молитвата, тя има приятния навик на глупавите момичета да отдава в даден момент цялото си тяло само на едно нещо. Близо, той може да се приближи толкова близо до цветовете. Всяко цветче има отгоре над устата си две крилца, покрити с лунички, където са скрити торбичките с прашеца. Той може да я помирише.

В това пролетно тържество на цветовете, когато градината на покойния ѝ съпруг цъфти с най-голяма сила, госпожа Смит излиза от къщата и като се подпира на ръката на Заека, навлиза навътре сред рододендроните. Някога доста висока жена, сега тя се е смалила и запазилите се черни кичури изглеждат мръсни в бялата ѝ коса. Тя ходи с бастун, но, изглежда, в разсеяността си го е окачила на долната част на ръката си и се олюлява с него, като бастунът се размахва свободно, подобно на необикновена гривна. Тя улавя градинаря си по следния начин: той извива дясната си ръка, насочвайки лакътя си към рамото ѝ, и тя, треперейки, подпира долната част на лявата си ръка о неговата и се отпуска тежко върху китката му със своите непохватни пръсти на лунички. Тя се държи за него тъй, както лозата за стената; ако я дръпнеш силно, ще я унищожиш, а иначе ще издържи на всички атмосферни условия. Той чувства как тялото ѝ подскача при всяка стъпка и как всяка дума дърпа главата ѝ. Не че усилието от говоренето е толкова голямо; това се дължи на вълнението, което я обзема от общуването, сбръчвайки ужасно носа ѝ, карайки устните ѝ да се замотават над изпочупените зъби със смешна свръхекспресивност, в която има нещо неловко, подобно на смешните гримаси, които прави едно тринадесетгодишно момиче в непрестанното си самопризнание, че не е красиво. Тя рязко наклонява главата си, за да погледне Хари, и в малките кафяви орбити, целите в бръчки като множество шнурове, сините ѝ, с напукана глеч очи стоят изцъклени с искрицата живот, останала в тях, докато говори:

– О, не ми харесва госпожа Холфорд; тя винаги изглежда толкова чистичка и докарана. Хари обичаше много онези розовожълти цветове. Аз му казвах: "Ако искам червено, дай ми червено; една голяма червена роза. А ако искам бяло, дай ми бяло, една стройна бяла лилия; и не ми досаждай с всички тия неопределени цветове – полурозово, полупурпурно, които не знаят какво напомнят. Рододендронът е неискрено растение. Аз казвах на Хари: "Тя няма мозък, така че всичко, което ти дава, е само за да ядосва." Но аз наистина говорех сериозно.

Тази мисъл като че ли я зашеметява. Тя спира безжизнена на обраслата в трева пътека и очите ѝ – ирисите, приличащи на счупено стъкленобяло в кръгове от запазено синьо се въртят нервно, като гледат ту на едната, ту на другата му страна.

– Всъщност всичко, което казах, е съвсем сериозно. Аз съм фермерска дъщеря, господин Енгстръм, и по-скоро бик искала да видя тази земя цялата в люцерна. Казвах му: "Защо не садиш елда, щом трябва да се занимаваш със земята. Сега има и хубаво семе. Ти отглеждай елда, аз ще пека хляба." Казвах също: "Какво искаме ние с всичките тия букети, които, след като увяхнат, ще трябва да се грижиш за техните отвратителни листа цялата година?" Казвах му: "За кое хубаво момиче отглеждаш всичко това?" Той беше по-млад от мене, ето защо го дразнех; не мога да кажа с колко години. Защо стоим тук? Старо тяло като моето, застанало неподвижно на едно място, бързо ще пусне корени.

Тя удря с бастуна по тревата – това е сигнал той да си протегне ръката. Тръгват надолу по алеята, потънала в цвят.

– Никога не съм мислила, че ще го надживея. Това беше слабостта му. Щом излезеше от градината, само седеше. Една фермерска дъщеря никога не научава значението на, "седя".

Несигурната ѝ ръка, която докосва китката му, трепери като поклащащите се върхове на гигантските смърчове. Той свързва тия дървета със забранени земи; изпитва удоволствие да бъде под техния покров.

– Ах! Ето едно растение.

Те спират в едно кътче и тя повдига своя увиснал бастун към малък рододендрон, обвит в розовия цвят на непорочността, с която е пропит, един цвят, през чиято непресторена простота сякаш надзърташ като през цветно стъкло в сърцевината на действителността.

– Хариевата бианчи – казва госпожа Смит. – Единственият рододендрон, с изключение на някои от белите, забравих им имената, глупави имена във всеки случай, който сам казва какво означава. Това е единственото истински розово. Когато Хари получи за пръв път от него, той го сложи между другите така наречени розови рододендрони и пред него те изглеждаха толкова мръсни, че той ги изкорени и посади бианчито при тъмночервените. Тъмночервените са тук, нали? Сега юни ли е?

Налудничавите ѝ очи го фиксират с безумен поглед и тя се вкопчва още по-здраво в него.

– Не зная. Не мисля. Денят на падналите[24] е следващата събота.

– О, спомням си така добре деня, когато получихме това глупаво растение. Беше горещо! Отидохме с колата до Ню Йорк, за да го вземем от парахода и го сложихме на задната седалка на пакарда като любима леля или нещо от този род. То пристигна в голямо синьо дървено буре с пръст. Имаше само един разсадник в Англия, който ги доставяше, и само превозването му с кораба струваше двеста долара. Един мъж слезе, за да го наглежда и да го полива всеки ден.

Беше горещо и целият този отвратителен трафик през Джърси сити и Трентън и този хилав храст, който седеше в своето синьо буре на задната седалка като същински принц! Тогава ги нямаше тия магистрали, така че до Ню Йорк си беше хубаво пътуване от шест часа, точно по време на депресията, и изглеждаше като че ли всеки в света има автомобил. Минаваш Делауеър при Бърлингтън. Това беше преди войната. Не зная дали, когато кажа "войната", вие разбирате коя война имам предвид. Може би вие мислите, че тая, корейската, това е войната.

– Не. Войната за мене е Втората световна война.

– И за мене! И за мене! Спомняте ли си я наистина?

– Разбира се. Искам да кажа, че бях вече достатъчно голям. Аз изглаждах консервни кутии и купувах военни марки Наградиха ни за това в началното училище.

– Нашият син бе убит...

– Ах! Съжалявам...

– О, той беше възрастен, той беше възрастен. Беше почти на четиридесет. Току-що го бяха произвели офицер.

– Все пак.

– Зная. Вие мислите, че само младите биват убивани.

– Да, вие разбирате.

– Това беше една добра война. Не беше като първата. Ние трябваше да я спечелим и я спечелихме. Всички войни са нещо ужасно, но тази трябваше да я спечелим.

Тя отново размахва бастуна към розовото растение.

– В деня, когато пристигнахме от пристанището, където беше корабът, разбира се, толкова късно през лятото, то съвсем нямаше цветове, на мене ми изглеждаше просто глупост да го возим на задната седалка, като някакъв – тя разбира, че се повтаря, запъва се, но продължава, – като същински принц.

В нейните почти прозрачни сини очи е забодена тази малка проницателност, с която тя наблюдава лицето му дали ще се усмихне на объркването ѝ. Като не забелязва нищо, та отсича рязко:

– Това е единствената.

– Единствената бианчи?

– Да! Точно така! Няма друга в Съединените щати. Няма друго такова хубаво розово от Златните врата до където и да било... мисля Бруклинския мост казват. Всичкото истински хубаво розово в страната е точно тук, под нашите очи. Един цветар от Ланкастър взе някакви калеми[25] за развъждане, но загинаха. Навярно ги е задушил с вар. Глупав човек! Грък.

Тя се впива в ръката му и продължава нататък по-тежко и по-бързо. Слънцето е високо и тя, изглежда, иска да се прибере вкъщи. В листака жужат пчели. Птици, скрити в дърветата, се карат. Морето от листа залива морето от цветове и неопределен остър мирис лъхва откъм свежите стени от зеленина. Кленове, брези, дъбове, брястове и диви кестени образуват рядка гора, която се простира на различна дълбочина покрай отдалечената граница на имението. Във влажното сенчесто място между моравата и тази горичка все още се виждат рододендрони, но по храстите в средата на моравата, които не са на сянка, се виждат вече опадали цветове в странно прави редици край потъналите в трева пътеки.

– Не ми харесва, не ми харесва – казва госпожа Смит, куцукайки заедно със Заека надолу по една такава просека,отрупана с цветове. – Аз ценя красотата, но бих предпочела да видя люцерна. Една жена – не зная защо това трябва да ме вълнува толкова, Хоръс канеше съседите да идват и да гледат това място точно когато всичко е разцъфнало. В много отношения той беше като дете. Тази жена, госпожа Фостър, която живееше под склона на планината в малка оранжева къщурка с безшумно спускащи се щори, постоянно ми казваше, извърната към мене, с червило наполовина до носа ѝ – тя имитира прекалено ласкав глас, изпълнен с гореща злоба, която разтърсва тялото ѝ: "Ай, госпожо Смит, такъв трябва да е раят." И една година аз ѝ казах, не можех повече да сдържам езика си и ѝ казах: "Е, ако трябва да пътувам всяка неделя шест мили на отиване и на връщане до епископалната църква "Сейнт Джон", само за да вляза в друга леха от рододендрони, аз спокойно мога да си спестя това разстояние тъй като не желая да отида там." Това, което казах, не беше ли ужасно за една стара грешница?

– О, не зная...

– За тази бедна жена, която само се опитваше да бъде любезна. Разбира се, тя нямаше и зрънце мозък в главата си; боядисваше лицето си като млада глупачка. Почина, бедната душа; Алма Фостър... почина преди две или три зими. Сега тя знае истината, а аз не я зная.

– Е, може би за нея рододендроните са изглеждали така, както за вас изглежда люцерната.

– Хей! Е-ей! ...Точно! Точно! Знаете ли, господин Енгстръм, това е такова удоволствие...

Тя го спира на пътеката и гали несръчно ръката му; на слънчевата светлина малкият ръждивокафяв пейзаж на нейното лице се обръща към неговото и в погледа ѝ, зад неумелата женска склонност към флиртуване и безсмисленото блуждаене на мислите, проблясва резецът на предишна острота, така че застанал там, Заека леко усеща пробождането на тази зла сила, която е отвеждала господин Смит при безмозъчните цветя.

– Вие и аз мислим еднакво. Нали? Е, нали?

– Ти прекара доста хубаво, нали? – пита го Рут.

Следобеда в Деня на падналите те отидоха на плувния басейн в Уест Брюър. Тя се чувства неудобно по бански костюм, но всъщност изглежда чудесно, потопена до бедра в тюркоазената вода и с мокрите кичури на червеникавата коса ѝ, които се подават изпод банската ѝ шапка. Тя плува леко. Дългите ѝ крака ритат бавно и водата тече на прозрачни мехурчета над раменете ѝ; хубавите ѝ добре оформени ръце се издигат, а гърбът и задникът ѝ потрепват, черни под вълнуващото се зелено. От време на време, когато тя спира и се отпуска за момент, потапяйки лицето си под водата, с движение, което разтуптява сърцето му поради леката опасност, задникът ѝ, подобно на някаква шамандура, изплува отгоре и разкъсва повърхността – нищо особено, само един кръгъл Черен остров, който лъщи там, ясен неочакван образ във водата, трепкащ като при повреден телевизор. Но релефната картина изпълва сърцето му с гордост, засилва чувството му на собственост. Негова, тя е негова, той я познава тъй добре, както водата. Както водата той е бил навсякъде по тялото ѝ. Когато тя плува по гръб, водата се разбива и се стича отпред по гърдите, облива ги и ги докосва; дъгата на потопеното ѝ тяло се изопва, издигайки гърдите ѝ на моменти над водата; тя затваря очи и се носи напосоки. Плувайки с глава напред, тя изпръсква две мършави момчета, които цамбуркат в плиткия край на басейна. Тя докосва леко едното от тях, замахвайки назад с ръка, сепва се и се вмъква усмихната във водата; ръцете ѝ, като че ли без кости, махат, за да запази равновесие в развълнуваните приливи и отливи на препълнения басейн. Въздухът искри с мириса на хлор. Той се наслаждава от това колко чиста се чувства тя; чиста, чиста. Какво е това? Нищо не те докосва, което не е свързано с тебе? Нея във водата, него – на тревата и във въздуха. Главата ѝ, подскачаща като спаднала топка, му прави гримаса. Самият той не е водно животно. Когато е мокър, му е студено. Понеже се е намокрил, предпочита да седи на тухления ръб на басейна, спуснал крака надолу, и да си представя, че гимназистките зад него се възхищават от играта на мускулите по широкия му гръб. Той свива замислено рамене и чувства как плещите опъват кожата му на слънцето. Рут отива до края, цветните квадрати по дъното на басейна се отразяват през водата и почти изплуват на повърхността. Тя изкачи, малката стълба, изцеждайки водата от себе си на големи струи. Заека се покатерва до одеялото и ляга на него, така че когато тя идва, я вижда изправена над себе си, голяма до небето; черните ѝ косъмчета от вътрешната страна на бедрата са залепнали на фитили от водата. Тя сваля шапката, разтърсва косата си и се навежда за кърпата. Водата по гърба ѝ се стича надолу по нежните долинки на гънките по възпълното ѝ тяло и капе от раменете ѝ. Докато я наблюдава как бърше ръцете си, мирис на трева достига до одеялото и от виковете наоколо кристалночистият въздух трепти.

Тя ляга до него, затваря очи и се оставя на слънцето. Отблизо лицето ѝ изглежда направено от големи плоскости кожа, изравнени по цвят от слънцето, с изключение на жълтеникавия гланц, който им придава твърдостта на минерал, на чист гладък камък, пренесен направо от кариерите в храма. От тази монументална Рут думите излизат в същия мащаб, сякаш тежки колела се изтъркалят до входовете на неговите уши като безгласни монети, хвърлени на светлината

– Ти прекарваш доста хубаво, нали?

– Защо?

– О... – думите ѝ малко се забавят, докато минат през устните ѝ; той вижда как се движат и след това чува гласа и, – виж всичко, което постигна. Ти постигна да играеш голф с Екълс всяка седмица и да накараш жена ти да не те преследва. Постигна своите цветя и госпожа Смит, която се влюби в теб. Постигна мене.

– Ти мислиш, че тя наистина е влюбена в мен? Госпожа Смит?

– Зная само това, което научавам от тебе. Ти казваш, че е...

– Не. Никога всъщност не съм казал такова нещо. Казал ли съм?

Тя не си прави труда да му отговори. Нейното лице изглежда още по-едро от сънливото задоволство, което се чете по него. Тебеширени отражения пробягват по загорялата ѝ кожа.

Той повтаря:

– Казал ли съм?

И стиска силно ръката ѝ. Нямаше намерение да я стисне толкова силно; нещо го ядоса при докосването на кожата ѝ. Нейната неприветливост.

– Оу! Кучи сине!

Тя лежи спокойно, отдавайки повече внимание на слънцето, отколкото на него. Той се надига на лакът и гледа през нейното неподвижно тяло към веселите фигури на две шестнайсетгодишни момичета, които смучат портокалов сок от картонени фунийки. Едното от тях, с бял бански костюм без презрамки, поглежда от своята сламка с кафяв поглед. Тънките ѝ крака са тъмни като на негърка. Костите на слабините ѝ стърчат остри от двете страни на плоския ѝ корем.

– О, целият свят те обича – казва неочаквано Рут. Питам те само защо?

– Аз съм обичлив – отвръща той.

– Искам да кажа... защо пък, дявол да го вземе, тебе? Какво толкова особено има в тебе?

– Аз съм мистик – прибавя той. – Давам вяра на хората.

Екълс му беше казал това веднъж със смях, който вероятно беше присмех. Човек никога не знае какво точно иска да каже Екълс; можеш да го приемеш така, както искаш.

Заека го взе на сериозно. Самият той никога не беше мислил за това. Той не се замисля особено за това какво дава на хората.

– Измъчваш ме – казва тя.

– Е, да пукна.

Това е несправедливо: след като той толкова се гордееше с нея, докато тя беше в басейна, след като толкова много я обичаше.

– Дявол да го вземе, защо мислиш, че трябва да ми тежиш и ти?

– Накъде биеш? Аз те издържам.

– Как не! Имам си работа.

Това е вярно. Малко след като той отиде да работи при госпожа Смит, тя намери работа като стенографка в едно застрахователно дружество, което имаше клон в Брюър. Toй поиска това от нея; безпокоеше се как прекарва следобедите е си, когато го няма. Рут казваше, че никога не е изпитвала удоволствие от тоя занаят, но той не беше сигурен. Когато я срещна, не можеше да се каже, че страда.

– Напусни! – казва той. – Това не ме плаши. Стой си цял ден вкъщи и си чети криминални романи. Аз ще те издържам.

– Ти ще ме издържаш!? Като си толкова важен, защо не издържаш жена си?

– А защо аз? Родителите ѝ са червиви с пари.

– Толкова си самонадеян! Това ме поразява. Не мислиш ли изобщо, че ще трябва да платиш за всичко?

Рут го гледа прямо със зачервените си от водата очи. Тя ги засенчва с ръка. Това не са очите, които той видя оная вечер при паркинг автоматите, безжизнени светли дискове, като очи на кукла. Синьото на ирисите ѝ беше потъмняло и придобило дълбочина, някакво вътрешно богатство, което, съобщавайки истината на неговите инстинкти, го безпокоеше, Тия очи я измъчват и тя извръща глава, за да скрие сълзите си, мислейки: "Това е един от признаците... че плача толкова често!" Господи, на работа тя трябваше да става от машината, да тича в тоалетната, както тя може да тича, и да плаче, да плаче, да плаче. Да стои там в това тясно помещение, загледана в тоалетната чиния, смеейки се сама на себе и плачейки, докато я заболят гърдите. И това, че ѝ се спи .. Господи, като се върне от обяд, всичко, което може да направи, е да се просне в празното пространство между бюрата на мръсния под, между Лили Орф и Рита Фиорванте, където оня стар алкохолик Хониг трябва да прескача през нея. И това, че е непрекъснато гладна... За обяд – една сода със сладолед и сандвич, а после една поничка с кафе и пак трябва да купува някаква сладка на касата. И то след като се беше опитала да отслабне заради него и бе свалила шест фунта. Поне така показа една теглилка. За него! Това беше интересното, да се променя за него, когато той не струваше нищо, по-малко от нищо. Той беше напаст, въпреки цялото си благодушие. Да, той беше благодушен. Другите не бяха. Работата се заключаваше в това, че когато те разбираха, че си "някаква си", не мислеха за тебе като за човешко същество, а смятаха, че имат някакви права. Каквито и да бяха, все пак бяха някакви! Като че ли мразеха жените и я използваха. Но след това тя им прощава, понеже всичко отминава. Следващият ден е следващ ден и ти си си все същата и все си там, и те са си отишли. Колкото по-възрастни бяха, толкова повече приличаха на губернатори, и колкото по-умни – толкова по-лоши бяха. После те искаха нещо, което жените им не можеха да им дадат и което тя съвсем не смяташе за ненормално, след като свикнеш веднъж. И защо да не е великодушна... първият път беше с Харисън; във всеки случай тя бе пияна като маймуна. Когато се събуди на следващата сутрин, се питаше какъв беше този вкус в устата ѝ! Това бе само нещо като морска вода... тогава тя бе още едно суеверно дете, което нямаше вкус към тия неща. Просто една по-усилена работа, отколкото вероятно мислят. Изобщо жените работят повече, отколкото смятат. Това е така, защото те искат да бъдат похвалени в това отношение. Те наистина желаеха това. Те не бяха толкова противни, но смятаха, че са. Това именно я учудваше в гимназията. Колко се срамуваха наистина, колко бяха признателни, ако просто ги докоснеш там, и колко бързо се разнасяше мълвата, че си... такава. Какво смятаха хората, че те са чудовища? Ако само поразмислеха малко, биха могли да разберат, че и ти си любопитна че и ти би могла да харесваш това непознато нещо, както и харесваха твоето, не по-зле от жените от техния кръг; само червени гънки... боже мой, какво беше накрая? Никаква тайна! Това беше великото нещо, което тя откри, че нямаше никаква тайна, просто една малка измама да се престориш на влюбена, което ги караше да се чувстват царе, и ако продължеше тази игра, можеше да бъде хубаво. Във всеки случай щеше да те нареди до тях, срещу ония другите, ония малки ножици, които тичаха около нея, когато играеха хокей по гимнастика. Като крава в оная синя униформа, подобна на бебешки костюм, която тя не искаше да носи в дванайсети клас и получи намалено поведение. Господи, тя мразеше много от тия момичета. И си отмъщаваше вечер с неудържимост, за която те не знаеха, че съществува. Като царица. Момче, нямаше никаква любов тогава, дори нямаше нужда да се събличаш; само малко триене през дрехата; устата ти, миришеща на лук от кюфтетата, които току-що сте изяли и ресторанта, и радиаторът на колата, който пукаше, понеже изстива. През всичките дрехи... нещо, което им разваляше удоволствието. Те не можеха да усетят много. Това трябваше да бъде само идеята за теб. Всичките им идеи. Понякога само френска целувка, не че тя изобщо беше свикнала с тия влажни и отпуснати езици, не можеш да дишаш; изведнъж обаче от начина, по който устните им ставаха твърди и се отваряха, а после се отпускаха и се затваряха, разбираш, че е свършило. Че няма повече от това за тебе и че ще е по-добpe да се отдръпнеш, ако искаш дрехата ти да остане суха. Това те измърсява. Тебе, тяхната пачавра. Те не можеха да ѝ простят това. Тя обаче им прощаваше. Не ги обвиняваше, макар че майките им ги караха да пишат името ѝ по стените на тоалетните. Ели ѝ каза приятелски за това. Но тя имаше някои много сладки работи с Ели; веднъж, след училище, преди още слънцето да бе залязло, те излязоха с колата извън града по едно шосе и после нагоре по едно старо пътче и спряха на място, цялото покрито с листа, откъдето можеха да виждат Маунт Джъдж и града на фона на планината, неясен в далечината; той сложи глава на коленете ѝ; пуловерът ѝ беше навит нагоре, сутиенът ѝ отпуснат и той беше като нежно бебе. Нейните пчелички (Кой ги нарече пчелички? Не Ели.) тогава бяха по-твърди, по-закръглени и по-чувствителни; неговата очакваща влажна уста беше толкова щастлива и пияна и птиците надаваха своите топли звуци над главите им в слънчевата светлина. Ели го раздрънка. Съвсем естествено за него. Тя му прости, но това я направи по-умна. Тя бе започнала с по-големи; грешка, ако изобщо имаше такава. Но защо не? "Защо не?", беше въпросът ѝ, макар и неизказан. Дали това беше грешка. Тя се изморява само от мисленето, лежейки там мокра от плуването и виждайки червено през клепачите си, които се опитват да се отдръпнат пред цялото това червено, и се питаше дали не грешеше. Тя беше умна. С тия, които бяха млади, го правеше защото бяха хубави, а към ония, които бяха по-възрастни, беше по-сдържана. Момче, някои типове, които ти никога не можеш да си представиш, обичат тяхното незначително участие да е най-великото нещо, което светът изобщо може да види, ако изобщо има такова. Но тоя, какъв чудак! Той имаше обаче за нещастие това благодушие. Той съвсем не те видя като такава. Момче, оная първа нощ, когато той каза това толкова гордо "хей!", тя не мислеше, че ще хлътне толкова много, а се оказа, че е трябвало да мисли. Тя прости на всички тогава. Неговото лице събираше в изплашено, неясно петно всички техни лица и като че ли тя се превръщаше в нещо по-добро от това, което е.

Но после, след всичко, се оказва, че той не е по-различен; улавя се за тебе съвсем потиснат и влюбен, а след това преситен от теб или най-малкото, просто отегчен, когото свърши. Това става все по-бързо и по-бързо, повече като навик; той сега наистина бърза, когато усети или пък тя му каже, че е свършила. Тогава тя може само да лежи и в известен смисъл да отстъпва и това я успокоява; но тя не може да заспи след това. Някои нощи той се опитва да я приближи, но на нея просто толкова ѝ се спи и така се е отпуснала, че нищо не излиза. Понякога просто ѝ иде да го отблъсне, до го разтърси и да му изкрещи:

– Не мога, глупак! Не знаеш ли, че си баща!

Но не! Не трябва да му казва. Една произнесена думи може да сложи края. Това беше само единият мензис, а следващият идва след един ден; може би ще дойде и тогава няма да има нищо. Тъй както всичко е объркано, тя не знае колко щастлива би я направило това наистина. Поне по тоя начин тя прави нещо, като изхвърля ония глобули. Господи, тя дори не е сигурна, че не го иска само защото той го иска. Тя дори не е сигурна дали просто съзнателно не стига дотам, като заспива под ръката му, само за да даде да разбере на това самодоволно копеле. Защото той не усещаше, докато спеше, когато тя ставаше и се промъкваше в отвратителната баня, където стоеше толкова дълго, че той не можеше да види и да направи нищо. Да, така беше, той просто си живееше в своята кожа и дори и не помисляше за последствията от каквото и да било. Ако му кажеше за глобулите и за сънливостта си, навярно щеше да се изплаши и да си отиде, той и неговият хитър малък бог, и неговият хитър малък свещеник, с когото всеки вторник играе голф. Защото най-идиотското ...... с тоя свещеник бе, че по-рано поне Заека смяташе, че постъпва неправилно, но сприятелявайки се с него, си въобрази, че е Исус Христос, който е слязъл на земята, за да спаси света, като върши само това, което му хрумне. Аз бих отишла да хвана епископа или някой друг, който и да било там, и да му кажа, че тоя негов свещеник е цяла напаст. Той тъпче главата на бедния Заек с нещо, което никой не може да проумее, и дори сега, изпълвайки ухото ѝ, неговият кротък, но самонадеян глас отговаря на въпроса ѝ с лека, куха самодоволност, която дотолкова я вбесява, че сълзите ѝ потичат.

– Ще ти кажа – рече той. – Когато избягах от Дженис, направих интересно откритие.

Сълзите заливат клепачите ѝ, а неприятният вкус на водата от басейна се запечатва върху устата ѝ.

– Ако ти стиска да бъдеш такъв, какъвто си – продължава той, – другите ще плащат за тебе.

Неприятните посещения са цяло мъчение за Екълс; поне чувството, което ги предхожда. Обикновено мисълта за нещо е по-лоша от действителността: така е наредил господ света. Действителното присъствие на хората винаги е поносимо. Госпожа Спрингър с закръглена, мургава, с дребни кости жена, приличаща на циганка. Двете, майката и дъщерята, излъчват нещо зловещо, но у майката способността да въздава неловкост е вродена, типично за средната класа. У дъщерята това е само на моменти, съвсем излишно и опасни както за нея, така и за другите. Екълс изпитва облекчение, че Дженис не е вкъщи; в нейно присъствие той се чувства най-виновният. Тя и госпожа Фознахт са отишли в Брюър на матине. Двете им момченца са в задния двор на Спрингърови. Госпожа Спрингър го превежда през къщата до остъклената веранда, откъдето може да наглежда децата. Къщата е наредена скъпо, но без вкус; във всяка стая като че ли има по едно кресло в повече, отколкото е необходимо. За да отидат от входната врата до задната част на къщата, те вървят по една крива пътека през претъпканите стаи. Тя го води бавно; и двата ѝ глезена са стегнати в ластични бандажи. Мъчително ситните ѝ стъпки засилват илюзията му, че малкото ѝ тяло е сякаш в гипс.

Тя се отпуска внимателно върху възглавниците на лежащия стол на верандата и изплашва Екълс с отскачането на краката си, докато столът изскърцва и се заклаща силно под тежестта ѝ. В това отпускане като че ли има някакво детинско удоволствие. Сухите ѝ прасци стърчат вдървени и обувките ѝ за миг се повдигат от пода. Това са съсипани и изгубили изцяло формата си обувки, сякаш са стояли с години в каца с вода.

Той сяда на сгъваем, въртящ се, със сложно устройство стол от алуминий и пластмаса. През стъклата на верандата от своята страна вижда Нелсън Енгстръм и малко по-големичкия Фознахт как играят на слънце край дървена пързалка над оградения с дъски пясъчен трап.

– Радвам се, че ви виждам – казва госпожа Спрингър. Толкова време не сте идвали.

– Точно три седмици, нали? – казва той.

Столът му убива на гърба и той се залавя с токовете долу за тръбата, за да предотврати сгъването му.

– Бях доста зает. С класовете за конфирмация[26], с младежката група, която реши да образува бейзболен тим тази година, и серия смъртни случаи в паството.

Предишните му контакти с тази жена не го предразполагат към извинения. Тая голяма къща, която тя има, оскърбява неговото чувство за жилище; той би я харесал повече, ако това беше верандата на някоя малка къщичка.

– Да. Не бих искала да имам вашата работа за нищо на света.

– А на мене тя ми доставя удоволствие в повечето случаи.

– Да, така казват. Казват, че сте станали отличен играч на голф.

О, боже! А мислеше, че тя вече се отпуска. За момент си бе представил, че са на верандата на овехтяла с олющена мазилка къща и че тя е една многоизстрадала пълна работничка, която се е научила да приема всичко, което дойде. Тя приличаше на такава, или по-скоро би могла да бъде. Когато Фред Спрингър се е оженил за нея, навярно е бил по-грозен от Хари Енгстръм, когато последният се е оженил за дъщеря му. Той се опитва да си представи Хари преди четири години и получава един обаятелен портрет: висок, хубав, известен през ученическите си години, достатъчно умен – син на зората. Сигурно доверието, което вдъхва, е привлякло най-вече Дженис. Съпрузите са страшна лотария. Той се почесва по челото и казва:

– Да играеш голф с някого е много удобен начин да го опознаеш. Това е, което се опитвам да направя, разбирате ли, е да опозная хората. Не мисля, че можеш да заведеш някого при Христос, без да го опознаеш.

– Е? Тогава какво знаете за моя зет, което аз не зная?

– Това, че той е добър човек в известно отношение.

– Добър в какво?

– Трябва ли да бъдеш добър в нещо? – той се опитва да е размисли. – Да, мисля, че трябва.

– Нелсън! Престани веднага!

Тя се обръща вдървено, без да се повдигне, за да види защо плаче детето. Седнал до стъклата на верандата, Екълс вижда всичко.

Малкият Фознахт стои до пързалката и държи две червени парчета от пластмаса. Нелсън, няколко инча по-нисък от него, се спуска с разперена ръка към гърдите на по-голямото момче, но не смее да се приближи и наистина да го удари. Малкият Фознахт стои със смахнатата неуязвимост на глупак, гледащ надолу към махащата се ръка и изкривеното лице на по-малкото момче дори без усмивка на задоволство. Истински учен, наблюдаващ безпристрастно резултата от своя експеримент.

Гласът на госпожа Спрингър се извисява неистов и остър, режейки през стъклата.

– Чу ли ме? Казах да спреш това крещене!

Лицето на Нелсън се обръща към терасата и той се опитва да обясни.

– Пили... Пили...

Но точно когато се мъчи да опише случилото се, неправдата става непоносима и сякаш получил удар в гърба, той се спуска неуверено напред, удря гърдите на крадеца и получава един лек отблъскващ удар, който го принуждава ди седне на земята. Той се търкулва по коремче и се върти в тревата, движен от собственото си безсмислено ритане. Сърцето на Екълс сякаш се гърчи заедно с тялото на момчето. Той познава толкова добре движещата сила на една неправда, начина, по който умът се сражава с нея, и как всеки напразен удар като че ли изпомпва въздуха, като в същото време ти се струва, че цялото това устройство от кости и кръв ще се пръсне във вселената, която може да бъде такъв вакуум.

– Момчето е взело камиончето му – пояснява той на госпожа Спрингър.

– Е, нека си го вземе сам – отвръща тя. – Трябва да се научи. Не мога да ставам с тия крака и да тичам всяка минута навън; те правят това целия следобед.

– Били!

Момчето поглежда изненадано нагоре към мъжкия глас на Екълс.

– Върни го!

Момчето обмисля това ново обстоятелство и се колебае.

– Веднага.

Заставен, Били прави няколко крачки и пуска играчката точно върху главата на плачещото му другарче.

Новата болка предизвиква и нова мъка в гърлото на Нелсън, но като вижда камиончето в тревата до лицето си, той я заглушава. Трябва му един миг, за да разбере, че причината за неговото страдание е отстранена и още един миг, за да обуздае чувството в тялото си. Силните му сухи хълцания, докато преодолее тия препятствия, сякаш повдигат килима от подрязана трева и самата слънчева светлина като че ли затрептява. Една оса, която се удря непрестанно в стъклата на верандата, се скрива, а алуминиевият стол под Екълс заплашва да се изкриви, като че ли и големият свят участва в успокояването на Нелсън.

– Не зная защо момчето е такова мамино детенце – казва госпожа Спрингър. – Или... може би зная.

Лукавият намек накрая смущава Екълс.

– Защо?

Моравата кожа под очите ѝ се издува, а ъглите на устните ѝ се свиват надолу в преценяваща гримаса.

– Ами че той е като баща си: покварен. Взел е твърде много от него и смята, че светът му дължи това, което той иска.

– Другото момче беше виновно. Нелсън искаше само онова, което е негово.

– Да, и аз предполагам, че вие мислите като баща му... че за всичко е виновна Дженис.

Тя произнася "Дженис" с германски акцент – "Чанис", – като от това момичето сякаш изглежда по-пълно, по-мургаво, по-мило и по-значително от незначителния, будещ съжаление образ в съзнанието на Екълс. Той се пита дали тя в края на краищата не е права; дали не е преминал на другата страна?

– Не, не мисля – казва той. – Мисля, че поведението му няма оправдание. Това не значи обаче, че за това поведение няма известни причини, които отчасти вашата дъщеря е могла да предотврати. Нашата църква учи, че всички сме отговорни както за себе си, така и за другите.

Тъй хубаво изречените думи имат вкус на тебешир в устата му. Той би желал тя да му предложи нещо за пиене. Пролетта става гореща. Старата циганка забелязва неувереността му.

– Е, лесно е да се каже това – продължава тя. – Не е толкова лесно може би да застанеш на такова становище, ако си в деветия месец и очакваш всеки момент дете, ако си от почтен дом и съпругът ти избяга само на няколко мили с някакъв вампир и всеки смята, че това е най-смешното нещо, макар че аз не зная какво е.

Думата "вампир" се стрелва във въздуха като нещо бързо и черно.

– Никой не смята, че това е смешно, госпожо Спрингър.

– Понеже не чувате разговорите, които аз чувам. Понеже не виждате усмивките. Една жена беше така добра да ми каже на другия ден: "Ако тя не може да го задържи, няма и право на него." Тя има злобата да ми се хили право в лицето. Можех да я удуша. Казах ѝ: "Един мъж също има задължения. Няма само един-единствен път." Такива жени именно внушават на мъжете, че светът съществува само за тяхно удоволствие. Съдейки от начина, по който постъпвате, и вие почти мислите така. Е, ако светът ще се пълни с Хари Енгстръмовци, колко време смятате хората ще имат нужда от вашата църква?

Тя се изправя и тъмните ѝ очи плуват в сълзи, които не потичат. Гласът ѝ се извисява до най-висока степен и дращи лицето на Екълс като пила. Той се чувства целият нарязан. Нейният разказ за подхилкващата се клюкарка по повод на тази история го потопи в ужасната действителност, подобна на тази със стотиците лица, когато в неделя сутрин в 11.30 часа се изкачва на катедрата и словото, което излита от устата му, и забележките му се разливат в някаква безсмислица. Той търси думи в паметта си и успява да изрече:

– Аз чувствам, че Хари в някои отношения е особен случай.

– Единственото особено нещо в него е, че не го е грижа кого наранява и колко. Сега аз нямам намерение да ви обиждам, преподобни Екълс, и съм сигурна, че вие най-добре преценявате доколко сте зает, но да бъдем честни, през оная първа нощ аз трябваше да извикам полицията, както и исках.

Струва му се, чува, че тя има намерение да вика полицията, за да арестува него. Защо не? Със своята бяла яка той фалшифицира името на бога при всяка дума, която произнася. Ограбва вярата на децата, които се предполага, че възпитава. Убива вярата в умовете на всички, които действително се вслушват в неговите бръщолевения. Мами с всяка нотка в гласа си по време на богослужение, произнасяйки тържествено "нашия отец", когато сърцето му познава истинския отец, на когото той се опитва да угоди, на когото той се бе опитвал да угоди през целия си живот.

Когато я пита: "Какво може да направи полицията", струва му се, че иска да каже: "Какво може да му направи тя на него!"

– Е, не зная, но аз очаквам повече, отколкото само игра на голф.

– Сигурен съм, че той ще се върне.

– Вие разправяте това от два месеца.

– Все още го вярвам.

Но всъщност той не го вярва, той не вярва в нищо. Мълчание.

– Бихте ли – гласът ѝ се е променил, станал е умолителен – ми подали оная табуретка там в ъгъла. Трябва да си вдигна краката.

Когато премигва, клепачите му дращят. Той се пробужда в своята замаяност, взема табуретката и ѝ я занася. Широките ѝ пищяли в зелените, почти детски чорапи се повдигат смирено и докато намества табуретката под петите ѝ, начинът по който се навежда, напомнящ религиозните памфлетни картини с Христос, когато мие краката на просяците, влива в тялото му нов приток от сила. Той се изправя и се извисява над нея. Тя хваща полата над коленете си и я издърпва надолу.

– Благодаря – казва тя. – Това е истинско облекчение за мен.

– Страхувам се, че това е единственото облекчение, което ви давам – признава той с простота, която намира за възхитителна, и се надсмива над себе си за това.

– Ах – въздъхва тя. – Струва ми се, че никой не може ди направи много.

– Не, може да се направи нещо. Може би вие сте права за полицията. Законът закриля съпругите; защо да не се из ползва?

– Фред е против това.

– Господин Спрингър има навярно основателни причини. Не искам да кажа само професионални причини. Всичко, което законът може да изтръгне от Хари, е финансова издръжка, а аз не смятам, че в тоя случай парите са наистина главното. Всъщност аз не съм сигурен, че парите са наистина главното.

– Лесно е да се каже това, ако винаги имате достатъчно.

Той не възразява. Изглежда, това се изплъзва от нея механично, повече от умора, отколкото от злоба; той е сигурен, че тя предпочита да слуша.

Възможно е. Не зная. Но във всеки случай моята загриженост – уверен съм, че всеки е загрижен по тоя въпрос – е общото оздравяване на положението. А ако ще има истинско оздравяване, Хари и Дженис са тия, които трябва да действат. Наистина независимо от това, колко желаем ние да помогнем, независимо от това, колко се опитваме да направим отстрани, ние сме извън всичко.

Подражавайки на баща си, той бе стиснал ръце отзад и бе обърнал гръб на слушателя си; наблюдава през стъклата на верандата другиго, който може би не е отвън; Нелсън води малкия Фознахт през поляната, гонейки едно съседско куче.Смехът на Нелсън се разлива от главата му, докато тромавите му, несигурни стъпки разтърсват неговото тяло. Кучето е старо, червеникаво, малко и бавно. Малкият Фознахт е озадачен, но въпреки това се радва на вика на своя приятел "лъв! лъв!". На Екълс е интересно да види, че при мирни обстоятелства синът на Енгстръм води другия. Зеленият въздух, който се вижда през замъглените стъкла, сякаш трепти от гласа на Нелсън. Екълс разбира положението. Това непрестанно нескрито изливане на собственото въодушевление естествено от време на време бива задръствано от по бавните реакции на по-флегматичното момче и по тоя начин създава гневно обратно течение, някоя упорита биволски постъпка. Той съжалява Нелсън, който много пъти ще се озовава натясно, изненадан в своята невинност, преди да установи причината за това странно обратно течение. На Екълс му се струва, че самият той е минал по този път като момче, винаги само е давал и винаги най-неочаквано се е озовавал в безизходица. Старото куче размахва опашка, когато момчетата приближават. То спира да маха опашката си и я отпуска в колеблива дъга, продължавайки все пак ди е нащрек, когато те го обкръжават като ловци, надавайки ликуващи викове. Нелсън посяга и удря гърба на кучето с ръце. Екълс иска да извика: "Кучето може да го ухапе!" То не може да издържи на гледката.

– Да, но той отиде много далече – оплаква се госпожи Спрингър. – Той се замогна. За него няма причина да се върне, ако не му създадем такава.

Екълс сяда отново на алуминиевия стол.

– Не. Той ще се върне по същата причина, поради която избяга. Той е претенциозен. Трябва непрекъснато да се върти около нещо. Светът, в който е сега, светът на това момиче в Брюър, едва ли ще задоволява дълго неговите илюзии. Виждам го само от седмица на седмица и забелязах промяната.

– А-а, да чуете само Пеги Фознахт какво разправя! Тя казва, научила... че води истински бохемски живот[27]. Не знам колко жени имал!

– Само една. Уверен съм. Странното в случая с Енгдтръм е, че по природа той е създаден за семеен живот. О, Боже!

В далечната групичка настъпва суматоха, момчетата тичат по един път, а кучето по друг. Малкият Фознахт спира, но Нелсън се приближава. Лицето му се е удължило от страх.

Госпожа Спрингър чува плача му и възкликва ядосано:

– Пак ли раздразниха Елси? Това куче трябва да е по бъркано, щом продължава да идва.

Екълс скача, столът пада зад него, отваря вратата на остъклената веранда и тича надолу, за да посрещне Нелсън навън, на слънцето.

Момчето се бои от него. Той го хваща.

– Ухапа ли те Елси?

Плачът на детето секва поради новия страх, че човекът в черно го е хванал.

– Ухапа ли те Елси?

Малкият Фознахт се отдръпва на почетно разстояние.

Почувствал се неочаквано силен и защитен в ръцете на Екълс, Нелсън с облекчение въздъхва дълбоко и неравномерно няколко пъти и постепенно възвръща гласа си.

Екълс го разтърсва, за да му попречи да се разреве и за да разбере какво е станало, трака със зъби по бузката му.

– Така ли? Така ли направи кучето?

Лицето на детето е съсредоточено изцяло в пантомимата.

– Така – казва то и хубавата му устничка се повдига от зъбките, нослето му се бърчи и то клати главичката си на един инч настрана.

– Не те ли ухапа? – настоява Екълс, като поотпуска ръце.

Малката устничка се повдига отново с лека свирепост, сякаш това обяснява цялата очарователна история. Екълс се чувства подигран от бързите реакции на малкото личице, което по начина, по който сменя така бързо изражението си, ми помня лицето на Хари. Нелсън отново се разплаква, изтръгва се от ръцете му и изтичва нагоре по стълбите на верандата при баба си. Екълс се изправя; през това кратко време, докато бе приклекнал, гърбът му под черната дреха се бе изпотил от слънцето. Качвайки се по стълбите, той се измъчва от нещо патетично, нещо много вълнуващо при спомена за тия малки квадратни зъбки, оголени при това озъбване на шега. Безобидността и все пак реалността на инстинкта. Инстинктът на котенцето да "убие" макарата със своите меки лапи.

Той се връща на верандата и вижда момченцето между краката на баба си, заровило лице в скута ѝ. За да не му е горещо, Нелсън е вдигнал роклята ѝ над коленете и тяхната открита широта и белота, оставени съвсем неуместно разголени и беззащитни, се нанасят върху малките, здраво стиснати зъби, които момчето му откри; една стара белота, която се прецежда през тази фина мрежа, превръщайки се в мляко, което Екълс чувства както своята кръв. Решително сякаш изпитва съжаление, така както беше възпитаван, не един безпомощен повик, а прилив на сила, който би могъл да изчисти праха и камъните от всяко кътче на света – той пристъпва и обещава на двете сведени глави:

– Ако той не се върне, когато тя роди, тогава ние ще го заставим чрез закона. Има такива закони, разбира се; достатъчно много.

– Елси се зъби – казва госпожа Спрингър, – понеже ти и Били я дразните.

– Лоша Елси! – казва Нелсън.

– Лош Нелсън – поправя го госпожа Спрингър.

Тя вдига лице към Екълс и продължава със същия коригиращ тон:

– Да, но остава само още една седмица, докато тя роди, а не виждам той да се е затичал към къщи.

Мигът, в който изпитваше някаква нежност към нея, свърши; той я оставя на верандата. "Любовта е безгранична " – казва си сам на себе си, цитйрайки преработеното стереотипно издание на Светото писание. Крал Джеймс казва, че това никога не губи своя смисъл. Гласът на госпожа Спрингър се носи след него из къщата:

– И ако следващия път те хвана, че дразниш Елси, баба ти ще те набие.

– Не, бабко! – моли се боязливо детето.

Екълс мислеше, че ще намери кухнята и ще пийне малко вода направо от чешмата, но в тази бъркотия от стаи кухнята му се изплъзва. Той прави гримаса, при която устата му се изпълва със слюнка и той я гълта, докато напуска къщата с гипсовата мазилка. Влиза в буика, кара надолу по Джоузеф стрийт, а след това край един блок по Джексън роуд, към Енгстръмови.

Госпожа Енгстръм има четириъгълни ноздри. Във формата на ромбове, те са вмъкнати в нос, който не е толкова голям, колкото изключително анатомичен; малките парченца от мускули, хрущял и кости са много типично изразени и на силната светлина разделят кожата на безброй плоскости.

Те се срещат в кухнята ѝ сред няколко запалени електрически крушки, които горят посред бял ден; жилището им е тъмната страна на една тухлена къща, преградена за две семейства. Тя го посреща на вратата със сапунена пяна по червените си ръце чак до лактите и се връща заедно с него до мивката, пълна с мръсни ризи и бельо, които тя търка силно, докато разговарят. Тя е енергична жена. Пълнотата на госпожа Спрингър, мека и отпусната, с много болести, се подчертаваше от дребните кости, същите кости, които имаше и такова тъничко момиче като Дженис. Пълнотата на госпожа Енгстръм е натрупана върху голям груб скелет. Хари навярно е наследил своя ръст от нея. Екълс непрестанно чувства със съзнанието си дългите кранове, закрити зад огромното ѝ тяло, които му напомнят за студена вода, но възможност за една толкова дребна молба изобщо не се създава.

– Не зная защо идвате при мен – казва тя. – Харолд е вече пълнолетен. Аз не мога да го контролирам.

– Той не е ли идвал да ви види?

– Не, сър.

Тя открива своя профил над лявото си рамо.

– Вие толкова го засрамихте, предполагам, че се чувства неудобно.

– Той трябва да се срамува, не мислите ли?

– Не разбирам защо. Аз никога не съм искала той да ходи с това момиче, от самото начало. Само като я погледне човек, разбира, че тя е две трети луда.

– Хайде, това не е вярно, нали?

– Не е вярно! А защо първото нещо, което това момиче ми каза, беше... защо не си взема пералня? Идва в кухнята ми, хвърля един поглед и започва да ме поучава как да си уредя живота.

– Разбира се, вие не смятате, че тя е искала да каже нещо лошо.

– Не. Тя не искаше да каже нищо. Всичко, което искаше да каже, е "какво правя, че живея в такава разбита половин къща, когато тя идва от такъв грамаден хамбар на Джоузеф стрийт, с кухня, пълна с домакински уреди", и "не съм ли щастлива... моето момче е измамило едно толкова добре обзаведено малко момиче". Никога не съм харесвала очите ѝ. Те никога не гледат открито в лицето ти.

Тя извръща лице към Екълс и той, почувствал това, отвръща на погледа ѝ. Зад своите замъглени старомодни очила, кръгове от стъкло в железни рамки, в които бифокалният[28] полумесец придобива розов оттенък, надменно вдигнатият ѝ нос открива своята месеста част, твърде сложна и долния си край. Голямата ѝ уста е леко изопната в неопределено очакване.

Екълс разбира, че тази жена има чувство за хумор. Трудното при такива хора е в това, че те смесват онова, в което вярват, с онова, в което не вярват, но което е по-подходящо, за да направят впечатление. Не му с ясно само доколко я харесва, макар че тя се нахвърли донякъде така грубо върху него, както се нахвърля върху мръсните дрехи. Но това е. За нея то е все същото. За разлика от госпожа Спрингър, в действителност тя изобщо не го забелязва. Тя е против целия свят и спокоен от свободата, с която тя се надсмива, той може да каже, каквото иска.

Той направо защитава Дженис.

– Момичето е стеснително.

– Стеснително! Не беше много стеснителна да забременее, така че бедният Хари да трябваше да се ожени за нея, когато още едва можеше да си оправи ризата.

– Той е пълнолетен, както казвате.

– Е, да, години. Някои умират млади; други се раждат стари.

Все епиграми. А, тя е забавна! Екълс се изсмива гласно. Тя не дава вид, че го с чула, и се обръща към прането сериозна и ядосана.

– Почти толкова стеснителна, колкото змията – продължава тя. – Това момиче! Тези малки женички са цяла отрова. Мига наляво и надясно със своите плахи очи и печели симпатиите на всички. Е, няма да спечели моята. Нека я оплакват мъжете. Ако слушате какво казва свекърът ѝ, тя е най-голямата мъченица след Жана д'Арк.

Той отново се смее; а не е ли?

– И какво трябва да направи Хари според господин Енгстръм?

– Да допълзи обратно. Какво друго? И той ще го направи, бедното момче. Той е точно като баща си, винаги отдолу. Меко сърце. Затова, предполагам, мъжете управляват света. У тях сърцето е всичко.

– Това е съвсем необикновено схващане.

– Така ли? Че нали точно това разправяте в църквата. Мъжете са само сърце, а жените – само тяло. Не зная у кого смятат, че трябва да е умът. Господи, досещам се.

Той се усмихва, като се пита дали лутеранската църква внушава на всеки такива идеи. Самият Лутер с бил нещо подобно, може би е преувеличавал полуистини в някакво забавно възмущение. Целият този парадоксален удар на черното протестантство вероятно започва оттук. Дълбока принципна безнадеждност в такъв ум! Арогантност в придаване особено значение на отделни думи. Може би доста е забравил теологията. Струва му се, че трябва да се срещне с пастора на Енгстръм.

Госпожа Енгстръм вдига един изпуснат конец:

– Например моята дъщеря Мириам е стара като хълмовете и винаги е била такава. Никога не съм се страхувала за нея. Спомням си много отдавна, в неделите, когато излизаме да се разходим до кариерата, Харолд толкова много се страхуваше – той нямаше повече от дванайсет години, толкова се боеше, че ще падне в пропастта. А тя не се боеше, бях сигурна в това. Наблюдавайте я! Тя няма да се омъжи от съжаление, както бедният Хари, та целият свят след това да се нахвърли върху него затуй, че иска да се махне.

– Аз не мисля, че светът се е нахвърлил върху него.

Майката на момичето и аз просто обсъждахме нещо, което изглеждаше съвсем друго.

– Не мислете за това. Тя няма да спечели моите симпатии. Има всекиго на своя страна, като се започне от Айзенхауер. Те приказват за него навсякъде. Вие приказвате за него навсякъде. А има и друго...

Външната врата се отваря така тихо, че само тя чува. Мъжът ѝ влиза в кухнята по бяла риза и с връзка, но ноктите на пръстите му са целите в черно покрая; той е печатар. Висок е колкото жена си, но изглежда по-нисък. Устата му се движи неодобрително над лошо поставените изкуствени зъби. Носът му – това е носът на Хари, хубаво гладко копче.

– Здравейте, отче! – казва той.

Или е възпитан като католик, или е живял между католици.

– Господин Енгстръм, много се радвам, че ви виждам.

Ръката на мъжа е груба и възлеста, но дланта е мека и суха.

– Говорихме за сина ви.

– Чувствам се ужасно по тоя повод.

Екълс му вярва. Той има потиснат, опърпан вид. Тази работа го е погубила. Присвива устни над хлъзгавите си зъби като човек, който има колики в стомаха. Сякаш нещо го гризе отвътре.

Цветът на косата му вече се е измил, а очите му са като евтино мастило. Един честен човек, който измерва живота си с цицери[29] и свързва здраво формите, за да не би като се върне сутрин, да намери шаблона разпилян.

– Той се занимава само с това момиче, като че ли е Дева Мария – казва госпожа Енгстръм.

– Не е вярно – възразява меко Енгстръм и сяда със своята бяла риза на порцелановата кухненска маса. Четирите блюда от сервиза са оставили с годините черни петна върху емайла.

Аз просто не мога да си обясня как Хари можа да създаде такава бъркотия. Като момче той беше толкова порядъчен. Не беше разпуснат като другите момчета. Беше и добър работник.

С ръце целите в сапунена пяна госпожа Енгстръм започва да прави кафе на мъжа си. Тази малка проява на грижа, изрежда, ѝ помага да влезе в хармония с него; изведнъж те започват да говорят като един, както старите съпрузи, между които очевидно има несъгласие.

– Армията е причина. Когато се върна от Тексас, той беше станал друго момче – казва тя.

– Не искаше вече да дойде в работилницата – казва Енгстръм. – Не искаше да се цапа.

– Преподобни Екълс, не желаете ли малко кафе? – пита госпожа Енгстръм.

Най-после неговият шанс.

– Не, благодаря. Това, което бих желал все пак, е чаша вода.

– Само вода? С лед?

– Както и да е. Каквато и да е, ще е чудесно.

– Да. Ърл е прав – казва тя. – Сега хората разправят колко е мързелив Хари, но той не е. Никога не е бил мързелив. Когато се гордеехме с неговия баскетбол в гимназията знаете ли, хората разправяха: "Е, да... хубаво... но той е толкова висок, за него е лесно". Но те не знаеха колко много работеше той за това. Ей там, отзад, всяка вечер блъскаше топката чак до тъмно. Чудиш се просто как ли вижда.

– След около дванайсетата си година той се занимаваше с това денонощно – прибавя Енгстръм, – занимаваше се с това денонощно. Сложих един стълб специално за него вън, отзад; гаражът не беше достатъчно висок.

– Наумяваше ли си нещо – продължава госпожа Енгстръм, – нищо не можеше да го спре.

Тя издърпва силно ръчката на таблата с ледения блок и с множество проблясващи скриптения, от които се пръскат малки ледени стърготини, късчетата лед се освобождават.

– Искаше да бъде най-добрият в това и аз честно вярвам, че е бил.

– Разбирам какво искате да кажете – отвръща Екълс. Аз играя отскоро голф с него и той вече е по-добър от мен.

Тя слага парченцата лед в една чаша, напълва чашата от крана и му я поднася. Той я навежда към устните си и леко възбуденият глас на Ърл Енгстръм идва на вълни през течността.

– После се върна от армията и единственото, от което се интересуваше, беше да тича по хлапачки. Не искаше да идва повече на работа в печатницата, защото ноктите му щели да се изцапат.

Екълс сваля чашата, а Енгстръм от масата насреща му казва направо:

– Стана един от най-лошите безделници в Брюър. Ако можех да вдигна ръка върху него, щях да го набия хубаво, отче, та ако ще и да ме убиеше тогава.

Пепелявото му лице се свива дръзко около устата; безжичните му очи се изпълват с блясък.

– Как говориш, Ърл! – упреква го жена му, като сипва кафето в една украсена с цветя чаша на масата между ръцете му.

Той навежда очи надолу към парата и казва:

– Извинявайте, когато помисля какво прави това момче, стомахът ми се преобръща.

Екълс вдига чашата си и казва в нея като в микрофон:

– Не.

После пие, докато под парченцата лед не остава никаква вода и те го удрят под носа. Той изтрива мокрото от устата си и казва:

– Вашият син е твърде добър. Когато съм с него – за нещастие това наистина е рядко, – аз се чувствам толкова добре, че забравям напълно с каква цел се виждам с него.

Той се усмихва първо на господин Енгстръм и като не получава от него усмивка в отговор, усмихва се и на госпожи Енгстръм.

– Този голф, който играете вие – пита Енгстръм, – с каква цел е? Защо родителите на момичето не се обърнат към полицията? Според мен това, което му трябва, е един хубав ритник.

Екълс поглежда към госпожа Енгстръм и чувства как дъгата на веждите му залепва като клей върху челото. Преди минута той не очакваше, че ще погледне на нея като на съюзник, а на този уморен, добър човек като на брутален и разочароващ враг.

– Госпожа Сирингър желае това – отвръща той на Енгстръм.

– Момичето и баща ѝ обаче искат да изчакат.

– Не говори глупости, Ърл! – казва госпожа Енгстръм.

– За какво ще иска старият Спрингър името си във вестниците? Тъй както приказваш, човек би помислил, че бедният Хари ти е неприятел.

– Неприятел ми е! – отвръща Енгстръм.

Той докосва чинийката от двете страни с боядисаните си пръсти.

– Оная нощ, когато обикалях по улиците, за да го търся, ми стана неприятел. Ти нямаш право да говориш. Ти не си видяла лицето на момичето.

– Какво ме интересува лицето ѝ? Говориш за проститутки. Те не могат да станат бели като слонова кост, светици в моя тефтер само заради това, че имат свидетелство за брак. Това момиче искаше Хари и го постигна чрез единствения трик, който знаеше, а сега вече си изчерпа триковете.

– Не говори така, Мери. У тебе това са само думи. Представи си, че аз постъпех така, както постъпи Хари.

– Ах! – възкликва тя и се обръща, а Екълс трепва, като вижда лицето ѝ опънато, готово да изстреля някой снаряд.

– Не аз те исках; ти ме искаше. Или не беше така?

– Да, разбира се, така беше – промърморва Енгстръм.

– Добре тогава: няма място за сравнение.

Енгстръм е превил рамене над кафето, свил се съвсем на тясно, като че ли тя го беше нарисувала в един мъничък ъгъл.

– О, Мери – въздиша той, не смеейки да каже нещо повече.

Екълс се опитва да го защити; в един спор той застава почти механично на по-слабата страна.

– Не можете да кажете, мисля – обръща се той към госпожа Енгстръм, – че Дженис е смятала, че бракът им не се гради на взаимност. Ако момичето беше толкова хитра интригантка, тя не би позволила Хари да се измъкне така лесно.

Сега, след като разбира колко силно е притиснала мъжа си, интересът на госпожа Енгстръм към този спор отслабва; Тя поддържа една позиция – че Дженис командва, – очевидно толкова несъстоятелна, че се равнява на отстъпление.

– Тя не го е оставила да се изплъзне – казва тя. – Иска да го отдалечи от себе си, наблюдавайте!

Екълс се обръща към мъжа; ако той се съгласи, то и тримата ще бъдат единодушни и той може да си тръгне.

Мислите ли, че Хари може да мине насам?

– Не – отвръща Енгстръм, като поглежда надолу, – никога. Той е отишъл много далече. Той само ще се подхлъзва по-надолу и по-надолу, докато ние го забравим. В печатницата понякога виждам тези млади негодници от Брюър. Те не могат да набират. Като инвалиди са, само че не куцат. Наричат ги измет. А аз седя там на машината от два месеца и се питам как, дявол да го вземе, моят Хари можа... той, кой- о толкова много ненавиждаше безпорядъка.

Екълс вдига поглед към майката на Хари и потръпва, като вижда как се е облегнала на мивката с мокри страни, проблясващи изпод очилата. Той става потресен. Дали тя иначе, понеже смята, че мъжът ѝ говори истината, или понеже мисли, че той казва всичко това, за да я нарани, за отмъщение, задето го накара да признае, че той я е искал?

– Мисля, че не сте прав – казва Екълс. – Сега трябва да вървя. Благодаря и на двама ви, че обсъдихте с мен това. Разбирам, тежко е.

Енгстръм го отвежда назад през къщата и в тъмнината на столовата докосва ръката му.

– Той беше толкова чувствителен – промълвява той. – Никога не съм виждал момче като него. Всяка разправия вкъщи за каквото и да било, по каквато и да било причина, когато Мери и аз, вие разбирате, сме имали своите неприятности, изживяваше много болезнено.

Екълс кимва, но се съмнява, че думата "неприятности" отразява точно това, което бе видял.

Във всекидневната се откроява сянката на момиче, което стои в лятна рокля без ръкави.

– Мим? Сега ли влизаш?

– Да.

– Това е отец... – искам да кажа негово преподобие...

– Екълс.

– Екълс. Той дойде, за да поговорим за Хари. Моята дъщеря Мириам.

– Здравей, Мириам! Слушал съм Хари да говори с голяма нежност за тебе.

– Здравейте!

При тази дума големият прозорец зад нея приема интимния блясък на големия прозорец на една закусвалня. Дръзки поздрави сякаш се влачат зад нея с кълба от цигарен дим и евтин парфюм. Носът на госпожа Енгстръм изглежда някак поизтънчен върху лицето на момичето, една сарацинска или дори по-древна, варварска острота на чертите. Сравнен с издадения ѝ нос, ръстът ѝ на пръв поглед изглежда колкото тоя на майка ѝ, но когато баща ѝ застава до нея, Екълс разбира, че това е неговият ръст: техните тела – тялото на красивото момиче и на уморения мъж, са едни и същи. Те са еднакво слаби; здраво острие, което реже, това поне Екълс знае, след като видя раните, отворени под очилата на госпожа Енгстръм. Тази слабост и направлявана вулгарност го отблъскват. Те ще се справят. Те знаят какво вършат. Негова слабост е, че предпочита хората, които не знаят какво вършат. Безпомощните. Тях и хората по върховете, които нямат нужда от помощ. Ония, които повече или по-малко добре маневрират по средата, според неговите феодални инстинкти, крадяха от двете страни. Когато те се събират на вратата, Енгстръм обгръща с ръка талията на дъщеря си, а Екълс мисли за госпожа Енгстръм, мълчалива в кухнята, със своите мокри от сълзи бузи и червени ръце.

Това е само проблясък, едно впечатление. Когато се обръща от тротоара, за да махне с ръка на двамата, застанали там в рамката на вратата, той е благодарен за хубавата картина, която те създават, и се усмихва на тяхната несъразмерност, едно арабче с обици на ушите, с искреното ѝ презрение към свещеническата му яка, и старата жена на един печатар, с нейното нежно лице, събрани да живеят заедно в оскъдица под един покрив.

Той влиза в колата жаден и раздразнен. Нещо хубаво беше казано през последния половин час, но не може да си спомни точно какво. Той е издраскан, възбуден, смутен и изчерпан, все едно че е прекарал един следобед сред къпинови храсти. Беше се видял с половин дузина хора и едно куче, но у никого не срещна мнение, което да съвпада с неговото; т. е., че Хари Енгстръм заслужава да се спаси и би могъл да се спаси. Напротив, там долу, между къпините, изглежда, изобщо не съществуваше никакъв Хари; нямаше нищо друго, освен застоял въздух и изсъхнали от миналата година стъбла. От ледената вода на госпожа Енгстръм той се чувства по-жаден отпреди; небцето му сякаш е покрито с паяжина. Денят преваля през белия следобед към дългата синя пролетна вечер. Той кара покрай един ъгъл, където някой се упражнява на тромпет зад отворен горен прозорец. Ду ду до да да да ди-и. Ди-и ди-и да да до до ду.

Колите текат към къщи след работа. Той кара през града като се провира през напречните улици по посока, успоредна на далечния хребет на планината. Фриц Крупенбах, лутеранският свещеник на Маунт Джъдж от двайсет и седем години, живее във висока тухлена къща, недалеч от гробищата. Мотоциклетът на сина му, студент в колеж, е на алеята отстрани на къщата, почти разглобен на части. Моравата, която се спускаше на пищни тераси, има неестествения бледозелен цвят, който се получава от много торене, много почистване от бурените и много косене. Госпожа Kpyпенбах – ще добие ли Люси изобщо някога този смирен вид? – идва до вратата в сива рокля, която никак не подхожда за сезона. Сивата ѝ коса обкръжава главата ѝ с много стегнати плитки. Ако отпусне цялата тази коса, ще заприлича на вещица.

– Той коси отзад – казва тя.

– Бих искал да поговоря с него няколко минути. Това е въпрос, който засяга нашите две църкви.

– Качете се в стаята му, аз ще го доведа...

Къщата – фоайе, коридор, стълбище, дори и работната стая на свещеника на горния етаж – е напоена с миризмата на печено говеждо.

Като че ли всеки ден, когато къщата се чисти, тази миризма се втрива в дървото с влажен парцал. Екълс седи до прозореца в кабинета на Крупенбах на пейка за църковен хор, останала от един ремонт. Седнал на тази пейка, той чувства младежки порив да се моли, но вместо да направи това се взира в долината, към бледозелените площи на игрището за голф, където би желал да бъде с Хари. Той излъга донякъде пред госпожа Енгстръм. Хари не играе голф по-добре о него. Изглежда, че ще има още затруднения, докато направи стика част от самия себе си, непрекъснато да е обзет от страха, че този стоманен стик ще му измени. Между редуващите се хубави и невъзможни удари на Хари и неговата собствена постоянна слабост има едно грубо равенство, което прави всеки мач с неизвестен край. Екълс беше открил други партньори и по-добри, и по-лоши от него; но само Хари съчетава и двата типа и само Хари придава на играта онази безразсъдна веселост, сякаш двамата участват в някакво невъзможно, поразително безнадеждно търсене, възложено им от великодушен, но глупав господар; едно търсене, при което униженията ги докарват почти до сълзи, но подновяващо се при всеки удар в свежия прилив от зеленина. А за Екълс има и една допълнителна надежда, едно тайно решение да накаже Хари. Той чувства, че това, което прави Хари неуравновесен, това, което го прави неспособен да повтори своя красив лек замах по всяко време, това е всъщност причината за всички проблеми, които той създава; и че като го бие убедително, той, Екълс, ще стигне до върха на тази слабост, на този недостатък, и следователно ще разреши проблемите. Същевременно налице е и удоволствието да слуша как от време на време Хари извиква: "Да, да!" или "Това се казва удар!" Тяхната връзка на моменти доставя на Екълс висше удоволствие, чист екстаз, който прави света със своята безкрайна сериозност да изглежда далечен, сферичен и зелен.

Къщата се разтърсва от стъпките на домакина. От всички свещеници в града той най-малко обича Крупенбах. Този човек е непоклатим в своето кредо и грубиян по държане. Екълс обича свещеническите домове; той е израснал в такъв. Но в тоя чувства отсъствието на какъвто и да било хумор, един религиозен потискащ дух, за който хората нямат ясна представа. Въпреки това синът на Крупенбах сигурно не схваща така нещата: мотоциклетът е доказателство за това.

Мъжът се изкачва по стълбите към своя кабинет, ядосан, че е трябвало да прекъсне косенето. Той носи стари черни панталони и фланелка, цялата напоена с пот. Раменете му са покрити с приличаща на тел сива вълна и един голям заплетен храст от прошарени черни косми се подава от деколтето на фланелката около врата, подобно на пяна по влажната червена кожа на гърдите.

– Здравей, Чек – казва той с такъв тон, като че е на катедрата в църквата, без каквато и да е отсянка на поздрав. Поради немския му акцент думите се отронват като камъни, идвайки гневно един върху друг. – Какво има?

Екълс не се осмелява да се обърне към него с "Фриц", понеже е по-възрастен, а само се усмихва и възкликва:

– Здравей!

Крупенбах прави гримаса. Той има голяма квадратна глава с високо подстригана коса като четка. Той е човек с огромна сила, човек-тухла. Като че ли се е родил просто бебе от глина и десетилетията, които е прекарал на открито, са го изпекли в цвета и здравината на тухла. Той повтаря:

– Какво?

– Имаш едно семейство на име Енгстръм.

– Да.

– Бащата е печатар.

– Да.

– Техният син Хари изостави жена си преди повече от два месеца, нейното семейство Спрингърови са в моята църква.

– Да, добре. Момчето е Schussel[30].

Екълс не е сигурен какво значи това. Той предполага, че Крупенбах не сяда, понеже не иска да изцапа мебелите със собствената си пот. Това, че той продължава да стои прав, поставя Екълс в положението на просител, седнал на пейката като момче от църковен хор. Миризмата на готвено с месо се засилва, докато обяснява какво е станало според него как Хари е бил разглезен в известен смисъл от успехите си в спорта, как жена му, нека бъдем справедливи, вероятно е проявила недостатъчно въображение в техния брак; как той самият, като свещеник, се е опитал да поддържа контакти между съвестта на момчето с жена му, без да го насилва към необмислен повторен съюз, защото проблемът при момчето не е толкова в липсата на чувство, колкото в един неподдаващ се на контрол излишък от чувство; как четиримата родители поради различни причини не са помогнали много; как той само преди няколко минути е бил свидетел на страшна разправия между Енгстръмови, което може би обяснява защо техният син...

– Мислиш ли – прекъсва го Крупенбах; Джек не очакваше, че той ще мълчи толкова дълго – поначало той не е свикнал да слуша; дори и под фланелката си той някак си носи църковните одежди. – Мислиш ли, че е твоя работа да се бъркаш в живота на тия хора? Аз не зная на какво учат сега в семинарията: на всевъзможна психология. Но аз не съм съгласен с това. Сега ти мислиш, че твоята работа е да бъдеш безплатен доктор, да тичаш насам-натам да запушваш дупките и да заглаждаш всичко. Аз не мисля така. Не мисля, че това е твоя работа.

– Аз само...

– Не, остави ме сега да свърша. Аз съм в Маунт Джъдж от двайсет и седем години, а ти си тук от две. Аз изслушах твоя разказ, но не чух какво се казва в него за хората; чух само какво се казва за тебе. Това, което чух, беше: разказът за един божи служител, който продава своите идеи за няколко трохи от клюки и няколко игри на голф. Как мислиш изглежда това на бога? Един съпруг-дете е оставил една съпруга-дете? Помислил ли си повече какво вижда Господ? Или ти си надраснал това?

– Не, разбира се, не. Но на мене ми се струва, че нашата роля при подобен случай...

– На тебе ти се струва, че нашата роля е да бъдем стражари без белезници, без пушки, без нищо, освен нашето човешко добродушие. Е, аз пък казвам, че това е внушение на дявола. Аз казвам, нека стражарите са си стражари и да си гледат законите, с което ние нямаме нищо общо.

– Съгласен съм до една точка...

– Няма до една точка! Няма правило или мярка за това, което трябва да правим.

Дебелият му показалец, покрит с косми между ставите, е започнал да барабани по облегалото на един кожен стол.

– Ако господ иска да сложи край на нещастията, той ще обяви сега своето царство.

Джек чувства, че по лицето му започва да избива червенина.

– Колко големи мислиш, че изглеждат твоите малки приятели измежду милиардите, които Бог вижда? Сега в Бомбай те умират по улиците всяка минута. Казваш роля. Аз казвам, че ти не знаеш каква е твоята роля или... ти трябва да се заключиш вкъщи и да се молиш. Ето твоята роля: да направиш от себе си пример на вярата. Ето откъде идва утехата: вярата, не малкото мошеничество, което едно тяло може да извърши тук-таме с помощта на борсови спекулации. Като тичаш нагоре-надолу, ти бягаш от задължението, възложено ти от бога, да направиш вярата си силна, така че когато ни призоват, да можеш да излезеш и да кажеш: "Да, той е мъртъв, но вие ще го видите отново в Рая. Да, вие страдате, но трябва да обичате своята болка, защото това е болката на Христа. Тогава в неделната утрин, когато се явяваме пред лицата им, ние трябва да се изкачим не изморени от нещастието, а изпълнени с Христа, възторжени – той стигна своите космати юмруци – "с Христа в огъня": да ги изгорим със силата на нашата вяра. Ето защо те идват. Защо иначе биха ни плащали? Иначе ние можем да направим или да кажем това, което всеки друг може да направи и да каже. Те си имат лекари и адвокати за това. Всичко това е в Светото писание – един крадец с вяра се равнява на всички фарисеи. Говоря сериозно. Не прави грешка. За нас няма нищо друго, освен Христос. Всичко останало, цялата тази благопристойност и заангажиране е нищо. Това е работа на дявола.

– Фриц! – извика загрижено гласът на госпожа Крупенбах нагоре по стълбите. – Вечерята!

Червендалестият мъж по фланелка поглежда към Екълс и пита:

– Искаш ли да коленичиш за миг с мене и да се помолим Христос да влезе в тази стая?

– Не. Не. Не искам. Твърде много съм ядосан. Би било лицемерие.

Отказът, недопустим за един мирянин, прави Крупенбах не по- кротък, но по-спокоен.