Заговорът „Ханаан“

Глава 11

Живеех на последния етаж на триетажна кооперация в парка „Ийст Роджърс“, само на няколко преки от кафене „Хартленд“, където Бени остави колата си. Той вървеше до мен. По пътя му разказах за телефонния си разговор с Кент Чарлс и съгласието си да се срещна с него в яхтклуба утре следобед.

Бени се намръщи.

— Нов случай, а? Може би. Ако питаш мен, мисля, че Кент се опитва да те вкара в леглото си. Отваряй си очите с него, Рейчъл.

— Не се безпокой, Бени. Аз съм голямо момиче. — Целунах го по бузата.

— Обади ми се утре, Рейчъл.

— Пази се, Бени.

Той се запъти надолу по улицата и се стопи в тъмнината, а аз се приближих до входната врата на кооперацията си. Първо пощата. Сметки от „Илинойс Бел“, „Маршал Фийлдс“, писмо от клуба „Харвард“ в Чикаго, вестник „Ню Йоркър“ и пощенска картичка от Сан Франциско. На предната страна на картичката се виждаше изглед от остров Алкатраз. Прочетох съобщението, написано на гърба с четлив и до болка познат ми почерк:

Прибрах пощата в куфарчето си, отключих външната врата и се качих на площадката на първия етаж. Ози сигурно ме беше чул, защото драскаше от другата страна на вратата на апартамента.

Ози е ловджийско куче. По-голямата част от деня той прекарваше със собствениците на кооперацията, Джон и Линда Бърнс. Джон свиреше на тромбон в Чикагския симфоничен оркестър. Допреди да роди първото си дете преди пет години, Линда бе социален работник. Имаха две деца: Кейти — момиче на пет години, и Бен — момченце на две години. Линда гледаше децата вкъщи, а Ози им правеше компания през деня. За всички нас бе прекрасна уговорка: аз намерих кой да гледа Ози през деня, а Линда имаше едно голямо приятелско куче, което й помагаше да се грижи за децата. Ози харесваше всичкото това внимание, което му оказваха.

— Рейчъл? — Гласът на Линда звучеше приглушено иззад вратата.

— Аз съм.

Ключалката на вратата прещрака два пъти и тогава Линда я отвори. Ози се втурна иззад Линда, подскочи и сложи нежно предните си лапи на ръцете ми.

— Хей, Ози, приятелю, какво правиш?

Ози ме лизна по дясната буза и после застана пред мен, махайки с опашка.

— Всичко добре ли мина днес? — попитах Линда.

— Прекрасен ден — каза тя. Линда бе облечена с червена рокля, дългата й черна коса бе завита на върха на главата й около празна кутия от сок. — Заведох децата и Ози надолу по брега. На Ози му хареса. Прекара цялата сутрин във водата.

Тя погали кучето по главата.

— Права ли съм, Ози?

Той размаха опашка два пъти.

— Заспали ли са децата? — попитах аз.

— Бен да. Кейти — не знам. Днес тя ти рисуваше картинка и каза, че ще те изчака да се прибереш.

— Нека я видя. Имаш ли нещо против?

— За бога, не. Влизай вътре.

Влязох в нейната стая. Тя си бе в леглото, обърната към стената, и си бе лапнала палеца. Бе полузаспала. До възглавницата й се виждаше рисунка с флумастер на момиче с куче. Наведох се над нея и нежно я целунах по нослето.

— Здравей, сладка — прошепнах аз.

Кейти бавно се обърна по гръб.

— Здравей, Рейчъл — каза тя сънено с палец в уста.

— Майка ти ми каза, че си ми нарисувала специална картина.

Кейти бавно кимна с глава, а очите й се отвориха.

— Тази ли е? — попитах аз и вдигнах рисунката.

Кейти кимна отново.

Седнах на ръба на леглото.

— Прекрасна е, Кейти. Обичам те. Благодаря ти.

Кейти се усмихна и извади палеца от устата си.

— Ще я закачиш ли в офиса си, Рейчъл?

— Разбира се. Това е първото нещо, което ще направя утре сутринта. До другите ти рисунки. И на всеки ще разказвам, че моята специална приятелка Кейти ми ги е нарисувала.

— Написах името си върху нея — „Кейти“. Виждаш ли?

— Да. — Наведох се отново, целунах я по челото и после се изправих. — Благодаря ти, скъпа. Лека нощ.

— Лека нощ, Рейчъл. — Тя отново пъхна палеца в устата си.

Върнах се в хола с рисунката на Кейти.

— Не беше заспала — казах аз, показвайки й рисунката.

Линда се усмихна.

— Оркестърът на Джон в зала „Равиния“ ли свири? — по питах.

— Всяка вечер тази седмица.

— Хайде, Ози. — Той се изправи. — Ще се видим утре, Линда.

— Лека нощ, Рейчъл.

Ози и аз се изкачихме още два етажа до апартамента ми. Сложих куфарчето си върху шкафа, събух обувките си и отидох в кухнята, където Ози ме чакаше да го нахраня.

— Гладен си, а?

Той размаха опашка.

Извадих две консерви с кучешка храна и ги изсипах в купичката му. Надробих шепа хляб и сложих яденето му на дървения под.

— Добър апетит. — Потупах го по гърба.

Отидох в спалнята, облякох си боксьорския халат в златно и лилаво (подарък за Деня на влюбените от Пол), взех си чаша бяло вино от кухнята и влязох в дневната. Извадих пощенската картичка от куфарчето, запалих лампата и седнах на фотьойла.

Прочетох я отново. Значи се е върнал. След като бе провел ежегодния си едномесечен семинар в Станфордския университет за детективите в американската литература. „Ще си бъда вкъщи, когато ти получиш картичката. Може би?“ — Господи. — „С обич: Пол“ — Захвърлих пощенската картичка към прозореца с изглед към залива. Тя се удари в каучуковия храст и падна.

Пол Мейсън. Професор Пол Мейсън. Тъмнокосият, зеленоок млад познавач на американската литература. Бяхме се запознали миналото лято, точно след като Пол се бе преместил в Северозападния университет. Аз карах колелото си към сградите на Северозападния университет в Еванстън, следвана от Ози. Ози влезе да се изкъпе в езерото, аз седнах на речните камъни и гледах към водата близо до обсерваторията. Четях една криминална книга от Робърт Паркър, когато Пол ме заговори:

— Мога ли да седна на камъка до вас?

— Можете — промърморих аз, вдигайки поглед от книга та си.

Бе висок, загорял и както можеше да се съди по останалото извън синия му бански костюм, в отлична физическа форма. Бени Голдберг наричаше мъжките бански костюми „мраморни торби“. Не и в случай с Пол. Той гъвкаво седна до мен на камъка. Носеше авиаторски слънчеви очила и имаше елегантна черна брада.

— Прекрасен ден, нали? — каза той, повдигайки очилата на главата си, където те почти се скриха от гъстата му къдрава коса.

Погледнах към тъмнозелените му очи и кимнах. Аз бях облечена в това, което Пол по-късно описваше като мечтаната екипировка за мокро време: плътно прилепващо розово горнище на бански костюм и черни сатенени шорти, изрязани високо на бедрата. Бе удобно и просто облекло за един топъл следобед — или поне така си бях казала, когато се гледах тази сутрин на огледалото в спалнята.

— Наистина ли? — попита той.

— Кое да е истина?

— Тениската ти.

Тениската ми беше подарък от един доктор, с когото бяхме живели заедно почти една година, докато той стажуваше в болницата „Майкъл Рийс“. Той се бе върнал обратно вкъщи, в Кливланд, бе започнал частна практика. Предложи ми да се омъжа за него и да се установим в Кливланд. Но не ми беше дошло времето за това. Аз все още горях от желание за кариера. Постепенно спряхме да се срещаме след няколко епизодични пътувания през събота и неделя. На тениската ми имаше надпис:

„ВСИЧКО ТОВА… СЪЩО И ГЛАВА“

— Абсолютно — отвърнах аз, усмихвайки се. — Имам писмена декларация от мъжа, който ми я подари.

Той се усмихна.

— Обичате ли Спенсър? — заинтересува се той, посочвайки книгата, която четях.

— Всъщност харесвам Хоук — казах аз.

— Аз обичам Сюзан Силвърман.

— Значи вие сте любител на криминалното четиво?

— Трябва да бъда — отговори той. — Професионално задължение. Водя семинар в Северозападния университет за детективите в американската литература. Казвам се Пол Мейсън.

— Професор, а?

— По американска литература. Бях в университета в Лос Анжелос през последните шест години. Току-що започнах работа тук.

И двамата се загледахме по минаващата голяма яхта.

— Сама ли сте тук? — попита той накрая.

— Не — отговорих аз. — С приятеля си Ози съм.

— О — прокрадна се нотка на разочарование.

Изглеждаше прекалено добре. Загледах се в златната верижка на врата му.

— Той плува там. — И му показах Ози, който си играеше във водата.

Пол свали слънчевите си очила и се вгледа.

— Аха. — Усмихна се и се обърна към мен, вдигайки отново слънчевите си очила. — Жадна ли сте?

— Малко — отговорих аз.

— Наел съм къща на улица „Шеридан“. Хладилникът ми е пълен с бира. Мога да намеря вода за вашия приятел.

Погледнах към него за момент, а после присвих рамене.

— Звучи примамливо.

Отидохме в дома му. Аз получих бира, Ози — купа с вода. Съгласих се да се срещна с Пол за вечеря в италианския ресторант. След вечеря се разходихме покрай езерото и после се върнахме в къщата му, където след още две бири аз наруших едно от моите основни правила: „Никога да не лягам с мъж още при първата ни среща.“ Казах си, че някои правила са създадени, за да бъдат нарушавани. След две седмици бях преместила повечето от нещата си при Пол и прекарвах при него съботите и неделите.

Всичко ми допадаше в Пол Мейсън: какви филми харесваше („Ани Хол“, „Големият студ“, „Китайският квартал“), чувството му за хумор, любимите му автори (Джейн Остин, Уолъс Стивънс6), гладкото му мускулесто тяло, брадата му, очите му, усмивката му, миризмата му, неговата романтичност. За пръв път през живота си бях безумно влюбена. Еротичният волтаж между нас нарастваше с всяка измината седмица. Една вечер, по време на един тъп факултетски коктейл, ние се качихме горе и се любихме изправени в банята за гости. Докато се отпуснем на студения под, огледалото вече се бе замъглило.

През следващите почти осем месеца бе чудесно. И тогава това се случи. Обръщайки се назад, то ми прилича на сцена от любовен роман — клишетата навсякъде са еднакви. Всеки четвъртък Пол имаше часове от десет до дванадесет часа по обяд. Обикновено той ги провеждаше в къщата си и бе свободен следобеда. Реших да го изненадам романтично един четвъртък, когато съдебните заседания, определени за този ден, бяха отложени. Отидох в тях към дванадесет и половина часа на обяд, натоварена с голяма торба, пълна с френски франзели, сирене и бутилка с изстудено бяло вино. Щяхме да си запалим огън в камината и да си направим пикник на килима отпред.

На масата в трапезарията открих червен жакет и кожена чанта, а до тях екземпляр от „Моби Дик“. Спрях се за момент, но после, наивна докрай, реших, че часовете на Пол все още не са свършили. Сложих плика с продуктите върху кухненския шкаф, закачих палтото си на закачалката и оставих куфарчето си върху фотьойла в дневната. После чух шума от душа. И тогава ми просветна. Душът. Най-неприятният навик на Пол. Винаги се къпеше, след като се бяхме любили. Винаги. Можеше да е в четири сутринта, след като се бяхме върнали от парти и пийнали се бяхме любили полуоблечени на фотьойла. Пол винаги се добираше до банята, за да се изкъпе.

Качих се бавно по стълбите, болката ми се превърна в ярост, а после отново в болка. Влязох първо в спалнята, където уплашена колежанка с дълги руси коси намъкваше избелели сини джинси. Тя подскачаше на един крак, голите й гърди се поклащаха.

— Махай се от тази къща — казах аз.

Тя сграбчи блузата и обувките в едната си ръка, с другата закри гърдите си и притичвайки покрай мен, избяга надолу по стълбите.

Извадих куфара си от гардероба, сложих го върху леглото и отворих с трясък гардероба. Хвърлих в куфара блузите и джинсите си, пуловерите и бельото си. Върнах се до гардероба и с един замах издърпах всичките си дрехи. Заедно със закачалките им. Преметнах ги през ръка, наведох се и взех обувките си и сложих всичко това в куфара. През цялото това време — дори когато го проклинах под носа си, — знаех, че действията ми наподобяват сцена, която съм гледала в дузина долнопробни филми. Това ме караше да се чувствам още по-унизена и ядосана.

— Рейчъл, скъпа, ще ти обясня.

Обърнах се. Пол стоеше до вратата, мокър и гол, а кърпата бе преметната около раменете му. Той пристъпи към мен, а гениталиите му се люлееха.

— Не е това, което си мислиш — каза той, слагайки ръка върху моето рамо.

— Спести си обясненията, кучи сине. — Зашлевих го силно през лицето, обърнах се, взех си куфара и излязох от тази къща.

Той се обади през нощта. Аз затворих веднага щом чух гласа. Той се обади отново. И отново. Накрая му позволих да говори. Той се извини, каза, че никога повече няма да го прави, обеща, че ще се промени, че ме обича.

— Колко много? — попитах аз.

— Какво колко много? — отвърна той.

— Учебни часове. Господи! С колко много млади момичета си спал в тази къща.

— Хайде, Рейчъл. Обещавам ти, че отсега нататък всичко ще бъде различно.

— Чуй ме — казах аз, повишавайки глас, — можеш да правиш каквото си поискаш, може да каниш малките си курви. Но никога повече не ми се обаждай, защото…

— Но Рейчъл?

— Следващия път, когато го направиш, ще се обадя в полицията. Ще им кажа, че ме тормозиш, и те така бързо ще те хвърлят в затвора, че няма да разбереш как се е случило.

Тръшнах слушалката.

Той спря да звъни. Накрая аз съжалявах, по-точно чувствах неудобство заради плесницата в лицето, но само за това.

И сега тази пощенска картичка.

Поклатих глава и вдигнах книгата си от масичката за кафе, където я бях захлупила предишната нощ. „Гордост и предразсъдъци“. Препрочитах я отново на всеки две или три години. Още когато Пол и аз бяхме заедно, му четях пасажи от нея на глас. Четох около час, загасих лампата в дневната и влязох в спалнята. Съблякох си халата, стъпих върху Ози (бе заспал на пода до леглото ми) и си легнах.

Втренчих се в тавана, обърнах се на една страна и после отново по гръб.

— По дяволите — промърморих аз и станах от леглото. Отново настъпих Ози, върнах се в дневната, вдигнах картичката и бавно се прибрах в спалнята.