Заговорът „Ханаан“

Глава 24

Скочих от дивана. Определено имаше някой на задното стълбище. Отправих се към предната врата, за да избягам. Посегнах към дръжката на вратата и замръзнах. Ами ако ме причакваха от другата страна на вратата? Те? Кои бяха те? По гърба ми потече струйка пот. Помислих си за Ози, а после си спомних, че все още е при ветеринаря. По дяволите.

Да се обадя на полицията. Втурнах се в дневната и грабнах слушалката. Нямаше никакъв сигнал. Взех жицата и я проследих до стената. Не беше скъсана. Някой чукаше на задната врата. Опитах се да не дишам шумно.

Влязох на пръсти в тъмната кухня. Чукането се усили. Отворих горното чекмедже и бръкнах. Ръката ми тършуваше в тъмното, докато извадих тежкия чук. Някой блъскаше по задната врата. Приближих се до нея. Ръката ми, държаща чука, трепереше.

Вдигнах чука, поех дълбоко въздух и попитах:

— Кой е?

— Отвори, Рейчъл. — Това бе женски глас. — Аз съм.

— Кой?

— Синди. Синди Рейнолдс.

— Синди?

— Да. Моля те, пусни ме да вляза.

Кипнах. Това сигурно бе сън.

— Предполага се, че ти си мъртва.

— Знам. Но не бях аз. Пусни ме да вляза и ще ти обясня.

— Сама ли си?

— Обещавам ти. Пусни ме да вляза, Рейчъл. Уплашена съм до смърт и тука вън ще хвана пневмония. Мокра съм до кости.

Отключих вратата и държейки чука с другата ръка, натиснах дръжката. Поех дълбоко въздух и отворих изведнъж.

Синди стоеше боса с приведени рамене, осветена от жълтата светлина на фенерчето. Косата й бе залепнала за главата, а дрехите й — памучна тениска и джинси — бяха подгизнали. В ръка държеше сандалите си. Тя ме погледна, очите й бяха пълни със сълзи, а устните й трепереха.

— Влез и ми разкажи — казах спокойно и й подадох ръка.

— О. Рейчъл. — Тя се отпусна в ръцете ми, подсмърчайки.

Стояхме на вратата. Синди ме прегърна и отпусна глава на раменете ми.

Най-накрая тя вдигна глава.

— Цялата те измокрих — каза тя усмихната.

— Няма нищо. Но следващия път ми се обади по телефона, когато решиш да се връщаш от небитието. Едва не получих удар.

Синди се усмихна през сълзи и избърса с опакото на ръката си носа.

— Хайде — казах аз. — Ела да се преоблечеш с нещо топло и сухо. — Тогава коя е тя? — попитах аз.

Синди бършеше с кърпа косата си. Бе облякла старата ми сива риза и чифт бели чорапи.

— Анди Хебнър. Познавам я от няколко години. Тя бе дипломантка в Чикагския университет, но също работеше и като момиче на повикване. Тя имаше един клиент — счетоводител от „Купърс и Лайбърнд“. Но и двамата — и Анди, и мъжът — живееха в една и съща сграда, на един и същи етаж. Мъжът бе женен. Той не искаше да рискува жена му да го види как влиза в апартамента на Анди. Затова те винаги ходеха някъде. Тя се виждаше с него веднъж месечно и наемаше понякога апартамента ми.

Синди въздъхна.

— Тя бе с него сутринта, когато това се е случило.

— Ти кога разбра?

— Около три часа следобед. Връщах се от рекламните снимки в Дюните. Работата ни отне два дни. Когато пристигнах, около сградата имаше полицейски кордон. Бе пълно с пожарни и полицейски коли и линейки. Попитах един полицай какво се е случило. Каза ми, че е имало експлозия на осемнадесетия етаж. Не поиска да ми съобщи нищо друго. Един от зяпачите ми разказа, че санитарите изнесли две тела в ужасните черни пластмасови чували. Аз минах по-назад, погледнах нагоре и едва не припаднах, като ги видях да сочат към прозореца ми. Избягах бързо от дома. Бях зашеметена, Рейчъл. Можеш да си представиш.

— Къде отиде?

— Стигнах до небостъргача „Хаят Риджънси“ и се качих до фоайето на последния му етаж. Гледах през прозореца към апартамента си. На бара имаше телевизор. Бях във водещите новини по местните канали. Показаха снимки на сградата и дори клипове от конкурса. Слязох във фоайето и си купих вечерните вестници. И тогава се изплаших.

— Защо?

— Ами цялата тази история за изтичането на газ. Това на истина ме уплаши.

— Не те разбирам.

— Не можеше да има теч на газ, Рейчъл. Повече от година фурната ми не бе свързана с газопровода.

— Ти се шегуваш.

Синди поклати глава.

— Преди няколко години имах проблеми с нея. Междувременно използувах тостера и микровълновата печка. Най-накрая извиках техник и той ми каза, че ще ми струва двеста долара, за да отстрани повредата. Казах му, че не използвам газовата фурна и да не я поправя. Той ми обясни, че е твърде опасно да я оставям така, защото контролната лампичка не свети, а изтича газ. Платих му 40 долара, за да прекъсне газопровода към апартамента ми. Той затвори връзката с главния газопровод, който е зад асансьора. Оттогава, повече от година, не е имало течове на газ.

Намръщих се.

— Каквото и да е било, успели са да измамят пожарникарите.

— Знам — каза Синди и потръпна. — Щом са толкова добри, ще успеят и да ме намерят.

— Как изглеждаше тя?

— Кой?

— Приятелката ти, Анди. — Руса, висока, красива.

— Каква прическа имаше?

— Подобна на моята… но малко по-къса.

Замислих се за момент.

— Вероятно си в безопасност. Поне за няколко дни. Който и да го е направил, мисли, че си мъртва. Полицията също смята така — което означава, че никой в сградата не им е казал нещо по-различно. А какво ще кажеш за портиера?

— Не би могъл да ги види.

— Защо не?

— Те винаги идваха през гаража, така че никой да не ги вижда заедно. Аз им казах комбинацията от гаражната врата, за да могат да влизат, без да минават покрай портиера.

Кимнах разбиращо.

— Никой няма да знае, че не си ти, докато не получат зъбните отпечатъци. Това значи поне до понеделник. Ти не си толкова спешна, колкото мъжът. Ченгетата нямат причина да не мислят, че твоето тяло е в моргата.

Синди потръпна.

— Боже мой!

— Искаш ли да пийнеш нещо? — попитах аз.

— Не, благодаря.

— Защо не отиде направо при ченгетата?

— Предполагам, че се паникьосах. А и не исках да обяснявам за Анди и защо тя е в моя апартамент. Не знам, когато си проститутка — тя потръпна, — избягваш ченгетата.

— Накрая все пак ще трябва да се срещнеш с тях. Не можеш да стоиш мъртва завинаги.

— Знам това.

— Кой би искал да те убие?

— Не знам.

— Имала ли си странен клиент или такъв, който обича насилието? — попитах аз.

Синди се замисли за момент и после тръсна глава.

— Не. Такъв не.

— Може да е само съвпадение, но аз проследих един мъж до твоята сграда преди две нощи.

Синди се наведе напред.

— Какво искаш да кажеш?

Трябваше да й разкажа за „Лотарията на Ханаан“, за личните обяви във вестниците „Ридър“ и „Трибюн“ и за мъжа, когото проследих до нейната сграда. Скоро можех да почна да пиша сценарий по тази история. Но животът на Синди зависеше от това и тя имаше право да узнае какво става.

Синди изпъшка.

— Боже мой.

Казах:

— Може да е само съвпадение. Но може и да не е. Сигурно си мислят, че знаеш нещо за Ханаан.

Замълчах за момент.

— Стават и други странни неща.

— Какви?

— Някой се опитал да открадне още един ковчег от гробището за домашни животни. А вчера някой е влизал в апартамента ми.

Разказах й как са дрогирали Ози и че някой е претърсвал моите неща.

— Ози е добре — казах аз. — Слава тебе, Господи, мога да си го взема утре сутринта. Но всичко това е свързано с Ханаан.

— Какво смяташ да правиш?

— Не знам. Вчера просто исках да се отърва от случая. Бях в такова настроение. Но сега… това би означавало още една възможност.

Погледнах към часовника и станах.

— Хайде да спим. Почти три часът сутринта е.

Прозях се и се протегнах.

— Леглото ми е с кралски размери. Спи при мен.

Синди стана.

— Благодаря ти, Рейчъл.

Тя ме целуна.

— Ти бе единствената, към когото си помислих да се обърна. Излязох от „Хаят“ и бродих по авеню „Мичигън“, като се заглеждах по витрините на книжарниците и на магазините за дрехи. Гледах два филма за кунг-фу в едно от онези ужасни кина в квартал „Луп“. Бях отвратена. Неудобни столове, плъхове пробягват между редовете. Излязох от киното, намерих адреса ти в телефонния указател и се опитах да ти позвъня, но телефонът ти не работеше. Дори не знаех дали ти си онази Голд, но реших да опитам. Не знаех къде другаде да отида.

— Радвам се, че дойде, Синди. Господи, колко съм щастлива, че си жива.

Погледнах към часовника, докато си лягах.

— Телефонът още ли не работи? — попита Синди.

— Бурята сигурно е прекъснала телефонните линии. По улицата има съборени големи дървета.

Погледнах през задния прозорец. Камион на телефонната компания „Илинойс Бел телефон“ бе спрял на улицата, а оранжевата му лампа се въртеше бавно.

— Рейчъл?

— Да? — Почти бях заспала.

— Да си мъртъв е наистина депресиращо.

— Е и?

— Бях истински шокирана, като изслушах тридесетсекундната информация за живота си по телевизията. „Мис Илинойс“, трето място в конкурса за „Мис Съединени щати“, а сега модел на хонорар. И високоплатена проститутка, добавих аз. Докато седях на тъмно в онова ужасно кино, се замислих за живота си. Синди, казах си аз, трябва да промениш нещо. Ами ако наистина умреш, това ли ще е всичкото, което трябва да кажат за теб? Отчитам, че ти си различна, Рейчъл. Ти си адвокатка. Професионалистка. Разбираш ли?

— Да.

— И така, казах си аз, трябва да се промениш. Твърдо съм решила да се запиша в правния факултет, Рейчъл. Или нещо такова. Не искам повече да изпадам в глупаво положение. Трябва?

От звука на гласа й съм заспала.

Синди се събуди след час, като викаше:

— Не, не, не!

Прегърнах я през раменете и тя спря да вика. Синди се притисна към мен. Държах я за ръка, докато конвулсиите преминаха и дишането й стана ритмично като при дълбок сън.