Заговорът „Ханаан“

Глава 37

— Полицията не знае кой е — казах аз на Измаел Ричард сън. Току-що бях му предала каквото научих от Кевин Турели. Седяхме един срещу друг на масата в едно малко сепаре до главния ресторант на дневния клуб.

— Какво откри Ърл Уудс? — заинтересувах се аз.

Ричардсън бръкна в джоба на сакото си и извади сгънат лист хартия.

— Бележките му показват, че има връзка между това, което всеки от адвокатите е правил, и една от онези вестникарски статии. Кога онова семейство е намерило парите в скрина?

— Около 12 септември — отвърнах аз. Вече бях научила датите на статиите наизуст.

— Мистър Голдберг е проучвал през август 1985 година правата на намерилите съкровище.

— Охо! — учудих се аз. Откриването на съкровище бе стар термин, който обикновено се използваше, когато някой друг, а не собственикът намереше заровени ценности. Сега този термин означаваше злато, сребро или пари, намерени на скрито място. За да се квалифицират като намерено съкровище, парите трябваше да са скрити от толкова време, та вероятността истинският им собственик да е починал да е достатъчно очевидна. Например в случая с парите, намерени залепени към дъното на чекмеджето на скрина.

— Какво беше заключението на доклада? — попитах аз.

Ричардсън погледна в бележките си.

— Очевидно мистър Голдберг е намерил законова разпоредба в щата Илинойс, отнасяща се за този въпрос. Открилият съкровището трябва да го обяви и да даде показания в съда, а после служител от кметството е задължен в триседмичен срок да пусне обява за това в местен вестник. Ако истинският собственик не се обади в продължение на една година, съкровището става собственост на намерилия го.

— Облагодетелстване на откривателя — заключих аз. — Значи Греъм е искал да бъде сигурен, че семейството, купило скрина, ще може да задържи парите. Докладът на Бени е потвърждавал това.

Ричардсън кимна.

— Очевидно.

— Какво друго? — попитах аз.

— Кент Чарлс няколко пъти се е срещал с фирмата „Барнаби и Луис“, за да ги разпитва за техните секретни процедури за конкурса за красота.

— Конкурса за красота?

— „Барнаби и Луис“ са пресмятали гласовете на съдиите на конкурса за красота „Мис Съединени щати“ през 1985 година. Кент Чарлс твърди, че е предал на Греъм доклад за всички секретни процедури.

— Умно — потвърдих аз.

Ричардсън се усмихна.

— Ърл Уудс бе много горд с това, защото „Барнаби и Луис“ бяха един от най-големите клиенти на Греъм. Ърл мисли, че можем да ги накараме да платят времето на Кент Чарлс.

— Какво е правил Кал Пембертън? — попитах аз.

— Калвин Пембертън си припомня, че имал редица срещи с хора от издателството „Атина Пъбликейшънс“.

— Хората с печатната грешка — казах аз.

— Точно така. Но Пембертън не може да си спомни каква е била целта на тези срещи. — Ричардсън въздъхна. — Ърл направи интересно откритие в офиса на Калвин.

— Какво?

— Липсващия речник на Греъм. Бе до компютъра на Калвин.

— Кал ли го е взел?

— Каза на Ърл, че предния следобед търсел речник и намерил този върху една отворена кутия в офиса на Греъм.

Истина ли беше това за липсващия речник?

— А какво е записано в бележките ви за Харлан Додсън? — попитах аз накрая.

— Той смътно си спомня, че е имало нещо общо с летището „Мидуей“. Братът на Додсън е летец. Пилотира самолет на голяма компания, регистриран в това летище. Греъм Маршал е поискал от Додсън да получи информация от брат си. За съжаление Додсън не може да си спомни от какъв характер е била.

Прегледах бележките на Ричардсън.

— Прав сте. Датите съвпадат — заключих аз. — Всеки адвокат е изпълнил задачата си около месец преди да се случи събитието. Какво ли им е казал Маршал? Как ли ги е накарал да работят по тези въпроси?

— Съдружниците правят това нещо през цялото време. На Греъм не му е била необходима специална причина, за да възложи на адвокатите да работят върху негова лична задача. — Ричардсън се изправи и се приближи до прозореца. Обърна се към мен: — Вече знам какво е правил Маршал. Това, което искам да разбера, е кой го върши сега. Дали не е някой от моята фирма?

— Мисля, че е така — отвърнах аз.

Ричардсън ме погледна втренчено.

— Той трябва да бъде спрян. Какво предлагаш?

Замислих се.

— Нямаме много време — изрекох накрая. — Щом разбере за ареста или че Синди е жива, ще усети, че някой е попаднал на следите му. Ако се скрие, никога няма да го намерим. Нека да се срещна още веднъж днес следобед с Кевин. Може би и със Синди. Ще видим дали няма да измислим нещо.

— Уведоми ме. Искам да съм в течение.

На път към офиса си срещнах Кент Чарлс и Кал Пембертън по улица „Кларк“ близо до кметството. И двамата носеха дипломатически куфарчета.

— Как си, Рейчъл? — попита Кент.

— Добре — отвърнах аз. — От съда ли се връщате, момчета?

Кент кимна утвърдително.

— Започнаха предварителните заседания.

Кал си прочисти гърлото.

— Чух, че си привършила работата си по наследството на Греъм Маршал.

— Да — отговорих аз. — Мисля, че мога да ви се доверя, момчета. Как разбрахте върху какво работя?

— Харлан Додсън ми го спомена тази сутрин — обясни Кал и сведе очи.

Кент се подсмихна.

— Е, разкри ли се тайната?

— Най-накрая — отвърнах аз. — Въпросът е приключен.

Кент се усмихна.

— Помогнах ли ти с нещо?

— Малко — казах аз и намигнах. — Но не достатъчно, че да си разделяме моя хонорар.

— Можеш винаги да ми се отплатиш, ако позволиш да те поканя на вечеря — каза Кент. — Какво ще кажеш за тази неделя? Може би ще излезем да се поразходим с моята лодка следобеда и после да вечеряме заедно.

— Велико! — отвърнах аз. Трябваше да се държа, сякаш всичко си бе постарому.

Кент се подсмихна.

— Отлично. Ще ти се обадя. Можем да излезем с лодката около три часа следобед.

— Звучи примамливо. Ще се видим по-късно, момчета — допълних аз.

— Пази се, Рейчъл — рече Кент. — Ще се видим в неделя.

Докато се отдалечаваха, чух Кал Пембертън да пита Кент.

Чарлс: „Каква тайна?“ Не успях да доловя отговора.