Заговорът „Ханаан“

Глава 8

Докато с Меги стигнем до офиса ми, успях да я убедя, че нямам нищо общо с кражбата. Мери седеше на бюрото си и разлистваше списание „Космополитън“. Тя ми подаде телефонните съобщения, а аз я представих на Меги, която изсумтя едно „Здравей“ при влизането в офиса ми. Последвах я, като се спрях, за да направя знак на Мери, която ни гледаше учудено. Аз присвих рамене и затворих вратата. Меги обикаляше стаята.

— Наистина съм бясна — каза тя. — Някой се вмъква в моята собственост посред нощ, разкопава един от моите гробове и се измъква с един от моите ковчези. Мога да ти кажа, че съм ядосана. Аз ръководя гробище за домашни животни. Прекрасно гробище за домашни любимци. В него също са заровени и хора. Включително и моят Карл, нека душата му почива в мир.

Тя спря да обикаля и поклати глава.

— Ако се разчуе и думичка за това, аз ще загазя. На всички гробища за домашни животни им е трудно. Хората са наплашени от ограбването на гробовете. Най-малкото, което те очакват, когато заравят любимото си животно тук, е то да си остане заровено тук. Купуваш парцел, заравяш домашния си любимец или съпруга си и, за бога, очакваш те да си останат заровени. Имаш ли представа как ще реагират хората, ако разберат?

— Какво смяташ да правиш? — попитах аз.

— Мислих за това. — Меги замълча, докато запали цигарата си с кухненска запалка. — Не мога да отида при ченгетата. Първо, те няма нищо да разкрият. Ще ми изпратят двама глупаци с патрулна кола, те ще обикалят наоколо, ще си напишат рапорта и това ще е единствената полза от тях. Второ, това може да стане достояние на пресата. Тук е истинският проблем. Не желая никаква публичност. Не само защото ще повлияе зле на бъдещия ми бизнес, включително и за хипопотама от Брукфийлдската зоологическа градина, който бих могла да докопам, да чукна на дърво. Това е ужасно, имам предвид ужасяващо, за всичките тези бедни семейства, които са погребали животните си при нас.

Меги поклати глава и дръпна от цигарата си. Изкара пушека от носа си.

— Имам няколко приятни стари дами, които ще получат удар, ако разберат за кражбата. Кулминацията на седмицата им е посещението в моето гробище. Трябва да се погрижа и за тях. За тяхното спокойствие и разсъдък. — Меги ме изгледа втренчено за момент и после седна на фотьойла. — Това ме доведе при теб.

— При мен?

— При теб. Какво знаеш ти за тази работа с Ханаан?

— Допреди един час се опитвах да разбера какво има в гроба.

— И сега?

— И сега предполагам, че ще посъветвам клиента си?

— Кой е твоят клиент? Този Маршал ли?

— Не — замълчах за момент. — Маршал е мъртъв. Неговата адвокатска фирма ме нае да открия каквото мога за Ханаан.

— Защо?

— Поради някои трудности с наследството.

— Какво означава това? — попита Меги.

— Преди да дойдем до това, нека да поговорим за твоя план на действие.

— Не знам. Не съм сигурна. Може би ще наема частен детектив или може би адвокат. Защо не теб.

Това може да оправи положението, помислих си аз. Адвокатската фирма не искаше да се вдига шум около въпроса за Ханаан, същото желаеше и Меги. „Абът и Уиндзър“ не биха искали Меги да наеме външен човек, който да започне да рови наоколо, тревожейки семейството на Маршал с въпроси.

— Защо аз? — попитах аз. Меги ме изучаваше.

— Не съм сигурна. Не познавам други добри адвокати, не познавам никакви частни детективи. Не знам как да наема добър частен детектив. Ако тази голяма адвокатска фирма е доволна от теб, предполагам, че си добра в професията си. Но искам да знам повече за работата ти по този случай.

— Същото искам и аз — казах аз. — Ще уведомя фирмата за кражбата и ще видя дали те ще поискат да продължа да се занимавам със случая. Ако не поискат, мога да работя за теб, като предполагам, че те няма да имат нищо против.

— Ами ако поискат да продължиш да работиш за тях?

— Тогава ще си остана с тях — отговорих аз.

— А какво ще стане с мен?

— До известна степен твоите интереси се покриват с тези на фирмата. Но може да възникне и противоречие между тях.

— В какъв смисъл? — заинтересува се тя.

— Свързано е с бъдещите плащания за грижата и поддръжката на гроба…

— Виж, не ме е грижа за парите за грижата и поддръжката на гроба. — Меги стана и отново започна да обикаля из офиса. — Не парите ме безпокоят. В гробището си имам един разровен гроб и това може да навреди много лошо на бизнеса ми. Искам ти да намериш ковчега и да ми го върнеш обратно. Имам възможност да ти платя за това.

— Нека първо да поговоря с фирмата — казах аз. — После ще ти се обадя.

— Добре. — Тя отново седна на фотьойла.

— Как вървят нещата със зоологическата градина? — попитах аз.

— Трудно е да се каже — отговори тя, поклащайки глава. — Ще ги видя отново и ще им кажа, че е крайно време да решат какво да правят. Вчера музеят им отказа. Мисля, че имам шанс. Другата им възможност е да го продадат на предприятие за претопяване на мазнини.

Меги се изправи и тръгна към вратата.

— Дай ми отговор днес.

— Ще ти дам. Късмет със зоопарка.

След като тя си тръгна, Мери показа главата си в стаята.

— Значи това е собственичката на гробището? — попита тя.

— Да. Някой е откраднал Ханаан.

— Боже мой! Ти се шегуваш.

— Де да беше така! Този случай е странен.

— Какво ще правиш по-нататък? — попита тя.

— Ще разкажа на Измаел Ричардсън какво се случи и ще разбера дали иска да продължа да работя за него.

Започнах да преглеждам по-ранните телефонни съобщения.

— Има още едно съобщение за теб — каза Мери. — Вдовицата на мистър Маршал се обади. Каза, че може да те приеме у тях в два и половина часа днес следобед. Искаш ли ад реса й?

— Не. Имам го.

— Господи, Рейчъл, защо някой ще ограбва гробище за домашни животни? Кога са заровили животното?

— През 1986 година.

— Странно.

Едва бяхме привършили обяда си с Мери, когато от „Абът и Уиндзър“ ми донесоха голям дебел плик. В него имаше копие от последното завещание на Греъм Андерсън Маршал III, копие от допълнението към това завещание и кратка бележка от една от секретарките на Измаел Ричардсън: „Мистър Ричардсън помоли да ви изпратя приложените документи.“

Завещанието бе дълго тридесет и две страници. Бе издържано в тежкия стил на адвокатите, занимаващи се с наследства. За този стил не е достатъчно да се каже, че бащата завещава своята колекция от пощенски марки на сина си. Вместо това се пише, че той дава, завещава, предава, предоставя и т.н. така наречената колекция от пощенски марки. Гореописаната колекция да бъде предадена и доставена, освободена от всякакви искове, със запазено право върху чуждо имущество и ипотеки. Или, с други думи, синът му да вземе проклетите марки.

Прегледах всичките дарения, споменати в завещанието, повечето във вид на предмети, като си отбелязах дарението от петдесет хиляди долара за колежа „Барет“ и петдесетте хиляди долара за Масачузетското историческо общество.

Добавката към завещанието бе дълга само три страници. В нея бе описано всичко, което Измаел Ричардсън ми бе разказал: задължението на управляващия партньор да бъде съпопечител на фонда, изискването този съпопечител да се занимава с грижата и поддръжката на гроба, нареждането „Абът и Уиндзър“ да му плащат два пъти по-високо възнаграждение от часовата му тарифа за тези услуги. Тя да бъде в сила двадесет и една години след смъртта на последния адвокат, член на управителния комитет на „Абът и Уиндзър“ по времето на смъртта на Маршал. Тоест бе обвързано с древното и наистина неразбираемо (поне за адвокати) правило против вечното ползване на наследството.

Прочетох още веднъж параграфа, свързан с доставката на цветя на гроба четири пъти годишно: на 19 март, на 27 юли, на 11 септември и на 29 ноември. Втренчено гледах тези да ти, а после ги записах в бележника.

Последният параграф от завещанието сигурно бе накарал Измаел Ричардсън да се замисли. Маршал „умоляваше“ адвокатската си фирма „…да уважи и да изпълни простите, но важни за него неща, посочени в добавката към завещанието. Дори ако гражданското право не ви задължава да изпълнявате тези условия, аз се надявам и моля моите съдружници, специално управляващия съдружник да поеме моралното задължение да изпълнява горепосочените условия, които аз го моля да уважи. Искам само да отбележа с тези условия малката си роля, която имах във вечния живот на Ханаан“.

Прочетох последното изречение на глас още веднъж.

Добавката към завещанието бе датирана — 15 юли 1985 година и като свидетели се бяха подписали двама административни служители от „Абът и Уиндзър“. Разпознах имената им. Не се съмнявах, че Маршал ги е повикал в офиса си, помолил ги е да се подпишат и после ги е написал като свидетели. Никой от тях е нямал и най-малката представа под какво се подписва.

Телефонът иззвъня. Беше Кент Чарлс. Каза, че има нов случай, по който иска да се посъветва с мен лично. Съгласих се да се срещнем утре в пет часа следобед в яхтклуба за по едно питие.

Обадих се на телефонните услуги в Ню Йорк и ги помолих да ми дадат номера на издателя на „Американски речник на английския език“. Набрах номера и помолих да ме свържат с от дела за връзки с клиентите. Някой си Ралф Пинчли вдигна слушалката. Представих се за търговски агент на няколко големи чикагски адвокатски фирми и го помолих да ме информира за последното издание на този речник. Казах му, че имам два екземпляра от техния речник върху бюрото си. Въпреки че и двата бяха еднакви, при случайно прелистване на речниците бях открила, че определенията за Ханаан са различни. Той сигурно имаше екземпляр върху бюрото си, защото се сконфузи, когато му прочетох определението за Ханаан, Масачузетс.

— Бихте ли прочели отново последното изречение — помоли той. — Бавно.

Направих го.

— И казвате, че го има във вашия речник, мисис?

Отговорих утвърдително.

За момент и двамата замълчахме.

— Вижте, аз трябва да проверя в отдела за речници.

— Разбира се — отговорих аз. — Преди да направя поръчката си, бих искала да зная дали този речник го имате в наличност. Този с трите определения. Клиентите от адвокатските фирми предпочитат по-подробното издание.

После се обадих на Измаел Ричардсън и му предадох молбата на Меги да я представлявам. След дълга пауза той ми нареди да продължа разследването. Обсъдихме молбата на Меги и достигнахме до извода, че е по-добре аз да я представлявам, отколкото някой друг. Попита ме с няколко общи думи за практиката ми и завършихме разговора си при въпроса му дали бих се върнала отново да работя за „Ин ре Ботълс и Канс“. Учтиво му отказах.

За втори път прегледах телефонните съобщения и ги поставих върху бюрото си. Отворих най-горното чекмедже и извадих една цигара — втората за деня. Бях ги намалила до четири на ден. Запалих я с кибрит и се облегнах на стола.

„Ин ре Ботълс и Канс“. За обикновените хора то звучеше като закон против правенето на боклук. Но за всяка от сто тридесет и двете адвокатски фирми от цяла Америка, ангажирани с този случай, „Ин ре Ботълс и Канс“ бе златната жила, която ги снабдяваше годишно със сума, по-голяма от брутния национален продукт на някои страни, членки на Обединените нации.

Случаят „Ботълс и Канс“ бе започнал преди тридесет и една година с шест страници граждански антимонополен иск във федерален районен съд в източната част на Мисури. В този иск — оригиналът на който се пази зад стъклена витрина в Щатския съд и митницата в Сент Луис — две бутилиращи компании от Югоизточен Мисури обвиняват южноилинойска бутилираща компания в опит да монополизира регионалния пазар. Един срещу друг се изправяха „Еймс Ботълс Инк“ срещу „Кинг ъф Пиорша Ботлинг Ko“.

Случилото се тогава може да бъде сравнено с ужасния момент, присъстващ във всеки филм на ужасите от петдесетте години: Лудият учен се запътва към леглото си, а зад него в лабораторния съд в подземната лаборатория се вижда топчица протоплазма. В момента, когато камбаните на близката църква оповестяват полунощ, камерата в едър план показва лабораторния съд. Малката топчица започва да блести и да се тресе. Подсещане за органиста да започне да свири.

Само след три месеца канзаска бутилираща компания се включи в делото, обвинявайки другите две компании в хищническо ценообразуване. След това консервна компания от Небраска навлезе в битката, обвинявайки останалите в групов бойкот, а към нея като защитници се присъединиха още две бутилиращи фирми. Две консервни компании от Индиана се присъединиха по-късно с иск за нарушаване на законовия акт на Робинсън — Ретман. Към края на първата година участниците в процеса бяха достигнали цифрата шестнадесет. През следващите години броят на компаниите, участващи в този процес, се намаляваше или увеличаваше. През 1974 година случаят официално бе именуван „Ин ре Ботълс и Канс“. В крайна сметка в него участваха осемдесет и една компании, тридесет и девет защитници, бяха написани повече от деветстотин страници, пълни с искове, обратни искове, искове срещу трети страни в процеса с обвинения в монополно поведение, нечестна търговска практика и бизнеснарушения, породени от модерния капитализъм.

„Ин ре Ботълс и Канс“ е най-продължителният случай в историята на американското гражданско правораздаване. След повече от тридесет години той още е в подготвителния си период. Над един билион документи са разменени и повече от осемстотин свидетели са давали показания под клетва. Оптимистите се надяват процесът да започне след десетина години. Песимистите с наслада цитират статия за този случай, появила се наскоро в списанието „Правен преглед на Вирджинския университет“: „При тази скорост опашката на този бронтозавър на съдебните процеси ще прекрачи прага на съдебната зала след седемдесет и пет години.“

Четири пъти „Ин ре Ботълс и Канс“ се бяха явявали пред Върховния съд и дванадесет пред Апелационния. Семинарът по гражданско право през последната година на учението ми в Харвард бе изцяло върху апелационните мнения за „Ин ре Ботълс и Канс“. Цяло поколение от професори бяха провеждали лекциите си и семинарите за гражданско право на базата на този случай. В крайна сметка седемстотин двадесет и три статии, бележки и коментари бяха написани за него.

Разбира се, истинската битка за „Ин ре Ботълс и Канс“ не се водеше в съдебната зала, а в трите пещероподобни склада в Чедар Рапидс, Айова и двата гигантски склада в покрайнините на Форт Уорт, Тексас. Документите на компаниите, страни по делото, се съхраняваха в Айова, а на защитниците — в Тексас. Осем часа дневно, шест дни седмично дузина млади адвокати проучваха основно планини от документи, подготвяйки резюме на всеки от тях. Тридесет и двама компютърни програмисти вкарваха тези данни в компютрите, свързани с главния компютър в Чикаго.

Председател на този подобен на Гаргантюа съдебен случай бе районният съдия Харолд Грийнман. Той бе чул първите показания по този случай преди тридесет години и бе го следил през цялото време.

Преди три години, след като прекара лек удар и се разбра, че няма вечно да оглавява този случай, управителният комитет на защитниците организира специална среща. По време на тричасовото заседание членовете на комитета разбраха, че никой в стаята не знае цялата информация по случая. Поискаха от главния програмист компютрите да обработят всички данни и да извадят в резюме по-значителните факти от този съдебен случай. Компютърът бръмча и буча два часа и после започна да печати. Печаташе и печаташе. Цели десет часа. Общият брой на страниците гонеше пет хиляди.

На високо ценен сътрудник от „Абът и Уиндзър“ му поставиха задачата да ги прочете и обобщи. Този сътрудник прекара сам два месеца в офис без прозорци, четейки безкрайната компютърна разпечатка. Резултатът беше един меморандум от двеста и дванадесет страници, които тя представи на Греъм Маршал десет минути преди да му връчи оставката си. Тази млада сътрудничка бях аз.

Тъкмо излизах от офиса си, за да отида на срещата с вдовицата на Маршал в Кенилуърт, когато телефонът звънна. Бе Ралф Пинчли от „Американски речник на английския език“. Гласът му звучеше още по-притеснено. В различните издания на речника имало само една версия за Ханаан и тя изключвала тази за града в Масачузетс. Издателският персонал два пъти проверил ръкописите, шпалтите и изследователските си файлове. Не открили нищо записано за Ханаан, Масачузетс.

— Сигурна ли сте, че пред вас е нашият речник? — попита той.

— Абсолютно — отговорих аз.

— Малко съм объркан. Ако имате възможност, бихте ли ми изпратили копие от тази страница, а междувременно аз ще продължа да проверявам при нас. Може би да открия нещо в архивите ни.

Благодарих му за помощта, изслушах постоянните хвалби на продавачите за речниците и другите изследователски материали, които биха били от голяма полза на адвокатите, и затворих.