Заговорът „Ханаан“

Глава 27

Тридесет минути по-късно аз гледах втренчено в чекмеджето с картотеката в шкафа срещу стената. Бях го отворила, за да извадя бележките за пледоарията.

Мери се занимаваше с картотеката и внимателно подреждаше всеки случай отделно по азбучен ред според името на клиента. Моите бележки трябваше да са в папката за „Канлайт“. Най-накрая ги намерих в папката за „Фронтенак Вилидж 1“. Набързо прегледах и останалите папки. В четири от тях документите не бяха на местата си.

Върнах се до бюрото и издърпах всичките му чекмеджета, едно по едно, като се опитвах да си спомня какво е имало там. Кламерите в третото чекмедже отпред ли бяха? Или пък някой ги е поставил там, след като е прегледал книжата вътре?

Загледах се в кламерите. Апартаментът ми бе претърсен в четвъртък. В петък не бях идвала в офиса си. Поклатих глава. Разследването на случая „Ханаан“ ме превръщаше в параноичка. Може просто Мери да е търсила нещо в чекмеджето ми в петък. Ако не е Мери, може да е чистачката, която работеше от шест часа вечерта до два часа сутринта.

Почука се на външната ми врата. Леко затворих чекмеджетата на бюрото и зачаках. Бе твърде рано за Синди или Бени. Почука се още веднъж. Станах, прекосих офиса и влязох в малката приемна. През позрачното стъкло на вратата видях очертанията на едра мъжка фигура. Вдигнах телефонната слушалка на Мери, готова да набера 911.

— Кой е там? — извиках аз.

— Рейчъл? — каза гласът. — Кент Чарлс е. Мога ли да вляза?

Оставих телефона и отворих вратата. Кент Чарлс се усмихна.

— Здравей — каза той. — Надявам се, че не прекъсвам нещо.

— Няма нищо — отвърнах аз. — Заповядай, влез.

Кент ме последва до офиса. Седнах зад бюрото, а Кент — на дивана до стената.

Той бе облечен небрежно.

— Никога не съм бил тук преди — каза той и огледа стаята.

— Ами просто си изпуснал обиколката в четири часа. До понеделник няма да има друга.

Кент се усмихна.

— Как се чувстваш? А кучето ти?

— Добре — отговорих аз. — И Ози е добре. Взех го тази сутрин от ветеринаря.

— Хубаво — рече той. — Бях тази сутрин при Харлан Додсън.

— И?

— Той иска по-бързо да представи на съда тази добавка към завещанието. Притеснява се за кражбата на ковчега.

— И мен ме натиска — допълних аз. — Какво му става?

Кент поклати глава.

— Предполагам, че е случаят с наследството на Еберсол. Това го притеснява.

— Притеснява го? — засмях се аз. — Та този случай от самото начало бе объркан.

Случаят с наследството на Еберсол бе последната глава на един от тези приятни случаи, за които издателите се молят. Преди две години Харолд Еберсол, директор на голяма чикагска химическа фабрика, се оженил за Хедър Бриндъл. И за двамата това бил първи брак. Харолд бил на шейсет и осем години. Хедър — на деветнадесет. Три месеца по-късно Харолд бил намерен мъртъв в купето на линкълна си завързан е лейкопласт, дълъг 75 фута, гениталиите му се виждали, а малка локвичка от семенна течност се била образувала под седалката. Следователят накрая се спрял на версията, че смъртта е случайна и е настъпила вследствие удушване по време на перверзен сексуален акт с Хедър. Съседният аптекар дал достатъчно доказателства за присъдата: през трите месеца от женитбата си Харолд Еберсол седмично купувал голямо количество лейкопласт, или общо за периода — над хиляда фута. Пророчески един от чикагските вестници нарекъл случая „Мамигейт“.

Другата изненада дошла, когато било отворено последно то му завещание, направено три месеца преди смъртта му. Харолд Еберсол оставял цялото си състояние — оценявано на близо шест милиона долара — на младата си вдовица. И двете сестри на Харолд, наследнички в предишното завещание, сега били напълно лишени от това.

Харлан Додсън бе написал новото завещание. Сестрите на Еберсол подали молба за анулирането му.

— Харлан произнесе пледоарията си по това дело преди три седмици — каза Кент.

— Как протече?

Той поклати глава.

— Кал и аз я защитавахме. Бе трудно.

— Кой бе адвокат на противниковата страна?

— Онзи хитряга Джо Оливър.

Джо Оливър имаше репутацията на един от най-опасните адвокати в Чикаго.

— Опита ли се Джо да те нахока? — попитах аз.

— Опита се — отвърна Кент. — Аз прекъснах речта си, след като Оливър започна да подмята, че жената на Еберсол е правила сексуални услуги на Харлан в замяна на помощта му при написването на новото завещание.

Кент поклати глава.

— Харлан много се притеснява оттогава. Следващият кръг от съдебните заседания е насрочен за септември.

— Тогава не се учудвам, че Харлан се притеснява за добавката към завещанието на Греъм.

Кент кимна утвърдително.

— Страхува се от още един скандал.

Почаках.

Той се усмихна.

— Не дойдох при теб само защото съм любопитен, по дяволите. Всъщност съм такъв.

Кент се засмя.

— Помислих си, че мога да ти помогна с нещо. Както ти казвах, Греъм и аз пътувахме постоянно заедно по случая „Ботълс и Канс“. Мисля, че го познавам по-добре от останалите хора.

Замислих се за момент.

— Кражбата на ковчега от гроба на домашното животно ли ти помогна да разбереш с какво се занимавам? — попитах аз.

— Не и самата кражба на ковчега — отвърна Кент. — Но аз мога да си вадя заключения. Тъй като ти трябваше да разследваш погребването на домашното животно, аз предположих, че семейството на Маршал не знае нищо за това животно.

— И?

— Това означава, че е било нечие друго животно. — Кент прокара пръсти през косата си. — Честно казано, имах впечатление, че Греъм си има приятелка в града. Някоя, с която се срещаше редовно.

Кент присви рамене.

— Може и да не съм на правилен път, но би могло нейното куче да е заровено в онзи гроб.

— Какво те кара да мислиш, че той си имаше приятелка?

— Множество дребни неща. Виждал съм го да се бръсне или да се парфюмира в банята на фирмата. Отговаряше уклончиво за това с кого има среща, къде отива. Това бе през последните няколко години. По-късно аз предположих, че си има любовница. Знаеш, че той и преди бе имал такива. Ето защо дойдох при теб. Съмнявам се, че дори жена му се е досещала за нея. Не знам някой да я познава. Но все пак това е добра следа.

— Как се казваше приятелката му?

Кент се намръщи от съсредоточаване.

— Той никога не споменаваше имена. Както ти казах, аз просто правя изводи от изпуснати случайно фрази и думи. — Кент замълча за момент. — Почакай малко. Може би той каза някакво име. Това бе преди около година. Тъкмо бяхме приключили един труден случай и се прибирахме със самолет. Греъм пи много през този полет. Наистина той не каза направо, че има приятелка. Нищо толкова директно. Но спомена женско име. Започваше с буквата „С“.

Кент се замисли.

— Санди? Синди? Сали? Нещо подобно.

— Спомняш ли си нещо друго?

— Не. Може би по-късно ще си спомня.

— Обади ми се, ако се сетиш.

— Ще ти се обадя — обеща той. — Все още ли има проблеми с нея?

— С какво?

— С добавката към завещанието.

— Още е твърде рано, за да може да се каже със сигурност — отговорих аз. — Ще се опитам да приключа до началото на следващата седмица, а после ще докладвам на Измаел.

— Кой мислиш, че е ограбил гроба? — попита Кент.

Поклатих глава.

— Нямам представа. Вярваш или не, но е имало и втора кражба.

— Ти се шегуваш! И втори ковчег ли е бил откраднат?

— Не. Кучето на охраната изплашило крадеца, преди да достигне ковчега.

— Странно — каза Кент, поглаждайки мустаците си. — Би могло да са и хулигани. Стават такива неща. Поне в човешките гробища. Полицията уведомена ли е?

— Все още не.

Дискретно се опитах да погледна часовника си — около пет часа и половина. Синди и Бени трябваше да се върнат скоро. Тя все още бе официално обявена за мъртва. Не исках да се засича с Кент Чарлс. Особено с Кент Чарлс. Той положително дебнеше нещо. Страхувах се, че ставам подозрителна.

Кент положително бе видял как поглеждам часовника си, защото стана и каза, че ще си ходи.

— Трябва да се връщам в офиса — каза той. — Подготвям се за седмица, през която ще се разпитват много свидетели.

— „Ботълс и Канс“ ли? — попитах аз.

Той се усмихна.

— Разбира се. Жалко, че не се присъедини към нас за този случай. Слушай, аз ще се освободя към седем и половина. Ако си свободна, можем да вечеряме заедно някъде. Страхотен нов ресторант са отворили на улица „Холстед“.

— Благодаря ти — отговорих аз. — Вече имам планове за довечера.

Кент присви рамене.

— Може би някой друг път. Ти си заета жена.

— Не през всичкото време — отвърнах с усмивка.

— Е, добре, аз трябваше да опитам, нали?

Той се спря на вратата.

— Ако се сетя за нещо друго по случая Ханаан, ще ти позвъня.

След като Кент си тръгна, аз взех диктофона. Опитах се да се съсредоточа върху пледоарията си, но не можах. Вместо това отворих още едно чекмедже на бюрото си и се загледах в съдържанието му, опитвайки се да си спомня дали и преди е било същото.