Захапи за врата

През разпокъсаните черни облаци се носеше пламък като умираща звезда, неспирно падащ към земята…

…тоест към земята в Света на Диска…

…но за разлика от всяка друга досегашна звезда понякога успяваше да насочи полета си. Ту се издигаше, ту се мяташе настрана, но неумолимо продължаваше надолу.

Снегът по склоновете се осветяваше за миг, когато пламъкът профучаваше над тях.

Тук самата земя се спускаше. Сиянието се отрази в стени от синкав лед, щом пламъкът се вмъкна в началото на теснина и се устреми през завоите и криволиците й.

Светлината угасна внезапно, но нещо продължи да се рее през опряната от луната урва между зъберите.

Изскочи от дефилето пад върха на хълм, където топящата се вода от един глетчер падаше към далечен вир.

Противно на всякаква логика тук имаше долина, или по-скоро плетеница от долчинки, вкопчили се в ръба на планината преди почти отвесното забиване на склоновете й в равнините. Под по-топлия въздух блещукаше езерце. Виждаха се горички. Забелязваха се и мънички ниви като шарена черга, метната между камъните.

Вятърът утихна. Въздухът омекваше.

Сянката закръжи.

Далеч под нея още някой навлизаше в долчинките, без да бъде забелязан и без да забелязва никакви препятствия по пътя си. Трудно се различаваше какво мърда там, пиренът шумолеше, сякаш многочислена армия от мънички създания напредваше в единен устрем.

Сянката стигна до плоска скала, откъдето се откриваше великолепен изглед към полята и горите, и тъкмо там армията изскочи измежду коренищата. Състоеше се от сини човечета. Някои носеха островърхи сини шапчици, но повечето не бяха покрили рижите си коси. В ръчичките си стискаха мечове. Никой не беше на ръст над една педя.

Строиха се на ръба и се загледаха в новата за тях околност, после размахаха оръжията си и нададоха боен вик. Сигурно щеше да прозвучи разтърсващо, ако се бяха уговорили предварително за думите, но май всеки дребен воин си имаше свои заветни слова и щеше да се сбие с останалите, ако се опитаха да му сложат други в устата.

— Нак мак Фигъл!

— Как че те сритам между кокилите!

— Леле, какъв въргал че ти фърлим!

— Дългурести свине!

— Нема и иляда от тях на света!

Скупчените долчинки, озарени от последните остатъци на здрача, бяха кралство Ланкър. Хората разправяха, че тук от най-високите места се виждало чак до края на света.

Разправяха също (но не и хората от Ланкър), че под края, където океаните изтичали с неспирен грохот, летящият през пространството Диск се крепял върху гърбовете на четири гигантски слона, които пък стоели върху корубата на костенурка с размерите на самия свят.

И хората в Ланкър бяха чували тези приказки. Струваше им се, че в тях няма нищо чудно. Личеше, че светът е плосък, макар в пределите на Ланкър единствените плоски места да бяха кухненските маси и някои плешиви темета. Знаеше се, че костенурките могат да носят тежък товар. А и слоновете си бяха силни. Следователно в твърденията не зееха видими пролуки и жителите на Ланкър предпочитаха да не размишляват излишно по този въпрос.

Не че им беше присъщо равнодушие към околния свят. Напротив, бяха дълбоко, лично и страстно съпричастни към проблемите му, но вместо да питат „Защо сме тук?“, искаха да знаят „Дали ще завали преди жътва?“.

Някой философ би могъл да порицае тази липса на интелектуални амбиции, но само ако е непоклатимо сигурен, че вече има хляб на масата си.

Всъщност поради разположението и климата на Ланкър тук израстваха твърдоглави и праволинейни хора, които често преуспяваха сред жителите на равнините. По тези земи се раждаха мнозина от най-великите магьосници и вещици. Философът би могъл и да се озадачи, че толкова простодушен народ дава на света изобилие от майстори на магиите, но само защото не е наясно, че единствено хората, които са стъпили здраво на земята, успяват да градят въздушни кули.

Синове и дъщери на Ланкър отново и отново тръгваха по белия свят, напредваха в избраното поприще, катереха се по всевъзможните стълбички на живота и никога не забравяха да изпращат пари вкъщи.

Онези, които си оставаха у дома, не отделяха много внимание на света извън усилието да запомнят адреса на подателя върху плика.

Светът обаче не ги забравяше.

Широката плоска скала беше опустяла, но по стръмните ливади под нея пиренът се люшкаше, докато един клин от дребни тела се спускаше към полето.

Има всякакви видове вампири. Дори казват, че колкото болести върлуват, толкова различни са и вампирите1. И не са само от човешкия вид (ако изобщо може да се твърди, че вампирите са хора). Навсякъде из планините Овнерог има поверие, че всяко привидно невинно сечиво или инструмент — да речем, чук или трион — започва да жадува кръв, ако бъде зарязано без полза за повече от три години. Хората от Джат дори вярват в дини-кръвопийци, макар фолклорът да мълчи по въпроса точно в какво вярват всъщност.

Две чудатости по традиция озадачават изследователите на вампири. Първият въпрос гласи: „Защо вампирите имат такава власт?“ В края на краищата, изтъкват изследователите, твърде лесно е да убиеш вампир. Има десетки начини да се отървеш от него, без изобщо да споменаваме трепетликовия кол в сърцето, който е приложим и спрямо обикновените хора, така че не се налага да хабите материала, ако са ви останали излишни колове. В класическия случай тези твари си прекарват дните в ковчези и не ги охранява никои освен престарял гърбушко, който не изглежда особено пъргав и би трябвало всяка скромна тълпа отмъстители да се справи с него без затруднения. Въпреки това един-единствен вампир успява да държи цяло село в озлобено покорство… Другата загадка е защо вампирите винаги са толкова тъпи. Сякаш не стига, че носенето на вечерен костюм денем ги издава тутакси, ами и предпочитат да живеят в овехтели замъци. Там се намират всевъзможни подръчни средства за победа над вампир, например лесно отпарящи се завеси, които без усилия можеш да усучеш в религиозен символ. А и нима вампирите си въобразяват, че като произнасят името си обратно, могат да заблудят някого?

На много километри от Ланкър една карета трополеше през планинските ливади. По подскоците й в коловозите личеше, че няма пътници и товар. Но с нея прииждаше тъма. Конете бяха черни, каретата — също, ако не се броят гербовете на двете вратички. Между ушите на всеки кон беше закрепен черен плюмаж, имаше ги и по ъглите на возилото. Може би тъкмо украсата създаваше странното впечатление за движеща се сянка, сякаш влачеше нощта след себе си. На билото на възвишението, където от отломките на срутена постройка растяха дървета, каретата спря със скърцане.

Конете стояха кротко, само потропваха с копита или мятаха глави. Кочияшът се гърбеше над юздите и чакаше.

Четири фигури летяха малко над облаците в сребристите лунни лъчи. Съдейки по звуците на разговора, някой се дразнеше, макар че резкият неприятен тон по-скоро подсказваше определението „вбесен“.

— Ти го остави да избяга!

Долавяше се и мрънкащата нотка на същество, свикнало да се жалва от всичко.

— Беше ранен, Лаки.

Този глас пък звучеше примирително, но имаше и намек за потиснато желание да прасне по ухото притежателя на първия глас.

— Ама аз много мразя тези създания. Те са истинска… лиготия!

— Да, миличка. Те са символ на едно прекалено доверчиво минало.

— Ако аз можех да горя така, нямаше само да се свирам по тайни кътчета н да си придавам хубавичък вид. Те защо правят така?

— Предполагам, че някога са имали полза от подобно поведение.

— Значи са… какви бяха онези думи?

— Задънена улица на еволюцията, Лаки. Заседнали в плитчините останки насред морето на прогреса.

— Аха, правя им услуга, като ги изтребвам, нали?

— Да, донякъде имаш право. Няма ли вече да…

— Пилетата пък не горят — мрънкаше гласът на Лаки. — Е, поне не горят толкова добре.

— Чувахме как експериментираш. Дали нямаше да е по-добре първо да ги убиваш?

Трети глас — на млад мъж, доста отегчен от жената. Във всяка сричка отекваше снизходителната досада на по-големия брат.

— Че тогава какъв смисъл щеше да има?

— За смисъла не знам, скъпа, но щеше да ста ва по-тихо.

— Миличка, слушай баща си.

Четвъртият глас можеше да принадлежи само на майката. Ясно беше, че ще обича останалите, каквото и да сторят.

— Всички се държите зле с мен!

— Скъпа, позволихме ти да хвърляш камъни по пиксите. Животът не е само безкрайно забавление.

Кочияшът се размърда, когато гласовете се спуснаха под облаците. След миг четири фигури стояха пред каретата. Той се смъкна от капрата и с голямо усилие отвори вратичката.

— Все пак повечето окаяници ни се измъкнаха — отбеляза майката.

— Няма значение, мила — утеши я бащата.

— И тях ги мразя — сподели дъщерята. — Те също ли са задънена улица?

— Още упорстват да оцеляват въпреки доблестните ти усилия. Игор! Карай към Ланкър.

Кочияшът се озърна.

— Добре, гошподарю.

— Ох, за кой ли път да ти казвам!… Що за говор е това?

— Шамо тъй мога, гошподарю — оправда се Игор.

— И нали ти наредих да свалиш плюмажите от каретата, идиот такъв!

Кочияшът се размърда неловко.

— Гошподарю, трябва да имаме черни плюмажи. Това ши е традиция.

— Махни ги веднага! — сопна се майката. — Какво ще си помислят хората?

— Да, гошподарке.

Онзи, когото наричаха Игор, затръшна вратичката и се върна при конете. Свали плюмажите с благоговение и ги прибра под капрата.

А в каретата раздразнителният глас попита:

— Татко, Игор също ли е еволюционна задънена улица?

— Можем само да се надяваме, миличка.

— Майната ви — промърмори Игор и хвана юздите.

Текстът започваше така:

„Каним Ви лай-сърдечно…“

…и беше изписан с нафукани завъртулки, които се четат мъчно, затова пък изглеждат толкова официално.

Леля Ог се ухили и пак остави картичката на лавицата над огнището. Много й допадаше това „най-сърдечно“. Звучеше й богато, плътно и преди всичко алкохолно.

Тя гладеше най-хубавата си фуста. Тоест седеше в креслото си до огнището, а една от снахите й, чието име в момента някак не успяваше да си припомни, вършеше същинската работа. Леля й помагаше, като показваше къде е пропуснала да мине с ютията.

Мислеше си, че поканата е страхотна. Особено позлатата по ръбчетата, гъста като сироп. Вероятно не беше от истинско злато, но лъскавина не й липсваше.

— Момиче, ей онуй местенце можеш пак да го изгладиш.

— Ей сега.

Друга снаха, чието име също сигурно щеше да си спомни след броени секунди, лъскаше червените й ботуши. А трета много внимателно обираше мъхчетата от най-хубавата островърха шапка на Леля.

Тя стана за пореден път и отвори задната врата. Светлината се изцеждаше от небето, няколко облачни парцала се мъкнеха под първите звезди. Леля подуши въздуха. Из тези планини зимата не бързаше да си ходи, но се усещаше несъмнен вкус на пролет.

Хубаво време според Леля. Най-доброто. Е, да, тя не забравяше, че годината започва на Прасоколеда, когато студът се обръща, но новата година настъпваше сега, когато зелените филизи напираха през последния сняг. И с костите си долавяше, че наближава промяна.

Разбира се, нейната приятелка Баба Вихронрав често повтаряше, че и на костите си вяра не можеш да имаш, но тя поначало си ръсеше такива приказки.

Леля Ог затвори вратата. А между голите клони ла най-крайното дърво в градината, разперени сякаш да одраскат небето, някаква твар шумолеше с криле и цвърчеше, докато пелена от тъма се стелеше над света.

В своята къща на няколко километра оттам вещицата Агнес Нит се двоумеше за новата си островърха шапка. Агнес поначало се двоумеше за всичко.

Тя прибираше косата си, оглеждаше критично отражението си и пееше. И то в съзвучие, Естествено не в съзвучие с отражението си, защото по-добна героиня рано или късно започва да изпъл-нява дуети със синигерчета и други горски песно пойци, а накрая не може да й помогне нищо освен огнехвъргачка.

Просто пееше в съзвучие със себе си. Разсееше ли се, това я сполетяваше все по-често напоследък. Гласецът на Пердита беше пискливичък, но тя се инатеше и желаеше да участва в пеенето.

Според хората, които са склонни към нехайна жестокост, у всяко дебело момиче имало по едно кльощаво момиче и купчини шоколад. Пердита беше кльощавото момиче у Агнес.

Не би могла да обясни как точно се сдоби с невидимата си спътничка. От майка си знаеше, че като малка е имала навика да стоварва вината за произшествия и загадки като изчезването на купичка сметана или счупването на любима кана върху „другото момиченце“.

Едва сега осъзнаваше, че угаждането на такива навици не е най-сполучливото хрумване, когато противно на желанията си имаш и природна дарба за вещерство. Въображаемата приятелка просто порасна заедно с нея и не поиска да се махне, затова пък се превърна в сериозна тегоба.

Агнес никак не обичаше Пердита, която беше суетна, себична и злобна. На свой ред Пердита мразеше принудата да се свира в Агнес, защото я смяташе за тлъста, нескопосана, мекошава топка лой, която хората биха тъпкали неуморно, ако не беше толкова величаво стръмна.

Агнес си внушаваше, че само е измислила името Пердита като удобен етикет за всички мисли и копнежи, които не би трябвало да си позволява, за неприятния мъничък коментатор, сгушил се до ухото на всекиго от нас, за да се присмива. Но понякога се чудеше дали всъщност Пердита не е измислила Агнес, за да има с кого да се гаври.

Агнес предпочиташе да се подчинява на правилата. Пердита — не. Тя незнайно защо смяташе погазването на правилата за свежарско. Агнес беше убедена, че в спазването на правила от рода на „Не падай в тази яма с отровни змии“ има несъмнен смисъл. А Пердита например се придържаше към мнението, че добрите обноски при хранене са тъпо потисничество на духа. Агнес обаче не искаше да бъде пръскана в очите от парченца зеле, сдъвкани от съседа по маса.

Пердита вярваше, че шапката на вещицата е могъш символ на авторитет и влияние. Агнес клонеше към представата, че тантурестите момичета не бива да носят островъркн шапки, особено ако са облечени в черно. Струваше й се, че някой е нахлупил на главата й обърнат надолу сладолед. За жалост и Агнес, и Пердита имаха право. Островърхата шапка носеше със себе си голямо влияние в планините Овнерог. Хората говореха с шапките, а не толкова с жените, които ги носеха. И закъсаха ли сериозно, отиваха при вещица2.

Черното също беше задължително. Пердита си падаше по черното. Според нея този цвят беше „направо жесток“. Според Агнес обаче черното не подхождаше на онези, които са излишно надарени откъм обиколка на талията… Пък и „направо жесток“ е тъпанарски израз, любим на хора с мозък, който се побира в чаена лъжичка.

Маграт Чеснова не бе носила черно, нито пък й хрумваше да изрече „свежарско“ или „жестоко“.

Агнес се отказа да изследва своето заострящо се нагоре отражение, огледа къщата, която допреди време беше на Маграт, а сега — нейна, и въз-дъхна. Погледът й се спря на скъпата, обрамчена в златно покана на лавицата.

Е, Маграт се отказа от занаята и стана кралица. Ако досега изобщо бе имало съмнение, днес вече не можеше да има. Но Агнес не разбираше защо Баба Вихронрав и Леля Ог още говорят за нея както преди. Гордееха се (донякъде), че се е омъжила за краля, и не оспорваха, че тъкмо такава съдба й подхожда. И все пак, макар че не изричаха мнението си на глас, то сякаш просветваше в ярки цветове над главите им: „Маграт се задоволи с второто място в живота.“ Агнес едва не се разкикоти, когато осъзна това за пръв път, но с тях не можеше да се спори. Те дори не биха проумели, че има за какво да се спори.

Баба Вихронрав живееше в къща с толкова стара слама на покрива, че от нея беше порасло доста жизнено дръвче, ставаше и си лягаше сама и се къпеше в корито с дъждовна вода. А Леля Ог беше най-домашната особа, която Агнес бе срещала през живота си. Да, бе скитала и в чужди страни, но винаги носеше Ланкър със себе си като някаква невидима шапка. И според двете обаче се подразбираше, че те винаги са в средата на всичко, а останалия свят го има, за да се набъркват в делата му.

Пердита смяташе, че от призванието на кралица няма по-добро.

Агнес вярваше, че най-добре е да си далеч от Ланкър, а утешителната награда е поне да си сама в славата си.

Нагласи шапката, доколкото беше възможно, и излезе от къщата.

Вещиците никога не заключваха домовете си. Нямаше нужда.

Когато пристъпи под луната, две свраки кацнаха върху сламения покрив.

Това, което вещицата Баба Вихронрав вършеше в момента, би озадачило някой потаен наблюдател.

Тя се взря в каменните плочи на пода до прага на задната врата и вдигна с крак старото чердже отпред.

После отиде при предната врата, която почти никога не отваряше, и повтори заниманията си. Огледа и процепите около рамките на вратите.

Излезе навън. През нощта бе паднал скреж злобен дребнав номер на умиращата зима — и купчините листа в сенките хрущяха. Баба порови около саксиите и храстите при предния вход. И се върна в къщата.

Имаше часовник. Хората в Ланкър харесваха часовниците, макар че не се интересуваха особено от времеви отрязъци, по-къси от час. Решиш ли да си свариш яйце, по-уместно е да си изтананикаш петнайсетина куплета от „Къде се дяна тоя яйчен крем?“. Тиктакането обаче внасяше уют в дългите вечери.

Накрая Баба седна в своя люлеещ се стол и впери суров поглед във вратата.

В гората се обаждаха сови, когато някой изтупурка тичешком по пътеката и затропа невъздържано по вратата.

Всеки, който не знаеше нищичко за желязното самообладание на Баба — около него човек можеше да огъне подкова, би се заблудил, че е чул тихичка въздишка на облекчение.

— Ами крайно време беше… — подхвана тя.

Шетнята из замъка се чуваше само като да-лечен слаб шум в соколарника. Ястребите и соколите се гушеха на прътовете си, сякаш потънали в някакъв свой свят на пикиране и издигане. Само от време на време подрънкваше верижка или изпърхваше крило.

Соколарят Дървеняааау се подготвяше в съседната стаичка, но изведнъж долови промяна във въздуха. Влезе в смълчания соколарник. Всички птици бяха будни и нащрек, направо настръхнали в очакване. Дори орелът Крал Хенри, до когото Дървеняааау припарваше само облечен в здрава броня от главата до петите, бе започнал да се озърта.

Подобно оживление наставаше, когато тук се шмугнеше някой плъх, но в момента Дървеняааау не виждаше наоколо гризач. Сигурно беше избягал.

За днешното тържество бе избрал мишелова Уилям, на когото можеше да се разчита. Е, да, на всички птици в соколарника можеше да се разчита, но по-скоро за свирепи нападения в мига, когато зърнат соколаря. Уилям обаче си въобразяваше, че е пиле, и обикновено кротуваше при многолюдни сборища.

Но този път дори и той проявяваше изострено внимание към света, а това му се случваше само ако зърне лющена царевииа.

Дървеняааау помисли, че случката е твърде странна. И спря дотук.

А птиците се взираха, сякаш над тях нямаше покрив.

Баба Вихронрав сведе поглед към зачервеното, кръгло и много разтревожено личице.

— Ей, ти не си… — Тя се опомни. — Ти май си момчето на Уотли от Резена, нали?

— Трбв… — Хлапето се облегна на вратата и се помъчи да вдиша. — Трбв…

— Дишай, дишай по-дълбоко. Искаш ли да ти сипя вода?

— Трбв…

— Да, да, добре. Ти си дишай… Момчето глътна въздух на пресекулки.

— Госпожо, трябва да дойдете при госпожа Айви и бебето!

Думите изригнаха в плътен поток. Баба докопа шапката си от пирона зад вратата и измъкна метлата си от сламата на покрива.

— Ама нали госпожа Патерностер щеше да се погрижи за нея… — промърмори, докато прикрепяше шапката с иглите припряно досущ като воин, готвещ се за неочаквана битка.

— Тя разправя, че всичко се объркало, госпожо! Баба вече тичаше по пътеката край градината. В другия край поляната пропадаше изведнъж около пет метра към долния завой на пътеката. Метлата не се бе задействала, когато Баба стигна до ръба, по тя не спря, а преметна крак над дръжката и хлътна надолу.

Магията се включи по средата на падането и ботушите на Баба бръснаха по сухите бурени, преди метлата да отфучи в нощта.

Пътят се виеше през планината като изтървана панделка. Тук винаги свиреше вятърът.

Конят на разбойника беше едър черен жребец. И може би единственият кон в света с вързана зад седлото стълбичка.

Това се дължеше на факта, че разбойникът се казваше Казанунда и беше джудже. Повечето хо-ра смятаха джуджетата за необщителни, предпазливи, законопослушни и крайно сдържани по въпросите, отнасящи се до сърцето и други свързани с него органи. Не бъркаха, що се отнася до почти всички джуджета. Но генетиката хвърля доста чудато заровете върху зелената плюшена покривка на живота и ето че някак се пръкна Казанунда, който предпочиташе забавленията пред парите и посвещаваше на жените цялата страст, с която другите джуджета се отдаваха на златото.

Той смяташе, че от законите все пак има полза понякога, и ги спазваше, когато му беше удобно. Презираше разбойничеството по пътищата, но така поне излизаше на чист въздух сред природата. От подобни разходки здравето укрепва, особено ако околните градове са претъпкани със съпрузи, които ти имат зъб, а и държат големи тояги в ръце За съжаление никой по пътищата не го възприемаше сериозно. Нищо не му пречеше да спре поредната карета, но все се намираше кой да подхвърли: „Какво? Я и тоя бил разбойник. Не си ли малко дребничък за занаята, а? Хъ-хъ-хъ!“ И тогава се налагаше да простреля нахалника в коляното.

Духна си на ръцете, за да ги стопли, и се озърна от шума на наближаваща карета.

Тъкмо се накани да излезе иззад не особено надеждното прикритие на храсталака, когато видя друг разбойник да подкарва коня си откъм отсрещната гора.

Каретата спря. Казанунда не чуваше нищо, но разбойникът доближи едната вратичка, наведе се да каже нещо на пътниците…

…и една ръка се пресегна, смъкна го от коня и го завлече вътре.

Каретата се разлюля замалко, после вратичката се отвори рязко и разбойникът пльосна на пътя. Каретата продължи нататък. Казанунда изчака още малко и отиде при тялото. Конят му стоеше кротко, докато отвързваше стълбичката и се спускаше от седлото. Веднага позна, че другият разбойник е мъртъв. От живите хора се очаква да имат поне малко кръв в телата си.

Каретата спря върху билото на хълма, откъдето пътят започваше да се вие няколко километра към Ланкър и по-нататък към равнините.

Четиримата пътници излязоха и застанаха в началото на склона. Облаците се кълбяха зад тях, ио тук въздухът беше скрежно чист и под луната се откриваше изглед чак до Ръба. А долу, вдълбано сред планините, се простираше малкото кралство.

— Порта към света — отбеляза граф дьо Сврак.

— И то напълно беззащитна — вметна неговият син.

— Напротив. Бранена с изключително действени средства — възрази графът и се усмихна в нощта. — Е… досега…

— Вещиците би трябвало да са на наша страна — сподели мнението си графинята.

— Поне тя скоро ще се присъедини към нас — увери я графът. — Твърде… интересна жена, бих казал. И то от интересно семейство. Чичо ми често споменаваше нейната баба. Жените от рода Вихронрав винаги са стъпвали с единия крак в сенките, В кръвта им е. И почти цялата си сила извличат от отрицанието на този факт. Но тя зъбите му пак лъснаха в мрака — скоро ще проумее от коя страна филията е намазана с масло.

— Или от коя страна е глазурата на сладкиша — предложи своята версия графинята.

— А, да. Чудесно казано. Разбира се, това е неудобството да си жена от рода Вихронрав. Когато остареят, започва да им се причува как тряска вратичката на голямата пещ.

— Аз обаче научих, че тя е доста корава особа — вметна синът. И с твърде остър ум.

— Хайде да я убием! — настоя дъщерята.

— Мила Лаки, уверявам те, че не можеш да убиеш всекиго на този свят.

— Че защо пък не?

— Просто не можеш. Повече ми допада идеята тя да ни бъде… полезна. Вижда всичко в черно и бяло. А това е същински капан за могъщите. О, да. Лесно е такива умове да бъдат… подведени.

С малко външна помощ. — Под луната изпърхаха криле и нещо двуцветно кацна върху рамото на графа. — А това. — Той погали свраката и я пусна да отлети, после извади бяло картонено правоъгълниче от вътрешния си джоб. Ръбовете му проблеснаха. — Не е за вярване, нали? Нима нещо по-добно се е случвало досега? Ето ти го новия световен ред…

— Драги, имащ ли носна кърпичка? — обади се графинята. — Дай ми я, моля те. Останали са ти няколко петънца… — Избърса брадичката му и пъхна окървавената кърпичка в джоба му. — Готово.

— Има и други вещици — смотолеви синът му, сякаш прехвърляше в устата си трудна за сдъвкване хапка.

— О, да. Надявам се да ги срещнем. Вероятно ще се окажат забавни.

Върнаха се в каретата.

А по-назад в планината мъжът който се опита да ограби каретата, стана от земята и краката му като че се оплетоха в нещо за миг. Той разтърка шията си ядосано и се огледа къде е конят му. Видя го да стои зад някакви камъни.

Когато посегна да хване юздата, пръстите му минаха като дим и през кожения ремък, и през шията на животното. Конят подскочи на задните си крака и препусна в лудешки галоп.

Разбойникът помисли замаяно, че тази нощ изобщо не му потръгна. По дяволите, как така ще губи и свестен кон, и надницата си? Какви бяха онези адски типове? Не успяваше да си спомни какво се случи в каретата, но поне знаеше, че никак не му хареса.

Беше от онези простодушни хора, които щом бъдат сгазени от някой по-едър и по-силен, търсят друг по-дребен, за да си изкарат злобата на него. Разбойникът се зарече, че ще намери кого да тормози тази нощ. И поне ще се сдобие с нов кон.

Като по поръчка вятърът донесе до ушите му тропот на копита. Той извади сабята си от ножницата и застана насред пътя.

— Спри и се предай!

Жребецът послушно спря на няколко крачки от него. Разбойникът реши, че все пак нощта няма да е чак толкова скапана. Виждаше по-скоро боен кон, а не обикновена кранта. И беше толкова бял, че просветваше под лъчите на звездите. Май имаше и сребро по хамута.

Ездачът се бе увил в дебело наметало, за да се опази от студа.

— Парите или живота! — заяви разбойникът.

— МОЛЯ?

— Искам ти парите — обясни разбойникът, — иначе ти вземам живота. Какво толкоз има за разбиране?

— О, ЯСНО. ИМАМ МАЛКО ПАРИ.

Две монети тупнаха на замръзналия черен път. Разбойникът се наведе, но не можа да ги вдигне, което още повече го подразни.

— Значи ще ти взема живота! Фигурата върху жребеца завъртя глава.

— НЕ МИ СЕ ВЯРВА. СЕРИОЗНО ГОВОРЯ. Извади дълъг прът от калъфа зад седлото.

Разбойникът се бе заблудил, че е копие, но пред очите му дълго извито острие се отдели от пръта, щракна на мястото си и заблещука в синьо.

— НЕ МОГА ДА НЕ СПОМЕНА, ЧЕ ИМАШ ИЗУМИТЕЛНО УПОРИТА ЖИЗНЕНОСТ — отрони конникът. Беше не толкова глас, колкото ехо в главата. — МАКАР И ДА НЕ СЕ ОТЛИЧАВАШ СЪС СХВАТЛИВОСТ.

— Ти кой си, бе?

— АЗ СЪМ СМЪРТ. И ИЗОБЩО НЯМАМ НАМЕРЕНИЕ ДА ТИ ИСКАМ ПАРИТЕ. Е, КАКВО ТОЛКОЗ ИМА ЗА РАЗБИРАНЕ?

Нещо изпърха немощно зад прозореца на соколарника в замъка. В рамката нямаше стъкло, само тънки летви, за да влиза въздух през пролуките.

Чу се шумолене, после безсилно кълване и настъпи тишина. Птиците чакаха. И зад прозореца нещо избумтя. Ослепителни лъчи плъзнаха по отсрещната стена и летвите започнаха да се овъгляват полека.

Леля Ог знаеше, че макар официалното тьржество да е в Голямата зала, истинският празник е навън, в двора около буйно разпаления огън. Вътре щеше да има пъдпъдъчи яйца, пастет от гъши дроб и малки сандвичи, от които трябва да вземаш по четири наведнъж, за да си натъпчеш устата. Навън обаче се гощаваха с пържени в масло картофи и цяла сърна на шиш. По някое време щя-ха да зяпат задължителното представление на мъжа, който пъхаше невестулки в панталона си — зрелище, което за Леля Ог беше къде-къде по-интересно от оперна премиера.

Разбира се, като вещица тя беше добре дошла навсякъде и не беше зле да напомни и на тузарите този факт. За всеки случай. Изборът я затрудни, но тя реши да остане навън и да си хапне до насита печено месо, защото като много други възрастни дами Леля Ог поглъщаше безплатната храна подобно на бездънна яма. После можеше да се отбие вътре и да запълни останалите местенца в стомаха си с по-засукани гозби. Освен това в залата несъмнено поднасяха от онова скъпо вино с мехурчета, което Леля Ог не пропускаше да опита, особено ако е сипано в по-големичка халба. Трябваше обаче да си подложи хубавичко с еленско месо, преди да премине към разните там сандвичета. Взе си халба, затътри се до началото на опашката пред бъчвата с бира, полека избута настрана главата на мъжа, който бе решил да прекара нощ та под канелката, и напълни халбата.

Щом се обърна, видя Агнес с патравата й походка. Младата вещица май още се притесняваше да носи новата си островърха шапка пред хората.

— Здрасти, момиче — посрещна я Леля. — Опитай от печеното, бива си го.

Агнес се загледа скептично в месото, печащо се на шиша. Жителите на Ланкър се грижеха да погълнат достатъчно калории, а за витамините не им пукаше.

— Как мислиш, дали ще мога да си взема малко салата?

— Надявам се, че не — весело отвърна Леля.

— Много хора са се събрали — отбеляза Агнес.

— Всеки получи покана — напомни Леля. — Маграт постъпи много мило според мене.

Агнес се озърна.

— Само че никъде не виждам Баба.

— Сигурно е вътре и се разпорежда кой какво да свърши.

— Напоследък рядко я виждам да обикаля подхвърли Агнес. — Нещо я гнети, струва ми се.

Леля присви очи.

— Тъй ли? А мислено добави: „Момиче, много ти се изостри погледът…“

— Е, откакто научихме за раждането — Агнес махна с пухкавата си ръка към претъпканото с холестерин празненство наоколо, — тя е някак… напрегната, та чак звъни.

Леля Ог натика с палец тютюн в лулата и драсна кибритена клечка в подметката на ботуша си. — Забелязваш разни нещица, а? — подхвърли сред облаче дим. — И то честичко. Ще вземем вече да ти викаме госпожица Проницателна. — За друго не знам, но поне забелязах, че винаги се занимаваш с лулата си, когато те споходят мисли, дето не ти харесват. Мъчиш се да ги отпъдиш. Обвита в ароматен пушек, Леля Ог се замисли над факта, че Агнес чете книжки. Всички вещици, обитавали онази къща, си бяха падали по книжни-ната, водени от заблудата, че можеш да видиш света в писаното слово. Но не е така, защото гъсто отпечатаните думи премрежват погледа.

— Малко е притихнала, признавам — отвърна накрая. — Най-добре е да я оставим сама да го надмогне. — Предположих, че се муси заради жреца, който ще извърши Именуването — сподели Агнес.

— О, старият брат Пердоре е свестен тип — увери я Леля. — Дърдори на някакъв древен жаргон, не проточва службата, а накрая само му даваш шест пенса за загубеното време, наливаш го до козирката с бренди, товариш го на магарето му и той се маха.

— Какво, ти не знаеш ли?! — изненада се Агнес. — Той сега е на легло в Скунд. Паднал от магарето и си счупил едната китка и двата крака. Леля Ог извади лулата от устата си.

— Че що никой не ми е казал досега?

— Не знам, Лельо. Госпожа Тъкачева ми разказа вчера.

— Ех, тая жена! Днес сутринта се видяхме на улицата! Защо си замълча? — Леля тикна лулата между устните си, сякаш ръчкаше в ребрата всички необщителни клюкарки. — И как тъй си е счупил двата крака при падане от магарето?

— Минавал по пътечката над Скундската урва. Паднал е от двайсетина метра.

— Я гледай… Множко му е дошло.

— Затова кралят пратил вест до мисията на омнианците в Охлюън да дойде някой свещеник — завърши Агнес.

— Какво е направил?! — сепна се Леля.

Малка сива палатка беше разпъната непохватно насред полето извън града. Засилващият се вятър я караше да плющи и се мъчеше да откъсне плаката, прикрепен към триножник пред палатката: „ДОБРА НОВИНА! Ом те приветства!“ Всъщност никой не дойде на кратката уводна служба, която Могъщ Овес организира следобед, но понеже веча я бе обявил, все пак я проведе. Изпя няколко ободряващи, псалма в собствен съпровод на малкия преносим хармониум, после изнесе извънредно кратка проповед пред вятъра и небето.

В момента Негово умерено преподобие Овес се взираше в отражението си в огледалото. Честно казано, огледалата малко го смущаваха. Именно те бяха станали причина за един от безбройните разколи в Църквата. Едни твърдяха, че огледалата поощряват суетността, значи са зло. Други отвръщаха, че огледалата отразяват благото, сътворено от Ом, следователно са свещени. Овес още не бе стигнал до свое мнение по въпроса, защото по природа принадлежеше към хората, които се опитват да вникнат в доводите и на двете страни в спора. Но поне в този случай огледалото му беше полезно, за да нагласи правилно пасторскатаси якичка.

Беше съвсем новичка. Според Негово несъмнено преподобие Мекле, който им бе преподавал „Духовно пастирство“, правилата за колосване всъщност били само напътствия. Овес обаче не искаше да сбърка, затова в момента якичката можеше да му послужи и като бръснач.

Грижливо сложи на врата си верижката с медальона, изобразяващ свещената костенурка, и си позволи известно задоволство от блясъка му. Взе и чудесното издание на „Книгата на Ом“, което получи при дипломирането си. Някои от състудентите му бяха отделили много часове, за да придадат на екземплярите си подобаващо оръфания вид на дълга употреба. Овес не постъпи като тях.

Пък и знаеше почти цялата книга наизуст.

Чувствайки се доста гузен, защото в семинарията го бяха предупреждавали да не използва светото писание за пошло гадаене, той стисна клепачи и отвори книгата наслуки.

Побърза да погледне и прочете първия мярнал се пред очите му абзац.

Оказа се, че попадна към средата на Второто послание на Брута до омнианците, в което кротко ги кореше, че не са отговорили на Първото послание.

„…мълчанието е отговор, що дава право на още три въпроса. Търси и ще намериш, но първо разбери какво търсиш…“ Какво да се прави… Той затвори книгата.

Що за страна е тази! Същинска дупка! След проповедта се поразходи и всяка пътека май свършваше в подножието на канара или на ръба на пропаст. За пръв път стъпваше в толкова отвесна земя. Разни твари шумоляха в шубраците край пътеките, пък и си изкаля обувките. А хората, които срещна… Е, да, бяха просто душни невежи провинциалисти, солта на земята, така да се каже. Вперваха в него недоверчиви погледи отдалеч, сякаш очакваха нещо да го сполети и внимаваха да не са наблизо, когато това се случи.

Овес обаче си напомни какво е казано в Посланието на Брута до симонитите — ако искаш светлината да бъде видяна, трябва да я отнесеш на тъмно. Тази страна явно тънеше в мрака на невежеството.

Промълви кратка молитва и излезе в калната ветровита тъма.

Баба летеше високо над фучащите назад дървета, под яркия полумесец в небето.

Изобщо не беше спокойна при тази фаза на луната. Пълната луна може само да намалява, новата — да нараства, но половинката, крепяща се на ръба между светлината и мрака… би могла да стори какво ли не.

А вещиците непрекъснато живеят на ръба. Усещаше боцкане в дланите си, но не заради мразовития въздух. Някъде беше прокарана черта. Нещо започваше.

В другия край на небето сиянието на Главината се разгаряше около планините в средата на света, достатъчно ярко да се пребори дори с бледия светлик на луната. Зелени и златисти пламъци играеха над най-високите върхове. Рядко се виждаха през тези месеци и Баба се зачуди що за знак може да е това.

Резена се прилепяше към двата склона в планински процеп, който дори не заслужаваше да бъде наречен долина. На лунната светлина Баба зърна обърнатото нагоре бяло лице, което я чакаше да кацне в сенчестата градина.

— Добра ти вечер, господин Айви — изрече тя, скачайки от метлата. — Тя на горния етаж ли е?

— В обора — с равен глас отвърна мъжът. — Кравата я ритна… зле.

Лицето на Баба не трепна.

— Ще видим какво може да се направи. Щом влезе в обора и погледна в очите госпожа Патерностер, прозря, че май не може да се направи много. Тази жена не беше вещица, но знаеше за практическото акушерство всичко, което се научава в затънтено селце от наблюдения над кравите, козите, кобилите… или жените.

— Вярно, зле е — прошепна, а Баба се вторачи във фигурата, стенеща върху сламата. — Като гледам, ще изтървем и двамата… или единия…

Само наостреният слух можеше да долови намек за въпрос в изречението. Баба се съсредоточи. — Носи момче.

Госпожа Патерностер изобщо не си направи труда да попита как е научила, но по изражението й пролича, че бремето е станало малко по-тежко.

— Ами… значи да отида и да кажа на Джон Айви…

Едва помръдна, когато пръстите на Баба се впиха в ръката й.

— Туй не го засяга.

— Но нали той е б…

— Туй не го засяга!

Госпожа Патерностер се взря в сините очи насреща и проумя две неща. Първо, че това наистина не засяга господин Айви, и второ, че каквото и да се случи в обора, то никога, ама наистина никога няма да бъде споменато в бъдеще.

— Виждах ги понякога — промърмори Баба, щом я пусна и се зае да си навие ръкавите. — Хубава двойка са. И той е добър съпруг, както чувам Сипа от каната топла вода в легена, сложен от акушерката върху яслите.

Госпожа Патерностер закима.

— Ясно е, че сам мъж трудно ще обработва земята си по тия стръмнини — допълни Баба, миейки си ръцете.

Госпожа Патерностер кимна още по-печално.

— Виж сега, госпожо Патерностер, ти излез и го отведи в къщата, свари му чай — нареди Баба. — Можеш да му кажеш, че правя всичко по силите си.

Този път акушерката кимна с благодарност. Когато тя избяга с облекчение от обора, Баба докосна с длан влажното чело на госпожа Айви.

— Е, Флорънс Айви, да видим какво можем да сторим… Но първо… да няма болка…

Помръдна глава и видя луната през прозорчето без стъкло. Между светлината и мрака… ами понякога тъкмо там се налага да бъдеш.

— ПРАВА СИ.

Баба изобщо не се озърна. — Знаех си, че ще бъдеш тук — вметна и коленичи на сламата. — КАК ДА НЕ БЪДА?

— А знаеш ли за кого си дошъл?

— ИЗБОРЪТ НЕ СЕ ПАДА НА МЕН. НА САМИЯ РЪБ ВИНАГИ ИМА И МЪНИЧКО НЕСИГУРНОСТ.

Баба прехвърли за миг-два думите в главата си, сякаш подмяташе топящи се бучки лед. Значи точно на ръба трябваше да… отсъди.

— Твърде лош ритник е бил — промълви тя накрая — Твърде лош.

След няколко минути усети как един живот се отнесе като повей край нея. Смърт прояви достатъчно благоразумие да си отиде безмълвно. Когато госпожа Патерностер почука с трепе-реща ръка на вратата и я отвори, Баба беше при кравата. Акушерката я видя да става, стиснала в пръстите си голям трън.

— Цял ден е мъчил добичето — обясни вещицата. — Нищо чудно, че е пощуряло. Накарай го да не убива кравата, ясно? Ще имат нужда от нея.

Госпожа Патерностер сведе поглед към вързопчето на сламата. Баба досетливо го бе оставила там, където госпожа Айви няма да го види.

— Аз ще му кажа какво стана — реши тя. — А пък тя… още е млада и силна, знаеш как да й помогнеш. Наглеждай я, аз или Леля Ог ще наминаваме, когато имаме време. Ако иска, може да отиде като дойка в замъка. Тъй май ще е най-добре за всички. Едва ли някой в Резена би посмял да се опълчи срещу Баба Вихронрав, но тя все пак откри сивкавата сянка на неодобрение в очите на акушерката.

— Още ли си мислиш, че трябваше да попитам господин Айви?

— Ами аз тъй щях да направя… — смънка жената.

— Мразиш ли го? Да не го смяташ за лош човек?

— Не!

— А на мен какво ми е сторил, че да постъпя тъй зле с него?

На Агнес й се наложи да подтичва. Ядосаната Леля Ог крачеше, сякаш я задвижваха немалко бутала.

— Лельо, но тук се навъртат какви ли не свеще ници.

— Само че не са омнианци! — сопна се Леля. Идваха и миналата година! Двамина от тях дори потропаха на вратата ми!

— Нали за това са вра…

— И ми бутнаха отдолу листовка със заглавие „Покай се!“ — продължаваше Леля. — Да се покая, а? Аз? Ама че нахалство! Как тепърва ще се покайвам на моите години? Тъй няма да ми остане време за никаква работа. А и почти всичко, дето съм го вършила, си ми харесва.

— Май се вълнуваш излишно…

— Пък и те горят хора!

— Вярно, някъде прочетох, че са го правили някога — призна Агнес, задъхана от усилие да не изостане. — Но е било отдавна, Лельо! Онези, които видях в Анкх-Морпорк, само раздаваха брошурки, проповядваха в голяма палатка и пееха доста скучни псалми…

— Ха! Мойто момиче, леопардът си остава на петна, ако ще да обуе гащи!

Пробягаха коридора и иззад един параван се гмурнаха в гълчавата на Голямата зала.

— Леле, затънахме до колене в тузари — огледа се Леля. — А, ето го нашичкия Шон…

Личният състав на ланкърската армия се подпираше на близката колона, вероятно с надеждата никой да не го забележи с напудрената му перука на лакей, която очевидно беше изработена за много по-висок мъж.

Кралството не разполагаше с изобилие от чиновници и служители, всъщност почти цялата работа се падаше на най-младия син на Леля Ог. Въпреки усърдието на крал Верънс, който беше нервно напредничав владетел, поданиците му от Ланкър не скланяха да приемат демокрацията на каквато и да е цена. Страната не се поддаваше кой знае колко на управление. Оскъдните държавни задължения се падаха почти изцяло на Шон. Той чистеше клозетите на двореца, носеше рядката поща, работеше в кралския монетен двор, грижеше се за балансирането на бюджета, помагаше на градинаря в свободното си време. В случаите, когато се смяташе за необходимо границата да бъде охранявана (според Верънс бариерата на черни и жълти ивици придавала професионален вид на държавата), Шон подпечатваше паспорти или в краен случай всяко късче хартия, подадено му от посетителя — например омачкан плик, — с изкусно гравирана половинка от картоф. Отнасяше се много сериозно към задълженията си. При тържества като днешното се случваше да замества Спригинс в ролята на иконом или да му помага като лакей.

— Добра ти вечер, Шон — подхвърли Леля Ог. — Виждам, че пак си нахлупил на главата си туй мъртво агне.

— Стига, де, мамо! — измрънка той и се поста-ра да намести перуката.

— Къде е оня свещеник, дето сте му поверили Именуването?

— Какво, мамо? Ами не знам. Престанах да крещя имената на гостите преди половин час и се захванах да поднасям парченцата сирене на клеч-ка… Ох, мамо, не бива да вземаш толкоз много наведнъж!3

Леля Ог ловко изсмука коктейлните хапки от четири клечки наведнъж и огледа замислено гъмжилото.

— Ще си поприказвам с младия Верънс…

— Той е кралят, Лельо — напомни Агнес.

— Туй не е причина да ми се перчи, все едно е коронована особа.

— Според мен именно това е много основател-на причина.

— Я без нахалство… Ти иди да намериш оня омнианец и го дръж под око.

— И как да го открия? — кисело се осведоми Агнес. — Да търся къде има разпален огън ли?

— Всички носят черно — просвети я Леля. — Ха! Типично за таквиз като тях!

— Е, и? Ние също носим черно.

— Вярно! Ама нашето е… нашето е… — Леля се тупна по гърдите и причини сериозни вълнения в тази област от тялото си — …то си е правилно-то черно, ясно? Хайде, върви и внимавай да не се набиваш на очи — добави, макар че също носеше висока половин метър островърха шапка. Пак про-вери с поглед тълпата и сръга сина си в ребрата. — Шон, ти нали занесе покана и на Есме Вихронрав?

Той се облещи от ужас.

— Разбира се, мамо!

— Под вратата ли я пъхна?

— Не, мамо. Нали знаеш, че тя ми издърпа ухото, когато охлювите намърляха оная картичка миналата година? Затъкнах я в пантите, нищо не може да я помръдне.

— Добро момче — похвали го Леля.

Хората в Ланкър не хабяха труд да си слагат пощенски кутии. Рядко получаваха писма, но пък често трябваше да търпят свирепи ветрове. Защо да имат процепи във вратите, през които да се вмъкват неканени повеи? Затова оставяха писмата под тежки камъни, натикваха ги в саксии, пъхахаги под вратите.

Не че имаше изобилие от писма4. В Ланкър още царяха патриархални нрави, тоест всеки враждуваше постоянно с всички останали и предаваше обтегнатите отношения на потомството. Някои дрязги се точеха поколения наред. Сред тях имаше и такива, които бяха придобили антикварна стойност. В Ланкър добрата стара вражда се ценеше не по-малко от хубавото отлежало вино. Човек си я наглеждаше и я оставяше в наследство на децата си.

Хората не си пишеха. Който каквото имаше за казване, изричаше го в лицето на събеседника. Така отношенията се поддържаха приятно сгорещени.

Агнес се вмъкна в гъмжилото, чувствайки се доста глупаво. Това настроение я спохождаше честичко. Вече схващаше защо Маграт Чеснова винаги се бе мъкнала с развлачените си крещящи одежди, оставяйки у дома черната си шапка. Нахлупиш ли островърхата шапка и облечеш ли черно — а за снагата на Агнес бяха необходими големи количества черен плат, — всеки те гледа по съвсем определен начин. Ти си Вещица. Положението си имаше и добри страни. Но една от лошите се състоеше във факта, че хората притичват при теб с неприятностите си, без нито за миг да им хрумне, че няма да се справиш.

Все пак с нея се отнасяха почтително дори онези, които я помнеха от времето преди да е заслужила шапката си. Общо взето, правеха й път, макар че това се случваше бездруго, ако Агнес се устремеше нанякъде с пълна пара.

— Добър вечер, госпожице…

Тя се озърна към Дървеняааау, натруфен с парадната си униформа.

Беше важно да не се усмихва в такива моменти, затова Агнес накара лицето си да се вдърви и се постара да не чува безмълвния истеричен кикот на Пердита.

Бе зървала понякога соколаря край някоя гора или по стръмните ливади. Обикновено се бореше с поверените му птици, които го нападаха за развлечение, а Крал Хенри го вдигаше над земята и го пускаше с надеждата, че той е някаква огромна костенурка.

Не че беше неспособен соколар. Другите хора в Ланкър, които отглеждаха хищни птици, го смятаха за един от най-добрите в околните планини, може би заради пълната му отдаденост на занаята. Само че дресираше всяка перната малка ма-шинка за убийства толкова успешно, че тя се изкушаваше неустоимо да опита първо него на вкус.

Не заслужаваше подобна участ. Както не заслужаваше и да му се падне такъв церемониален костюм. Обикновено (когато не беше в компанията на Крал Хенри) той носеше работни дрехи от кожа и три-четири лепенки и превръзки. Сегашната му премяна обаче бе измислена преди векове от особа с лирична представа за пасторалния жи-вот, на която никога не се бе налагало да минава през бодливи храсталаци с увиснал на ухото й сокол. В одеждите преобладаваха червено-златистите багри и много повече подхождаха на човек, по-висок поне с половин метър и с по-прави крака, на които да обуе червените чорапи. А шапката беше най-добре да не се споменава, но в краен случай можеше да се опише като нещо голямо, алено и провиснало. И то със затъкнато перце.

— Госпожице Нит?… — обади се пак соколарят.

— А, извинете… Загледах се в шапката ви.

— Хубава е, нали? — дружелюбно подхвърли Дървеняааау. — А това е Уилям. Тя е мишелов.

Но се смята за пиле. И не може да лети. Налага се аз да я уча да ловува.

Агнес се озърташе за признаци на неприкрита религиозна дейност, но нелепостта на проскубаното същество, кацнало върху китката на соколаря, прикова вниманието й.

— И как става това?

— Ами тя се вмъква в дупките и рита зайците до смърт. Вече почти съм я излекувал от кукуригането. Нали, Уилям?

— Уилям ли? — сепна се Агнес. — О-о… да. Сети се, че за добрия соколар всяка птица е „тя“.

— Виждал ли сте наоколо някакви омнианци? — прошепна му заговорнически.

— А те що за пернати са, госпожице? — неловко се осведоми соколарят.

Май неизменно се притесняваше, когато темата се отклоняваше от соколите и ястребите, досущ като човек с голям справочник в ръцете, който не може да открие азбучния указател.

— О, ами… няма значение. — Тя пак се вторачи в Уилям. — Как е възможно? Тоест… как такава птица може да се мисли за… за пиле!

— Твърде лесно се случва, госпожице — увери я Дървеняааау. — Томас Безподобни от Скапан Гъз отмъкнал яйце от гнездото и го пъхнал под квачка. После не отнесъл птичето оттам навреме. Затова Уилям мисли, че щом майка й е била кокошка, значи и тя е пиле.

— Е, това вече е…

— Така става, госпожице. Ако ги отглеждам от яйца, не го допускам. Имам си специална ръкавица, която…

— Много увлекателно, но трябва да тръгвам — припряно го прекъсна Агнес.

— Щом казвате, госпожице…

Тя бе забелязала жертвата си да прекосява залата.

Нямаше как човек да го сбърка с друг. Наглед сякаш и той беше вещица. Не защото черното му расо свършваше някъде в областта на коленете и преминаваше в чифт крака, обути в сиви чорапи и сандали. И не защото шапката му имаше мъничък купол в средата, но достатъчно широка периферия да си наредиш съдовете за вечеря на нея. А защото вървеше, сякаш носеше около себе си празно пространство, както е присъщо и на вещиците. Никой не искаше да ги доближава прекалено.

Агнес не успяваше да види лицето му. Той се бе насочил направо към бюфета.

— Извинете, госпожице Нит…

Шон се появи до нея. Стоеше много сковано, защото при всяко внезапно обръщане огромната перука се завърташе на главата му.

— Кажи, Шон.

— Госпожице, кралицата иска да размени две-три думи с вас.

— С мен ли?

— Да, госпожице. Тя е в Ужасно зелената дневна, госпожице.

Агнес се подвоуми. Все пак токущо чу кралска повеля, ако ще и произнесена от Маграт Чеснова, значи поканата имаше предимство пред всякакви нареждания на Леля Ог. Впрочем вече бе открила свещеника, а той едва ли щеше да подпали някого на масата със студените закуски. По-добре беше да отиде при кралицата.

Едно капаче се отвори зад натъжения Игор.

— А този път защо спряхме?

— Пречи ни един трол, гошподарю.

— Какво?!

Игор подбели очи сърдито.

— Пречи ни един трол.

Капачето се хлопна. В каретата си зашепнаха. После капачето се отвори.

— Искаш да кажеш трол, така ли?

— Да, гошподарю.

— Прегази го!

Тролът ги доближи, вдигнал факел с трепкащ пламък. Явно някой наскоро се бе сетил: „Този трол има нужда от униформа“, но бе установил, че единствената вещ от оръжейната, която му е по мярка, е шлемът, и то ако бъде закрепен на главата му с връвчица.

— Штарият граф не би ми заповядал да го прегазя — промърмори Игор не особено тихо. — Но пък той беше иштиншки джентълмен.

— Какво каза? — сопна се женски глас отвътре. Тролът стигна до каретата и почтително чукна с юмрук по шлема си.

— Добра среща. Туй положение е малко неловко… Нали знаете к’во е бариера?

— Бариера ли? — с подозрение повтори Игор.

— Тя е един такъв дълъг прът от дърво…

— Е, и? Какъв е проблемът ш бариерата?

— Ами ще ми се да си представите, нали се сещате, че ей там, напреки на пътя, съм турил една бариера на черни и жълти ивици. Щото си имаме само една, а тая вечер е на пътя към Меден рудник.

Капачето се отвори.

— Размърдай се, човече! Прегази го!

— Ако щете, ще отскоча да я взема — нервно пристъпяше тролът от единия си огромен крак на другия. — Ама ще я довлека чак утре, нали се сещате. Що не си представите, че е тука, пък аз ще се престоря, че я вдигам и всичко ще е наред, а?

— Направете го — съгласи се Игор. Пренебрегна напълно недоволното сумтене зад гърба си. Старият граф винаги се бе държал учтиво с троловете, макар че не би могъл да ги ухапе след това — ето това вече е истинска изисканост у един вампир…

— Само че първо трябва да ударя печата на нещо — обясни тролът и показа половин картоф и парцалче, напоено с боя.

— Защо?

— За да се знае, че сте минали покрай мене.

— Да, но нали и без това ще шме минали покрай ваш? — изтъкна Игор. — Тоешт… вшеки ще ше шети, че шме минали покрай ваш, щом шме приштигнали в штраната.

— Но печатът показва, че сте минали официално — напомни тролът.

— А какво ще штане, ако прошто продължим по пътя?

— Ъ-ъ… ами няма да вдигна бариерата.

Затънали в метафизическо затруднение, двамата се вторачиха в мястото, където виртуалната бариера преграждаше пътя.

В по-нормални обстоятелства Игор изобщо не би си губил времето с такава разправия. Но семейството сериозно му лазеше по нервите и той реагира типично за отегчен слуга изведнъж започна да проявява смайваща тъпотия. Наведе се и заговори на пътниците си през отвора.

— Гошподарю, гранична проверка. Трябва да дадем нещо за подпечатване.

Вътре отново си зашепнаха, после някой тикна грубо през отвора голямо бяло картонче с позлатени ръбове. Игор го подаде на трола.

— Да ти е жал да го цапаш — сподели тролът, неумело шляпна печата и върна картончето.

— Какво е това? — настръхна Игор.

— Моля?

— Какъв е този… глупав знак?

— Е, картофът беше малък и не побираше официалния печат, пък и аз не го знам какъв е. Като гледам, доста свястна патица издялах — весело се похвали тролът. — А сега… готови ли сте? Щото вдигам бариерата. Ето, вдигнах я. Вижте я как стърчи нагоре. Можете да минете, значи.

Каретата потегли и спря точно пред моста.

Със съзнание за изпълнен дълг тролът също се помъкна нататък и дочу един — според него — доста озадачаващ разговор. Впрочем за него всяка размяна на многосричкови думи беше обвита в тайна.

— Искам да ме слушате внимателно…

— Татко, вече сме го обсъждали.

— Колкото и да повтарям, не е излишно. Там долу е Ланкърската река. Течаща вода. И ние ще я прекосим. Не би било зле да се замислите над факта, че вашите прадеди, способни да пропъту-ват хиляди километри, въпреки всичко са вярвали упорито в невъзможността да прекрачат някакво си поточе. Необходимо ли е да посоча явното противоречие?

— Не, татко.

— Добре. Насадените предразсъдъци ще ни погубят, ако не внимаваме. Карай напред, Игор.

Тролът ги изпрати с поглед. След тях по моста сякаш нахлу студ.

Баба Вихронрав отново беше над земята и се порадва на чистия хладен въздух. Летеше високо над върховете на дърветата и за късмет на всички наоколо никой не можеше да види лицето й.

Подминаваше усамотени стопанства — някои с осветени прозорци, но повечето тъмни, защото обитателите им отдавна се бяха запътили към двореца.

Знаеше, че под всеки покрив е скрито цяло повествование. За нея нямаше нищо скрито в такива истории. Но онези долу никога нямаше да бъдат разказани — малки тайни, случили се в тесни стаички…

Истории за миговете, когато лековете не помагат и главознанието се оказва безсилно пред съзнанието, което е буря от болка, а тялото се е превърнало в свой враг. Когато хората са впримчени в плътта като в затвор. В такива мигове тя можеше да ги освободи. Нямаше защо да стига до отчаяни мерки като притисната в лицето възглавница или съзнателни грешки с лекарствата. Не ги изхвърляш от света, а пречиш на света да ги придърпа обратно. Просто се пресягаш и… им показваш пътя.

Никога нищо не се споменава. Понякога откриваш в лицата на близките им въпроса, който не би им и хрумнало да облекат в думи. Само ще смън-кат: „Можеш ли да направиш нещо за него?“, и вероятно има някакво скрито послание. Ако се престрашиш да ги попиташ направо, те ще изпаднат в потрес, че си приписала някакъв друг смисъл на въпроса им освен грижата за по-удобна възглавница на страдалеца.

Всяка акушерка в затънтена махала посред обляна в кръв нощ научава останалите малки тайни…

Които никога няма да бъдат споделени…

През целия си живот беше вещица. А това призвание те поставя на самия ръб, когато се изправяш пред избор. Ти решаваш, за да не ляга този товар върху другите, за да могат те дори да се престорят, че не е имало никакъв избор, нито малки тайни, че всичко просто се е случило. А ти не им искаш нищо в отплата.

Видя колко ярко е осветен замъкът. Дори различаваше фигурките около огъня на двора.

Още нещо привлече погледа й, защото тя се стараеше да не се обръща към замъка. Гледката мигом я изтръгна от настроението й. Под луната по планините се стелеше мъгла и се спускаше към далечните долини. Едно пипало напираше към за-мъка и бавно се просмукваше в Ланкърския пролом.

Разбира се, при промяната на времето напролет винаги имаше мъгли, но тази идваше откъм Юбервалд.

Мили Чилъм отвори вратата на стаята. Прис-лужничката направи реверанс пред Агнес… или пред шапката й и я остави насаме с кралицата, която седеше до тоалетната масичка.

Агнес не беше от познавачите на протоколните правила, но опита подобие на републикански реверанс и причини видимо люшкане в по-външните части на тялото си.

Кралица Маграт Ланкърска си издуха носа и пъхна кърпичката в ръкава на халата си.

— О, здрасти, Агнес. Седни, де, седни. Няма нужда да подскачаш нагоре-надолу. Мили го прави (през цялото време и вече ме хваща морска болест от нея. Впрочем, формално погледнато, вещиците би трябвало да се покланят.

— Ъ-ъ… — запъна се Агнес и погледна люлката в ъгъла.

По нея имаше повече панделки и дантели, отколкото подхождат на каквато и да било мебел. — Тя спи — съобщи Маграт. — А, за люлката ли се чудиш? Верънс я поръча чак от Анкх-Морпорк. Казах му, че старата си е съвсем наред, но той е много… нали знаеш, модерен. Седни, моля те. — Искали сте да ме видите, ваше вел… — подхвана Агнес, все още потънала в колебания.

Вечерта се очертаваше прекалено заплетена, а тя дори не беше сигурна какво е отношението й към Маграт. От тази жена бяха останали отгласи в къщата — стара гривна, търкулнала се под леглото, твърде лигави бележки във вехтите ръкописни книги, вази с отдавна пресъхнали цветя… Човек може да си изгради изключително странно впечатление за някого, ако съди по вещите му, сритани неволно под гардероба.

— Само исках да си поприказваме — успокои я Маграт. — Всичко е малко… Виж какво, доволна съм от живота, но… Е, Мили се държи чудесно, но все се съгласява с всяка моя думичка, а Баба и Леля още се отнасят с мен, все едно не съм… сещаш се… кралица. Не че искам през цялото време да се държат с мен като с кралица, но… разбираш ме… нека да помнят, че съм кралица, ако ще и да не се държат така с мен, стига да схващаш за какво намеквам…

— Струва ми се, че схващам — предпазливо отвърна Агнес.

Маграт размаха ръце, като че се опитваше да изобрази неописуемото. Ръкавите й изсипаха дъжд от употребявани носни кърпички.

— Исках да кажа… Вие ми се свят от хора, които непрекъснато се кланят, затова ми се иска, когато ме видят, да си мислят: „Аха, ето я Маграт, тя вече е кралица, но аз ще се държа напълно нормално с нея…“

— „…но може би мъничко по-учтиво от нормалното, защото тя все пак е кралица“ — помогна й Агнес.

— Е, да… точно така. Всъщност Леля не ми е проблем, тя бездруго се държи еднакво с всички. Но щом Баба ме погледне, виждам как си мисли: „Я виж, Маграт е тук. Ей, момиче, я свари чая!“ Кълна се, някой ден ще си позволя много хаплива забележка! Едва ли не си въобразяват, че за мен да бъда кралица е хоби!

— Мога да ти вляза в положението.

— Сякаш си представят, че щом си задоволя прищявката, ще се върна към вещерството. Естествено не биха си позволили да го кажат на глас, но тъкмо това си мислят. Май изобщо не могат да повярват, че е възможно да има различен живот от техния.

— Права си.

— Как е старата къща?

— Има много мишки — сподели Агнес.

— Знам. Навремето им оставях храна. Само да не се изтървеш пред Баба! Тя е тук, нали?

— Още не съм я виждала.

— А, значи ще изчака сгоден случай да се появи драматично — предположи Маграт. — Знаеш ли… Никога не съм я издебвала наистина да чака драматичния момент, макар че сме преживели какво ли не. Тоест… ако сме аз или ти, ще се размотаваме в коридора или нещо подобно, но тя просто влиза точно навреме.

— Тя казва, че човек сам си създава сгодния случай — сети се Агнес.

— Да — отрони Маграт.

— Да — въздъхна и Агнес.

— Казваш, че още не е тук, така ли? Първо нейната покана написахме! — Маграт се наведе доверително към Агнес. — Верънс дори ги накара да нарисуват допълнителни златни винетки. Бих се изумила, ако поканата не звъни, когато я оставя на рафта. Как се справяш с чая? — Винаги мърморят — призна си Агнес. — Нали? И за Леля Ог слагаш три бучки захар, предполагам.

— Дори не ми дават пари да купувам чай — оплака се Агнес.

Вдиша по-дълбоко. Усещаше въздуха малко застоял.

— Не си струва да печеш бисквити — посъветва я Маграт. — Навремето прахосвах часове наред да ги оформям по-интересно — с полумесеци и каквото още се полага. Все същото е, ако ги купувашот магазина.

И тя подсмръкна.

— Това не е от бебето — увери събеседничката си. — Убедена съм, че Шон Ог е бил прекалено зает да урежда тържеството и не е имал време да изчисти клозетите през последните две седмици. Вонята бликва право нагоре в Кулата на гонга, когато вятърът се засили. Опитах се да окачам там ароматни билки, но те просто се спаружват. — Тя посърна, сякаш се замисли за по-лош проблем от неуредената канализация в замъка. — Ъ-хъм… тя трябва да е получила поканата, нали?

— Шон каза, че я е занесъл. А тя вероятно е изтърсила… — Гласът на Агнес стана отсечен и рязък. — „Не мога да се занимавам с туй на мойте години. Нивгаш не съм се изтъквала, никой не може да ми рече, че дори веднъж съм се перчила.“ Устата на Маграт зейна от изумление.

— Толкова добре я наподобяваш, че чак се плаша!

— Едно от малкото неща, които върша добре — отвърна Агнес с обичайния си глас. — Имам пищна коса, чудесен характер и остър слух за разни звуци. — „И вечно се двоумиш“ — вмъкна Пердита. — Тя ще дойде, каквото ще да става — добави Агнес, заглушавайки вътрешния си глас.

— Но вече минава единайсет и половина… Оле-ле, време е да се преоблека! Ще ми помогнеш ли?

Маграт побърза да нахълта в гардеробната, а Агнес се затътри след нея.

— Дори добавих отдолу молбата си тя да бъде кръстницата — продължи кралицата, седна пред огледалото и порови в хаоса от гримове. — Тя открай време си е мечтала тайничко да бъде кръстница.

— Детето не заслужава да му стовариш такава кръстница на главата — изтърси Агнес, без да се замисли.

Ръката на Маграт спря в облаче пудра насред път към лицето й и Агнес зърна ужасения й поглед в огледалото. После челюстните мускули изпъкнаха и кралицата доби изражението, с което понякога си служеше самата Баба Вихронрав.

— Е, ако трябва да избирам дали да пожелая на детето здраве, богатство и щастие, или да поискам да е под закрилата на Баба, ясно ми е какво предпочитам — заяви Маграт. — Сигурно си я виждала каква е, когато се развихри.

— Да, случи се един-два пъти — не отрече Агнес.

— Никой никога няма да я смачка. Почакай само да видиш какво става, когато я притиснат в ъгъла. Има си начин да… да прехвърля част от себе си на сигурно място. Все едно… все едно се дава другиму да я скрие замалко. Всичко е заради онова Заемане, с което се занимава постоянно.

Агнес кимна. Леля я бе предупредила, но въпреки това се стряскаше, щом влезеше в къщата на Баба и я завареше изопната на пода, вдървена като тояга и стиснала със синкавите си пръсти картонче, на което бе изписала „НИ СЪМ УМРЕЛА“5. То просто означаваше, че Баба се е пренесла другаде в света и гледа живота през очите на някой язовец или гълъб като неподозиран пътник в главата му.

— Знаеш ли — продължи Маграт, — тя ми напомня за онези магьосници от Хоуондаленд, които уж криели сърцата си в заровени стъкленици и ставали неуязвими. Има нещо за тях в една от книгите в къщата.

— За нея не е нужна голяма стъкленица — процеди Агнес.

— Не е вярно — сопна се Маграт, но поумува. — Е… не е вярно почти никога. През повечето време, де. Или поне понякога. Можеш ли да ми нагласиш хубаво този проклет рюш?

Откъм люлката се разнесе гукане.

— Какво име сте й избрали? — не се стърпя Агнес.

— Налага се да почакаш.

Докато се тътреше след Маграт и прислужничките към залата, Агнес призна мислено, че в обичая все пак има смисъл. В Ланкър даваха имена на децата точно в полунощ, за да започнат новия ден с новото си име. Не че знаеше защо в това има смисъл. Само й се струваше, че вероятно пре-ди време някой е открил практическата полза от такава традиция. А жителите на Ланкър не хвърляха онова, което им върши работа. И за жалост твърде рядко променяха работещите неща.

Тя дочуваше оттук-оттам, че тази чудатост на поданиците му потапя в униние крал Верънс, който изучаваше изкуството на кралската власт по книжки. Неговите планове за по-добро напояване и земеделие бяха посрещнати с овации от хората в Ланкър, които после пръста си не мръднаха, за да ги осъществят. Не обърнаха внимание и на идеите му в областта на обществената хигиена, по-точно на твърдението му, че такава трябва да има поне в зачатък. Местната представа за хигиенен разкош свършваше с равна, не много хлъзгава пътека до барачката на клозета и каталог за поръчки по пощата с меки листове. Съгласиха се и със замисъла му да основе Кралско дружество за човешки напредък. То имаше толкова дейност, колкото време Шон Ог можеше да отдели във вторник следобед, и на човечеството му беше спестен прекаленият напредък. Все пак Шон изобрети заслони против течение за по-ветровитите части на замъка и кралят го награди с малък медал.

На ланкърците и през ум не им минаваше, че биха могли да живеят не в монархия, а в другояче уредена държава. Познаваха монархията от хиляди години и знаеха, че върши работа. Освен това бяха установили, че не е разумно да отделяш прекалено много внимание на кралските желания. Тъй или иначе след някакви си четиридесет години ще има нов крал, който непременно ще поиска нещо друго и тогава всички усилия ще идат на вятъра. Но докато беше на трона, те смятаха, че в задълженията му влиза повечко да се застоява в двореца, да упражнява приветственото махане с ръка, да внимава да не обърнат наопаки портрета му на монетите и да не им пречи да орат, да сеят, да отглеждат и да прибират реколтата. Горе-долу така си представяха обществения договор — те вършат каквото винаги са вършили, а той ги оставя на мира.

Но понякога кралят си беше крал…

В Ланкърския замък крал Верънс въздъхна срещу отражението си в огледалото.

— Госпожо Ог — подхвана той и намести короната на главата си, — известно ви е, че съм настроен най-почтително към вещиците в Ланкър, но при цялото ми уважение това е преди всичко въпрос на политическа стратегия и най-скромно завявам, че решаването му се пада на краля. — Отново нагласи короната, а икономът Спригинс започна да четка мантията му. — Трябва да проявяваме търпимост. Честно казано, госпожо Ог, досега не съм ви виждал толкова развълнувана…

— Ама те палят хора! — троснато рече Леля, подразнена от разточително изразеното уважение към особата й.

— Случвало се е отдавна, доколкото знам — възрази Верънс.

— И са горили вещици!

Той свали короната от главата си и с вбесяваща практичност я излъска с ръкава на мантията.

— Открай време съм осведомен, че са горили всички наред, но в прастарите времена, нали?

— Нашичкият Джейсън ги чул веднъж какво проповядват долу в Охлюън. Разправяли големи гадории за вещиците.

— Тъжно е, че не всички познават вещиците добре като нас — отвърна Верънс и на Леля, както беше прегряла, й се стори, че си позволява излиш-ни двусмислици.

— А пък нашичкият Уейн казва, че се опитват да настроят хората срещу другите религии — продължи тя. — Откакто откриха оная тяхна мисия, дори офлърианците си вдигнаха чуковете. Ами че то е едно да се фукаш, че имаш най-добрия бог, ама да говориш, че бил единственият истински бог, си е възнахалничко, ако питат мен. Знам къде да им изнамеря още две-три божества, когато поискат. Пък и според тях всички започвали живота си лоши и ставали добри само като повярват в Ом, а туй вече са си пълни глупости. Я да вземем сега твойто момиченце… Тъкмо стана дума — как ще я наречете, а?

— Лельо, всички ще знаят името след двайсе-тина минути — невъзмутимо напомни Верънс.

— Ха! — Тонът на Леля показа недвусмислено, че „Радио Ог“ не одобрява подобен подход към новините. — Виж какво… най-лошото, дето тя може да свърши в тая невръстна възраст, е да оцапа пеленките и да ви буди нощем. Туй не ми се вижда никак грешно. — Лельо, но ти нямаш нищо против Мрачните братя. Нито против Скитниците. А и Монасите еквилибристи често минават оттук.

— Ама никой от тях няма нищо против мен — натърти Леля.

Верънс се извърна. Разговорът го притесняваше. Познаваше много добре Леля Ог, но преди всичко като жената, която стои зад Баба Вихронрав и се усмихва до уши. Трудно му беше да я възприеме разярена.

— Госпожо Ог — подхвана по-официално, — според мен вземате много присърце проблема.

— На Баба Вихронрав туй хич няма да й хареса! — изигра най-силния си коз Леля.

И за свой ужас откри, че го е проиграла без полза.

— Баба Вихронрав не е кралят, госпожо Ог — заяви Верънс. — А наоколо всичко се променя. Идва новият световен ред. Някога троловете са били чудовища, които се опитвали да ядат хора. Но днес благодарение на усилията на хората — и на троловете, разбира се! — на добрата воля и миролюбивите намерения ние се погаждаме съвсем задоволително и се надявам, че сме стигнали до разбирателство. В тази епоха малките кралства не бива да се тревожат само за малките проблемчета. Ние сме част от един голям свят. И трябва да играем ролята си. Например какво ще кажете за Мунтабския въпрос?

Леля Ог тутакси зададе прословутия Мунтаб-ски въпрос:

— Че къде, по дяволите, е тоя Мунтаб?

— На няколко хиляди километра оттук, госпожо Ог. Но има териториални въжделения в посока към Главината и ако започне война с Борогравия, ще бъдем длъжни да заемем позиция.

— Много си ми харесва и сегашната ни позиция щом сме на хиляди километри оттам — изрази мнението си Леля Ог. — И не виждам какво…

— Опасявах се, че не виждате — прекъсна я Верънс. — А и не е задължително. Но делата на далечни страни могат внезапно да създадат проблеми до самия ни дом. Ако Клач кихне, Анкх-Морпорк се простудява. Трябва да бъдем бдителни. Нима не ни се откриват уникални възможности с края на Века на плодния прилеп? Страните откъм обратната на въртенето посока спрямо Овнерог вече налагат присъствието си в световните дела. „Върколашките икономики“, както ги нарича Патрицият на Анкх-Морпорк. На сцената излизат нови сили. А старите страни примигват под ярката зора на новото хилядолетие. Разбира се, трябва да под-държаме дружески отношения с всички съюзи. И така нататък. Въпреки бурното си минало Омния е приятелски настроена държава… или щеше да бъде — призна кралят, — ако там подозираха за съществуването на Ланкър. Нищо добро няма да постигнем, ако се държим враждебно със свещенослужителите на тяхната държавна религия. Убеден съм, че няма да съжаляваме за търпимостта си.

— Дано не съжаляваме — промърмори Леля и изпепели Верънс с поглед. — Помня те още когато беше просто един мъж със смешна шапка на главата.

Дори с този номер нищо не постигна. Той само въздъхна отново и погледна към вратата.

— Още съм си същият, Лельо. Само че шапката вече е доста по-тежка. Сега трябва да изляза, иначе ще накараме гостите да чакат излишно. А, Шон…

Шон Ог се показа на вратата и отдаде чест.

— Как е армията, Шон?

— Почти довърших ножа, сир6. Остана да изработя щипците за косми в носа и сгъваемия трион. Но в момента, сир, съм тук като глашатай.

— Аха, значи е време.

— Да, сир.

— Според мен, Шон, сега подхожда по-кратко фанфарно приветствие — отсъди кралят. — Лично аз ценя дарбата ти, но в подобен случай трябва да чуем нещо по-просто от няколко акорда на „Таралеж с розов парцал“.

— Да, сир.

— Ами да вървим.

Стигнаха до централния коридор и срещнаха групичката начело с Маграт. Кралят хвана кралицата под ръка.

Леля Ог се влачеше подире им. Е, кралят беше прав поне в едно. Тя наистина се чувстваше… необичайно, сприхава и заядлива, сякаш бе намъкнала върху себе си прекалено тясна жилетка. Нищо, де, Баба скоро щеше да довтаса, а тя знаеше как да се разправя с крале.

Леля стигна до умозаключението, че за това е необходим особен усет. Например не върви много да изтърсиш „А кой умря, за да станеш ти крал?“ защото то си беше ясно поначало. „Коя армия те крепи на трона?“ също пораждаше известни затруднения, макар че в случая армията на Верънс се състоеше от Шон и от един трол. Едва ли би представлявала сериозна заплаха за собствената майка на Шон, ако той не искаше да бъде прогонен да си пие чая със сладкиш пред прага на дома й.

Леля дръпна Агнес настрана, когато шествието стигна до площадката над стълбата и Шон се изпъчи отпред.

— Ще виждаме добре и от галерията за певците — изсъска по-възрастната вещица и повлече Агнес нататък тъкмо когато тромпетът подхвана музикалното въведение.

— Бива си го мойто момче — заяви Леля гордо, след като финалният акорд разтърси множеството.

— О, да, не се случва често кралско фанфарно приветствие да завърши с „Ще обръснем, ще подстрижем и краката ще отрежем“ — съгласи се Агнес.

— Тъй хората се настройват по-весело — защити сина си доволната майка.

Агнес огледа тълпата и пак забеляза свещеника. Той си пробиваше път през гъмжилото.

— Намерих го, Лельо. Не беше трудно, трябва да призная. Пък и нищо лошо не би сторил пред толкова хора, нали?

— Кой от всички е?

Агнес посочи. Леля се вторачи и се обърна към нея.

— Понявгаш се чудя дали от тежестта на тая скапана корона мозъкът на Верънс се е размекнал. Мисля си, че изобщо не чактисва кого пуска в кралството. Когато Есме дойде, ще върже тоя свещеник на фльонга.

Гостите вече се бяха подредили от двете страни на червената пътека, започваща в подножието на стъпалата. Агнес се озърна към кралската двойка, застанала където никой от залата не можеше да ги види и чакаща неловко подходящия момент за тържествената си поява. „Баба Вихронрав твърди, че човек сам си избира момента. Те са кралското семейство. Трябва само да слязат по стълбата, когато си поискат, и тъкмо това ще е подходящият момент. Всичко объркват.“

[# Лайтмотивът на Гилдията на бръснарите-хирурзи.]

Неколцина гости измежду жителите на Ланкър поглеждаха към голямата двукрила врата, затворена по време на официалната церемония. Поел щеше да бъде отворена за веселата част, но засега изглеждаше…

…като врата, която ей сега ще изскърца и рамката й ще се очертае една фигура на фона на огъня в двора.

Агнес си представяше картинката съвсем от четливо.

Уроците, дадени неохотно от Баба, май върше ха работа, помисли си Пердита в главата й.

Кралската двойка и свитата им оживено об-съждаха нещо. Мили дотича припряно при вещиците.

— Маг… кралицата, де, пита дали Баба Вихронрав ще дойде — избълва задъхано.

— Разбира се — увери я Леля Ог.

— Само че… таквоз, де… кралят е малко… притеснен. Казва, че на поканата било написано RSVP7 — смънка Мили, стараейки се да не срещне погледа на Леля.

— О, вещиците не си падат по тия измишльотини — поклати глава Леля. — Те просто идват.

Мили закри устата си с длан и се прокашля тихичко и нервно. Озърна се окаяно към Маграт, която трескаво й даваше знаци с ръце.

— Само че… ами кралицата казва, че било по добре да, не протакаме, та… таквоз… госпожо Ог, искате ли вие да бъдете кръстница?

Бръчиците по лицето на Леля се удвоиха от усмивката й.

— Чуй сега какво ще ти река — подхвана жизнерадостно. — Ще дойда да замествам, докато Баба влезе, бива ли?

Баба Вихронрав отново крачеше напред-назад в спартанската сивота насвоята кухня. От време на време погледът й шареше по пода. Имаше видима пролука под вратата и понякога вятърът отнасяше разни дреболии къде ли не. Но нали претърси навсякъде поне десетина пъти? Пък и беше твърде късно.

Все пак… Юбервалд…

Пак прекоси кухнята и в двете посоки. — Да пукна, ако им направя тоя кеф — промърмори под носа си. Седна на люлеещия се стол, но се изправи тол кова стремително, че замалко да го събори, и отново закрачи.

— Ами че аз не съм от хората, дето се натрапват — сподели тя с празното пространство. — Знам си, че не ходя, където не ме искат.

Тя реши да си направи чай и хвана чайника с треперещи ръце, после изтърва капачето на захарницата и то се счупи. Някаква светлина привлече погледа й. Полумесецът висеше над поляната.

— Бездруго си имам работа за вършене — заяви Баба. — Не може всички да ходят по празненства… И без туй нямаше да отида.

Тя се усети, че пак шари с поглед по пода и си помисли: „Ако я бях намерила, момчето на Уотли щеше да завари празна къщата. Щях да отида да се забавлявам. И сега Джон Айви щеше да седи сам-самин…“ — Да му се не знае…

Ей това е най-лошото, като си добра — сварват те и когато трябва, и когато не трябва.

Пак седна тежко на люлеещия се стол, загърна се с шала заради студа. Нямаше разпалени дърва в огнището. Не бе очаквала да си е у дома таз нощ. Сенки запълниха ъглите на стаята, но тя не си направи труда да запали лампата. Стигаше и свещта.

И докато се люлееше, вперила суров поглед в стената, сенките се удължиха.

Агнес тръгна след Леля по коридора. Вероятно поканата не се отнасяше и за нея, но малцина биха посмели да се опълчат срещу авторитета на остро върхата й шапка.

Тази част от Овнерог беше препълнена с дребни държавици. Всяка издълбана от ледници долина, отделена от съседите си с препятствия налагащи упорито катерене и слизане с помощта на преносима стълбичка, си живееше повече или по-малко самостоятелно. На Агнес й се струваше че кралете наоколо са твърде много, макар че някои от тях се захващаха с управлението на страната вечер, след като издоят кравите. Повечето от тях се бяха събрали тук, защото се отнасяха делово към възможността за безплатно пиршество. Имаше и старейшини на джуджетата от Меден рудник, а в другия край на залата — група тролове.

Не носеха оръжия, затова Агнес предположи, че са политици. Строго погледнато, троловете не се подчиняваха на крал Верънс, но бяха дошли, за да заявят с официалния език на присъствието си че футболът с човешки глави всъщност вече не се практикува. Е, почти никога. Не и по тези земи.

Ами че той си е едва ли не незаконен.

Вещиците застанаха пред троновете и Мили изтича нанякъде.

Омнианецът им кимна.

— Добър… хъм… вечер — смънка и изобщо не запали никого.

Не изглеждаше стар и имаше напращяла пъпка до носа. В главата на Агнес Пердита му се оплези.

Леля Ог изсумтя нещо. Агнес рискува да се усмихне за миг. Свещеникът шумно се изсекна.

— Вие трябва да сте от онези… хъм… вещици, за които толкова съм слушал.

Човекът имаше смайваща усмивка. Появяваше се на лицето му, сякаш някой дърпаше щори на прозорец. В един миг я нямаше, в следващия разцъфтяваше. И изчезваше по същия начин.

— Хъм… да — потвърди Агнес.

— Ха — изръмжа Леля Ог, която умееше да обръща високомерно гръб на някого, гледайки го в очите.

— А аз съм… аз съм… ами-и… — Свещеникът млъкна и се ощипа по носа. — Ох, много съжалявам. Въздухът в планината не ми понася добре. — Аз съм Негово умерено преподобие Могъщ Овес. — Нима? — подхвърли Агнес.

Свещеникът успя да я изуми — започна да се изчервява. И с всяка секунда ставаше ясно, че той не е много по-възрастен от нея.

— Пълното ми име е Могъщ е духът на оногова, що е възвисен от Ом, а фамилията ми е Овес.

На омниански звучи значително по-кратко, разбира се. Впрочем вие запознати ли сте вече със Словото на Ом?

— С кое по-точно? — озъби се Леля. — „Запали кладата“, а? Ха!

Вероятната религиозна война беше пресечена в зародиш от първото официално фанфарно приветствие, в което прозвучаха акорди от „Танцът на таралежа“. И кралската двойка слезе тържествено по стъпалата.

— Не щем никакви езически обичаи, покорно благодаря — засъска Леля Ог зад пастора. — Няма да пръскаш вода, олио или пясък, няма да режещ кичури, а ако чуя дори едничка думичка, дето я разбирам, да знаеш, че стоя зад тебе и държа пръчка с остър край.8

От другата му страна възрази по-млад глас: — Лельо, той не е някакъв страшен инквизитор!

— Мойто момиче, туй не пречи на пръчката в ръката ми да е остра!

„Какво я е прихванало? — недоумяваше Агнес, взряна в зачервените уши на свещеника. — Така би се държала Баба Вихронрав.“ А Пердита вметна: „Сигурно е намислила да поддържа равнището, защото оная стара гарга още не се е домъкнала.“ Агнес се стъписа, щом осъзна тази мисъл в главата си.

— Ще вършиш нещата по нашенски, ясно? — не отстъпваше Леля.

— Кралят… хъм… ми обясни всичко — увери я пасторът. — Ъ-ъ… имате ли нещо против главоболие? Опасявам се, че…

— Слагаш ключа в едната ръчичка и я караш да хване короната с другата — не млъкваше Леля.

— Да… хъм… той ми…

— После й казваш нейното име, имената на майката и на бащата. Него можеш и да го смънкаш, ако майката не е наясно…

— Лельо! Говориш за кралското семейство!

— Ха, девойче, какви истории имам да ти разправям тепърва… А после, ако не си схванал, ми я даваш, аз също й казвам имената, връщам ти я, ти обявяваш пред хората името й, пак ми я даваш, аз пък я давам на таткото, той я изнася пред вра-тата и я показва на всички, те си хвърлят шапките във въздуха, крещят „Ура!“ и с туй се приключва, ако не броим къркането и търсенето на шапките.

Само опитай да дърдориш за грехове и лошо ти се пише. — А каква е вашата… хъм… роля, госпожо? — Аз съм кръстницата! — От името на кой бог? Младежът вече потреперваше. — В Ланкър си имаме прастари традиции на верска търпимост… — побърза да се намеси Агнес. — Тъй си е — подкрепи я Леля Ог. — Ама само спрямо свестните религии, тъй че внимавай в картинката!

Коронованите родители стигнаха до троновете. Маграт се настани на мястото си и стресна Агнес, като й намигна лукаво.

Верънс не намигаше. Остана прав и се прокашля гръмко.

— Ъ-хъм!

— Имам бонбонче някъде — сети се Леля и едната й ръка се пресегна към джоба на полата.

— Ъ-хъм!

Верънс се вторачи красноречиво в трона си. Онова, което доскоро приличаше на сивкава възглавница, се претърколи, прозя се, погледна нехайно краля и започна да се облизва.

— Ох, Грибо! — изпъшка Леля. — Питах се къде ли изчезна…

— Госпожо Ог, бихте ли го преместила? — изрече кралят.

Агнес се загледа в Маграт. Кралицата седеше обърната настрана, едната й длан закриваше устата, а раменете й се тресяха.

Леля докопа котарака си и го вдигна от трона.

Верънс помаха благо на сборището в залата и в този миг часовникът започна да отброява полунощ.

— Моля ви, преподобни, започнете.

— Аз подбрах… хъм… много уместна проповед на тема… хъм… надеждата за… — започна Негово умерено преподобие Овес, но Леля изсумтя за кой ли път и той изведнъж пристъпи напред. Примига и гръклянът му заподскача. — Уви, боя се, че не остана време — добави припряно.

Маграт се наведе към ухото на съпруга си и зашепна. Агнес чу отговора му:

— Скъпа, изглежда се налага, независимо дали тя е тук или не…

Шон притича задъхан с кривната на главата му перука. Носеше възглавничка. На избелялото кадифе се мъдреше големият железен ключ от замъка.

Мили Чилъм внимателно сложи бебето в ръцете на свещеника, който го пое неумело.

Кралската двойка остана с впечатлението, че пасторът изведнъж заговори още поспънато. Зад него Леля Ог си придаваше изражение на буден интерес, който обаче беше стопроцентова имитация. Нещастният човечец май страдаше и от чести тикове.

— …събрали сме се тук… хъм… за да…

— Преподобни, добре ли сте? — обади се кралят.

— Чувствам се великолепно, сир, уверявам ви — смотолеви унило Овес. — …и така, именувам те…

Настъпи нерушима смразяваща тишина.

Леко изцъклен, пасторът върна бебето на Мили. Свали шапката си, извади късче хартия от подплатата, прочете го, размърда устни, намести шапката на препотеното си теме и пак пое бебето.

— Именувам те… Есмерелда Маргарет Спазвай правописа Ланкърска!

Стъписаното мълчание секна изведнъж.

— Спазвай правописа?! — ахнаха в дует Маграт и Агнес.

— Есмерелда?! — облещи се Леля. Бебето отвори очички.

Вратата също се отвори.

Избор. Винаги избор…

Онзи мъж в Спакъл, който беше убил дечицата. Хората я повикаха, тя го погледна и зърна вината да се гърчи в ума му като кървав червей. После заведе всички в стопанството му и им показа къде да копаят, а той се просна в нозете й и помоли нея за милост, защото тогава се накъркал и сторил всичко на пияна глава.

Тя си спомни какво изрече със съвсем трезва глава: „Окачете го на въжето.“ Те го повлякоха и го обесиха, а тя отиде да гледа, защото поне толкова му дължеше. И той проклинаше, а не беше в правото си, защото му се падна чиста смърт, или поне доста по-чиста, отколкото щяха да му отредят неговите съселяни, ако дръзнеха да се възпротивят на вещицата. Тя видя как сянката на Смърт дойде да го отнесе, после зад Смърт се появиха по-дребните ярки фигурки и тогава…

В мрака люлеещият се стол проскърцваше гръмовно.

Селяните казаха, че наказанието е справедливо, търпението й свърши и тя им нареди да се ра-зотидат по домовете си и да се молят на който бог почитат да не ги сполети някога такава справедливост. Самодоволната маска на тържествуваща добродетел беше ужасна почти колкото муцуната на неприкритата поквара.

Потръпна от този спомен. Почти колкото нея, но не напълно…

Странно, но немалко селяни се събраха на погребението му, един-двама дъднеха, че макар да сторил страшно зло, иначе не бил чак толкоз лош човек… а и откъде да знаят, че тя не е сложила насила признанието в устата му? И я зяпаха гадно. Ами ако все пак има възмездие за всичко? За всеки подминат просяк, всяка груба дума, всеки пренебрегнат дълг, всяка клевета… всеки избор… Нали в това е смисълът? Принудена си да избираш. Може да си права, може и да грешиш, но трябва да избираш, ако ще да знаеш, че правото и кривото се различават трудно или дори че избираш между две злини и правда няма никъде. Ти си онази, която стои на ръба, взира се и се заслушва. Без сълзи, без оправдания, без съжаление… Събираш ги за миговете, когато ще имаш нужда от тях.

Тя никога не говореше за това с Леля Ог или друга вещица. Би означавало да наруши тайната. Понякога в късните вечери разговорите се усукваха на пръсти около темата и Леля само пускаше по някоя и друга дума: „Дъртият Скривънс си отиде съвсем мирно и тихо.“ Не се разбираше иска ли да намекне нещо или го казва просто така. Доколкото Баба знаеше, Леля не се терзаеше много. Според нея някои неща просто трябва да бъдат сторени и няма какво да умуваш. А каквито и мисли да витаеха в главата й, тя ги криеше дори от себе си. Баба й завиждаше.

Кой ще дойде на нейното погребение, когато и тя умре?

Не я поканиха!

Спомените се блъскаха в ума й. И други фигури се събираха в сенките около огрения от свещта кръг.

Бе вършила какво ли не, бе ходила къде ли не, намираше начини да излее гнева си навън, които учудваха и самата нея. Бе се опълчвала срещу мнозина несравнимо по-могъщи от нея, но тя не им позволяваше да повярват в превъзходството си. Даде много, но и научи много…

Беше знак. Знаеше, че рано или късно и този ден ще настъпи… Досетили са се и от нея вече няма полза…

И какво получи в замяна? Наградата за труда и беше още труд. Ако си най-добра в копаенето на ями, връчват ти по-голяма лопата.

И имаш тези голи стени, този гол под, тази студена къща.

Тъмата от ъглите се просмукваше в стаята и вече се оплиташе в косата й.

Те не я поканиха!

Никога, нито веднъж тя не поиска отплата.

А когато не искаш отплата, лошото е, че честичко не я и получаваш.

Винаги се стараеше да гледа към светлината. Винаги. Но колкото по-упорито се взираш в сиянието, толкова по-безмилостно те прогаря и накрая изкушението те сграбчва и те принуждава да се обърнеш, за да съзреш колко дълга, плътна, силна и тъмна е сянката ти, проточила се зад теб…

Някой промълви името й.

Имаше миг на светлина, шум и объркване.

После тя се сепна, огледа прииждащата тъма и видя нещата в черно и бяло.

— Толкова съжалявам… Забавихме се, знаете какви са пътищата…

Новодошлите бързо се смесиха с тълпата, която не им обърна внимание, защото се захласваше по неочакваното зрелище около троновете.

— Спазвай правописа?!

— Да, трудничко става — отбеляза Леля. — Есмерелда — бива, хубав избор. И Гита щеше да звучи добре, но за Есмерелда направо няма спор. Само че нали ги знаете хлапетата… Всички ще й викат Правописка.

— И то ако е късметлийка — мрачно смънка Агнес.

— Не съм предполагала, че някой ще го каже на глас! — изсъска кралицата. — Просто исках и тя да не стане Маграт накрая!

Могъщ Овес беше обърнал очи към тавана и кършеше пръсти. От време на време изхленчваше.

— Можем да го променим, нали? — опомни се крал Верънс. — Къде е кралският летописец?

Шон си прочисти гърлото.

— Не е сряда вечер, сир, трябва да отскоча за шапката си…

— Човече, питам те — можем ли да го променим?

— Ъ-ъ… беше произнесено, сир. В съответния момент. Струва ми се, че това вече е нейното име, но трябва да проверя. Всички го чуха, сир.

— Не можете да го промените — натърти Леля. Като майка на кралския историк тя смяташе, че е по-осведомена от него. — Вижте какво стана например с Кравчо Муу Слабпетел от Резена.

— И какво стана с него? — сопна се кралят.

— Цялото му име е Джеймс Какво по дяволите търси тая крава тука Слабпетел — осведоми го Маграт.

— Беше доста смахнат ден, запомних го добре — сподели Леля.

— А ако моята майка бе проявила достатъчно здрав разум да каже името ми на брат Пердоре, вместо изведнъж да се смути и да го напише — завайка се Маграт, — животът ми щеше да бъде съвсем друг. — Тя се озърна неуверено към Верънс. — И вероятно по-лош, разбира се.

— Значи сега трябва да изнеса Есмерелда пред нейните поданици и да им съобщя, че едно от имената й е Спазвай правописа? — не можеше да по-вярва кралят.

— Е, имали сме и крал, дето се е казвал Леле Божке как тежи Първи — сподели Леля. — А и те се наливат с бира от два-три часа, тъй че май ще се развикат радостно, каквото и да им речеш.

„Отгоре на всичко — допълни безмълвно Агнес — познавам хора по тези земи, които са били наречени Сифилида Уилсън, Ойларипи Гласовит е Тотал Бисквит.“9

Верънс се подсмихна.

— Добре, де… Дайте ми я…

— Вхфм… — изфъфли Могъщ Овес.

— …и може би не е зле някой да поднесе питие на този човек — довърши кралят.

— Ужасно, ужасно съжалявам — прошепна свещеникът, когато Верънс понесе дъщеричката си между подредените край пътеката гости.

— Сигурно доста си сръбнал — заяде се Леля.

— Не пия никакъв алкохол! — изстена пасторът и попи сълзящите си очи с кърпичка.

— А бе, знаех си, че в тебе има нещо сбъркано — поклати глава Леля. — И къде се е дянала тая Есме?

— Не знам, Лельо! — натърти Агнес.

— Тя ще има какво да рече за тая история, помни ми думата. Ще си пише голяма червена точка — нарекоха принцеса на нея. Ще се надува месеци наред. Отивам да видя какво става там.

Тя затропа с ботушите си към двора, а Агнес впи пръсти в ръката на свещеника.

— Хайде, елате с мен — въздъхна тя.

— Наистина не знам как да изразя най-дълбокото си…

— Да, твърде необичайна вечер се оказа.

— Аз… аз… хъм… изобщо не бях чувал за този обичай…

— В нашия край хората придават голямо значение на изречените думи.

— Опасявам се сериозно, че кралят ще опише много неблагоприятно представянето ми на брат Мелхио…

— Нима?

Има хора, които успяват да превърнат и най-доброжелателно настроения събеседник в зъл грубиян. Пасторът изглежда беше от тях. В него имаше нещо… мокро. Беше просмукан от безпомощна безнадеждност, която не подтиква околните към милосърдие, а ги вбесява, защото са непоклатимо убедени, че ако целият свят е вихрещ се купон, досадникът пред тях въпреки всичко ще успее да се свре в кухнята.

Налагаше се по принуда тя да се занимава с него.

Всички видни особи се бяха скупчили около отворената врата и гръмките радостни викове оттам показваха одобрението на ланкърците — според тях името Спазвай правописа подхождаше на една бъдеща кралица.

— Може би е по-добре да поседнете, за да се опомните — посъветва го Агнес. — По-късно ще има танци.

— О, аз не танцувам — отвърна Могъщ Овес. — Танците са клопка за слабите духом.

— Виж ти… Е, навън има барбекю…

Той пак избърса очите си с кърпичката.

— Хъм… Дали има и риба? — Съмнявам се.

— Този месец се храним само с риба.

— Така ли…

Но и тежкото равнодушие в гласа й не помогна. Могъщ Овес искаше да си поприказват.

— Защото пророкът Брута отбягвал месото… хъм… когато бродел в пустинята.

— И дъвчете всяка хапка по четиридесет пъти, а?

— Моля?

— Извинете, замислих се за нещо друго. — Въпреки гласа на благоразумието Агнес позволи на любопитството си да надделее. — А какво месо може да се намери в пустинята?

— Хъм… Според мен никакво.

— Значи всъщност не е отказвал да се храни с месо?

Агнес огледа множеството, но като че никой не проявяваше желание да се включи в беседата им.

— Хъм… по-подходящо би било да попитате брат Мелхио. Толкова съжалявам. Струва ми се, че ще ме налегне мигрена…

„Ти май не вярваш и на една дума, която казваш“ — помисли Агнес. Той излъчваше безпокойство и равномерен ужас. Пердита добави мнение-то си: „Ама че плужек!“

— Аз трябва да… ъ-ъ… да отида и… трябва да… помогна — заотстъпва Агнес.

Пасторът кимна. И когато тя се отдалечи, той отново си издуха носа, извади малка черна книжка от джоба си, въздъхна и бързо я отвори на отбелязаната страница.

Агнес взе един поднос, за да придаде правдоподобие на обяснението си, пристъпи към отрупаната с ястия маса, озърна се към прегърбения нещастник, който приличаше на залутала се овца, и се блъсна в мъж, по непоклатим от дърво.

— Кой е онзи особняк? — попита глас до ухото й. Агнес чу как Пердита я прокле, че отскочи, но тя успя да се усмихне неловко на мъжа, който я заговори.

Беше млад и (както Агнес осъзна тутакси) извънредно привлекателен. Такива като него не се срещаха под път и над път в Ланкър — тук наплюнчването на дланта и приглаждането на косата се смятаха за изтънчен жест при среща с момиче.

„Ама той си е вързал косата на опашка! — изписука Пердита. — Ей, че е готин!“ Агнес усети изчервяването да започва някъде около коленете й и да се ускорява неумолимо нагоре.

— Ъ-ъ… моля?

— Дори можете да го надушите и оттук — сподели мъжът и кимна сдържано към жалкия свещеник. — Прилича на проскубан гарван, не мислите ли?

— Ъ-ъ… да — успя да измънка Агнес. Изчервяването плъзна нажежено по гърдите й.

В Ланкър беше нечувано мъж да върже косата си на опашка. А кройката на дрехите му подсказваше, че е прекарал поне известно време по места, където модата се променя по-често от веднъж в живота. Никой в Ланкър не бе обличал жилетка с извезани по нея пауни.

„Кажи му нещо, де!“ — разкрещя се Пердита в главата й.

— Стфгл? — изгъгна Агнес.

Зад нея Могъщ Овес се примъкна и огледа храната недоверчиво.

— Извинете, не разбрах.

Агнес преглътна тежко, отчасти и защото Пердита се мъчеше да я стисне за гушата.

— Наистина изглежда, че ще отпърха всеки миг, нали? — отрони тя.

„Ох, само да не се изкискам…“ Мъжът щракна с пръсти. Притичващият край него сервитьор с пълен поднос напитки свърна под прав ъгъл.

— Искате ли нещо за пиене, госпожице Нит?

— Ъ-ъ… може би бяло вино? — прошепна тя.

— О, не бихте предпочела бяло вино, червеното е толкова… по-обагрено — увери я мъжът и й поднесе чаша. — С какво ли е заета нашата жертва… Аха, взел си е бисквитка с мъничко пастет, както виждам…

„Попитай го за името му!“ — врещеше Пердита. „Не, ще прозвучи натрапчиво“ — възрази Агнес. „Че ти бездруго се натрапваш на погледа на всекиго, тъпа буцо…“

— Позволете ми да се представя. Аз съм Влад — изрече той мило. — О, сега той… да, кани се да нападне… волован със скариди. Крал Верънс не си е стискал кесията, както изглежда…

— Доставиха му ги в лед чак от Генуа — смотолеви Агнес.

— Доколкото знам, там са познавачи на морските дарове.

— Никога не съм била в Генуа — смънка тя. В главата й Пердита се просна по очи и зарида.

— Може би, Агнес, някой ден ще посетим онези земи заедно — предположи Влад.

Изчервяването завладя и шията й.

— Тук е много задушно, не мислите ли? — отбеляза той.

— Заради огъня — обясни тя признателно. — Онзи, в камината.

Кимна към купчината нарязани дърва, които пламтяха в гигантската камина на залата. Не би ги забелязал само човек с нахлупена на главата кофа.

— Аз и сестра ми… — подхвана Влад.

— Извинявам се, госпожице Нит…

— Какво има, Шон?

„Я се разкарай, Шон Ог!“ — озъби се Пердита.

— Мойто мамче каза да отидете веднага при нея. Тя е долу в двора. Било много важно.

— При нея всичко е важно — подхвърли Агнес и се усмихна за миг на Влад. — Моля да ме извините, трябва да помогна на една възрастна дама.

— Уверен съм, че пак ще се видим, Агнес — отвърна той.

— O, ъ-ъ… благодаря.

Тя се понесе припряно към изхода и преполови стъпалата, преди да си спомни, че не му е казвала името си.

След още две стъпала: „Е, може би е попитал някого.“ Две стъпала по-надолу се обади Пердита: „Защо пък той ще пита някого за твоето име?“ Агнес прокле факта, че е приютила в себе си невидим враг.

— Ела да видиш туй! — изсъска Леля и я повлече, щом тя се озова в двора.

Стигнаха до каретите, подредени край конюшните. Леля посочи вратичката на най-близката.

— Видя ли, а?

— Много внушително — прецени Агнес.

— А герба?

— Прилича на… две черно-бели птици. Не са ли свраки?

— Да, бе, ама ти погледни девиза — посъветва я Леля Ог с мрачната наслада, която старите дами пазят за наистина зловещите предзнаменования.

— „Carpe Jugulum“ — прочете Агнес на глас. — Щом „Carpe Diem“ е „Не пропускай деня“, това означава…

— Нещо като „Захапи за врата“ — прекъсна я Леля. — Знаеш какви ги върши нашият крал, за да сме станели част от оня променящ се световен ред, дето в него на Клач му тече кръв от носа, когато Анкх-Морпорк си убоде пръста. Взел, че поканил някакви си тежкари от Юбервалд, ето какво е сторил. Олеле, майчице… Вампири и върколаци, върколаци и вампири. Ще ни избият, както си спим или вършим нещо друго по леглата си. — Тя доближи каретата и потропа по дървенията до кочияша, който се гърбеше увит в огромно наметало. — Игор, откъде пристигнахте?

Сенчестата фигура изви глава към нея.

— А защо ши мишлите, че ше казвам… Игор?

— Да речем, че налучках.

— Шпоред ваш вшеки в Юбервалд ше казва Игор, така ли? Добра ми жено, бих могъл да ношя хиляди други имена.

— Виж шега… пфу, виж сега, аз съм Леля Ог, а тая тука е Агнес Нит. Ти как се казваш?

— Казвам ше… ами казвам ше Игор, ако толкова ишкаш да знаеш. — Той веднага изпружи пръст поучително. — Но можех и да не ше казвам така!

— Доста мразовита нощ, а? Да ти донесем ли нещо? — приятелски предложи Леля.

— Например кърпа за устата? — промърмори Агнес.

Леля я сръчка да си мълчи.

— Не искаш ли чаша вино?

— Аз не пия… вино — високомерно съобщи Игор.

— Имам и бренди — осведоми го Леля Ог и бръкна под полата си.

— О, бива. Пия бренди като прежаднял.

В нощта изплющя опънат и отпуснат жартиер.

— Е — подхвана Леля, подавайки му плоската манерка, — какво правиш толкова далеч от дома, Игор?

— А защо на онзи мошт штои някакъв тъп трол? — попита на свой ред Игор, поемайки манерката в ръка, осеяна с белези и шевове.

— O, той е Големия Джим Вола. Кралят му позволява да живее под моста, стига да се държи официално, когато мине някой.

— Вола ли? Штранен прякор за един трол.

— Допада му как звучи — обясни Леля. — Все едно някой човек да се нарича Скалата. Ей, познавах един Игор от Юбервалд. Леко накуцваше. И едното му око беше по-нагоре от другото. И има-ше същия… говор. Много ловко боравеше с мозъци.

— Както го опишваш, трябва да е моят вуйчо Игор. Работеше при онзи луд доктор в Блинц. И то при иштиншки луд доктор, а не като днешните. И какви шлуги ше навъдиха… Още по-лоши. Никой няма доштойнштво напошледък. — Той чукна с но кът по манерката, сякаш за да подчертае думите си. — Когато пращаха вуйчо Игор за мозък на гений, тъкмо това донашяше. Без никакво непохватно изтърваване и вземане на мозък от штъкленицата с надпиш „Абшолютно шмахнат“ ш надеждата никой да не забележи. Бездруго веднага ши личи по резултата.

Леля се отдръпна една крачка. Най-благоразумно беше да се разговаря с Игор, ако си защитен с чадър.

— Май и аз съм чувала за тоя доктор — вметна тя. — Нали шиеше хора от части на мъртъвци?

— О, не! Наистина ли? — възкликна Агнес. — Ох…

— Точно така ши е. Да нямате нещо против?

— А, не, туй си е пестеливост според мен — от-беляза Леля и дръпна ботуша си от крака на Агнес. — Мойто мамче беше направо факир в съшиването на чаршафи от стари парчета, пък хората са доста по-скъпи от плата. Значи сега той ти е господар, тъй ли?

— Не, вуйчо Игор и до ден-днешен работи при него. Удряла го е мълния поне тришта пъти, но още може да будува по цяла нощ.

— Пийни си още от брендито, ще замръзнеш — посъветва го Леля. — Е, Игор, кой тогава ти е господар?

— И това ми било гошподар! — с неочаквана злоба и облак от слюнки изръмжа Игор. — Хъ! Штарият граф ши беше джентълмен от най-неподправените. Той знаеше как ше полага да штава вшичко. Винаги в безупречно вечерно облекло, както ши е шпоред правилата!

— Вечерно облекло, а? — повтори Леля.

— Да! А тая шган го облича шамо вечер, предштавяте ли ши? През оштаналото време ше кипрят ш везани жилетки и дантелени роклички! Хъ! И знаете ли какво направи тази шган?

— Разкажи ни…

— Поишкаха да шипя машло на пантите! — Игор отпи юнашки от специалното бренди на Леля. — В някои от онези шкърцания бях вложил дългогодишни ушилия. Ама не, вече чувам шамо „Игор, махни онези паяжини от тъмниците“ или „Игор, купи подобаващи машлени лампи, тези трепкащи факли са толкова овехтели“!

И какво, ако замъкът няма модерен вид? Вампирштвото означава приемштвеношт, нали? Когато ше загубиш в планината и видиш шветлинки в прозорците на замъка, имаш право да завариш подходящо шкърцащи врати и штаровремшка учтивошт, така ли е?

— Ами да — съгласи се Леля. — И легло в стая с балкон.

— Именно!

— И люлеещи се от вятъра завеси, а?

— Адшки ши права!

— И истински пращящи свещи?

— Цяла вечношт мина, докато ги измайшторя така, че да капят по правилата. Не че на някого му пука.

— Винаги съм казвала, че и дреболиите заслужават внимание — поощри го Леля. — Брей, брей… значи кралят ни натресе вампири?

Чу се глухо тупване — Игор се просна по гръб и манерката издрънча кухо на калдъръма. Леля си я взе и я прибра на скришното място.

— Тоя носи на пиене — одобри тя.

Малцина бяха опитвали домашното бренди на Леля. По-точно това беше практически невъзможно. Попаднеше ли в топлата човешка уста, течността се изпаряваше мигновено и влизаше в гърлото през синусите.

— И какво ще правим сега? — попита Агнес.

— Ние ли? Той си ги е поканил. Значи са гости. Хващам се на бас, че ако бях посъветвала нещо Верънс, той щеше да ми каже да си гледам работата. Вярно, нямаше да го рече толкоз грубо — добави, защото знаеше, че кралят не страда от мания за самоубийство. — Щеше поне два-три пъти да вмъкне „при цялото ми уважение“.

Ама накрая щеше да е все същото.

— Но чак вампири… Какво ли ще каже Баба?

— Слушай, мойто момиче, те ще си тръгнат утре… даже ще е по-късно днес. Само ще ги наглеждаме и ще им помахаме с ръчичка на изпроводяк.

— Дори не знаем как изглеждат! Леля се загледа в унесения Игор.

— Като се замисля, не беше зле да го попитаме. — Тутакси се ободри. — Е, има си начин да ги разпознаем. Всички знаят едно нещо за вампирите…

Всъщност всички знаят много неща за вампирите, без обаче това да им подскаже, че вероятно и вампирите са ги узнали най-сетне.

В залата на двореца беше шумно. Човек не можеше да стигне до бюфета. Леля и Агнес решиха да помагат.

— Някой иска ли да си гризне?

Леля тикна подноса към една по-подозрителна според нея групичка.

— Моля? А-а… сандвичи…

Човекът задъвка разсеяно и пак заговори на събеседниците си.

— …и казах на негова светлост… Какво е това, по дяволите?!

Обърна се и срещна втренчения поглед на сбръчкана възрастна дама с островърха шапка.

— Извинете? — подкани го тя.

— Това… това… е само счукан чесън!

— Не си падате по чесъна, а? — неприветливо отбеляза Леля.

— Много обичам чесъна, но той не ме обича!

Това не е подправено с чесън, жено, ами е направено само от чесън!

Леля се вторачи с добре изиграно късогледство в подноса.

— Е, има и… разни други… вярно, попрестарали сме се… Ще ида да… взема някои… Ей сегинка…

Сблъска се с Агнес пред входа към кухнята. Двата подноса паднаха на пода и разпиляха чеснови воловани, чеснови сосове, чесън пълнен с чесън и мънички кубчета чесън на клечка.

— Или в околните земи гъмжи от вампири, или нещо бъркаме — безстрастно отбеляза Агнес.

— Аз открай време си знам, че с чесъна не можеш да прекалиш — заяви Леля.

— Лельо, тук никой няма да се съгласи с теб.

— Добре, де. Какво още може… А-а! Всички вампири носят вечерно облекло вечер, дори и тая сбирщина.

— Лельо, тук всеки носи някакво вечерно об-лекло. С изключение на нас.

Леля Ог си огледа дрехите.

— Ами туй е каквото винаги нося вечер…

— Вампирите уж нямали отражения в огледалата, така ли беше? — сети се Агнес.

Леля щракна с пръсти.

— Сече ти пипето! Има огледало в клозета. Аз ще се помотая вътре. Всички ще минат оттам рано или късно.

— Ами когато влезе мъж?

— О, не ми пука — снизходително сподели Леля. — Няма от какво да се притеснявам.

— Но според мен някой може и да възрази — заинати се Агнес.

Опитваше се да прогони от ума си картинката, пробутана й от въображението. Леля се хилеше много приятно, но има и моменти, когато не ти се иска да срещнеш такава усмивчица.

— Ама трябва нещо да направим — не отстъпваше Леля. — Ако Баба вземе, че ни се изтресе сега, какво ще си помисли?

— Бихме могли просто да попитаме — измисли Агнес.

— Как тъй? „Всички вампири да си вдигнат дясната ръка“?

— Дами?…

Обърнаха се. Младежът, който се бе представил с името Влад, стоеше пред тях. Агнес пак започна да се изчервява.

— Струва ми се, че говорехте за вампири — вметна той, взе чеснов сандвич от подноса в ръцете на Агнес и го захапа с очевидна наслада. — Не бих ли могъл да ви помогна?

Леля го огледа от главата до петите.

— Че вие знаете ли поне нещичко за тях?

— Е, и аз съм вампир — сподели младежът. — Затова отговорът несъмнено е „да“. Очарован съм от възможността да се запозная с вас, госпожо Ог.

Той се поклони и посегна да хване ръката й.

— А, да ги нямаме таквиз! — дръпна се Леля. — Хич не понасям кръвопийци!

— Знам. Но съм убеден, че не след дълго ще ги понасяте. Не бихте ли желали да се запознаете с моето семейство?

— Що не вървят на майната си! Какво го е прихванало краля?!

— Лельо!

— Кажи.

— Няма нужда да крещиш така. Не е много учтиво. Не ми се вярва…

— …Влад дьо Сврак — поклони се младежът.

— …да успее да ме захапе за врата! — довърши с вик Леля.

— Няма, разбира се — отрече и Влад. — Заситихме се с някакъв бандит наскоро. А предполагам, че госпожа Ог е ястие, което трябва да бъде вкусено на спокойствие. Нямате ли още нещо с чесън? Много пикантни хапки предлагате.

— Какво сте правили? — не повярва Леля.

— Значи просто сте… убили някого? — запъна се и Агнес.

— Разбира се. Ние все пак сме вампири — напомни Влад. — Хайде, елате да се запознаете с баща ми.

— Наистина ли убихте някого? — настояваше Агнес.

— Тъй, значи! Дотук беше! — изръмжа Леля и се устреми нанякъде. — Ей сегинка ще повикам Шон и той ще донесе голям остър…

Влад се прокашля тихичко. Леля спря насред крачка.

— Има още някои неща, които хората знаят за вампирите — подхвана той. — Например че имат пълна власт над съзнанията на по-низшите същества. Затова забравете всичко за вампирите, скъпи дами. Това е заповед. И елате да се запознаете с моето семейство.

Агнес примига. Все още съзнаваше, че е имало… нещо. Сякаш опашката на някакво същество се изплъзваше между пръстите й.

— Тоя май е приятен младеж — леко зашеметена промълви Леля.

— Аз… той… да — съгласи се Агнес.

Още нещо изплува в ума й като писмо в бутилка, надраскано нечетливо на чужд език. Колкото и да се опитваше, не успяваше да го прочете.

— Ех, и Баба да беше тук — смънка накрая. — Тя щеше да знае какво да стори.

— Как пък не — отвърна Леля. — Не си е на мястото, като има веселба.

— Чувствам се малко… особено — сподели Агнес.

— А, може да е от пиенето — успокои я Леля.

— Но аз нищичко не съм пила!

— Не си ли? Ето ти го проблема, значи. Ела с мене.

Прекосиха бързо залата. Макар че мина полунощ, равнището на шума доближаваше прага на поносимостта. Когато късните часове натежат в чашата като голямо коктейлно лукче, смехът придобива излишна острота.

Влад ги насърчи с жест и ги покани да се присъединят към групата около краля.

— А, Агнес и Леля — забеляза ги Верънс. — Графе, позволете да ви представя…

— Гита Ог и Агнес Нит, доколкото съм осведомен — изгледа ги мъжът, на когото кралят говореше.

Той им се поклони. Незнайно защо една частичка от съзнанието на Агнес бе очаквала да види начумерен субект с вълнуващ перчем и пелерина с оперни размери.

А този мъж имаше вид на… ами на достатъчно заможен джентълмен с независим дух, който може би обича дългите сутрешни разходки, следобед попълва общата си култура в библиотеката и се занимава с незначителни, но интересни експерименти над пащърнака в градината. И никога, нито за миг не го измъчват мисли за пари. В него имаше нещо лъскаво, забелязваше се и напористо, някак гладно въодушевление, сякаш току-що е дочел много вдъхновяваща книга и твърдо е решил да я разкаже подробно на някого.

— Позволете да ви представя графиня дьо Сврак — продължи той. — А това, мила моя, са вещиците, за които ти говорих. Струва ми се, че вече познавате моя син. Това е моята дъщеря Лакримоза.

Агнес се взря в очите на слабичко момиче с бяла рокля, с много дълга черна коса и изобилие от грим. Има и омраза от пръв поглед…

— Графът тъкмо ми обясняваше — намеси се Верънс, — че възнамерява да се нанесе в замъка и да властва над страната. А аз му казах, че според мен това е чест за нас.

— Добре, добре — промърмори Леля. — Но ако нямате нищо против, не ща да изтърва представлението на човека с невестулките…

— Проблемът е, че хората винаги подхождат към вампирите от гледна точка на тяхната диета — подхвана графът, когато Леля се отдалечи. — Направо е оскърбително. Вие ядете животинска плът и зеленчуци, но нима това определя същността ви?