Захапи за врата

— Добре, де, влизай тука…

Вмъкнаха се в конюшнята. Леля огледа зорко околността и затвори вратата.

— Много е тъмно — прошепна Маграт.

— Като млада преповивах бебетата само с опипване.

— Дано не ми се наложи. Ей… тук свети…

В отсрещния край при преградените ниши за конете мъждукаше свещ.

Игор търкаше усърдно козината на животните и мърмореше в такт с движенията на четката. Явно нещо го тормозеше.

— Глупав глаш шъм имал, а? И глупава походка? Че той какво разбира, дяволите го взели? Изскочило от нищото гошподарче! „Игор, прештани да правиш това, прештани да правиш онова“… а хлапетата му шамо ше размотават и ше мъчат да ми заповядват… Има ши правила, штарият гошподар ги знаеше! Шлугата не им е роб…

Той се огледа. Една сламка прошумоля към пода.

Пак затърка старателно.

— Хъ! Донеши това, донеши онова… и без капчица уважение…

Игор млъкна, колкото да махне друга сламка от ръкава си.

— …да не говоря пък за…

Нещо изскърца, после профуча, конят се изпра-ви на задни крака в нишата си и Игор се стовари на пода, а главата му сякаш попадна в менгеме.

— Виж сега, ако си стисна коленете — заговори го весел женски глас, — нищо чудно да ти изкарам мозъка през носа. Знам си обаче, че туй няма да го бъде, щото тука всички сме приятели, съгласен ли си?

— Шглшн.

— Е, не очаквах да отговориш по-ясно. — Леля Ог се надигна и се изтупа. — Въргаляла съм се и в по-чисто сено. Ставай, господин Игор. А ако си намислил някакъв подъл номер, мойта колежка ей там държи вила и хич не я бива в прицелването, та не се знае къде ще те намушка.

— Тя бебе ли ноши?

— Много сме съвременни — похвали се Леля. — Имаме си всички новости в занаята. А сега ще имаме и твойта карета, Игор.

— Нима? — озадачи се Маграт. — И закъде ще пътуваме?

— Гадна нощ е тая. Не ща да разкарваме детето под дъжда, а ако се навъртаме наоколо, няма да сме в безопасност. Можем да слезем в равнината преди зазоряване.

— Няма да напусна Ланкър!

— Спаси детето — назидателно изрече Леля. — Запази бъдещето. Пък и…

Тя прошепна на Маграт няколко думи, които Игор не чу.

— Не се знае — усъмни се Маграт.

— Знаеш как мисли Баба — настоя Леля. — И тя също би поискала да опазим детето — добави по-гръмко. — Затуй, господин Игор, впрягай конете.

— Да, гошподарке — смирено отвърна Игор.

— Игор, ти да не ме поднасяш?

— О, не. За мен е удоволштвие да ми заповядват с яшен, недопушкащ възражение тон — увери я той и се затътри да вземе хамутите. — Без онези глупошти „Ще бъдеш ли така добър…“ Вшеки Игор предпочита да ши знае мяштото.

— Ако ще и да е на дъното ли? — не се сдържа Маграт.

— Штарият гошподар ме биеше ш камшик вшеки ден! — гордо сподели Игор.

— Харесваше ти, така ли? — не повярва Маграт.

— Ештештвено не ми харешваше! Но така е редно. Той беше джентълмен, чиито ботуши не бях доштоен да оближа ш език…

— Но ги ближеше, нали? — позна Леля.

— Вшяка шутрин — закима Игор. — И ги лъшках до бляшък.

— Е, помогни ни да се измъкнем и ще се погрижа да те нашибат с ароматизирана връзка за обувка — обеща Леля.

— Много шъм ви благодарен, но и без това щях да напушна — осведоми я Игор, затягайки един оглавник. — Вече ми ше гади от тази пашмина. Не бива да ше държат така! Те ша шрам за швоята раша!

Леля си избърса лицето.

— Допадат ми хората, които си казват всичко, дето им е на езика… и си го изплюват.

— Ще му се довериш ли? — изуми се Маграт.

— Познавам кой какъв е — похвали се Леля. — Винаги можеш да се довериш на човек, дето цялата му глава е в шевове.

— Леле, леле, леле!

— Нема и иляда от тия!

— Дългурести свине!

Една лисица надникна предпазливо иззад дървото.

В подгизналата от дъжда гора някакъв човек се движеше бързо, макар че наглед лежеше по гръб. На главата си имаше нощна шапчица, а пискюлчето й подскачаше по тревата.

Докато лисицата осъзнае какво означава гледката, беше твърде късно. Дребна синя фигурка изскочи изпод тичащия лежешком човек, приземи се върху муцуната й и заби глава между очите й.

— Глейте, бе, потроших й чутурата!

Победоносният Нак мак Фигъл скочи на земята до свляклата се лисица, хвана опашката й с една ръка и се втурна след останалите, тържествуващо размахал юмрук.

— Юхуу! И тая вечер че кльопаме!

Бяха издърпали леглото по средата на стаичката. Агнес и Овес седяха от двете страни и се заслушваха в приглушените шумове, докато Дървеняааау хранеше птиците. Тракаха тенекии, понякога той изквичаваше, опитвайки се да махне поредната човка от носа си.

— Моля? — сепна се Агнес.

— Какво?

— Стори ми се, че прошепна нещо.

— Аз… ъ-ъ… прочетох кратка молитва — обясни Овес.

— Ще помогне ли?

— Ъ-ъ… ще помогне на мен. Пророкът Брута е казал, че Ом помага на онези, които си помагат взаимно.

— Вярно ли е?

— Честно казано, има различни тълкувания на думите му.

— И колко са?

— Около сто и шестдесет след разкола от 23 февруари, десет и половина сутринта. Тогава Новите обединени свободни поклонници на костенурката (Синод на земите в посока на Главината) се отцепиха от Новите обединени свободни поклонници на костенурката (Синод на земите в посока на Ръба). Имаше големи сътресения.

— Кръв ли се проля? — попита Агнес.

Не беше любопитна. Така се отвличаше от догадките какво ли ще се събуди пред тях след минута-две.

— Не, но имаше размяна на юмручни удари, поляха и един дякон с мастило.

— Да, явно си имате тежки проблеми.

— И немалко бради бяха оскубани.

— Ау-у…

„Аман от фанатични сектанти!“ — даде своя принос Пердита.

— Вие ми се подигравате — мрачно промълви Овес.

— Е, звучи ми малко… безинтересно. Вие там непрекъснато ли спорите помежду си?

— Пророк Брута ни е завещал: „Нека се чуват десет хиляди гласа.“ Понякога подозирам, че според него е било по-добре да си прахосваме време-то в спорове, вместо да изтребваме неверниците с огън и меч. Толкова е объркано… — Пасторът въздъхна. — Има стотици различни пътища към Ом. За жалост нерядко се питам защо почти на всеки напреки са сложени гребла, които непред-пазливият да настъпва. Вампирът каза истината. Загубили сме огъня…

— Но някога с него сте горили хора.

— Знам… знам…

Агнес забеляза движение с ъгълчето на окото си.

Изпод одеялото, с което завиха Баба Вихронрав, се издигаше пара.

Тъкмо когато Агнес се вторачи, очите на Баба се отвориха рязко и се заизвиваха ту на едната, ту на другата страна.

И устните й помръднаха два-три пъти.

— Как сме днес, госпожо Вихронрав? — жизнерадостно попита Могъщ Овес.

— Тя беше ухапана от вампир! Що за въпроси задаваш? — изсъска му Агнес.

— По-приятни от „Вие какво сте в момента?“ — прошепна свещеникът.

Едната ръка на Баба трепна. Тя пак отвори уста, изви гръб, но въжето я възпря и я накара да се отпусне на възглавницата.

Агнес докосна челото й и мигновено отдръпна ръката си.

— Тя гори! Дървеняааау! Донеси малко вода!

— Идвам, госпожице!

— О, не… — отмаляло изломоти Овес. Сочеше въжето. То се развързваше, навивките му по тялото на Баба се плъзгаха подобно на змии.

Старата вещица тупна от леглото на длани и колене. Агнес понечи да й помогне и удар с лакът я запрати в стената.

Баба избута вратата по малко и изпълзя навън под дъжда. Спря задъхана, щом усети първите капки. Агнес можеше да се закълне, че някои от тях съскаха по нея.

Синьозелено сияние се пръскаше от отворената врата на соколарника. Агнес надникна. Дървеняааау се блещеше към буркан от мармалад, в който ослепително бяла точка беше обкръжена от бледосин пламък, трепкащ и виещ се далеч извън буркана.

— Това какво е?!

— Моето перо от феникс, госпожице! Направо изгаря въздуха вътре!

А отвън Овес бе изправил Баба и успя да я подпре с рамо.

— Тя каза нещо, май беше „желая“…

— Може би желае кръв!

— Ето, пак изфъфли. Не я ли чухте?

Агнес пристъпи по-наблизо и вялата ръка на Баба изведнъж се вкопчи в рамото й. Дори през мокрия плат усещаше колко е гореща. Този път различи думата въпреки плюшенето на дъжда.

— Желязо ли? — слиса се Овес. — Наистина ли каза „желязо“?

— Ковачницата на замъка е ей там — показа Агнес. — Да я пренесем вътре.

Завариха ковачницата тъмна и студена — тук палеха огъня само когато трябваше да се свърши работа. Щом се доклатушкаха вътре, Баба се изплъзна от ръцете им и се подпря на каменния под.

— Но нали желязото не помага срещу вампири? — двоумеше се Агнес. — Никога не съм чувала някой да си е послужил с желязо…

Баба издаде звук, слял в себе си пръхтене и ръмжене. Повлече се по пода, оставяйки кална следа, и се добра до наковалнята.

Не беше нищо повече от голяма и дълга желязна буца, която поемаше нескопосаните удари, достатъчни за дребните поправки в замъка. Без да се изправи, Баба я хвана с двете си ръце и опря чело до нея.

— Бабо, какво да ти… — започна Агнес.

— Върви при… другите — изграчи Баба Вихронрав. — Трябва да сте три… вещици, ако туй с мене… се обърка… и ви налети… страшна твар…

— Каква страшна твар?

— Ами аз. Тръгни веднага.

Агнес отстъпи полека. Около пръстите на Баба по черното желязо подскачаха люспици ръжда.

— По-добре да тръгвам! Ти я дръж под око!

— Но какво да правя, ако…

Баба отметна глава назад, стиснала клепачи.

— Да те няма! — нададе вой тя. Агнес пребледня.

— Нали я чу какво каза?! — кресна и изскочи в дъжда.

Главата на Баба отново опря в наковалнята. До пръстите й вече съскаха червеникави искри.

— Господин свещенико — проговори тя с дрезгав шепот. — Тука трябва да има брадва. Донеси я!

Овес се заозърта отчаяно. Наистина имаше малък двуостър топор до точилото.

— Ъ-ъ… май намерих една — смотолеви той. Главата на вещицата пак отскочи назад. Стискаше зъби, но успя да заповяда:

— Наточи я!

Овес зяпна точилото и нервно облиза устни.

— Казах да я наточиш! Тутакси!

Той свали куртката си, запретна ръкави, взе топорчето и натисна с крак педала на ремъка.

Колелото се завъртя и започна да изтръгва искри от острието.

— После потърси някакъв кол и… му издялкай връх. Намери и… чук…

С чука беше лесно. До точилото имаше тезгях с инструменти. Трескавото ровичкане в отпадъците до стената го снабди и с кол от ограда.

— Госпожо, какво искате да…

— Нещо… ще надигне глава… скоро — бълваше на пресекулки Баба. — Ти се… постарай да… прозреш… какво е…

— Но нали не очаквате от мен да ви обезглавя…

— Заповядвам ти, прислужнико на религията! В какво… вярваш наистина? И в какво си се надявал… да намериш… същината? В мелодичните псалмчета ли? Рано или късно… всичко опира до… кръвта…

Главата й се отпусна безсилно върху наковалнята.

Овес отново се взря в ръцете й. Под самите й пръсти желязото оставаше черно, но наоколо излъчваше бледа светлина и ръждата опадаше с цвърчене. Той нерешително докосна наковалнята, отдръпна си ръката и пъхна изгорените си пръсти в устата.

— На госпожа Вихронрав малко й е зле, тъй ли? — попита влезлият Дървеняааау.

— Да, по това не може да има спор.

— О, лошо… Искате ли чай?

— Какво?

— Тежка нощ. Ако ще се заседяваме тук, ще сложа чайника да заври.

— Не разбирате ли, че вместо нея оттам може да се надигне зажаднял за кръв вампир?

— О-о… — Соколарят се загледа в неподвижна-та жена и димящата наковалня. — Тогава ще е по-добре да й се опрете с чаша горещ чай в корема.

— Не можете ли да проумеете какво става тук?

Дървеняааау огледа още веднъж сценката пред себе си и отговори:

— Не.

— Е, тогава…

— Не ми влиза в работата да ги проумявам тези неща — прекъсна го соколарят. — Не съм обучен. А то си иска дълго обучение, така си мисля. Това е ваша работа. И нейна. Вие знаете ли какво е една птица да бъде дресирана, да докопа плячка и пак да кацне на китката ви?

— Ами не…

— Ето, видяхте ли? Значи се спогодихме. Да направя чай, а?

Овес се примири.

— Да, моля ви. Благодаря. Дървеняааау излезе забързано.

Пасторът седна. Ако трябваше да е откровен със себе си, той също не знаеше дали разбира какво се случва пред очите му. Старата жена гореше в треска, страдаше, а сега… желязото се сгорещяваше, сякаш тя му предаваше болката и жегата от главата си. Нима някой можеше да го постигне? Да, разбира се, напомни си той честно, пророците са имали тази дарба, но само защото Ом им я е вдъхнал. Но както вече проличаваше, тази жена не вярваше в нищо.

В момента тя не помръдваше.

Другите говореха за нея като за велика магьосница, но в залата той беше видял просто една преуморена старица, изчерпала силите си. Беше срещал такива хора в лазарета на Аби Диал — вцепенени, потънали в себе си, докато болката не ги покори непоносимо и не им остане само молитвата, а после… нямаха дори това. Струваше му се, че същото е сполетяло старицата пред очите му.

Тя изобщо не шаваше. Овес бе виждал досега такава неподвижност само у хора, за които движението вече е недостъпно во веки веков.

Нагоре по ветровитата планина и надолу по закътаната долчинка тичаха безспир Нак мак Фигъл, които изглежда по природа нямаха представа що е то прокрадване и промъкване. Позагубиха малко от бързината си, защото човечета от отряда се втурваха настрани, за да се сбият помежду си или да подгонят злополучно животно. Освен краля на Ланкър през храсталаците профучаваха лисицата, зашеметен елен, глиган и невестулка, която бе заподозряна, че е погледнала с насмешка един Нак мак Фигъл.

Верънс забеляза смътно, че са се запътили към склон в края на отдавна зарязана и обрасла нива, по която стърчаха прастари трънки.

Пиксите спряха разтърсващо, когато главата на краля се озова на сантиметри от широка заешка дупка.

— Е нема да улезне!

— Че го натикаме некак!

Бутнаха обнадеждени главата на Верънс в мократа земя.

— А бе, клъцни му ушите!

— Ей че грамадан!

Друг от тях поклати глава.

— Не става тъй, не ви ли увряха чутурите? Оназ дъртата че си нареже жартиери от карантиите ни…

Колкото и да беше необичайно, Нак мак Фигъл се смълчаха за миг. Един от тях промърмори:

— Нема да ни стигнат карантиите, мене слушайте…

— Че ни разпердушини, думам ви. Пък и се зарекохме. Не мож се разправя с дърта вещица.

— Айде тогаз, сите се фащайте… Пуснаха Верънс на земята. Замалко се чу шум от разкопаване, по него се изсипаха буци пръст. Вдигнаха го отново и го внесоха през значително разширената дупка. Носът му се отъркваше във висящите от тавана корени. А новият шум отзад подсказваше, че дупката се запълва скоростно.

И след малко остана склон, където явно живееха зайци под трънките. В бурната нощ редките струйки дим се разнасяха незабелязано между стволовете.

Агнес потърси опора в стената на замъка, по която се стичаше плътен слой вода, и се помъчи да си поеме дъх. Баба не просто й нареди да се махне. Заповедта се стовари върху ума й като пълна кофа с лед. Дори Пердита се втресе. И дума не можеше да става да не се подчини.

Накъде ли би побягнала Леля? Агнес изпитваше все по-силно желание да е до нея. Леля Ог излъчваше устойчиво поле от типа „всичко ще се нареди някак“. Ако двете с Маграт са се измъкнали през кухнята, къде да ги търси?…

Чу трополенето на карета под арката, откъдето се минаваше за конюшните. Беше само тъмен силует, обгърнат от отскачащи капки, който се друсаше по калдъръма в двора на замъка. А фигурата до кочияша, покрила се с чувал, може и да беше Леля. Нямаше значение. Никой не би видял тичащата през локвите Агнес и размаханите й ръце.

Върна се под свода, когато каретата се скри от погледа й надолу по хълма. В края на краищата двете се опитваха да избягат оттук. И в кражбата на собствената карета на вампирите имаше нещо от стила на Леля Ог…

Някой сграбчи двете й ръце изотзад. По инстинкт тя се опита да удари с лакти. Все едно се напъваше да отмести скала.

— Я виж, това била госпожица Агнес Нит — студено промълви Влад. — Приятна разходка под проливния дъжд, така ли?

— Те ви се измъкнаха! — сопна му се Агнес.

— Нима го вярвате? Баща ми би могъл да запрати тази карета в урвата, когато поиска. Но няма да го направи. Винаги предпочитаме личния подход.

— Да, ухапването по шията — съгласи се тя.

— Защо не? Но той наистина се старае да проявява разбиране. Е, Агнес, нямам ли шанс да ви убедя да станете една от нас?

— Каква по-точно? Да живея, като отнемам живота на други хора ли?

— Напоследък рядко стигаме чак дотам — възрази Влад и я побутна напред. — А и когато си го позволяваме… обикновено внимаваме убитите да са от онези, които заслужават да умрат.

— О, това трябва да ме успокои, така ли? — изфуча Агнес. — В такива случаи непременно бих се доверила на преценката на един вампир.

— Признавам, че сестра ми понякога е мъничко… безцеремонна.

— Вече видях и хората, които доведохте! Малко остава да замучат!

— О, за тях ли говорите… Нашите питомци. И какво толкова? Животът им не се промени забележимо. Дори живеят по-добре. Винаги са добре нахранени, подслонени на топло…

— …и издоени.

— Лошо ли е това?

Агнес направи ново усилие да се изплъзне от хватката му. Тук нямаше крепостна стена. Не се и налагаше. Никой не би могъл да иска по-добра защита от отвесния склон на Ланкърския пролом. Влад я тикаше право към ръба на бездната.

— Ама че тъпотия! — скастри го тя.

— Не съм съгласен. Както научих, Агнес, вие сте пътувала в други страни. Значи знаете колко дребничък е животецът на повечето хора, постоянно превити под бича в ръцете на някой крал, владетел или господар, който без колебание би ги по-жертвал в битка или би ги изоставил, когато нямат сили да работят.

„Но те могат да избягат“ — намеси се Перди-та.

— Но те могат да избягат! — повтори Агнес.

— Наистина ли? Пеша? С цялото си семейство? И без никакви пари? Почти никога дори не се опитват. Агнес, повечето хора са готови да изтърпят едва ли не всичко.

— Това е най-гадното, най-циничното… „Най-правдивото“ — вмъкна Пердита.

— …най-правд… Не! Влад изви вежди.

— Агнес, отличавате се с твърде необикновено съзнание. Разбира се, вие не принадлежите към… добитъка. Вероятно това се отнася и за всяка друга вещица. Вие добре се познавате. — Той й се усмихна озъбено, което не е приятна гледка на вампирско лице. — Защо и аз не мога да ви познавам толкова добре? Елате.

Нямаше как да се опълчи срещу дърпането, ако не искаше да бъде влачена по земята.

— Вие, вещиците, успяхте да направите впечатление на баща ми — подхвърли Влад през рамо. — Казва, че би трябвало да превърнем всички ви във вампири. Бездруго според него вече сте на половината път към нас. Но аз определено предпочитам сама да се убедите колко чудесно ще бъде.

— Така ли… Ще ми хареса постоянно да копнея за кръв, а?

— Нали сега постоянно копнеете за шоколад?

— Как смееш!

— Кръвта обаче е по-бедна на въглехидрати. Тялото ви ще се приспособи. Ще изчезват килограм след килограм…

— Стига, отвратително е!

— Ще се владеете напълно…

— Не слушам!

— И е нужно само лекичко проникване…

— Точно теб няма да те огрее, господинчо!

— Ха! Възхитително остроумие!

Влад повлече Агнес след себе си и скочи в Ланкърския пролом.

Баба Вихронрав отвори очи. Поне беше принудена да допусне, че ги е отворила. Усети как клепачите й се надигат.

Пред нея се простираше тъма — кадифеночерна, беззвездна, същинска дупка в пространството. Но отзад имаше светлина. Баба долавяше, че стои с гръб към нея, усещаше я, виждаше я отразена от ръцете си. Проникваше наоколо и очертаваше мрака, който се оказа дългата плътна сянка на самата Баба върху…

…черен пясък. Изхрущя под подметките й, когато премести тежестта си от крак на крак.

Беше изпитание. Като всичко останало. Всяко нещо е надпревара. Животът те изправя пред тях ден след ден. И се държиш под око неуморно. Неизбежно е да решаваш. Никой никога не ти казва кое решение е правилното. Вярно, някои жреци разправят, че накрая получаваш оценка, но какъв е смисълът тогава?

Щеше й се нейният ум да работи по-пъргаво. Не мислеше както е редно. Имаше мъгла в главата си.

Това тук… не беше истинско място. Не, не биваше да го нарича така. Не беше обикновено място. Иначе нищо чудно да е по-истинско и от Ланкър. Пред нея се протягаше сянката и чакаше…

Баба обърна глава към стоящата до нея висока безмълвна фигура.

— ДОБЪР ВЕЧЕР.

— А-а… пак ли ти…

— ОЩЕ ЕДИН ИЗБОР, ЕСМЕРЕЛДА ВИХРОНРАВ.

— Светлина и мрак? Да знаеш, светът не е разделен толкова простичко дори за тебе.

Смърт въздъхна.

— ДА, ДОРИ ЗА МЕН.

Баба се насили да подреди мислите си.

Коя светлина и кой мрак? Не се чувстваше готова за това. Струваше й се някак сбъркано. Не очакваше точно такава битка. Чия светлина е тази? В чие съзнание?

Глупав въпрос. Винаги си е нейното.

И да не изпуска тази мисъл от ума си…

Значи… сияние зад нея, а отпред — тъма…

Тя обичаше да повтаря, че вещиците стоят между светлината и мрака.

— Умирам ли? — ДА.

— А ще умра ли?

— ДА.

Баба обмисли това.

— Ама както ти ги виждаш нещата, всеки умира и всеки ще умре, нали?

— ДА.

— Не си ми много от полза сега, правичката да ти река.

— СЪЖАЛЯВАМ. ПРЕДПОЛАГАХ, ЧЕ ИСКАШ ДА ЧУЕШ ИСТИНАТА. ДА НЕ СИ СЕ НАДЯВАЛА НА КОНФИТЮР И СЛАДОЛЕД ОТ МЕН?

— Ха…

Нямаше повей във въздуха, нямаше и друг звук освен дишането й. Тук бяха само ослепителната бяла светлина от едната страна и тежкият мрак от другата… и чакаха.

Баба бе слушала разказите на хора, разминали се на косъм със смъртта, може би заради ловко потупване по точното място или изскачане на лошо заседнала хапка. Понякога споменаваха, че са зървали сияние…

Натам трябва да се отправи, мярна й се мисъл. Но… дали светлината е път навън или навътре?

Смърт щракна с пръсти.

Пред тях на пясъка изникна видение. Тя видя себе си, коленичила пред наковалнята. Одобри драматичния ефект. И у нея винаги бе имало склонност към театрални изпълнения, макар да не си признаваше. Някак отчуждено се възхити на силата, с която натикваше болката си в желязото. Някой обаче бе опошлил леко картината, слагайки чайник в единия край на наковалнята.

Смърт се наведе и взе шепа пясък. Остави го да се стече между пръстите му.

— ИЗБИРАЙ. ДОКОЛКОТО ЗНАМ, УМЕЕШ ДА ИЗБИРАШ.

— Няма ли съвет, който си готов да ми дадеш?

— НАПРАВИ ВЕРНИЯ ИЗБОР.

Баба се обърна към непоносимия бял блясък и затвори очи.

После отстъпи назад.

Светлината се сви до мъничка точица в далечината и изчезна.

Изведнъж чернилката беше навсякъде около нея, притискаше я като тресавище. Наглед нямаше път, нямаше и посоки. Когато помръдна, Баба не усети движението.

Сега се чуваше само тихото шумолене на пясъка в главата й.

После се разнесоха гласове от сянката й:

— …Заради теб умряха някои, които можеха да живеят още…

Думите изплющяха и оставиха синкави белези по съзнанието й.

— Но оживяха други, дето без съмнение щяха да умрат — отвърна тя.

Мракът я дърпаше за ръкавите.

— …ти убиваше…

— Не. Показвах им пътя.

— …ха! Играеш си с думите…

— Думите са важни — прошепна Баба на тъмата.

— …ти си присвои правото да съдиш другите…

— Аз се нагърбих с дълга. И ще си платя за туй.

— …помня всяка зла мисъл, която се е раждала в ума ти…

— Знам.

— …и онези, които не би дръзнала да изречеш пред хората…

— Знам.

— …всички малки тайни, които ще останат несподелени…

— Знам.

— …колко често си жадувала да се слееш с мрака…

— Да.

— …и каква сила би придобила… — Да.

— …ела в мрака…

— Няма.

— …покори ми се…

— Няма.

— …Лилит Вихронрав постъпи така. И Алисън Вихронрав…

— Туй още никой не го е доказал!

— …покори ми се…

— Няма. Познавам те аз. Открай време те познавам. Графът не стори друго, освен да те пусне, за да ме тормозиш на воля. А аз си знам, че те има. Надвивала съм те всеки ден от живота си и няма тъкмо сега да ти отстъпя победата.

Баба отвори очи и се вторачи в тъмата.

— Знам те вече коя си, Есмерелда Вихронрав. И отсега нататък не можеш да ме сплашиш.

Изчезна дори помен за светлина.

Баба увисна в мрака и не би могла да измери отминалото време. Сякаш абсолютната пустота бе засмукала в себе си всякакво време и измерения. Нямаше къде да отиде, защото не съществуваше никакво „къде“.

И след безмерното време започна да дочува друг звук — шепот на прага на безмълвието. Устреми се към него.

В чернилката се издигаха думи като малки мятащи се златни рибки.

Бореше се да стигне до тях, защото вече имаше посока.

Късчетата светлина се превръщаха в звуци.

— …умолявам те в безграничното си състрадание да обърнеш взор насам и — току-виж — да се намесиш…

Не би избрала точно такива думи, за да въплъти в тях сиянието. Може би заради начина, по който бяха изречени. Но в тях се криеше чудато ехо, втори глас, втъкан в първия, впит във всяка сричка…

— …какво състрадание? Колко хора са се молили на кладата? Ама че съм глупак, щом съм коленичил така…

Аха… едно съзнание, но разделено на две. Баба си напомни, че в света има далеч повече хора като Агнес, отколкото момичето би посмяло да помисли. То обаче му бе избрало име, а дадеш ли име на нещо, даваш му и живот…

Имаше и друго наблизо — блещукане, не по-голямо от няколко фотона, но угасна веднага, щом тя се взря натам. Баба замалко се загледа настрани и мигновено пак насочи вниманието си към мъничката искра, която тутакси изчезна.

Нещо се криеше.

Пясъкът престана да бучи. Времето потече.

Сега щеше да открие коя е.

Баба Вихронрав отвори очи и в тях нахлу светлина.

Каретата спря и разплиска вода по планинския път. Колелата й затъваха.

Леля излезе от кабината и изджапа до Игор. Той стоеше пред място, където вече нямаше път.

Там се пенеше буйна вода.

— Можем ли да минем оттук? — попита я Игор.

— Не се знае, ама надолу ще е още по-зле заради топенето на снеговете. Цяла зима нямаше път към долината през преспите…

Тя се загледа в другия път — виеше се навътре в долината и също беше залят, но не се размиваше.

— Кое е най-близкото село нататък? — посочи Леля. — С яки каменни къщи. Не беше ли Жадно гърло? Там има странноприемница с конюшня.

— Права ште. Жадно гърло.

— Е, няма да се мъкнем пеша в таквоз време. Значи тръгваме към Жадно гърло.

Тя се върна в каретата и усети как завиха по другия път.

— Някакъв проблем ли има? — разтревожи се Маграт. — Защо потеглихме нагоре?

— Пътят е наводнен — осведоми я Леля.

— Тоест сега сме се отправили към Юбервалд?

— Да.

— Но там гъмжи от върколаци, вампири и…

— Не са навсякъде. Нищо няма да ни сполети на главния път. Пък и нямаме голям избор, като гледам.

— Май си права — неохотно призна Маграт.

— Можеше да стане и по-зле — увери я Леля.

— Например?

— Ами… в каретата да са пропълзели змии.

Агнес гледаше как канарите сякаш отфучават нагоре, после се взря надолу и различи побелялата придошла река.

Светът се завъртя около нея, когато Влад спря във въздуха. Водата пръскаше ботушите му.

— Да бъде… лекота — подсмихна се той. — Агнес, нали бихте се зарадвала, ако сте лека като въздуха?

— Ние… ние си имаме метли — задъха се тя. Целият й живот току-що мина за секунда пред очите й. „И си беше ужасна скука“ — не пропусна да добави Пердита.

— Безполезни, тромави, глупави приспособления — заяви вампирът. — И не могат да ви дадат това…

Стените на урвата се размазаха пред очите й. Замъкът стремително се смаляваше долу. Агнес усети лепнещите капки на облаците, които почти веднага се превърнаха в сребристобяла постеля под безмълвната студена светлина на луната.

Но Влад не беше до нея. Издигането на Агнес се забави, тя протегна ръце да хване нищото и пропадна обратно…

Той се появи с кикот и я хвана през кръста.

— …нали? — довърши невъзмутимо. Агнес загуби дар слово.

— Още нищо не сте видяла — увери я вампирът. Щом се втурнаха напред, край тях се разпръснаха парцаливи облачета.

Облаците изчезнаха. Макар да не бяха по-плътни от дим, присъствието им, лъжливата им здравина поне даваха утеха. А сега равнините останаха далеч под Агнес.

— Гхджгх — изломоти тя, прекалено уплашена дори да пищи.

„Иха-а-а!“ — веселеше се Пердита.

— Виждате ли? — сочеше Влад. — Онази светлина около Ръба…

Агнес се зазяпа старателно, защото така поне не се пулеше към земята.

Слънцето беше под Диска. Но около тъмния Ръб лъчите му проникваха през безкрайния водопад и сътворяваха искряща завеса между погълнатите от нощта океани и звездите. Безспорно гледката беше красива, но у Агнес крепнеше убеждението, че красотата е в очите на зрителя, и то преди всичко когато е стъпил на устойчива земя. Защото на три хиляди метра над нея очите на зрителя имат склонността да се насълзяват.

Пердита обаче смяташе, че всичко това е прекрасно. Агнес се питаше дали ако тялото й се превърне в кръг от розови следи по камъните долу, Пердита ще оцелее на инат.

— Всичко, което поискате — шепнеше й Влад. — Завинаги.

— Искам да сляза — съобщи Агнес. И той я пусна.

За телесата на Агнес можеше поне да се твърди, че имат подходящата форма за падане. Тя неволно се обърна с корема надолу и развята нагоре коса, после се зарея в насрещния вятър.

Странно, но ужасът избледня. Допреди малко се страхуваше, че изобщо не владее положението. Сега разперваше ръце, полата плющеше около краката й, от очите й струяха сълзи в ледения въздух, но вече виждаше бъдещето си, ако ще и краят му да наближаваше.

Защо да не падне на склон с преспи или в дълбока вода…

„Може би си струваше да опиташ — укори я Пердита. — Едва ли е чак толкова непоправим.“

— Млъкни.

„Щеше да е много приятно, ако бе загубила тази своя външност — все едно носиш дисаги под полата си…“

— Млъкни!

„И ще е по-изящно да не се блъснеш в камъните, сякаш си напълнен с вода балон…“

— Млъкни. Впрочем забелязвам езеро. И си мисля, че ще успея да пикирам към него.

„С такава скорост е същото като да паднеш на скалите.“

— Защо си толкова сигурна? Аз не съм. Тогава ти откъде знаеш?

„Всеки го знае.“ Влад се появи до Агнес, излегнат във въздуха като на диван.

— Наслаждавате ли се?

— Дотук всичко е наред — сподели тя, без да го погледне.

Усети докосването му с китката си. Нямаше никакъв натиск, но падането спря. И Агнес отново се усети лека като въздуха.

— Защо го правиш? — озъби му се. — Ако ще ме захапваш, дай да свършваме с тази работа!

— О, туй отношение аз няма да го търпя и толкоз!

— Нали точно така постъпихте с Баба? — настоя Агнес, стресната от избора му на думи.

— Да, но когато го сторим против волята на човека… е, накрая той става излишно… послушен. Нищо повече от мислеща храна. Но ако някой прегърне нощта с желание… Ах, тогава е съвсем друго, мила ми Агнес. А вие сте прекалено интересна, за да станете наша робиня.

— Я ми кажи — подхвана Агнес на минаване покрай поредния планински връх — много приятелки ли си имал?

Той вдигна рамене.

— Една-две. Момичета от селата. Прислужнички.

— И какво ги сполетя, ако позволяваш да попитам?

— Няма защо да ме изяждате с поглед. И досега им намираме работа в замъка.

Агнес се отвращаваше от него. А Пердита само го мразеше — това чувство е полярната противоположност на любовта и е не по-малко привлекателно.

„…но Леля каза, че ако всичко потръгне зле… а тогава той ще ти се довери… и те вече се разправиха с Баба…“

— Ако съм вампирка — промълви Агнес. — Няма да различавам доброто от злото.

— Не ви ли звучи малко детински? Доброто и злото просто са различни гледни точки за едно и също. Не е задължително винаги да правите каквото останалият свят иска от вас.

— Още ли си играеш с нея?

Лакримоза вървеше към тях по въздуха. Агнес видя и останалите вампири зад нея.

— Или я захапи, или я пусни — посъветва го сестра му. — Ама че е дундеста! Хайде, баща ни има нужда от теб. Онези са тръгнали към нашия замък. Не е ли голяма тъпотия?

— Лаки, това засяга само мен — предупреди я Влад.

— Да, всяко момче трябва да си има хоби, но… чак пък толкова!

Лакримоза подбели очи, обкръжени от тежък грим.

Влад се ухили на Агнес.

— Елате с нас.

„Баба те задължи да си при останалите“ — напомни Пердита.

— Да, но как ще ги открия, когато стигнем там? — замисли се на глас Агнес.

— О, ще ги намерим — обеща Влад.

— Не исках да кажа…

— Елате непременно. Нямаме намерение да тормозим вашите приятелки…

— …много — довърши Лакримоза.

— Или… да ви оставим тук? — предложи усмихнатият Влад.

Агнес огледа околността. Бяха стъпили на планински връх над облаците. Чувстваше се лека и сгрята, а това не беше нормално. Дори яхнала метлата, не постигаше подобно състояние, винаги усещаше как гравитацията я придърпва. Но докато вампирът държеше ръката й, всяка частичка от тялото й си въобразяваше, че може да се рее вечно.

А ако не тръгнеше с тях, спускането към равнината щеше да бъде или безкрайно дълго, или извънредно кратко.

Освен това щеше да намери другите две, което е непостижимо, когато умираш в някой процеп на склона.

Отгоре на всичко въпреки дългите си кучешки зъби и пошлото си влечение към жилетките, Влад наистина изглеждаше увлечен по нея. Агнес първа би признала, че дори шията й не е особено съблазнителна.

Реши едновременно и с двете си съзнания.

— Ако й вържеш въженце — подхвърли Лакримоза, — можем да я теглим като голямо балонче.

Да, не биваше да пропуска и шанса по някое време да се окаже насаме с Лакримоза. И паднели й сгоден случай, няма да има нужда от чесън, остър кол или брадва. Просто биха си поприказвали за някои особи, които са прекалено неприятни, прекалено злобни и прекалено клъощави. Пет минутки на четири очи, друго не й трябваше.

„Защо не и губерка в ръката?“ — допълни Пердита.

Под заешката дупка във вътрешността на склона имаше просторна кухина с нисък таван. Дървесни корени се виеха между камъните в стените.

Такива места не бяха рядкост в Ланкър. Кралството съществуваше от много години, още откакто ледовете се бяха стопили. Разни племена бяха грабили, орали, градили и измирали. От глинените стени и сламените покриви отдавна нямаше и следа, но под загладените могилки последните жилища на мъртъвците се съхраняваха дълго. Не се знаеше кой е бил погребан тук. Понякога в купчинката пръст до дупката на язовец се виждаше парче от кост или късче ръждясала броня. Самите жители на Ланкър не ровичкаха земята надълбоко, защото със селските си умове преценяваха простодушие, че не си струва някой отмъстителен под-земен дух да ти откъсне главата.

Една-две от по-старите могили се оголиха с годините и огромните камъни на зидовете им породиха особен фолклор. Ако оставиш неподкования си кон до тях през нощта и сложиш шест пенса на плосък камък, сутринта монетата ще е изчезнала, но и коня си няма да видиш повече…

На утъпканата земя под склона мъждукаше огън и запълваше гробницата с дим, който се просмукваше навън през безброй пролуки. До жаравата имаше крушовиден камък.

Верънс понечи да седне, но тялото не му се подчиняваше.

— Немой да се абиш — посъветва го камъкът.

И разгъна крака. Верънс осъзна, че вижда жена или поне същество от женски род. Беше синя като останалите пикси, но висока цяла стъпка и толкова дебела, че доближаваше сферичната форма. Наподобяваше съвършено прастарите фигурки от времената на ледовете и мамутите, когато мъжете търсели у жената преди всичко количеството. В името на приличието или просто за да обоз-начи средата на тялото си, тя носеше нещо, което Верънс определи като препаска. Общо взето, напомняше му за пумпала от неговото детство.

— Наш’та Келда рече — изрече прегракнало някой до ухото му, — че требе… да се готвиш.

Верънс завъртя глава на другата страна и се помъчи да фокусира поглед върху дребния съсухрен пикс до носа си. Кожата му беше избеляла. Имаше дълга бяла брада. И се подпираше на два бастуна.

— Да се готвя ли? За какво?

— А тъй те сакам. — Старецът тропна с бастуните си по земята. — Фигъл, немойте се помайва!

Сините човечета се втурнаха към Верънс от сенките. Стотици ръчички го докопаха. Телата им пак се подредиха в пирамида и полека го изправяха покрай стената. Някои се вкопчиха в корените по тавана и опънаха яката на нощницата му, за да го задържат прав.

Друга тълпа притича с голям арбалет и го подпря на камък близо до Верънс.

— Ъ-ъ… Не бих казал, че… — замънка кралят.

Дебелата Келда се заклатушка към сенките и се върна, стиснала пухкавите си юмручета. Застана до огъня и изпъна ръцете си над пламъците.

— Раз! — произнесе старият пикс.

— Вижте какво, стрелата е прицелена точно в…

— Раз! — повториха в хор Нак мак Фигъл.

— …два! — Два!

— Хъм, ще ме прониже право в…

— И три!

Келда пусна нещо в огъня. Безцветен пламък изригна с рев и превърна кухината в черно-бяла мозайка. Верънс замига.

И когато отново можеше да вижда, от стената стърчеше стрела — точно до ухото му.

Келда изръмжа заповеднически, докато бялата светлина още играеше по стените. Брадатият пикс пак тропна с бастуните си.

— Сега требе да се отместиш. Айде!

Човечетата пуснаха Верънс. Той направи няколко немощни крачки и се свлече на пода, но никой не го погледна.

Обърна се да види какво са зяпнали.

Сянката му се кривеше закована за стената. Погърчи се още малко, опитваше се да измъкне стрелата с безтелесните си ръце, после избледня.

Верънс вдигна ръка. Доколкото виждаше, тя хвърляше сянка, но тази поне му се стори съвсем обикновена.

Старецът изкуцука при него.

— Ей тъй е по-харно.

— Значи застреляхте сянката ми? — смънка Верънс.

— А бе, наречи я придатък, ако щеш — отвърна човечето. — Туй е тяхната омая. Ама сега че заподрипваш скоричко.

— Ще заподрипвам ли?

— Само да не си фраснеш чутурата, че е нисичко — невъзмутимо допълни старчето. — Вече да ти река здрасти, кралче. Аз съм Човекот на Големата Аги. При вазе май щех да съм министър-председател. Щеш ли да сръбнеш и кльопнеш юнашки, додека чекаме?

Верънс си разтърка лицето. Несъмнено започваше да се опомня. Мъглата се разсейваше.

— Как бих могъл да ви се отблагодаря? Очичките на пикса блеснаха щастливо.

— А бе, има нещичко, дето дъртата Ог разправяше, че може да ни дадеш. Дреболийка.

— Каквото поискате — зарече се Верънс.

Две сини човечета домъкнаха с усилие стегнато навит пергамент и го разстлаха пред краля. Старецът измъкна изневиделица гъше перо.

— На дреболийката й се вика подпис, да знайш — обясни на Верънс, който се взираше недоумяващо в ситния краснопис. — И не се отплесвай, ами удари парафа на сите алинеи и параграфи. Щото ний от Нак мак Фигъл сме си простичък народец, ама изтипосваме таквиз сложни документи, че ум да ти зайде.

Могъщ Овес примига към Баба над събраните си за молитва ръце. Тя забеляза как очите му се извиха към брадвата и пак се вторачиха в нея.

— Нямаше да я стигнеш навреме — отсъди Баба, без да шавне. — Като си искал да я размахаш, да беше я стискал. Няма вреда от молитвата. Ясно ми е, че човек може да си намести ума в главата с една молитва. Ама брадвата си е брадва, в каквото ще да вярваш.

Овес си отдъхна. Бе очаквал да скочи към врата му.

— Ако Дървеняааау е сварил чай, ще си пийна, че прежаднях — продължи Баба.

Облегна се омаломощена на наковалнята. С ъгълчето на окото си наблюдаваше как ръката му се мести полека.

— Ще донеса… ще попитам… ще…

— Тоя соколар има глава на раменете си, от мене да го знаеш. Няма да откажа и някоя бисквитка.

Пръстите му докоснаха дръжката на брадвата.

— Пак не си достатъчно бърз — разочарова го Баба. — Но ти си я дръж подръка. Първо брадвата, после молитвата. Приличаш ми на свещеник. Кой ти е богът?

— Ъ-ъ… Ом.

— Той или тя?

— Той. Да, той. Няма съмнение. — Замисли се колко е странно, че в Църквата няма разкол само по този въпрос. — Ъ-ъ… не ви е неприятно, надявам се.

— Че що да ми е неприятно?

— Ами… вашите колежки все ми натякват, че някога омнианците изгаряли вещици на клада…

— Нивгаш не са го правили — отрече Баба.

— Уви, принуден съм да призная, че в нашите архиви…

— Нивгаш не са горили вещици — повтори тя. — Може да са горили по-стари жени, дето не са си мълчали или не са избягали навреме. Не вярвам някоя вещица да е била изгорена — натърти Баба и се намести по-удобно до наковалнята. — Виж, бих очаквала да са изгаряли. Не всички сме милинки.

Овес си спомни как графът се хвалеше, че имал принос в „Arca Instrumentorum“…

Но тези книги бяха прастари! „Както и вампирите, нали?“ И бяха на практика част от църковния канон! Смразяващото острие на съмнението се заби още по-надълбоко в съзнанието му. Знае ли се изобщо коя книга от кого е написана? На кого да се довериш! Кое е светото писание? И къде е истината!

Баба си помогна с ръце да стане и се повлече към тезгяха, където Дървеняааау бе оставил своя буркан с пламъчето. Тя го разгледа внимателно.

Овес стисна по-силно дръжката на брадвата. Налагаше се да признае, че оръжието в момента го утешаваше по-добре от молитвата.

— Ис… искам да проверя — заекна той. — В-вие… вампирка ли сте?

Баба Вихронрав като че не чу въпроса.

— Къде се бави тоя Дървеняааау с чая? — про-мърмори тя.

В този миг соколарят влезе с поднос в ръцете. — Драго ми е, че се пооправихте, госпожо Вихронрав.

— Крайно време беше.

По чая се люшкаха вълнички, когато тя пое чашата. Ръката й трепереше.

— Дървеняааау?

— Да, госпожо?

— Значи си имаш огнена птица, тъй ли?

— Нямам, госпожо.

— Ама те видях да я дебнеш.

— Намерих я. Само че тя се погуби. Не остана нищо освен изгорена земя.

— Я ми разкажи как стана всичко.

— Това ли е най-подходящият момент? — усъмни се Овес.

— Да — отсече Баба Вихронрав. Пасторът слушаше с увлечение. Соколарят беше чудесен разказвач посвоему. Например ако би трябвало да предаде със свои думи сагата за Тсортянската война, щеше да отдели внимание почти само на птиците, да отбележи прелитането на всеки корморан, да състави списък на всички пеликани, да класифицира всеки гарван на бойното поле. Вероятно щеше да спомене и мъже в брони, но само защото на тях са кацали гарваните.

— Фениксът не снася яйца — реши да се намеси Овес по някое време.

Малко преди това си позволи да попита Дървеняааау с какво се е напил.

— Фениксът си е птица — напомни соколарят. — А птиците правят тъкмо това. Досега не съм виждал птица, която не снася. Събрах и парченцата от черупката.

Той припряно се отби в соколарника. А Овес се усмихна неуверено на Баба Вихронрав.

— Предполагам, че са от кокоше яйце. Чел съм за феникса. Митично създание, символ на…

— Де да знам — прекъсна го Баба. — Не съм ги виждала чак толкоз отблизо.

Дървеняааау се върна, понесъл грижовно малка кутия. Върху подложената овча вълна имаше купчинка парчета от черупка. Овес взе две-три. Бяха сребристосиви и много леки.

— Намерих ги в пепелта — обясни соколарят.

— До днес никой не е заявявал, че е намирал черупка от яйце на феникс — просвети го пасторът.

— Не знаех, господине — невинно отвърна Дървеняааау. — Иначе нямаше да търся.

— Питам се дали някому досега е хрумвало да търси… — проточи Баба и порови в парченцата. — Аха-а…

— Мислех си, че фениксите може да са живели на някакво много опасно място… — подхвана Дървеняааау.

— Всяко място е опасно за новороденото — поучително изрече Баба. — Както виждам, доста си умувал.

— Благодаря, госпожо Вихронрав.

— Жалко, че не си стигнал до края в умуването — обезсърчи го тя.

— Така ли?

— Тука има парчета не само от едно яйце.

— Така ли?

— Дървеняааау — търпеливо промълви Баба, — фениксът е снесъл повече от едно яйце.

— Какво?! — трепна Овес. — Невъзможно! Според митологията…

— Ох, тая митология — изсумтя тя. — Лакърдиите на хора, дето са победили, щото са имали по-големи мечове от другите. И очакваш от тях да са опитни познавачи на птиците, а? Пък и ако има само едно животно от някой вид, колко време може да се съхрани? Огнените птици си имат врагове като всяка друга живинка. Господин Овес, я ми помогни да стана. Дървеняааау, колко птици имаш в соколарника?

— Петдесет.

— Броил ли си ги напоследък?

Стояха и го гледаха как обикаля от прът на прът, сетне обратно, за да брои втори път. После соколарят замря, взрян в пръстите си.

— Петдесет и една ли са? — помогна му Баба.

— Не го разбирам, госпожо.

— Тогаз най-добре ги преброй по видове. Установиха, че има деветнадесет тлъстоглави плашльовци вместо осемнадесет.

— Може да е влетял още един, щом е видял останалите събрани тук — предположи Овес. Както се случва с гълъбите.

— При тези птици не е същото, господине — възрази Дървеняааау.

— Една няма каишки на краката — намеси се Баба, — от мене да го знаеш.

Откриха излишната в дъното, малко по-дребна от останалите, но също като тях увиснала кротко под пръта си.

Трудно е да се намери птица, която може да кротува подобно на ланкърския окаян ястреб, наричан още тлъстоглав плашльо. Беше хищник по природа, само че неуморно търсеше има ли и вегетариански гозби в менюто. Поначало прекарваше повечето време в сън, но усетеше ли принудата да си намери храна, настаняваше се на подходящ клон и чакаше някоя твар да умре. В соколарника отначало кацаше на пръта като другите птици, но задрямваше и спокойно увисваше с главата надолу. Дървеняааау развъждаше окаяни ястреби, защото се срещаха само в Ланкър, а и харесваше разцветките на перата им. Но всички авторитетни соколари се придържаха единодушно към мнението, че за да свали тлъстоглавият плашльо плячка от въздуха, трябва да бъде изстрелян с прашка.

Баба протегна ръка към чудатата птица.

— Ще ви донеса ръкавица — предложи Дървеняааау, но тя го отпъди с жест.

Птицата прескочи на китката й.

Баба ахна и по ръката й за секунда-две плъзнаха сини и зелени нишки като светлинки от блатен газ.

— Добре ли сте? — уплаши се Овес.

— По-добре не съм била. Дървеняааау, ще имам нужда от тая птица.

— Навън е тъмно, госпожо.

— Все тая. Ама трябва да е закачулена.

— О, госпожо, никога не слагам качулки на окаяните ястреби. Не вършат бели.

— Тая птица… — проточи Баба — …май няма друга като нея на света. Сложи й качулка.

Соколарят се поколеба. Спомни си кръга от изгорена земя, а преди това — нещото, търсещо облик, в който да оцелее…

— Госпожо, нали това е окаян ястреб?

— И що се подсети да питаш? — бавно продума Баба. — Нали ти си ни соколарят по тия земи.

— Защото намерих… в гората… видях…

— Какво си видял, Дървеняааау?

Той се омърлуши под погледа й. Само като си помислеше, че се опита да улови феникс! Най-лошото, което можеше да очаква от другите птици, беше малко пролята кръв. Ами ако го бе хванал с ръце… Изведнъж почувства изгарящо желание да се отърве по-скоро от птицата.

Чудеше се обаче, че останалите му крилати питомци не проявяваха никакво безпокойство. Всяка закачулена глава се бе обърнала към малкото същество върху китката на Баба Вихронрав. Всяка невиждаща заради качулката си глава.

Дървеняааау донесе качулка. И докато я нагласяше върху главата на птицата, за миг му се стори, че отдолу блесна златно сияние.

Реши, че и това не му влиза в работата. Живееше си почти безгрижно в замъка от много години, защото знаеше какви са задълженията му. Изведнъж осъзна ясно, че тази птица не е негова отговорност, слава на съдбата!

Баба няколко пъти вдиша дълбоко.

— Тъй… Сега да се качим в замъка.

— Какво да търсим там? Защо? — сепна се Овес.

— Ти не знаеш ли?

— Вампирите са се махнали — осведоми я свещеникът. — Докато вие… се възстановявахте. Господин Дървен… яааау е научил. Оставили са тук войниците и… ъ-ъ, слугите си. Имаше голяма шумотевица и каретата също замина. Навсякъде са поставили стража.

— Тогаз как се е измъкнала каретата?

— Е, все пак това е каретата на вампирите и техният прислужник я е карал, но Джейсън Ог твърди, че видял и госпожа Ог вътре.

Баба се подпря на стената.

— Накъде са отпрашили?

— Бях останал с впечатлението, че можете да четете мислите им или нещо подобно.

— Младежо, сега май не мога да разчета и своите мисли.

— Вижте какво, Бабо Вихронрав, за мен е ясно, че още сте слаба поради загуба на кръв…

— Не смей да ми разправяш каква съм или не съм — скастри го Баба. — Да не си посмял! Тъй… къде ли ще ги отведе Гита Ог?

— Според мен…

— В Юбервалд — отсече тя. — Там ще са.

— Моля?! Откъде знаете?

— Ами по селата няма да са на сигурно място, в такваз нощ тя няма да тръгне с бебе към чворестите земи, а да потеглят към равнината ще е глупост, щото ще са на открито. Няма да се изненадам и ако пороят вече е отнесъл пътя.

— Но така са тръгнали право към опасността!

— Там по-опасно ли е оттука? — възрази Баба. — В Юбервалд знаят всичко за вампирите. Свикнали са с тях. Има убежища. Здраво укрепени странноприемници по целия коларски път, да речем. Леля е практична. Помислила е за туй, хващам се на бас. — Лицето й се изкриви и тя добави: — Но накрая ще се озоват в замъка на вампирите.

— О, не може да бъде!

— С кръвта си усещам — увери го Баба. — Туй й е лошото на Гита Ог. Прекалено е практична. — Тя помълча. — Спомена някакви стражи…

— Затвориха се в кулата, госпожо — съобщи нов глас.

Беше Шон Ог, другите от тълпата стояха зад него. Той ходеше малко непохватно, изпънал едната си ръка напред.

— Тъй нещата се нареждат добре — отвърна Баба.

— Но ние, госпожо, не можем да нахълтаме вътре.

— Е, и? А те могат ли да излязат?

— Е… ами не могат. Но вътре е оръжейната. Всичките ни оръжия! И ония къркат вътре!

— Ти какво стискаш?

Шон погледна предмета в ръката си.

— Туй е ланкърският армейски нож. Аз… такова, де, оставих меча си в оръжейната.

— В ножа имаш ли си инструмент за изчовъркване на войници от замъци?

— Ъ… нямам.

Баба се взря отблизо.

— Туй накъдреното какво е?

— О, това е регулиращо се устройство за победа в онтологични диспути — обясни Шон. — Кралят поиска да го сложа.

— Работи ли?

— Ами… ако човек го врътка правилно…

— А туй?

— Това е сечивото за извличане на същностната истина от всяко твърдение.

— Верънс поиска да сложиш и него, нали?

— Да, Бабо.

— И е много полезно за войника, предполагам — обади се Овес.

Озърташе се към Баба Вихронрав. Тя се преобрази, откакто другите влязоха. Преди беше прегърбена и уморена, сега стоеше високомерно излъчена, крепена от якото скеле на гордостта си.

— О, тъй си е, господине, ако отсрещният ти вика: „Ей сегинка ще ти отрежа грезд…“, езика, де — поправи се изнервеният Шон — и подобни лафове…

— И какво?

— Познаваш дали казва истината — обясни Шон.

— Имам нужда от кон — обяви Баба.

— Дъртият Слабпетел има кон за оран… — започна да изброява Шон.

— Върви бавно.

— Аз… ъ-ъ… имам муле — сподели Овес. — И кралят прояви добрината да го допусне в конюшнята си.

— Нито кон, нито магаре, а? — отбеляза Баба.

— Подхожда ти. Значи ще трябва и аз да съм доволна, че го имаш. Доведи го тука и ще отида да върна момичетата у дома.

— Какво?! Мислех, че искате да се приберете в къщата си! Отивате в Юбервалд? Сама?! Не мога да ви позволя!

— Хич не съм те питала. Сега върви да го доведеш, че иначе Ом май ще се разгневи.

— Но вие с мъка се държите на краката си!

— Стоя си права и още как! Върви по-бързичко.

Овес потърси подкрепа от струпалите се наоколо ланкърци.

— Не бихте пуснали една слаба възрастна жена да се опълчва срещу чудовища в такава бурна нощ, нали?

Те го позяпаха облещени в очакване да го сполети нещо любопитно и крайно неприятно. От края на множеството някой се провикна:

— Че що да ни пука как ще загазят чудовищата?

— Туй е Баба Вихронрав — напомни изчерпателно Шон Ог.

— Но тя е стара жена! — разгорещи се пасторът.

Празното пространство около него се разшири веднага. Всички осъзнаха, че е опасно да стоят около Овес.

— Някой от вас би ли излязъл сам в такава нощ? — настоя свещеникът.

Същият глас се обади от задните редици:

— Зависи дали знам къде е Баба Вихронрав.

— Не се надявай, че не те чух, Зверюго Коларов — подхвърли Баба, но с намек за задоволство.

— Е, господин Овес, кога най-сетне ще го доведеш онуй муле?

— Вие уверена ли сте, че можете да ходите?

— Разбира се, че мога!

Овес се предаде. Баба се подсмихна тържествуващо на тълпата, мина наперено край мъжете и се запъти към конюшнята, а пасторът подтичваше зад нея.

И когато свърна припряно зад ъгъла, едва не се блъсна в нея, защото тя стоеше вдървена като стълб.

— Някой вижда ли ме? — смънка Баба.

— Какво? О, не ми се вярва. Освен мен, естествено.

— Ти не влизаш в сметката — отряза го вещицата.

Тя се сви и малко остана да рухне на земята. Овес успя да я подхване и тя го заудря по ръката. Окаяният ястреб трескаво запърха на китката й.

— Я да ме пуснеш! Само се подхлъзнах!

— Да, да, не споря. Само се подхлъзнахте — опита се да я укроти пасторът.

— И хич не се мъчи да ми угаждаш.

— Да, да, разбрах.

— Но не върви човек да изтърве положението, туй ще ти река.

— И да позволи на крака си да се…

— Именно.

— Но не може ли да се хвана за ръката ви, тук е много кално… — помоли Овес.

Едва виждаше лицето й. Беше врязваща се в паметта гледка, която човек не би искал да сънува. Баба явно се бореше със себе си.

— Е, ако се боиш да не паднеш… — промълви тя.

— Точно така, точно така — с благодарност избълва Овес. — Преди малко щях да си изкълча глезена.

— Открай време разправям, че днешните младежи хич не са жилави — бавно рече Баба, сякаш се мъчеше да си внуши нещо.

— Права сте, не сме жилави.

— А и зрението ти няма как да е като мойто от многото четене — укори го Баба.

— Сляп съм като прилеп денем, вярно е.

— Е, тогаз може.

Сменяйки посоката на тласъци и с по някое залитане, те стигнаха до конюшнята.

Щом Баба Вихронрав се появи пред нишата на мулето, то поклати глава насреща й. Веднага познаваше кога се задават неприятности.

— Малко е злонравно — предупреди я Овес.

— Тъй ли? Да видим тогаз що можем да сторим.

Вещицата доближи неуверено четириногото създание и придърпа едното му ухо до устата си. Прошепна нещо. Мулето примига.

— Е, туй го уредихме. Помогни ми да се кача.

— Само да сложа юздата…

— Младежо, засега може да не съм цъфнала, ама когато имам нужда от юзда, за да яздя някоя твар, време е да ме сложат да си легна и да ме затрупат с лопатата. Подай ми ръка, докато го яхна, и бъди възпитан, извърни се на другата страна.

Овес отново се примири и сплете пръсти, за да стъпи тя и да се намести в седлото.

— Но защо да не дойда с вас?

— Имаме едно-единствено муле. Пък и ще ми се пречкаш. Ще трябва тебе да те наглеждам.

Тя се плъзна неусетно и тупна от другата страна на мулето. Окаяният ястреб изпърха нагоре и кацна на един напречник. Ако Овес му бе отделил малко внимание, щеше да се чуди как закачулена птица успява да лети толкова уверено.

— Мътните го взели!

— Госпожо, все пак знам нещичко за лечителството! Вие не сте в състояние да яздите каквото и да било животно!

— В момента — не, признавам — отвърна Баба с леко приглушен глас. Тя махна стиска сено от лицето си и размаха ръка нетърпеливо да й помогне. — Но ти почакай да се съвзема и…

— Добре, де, добре! Да речем, че аз яздя, а вие сте отзад и се държите за мен? Едва ли тежите повече от хармониума.

Баба го позяпа изцъклено. Приличаше на пияница, готов да сметне за приемливи идеи, които до този миг не е обмислял… например още едно питие. След малко изглежда взе решение.

— Ох… щом настояваш…

Овес намери въже и след преодоляването на някои затруднения заради упоритото желание на Баба да натяква, че му прави услуга, успя да я привърже за гърба си върху седлото.

— Ама да не забравиш, че не съм те подкарала с нож на гърлото и че нямам никаква нужда от помощта ти.

— Нож ли?…

— Е, увлякох се малко. Не съм те молила, де.

Овес позяпа разсеяно миг-два, после се смъкна от мулето, свали и Баба въпреки сърдитите й възклицания, подпря я на стената, върна се скоро с брадвата от ковачницата, закрепи я на кръста си с още едно парче от въжето и двамата пак се настаниха върху животното.

— Взимаш си поука — похвали го Баба. Щом потеглиха, тя изпружи ръка. Окаяният ястреб прелетя върху китката й.

Въздухът в люшкащата се карета се сдобиваше с несъмнена тежка миризма. Маграт подсмръкна.

— Убедена съм, че съвсем скоро препових Есме…

Провериха отново бебето, но напразно. Тогава надникнаха под седалките. Грибо спеше с вирнати нагоре лапи.

— Такъв си е, какво да го правиш — изгука Леля. — Жив да ми е, не пропуска отворена врата, без да се намъкне вътре. И не обича да е далече от мамчето си.

— Защо да не отворим прозореца? — предложи Маграт.

— Ще се намокрим.

— Но ще се отървем от вонята — въздъхна Маграт. — Знаеш ли, забравили сме поне една от торбите с играчките. Верънс много държеше на тези движещи се от въздушните течения фигурки.

— Ама аз все пак си мисля, че раничко почвате с образованието на горкото мъниче — възрази Леля както за да отвлече мислите на Маграт от по-непосредствените опасности, така и за да отбележи точка в полза на отбора на невежите.

— Околната среда е извънредно важна за развитието — сериозно заяви Маграт.

— Вярно ли чух, че те карал да четеш вдъхновяващи книги и да слушаш засукана музика, докато беше бременна? — попита Леля, след като каретата мина шумно през дълбока локва.

— О, нямах нищо против книгите, но пианото не звучи както трябва, а и слушах само как Шон упражнява солото на тромпет.

— Не е негова вината, че никой друг не ще да участва в оркестъра — оправда сина си Леля и се хвана по-здраво, за да не се клатушка в кабината.

— Ей, тая пущина пердаши бързичко.

— Как ми се иска да не бяхме забравили и ваничката — вайкаше се Маграт. — Струва ми се, че зарязахме някъде и торбата с детската фермичка. Не ни достигат и пеленките…

— Дай да я огледам — помоли Леля. Малката Есме бе пренесена от ръце на ръце в тресящата се карета.

— Ами да, я да те огледам хубавичко… — промърмори Леля.

Малките сини очи погледнаха втренчено Леля Ог. Розовото личице стана по-замислено, сякаш бебето преценяваше дали ще изкопни от нея малко сукане или да я използва като тоалетна.

— Браво… Толкоз малка да гледа ясно. Необичайно е за бебче.

— При условие че все още е малка — мрачно промърмори Маграт.

— Я по-кротко. Ако и Баба е в главата й, няма да се намесва. Никога не постъпва тъй. Пък и вътре няма да е умът й, не го прави както си го представяш.

— А как тогава?

— Виждала си я. Да те чуя какво мислиш ти.

— Бих казала, че… прехвърля онова, чрез което е такава, каквато я познаваме.

— Горе-долу позна. Събира всички тия неща накуп и ги слага, където не е опасно.

— Знаеш как умее да притихва по много особен начин.

— О, знам. Никой не може да се притаи като Есме. Почти не успяваш да чуеш своите мисли от таквоз мълчание.

Друснаха се на седалките, когато каретата хлътна в широка яма и изскочи.

— Лельо…

— Казвай, миличка.

— С Верънс всичко ще бъде наред, нали?

— Ъхъ. На дребните дяволчета всичко мога да поверя освен буре шльокавица или крава. Дори Баба признава, че оная Келда била голяма страхотия…

— Келда ли?

— Нещо като мъдра майчица. Май на сегашната й викат Голямата Аги. Рядко можеш да зърнеш техните жени. Някои разправят, че винаги имало само по една, тъкмо тя била Келда и пръквала по стотина дечица наведнъж.

— Това звучи… твърде… — запъна се Маграт.

— А, не. Мисля си, че и те са малко като джуджетата, затуй мъжете не се различават от жените освен под набедрените превръзки.

— Предполагам, че Баба знае.

— Ама не ще да каже — поклати глава Леля. Било си тяхна работа.

— И… той ще е добре при тях?

— О, да.

— Той е много… мил, да знаеш. Изреченото от Маграт сякаш натежа във въздуха.

— Туй е хубаво.

— Освен това е добър крал. Леля закима.

— Но ми се иска хората да го възприемат… по-сериозно — продължи Маграт.

— Жалко, че не става — призна Леля.

— Толкова усърдно се труди. И се безпокои за всичко. Но хората като че го пренебрегват.

Леля се подвоуми как да подхване поизтънко темата.

— Що не даде короната да му я посмалят — предложи, когато каретата подскочи в поредната дупка. — Доста джуджета в Меден рудник с удоволствие ще му я преправят.

— Лельо, това е традиционната корона на кралството.

— Да, ама ако не бяха ушите му, щеше да е като яка на горкия човек — съжали краля Леля.

Що не опита и да вика по-гръмогласно?

— О, не би се държал така, мрази да крещи!

— Срамота. На хората им допада да чуват крясъци от краля. Харесва им и да се уригва понявгаш. Дори малко гуляиджииство ще е от полза, ако може да го понесе. Нали се сещаш — къркане на един дъх и таквиз ми ти работи.

— Според мен той смята, че хората не се нуждаят точно от това. Много е загрижен за днешните потребности на поданиците си.

— А, ето ти го проблема, значи — отсъди Леля. — Щото хората имат едни потребности днес, но съвсем други утре. Ти го посъветвай да набляга на крясъците и гуляите.

— И на уригването ли?

— То е по желание.

— Ами…

— Кажи, миличка.

— Няма да пострада, нали?

— Няма, няма. Нищичко няма да му се случи. Също като в оная игра на шах, знаеш я. Кралицата влиза в разправиите, щото загубиш ли краля, край на играта.

— А с нас какво ще стане?

— О, ние винаги сме си добре. Не забравяй ние сполетяваме другите.

В момента обаче мнозина сполетяваха крал Верънс. Лежеше в някакво топло празно вцепенение и отвореше ли очи, виждаше десетки човечета от Нак мак Фигъл, наблюдаващи го в отблясъците на огъня. Дочуваше откъслечни разговори… или по-точно спорове.

— …и с’а да не е и наше кралче?

— И тъй мож го извъртя.

— Тоз разпльокан слабандур ли, бе?

— К’во плямпаш, бе? Човекот е болнав, зъркели немаш ли?

— Бегай, бе! Болнав се е пръкнал!

Верънс усети ритник на мъничък крак, затова пък силен.

— Ей, глей с’а, кралче, ти си една мижава върлина…

— Да, добре казано — смънка Верънс. Пиксът плю до ухото му.

— Ах, цепен грош не давам за тоз… Внезапно всички се смълчаха — рядко събитие в пространство, населено с поне един Нак мак Фигъл. Верънс успя да извие очи настрани.

Голямата Аги се появи сред пушеците.

Когато я разгледа по-подробно, тантурестото създание му заприлича на умалена версия на Леля Ог. Имаше и нещо по-особено в очите й. Формално Верънс беше абсолютен повелител на тези земи и щеше да си остане такъв, стига да не допускаше често грешката да иска от ланкърците онова, което те не желаеха да правят. Не се заблуждаваше, че неговият главнокомандващ е по-склонен да се вслушва в заповедите на „свойто мамче“, а не на краля.

А на Голямата Аги дори не й се налагаше да изрича думи. Всеки просто я поглеждаше и отиваше да стори необходимото.

Старецът застана до нея.

— Голямата Аги си рече, че ти щеш да отървеш твойта дама и твойто отроче.

Верънс кимна. Не намираше у себе си сили да направи друго.

— Голямата Аги обаче съзира, че си доста отмалял от загубената кръв Онез изчадия пускат нещо в тебе, като те захапят, та да си им покорен.

Верънс се съгласяваше от цялата си душа. Който каквото му кажеше, нямаше да дочака възражения.

И друг пикс излезе от дима, понесъл глинена паница. Бяла пяна преливаше през ръба.

— Нема как да си крал, като си проснат възнак — отбеляза човекът на Голямата Аги. — Затуй тя ти забърка едно питие…

Пиксът остави на пода паницата, която наглед беше пълна със сметана, но с тъмни спирали по повърхността. Човечето отстъпи почтително.

— Какво има в питието? — изграчи Верънс.

— Мляко — веднага отговори старецът. — И малко от бъркочите на Голямата Аги. И билки.

Верънс се вкопчи с признателност в последната дума. Споделяше със съпругата си смахнатото, но непоклатимо убеждение, че всичко, направено от билки, е безопасно, полезно и хранително.

— Затуй надигай и гълтай — подкани го побелелият пикс. — После ще ти изнамерим отнейде меч.

— Никога не съм боравил с меч — сподели Верънс, мъчейки се да седне. — Аз… аз смятам, че насилието е допустимо само в краен случай…

— Е, и тъй може, ама ако си изровил дупка да те копнат у нея — отвърна човекът на Голямата Аги. — Ти си пийни, кралче. Скоро друго ще плямпаш.

Вампирите се носеха изящно над осветените от луната облаци. Тук горе нямаше бури, нито за изненада на Агнес — студ.

— Представях си, че се превръщате в прилепи! — извика тя на Влад.

— Можем, ако поискаме — засмя се той. — Но според баща ми това е излишно мелодраматично. Той твърди, че не бива да се подчиняваме на вкоренени стереотипи.

Едно момиче ги доближи. Много приличаше на Лакримоза. Иначе казано, имаше вид на момиче, което изпада във възторг от вида на Лакримоза и копнее да я наподоби. „Хайде на бас, че не е естествено чернокоса — вметна Пердита. — А ако аз си слагах толкова грим около очите, бих се постарала да не изглеждам като Хари Веселата панда.“

— Това е Морбидия — представи я Влад. — Но напоследък се нарича Трейси, за да е в крак с модата. Мор… Трейси, това е Агнес.

— Какво хубаво име! — одобри Морбидия. — И колко умно си се сетила! Влад, всички искат да се отбием в Ескрау. Може ли?

— Това е истинското ми… — понечи да възрази Агнес, но вятърът отнесе думите.

— Нали уж бяхме тръгнали към замъка? — напомни Влад.

— Да, но някои от нас не са хапвали дни наред, а онази старица не може да се брои дори за лека закуска. Графът още не ни разрешава да се храним в Ланкър и сега няма нищо против да се отбием замалко, защото пътят не се удължава кой знае колко.

— Е, щом баща ми казва… Морбидия отлетя към другите.

— Не сме били в Ескрау от немалко седмици — обясни Влад. — Това е приятно градче.

— Значи ще се храните там? — повтори Агнес.

— Не е каквото си мислите.

— Нямаш представа какво си мисля.

— Мога обаче да се досетя — усмихна й се Влад. — Питам се дали баща ми не е разрешил, защото иска сама да се убедите? Толкова лесно се плашим от незнайното. После бихте могла да поемете ролята на посланичка… в известен смисъл. Да разкажете на Ланкър какъв всъщност е животът под властта на клана Сврак.

— Измъкване на хората от леглата им посред нощ, кървави петна по стените и подобни прелести ли?

— Пак започвате, Агнес… Това е крайно несправедливо. Щом хората узнаят, че си вампир, започват да се държат като с някакво чудовище. — Завиха плавно в нощта. — Баща ми много се гор-дее с постигнатото в Ескрау — допълни Влад. — Според мен и за вас ще бъде интересно. И тогава вероятно бих могъл да се надявам…

— Не.

— Агнес, наистина проявявам необичайна сговорчивост.

— Всички вие нападнахте Баба Вихронрав! Захапахте я!

— Символично. За да я посрещнем с „добре дошла“ в семейството.

— О, това ли било? И така всичко е наред, а? Тя ще се превърне ли във вампир?

— Несъмнено. И то превъзходен. Което впрочем е ужасяващо само ако според някой е лошо да си вампир. Не и според нас. След време ще се убедите в правотата ни. Да, за вас е добре да посетите Ескрау. И за нас. Ще видим какво ще мислите после…

Агнес се вторачи пронизващо в него. „Той се усмихва приятно…“ „Той е вампир!“

„Добре, признавам, но иначе…“

„0, имало и иначе!“

„Леля щеше да те посъветва да извлечеш вся-ка полза от положението.“

„Леля може и да го прави, но ти представяш ли си да целунеш тази твар?“

„Да, представям си.“

„Вярно е, усмихва се приятно, изглежда добре с тези свои жилетки, но погледни какво е…“

„Не забелязваш ли?“

„Кое?“

„У него се появи нещо различно.“

„Само се опитва да подлъже и двете ни.“

„Не… Това е… ново…“

— Според баща ми Ескрау е образцова общност — просвещаваше я Влад.

— Градът е пример какво се случва, когато древната вражда бъде загърбена, а вампирите и хората се научат да живеят в мир. Да… Скоро ще пристигнем. В Ескрау виждаме бъдещето.

Мъглата се стелеше между дърветата, лепнеше към земята и се разбъркваше в малки спирали от копитата на мулето. От клоните се процеждаха дъждовни капки. Сега дори се дочуваха неохотни гръмотевици. Не от разкрепостените, които сякаш цепят небето, а от другите — мотаят се на хоризонта и клюкарстват злобно със съседните бури.

Могъщ Овес няколко пъти се опита да подхване разговор със себе си, но се сблъска със затруднение — на другия не му се приказваше. Понякога чуваше похъркване отзад. Когато се оглеждаше, окаяният ястреб върху рамото на вещицата го перваше с криле по лицето.

От време на време хъркането спираше със сумтене, една ръка го тупаше по рамото и показваше посока, която наглед с нищо не се отличаваше от всички останали.

Така стана и сега.

— Ти какво си пееш? — заядливо попита Баба.

— Не пеех твърде силно…

— Ама как се нарича?

— „Ом в свещения си храм“.

— Хубава мелодийка.

— Поддържа духа ми бодър — призна си Овес. Мокър клон го зашлеви през лицето. „В края на краищата може би имам вампирка зад гърба си, колкото ще да е добра.“

— И намираш утеха в туй, а?

— Предполагам.

— Дори от думички като „и поразявам злото с огнен меч“ ли? На мястото на омнианците щях да се попритесня. Щото не е ли и при вас тъй — кротко порицание, ако послъжеш, и разпердушинване, ако убиеш? Ето от какво човек може сън да не го лови нощем.

— Ами всъщност… Изобщо не е редно да ги пея, честно казано. Съборът в Ий ги заличи от сборника с псалми, защото са несъвместими с идеалите на съвременното омнианство.

— Заради онуй редче, дето мачкате с желязна пета неверниците ли?

— Да, именно.

— Но ти си го изпя.

— Така научих псалма от баба си.

— Тя много ли си падаше по мачкане на неверници?

— Е, според мен тя най-силно копнееше да смачка съседката госпожа Аарим, но горе-долу познахте. Смяташе, че светът ще стане по-добре уреден, стига да има повечко мачкане и поразяване.

— Може и да е вярно.

— Едва ли, ако мачкането и поразяването се развихрят колкото й се искаше — възрази Овес. Баба ми се увличаше в желанието да съди.

— И в туй няма нищо лошо. На хората им е присъщо да съдят.

— Предпочитаме да оставим това изцяло в ръцете на Ом — заяви пасторът, но думите му се изгубиха в мрака.

— Щом си човек, отсъждаш — изрече гласът зад него. — Туй е таквоз, онуй не е, туй е добро, онуй — не. Всеки ден избираш… ето ти го живота на човека.

— А вие сигурна ли сте, че избирате правилно?

— Не. Но правя всичко по силите си.

— И се надявате на милост, така ли? Костелив пръст го мушна в гърба.

— И в милостта няма нищо лошо, ама отсъждането е на първо място. Иначе не знаеш към какво проявяваш милост. Пък и аз открай време чувам, че вие, омнианците, сте много запалени по мачкането и поразяването.

— Това е било… в други времена. Сега си служим с мачкащи и поразяващи доводи.

— И остри реплики, а?

— Е, щом всеки въпрос има две страни…

— А какво правите, когато някой избере невярната? — последва въпрос като стрела.

— Исках да кажа, че се стремим да видим всичко и от гледната точка на другия — търпеливо обясни Овес.

— Тоест в изтезанията няма нищо лошо от гледната точка на мъчителя, тъй ли?

— Госпожо Вихронрав, вие сте родена да спорите.

— Как пък не!

— Поне ми е ясно, че в Синода ще се чувствате като риба във вода. За членовете му се знае, че дни наред са водили разгорещена дискусия колко ангели могат да се поберат на върха на игла.

Почти чуваше как заработи умът на Баба. Накрая тя попита:

— Голяма ли е иглата?

— Боя се, че не съм осведомен.

— Ами ако е обикновена домакинска игла, значи ще се поберат шестнайсет.

— Шестнадесет ангела ли?

— Ъхъ.

— И защо?

— Де да знам. Току-виж, обичат да танцуват по игли.

Мулето пристъпяше надолу по склона. Тук мъглата се сгъстяваше.

— Да не сте преброила, че са шестнадесет? — промълви накрая Овес.

— Не съм, ама с какво тоя отговор е по-лош от всеки друг? Значи за туй спорят вашите набожни старци?

— Обикновено — не. Например в момента продължава много интересен дебат за същността на греха.

— И какво мислят те? Против греха са, нали?

— Не е толкова просто. Не е въпрос, позволяващ деление на черно и бяло. Има твърде много оттенъци на сивото.

— А, не.

— Моля?

— Няма никакво сиво, а само бяло, дето се е поизмърляло.

Учудваш ме, щом и туй не знаеш. Грях е, младежо, когато се държиш с хората, все едно са предмети. И със себе си също. Ето ти го греха.

— Струва ми се, че е далеч по-сложно…

— Не е. Когато хората почнат да разправят, че нещо било далеч по-сложно, значи ги е страх, че истината няма да им хареса. Хората като предмети — с туй се започва.

— О, уверен съм, че има и по-тежки прегрешения…

— И те започват, когато смяташ хората за предмети…

Гласът на Баба стихна. Овес остави мулето още няколко минути да подбира пътя, после сумтене му подсказа, че тя се е събудила.

— Значи си непоколебим във вярата си? — попита вещицата, сякаш това не й даваше мира.

— Опитвам се — въздъхна свещеникът.

— Мисля си обаче, че четеш много книги. Трудно е да запазиш вярата си, щом четеш много, а?

Овес се зарадва, че Баба не може да види лицето му. Нима старицата успяваше да проникне в мислите му?

— Да…

— Но още имаш вяра, тъй ли?

— Да.

— И защо?

— Ако я нямам, значи нямам нищо. — Той почака и реши да се впусне в контраатака. — Значи вие не вярвате, госпожо Вихронрав?

Настъпи кратко мълчание, през което мулето прекрачваше обрасли с мъх корени на дървета. На Овес му се стори, че някъде зад тях чаткат копита, но звукът се изгуби във въздишките на вятъра.

— О, май вярвам в чая, в изгрева, в таквиз неща — сподели вещицата.

— Имах предвид религията.

— Познавам неколцина богове по тия краища, щом те интересува.

Овес въздъхна.

— Мнозина намират голяма утеха във вярата. Как му се искаше и той да е сред тези хора…

— Ами добре.

— Нима? Очаквах да оспорите и това.

— Хич не е моя работа да им казвам в какво да вярват, щом се държат почтено.

— Но религията не ви ли влече в по трудни моменти?

— Не. Като застудее, имам си грейка.

Окаяният ястреб изпърха с криле. Овес се загледа в плътната тъмна мъгла. И внезапно се ядоса.

— Това ли е религията според вас? — натърти, стараейки се да овладее гнева си.

— Обикновено изобщо не мисля за нея — отрече гласът зад гърба му.

Звучеше по-немощно. Усети как Баба се вкопчи в ръката му, за да се задържи на седлото.

— Добре ли сте?

— Ще ми се туй животно да припка по-бързичко… Малко не съм на себе си.

— Защо не спрем за почивка?

— Не! Не остана много път! Ох, че тъпотии свърших…

Затътна гръмотевица. Хватката на Баба отслабна и Овес я чу да тупва на земята.

Скочи от мулето. Вещицата лежеше в неудобна поза на мъха със затворени очи. Хвана китката и.

Имаше пулс, но плашещо недоловим. Стори му се ледено студена.

Когато потупа бузите й с длан, тя отвори очи.

— Ако и сега подхванеш приказки за религията — изхъхри Баба, — такъв пердах ще отнесеш…

Пак стисна клепачи.

Овес поседна да си поеме дъх. Ледено студена… да, у вещицата имаше нещо студено, сякаш тя нарочно отблъскваше топлината. Каквато и да е топлина.

Пак дочу стъпките на кон и тихичкия звън на хамут. Шумът спря недалеч.

— Кой е там? — подвикна пасторът и се надигна.

Напрегна се да види ездача в тъмата, но по-назад на пътеката се мержелееше само смътен силует.

— Преследвате ли ни? Кой сте вие?

Доближи фигурата с още няколко крачки и различи коня, навел глава заради дъжда. Конникът обаче беше само по-плътна сянка в нощта.

Обзет от ненадеен ужас, Овес се втурна обратно към неподвижното тяло на Баба. Измъкна се от подгизналата си куртка и я просна върху вещицата, макар че едва ли щеше да има полза. Озърташе се отчаяно за каквото и да било, с което да накладе огън. Ето я същината — огъня. Той дарява живот и отблъсква мрака.

Но тук растяха само високи борове, а между тях — мокри трънаци. Нямаше какво да запали.

Припряно порови из джобовете си и извади промазана кутийка с последните кибритени клечки. Би се задоволил дори с няколко сухи съчки или стиска пожълтяла трева, само да има с какво да изсуши следващите съчки…

Капките се просмукваха през ризата му. Въздухът натежаваше от водата.

Овес се прегърби, за да опази сухо пространство под шапката си, и измъкна от джоба си „Книгата на Ом“, в която търсеше утеха. Ом непр-менно щеше да го упъти…

„…Като застудее, имам си грейка…“

— По дяволите! — изръмжа тихо пасторът.

Отвори книгата наслуки, драсна клечка и прочете:

„…и през онези години в земите на киринитите се множаха камилите…“ Клечката изсъска и угасна.

Никаква помощ или намек. Опита отново.

„…обхвана с поглед Гул-Арах, съзря печалната пустиня и продължи по пътя си…“ Овес си спомни присмехулната усмивка на вампира. В какви думи да вярваш? С треперещи ръце запали трета клечка, пак отвори книгата под мъждивото трепкащо пламъче.

„…и Брута рече на Симони: «Където има тъма, ще запалим ярка светлина…»“ Клечката угасна. И се спусна мрак.

Баба Вихронрав изстена. Овес разсеяно долови, че копитата на коня тропнаха по-наблизо.

Коленичи в калта и се опита да подхване молитва, но никакъв глас не му отговаряше от небето. И никога не го бе имало. Казваха му да не се надява. Ом вече не се явявал така. Единствен сред всички богове, поучаваха го по-старшите, Ом праща отговорите си право в главата ти. Щом времето на пророк Брута отминало, Ом станал безмълвен бог. Така казваха.

Нямаш ли вяра, вече си нищо. Остава само тъмата.

Овес се разтрепери в непрогледната нощ. Дали богът беше безмълвен, или нямаше кой да му отговори?

Настрои се още по-отчаяно да се моли — в ума му изплуваха откъси от детска молитва, но загуби власт над думите и дори над посоката им, затова те се понесоха безредно във Вселената, отправени към всеки неин Обитател.

Дъждът се стичаше от шапката му.

Овес стоеше на колене и чакаше в мократа чернилка, вслушваше се в себе си и си спомняше. Още веднъж извади „Книгата на Ом“.

И запали ярка светлина.

Каретата се промуши с грохот между няколко бора по брега на езеро, налетя на дебел дървесен корен, изгуби едното си колело и спря килната на-страна, а конете се отскубнаха и препуснаха.

Игор се изправи и закуцука да отвори вратичката на кабината.

— Шъжалявам за шлучката. Опашявам ше, че штава вшеки път, когато гошподарят не пътува вътре. Ш ваш вшичко наред ли е?

Една ръка го стисна за гушата.

— Що не ни предупреди, бе! — изръмжа стръвнишки Леля. — Щяхме да се изпотрошим тука! И кое е туй място, дяволите го взели?! Да не е Жадно гърло?

Пламна клечка и Игор запали факел.

— Близо шме до замъка.

— Чий замък?

— На клана Шврак.

— Значи сме близо до вампирски замък?!

— Да. Мишля, че штарият гошподар направи нещо ш пътя.

Колелата винаги ше откачат, по-шигурно е от две плюш две равно на четири. Казваше, че така повече хора му гоштували.

— И не ти хрумна да го споменеш? — наежи се Леля и подаде ръка на Маграт, за да я измъкне от каретата.

— Шъжалявам. Денят беше трудничък… Леля му отне факела. Пламъкът освети грубовата табела, закована на дърво.

— „Не припарвайте до замъка!“ — прочете тя. — Брей, колко мило да сложат и стрелка, за да знаем кой път води натам.

— О, измишли го штарият гошподар — обясни Игор. — Иначе хората нямало да забележат пътеката.

Леля се взря в мрака.

— Кой е сега в замъка?

— Неколцина шлуги.

— Дали ще ни пуснат вътре?

— Няма проблеми.

Игор бръкна под вмирисаната си риза и извади извънредно голям ключ на верижка.

— Нима ще отидем в техния замък? — слиса се Маграт.

— Като гледам, туй е единственият подслон наблизо — отвърна Леля и закрачи по пътеката. — Каретата за нищо не става. На километри наоколо няма жива душа. Искаш бебето да остане под открито небе цяла нощ ли? Замъкът си е замък. Има резета и ключалки. Всички вампири са в Ланкър И…

— Да?

— Тъй щеше да постъпи Есме. С кръвта си го усещам.

В далечината някаква твар нададе вой. Леля се озърна към Игор.

— Върколак ли беше?

— Права ште.

— Е, тогаз не е много умно да се размотаваме навън. — Леля посочи надписа на една скала. — „Не вървете оттука, че ще стигнете до замъка.“ Ей, как да не се възхитиш на такъв лукав тип! Добре е опознал човеците.

— Няма ли повече входове? — попита Маграт на минаване покрай табелата „20 метра до навеса за конюшни. Не го доближавайте“.

— Игор? — подкани го Леля.

— Вампирите ша враждували и помежду ши. Има шамо един вход.

— Ох, добре, щом сме принудени — съгласи се Маграт. — Вземи да носиш люлката и торбата с мръсните пеленки. И плюшените играчки. И онова нещо, което все се върти и издава звуци, ако тя дръпне шнурчето…

Пред подвижния мост ги чакаше надпис „Последен шанс да не припарвате до замъка“. Леля Ог се заливаше от смях.

— Графът няма да е особено доволен от тебе — подхвърли, когато Игор отключи портата.

— Да ши го набута — мило пожела слугата. — Шъбирам ши нещата и отивам в Блинц. Там винаги ще ше намери работа за един Игор. Казват, че там годишно удряли повече мълнии от вшяко друго мяшто в планината.

Леля Ог си изтри лицето.

— Както говориш, радвам се, че бездруго сме мокри. Ами да влизаме. Игор, ако ши… пфу, ако си намислил да ни изпързаляш, ще си направя жартиери от карантиите ти.

Той свенливо се загледа в краката си.

— Не шъм ше и надявал на такава чешт.

Маграт се изкиска, Игор бутна едното крило на портата и побърза да се затътри вътре.

— Какво има? — учуди се Леля.

— Ти не забелязваш ли какви погледи ти хвърля? — изненада се и Маграт.

— Той ли?! — сащиса се Леля.

— Може и да се е заплеснал по теб.

— Мислех, че поначало си е заплеснат! — възкликна Леля с намек за зараждаща се паника.

— Не съм си обула най-хубавите гащи, таквиз ми ти работи!

— Струва ми се, че е доста романтично настроен — сподели Маграт.

— Де да знам. Вярно, трябва да съм поласкана и тъй нататък, ама не бих излязла с мъж, дето е целият от кръпки.

— Боиш се, че някъде са го закърпили накриво ли?

Откакто се помнеше, Леля Ог вярваше, че нищо не може да я стресне, но грешеше. Най-силно е неочакваното стъписване.

— Все пак съм омъжена — напомни Маграт с усмивка, щом разгада изражението й.

Развесели се, че поне веднъж успя да подложи кабърче пред безгрижното шляене на Леля по живота.

— Ама… тоест Верънс… сещаш се… всичко ли му е наред в…

— О, да. Всичко е… чудесно. Но вече разбирам смисъла на шегичките ти.

— На всички ли? — омърлушено промълви Леля като играч, от чието любимо тесте са извадили всички аса.

— Е, без онази за жреца, старицата и носорога.

— Надявах се! — отдъхна си Леля. — И аз не я разбирах, докато не навърших четирийсетака!

Игор изкуцука до тях.

— Тук ша шамо шлугите. Можете да ше наштаните при мен в штарата кула. Вратите ша много яки.

— На госпожа Ог ще й хареса — увери го Маграт. — Тъкмо преди малко спомена какви хубави крака имате. Нали, Лельо?

— Ишкате ли от тях? — разпалено предложи Игор, изкачвайки се пред тях по стълбата. — Имам в изобилие и ще е добре да ошвободя място в мразилника.

— Какво?! — вцепени се Леля.

— Аз шъм човекът, от когото имате нужда, ако тършите някакъв орган — похвали се той.

Маграт се закашля задавено.

— Ама ти… съхраняваш в лед парчета от хора ли? — с ужас попита Леля. — Парчета от разни хора? Насечени? И една стъпка по-нагоре няма да се кача!

Беше ред на Игор да изпадне в ужас.

— Не от разни хора! А от роднини.

— Накълцал си семейството си?!

Леля започна да слиза заднешком, а той трескаво размаха ръце.

— Това е традиция! Вшеки Игор завещава тялото ши на рода! Защо да хабим здрави органи? Да вземем например моя чичо Игор. Умря от бикове, но оштанаха шърце в чудешно шъштояние и бъбреци, които направо плачеха за друго тяло, да не шпоменавам и че имаше ръцете на дядо, направо шъкровище. — Той изпръхтя. — Ех, защо не ше паднаха на мен, беше превъзходен хирург.

— Е-е… вярно, че във всяко семейство има приказки от рода на „Той има очите на баща си“… — подхвана Леля.

— Не, те шега ша в моя втори братовчед Игор.

— Но… но кой реже и съшива? — успя да измънка Маграт.

— Аз. Вшеки Игор научава домашната хирургия още на коленете на швоя баща. И пошле ше ушъвършенштва ш бъбреците на швоя дядо.

— Извинявай, ама не дочух от какво е умрял чичо ти… — промърмори Леля.

— От бикове — повтори Игор и отвори следващата врата.

— Да не е ядосал някое стадо?

— Не, штадото паднало отгоре му. Невероятен инцидент. Предпочитаме да не го обшъждаме.

— Извинявай, но… да разбираме ли, че оперираш и себе си? — недоумяваше Маграт.

— Не е трудно, штига да знаете какво вършите. Разбира ше, понякога имате нужда от огледало. По-лешно е, ако има и кой да притишка ш пръшт възлите.

— Не е ли болезнено?

— Не, винаги им напомням да ши дръпнат пръшта, преди да затегна възела.

Вратата изскърца с протяжно болезнено стенание. По-точно имаше повече скърцане, отколкото врата, и звукът се проточи няколко секунди след отварянето й.

— Истинска отврат — оплака се Леля.

— Благодаря. Дни наред ше мъчих, докато поштигна този ефект. Такова шкърцане не ше дължи на шлучайношт.

От тъмнината се разнесе джафкане и някакво същество скочи към Игор, събаряйки го на пода.

— Махни ше, лигльо!

Беше куче. Или няколко кучета, събрани в едно. Имаше само четири крака, и то с почти еднаква дължина, но не и с еднаква разцветка, както веднага забеляза Маграт. И главата беше само една, обаче черното ляво ухо стърчеше нагоре, а бяло-кафявото дясно висеше. Животното беше особено въодушевено в облизването и пръскането на слюнки.

— Това е Огризчо — представи любимеца си Игор, който още не можеше да стане сред вихрушката от палави лапи. — Той е един оштаряващ глупчо.

— Огризчо, значи… — проточи Леля. — Добро име. Подходящо.

— Вече е на шедемдешет и ошем години. — Игор ги поведе надолу по вита стълба. — Поне някои чашти от него.

— Прекрасни шевове — похвали го Маграт. — И явно е понесъл добре шиенето. Весел е като куче с две… Ох, не видях веднага, че наистина има две…

— Имах една в повече — потвърди Игор, а Огризчо подскачаше около него. — И ши казах: „Тол-кова му е вешело ш една, защо да не му е още по-забавно ш две…“ Устата на Леля Ог едва понечи да се отвори и…

— Гита Ог, не смей да се обаждаш! — отсече Маграт.

— Кой, аз ли? — невинно се учуди Леля.

— Да! Точно това се канеше да направиш. Знаеш, че той говори за опашки, а не за… друго.

— О, и за това шъм помишлил отдавна — увери ги Игор. — То ши е очевидно. Не те заплашва похабяване и поне използваш едното, докато заменяш другото. Първо екшпериментирах шъш шебе ши.

Стъпките им отекваха.

— Впрочем за какво по-точно си говорим сега? — попита Леля с кроткия тон, означаващ „Не че много ме интересува“.

— За шърца — охотно уточни Игор.

— А, значи две сърца. Две ли имаш?

— Да. Второто принадлежеше на горкия господин Швинец от дъшкорезницата, но жена му каза, че няма да му е нужно, защото без глава за какво му е?

— А кой ти сложи мозъка? — сети се Леля.

— Не можеш шам да работиш по мозъка ши — призна Игор.

— Ти обаче… имаш толкова шевове…

— О, шложих ши метална плаштинка в главата. И прокарах тел до подметките. Омръзна ми да ме удрят мълнии. Ето, штигнахме. — Отвори по-редната скрибуцаща врата. — Моето малко царштво.

Беше влажна стая със сводест таван и личеше, че нейният обитател не води светски живот тук. Имаше огнище с кучешка кошница отпред, също легло с дюшек и едно одеяло. Грубо сковани шкафове запълваха едната стена.

— Под този капак има кладенец, а за клозета ше минава оттук…

— А какво има зад тази врата? — посочи Леля вратата с тежките залостени резета.

— Нищо ошобено — отвърна Игор.

Тя го стрелна с поглед. Все пак резетата бяха залостени отвътре, а не отвън…

— Туй място ми прилича на крипта, но с огнище. — Когато штарият граф беше жив, обичаше да ше поштопли вечер, преди да излезе. Ех, златни времена бяха! А за шегашната шган пукната пара не давам. Знаете ли, че ишкаха да ше отърва от Огризчо?

Кучето подскочи и се опита да оближе лицето на Леля.

— И веднъж видях как Лакримоза го ритна — начумерено сподели Игор. — Гошпожи, желаете ли да хапнете нещо?

— Не — заедно отговориха Леля и Маграт. Огризчо напираше да лизне Игор. Явно имаше неизчерпаеми запаси от това желание.

— Огризчо, прештори ше на мъртъв — нареди Игор. Кучето се свлече и се претърколи с краката нагоре.

— Видяхте ли? Помни!

— Няма ли да се окажем заклещени тук, ако дойдат онези Сврак? — усъмни се Маграт.

— Не идват тук. Не е доштатъчно модерно за тях. Пък и има откъде да излезем навън, ако дойдат.

Маграт се озърна към залостената врата. Нямаше вид на изход, който някой би използвал охотно.

— А оръжия? — тревожеше се тя. — Във вампирски замък едва ли има нещо, което действа срещу вампири…

— Има, и още как! — опроверга я Игор.

— Има ли?

— Колкото ишкате. Штарият граф много държеше на това. Когато очаквахме пошетители, винаги казваше: „Игор, погрижи ше прозорците да ша измити, да има лимони и навшякъде украши, от които могат да бъдат направени религиозни шимволи.“ Обичаше вшички да играят по правилата. Чештен до мозъка на коштите ши беше штарият ми гошподар.

— Да, ама тъй е умирал, нали? — провери Леля. Отвори един шкаф и върху нея се срути купчина спаружени лимони.

Игор вдигна рамене.

— Веднъж печелиш, друг път губиш. Штарият гошподар чешто казваше: „Игор, в деня, когато вампирите започнат да побеждават вшеки път, ще бъдем изтребени безшледно.“ Но трябва да знаете, че много ше дразнеше, когато му отмъкваха чорапите. „Мамка му, този беше от коприна, чифтът ми штруваше дешет долара и го получих чак от Анкх-Морпорк.“ В друг шкаф Леля откри подредени колове в комплект с голям чук и простичка анатомична скица с хиксче на мястото на сърцето.

— Ришунката е моя идея, гошпожо Ог — гордо съобщи Игор. — На штария гошподар му пишна от хора, които забиваха коловете нешкопошано където им падне. Заяви, че нямал нищо против да умира, вшъщношттака ши почивал, но не бил шъглашен да прилича на решето.

— Схватливо приятелче си ти — поклати глава Леля.

Игор засия.

— Да, бива ши го мозъка в главата ми.

— Ти ли си го избра? Майтап, бе. Вече разбрах, че не можеш сам да си слагаш мозъка.

— Между другото, имам далечен братовчед в Невидимия универшитет.

— Сериозно? И с какво се занимава там?

— Кишне в штъкленицата ши — доволно я осведоми Игор. — Да ви покажа ли избата за шветена вода? Штарият гошподар шъбра прекрашна колекция.

— Моля? — сепна се Маграт. — Вампир е колекционирал светена вода?

— Май започна да ми просветва — прекъсна я Леля. — Бил е спортсмен, нали?

— Именно!

— А добрият спортсмен дава на достойния ди-веч истински шанс за спасение — потвърди Леля. — Ако ще и заради туй да напълни цяла изба със светена вода. Страхотен умник е бил старецът, както излиза. А не като тоя, новия. Той е само хитрец.

— Нищо не проумях — призна Маграт.

— За вампира е дреболия да го убият. Винаги намира начин да се върне. Това е известно всекиму, който знае поне нещичко за вампирите. Ако не е твърде трудно да ги убиеш и всичко си остава вълнуващо приключение, хората честичко само ще го пронижат с кол или ще го хвърлят в реката и ще се разотидат. Той си почива мъртъв десетина годинки, после става от гроба и пак вилнее. Така няма да го затрият окончателно, а момците от селата си имат здравословно развлечение.

— Сврак ще ни подгонят — промълви Маграт, притиснала бебето до гърдите си. — Ще видят, че не сме в Ланкър, и ще знаят, че не сме се добрали до равнината. Ще намерят и счупената карета. Ще ни открият, Лельо.

Леля огледа стъклениците и шишетата, после подредените по големина колове.

— Няма да стане веднага. Имаме време… да се подготвим.

Обърна се към Маграт с бутилка благословена вода в едната ръка, зареден с дървена пръчка арбалет в другата и захапала кесия леко мухлясали лимони.

— Е аа оо а аа — заяви Леля.

— Не те чух добре — промърмори Маграт. Леля изплю лимоните.

— Сега ще опитаме по моя начин — обясни с други думи.

— Не ме бива да мисля като Баба, ама съм адски добра да приличам на себе си. Главознанието е за ония, дето могат да се оправят с него. Я ние да сритаме някой и друг прилеп.

Вятърът брулеше ливадите по края на Ланкър и съскаше в шубраците.

Близо до прастари могили, обраснали с къпини, повеите клатеха клоните на една-единствена трънка и разпиляваха виещия се дим, проникващ меж-ду корените й.

Отдолу се чу кратък вой.

Под могилата Нак мак Фигъл правеха каквото можеха, но силата не замества тежестта и телесната маса. Дори пиксите, насядали по всеки крайник, и Голямата Аги, наместила се върху гръдния кош на Верънс, с мъка смогваха да го удържат.

— Таквоз, питието беше май мъненко преварено, а? — подхвърли човекът на Голямата Аги, щом погледна пак кръвясалите очи и запенената уста на Верънс. — Само ти думам, че май не беше редно да му даваш петдесет пъти колкото лочим ние. Не е свикнал…

Голямата Аги вдигна рамене.

В отсрещния край десетина пикси се измъкнаха заднешком от дупката, която изровиха към съседната кухина, и извлякоха меч. За бронзово оръжие се беше запазил чудесно. Древните вождове в Ланкър предпочитаха да бъдат погребвани заедно с оръжията си, за да се бият с враговете и в отвъдния свят. А никой от тях не се издигаше до вожд в някогашния Ланкър, без да е пратил премного врагове в отвъдното, затова си подбираха предварително оръжия, които издържат дълго.

По заповед на стария пикс те примъкнаха меча до мятащата се ръка на Верънс.

— Нащрек ли сте? — провери старецът. — Раз! И два! И три!

Нак мак Фигъл се разбягаха във всички посоки. Верънс се изправи със скок, блъсна се в тавана, докопа меча, размаха го бясно, докато не проби дупка към света отвън, и изфуча в нощта.

Пиксите край стените на могилата се вторачиха с очакване в своята Келда.

Голямата Аги кимна.

— Тя ви дума, че требе да го наглеждате, та да не си докара белята — преведе старецът.

Хиляда малки, но извънредно остри оръжия бяха размахани в одимения въздух.

— Гадняри!

— Сите че ги изтрепеме!

— Нак мак Фигъл!

Няколко секунди по-късно кухината под могилата опустя.

Както бързаше през голямата зала на замъка, награбила цял наръч колове, Леля се вцепени.

— Какво е туй, по дяволите?! Заема цяла стена!

— О, радоштта и гордоштта в живота на штария граф — осведоми я Игор. — Шам признаваше, че не е в крак шъш шъвременноштта, но и Векът на плодния прилеп ши имаше добрите штрани шпо-ред него. Понякога швиреше тук по цели чашове…

Нещото пред очите на Леля беше орган или по-скоро онова, в което органът иска да се превърне, когато порасне, защото надвисваше над огром-ната зала. Родена любителка на музиката, Леля не се сдържа да не притича, за да го огледа. Беше черен, а тръбите — обрамчени от изящно резбована слонова кост. За клавиатурата също бе допринесъл някой умрял слон.

— Как работи?

— Задвижва ше ш вода — гордо я просвети Игор. — Има подземна река. Графът поръча да го изработят по негов проект…

Леля плъзна пръсти по месинговата табела, завинтена над клавиатурата: „Чуйте чедата на нощта… и тяхната прекрасна музика. Произв, от Бергхолт Стътли Джонсън, Анкх-Морпорк.“

— Туй е „Джонсън“ — прошепна задъхано тя. — Цяла вечност не съм се докопвала до „Джонсън“… — Вгледа се по-зорко.

— Ама какво е туй? „Писък 1“? „Тътен 14“? „Вълчи вой 5“? Има и цял куп регистри, надписани „Скърцащи подове“! На тая измишльотина не може ли да се свири музика?

— Може, може. Но штарият гошподар повече ше интерешуваше от… звуковите ефекти.

На статива още бяха закрепени прашасали нотни листове, които някой бе запълвал прилежно и зачертавал написаното нееднократно.

— „Завръщането на Невестата на възмездието на Сина на граф Сврак“ — прочете Леля и забеляза, че първо е добавено, а после задраскано „От дълбочина 20 000 разтега?“. — „Соната за гръмотевична буря, капаци на подове и млади дами в оскъдно облекло“. Значи старият ти господар си е падал и малко творец, а?

— По… швоему — печално потвърди Игор. Леля се дръпна от клавиатурата.

— На Маграт нищо не може да й се случи, нали? — реши да провери и вдигна коловете от пода.

— Вратата издържа на разярена тълпа — успокои я Игор. — А девет тридешет и ошми от Огризчо ша ротвайлер.

— Кои негови части по-точно, ако мога да знам?

— Два крака, едно ухо, повечето черва и долната челюшт — веднага изброи Игор, докато излизаха забързано от залата.

— Да, ама мозъкът му е от кокер-шпаньол — скептично напомни Леля.

— Ротвайлершкото ши му е и в коштния мозък — възрази Игор. — Захапва хората и ги пребива ш опашките. Понякога ги дави в шлюнка.

Покривите на Ескрау изникнаха в тъмата, щом вампирите се зареяха надолу. Краката на Агнес едва бяха докоснали земята, а зад няколко прозо-реца вече трепкаха пламъчетата на свещи.

Влад стъпи до нея.

— Разбира се, не можете да го разгледате в цялата му красота при такова време. Има доста добри архитектурни образци около градския площад и прекрасна сграда на кметството. Баща ми плати часовника.

— Така ли…

— И за камбанарията естествено. Разбира се, използвахме само местна работна ръка.

— Вампирите разполагат с много пари, нали? — подхвърли Агнес.

Градът й се стори голям и освен леко сладникавите дърворезби под стрехите на къщите, много приличаше на градовете из равнината.

— Семейството ни отдавна притежава земи — отвърна Влад, без да обръща внимание на присмеха. — А парите имат свойството да се натрупват, както знаете. И то векове наред. Ясно е и че не сме водили особено бурен светски живот досега.

— Нито пък сте харчили много за храна — добави Агнес.

— Да, да, на място казано… — Някъде над тях заехтя камбана. — Сега ще видите — обеща Влад. — И ще разберете.

Баба Вихронрав отвори очи. Точно пред нея бучаха пламъци.

— Охо… Тъй да бъде…

— А, вече сме по-добре, нали? — установи Овес. Тя рязко завъртя глава. После погледна своята бълваща пара рокля.

Пасторът се шмугна между два бора и пусна поредния наръч изгнили клони в огъня, който засъска и запращя.

— И колко дълго… почивах? — попита Баба.

— Около половин час, струва ми се. Червеникави отблясъци и черни сенки играеха по дърветата. Дъждът преминаваше в лапавица, но се изпаряваше над пламъците.

— Добре си се справил, щом си запалил огън в тая мокротия — отбеляза Баба.

— За което благославям Ом — отвърна Овес.

— Много мило от негова страна, признавам. Но трябва да… продължим. — Баба направи опит да стане. — Не остава много. И ще вървим все надолу.

— Мулето избяга — съобщи Овес.

— Имаме си крака, нали? По-добре съм след… отдиха. И огънят… ми вля живот.

— Прекалено тъмно и влажно е. Почакайте до сутринта.

Баба се изправи насила.

— Не. Намери пръчка или нещо подобно, за да се подпирам. Побързай.

— Хъм… Има лескова горичка нататък по склона, но…

— Добре ще ми дойде лескова тояжка. Ами недей да стърчиш тъй. С всяка минута съм по-бодра. Да те няма.

Свещеникът се скри в прогизналите сенки.

Баба размаха края на полата си, за да стигне малко топлина и до краката й. Нещо дребно и бяло излетя от жаравата, понесено от нажежения въздух.

Тя го вдигна от мъха, където падна.

Беше овъглено ъгълче от лист. В алената свет-лина едва се различаваха думите: „…на Ом… под-крепа… Осори порази…“ Хартията още беше залепнала за късче от кожената подвързия.

Баба я погледа още малко и я хвърли старателно насред огъня, щом пукот на съчки извести за наближаващия Овес.

— Ще можете ли изобщо да намерите пътя в този мрак? — попита той, подавайки й дълга лескова пръчка.

— Да. Ти върви от едната ми страна, от другата ще се подпирам на тояжката. Все едно се разхождаме в гората, не е ли тъй?

— Не ми изглеждате по-добре.

— Младежо, ако ще чакаме видът ми да стане по-интересен, има да си киснем тука с години.

Тя вдигна ръка и окаяният ястреб долетя от тъмата.

— Ама добре си сторил, че си разпалил огън — подхвърли Баба, без да го поглежда.

— Опитът ме е научил, че разчитам ли на Ом, винаги намирам пътя — сподели Овес, подтичващ до нея.

— Вярно излиза, че Ом помага на онези, които си помагат сами — отбеляза Баба.

Навсякъде из Ескрау прозорците светваха от запалените лампи, чуваше се дърпане на резета. А над всичко камбаната продължаваше да звъни в мъглата.

— Обикновено се събираме на градския площад — вметна Влад.

— Посред нощ ли? — заяде се Агнес.

— Да, но не се случва често и спогодбата ни не допуска да е повече от два пъти в месеца. Не виждате ли, че градът благоденства? Хората в Ескрау имат сигурност. Вслушаха се в доводите на здравомислието. Вероятно сте забелязала, че няма капаци на прозорците. Не са принудени да слагат решетки или да се крият в мазетата, както, трябва да призная, постъпват жителите на… по-зле уредените райони в нашата страна. Тук хората се отказаха от страха в полза на безопасността. Те… — Влад се спъна и потърси опора в близката стена. Разтърка си челото. — Извинете. Почувствах се… странно. Какво казвах?

— Откъде да знам? — озъби му се Агнес. — Разправяше ми колко са щастливи местните жители, че ги навестяват вампири, нещо в този дух.

— О, да. Да… Защото има сътрудничество вместо вражда. Защото… — той извади кърпа и си избърса лицето — …защото… е, ще видите… Тук не е ли твърде студено?

— Само е влажно — отвърна Агнес.

— Да отидем на площада — смънка Влад. — Там сигурно ще ми олекне.

Скоро излязоха на площада. Навсякъде се виждаха запалени факли. Хората се струпваха тук, повечето с одеяла или палта върху нощниците и пи-жамите. Стояха в безцелно събрани групички, сякаш са чули тревожния сигнал за пожар, но още не забелязват къде се издига дим.

Един-двама зърнаха Влад и запристъпяха от крак на крак, започнаха да се прокашлят.

Други вампири се спускаха през мъглата. Графът докосна меко земята с крака и кимна на Агнес.

— О, госпожице Нит… — промълви безизразно.

— Влад, всички ли сме тук?

Камбаната замлъкна. Миг по-късно се появи и Лакримоза.

— Още ли я мъкнеш с теб? — вдигна вежди към своя брат. — Ти си знаеш…

— Ще си поговоря малко с кмета — заяви графът. — Приятно му е да бъде добре осведомен.

Агнес го видя как доближава дребен пълен мъж, който макар и измъкнат от леглото посред нощ, бе имал благоразумието да сложи на врата си златната верига на своя пост.

Забеляза, че вампирите се подреждат пред камбанарията на разстояние две-три крачки. Шегуваха се, подвикваха си, но Лакримоза само я наблюдаваше втренчено.

Графът се увлече в разговор с кмета, който си гледаше в краката.

А по площада хората заставаха в колони. Ня-колко дечица издърпаха ръцете си от пръстите на родителите и се втурнаха със смях в гонитба покрай колоните.

Подозрението разцъфна у Агнес като грамадна черна роза, обрамчена в червено.

Може би и Влад усети как тялото й се вдърви, защото я хвана по-здраво за ръката.

— Знам какво си мислите…

— Не знаеш, но ей сега ще ти кажа — прекъсна го тя, като се стараеше гласът й да не пресеква.

— Всички вие сте…

— Чуйте ме — можеше да бъде и несравнимо по-зле, както някога…

Графът ги доближи наперено.

— Имам добра новина. Три от децата току-що са навършили дванадесет години. — Усмихна се на Агнес. — Провеждаме малка… церемония преди основната лотария. Един вид ритуал на зрелостта. Откровено казано, според мен те го очакват с нетърпение.

„Той те дебне как ще реагираш — намеси се Пердита. — Влад е обикновен тъпанар, а Лакримоза ще си изплете воал от косата ти, ако й дадеш нищожен шанс, но този ще те сграбчи за гърлото, дори да мигнеш в неподходящ момент… Ще ти бъда благодарна да не го правиш, защото дори на едно творение на твоята фантазия може да му се живее…“ Но Агнес долавяше нарастващата смъртна уплаха наоколо. И беше някак сбъркан ужас, вцепеняващо, ледено, студено чувство, което не й даваше да помръдне. Трябваше да стори нещо, да се изтръгне от страшната му хватка…

Влад се обади пръв.

— Не е прекалено драматично — увери я припряно. — Капка кръв… Баща ми посети училището и им обясни подробно какво е гражданство…

— Колко грижовно — изхриптя Агнес. — И значки ли им връчвате?

Сигурно с гласа й говореше Пердита. Агнес не вярваше, че би могла да измисли подобна пошлост дори при такъв повод за подигравка.

— Ха! Не… Но ми дадохте добра идея — отново й се усмихна за миг графът. — Да… Значка или може би малък паметен плакет. Нещо, което ще ценят и като възрастни. И така… да започваме. Аха, кметът вече е събрал милите дечица…

От края на тълпата долетя вик, за миг Агнес различи човек, който се мъчеше да си пробие път напред. Кметът кимна на стоящите до него мъже. Те забързаха назад. В сумрака прозвуча шум от кратко сбиване. Стори й се, че чу и внезапно заг-лъхнал женски писък. Трясна врата.

Кметът отново се обърна към вампирите и срещна погледа на Агнес. Тя се извърна, не искаше да вижда изражението му. Хората са много изобретателни да си измислят адове, но попадат в някои от най-лошите приживе.

— Да продължим ли? — подкани графът.

— Влад, би ли пуснал ръката ми? — сладко изгука Агнес.

„Те само чакат да шавнеш“ — прошепна Пердита.

„Аха, значи да си стоя и да зяпам? Като всич-и останали?“

„Само исках да те предупредя. Но какво са им сторили на тези хора? Все едно свинете да се редят за клане преди Прасоколеда!“

„Вслушали са се в доводите на здравомислието, както се оказва“.

„Добре, де… Поне изтрий тази усмивчица от мутричката на Лакримоза, за друго не смея да те моля…“ Бяха неимоверно бързи. Дори нейният крясък нямаше да ги спре. Вероятно щеше да нанесе един-единствен свестен удар и… край. Може би щеше да се опомни вампирка, която не знае що е добро и зло. Но нямаше значение. Важно беше какво се случва тук и сега, защото тук и сега тя знаеше що е добро и зло.

Виждаше всяка капчица, увиснала във въздуха, надушваше дима от дървата в угасените огнища, чуваше плъховете по таваните на къщите. Сетивата й работеха със свръхнатоварване, за да изтръгнат каквото могат от последните секунди…

— Не виждам защо да е така!

Гласът на Лакримоза разцепи мъглата като секира.

Агнес примига. Младата вампирка стоеше пред баща си и го гледаше злобно.

— Защо точно ти трябва да започваш всеки път? — настоя тя.

— Лакримоза! Какво те прихвана? Аз съм пред-водител на клана!

— О, нима? Винаги ли ще бъде така? Графът явно се изуми.

— Ами да. Разбира се!

— Значи ще ни командваш вечно! И ще си останем твои деца вечно!

— Скъпа, какво си въобразяваш…

— Я не ми прилагай този глас! Влияе само на месото! Значи винаги ще ме затваряш в стаята ми, защото съм непослушна?

— Позволихме ти да имаш собствена зала за изт…

— Да, бе! И заради това трябва до безкрай да кимам учтиво, да се усмихвам и да се държа любезно с месото!

— Не смей да говориш с този тон на баща си — изкрещя графинята.

— И не смей да говориш такива гадости за Агнес! — изръмжа Влад.

— Че аз казах ли името Агнес? Споменах ли изобщо? — ледено процеди Лакримоза. — Не ми се вярва. Не би ми хрумнало да говоря за нея.

— Тия препирни аз няма да ги търпя и толкоз! — развика се графът.

— Това ли било? — натърти Лакримоза. — Да не спорим, а винаги да изпълняваме волята ти.

— Споразумяхме се да…

— Не, ти се споразумя и никой не ти възрази. Явно Влад е прав!

— Виж ти… — Графът се обърна към сина си.

— В какво си прав, ако позволяваш да попитам?

Устата на Влад се отваряше и затваряше, докато той припряно сглобяваше смислено изречение.

— Вероятно съм споменал, че цялото начинание в Ланкър може и да е донякъде неразумно…

— Охо! — намеси се графинята. — Едва що си навършил две столетия и вече знаеш кое е разумно и кое не?

— Неразумно ли? — наежи се графът.

— Аз пък ще кажа направо тъпо! — изтърси Лакримоза. — Значки? Подаръчета? Никому нищо не даваме! Ние сме вампири! Вземаме каквото си искаме, ей така…

Тя посегна, сграбчи един мъж и го налетя с отворена уста и развята коса.

Но спря като замразена.

После се преви и хвана с ръка гърлото си. Пак впи зъл поглед в баща си.

— Какво… ми направи? — попита задъхана. — Усещам… гърлото си… Ти ми направи нещо!

Графът си разтри челото и стисна носа си с два пръста.

— Лаки…

— Не ме наричай така! Знаеш колко ми е омразно!

Един от подчинените вампири писна за миг. Агнес не помнеше името му — сигурно звучеше като Фенрир или Маледикто, — но знаеше, че той предпочита да го наричат Джералд. Сега вампирът се свличаше на колене и впиваше пръсти в шията си. И другите около него не изглеждаха особено доволни от живота. Неколцина се превиваха и пъшкаха, озадачавайки сериозно жителите на града.

— Не се чувствам… добре — олюляваше се полека графинята. — Нали ви казах, че не ми харесва тази идея с виното…

Графът изведнъж се вторачи в Агнес и тя заотстъпва.

— Ти го правиш, нали?

— Разбира се, че е тя! — изхленчи Лакримоза. — Знаеш, че онази старица прехвърли някъде съзнанието си, а не може да не е усетила как Влад точи лиги за това туловище!

„Не е тук с нас, нали?“ — усъмни се Пердита.

„Че ти не знаеш ли?“ — учуди се Агнес и се отдръпна още малко от графа.

„Е, бих казала, че не е тук, но дали аз си го мисля или?…“

„Стига, де, нали и двете сме уверени, че се е скрила в онзи свещеник?“

„А, не сме. Само си помислихме, че би било много хитро, защото всички останали ще очакват да се е притаила в бебето.“

— Слузесто червейче — подхвърли Агнес на Лакримоза, — защо не пропълзиш обратно в ковчега и не си изгниеш там?

Не хареса напълно творбата си, но импровизираните обиди рядко звучат изящно.

Лакримоза скочи, но нещо наистина не беше наред с нея. Вместо да прониже въздуха като кадифена гибел, тя подпърхваше подобно на кокошка със счупено крило. Но яростта й помогна да се изправи пред Агнес с приготвени за дране нокти…

Агнес я цапардоса с цялата си сила и усети как Пердита добави още мощ в удара. Не би трябвало да улучи, защото гнусното момиче беше достатъчно бързо да я обиколи три пъти през това време, но юмрукът й се заби в лицето на Лакримоза. И хората от Ескрау видяха как една вампирка се заклатушка назад със сцепени устни.

Кметът изведнъж отметна глава назад.

А Агнес сви юмруци пред гърдите си.

— Не знам къде се пренесе Баба Вихронрав. Дали не е у мен, а? — В пристъп на лудешко вдъхновение тя заговори с острия глас на Баба:

— Ако ще и да ме стъпчете в земята, ще ви прегриза подметките и пак ще ви докопам.

— Добър опит, госпожице Нит — закрачи към нея графът. — Но не вярвам, че…

Спря и вкопчи пръсти в златната верига, която внезапно обви шията му.

А зад него кметът дърпаше с цялата си т-жест, за да повали вампира.