Захапи за врата

— Тъй си е — потвърди Леля.

— А какви са тези чворести земи? — призна невежеството си Агнес.

— По тия планини има доста магия, знаеш — подхвана Леля. — Всеизвестно е, че планините се надигат, когато се блъскат големи парчета земя, нали? Е, когато магията попадне натясно… един вид… получава се земя, където мястото е… някак смачкано, ясно? Щеше да е много голямо, ако можеше, ама тъй повече прилича на чвор в старо дърво. Или на сополива кърпа, дето си я свила на топка в джоба… хем е малка, хем си е голяма, ама по друг начин.

— Но аз съм била там — видях само обрасло с храсти тясно плато!

— Трябва да знаеш и посоката — увери я Леля. — Адска мъка е да търсиш някого с магическо кълбо на такова място. Всичко се люшка и тресе. Все едно се мъчиш да зърнеш човек, дето е и близо, и далеч от тебе. Направо да ти избият сълзи по стъклената топка. — Тя придърпа зеленикавата сфера към себе си. — Вие двете бутайте, аз ще насочвам…

— Ъ-ъ… с магия ли ще се занимавате? — обади се Овес зад тях.

— Какъв ти е проблемът, бе? — сопна се Леля.

— Питам дали ритуалът включва… ъ-ъ… — изчерви се той — …сваляне на дрехите, диви танци и призоваване на развратни и покварени създания? Опасявам се, че не мога да участвам в такива занимания. „Книгата на Ом“ ни забранява да се обвързваме с лъжливи заклинатели и измамни гадатели.

— И аз не ща да си имам вземане-даване с лъжливи заклинатели — сподели Леля. — Все им падат брадите, щото са на връвчица.

— Ние сме си съвсем истински — насърчи го Маграт.

— И изобщо не призоваваме развратни и покварени създания — завърши Агнес.

— Освен ако не поискаме — изфуча Леля под носа си.

— Е… добре тогава — смили се Овес.

Докато насочваха силата, Агнес беше принудена да слуша и мислите на Пердита: „Нещо не ми харесва Маграт. Не е каквато беше преди.“

„Разбира се, че не е същата.“

„Но тя е започнала да нарежда, не се свива кротичко както някога и вече не е мокра кокошка.“

„Защото е майка — натърти Агнес. — Те са само леко влажни.“ Собствените й възгледи не превъзнасяха кой знае колко майчинството. Очевидно беше необходимост, но тя не откриваше в това нищо трудно. Дори котките се справяха безупречно. Жените обаче започваха да се държат, сякаш им е връчен медал и вече имат право да заповядват на всички наоколо. Все едно си окачаха табела „майка“, а по всички други забелязваха поне за миг надписа „дете“…

Мислено вдигна рамене и се съсредоточи в задачата си.

В зелената топка блещукаше и мъждукаше светлина. Агнес се бе захващала с издирване чрез кълбото само няколко пъти досега, но не помнеше светлината да е трепкала така. Щом се прояснеше някакъв образ, тутакси примигваше и прескачаше на нещо друго… шубраци… дърво… променливи облаци…

После Баба Вихронрав се появи замалко и изчезна. Видението се мярна за част от секундата и заместилото го равномерно сияние подсказа на Агнес: „Това беше, скъпа.“

— Тя си беше полегнала — отбеляза Маграт, — но не се видя ясно.

— Значи е в някоя от пещерите. Веднъж спомена, че отивала там, когато искала да остане насаме с мислите си — сподели Леля. — Нали видяхте подскачането? Опитва се да ни държи настрана.

— Онези пещери са просто дупки в скалите — настоя Агнес.

— И да… и не — уклончиво отвърна Леля. — Не ме ли лъжат очите, че я видях да държи картонче?

— Онова с „Ни съм умрела“ ли? — уточни Маграт.

— Друго ще да е, онуй го е оставила в къщата.

— И тъкмо когато се нуждаем от нея, тя се завира в пещерите?

— А тя знае ли, че се нуждаем от нея? — на-помни Агнес. — Знае ли за вампирите?

— Защо не отскочим да я попитаме? — предложи Маграт.

— Няма как да летим чак дотам — почеса се по брадичката Леля. — Няма да се задържим над чворестите земи. Метлите почват да въртят номе-ра.

— Останалото разстояние ще изминем пеша — реши Маграт. — Много часове има до залеза.

— Нима и ти ще дойдеш? — слиса се Агнес.

— Разбира се.

— Ами бебето?

— Харесва й да я нося и е на топло, а пък горе няма никакви чудовища. Впрочем аз се придържам към мнението, че е възможно да се съчетава майчинството с кариерата.

— Нали уж се беше отказала от вещерството? — припомни й Агнес.

— Да… ами… да. Нека се уверим, че с Баба всичко е наред, и да се, отървем от проблемите, а после несъмнено ще имам с какво друго да си за-пълня времето…

— Но това може да се окаже опасно! — възкликна Агнес. — Лельо, а ти какво мислиш?

Леля Ог се обърна със стола си към бебето.

— Гъци-гъци, кой ми е прасенце?

Малката главица се завъртя и Есме отвори сините си очички.

Леля се взря замислено в тях.

— Ще я вземем с нас — отсъди накрая. — И аз разнасях Джейсън навсякъде, когато беше мъничък. На дечицата им харесва да са при свойто мамче. — Тя пак се вторачи задълго в бебето. — Да, туй ми се вижда дяволски сполучливо хрумване.

— Ъ-ъ… струва ми се, че едва ли бих могъл да съм полезен с нещо там — вметна Овес.

— О, за теб ще е опасно — снизходително махна с ръка Леля.

— Естествено ще бъда с вас в молитвите си.

— Колко мило — изсумтя тя.

Ръмящият дъждец бе намокрил до кости Дървеняааау, докато се тътреше към замъка. Влагата проникна и в примамката, сегашните й звуци биха привлекли само някое чудновато окаяно същество, свиращо се в древно устие на река. Или може би прегракнала овца.

Изведнъж чу гълчавата на свраките.

Върза магарето си за една фиданка и излезе на поляната. Птиците врещяха по дърветата наоколо, но се разлетяха като от взрив, щом зърнаха Крал Хенри, впил нокти в самара на магарето.

А към обраслия с мъх камък се притискаше…

…малка сврака. Беше измокрена и сбъркана, сякаш стъкмена надвенатри от човек, който поз-нава външността на свраките, но не е наясно как се движат. Съществото запърха с крилца, когато го видя, разроши пера и след миг умалена версия на Крал Хенри се мъчеше да отскочи от земята.

Соколарят отстъпи заднешком. А закачуленият орел завъртя глава към странната птица…

…която вече беше гълъб. После дрозд. И мушитрънче…

Внезапно прозрение за неизбежното подтикна Дървеняааау да прикрие очите си, но и през кожа-та на пръстите си видя блясъка, усети удара на пламъка и подуши опърлените косми по тилната страна на дланта си.

Около кръга от изгорена земя димяха туфи трева. А по средата няколко жалки костици прос-ветнаха нажежено и се разпаднаха на фина пепел.

Свраките пак се разкрещяха в гората.

Граф Сврак се размърда в затъмнената си стая и отвори очи. Зениците му се разшириха, за да поемат повече светлина.

— Мисля, че тя се е притаила — промълви той.

— Твърде скоро — отбеляза графинята. — Нали ти твърдеше, че е от най-могъщите вещици?

— О, да. Но е човек. И остарява. А с възрастта се прокрадват съмненията. Толкова е просто. Сам-самичка в онази бедна къща и никой не й прави компания освен запалената свещ… Лесно е да разшириш мъничките пукнатинки и да накараш ума й да се обърне срещу себе си. Сякаш наблюдаваш горски пожар при промяна на вятъра — внезапно връхлита с рев сградите, които допреди миг са ти изглеждали толкова нерушими…

— Много образно казано.

— Благодаря ти.

— Знам, че постигна забележителен успех в Ескрау…

— Истински модел на бъдещето. Най-сетне хармония между вампирите и хората. Цялата тази враждебност е излишна, както винаги съм твърдял.

Графинята пристъпи към прозореца и предпазливо отмести края на пердето. Въпреки облаците по небето вътре се процеди сивкава светлина.

— Не се налага и да бъдем прекалено внимателни — увери я нейният съпруг, пресегна се над рамото й и отмести пердето докрай.

Графинята потрепери и се извърна.

— Видя ли? Все пак е безвредно. Всеки ден и във всичко ние се усъвършенстваме — бодро заяви граф Сврак. — Самоизцеление. Положителна нагласа. Затвърждаване. Привикване. Чесън ли? Приятна подправка. Лимони ли? Трябва само да харесаш вкуса им. Ами че аз вчера загубих някъде един чорап и това ми беше безразлично. Имам си предостатъчно чорапи. Мога да си набавя и още! — Усмивката му избледня, щом се вгледа в лицето на съпругата си. — Думичката „но“ е на върха на езика ти — установи той делово.

— Исках да ти напомня, че в Ескрау няма вещици.

— Толкова по-добре!

— Да, разбира се, но…

— Пак започваш, скъпа. Никакво „но“ в нашия речник. Колкото и да е странно, Верънс е прав. Навлизаме в нов свят, където няма място за онези гнусни гномчета или вещиците, или кентаврите. И особено за огнените птици! Да се отървем от тях! Да вървим напред! Те не са приспособени за оцеляване!

— Ти обаче само рани онзи феникс.

— Именно. Той позволи да му навредя, значи скоро ще изчезне. Мила, за да не се погубим заедно със стария свят, трябва да станем подходящи за новия. А вещиците… Опасявам се, че вещиците вече са в миналото.

Но в настоящето метлите кацнаха малко над последните дървета и преди началото на платото. Агнес беше права, че това късче земя едва ли заслужаваше толкова просторно име. Оттук дори се чуваше бълбукането на поточето в отсрещния му край.

— Не виждам нищо чворесто — заяви Агнес. Съзнаваше, че изръси глупост, но присъствието на Маграт вече й опъваше нервите.

Леля се загледа в небето. Другите две последваха примера й.

— Трябва първо да свикнеш, но и сега ще го видиш, ако се загледаш. Личи добре само от платото.

Агнес примижа към облаците.

— О… май забелязвам — осведоми ги Маграт. „Хайде на бас, че нищичко не забелязва — наежи се Пердита. — Защото аз не го виждам.“ Но Агнес откри каквото търсеше. Бягаше от погледа подобно на линията между две съединени стъкла и сякаш се премести тъкмо когато тя се увери, че го е намерила, но въпреки всичко имаше… несъвпадение, доловимо само в отделни мигове.

Леля си облиза показалеца и го изправи да усети вятъра. После посочи:

— Ей натам. И си затворете очите.

— Няма пътека — усъмни се Маграт.

— Правилно. Хвани ме за ръката, а Агнес да хване тебе. Идвала съм насам от време на време. Не е чак толкоз мъчно.

— Все едно сме в детска приказка — оплака се Агнес.

— Ъхъ, тъй става, когато ножът опре до кокала — съгласи се Леля. — Ами… тръгваме…

Агнес усещаше как клонките на прещипа се отъркват в краката й. Отвори очи.

Високото поле се простираше навсякъде, дори зад тях. Въздухът тъмнееше, облаците натежаваха, вятърът режеше. Планините изглеждаха твърде далечни. Някъде тътнеше падаща вода.

— Сега къде сме? — поиска да знае Маграт.

— Още сме си тук — увери я Леля. — Помня как моят баща разправяше, че като подгониш сърна или друго животно, случвало се да избяга в чворестите земи.

— Ако е съвсем отчаяно — предположи Агнес. Тук и прещипът беше по-тъмен, драскаше като трънак. — Всичко е някак…гадно.

— Важно е как си се настроила — поучително изрече Леля и тропна по нещо с ботуша си.

Беше побит камък. Тоест бивш побит камък, а в момента лежеше и беше покрит с дебел пласт лишеи.

— Това е белегът. Ако не знаеш за него, трудничко ще се измъкнеш. Хайде да вървим към планината. Маграт, Есме добре ли е увита? Питам за малката Есме.

— Тя спи.

— Ъхъ — някак особено изсумтя Леля. — Тъй е по-добре. Хайде, да тръгваме. Да, бе, нали ги взех, че ще потрябват… — Тя порови в сякаш безкрайните си джобове и измъкна чифт толкова дебели чорапи, че биха останали изправени, ако ги пуснеше на земята. — Ланкърска вълна. Само нашичкият Джейсън смогва да ги изплете, щото знаете колко са му яки пръстите. Като ги обуеш, можеш и стена да пробиеш с ритник.

Храстите чегъртаха безсилно по сякаш оплетените от тел чорапи и жените напредваха бързо по платото. И тук имаше слънце или поне светло петно в облаците, но сумракът като че се просмукваше от земята.

„Агнес…“ — обади се Пердита в уединението на общия им мозък.

„Какво?“

„Леля се тревожи за нещо около бебето и Баба. Не долови ли?“ Агнес поумува: „Знам, че Леля все се зазяпва в малката Есме, все едно се колебае за нещо, ако за това говориш.“

„Е, аз пък си мисля, че някак е свързано със Заемането…“

„Значи според теб тя се чуди дали Баба не използва бебето да ни наглежда?“

„Не знам. Нещо става…“ Тътенът пред тях се засилваше.

— Има поточе, нали? — реши да провери Агнес.

— Вярно. Ей там — показа Леля.

Тук платото пропадаше изведнъж. Те се взряха в бездната. Беше огромна. Побелялата от пяна вода едва се различаваше много далеч под тях. Лъхаше ги студена влага.

— Не може да е така — оплака се Маграт. — Ами че това е по-широко и по-дълбоко от Ланкърския пролом!

Агнес се мъчеше да проникне с поглед през мъглата.

„Дълбоко е само няколко стъпки — възрази Пердита. — Виждам всяко камъче на дъното.“

— Според Пердита е… зрителна илюзия — сподели Агнес.

— Не се знае дали не е права — вдигна рамене Леля. — Чворести земи. Отвътре са по-големи.

Маграт вдигна скален отломък и го хвърли. Парчето отскочи няколко пъти от отвесната стена, после не остана нищо освен кънтящото ехо. Реката беше прекалено далеч, за да видят как камъкът падна.

— Много е правдоподобно, а? — омърлушено подхвърли Маграт.

— Можем да минем по моста — напомни Леля.

И трите се загледаха във въпросния мост. Навяваше им безрадостни чувства. Иначе казано, макар че беше възможно на самата граница на вероятността да се пренесат по въздуха над пропастта — да речем, ще ги понесе внезапно издигнал се въздушен поток или всички газови молекули из-веднъж ще бъдат обзети от налудничава идея, самата представа да преминат по моста беше очевадно смехотворна.

В него липсваше хоросан. Опорните колони се състояха от натрупани камъни, а върху тях бяха положени поредица от големи плочи. Крайният резултат можеше да бъде наречен примитивен дори от племена, които са твърде примитивни, за да имат думата „примитивен“ в езика си. Творението скрибуцаше зловещо от вятъра. Чуваха как камък се отърква в камък.

— Тук нещо не е наред — установи Маграт. — Как не е паднал от първата по-силна буря?

— Как не е паднал и в пълно безветрие? — подкрепи я Агнес. — Не ми се вярва наистина да е истински.

— Аха, а от туй минаването по него става голямо главоболие — обобщи Леля.

„Има само един плосък камък, сложен над поточе! — настоя Пердита. — Мога да мина и с едно салто над него.“ Агнес примига.

— О, сетих се… Това е някакво изпитание, нали? Познах ли? Боим се и страхът ни създава бездънната урва. Пердита пък винаги е нахакана и изобщо не я забелязва…

— Как ми се ще и аз да можех! — призна си Маграт. — Но виждам мост.

— Губим си времето — заяви Агнес. Закрачи по каменните плочи и спря на средата.

— Малко се люшка, но не е толкова зле. Достатъчно е да…

Плочата под краката й се изметна и я запрати надолу.

Агнес изпъна ръце и с голям късмет успя да се хване за ръба. Но колкото и силни да бяха пръстите й, тежеше им клатещото се изобилие от плът.

Тя погледна надолу. Не че искаше, но тази посока сякаш запълваше целия й свят.

„Водата е една стъпка под теб, повярвай ми! — внушаваше й Пердита. — Трябва само да тупнеш, а теб те бива за това…“ Агнес пак погледна надолу. Предстоеше й такова падане, че в края му никой горе нямаше да чуе и пльосването във водата. Не просто виждаше пропастта дълбока, а я усещаше. Около нея се издигаше лепкава въздушна струя. И пустотата под краката й сякаш започваше да я засмуква.

— Маграт хвърли камък до дъното! — изсъска тя.

„Ами да, видях го да пада една-две педи.“

— Виж сега, аз съм легнала по корем и Маграт ми държи краката — нехайно съобщи Леля Ог точно над главата й. — Ще те сграбча за китките и знаеш, че ако се залюлееш мъничко настрана, ще стъпиш на опората и край на проблемите.

— Няма нужда да ми говориш като на уплаше на идиотка! — троснато отвърна Агнес.

— Опитвам се да те успокоя.

— Не мога да си помръдна ръцете!

— А, можеш, можеш. Ето, хванах те за миш ницата.

— Не мога да си помръдна ръцете!

— Не припирай, имаме цял ден. Опитай, когато си готова.

Агнес повися още малко. Вече дори не усеща ше ръцете си, което вероятно означаваше, че нямаше и да забележи кога се е пуснала.

Камъните стенеха.

— А-а… Лельо?

— Ъ?

— Може ли да ми поговориш още малко като на уплашена идиотка?

— Бива.

— Защо хората казват „край на проблемите“ Нали те никога не свършват?

— Интересен въпрос. Може би щото…

— И ще те затрудни ли да говориш по-силничко? Пердита ми крещи, че ако пропадна още две педи надолу, ще стъпя на дъното на поточето!

— Как мислиш, тя ли е правата?

— Не и за двете педи! Мостът скрибуцаше.

— Хората често бъркат — отбеляза Леля. — Миличка, ще правиш ли нещо? Щото няма как да те вдигна върху моста, нали разбираш? И моите ръце също изтръпват.

— Не мога да стигна с крак опората!

— Тогава се пусни — подсказа Маграт.

— Маграт! — сърдито възкликна Леля.

— Е, за Пердита вероятно наистина има само плитко поточе. Чворестите земи могат да бъдат различни едновременно, нали? Ако тя ги вижда така… защо не й позволиш да продължи? Остави я тя да се оправя. Не знаеш ли как да й дадеш над-мощие?

— Прави го само когато съм много загазила! И млъкни!

— Просто се опитвах да…

— Не на теб говоря, а на нея! О, не… Лявата й ръка, побеляла и почти безчувствена, се пусна и от камъка, и от пръстите на Леля.

— Не й позволявайте да стори това и на двете ни! — разпищя се Агнес. — Ще падна от стотина метра върху назъбени скали!

— Да, ама щом бездруго ще те сполети, струва си да опиташ каквото и да е, а? — обнадежди я Леля. — На твое място щях да си затворя очите…

Дясната ръка също се пусна. Агнес стисна клепачи. И падна. Пердита отвори очи. Стоеше в поточето.

— Мамка му!

Агнес никога не би си позволила такова възклицание, затова Пердита го изричаше при всеки повод.

Тя протегна ръце към плоския камък над главата си, хвана се удобно и се издърпа. Щом срещна погледа на Леля Ог, намести ръцете си в ново положение и рязко изхвърли краката си нагоре.

„Тая тъпачка Агнес изобщо не проумява колко е силна. Пращи от мускули, а не смее да си послужи с тях…“ Уравновеси полека тялото си и накрая върховете на обувките й щръкнаха към небето. Стоеше на ръце. Но ефектът от позата се поразвали, кога-то полата се смъкна на лицето й.

— Още си с тия разпрани гащи — остро я осведоми Леля.

Пердита отскочи във въздуха и се изправи на крака.

Маграт жумеше напрегнато.

— Тя не застана на ръце на самия ръб, нали?

— Точно туй стори — натърти Леля. — Слушай, А… Пердита, стига си се фръцкала, че губим време. Върни тялото на Агнес, то си е нейно поначало.

Пердита се преметна настрани през ръцете си.

— Но тя само го прахосва. И да бяхте видели с какво се тъпче! Знаете ли, че още си пази два рафта с плюшени играчки? Има и кукли. А се чуди защо никак не й върви с младите мъже!

— Вярно, за момците сигурно няма нищо по-лошо от оцъкления поглед на плюшено мече — промърмори Леля Ог. — Маграт, помниш ли старата госпожа Сливс? Като я прихванеха лудите, две от нас не стигаха да се справят с нея.

— Това пък какво общо има с играчките? — настрои се подозрително Пердита.

— И какво общо има с… Аха… — запъна се Маграт.

— Спомням си го и оня дърт звънар в Охлюън — продължи Леля и ги поведе нататък по моста. — Имаше поне седмина в главата си. Три жени и четирима мъже. Горкичкият… Все разправяше, че тъкмо той бил излишен. Оставяли го да върши цялата работа, да диша, да яде, а те само си гледали кефа. Помниш ли го? Наставал същински ад, когато си пийнел, а ония почнели да се боричкат кой да вкусва с езика. Кълнеше се, че понявгаш сам не се чувал какво мисли в главата си… Ха сега! Ха сега!

Агнес отвори очи. Ченето я болеше.

Леля Ог се взираше придирчиво в нея и разтриваше десницата си. От една педя лицето й изглеждаше като дружелюбна купчина застарели дрехи за пране.

— Да, туй е Агнес — убеди се тя и отстъпи. — Лицето й става по-ръбато, когато е другата. Видя ли? Казах ти, че тоя път ще е тя. Има по-голям опит.

Маграт пусна ръцете на Агнес, която вече можеше да си разтрие брадичката.

— Заболя ме — укори ги.

— Обичта е сурова понявгаш — поучително изрече Леля. — Не може оная Пердита да се размотава напред-назад в таквоз време.

— Ти незнайно как успя да сграбчиш отново моста и да скочиш отгоре — смънка Маграт.

— А аз я усетих да стои на дъното на поточето! — заяви Агнес.

— Значи и туй го е имало — установи Леля.

Хайде да вървим, не остана много. Е, зависи. И нека внимаваме, бива ли? Някои от нас май имат да падат доста по-дълго от другите.

Пристъпяха предпазливо въпреки все по-оглушителния глас в главата на Агнес, който й повтаряше до втръсване, че е страхливка и естествено няма начин да пострада. Агнес се насилваше да не слуша.

Пещерите, каквито ги бе запомнила, не представляваха нищо повече от дупки под надвиснали скали. Но тези бяха огромни кухини в земята.

— Чворестите земи са малко като айсберг — сподели Леля и тръгна през една долчинка към може би найголямата пещера.

— Тоест девет десети от тях са под водата ли? — уточни Агнес, макар че ченето още я болеше.

— Казвам, че в тях е скрито повече, отколкото очите виждат.

— Тук има някой! — възкликна Маграт.

— А, вещицата. Тя няма да ни пречи — обеща Леля.

Проникващата през входа светлина открояваше прегърбена фигура, седнала сред локвите. Отблизо повече приличаше на изваяние, и то не с чак толкова човешки вид, както на пръв поглед. По фигурата блестеше вода. По дългия извит нос се събираха капки и от време на време цопваха на пода.

— Като момиче веднъж дойдох тука с един млад магьосник — впусна се в спомени Леля Ог. — Нищо друго не му допадаше тъй, както да цепи камъни с чукчето си… е, почти нищо друго — добави тя с усмивка, отправена към миналото, и въздъхна щастливо. — Разправяше, че вещицата била само утайка от скалите, дето оставала от капещата вода. Но мойто бабче казваше, че вещицата поседнала тука да умува над някакво страхотно заклинание и се вкаменила. А аз не знам какво да си мисля за нея.

— Доста надалеч си го довела — не се сдържа Агнес.

— Вкъщи бяхме цял куп деца, тогаз валеше безспир, а за свестни занимания с геология човек има нужда от малко спокойствие — обясни Леля. — Чукът му сигурно още се въргаля наблизо. По едно време той изобщо забрави за него. Гледайте си в краката, че е хлъзгаво. Маграт, как е малката Есме?

— О, само писука. Скоро ще трябва да я нахраня.

— Не е зле да я наглеждаме — предложи Леля.

— Да, разбира се.

Леля плесна с ръце и ги раздалечи. Сиянието между дланите й не беше като стъписващите светлини на магьосниците, по-скоро напомняше за мъждукането на събрани светулки. Стигаше колкото никоя от тях да не хлътне в дупка.

— Нищо чудно да има и джуджета на такова място — сети се Маграт, когато тръгнаха по един тунел.

— Не ми се вярва. Те не обичат места, дето все се променят. Тука се навъртат само животин-ки. А Баба идва, когато иска да е насаме с мислите си.

— И ти, щом ти се прище да отчупиш някой камък.

— Ха! Тогаз беше друго. По платото цъфтяха цветя, а мостът беше камък, проснат над поточето. Щото бях влюбена.

— Значи наистина се променя според погледа? — изненада се Агнес.

— Ти не се ли убеди на свой гръб? Ще се смаеш колко висок и разклатен е мостът, ако си се вкиснала.

— Питам се колко ли висок е бил за Баба…

— Момиче, може и облаци да са минавали отдолу. — Леля спря пред разклонение в проходите и посочи. — Като гледам, тръгнала е натам. Я почакайте…

Тя рязко изпъна ръка напред. Изпъшкаха камъни и голям къс от тавана се сгромоляса, разхвърляйки прах и чакъл.

— Е, ще се покатерим и пак ще минем — със същия делови тон продължи Леля.

— Някой се опитва да ни прогони — проумя Агнес.

— Ама няма да стане — отвърна Леля. — И не вярвам да ни сполети някоя злина.

— Тази буца беше доста тежка! — ядоса се Агнес.

— Ъхъ, само че не ни смаза, нали?

Малко по-нататък се натъкнаха на подземна река — побеляла от бързото течение. Заобикаляше и почти заливаше задръстване от струпани дънери, върху които се бе проснало подканящо дълго дърво.

— Погледнете, не е безопасно за детето! — настоя Агнес. — И двете ли не виждате? Маграт, ти поне си й майка!

— Знам, присъствах на раждането — с вбесяваща невъзмутимост я увери Маграт. — Но нямам чувството, че е опасно. Баба е някъде наблизо.

— Вярно — потвърди Леля. — Съвсем наблизо.

— Тя обаче няма власт над реки и камъни… — започна Агнес.

— Тука ли? Не се знае. Мястото е много… отзивчиво.

Стъпваха сантиметър по сантиметър и си подаваха бебето една на друга.

Накрая Агнес се облегна изнемощяла на каменната стена.

— Още колко ни остава?

— Ами две-три педи, зависи как гледаш — прецени Леля. — Олекна ли ти, като го чу?

— Аз ли се заблуждавам — обади се Маграт, — или тук взе да се сгорещява?

— В това отказвам да повярвам — посочи Агнес.

Над полегатия под зееше процеп в скалите. От него бликаше червено зарево. Тъкмо когато се загледаха, огнено кълбо изфуча през отвора и избухна под тавана.

— Олеле, майчице — промърмори Леля, която в момента носеше детето. — А пък наоколо си нямаме никакви вулкани. Какво ли си мисли тя?

Закрачи устремно право към пламъците.

— По-леко! — провикна се Агнес. — Пердита казва, че огънят е истински!

— Че туй променя ли цената на рибата? — подсмихна се през рамо Леля.

Пламъците угаснаха мигновено. Другите две вещици стояха в мразовитата тъма. Маграт потръпна.

— Лельо, все пак ти носиш бебето.

— Тука можеш да пострадаш само ако си търсиш белята — заяви Леля. — А сега мислите на Баба създават мястото. Тя няма да посегне на дете. Не може. Не е такваз.

— Значи мястото се оформя според мислите й? — усъмни се Агнес.

— Тъй ми се струва — отвърна Леля и продължи напред.

— Никак не би ми се искало да се озова в главата й!

— Кажи-речи, вече си се озовала. Хайде, де! Минахме и през огъня. Не вярвам да има друго.

Откриха я в друга пещера по-навътре. По гладкия пясък имаше следи от един чифт крака. Бе оставила грижливо шапката до себе си. Главата й се опираше на подложената торба. И държеше картонче с вдървените си пръсти — „Я ДА СЕ МАХАТЕ“.

— Не виждам готовност да ни помогне — оплака се Маграт, седна и настани бебето в скута си.

— И то след всичко, което преживяхме.

— Не можем ли да я събудим? — предложи Аг-нес.

— Опасно е — възрази Леля Ог. — Да я придърпваме обратно, когато не ще да се върне ли? Не се знае какво ще стане.

— Е, не можем ли поне да я изнесем оттук?

— Трудничко ще я промушим през по-тесните завои, но-ха! — ще ни послужи за мостче тук-там. Забрави. Щом е дошла тука, има си причина.

— Леля издърпа торбата изпод главата на Баба, която не шавна, и я отвори. Спаружена ябълка, шише с вода и сандвич със сирене, около който да огъваш подкови. Да, и старата й кутия.

Постави я на пясъка помежду им.

— Но какво има вътре? — недоумяваше Агнес.

— Дреболийки за спомен, нали ти казах. Тя все увърта, че я пълнела с неща, дето не знаела какво да ги прави.

Леля потропа с пръсти по капака, сякаш изпъл-няваше съпровод на мислите си, после пак взе кутията. — Редно ли е да постъпваш така? — заяде се Агнес.

— Не е — призна Леля, извади снопче листове, вързани с панделка, и ги сложи настрана.

И трите видяха сиянието, изпълнило кутията след махането на листовете. Леля бръкна и извади шишенце за лекарство, запушено плътно с тапа. В тъмната пещера мъничкото светещо петънце изглеждаше прекалено ярко.

— Туй го знам. Тя е събрала какво ли не в кутията. Ама за пръв го виждам да свети.

Агнес взе шишенцето. В него имаше парче от папрат или… не, беше перо, цялото черно освен в края, жълт и пламтящ като запалена свещ.

— А знаеш ли какво е?

— Не. Тя прибира какво ли не. Но шишенцето го има отдавна…

— Жнам откъде го вже… — Маграт извади безопасната игла от устата си и започна отново: Знам откъде го взе. Наистина беше отдавна. И горе-долу по същото време на годината. Вървяхме през гората, зърнахме падаща звезда и тази светлинка се откъсна от нея. Приличаше на пламък, но Баба го хвана с ръка, без да се изгори.

— Значи е перо от огнена птица — досети се Леля. — Чувала съм разни стари предания за тях. Прелитат оттук. Но ако ще пипаш перата им, трябва да си адски уверена, щото в легендите се казва, че лумвали буйно, щом ги доближи зло.

— Огнена птица ли? — озадачи се Агнес. — За феникс ли говорите? Наскоро и Дървеняааау бръщолевеше нещо такова…

— От доста години не съм виждала прелитащ феникс — сподели Леля. — Когато бях малка, случваше се да мернем по два-три наведнъж светлинки високо в небето.

— Не, не — опита се да я поправи Агнес, — има само един феникс, нали в това е същината на историята?

— Ако е само един, каква полза от него? — завъртя глава Леля.

Баба Вихронрав примлясна с устни, като че изплуваше от дълбок сън. Клепачите й трепнаха.

— А, знаех си, че ще успеем, като отворим кутията — весело се похвали Леля.

Очите на Баба зейнаха. Позяпаха тавана, после се завъртяха към Леля Ог.

— Дй вда… — смънка Баба.

Агнес припряно й подаде пълното шише. Неволно докосна пръстите й — бяха студени като камъните наоколо.

Старата вещица отпи голяма глътка.

— Значи сте вие тричките — прошепна. — И защо се домъкнахте тъдява?

— Ти ни каза — престраши се Агнес.

— Не съм ви казвала! — скастри я Баба. — Да не съм ви оставила бележка?

— Не, обаче нещата на масата… — Агнес помълча. — Ами помислихме, че искаш да дойдем.

— Трите вещици, а? — подхвърли Баба. — Не виждам причина да не си останете три. Девицата, майката и…

— По-леко! — предупреди я Леля Ог.

— …и другата — довърши Баба. — Вие си решавате. За туй не смея да изказвам мнение. Значи имате да се занимавате с разни танци и ритуали, желая ви приятен ден. Ще си взема възглавницата, ако не възразявате.

— Знаеш ли, че има вампири в Ланкър? — заядливо попита Леля.

— Да. Поканени са.

— А знаеш ли, че си присвоиха кралството?

— Знам!

— Тогава защо избяга чак тук? — избухна и Агнес.

В дълбоките пещери температурата уж е устойчива, но тази изведнъж се вледени забележимо.

— Мога да ходя където си ща — осведоми я Баба.

— Да, но си длъжна…

На Агнес й се прииска да си прехапе езика, но беше твърде късно.

— О, длъжна съм била, значи? И къде пише, че съм длъжна? Не помня таквоз нещо. Някоя от вас ще ми каже ли къде пише, че съм длъжна? Осмелявам се да намекна, че всички сме длъжни да вършим едно или друго, ама не го правим.

— Знаеш ли, че една сврака ти е отмъкнала поканата? — вметна Леля. — Шон ти я е донесъл, както си му е редът, но крадливата гадинка си я пъхнала в гнездото.

Размаха поканата — посмачкана и изцапана, но все още претрупана с позлата.

— Знам, разбира се — натърти Баба. — Веднага се досетих.

Но паузата се проточи прекалено, а и мълчанието натежа пресилено.

— А знаеш ли, че Верънс помоли омнианския пастор да даде името на малката Есме?

И отново мълчание… мъничко прекомерно, недоловимо разтегнато.

— Известно ти е, че умът ми е зает с важните работи — отвърна Баба и се озърна към бебето в скута на Маграт. — Защо главичката й е остра на темето?

— Заради гугличката. Леля я изплете — обясни Маграт. — Искаш ли да я подържиш малко?

— Като гледам, много й е удобно и при тебе — равнодушно промълви Баба.

„Тя не знаеше името на бебето! — зашепна Пердита. — Нали ти казах! Леля се притеснява, че Баба може да е влизала в съзнанието на детето, личи си как се вторачва в нея, но тогава Баба щеше да знае името, а тя го чу за пръв път, кълна се! Нищичко не би сторила, с което може да навреди на дете…“ Баба тръсна глава.

— Пък и щом си имате неприятности, нали пак сте три вещици? И никъде не е речено, че една от тях задължително — кимна на Агнес — се казва Баба Вихронрав. Вие ще се оправите. Аз бях вещица по тия краища много дълго и вече е време да… се преместя… да върша нещо друго…

— Значи ще се криеш тук? — уточни Маграт.

— Мойто момиче, няма да повтарям все същото до втръсване. Вече никой няма да ми казва какво съм длъжна и какво не съм. Аз си знам. Твоят мъж покани вампирите в страната, не съм ли права? Ето ти новото време, значи. Е, ама всеки друг освен него знае, че вампирът няма власт над тебе, ако сам не го поканиш. И щом кралят е пратил поканата, сега те ще впият зъби в цялото кралство. А аз съм старица, дето живее в гората, ама искате да ви отърва, тъй ли? Нали сте три? Цял живот все съм длъжна от тъмно до тъмно, но сти-га толкоз. И ще съм ви много благодарна, ако се махнете по-бързичко от мойта пещера. Туй то.

Леля се спогледа с другите две и вдигна рамене.

— Ако се размърдаме по-пъргаво, ще се върнем при метлите, преди да се е стъмнило.

— Това ли беше? — не повярва Маграт.

— Всичко си има край — натякна й Баба. — Ще си отдъхна тука, после ще продължа по пътя си. Мога да бродя, колкото си ща.

„А сега защо не я принудите да изплюе камъчето?“ — изсъска Пердита.

Агнес обаче стисна зъби. Достатъчно се изложи с тази думичка „длъжна“.

— Е, ние ще си ходим — сподели Леля. — Хайде, тръгвайте.

— Но…

— Да не чувам никакво „но“ — сопна се Леля, — както щеше да ви рече и Баба.

— Тъй си е! — потвърди Баба и се излегна по гръб.

Когато се изнизваха обратно през пещерите, Агнес чу Пердита да си брои.

Маграт се потупа по джобовете, Леля се потупа по чорапите.

— Ох, май съм забрав… — започна Маграт.

— Ей, че щуротия, оставих си лулата вътре избълва Леля толкова скорострелно, че я изпревари, макар да закъсня на старта.

„Пет секунди“ — съобщи Пердита.

— Не те видях да пушиш — възрази Агнес. Леля се вторачи пронизващо в нея.

— Брей, не ме била видяла. Тогаз да отида да я оставя, а? Маграт, и ти ли забрави нещо? Все тая, ще го потърся вместо тебе, каквото ще да си измислила.

— Ха… — промърмори Маграт, когато Леля се отдалечи бързешком.

— Баба изобщо не ни каза истината — натърти Агнес.

— Разбира се, никога не я казва — съгласи се Маграт. — Очаква от нас сами да стигнем до нея.

— Но е права, че отново сме три вещици.

— Да, обаче аз нямах никакво намерение да се връщам към вещерството, времето ми е запълнено. Е, мислех си, че когато Есме поотрасне, може да се занимавам по малко с ароматерапия или нещо подобно, но не и със сериозно вещерство от сутрин до вечер. Тези приказки за силата на троицата са… ами донякъде старомодни…

„И докъде се докарахме? — включи се Пердита. — Образованата, но все пак неопитна девойка леко стъписаната млада майка и среброкосата дама на златна възраст… Не звучи точно както в преданията, а? Само че Маграт си грабна бебчето и хукна още щом чу, че Баба е загазила, дори не и хрумна да се разтревожи за мъжа си…“

— Чакай малко — промърмори Агнес. — Заслушай се…

— В какво?

— Просто се заслушай… Звуците отекват надалеч в тези пещери…

Леля Ог се отпусна на пясъка и се понамести удобно, после извади лулата си.

— Значи — подхвърли на лежащата фигура, — като забравим другото, как си наистина?

Не дочака отговор.

— Видях госпожа Патерностер тая заран — бъбриво продължи Леля. — Оная от Резена. Разправя, че госпожа Айви била доста по-добре. — Издуха облак дим от устата си. — Налях й малко акъл в главата за туй-онуй.

Сенчестата фигура си мълчеше.

— А Именуването мина горе-долу свястно. Е, оня пастор е голям смотаняк.

— Не мога да ги победя, Гита — промълви Баба. — Не мога и толкоз.

Една от скритите дарби на Леля Ог беше умението да не говори, когато не бива. Така в разговора оставаше дупка, която събеседникът волю-неволю запълваше.

— Съзнанията им са като от стомана. Не мога да ги докосна. Опитах всичко. Всяка хитрина, дето я знам! И те ме търсят, но няма как да се съсредоточат, когато съм тука. А най-силният от тях замалко не ме докопа, както си бях в къщата. В мойта къща!

Леля Ог споделяше ужаса й. Къщата на вещицата беше нейната крепост.

— Нивгаш не съм се натъквала на други като тях, Гита. Оня е имал столетия да набира сили. Нали видя свраките? Служат му за очи. И е хитър. Такъв няма да се сгърчи от един чеснов сандвич. Поне туй схванах. Тия вампири са се поучили. Преди не се е случвало. Отникъде не успях да се вмъкна в главите им. Те са по-могъщи, мислят бързо… Казвам ти — да им се опълчиш съзна-ние срещу съзнание е все едно да плюеш срещу ураган.

— И какво ще правиш?

— Нищо! Не мога да сторя нищичко! Ти не проумя ли какво ти разправям? Не се ли сещаш, че лежа тука целия ден и се мъча да измисля нещо? За тях няма тайни в магията, Заемането им е втора природа, пъргави са в главите и ни смятат за говорещ добитък… Не го очаквах, Гита. Как ли не го премятам из ума си, ама не виждам що да сторя.

— Винаги има начин — насърчи я Леля.

— Аз не го виждам — отсече Баба. — Толкоз, Гита. Що ли не остана да си лежа под капките, докато стана като древната вещица на входа…

— Ще измислиш нещо — увери я Леля. — Никой Вихронрав не се оставя да го смачкат. Открай време знам, че си ви е в кръвта.

— Те вече ме победиха. Преди да съм започнала. Може някой друг да изнамери начин, аз не мога. Срещнах по-силно съзнание. С мъка успявам да го задържа настрана от себе си, но не знам как да се вмъкна в него. И не мога да отвърна.

Леля Ог се смръзна от догадката, че Баба Вихронрав говореше съвсем искрено.

— И през ум не ми е минавало, че ще те чуя да приказваш тъй — промърмори унило.

— Вие тръгвайте. Няма смисъл да простудявате бебето.

— Ами ти?

— Може да се преместя нейде, може и да си остана тука.

— Есме, не можеш да останеш тука завинаги.

— Кажи го на оная до входа.

Друго май нямаше. Леля излезе, завари останалите две с леко смръзнали се невинни изражения в съседната пещера и ги поведе към изхода.

— Значи си намери лулата — установи очевидното Маграт.

— Да, благодаря.

— И какво ще прави тя? — попита Агнес.

— Кажи ми да ти кажа — отвърна Леля. — Знам, че надавахте ухо. Нямаше да сте вещици, ако не сте подслушвали някак.

— Е, а ние какво можем, което тя не може? Щом тя е победена, ние как да не сме?

Леля поспря до каменната вещица. Видя, че лулата е угаснала. Драсна кибритена клечка в гърбавия нос на фигурата.

— Ние сме три. Подходящият брой. И ще започнем, като си направим подобаващо сборище…

— Ти не се ли безпокоиш? — учуди се Агнес. — Тя се е… предала…

— Значи на нас се пада да упорстваме, нали? — напомни Леля.

Леля бе преместила котела насред пода, колкото да спази традицията, но сборище под покрив не им допадаше много, а и без Баба Вихронрав беше още по-зле.

Пердита обобщи, че приличат на лигави момиченца, играещи си на вещици. Единственият огън в кухнята пламтеше в огромната печка от черно желязо, с която Леля се сдоби благодарение на обичливите си синове.

— Да сваря чая? — предложи Маграт и се надигна.

— Ти си седи. На Агнес се пада да вари чая. А ти си майката, значи ще го наливаш по чашите.

— А на теб какво се пада, Лельо? — пожела да знае Агнес.

— Да го пия — без колебание отговори Леля. — Тъй… Трябва да научим и други неща за тях, докато още се преструват на милички и добрички. Агнес, ще отидеш в замъка с Маграт и бебето. Тя бездруго има нужда от помощ.

— И каква полза ще има от това?

— Нали сама ми рече, че вампирите не те омайват? Щом се помъчат да зърнат съзнанието на Агнес, то се спотайва и изскача Пердита, все едно дърпате двуръчен трион. Опитат ли се да видят Пердита, пак се появява Агнес. Младият Влад ти е хвърлил око, а?

— Изобщо не е вярно!

— Да, бе — изсумтя Леля. — Мъжете се захласват по жени, у които има нещо загадъчно. Щото обичат предизвикателствата, чатна ли? И докато той се блещи по тебе, ти пък ще наглеждаш Маграт, но и него няма да изпускаш от поглед, ясно? Всеки си има слабо място. Май няма да се отървем от тия вампири, като се промъкнем до пердето и измъркаме: „Леле, колко е задушно тука.“ Но все ще има друг начин.

— А ако няма?

— Ще се омъжиш за него — непреклонно нареди Леля.

Маграт ахна и чайникът изтрака в ръката й.

— Ама че ужас!

— Предпочитам да се самоубия! — заяви Агнес.

„Чак сутринта!“ — сгълча я Пердита.

— Няма що да е дълъг семеен живот — успокои я Леля. — Ти си носи остро колче под жартиера и момъкът ще изстине, преди да са разрязали сватбената торта.

— Лельо!

— Току-виж, успееш да го склониш… да си попромени навиците. Смайващо е какво може да постигне жената, ако знае какво иска… тоест ако и двете знаете във вашия случай. Спомни си например какво се знае за крал Верънс Първи. Докато се оженил, мятал кокалите през рамо, ама кралицата го научила да ги оставя прилично до чинията.

Аз пък бях омъжена за първия господин Ог едва от месец, а той вече излизаше от ваната, щом му се припикаеше. Можеш да очовечиш съпруга си. Нищо чудно да го убедиш да предпочита кървавица и недопечен бифтек.

— Лельо, ти наистина нямаш никакви задръжки, нали? — промълви Агнес.

— Нямам — простичко потвърди Леля. — Щото сега става дума за Ланкър. Ако бяхме мъже, щяхме да приказваме как да дадем живота си за родината. Щом сме жени, приказваме как да отдадем телата си.

— Направо не ми се слуша! — отсече Маграт.

— Не я карам да върши нищо, което не бих сторила и аз — натърти Леля.

— Тъй ли било? Тогава защо не…

— Щото никой не го иска от мене — откровено обясни Леля. — Ех, да бях с петдесетина годинки по-млада! Оня симпатяга щеше да похапва цвекло, преди да сме преполовили лятото.

— Тоест само защото тя е жена, трябва да го омайва със секс, така ли? — възмути се Маграт. — Това е толкова… толкова присъщо за Леля Ог, друго няма да кажа.

— Ще го омайва с каквото й падне — троснато рече Леля Ог. — Хич не ми пука какви ги разправя Баба. Не може да няма начин. Както с оня герой от Тсорт ли беше, или от другаде — бил неуязвим освен в петата и някой забил копие точно там и го погубил…

— И какво очакваш от нея — да го намушка навсякъде, за да провери ли?

— Впрочем тъй и не я проумях тая история — призна си Леля. — Щото ако аз знаех, че петата ми е слабото място и могат да ме намушкат там, щях да влизам в битка само с много яки ботуши на краката…

— Ти не знаеш как се държи той — възрази Агнес, без да се хване на уловката с историята. — Сякаш ме съблича с поглед.

— С поглед може — вдигна рамене Леля.

— И ми се присмива през цялото време! Мисля, че знае колко ми е противен, но от това още повече се развеселява!

— Отидете в пустия му замък! — заръмжа Леля. — Заради Ланкър! Заради краля! И заради всеки в тая страна! Ако ти дойде до гуша, остави Пердита да се разправя с него, щото тя май е по-печена в някои тънкости!

В стъписаното мълчание се чу тихичко потракване от шкафа до стената. Маграт се задави.

— Т-така беше и п-преди. Винаги се карахме. Леля стана и свали железен тиган от окачалката над печката.

— Не можеш да се държиш така с хората — намуси се Агнес.

— Мога пък — възрази Леля. — Щото вече съм оная, третата, забрави ли?

Разни украшения се разхвърчаха и натрошиха, когато тя стовари тигана с дъното нагоре върху шкафа.

— Спипах ли те, синьо дяволче! — изкрещя Леля. — Хич не си мисли, че не те видях!

Тиганът се надигна. Леля налегна дръжката с цялата си тежест, но съдинката въпреки това се местеше с леко клатушкане по шкафа и накрая стигна до ръба.

Нещо синьо-червено тупна на пода и се запремята към затворената врата.

В същия миг Грибо се метна край Агнес. И тъкмо да скочи, промени намерението си. Ноктите и на четирите му лапи се забиха в дъските. Той се претърколи, стана и започна да се ближе.

Неясното петно се блъсна във вратата и се изправи. Оказа се синьо човече с червеникава ко-са, високо една педя. Мечът му беше дълъг колкото него.

— Ей, зели го мътните, отдека се пръкна туй смрадното! — нададе вой човечето.

— О, вие ли сте били — отдъхна си Леля. — Искаш ли да си пийнеш?

Мечът се понаклони към пода, но с явен намек, че може да бъде размахан отново всеки миг.

— К’во да’аш за лочене?

Леля се наведе към сандъка до стола и порови сред бутилките.

— Шльокавица искаш ли? Най-хубавата. Отлежала.

Очичките на човечето светнаха.

— От прежний вторник, а?

— Позна. Агнес, бъди добра, отвори кутийката с иглите и ми дай напръстника. Ела насам, мъжаго — покани го Леля, отпуши шишето по-далеч от огъня и напълни напръстника. — Дами, пред вас е… я да ти видя татуировките… аха, пред вас е един от Нак мак Фигъл. Ситните гаднярчета нападат спиртоварната ми поне веднъж в годината. И вече ги знам наизуст тия шарки.

— Айде с’а наздра’ичката! На т’ва му се вика пиячка — изрече дребосъкът и пое напръстника.

— Но какъв е той все пак? — чудеше се Маграт.

— От гномите е.

Човечето свали напръстника от устата си.

— Ний сме пиктси!

— Добре, де, бъдете си пикси, щом настояваш — отстъпи Леля. — Живеят по високите ливади към Юбервалд…

— Ах! Не е там веч наш край! Гнус! Онез вонливи кръволоци ни погна’а…

Леля кимаше съчувствено, докато слушаше разказа. По средата на потока от думи напълни отново напръстника.

— Чатнах — увери го, когато млъкна. — Ами той разправя, че Нак мак Фигъл били принудени от вампирите да се махнат, ясно? Гадовете гонели всички… — устните й помръднаха беззвучно, когато се опита да налучка по-точен превод — …всички стари хора…

— Ама че жестокост! — ядоса се Маграт.

— Не, бе… исках да кажа… всички древни раси. Онези, дето живеят в… потайните кътчета. Сещате се — всички, дето не ги виждаме често… Кентаври, караконджоли, гноми…

— Пиктси!

— Добре, де… Та значи, изгонили ги от страната си.

— И защо им е хрумнало?

— Май вече не са на мода — поклати глава Леля.

Агнес се взря напрегно в пиксито. Не откриваше нищо приказно, по-скоро се набиваше на очи прекалено земният му вид. Вече забелязваше, че кожата му е синя заради татуировките и боята. Рижата му коса стърчеше във всички посоки. Единственият признак, че усеща студ, беше кожената набедрена превръзка. Той долови погледа й.

— Ъхъ, дузини дни сме бродили, нема що да ми се цъклиш! Зарад онез дългурести свине!

— Ъ-ъ… извинявайте — смънка Агнес.

— Сочен език имат, нали? — сподели възхище-нието си Леля. — Леко намирисва и на пустош, на торище. Ама когато Нак мак Фигъл са на твоя страна, нямаш си грижи.

Човечето размаха празния напръстник към Леля.

— Фногу ти е блудкава „лемонатата“, бабишорке!

— Ех, не може да те надхитри човек, искаш о истинското — похвали го Леля.

Вдигна възглавничката на стола и измъкна отдолу шише от черно стъкло, чиято тапа беше закрепена с тел.

— Няма да му дадеш от медицинското си уиски, нали? — стресна се Маграт.

— Винаги напомняш на хората, че е само з мазане отвън! — уплаши се и Агнес.

— Нак мак Фигъл имат яки глави — просвети ги Леля и подаде шишето на дребосъка.

Агнес се изуми, когато видя с каква нагла лекота той държи съд, по-голям от него.

— Заповядай, мъжаго — поощри го Леля. — го подели с приятелчетата си, щото знам, че са наблизо.

На шкафа пак издрънча нещо. Вещиците погледнаха натам. Между украшенията невъзмутимо се появиха стотици пиксита. Повечето носеха толкова извити шапчици, че върховете им сочеха надолу. Всички имаха мечове.

— Да се смаеш как успяват да се крият, ако ще да са ти пред очите — отбеляза Леля Ог. Тъй са се опазили толкоз години. Разбира се, освен туй са затривали повечето хора, дето са ги зървали.

Грибо кротичко се примъкна под нейния стол.

— И тъй… господа, както излиза, вампирите са ви натирили? — подкачи ги Леля, щом бутилката започна да обикаля гъмжилото.

Предизвика мощен рев, но някак го надвика:

— Дръзвам да ви предложа — що не се заселите в Ланкър?

— Лельо, един момент… — понечи да се намеси Маграт, но по-възрастната вещица я спря с властен жест.

— Има един остров насред езерото — заговори още по-силно. — Там гнездят чаплите. Местенце точно като за вас, а? Има риба колкото щете, пък и можете да ходите на лов в долината.

Сините човечета се скупчиха да се съветват. Едно от тях се озърна.

— Без бъзик? Нема да ни се натрисате, инак че се разлютиме!

— О, ще ви оставим на мира — обеща Леля. — Ама и вие няма да крадете добитък, бива ли?

— Тези ли крадат добитък? — стъписа се Агнес. — Истински говеда ли? И колцина от тях са нужни, за да вдигнат едно?

— Четирима.

— Четирима?…

— По един под всяко копито. Виждала съм ги. Както гледаш някоя крава насред полето да си пасе, изведнъж тревата се размърда, дребен беладжия се провикне „Хоп, хоп!“ и горкото добиче профучава край тебе, без да стъпва на земята. По-яки са от хлебарки, да знаеш. Ако стъпиш върху пикси, най-добре е подметките ти да са много дебели.

— Лельо, не може да им подаряваш острова просто така! — разсърди се Маграт. — Не е твой!

— Не е ничий — напомни Леля.

— Напротив, принадлежи на краля!

— А, неговото е и твое, значи ти им подари ос рова, пък Верънс после ще подпише хартийка. Струва си — увери я Леля. — Ще си плащат наем като не крадат говедата, значи ще сме на печалба. Иначе тукашните крави ще станат страхотни бързаци. И понявгаш ще тичат с опашката напред.

— Без да стъпват на земята ли? — уточни Агнес.

— Схванала си намека!

— Е, тогава… — поумува Маграт.

— Ще имаме и друга полза от тях — сниши глас Леля. — От всичко на света най си падат по битките.

— Чекай, ма, дека го туряш лоченето?

— Добре, де, повече си падат по пиенето — поправи се Леля.

— Не, ма, и трепането!

— Хубаво, хубаво — и по пиенето, и по битките.

— И да гепиме рогати.

— Падат си и по отмъкването на крави — допълни Леля. — Слушай, Маграт, предпочитам да са вътре и да пикаят навън, вместо да са отвън и пикаят навътре, чатна ли? Мнозина са, ще затънем до глезените, дето има една приказка.

— Но какво могат да ни сторят? — не се предаваше Маграт.

— Ами… виж как Грибо се уплаши от тях. И в жълтото, и в перленобялото око на котарака се четеше тревога. Вещиците се постреснаха Веднъж Грибо бе успял да повали елен лопатар в гората. На практика не съществуваше нещо, на което не би се нахвърлил, включително и на масивни сгради.

— Щом е така, защо имат неприятности с вампирите? — усъмни се Агнес.

— Не сме фъркати, ма! Мязаме ли ти на горски духчета? — подигравателно се обади едно синьо човече.

— Не могат да летят — потвърди и Леля.

— Все пак островът е много приятен… — мърмореше Маграт.

— Момиче, мъжът ти реши да се набърка в политиката, затуй затънахме до гуша. За да вземеш, трябва да дадеш. Сега той е един вид болник, а пък ти си кралица и можеш да правиш каквото си искаш, нали? Няма кой да ти заповядва, не съм ли права?

— Да, пред пол…

— Ами дай им тогаз пустия остров и ще имат за какво да се бият. Иначе ще минат, без да питат, през земите ни и пътьом ще ни оставят без добитък. Ако щеш, облечи сделката в засукани приказки и… ето ти пак политика.

— Лельо… — вметна Агнес.

— Ъ?

— Не се ядосвай, но не мислиш ли, че Баба постъпва така нарочно? Стои настрана, за да сме троица и да сторим нещо заедно?

— Че що й е да прави тъй?

— За да стигнем до прозрения, да обединим усилията си и да научим важни истини — изброи Маграт.

Леля поседя изненадана, ръката й с лулата замря пред устата.

— А, не — отрече накрая. — Не ми се вярва Баба да си го мисли, щото туй са абсолютни глупости. Ей, гипчета… нави ключовете за шкафа с пиячката в килера. Бягайте да се веселите, само не пипайте зелените шишета, щото в тях има… Все тая, нищо няма да ви се случи.

Неясно синьо петно изфуча от кухнята.

— Имаме каквото Баба няма — заяви Леля.

— Например? — попита Агнес.

— Маграт си има бебе, аз нямам задръжки. Имаме и тебе.

— И какво ще ви помогна аз?

— Е, да речем… двоумиш се за всичко…

В килера нещо стъклено се пръсна на парчета, отекнаха крясъци:

— Ей, убостнико, че те смелим!

— Леле, че се подмокрим от шубе! Дръж ми абата, бе! Утепах го! А с’а му дръж и ръчищата!

— На ти, дека ми се светкаш! Счупиха се още стъкларии.

— Всички ще се върнем в замъка — реши Леля. — Ама както на нас ни отърва. Ще му се опълчим на тоя граф. Ще си носим чесън, лимони и каквото още се полага. И светената вода на господин Овес. Само не ми разправяйте, че като съберем всичко накуп, няма да върши работа.

— И те ще ни пуснат охотно вътре, така ли? — заяде се Агнес.

— Ще си имат други грижи. Щото пред портата ще напира тълпа. А ние ще се шмугнем през задната вратичка.

— Каква тълпа? — не разбра Маграт.

— Ще си я организираме.

— Лельо, никой не организира тълпа — прояви наивността си Агнес. — Тя се събира от само себе си.

Очите на Леля блеснаха.

— В нашия край живеят седемдесет и девет юнаци с фамилията Ог. Няма начин да не се съберат от само себе си.

Спря поглед за миг на същинската галерия от портрети, после свали единия си ботуш и заудря по стената. След секунди трясна врата и някой мина край прозореца.

Джейсън Ог, ковач и старши по ранг сред мъжете в рода Ог, надникна в кухнята.

— Какво, мамо?

— Една тълпа ще се събере от само себе си и ще нападне замъка след… да речем, след половин час — осведоми го Леля. — Кажи на хората.

— Добре, мамо.

— И предай на всички, че не ги задължавам, разбира се — добави Леля.

Джейсън се вторачи за миг в йерархията на портретите. Нямаше нужда майка му да обяснява повече. Понякога и сандъчето с пясък на котарака имаше нужда от някоя и друга хартийка.

— Добре, мамо. Ще им предам, че си казала да не идват, ако не искат.

— Умно момче.

— Факли ли да носим или… сещаш се, коси, вили и тояги?

— Туй е труден избор. Ама за всеки случай носете от всичко по малко.

— Мамо, а таран да стъкмим ли?

— Ами-и… май ще минем и без таран.

— Чудесно! — промърмори Маграт. — Все пак говорим за моя параден вход.

— Мамо, а какво да викат хората?

— О, каквото им падне.

— Нещо да мятаме ли?

— Тоя път само камъни — реши Леля.

— И да не са големи! — намеси се Маграт. — Част от зидарията около портата е доста крехка.

— Ясно, значи нищо по-твърдо от варовик и пясъчник, запомни ли?

И кажи на нашичкия Кев да изтърколи навън едно буре от моята бира Трети номер — нареди Леля. — По-добре сипи вътре шише бренди да не мръзнете. Студът направо се просмуква през дрехите, когато се мотаеш пред замъка, викаш и размахваш тояга. Накарай нашичкия Нев да изтича при Слабпетел, да рече, че пращам поздрави, и да поиска половин дузина големи пити кашкавал и десет дузини яйца. Да каже и на госпожа Коларова, че ще бъде много мило, ако ни услужи с един от големите буркани марино-вани лукчета, дето ги прави толкоз вкусни. Жалко, че няма време да опечем нещичко на шиш, ама трябва да се примирим с дребните неудобства, щом тълпата ще се събира от само себе си. Леля Ог намигна на Агнес.

— Добре, мамо.

— Лельо… — промълви Маграт, когато Джейсън излезе тичешком.

— Кажи, миличка.

— Преди два-три месеца Верънс искаше да въведе мито върху износа на алкохол и в двора на замъка се събра многолюдна тълпа да изрази несъгласието си. А той се примири: „Е, щом такава е волята на народа…“

— Ами тъкмо такваз си беше волята на народа — увери я Леля.

— О-о… Ясно. Добре.

— Само че се случва народът временно да забрави каква му е волята — допълни Леля. — Можем да оставим малката Есме при жената на Джейсън…

— Ще бъде с мен — отсече Маграт. — Много е доволна да я нося на гръб.

— Не бива! — възкликна Агнес.

— Не смей да ми възразяваш, Агнес Нит! — заповяда Маграт и се изпъчи. — И от теб, Лельо, да не съм чула нито думичка.

— И през ум не ми минава — съгласи се Леля. — А ония Нак мак Фигъл винаги си носят бебетата в битката, понявгаш и за да ги използват вместо оръжие, ако се стигне чак дотам.

Маграт се поуспокои.

— Тази сутрин тя каза първата си думичка — сподели гордо.

— Ха, на две седмици? — недоверчиво промър-мори Леля.

— Да. Беше „блуп“.

— Блуп ли?

— Да. По-скоро… мехурче слюнка, отколкото дума, признавам.

— Хайде да си събираме нещата — подкани ги Леля и стана. — Ние сме сборище, мили дами. Троица. И на мене Баба ми липсва, но ще се оправяме с неприятностите, както и тя щеше да постъпи. — Тя дълбоко си пое дъх и произнесе: — Туй нещо аз няма да го търпя и толкоз!

— Тя го казва някак по-убедително — отбеляза Агнес.

— Знам.

Дървеняааау отиде да хапне в слугинската трапезария до кухнята. Нахрани се сам. Наоколо се мяркаха нови лица, но той обикновено не обръщаше внимание на онези, които не принадлежаха към соколарското съсловие. В замъка винаги се навъртаха други хора и си имаха работа, а ако някой попиташе по-настойчиво, Дървеняааау би признал разсеяно факта, че щом остави чувала с мръсните дрехи до вратата на перачницата, след два дни ги намира пак там чисти и сухи.

Получаваше редовно храна. Оставеше ли дивеч на студените камъни в големия килер, някой се заемаше да го сготви. И така нататък.

Връщаше се към соколарника, когато една от сенките го придърпа в по-плътния мрак и притисна с длан устата му.

— Мпф?

— Аз съм — госпожа Ог. Дървеняааау, при тебе всичко ли е наред?

— Мпф.

Този път соколарят успя да намекне с приглушените звуци, че всичко щеше да му е наред, стига този палец на гръкляна да не му спираше дъха.

— Къде са вампирите?

— Мпф?

Леля го пусна.

— Вампири ли? — задъхано повтори соколарят. — Ония, дето се мъкнат наоколо толкова мудно ли?

— Не, те са… храната — обясни Леля. — А има ли и някакви наперени гадняри? Или войници?

Нещо тупна меко в тъмата и някой изсъска:

— Проклятие, изтървах някъде торбата с пеленките. Не я ли видя къде се търкулна?

— Ами има някакви нови дами и господа — потвърди Дървеняааау. — Шляят се около кухнята. Видях и неколцина мъже с ризници.

— По дяволите! — промърмори Леля.

— В голямата зала се влиза и през друга вратичка — подсказа Маграт. — Но тя винаги е залостена отвътре.

Агнес преглътна тежко.

— Добре, ще отида да ви отворя.

— Ще се справиш ли? — потупа я по рамото Леля.

— Нали не могат да ме омаят…

— Но могат да те докопат.

„Влад не иска да пострадаме — настоя Пердита. — Нали видя как ни гледаше…“

— Мисля, че… всичко ще мине гладко — запъна се Агнес.

— Вие двечките си знаете най-добре — съгласи се Леля. — Взе ли светената вода?

— Дано им действа по-силно от чесъна — поклати глава Агнес.

— Желая ти късмет. — Леля се ослуша. — Я, тълпата май се е събрала от само себе си пред портата. Тръгвай!

Агнес се втурна под дъжда, заобиколи замъка и стигна до вратата на кухнята, която зееше широко отворена. Добра се до коридора след кухнята, когато нечия ръка я сграбчи и двама младежи светкавично й се изпречиха.

Облеклото им донякъде й напомни за по-младите посетители на Операта в Анкх-Морпорк, само че претенциозните им жилетки щяха да бъдат оценени като безвкусни от по-улегналите ценители на певческото изкуство. А дългите им коси падаха по раменете както при поетите, които се надяват, че буйните къдрици заместват умението да намериш рима за думата „маргаритка“.

— Момиче, закъде бързаш толкова? — попита единият.

Раменете на Агнес се превиха.

— Вижте какво, много съм заета. Може ли да ускорим представлението? Да прескочим просташкото хилене и глупостите от рода на „Допадат ми момичета с характер“? Може ли да преминем нап-раво към онази част, когато се изтръгвам от хватката ви и забивам коляно между краката ви?…

Единият я зашлеви безмилостно.

— Не може.

— Ще се оплача на Влад от вас! — изкрещя Пердита с гласа на Агнес.

Другият вампир се поколеба.

— Аха, уплашихте се! Ами да, той ме познава! — натякнаха Агнес и Пердита единодушно. — Ха!

Първият я изгледа от главата до петите.

— Теб ли?

— Именно — изрече нов глас.

Влад крачеше нехайно към тях, затъкнал палци в джобчетата на жилетката си.

— Демон, Пурпур, елате насам.

Двамата застанаха смирено пред него. Последва неясно движение и палците му отново се пъхнаха в джобчетата, преди жертвите да се присвият и да се строполят.

— Не постъпваме така с гостите си — просвети ги Влад, прекрачи над сгърченото тяло на Демон и протегна ръце на Агнес. — Сториха ли ви зло? Само кажете и ще ги дам на Лакримоза. Тя токущо откри, че в замъка има и зала за изтезания. А ние се заблуждавахме, че Ланкър е изостанала страна!

— О, онази вехта тъмница ли… — плахо промълви Агнес. Наблизо нещо бълбукаше в гърлото на Пурпур. „Дори не видях кога замахна“ — призна си и Пердита. — Ъ-ъ… Имаме я от векове…

— Нима? Сестра ми спомена обаче, че не достигат ремъци и окови. Е, тя е достатъчно… изобретателна. Само кажете и ще й ги пратя.

„Какво чакаш, казвай! — озъби се Пердита. — Така ще намалеят с двама.“

— Ами… недейте — смънка Агнес. „А, дебеланата била и морално мекушава“. — Ъ-ъ… те какви са?

— О, докарахме и неколцина от нашия клан с каруците. Баща ми смята, че е по-практично да им намери някакво занимание.

— Значи са ви роднини?

„Баба Вихронрав щеше да ги прати на сестричката!“ — прошепна й Пердита. Влад се прокашля тихо.

— Да, кръвни роднини. В известен смисъл. Но са… подчинени. Да минем оттук.

Учтиво я хвана под ръка и я поведе обратно по коридора, стъпвайки тежко върху потръпващите ръце на Пурпур.

— Тоест вампирството е като… влоговете в пирамида? — изрази недоумението си Агнес.

В момента беше насаме с Влад. Не отричаше, че е по-добре, отколкото да е насаме с онези двамата, но незнайно защо в такъв миг й се искаше да чуе собствения си глас. Дори само за да си напомни, че е жива.

— Извинете… кой би си оставил парите в пирамида? — озадачи се Влад.

— Исках да кажа… Да речем, ухапвате пет шии, а след два месеца имате около себе си цяло езеро сродна кръв?

Той се подсмихна, макар и със сянка на неувереност.

— Виждам, че засега не знаем всичко. Разбрах всяка казана от вас дума, но не и цялото изречение. Убеден съм, че можете да ме научите на какво ли не. Несъмнено и аз мога да ви науча…

— Не — отказа безизразно Агнес.

— Но нали когато ние… Ох, сега пък с какво се е захванал този слабоумник?

Откъм кухнята към тях настъпваше облак прах, в който едва се различаваше Игор с кофа и лопатка в ръце.

— Игор!

— Да, гошподарю?

— Пак ли разхвърляш прахоляк?

— Да, гошподарю.

— И защо го правиш? — ледено попита Влад.

— Задължително е да има прах, гошподарю. Такава е трад…

— Игор, майка ми ти каза нещо. Не искаме прах. Не искаме огромни свещници. Не искаме шпионки, изрязани в очите на хората по всички картини. И в никакъв случай не искаме окаяната ти кутийка с гнусни паяци и тъпото ти камшиче!

В звънящата нажежена тишина Игор си гледаше краката.

— …хората очакват да видят паяжини, гошподарю… — ломотеше той.

— Но ние не ги искаме!

— …штарият граф харешваше моите паяжини… — настоя Игор с глас като дребно насекомо, което не би се оставило да бъде настъпено.

— Те са нелепи, Игор.

— …и чешто ми казваше: „Хубави паяжини ши имаме днеш, Игор“…

— Чуй ме — просто се махни, разбра ли? Виж дали не можеш да измислиш нещо за ужасната воня от клозета. Майка ми твърди, че вече й се насълзяват очите. Изправи се и ходи нормално! — подвикна Влад след слугата. — Никой не се възхищава на куцукането ти!

Агнес видя как гърбът на Игор замря за миг, очакваше той да каже нещо. Но слугата просто продължи да се клатушка нататък.

— Той е като недорасло дете — поклати глава Влад. — Съжалявам, че трябваше да присъствате на тази сцена.

— Да, аз също съжалявам.

— Ще го заменим. Баща ми го търпеше досега от сантиментални подбуди. Уви, той си беше в комплект със стария замък наред със скърцащия покрив и необичайната миризма към средата на парадната стълба, но си позволявам да кажа, тукашната е несравнимо по-неприятна. Ох… вижте това! Само да обърнем гърбове за пет минути и…

Пред тях стърчеше огромна и твърде капеща свещ на висок черен свещник.

— Крал Верънс е сложил всички онези маслени лампи — чудесно модерно осветление, а Игор незабавно се втурна да ги сменя със свещи! Дори нямаме представа откъде ги взема. Лаки се заяжда че изчовърквал материала от ушите си…

Вече бяха в дългата стая до голямата зала Влад вдигна свещника, за да освети стената.

— А, успели са да окачат картините. Непременно трябва да опознаете нашия род…

Пламъчето на свещта открояваше портрета на висок, слабоват и среброкос мъж с фрак и наметало с червени кантове. Имаше достолепен и някак отчужден вид. Удължен кучешки зъб блещукаше на фона на долната му устна.

— Моят прачичо — обясни Влад. — Предишният… носител на титлата.

— Какво означават звездата и лентата? — попита Агнес, за да заглуши все по-силната врява на тълпата пред замъка.

— Бил е носител на Ордена на Гвот. Той е построил фамилното ни жилище, наричаме го „Неприпарвайдозамъка“. Не сте ли чувала случайно за него?

— Странно име.

— О, той също често се смееше. Местните кочияши предупреждавали чужденците: „Не припарвайте до замъка. Каквото и да стане, не пристъпяйте прага му, дори ако се наложи да прекарате нощта в клоните на някое дърво.“ Прачичо ми твърдеше, че му правели великолепна реклама. Случвало се всички спални за гости да бъдат заети още преди девет часа вечерта, а хората про-дължавали да тропат сърдито по портата. Пътниците се отбивали много километри от маршрута си, за да проверят защо на този замък му се носи толкова зловеща слава. Няма да има друг чешит като прачичо ми… ако сме късметлии. Опасявам се, че угаждаше на вкусовете на публиката. Надигаше се от гроба толкова често, че си бе поръчал ковчег с въртящ се капак. Да-а… Ето я леля Кармила…

Агнес се взря в изображението на извънредно сурова жена с прилепнала по тялото рокля и тъмносиньо червило.

— За нея говорели, че се къпела в кръвта на двеста девственици. Не ми се вярва — сподели Влад. — Кръвта само на осемдесет девственици прелива и от голяма вана, знам това от Лакримоза.

— И тези незначителни факти са важни — промълви Агнес, подтикната от пристъпа на ужас. — Освен това сигурно е трудно да си намери сапуна, ако го изтърве във ваната.

— Уви, била е убита от разярена тълпа.

— Понякога хората са толкова неблагодарни…

— А този… — премести се свещта — …е моят дядо…

Плешива глава, втренчени очи сред тъмни кръгове. Два зъба като игли, две уши като прилепови криле, дългогодишни нокти…

— Но половината портрет е празно платно! — учуди се Агнес.

— Според фамилната история дъртакът огладнял, докато художникът го рисувал. Подхождал е прекалено безцеремонно към удовлетворяването на потребностите си. Нали виждате кафеникавите петна в долния ляв ъгъл? Колко старомодно! А тук е… хъм, някакъв далечен прадядо, друго не знам за него.

Под тъмния лак на картината едва личеше прегърбена фигура с намек за човка на муцуната. Влад побърза да й обърне гръб.

— Изобщо не приличаме на него, разбира се. Баща ми си обяснява това с еволюцията.

— Всички изглеждат много… могъщи — отбеляза Агнес.

— Вярно. Толкова могъщи, но и толкова тъпи. Баща ми смята, че тъпотата по някакъв начин е свързана с вампирството, сякаш жаждата за прясна кръв върви ръка за ръка с интелектуалните спо-собности на талпа. Баща ми е много нетипичен за вампир. Двамата с майка ми ни възпитаха да бъдем… различни.

— Различни… — повтори Агнес.

— За вампирите не може да се каже, че изповядват семейните ценности. Баща ми твърди, че това е съвсем естествено. Нали разбирате, хората си отглеждат наследници, но ние живеем извънредно дълго, затова вампирът всъщност си отглежда конкуренти. Така че сплотените семейства не се срещат често сред нас.

— Виж ти…

Агнес стискаше шишето със светена вода в джоба си.

— Но баща ми е убеден, че трябва да си помогнем сами, за да се изтръгнем от този порочен кръг на тъпотата. Слагаше в храната ни по мъничко чесън, за да свикнем.

Отрано започна да ни излага на влиянието на различни религиозни символи… Сигурно сме имали най-странните тапети за детска стая в целия свят, да не говоря пък за плаката с Гърти Палавото чесънче… Искам да изтъкна, че силата им поначало се надценява. Дори ни принуждаваше да излизаме и да играем навън през деня. Все ни повтаряше, че каквото не ни убие, ще ни закали…

Ръката на Агнес замахна. Светената вода изхвръкна по спирала от шишето и се разплиска по гърдите на Влад.

Той разпери ръце и закрещя, а водата го намокри целия и започна да се стича в обувките му.

Агнес изобщо не бе очаквала да се справи толкова лесно.

Влад се обърна към нея и намигна.

— Погледнете само какво направихте с жилетката ми! Погледнете, моля ви! Знаете ли как водата поврежда коприната? С нищо не може да се изчисти! Каквото и да опитате, остават петна. — Той се вгледа в скованото й лице и въздъхна. — Май ще е по-добре веднага да се отървем от някои недоразумения, нали? — Плъзна поглед по стената, пресегна се и свали огромен топор с шип. Тикна го в ръцете й. — Вземете го и ми отсечете главата, ако искате. Но нека първо си сваля шалчето. Няма защо да се окървави цялото. Ето, готово. — Нима се опитвате да ми подскажете — разгорещи се Агнес, — че и това е било част от възпита-нието ви? Леки упражнения със сатърче след закуска, а? Отсичаме си главата по мъничко всяка сутрин и когато ни се случи наистина, няма да боли, така ли?

Влад се отегчи.

— Всеки знае, че е общоприето да се отсичат главите на вампирите. Не се съмнявам, че Леля Ог вече щеше да е развъртяла брадвата. Хайде, виждам много мускули в тези ваши ръце…

Тя вдигна топора.

Влад се пресегна изотзад над рамото й и взе оръжието.

— …но една от отличителните ни черти е бързината — довърши изречението и опипа острието. — Дори не е наточено. Скъпа госпожице Нит, може би са необходими непосилни за вас усилия, за да се отървете от нас, не разбирате ли? Проклетият ми дядо нямаше да предложи на Ланкър толкова приемливи условия. В никакъв случай! Нима опустошаваме страната? Не. Нахлуваме ли наси-ла в спалните на хората? Няма такова нещо. Какво ви струва да пожертвате малко кръв в името на общото благо? Разбира се, Верънс ще заема малко по-ниско положение от досегашното, но да бъдем откровени — той бездруго е по-скоро чиновник, а не владетел. Освен това… нашите приятели ще установят, че умеем да се отблагодаряваме. Какъв е смисълът да упорствате?

— Нима вампирите знаят що е благодарност?

— Можем и на това да се научим.

— Иначе казано, вместо да бъдете непоносимо зли, вие само ще бъдете ужасно лоши?

— Иначе казано, мила, настъпи нашето време — вметна глас зад тях.

Обърнаха се. Графът бе влязъл в галерията. Носеше смокинг. От двете му страни вървяха въоръжени мъже.

— Ех, Влад… Играеш си с храната, така ли? Добър вечер, госпожице Нит. Влад, както изглежда, имаме си тълпа пред портата.

— Сериозно? Колко вълнуващо. Никога не съм виждал истинска тълпа.

— Щеше ми се първата тълпа в живота ти да бъде по-интересна — поклати глава графът. — Не долавям страст в тези хора. Но би било досадно да ги слушаме цяла вечер. Ще им кажа да се махнат.

Двукрилата врата към залата се отвори, без никой да я докосне.

— Няма ли да погледаме? — предложи Влад.

— Ами… струва ми се, че ще отскоча да си напудря… ще се върна след минутка — заотстъпва Агнес.

Шмугна се в тясното коридорче към малката врата и дръпна резетата.

— Крайно време беше — укори я Леля Ог. — Тука е доста влажничко.

— Излязоха да гледат тълпата. Но има и други вампири, не само стражи! Новите май са били в каруците! И се държат… е, не като прислуга, но се подчиняват на графа и семейството.

— Колко са? — попита Маграт.

— Не можах да ги преброя! Влад се опитва да се сближи с мен!

— Прекрасно — одобри Леля. — Трябва да се заслушаш дали не приказва насън.

— Лельо!

— Я да го видим тоя тежкар в действие — пред-ложи Леля. — Можем да се вмъкнем в старата стая на стражите отстрани и да зяпаме през бойниците.

— Искам да измъкна оттук Верънс! — възрази Маграт.

— Той няма къде да отиде — отвърна Леля и се промуши в стаичката до вратата. — Като гледам, не са се наканили да го убиват. Пък и има кой да го опази…

— Вече знам, че тези са нови вампири — намеси се Агнес. — Наистина не приличат на предишните.

— Тогаз ще им се опълчим още сега — реши Леля. — Тъй щеше да стори и Баба, няма спор.

— Но дали ние сме достатъчно силни? — усъмни се Агнес.

„Баба изобщо нямаше да се пита“ — ухапа я Пердита.

— Тука сме три, нали? — напомни Леля. Извади шише и го отпуши. — И ще си помогнем с нещичко. Вие ще си пийнете ли?

— Лельо, това е бренди — надуши Маграт. — Значи ще се опълчваш на вампирите пияна?

— Доста по-добре ще е, отколкото да им се опълча трезва. — Леля надигна шишето и се разтресе. — Единственият свестен съвет, дето Агнес е чула от господин Овес. Рекъл й, че изтребителите на вампири трябвало да се понатряскат. А аз се вслушвам в умните съвети…

Дори в палатката на Могъщ Овес вятърът люлееше пламъчето на свещта. Пасторът седеше нащрек върху сгъваемото си легло, защото при внезапно движение то щракаше челюсти, сякаш обладано от неутолима злоба. Овес прелистваше бележниците и все по-трудно потискаше паниката си. Не бе дошъл тук да се прояви като експерт по вампирите. В името на Ом, в семинарията имаха само един учебен час на всеки две седмици по „Духове и безбожни изчадия“, и то провеждан от глухия дякон Троп! Дори не се зачиташе за дипломата! Затрупваха ги с поне двайсетина пъти повече материал по сравнителна теология. А в момента му се искаше до болка да бяха отделили повечко време, за да му обяснят точно къде е разположено вампирското сърце и с каква сила е необходимо да забие кола в него.

А, ето… няколко листа с небрежни драскулки, запазени само заради бележките на гърба на страниците, с които подготви есето си по „Жития на пророците“ от Трум.

„В кръвта е животът… вампирите са подчинени на оногова, що ги е превърнал в себеподобни… алилов дисулфид, активната съставка на чесъна… Липса на порфирия? Рефлекторна реакция? Връзката с местната земя е мн, важна… колкото се може повече вампири пият от кръвта на жертвата, за да стане роб на всички… «групово кръвопуска-не»… кръвта като нечестив обред… Вампирите имат власт над прилепи, плъхове, нощни твари, климата… противно на легендите повечето жертви само стават покорни, а НЕ вампири… предназначеният за вампир страда от ужасни терзания и жажда за кръв… чорапи… Чесън, свещени образи… слънчевите лъчи — смъртоносни?… изтреблението на вампира освобождава всички негови жертви… неимоверна сила и…“ Защо никой не му бе втълпил, че това е важно! Бе прахосал половин страница за карикатура на дякон Троп — същински натюрморт.

Той пусна бележника в джоба си и с надежда се вкопчи в медальона. След четири години, прекарани в богословско образование, изобщо не знаеше в какво да вярва, отчасти и защото Църквата страдаше от толкова чести разколи, че цялата учебна програма можеше да се промени за един следобед. Имаше и друга причина…

Семинаристите бяха предупредени за опасността. Не очаквайте да ви се случи, внушаваха им. Само пророците имат това щастие. Ом не се явява така. Той е в душата.

…бе се надявал поне веднъж Ом да възвести битието си по някакъв очевиден и недопускащ съмнение начин, който не може да бъде сбъркан с повей на вятъра или пристъп на гузна съвест. Защо поне веднъж не пръсне облаците за десетина секунди и от небето не прогърми глас:

— О, ТИ, МОГЪЩ Е ДУХЪТ НА ОНОГОВА, ЩО Е ВЪЗВИСЕН ОТ ОМ, ОВЕС! ВСИЧКО ДО ПОСЛЕДНАТА ДУМИЧКА Е ВЯРНО! МЕЖДУ ДРУГОТО, ТИ НАПИСА МНОГО ПРОНИКНОВЕН АНАЛИЗ ЗА КРИЗАТА НА РЕЛИГИЯТА В ПЛУРАЛИСТИЧНОТО ОБЩЕСТВО!

На Могъщ Овес не му липсваше вяра. Но тя не стигаше. Искаше и знание.

В момента би се задоволил и със заслужаващ доверие наръчник по отърваване от вампири.

Изправи се. Зад него лишеното от надзор походно легло се затвори с трясък.

Беше откривал и знание, но то също не му помогна.

Нали Джото накарал Колоса на ужаса да се хвърли върху земята и моретата се обагрили с кръвта му? Нали непоколебимият във вярата си Орда стоварил внезапна суша и глад върху земите на Смейл?

Разбира се, бяха го сторили. Овес вярваше в това с цялото си сърце. Но друга част от него не забравяше прочетеното за дребните морски същества, които причинявали редките червени приливи по бреговете на Урт, също и за странния цикъл в посоките на ветровете, заради който понякога дъждовните облаци не стигали години наред до Смейл.

И това го лишаваше от спокойствие. Заради дарбата му да учи древни езици го допуснаха да се рови в новите библиотеки, които неспирно никнеха около Цитаделата. Там само намери нови поводи за притеснения, защото търсачът на истини откри тъкмо каквото искаше. Например Третото пътешествие на пророка Сена забележително приличаше на преразказано „Евангелие от пясъка“ в „Лаотанската книга на Цялото“. На един и същ рафт преброи четиридесет и три стряскащо подобни истории за всемирен потоп и във всяка от версиите един мъж, необикновено подобен на епископ Рог, спасяваше избраните, като построяваше вълшебен кораб. Естествено подробностите не съвпадаха. Понякога материалът за кораба беше дървесина, друг път — бананови листа. Понякога вестта за появилата се от морската шир суша беше донесена от лебед, друг път — от игуана. Разбира се, историите в летописите на другите религии бяха само пресъздадени народни предания и митове, докато пътешествието, описано в „Книгата на Сена“, си оставаше свята истина. И все пак…

Овес стигна до посвещение в сан, обаче от Негово леко преподобие в Негово умерено преподобие се превърна един младеж с тревожен ум. Копнееше да обсъди тези главоблъсканици с някого, но при толкова разколи наоколо едва ли някой би намерил търпение да го изслуша. Разнасяше се неспирен оглушителен шум — всякакви свещенослужители приковаваха своите варианти на скрижали към дверите на храма. По едно време и Овес се замисли дали да не вземе един свитък и чук, а после да впише името си в списъка на чакащите пред храма, но не си позволи тази волност.

Защото си знаеше, че открай време у себе си има по две мнения за всичко.

В един момент се замисли дали да не помоли да го подложат на екзорцизъм, но се отказа от идеята си. По традиция Църквата прибягваше към фатални методи в такива случаи, а и на рядко усмихващите се старши духовници нямаше да им е особено забавно, ако научат, че той иска да прогонят от него собствения му тормозещ го дух.

Наричаше вътрешните си гласове Добър Овес и Лош Овес. За съжаление и двата се съгласяваха с тези определения, но ги употребяваха по коренно различен начин.

Още като малък откриваше една част от себе си, според която храмът беше глупаво и скучно място. Тя все го подтикваше да се подхилва, когато трябваше да слуша проповеди. И порасна заедно с него. Тъкмо този Овес четеше ненаситно и непременно запомняше цитатите, които подкопаваха неоспоримостта на истините в „Книгата на Ом“… а после го ръчкаше безмилостно и подпитваше: „Щом и това не е вярно, в какво ти остава да вярваш, а?“ Противоположната му половина отговаряше: „Трябва да има и други истини.“

„Аха, различни от действителната, така ли?“

„Кажи ми коя е действителната истина!“ И се разнасяше мислен вик: „Ами действителната гласи, че не чак толкова отдавна омнианците щяха да те изтезават до смърт само заради подобни мисли.

Забрави ли? Забрави ли колко хора са умрели просто защото са си служили с мозъка си, който според теб им е бил даден от техния бог? Що за истина може да оправдае това безмерно страдание?“ И досега не успя да намери думи за отговор. В такива моменти започваше да го мъчи главоболието, не можеше да спи нощем. Вероятно това беше най-върховният разкол сред безбройните схизми в Църквата — да започнеш война на идеи в собствената си глава.

И като си помислеше, че го пратиха тук да укрепи здравето си, защото брат Мелхио гледаше угрижен треперещите ръце на Овес и се заслушваше как си говори сам!

Не се препаса за битка — нямаше и понятие как се прави, — но нагласи шапката на главата си и излезе в дивата тъма под плътните равнодушни облаци.

Портата на замъка се отвори и граф Сврак излезе, придружен от войниците си.

Тази постъпка не се вписваше в правилната повествователна традиция. Макар че хората от Ланкър уж не бяха опитни в подобни занимания, в самите си гени те знаеха, че когато пред портата се е стекла разярена тълпа, противникът трябва да крещи предизвикателно в горящата си лаборатория или да се боричка отчаяно на крепостната стена с някой герой.

А не да пали пура.

Смълчаха се, размаханите вили и коси засти-наха във въздуха. Чуваше се само пукотът на факлите.

Графът издуха димно кръгче от устата си.

— Добър вечер — промълви, когато пушекът се разнесе. — Вие сигурно сте тълпата.

Някой в задните редици явно не успяваше да схване необичайното положение и хвърли камък. Граф Сврак го улови, без да вдигне глава.

— Вилите в ръцете ви изглеждат подобаващо — установи той. — Харесват ми. Определено заслужават одобрение. А факлите се подразбират поначало. Но косите… не, опасявам се, че грешите. Просто не са на мястото си. Налага се да спомена, че не са подходящо оръжие за тълпа. Повярвайте ми, аз съм наясно. Обикновеният сърп е несравнимо по-удобен. А ако започнете да размахвате косите, някой може да остане без ухо. Постарайте се да си вземете поука. — Графът доближи небрежно един огромен мъж, понесъл тризъба вила. — Как се казвате, млади човече?

— Ъ-ъ… Джейсън Ог, сър.

— Ковачът, нали?

— Да, сър…

— Добре ли са съпругата и семейството ви?

— Да, сър…

— Чудесно. Имате си всичко необходимо, надявам се.

— Ъ-ъ… да, сър.

— Браво на вас. Продължавайте. Ще ви бъда признателен, ако не вдигате чак толкова шум, докато вечеряме, но в същото време съзнавам, че изпълнявате необходима роля. Ще заръчам на прислугата да донесе на всички ви чаши горещ пунш. — Графът изтръска пепелта от пурата си. — О, да не забравя… Представям ви сержант Крапут, известен сред приятелите си с прозвището Бил Извратягата. А господинът, който си чисти зъбите с кинжала, е ефрейтор Свиц. Ако не се лъжа, той пък няма никакви приятели. Предполагам, че вероятността да се сприятели с някого тук е нищожна. Те двамата и подчинените им, които бихме могли да наречем войници от понеформалния, разпуснат и главорезки вид… — ефрейтор Свиц се ухили и изчовърка парченце незнайна храна от един жълтеещ кътник… — ще започнат да изпълняват задълженията си след… да речем, след час. Само с цел да осигурят общата безопасност, както се досещате.

— Тогаз ще ви изкормим кат прасета и ще ви натъпчем търбусите със слама — обеща ефрейторът.

— А това е своеобразният им военен жаргон, на който не съм познавач — подхвърли графът. — Надявам се да няма неприятни случки.

— Аз пък не се надявам — сподели, сержант Крапут.

— Какви са хаймани — снизходително отбеляза графът. — Желая приятна вечер на всички ви. Да се прибираме, господа.

Той се върна в двора на замъка. Крилата на портата, чиито дъски с годините бяха придобили тежестта и твърдостта на желязо, се затвориха гръмовно.

Отвън настъпи тишина, последвана от стъписаното мънкане на играчи, чиято топка е била внезапно отнета от съдията.

Графът кимна на Влад и драматично разпери ръце.

— Ето как го правим ние…

— Вярваш ли, че ще успееш и втори път със същия номер? — попита го някой от стъпалата пред замъка.

Вампирите вдигнаха глави към трите вещици.

— А, госпожа Ог… — Графът нетърпеливо махна на войниците си да не се намесват. — Ваше величество. И Агнес… Така… „Три — значи момиче“ ли беше? Или „Три — ще има погребение“?

Каменната плоча под краката на Леля се пропука, щом Сврак направи крачка към нея.

— Нима ме смятате за глупак, мили дами? Нима си въобразявате, че бих ви оставил да се размотавате наоколо, ако имаше дори мъничък шанс да ни навредите с нещо?

В небето изтрещяха мълнии.

— Имам власт над времето — осведоми ги графът. — И над по-низшите създания, в това число и над хората. Но вие заговорничите, разчитате да има някакъв… двубой може би? Какво богато въображение! Само че…

Вещиците се издигнаха над земята. Обгърна ги гореща вихрушка. Вятърът източи пламъците на факлите отвън като флагове.

— Нали трите щяхме да обединим силите си? — изсъска Маграт.

— Ама той трябваше да мирува! — сопна се Леля.

— Престанете веднага! — изкрещя Маграт. — И не смейте да пушите в моя замък! Така можете сериозно да увредите здравето на околните!

— А сега ще каже ли някой „Няма да ти се размине безнаказано“? — обнадежди се графът, без да я слуша.

Изкачи стъпалата и трите вещици подскачаха във въздуха пред него като балони. Вратата на голямата зала се затръшна сама зад гърба му.

— О, задължително е някой да го каже — настоя графът.

— Няма да ти се размине безнаказано! Графът грейна в усмивка.

— Дори не видях коя от вас отвори уста…

— Махни се оттук и се върни в гроба, от който си се надигнало, безбожно видение!

— Той пък откъде се взе, по дяволите? — промърмори Леля Ог, когато Могъщ Овес скочи на пода пред вампирите.

„Промъкна се по галерията за менестрели — съобщи Пердита. — Понякога изобщо не гледате какво става наоколо.“ Куртката му беше покрита с прах, яката — отпрана, но очите му горяха от праведен устрем.

Тикна нещо под носа на вампира и — както Агнес забеляза — припряно се зачете в бележника си, който стискаше с другата ръка.

— Ъ-ъ… „Върни се там, о червей гробен, и не измъчвай…“

— Извинявай — прекъсна го графът.

— „…и не смущавай ти покоя…“

— Позволи ми да отбележа, че…

— „…о, дух нечестив, що…“ Моля? Графът взе бележника от внезапно омекналите пръсти на Овес.

— Да, това е от „Malleus Maleficarum“ на Осори — потвърди догадката си. — И защо си ме зяпнал толкова учудено? Аз помагах в написването й, глупчо!

— Но ти… ти… — запъна се Овес и избълва: — Било е преди столетия!

— И какво от това? Имам принос в „AurigaClavorum Maleficarum“, „Torquus Simiae Maleficarum“… всъщност към цялата жалка „Arca Instrumentorum“. И никоя от тези тъпи измислици не вреди на вампирите, поне това не се ли намери кой да ти обясни? — Графът едва удържаше ръмженето в гърлото си. — О, помня вашите пророци. Бяха побъркани брадати старци, воняха като порове, но — в името на всичко ненормално! — у тях бушуваше огън! А не набожен ограничен ум, обзет от безпокойство и смущение. Изричаха идиотщините си с искрена вяра, по устите им избиваше пяна. Те бяха истински проповедници, те пръскаха пламък и жлъч! А ти си един смешник. — Графът захвърли бележника и взе медальона. — Това е святата костенурка на Ом и би трябвало да треперя от ужас пред нея. Ех… Дори не е особено точно копие. Евтиния.

Овес намери още смелост в себе си.

— А ти откъде знаеш, злотворно изчадие?

— Не, не, това обръщение е подходящо за демони — въздъхна графът и му върна медальона. — Все пак положи похвално усилие. Ако някога ми се прииска да пийна чаша чай, да хапна бисквитка и може би да попея в хор, несъмнено ще се отбия в мисионерската ти палатка. Но в момента си се изпречил на пътя ми. — Вампирът цапардоса пастора с такава сила, че го завря под дългата маса. — Ето колко струва набожността. Сега остава само да се появи Баба Вихронрав. Очаквам я всеки миг. В края на краищата едва ли сте се залъгвали, че ще разчита на вас.

Тропотът от огромното желязно чукало на вратата отекна из цялата зала. Графът кимна доволен.

— Ето я и нея. Разбира се. Най-важното е да дойдеш в подходящия момент.

Вятърът изрева, щом вратата се отвори, и внесе дъжд, клонки и Баба Вихронрав, издухана навътре като есенно листо. Беше подгизнала и окаляна, по роклята й личаха няколко разръфани места.

Агнес се сети, че никога не е виждала Баба мокра дори в най-страшната буря. А сега от нея се стичаше вода по пода.

— Госпожо Вихронрав! Колко мило, че ни навестихте. Дълго сте ходила в тази тъмнотия. Моля ви, седнете до камината да се постоплите.

— Не ще почивам тука — рече му Баба.

— Поне хапнете или пийнете нещо.

— Не ще ям, нито ще пия тука.

— Тогава какво ще правите?

— Знаеш добре защо дойдох.

„Изглежда дребничка — вметна Пердита. — И уморена.“

— А, да. Решаващият сблъсък. Големият залог. Отличителният белег на рода Вихронрав. И… да помислим… днес списъкът с условията включва… „Ако победя, искам от теб да освободиш всички и да се върнеш в Юбервалд“, нали?

— Не, искам от тебе да умреш — поправи го Баба.

За свой ужас Агнес долови, че стара жена се олюлява лекичко.

— Великолепно! — усмихна се графът. — Но… аз познавам мисленето ви, госпожо Вихронрав. Винаги си имате повече от един план. Стоите пред мен и няма как да скриете, че при първата крачка ще се строполите, обаче… не вярвам напълно в това, което виждам.

— Хич не ми пука в какво вярваш — изсумтя Баба. — Ама не смееш да ме пуснеш да изляза оттука. Щото не се знае къде ще отида и какво ще сторя. Може да те дебна с всеки чифт очи наблизо. Или да се притая зад всяка врата. Има и от кого да поискам да ми върне стара услуга. Може да ти налетя откъдето ще да е и по всяко време. И много ме бива да злобея.

— Е, и? Ако бях толкова невъзпитан, бих могъл да ви убия незабавно. Достатъчна е дори една най-обикновена стрела. Ефрейтор Свиц!

Ефрейторът размърда лениво ръка — не умееше да наподоби по-свястно отдаване на чест — и се прицели с арбалета си.

— Сигурен ли си? — подкачи Баба графа. — Твоят маймуняк ще има ли време и за втори изстрел? А аз дали още ще съм тука?

— Госпожо Вихронрав, не сте от формоменителите. А и като съдя по вида ви, сега не сте много пъргава в краката.

— Тя намеква, че ще прехвърли съзнанието си в друга глава — намеси се Влад.

Вещиците се спогледаха.

— Извинявай, Есме — смънка накрая Леля Ог. — Не си удържах мислите. Май не пих достатъчно.

— О, да — поклати глава графът. — Прословутите ви умения в Заемането.

— Ама не знаеш нито къде ще се преместя, нито колко надалече — уморено проточи Баба. — Дори не знаеш в чия глава. И не ти е ясно дали изобщо трябва да е глава. Всичко, дето го научаваш, е измъкнато от умовете на другите хора, а те не са узнали всичко за мене. Как пък не!

— Е, значи ще преместите съзнанието си другаде — допусна графът. — Примитивно. Пътувал съм много, наблюдавал съм подобни хитрости. Прастари особняци, окичени с мъниста и пера, които можеха да вместят същността си в риба, в насекомо… дори в дърво. Сякаш има значение. Дървото се пали лесно. Крал Верънс обича да изтъква, че настъпва нов световен ред. Ние сме този нов ред. А вие сте минало…

Той се присви за миг и другите три вещици тупнаха на пода.

— Превъзходно — одобри графът. — Предупредителен изстрел. Усетих го. Наистина го усетих. Никой в Юбервалд не е успявал да ме засегне толкова силно.

— Мога и по-силничко — обеща Баба.

— Няма да ме убедите — заяви графът. — Ако можехте, отдавна да го бяхте направила. Никаква милост за вампира, а? Любимият вопъл на тълпата от столетия! — Той закрачи към Баба. — Наистина ли не ни смятате за нищо повече от западнали заради кръвосмешение елфи или глупави човеци и се надявате да ни покорите с властно държание и мъничко хитрини? Ние се надигнахме от ковчезите, госпожо Вихронрав. Опитах се да бъда по-търпелив с вас, защото всъщност имаме множество общи черти, но сега…

Тялото на Баба отскочи назад като хартиена фигурка, блъсната от повей.

Графът беше на няколко крачки от нея, пъхнал ръце в джобовете си. За миг и той поспря.

— О-о, този път едва го усетих. Това ли е най-доброто, на което сте способна?

Баба се олюляваше, но вдигна ръка. Тежко кресло до стената се плъзна над пода и се затъркаля по залата.

— Като за човек никак не беше зле — милостиво прецени графът. — Но не мисля, че още дълго ще успявате да ме отклонявате.

Баба трепна и вдигна другата си ръка. Огромен полилей се разклати.

— Олеле… — въздъхна графът. — И това не стига. В никакъв случай.

Баба заотстъпва.

— Но ще ви обещая нещо — продължи той. — Няма да ви убия. Напротив…

Невидими ръце я вдигнаха и грубо я залепиха до стената.

Агнес понечи да пристъпи напред, Маграт обаче стисна ръката й.

— Не го смятайте за поражение, госпожо Вихронрав — посъветва графът. — Ще живеете вечно. Аз бих казал, че сделката е изгодна, а вие?

Баба успя да подсмръкне презрително.

— Аз пък казвам, че е доста скромничко. Лицето й се разкриви от болка.

— Довиждане — изрече графът.

Вещиците усетиха психическия удар. Залата се размъти пред очите им.

Но имаше и нещо друго в просторите отвъд нормалните измерения. Ярко и сребристо, то се изплъзна като риба…

— Тя изчезна — прошепна Леля. — Сама се запрати нанякъде…

— Къде? Къде? — съскаше Маграт.

— Недей да мислиш за туй! — заповяда Леля. Лицето на Маграт се смръзна.

— О, не…

— Не мисли! Не мисли! — увещаваше я трескаво Леля. — Мисли за розови слонове! За розови слонове!

— Тя не би…

— Ла-ла-ла! Ий-ий-ий-оуу! — разкрещя се Леля и завлече Маграт до коридора към кухнята. — Хайде, де, по-бързичко! Агнес, ще разчитаме на вас двете!

Вратата се затръшна зад тях и Агнес чу че-гъртането на резетата. Вратата беше дебела, резетата — яки. Строителите на Ланкърския замък не биха и помислили за дъски, по-тънки от десетина сантиметра, и ключалки, които не издържат ударите на таран.

Страничен наблюдател щеше да оцени постъпката на Леля като крайно себична. Но логиката твърдеше, че вместо три вещици в опасност остана само една. Трите биха загубили твърде много време да се безпокоят една за друга. Единствената можеше да се занимава само със собственото си положение.

Агнес съзнаваше всичко това и все пак бягството на другите две й се струваше себично.

Графът доближаваше Баба. А с ъгълчето на окото си Агнес зърна как Влад и сестра му се прокрадват към нея. Зад гърба си имаше залостена врата. На Пердита не й хрумваха интересни идеи.

И Агнес запищя.

Това вече беше дарба за разлика от двоуменето, което си оставаше досадна напаст. Във вокалния диапазон на Агнес се побираха и звуци, които стапяха ушна кал.

Започна високо и установи, че е налучкала правилно. Миг след като от тавана заваляха прилепи и дървесни червеи, а кучетата в града се разлаяха, Влад притисна с длани ушите си.

Агнес рязко си пое дъх.

— Още една крачка и ще викна по-силно! — кресна тя.

Графът вдигна Баба Вихронрав, сякаш беше парцалена кукла, и се озърна.

— Не се съмнявам, че можеш. Но рано или късно ще се задъхаш. Влад, тя доприпка да ти се умилква в краката. Разрешавам ти да я задържиш, но отговаряш за нея. Ти ще си я храниш и ще чистиш клетката й.

Младият вампир пристъпи предпазливо.

— Повярвайте ми, държите се неразумно! — прошепна й сърдито.

— Много се радвам!

Миг по-късно той се озова до нея. Но Пердита го очакваше за разлика от Агнес и под нейно управление лакътят й зае позиция и се забучи в корема му, преди той да се отмести.

Тя тръгна напред, щом Влад се преви на две. Установи, че неспособността на вампира да се учи от опита не се преодолява лесно.

Графът сложи Баба Вихронрав на масата.

— Игор! — изрева той. — Къде си, глупав…

— Да, гошподарю?

Графът се завъртя бясно на пети.

— Защо всеки път изникваш така зад гърба ми?!

— Гошподарю, штарият граф… очакваше това. Профешионален подход.

— Все едно, време е да престанеш.

— Да, гошподарю.

— Забрави и този нелеп говор. Иди да удариш гонга за вечеря.

— Да, гошшшшподарю.

— И колко пъти да ти повтарям за тази походка! — кресна графът след Игор, който закуцука през залата. — Дори не е забавно!

Игор мина покрай Агнес, фъфлейки злобно под носа си.

Влад я догони при масата и тя дори леко му се зарадва, защото нямаше представа какво да прави, щом доближи.

— Трябва да си тръгнете — подкани я задъхано.

— Разбира се, не бих му позволил да ви стори зло, но баща ми понякога е… сприхав.

— Няма да си тръгна без Баба.

Слаб глас прозвуча в главата й: „Остави… ме…“

„Не бях аз — поясни Пердита. — Май беше тя.“ Агнес се вторачи в проснатото на масата тяло.

В несвяст Баба Вихронрав изглеждаше твърде дребна.

— Искаш ли да останеш за вечеря? — изграчи й графът.

— Значи ще… след всичко, което изприказвахте, вие ще… й изсмучете кръвта?

— Ами ние сме си вампири, госпожице Нит. Това ни е присъщо. Малък, ритуал, ако мога да се изразя така.

— Как можете?! Тя е старица!

Той се обърна рязко и изведнъж й се изпречи.

— Идеята за по-младичко предястие е съблазнителна, повярвай ми. Но Влад би се цупил дълго. Впрочем кръвта също… отлежава като хубавото вино. Тя няма да бъде убита. Не и в буквалния смисъл. А ако бях в нейното положение, щях да се радвам на мъничко безсмъртие.

— Но тя мрази вампирите!

— Това може да се окаже проблем за нея, когато се опомни, защото тя също ще бъде вампир, и то на най-долното стъпало на подчинение. Уф…

— Графът се наведе и измъкна Овес изпод масата.

— Ама че бледо същество. Помня омнианците от времето, когато преливаха от убеденост и плам, предвождаха ги мъже, на които никога не липсваха храброст и твърдост, макар да бяха неимоверно побъркани. В какво отчаяние щяха да изпаднат, ако зърнеха това човече с душица от разредено мляко. Отведи го, моля те.

— Ще се видим ли и утре? — примоли се Влад и доказа на Агнес, че мъжкарите от всякакви раси вероятно носят у себе си гена на тъпотата.

— Няма да я превърнете във вампир! — сопна се на графа, без да поглежда сина му.

— Тя няма да ни устои — увери я графът. — Това остава в кръвта, ако ние пожелаем да го влеем.

— Тя ще се съпротивява.

— Очаквам го с интерес. Графът пак пусна Овес на пода.

— Сега се махни, госпожице Нит. Заедно с този лигав пастор. А утре… можете да си приберете вещицата. Но тя вече ще бъде една от нас. Има си йерархия. Всеки го знае… ако изобщо е научил нещо за вампирите.

Зад него Овес повръщаше.

Агнес си мислеше за хората с празни погледи, които работеха в замъка. Никой не заслужаваше такава участ.

Тя сграбчи пастора за яката и го вдигна като чувал.

— Довиждане, госпожице Нит — отпрати я графът.

Тя избута отпуснатия Овес към предния вход. Навън вече плющеше силен дъжд, безмилостни струи се забиваха под ъгъл от небето като стоманени пръти. Тя се промъкна покрай стената, макар и прикритието да беше рехаво, и подпря свещеника под един водоливник, който бълваше водопада си по-надалеч от тях.

Овес се разтрепери и изстена:

— Горката старица…

Приведе се напред и водата се разплиска от главата му на всички страни.

— Да… — смънка Агнес.

Другите две бяха избягали. Осени ги една и съща догадка, споделена и от Пердита. Всички изпитаха сътресението, когато Баба освободи съзнанието си и… Бебето дори носеше името Есме, нали? Но… Агнес не вярваше, че си е въобразила гласа на Баба в главата си. Значи беше някъде наблизо…

— Много се изложих, а? — изпъшка Овес.

— Да — кратко потвърди Агнес.

В идеята Баба да пренесе духа си в бебето имаше някаква правота, фолклорен привкус, романтично звучене. Вероятно затова Леля и Маграт бяха склонни да се вкопчат в нея, но и тъкмо тази беше причината Баба да не постъпи така. Агнес не бе съзирала дори помен от романтика в душата й. Баба обаче знаеше отлично как да манипулира романтиката в душите на другите.

Тогава… къде ли може да е? Все пак се случи нещо. Тя прехвърли ядрото на духа си в безопасност, но както и да се репчеше на графа, не би имала сили да го отпрати надалеч. Няма как да не е в живо същество, но ако е в човек, той дори не би подозирал…

— Само ако бях използвал подходящия ритуал за прогонване на духове! — вайкаше се Овес.

— Нямаше да стане — сряза го Агнес. — Тези вампири не ми се сториха кой знае колко религиозни.

— В живота на свещенослужителя такъв шанс се пада може би само веднъж…

— Само че ти не беше подходящ. Ако религиозната брошурка беше оръжието, с което да ги победиш, щеше да се окажеш човек на място.

Тя се вторачи в пастора. Същото стори и Пердита.

— Брат Мелхио ще ме порицае сурово — смотолеви Овес и се изправи. — О, как изглеждам само — целият съм в кал. Ъ-ъ… защо ме гледате така?

— О… хрумна ми нещо. Вампирите още ли не успяват да се вмъкнат в главата ти?

— Какво искате да кажете?

— Не ти ли влияят? Не узнават ли за какво мислиш?

— Ха! През повечето време и аз не знам за какво мисля — окаяно призна Овес.

— Виж ти… — промърмори Агнес. „Виж ти…“ — повтори и Пердита.

— Той беше прав — мрънкаше пасторът, без да я слуша. — Подведох всички, нали? Трябваше да си остана в семинарията и да заема онова място за преводач.

Дъждът дори не беше съпроводен с мълнии и гръмотевици. Просто валеше тежко, упорито и безмилостно.

— Но аз съм готов… да опитам отново — споде-ли Овес.

— Нима? И защо?

— Нали и Казрин се е връщал до три пъти в Махагската долина, за да отнеме накрая чашата на Хиреад от воините на оолитите, когато се унесли в сън?

— Така ли?

— Да. Аз… хъм, съм убеден в това. Нали и Ом е рекъл на пророк Брута: „Ще бъда с теб в мра-ка“?

— Предполагам.

— Да, така е било. Непременно.

— И това те подтиква да се изправиш отново пред вампирите? — не повярва Агнес.

— Да.

— Но защо?

— Защото ако не го направя, каква полза от мен? И за какво изобщо съм годен?

— Не ми се вярва, че бихме оцелели втория път — охлади го Агнес. — Сега ни пуснаха да си вървим — проявиха изтънчена жестокост. Да му се не види! На мен се пада да реша що да сторя, а не трябваше аз да избирам. Нали съм девицата!

— Тя разгада правилно изражението му и обясни:

— Това е понятие от професионалния жаргон, с което обозначаваме най-младшата в троицата от вещици. Не би трябвало аз да вземам решенията. Да, знам, че е по-добре, отколкото само да варя чая!

— Ъ-ъ… не съм споменавал нищо за чай…

— Извинявай, не го казах на теб. И какво ли би искала от мен тя?

„Отгоре на всичко ти се струва, че знаеш къде се крие“ — напомни Пердита.

Разнесе се скрибуцане и двамата видяха как вратата на голямата зала се отвори. Стъпалата се осветиха, сенки заиграха в изпаренията от по-роя, нещо цопна и вратата се затръшна. За миг се чу смях.

Агнес се втурна към стъпалата, пасторът жвакаше до нея.

В тази част от двора вече се разпълзяваше обширна кална локва. В нея лежеше Баба Вихронрав с изпокъсана рокля, кичури се измъкваха от твърдия като камък кок на тила й.

На шията й имаше кръв.

— Дори не са я затворили в тъмницата! — изръмжа Агнес, която щеше да се пръсне от бяс. — Изхвърлиха я ей така като… като оглозгай кокал!

— Може би смятат, че са я затворили в невидима тъмница, горкичката — обади се Овес. — Хайде поне да я пренесем на по-сухо място…

— О… да… разбира се…

Агнес хвана краката на Баба и се изуми, че кльощаво наглед тяло може да тежи толкова.

— Да я отнесем при някой от местните хора — предложи пасторът, който също едва удържаше товара.

— Идеята ти не струва — възрази Агнес.

— Но те сигурно не биха…

— И какво ще им кажеш? „Това е Баба, нали нямате нищо против да я оставим при вас и… между другото, когато се събуди, ще е вампирка.“

— А, да…

— Не че хората много й се радват поначало, освен когато са болни… — Агнес примижа към дъждовните струи. — Да заобиколим към конюшните и соколарника, все ще намерим там някоя барака…

Крал Верънс отвори очи. По прозореца на спалнята му плющеше дъжд. Светлина проникваше единствено през пролуката под вратата и той едва различаваше силуетите на двамата си пазачи, които клюмаха в креслата.

Издрънча стъкло. Единият мъж се надигна, отвори прозореца, надникна в бурната нощ, не откри нищо интересно и пак се затътри до креслото.

Всичко изглеждаше много… приятно. Верънс сякаш се бе потопил в топла вана и се отпускаше уютно. Всички грижи на този свят се падаха на другите. Той подскачаше като щастлива пяна по морето на живота.

Дочуваше тихички гласове, но незнайно защо говорещите се намираха под възглавницата му.

— Глей ги тез дългурести свине!

— Ах, че ги очистиме!

— Айде…

— Че броим… раз, два, ТРИ!

— Оп! Оп!

Нещо прошумоля. Креслото на единия пазач се заклатушка над пода и се понесе стремително към прозореца.

— Оп!

Креслото и обитателят му изхвръкнаха с трясък през стъклата.

Другият пазач успя да се изправи, но пред него светкавично се оформяше чудат израстък. В очите на Верънс, випускник на Гилдията на смешниците, явлението много приличаше на извънредно висока пирамида, съставена от твърде дребни акробати.

— Оп! Оп! — Хоп! — Оп!

Върхът се изравни с лицето на пазача. Единствената фигура най-отгоре му изкрещя:

— К’во зяпаш, бе, скапаняк? На ти!

С последната дума човечето се изстреля към точка между очите на мъжа. Отекна тих пукот и пазачът се просна по гръб.

— Оп! Оп!

— Хоп!

Живата пирамида се разпадна на съставните си части по пода. Верънс чу шляпане на множество крачета, внезапно един малък и обилно татуиран в синьо мъж със синя островърха шапчица застана на брадичката му.

— Здрасти, кралче! Мотана ли ти е чутурата, а?

— Хубав номер — изфъфли Верънс. — Откога играете ролята на халюцинация? Направо страхотно.

— Ами ти не зацепваш, кат’ те гледам.

— Само така — унесено го поощри Верънс.

— Дай да влачиме! — Хоп! Хоп!

Верънс усети как го вдигат от леглото. Стотици ръчички си го предаваха, той се подаде от прозореца в пустотата.

Стената беше отвесна и кралят се чудеше сънено защо ли се носи надолу по нея бавничко сред викове „Ха при мене! Ха при тебе! Хоп!“. Пръстчета се вкопчваха в яката, нощницата, чорапите му…

— Прекрасно представление — промърмори, когато полека се смъкна долу и изчезна в нощта петнайсетина сантиметра над земята.

В дъжда се различаваше светлинка. Агнес заблъска с юмрук по вратата и мокрите дъски се смениха с малко по-приятна гледка — соколаря Дървеняааау.

— Трябва да ни пуснете вътре!

— Добре, госпожице Нит.

Той се дръпна послушно от вратата и двамата внесоха Баба в стаичката.

— Госпожице, тя да не е пострадала?

— Нали знаеш, че в замъка има вампири? — подвоуми се Агнес.

— Тъй ли, госпожице?

Гласът на соколаря подсказваше, че току-що са му съобщили един факт и той очаква с учтив интерес да го осведомят дали фактът е добър или лош.

— Те ухапаха Баба Вихронрав. Трябва да я оставим да полегне някъде.

— Ето го моето легло, госпожице.

Беше тясно и късо, направено за хора, които лягат, защото са уморени.

— Може и да го поизцапа с кръв — предупреди Агнес.

— О, аз непрекъснато цапам леглото с кръв — бодро я успокои Дървеняааау. — И пода. Имам предостатъчно бинтове и мехлеми, ако ще ви бъдат от полза.

— Е, поне няма да й навредят. Ъ-ъ… Дървеняааау, известно ти е, че вампирите смучат кръв от хората, нали?

— Тъй ли, госпожице? Само че ще трябва да почакат на опашка след птиците, ако искат да смучат и от моята.

— Не се ли плашиш?

— Госпожице, имам си огромен буркан с мазило, даде ми го госпожа Ог.

Изглежда нямаше да дочакат друга реакция от него. На Дървеняааау му беше все едно кой е господар на замъка, стига да не закача птиците му. Столетия наред соколарите се занимаваха с важните дела, тоест с ястребите и соколите, чието обучение изискваше дълъг упорит труд, а властването оставяха на аматьорите.

— Тя е мокра до кости — установи Овес. — Нека поне я завием с одеяло или нещо друго.

— Ще имаш нужда и от въже — напомни Агнес.

— Въже ли?

— Тя все някога ще се опомни.

— Значи… трябва да я вържем?

— Ако някой вампир реши да превърне и теб във вампир, какво прави?

Ръката на Овес стисна медальона с костенурката, сякаш търсеше утеха.

— Ами… май вкарват нещо в кръвта. Струва ми се, че решат ли да ви превърнат във вампир, тъкмо това се случва. Не мисля, че имате шанс да се преборите, щом попадне в кръвта ви. Не можете да кажете: „Не искам да съм като вас.“ Не е сила, на която да се опълчите.

— Тя е голям инат — осведоми го Агнес.

— Чак толкова голям ли? — усъмни се Овес.

Един от юбервалдските пришълци се тътреше по коридора. Поспря заради някакъв шум, озърна се, не видя нищо смущаващо и се помъкна по пътя си.

Леля Ог излезе от сенките и повика с жест Маграт.

— Извинявай, Лельо, бебетата пискат непрекъснато…

— Шът! В кухнята вдигат доста силна врява. Че какво ли биха искали да си сготвят вампирите?

— Сигурно са онези хора, които те си доведоха — изсъска Маграт. — Нали внасяха новите мебели. Предполагам, че все пак ги хранят.

— Да, като добитък. Май няма по-добър начин, освен да си излезем нахално. Тия твари не са от най-досетливите. Готова ли си? — Леля разсеяно отпи от шишето, с което не се разделяше. — Ти само върви след мене.

— Но как така? Ами Верънс? Не мога да зарежа мъжа си!

— И как ще ги спреш да не му направят зло, ако си тука? Ти гледай детето да е добре, туй е важното. И от памтивека си е тъй. Между другото… нали ти рекох, че се погрижих да го закрилят?

— Магии ли си правила?

— О, измислих нещо по-добро. Сега върви с мене и се дръж нахално. Време е да си се научила, щом си кралица. Изобщо не позволявай да си помислят, че нямаш право да си там, където са те сварили.

Хората с опърпаните дрехи я загледаха тъпо като кучета, които чакат ще има ли камшик за тях. А върху огромната печка вместо излъсканите тенджери на госпожа Скорбик се мъдреше великански почернял казан. Вътре имаше сивкава мътилка. Леля Ог не би извадила пълен черпак от този казан, ако ще да й даваха хиляда долара.

— Само минаваме оттука! — рече тя остро. — Вие си продължавайте каквото имате да вършите.

Всички глави се завъртяха да ги проследят. Но в дъното на кухнята от старото кресло, където госпожа Скорбик сядаше да отдъхне, се изправи някаква фигура и закрачи към тях.

— Ох, че гнусотия, един от техните подлизурковци — изсумтя Леля. — Стои между нас и вратата…

— Госпожи — поклони се вампирът. — С какво да ви помогна?

— Ние тъкмо си тръгвахме — високомерно изрече Маграт.

— А може би не — възрази той.

— Извинявай, младежо — подхвана Леля с гласа си на леко оглупяла бабичка, — откъде си?

— От Юбервалд, госпожо.

Тя кимна и се зачете в листчето, което извади от джоба си.

— Хубаво, хубаво. А от кой край?

— От Клоц.

— Брей, че приятно. Извини ме за мъничко. — Леля се обърна, изплющя ластик и тя пак го погледна със сияйна усмивка. — Ще прощаващ, падам си да подпитвам. И как се казваше оная ваша река? Ъм? Ее?

— Аа — поправи я вампирът.

Ръката й се стрелна и натика нещо жълто между зъбите му. Той я сграбчи, но щом я придърпа към себе си, тя го халоса по главата.

Вампирът се свлече на колене, впил пръсти в устата си. Мъчеше се да изпищи, но му пречеше резенчето лимон, което бе захапал неволно.

— Уж е само остаряло суеверие, а виж какво стана — подхвърли Леля в мига, когато около устните му изби пяна.

— Да, но е необходимо и да му отсечеш главата — напомни Маграт.

— Вярно, бе. Видях сатърче наблизо…

— Няма ли да се махаме? — настоя Маграт. — Преди да ни се изтресе още някой.

— Бива. Той бездруго не е голям началник сред вампирите — снизходително изрече Леля. — И жилетката му е грозновата.

Нощта беше посребрена от дъжда. Вещиците сгушиха глави в раменете си и се втурнаха напред в мрака.

— Трябва да преповия бебето!

— Най-добре с дъждобран — промърмори Леля.

— Тъкмо сега ли?

— Ами малко е неотложно…