Захапи за врата

Жителите на града се спогледаха и се хвърлиха напред.

Вампирите се издигаха във въздуха, опитваха се да наберат височина, ритаха протегнатите към тях ръце. Мнозина мъже грабнаха факли от стените. Нощта изведнъж се огласи от писъци.

Агнес се озърна към Влад, който се блещеше уплашено. Кръгът от хора около Лакримоза се стесняваше.

— Бягай — подкани го тя, — иначе ще те… Той се извъртя, нахвърли се и в последния миг Агнес видя зъбите му.

Слизането по хълма се оказа по-неприятно и от катеренето. Във всяка падинка сякаш бликваха изворчета, всяка пътека се превръщаше в ручейче. Баба и Овес се пързаляха от кал към мочури-ще. Свещеникът размишляваше за една от исто-риите в „Книгата на Ом“… тоест за онази история — пътешествието на Брута и Ом през прежуряната от слънцето пустиня, което бе преобърнало омнианството с главата надолу. Вместо мечове имаше проповеди, които поне не бяха толкова смъртоносни, освен ако не се проточеха безкрайно. А Църквата се разпадна на хиляди късчета, те се впуснаха в спорове помежду си и накрая породиха Овес, който спореше със самия себе си.

Умуваше докъде би стигнал Брута в пустинята, ако е трябвало да подкрепя и Баба Вихронрав. У нея имаше нещо неподатливо, кораво като камък. Пасторът предположи гузно, че още към средата на пътя пророк Брута би се изкушил да… ами поне да каже нещо неприятно или да изтърве многозначителна въздишка. Старицата като че стана още по-своенравна, откакто се сгря до огъ-ня. И май я тормозеха някакви мисли.

Вече не валеше, но вятърът хапеше и от време на време запращаше жилещи парченца суграшица.

— Не остана много — изпъшка Овес.

— Ти пък откъде знаеш? — сряза го Баба, шляпайки в гъстата кал.

— Да, абсолютно права сте — призна свещеникът. — Казах го, за да се ободрим.

— Не успя — увери го тя.

— Госпожо Вихронрав, бихте ли искала да ви изоставя тук?

Баба изсумтя.

— Туй хич не ме тревожи.

— Но искате ли? — настоя Овес.

— Планината не е моя — осведоми го Баба. — Не мога да заповядвам на хората къде да ходят.

— Ще се махна, ако желаете.

— Не съм те молила да идваш — простичко напомни вещицата.

— Щяхте да сте мъртва, ако не бях тръгнал!

— Туй не те засяга.

— В името Божие, госпожо Вихронрав, наисти-на подлагате характера ми на изпитание!

— Нали твоят бог, господин Овес, подлага все-киго на изпитание? Туй им е нормалното занимание на боговете, ето защо не ги понасям. И постоянно натрапват някакви правила.

— Трябва да има правила, госпожо Вихронрав.

— И кое е първото, дето го е наложил твоят Ом?

— Вярващите да не почитат никой друг бог освен Ом — незабавно отговори пасторът.

— Гледай ти… Ей таквиз са боговете. Почти всички са твърде себични.

— Според мен така е искал да привлече вниманието на хората. Иначе има и много божи заповеди хората да се държат добре с ближните. Стори ми се, че намеквате за липсата им.

— Тъй ли? Ами ако някой не ще да вярва в Ом, но се старае да живее праведно?

— Съгласно заветите на пророк Брута да живеем праведно означава да вярваме в Ом.

— Брей, че хитро го е извъртял! От всяко положение падаш в капана. Имал е мозък в главата, щом го е измислил. И какви други умни слова е изрекъл?

— Не ги е изричал от желание да се покаже умен! — разгорещи се Овес.

— Но щом питате… В Пис-мото си до симонитите е казал, че само чрез другите хора самите ние наистина ставаме хора.

— Ами добре. Туй го е налучкал вярно.

— И още е казал, че трябва да носим светлина в тъмните места.

Баба мълчеше.

— Споменах това — продължи Овес, — защото когато бяхте… помните, в ковачницата… промълвихте почти същите думи…

Баба така запъна крака в калта, че пасторът едва не забоде нос в пътеката.

— Какво съм правила?

— Ами мърморехте и…

— Да не съм приказвала… насън?

— Да. Имаше нещо за мрака, който бил на мястото на светлината. Запомних това ясно, защото в „Книгата на Ом“…

— Да не си подслушвал!

— Не подслушвах, но беше неизбежно да чуя, не мислите ли? А вие сякаш се карахте с някого…

— Всяка моя дума ли помниш?

— Да, предполагам.

Баба се попрепъва още малко и спря в черна локва, която запълзя нагоре по ботушите й.

— А можеш ли да забравиш?

— Моля?

— Не си толкоз нелюбезен, че да разправяш на всички наоколо какво е плещила една старица, която не е била на себе си, нали? — бавно изрече тя.

Овес помисли.

— За какво бълнуване говорите, госпожо Вихронрав?

Тя се преви от облекчение.

— Ах… Няма таквоз нещо, не съм бълнувала.

Двамата се гледаха, а в тресавището около краката й се пукаха черни мехури. Постигнаха нещо като примирие.

— Питам се, младежо, ще бъдеш ли тъй добър да ми помогнеш да се измъкна?

Отне им известно време, наложи се Овес да откърши клон от най-близкото дърво и въпреки усилията му Баба извади първия си крак без ботуша. А щом единият ботуш каже сбогом на собственика си в тресавище, другият просто е задължен да го последва от братски чувства.

Най-сетне Баба се озова на сравнително сухо подобие на земя по най-коравия чифт чорапи, които свещеникът бе виждал. Наглед можеха да издържат и на удар с чук.

— Свестни ботуши бяха — сподели Баба, загледана в мехурите по водата. — Както и да е, не бива да се помайваме.

Още се олюляваше, когато продължиха, но възхити Овес, като остана права. У него се зараждаше поредното мнение за старицата. Всъщност тя го принуждаваше да си променя мнението за нея горе-долу веднъж на половин час. Този път той осъзна, че вещицата просто трябва да надделява над някого. Ако нямаше над кого, сигурно надделяваше над себе си.

— Жалко за твойта книжка със свещени слова… — подхвърли Баба, щом повървяха по пътеката.

Овес не отговори веднага.

— Лесно ще си набавя друга — подхвърли сдържано.

— Май ти е тежичко без книжката със словата.

— Хартия, нищо повече.

— Ще помоля краля да се погрижи по-скоро да получиш друга.

— Не бих му губил времето с това.

— Ужасно е обаче да изгориш толкоз слова.

— Ако имат смисъл, не горят.

— Не си толкоз тъп, макар да носиш смешна шапка — отбеляза Баба.

— Усещам, когато ме поднасят, госпожо Вихронрав.

— Не е зле, че си схватлив.

Помълчаха още малко. Поредната порция суграшица отскачаше от островърхата шапка на Баба и широкополата шапка на Овес.

Тя отвори уста след малко:

— Няма смисъл обаче да ме скланяш да вярвам в Ом.

— Госпожо Вихронрав, Ом да ме пази от таки-ва опити! Дори не съм ви дал брошурка досега, нали?

— Не си, ама се мъчиш да ми втълпиш: „Леле, колко мил младеж, неговият бог сигурно е страхотен, щом таквиз мили младежи помагат на старици като мене.“ Не е ли вярно?

— Не е.

— Сериозно? Е, дори да е вярно, номерът ти не минава. Понявгаш можеш да вярваш в хора, но не и в богове. И да ти река още нещо, господин Овес…

— Да? — въздъхна пасторът.

Тя се обърна, погледна го и изведнъж живна.

— За тебе ще е по-добре да не повярвам-мушна го в гърдите с острия си показалец. — А тоя Ом… виждал ли го е някой?

— Знае се, че три хиляди души видели с очите си явяването му в Средищния храм, когато сключил Съглашението с пророк Брута и го спасил от смърт чрез изтезания върху желязната костенурка…

— Хващам се на бас обаче, че сега спорите точно какво са видели ония хиляди, а?

— Ами… права сте, има всякакви мнения…

— Тъй, тъй. Таквиз са хората. Но пък ако аз го бях видяла наистина да е там, на живо, все едно да съм пламнала от треска. Ако аз знаех, че има някой бог, дето поне мъничко му пука за хората, наглежда ги бащински и се грижи за тях майчински… От мене нямаше да чуеш приказки като „Всяко нещо си има две страни“ и „Длъжни сме да зачитаме вярванията на другите“. И нямаше да ме видиш да се държа кротичко с надеждата, че всичко ще се подреди добре накрая. Не и ако у мен пламтеше такъв огън като безмилостен меч. А щеше да пламти, господин Овес, повярвай. Казваш, че вие вече не горите хора и не ги принасяте в жертва, ама тъкмо туй означава истинската вяра, увря ли ти главата? Да жертваш своя живот ден след ден, да храниш с него пламъка, за да разнасяш истината, да работиш, да дишаш за нея. Ето какво е религията. Всичко останало е… добри обноски. И начин да се срещаш със съседите.

— Тя се поукроти и продължи по-тихо:

— Както и да е, но аз щях да бъда такваз, ако вярвах от душа. А туй май вече не е на мода, щото като видите зло, почвате да кършите ръце и да се вайкате: „Ох, ами сега, трябва да го обсъдим.“ Ей туй мисля, господин Овес. Бъди доволен, че нещата са, каквито са. И недей да тичаш след вярата, що-то нивгаш няма да я догониш.

— Баба добави почти нехайно: — Ама туй не пречи да живееш праведно. Зъбите й затракаха, защото леден повей уви мократа пола около краката й.

— Нямаш ли още някоя книжка с благочестиви слова?

— Нямам… — смотолеви все още сащисаният Овес.

„О, Господи, ако тя си намери религия по нрава, какво ще изригне от тези планини, за да помете равнината? О, Боже… Аз току-що казах «О, Бо-же»…“

— Ами сборник с псалми? — провери Баба.

— Нямам.

— Тънко молитвениче за всеки случай?

— Нямам, Бабо Вихронрав.

— По дяволите…

Баба бавно се свлече назад като празна дреха.

Овес се втурна и я хвана, преди да е пльоснала в калта. Тънки бели пръсти стиснаха толкова сино китката му, че той изписка. После Баба се отпусна в ръцете му.

Той не разбра какво го накара да вдигне глава.

Закачулена фигура на бял кон чакаше недалеч, очертана от бледосиньо сияние.

— Махай се! — изтръгна се вой от гърлото на Овес. — Да изчезваш на секундата, иначе ще те… ще те…

Отпусна неподвижното тяло върху по-мека трева, гребна шепа кал и я метна в мрака. После хукна нататък и заудря диво по силует, който ненадейно се оказа изтъкан само от сенки и виеща се мъгла.

Изтича обратно, нарами Баба Вихронрав и побягна надолу по склона.

Мъглата зад него отново очерта ездач върху бял кон.

Смърт поклати глава.

— А А3 ДОРИ НИЩО НЕ БЯХ КАЗАЛ.

Черна жега заливаше на вълни Агнес, после зейна яма и започна пропадане в задушаваща тъма.

Усети копнежа. Придърпваше я като мощно подводно течение.

„Е — примири се замаяно, — поне ще смъкна тлъстините…“

„Да — съгласи се Пердита, — ама ще се мацаш с толкова грим, че ще сложиш някое и друго килце.“ Гладът я изпълваше цялата, тласкаше я все по-устремно.

И отзад блесна светлина. Падането се забавя-ше постепенно сякаш заради невидима перушина, светът се завъртя и Агнес се издигаше отново, по-бързо от връхлитащ орел — все към уголемяващия се кръг от студена бяла…

Не беше възможно да е чула думи. Нямаше звуци, а само недоловимо шумолене. Виждаше обаче сенките на думи, въздействието им върху съзнанието, след като са били изречени. И нейният глас побърза да запълни изникналата форма: „Туй… аз… няма, да… го… търпя… и… толкоз…“ Избухна сияние.

Някой се канеше да забие кол в сърцето й.

— Квств? — изфъфли Агнес и отблъсна ръката. Задави се и изплю лимона от устата си. — Ей, престани най-после! — заповяда с цялата безцеремонност, която успя да събере. — Какво си мислиш, че правиш, бе? Приличам ли на вампирка?

Мъжът с кола и чука в ръцете се подвоуми, но опря пръст отстрани до шията си.

Агнес напипа двете подути ранички на своята шия.

— Само ме е одраскал! — заяви, избута отново кола и седна.

— Кой ми е свалил чорапа? Питам ви — кой ми свали левия чорап? И случайно не надушвам ли врящ оцет? Защо имам толкова много макови семена под сутиена? Ако не го е направила жена, ще си имаме сериозни разправии, обещавам ви!

Хората около масата взеха да се споглеждат, разколебани от необуздания й гняв. Агнес се озърна, защото нещо я бръсна по ухото. Над нея висяха звезди, кръстове, кръгове и по-сложни форми на религиозни символи. Никога не бе изпитвала склонност към такава вяра, но поне ги разпознаваше.

— А това над мен е проява на ужасна безвкусица — увери околните.

— Тя не се държи като вампир — промълви един мъж.

— И не изглежда като вампир. Освен това се сби с тях.

— Видяхме как един я захапа! — възрази някаква жена.

— Беше тъмно и не си е премерил захапката — заяви Агнес, но знаеше, че не е вярно.

Гладът у нея се надигаше. Не беше като черния копнеж в тъмата, но си имаше и сила, и неотложност. По неволя му се предаде.

— Бих убила за чаша чай — промърмори Агнес. Това наклони окончателно везните. Чаят не е течността, за която някой се сеща, като стане дума за вампири.

— И в името на милосърдието ме оставете да изтръскам поне малко от маковото семе! Чувствам се като кифличка.

Отдръпнаха се, тя спусна крака от масата и вече виждаше вампира, проснат на пода. Едва не си помисли: „Другия вампир.“ Беше мъж с дълъг фрак и изискана жилетка, оплескани с кръв и кал. От сърцето му стърчеше кол. Но трябваше да почака, докато установи кого от вампирите е зърнала. Поне докато не й покажеха главата.

— Поне сте се разправили с един — промърмори, стараейки се да не повърне.

— Разправихме се с двама — уточни мъжът с чука. — Другия подпалихме. Те убиха кмета и господин Влак.

— Значи останалите се измъкнаха?

— Да. Още са силни, макар и летенето да им е трудно.

Агнес посочи обезглавения вампир.

— А-а… този да не е Влад?

— Кой беше Влад?

— Онзи, който ме ухапа. Тоест опита се да ме ухапе.

— Ще проверим. Пьотр, покажи й главата. Един младеж послушно доближи огнището, сложи си ръкавица, вдигна капака на голяма тенджера и извади главата за косата.

— Не е Влад — преглътна Агнес.

„Не е — потвърди Пердита. — Влад е по-висок.“

— Те са тръгнали обратно към замъка си — заговори я Пьотр. — Пеша! Да ги бяхте видяла как се мъчеха да излетят! Като подплашени пилета.

— Към замъка… — бавно повтори Агнес.

— И искат да се приберат преди първи петли — доста злорадо продължи Пьотр.

— Но не могат да минат направо през гората заради върколаците.

— Че защо? Нали уж върколаците и вампирите се разбират чудесно?

— А, отстрани може и да изглежда така. Но те се дебнат неуморно и чакат кой ще мигне пръв.

Пьотр огледа стоящите в стаята. — Нямаме нищо против върколаците. — Останалите го подкрепиха с мърморене. — Почти не ни закачат, защото не бягаме толкова бързо и не сме им забавни. — Той огледа Агнес от главата до петите. — Какво сторихте на вампирите?

— Аз ли? Нищо не съм им… Просто не знам — измъкна се Агнес.

— Дори не можеха да ни захапят правилно.

— И се караха като сърдити дечица, когато побягнаха — вметна мъжът с чука.

— Носите островърха шапка — напомни Пьотр. — Да не им наложихте заклинание?

— Н-не знам. Наистина не знам. Вродената й честност се сблъска с вещерството а неотменна част от него е пресметливостта. Твърде рядко няма полза да си припишеш заслугата за необясними, но благоприятни събития.

— Може и да съм успяла — добави тя.

— Е, ние ще ги подгоним — приобщи я към плана Пьотр.

— Не са ли избягали надалеч?

— Ние можем да минем направо през гората.

Кръв обагряше дъждовната вода, която се стичаше от рамото на Джейсън Ог. Той притискаше парцал към раната.

— Май ще размахвам чука с лявата ръка седмица-две — прозря бъдещето си и трепна от болка.

— Имат прекрасен обстрел — отсъди Шон, който се криеше зад празна бъчонка от бира. — Все пак това е замък. Фронталната атака просто няма изгледи за успех.

Въздъхна и заслони с длан свещта, за да не я угаси вятърът.

Въпреки всичко бяха опитали фронтална атака и единствената причина да не убият никого от тях беше изобилно леещият се алкохол в кулата. Но един-двама щяха да куцукат известно време. След това проведоха операция, която Джейсън упорито наричаше „изотзадна атака“, но имаше прорези за пускане на стрели дори над кухнята. Постигнаха успех в бавното пълзене и изпра-вяне до вратата, която обаче беше здраво залос-тена и Шон се почувства глупаво, долепен до стената.

Мъчеше се да открие полезен съвет в древните военни дневници на генерал Тактикус, чиито умно замислени кампании постигали такъв успех, че провеждането на военни действия било наречено на него. Шон дори намери раздел „Какво да правим, ако едната враждуваща страна заема укрепление, господстващо над местността, а другата — не“. Обезсърчи се бързо, защото първото изре-чение гласеше: „Постарайте се да бъдете враждуващата страна, заела укреплението.“ Останалите ланкърски опълченци се прикриваха зад преобърнати каруци и чакаха той да ги поведе.

Чу се почтително дрънчене — Големия Джим Вола, служещ за укритие на други двама войници-любители, отдаде чест на своя командир.

— Таквоз, що не подпалим грамадански огньове пред вратата и да ги изкараме навън с пушилката?

— Бива си те — похвали го Джейсън.

— Да, но вратата е на краля — възрази Шон. — Той вече ми каза няколко остри думи, щото не успях да почистя клозетната яма тази седмица.

— Да прати сметката на нашто мамче.

— Джейсън, приказваш като размирник! Мога да те ар… А бе, нашто мамче хубавичко ще те скастри, че говориш така!

— И къде се дяна кралят между другото? — възмути се Дарън Ог. — Седи си някъде на топло и оставя нашто мамче да оправя бъркотията, а по нас да стрелят?

— Нали знаеш, че са му слаби дробовете! — защити владетеля Шон. — Много добре се справя като за…

Млъкна, защото надлъж и нашир се разнесе рев. Звучеше дрезгаво и първобитно, сякаш го издаваше влуден от болка звяр, който възнамерява скоро да сподели страданието с всичко живо наоколо. Мъжете се заозъртаха нервно.

Верънс нахлу гръмовно през портата. Шон го позна само по бродерията на нощницата и пухкавите чехли. Стискаше с две ръце дълъг меч над главата си и се ускоряваше направо към вратата на кулата, а воят от устата му не успяваше да го догони.

Острието се заби в дървото и Шон чу как се разтресе цялата врата.

— Ама той се е побъркал! — развика се Дарън. — Дайте да дръпнем горкия човек, докато не са го надупчили!

Двама от тях се втурнаха към краля, който стърчеше водоравно, опрял крака във вратата, за да измъкне меча си.

— Хайде, ваше вели… Аааах!

— Ха, На ти един по човката!

Дарън се олюля назад, притиснал длани до лицето си.

Мънички фигурки гъмжаха по двора след краля като някаква странна напаст.

— Нак мак Фигъл!

Последва още един писък. Джейсън се помъчи да укроти въодушевлението на монарха и направи откритие — освен че докосването на владетеля може да излекува някои заболявания по темето на поданика, но и темето на самия владетел може да придаде на носа на поданика любопитно плоска форма.

В земята около тях се забиваха стрели.

Шон дръпна за ръката Големия Джим.

— Колкото ще да къркат ония горе, ще изтрепят всички! — кресна му в олелията. — Ела с мен!

— И к’во ще правим?

— Ще чистим клозетите!

Тролът изтопурка след него към другия край на замъка, където Кулата на гонга се извисяваше в цялото си ароматно величие. Тя беше проклятието в живота на Шон. Всички клозети на твърдината се изпразваха в тази кула. В задълженията на Шон влизаха и почистването на ямата в основата й, и извозването с количка на съдържанието до градините, където с усилията на Верънс то полека се превръщаше отново в част от Ланкър11. В замъка обаче стана далеч по-многолюдно напоследък, затова ежеседмичните му занимания с лопатата и количката вече не бяха кротък отдих в уединение. Разбира се, бе оставил недовършената работа да се… понатрупа, но нима очакваха от него сам да свърши всичко?

Махна на Големия Джим да отиде до вратата в подножието на кулата. За щастие троловете са равнодушни към органичните миризми, макар че могат да разпознаят всеки вид варовик по уханието.

— Искам да я отвориш, когато ти кажа — обясни, откъсна ивица от ризата си и я уви около върха на стрелата. Порови в джобовете си за кибрит. — Щом я отвориш — продължи и успя да запали плата, — искам да избягаш много, ама много бързо, ясно? Добре… отвори!

Големия Джим дръпна дръжката и вратата се завъртя на пантите си с тихичко примляскване.

— Бягай! — ревна му Шон.

Опъна тетивата и пусна стрелата в зейналия отвор на рамката.

Пламтящата стрела изчезна в смрадния мрак. Още няколко удара на сърцето не се случи нищо. После Кулата на гонга избухна.

Процесът беше изненадващо бавен. Синьозелените пламъци изригваха етаж след етаж почти мързеливо и издухваха камъни от зида, с което придаваха на кулата приятния вид на запален бенгалски огън. Покривът цъфна като маргаритка. После времето, звукът и движението се завърнаха с грохот.

След няколко секунди вратата на предната кула се отвори с трясък и войниците изтичаха навън. Кралят се заби по балистична траектория в първия.

Шон понечи да се втурне в битката, но някой се стовари отгоре му и го притисна на земята.

— Брей, и тоя си играе на войничета! — ухили се подигравателно ефрейтор Свиц, изправи се със скок и измъкна меча си от ножницата.

Вдигна го за съсичане, а Шон се претърколи и удари нагоре с ланкърския мирновременен армейски нож. Ако имаше време, не се знае дали не би избрал Устройството за критичен анализ на парадокси или Уреда за откриване на зрънца надежда, или Спиралната измишльотина за утвърждаване реалността на битието. В този случай обаче си послужи с Инструмента за много бързо прекратяване на спорове.

Скоро от небето се изсипа мек пороен дъжд.

Е… поне беше пороен.

И несъмнено мек.

Агнес за пръв път виждаше такава тълпа. Оскъдният опит й подсказваше, че тълпите са шумни. Тази оставаше безмълвна. И се състоеше от почти цялото население на града. Учудиха я, когато поведоха и децата си.

Но Пердита не се изненада.

„Ще избият вампирите, а децата ще гледат.“

„Прекрасно — отсъди Агнес, — тъкмо така трябваше да постъпят.“

„Но — ужаси се Пердита — после дълго ще ги мъчат кошмари!“

„Напротив. Ще престанат да ги мъчат. Понякога е задължително всеки да научи, че чудовището е мъртво, и да помни, за да разкаже и на вну-ците си.“

— Опитаха се да превърнат хората в предмети — промърмори на глас.

— Не ви чух добре, госпожице — сепна се Пьотр до нея.

— А… мислех си нещо.

Пердита се чудеше как на Агнес й хрумна и другата идея. Посъветва хората да разпратят вестоносци до съседните градове, за да опишат случките през нощта. Беше необичайно за Агнес гаднеене.

Тя обаче помнеше ужаса по лицето на кмета, после и скованото усърдие, с което се мъчеше да удуши графа, увил около шията му златната верига — символа на поста си. Вампирът го уби с такъв удар, че почти го разкъса на две.

Опипа раните на своята шия. Агнес не си позволяваше надежда, че вампирите не улучват при захапване, но Влад май бе сбъркал, защото тя не се чувстваше вампирка. Дори не се вълнуваше от представата за възсурова пържола. Бе провери-ла дали вече може да лети, когато никой наоколо не я гледаше, но си оставаше привързана към гравитацията както винаги. А смученето на кръв… а, не, ако ще и да е единствената достъпна диета. Все пак жалко за летенето…

„Това те промени“ — подсказа й Пердита.

— Как?

— Моля, госпожице?

„Сега си по-наострена… наежена… гадна.“

— Може да е било крайно време.

— Моля, госпожице?

— О, няма значение. Дали не носите някой сърп в повече?

Вампирите напредваха бързо, но доста трудно. Вместо да летят, приличаха на обещаващи канди-дати за световен рекорд по скок на дължина.

— Ще изгорим до основи онова свърталище на неблагодарници! — изстена графинята, кацайки тежко.

— Накрая ще го изгорим до основи — поправи я Лакримоза. — Ето до какво води снизхождението, татко. Надявам се, че чуваш какво ти казвам.

— И то след като плати за построяването на камбанарията — додаде графинята.

Графът си разтриваше шията, по която следите от златната верига набъбнаха в червени отоци. Още не му се вярваше, че човек може да намери у себе си толкова сила.

— Да, това би могло да се окаже най-правилното решение — съгласи се. — Разбира се, ще се погрижим новината да се разпространи.

— Да не мислиш, че и днешната новина не е плъзнала веднага? — подхвърли Лакримоза, щом тупна на земята до него.

— Лаки, скоро ще съмне — отвърна й графът с насилено търпение. — И благодарение на моето възпитание ще бъде само досадна неприятност, а не причина да се разпаднеш на купчинка прах. Помисли за това.

— Оная бабичка Вихронрав ни стори това, на-ли? — процеди Лакримоза, която не желаеше да се радва на преимуществата си. — Скрила се е някъ-де и ни напада. Не може да е в бебето. Влад, не е ли в твоята дебелана? Там има място за мнозина. Братко, слушаш ли ме изобщо?

— Какво? — разсеяно смънка Влад.

След поредния завой на пътеката пред погледите им се откри замъкът.

— Видях как не се сдържа и я захапа. Много романтично, няма що. Те обаче я завлякоха наня-къде. Ще трябва да намерят доста дълъг кол, за да го забият в някой жизнено важен орган.

— Непременно се е прехвърлила наблизо-предположи графът. — Логично е. У някого, който беше тогава в залата…

— Не се съмнявам, че е в някоя от другите вещици — заяви графинята.

— Знам ли…

— В онзи тъп пастор — предложи своята версия Лакримоза.

— Вероятно идеята би й допаднала — допусна графът. — Но подозирам, че не го е направила.

— Да не е… Игор? — мина на друг вариант дъщеря му.

— Не бих си губил времето с такава догадка — скастри я графът.

— Все пак си мисля, че беше у Дебелата Агнес.

— Не е чак толкова дебела — кисело се запъна Влад.

— Накрая щеше да ти омръзне и щеше да ни се пречка в краката като останалите — увери го Лакримоза. — По традиция трябва да имаш за спомен кичур от косите й, а не цялата глава в комплект с другото…

— С нея щеше да е различно.

— Само защото не успяваш да проникнеш в ума й ли? И докога щеше да ти е интересно?

— Аз поне захапах някого — натърти Влад. — А на теб какво ти стана?

— Да, Лаки, ти се държа твърде необичайно — подкрепи го графът малко преди да стигнат до подвижния мост.

— Ако онази се криеше у мен, щях да знам! — изръмжа Лакримоза.

— Не съм убеден — разочарова я графът. — Достатъчно е да намери слабо място…

— Татко, тя не е нищо повече от вещица. Да си признаем откровено — започнахме да се държим, сякаш има някаква страшна мощ…

— Може все пак да е била Агнес… Графът впи в сина си пронизващ поглед.

— Скоро ще се приберем в замъка — опита се да ги успокои графинята. — Всички ще се почувстваме добре, ако си легнем по-рано през деня.

— Откараха най-хубавите ни ковчези в Ланкър — начумери се Лакримоза. — Някои от нас бяха толкова самонадеяни…

— Млада госпожице, не си позволявай този тон в разговорите с мен! — сгълча я графът.

— На двеста години съм — напомни Лакримоза.

— Да ме прощаваш, но според мен мога да говоря както си искам.

— Неприлично е да се сопваш така на баща си!

— А ти, мамо, би трябвало да покажеш, че имаш поне две-три собствени мозъчни клетки!

— Баща ти не е виновен, че всичко се обърка!

— Нищо не се е объркало, скъпа! Имаме само временни затруднения!

— Няма да са временни, когато месото от Ескрау започне да се хвали на приятелите си! Хайде, Влад, стига си унивал лигаво и кажи нещо…

— Дори да им разкажат, какво от това? — настоя графът. — Ще се повъзмущават малко, но накрая оцелелите ще се вразумят. А засега другите вещици ни чакат вътре. И бебето.

— Да не искаш и с тях да се държим учтиво? — заяде се Лакримоза.

— О, няма нужда да прекаляваме — увери я графът. — Но може би ще ги оставим живи…

Нещо отскочи от моста пред него. Той се наведе да го вдигне, а след миг си дръпна ръката и изскимтя.

— Но… чесънът не би трябвало да ме изгори…

— Това в ръката ми е шъд ш вода от Езерото на швещената коштенурка в Щуинц — оповести глас над тях. — Благошловена от шамия архиепишкоп в Годината на пъштървата. — Чу се шумно бълбукане и преглъщане. — Добра реколта от благочештивошт, бива ши я водичката — установи Игор.

— Не е задължително да ми вярвате, опитайте я. Бягайте, шкапаняци!

Вампирите се пръснаха да търсят укритие, а бутилката се превъртя между зъберите на крепостната стена и се пръсна на моста. Почти цялото й съдържание оплиска вампир, който пламна, сякаш го заляха със запалено масло.

— Криптофър, наистина не ти подхожда да се държиш така — укори го графът, а горящата фигура пищеше и тичаше в кръг. Знаеш, че всичко е в съзнанието ти. Положително мислене — ето го разковничето…

— Той вече почернява — прекъсна го графинята. — Няма ли да сториш нещо?

— Щом настояваш… Влад, ритни го да падне от моста, ако обичаш.

Злополучният Криптофър полетя сгърчен в бездната.

— Все пак това не би трябвало да се случва — промълви графът, загледан в мехурите по пръстите си. — Очевидно не е бил един от нас… дълбоко в съзнанието си.

Далеч долу нещо цопна във водата.

Останалите вампири се втурнаха под свода на портата, когато втора бутилка се натроши до графа. Една капка отскочи на крака му и той се наведе да огледа струйката дим.

— Изглежда си позволяваме някаква дребна грешка…

— Никога не съм се натрапвала… — изломоти графинята, — …но настойчиво те съветвам, скъпи, да измислиш нов план. И защо този път да не е по-практичен?

— Вече съм го измислил — сподели графът и чукна с юмрук по огромната дъбова порта.

— Ако бъдете така добри да се отдръпнете…

А на крепостната стена над тях Игор смуши Леля Ог, която се отказа да хвърли гарафата с вода от Свещения фонтан на Седморъкия Сек и погледна накъде сочи палецът му12.

Внезапно се образува облачна спирала, пронизана от сини проблясъци.

— Ще има буря! Ушещам гъдел в темето! Бягайте!

Успяха да се доберат до кулата, преди една-единствена мълния да разбие портата и да надроби каменните плочи, върху които стояха преди малко.

— Е, дотука беше лесно — отбеляза Леля, проснала се възнак на пода.

— Имат влашт над штихиите — напомни Игор.

— Брей! Сякаш не знаех. Туй е известно на всекиго, дето е научил поне нещичко за вампирите.

— Извинете. Но не могат да опитат шъщото ш вътрешните врати. Елате!

— А каква е тая смрад? — подуши Леля. — Игор, ботушите ти горят!

— Проклятие! А штъпалата ми бяха като нови преди някаква ши половин година! — оплака се Игор, докато светената вода от гарафата в ръката на Леля съскаше, по димящата кожа на ботушите. — Това е заради жицата в мен, вшеки път привлича шлучайни заряди.

— Как се сдоби със стъпалата? — попита Леля на половината път надолу по стълбата. — Пак ли падна бик върху някого?

— Не, дърво — поправи я Игор обидено. — Върху Михаил Швенич горе в бивака на дървошекачите. Горкият. На практика нищо не оштана от него, но неговите родители поишкаха да взема штъпалата му за шпомен.

— Мило, но и малко смахнато…

— Е, аз му бях дал резервна ръка шлед произшештвието ш брадвата преди години, а когато черният дроб на гошподин Швенич ше похаби, дадох му и онзи, който ми завеща гошподин Кочак, защото шложих ново око на гошпожа Кочак.

— По тия земи хората май не умират, а се разпределят между живите — установи Леля.

— Дай, за да вземеш — поучително изрече Игор.

— И твоят нов план се състои в?… — подкани го Лакримоза, прекрачвайки отломките.

— Избиването на всички поголовно. Признавам, не е кой знае колко оригинален, затова пък е проверен и доказан в практиката.

Всички приеха с одобрение думите на графа, само дъщеря му пак беше недоволна.

— Всички поголовно? Наведнъж ли?

— Добре, запази си неколцина за по-късно, щом толкова искаш.

Графинята го хвана под ръка.

— О, как ми напомняш за нашия меден месец!… Нали бяха прелестни онези нощи в Гржскнвидж?

— Да, като в свежата зора на света — тържествено отвърна графът.

— Каква романтика… и какви прекрасни хора срещнахме! Нали не си забравил господин и госпожа Харкър?

— Пазя много мили спомени за тях. Двамата ни стигнаха почти за цяла седмица. А сега искам всички да ме слушате внимателно. Свещените символи няма да ни навредят. А светената вода е като обикновената… да, знам какво си мислите, но Криптофър просто си позволи разсеяност. Чесъ-нът е само една от разновидностите лук. Нима страдаме от кромид? Нима се боим от праз? Не. Малко сме уморени, това е. Малиция, свикай останалите от клана. Ще дадем кратка почивка на разсъдливостта си. А после, на сутринта, пак ще можем да налагаме новия световен ред… туй аз няма да го търпя и толкоз…

Той плъзна пръсти по челото си. Графът се гордееше с ясното си съзнание и полагаше грижи да остане такова. Но в момента го чувстваше разголено, сякаш някой му надничаше над рамото. И не откриваше у себе си увереност, че мисли правилно. Не би могла да се вмъкне в неговата глава, нали? Немислимо беше някаква си селска вещица да преодолее способностите му да се брани. Логично…

Усети гърлото си пресъхнало. Поне нищо не пречеше да се вслуша в гласа на природата си. Но този път гласът звучеше някак смущаващо.

— Дали имаме… чай? — запъна се графът.

— А какво е чай? — попита графинята.

— Той… расте на храсти, струва ми се.

— Тогава как го захапваш?

— Ами… ъ-ъ… пуска се в кипяща вода, така ли беше?

Графът разтърси глава опитвайки да се осво-боди от демоничната жажда.

— Докато е още жив ли? — наостри слух Лакримоза.

— …и сладки бисквитки… — мънкаше графът.

— Скъпи, според мен е време да се овладееш — промълви графинята.

— А този… чай… — проточи Лакримоза — …да не е кафяв?

— Да — прошепна баща й.

— Защото когато бяхме в Ескрау и исках да захапя някого, веднага ми се явяваше страшната представа за чаша, пълна до ръбовете с тази га-дост.

Графът пак потръпна.

— Не знам какво ми е. Но нека се придържаме към онова, което знаем. Да се подчиним на зова на кръвта…

Втората жертва в битката за замъка беше Варго — дългурест младеж, който всъщност стана вампир с надеждата да се запознае с интересни момичета… или поне с някакви момичета. Освен това му внушаваха, че е елегантен в черни одежди. Но не след дълго откри, че интересите на вампира рано или късно се съсредоточават в следващото засищане на глада. Не си бе представял шията на момичетата като най-привлекателната част от телата им.

В момента обаче само жадуваше да си отспи. И когато останалите вампири нахълтаха в същинс-кия замък, той се завлече полека към своето под-земие и удобния си ковчег. Естествено беше гладен, защото в Ескрау получи само ритник в гърдите, но инстинктът за самосъхранение му стигна, за да остави лова на другите и да се появи отново за пиршеството.

Ковчегът му се намираше по средата на сум-ранното мазе, а капакът бе захвърлен немарливо наблизо.

Варго не си оправяше леглото и когато още беше човек.

Легна, повъртя се, докато си намести главата на възглавницата, после придърпа капака и го заключи отвътре.

Ако приемем, че сме се отдръпнали встрани от ковчега на поставката му, ще наблюдаваме как протичат две случки. Едната — сравнително бавно. Варго започна да проумява, че досега в ковчега му нямаше възглавница.

В същото време Грибо реши, че е побеснял и не иска да се примирява повече с този тормоз. Първо се друсаше в онова нещо на колела, а Леля неволно седна отгоре му. И макар да се ядоса, котаракът знаеше с животинския си усет, че да я одраска би било най-непростимата тъпотия в живота му, защото никой друг не изглеждаше настроен да го храни. От това настроението му се вкисна още повече.

После се натъкна на куче, което понечи да го оближе. Грибо го ухапа и одраска няколко пъти, но само поощри глупавия пес да се държи още по-дружелюбно.

Накрая си намери това уютно кътче, сви се на кълбо, а сега някой го ползваше в ролята на възглавница…

Нямаше излишен шум. Ковчегът се поразклати и се измести.

Грибо прибра ноктите си в лапите и пак заспа.

— …и гори с ярка чиста светлина… Жвак, цоп, жвак…

— …намирам аз покой… Благословен да е Ом.

Пльос, жвак…

Овес изреди почти всички псалми, които помнеше, дори старите, които не би трябвало да пее, но не успяваше да ги забрави, защото словата им звучаха хубаво. Изпя ги гръмогласно и дръзко, за да отблъсква нощта и съмненията. Така не усещаше тежестта на Баба Вихронрав. Изумяваше се, че тя сякаш успя да натежи двойно повече през последния километър, особено когато той се спъна и вещицата се стовари върху него.

Загуби и една от обувките си в поредното тресавище. Шапката му остана да плава в някакво мочурище. Тръните разръфаха куртката му на парчета…

Пак се подхлъзна и падна, когато калта се изхлузи изпод краката му. Баба се търкулна в гъсто израснала острица.

Ако брат Мелхио можеше да го види сега…

Окаяният ястреб се спусна покрай ухото му и кацна на клон от мъртво дърво няколко крачки по-напред. Овес намрази създанието. Имаше нещо дяволско у него. Летеше безпогрешно, макар че качулката уж го ослепяваше. Ставаше и по-зле щом помислеше за птицата, закачулената глава се обръщаше към него да го прониже с невидимия си поглед. Овес свали втората, вече безполезна обувка с напукана и изкаляна кожа и я метна непохватно.

— Махни се, проклета твар!

Птицата не помръдна и обувката профуча далеч от нея.

Пасторът се мъчеше да стане, но изведнъж надуши воня на опърлена кожа.

Струйки дим се виеха от двете страни на качулката.

Овес вдигна ръка, за да потърси опора в символа на костенурката, но не го напипа. Когато си го купи в Цитаделата, струваше цели пет обола. Вече беше късно да обмисля дали беше най-благоразумно да го окачи на верижка с цена една десета от обола. Вероятно лежеше на дъното на локва или беше стъпкан в жвакащата кал…

Кожата вече прогаряше и през дупките проникваше толкова ярко жълто сияние, че очертанията на птичата глава се различаваха трудно. Светлината превърна околността в плетеница от линии и сенки, открои в златно всяка туфа трева и загиващо дърво… и угасна толкова бързо, че пред очите на Овес още дълго подскачаха алени взривове.

Когато възстанови дишането и чувството си за равновесие, птицата отлиташе през ливадата.

Овес награби безчувствената Баба Вихронрав и се втурна след нея.

Поне пътеката се спускаше. Кал и съчки поддаваха под краката му. Поточета се лееха от всяка дупка и падинка. През половината време не стъпваше по земята, а само контролираше пързалянето си по склон от хлабави камъни, накрая рухна на пътя и Баба Вихронрав отново го затисна с тежестта си.

Тя шавна.

— …кратка почивка на разсъдливостта си… всички поголовно… туй аз няма да го търпя и толкоз… — замърмори вещицата.

Вятърът изръси всички капки от надвиснал клон върху лицето й и тя отвори очи. За миг на Овес му се привидя, че зениците й са червени, но леденият син поглед тутакси го прикова.

— Е, дотука ли стигнахме?

— Да.

— А къде се дяна твойта свещеническа шапка?

— Загубих я — троснато отвърна Овес. Баба присви очи.

— Няма го и магическия ти амулет. Оня с костенурката и дребното човече на нея.

— Не е магически амулет, госпожо Вихронрав! Моля ви! Магическият амулет е символ на примитивно и механистично суеверие, а Костенурката на Ом е… е… е… Ами просто не е, ясно ли ви е?

— О, схванах. Благодаря ти, че ми обясни. Ще ми помогнеш ли да стана?

Овес с мъка овладяваше избухливостта си. Пренесе старата куч… чанта незнайно колко километри, замръзна до костния си мозък, но когато се добраха почти до целта, тя се държеше, сякаш му е направила някаква добрина.

— А каква беше онази вълшебна думичка? — почти излая той.

— О, не мисля, че набожен човек като тебе е редно да изрича вълшебни думички — сряза го Баба.

— Но праведните думи са „Прави каквото ти казвам или пропадни вдън земя“. Май вършат работа.

Той й помогна да се изправи, кипнал от неумело потисната ярост, и я хвана да не залитне.

Откъм замъка долетя и внезапно пресекна писък.

— Не беше женски — прецени Баба. — Може момичетата да са ги почнали. Да им помогнем, а?

Ръката й се тресеше, когато я изпъна. Окаяният ястреб изпърха и се настани на китката й.

— Сега ме подкрепяй да стигна до портата.

— Няма нужда да ми благодарите, радвам се да ви услужа — изръмжа Овес.

Взря се в птицата, чиято глава веднага се обърна към него.

— Това е… другият феникс, нали?

— Да — отвърна Баба, вперила поглед в портата. — Просто феникс. От никоя жива твар не се среща само по една.

— Но той много прилича на малък ястреб.

— Родил се е сред ястреби, затуй прилича на тях. Ако се беше излюпил в курник, щеше да е пиле. Логично е. И ще си остане ястреб, докато не възникне нужда да бъде феникс. Те са срамежливи птици. Значи фениксът е туй, в което може да се превърне…

— Твърде много черупки…

— Тъй си беше, господин Овес. И кога се случва фениксът да снесе две яйца? Когато е необходимо. Дървеняааау се досети. Щото и фениксът е от птичето царство. На първо място е птица, а чак после — мит.

Крилата на портата висяха накриво, железният обков беше нагънат, а дебелите дъски тлееха, но някой се бе опитал да ги затвори. По остатъците от свода личеше гравиран в камъка прилеп, който достатъчно изчерпателно обрисуваше що за място е замъкът.

А върху китката на Баба качулката на ястреба припукваше и димеше. Пред очите на Овес по кожата отново блеснаха пламъчета.

— Знае какво са сторили — промълви Баба. — Знаел е още с излюпването си. И не понася злото.

Главата насочи към Овес нажежения си до бяло поглед и пасторът неволно отстъпи, закривайки с длан очите си.

— Ей там е чукалото — кимна Баба към тежката желязна халка, увиснала на едното нацепено крило.

— Какво?! Искате да почукам на вратата? Във вампирски замък?

— Няма да се промъкваме крадешком, я! Бездруго вие, омниаиците, много си падате да тропате по хорските врати.

— Е, така е — призна Овес, — но обикновено за да предложим молитва и да събудим интерес към разяснителните брошури… — разклати халката ня-колко пъти и гръмовното ехо отекна в долината, — …а не за да ни разкъсат гърлата!

— Представи си, че си попаднал на по-негостоприемна към пастори улица. Опитай пак… да не са се скрили зад дивана, като са те видели, а?

— Ха!

— Ти добър човек ли си, господин Овес? — нехайно попита Баба, щом ехото затихна. — Дори без святата си книга, свещения си амулет и свещеническата си шапка?

— Ъ-ъ… опитвам се… — престраши се пасторът.

— Е… тука ще прозреш какъв си — увери го Баба. — Най-сетне опряхме и до огъня, господин Овес. Тука ще прозрем и двамата.

Леля препускаше нагоре по някакви стъпала, а двама вампири я гонеха по петите. Не се справяха добре, защото още не бяха осъзнали, че не летят, но и друго нещо им пречеше.

— Чай! — пищеше единият. — Трябва да пийна… чай. Леля бутна вратата към бойниците. Двамата я последваха и се спънаха в подложения крак на Игор.

Той замахна с две подострени крачета от маса.

— Момчета, как ши предпочитате колчетата в шърцето — бързичко или бавничко? — крещеше яростно, докато удряше. — Да бяхте казали поне веднъж, че харешвате моите паяци!

Леля се облегна на стената, за да си поеме дъх.

— Баба е нейде наблизо — изхриптя. — Само не ме питай как познах. Ама тия двамата умираха за чаша чай, а не вярвам, че друг освен Есме може да им разбърка тъй главите…

Тропотът на чукалото изгърмя в двора под тях. А отсрещната врата към бойниците се отвори. Половин дузина вампири настъпиха към Леля и Игор.

— Много глуповато се държат, нали? — подхвърли тя. — Я ми дай още два-три кола.

— Лельо, швършиха ни коловете.

— Добре, де, дай бутилка светена вода… И по-бързай…

— Няма нито капка, Лельо.

— Нищичко ли нямаме?

— Имам един портокал.

— Че що ни е портокал?

— Лимоните шъщо швършиха.

— И каква полза от портокала, ако халосам с него вампир по устата?

Игор се почеса по темето.

— Ами шигурно по-трудно ще ше проштудява тази зима…

Тропането пак отекна от стените на замъка. Неколцина от вампирите се промъкваха по двора към портата.

Леля обаче зърна проблясък през цепнатина в дъските. Инстинктът си каза думата. Вампирите се хвърлиха напред, тя сграбчи Игор и го натисна да легне по лице.

Остатъците от свода се пръснаха, всеки камък и дъска поотделно върху раздуващия се мехур от непоносим за очите пламък. Огънят понесе вампирите и те запищяха, когато ги подхвърли нагоре. Щом сиянието поизбледня, Леля надникна предпазливо в двора.

Вместо унищожената порта видя птица колкото къща, а размахът на горящите й криле обхващаше целия замък.

Могъщ Овес се надигна на длани и колене. Около него ревяха пламъци. Очакваше кожата му вече да се е овъглила, но противно на страховете му огънят изглежда не беше по-гибелен от горещ пустинен вятър. Въздухът се насити с миризмата на камфор и подправки.

Вдигна глава. Пламъците обгръщаха Баба Вихронрав, но бяха чудновато прозрачни, не съвсем истински. Тук-там по дрехите й блещукаха златисти и зеленикави искрици.

Тя сведе поглед към него.

— Господин Овес, сега си в крилете на феникса — опита се да надвика шума — и още не си изгорял!

Птицата върху китката й беше като нажежена.

— Но как е възможно…

— Ти си ученият мъж тука! Но да ти подскажа — мъжките птици обичат да се перчат, нали?

— Мъжките ли? Значи този феникс е мъжкар?

— Да.

Фениксът скочи… и доколкото Овес видя, с него полетя огромен блед пламък с формата на птица, а истинското крилато същество беше вътре като глава на комета. Той побърза да добави мислено: „Ако все пак това е истинската птица…“ Фениксът налетя нагоре към кулата. Пресекнал вик отбеляза края на още един вампир, който не се оказа достатъчно бърз.

— Значи самият той не изгаря? — омърлушено попита Овес.

— Не ми се вярва — отвърна Баба и тръгна между развалините. — Какъв смисъл щеше да има?

— Значи огънят е магически…

— Чувала съм да разправят, че от тебе си зависи дали ще те изгори. Гледала съм ги като малка. Мойта баба ми разказа за тях. В по-студените нощи се виждаше как танцуват в небето над Главината и пламтят в златно и зелено…

— О, говорите за сиянието над центъра на света — постара се да спомене делово пасторът. — Всъщност причината за него е в сблъсъка на магически частици с…

— За причината нищо не знам — рязко го прекъсна Баба, — но сиянието е от танцуващите феникси. — Тя се пресегна към него. — Май трябва да те държа под ръка.

— За да не падна ли? — вече по навик промълви Овес, без да откъсне поглед от горящата птица.

— Позна.

Когато пое тежестта й на ръката си, над тях фениксът отметна глава и изкрещя в небето.

— И като си помисля, че го смятах за символ…

— Е, и? Понякога и на символите им се живее.

Вампирите поначало не са склонни към сътрудничество. Не им е присъщо. Всеки друг вампир им е конкурент за следващото ястие. Всъщност идеалът им за свят е всички останали вампири да са изтребени, а хората вече да не вярват сериозно в самото им съществуване. Иначе казано, задружни са колкото акулите.

Остатъците от клана щъкаха из крепостта и се насочиха към врата, която незнайно защо зееше.

Кофата с коктейл от води, благословени съответно от рицар на Офлър, от висш жрец на Ио и от един толкова свят мъж, че не се подстригваше и къпеше от седемдесет години, се изля върху първите двама, които нахълтаха.

В тълпата не бяха графът и семейството му, които се настаниха в една от страничните кули. За какво са ти подчинените, ако не ги пратиш да минат първи през съмнителни врати?

— Как можа да се покажеш толкова… — подхвана Лакримоза и за свой потрес отнесе силен шамар от баща си.

— Достатъчно е да запазим спокойствие. Няма нужда да се поддаваме на паниката.

— Ти ме удари!

— И то с огромно удоволствие. Вниманието към собствените мисли ще ни спаси. Така ще оцелеем.

— Нищо не постигаме! — развика се Лакримоза. — Аз съм вампирка! Нормално е да жадувам кръв! Но в момента мисля само за чаша чай с три бучки захар, каквато ще да е тази адска смес! Онази старица ни прави нещо, не проумя ли?

— Невъзможно е — отрече графът. — О, да, тя е много хитроумна за човек, ама не ми се вярва, че има как да се вмъкне по терлици в мойта или твойта глава…

— Дори започна да говориш като нея! — кресна му Лакримоза.

— Бъди твърда, скъпа — посъветва я баща й. Помни — каквото не ни убие, ще ни закали.

— Но ако ни убие, мъртви сме! — заръмжа Лакримоза. — Видя какво сполетя другите! И ти си изгори пръстите!

— Моментно разсейване — успокои я графът. — Старата вещица не е заплаха за нас. Тя е вампирка. И ни е покорна. Ще започне да вижда света по новому…

— Ти да не си полудял?! Нещо уби Криптофър.

— Той си позволи да се уплаши.

Тримата се вторачиха напрегнато в графа. Влад и Лакримоза се споглеждаха.

— Аз преливам от увереност — заяви графът. Усмивката му беше като посмъртна маска, восъчна и смущаващо безметежна. — Съзнанието ми е непоклатимо като скала. Нервите ми са в чудесно състояние. Вампир, който запазва разсъдъка си, не може да бъде победен. Не ви ли научих на това? Тази какво означава?

Ръката му изхвърча от джоба, стиснала бяло картонено квадратче.

— Ох, татко, сега наистина не е време за… Лакримоза се вдърви и тромаво вдигна ръка пред лицето си. — Махни го! Махни го! Това е Хлонгът на съдбата от Ахатовата империя!

— Именно. И не е нищо повече от три прави линии и две извити, подредени приятно за окото, които…

— …изобщо нямаше да разпознавам, стар идиот такъв, ако ти не ми беше обяснил! — виеше момичето.

Графът се обърна към сина си.

— А ти…

Влад отскочи назад, затиснал очите си с длани.

— Боли! — изрева.

— Охо, вие двамата май не сте се упражнявали… — започна графът и завъртя картинката към себе си.

Очите му се подбелиха и той побърза да се извърне.

— Какво ни стори?! — развика му се Лакримоза. — Ти ни научи да виждаме стотици свещени гнусотии! Те са навсякъде! Всяка религия си има свой символ! Ти ни научи да ги разпознаваме, тъпо копеле! Линийки, кръстчета, кръгчета… Олеле… — Тя плъзна поглед по каменната стена зад гърба на нейния брат и затрепери. — В каквото и да се взра, има нещо свято! Ти ни научи да ги различаваме! — заръмжа на баща си и оголи зъби.

— Скоро ще съмне — изнервено напомни графинята. — Дали ще пострадаме?

— Няма! Разбира се, че няма! — кресна граф Сврак, а другите се загледаха в бледата светлина, процеждаща се през високия прозорец. — Това е психохроматичен условен рефлекс! Суеверие! Съществува само в съзнанието ни!

— И още какво съществува само в съзнанието ни, татко? — крайно неприветливо произнесе Влад.

Графът се плъзгаше с гръб към стената и се опитваше да не изпуска от поглед Лакримоза, която свиваше пръсти и ръмжеше.

— Попитах те…

— Няма нищо в главите ни, което ние да не сме сложили там! — изрева графът. — Видях съзнанието на онази вещица! Слаба е! Тя разчита на хитрини! Не би могла да намери пролука! Не знам обаче дали някой друг по-наблизо не е намислил нещо…

И той оголи зъби срещу Лакримоза. Графинята отчаяно си вееше с ветрило.

— Е, според мен всички се увлякохме. И не би било зле да поседнем и да пийнем по чаша приятен… чай… чаша… чай…

— Ние сме вампири! — скастри я Лакримоза.

— Тогава да се държим подобаващо! — викна в лицето й графът.

Агнес отвори очи, ритна нагоре с все сила и мъжът с чука и кола в ръцете загуби всякакъв интерес към вампирите. Впрочем загуби и съзнание.

— Вхсз… — Този път Агнес откри в устата си фурма. — Няма ли да си набиете в кухите глави, че не съм вампирка? Пък и това не е лимон, а фурма. На ваше място щях да стоя настрана от това типче с кола. Много се е разпалил. Може да не е съвсем наред с главата…

— Нямаше да му позволя да го забие — увери я Пьотр почти до ухото й. — Но вие се държахте смахнато и накрая се свлякохте. Решихме, че не е излишно да проверим какво ще се събуди.

Той се надигна. Хората от Ескрау надничаха между дърветата, лицата им изглеждаха изпити в непостоянната светлина на факлите.

— Всичко е наред, тя още не е от тях — подвикна Пьотр и всички си отдъхнаха шумно.

„Ти наистина се промени“ — установи Пердита.

— На теб не ти ли повлия? — изненада се Агнес.

Чувстваше се като марионетка на конци. „Не. Забрави ли, че аз съм онази част от теб, която наблюдава отстрани?“

— Какво? — озърна се Пьотр.

— Искрено се надявам — ама наистина! — че ще ми мине — завайка се Агнес. — Спъвам се в собствените си крака! Ходя сбъркано! И цялото ми тяло не е наред!

— Ъ-ъ… може ли вече да продължим към замъка? — осведоми се Пьотр.

— Тя вече е там — промърмори Агнес. — Не знам как е успяла, но…

Млъкна, огледа угрижените лица и за миг откри, че мисли като Баба Вихронрав.

— Да — изрече по-бавно. — Мене ако питате… тоест мисля, че е редно тутакси да отидем там. Хората трябва сами да убиват собствените си вампири.

Леля пак слизаше припряно по стъпалата.

— Рекох ли ти аз! Там долу е Есме Вихронрав, туй то. Рекох ти! Знаех си, че само дебне сгоден случай! Ха, ще ми се да видя кръвопиеца, дето ще й извърти номер!

— На мен не ми ше ишка — откровено си призна Игор.

Леля прекрачи тялото на вампир, който в сумрака не бе забелязал коварното съчетание от опъната жица, голяма тежест и кол, и най-сетне отвори вратата към двора.

— Ехо-о, Есме!

Баба Вихронрав побутна Овес да се отдръпне и пристъпи напред.

— Бебето добре ли е?

— Маграт и Ес… да, де, малката Есме се заключиха в криптата. Вратата е адски здрава.

— И Огризчо е на штража там — добави Игор. — Той е превъзходно штражево куче.

Веждите на Баба подскочиха, тя го огледа от главата до петите.

— Не ми се вярва, че познавам тоя… тия господа.

— О, туй е Игор — представи го Леля. — Разностранно надарен човек.

— Личи си по шевовете — изсумтя Баба. А Леля опари с поглед Могъщ Овес.

— Тоя пък що го домъкна?

— Ами май не можах да се отърва от него.

— Аз винаги се крия зад дивана — сподели опита си Леля.

Овес се загледа подчертано нанякъде. От крепостната стена се разнесе писък. Фениксът бе открил поредния вампир.

— Историята приключи, остана да пометем праха — изтърси Леля. — Не ми се сториха чак толкоз умни…

— Графът още е тук — с равен глас отрони Баба.

— Ами аз казвам да запалим всичко и да си ходим вкъщи. Не ми се вярва скоро да се мерне в Ланкър…

— Идва тълпа — намеси се Игор.

— Нищо не чувам — оплака се Леля.

— Имам много чувштвителни уши — похвали се той.

— Е, какво да се прави, някои от нас не могат да избират…

По подвижния мост заехтяха стъпки и след миг между отломките гъмжеше от хора.

— Ей, оная там не е ли Агнес? — усъмни се Леля.

Доскоро не би могла да сбърка фигурата, крачеща през двора, но имаше нещо ново в походката й — ботушите се стоварваха върху земята, сякаш имаха отдавнашна разпра с нея. И размахваше ръцете си така, че…

— Туй аз няма да го търпя и толкоз! — кресна Агнес и се изпъчи пред Баба. — Не мога да си подредя мислите. Заради теб е, нали?

Баба протегна ръка и докосна раничките на шията й.

— А, ясно. Ухапал те е един от тях.

— Да! И после незнайно как ти ми заговори!

— Не съм била аз. Ще да е било нещо в кръвта ти. И кои са тия хора? Защо оня мъж се мъчи да подпали стената? Не знае ли, че камъните не горят?

— О, това е Клод, трудничко е да го спреш, като си науми нещо. Моля те, предупреди ме навреме, ако го видиш да размахва кол и чук. Ами те са от Ескрау, един град наблизо… Кланът Сврак ги смяташе за свои домашни животни. За добитък! Както се канеха да се уредят и при нас!

— Няма да мръднем оттука, докато не си оправим сметките с графа — нареди Баба. — Иначе пак ще ни се натресе…

— Ъ-ъ… извинете… — обади се Овес, който размишляваше усилено — …извинете, но някой не спомена ли, че кралицата се е заключила в криптата?

— По-сигурно място няма — успокои го Леля. — Яка дебела врата и се залоства отвътре.

— Преграда ли са вратите за вампирите? — подхвърли пасторът.

Баба мигновено се вторачи в него.

— Какви ги приказваш? Овес отстъпи уплашено.

— А, сещам се какво го мъчи — заяви Леля. — Няма страшно, не сме тъпи, тя ще отвори, когато е сигурна, че сме ние…

— Не, питах ви как вратата ще попречи на вампирите да влязат?

— Ами как… Тя си е врата.

— Значи… те не могат да се превръщат в подобие на мъгла, така ли? — мънкаше Овес, препечен от обединената мощ на погледите им. — А аз се заблуждавах, че могат. Според мен го знае всеки, който е научил нещичко за вампирите…

Леля се нахвърли върху Игор.

— А ти не знаеше ли?

Устата му се отвори и затвори безмълвно.

— Штарият граф никога не поштъпваше така — смотолеви накрая.

— Да, ама той е играл честно — напомни му Леля.

От дълбините на замъка се надигна вой, но секна по средата.

— Това беше Огризчо! — хукна натам Игор.

— Огризчо ли? — намръщи се озадачено Агнес. Леля хвана ръката й в движение и я повлече след Игор.

Баба се полюшваше лекичко на краката си. Гледаше мътно.

Овес я погледна, стигна до решение, препъна се в най-добрите театрални традиции и се просна в прахоляка.

Баба примига, тръсна глава и го изгледа сърдито.

— Ха! Множко ли ти дойде, а? — попита дрезгаво.

Треперещи пръсти посегнаха надолу към пастора. Той ги улови, като се погрижи да не дръпне, и стана.

— Ако може да се държа за вас… — промърмори и тежестта й благодарно увисна на рамото му.

— Тъй… — изрече Баба. — Сега да намерим кухнята.

— Ъ? И какво ще правим в кухнята?

— След такваз нощ на всички ще ни олекне от чаша чай — просвети го вещицата.

Маграт подпря вратата с гръб и вторият удар разтърси резетата. До нея Огризчо заръмжа гърлено. Може би поради изобилието от претърпени операции успяваше да ръмжи с половин дузина гласове.

Последвалата тишина се оказа по-страшна и от блъскането.

Едва доловим шум я накара да погледне надолу. През ключалката се просмукваше зеленикав дим.

Беше гъст и забележимо мазен…

Маграт се стрелна през стаята и грабна буркана, който побираше доскоро лимоните, толкова спортсменски осигурени от загадъчния стар граф — любимеца на Игор. Махна припряно капачката и подложи буркана пред ключалката. Щом димът го запълни, Маграт пусна вътре няколко скилидки чесън и ядно нахлупи капачката.

Бурканът заподскача на пода.

А Маграт се загледа в капака насред пода. Вдигна го и чу далечния грохот на необуздана вода. Трябваше да очаква това, нали? В планините сигурно има много подземни реки.

Отнесе буркана над дупката и го пусна. После затръшна капака.

Малката Есме избълбука в ъгъла. Маграт притича при нея и размаха една дрънкалка.

— Ти гледай, гледай хубавото зайче — подкани дъщеря си и пак скочи към вратата.

От другата страна си шепнеха. Прозвуча гласът на Леля Ог:

— Всичко е наред, миличка, докопахме ги. Вече можеш да отвориш. Тъй, де.

Маграт изви очи от досада.

— Лельо, наистина ли си ти?

— Ами аз съм, миличка.

— Слава на съдбата! Кажи ми вица за старицата, жреца и носорога и веднага ще те пусна вътре.

В проточилата се пауза зад вратата пак се чу шепот.

— Май нямаме време за майтапи, миличка — укори я гласът.

— Ха-ха, добър опит — похвали ги Маграт. — Пуснах един от вас в реката! Кой беше?

След мълчанието заговори графът:

— Предположихме, че графинята би те убедила да се вслушаш в разумни доводи.

— Няма как да ме подлъгва от буркана. Ако решите да опитате пак, тук си имам още буркани!

— Надявахме се на здравомислието ти — сподели графът. — Но щом е така…

Вратата халоса стената заедно с изтръгнатите резета.

Маграт сграбчи бебето и отстъпи заднешком, вдигнала заплашително другата си ръка.

— Само да припарите и ще ви намушкам с това! — изкрещя на вампирите.

— Държиш плюшено мече — установи графът. — Опасявам се, че няма полза от него, дори да си го наточила.

Вратата беше толкова яка, че сякаш беше издялана от камък с дървесни шарки. Някой се бе замислил дълбоко за максималната сила, която може да вложи в натиска си една наистина решителна тълпа, и се бе застраховал срещу изненади.

Но вратата висеше полуизкъртена.

— Нали я чухме как сложи резетата! — изхленчи Леля.

Пъстро тяло лежеше пред прага. Игор коленичи и хвана една безжизнена лапа.

— Убили ша Огризчо! Гадове!

— Хванали са Маграт и бебчето! — сопна му се Леля.

— Той беше единштвеният ми приятел! Ръката на Леля се стрелна и въпреки масивното си туловище Игор беше вдигнат за яката.

— Момко, скоричко ще се сдобиеш и с един много лют враг, ако не ни помогнеш на секундата! Ох, да му се не знае… — Със свободната си ръка тя бръкна някъде по чорапите си и измъкна голяма смачкана кърпа. — Я духай силно!

Разнесе се шум като от настъпен рупор.

— Казвай сега къде може да са ги завлекли! Тука е пълно с ядосани граждани!

— Винаги беше готов да размаха опашка и да ше отърка ш хладната ши муцуна… — хлипаше Игор.

— Къде са, бе?

Той посочи към вратата в дъното.

— Оттук ше влиза в подземията. И могат да ше измъкнат през желязната порта в долината. Няма да ги догоните!

— Но вратата още е залостена — възрази Агнес.

— Значи още ша в замъка, а това ши е тъпотия…

Прекъснаха го няколко всепоглъщащи акорда на орган, от които и подът избуча.

— Някой от хората в Ескрау да не е музикален маниак? — попита Леля и позволи на Игор да стъпи.

— Откъде да знам? — наежи се Агнес, а още два-три акорда се стовариха върху ушите им. — Те се опитаха да забият кол в мен и да сварят главата ми! Моментът не беше удобен да проверя имат ли музикален слух!

Органът разтръби отново своя зов.

— Защо им е щукнало да останат? — недоумяваше Леля. — Можеха вече да са се покрили нейде… О-о…

— Баба не би избягала — промълви Агнес.

— Да, Баба Вихронрав обича да си мери силите — ухили се лукаво Леля. — А те мислят като нея. Някак ги е накарала да мислят като нея…

— И тя мисли по същия начин — напомни Агнес.

— Да се надяваме на по-богатия й опит — насърчи я Леля. — Да вървим!

Лакримоза включи регистър с надпис „Страшно лице зад прозореца“ и беше възнаградена с акорд, гръмотевица и писък с мъничко механика в звученето.

— Добре, че не сме се метнали на твоя род, татко, само това ще ти кажа! — изфуча тя. — Макар че според мен ще бъде забавно, ако свържем някак органа със залата за изтезания. Този писък не беше особено правдоподобен.

— Ама че нелепост — намеси се Влад. — Взехме детето. Хванахме жената. Защо просто не си тръгнем? Има предостатъчно замъци.

— Значи да избягаме — натърти графът.

— И да оцелеем — троснато добави Влад и започна да си трие челото.

— Ние не бягаме — заяви графът. — И… Не, не, отдръпнете се, моля…

Последните думи каза на тълпата, която се скупчи нерешително на прага. Тълпите лесно стават нерешителни поради липсата на общ главен мозък. Хората се разколебаха още повече, щом видяха Маграт и бебето.

Влад имаше синина на челото. Дървено пате може да нанесе тежки рани, ако бъде размахано с подходяща сила.

— Там може — разреши графът, гушнал бебето Есме с едната си ръка. Маграт се гърчеше, за да се измъкне от пръстите на другата, но китката й сякаш попадна в стоманена гривна. — Видяхте ли? Безпрекословно подчинение. Също като в шахмата. Ако вземете царицата, все едно сте победили. Няма значение дали сте загубили няколко пешки.

— Твърде гнусно говориш за майка ни — обади се Влад.

— Много съм привързан към майка ви — възрази графът. — А тя ще намери начин да се върне, но трябва да мине известно време. Едно пътешествие ще й се отрази добре. Някой рибар ще намери буркана и докато се усетите, тя отново ще е при нас, напълняла и пращяща от здраве… А, ето я неоценимата госпожа Ог…

— Хич недей да ми се мазниш! — изръмжа Леля и разблъска обърканата тълпа. — Писна ми от твоите мазнотии, все едно си лоена топка! Сега ги пусни и двете, иначе…

— О, толкова бързо стигнахме до неизбежното „иначе“ — въздъхна графът. — Но чуйте сега какво ви казвам аз — всички ще напуснете замъка, а после… ще видим. Може би ще освободим кралицата. А малката принцеса… Нали е чаровница? Защо да не ни гостува? Ще бъде като малко слънчице в замъка…

— Тя ще се върне с нас в Ланкър, мръснико! — изпищя Маграт.

Извъртя се под ръката на графа и се опита да го зашлеви, но Агнес видя лицето й да побелява, щом пръстите му стиснаха по-силно.

— Твърде неподходяща дума в устата на една кралица — укори я той.

— А аз още съм необичайно силен дори за вампир. Но ти си права — всички ще се върнем в Ланкър. И ще заживеем в замъка като голямо щастливо семейство. Признавам, животът тук започна да губи своята привлекателност. О, не се обвинявайте, госпожо Ог. Ще се намери кой да го стори вместо вас…

Графът млъкна. Доскоро недоловим звук се засилваше — ритмичен и някак тенекиен.

Тълпата стори път на Баба Вихронрав, която крачеше и бавно разбъркваше чашата с лъжичка.

— Тука не се намира мляко — сподели тя. — Е, какво ли да очаквам… Сложих резенче лимон, ама не е същото, открай време го казвам.

Остави лъжичката на чинийката под чашата с тракане, което проехтя в залата, и се усмихна на графа.

— Да не съм закъсняла?

Резетата чегъртаха едно след друго.

— …вече штана нетърпимо — сумтеше Игор. — Штарият гошподар нямаше…

Вратата изскърца на грижливо подтикнатите към ръждясване панти. От тъмата повя сух хладен въздух.

Игор драсна клечка и запали факла.

— …не шъм против, че той ишкаше приятна дълга почивка, но при този позор…

Тичаше по дългите коридори — наполовина груба зидария, наполовина гола скала. Стигна до друго подземие. Вътре нямаше нищо освен голям каменен саркофаг по средата, на който бяха издълбани буквите СВРАК.

Игор пъхна факлата в най-близката скоба, свали си куртката и с много напъване избута каменния капак.

— Извинявайте, гошподарю — смънка, когато капакът падна с грохот на пода.

Под факлата в каменния ковчег блещукаше сив прах.

— …мотаят ше тука, оплешкват вшичко…

Игор взе куртката си и извади от джоба дебело навит плат. Разгърна го на ръба на саркофага. Светлината вече се отразяваше от скалпели, ножици и игли.

— …и шега заплашват живота на бебета… а вие никога не поштъпвахте така… Шамо млади авантюриштки, и то над шедемнадешет години и изглеждащи добре по нощница, така казвахте…

Избра скалпел и съсредоточено поряза кутрето на лявата си ръка.

Капка кръв набъбна и падна в праха, който в същия миг задимя.

— Това е за Огризчо — с мрачно злорадство изрече Игор.

Още преди да излезе, над ръбовете на саркофага се стелеше бяла мъгла.

— Аз съм възрастна жена — напомни Баба Вихронрав и огледа сурово присъстващите. — Ще ви бъда признателна, ако се намери къде да седна.

Припряно донесоха скамейка. Баба се настани и впери поглед в графа.

— Та какво казвахте?

— Есмерелда, ти най-после се присъедини към нас. Зовът на кръвта е твърде силен, за да му се опълчиш, а?

— Надявам се — промълви Баба.

— Госпожо Вихронрав, сега всички ние ще си тръгнем оттук.

— Никъде няма да ходиш — възрази тя и пак разбърка чая.

Очите на тримата вампири следяха неотклонно лъжичката.

— Известно ти е, че нямаш избор и трябва да ми се подчиниш — натърти графът.

— О, винаги има избор — пак не се съгласи вещицата.

Влад и Лакримоза събраха глави пред лицето на баща си. Зашепнаха си трескаво. После графът погледна към Баба.

— Не би могла да устоиш. Дори ти!

— Няма да те лъжа, скъпичко ми струваше — призна Баба и разбърка чая.

Пак шепот.

— Ние обаче сме хванали кралицата и бебето. Доколкото знам, ти държиш на тях.

Баба поднесе чашата към устните си, но се отказа.

— Ами убий ги. И каква полза за тебе от туй?

— Есме! — гневно възкликнаха в дует Леля Ог и Маграт.

Баба остави чашата на чинийката. На Агнес й се стори, че чу въздишката на Влад. И самата тя изпитваше копнежа…

„Знам какво е направила“ — прошепна Пердита.

„И аз знам.“

— Той блъфира — оповести Баба.

— Така ли? — сопна се Лакримоза. — А искате ли някой ден да имате вампирясала кралица?

— В Ланкър вече сме имали и такваз — разговорчиво я осведоми Баба. — Един от вашите захапал горката жена. Ама тя карала на сурови пържоли и каквото още намирала. Нивгаш не забила зъб в никого, както съм чувала историята. Викали й Гриминир Набивачката на кол.

— Какво?!

— Аз само рекох, че не е била кръвопийка. Не съм казвала, че е била мила женица. Хич не се свеняла да пролива кръв, ама не си позволила и да я пие. И вие не сте длъжни.

— Нищо не знаеш за истинските вампири!

— Знам повечко, отколкото си мислиш, а познавам и Гита Ог.

Леля примига озадачено. Баба отново вдигна чашата, но я остави, без да отпие.

— Тя обича да си сръбне. Ако я питате, ще ви рече, че трябва да е само най-хубавото бренди… — Леля кимна — …и тъкмо туй желае, ама иначе е доволна и от бирата като всеки друг. — Леля Ог вдигна рамене, а Баба продължи: — Но вие не щете да се задоволите с кървавица, нали, щото истината е, че пиете власт над хората. Познавам ви като себе си. Затуй знам и че няма да позволите косъм да падне от главицата на туй дете. — Баба разсеяно бъркаше чая. — Е, ако то вече имаше коса, де. Не можете, да ви е ясно.

Тя хвана чашата и внимателно остърга дъното й в ръба на чинийката. Агнес гледаше как Лакримоза жадно отвори уста.

— И затуй, да ви река, дошла съм само да видя дали заслужавате правосъдие или милосърдие. Зависи какво ще изберем.

— Сериозно ли се надяваш, че няма да сторим зло на месо? — Лакримоза се пресегна. — Гледай тогава!

Замахна яростно към бебето, но отскочи като ужилена.

— Не можеш — повтори Баба.

— Замалко да си счупя ръката!

— Жалко — спокойно отвърна вещицата.

— Ти… си вложила нещо магическо в детето, нали? — предположи графът.

— Не ми се вярва, че някой ще си го помисли — отрече Баба, а зад гърба й Леля започна да разглежда съсредоточено ботушите си. — Ето ви го, значи, и мойто предложение. Връщате ни Маграт и бебето, а ние ви отсичаме главите.

— Това ли наричаш правосъдие? — заяде се графът.

— Не, на туй му викам милосърдие. Баба пак остави чашата на чинийката.

— Тогава, жено, в името на милосърдието изпий най-после този чай! — изрева бясно графът.

Баба го опита и направи гримаса.

— Уф, къде ми е умът? Толкоз бръщолевих, че е изстинал.

Тя изящно изля течността от чашата на пода. Лакримоза изохка.

— Може скоро да ви мине — със същия лековат тон продължи вещицата. — Ама дотогаз няма да сторите зло нито на Маграт, нито на бебето, омразно ви е да пиете кръв и няма да бягате, щом някой ви се опълчи…

— Какво трябва да ни мине? — не разбра Влад.

— О, много са яки стените около вашите мисли — унесено промълви Баба. — Не можах да проникна през тях.

Графът се усмихна. Баба също.

— Затуй дори не ми хрумна.

Мъглата се стелеше из криптата, плъзгаше се край пода, стените и тавана. Потече нагоре по стъпалата и по тунела, валмата се изпреварваха, сякаш се перчеха едно пред друго.

Щъкащ по плочите непредпазлив плъх не се скри навреме. Мъглата го покри. Чу се кратък писък и когато мъглата отмина, останаха само няколко бели костици.

От нищото се появиха други бели костици, но сглобени в пълен скелет и наметнати с черна закачулена роба, дори с мъничка остра коса в лапите. Доближиха купчинката. Костеливите лапички потракваха по камъните.

— Писук? — жално изрече призрачето на покойния плъх.

— ПИСУК — отвърна Смърт на мишките. Друго не беше необходимо да каже.

— Искахте да знаете къде съм се пренесла — говореше Баба. — Никъде не съм ходила. Просто сложих частичка от себе си в нещо живо, а вие го взехте. Сега съм във всяко мускулче на телата ви, в главите също, и още как! Бях в кръвта, графе. Аз не вампирясах, ама вие се бабосахте, всичките до един. А пък вие винаги сте слушали зова на кръвта, нали?

Графът я зяпна.

Лъжичката се плъзна по чинийката и звънна на пода, разбърквайки тънкия слой мъгла. Бялата мътилка се просмукваше от стените и стесняваше кръга от черни и бели плочки около вампирите.

Игор се промъкна през тълпата и застана до Леля.

— Шега вшичко е наред. Този позор не можеше да продължава повече…

Мъглата се надигна в кипнала кула и след миг на прекъсване, отрязан къс от времето, една фигура стоеше зад Влад и Лакримоза. Беше значително по-висока от почти всички мъже на света и носеше вечерен костюм, който може да е бил на мода преди много години. Косата със сиви кичури беше сресана назад над ушите и създаваше впечатлението, че главата е била оформена преди всичко с оглед на аеродинамичните си свойства.

Ръце с изискан маникюр се вкопчиха в раменете на младите вампири. Лакримоза се извъртя с намерението да дере, но се присви, щом новодошлият изръмжа като тигър.

После лицето заприлича повече на човешко и непознатият се усмихна. Изглеждаше искрено зарадван да види множеството в залата.

— Добро утро.

— Още един скапан вампир ли? — ядоса се Лля.

— А, не кой да е вампир! — Игор подскачаше възбудено от крак на крак. — Това е штарият гошподар! Завръщането на Червеноокия!

Баба стана, без да погледне високото същество, хванало неумолимо двамата внезапно укротени вампири. Тръгна към графа.

— Знам открай докрай какво можеш и какво не можеш, защото сам ме пусна в себе си. И туй означава, че каквото аз не мога да сторя, не можеш и ти. И мислиш досущ като мене, ама разликата е, че аз го правя отдавна и по-добре.

— Ти си месо! — ръмжеше графът. — Хитро месо.

— А ти ме покани да вляза — напомни Баба. — Никой няма да спори, че не ходя, където съм нежелана.

Бебето заплака в ръцете на графа. Той също се изправи.

— И колко уверена си, че няма да навредя на това дете?

— Аз нямаше да му навредя. Значи и ти не можеш.

Лицето му се кривеше, докато се бореше и с мислите си, и с Маграт, която го риташе по глезе-ните.

— Всичко щеше да се нареди добре… — промърмори той и за пръв път самонадеяността се бе изцедила от гласа му.

— Добре за вас! — извика Агнес.

— Ние сме вампири. Не можем да надделеем над природата си.

— Само животните не могат да надделеят над природата си — подсказа му Баба. — А сега ще ми дадеш ли детето?

— Ако аз… — започна графът и внезапно се изпъчи. — Няма! Аз не се пазаря! И съм способен да ти се опълча, както ти на мен! И ако реша да изляза оттук, не вярвам, че някой би дръзнал да ме спре. Я се погледнете… всички вие… и вижте мен. А сега огледайте и… него. — Кимна към фигурата, задържаща Влад и Лакримоза неподвижни като статуи. — Това ли искате?

— Извинявай… кого ни караш да зяпаме? — учуди се Баба. — Аха… „стария господар“ на Игор ли? Предишният граф Сврак, предполагам.

Старият граф й кимна любезно.

— Ваш покорен слуга, мадам.

— Съмнявам се — отвърна вещицата.

— А, никой нямаше нищо против него — обади се Пьотр сред тълпата от Ескрау. — Минаваха години, докато пак се появи, пък и не беше голям досадник, ако човек не забравяше за чесъна. И не искаше от нас да го харесваме.

Старият граф му се усмихна.

— Лицето ти ми е познато. Сигурно си от семейство Реви?

— Казвам се Пьотр, господине. И съм син на Ханс.

— А, да. Съвсем същата структура на лицевите кости. Моля те, предай почитанията ми на баба си.

— Тя се спомина преди десет години, господине.

— Така ли? Съжалявам. Времето отминава твърде бързо, когато си мъртъв. — Предишният владетел на замъка въздъхна. — Беше прелестна по нощница, спомням си добре.

— О, той си беше поносим — потвърди още някой от тълпата. — Случваше се да докопа някого, ама се справяхме някак.

— Познат глас — отбеляза вампирът. — Ти не носиш ли фамилното име Вейзен?

— Тъй е, господине.

— Значи си роднина на Арно Вейзен?

— Правнук, господине.

— Свестен човек беше. Уби ме мигновено преди седемдесет и пет години. Прониза ме с кол в сърцето, запратен от двайсетина крачки. Трябва да се гордееш с него.

Мъжът в тълпата засия от щастие, че има такъв прадядо.

— Ваша светлост, колът и до ден-днешен е окачен на стената над огнището.

— Прекрасно. Заслужаваш похвала. Харесва ми, когато хората почитат миналото…

От гърлото на граф Сврак се изтръгна вой.

— Немислимо е да предпочетете това! Той е чудовище!

— Но никога не е определял предварително часа на появата си! — кресна Агнес още по-оглушително. — И се обзалагам, че за него това никога не е било споразумение!

Граф Сврак се местеше полека към вратата заедно с Маграт и бебето.

— Няма да го бъде — заинати се той. — Ако някой вярва с цялата си душа, че няма да навредя на очарователните заложници, защо не се опита да ме спре? Някой изобщо доверява ли се на тази старица?!

Леля Ог отвори уста, но срещна погледа на Баба и премълча. Тълпата се отдръпваше пред графа, повлякъл Маграт към изхода.

И той се натъкна на Могъщ Овес.

— Не сте ли се замислял да допуснете светлината на Ом в живота си? — попита пасторът с пресеклив глас.

Лицето му лъщеше от пот.

— Ох… пак ли ти? Щом мога да се опълча на нея, момченце, ти не си никакъв проблем!

Овес държеше брадвата си така, сякаш е изработена от скъпоценен крехък метал.

— Пропадни вдън земя, гнусно изчадие… — подхвана свещеникът.

— Ау, колко страшно — отмести брадвата графът. — Нима не си способен да проумееш нищо, тъпако? Нищожен тъпак с нищожна вяра в нищожен бог…

— Но тя… ми дава прозорливост, за да виждам всичко каквото е — успя да възрази Овес.

— Нима? И затова си въобразяваш, че можеш да се изпречиш на моя път? Брадвата дори не е свещен символ!

— О, тъй ли… — сякаш се омърлуши пасторът. Раменете му се превиха и острието се наклони към пода.

После той вдигна глава, усмихна се лъчезарно и промълви:

— Тогава да я направим.

Според Агнес острието остави златиста следа във въздуха. И за миг се чу мек, едва ли не копринен звук.

Брадвата издрънча на каменните плочи и отекна като камбана във внезапната тишина. Овес посегна и издърпа детето от ръцете на вампира, без да срещне съпротива. И върна на Маграт дъщеря й сред потресено мълчание.

Първият звук беше шумоленето от роклята на Баба, която отиде при брадвата и я побутна с крак.

— Ако имам някакъв кусур — изрече тя с тон, който подсказваше, че предположението не си струва да бъде обмисляно, — той е, че не знам ко-га да обърна гръб и да си плюя на петите. И понявгаш блъфирам със слаби карти.

Гласът й ехтеше в залата. Никой друг още не си поемаше дъх.

Тя кимна на графа, който бавно вдигна ръце към червената рана, опасала цялата му шия.

— Брадвата е остра — изтъкна вещицата. — Е, кой ще каже, че няма милосърдие на тоя свят? Само недей да кимаш. Някой ще те отведе до уютния студен ковчег и дръзвам да позная, че петдесетина годинки ще отлетят като миг. После може да се събудиш достатъчно схватлив, за да си бъдеш пак тъп.

Тълпата се опомни и замърмори. Баба завъртя глава.

— Ясно, искат те още по-мъртъв от туй. Графът се пулеше отчаяно право напред, а между пръстите му избиваше кръв.

— Има си начини — напомни вещицата. — Ами да. Можем да те изгорим и да пръснем пепелта в морето…

Последва обща доволна въздишка.

— …или да я хвърлим в полето посред свирепа буря…

Тук-там започнаха да ръкопляскат.

— …или ще дадем малко парици на някой моряк да те пусне от Ръба. — Разнесоха се възхитени подсвирквания. — То се знае, ти пак ще възкръс-неш някой ден. Ама само да се рееш в пустотата милиони години… Олеле, поне за мене щеше да е голяма скука. — Тя вдигна ръка, за да наложи мъчание на тълпата. — Не. Петдесет години за размисъл горе-долу стигат. Хората се нуждаят от вампирите. Тъй по-лесно помнят за какво им служат коловете и чесънът. — Тя щракна с пръсти към множеството. — Хайде, двама от вас да го отведат в подземията. Проявете малко уважение към мъртвите…

— Не, това не стига! — излезе от редиците Пьотр. — След всичко, което той…

— Щом е тъй, сам си разчисти сметките с него, когато се върне — гръмогласно го скастри Баба. — Или научи децата си какво да сторят! Не се доверявай на човекоядеца само щото се храни с нож и вилица на масата! И помни, че вампирите не ходят там, където не са поканени! — Хората се дръпнаха назад и тя се укроти. — Тоя път аз решавам. На мене се пада да… избера. — Пристъпи по-близо до ужасната гримаса на графа.

— Ти се опита да ми отнемеш съзнанието — засъска му тихо. — А туй е всичко, дето имам. Помисли и се помъчи да си вземеш поука. — Отстъпи една крачка и нареди:

— Махнете го. — После се обърна към високата фигура. — Значи… ти си старият господар?

— Алисън Вихронрав?… — промърмори старият граф. — Имам ясна памет за шии.

Баба се смръзна за миг.

— Какво? Не! Ъ-ъ… ти откъде знаеш туй име?

— О, тя мина оттук преди… петдесетина години. Запознанството ни беше кратко, защото ми отсече главата и заби кол в сърцето ми. — Той въздъхна щастливо. — Жена с неукротим дух. Вие сте нейна сродница, предполагам. Опасявам се, че лесно губя представа за отминаващите поколения.

— Внучка… — отпаднало отрони Баба.

— От Игор научих, че пред замъка има феникс… — Май ще отлети. Графът кимна.

— Винаги са ми били симпатични — сподели печално. — Имаше много от тях, когато бях млад. И превръщаха нощите в… красота. Толкова прекрасни бяха… Тогава всичко беше много по-просто… — Гласът му стихна, но след секунда зазвуча сил-но.

— Сега явно живеем в модерни времена.

— Тъй разправят — промърмори Баба.

— Е, мадам, аз никога не съм им обръщал особено внимание. Петдесет години по-късно вече не са толкова модерни. — Той разтърси младите вампири като кукли. — Поднасям извиненията си за поведението на моя племенник. Държал се е твърде разпасано за един вампир. Жители на Ескрау, желаете ли да убиете тези двамата? Поне това мога да направя за вас.

— Че нали са ти роднини? — заяде се Леля Ог, а тълпата се втурна напред.

— Несъмнено. Но ние никога не сме били ценители на семейното щастие.

Влад погледна умоляващо Агнес и й протегна ръка.

— Нали не бихте допуснала да ме убият? Нали не бихте позволила да ми сторят това? Двамата можехме да… Няма да позволите, нали?

Множеството се подвоуми. Моментът изглеждаше важен. Стотина чифта очи се вторачиха в Агнес.

Тя хвана ръката му. „Можехме да се позанимаваме с характера му“ — съжали Пердита. Но Агнес си мислеше за Ескрау, за колоните от хора, за децата, които си играеха, докато чакаха. Мислеше си и как злото може да има зверски остри зъби нощем, а денем да се въплъти сивкаво в някой списък…

— Влад — промълви благо, взряна в очите му, — не само ще позволя, но дори ще им държа палтата, за да не се изцапат.

— Много мило, ама няма да стане тъй — обади се Баба зад гърба й. — Графе, отведи ги. Научи ги на старите нрави. Научи ги да бъдат тъпи.

Графът закима и се усмихна зъбато.

— Непременно. Ще ги науча, че за да живеем, трябва да възкръсваме…

— Ха! Графе, вие не живеете. Фениксът живее, а вие просто не знаете, че сте мъртъвци. Сега изчезвайте!

Още един къс от времето бе отрязан, после ято свраки излетя оттам, където стояха тримата вампири. С писъци и крясъци птиците се скриха в сумрака под покрива.

— Стотици са! — обърна се Агнес към Леля.

— Е, нали те могат да се превръщат в разни твари? — напомни Леля. — Туй го знае всеки, дето е научил нещичко за вампирите.

— И знамение за какво са триста свраки?

— Ами че е време да покрием мебелите с платно. И че е време аз да си пийна хубавичко.

Тълпата започна да се разотива, щом осъзна, че представлението свърши.

— Защо не ни оставихте да ги изтребим веднъж завинаги? — изръмжа Пьотр в ухото на Агнес. — Смъртта е прекалено добра участ за тях!

— Да — съгласи се Агнес. — Сигурно затова Баба не им я отреди.

Овес още не бе помръднал. Гледаше изцъклено, но ръцете му се тресяха. Агнес го заведе полека до една пейка и го накара да седне.

— Убих го, нали? — прошепна пасторът.

— В известен смисъл. При вампирите е трудно да се познае.

— Нямаше какво друго да сторя! Всичко стана някак… въздухът сякаш се позлати и имаше един-единствен миг да направя нещо…

— Не мисля, че някой ще се разсърди — увери го Агнес.

„Признай, че е доста симпатичен — зашепна й Пердита. — Само ако се сетеше да оправи някак тази пъпка…“ Маграт седна от другата страна на Овес, притиснала бебето до гърдите си. Вдиша дълбоко няколко пъти.

— Проявихте голяма смелост — похвали накрая пастора.

— Не е така — изхриптя Овес. — Надявах се, че госпожа Вихронрав ще направи нещо…

— Тя го направи — потръпна Маграт. — Няма спор.

Баба Вихронрав седна на края на пейката и си потърка носа.

— Ще ми се да си идем у дома. Ще ми се да се прибера в къщата и да спя цяла седмица. — Тя се прозя. — И умирам за чашка чай.

— Нали беше сварила! — изненада се Агнес. — И ни накара да точим лиги!

— Че къде ще намеря чай в таквоз място? Разтворих малко кал във водата. Ама си знам, че Леля носи и торбичка чай нейде под дрехите си. — Устата й пак се отвори в прозявка.

— Маграт, направи чай.

Агнес понечи да каже нещо, но Маграт й махна да мълчи и остави бебето в ръцете й.

— Ей сега, Бабо — обеща и внимателно побутна Агнес да си седне. — Ще ида да попитам Игор къде държи чайника.

Могъщ Овес се качи на крепостната стена. Слънцето се издигаше и ветрец клатушкаше върховете на дърветата в юбервалдските гори. Няколко свраки кряскаха по клоните около замъка.

Баба бе опряла лакти на една бойница и рееше поглед над изтъняващата мъгла.

— Денят май ще бъде чудесен — щастливо предположи пасторът.

Колкото и да беше изумително, наистина се чувстваше щастлив. Имаше свежест във въздуха, а в бъдещето — безброй шансове. Спомняше си мига, когато замахна с брадвата… когато и двамата замахнаха. Сигурно имаше път…

— По-късно ще налети буря откъм Главината — подхвърли Баба.

Нещо блесна над тях. В светлината на новия ден крилете на феникса трудно се различаваха жълтеникаво потрепване във въздуха, а по средата мъничкият ястреб, който кръжеше над замъка.

— Защо някому би хрумнало да убие такова създание? — натъжи се Овес.

— О, някои хора са готови да убиват наред, туй им е забавно.

— Дали е истинска птица или е нещо, което съ-ществува в…

— Има я и толкоз — спря го Баба. — Стига си се лигавил с тия символи, че ще се покапеш по ризата.

— Както и да е, но се чувствам… благословен, че я видях.

— Тъй ли? Аз обикновено се чувствам тъй, щом зърна изгрева. И с тебе ще е същото на моите години. — Баба въздъхна и като че заговори на себе си. — Значи нивгаш не се е отдавала на злото, каквото ще да разправят хората. А с тоя човек не е лесно да се надлъгваш. Нивгаш не е ставала зла. И ти го чу, нали? Сам ми го рече. Никой не го задължаваше.

— Ъ-ъ… да.

— Хем трябва да е била по-стара от мене. Страхотна вещица беше Бабчето Алисън. С ум като бръснач. Да, де, имаше си дребни чудатости, ама с кого не е тъй?

— Поне аз не познавам такъв човек.

— Вярно. Прав си. — Баба се поизпъчи. — Ами добре тогаз.

— Ъ-ъ…

— Казвай.

Овес се взираше в подвижния мост и пътя.

— Долу един мъж по нощница, целият в кал, размахва меч. С него вървят хора от Ланкър и някакви… сини човечета…

— Вгледа се по-напрегнато. — Поне прилича на кал…

— Трябва да е кралят — позна Баба. — Като го слушам, Голямата Аги го е поила с нейните бъркочи. Той ще оправи бъркотията.

— Ъ-ъ… не е ли вече оправена?

— О, той е крал. Бездруго е дошъл, що да не я оправи? И кралете трябва да се занимават с нещо. Пък и щом е пийнал нещо сварено от Голямата Аги не вярвам да знае кой ден сме днеска. По-добре да слезем при тях.

— Задължен съм ви — промълви Овес, когато слязоха по стъпалата.

— Щото те преведох през планината ли?

— Защото светът е… друг. — Погледът му се плъзна към рехавата мъгла, гората и алените канари. — Където и да погледна, съзирам нещо свято.

За пръв път, откакто срещна Баба Вихронрав, той видя истинска усмивка на лицето й. Обикновено ъгълчетата на устните й се повдигаха, когато някой щеше да отнесе заслужена неприятност, но сега май й беше приятно от думите му.

— Добро начало — похвали го.

След като поправиха каретата на клана Сврак, тя пътуваше към Ланкър, карана от Джейсън Ог. Той съсредоточено заобикаляше неравните места по пътя. Натъртванията още го боляха. Освен това вътре беше кралското семейство, а в момента предпочиташе да е предан поданик.

Джейсън Ог беше толкова едър и могъщ, че не обичаше насилието, защото не му се налагаше да прибягва до това средство. Понякога го викаха в кръчмата да прекрати по-сериозните сбивания. Вдигаше и двамата участници в схватката и ги държеше раздалечени, докато не престанат да на-литат. Ако откажеха да се укротят, блъскаше главите им една в друга колкото се може по-приятелски.

Биткаджийската неукротимост не му правеше особено впечатление, но откакто във вчерашното сражение за Ланкърския замък му се наложи да държи Верънс над земята, за да го възпре от изтребване на врагове, съратници, мебели, стени и собствените си крака, отношението му към краля се промени коренно. Сражението всъщност беше от най-кратките. Наемниците изгаряха от желание да се предадат, особено след сполучливото хрумване на Шон. Най-трудно се оказа да държи Верънс далеч от тях, докато успеят да кажат, че се предават.

Джейсън беше потресен.

В каретата крал Верънс бе положил глава в скута на съпругата си и стенеше, а тя бършеше челото му с кърпа…

На почтително разстояние ги следваше каруцата с вещиците, от която се разнасяше хъркане.

В звуците, издавани от Баба Вихронрав насън, имаше първобитна мощ. Хъркането й не бе укртявано никога. Никой не го бе усмирявал с ритници, ръгане в ребрата или размахана възглавница. Бяха минали години в самотната спалня, за да усъвършенства тембъра си, несмущавана от бутане, ръчкане и редки опити за удушаване.

Тя се бе проснала върху сламата в каруцата и хъркаше с широко отворена уста.

— Направо ти се иска да погледнеш не е ли прерязала ритлите като с трион — отбеляза Леля Ог, която водеше коня. — Ама личи, че й се отразява добре.

— Аз малко се тревожа за господин Овес — сподели Агнес. — Само седи и се хили.

Свещеникът бе провесил крака отзад и зяпаше щастливо небето.

— Да не си е ударил главата?

— Не ми се вярва.

— Тогаз остави го на мира. Поне никого не е подпалил досега… О, ето един стар приятел…

От усърдие езикът на Игор се подаваше между устните му. Довършваше нова табела — „Защо не поситите нашту магъзинче за сувинири?“. Изправи се и кимна, когато каруцата го доближи.

— Штарият гошподар бил шпоходен от нови идеи, докато ши лежал мъртъв — реши да обясни. — Днеш шледобед започвам да штроя лунапарк, каквото ще да е това.

— Ами най-важни са люлките — подсказа му Леля.

Игор се ободри.

— О, въжета не ни липшват, а в примките шъм направо майштор.

— Не, това не е… — започна Агнес. Леля Ог побърза да се намеси.

— Е, зависи кой от какво ще се весели в лунапарка. Ще се видим пак, Игор. Не прави нищо, което аз не бих направила, макар че дълго ще трябва да умуваш какво не бих сторила аз.

— Много съжаляваме за Огризчо — увери го Агнес. — Дали да не ти намерим друго кутре…

— Благодаря шърдечно, но не ишкам. Няма друг като Огризчо.

Махаше им, докато се скриха зад завоя. Когато престана да се озърта, Агнес видя трите свраки. Бяха кацнали на клон над пътя.

— „Три — значи опело…“ Изсвистя хвърлен камък. Разнесе се възмутен крясък и се пръсна облак от перушина.

— „Две — значи радост“ — самодоволно я поправи Леля.

— Това е хитруване.

— Вещиците винаги хитруват — поучително изрече Леля Ог и се озърна към спящата отзад в каруцата. — Всеки го знае, ако е научил поне нещичко за вещиците.

Продължиха към Ланкър.

Пак бе валяло. Водата се просмука в палатката на Овес и в хармониума, при натискане на клавишите инструментът от време на време издаваше звук на настъпена жаба. А и песнопойките смущаващо миришеха на котки.

Примири се и пак се зае със задачата да разглоби походното легло, което му бе ожулило кокалчетата на юмруците и прещипало един пръст при сглобяването, но въпреки това изглеждаше, че е предназначено за човек с формата на банан.

Овес съзнаваше, че се опитва да не мисли. Общо взето, беше доволен от това. Откриваше колко е приятно да се занимаваш с простички задачи и да се вслушваш в собственото си дишане. Може би имаше път…

Навън нещо кухо се удари в нещо дървено, във вечерния въздух се разнесе шепот.

Надникна от палатката.

Хора запълваха крадешком поляната. Първите носеха дъски. Неколцина бутаха бурета. Овес зяпаше с увиснало чене, докато нагласяха грубоватите скамейки и насядаха по тях.

Забеляза, че някои от мъжете са с превързани носове.

После чу трополенето на колела и видя кралската каляска да излиза тромаво през портата. Тогава се опомни и се шмугна вътре, започна да вади трескаво влажни дрехи от торбата си в безнадеждно търсене на чиста риза. Шапката си остана ненамерена, по куртката му имаше недоизчеткана кал, но поне чиста риза…

Някой се опита да почука на подгизналото зебло и след половин секунда се намъкна в палатката.

— В приличен вид ли си? — попита Леля Ог, докато го оглеждаше от главата до петите. — Да знаеш, че всички сме се събрали отвън и чакаме. Изгубени овчици, плачещи да бъдат остригани, тъй да се каже.

Тонът й натякваше недвусмислено, че върши нещо, което лично тя не одобрява. Овес застана с лице към нея.

— Госпожо Ог, ясно ми е, че ме понасяте трудно…

— Хич не виждам що съм длъжна да те понасям — прекъсна го Леля. — Особено пък щом си се мъкнал по петите на Баба и през целия път през планината е трябвало да ти помага.

Отговорът просто напираше на езика на пастора, но той забеляза навреме многозначителните искрици в очите на вещицата.

— Ъ-ъ… да. Постъпих глупаво. Ъ-ъ… госпожо Ог, колко души са се събрали навън?

— О, стотина, а може и да са сто и петдесет. Овес за миг си спомни портретите по масите в къщата й. Тя дърпаше връвчиците на мнозина. Но явно някой дърпаше и нейните връвчици.

— И какво очакват от мен?

— На плаката отвън си надраскал „Вечерня“ — невъзмутимо напомни Леля. — По-добре да беше почерпил по една бира.

Той излезе и видя лицата на голяма част от населението на Ланкър в светлината на късния следобед. Кралят и кралицата седяха на първата редица. Верънс кимна царствено на Овес в знак, че може да започне каквото се е канил да прави.

Позата на Леля Ог му подсказа, че няма да търпи по-присъщите на омнианството молитви, затова Овес се задоволи с подходяща за всички религии благодарствена проповед, отправена към което божество слуша в момента, а и към останалите за всеки случай.

После измъкна изстрадалия хармониум и опита няколко акорда. Леля Ог обаче го изблъска с лакът, запретна ръкави и изтръгна от инструмента неподозирани звуци.

Но пеенето не беше много въодушевено, докато Овес не захвърли вмирисаната песнопойка и не научи слушателите си на някои от псалмите, които бе слушал от баба си — изпълнени с плам, грохот, гибел и възмездие. Човек можеше да си подсвирква мелодиите им, имаше заглавия като „Ом ще стъпче безбожните твари“, „Издигни ме в небесата“ и „Запали добрата светлина“. Това се хареса на публиката. Ланкърците не си падаха много по религията, но пък знаеха как би трябвало да звучи вдъхновяващото слово.

Оглеждаше своето… все пак се престраши да ги нарече „паство“. Първото истинско паство. Имаше много жени и прилежно обръснати мъже, само че едно лице изпъкваше с отсъствието си.

Но когато насред песента вдигна очи към не-бето, забеляза орел високо горе — точица, кръжаща в небето и може би дебнеща за изгубени овце.

Хората се разотидоха тихо с изражение, което подсказваше, че са свършили една всъщност приятна работа, но са доволни, че й се е видял краят. На подноса за дарове се мъдреха два пенса, малко моркови, голяма глава лук, хлебче, парче овнешко, кана мляко и мариновано свинско краче.

— Не сме икономика на паричните отношения — осведоми го Верънс.

На челото на краля белееше превръзка.

— О, вечерята ще бъде чудесна, ваше величество — увери го пасторът с налудничаво жизнерадостния тон, който хората използват в разговор с царски особи.

— Нима няма да вечеряте с нас? — учуди се Маграт.

— Аз… ъ-ъ… се каня да тръгна призори, ваши величества. Вечерта ми ще бъде заета с опаковане на вещите и подпалване на походното легло.

— Тръгвате ли? Смятах, че ще останете. Аз се… допитах до общественото мнение — спомена кралят — и имам основания да твърдя, че хората също очакват това.

Овес погледна за миг очите на Маграт и прочете посланието: „Баба също не възразява.“

— Ами… ъ-ъ… ваше величество, отново ще на-минавам оттук. Но… откровено казано, имам намерение да се отправя към Юбервалд.

— Същински ад, господин Овес.

— Цял ден размишлявах, ваше величество, и решението ми е окончателно.

— Тъй ли… — Верънс като че се обърка за миг, но кралете се учат как да замазват всяко положение. — Уверен съм, че вие най-добре можете да прецените. — Леко се заклати, когато лакътят на Маграт го улучи в ребрата. — О… да… Чухме, че сте изгубил своя… ъ-ъ… свещен амулет. Днес следобед ние, тоест кралицата и госпожица Нит… помолиха Шон Ог да изработи това в монетния двор…

Овес разгърна черното кадифе. На златна верижка беше окачена малка двуостра брадвичка. Той я зяпна.

— Шон не умее да прави костенурки — запълни паузата Маграт.

— Това е скъпоценен дар.

— Разбира се, съзнаваме, че не е много свят символ… — промълви кралят.

— Кой знае, ваше величество? Святостта е там, където я открием.

Зад краля Джейсън и Дарън Ог се бяха изпънали в стойка мирно. И двамата още имаха лепенки на носовете си. Отместиха се припряно, когато Верънс мина между тях, но той май не забеляза.

Кралската двойка и свитата им се отдалечиха, а Леля Ог изтръгна още един акорд от хармониума.

— Ако на тръгване се отбиеш при Джейсън, ще се погрижа да оправи меховете на тая чудесия — предложи тя снизходително.

Овес проумя, че токущо чу съответствието на трикратно „ура“ сред възторжените приветствия на населението.

— Толкова се развълнувах, че всички тези хора дойдоха тук по своя воля. Събраха се от само себе си, образно казано.

— Слънчо, не си подритвай късмета — промърмори Леля и стана.

— Радвам се, че се запознахме, госпожо Ог.

Леля направи няколко крачки, но никой Ог не си тръгва, без да запази последната дума за себе си.

— Няма да река, че одобрявам таквиз като тебе — започна тя надменно. — Ама ако нявгаш почукаш на вратата на човек от рода Ог в тия краища… ще получиш топла гозба. Много си кльощав. Виждала съм повечко месо и по касапски молив.

— Благодаря.

— Не обещавам и десерт, да знаеш.

— О, да, разбрах.

— Е, тогаз… — Леля Ог вдигна рамене. — Желая ти най-добра сполука в Юбервалд.

— Ом ще бъде с мен, убеден съм.

Овес искаше да провери колко може да подразни Леля Ог с невъзмутимост и се питаше дали и Баба Вихронрав опитва този похват.

— Дано да е тъй — отвърна Леля. — Лично аз не ща да се размотава наоколо.

Когато тя си тръгна, Овес подпали ужасното походно легло и подреди песнопойките около огъня, за да изсъхнат.

— Здрасти…

Има нещо особено в облика на вещицата но-щем — виждаш носещо се към теб лице над черни дрехи на черен фон. В един миг се забеляза някакъв контраст, част от сенките се отдели и се превърна в Агнес.

— О, добър вечер. Благодаря ви, че дойдохте. За пръв път чувам как някой пее в съзвучие със себе си.

Тя се прокашля смутено.

— Наистина ли ще отидеш в Юбервалд?

— Няма причина да оставам тук, нали? Лявата й ръка трепна и тя я хвана с дясната.

— Май няма — отвърна тихичко. — Не! Ти да млъкваш! Сега не му е времето!

— Моля?…

— Аз… ъ-хъм, говорех на себе си — окаяно про-мълви Агнес.

— Виж какво, всички знаят, че си помогнал на Баба. Само се преструват, че не знаят.

— Знам.

— И нямаш нищо против?

Овес вдигна рамене. Агнес пак се прокашля.

— Предполагах, че ще постоиш при нас.

— Не би имало смисъл. Не съм необходим тук.

— Не бих предположила, че вампирите и останалите твари там ще искат да пеят псалми — тихо подхвърли Агнес.

— Но дали не е възможно да се научат? Ще видя какво може да се направи.

Агнес се подвоуми още малко.

— Трябва да ти дам това…

Внезапно тикна в ръцете му някаква торбичка. Овес напипа вътре малка стъкленица. Извади я в нея гореше перо от феникс. Освети поляната с чисто хладно сияние.

— Това е от… — започна Агнес.

— Знам от кого е. Госпожа Вихронрав добре ли е? Не я видях тук.

— Ами… тя си почива днес.

— Е, поне й благодарете от мен, моля ви.

— Каза, че трябва да го носиш със себе си в мрака.

Овес се разсмя.

— Ъ-хъм… да… Може би ще дойда да те изпратя сутринта… — смънка Агнес.

— Ще бъде много мило.

— Ами… дотогава… — Тя като че се бореше с някаква съпротива в себе си. — И… ъ-ъ… исках да… тоест би могъл…

— Да?

Дясната ръка на Агнес се шмугна припряно в джоба и извади малко пакетче от пергамент.

— Това е мехлем — избълва. — Рецептата е много сполучлива и в книгата пише, че винаги помага, а ако нагрееш мехлема преди да го намажеш, ще направи чудеса с твоята пъпка.

Овес пое внимателно пакетчето.

— Може би това е най-хубавото нещо, което съм получавал през живота си.

— Ами… добре. То е от… нас двете. Довиждане. Овес я погледа как напуска осветения кръг, после незнайно защо пак вдигна глава.

Кръжащият орел се бе издигнал над сянката на планините към светлината на залязващото слънце. За миг блесна в златна искрица и пак потъна в сенките.

От такава височина орелът виждаше на много километри.

Над Юбервалд се бе разразила отдавна напиращата буря. Мълнии прорязваха небето.

Някои бушуваха около най-високата кула на Неприпарвайдозамъка, забиваха се и в шапката, с която Игор предпазваше главата си от ръждясване. От разсеяното електричество се образуваха малки светещи кълба по телескопичния прът, докато Игор, внимавайки краката му да са на гумената подложка, го удължаваше търпеливо с макарата.

В основата на уреда, който вече бръмчеше от високо напрежение, имаше голям вързоп, увит в одеяло.

Прътът щракна и се заключи в крайно положение. Игор въздъхна и зачака.

— ЛЕГНИ, МОМЧЕ! ЛЕГНИ, КАЗАХ! НЯМА ЛИ ДА ПРЕСТАНЕШ… ПУСНИ! ПУСНИ ВЕДНАГА! ДОБРЕ, ДЕ, СЛУШАЙ СЕГА… ДРЪЖ? ДРЪЖ? ЕТО, ХВЪРЛЯМ…

Смърт се взря в Огризчо, който заподскача нанякъде.

Нямаше опит с подобно положение. Вярно, и хората понякога се радваха на срещата си с него, защото последните мигове от живота често са объркани и сложни, а появата на невъзмутима фигура в черно се възприема с известно облекчение. Но за пръв път се сблъскваше с такова въодушевление и… честно казано, с такова количество пръсната слюнка. Това го притесняваше. Започваше да си мисли, че не върши работата си както трябва.

— БРАВО, ТИ СИ ЕДНО УДОВЛЕТВОРИТЕЛНО ПОСЛУШНО КУЧЕ. СЕГА… ОСТАВИ ТОВА. ПУСНИ ГО, МОЛЯ ТЕ. НЕ МЕ ЛИ ЧУ, ЧЕ ИСКАМ ДА ГО ПУСНЕШ? ПУСНИ ВЕДНАГА!

Огризчо заподскача наоколо. Твърде забавно беше, за да се откаже.

Под наметалото отекна тих звън. Смърт отърка ръка в плата с безплодната надежда да я поизсуши и извади животомер. Целият пясък беше паднал в долната половина. А самото стъкло беше безформено и разкривено, покрито с издутини. В момента, когато Смърт погледна вътре, животомерът се изпълни с пукаща синя светлина.

Обикновено не одобряваше такива похвати, но бе подтикнат да щракне с пръсти от мисълта, че изглежда няма друг начин да си върне косата.

Мълнията удари.

Замириса на опърлена вълна.

Игор почака още малко и се примъкна до вързопа, оставяйки следи от разтопен каучук. Коленичи и грижливо разгърна одеялото.

Огризчо отвори уста в прозявка. Голям език облиза ръката на Игор, който се усмихна с облекчение, а далеч долу в замъка могъщият орган засвири „Токата за млади дами в недостатъчно заземени нощници“.

Орелът се гмурна към земите на Ланкър, по-добни на паница.

Косите лъчи се отразяваха в езерото и голяма клиновидна вълна, съставена от множество мънички клиновидни вълни, които се носеха шеметно към нищо неподозиращия остров.

Гласовете отекваха от околните склонове.

— Здрасти, видро!

— Гепи я, че я апнеме!

— Са сме свободни люде!

— Нак мак Фигъл!

Орелът мина в бръснещ полет над тях. Понесе се безшумно над сенчестите гори, свърна над дърветата и изведнъж кацна на един клон до къщата на поляната.

Баба Вихронрав се събуди.

Тялото й бе неподвижно, но погледът се стрелкаше зорко и в здрача носът й изглеждаше по-закривен от обичайното. После тя се отпусна на леглото и вече не превиваше рамене.

След малко стана, протегна се и отиде до вратата.

Нощта й се стори по-топла. Усещаше как зеленината набира сили в пръстта. Годината бе отминала прелома, отдалечаваше се от мрака… Разбира се, пак щеше да настъпи мрак, но такъв си е светът. Започваха много нови неща.

Когато най-сетне затвори вратата, тя подпали дървата в огнището, извади кутията със свещите от шкафа, запали всички и ги разположи наоколо на чинийки.

Локвичката, събрала се на масата през последните два дни, се разлюля и полека се удължи нагоре. Една капка подскочи и се прибра в мокрото петно на тавана.

Баба нави часовника и разлюля махалото. Излезе замалко и се върна с парче картон на престаряла връвчица. Седна на люлеещия се стол и протегна ръка към огъня за недогоряла клечка.

Часовникът тиктакаше, а тя пишеше. Още една капка се отдели от масата и се просмука в тавана.

После Баба Вихронрав окачи картончето на шията си и се облегна с доволна усмивка. Столът се полюля в такт с подскачащите капки и шума на часовника, накрая спря.

На картончето имаше надпис:

Светлината избледня.

След няколко минути един бухал се събуди на близкото дърво и полетя над гората.