Захапи за врата

Лицето на Верънс беше разкривено от усмивка, но някак вдървена и неистинска.

— Нали все пак пиете човешка кръв? — успя да вмъкне той.

— Разбира се. И понякога убиваме хора, макар че напоследък почти не се случва. Пък и какво лошо има в това? Жертва и хищник, хищник и жертва. Овцата е създадена като вечеря за вълка, а вълкът — като средство да предотврати изяждането на всичко зелено от овцете. Ако се замислите над устройството на зъбите си, сир, ще установите, че и те са предназначени за определена диета, а и цялото ви тяло е такова, че да извлича полза от определена храна. Същото важи за нас. Убеден съм, че лешниците и зелките не ви обвиняват, когато ги изяждате. Хищникът и жертвата са само част от великия жизнен цикъл.

— Колко увлекателно — отбеляза Верънс. По лицето му се стичаха ситни капчици пот.

— Естествено в Юбервалд всички разбират това по рождение — вметна графинята. — Но за децата е лошо да живеят в толкова изостанал район. Имаме такива очаквания за Ланкър…

— Радвам се да го чуя — отвърна Верънс.

— Много мило постъпихте, че ни поканихте — довърши тя. — Иначе не бихме могли да дойдем, разбира се.

— Не е точно така — поправи съпругата си графът с лъчезарна усмивка. — Но съм принуден да призная, че старата забрана срещу влизането без покана се оказа любопитно… устойчива. Все пак — добави той жизнерадостно — аз поработих над възпитателни похвати, които несъмнено само след няколко години ще…

— Ох, хайде да не захващаме тази скука отново — прекъсна го Лакримоза.

— Да, допускам, че може и да звучи донякъде отегчително — усмихна й се снизходително графът.

— Дали е останал малко чеснов сос? Приготвен е великолепно.

Агнес нямаше как да не види, че кралят е твърде смутен. Това й се стори странно — графът и семейството му бяха същински чаровници и казаното от тях звучеше съвсем разумно. Абсолютно всичко беше наред.

— Именно — потвърди застаналият до нея Влад. — Танцувате ли, госпожице Нит?

В другия край на залата Ланкърският малък симфоничен оркестър (дириг. Ш. Ог) боравеше с музиката наслуки.

— Ъ… — Тя не си позволи да се изкиска. — Всъщност не. Не особено добре…

„Не ги ли чуваш какво приказват? Те са вампири!“

— Я млъквай! — сопна се тя.

— Моля? — озадачи се Влад.

— А и те са… ами не са от най-добрите оркестри…

„А бе, жалко туловище, ти изобщо ли не проумяваш какво ти говорят тези твари?“

— Те са направо отчайващ оркестър — допълни мнението й Влад.

— Е, кралят им купи инструментите само преди месец и те още се опитват да се учат заедно…

„Отсечи му главата! Направи му чеснова клизма!“

— Добре ли сте? Вие знаете, че тук няма ни-какви вампири, нали?…

„Той те контролира! — нададе вой Пердита. — Те… влияят на хората!“

— Аз… ами малко ми прилоша от толкова вълнения — изломоти Агнес. — Май предпочитам да се прибера у дома. — Някакъв загнезден в костния й мозък инстинкт я подтикна да добави: — Ще помоля Леля да ме придружи.

Влад впи в нея чудноват поглед, сякаш тя не се държеше много благопристойно. После се усмихна. И Агнес видя колко бели са зъбите му.

— Не мисля, че досега съм срещал друга като вас, госпожице Нит. У вас има нещо… скрито.

„Аз съм! Аз съм! Той не може да ме разнищи! А сега и двете да се разкараме оттук!“ — крещеше Пердита.

— Но ще се срещнем пак.

Агнес го удостои с кимане и се заклатушка към вратата, притиснала длан до челото си. Струваше и се, че носи на раменете си топка памук, в която необяснимо как е попаднала игла.

Мина край Могъщ Овес, който бе изтървал книжката си на пода, седеше, пъшкаше и подпираше челото си с юмруци. Понадигна глава, колкото да я погледне.

— Ъ-ъ… госпожице, имате ли каквото и да е, за да ми олекне на главата? Наистина е… много болезнено…

— Кралицата прави някакви хапчета от върбова кора — избълва немощно Агнес и побърза да се махне.

Завари нечувано съчетание — Леля Ог стоеше намръщена с пълна халба в ръка.

— Оня с невестулките изобщо не дойде. Аз пък ще пусна някоя и друга приказка за него. Свърши се с представленията му из нашите земи.

— Лельо… ще ми помогнеш ли да се прибера?

— Какво като го хапели по нежните части, то си влиза в… Ей, ти добре ли си?

— Лельо, наистина ми е зле.

— Тогаз да вървим. Свястната бира свърши, а аз бездруго не искам да се заседявам, щом няма на какво да се посмея.

Вятърът фучеше в небето, докато крачеха към къщата на Агнес. И май имаше повече фучене, а не вятър. Голите клони на дърветата скрибуцаха наоколо, бледата лунна светлина запълваше пролуките в гората със заплашителни сенки. Трупаха се облаци, скоро щеше да завали.

Агнес видя как Леля се наведе и вдигна нещо от земята, щом излязоха извън града.

Беше дебела пръчка. Не се бе случвало вещица да носи тояга нощем.

— Лельо, защо взе това?

— Какво? Тъй ли? Де да знам. Доста смахната нощ, а?

— Но ти никога от нищо не си се страхувала в Лан…

Няколко тела се провряха през храстите и изтрополиха на пътя пред тях. За миг на Агнес й се стори, че са коне, но само докато ги осветиха лунните лъчи. После те се шмугнаха в сенките от другата страна на пътя. Чу ги да препускат в галоп между дърветата.

— Отдавна не съм ги мяркала насам — осведоми я Леля.

— А аз никога не съм виждала кентаври на живо, само в книгите — призна си Агнес.

— Сигурно са се преместили от Юбервалд. Приятно е пак да ги зърна.

Щом влязоха в къщата, Агнес побърза да запали свещи. Искаше й се да има резета на вратата.

— Ти си поседни — посъветва я Леля. — Ще ти донеса чаша вода, знам кое къде е сложено тук.

— Няма защо, аз…

Лявата ръка на Агнес потръпна и за неин ужас се сви в лакътя и размаха пръсти пред лицето й, сякаш движена от собствена воля.

— Сгорещи ли се, а? — предположи Леля.

— Аз ще донеса водата! — задъха се Агнес. Втурна се в кухнята, стиснала лявата си китка с пръстите на дясната ръка. Лявата обаче се из-мъкна, сграбчи нож от цедилката, заби го в стената и го повлече, оформяйки грубовати букви в ронещата се мазилка — ВМПИР.

Лявата ръка пусна ножа, стисна сноп коса на тила на Агнес и навря лицето й на сантиметри от буквите.

— Да не ти прилоша там? — подвикна Леля от съседната стая.

— А, добре съм, но май се мъча да кажа нещо на себе си…

Някакво движение я накара да се завърти на място. Мъничко синьо човече със синя шапчица я зяпаше от лавиците над казана за миене на съдове. Изплези й се, показа неприличен жест с ръчичка и се скри зад кесия със соли за миене.

— Лельо?…

— Какво има, миличка?

— Има ли сини мишки на тоя свят?

— Не и когато си трезва, миличка.

— А-а… значи ми се полага нещо за пиене. Дали не ти остана малко бренди?

Леля влезе, отвинтвайки капачката на манерката.

— Напълних я на празненството. Е, да, купешко пиене, не можеш да го срав…

Лявата ръка на Агнес докопа манерката и я изля в гърлото й. Момичето се закашля така, че малко течност влезе и в носа й.

— Стой, бе, стой, не е чак толкоз слабо — стресна се Леля.

Агнес стовари тежко манерката на кухненската маса.

— Така! — Гласът й прозвуча направо непознат в ушите на Леля. — Казвам се Пердита и още сега ще си подчиня това тяло.

Дървеняааау усети миризма на изгоряло дърво, щом се запъти обратно към соколарника, но си помисли, че е заради големия огън в двора на замъка. Тръгна си рано от веселбата. Там никой не поиска да говори за соколи.

Но миризмата му се стори много силна, когато надникна при птиците. Видя малкото пламъче на пода. Позяпа го миг-два, хвана кофа с вода и я изля върху него.

Пламъчето продължаваше да се поклаща лекичко на пода, залят с вода.

Дървеняааау погледна към птиците, които наблюдаваха пламъчето оживено. Обикновено пощуряваха, зърнеха ли огън.

Самият той никога не се поддаваше на паниката. Взря се замалко в пламъчето, взе тресчица и го докосна с нея. Пламъчето прескочи върху дървото и продължи да гори.

А тресчицата дори не се овъгляваше.

Напипа някаква съчка и я опря до тресчицата. Пламъчето с лекота се плъзгаше между тях. И си оставаше само едно. Пролича, че няма да станат две.

Половината летвички на прозореца бяха изгорели, имаше почерняла дървения и в дъното на соколарника, където бяха струпани захвърлени клетки. Над мястото се виждаха няколко звезди през парцалива мъгла — част от покрива беше овъглена.

Соколарят разбираше, че нещо е горяло тук. И то буйно, съдейки по следите. Но и някак ограничено, сякаш стихията бе оставала в невидими граници…

Посегна с пръст към пламъчето в края на съчката. Беше топло, но… не колкото трябваше да бъде.

Прехвърли се на пръста му. Гъделичкаше го. Дървеняааау го размаха и главите на всички птици се обръщаха, за да го следят.

Соколарят си светеше с пламъчето, за да порови в изгорелите останки на клетките. В пепелта намери парчета от разтрошена черупка на яйце.

Занесе ги в претъпканата стаичка, прилепена към соколарника, която му служеше и за работилница, и за спалня. Остави пламъчето в чинийка. Тук беше по-тихо и се чуваше, че то леко съска.

В мъждукането му Дървеняааау огледа отрупания с книги рафт над леглото си и измъкна грамаден оръфан том, на чиято корица някой бе на-писал преди векове „Пернати секакви“.

Книгата се бе превърнала в огромен справочник. Гръбчето бе рязано и снаждано неумело няколко пъти, за да побере залепените допълнителни листове.

Соколарите в Ланкър знаеха какво ли не за птиците. Кралството бе разположено под един от основните маршрути за миграция между Главината и Ръба. А кралските соколи и ястреби бяха улавяли най-необичайни екземпляри през изминалите столетия. Соколарите ги описваха най-усърдно. Страниците бяха запълнени от горе до долу с рисунки и гъсто изписани редове. С времето се трупаха уточнения и допълнения. А перата, залепени тук-там по страниците, правеха тома още по-дебел.

Никой не си бе губил времето да съставя указател, обаче отдавна забравен соколар бе подредил повечето бележки по азбучен ред.

Дървеняааау пак се загледа в пламъчето, горящо равномерно на чинията, и внимателно разгърна пращящите листове.

Не след дълго откри каквото търсеше на буквата „Ф“.

А в най-тъмните сенки на соколарника нещо се свиваше уплашено.

В къщата на Агнес три лавици бяха запълнени с книги. От гледна точка на вещиците библиотеката беше колосална.

Две дребнички сини човечета се излежаваха върху книгите и оживено следяха представлението.

— Няма нищо страшно — заяви Агнес. — Пак съм аз — Агнес Нит, но… Тя също е тук, обаче… аз някак я удържам. Да! Да! Добре, де! Добре, само млъкни, ако обич… Виж какво, тялото си е мое, а ти си само видение на моята фантаз… Стига, де! Разбрах! Може и да е по-сложнич… Няма ли да ме оставиш да си поговоря с Леля?

— Сега коя си? — попита Леля Ог.

— Още съм си Агнес, разбира се. — Тя изви очи към тавана. — Добре! Аз съм Агнес, на която в момента дава съвети Пердита, тоест пак аз. В известен смисъл. И не съм, тлъста, премного благодаря!

— Ама вие колко сте там вътре? — не схвана Леля.

— Как тъй „има място за десет“?! — кресна невъздържано Агнес. — Я да млъкнеш! Чуй сега — Пердита казва, че на празненството имало вампири. Според нея били онова семейство Сврак. Не разбирала защо ние сме се държали така. Те оказвали някакво… влияние върху хората наоколо. Включително и върху мен, затова успяла да ме над… Ясно, нали обяснявам същото, безкрайно съм ти признателна!

— А защо не са омаяли и нея? — вметна Леля.

— Защото е опърничава! Лельо, ти помниш ли и една думичка от всичко, което те казаха?

— Ами като заговорихме за туй… не помня. Но ми се сториха приятни хора.

— А помниш ли, че разговаря и с Игор?

— Кой е тоя Игор?

Сините човечета слушаха в захлас през следващия половин час.

Към края на разказа Леля Ог поседна и позяпа тавана.

— И що да й вярваме? — изтърси след малко.

— Защото това пак съм аз.

— Някои подмятат, че у всяко дебело момиче имало по едно кльощаво и…

— Да горчиво я прекъсна Агнес. — Чувала съм. Ами да. Тя е кльощавото момиче. Аз съм купчините шоколад.

Леля се наведе към ухото на Агнес и повиши глас.

— Как я караш там? Върви ли ти, а? Тя добре ли се държи с тебе?

— Ха-ха, Лельо. Много смешно.

— Значи са дърдорили как пият кръв и убиват хора, а другите кимали и мрънкали: „Брей, брей, колко увлекателно“?

— Да!

— И са похапвали чесън? — Да!

— Има нещо сбъркано, нали?

— Аз откъде да знам? Може би сме избрали неподходящ сорт чесън!

Леля си разтърка брадичката — разкъсваше се между откровението за вампирите и леко гаднярското си любопитство към Пердита.

— И как става туй с Пердита?

— Виж какво — въздъхна Агнес, — нали познаваш онази част от себе си, жадуваща да стори и да помисли всичко, за което не ти стига смелост?

Никакво прозрение не озари погледа на Леля. Агнес се запъна.

— Ами… например… да си смъкнеш дрехите и да тичаш гола в дъжда?

— О, да. Никакъв проблем — увери я Леля.

— Е… да речем, че Пердита е тази част от мен.

— Сериозно? Аз винаги съм си била тая част от мене. Най-важното е да не забравяш къде си зарязала дрехите.

Агнес едва сега си спомни, че в много отно-шения Леля беше крайно простодушна особа.

— Правичката да ти кажа, сещам се какво се мъчиш да ми речеш — продължи Леля по-умислено. — Случвало се е да искам нещо, ама да се спирам… — Тя тръсна глава. — Но… вампири… Верънс не може да е чак такъв тъпчо, че да прати покана на вампири, а? — Тя помълча. — Тъкмо та-къв си е, да знаеш. Май си е въобразявал, че им протяга приятелска ръка. — Леля стана. — Тъй. Още не са си тръгнали. Да не увъртаме повече. Ти вземи повече чесън и няколко кола, аз ще събера Шон, Джейсън и другите момчета.

— Няма да успеем, Лельо. Пердита е видяла какво става. Щом ги доближиш и забравяш всичко. Правят нещо с главата ти.

Леля се поколеба.

— А бе, не знам чак толкоз неща за вампирите.

— Според Пердита те могат и да разберат как-во си мислиш.

— Туй е работа като за Есме. Бърникането в чуждите глави, де. Там е в стихията си.

— Лельо, те са казали, че ще останат тук! Трябва да направим нещо!

— А тя къде се дяна? — почти изхленчи Леля. — Есме трябва да се заеме с туй!

— Ами ако са се разправили първо с нея?

— Нали не си го мислиш? — Леля вече се паникьосваше. — Направо сърце не ми дава да си пред-ставя как някой вампир впива зъби в Есме.

— Не се тревожи, гарван гарвану око не вади.

Пердита изплю думите, но Агнес отнесе шамара. Не беше дамска плесница, която само подчертава неодобрението. Леля Ог бе отгледала неколцина яки синове. Затова в дланта й се криеше внушителна огнева мощ.

Когато Агнес надигна глава от черджето пред огнището, Леля си разтриваше изтръпналата ръка и се взираше навъсено в по-младата вещица.

— Туй да не го чувам втори път, ясно? — изрече заповеднически. — Не си падам много да посягам, ама тъй си спестяваме споровете. Сега се връщаме в замъка. Веднага ще я оправим тая работа.

Дървеняааау затвори книгата и се взря в пламъчето. Значи е вярно. А в дебелия том дори имаше рисунка на съвсем същото, най-грижливо направена от кралския соколар преди два века. Бе написал, че го е намерил високо из ливадите една пролет. Горяло три години, но накрая соколарят го загубил някъде.

При по-внимателно вглеждане се различаваха подробности. Не беше само пламък. Повече приличаше на ослепително перо…

Е, нали през Ланкър минаваше един от основните маршрути за миграция на всевъзможни птици.

Беше само въпрос на време да се случи.

И така… новоизлюпеното същество сигурно беше някъде наблизо. В книгата се твърдеше, че минавало време, докато съзреят. Чудно, че е снесъл яйце тъкмо тук, защото в книгата беше напи-сано, че винаги мътели яйцата си в нажежените пустини на Клач.

Соколарят пак надникна при своите птици. Още бяха нащрек.

Вече можеше да си представи как е станало. Влязъл е тук, успокоен от събраните на едно място много птици, и е снесъл яйцето си, както бе описа-но в книгата, а после се е изгорил сам, за да измъти пилето.

Ако за Дървеняааау можеше да се каже, че има някакъв недостатък, той се състоеше в прекалено практичния му подход към птиците. С едните излизаш на лов за другите. Да, съществуват още видове, които си чуруликат в храстите, но те всъщност не влизат в сметките. И сега му хрумна, че по-подходяща ловна птица от феникса едва ли има на този свят.

Ами да! А в момента пилето е слабо и малко, няма как да се е залутало надалеч.

Хъм… всички птици се държат горе-долу еднакво, нали?

Задачата му щеше да се облекчи, ако в книгата имаше рисунка и на самия феникс. Всъщност имаше, и то няколко, най-старателно изобразени от някогашни соколари. Всички те твърдяха, че са виждали с очите си огнената птица.

Но освен човката и крилете между рисунките нямаше нищо общо. На една бе изобразено създание, изумително наподобяващо чапла. На друга гъска.

Щом си спомни за третата, Дървеняааау се почеса по темето. Врабче… Загадка, а? Реши да не задълбава в нея и си избра рисунка, на която птицата имаше поне малко чуждоземски вид.

Озърна се към ръкавиците, окачени на кукички. Знаеше как да отгледа птица от малка. Приучваше ги да кълват от ръката му. Разбира се, нак-рая започваха да кълват и ръката.

Да. Хвани я малка и я свикни да си седи на китката ти. Ще направи от феникса ненадминат ловец.

Дървеняааау нито за миг не си го представи като дивеч. Как ще го сготвиш?

…а в най-тъмното ъгълче на соколарника нещо подскочи и кацна на един от прътовете…

Агнес отново се напъваше, за да не изостане от Леля Ог, която нахълта в двора, бясно размахала ръце. Старата дама стигна до двама мъже, застанали до една бъчва, и така ги сграбчи, че си разляха халбите. Ако не бяха видели пред себе си Леля Ог, биха сметнали това за предизвикателство, равно поне на хвърлена ръкавица или — както постъпват в не толкова изисканите компании — на бутилка, счупена в ръба на бара.

Но те само се сгушиха кротко, а един-двама от околните дори пристъпиха от крак на крак и се помъчиха да скрият халбите зад гърба си.

— Джейсън, Дарън, я идвайте с мене — заповяда Леля. — Ще се разправяме с вампири, ясно? Има ли остри колове наблизо?

— Няма, мамо — увери я Джейсън, ковачът на Ланкър. — Ама преди десетина минутки готвачката излезе и попита иска ли някой всички тия хапки, дето някой ги е наплескал с чесън.

— Аз ги излапах, мамо.

Леля го подуши и се дръпна крачка назад, размахвайки ръка пред лицето си.

— Ъхъ, туй ще свърши работа. Като ти дам знак, ще се уригнеш с все сила, разбрахме ли се?

— Лельо, не ми се вярва да постигнем нещо така — обади се Агнес с цялата дързост, която успя да събере.

— Що пък да не успеем — и аз замалко да падна, като го помирисах.

— Казах ти вече — дори няма да ги доближим. Пердита е видяла. Все едно ни напиват.

— Тоя път съм подготвена — възрази Леля.

— И съм научила туй-онуй от Есме.

— Да, но тя… — Агнес щеше да изтърси „умее да го прави по-добре“, обаче се задоволи да смънка: — …не е тук.

— Тъй си е, ама по-добре сега да им се опълча, вместо после да й обяснявам що не съм го сторила. Хайде, идвай.

Агнес тръгна след сборището от хора с фамилията Ог, макар и измъчвана от колебания. Не знаеше доколко може да се довери на Пердита.

Някои от гостите се бяха разотишли, но при толкова изобилно пиршество в замъка повечето обитатели на Овнерог, каквото и положение да заемаха в обществото, не биха пропуснали да ошушкат наредената трапеза.

Леля огледа тълпата и докопа Шон, който минаваше с пълен поднос в ръце.

— Къде са вампирите?

— Какво, мамо?

— Оня граф… Сврака ли беше…

— Дьо Сврак — уточни Агнес.

— Тъй, де, същият — съгласи се Леля.

— Мамо, той не е… той се качи в… солариума. Всички са се… Мамо, а каква е тая воня?

— От брат ти. Я да се качим и ние. Солариумът увенчаваше замъка. Беше стар, студен и твърде проветрив. По настояване на кралицата Верънс бе поръчал да поставят стъкла в грамадните прозорци, тоест сега огромното поме-щение привличаше по-злонамерените и коварни въздушни течения. Все пак се смяташе за кралска приемна — не чак толкова достъпна като голямата зала долу, но тук кралят можеше да бъде официално неофициален с гостите си.

Наказателният отряд на Леля Ог се точеше по спиралната стълба нагоре. Тя първа пристъпи по хубавия, но износен килим към групичката пред камината.

Пое си дъх…

— А, госпожо Ог — обади се отчаяно Верънс. Моля ви, присъединете се към нас!

Агнес се озърна към Леля и навреме видя странната усмивка, разкривила лицето й.

Графът седеше в голямото кресло до огъня, а Влад стоеше зад него. Агнес реши, че и двамата са много привлекателни мъже. До тях Верънс, чиито дрехи никога не бяха по мярка, пък и винаги излъчваше неувереност, просто не изглеждаше на мястото си.

— Графът тъкмо ни обясняваше как Ланкър ще стане васално херцогство, присъединено към владенията му в Юбервалд — продължи Верънс. — Но ще продължаваме да се смятаме за кралство, което е проява на голяма сговорчивост от негова страна, нали?

— Чудесно ми звучи — сподели Леля.

— Ще има данъци, разбира се — обади се графът. — Няма да са непоносими. Не искаме да ви изпием кръвчицата… поне не и в преносния смисъл!

Той се засмя лъчезарно на шегичката си.

— Вижда ми се съвсем разумно — похвали го Леля.

— Така е — потвърди графът. — Знаех си, че всичко ще се нареди добре. И съм много доволен, Верънс, от съвременните ти възгледи. Разберете, хората имат съвсем объркани представи за вампирите. Нима сме зловещи убийци? — Той отново засия насреща им. — Е, разбира се, точно такива сме. Но само когато е необходимо. Откровено казано, как бихме могли да управляваме страната, ако започнем да избиваме всички наред? Нали няма да остане никой за управляване?

В хора от учтив смях най-силно прозвуча гласът на самия граф.

И за Агнес всичко изглеждаше напълно смислено. Очевидно графът беше разсъдлив и справедлив човек. И ако някой не беше съгласен, заслужаваше да умре.

— Ние сме хора като другите — вметна графинята. — Е… не точно като другите. Но ако ни убодете с игла, няма ли да потече кръв? Макар че ще е прахосничество…

„Пак те спипаха“ — обади се глас в съзнанието на Агнес.

Влад изведнъж се вторачи в нея.

— Преди всичко не изоставаме от духа на времето — обяви графът. — И съм длъжен да отбележа, че ни харесва как сте обновили този замък.

— Ох, онези факли у дома! — изви очи към тавана графинята. — А и някои неща в тъмницата…

Когато ги зърнах, щях да умра от срам. Всичко е остаряло с петнайсетина столетия. Когато си вампир… — тя се подсмихна иронично… — оставаш си вампир. Сън в ковчези — да разбира се, но защо да се свираме по ъглите и да се притесняваме, че сме такива, каквито сме? Всички си имаме присъщи… нужди.

„Всички се пулите като зайци пред лисица!“-беснееше Пердита някъде в мозъка на Агнес.

— О! — плесна с ръце графинята. — Виждам, че имате пиано!

Инструментът от четири месеца киснеше под покривалото си в ъгъла. Верънс поръча да му го доставят, защото бе чул, че това е много модерно. Но в цялото кралство само Леля Ог се справяше горе-долу и понякога се отбиваше, както самата тя си признаваше, да почука по клавишите.10 Не след дълго покриха пианото с плат по заповед на Маграт, а от двореца се разнесе слух как на Верънс бил вдигнат голям скандал, че е купил нещо, в което има кости от убит слон.

— Лакримоза желае да ви посвири — заповяда графинята.

— Ох, майко… — измънка Лакримоза.

— Сигурен съм, че много ще ни хареса — заяви Верънс.

Агнес не би забелязала потта, стичаща се по лицето му, но Пердита й подсказа: „Той се мъчи да ги отблъсне. Не си ли късметлийка, че имаш мен?“ След кратко суетене изпод седалката на табуретката пред пианото бяха измъкнати купчина нотни листове и младата дама се настани да посвири на инструмента. Опари Агнес с поглед, преди да започне. Между тях явно се пораждаха взаимни чувства… от онези, които подтикват околните да се изнесат бързичко от взривоопасната зона.

„Що за шумотевица! — сопна се Пердита след първите акорди. — Всеки я е зяпнал, сякаш свири чудесно, но си е какофония!“ Агнес се съсредоточи. Музиката звучеше прекрасно, само че напрегнеше ли вниманието си докрай с помощта на ядосаната Пердита, всъщност нямаше никаква мелодия. Просто някой свиреше гами — неумело и сърдито.

„Мога да го кажа когато си поискам. И щом пожелая, ще се опомня.“ Останалите ръкопляскаха учтиво. И Агнес се опита, но изведнъж установи, че лявата й ръка стачкува. Пердита набираше сила.

Влад се озова до нея толкова бързо, че тя дори не го усети кога е помръднал.

— Вие сте… извънредно интересна жена, госпожице Нит. И каква чудесна коса имате, ако не сте против да спомена този факт. Но коя е Пердита?

— Ами никоя — смотолеви Агнес.

Бореше се с копнежа да свие пръстите на лявата си ръка в юмрук. А Пердита пак й крещеше.

Влад плъзна длан по един от кичурите й. Тя си знаеше отдавна, че има хубава коса. Не беше просто пищна, а буйна, сякаш се стараеше някак да уравновеси тялото й. Блестеше, краищата на космите никога не се цепеха, пък и се държеше прилично, ако не броим склонността й направо да изяжда гребените и четките.

— Да ги изяжда ли? — повтори Влад, увивайки кичура около пръстите си.

— Да, тя…

„Той вижда какво мислиш.“ Влад отново се озадачи като човек, насилващ слуха си да долови съвсем неясен шум.

— Вие… можете да се съпротивявате, нали? Наблюдавах ви, докато Лаки свиреше на пианото и не успяваше да ви заблуди. Да нямате вампирска кръв?

— Какво?! Не!

— Може да се уреди… ха-ха.

Той се засмя. Според Агнес такава усмивчица май се наричаше заразителна, но в смисъла, който важи и за дребната шарка. Просто запълваше близкото й бъдеще. Нещо я обгръщаше като пухкав розов облак и внушаваше: „Всичко е наред, дори е прекрасно, няма никакъв проблем…“

— Вижте госпожа Ог — посочи Влад. — Хили се като тиква, нали? При това й личи, че е една от най-могъщите вещици из околните планини. Дори е потискащо, не бихте ли се съгласила?

„Кажи му, че ти е ясно как чете мисли!“ — заповяда Пердита.

Тя за пореден път видя недоумението в очите му.

— Вие можете… — запъна се Агнес.

— Не е точно така — прекъсна я Влад. — Ясни са ни самите хора. Учим се, да. И трупаме впечатления. — Той се изтегна на близкия диван и метна крак през облегалката. Впери в нея замислен поглед. — Ще има промени, Агнес Нит. Баща ми е прав. Защо да се свираме в мрачни замъци? И защо да се срамуваме? Ние сме си вампири. Бездруго за нищо не сме виновни. Родили сме се вампири.

— Мислех, че се превръщате…

— …с ухапване ли? О, не! Вярно, можем да превръщаме хората във вампири, има си лесен начин, но какъв е смисълът? Когато ядете… какво ядете всъщност? Да, шоколад… Нали не искате той да се превърне в друга Агнес Нит? Тогава за вас ще остава по-малко шоколад. — Влад въздъхна. — Ех, навсякъде предразсъдъци… Не е ли неоспорим факт, че сме заедно повече от десет минути, а по шията ви няма никакви следи, освен мъничко засъхнал сапун от миенето?

Ръката на Агнес сама се стрелна към шията й.

— Да, наблюдателни сме — заяви той. — И сега сме тук, за да се възползваме от това. Е, да, баща ми е могъщ посвоему и е много прогресивен мислител, но не ми се вярва, че осъзнава всички перспективи. Госпожице Нит, нямам думи да ви опиша колко ми олекна, че се измъкнах от онази дупка. Върколаците… ох, тези върколаци… Не споря, чудесни същества, пък и на барона не може да му се отрече собственият стил, макар и грубоватичък, обаче… Дай им да подгонят някой елен, да имат топло местенце пред камината и голям кокал с мръвка и са готови да загърбят целия свят. Сторихме всичко по силите си, уверявам ви. Никой не е полагал повече усилия от баща ми да приобщи нашите земи към Века на плодния прилеп…

— Той скоро ще свърши… — смънка Агнес.

— Може би затова баща ми се старае толкова. Но там е наистина претъпкано с… останки. Искам да кажа… Ето например кентаврите. Ама че работа! Честно казано, всички низши раси са непоносими. Троловете са тъпи, джуджетата са лукави, пиксите са злобни, а гномите се заклещват между зъбите. Времето им свърши. Трябва да ги прогоним. Много разчитаме на Ланкър. — Той се озърна пренебрежително. — Е, след като освежим обстановката.

Агнес пак се взря в Леля и нейните синове. Слушаха доволни най-гнусната музика, прозвучала тук, откакто гайдата на Шон Ог бе изхвърлена.

— И… ще ни вземете страната? — заекна тя. — Просто така?

Влад я озари с нова усмивка, стана и я доближи. — О, да. Безкръвно. Да, де… Поне в преносния смисъл. Вие наистина сте забележителна жена, госпожице Нит. Момичетата в Юбервалд са твър-де овчедушни. Но вие… криете нещо от мен. Всички признаци, които долавям, ми подсказват, че сте изцяло в моя власт… а не сте. — Той се изкикоти. — Очарователно…

Агнес почувства как умът й се изтръгва. Розовата мъглица се разпарцалоса в главата й…

…и от нея гибелно надвисваше скритата като айсберг Пердита.

Агнес потъна в мътилката и някакво боцкане плъзна по ръцете и краката й. Не беше приятно. Все едно да усетиш как някой стои зад теб и изведнъж прави крачка напред…

Тя би отблъснала натрапника. Тоест… отначало би протакала опитвайки да се измъкне с приказки, но принудеше ли я да се брани, щеше да го блъсне силно. Пердита обаче направо удряше. Когато ръката й измина половината път до целта, тя сви пръсти, за да си послужи с ноктите.

Той хвана китката й с почти невидимо движение.

— Превъзходно изпълнение — засмя се Влад. Той ловко хвана и другата й ръка още щом тя замахна.

— Как ми допадат непокорните жени!

Само че му свършиха ръцете, а Пердита можеше да опита с коляно. Очите на Влад се кръстосаха към носа и той издаде тих звук, най-точно предаван с буквосъчетанието „гхни…“.

— Великолепно! — изгъгна, присвит на кълбо. Пердита се отскубна, изтича при Леля Ог и я задърпа.

— Лельо, тръгваме си!

— Тъй ли, мила? — невъзмутимо промълви Леля, без да помръдне.

— Джейсън и Дарън също!

Пердита не четеше като Агнес. За нея книгите бяха „ску-у-ука“. В момента обаче отчаяно искаше да знае какво помага срещу вампири.

„Свещени символи!“ — подсказа Агнес отвътре.

Пердита се заозърта трескаво. Нищо в стаята не й се виждаше кой знае колко свято. Извън ролята си на служба по гражданска регистрация, но с вселенски мащаб, религията не успяваше да пусне корени в Ланкър.

— Скъпа, дневната светлина винаги помага — подсети я графинята, която сигурно бе доловила нещичко от мислите й. — Графе, чичо ти имаше навсякъде огромни прозорци и лесно дърпащи се пердета, нали?

— О, да — потвърди графът.

— А що се отнася до течащата вода… Той винаги поддържаше крепостния ров в идеално състояние, не съм ли права?

— Пълнеше го планински поток, струва ми се — отбеляза графът.

— А и бе събрал необичайно за вампир изобилие от декоративни дреболии, които лесно се огъваха или пречупваха във формата на някакъв религиозен символ, доколкото си спомням.

— Вярно е. Беше вампир от старата школа.

— Да — усмихна се графинята на съпруга си. — От тъпата школа. — Тя се обърна към Пердита и я изгледа от главата до петите. — Затова, скъпа, скоро ще се убедиш, че ние дойдохме с намерението да останем. Ти все пак успя да развълнуваш сина ми. Ела по-близо, момиче. Искам да те огледам хубавичко.

Макар и настанена уютно в дълбините на собствения си мозък, Агнес усети как тежестта на вампирската воля се стовари като желязна греда върху Пердита и я затисна. Тогава Агнес се надигна като другия край на люлка.

— Къде е Маграт? Какво й сторихте?

— Би трябвало да приспива бебето — отвърна графинята, извила вежди. — Прелестно дете.

— Баба Вихронрав скоро ще научи какво става тук и ще ви се иска да не сте се раждали… или да сте умрели, или каквото там правите!

— Предвкусваме срещата с нея — спокойно я осведоми графът. — Ето ни тук, а прочутата дама не е с нас. Защо не отидеш да я повикаш? И би могла да отведеш приятелите си. Когато я срещнеш, госпожице Нит, предай й от мен, че не виждам причини вампирите и вещиците да враждуват.

Леля Ог шавна. Джейсън се размърда. Агнес ги накара да станат и ги повлече към стълбата.

— Ще се върнем! — изкрещя през рамо. Графът кимна.

— Прекрасно. Ние се славим надлъж и нашир с гостоприемството си.

Още беше нощ, когато Дървеняааау излезе. Стигна до умозаключението, че щом е тръгнал на лов за феникс, мрачните часове са най-подходящи. Светлината се откроява най-добре насред тъмата.

Помнеше обгорените летви в рамката на прозореца, затова взе телена клетка. Бе поработил и върху ръкавицата.

Общо взето, представляваше кукла от жълт плат с пришити към нея алени и сини парцалчета. Соколарят беше готов да признае, че не е наподо-бил особено изкусно рисунката на феникса, но пък опитът го учеше, че птиците не са много наблюдателни.

Новоизлюпените бяха готови да припознаят едва ли не всяко нещо за своя майка. Който е слагал неподходящи яйца в полога на квачка, знае колко лесно патетата започват да се смятат за пи-ленца, а горкият Уилям беше твърде красноречив пример, че една птица може да се обърка и позле. Малкият феникс не бе виждал изобщо родителката си, значи нямаше представа как би трябвало да изглежда тя. Това можеше да затрудни спечелването на доверието му, но в толкова неизследвана територия Дървеняааау беше готов да опита всичко. Например примамки. Той носеше и месо, и зърно, макар че избраната от него рисунка напомняше по-скоро ястреб. А в случай че птицата имаше нужда от запалими материали в храната си, бе взел шише с рибено масло. Да използва мрежа нямаше никакъв смисъл.

И понеже щеше да опитва всичко, бе приспособил примамка за патици. Постара се да постигне звука, описан от един отдавна споминал се соколар — „досущ като крясък на мишелов, но по-плътен“. Не остана доволен от резултата, затова пък се на-дяваше, че младият феникс не знае и какъв звук би трябвало да издава птица от неговия вид. Нищо чудно да постигне нещо с примамката, пък и така няма да се чуди после дали не е сбъркал.

Той потегли да издири феникса.

Скоро сред тъмните влажни хълмове зазвуча вик като на патица, пикираща устремно към земята.

Хоризонтът сивееше в предутринния сумрак, а от навалялата ситна суграшица листата наоколо искряха, когато Баба Вихронрав напусна къщата си. Имаше много работа за вършене.

Каквото избра да вземе, носеше го в торбата на гърба си, стегната с въженце. Метлата бе оставила в ъгъла до огнището. Заклини вратата с камък и закрачи през гората, без да се озърне нито веднъж.

По-надолу из селата петлите закукуригаха своя зов към изгряващото слънце, скрито някъде зад облаците.

Час по-късно една метла кацна полека на поляната. Леля Ог слезе и заситни бързо към задния вход на къщата.

Подритна онова, което задържаше вратата отворена. Впи поглед в камъка, сякаш беше нещо опасно, заобиколи го и влезе в неосветената къща. Излезе след броени минути с много обезпокоен вид.

Втурна се към бурето с вода. Разби ледената коричка с длан, извади парче лед, огледа го за миг и го захвърли.

Хората често се заблуждаваха за Леля Ог, пък и тя се грижеше да поддържа лъжливите им представи. Например изобщо не бяха прави, когато си мислеха, че тя не гледа по-напред от дъното на поредната чашка.

От едно дърво наблизо започна да й се кара някаква сврака. Леля метна камък по досадницата.

Агнес се появи след половин час. Тя предпочиташе да ходи пеша. Подозираше, че не е най-очарователната гледка, когато е яхнала метла.

Леля Ог седеше на стол пред вратата и пушеше. Извади лулата от устата си и кимна.

— Издимила е нейде.

— Как тъй е издимила? Тъкмо когато се нуждаем от нея ли? Какво говориш?

— Не е тука — постара се да я отрезви Леля.

— Да не би само да е излязла замалко?

— Няма я — натърти Леля. — И то от два часа, ако съм познала.

— И как познаваш?

Преди — може би дори предишния ден — Леля би се позовала уклончиво на магическите си сили. Пролича колко е загрижена, защото днес стигна веднага до същината.

— Сутрин тя първо си мие лицето от бурето, ако ще и да вали порой. Някой е счупил леда преди два часа. Виж как е замръзнал наново.

— Това ли било? — олекна й на Агнес. — Е, може би просто е отишла в…

— Ела да надникнеш — покани я Леля и се надигна от стола.

Кухнята беше безупречна — всяка плоска повърхност изтъркана до блясък, огнището изметено и в него наредени цепеници и подпалки за нов огън.

Повечето по-дребни принадлежности на къщата бяха подредени върху масата. Три чаши, три чинии, три ножа, сатърче, три вилици, три лъжици, два черпака, ножица и три свещника. В дървена кутийка имаше игли, конци и карфици…

Ако беше възможно нещо да се излъска, то светеше от чистота, дори евтините свещници.

Агнес почувства как едно възелче от безпокойство се стяга в нея. Вещиците не притежаваха почти нищо. Разните вещи принадлежаха на къщите им. И не биваше да бъдат отнасяни.

Всичко изглеждаше като онагледен инвентарен списък.

Зад нея Леля Ог отваряше и затваряше вратичките на вехтия шкаф.

— Всичко е оставила подредено — промълви на края. — Дори е очукала цялата ръжда от котлето. Няма нищо за ядене освен малко вкаменено сирене и бисквити за любители да си трошат зъбите. Същото е в спалнята. Нейното картонче „НИ СЪМ УМРЕЛА“ виси на пирон зад вратата. А нощното гърне е толкоз чисто, че можеш да си пиеш чая от него, ако ти щукне такваз глупост. И си е взела кутията от шкафа.

— Каква кутия?

— Ами държи си в нея разни нещица.

— Нещица ли?

— Не се ли сещаш? Дреболийки за спомен. Онуй, дето си е само нейно.

— А това какво е? — взе Агнес зелено стъклено кълбо.

— О, Маграт й го даде — промърмори Леля, повдигайки ъгъла на чергата, за да надникне отдолу. — Нашичкият Уейн го домъкна от брега преди време. Било на тамошните рибари.

— Не знаех, че рибарите имат стъклени топки — разсеяно смънка Агнес.

Тутакси изстена безмълвно и усети как изчервяването плъзва по нея. Но Леля нищичко не забеляза. Едва в този миг Агнес проумя колко сериозно е положението. Обикновено Леля се вкопчваше в такъв подарък на съдбата като котарак във врабец. Би открила повод за съмнителна шегичка и в думите „Добро утро“. А „стъклените топки на рибарите“ би трябвало да й стигнат за цяла седмица. Щеше да дотяга и на абсолютно непознати хора: „Представа си нямате какво изръси Агнес…“ Тя събра смелост.

— Казах, че…

— Ами аз не разбирам от рибарския занаят — изсумтя Леля Ог, изправи се и замислено захапа нокътя на палеца си. — Лоша работа. Кутията… Нищичко не е искала да остави.

— Баба не би си отишла, нали? — изнерви се Агнес. — Как тъй ще си тръгне? Тя винаги е била тук.

— Нали ти рекох снощи, че напоследък тя пак си стана каквато я познаваме — двусмислено подхвърли Леля и се отпусна на люлеещия се стол.

— Искаш да кажеш, че не е на себе си, така ли? — с недоумение попита Агнес.

— Знам си много добре какво исках да кажа, момиче. Когато си е същинската тя, почва да се зъби на хората, цупи се и унива. Сега да млъкваш, че ще мисля.

Агнес сведе поглед към зеленото кълбо в ръцете си. Стъклен поплавък от рибарска мрежа, но озовал се на хиляда километра от морето. Укра-шение, каквото е и някоя мидичка. А не кристално кълбо. Би могло да замести и кристалното кълбо, обаче не е същото… А Агнес знаеше защо това е важно.

Като вещица Баба държеше на традициите. Вещиците не винаги са били добре приети. Имало е и времена, когато е било сполучливо хрумване да не обявяваш, че си вещица, и точно затова предметите на масата не издаваха с нищо какво е занятието на притежател ката им. В Ланкър от векове не беше нужно да се крият така, но някои навици се предават с кръвта във вените ти.

Всъщност сега беше тъкмо обратното. В планините вещерството се смяташе за достоен занаят, но само по-младите му представителки си набавяха истински кристални кълба, цветни ножове и капещи свещи. А старите… стигаха им и простичките кухненски прибори, стъклените поплавъци, парченцата дърво, чиято набиваща се на очи простота намекваше какво представляват наистина. Всяка празноглавка може да бъде вещица с нож, по който са изписани руни, но е нужно умение да свършиш същото с ножа за белене на плодове.

Един незабележим звук секна изведнъж и тишината зазвъня.

Леля вдигна глава.

— Часовникът спря.

— Дори не показва вярно времето — озърна се Агнес.

— А, тя си го държеше да й цъка — просвети я Леля.

Агнес остави стъкленото кълбо на масата.

— Ще огледам още малко.

Бе свикнала да се взира, щом влезе някъде, защото домовете на хората посвоему се превръщаха в техни дрехи по мярка. И се случваше да показват не само какво вършат обитателите им, но и за какво си мислят. Ако попаднеше на човек, който очаква от нея да знае всичко за всяко нещо, Агнес искаше и тя да има някакво предимство.

Бе чувала от някого, че къщата на вещицата е нейното второ лице. Всъщност каза й го Баба.

Не очакваше затруднения в разгадаването на това място. Мислите на Баба имаха силата на удари с чук и просто набиваха личността й в сте-ните. Ако този дом се сдобиеше с още мъничко свой живот, щеше да се напипва и пулсът му.

Агнес се отби във влажната ниша до кухнята. Медният казан за миене на съдове беше така изтъркан, че чак светеше. На лавицата до него бяха оставени вилица и две лъснати лъжици, имаше още дъска за пране и четка. Кофата за помия също блещукаше, макар че на дъното й се виждаха останки от счупена чаша — при скорошната шетня бе имало и жертви.

Бутна вратата към старата барака за кози. Баба не хранеше кози напоследък, но на една пейка бяха подредени прилежно пчеларските й принадлежности. Бездруго не се нуждаеше от кой знае какво. Ако ще си помагаш с дим и маска на лицето, когато си имаш вземане-даване с пчелите, каква вещица си?

Пчелите…

Миг по-късно Агнес беше в градината и притискаше ухо до един от кошерите.

Толкова рано през деня пчелите не летяха, но отвътре отекваше гръмовно жужене.

— Те знаят — отбеляза глас зад гърба й. Агнес се изправи толкова припряно, че си удари главата в капака на кошера.

— Няма да я издадат — продължи Леля Ог. Тя им е казала. Но браво на тебе, че се сети.

Нещо им извряска от един клон наблизо. Беше сврака.

— Добро ти утро, сврако-драко — промълви Агнес неволно.

— Я се разкарай, бе, скапаняк! — изръмжа Леля и се наведе да вземе нещо за мятане.

Птицата отлетя в другия край на поляната.

— Това носи лош късмет — притесни се Агнес.

— Да, за тая твар, ако имах време да се прицеля — увери я Леля. — Хич не ги трая тия дърдорковци.

— „Една сврака — печал“ — спомни си старото гадаене Агнес, загледана в подскачащата птица.

— Те нивгаш не се мотаят по една, ами довтасва и друга — промърмори Леля и захвърли пръчката на земята.

— „Две свраки — радост“, нали? — подсказа Агнес.

— А, не, „две свраки — веселие“, тъй го знам.

— Май е все същото.

— Не съм сигурна. Радвах се, когато нашичкият Джейсън се раждаше, само че не ми беше много весело. Хайде да огледаме още малко.

Още две свраки кацнаха на прастарата слама на покрива.

— „Три — значи момиче…“ — нервно избълва Агнес.

— Мен ме научиха, че е „три — значи опело“ — възрази Леля. — Има всякакво гадаене по свраки. Виж сега, отиди си вземи метлата и огледай пла-нината, а аз ще…

— Чакай — спря я по-младата вещица. Пердита настояваше с вой за вниманието й. И тя се вслуша.

Три…

Три лъжици. Три ножа. Три чаши.

А счупената чаша беше изхвърлена.

Тя не помръдваше, боеше се, че дори ако вдиша, ще се случи нещо ужасно.

И часовникът спря…

— Лельо?

Леля Ог беше достатъчно помъдряла да долови кога има нещо важно и трябва да пропусне закачките си.

— Казвай.

— Влез в къщата и ми кажи на кой час е спрял часовникът.

Леля кимна и се понесе в тръс.

Напрежението в главата на Агнес се изопваше и сякаш издаваше звук на дръпната струна. Чудеше се как този скимтящ шум не отеква из цялата градина. Ако шавнеше, ако се опиташе да насили течението на събитията, струната щеше да се скъса.

Леля се върна.

— В три часа, нали? — налучка Агнес, без да я погледне.

— Мъничко по-късно.

— Колко мъничко?

— Две-три минути…

— Две или три?

— Три.

Трите свраки изпърхаха заедно на друго дърво и започнаха да се гонят из клоните му с гръмки свадливи звуци.

— Три часът и три минути — отрони Агнес и почувства как напрежението в нея стихва, а думите напират. — Лельо, всичко е на тройки. В бараката за козите имаше още един свещник, а в нишата — лъжици и вилица. Но на масата е слагала от всичко по три.

— От някои неща има само по едно или по две — напомни Леля, но доста разколебана.

— Защото поначало е имала по едно или по две от тях. Но от нищо не е слагала по повече от три.

— Ама аз знам, че тя има четири чаши — заинати се Леля.

— Вече са три. Май е счупила едната. Видях парчетата в кофата.

Леля Ог се облещи.

— Ей, тя хич не е непохватна.

Взираше се в Агнес, като че се мъчеше да избяга от някаква смазваща и страшна мисъл.

Повей на вятъра забрули клоните. Из градината тупнаха дъждовни капки.

— Да влезем — предложи Агнес.

— Вътре е по-мразовито — завъртя глава Леля. Нещо се шмугна през листата и кацна на поляната. Беше четвърта сврака. — „Четири — значи раждане“ — смънка тя на себе си. — Тъй си е, няма какво да си блъскаме главите. Надявах се тя да не проумее, ама от Есме нищо не можеш да скриеш. Щом се прибера вкъщи, ще съд ера кожата от гърба на Шон! Нали ми се кле, че е донесъл поканата!

— Може тя да я е взела?

— Не! Ако я беше получила, щеше да дойде снощи, хващам се на бас! — троснато заяви Леля.

— И какво си се надявала да не проумее? — натъртено попита Агнес.

— За дъщерята на Маграт!

— Че какво има да проумява?! Не можеш да скриеш бебе! Всички в кралството знаят.

— Не, бе, важното е, че Маграт роди дъщеричка! И вече е майка!

— Ами да! Така става! И какво от това? Вече си викаха в лицата и се сепнаха едновременно.

Заваля по-силно. Агнес тръсна глава и от шапката й се разхвърчаха капки. Леля се поуспокои.

— Както и да е, дай поне да си съберем акъла и да се махнем от дъжда.

— И можем да запалим огъня — добави Агнес, щом влязоха във възхладната кухня. — Сложила е дърва…

— Недей!

— Няма нужда пак да ми викаш!

— Виж какво, не пали огъня, разбрахме ли се? И не пипай нищо без нужда!

— Ей сега ще сложа още подпалки и…

— Аз рекох ли ти нещо! Тия дърва не са сложени да ги палиш ти! И остави вратата на мира!

Агнес замря, преди да е отместила камъка от вратата.

— Лельо, дръж се по-разумно. Така вали и вътре, а вятърът навява листа!

— Ами нека!

Леля се тръшна в люлеещия се стол, вдигна полата си, порови около дългите си чорапи и накрая измъкна плоската манерка. Отпи дълга глътка. Ръцете й трепереха.

— Не мога тепърва да ставам дъртата вещица на моите години — замърмори си под носа.

— Лельо…

— Да?

— Какви ги дърдориш? „Дъщерята, не пали огъня, дъртата вещица…“ Леля върна манерката на мястото й, опипа по другия си крак и извади лулата и кесийката с тютюна.

— Хич не знам редно ли е да ти казвам — сподели накрая.

Баба Вихронрав се изкачи високо над разпокъсаните дъбрави и навлезе в гъсталаците по пътека, утъпквана от въглищарите и по-нарядко от джуджетата.

Ланкър вече избледняваше. Усещаше го как се изцежда от главата й. Когато долу настанеше спокойствие, тя винаги долавяше слятата гълчава на много съзнания около нея. И човешки, и животински, те се смесваха и премятаха като във великански казан с безтелесно вариво. Но тук бяха само бавните мисли на дърветата, които — честно казано — навяваха скука след първите часове и нямаше защо да им обръща внимание. Снегът, за държал се в падинките и от сенчестата страна на дърветата, се слягаше полека под дъждеца.

Баба поспря на една поляна и няколко сърни отсреща вдигнаха глави да я огледат. По навик Баба замря и си позволи полека да се разстеле. Накрая според сърните на полянката не остана никой освен тях.

А когато закрачи отново, от шубраците излезе друга сърна и се обърна към нея.

Бе виждала това неведнъж. И ловците го споменаваха понякога. Дебнеш стадото цял ден, промъкваш се безшумно между дърветата, за да избереш удобно място за стрелба, и тъкмо се прицелиш, някоя сърна ти се изпречи, вторачва се в теб и чака. Тогава ловецът разбира колко го бива…

Баба щракна с пръсти. Сърната се стресна и хукна.

Вещицата се катереше покрай каменистото корито на един поток. Колкото и устремно да течеше водата, по брега оставаше ледена ивица. Баба стигна до поредица от водопадчета, обърна се и зарея поглед към подобния на паница Ланкър.

Паницата се препълваше с облаци.

Стотина крачки по-надолу черно-бяла сврака се плъзна над гората.

Баба загърби гледката и побърза да се изкачи по мокрите заледени камъни към началото на пла-нинските ливади.

Тук сякаш имаше повече небе. Тишината тегнеше. Далеч горе кръжеше орел.

И май беше единственото живо същество освен нея. Никой не идваше насам. Прещипът и пиренът се простираха на километър два между склоновете, никъде не се виждаше пътека. Оплетени трънаци, които щяха да издерат на парцалчета всяка незащитена плът.

Баба поседя на един камък, взряна в бодливите храсти. После бръкна в торбата си и извади чифт дебели чорапи.

Продължи напред и нагоре.

Леля Ог се почеса по носа. Твърде рядко й се случваше да изглежда смутена, но този път около нея витаеше сянка на притеснение. А това беше още по-зле, отколкото да я видиш разтревожена.

— Таквоз… дали сега му е времето…

— Лельо — прекъсна я Агнес, — нуждаем се от нея. Ако трябва да знам нещо, просто го кажи.

— А бе, става дума за тая работа с… сещаш се… трите вещици. Девицата, майката и…

— …и другата — побърза да довърши Агнес. — Това го знам. Но е само суеверие, нали? Не е задължително вещиците да са винаги три.

— О, не е, разбира се — съгласи се Леля. — Мо-же да бъдат повече… да речем, четири или пет…

— А какво ще настане, ако се съберат още повече? Някаква страхотия ли?

— Страхотия, да. Разпри и раздори. И то за нищо. После всички се разотиват да се цупят. Вещиците не обичат да се събират нагъсто. Но три е… горе-долу… добре. Няма нужда да задълбавам, надявам се.

— И щом Маграт вече е майка… — подхвана Агнес.

— Е, тука стигнахме до оплетената част — призна Леля. — Туй с девицата и майката… не е толкоз просто, колкото си го мислиш. Например ти — ръгна я с лулата — си девица. Още си девица, нали?

— Лельо! За тези неща не се говори!

— Ха, аз знам, че си, щото щях да чуя веднага, ако не си — допълни Леля, която охотно говореше за тези неща. — Ама все едно, щото формалностите не са важни, чатна ли? Ако вземеш мене, аз нивгаш не съм била девица в ума си. И няма що да се червиш тъй. Не бъди като твойта леля Мей от Въдичарски извори. Има четири хлапета, а още е срамежлива пред мъжете. На нея си се метнала с туй червене. Само й кажи някой по-сочен виц и ако си сръчна, ще успееш да сготвиш вечеря за шестима на темето й, тъй пламва цялата. Като поживееш още годинки, госпожичке, щети светне, че при някои хора главата и тялото не си пасват.

— Щом е така, каква е Баба Вихронрав? — заяде се Агнес и добави гадничко, защото приказките за нейното изчервяване я жегнаха: — В главата, де.

— Да пукна, ако съм успяла да я разнищя. Ама се досещам, че според нея тука вече има нова троица. И проклетата покана е преляла чашата. Затуй се е махнала. — Леля порови в лулата си. — Хич не ми се ще аз да съм дъртофелницата. Не ми отива, а и не знам как да се кискам като тях.

Агнес изведнъж си представи ясно до ужас счупената чаша.

— Но Баба не е… да, де, не беше… тоест тя изобщо не прилича на…

— Каква полза да зяпаш куче и да разправяш, че не е куче, щото не приличало на куче, а? — прос-тичко попита Леля.

Агнес си затвори устата. Леля беше права, разбира се. Самата тя направо излъчваше факта, че е мамче на множество пораснали деца. Някои момичета си бяха предназначени от природата за… майки. „Други пък са създадени — намеси се Пердита — за професионални девственици.“ А третият вид, продължи да умува Агнес, преструвайки се на глуха за гласа на нежеланата събеседничка… Май нямаше нищо странно, че хората бяха склонни да викат Леля при раждане, а Баба — при смърт.

— Значи тя е решила, че вече е безполезна?

— Тъй ми се струва.

— И какво ще прави сега?

— Хич не я знам. Но щом сме били три, а сме станали четири… все някоя трябва да си ходи, нали?

— Ами вампирите? Ние двете не можем да се преборим с тях!

— Тя ни подсказва, че пак сме си три — напомни Леля.

— Какво?! За Маграт ли говориш? Но тя е… — Агнес се спря навреме и каза друго: — Тя не е втора Леля Ог.

— Е, аз пък съм адски сигурна, че не съм втора Есме Вихронрав, като сме подхванали тая приказка. В психарските истории тя е като риба във вода. Влиза в чужди глави, прехвърля си ума другаде… туй й е силата, няма спор. Щеше бързичко да изтрие оная усмивчица от муцуната на графа. И то отвътре, доколкото познавам Есме.

Поседяха, взрени мрачно в студеното огнище.

— Може и да не сме били винаги мили с нея — промълви накрая Агнес.

Не можеше да се отърве от представата за счупената чаша. Изобщо не се питаше дали Баба я е изтървала случайно. Може да си е внушавала, че е станало случайно, но… Дали всеки имаше своя Пердита в главата си? Шетала е из тази унила къща, отдавна настроена към ставащото в главата й, както кучето е свикнало с господаря си, и си е мислила за тройки. Три, пак три и още три…

— Есме не е на себе си, когато й е хубаво — отбеляза Леля Ог. — Занесеш ли й ябълков сладкиш, веднага ще се заяде за тестото.

— Не се случва често хората да й благодарят за нещо. А тя прави за тях какво ли не.

— Не си пада и по благодарностите. Не й е такъв нравът. Правичката да си кажа, в тоя род Вихронрав открай време е имало тъмна страна и тъкмо в туй е препъникамъкът. Да вземем например Алисън Вихронрав…

— Коя е била тя?

— Ами нейната баба. Захванала се с лошотии, тъй разправят. Един ден си събрала вещите и отпрашила към Юбервалд. А оная сестричка на Есме… — Леля се поколеба. — Както и да е, затуй Есме все наднича над собственото си рамо и охулва всичко, дето го върши. Понявгаш се питам дали не се бои да не затъне в лошотия, без да се усети.

— Баба ли? Но тя е по-строга и от…

— О, да, тъй си е. Но само щото над рамото й винаги наднича Есме Вихронрав.

Агнес пак се загледа в суровата простота на стаята. Дъждът вече се просмукваше през покрива. Въобрази си, че чува как стените се слягат в глината. И почти успяваше да си въобрази, че ги чува и как мислят.

— Тя знаеше ли, че Маграт ще нарече дъщеричката си Есме?

— Може би. Направо да се смаеш какви неща научава.

— Като се замислиш, сякаш не беше много тактично — подхвърли Агнес.

— Що пък? На нейно място аз щях да се чувствам поласкана.

— Но дали Баба не си е помислила, че така името се предава на друга? Наследява се, един вид…

— А-а… Да — съгласи се Леля. — Няма да се изненадам, ако и туй й е щукнало, като се е вкисвала.

— Моята баба казваше, че ако много ти сече пипето, ще вземеш да се порежеш — сподели Агнес.

Пак поседяха смълчани в сивкавата тишина.

— Мойто бабче — подхвана Леля Ог — също си имаше любимо лафче и го повтаряше в таквиз дни…

— И какво, беше то?

— „Я се омитай, дребна гадинко, че ще ти отрежа нослето и ще го хвърля на котката.“ Е, да, признавам — не ни помага много, както сме закъсали.

Нещо издрънча зад тях. Леля се озърна към масата.

— Една лъжица липсва…

Второто дрънчене прозвуча откъм вратата.

Свраката се мъчеше да вдигне откраднатата лъжица от прага, но вирна глава и ги изгледа неприязнено с мънистеното си оченце. И излетя миг преди шапката на Леля, завъртяна във въздуха като чиния, да отскочи от рамката на вратата.

— Тия проклетии отмъкват всичко лъскаво… — промърмори Леля.

Граф дьо Сврак надникна през прозореца към мъждивата зора, предвестяваща изгрева.

— Ето, видяхте ли? — обърна се към семейството си. — Настъпи утрото, а ние сме тук.

— Ти закри небето с облаци — намусено се заяде Лакримоза. — Не може да се каже, че е слън-чево.

— Стъпка по стъпка, миличка — весело изрече графът.

— Само исках да подчертая правотата си. Да, днес е облачно. Но ще напредваме. Ще се приспособяваме. И някой ден… на плажа…

— Скъпи, ти наистина си много прозорлив — похвали го графинята.

— Благодаря ти, любима — кимна одобрително на себе си графът. — Влад, как се справяш с тапата?

— Татко, дали си струва да правим това? — промърмори Влад, който още се бореше с бутилката и тирбушона. — Струва ми се, че не ни подхожда да пием… вино.

— Убеден съм, че е време да започнем.

— Гнус! — потресе се Лакримоза. — Няма да го близна дори, изстискано е от зеленчуци.

— Ще откриеш, че всъщност е от плодове — невъзмутимо я поправи графът. Взе бутилката от ръцете на сина си и извади тапата. — Чудесно червено вино. Ще опиташ ли малко, скъпа?

Съпругата му се усмихна изнервено, за да го подкрепи, макар и заглушавайки гласа на здравомислието си.

— А дали… ъ-ъ… не би трябвало да го стоплим?

— Препоръчва се да го пием със стайна температура.

— Гади ми се — не мирясваше Лакримоза. — Не знам как го понасяте!

— Вкуси го заради баща си, миличка — зае се да я увещава графинята. — И побързай, за да не се съсири.

— О, не, скъпа, виното си остава течно.

— Нима? Колко удобно!

— Влад? — наля още една чаша графът. Синът го наблюдаваше неспокойно. — Може би ще ти олекне, ако си го представиш като кръвта на гроздето — добави, когато Влад пое чашата. — А ти, Лаки?

Тя решително скръсти ръце.

— Хъ!

— Според мен ще ти хареса, миличка — вметна графинята. — Нали точно така се държат онези от твоята сбирщина?

— Изобщо не разбирам за какво говориш! — сопна се момичето.

— О, стоите будни до след пладне, носите ярки пъстроцветни дрехи и си измисляте смешни имена — изброи графинята.

— Например Гертруда — присмя се Влад. — Или Памела. Мислят си, че е страхотно.

Лакримоза го налетя бясно, готова да дере с нокти. Той стисна ухилен китките й.

— Изобщо не е твоя работа!

— Лейди Стригоюл ми каза, че дъщеря й била обзета от манията да се нарича Уенди — продължи графинята. — Не проумявам защо й е хрумнало — Иероглифика е прелестно име за момиче. Ако бях нейна майка, бих се погрижила поне да използва по-тъмен грим…

— Да, но никой не пие вино — упорстваше Лак-римоза. — Само пълни откачалки, които си затъпяват зъбите с пила, пият вино…

— Маладора Кровяц пие — възрази Влад. — O, трябваше да кажа „Фреда“…

— Не е вярно!

— Хайде, де! Тя носи сребърен тирбушон на верижка и понякога дори забожда тапа на него!

— Такава е модата! Е, знам какво говори тя — обичала да си сръбне по малко портвайн, но в чашата има само кръв. Хенри веднъж донесе бутилка вино на купона и тя щеше да припадне от миризмата!

— Хенри ли? — озадачи се графинята. Лакримоза начумерено сведе поглед и се поправи:

— Да, де, Гробен Гиерачи…

— Надявам се някой да е споменал на баща му — въздъхна графинята.

— Млъкнете най-после — прекъсна ги графът. — Всичко това са само втълпени предразсъдъци, не разбирате ли? Моля ви! Толкова усърдно се трудих за този миг! Нужни са ни само няколко часа от деня. Нима искам нещо прекомерно от вас? А виното си е вино. В него няма и помен от мистика. Сега вземете чашите си. И ти, Лаки. Моля те, направи го заради стария си татко.

— А когато разкажеш на „Кирил“ и „Тим“, те ще се втрещят — поощри сестра си Влад.

— Затвори си устата! — изсъска му тя. — Татко, ще повърна от това!

— Няма, тялото ти ще свикне — обеща графът. — Вече съм го опитвал. Малко е воднисто, донякъде и кисело, но напълно поносимо. Моля те…

— Ох, добре…

— Чудесно — отдъхна си графът. — Вдигнете чаши…

— Le sang nouveau est arrive — произнесе Влад.

— Carpe diem — продължи графът.

— Захапи за врата — даде своя принос графиня-та.

— Никой няма да ми повярва — оплака се Лакримоза.

Всички преглътнаха.

— Ето, не беше чак толкова зле, нали? — попита граф Сврак.

— Студеничко е — отбеляза Влад.

— Ще поръчам грейка за вино — обеща графът.

— Не съм несговорчив вампир. Но след година, деца, благодарение на усилията ми ще се излекуваме от фенофобията и дори ще имаме сили за мъничко лека салата…

Лакримоза демонстративно му обърна гръб и се престори, че повръща в една ваза.

— …и тогава, Лаки, ще си свободна. Без повече самотни дни. Без повече…

Влад донякъде очакваше изненадата и успя да изтрие всякакво изражение от лицето си, когато баща му светкавично измъкна карта от джоба си и я показа.

— Това е двойната змия, символ на водния култ в Джелибейби — безметежно позна синът.

— Видя ли? — развълнува се графът. — Почти не трепна! Можем да преодолеем и сакрефобията! Откога го твърдя? Дори похватите ми да са изглеждали сурови понякога…

— Страшно омразно ми беше да изскачаш посред коридора и да ни ръсиш със светена вода — призна Лакримоза.

— Изобщо не беше светена — увери я баща й.

— Разреждах я многократно. В най-лошия случай беше леко набожна. Но те закаляваше, нали?

— Знам само, че често се простудявах. Ръката на графа пак се стрелна от джоба. Лакримоза въздъхна с пресилена досада.

— Всевиждащият лик на йонийците — промърмори отегчена.

Графът едва не затанцува.

— Ето, има полза! Дори не се вцепени! А доколкото знам, този религиозен символ е доста силен. Нима усилията ни не си струваха?

— Трябва да ми се случи нещо наистина прекрасно, за да забравя онези тъпкани с чесън възглавници, на които ни караше да спим.

Бащата обгърна с ръка раменете на дъщеря си и я завъртя с лице към прозореца.

— Нима не е достатъчно да знаеш, че светът е като отворена стрида пред теб?

Челото й се набръчка от недоумение.

— Защо пък ще искам светът да е някаква си гнусна дребна морска твар?

— Защото хората ги ядат живи — осведоми я графът. — За жалост се съмнявам, че бихме могли да си набавим и парченце лимон, дълго хиляда километра, но сравнението е достатъчно ясно.

Тя се пооживи, макар и неохотно.

— Е-е, щом е така…

— Браво на теб! Харесва ми да видя как моето малко момиче се усмихва. А сега… кого ще си изберем за закуска?

— Бебето.

— Не съм съгласен. — Графът дръпна шнура на звънеца, увиснал до камината. — Няма да е дипломатично. Още не сме напреднали чак дотам.

— Онова жалко подобие на кралица ми се видя съвсем безкръвно. Влад не биваше да пуска своята дебелана.

— Я не започвай пак — предупреди я брат й. — Агнес е… много интересно момиче. Долавям, че у нея има нещо скрито.

— Какво ли не може да се скрие в такова туловище — подхвърли Лакримоза.

— За по-късно ли си я пазиш?

— Стига, стига — намеси се графът. — И вашата мила майчица не беше вампирка, когато се запознахме…

— Да, да, разказвал си ни поне един милион пъти — въздъхна Лакримоза с отегчението на същество, което пребивава в пубертета от осемдесет години. — Балконът, нощницата, ти с наметало, нейният писък…

— Тогава всичко беше по-просто — промълви графът. — И ужасно тъпо. — И той въздъхна. — Къде се дяна този Игор, по дяволите?

— Ъ-хъм — обади се графинята. — Скъпи, отдав-на се каня да поговоря с теб за Игор. Според мен трябва да го махнем.

— Именно! — разпалено потвърди Лакримоза. — Откровено казано, дори моите приятели му се подиграват!

— За мен това негово отношение „по-готически съм и от вас“ е крайно дразнещо — продължи графинята. — И глупавият му акцент… А знаеш ли какво го заварих да върши в тъмницата миналата седмица?

— Едва ли бих могъл да позная — завъртя глава графът.

— Беше донесъл кутия с паяци и камшик! Принуждаваше ги да плетат паяжини навсякъде.

— Признавам, че често съм се питал защо паяжините са в такова изобилие.

— И аз съм съгласен, татко — вметна Влад. — В Юбервалд той си е на мястото, но нали не би искал някой като него да отваря вратата на по-изискани гости?

— Освен това той смърди — завърши графинята.

— Естествено. Някои негови части са в рода ни от столетия — отвърна графът. — Но и аз мисля, че той вече дори не буди смях.

Пак дръпна шнура на звънеца.

— Да, гошподарю? — изрече Игор зад гърба му. Графът се завъртя гневно на петите си.

— Казвал съм ти да не го правиш!

— Какво да не правя, гошподарю?

— Да не се появяваш така зад мен!

— Гошподарю, шамо така мога да ше появявам.

— Върви да доведеш крал Верънс, моля те. Той ще се присъедини към нас за лека закуска.

— Да, гошподарю.

Всички се загледаха в куцукащия слуга. Графът поклати глава.

— Няма да се пенсионира — отбеляза Влад.

— Изобщо не схваща намеците.

— Старомодно е слугата ти да носи името Игор — вмъкна графинята. — Той наистина е непоносим.

— Много е просто — увери ги Лакримоза. — Смъкваме го в подземието, натикваме го в „желязната дева“, разпъваме го на скарата над огъня за ден-два, накрая го нарязваме на тънки ивички от краката нагоре, за да гледа. И всъщност ще проявим милосърдие към него.

— Предполагам, че така е най-добре — печално отрони графът.

— Помня как ми каза веднъж да спестя мъките на котката си — допълни Лакримоза.

— Исках да спреш да й правиш онова, с което се беше захванала — уточни графът. — Но… да, права си, той трябва да се махне…

Игор въведе крал Верънс, който влезе със зашеметеното изражение, присъщо на всички в близост до графа.

— А, ваше величество — пристъпи към него графът. — Заповядайте на лека закуска.

Косата на Агнес се оплиташе във вейките. Стъпи на един клон, хвана се за друг над главата си, но лявото й стъпало оставаше върху метлата, която полека се отместваше и я принуждаваше да заеме поза, затрудняваща и балерините, ако не са загрели достатъчно.

— Успя ли да надзърнеш? — провикна се Леля от твърде далечната земя.

— Изглежда и това гнездо е старо… О, не!…

— Какво стана?

— Май гащите ми се разпраха…

— Аз винаги обувам по-широчки — похвали се Леля.

Агнес премести и левия си крак върху клона, който заскърца.

„Ама че си буца — скастри я Пердита. — Аз щях да се покатеря като газела!“

— Газелите не се катерят! — възрази Агнес.

— Какво каза? — долетя гласът отдолу.

— А, нищо…

Агнес се местеше предпазливо и изведнъж всичко пред очите й се запълни с черно-бели криле. Една сврака кацна на педя от лицето й и започна да й врещи. Още пет прескочиха от съседните дървета, за да участват в хора.

Агнес поначало не обичаше птици. Бяха приятна гледка, когато летяха, харесваше и чуруликането им, но отблизо се оказваха побъркани кълба от перушина, човки и нокти, които не можеха да се похвалят и с ум колкото на муха.

Помъчи се да отпъди с ръка най-близката сврака, но тя само отпърха на друг клон, а самата Агнес се мъчеше да запази равновесие. Когато клонът престана да се люшка под нея, тя продължи към края му, като се опитваше да не чува вбесените крилати твари. Накрая надникна в гнездото.

Не можеше да познае дали е останка от старо гнездо или недовършено ново, но побираше парченце станиол, късче стъкло, а дори под навъсеното небе тук блестеше и нещо бяло… с позлатени ръбове.

— „Пет сребро са, шест са злато…“ — смънка Агнес под носа си.

— Аз го знам „пет — към рая, шест пък — в ада“ — подвикна Леля.

— Не знам дали ще успея да се пресегна…

Клонът се счупи. Под него не липсваха и други, но те само послужиха като временни спирки по пътя надолу. А последният захвърли Агнес в гъсталак от бодлива зеленика.

Леля взе поканата от стърчащата ръка. Мастилото се бе поразмило от дъжда, но думата „Вихронрав“ се четеше лесно. Леля почегърта с нокът позлатата.

— Прекалили са с туй злато. Е, вече знаем какво е станало с поканата. Казах ти, че тия птички отмъкват всичко лъскаво.

— Изобщо не се ударих — натъртено сподели Агнес. — Тези бодли превъзходно смекчиха падането.

— Ще им извия вратленцата на гадинките — обеща Леля и всички свраки около къщата се разкрещяха.

— Но може би си изкълчих шапката — изсумтя Агнес и се издърпа да стане. Все едно чакаше съчувствие от някоя локва. Примири се. — Добре, де, открихме поканата. Имало е ужасно съвпадение. Никой за нищо не е виновен. Хайде вече да намерим Баба.

— Не можем, ако не иска да бъде намерена — промърмори Леля, потривайки с пръст ръба на по-каната.

— И ти владееш Заемането. Ако ще да е тръгнала съвсем рано, все някое животинче я е зърнало…

— Хич не си падам по Заемането — непреклонно отсече Леля. — Нямам самообладанието на Есме. И почвам да се… набърквам. Бях заек цели три дни, накрая нашичкият Джейсън извикал Есме да ме върне. Ако се беше помайвал още малко, нямаше да има кой да се върне.

— Струва ми се скучно да се намърдаш в главата на заек.

— И те си имат забавления.

— Тогава да погледнем в онази рибарска стъклена топка — предложи Агнес. — Маграт ми е казвала, че умееш и това.

В отсрещния край на поляната изгнила тухла падна от комина на къщата.

— Само не тука — с нежелание промълви Леля. — Направо тръпки ме побиват… Уф, сякаш си нямахме достатъчно бели на главите… Тоя пък от къде се пръкна?

Могъщ Овес се промъкваше през гората. Пристъпяше с тромавата походка на градски жител по неравната, настлана с гниещи листа и осеяна със съчки земя. По угриженото му лице беше изписано очакване всеки миг да го нападне нещо опасно като бухал или бръмбар.

С чудатото си черно-бяло облекло напомняше за човешко подобие на сврака.

А птиците не пропуснаха да му се развикат от дърветата.

— „Седем са неразгадана тайна“ — неволно изтърси Агнес.

— „Седем са самият дявол“ — мрачно я поправи Леля. — Ти си знаеш едно, аз — друго.

Когато Овес зърна вещиците, лицето му не се разведри кой знае колко. Издуха си носа вместо поздрав.

— Ама че смотаняк — изсъска Леля.

— О, госпожа Ог… и госпожица Нит — обади се пасторът и заобиколи едно по-разкаляно място. Ъ-ъ… надявам се, че ви заварвам в добро здраве.

— Досега си бяхме добре — сопна се Леля.

— Аз… ъ-ъ… се надявах да се срещна с госпожа Вихронрав.

За миг на поляната се чуваше само далечният грак на врани.

— Надявахте се? — повтори Агнес.

— Госпожа Вихронрав ли? — изломоти Леля.

— Ами… да. Това влиза в моите… От мен се очаква да… Ние сме призвани да… Чух, че може да е болна, а едно от пасторските ни задължения е…ъ-ъ, да посещаваме болните и немощните… Разбира се, аз съзнавам, че от формална гледна точка нямам паство тук, но въпреки това дойдох…

Лицето на Леля беше като слязло от портрет, нарисуван от художник с твърде смахнато чувство за хумор.

— Колко жалко, че тя не е тук — промърмори след малко и Агнес се досети, че е абсолютно искрена в гаднеенето си.

— О, така ли… Аз щях да й прочета… исках да… ъ-ъ… Тя здрава ли е?

— Сигурна съм, че веднага щеше да й олекне, като те видеше — увери го отново Леля със странно изкривена правдивост. — Само за туй би приказвала дни наред.

Но можеш пак да я потърсиш, когато си поискаш.

Овес ги гледаше безпомощно.

— Значи е по-добре да… ъ-ъ… да се върна в палатката си. Дами, позволявате ли да ви съпроводя до града? Има множество… ъ-ъ… опасни съ-щества в гората…

— Ние сме с метли — безмилостно отказа Леля. Свещеникът съвсем се омърлуши и Агнес се реши.

— Имаме една метла — напомни тя. — Аз ще ви изпратя… тоест вие можете да ме изпратите по обратния път. Ако искате.

На пастора му олекна видимо. Леля изсумтя досущ като Баба Вихронрав.

— Значи ще се видим в мойта къща. И без никакви шашарми — нареди тя.

— Аз не се занимавам с шашарми — напомни Агнес.

— Гледай да не почнеш тъкмо сега. Леля отиде при метлата си.

Агнес и свещеникът повървяха в смутено мъл-чание. Накрая тя го попита:

— Как сте с главоболието?

— О, много по-добре съм, благодаря. Мина ми. И нейно величество беше любезна да ми даде някакви хапчета.

— Колко мило.

„Трябвало е да му даде карфица! Виж я само тази пъпка! — възкликна Пердита, родена да се бори с дребните природни несгоди. — Той защо не се погрижи да я махне?“

— Ъ-ъ… вие не ме понасяте лесно, нали? — престраши се Овес.

— Почти не ви познавам.

Мислите на Агнес бяха заети със смущаващата проветривост около задните й части.

— Немалко хора се настройват неприязнено към мен още при първата ни среща — сподели свещеникът.

— Предполагам, че така си спестяват време — изтърси Агнес и се наруга.

Позволи на Пердита да овладее езика й за миг, но Овес като че не забеляза, а само въздъхна.

— Опасявам се, че трудно постигам разбирателство с хората. Боя се, че не съм особено подходящ за пастир.

„Стига си се занимавала с тоя червей!“ — скастри я Пердита, но Агнес не се сдържа:

— Не можете да си съберете стадото ли?

— Всичко ми изглеждаше толкова ясно по време на обучението — каканижеше Овес. Подобно на мнозина не обръщаше почти никакво внимание на вметнатите реплики, докато изреждаше собствените си неволи. — Но когато тук разкажа някому дори по-достъпна притча от „Книгата на Ом“, отговарят ми: „Не може да е тъй, в пустинята не растат гъби“ или „Голяма тъпотия е да се грижиш тъй за лозето си“. Хората са настроени да разбират всичко… прекалено буквално. — Той се прокашля, сякаш го тормозеше някаква мисъл. — За жалост „Старокнижието на Ом“ е категорично против вещиците.

— Нима?

— Но аз се замислих над въпросния текст във „Второ послание на Ом“, IV глава, и предложих може би излишно дръзката теория, че спорната дума се превежда по-точно като „хлебарки“.

— Така ли?

— Особено понеже по-нататък е казано, че могат да бъдат изтребени и с огън, и с „капанчета от петмез“. След това се твърди, че те внушавали похотливи съновидения.

— Не се озъртайте към мен — скастри го Агнес. — Аз само ви изпращам до града.

За нейно изумление и за буйно удоволствие на Пердита свещеникът се изчерви по-жежко, отколкото й се бе случвало.

— Ъ-ъ… ъ-ъ… думата в текста би могла със същото основание да се преведе и като „варени раци“ — припряно добави той.

— От Леля Ог знам, че някога омнианците са изгаряли вещиците на клади.

— Някога сме изгаряли едва ли не всекиго унило отвърна Овес. — Но доколкото знам, някои вещици са били давени в казани с петмез.

И гласът му беше досаден. Агнес признаваше, че този човек й навява скука. Дори впечатлението беше някак пресилено, сякаш пасторът нарочно се стараеше да отегчава околните. Но една дреболия подразни любопитството й.

— Защо дойдохте да навестите Баба Вихронрав?

— Е, всеки говори за нея със… страхопочитание. — Свещеникът изведнъж започна да подбира думите като човек, вадещ сливи от вряща тенджера. — Казаха ми, че не се появила снощи, а това било необичайно. Помислих си, че не е леко за една възрастна жена да живее сама. И…

— Да?

— Ами все пак съм наясно, че тя е на много години, но никога не е късно човек да се обезпокои за безсмъртната си душа. Каквато тя сигурно има, разбира се.

Агнес го изгледа косо.

— Никога не я е споменавала.

— Вероятно ме смятате за глупак.

— Господин Овес, смятам единствено, че днес сте невероятен късметлия.

Да, обаче… ето ти един тип, комуто са разказали коя е Баба Вихронрав, но въпреки това е тръгнал, макар и наплашен, през гората, ако ще и да се е чудил дали тя не е хлебарка или варен рак. Никой в Ланкър не навестяваше Баба, щом не се канеше да поиска нещо от нея. Вярно, понякога й носеха дребни подаръчета (защото все някой ден пак щяха да поискат нещо от нея), но обикновено внимаваха тя да е излязла някъде преди това. У Могъщ Овес се криеше и още някой освен досадник. Непременно имаше и друг.

Пред тях двама кентаври изскочиха от храстите и се понесоха в тръс по пътеката. Овес се вкопчи в близкото дърво.

— И когато отивах към къщата й, те пак препускаха наоколо! Често ли се срещат по тези земи?

— Досега не ги бях виждала. Според мен са се преместили от Юбервалд.

— А онези страховити сини духчета? Едно от тях направи крайно неприятен жест към мен!

— За тях нищичко не знам.

— А вампирите? Да, известно ми е, че тук нравите са други, но все пак…

— Вампирите ли?! — кресна Агнес. — Вие видяхте ли вампирите снощи?

— Е… Всъщност да, изучавахме ги дълго в семинарията. Но никога не съм предполагал, че ще ги видя да стоят сред хората и да говорят как пият кръв и каквото там още вършат. Искрено ви казвам, изненадан съм, че кралят допуска това…

— И те не ви… повлияха?

— Имах ужасна мигрена. Това брои ли се? Аз си мислех, че е от скаридите.

В гората отекна вик — многозвучен, но преди всичко сякаш издаден от пуйка, удушавана в края на тенекиена тръба.

— Ама че… Какво беше това?! — извряска Овес.

Агнес се озърна недоумяващо. Беше израснала в горите на Ланкър. Разбира се, оттук понякога минаваха и необикновени твари, но сред дърветата рядко се срещаше нещо по-опасно от хората. А на тази някак опетнена светлина дори дърветата започваха да й изглеждат подозрително.

— Я поне да се сврем в Скапан Гъз — настоя тя и задърпа ръкава на Свещеника.

— Какво, какво?! Агнес въздъхна.

— Това е най-близкото до нас село.

— Скапан Гъз?!

— Ами имало една случка и го нарекли така…-примирено подхвана тя, защото ланкърци бяха свикнали с необходимостта от обяснения.

Страшният крясък се разнесе отново. Агнес неволно се сети за всички ужасии, които според слуховете обитавали горите, и повлече Овес след себе си като нескопосано скована каручка.

Източникът на звука обаче се озова точно пред тях и след първия завой една глава се подаде от храстите.

Агнес бе виждала нарисуван щраус.

Ами… да започнем с някой щраус, но да оцветим главата и шията в отровно жълто, да набучим по главата буйна украса от виненочервени и алени пера, да й лепнем две ококорени очи, чиито зеници се люшкат пиянски при всяко помръдване на главата…

— Това да не е някакво местно пиле? — изписука свещеникът.

— Съмнявам се — промърмори Агнес. Забеляза, че едно от перата е на ситно каре. Викът започна пак, но бе задушен на средата, когато Агнес пристъпи напред, сграбчи странното създание за шията и дръпна.

От храсталака се надигна една фигура, за да не се прости с ръката си.

— Дървеняааау?

Той изкряка насреща й.

— Я извади това нещо от устата си! — скара му се Агнес. — С него си като шут.

Той махна свирката.

— Извинявайте, госпожице Нит.

— Дървеняааау, защо… макар да предполагам, че отговорът може да не ми допадне… защо се криеш в гората, защо си пременил ръката си като суетна кокошка и защо издаваш тези гнусни звуци?

— Госпожице, опитвам се да примамя феникса.

— Феникса ли? Но той е митична птица.

— Така си е, госпожице. А сега има един в Ланкър. Още е съвсем малък. Затова си помислих: „Току-виж, успея да го примамя.“ Тя се взря в шарената ръкавица. Ами да — когато отглеждаш пиленца, трябва да им внушиш що за птици са. Това е предназначението на ръкавицата-кукла. Но…

— Дървеняааау…

— Да, госпожице?

— Не съм познавач, разбира се, но ако съм за-помнила правилно общоприетата легенда за феникса, той никога не вижда птицата, от която произхожда.

Винаги има само по един феникс. Защото автоматично остава сираче. Схвана ли?

— Ъ-ъ… позволявате ли да добавя нещо? — намеси се Овес.

— Налага се да кажа, че госпожица Нит е права. Фениксът си прави гнездо, после пламва и новата птица се надига от пепелта. Четох за това веднъж. Впрочем тази история поначало е притча.

Соколарят се загледа в куклата на ръката си, после срамежливо сведе поглед към краката си.

— Съжалявам, госпожице.

— Значи сам разбираш, че фениксът няма как да види друг феникс — опита се да затвърди урока Агнес.

— Не съм наясно, госпожице — смънка Дървеняааау, без да отделя поглед от ботушите си.

Тя се сепна изведнъж. Соколарят прекарваше почти цялото си време на открито. — Цялата сутрин ли си обикалял из горите?

— О, да, госпожице.

— А видя ли Баба Вихронрав?

— Да, госпожице.

— Наистина ли?

— Да, госпожице.

— Къде?

— В горите при границата. На зазоряване, госпожице.

— Защо не ми каза веднага?

— Ами-и… вие попитахте ли ме, госпожице?

— Ох… Вярно, извинявай. Ти какво търсеше там?

Соколарят вместо обяснение наду свирката. Агнес пак сграбчи ръкава на пастора.

— Хайде да излизаме на пътя, че трябва да намерим Леля Ог…

Дървеняааау остана сам с куклата, примамката, раницата и неловко чувство в душата си. Възпитаха го от малък да почита вещиците, а госпожица Нит беше една от тях. Мъжът с нея не беше вещица, но обноските му го отнасяха към съсловието, което соколарят мислено определяше като „висшестоящите“. Поставяше мнозина в тази категория. И нямаше навика да спори с висшестоящи. От друга страна обаче, мислеше си, докато съ-бираше всичко и се готвеше да се премести, книгите за света се пишеха от хора, които знаеха по-вече за други книги, отколкото за света. Всички измишльотини как птица може да се излюпи от пепел бяха съчинени от човек, който нищичко не е научил за птиците. А пък щуротията, че винаги имало само един феникс… Очевидно е творение на човек, който би трябвало по-често да излиза на чист въздух и да се среща с млади жени. Птиците се излюпват от яйца. Е, да, фениксът принадлежи към тварите, научили се да използват магия, дори я бе втъкал в самото си съществуване, но магията е коварна и никой не я използва повече, отколкото му се налага. Значи непременно има и яйце. А яй-цата имат нужда от топлина, нали?

Дървеняааау размишляваше задълбочено над проблема цяла сутрин, докато се провираше през мокрите храсти и се натъкваше на разочаровани патици. У него не се бе пробудил интерес към историята — освен историята на соколарството, — но знаеше, че някога имало места (вероятно тук-там още ги имаше) с твърде високо фоново излъчване на магия. Това вероятно ги правеше излишно въл-нуващи и несъмнено неподходящи за отглеждане на потомство.

Може би фениксът, както и да изглежда всъщност, просто е измислил как да мъти светкавично.

Дървеняааау доста се доближи до истината и ако имаше още малко време, сигурно би направил следващата крачка по пътя към нея.

Баба Вихронрав се измъкна от храсталаците часове след пладне и ако някой я беше видял, сигурно щеше да се зачуди защо е загубила толкова време, за да прекоси това тясно малко плато.

Още по-учудващо би му се сторило поточето. То си бе издълбало корито, осеяно с чакъл, и една здрава жена можеше да го прескочи. Над поточето обаче бе наместен широк камък вместо мост.

Тя се загледа в камъка, после бръкна в торбата си. Извади дълго парче черен плат и го върза на очите си. После прекоси поточето, пристъпяйки ситно с широко разперени ръце, за да пази равновесие. По средата се свлече на колене и длани, постоя така задъхана няколко минути. След това продължи напред пълзешком.

А няколко стъпки под нея поточето бълбукаше весело.

Небето блещукаше. В него имаше сини пролуки и парцаливи облаци, но не изглеждаше както трябва — сякаш някой е нарисувал картина на стъкло, после го е счупил и накрая е събрал парчетата неправилно. Реещ се облак изчезна, прекосявайки невидима черта, и се появи на съвсем друго място.

Тук нищо не беше каквото изглеждаше. Но Баба Вихронрав открай време твърдеше, че това важи за целия свят.

Наложи се Агнес да замъкне почти насила Овес в къщата на Леля Ог, която беше толкова далеч от вкоренената представа за дом на вещица, че на практика се примъкваше до тази представа изотзад. Вместо черно се кипреха весели цветове в крещящ дисонанс и миришеше на излъскан с восък дъсчен под. Нямаше черепи или чудати свещи, ако не броим розовата, която Леля си купи в Анкх-Морпорк и я вадеше само пред гости с подходящо чувство за хумор. Не можеше да се отрече, че има предостатъчно маси, които трябваше да поберат огромния брой портрети и иконографии на многолюдния род Ог. На пръв поглед изображенията бяха разположени хаотично. Всъщност образите на фамилията излизаха на почетно място или го губеха според симпатията или неприязънта на обитателката. Който се озовеше на разнебитената масичка до паничката на котарака, явно бе затънал до ушите в метафорична миризлива купчинка. Положението се утежняваше и от факта, че падението можеше да настъпи не защото нещастникът е сторил нещо лошо, а защото друг е направил нещо по-добро. Затова пространството, останало незаето от портрети, бе запълнено с разни украшения. Никой член на рода Ог не би посмял да доближи град като Анкх-Морпорк, без да донесе подарък оттам. Всички от рода обичаха Леля Ог, освен това… имаше и по-лоши места от разклатената масичка. Образът на някакъв далечен братовчед веднъж бе попаднал в коридора.

Повечето украшения бяха евтинийки от панаири, но Леля Ог не се сърдеше, стига да са пъстри и блестящи. Затова гъмжеше от кученца с кръстосани очички, розови пастирки и чаши с разкривени надписи от рода на „За най-дбрата ммаа на света“ и „С оббич на нашта Леля“. Гигантската позлатена порцеланова халба, която свиреше „Ich bin ein Rattarsedschwein“ от „Конят на студента“, беше заключена в шкаф с остъклена витринка като прекалено ценно съкровище и с нея Шърл Ог си извоюва постоянна позиция на тоалетната масичка.

Леля Ог вече бе разчистила голямата маса за зелената стъклена топка. Рязко вдигна глава, когато Агнес влезе.

— Позабавихте се. Да не се увлякохте в тинтири-минтири, а? — попита с глас, способен да прониже броня.

— Лельо, това бих очаквала да чуя от Баба — укори я младата вещица.

По-възрастната потръпна.

— Права си, момиче. Дай да я намерим по-бързичко, че съм прекалено весела за ролята на дъртофелницата.

— Има странни същества навсякъде! — разгорещи се Агнес. — Гъмжи от кентаври! Трябваше да отскочим в канавката, за да минат!

— А, значи затуй имаш трева и листа по роклята. Твърде възпитана съм, иначе щях да ти го натякна.

— Но откъде се взеха?

— Слизат от планините, тъй си мисля. Ти що домъкна и тоя мухльо?

— Защото е целият окалян, Лельо — остро отвърна Агнес, — и аз му обещах, че тук може да се измие.

— Ъ-ъ… това наистина ли е къща на вещица? — дръзна да попита Овес, вторачен в пълчищата портрети на рода Ог.

— Уф… — подразни се Леля.

— Пастор Мелхио ни уверяваше, че такива домове са помийни ями на покварата и сексуалните излишества.

Младежът трескаво отстъпи гърбом и блъсна малка масичка, с което включи синя порцеланова балерина и тя започна пирует на тласъци под звуците на „Трите слепи мишки“.

— Е, имаме си помийна яма — изсумтя Леля Ог. Искаш ли да се окъпеш в нея?

— Олекна ми — намеси се Агнес. Това вече беше типично за теб заяждане. Не го тормози, Лельо. Тежко утро беше.

— Ъ-ъ… къде е кладенецът? — смънка Овес и Агнес посочи.

Той се изнесе бързо и с облекчение.

— По-разкашкан е от сандвич, киснал в буря — поклати глава Леля.

— Видели са Баба горе, при дългото езеро — осведоми я Агнес и седна до масата.

Леля впи поглед в нея.

— При оная пустош ли? Да.

— Лошо. Чворести земи.

— Как тъй чворести?

— Там всичко е усукано и оплетено.

— Ами-и… Била съм там. Просто гъсти трънаци, а в края на долината има прастари пещери.

— Брей? Значи си зяпала само в облаците. Добре, де, да опитаме…

Когато Овес се върна при тях, вече чистичък и избърсан, двете се бяха увлекли в спор. И явно се смутиха, щом го забелязаха.

— Рекох ти, че трябва да сме три — напомни Леля и бутна настрана стъклената топка. — Особено щом се е покатерила на онуй място. Чворес-тите земи си правят мръсни шегички с тебе при търсене с кристално кълбо. Не ни стига силата.

— Не искам пак да ходя в замъка!

— Маграт разбира от тия неща.

— Лельо, тя има и бебе, за което да се грижи!

— Ъхъ, в пълен с вампири замък. Я помисли малко! Не се знае кога ще огладнеят. По-добре и двете да се махнат оттам.

— Но…

— Веднага отивай да я изведеш. И аз щях да дойда, ама нали разправяш, че само седя и се хиля.

Агнес внезапно посочи с пръст Овес.

— Ти!

— Аз ли? — изписука той.

— Нали каза, че си видял вампирите?

— Казах ли?

— Каза!

— Вярно, казах. Ъ-ъ… и какво?

— Не усети ли умът ти да се пълни с розово щастие?

— Не вярвам умът ми дори веднъж да се е пълнил с розово щастие — отрече пасторът.

— И защо те не успяха да те омаят?

Овес се усмихна неловко и бръкна под куртката си.

— Пази ме десницата на Ом — обясни той. Леля разгледа медальона. Изобразяваше фигура, разпъната върху корубата на костенурка.

— Виж ти… Хитро си се уредил, значи.

— Както Ом протегнал ръка да спаси пророка Брута от изтезанията, така ще разпери криле над мен в час на изпитание — изрече Овес, но май по-скоро се мъчеше да убеди себе си, а не нея.

Имам и брошурка, ако желаете да научите повече за това.

Този път говореше по-уверено, като че съществуването на Ом си оставаше не съвсем доказано, докато никой разумен човек с широк кръгозор не би се усъмнил в наличието на брошурките.

— Я не почвай! — сряза го Леля и му върна медальона. — Впрочем брат Пердоре нивгаш не е имал нужда от магически накити, за да се разправи с някого, само туй ще река.

— За какво са му талисмани, когато може да им лъха спиртни изпарения? — подхвърли Агнес. — Все едно. Идваш с мен, господин Овес. Няма пак да застана сама пред онзи гаден надут пуяк! И млъкни!

— Ъ-ъ… нищо не съм казал…

— Не говоря на теб, а на… Ти спомена, че си изучавал вампирите, нали? Какво подхожда за вампири?

Свещеникът поумува.

— Ъ-ъ… уютен сух ковчег, големи порции прясна кръв… ъ-ъ… облачно небе… — Гласът му стихна, щом видя как го гледат. — Аха… Зависи точно от кой край са, доколкото си спомням. Юбервалд е обширна страна. Ъ-ъ… обикновено отрязването на главата и забиването на кол в сърцето действат безотказно.

— То си действа на всекиго — промърмори Леля.

— Ъ-ъ… в Сплинц умират, ако им пъхнете монета в устата и им отрежете главата…

— Я гледай, значи не са като нас, обикновените хора — дъднеше Леля и демонстративно извади тефтер да си записва.

— Ъ-ъ… в Клоц умират, ако им пъхнете лимон в устата…

— Туй вече звучи добре.

— …след като сте им отрязали главата. Струва ми се, че в Глиц трябва да напълните устата им със сол, да забиете морков във всяко ухо и после да им отрежете главата.

— Ясно ми е, че е паднала голяма веселба, докато открият всички тия похвати — установи Леля.

— А в долината Ах вярват, че най-добре е главата да бъде отрязана и сварена в оцет.

— Агнес, ще ти трябва още един човек да носи всички тия принадлежности — завъртя глава Леля.

— Но в Кешнкери казват, че трябва да им отрежете пръстите на краката и да забиете пирон в шията им.

— И да им отрежем главата, нали?

— В този случай изглежда не се налага.

— Пръстите на краката са лесна работа — увери го Леля. — Дъртият Въртоскрипец в Скапан Гъз си отряза два с лопатата, без изобщо да се при-целва.

— Разбира се, можете да ги победите и като им откраднете левия чорап — добави Овес.

— Моля? Дали чух добре? — обади се Агнес.

— Вижте, те са патологично прилежни. Някои цигански племена в Борогравия твърдят, че ако от-краднете чорапа на вампир и го скриете някъде, той ще прекара остатъка от вечността в търсене. Не понасят нещо да липсва или да не си е на мяс-тото.

— Не може да се каже, че мнозина вярват в туй — отбеляза Леля.

— О, в някои села се говори, че дори можете да ги замотаете, като хвърляте макови семена по тях. Поддават се на ужасното желание да преброят всяко семе.

— Едва ли ще имаме време дори да попитаме графа за точния му адрес — побърза да напомни Агнес. — Влизаме, измъкваме Маграт и се връща-ме тук, нали? Овес, а ти защо си станал такъв специалист по вампирите?

— Казах ви вече — това беше част от образованието ми. Длъжни сме да познаваме врага, щом ще се опълчваме на злите сили — вампири, демони, вещ…

Той млъкна изведнъж.

— Продължавай — подкани го Леля със сладък като арсеник глас.

— Предполага се, че само ще убеждавам вещиците колко са заблудени — закашля се нервно пасторът.

— Очаквам го с нетърпение — призна си Леля. — Жалко, че нямам огнеупорен корсет. Хайде, тръгвайте… и тримата.

— Трима ли сме? — стресна се свещеникът.

Лявата ръка на Агнес трепна. Колкото и да на-прягаше волята си, дланта се изви нагоре и два пръста се напънаха да се изпружат. Леля забеляза, Овес — не.

— Все едно си имаш гувернантка денем и нощем, а?

— За какво говори тя? — учуди се пасторът.

— Бръщолеви, от старостта е — гръмко отвърна Агнес.

Нагоре по улицата към замъка трополяха волски коли, покрити с чергила.

Агнес и Овес застанаха отстрани на пътя.

Коларите май не обръщаха внимание на зяпачи. Носеха овехтели дрехи не по мярка, но се набиваше на очи, че всеки е вързал на шията си шал, и то толкова стегнато, че би могъл да замества превръзка.

— Или в Юбервалд има епидемия от болни гърла, или под шалчетата са скрити отвратителни ранички от ухапване, хващам се на бас — изсъска Агнес.

— Ъ-ъ… аз знам и какво се предполага за на-чина, по който налагат властта си над хората.

— Да?

— Звучи глупаво, но го имаше в една стара книга.

— Е?

— По-добре се справят с контрола над праволи-нейните хора.

— Праволинейните ли? — недоверчиво повтори Агнес, а край тях се изнизваха още каруци.

— Знам, че не е убедително. Всеки би помислил, че хората със силна воля не се поддават веднага на влияние. Но може би по-голямата мишена се улучва по-лесно. Както се оказа, в някои села изтребителите на вампири първо се напиват до забрава. За да се защитят, нали разбирате? Никой не може да удря с юмрук по мъгла.

„О, значи ние с теб сме мъгла, така ли? — възмути се Пердита. — Като го гледам, той е дори по-рехав…“ Агнес вдигна рамене. По лицата на коларите беше изписано пасторално умиротворение. Разбира се, такова изражение се виждаше нерядко и в Ланкър, но смесено с лукавство, здравомислие и непробиваемо твърдоглавие. А очите на тези мъже сякаш бяха угаснали.

„Като добитък са“ — сподели мнението си Педита.

— Да… — отрони Агнес.

— Моля? — обади се Овес.

— Просто си мислех на глас…

Тя се сети как един-единствен човек успява да подчини стадо крави, а всяка от тях би могла да остави от него мокро петно на земята, ако хрумне. Кравите обаче никога не стигат до такива идеи.

„Току-виж, те наистина са по-висши от нас, сравнение с тях ние сме…“

„Твърде близо си до замъка! — прекъсна Пердита. — Ти също започваш да мислиш кат крава.“ Внезапно Агнес осъзна какво вижда — зад каруците крачеха отряд мъже. Изобщо не прилича на коларите.

„Ето ги и остените за добитъка…“ Носеха подобия на униформи с черно-белия герб на Дьо Сврак, но не бяха от хората, които изглеждат спретнато в униформи. По-скоро имаха вид на типове, които убиват други хора за пари, то дори не за много пари. Иначе казано, изглеждаха като сган, жизнерадостно готова да си направи сандвич от малко кученце. Неколцина се ухилиха похотливо на Агнес, колкото да не пропуснат нещо облечено в рокля.

Зад тях се тътреха още волски коли.

— Леля Ог твърди, че трябва да държим вре-мето за топките — подхвърли Агнес и се стрелна след последната каруца.

— Нима говори така?

— Уви, да. Свиква се.

Тя се хвана за задния канат, издърпа се в каруцата и му махна припряно да я последва.

— Опитвате се да ми направите впечатление ли? — усъмни се Овес, когато тя го изтегли да се качи.

— Не на теб.

В този миг Агнес забеляза, че е седнала на ковчег. Дори бяха два, с подложена наоколо слама.

— Пренасят си и мебелите ли? — учуди се пасторът.

— Ами… мисля, че… може и да не са празни… Тя едва не изпищя, когато Овес свали капака.

Ковчегът се оказа празен.

— Ама че си идиот! А ако имаше някой вътре?

— Вампирите са слаби денем. Всеизвестно е — укори я свещеникът.

— Май… ги усещам… някъде наблизо… — запъна се Агнес.

Трополенето на каруцата се промени, когато колелата се затъркаляха по калдъръма в двора на замъка.

— Да отворим другия и да надникнем.

— Но ако…

Той я избута и вдигна капака, преди тя да възрази.

— И тук няма вампир — установи Овес.

— Но ако имаше и те бе сграбчил за врата?

— Ом е моят щит — заяви пасторът.

— А стига, бе. Колко хубаво си се уредил!

— Дори да ми се присмивате…

— Не ти се присмивам.

— Присмивайте ми се, щом имате такова желание. Но аз съм убеден, че сме се заели с праведно дело. Нали и Сонатон победи Звяра от Батригор в собственото му леговище?

— Не знаех.

— Така е било. Нали и пророк Урдур надделя над Дракона от Слут на Гидралското поле след тридневна битка?

— Едва ли имаме толкова време да…

— А нима чедата Екзекиалови не разгромиха пълчищата Мириломски?

— Да?

— О, значи сте чувала за това?

— Не съм. Виж какво, спряхме току-що. Не горя от желание да ни открият, а ти? Поне не сега. И не тези стражи: Изобщо не ми се сториха приятни хора.

Спогледаха се многозначително над ковчезите и споделиха безмълвно представата си за неизбежното близко бъдеще.

— Няма ли да забележат, че са натежали? — поколеба се Овес.

— Коларите май не са в настроение да забелязват каквото и да било.

Агнес се взря в ковчега. Имаше малко пръст по дъното, иначе беше почти чист, дори беше оборудван с мека възглавница. А на подплатата вътре бяха пришити джобчета.

— Това е най-лесният начин да проникнем вътре — реши тя. — Ти легни в онзи, а аз ще се настаня в този. И… впрочем онези хора, които спомена… Те исторически личности ли са?

— Несъмнено.

— Добре, но не се опитвай да им подражаваш засега, бива ли? Да не станеш и ти историческа личност.

Тя придърпа капака над себе си, но не се отърва от усещането, че наблизо има вампир.

Ръката й докосна едното джобче. Напипа нещо и меко, и бодливо. Пръстите й го проучиха трескаво въпреки ужаса и откриха кълбо вълнена прежда със забучени в него две игли за плетене. Или някой се занимаваше с твърде одомашнена форма на вуду, или просто плетеше чорап.

Но кой плете чорапи в ковчег? Все пак не би имало нищо чудно вампирите също да страдат от безсъние и да се въртят неспокойно по цял ден.

Тя се напрегна, когато вдигнаха ковчега, и се постара да заеме мислите си с налучкване накъде го носят. Чуваше стъпките по калдъръма, после по-плътните звуци по плочите на централната стълба, ехото в голямата зала, внезапно ковчегът се наклони…

Значи в подземията. Е, да, логично, но не и приятно.

„Правиш го само за да ми се изфукаш — бодна я Пердита. — Насилваш се да бъдеш екстровертна и динамична личност.“

„Я да си затваряш устата“ — отвърна Агнес.

Отвън някой нареди:

— Оштавете ги и ше пръждошвайте.

Беше онзи на име Игор. Агнес съжали, че не си взе някакво оръжие.

— Щели да ше отърват от мен, тъй ли? — замърмори гласът на фона на отдалечаващи се стъпки. — Накрая някой ще плаче горчиво. Те ши живеят за кеф, а кой трябва да обикаля и да бърше прахта? Туй ми ше ще да знам. Кой трябва да им вади главите от бурканите ш марината? Кой бърника под леда на реката да ги измъква? И шигурно шъм изтръгнал от телата им повече колове, отколкото шъм изял червеи през живота ши…

В ковчега нахлу светлина.

Игор зяпна Агнес. И Агнес зяпна Игор.

Той се размърда пръв. Усмихна се — и усмивката му беше особено интересна от геометрична гледна точка заради пресичащите я немалко шевове.

— Брей, брей, някой е чел твърде много книжки. Ношите ли ши чешън?

— Цяла торба — излъга тя.

— Напразно. А шветена вода имате ли?

— Цял бидон.

— И тя няма…

Капак от ковчег се стовари върху главата на Игор с изненадващо метален звън. Той полека вдигна ръка да разтърка удареното място и се обърна. Този път капакът го цапардоса по лицето.

— Ох… гадошт — промълви Игор и се свлече. Показа се лицето на Овес, светнало от прилива на адреналин и праведност.

— Поразих го!

— Добре, добре, да се махаме оттук! Помогни ми да стана!

— Моят гняв се стовари върху него като…

— Капакът е тежък, а той никак не е млад. Слушай, играла съм си тук като малка, знам как да стигнем до задната стълба…

— Той не е ли вампир? На такъв ми прилича. За пръв път виждам човек от кръпки…

— Техен слуга е. Моля те, да вървим… — Агнес се закова на място. — Ти можеш ли да направиш светена вода?

— Какво, тук ли?!

— Исках да кажа да я благословиш или да я посветиш на Ом, или… да я кипнеш, за да се пречисти може би.

— Има кратка церемония, с която мога… — Той се сепна. — Правилно! Светената вода възпира вампирите!

— Добре. Тогава ще минем през кухнята.

Огромната кухня беше почти безлюдна. Напоследък и без това нямаше излишно шетане, защото кралската двойка не изискваше по три месни гозби на всяко хранене. В момента тук беше само готвачката госпожа Скорбик, която безметежно разточваше тесто.

— Добър ви ден, госпожо Скорбик — изрече Агнес, като реши, че е най-безопасно да я подмине и да разчита на авторитета на островърхата си шапка. — Само дойдохме да си налеем малко вода, не се безпокойте, знам къде е помпата, но ако имате подръка две празни шишета, много ще ни помогнете.

— Не ми пречите, мила — отвърна готвачката. Агнес спря и се обърна.

Госпожа Скорбик беше прочута с острия си език, особено на тема соеви продукти, котлети от смлени ядки, вегетарианство и зеленчуци, които не може да се варят до получаването на жълта каша. Дори кралят трудно се престрашаваше да пристъпи в нейната кухня, но докато той трябваше да понася единствено гневно мълчание, простосмъртните отнасяха пълната мощ на всеобхватната й гневливост. Госпожа Скорбик беше винаги ядосана, досущ както и планините винаги са грамадни.

Днес тя носеше бяла рокля, бяла престилка, голяма бяла готварска шапка и бяла превръзка на шията си. Освен това изглеждаше… поради липса на по-уместна дума — да я наречем щастлива.

Агнес настойчиво посочи на Овес помпата за вода.

— Намери някакъв съд — изсъска му тихичко и подметна приветливо: — Как се чувствате, госпожо Скорбик?

— Още по-добре, госпожице, след като ме попитахте.

— Предполагам, че сте много заета заради онези гости?

— Така е, госпожице. Агнес се прокашля.

— И какво им… поднесохте за закуска? Огромното розово чело се сбърчи.

— Не помня, госпожице.

— Значи всичко е наред. Овес я докосна по рамото.

— Напълних две шишета и извърших Пречистващия ритуал на Ом над тях.

— Ще свърши ли работа?

— Трябва да имате вяра.

— Благодаря ви, госпожо Скорбик — промълви Агнес. — Моля ви, продължете с… каквото сте започнала.

— Добре, госпожице.

Готвачката пак започна да търкаля точилката. „Много има за похапване по нея — обади се Пердита. — И готвачка, и килер на едно място.“

— Ама че гнусотия! — възкликна Агнес.

— Кое? — не разбра свещеникът.

— О… хрумна ми нещо. Да вървим към задната стълба.

Тук всичко беше гол камък. На всеки етаж от стълбата се влизаше в пообитаваните части от двореца, които също бяха от гол камък, но иззидан далеч по-старателно и покрит с килими и гоблени. Агнес бутна вратата, до която искаше да се добере.

Двама от юбервалдските натрапници се отдалечаваха по коридора, понесли нещо увито в зебло. Изобщо не погледнаха новодошлите, когато Агнес поведе Овес към кралските покои.

Влязоха и завариха Маграт, стъпила на стол. Тя се озърна, а около вдигнатата й ръка се увиваха оцветени дървени звездички и животинки.

— Проклети измишльотини — оплака се тя. — А човек се надява да стане лесно. Здрасти, Агнес. Ще ми държиш ли стола?

— С какво се занимаваш? — попита Агнес. Взря се изпитателно, но не откри превръзка около шията на кралицата.

— Опитвам се да окача тези подвижни фигурки на полилея. Уф… Готово. Но непрекъснато се оплитат! Верънс казва, че за малките деца било много полезно да виждат ярки цветове и разнообразни форми. Така се ускорявало развитието им. Никъде не открих Мили, за да ми помогне.

„Ето ни в замък, претъпкан с вампири, а тя украсява детската стая — предложи своя коментар Пердита. — Няма ли нещо смахнато в тази картинка?“ Незнайно защо Агнес не успя да принуди езика си да избълва предупреждение. Може би причината се криеше в твърде неустойчивия стол под краката на Маграт.

— Малката Есме е само на две седмици — проточи Агнес. — Не е ли рано да я образовате?

— Никога не било рано, казва Верънс. Какво мога да направя за вас?

— Идваме да те помолим да дойдеш с нас. И то веднага.

— Защо? — учуди се Маграт и за облекчение на Агнес най-после слезе от стола.

— Защо ли? Маграт, в замъка има вампири! Цялото семейство Сврак са вампири!

— Не говори глупости, те са много симпатични хора. И тази сутрин си поприказвах с графинята…

— За какво? — настоя Агнес. — Обзалагам се, че не помниш!

— Аз съм кралица, Агнес — напомни укорно Маграт.

— Извинявай, но те бъркат в умовете на хората…

— Например в твоя ли?

— Ъ-хъм, не и в моя. Имам си… аз съм… неподатлива, както се оказа — излъга Агнес.

— А в неговия? — остро попита Маграт.

— Защитен съм чрез вярата си в Ом — заяви Овес.

Маграт изви вежди.

— Нима?

— Така изглежда — вдигна рамене Агнес. Маграт доближи лице към нейното.

— Той не е пиян, надявам се. Носи две пълни бирени бутилки.

— Пълни са със светена вода — прошепна й Агнес.

— Верънс казва, че омнианството му се сторило много разсъдлива и улегнала религия.

И двете се вторачиха в Овес, за да проверят приляга ли му тази догадка.

— Няма ли да тръгваме? — подкани ги той.

— Няма, разбира се! — отсече Маграт. — Това са глупости, Агнес. Аз съм семейна жена и кралица, имам и малко дете. А ти идваш да ми разправяш, че сме приютили вампири! Трябва да се грижа за гостите си и…

— Именно гостите ви са вампири, ваше величество — официално оповести Агнес. — Кралят ги покани!

— Верънс казва, че трябва да постигаме разбирателство с всякакви хора…

— Ние пък казваме, че Баба Вихронрав може да е загазила лошо — прекъсна я Агнес.

Маграт млъкна за миг.

— Колко лошо?

— Леля Ог е много разтревожена. И започна да се зъби. Твърди, че трябвало да се съберем и трите, за да открием Баба.

— Да, но аз…

— Баба си е взела кутията, каквото и да означава това — добави Агнес.

— Онази, която държеше в шкафа ли?

— Да. Леля не поиска да ми каже какво е имало вътре.

Маграт раздалечи дланите си като рибар, показващ големината на недорасла риба.

— Лакираната дървена кутия ли? Толкова голяма?

— Не знам, не съм я виждала. Но Леля май мисли, че е важно. Не ми каза какво е имало вътре — повтори Агнес, в случай че Маграт не е схванала намека.

Кралицата сплете пръсти и се вторачи в пода, хапейки кокалчетата на юмруците си. Когато вдигна глава, лицето й бе застинало в решителна гримаса. Тя посочи Овес.

— Ти! Намери чувал или нещо подобно и изсипи в него всичко от горното чекмедже, вземи цукалото, малката количка… о, да, и плюшените животинки, и торбата с пеленките, и торбата за изцапаните пеленки, и ваничката, и торбата с кърпите, и кутията с играчките, и джунджурийките с пружинки, и музикалната кутийка, и торбата с дрешките… аха, и плетената шапчица. А ти, Агнес, измисли от какво да направим хамут за носене на гръб. По задната стълба ли се качихте? Пак оттам ще излезем.

— Какво ще носиш на гръб?

Маграт се наведе над люлката и взе бебето, увито в одеялце.

— Нали не мислиш, че ще я оставя тук? Могъщ Овес изтърва нещо на пода. И двете му ръце бяха заети, а със зъби стискаше голям плюшен заек.

— Имаме ли нужда от всичко това? — усъмни се Агнес.

— Не се знае какво ще ни потрябва — заяви Маграт.

— Дори кутията с играчките ли?

— Верънс се надява, че тя ще подрани с развитието си.

— Дъщеря ти е само на две седмици!

— Да, но ранното стимулиране е жизнено важно за развитието на мозъка — обясни Маграт, докато натъпкваше дъщеря си в топло гащеризонче. — Длъжни сме да се заемем и колкото се може по-рано с координацията между очите и ръцете й. Не е хубаво да оставяме всичко на самотек. О, да… Ако можеш, вземи и шейничката. И жълтото гумено пате. И гъбата за баня с форма на мече. И мечето с форма на гъба за баня.

Отново нещо падна с трясък от хълмчето, закрило лицето на Овес.

— Но защо кутията е толкова важна? — не се стърпя Агнес.

— Не е важна сама по себе си. — Маграт се озърна. — О, да. Вземи и парцалената кукла, моля те. Убедена съм, че тя вече се опитва да я гледа. Ох, проклятие… Лековете са в червената торба, много благодаря… Та какво ме попита?

— За кутията на Баба — подсказа Агнес.

— Ами тя е… важна за Баба.

— Да не е магическа?

— Какво? О, не. Поне аз не знам да е така. Но всичко в кутията принадлежи на Баба, сещаш се. А не на къщата — добави Маграт и взе дъщеря си на ръце. — Ето ни го милото момиченце! — Тя огледа стаята. — Да не забравихме нещо?

Овес изплю заека.

— Може би тавана.

— Тогава да вървим.

Свраки кръжаха около централната кула на замъка. Повечето стихчета за гадаене по свраки се изчерпват до десет-дванадесет, но тук имаше стотици хвъркати, предостатъчно за всякакво предсказание. Само че различните стихчета за свраки не са особено надежден ориентир за бъдещето, защото самите птици не ги знаят.

Графът седеше в сумрака под покрива и се вслушваше в съзнанията им. В ума му се мяркаха образи. Той си мислеше, че тъкмо това е подходящият начин да управляваш една страна. Прекалено трудно е да разгадаваш човешките умове, освен ако не са толкова близо, че виждаш думите, които се канят да изрекат. А птиците могат да проникнат навсякъде, да съзрат всеки селянин на полето и ловец в гората. И умеят да слушат. Много по-добре от прилепите или зайците. В това също се отказваше от традициите.

Но нямаше и следа от Баба Вихронрав. Вероятно се бе скрила с някоя от хитрините си. Все едно. След време тя сама ще го намери. Не би могла да се крие дълго. Не й беше в нрава. Всички от рода на Вихронрав излизаха да се сражават, дори когато знаеха, че ще бъдат победени. Колко предвидимо…

Няколко птици бяха забелязали дребна фигурка, щъкаща усърдно из кралството и повела магаре, натоварено със соколарски принадлежности. Графът се бе взрял в Дървеняааау и откри ум, запълнен от край до край с ястреби и соколи. Вече не се интересуваше от соколаря. Разбира се, скоро трябваше да махне и него, и птиците му, за да не плашат свраките. Напомни си да каже на стражите какво иска от тях.

— Ооаауооуу!

…но вероятно няма съчетание от гласни, което би предало достойно вопъла, надаван от Леля Ог при вида на мъничко бебе. Влагаше в него и звуци, достъпни само за котешко гърло.

— Нали ни е малко съкровище, а? — гукаше Леля. — Май имам бонбонче някъде…

— Още не е на твърда храна — напомни Маграт.

— Буди те нощем, нали?

— И денем. Но днес спа добре, слава на съдбата. Лельо, дай я на господин Овес и да оправим бъркотията веднага.

Младият пастор пое бебето уплашено, както правят мнозина мъже, сякаш то щеше да се счупи или поне да избухне в ръцете му.

— Ня, ня, ня — замънка той безсмислено.

— Сега… обясни ми каква е тази история с Баба — подкани Маграт.

Леля Ог и Агнес се впуснаха да разказват, прекъсвайки се във важните моменти.

— Говорите за чворестите земи над горите, нали? — уточни Маграт, щом млъкнаха за миг.