Законът за трите отрицания

Глава 14.

При бившия годеник на Лариса Ритер Доценко не рискува да отиде сам. По думите на майката на Лариса и на нейната приятелка Лена Завялова Владимир Харченко бил служител на милицията и дори заемал някакъв пост там, едва ли не в главното управление. След срещата си със Завялова Михаил се върна на работа, събра всички данни за Харченко, дълго се чеса по главата и повика на помощ Селуянов. Разбира се, по принцип би трябвало да действа чрез ръководството, все пак е колега, но времето, времето, времето… То не достигаше. Просто нямаше никакво време. Съботата беше към края си, а в неделя вечер Олшански щеше до попита какво е свършено. Дотогава нямаше и цяло денонощие.

— Я стига, та ние в нищо не го подозираме, трябва ни само за да съставим по-подробна характеристика на Лариса — успокои го опитният Николай, който се отнасяше към инструкциите и негласния ред повече от пренебрежително. — Същевременно ще поразпитаме и за Ритер, може Лариса да му е разказвала нещо интересно. Защото нали знаеш какво ни е наредено? Да разкриваме семейни тайни и стари истории. Да си поговорим с бившия годеник е просто задължително. Като с мъж. Имаме ли адресчето?

— И адреса, и телефона.

— Ти вече потърси ли го, разбрахте ли се за среща?

— Още не, засега се съветвам с теб.

— Ами не се обаждай тогава. Сега ще отидем кротичко, ще погледнем как стоят нещата там, а ако той не си е вкъщи, тогава ще помислим как е по-добре да постъпим. Къде живее тоя твой Харченко?

— В района на „Новослободская“.

— От кантората е един хвърлей, ще отидеш пеша, докато аз се придвижа. Къде ще се срещнем?

— Той живее на „Краснопролетарская“.

— А номерът?

Доценко му продиктува пълния адрес.

— Охооо — веднага коментира Селуянов, който познаваше Москва като собственото си жилище и помнеше местоположението на почти всички елитни сграби. — Всички милиционери да живеехме така, здраве му кажи. Но там няма охрана, знам със сигурност. Хайде да се срещнем на ъгъла на „Краснопролетарская“ и „Садовое колцо“, ще бъда там до половин час.

Точно след половин час Николай пристигна с колата си на уговореното място.

— Е, как е, много хора ли успя да разпиташ в съботния ден? — попита той Миша, който потреперваше от студения вятър с контешкото си леко яке.

— Двама. Майката и приятелката на Лариса Ритер. А ти?

— И аз двама. Прекарах половината ден в компанията на Зоя Петровна Кабалкина. Защото, когато е до ровене, трябва да се рови от сътворението на света. После прескочих и до бившия съпруг на Волкова, поприказвахме си за Анита Станиславовна.

— И какво излезе? — поинтересува се Доценко.

— Че мадам Волкова е глупава и нещастна, но се преструва на умна и щастлива. Нещо такова. Нищо интересно.

— А при Кабалкина?

— Там е още по-зле. Но нещо с Любочка не ми е съвсем ясно. Спомняш ли си, Серьожка Зарубин казваше, че любовникът й я зарязал? Е, сега се разбра, че този любовник е немец.

— Германия, Австрия, Швейцария?

— Нямам представа, и Зоя Петровна не знае.

— Откъде тогава знае, че е немец?

— Ами Зоя Петровна чула как Люба разговаряла с него на немски. Отишла, разбираш ли, в банята, заключила се там, та да не я чуе никой, и чуруликаха ли, чуруликала… А след два дни потънала в дълбока мъка, от която и до днес не била излязла. И знаеш ли кое е странно?

— Ако ми кажеш, ще науча. — Доценко отново потрепери под пронизващия вятър. — Само че хайде да побързаме, защото съвсем се вкочаних.

Закрачиха по-бързо.

— Та значи така. Люба цял живот се доверявала на майка си и й разказвала всичките си любовни истории. Нищо не криела. А за този немец Зоя Петровна не знае нищо, ама нищичко. Освен, че е немец. Та аз си помислих, че може тук да има не любовна, а делова история. С този немец тя е въртяла някаква финансова афера, а сега гой или я е измамил и я е оставил без пари, или я е подложил на удари и сега я заплашва разобличаване. Затова е толкова притеснена.

— Защо тогава е излъгала Зарубин, че любовникът й е изчезнал?

— Ох, че си наивен, Мишка, нищо че си женен! — пустоса го Селуянов. — Той наистина е изчезнал, тоя немец, разбираш ли? Тя не може да го намери и не разбира какво става, затова се притеснява. Трябвал й е квалифициран милиционерски съвет какво се прави в такива случаи, как се търси човек, без да се задействат официалните канали. Та затова е измислила, че той й е любовник. Разбра ли? А психоложката Аничкова може да е имала нещо общо, макар и дребно, с тази история. Може да е видяла или чула нещо случайно. С една дума, трябва да установим и да издирим кавалера на Любочка.

Доценко вече искаше да зададе логичния въпрос: „Как да го издирим?“, когато внезапно спря. На петдесетина метра от сградата, към която отиваха, той видя кола, до която стояха двама мъже. Единия от тях той си спомняше много добре, съвсем наскоро беше разговарял с него, само преди няколко дни, когато бе установявал алибито му за момента на убийството на актрисата Халипова. Момче от групировката на Руслан Багаев, по прякор Самсон. Михаил не беше срещал втория, но външността и маниерите му не будеха никакви съмнения: пиле от същото ято. И двамата със свободни тъмни панталони и кафяви къси якета с вдигнати яки, и двамата леко небръснати и приблизително еднакви на ръст. Абе направо близнаци. Разликата беше само, че Самсон имаше дълга коса, прибрана на тила на миша опашка, а колегата му беше късо подстриган.

— Я почакай — подръпна той за ръкава Селуянов. — Защо се е завъртяло насам това аверче на Багаев?

— Кое? — напрегнато се огледа Коля.

— Ей онова. Другото не го познавам, само това, с опашката, Самсон, проверявахме го дали няма нещо общо с убийството на Халипова. Слушай, може би Каменская е права и между случая с актрисата и случая с Лариса Ритер има някаква връзка, а? Да не избързваме с Харченко, какво ще кажеш?

— Каменская най-вероятно не е права — авторитетно заяви Николай, — но не е нужно да бързаме, това е вярно. Да вървим, да си поговорим с момчетата. Харченко няма къде да се дене, винаги можем да го намерим.

Те направиха весели физиономии и с отпусната походка приближиха до колата, до която стоеше странната двойка.

— Здрасти, Самсон. — Лицето на Доценко излъчваше доброжелателност и радост по повод неочакваната среща. — Помниш ли ме?

— Че как — кратко отвърна Самсон.

Лицето му, напротив, не изразяваше никаква радост.

— На каква тема кибичим в района на „Петровка“?

— Де е „Петровка“, де сме ние — немногословно, но напълно резонно отговори вторият, подстриганият.

— Абе недей ти, не е толкова далече, съвсем близо с — продължи Миша. — Та все пак, Самсон, какво чакаш тук, а?

— А на тебе какво ти пука, началник? Аз просто си стоя, никого не закачам, не съм убивал твоята актриса, нали ти си го изясни вече. Какво искаш сега?

— Абе… — проточено се включи в разговора Селуянов, разигравайки крайна загриженост и озадаченост, — може и да не си убил актрисата, ама дето се мотаеш тук и никого не закачаш, не ми харесва много.

— Защо пък?

— Нали разбираш, в тази сграда живее заподозрян. Та ние си мислехме, че може той да е… такова де… актрисата. А може и да не е той. Вървяхме си така и се съмнявахме. И кого да видим — теб. И всичките ни съмнения тутакси изчезнаха. Някак си, Самсон, лоша работа се получава.

— Я стига, началник. — Самсон говореше все така лениво, бавно, но в очите му се разля тревога. — Не ми пееш по темата. Никой от нашите не е закачал актрисата, нали проверихте.

— Абе наистина — поде отново Селуянов, — и ние си мислехме, че той е проверил всичко както трябва, а излезе, че лошо е проверявал. Много неща са останали неизяснени. Дори го наказаха с мъмрене.

Той хвърли на Доценко строг поглед на придирчив началник, а Миша веднага, както му е редът, изигра смущение и дори известна виновност.

— С една дума, Самсон, ти сега бързичко ни разказваш кого чакате тук. Ако това няма отношение към актрисата, ние си тръгваме, а вие оставате да чакате. Не разкажете ли обаче, всички дружно се хващаме за ръце и поемаме към „Петровка“, разгеле, че е наблизо. Оставяме твоята кола тук, няма да я заключваме, няма да бързаме и алармата й да включваме, а като стигнем на „Петровка“, начаса ще подшушнем на Гога, че на „Краснопролетарская“ има хубава, скъпа количка. После много има да си я търсиш.

За Гога работеха всички крадци на коли на територията на „Садовое колцо“ и те, от една страна, бяха нечувани майстори в занаята си, а от друга — също толкова нечувани хаймани, които не подбираха чии коли ще задигнат, тоест, тормозеха всички наред, включително всенародно любими артисти и престъпни авторитети. Стига Марката и цветът да им харесат.

Самсон мислеше също толкова бавно, колкото и говореше. От напрежение бръчките на челото му мърдаха, а в такт с това мърдане трепкаха и късите му гъсти мигли. Неговият подстриган колега стоеше с отсъстващ поглед и за нищо не мислеше, от което оперативните работници си направиха извода, че шеф в този тандем е именно Самсон и той ще вземе решението.

— Трябва да се обадя — най-сетне процеди Самсон през плътно стиснатите си устни.

— Давай — разреши Селуянов. — Само че и аз да чувам.

— А няма ли да ти стане много?

— Няма — увери го Коля. — Ей богу, няма. Всичко разбирам, ти си човек подчинен, трябва да получиш разрешение да разговаряш. Уважавам това. Обади се. Но аз трябва да чувам какво говориш. Защото и аз съм човек с началници, ти се подчиняваш на правила, аз — на инструкции. Според мен това е справедливо.

Самсон очевидно не споделеше тази гледна точка, представите му за справедливост бяха малко по-различни. И той не можеше да си позволи да се обади на Руслан точно под носа на ченгето. Но не си позволи и нагло неподчинение. Затова избра компромисен вариант — отдръпна се три крачки назад и се обърна с гръб към детективите. Така се чувстваше по-спокоен.

Очевидно получи разрешение за разговор, защото, докато прибираше в джоба си телефона, бръчките на челото му вече не мърдаха.

— С една дума, така — подзе той. — Тук един човек дължи пари, даден му е срок да ги върне. Още не ги е върнал, иска нова отсрочка. Ние контролираме да не избяга.

— Хубаво го изля — похвали го Селуянов. — Сега дай същото, ама задълбай. С имена и подробности. Какъв е тоя човек, как се казва, на кого е задлъжнял, с колко.

— Ама много си досаден — въздъхна Самсон. — Добре, Руслан разреши, темата не е наша, ние само контролираме. С една дума, този човек е продал на един вестник компромат за една фирма, вестникът приел информацията и му платил за това. А после се оказало, че фирмата е чиста като светица след клизма и целият този компромат е пълна лъжа. Фирмата предявила претенции към вестника, нещо като седемстотин хиляди веднага или три милиона при съд. Вестникът казал, че ще плати седемстотна, а на тоя човек наредили да възстанови парите, щом вината е негова и е дал непроверена информация. Няма нищо общо с актрисата.

— Абе разбираш ли, Самсон — отново захленчи Селуянов, — бих се съгласил с теб, ако ми кажеш имената. Обаче ти нещо ме мотаеш. Някакъв човек, един вестник, една фирма… Аз в тая сграда имам заподозрян, той между другото си има име, а овцата, дето ти я държиш в кошарата, има ли си? Е, аз трябва да знам със сигурност, че имената им са различни, иначе пак ще почна да си мисля за актрисата.

— Е, писна ми вече… Харченко се казва. Владимир Харченко, живее в четирийсет и втори апартамент. Толкоз, доволен ли си?

— А вестникът как се казва?

— „Бизнес вестител“.

— А пострадалата фирма?

— „Практис Плюс“. Е, това ли беше всичко?

— Че как така всичко, какво приказваш, приятелю Самсон! — засмя се Селуянов. — Я кажи какво общо има Руслан с тая история? Да не би той да е чадър на вестника?

— Не, за вестника се грижи Гамзат. — Самсон кимна към мълчаливия си колега. — Ей този е Довлат, неговият човек.

— А фирмата под чий чадър е?

— На Дронов — неохотно процеди Самсон.

— Опала! И защо, старче, разправяш, че това нямало нищо общо с актрисата? Не е хубаво така, не е красиво.

— Е, началник, в хляба си се кълна! Дето актрисата беше женска на Дронов, е едно, а фирмата — съвсем друго. Вестникът иска да му се върнат парите, а на фирмата много й дреме, вече са й платили. Гамзат и Руслан са се разбрали. Така де, Руслан да помогне, двамата са нещо като гаранти на сделката.

— На каква сделка?

— Е, не на сделка, а на договорката, че ако вестникът плати седемстотин хиляди, фирмата няма да вдига дандания, да напада вестника и да го дава под съд с иск за три милиона. Затова стърчим тука двамата: един човек на Гамзат и един на Руслан.

На Доценко му омръзна да стои мълчаливо и да играе провинил се подчинен. Страшно беше премръзнал и му се дощя да поприказва. Белким се постопли.

— Николай Александрович, струва ми се, че Самсон казва истината — плахо вметна той. — Не е зле обаче да проверим.

— Ще проверим — зловещо обеща Селуянов. — Ей сега, веднага ще проверим. Кой е главният във фирмата? Кажи едно име, Самсон!

— Игор Василевич Чуйков, той е главният. Попитайте него, той ще потвърди всичко.

— Ще го попитаме, не се тревожи. Кого другиго познаваш?

— И Олег Ахалая. Не му знам бащиното.

— Този пък какъв е?

— Заместник на Чуйков. Край, началник, това вече е всичко. Нищо повече не знам.

— Ами телефончето на Чуйков?

— Не, аз с това не се занимавам. Фирмата е под чадъра на Дронов, а не на Руслан, ние така, само помагаме, правим услуга.

— А вестникът ще потвърдили? — отново се обади Доценко. — Или само фирмата? Разбери, Самсон, трябва да проверим думите ти. Кой може да потвърди?

За вестника Самсон не можеше да каже нищо определено и обърна питаш поглед към неподвижния си колега Довлат.

— Довлат, защо мълчиш? Питат за вестника, това е въпрос към тебе.

Довлат мълчаливо извади от джоба си визитна картичка на собственика на вестника и я подаде на Селуянов, явно сметнал, че той е шефът. Селуянов прибра картичката и строго погледна Самсон и Довлат.

— Хем си опичайте акъла, всичко ще проверя, нещо много често ми попада пред очите тоя ваш Дронов. Не ми харесва това. Ако нещо не излезе вярно, ще ви намеря. Нали разбирате, че ще ви намеря?

Те дружно и абсолютно еднакво се ухилиха.

Естествено те не отидоха при Харченко. Върнаха се при колата на Селуянов и Николай веднага включи парното, за да стопли премръзналия Доценко, който вече тракаше със зъби. Якето на Коля беше евтино и старомодно, но пък практично и топло, с него той можеше да не се страхува нито от вятър, нито от дъжд, нито от студ.

— Как така се е насадил Харченко — разсъждаваше на глас Николай и не се разбираше дали съчувства на колегата си, или сериозно се интересува как е могло да се случи такова нещо.

— Ами лакомия, това е — сърдито избоботи Миша и протегна вледенените си ръце към източника на топъл въздух. — Видя ли в каква сграда живее? С какви, ако мога да попитам, пари си е купил апартамент там? Сигурно е пуснал в оборот оперативната информация, десет процента дава за работа върху случаите, а деветдесет предава на вестници. И нищо не проверява, самозабравил се е.

— Чакай малко. Миша, чакай. Какво се запали? Може апартаментът да е купен с пари на жена му.

— Ох, наивен си ми ти, Колка, нищо че си женен втори път — подкачи го Михаил, цитирайки една фраза, която Селуянов неотдавна бе изрекъл. — Ако една жена има пари, то за какво й е потрябвал сиромах от милицията? Тя ще си намери по-свестен мъж. Твоята Валюшка работи в паспортната служба, моята Ирка е направо безработна, а на Харченко какво, да не е шотландска принцеса?

— Не бива да си толкова циничен — с учителска строгост отвърна Коля. — Ами ако става дума за любов? Виж сега какво се получава. Харченко е в безизходно положение, спешно му трябват пари, и то много. Откъде може да ги вземе?

— Може да поиска от жена ги — ехидно подсказа Доценко. — Нали си сигурен, че жена му е богата.

— Щом не е поискал, значи не е толкова богата. От кого другиго?

— За Лариса ли намекваш? Мислиш, че си е спомнил, че неговата годеница от далечното минало сега е омъжена за милионер, и е решил да се обърне за помощ към нея?

— Нещо такова — неопределено отговори Николай. — Защо, лоша версия ли е?

— Някак не е по мъжки, Коля. Помисли сам. Да се обадиш на жена, която преди почти три години те е зарязала заради богат мъж, стъпкала е любовта ти и я е захвърлила на бунището? И то не просто да се обадиш, за да я питаш как е, а да й поискаш пари. И то да ги поискаш просто така, като подарък, а не назаем, защото няма откъде да ги върнеш. Ти можеш ли да си представиш това?

— Не мога — съгласи се Селуянов. — Но мога да си представя друго. Той й се обажда а момент на отчаяние и й разказва как е закъсал за пари. Понеже се чувства виновна заради предателството си, Лариса сама му предлага своята помощ. Сама, разбираш ли?

— Ама откъде ще има тя такова сума? Стига, Коля, мисли логично. Такива пари се теглят от сметка в банка, а не се вадят от джоба. И после, ако тя имаше толкова пари, съпругът й щеше да спомене, че или го е помолила за тях, или ги е откраднала от домашния сейф.

— Ами ако е продала бижута? — предложи вариант Селуянов. — Съпругът е правил подаръци на Лариса, сигурно много скъпи, особено около времето на женитбата. Тя спокойно може да е имала злато, платина, диаманти на такава сума.

— Това е възможно — оживи се Миша. — Добра идея. Тя има бижута и предлага на Харченко да ги вземе. После ще измисли какво да обясни на мъжа си. Например ще каже, че ги е занесла в ателието за нещо, а от ателието са ги откраднали. Ще инсценира кражба, не е голям проблем. Че какво, Колянич, виж как всичко се подрежда!

— Подрежда се. Лариса занася дрънкулките в ателието, за да ги даде на Харченко. И къде са те?

— Взел ги е убиецът, Коля. Някой е научил, че тя е занесла в ателието ценности, пристигнал е преди Харченко, убил е жената и е взел всичко.

— Тоест, ти си сигурен, че убиецът не е самият Харченко?

— Не знам. Защо му е на него да я убива? Къде е мотивът?

— За да не връща заема.

— Коля, не забравяй, Харченко е наш колега, ченге като нас. Той прекрасно разбира, че с бижутата ще го пипнат още първия ден. Около убийството ще се шуми, съпругът със сигурност ще даде опис на скъпоценностите, Харченко няма да може да ги продаде никъде. А ако вестникът приеме дълга му, изплатен не в банкноти, след убийството и още след първите съобщения в пресата, където са споменати ценностите, ще му хвърлят тези бижута в муцуната и ще поискат зелени американски хартийки. И там хората не са глупаци. Още повече че чадър им е Гамзат, а шегите с него са опасни, това всички го знаят.

— Добре, убеди ме. — Селуянов с наслада запали цигара, отмести седалката назад и протегна крака. — Значи някой трябва да е научил, че Лариса е занесла диамантите в ателието. Освен това този „някой“ е трябвало да знае горе-долу кога Харченко ще отиде да ги вземе, за да не закъснее и да пристигне, когато там няма да е останало нищо ценно. Хайде да помислим кой може да е бил той.

— Да помислим — съгласи се Доценко без ентусиазъм.

Този ден беше толкова дълъг за него… Сякаш трите часа чакане на летището бяха не днес, а миналата седмица. А денят още не беше свършил и той си бе направил сметка, че ще успее да постави новите кранове в новия апартамент. Сигурно нямаше да успее.

— Слушай — внезапно се обърна той към Николай, — да си спомняш случайно от коя дата беше вестникът, в който бе публикуван фалшивият материал против онази фирма? Май се казваше „Практис Плюс“.

— Не само не си спомням, а просто не знам, не съм го чел. Аз изобщо не чета този вестник. Но ти си прав, добре ще е да намерим материала. Важно е да видим кой го е написал. Ние с теб, Мишаня, няма да тръгваме по трудните пътища, ще потърсим по-леките.

Селуянов бързо набра телефонния номер на Каменская.

— Привет на хромите от гладните и уморените — весело я поздрави той. — Искаш ли да окажеш неоценима помощ на приятелите си? Имаш там компютър, а интернет имаш ли? Прекрасно. Трябва да ми намериш сайта на вестник „Бизнес вестител“ и да видиш кой и какво е писал за фирма „Практис Плюс“. Запомни ли? Браво. Значи така, публикацията е била направена наскоро, в рамките на последния месец, мисля. Виж кой я е подписал и после погледни предидущия период, около година назад — какво друго е писал същият автор. И за кого. Ясна ли е задачата? Целувам те страстно, твой Селуянов. По-късно вечерта ще ти се обадя пак.

— Ей, че си бил нахален — проточи Доценко и не беше ясно какво повече съдържаше тонът му — възхищение или укор.

Молбата на Селуянов се стори на Настя напълно по силите й, но абсолютно неразбираема. Сигурно момчетата бяха изровили някаква нова информация и ако се съди по нейната делова насоченост, това имаше отношение към Валерий Ритер. Да, наистина, той и майка му бяха повече от странни фигури и бе напълно ясно, че колегите търсят възможни пътища, по които може да попаднат на нещо, хвърлящо светлина върху собственика на голямата консултантска фирма. Жалко, че Коля нищо не обясни, тогава търсенията на Настя биха могли да станат по-осмислени и целенасочени, но какво да се прави, щом не й обясни, значи не е имал възможност. Може да е бързал. Или да е говорел а нечие присъствие.

Вярно, тя имаше малко по-различни планове за тази вечер… Сутринта дойде Чистяков, направиха си чудесна разходка, Настя издържа почти час и ужасно се гордееше с постиженията си. После, както си бе мечтала, дълго седяха прегърнати пред запалената камина и разговаряха за „закона за трите отрицания“ и за загадъчната връзка между болките в крака и психологическите й проблеми. Въпреки очакванията, Алексей не се присмиваше на жена си, слушаше я внимателно, после каза:

— Асенка, аз нищо не разбирам от това, никога не съм чувал за тези неща. Но щом действат, вероятно в тях има нещо. А че действат, за мен е абсолютно очевидно, виждам го и с очите си, и докторът го потвърди вчера.

И се зае заедно с Настя старателно да си припомня случаи от своята и от чужди биографии, които биха могли да илюстрират правилото „не прави, не говори и не мисли нищо, за което не са те помолили“. Понякога излизаше забавно, а понякога плашещо неочаквано и правдоподобно.

Те се увлякоха в този разговор и не го прекъснаха дори когато Чистяков се зае с приготвянето на обяда.

— Очакваме ли някого? — попита той. — Имам предвид гости.

— Мисля, че не — отговори Настя. — Освен ако не цъфне нашият филолог, когато изгладнее по подмосковските пътища.

— А от твоите колеги никой ли няма да довтаса?

— Не, те днес и утре ще развиват активна дейност, Олшански им е определил такива срокове, че нямат време дъх да си поемат.

— Добре, тогава ще сготвя за трима — взе решение Льоша.

И то се оказа правилно, защото филологът автолюбител наистина цъфна. Както и трябваше да се очаква, той отново дълго се стеснява и отказва да обядва, но в края на краищата се остави да го придумат и седна на масата. Когато приключиха с яденето, той заяви, че не иска да досажда с присъствието си и ако Настя се съгласи да отговори на още няколко негови въпроса, той ще ги зададе, ще си запише отговорите и веднага ще си тръгне. Настя нямаше нищо против.

Самарин извади дебела тетрадка, в която няколко листа вече бяха изписани.

— Залисах си това, което ми разказахте вчера — смутено поясни той. — Сигурно съм объркал нещо или съм си измислил друго. Не бихте ли погледнали?

Не й се гледаше. Ако текстът беше отпечатан, Настя естествено би предпочела да го прочете, но да се взира в чужд почерк — а, не, ще прощавате.

— Вие ми го прочетете на глас — помоли тя. — По-лесно ще разчитате почерка си.

След обилния обяд Настя полегна на дивана, зави се с одеялото, настани Самарин във фотьойла и го заслуша. Той нищо не беше объркал, всичко бе разбрал и го бе записал кратко и ясно. Какво пък, много е възможно от него да стане добър писател на криминални романи. Във всеки случай умът му щрака.

Валентин пристъпи към своите въпроси и постепенно Настя навлезе в процеса, даваше подробни обяснения, припомняше си разни интересни случаи или сложни ситуации. Когато приключи с разтребването на кухнята, Чистяков се присъедини към тях, седна на дивана в краката на Настя и с интерес се заслуша, като от време на време се включваше в разговора. Оказа се, че той знае доста интересни случаи и сложни ситуации из живота на следствието и криминалния отдел на милицията — естествено от жена си, но самата Настя не преставаше да се учудва, че всичко тооо е останало в главата му. Тя вече бе забравила много нещо, о Льошка ги помнеше…

Изведнъж Настя се сети, че искаше да гледа телевизия. Разговорът, който трябваше да бъде кротък, неочаквано се бе превърнал във вечер но спомените и явно се бе проточил. Но колко ли време бе минало? Днес започваше ретроспективна поредица от филми на режисьора Константин Островски по случай неговата шейсет и пот годишнина и в телевизионната програма тя бе прочела анонс за голямо интервю с него. Настя искаше да види с очите си свидетеля по делото за убийство, да понаблюдава неговите маниери, да го чуе как говори. Понякога това беше много полезно.

— Льоша, да не пропуснах предаването? — уплашено попита тя, прекъснала собственото си обяснение защо следователите изискват в някои случаи безпрекословно спазване на закона, а понякога гледат нарушенията през пръсти и дори от време на време ги поощряват.

Чистяков погледна часовника.

— Още половин час — успокои той жена си.

И виж ти номер, точно след половин час се обади Селуянов със своята трудноразбираема молба. Настя отметна одеялото и се смъкна от мекото диванче.

— Ще се кача горе, Селуянов ме моли да вляза в интернет.

— Ами предаването? Нали искаше да го гледаш? — намръщи се Чистяков.

— Льош, запиши ми го на касета, а? После ще го видя.

— Тоя твой Селуянов няма ни срам, ни съвест — мърмореше Алексей, докато се щураше да търси подходяща касета, защото на телевизионния екран вече се нижеха встъпителните надписи. — Какво е това тук?

Той пъхна под носа на Настя кутия с касета.

— Любовен филм, можеш да запишеш предаването на негово място, вече го гледах. Страшна глупост.

Тя се качи на втория етаж, включи компютъра, влезе в интернет. Интересно, защо Селуянов е решил, че този вестник има свой сайт? Всъщност дори и да няма, съществуват много места, където могат да се намерят нужните публикации. Вярно, за това ще отиде повече време.

Но за щастие „Бизнес вестител“ имаше сайт. Настя въведе в търсачката „Практис Плюс“ и веднага получи статията, подписана от Пьотър Маскаев. Наистина публикувана съвсем наскоро. И за какво е потрябвала тя на Селуянов? Срещу втората търсена дума — „Маскаев“, компютърът й върна двайсетина публикации от последните шест месеца, а от началото на текущата година се събраха цели трийсет и осем. Би било пълна глупост да чете всичко това от екрана, дори разполагайки с очила, затова Настя сложи хартия в принтера и разпечата всички статии на Маскаев.

Ето на, сега може да изключи компютъра, да се настани по-удобно, да сложи пред себе си чист лист хартия и да се отдаде на любимата си работа — анализа.

Слезе долу към единайсет и половина. Чистяков седеше с огромна димяща чаша в ръка и гледаше екшън.

— Нашият автолюбител помоли да ти предам неговото довиждане, не искаше да те безпокои — съобщи Льоша, без да откъсва очи от екрана. — Ако искаш чай, налей си, водата току-що завря.

— Гладна съм — капризно заяви Настя.

— Тогава поседи кротичко, когато прекъснат за реклами, ще ти донеса. Става ли?

— Толкова ли е интересно, че не можеш да се откъснеш? — ревниво попита тя.

— Не мърмори — помоли я мъжът й. — Веднъж на сто години улучвам приличен филм, остави ме да го гледам!

Настя отчаяно махна с ръка и се потътри към кухнята. Вече е съвсем късно, защо Селуянов не се обажда? Нали самият той каза, че ще се обади „късно вечерта“? Къде по-късно от това, дванайсет без двайсет е вече. Възложи й задача, а не се интересува от резултатите. Или толкова е потънал в работата, че няма време да се обади? Или се е случило нещо?

Тя отряза дебел комат черен хляб, сложи върху него студена пържола, а на масата пред себе си — буркан със съвсем ситни мариновани краставички. Чистяков щеше да й поднесе същото, но затоплено, с гарнитура и в чиния. Нищо, тя и с това те се задоволи, в стомаха й всичко ще се стопли, а пък и на този орган му е абсолютно все едно дали храната е влязла в него от чинията или от буркана и от хляба. Вярно, не му е все едно, когато в него хвърлят месо с хляб, от тази комбинация той създава наднормено тегло, а с наднорменото тегло трябва да се борим… Е, добре де, веднъж не е страшно, дънките и бездруго вече не се закопчават.

След като довърши месото и хляба и извади от буркана последната краставичка, Настя не издържа и набра номера на мобилния телефон на Селуянов.

— Защо не се обаждаш? — разтревожено попита тя. — Случило ли се е нещо?

— Пепел ти на езика, не предизвиквай съдбата. Тъкмо влизам вкъщи. А ти да не би да свърши работата?

— Свърших я, само че не знам какво точно те интересува.

— Намери ли статията?

— Намерих и статията, и автора, и всичките му публикации от изминалата година. Той, между другото, е доста плодовит.

— Видя ли нещо?

— Коля, ами че аз не знам за какво да гледам! — ядоса се Настя. — Ти ме използваш на тъмно. Да беше казал веднага какво ти трябва, от работата ми щеше да има повече полза.

— Аска, и аз не знам какво ми трябва — призна Николай. — Почакай, ще ти се обадя от градския телефон, че батерията ми всеки момент ще падне.

Той й се обади и разказа накратко на Настя за днешната им среща с мутрите на Багаев и Гамзат.

— Та си помислих, че ако Харченко е черпил информация от един и същ източник и я е предавал на един и същ журналист, по публикациите може някак да се проследи. Разбираш ли, той може да се е обърнал за помощ към приятели, към бившата си годеница, а може и към своя източник. В смисъл, ти ме подведе, даде ми невярна информация, сега помагай да се оправя, давай пари. Да речем, източникът няма пари, но нали Харченко може да е обсъждал с него варианти към кого другиго може да се обърне. И може да му е разказал, че Лариса се е съгласила да помогне, обещала е да му даде пари или бижута. Самата Лариса едва ли би казала на някого другиго, че дава подаръците от съпруга си на бившия си любовник, така че от нейна страна изтичането на информация за бижутата е малко вероятно. Виж, от страна на Харченко то е напълно възможно. Той със сигурност не е казал на съпругата си, защото е неприлично да вземаш такива ценности от бившата си любовница. А на източника може да е казал. И този източник може да не е удържал на изкушението — или лично е отишъл да я обере, или е продал сведенията, или е наел някого. Парите са сериозни, бих казал дори — луди пари.

— А не са ли това ваши свободни съчинения? Защо вие с Мишка сте решили, че Харченко е молил Лариса и тя се е съгласила да му помогне? Това май сте си го съчинили — усъмни се Настя.

— Отначало си го съчинихме, а после измислихме как да го проверим.

— И какво, проверихте ли го?

— Как да ти кажа. — В гласа на Селуянов зазвуча дяволита усмивка. — Непряко. Косвено. Отидохме при Ритер и го помолихме в наше присъствие да провери дали всички бижута на Лариса са си на мястото.

— И се оказа?…

— Че ги няма. Не всичките, разбира се, едно-друго е останало. Но по-голямата част липсват. Кутийките си стоят в сейфа, но повече от половината са празни. Според Ритер са изчезнали украшения с едри диаманти, много скъпи. И най-важното, представят ли си, той дори не може да уточни кога именно са изчезнали, защото кутийките са си на мястото, а и през ум не му е минавало да поглежда вътре в тях. Виж, щом и досега мутрите наглеждат Харченко, значи той не е върнал парите на вестника, следователно не е успял да ги вземе от Лариса. Изобщо, колкото повече разсъждаваме с Мишка, толкова повече всичко се свежда до източника, от когото Харченко е получавал информацията. Това е единственият човек, с когото той може да е обсъждал ситуацията и начините за излизане от нея.

— Ясно. А ти не се ли страхуваш, че щом се доближиш до този извор с жива вода, той е всички сили те се юрне при Харченко да му доложи? И после, ако — не дай си боже — се изясни, че си сбъркал, ще си имаш сума ти неприятности.

— Ася, това вече си е мой проблем — да направя така, че да не се завтече, и аз не съм расъл в саксия. На мек ми трябва само да открия този източник.

— Ето, сега вече ми е ясно какво ти трябва. Можеше веднага да ми кажеш. А между другото, не ти ли е хрумвало, че Ритер може всъщност не днес, а много по-рано да е открил изчезването на диамантите и от яд или от ревност да е застрелял жена си?

— Не ми е хрумвало — озадачено призна Селуянов.

— Ами нека ти хрумне — посъветва го Настя.

— Дявол да го вземе, хем е толкова просто… А къде ги е дянала?

— Например може да ги е подарила на таен любовник. Или на приятелка лесбийка. Впрочем убийците понякога се издирват не по мотива, а по оръдието на престъплението. До трупа на Лариса Ритер, доколкото си спомням, е бил намерен пистолет „Берета“. Забравил ли си за това?

— Абе аз не съм забравил, но и при оръжейниците има опашка, както при всички. Чакаме отговор.

— Нали се хвалеше, че имаш връзки при тях. Лъжеше ли ни?

— Не, не съм ви лъгал. Имам връзки по хладното оръжие, а по огнестрелното — никакви. И после, кой съм аз? Случаят с Ритер е на „Петровка“, а аз съм нещо като жалък придатък. Виж, ако от понеделник Олшански обедини делата, ще имам пълни права.

— Аха, и задължения също — промърмори Настя.

Тя взе съставената по статиите на Маскаев таблица и започна подробно да разказва на Селуянов за резултатите от своите търсения.

Екшънът, по който Чистяков толкова се беше заплеснал, свърши в дванайсет и половина. До този сладостен момент Настя, която не обичаше такива филми, седя в кухнята, взирайки се в съставената таблица и опитвайки се да съзре нещо в нея. Нищо не откри. Дали беше уморена, дали пък затъняла от безделието… Или пък там наистина нямаше нищо.

Звуците от стрелба зад стената утихнаха, в кухнята надникна Чистяков.

— Намери ли какво да хапнеш? Браво, самостоятелно момиче. Е, какво, ще си лягаме ли, или искаш да гледаш онзи режисьор?

Искаше й се да го види. Но не по-малко й се лягаше. И й се спеше.

— Хайде да съчетаем двете неща — предложи тя. — Да приготвим леглото, да легнем, аз ще гледам, а ти ще почетеш.

Настя си изми лицето и зъбите, навлече пижамата и с наслада се изтегна в прохладното легло. Льоша се зачете, а тя превъртя записа и се загледа в интервюто на режисьора Островски. Маестрото на родното кино правеше впечатление на пропил се, но умело гримиран човек. Във всеки случай, за своите шейсет и пет години изглеждаше много добре, но говореше доста посредствено… През живота си Настя бе виждала много пияни в различна степен и намиращи се в различни стадии на алкохолизъм хора, така че лесно можеше да определи кога един човек злоупотребява с алкохол — дори той в момента да е абсолютно трезвен.

— Изглежда страхотно — промърмори полугласно тя. — Сит, доволен, муцуната му не се побира в екрана.

— Между другото — веднага реагира Льоша, без да откъсва поглед от книгата, — нашият приятел филологът каза, че на живо Островски бил много по-слаб, в смисъл, не бил толкова пълен. Казвали са ми, че телевизионният екран прибавя визуално няколко килограма.

Настя си спомни приятелката на Юра Коротков и се съгласи, че това май е истина. На екрана актрисата Ира Савенич изглеждаше много по-едра, отколкото бе в действителност. И вече заспивайки, Настя Каменская реши, че за нищо на света няма да се съгласи да я снимат за телевизията, докато отново не започне да се побира в дънките си.

Сякаш някой й бе предложил да я снима…

През нощта в събота срещу неделя Миша Доценко спа почти щастлив. Все пак бе успял да постави новите кранове. А най-важното — двамата с Коля Селуянов бяха направили колосален пробив в разкриването на убийството на Лариса Ритер.

Но още към обяд в неделя щастието се изпари. По телефона му се обади Валерий Ритер.

— Исках да ви съобщя, че всички накити на Лариса се намериха.

В гласа му не прозвуча нито радост, нито въодушевление. Впрочем каква ти радост, когато утре ще погребваш жена си. От друга страна, Ритер може би играеше някаква своя игра, как да му вярваш…

— Къде? — едва не изкрещя Миша.

— У майка й. Току-що ми се обади Светлана Евгеневна и помоли да взема диамантите, били у нея. Вчера била в такова състояние, че не се сетила за тях.

— Как са попаднали у кея? — обезкуражено попита Михаил.

— Лара ги дала на майка си да ги поноси. Лара много обичаше Светлана Евгеневна, искало й се е майка й да изглежда добре и да носи скъпи украшения. Самата Лариса никога не ги сложи.

— Защо?

— Не обичаше диаманти. Предпочиташе други камъни. Всичко, което слагаше, си е вкъщи, вие видяхте тези накити.

— Но вие защо сте й купували диаманти, щом не ги е носела?

— Съпруг с моето положение трябва да купува на жена си диаманти, а не обикновена бижутерия. И после, това е добро капиталовложение.

— Благодаря ви, че се обадихте, Валерий Станиславович — с потиснат тон заговори Доценко. — Моля ви непременно да ми позвъните, когато получите накитите. За мен е важно да знам дали всичко си е на мястото, или все пак нещо липсва.

— Ще ви позвъня — хладно обеща Ритер.

Ето и края на приказчицата. Хем каква приказчица беше — чудна, просто прекрасна.