Законът за трите отрицания

Глава 4.

Дъждът ръмеше непрестанно, беше завалял още през нощта и сега, в три часа следобед, Настя все още чуваше почукването на ситните водни капки по стъклото и ламарината. Няма смисъл повече да отлага разходката, след един час ще дойде медицинската сестра да й направи масаж, а после ще започне да се мръква. Настя Каменская не е толкова безстрашна, че да се разхожда по здрач из гората. Вярно, може да тръгне не наляво от къщата, към гората, а надясно, към другите къщи, но нещо не й се иска. Може да я забележат, да видят новото лице, да започнат да й се натрапват с въпроси: коя е, защо живее у Дюжин… В плановете й не влиза да се включва в разговори и да се запознава с хора. Не че се крие или се опитва да превръща в тайна своето пребиваване в Болотники, та нали целият медицински пункт и без това знае за нея, и в магазина знаят, днес вече по нейна поръчка донесоха хляб, конфитюр и масло. Просто няма настроение да общува с чужди хора.

Решено е, трябва да се стегне, да събере крака, бастун и дрехи в едно цяло и да понесе това цяло, по-точно — да го помъкне на излет. Днес е вече сряда, време е да увеличава минутите и да ги докара до двайсет. Не че кракът й толкова бързо се възстановява — и петнайсет минути й стигат, за да я разплачат и изпотят, но все пак… Всъщност, след като завчера тя изведнъж проумя каква е работата, й се стори, че слабо, но й поолекна. Съвсем мъничко. Или само й се стори?

Качулката покриваше главата й, но не спасяваше от дъжда лицето, поривите на вятъра размазваха влагата по бузите и устните, водата по брадичката и шията се стичаше под шала и като цяло всичко беше доста отвратително. Но Настя търпеливо пристъпваше по пътечката към вътрешността на гората, десет минути нататък, десет — обратно, и си мислеше как да се справи с проблема. Да, да, със същия онзи.

В живота й имаше още един мъж, за когото тя не се беше сетила, когато бе прехвърляла в ума си всички възможни варианти. И още щом си спомни за него, отначало ужасно се учуди: как бе могла да го забрави, а после схвана, че именно в това се крие същината на главоблъсканицата. Именно затова не си е спомнила — защото не е искала да си спомни. Не се е сещала именно защото в него, по-точно, в отношенията с него, се състои проблемът, който тя грижливо е изтикала в далечно кътче, и сега пред самата себе си се преструва, че всичко й е наред, просто няма накъде повече.

Нейният нов началник Вячеслав Михайлович Афанасиев. Неин бивш състудент, тройкаджия и мързеливец, дребен спекулант, любител на бирата и футбола. Когато той дойде на мястото на пенсиониралия се полковник Гордеев, Настя изпадна в ужас: след Житената питка, толкова мъдър и опитен, да остане подчинена на Афоня, когото бе презирала още в студентските години и с когото след завършването нито веднъж не се бе виждала.

От първия ден на съвместната им работа на „Петровка“ тя не хареса новия началник. И освен това, не сметна за нужно да крие своите чувства. Още повече: открито каза на Афанасиев, че макар и да работи под негово ръководство, никога няма да го уважава. И ето, сега се пита, защо го направи? За да поласкае самолюбието си, да избълва всичко, което мисли, а после да се гордее с това: вижте ме колко съм яка и смела, не се уплаших да кажа истината на началника? Господи, каква глупост! Никога подобни мотиви не бяха ръководили действията й. Тогава защо? Нали осъзнаваше, не можеше да не осъзнава, че от този момент работата й в отдела, ръководен от Афоня, ще се превърне в тежък, непрестанен ад. Че той ще я мрази и няма да знае какво да прави с омразата си, защото е достатъчно умен да не й отмъщава за обидата. Но не може и да й прости. Та кой би й простил? От този лен нататък подполковник Каменская буди у него само раздразнение, източник е на негативни емоции и поради това двамата не могат нормално да общуват и да обсъждат служебни въпроси. Афоня се опитва, доколкото е възможно, да я игнорира, а когато не успява, между тях се поражда такова напрежение, че са в състояние да снабдяват с електричество целия Красноярски край. Или Хабаровския. В резултат на тези чувства половината служебно време на Настя минава в мисли за престъпленията, които трябва да разкрива, а втората половина тя хаби, за да изобрети някакъв трик, та да избегне прекия контакт с началника. Тя престана да мисли всеотдайно за задачите си и с удоволствие да идва в службата, както беше при Гордеев през всичките петнайсет години от съвместната им работа. Тази пролет тя — нещо нечувано! — си взе болнични още при първите признаци на простуда и честно прекара вкъщи всичките десет дни, в течение на които само леко покашляше и беше малко хремава. Позволи си го за пръв път в живота си — толкова не й се ходеше на работа. Сигурно и кракът я боли именно защото за нищо на света не й се иска да се връща в кабинета си и да контактува с Афоня. Неслучайно, ох, неслучайно каза тя на Коля Селуянов, че би работила вкъщи, без да се вижда с началството. Тези думи се изтръгнаха сякаш от подсъзнанието й, тя ги изговори и разбра, че именно там е проблемът й. Развали отношенията си с Афанасиев и сега се опитва като щраус да скрие главата си в пясъка, да избегне общуването с него и да измисли как да уреди нещата така, че хем да продължи да работи, хем да не ходи на работа. А това не е решение на проблема. Щом едни отношения са развалени, не можеш да се преструваш, че няма такова нещо. Трябва да си признаеш, че са лоши, и да се постараеш да разбереш какво искаш: да станат нормални, така и да си останат лоши или изобщо да липсват. Ако искаш да липсват — напиши рапорт и напускай, никога повече не се срещай с този човек и не влизай в контакт с него. Не напускаш? Задоволяват те такива отношения? Нищо подобно, напълно очевидно е, че не те задоволяват, ето, дори не ти се тръгва на работа. Следователно не искаш отношенията ви да останат лоши. Тогава остава едно: искаш те да се нормализират. Може би не признаваш пред себе си, че искаш това, но нали няма друг начин, та ти току-що сама изведе тази формула: или нормално, или лошо, или никак. Излиза, че за теб, Каменская, има само един път. Ти развали отношенията, значи ти трябва да ги оправиш. Но как? Как да го направиш? Да отидеш и да се извиниш, да поискаш прошка? Или нищо да не казваш, а мълчаливо да влезеш в кабинета с бутилка и да предложиш да пийнете? Бррр!

Настя дори потрепери от подобна перспектива. Тя изобщо не обичаше алкохола и можеше да пие само мартини, и то извънредно рядко. А като жест на сдобряване с началника би се наложило да пие водка или коняк, леката сладка напитка тук, както се казва, не минава.

Ама защо, защо беше такава глупачка? Защо каза на Афанасиев, че е лош човек и тя не го уважава? Да не би да е искал мнението й? Нима е питал какво мисли за него като човек и професионалист и дали го уважава? Не, не я е питал. Нейното мнение в онзи момент изобщо не го е интересувало. Е, защо тогава го затрупа със своите мнения и оценки?

Между другото, интересно се получава… Как го каза Дюжин? Не прави, не казвай и не мисли нищо, ако не те молят за това… Ама разбира се, всичко стана точно така! Не те ли питат — не отговаряй. Не ти ли искат мнението — седи си и си мълчи. Всъщност странен закон, но излиза, че е правилен. Добре де, тепърва ще помисли за този закон, а сега за нея е по-важно да разбере какво я ръководеше в онзи фатален момент в кабинета на началника, ако не стремежът да изтъкне собственото си безстрашие.

Така, десет минути минаха, време е да тръгва обратно. „Разгърнете се в марша, не е място за празни приказки…“4. Е, де, тук с марша малко прекали, нейното костенурче пълзене още никак не прилича на марш. И относно празните приказки пак го изтърси напосоки, сега за нея е важно да мисли и мислено да изговаря всяко хрумнало й съображение, за да не изтърве нещо важно.

Тогава, през лятото на миналата година, когато на мястото на Гордеев дойде Афоня, Настя за пръв път сериозно се замисли къде да работи: да остане на „Петровка“ като подчинена на началник, който й е дълбоко неприятен, или да напусне. Перспективата за напускане й се виждаше страшна, невероятна, невъзможна, тя виждаше себе си само тук, на това място, и беше сигурна, че няма да намери мястото си на никаква друга длъжност. Просто няма да оцелее. На тази позната и обичана работа има любими колеги, с които е свикнала, има я и обичайната, отдавна изградена Настя Каменская, при това Настя, нейните колеги и работата си съответстват и съществуват съвместно в пълна хармония. А другата работа, другата служебна и професионална ситуация ще изисква съвсем друга Настя. С други думи, тя, Каменская, ще трябва да се промени, да пожертва нещо, да придобие друго. Промените я плашеха: тя беше сигурна, че или няма да може да се преустрои и съответно няма да може да работи на друго място, или ще се преобрази и ще престане да бъде истинската Настя.

И ето че в кабинета на началника Вячеслав Михайлович Афанасиев тя на два пъти извърши съвършено неприсъща за нея постъпка. Излезе извън рамките на служебните отношения и заяви на Афоня, че за нея не струва и пет пари, защото, първо, навремето се е занимавал със спекула и е печелел на гърба на бедните студенти, и второ, търси да разкрива шумни престъпления, та по този начин да прави кариера. А ако не се получава бързо и ефектно разкриване, престъплението изобщо престава да го интересува и той, вместо да направлява и координира действията на детективите, за да се свърши работата успешно, хвърля всичките си сили върху ново престъпление, при това натрапва на подчинените си своите виждания, които му изглеждат най-красиви и ярки от гледна точка на медийния шум, и така забавя хода по всички останали версии. И по тези причини тя, доблестният подполковник от милицията Анастасия Павловна Каменская, никога няма да уважава своя нов началник.

И все пак е интересно — защо ли му изтърси всичко това? Да не би самият той да не знае, че навремето се е занимавал със спекула, че е бягал от лекции в университета, че е използвал пищови на изпит и едва-едва е скърпвал тройките, а после е правил кариера с всички достъпни за него средства? Прекрасно го знае. Да не би да не е знаел, че това е известно на Каменская, и тя му е отворила очите? Не, разбира се.

Край, Каменская, до къщата остават десетина метра, за тези десетина метра ти трябва, ти просто си длъжна да изкажеш всичко докрай, стига вече си се крила зад илюзията за неразбиране и престани да си задаваш един и същ въпрос: защо, та защо? Прекрасно разбираш всичко, много добре знаеш защо го направи. Хайде тогава, вдишай повечко въздух, затвори очи и кажи истината. Най-добре на глас.

— Исках да се опитам да направя нещо, което никога по-рано не бях правила. Никога не бях влизала в открит конфликт с началството. Никога не бях казвала на чужди хора неприятни, нещо повече — оскърбителни думи. Искаше ми се да се убедя, че ако трябва, мога да стана друга, да се променя, тогава перспективата да напусна няма да ме плаши толкова много. Стремях се да получа потвърждение, че четирийсет и една години още не са краят на живота, не са последната точка във формирането на характера и мирогледа, че мога да се променя, ако поискам. Отчасти тази амбиция се прояви в желанието ми да се уча да готвя. Отчасти — в това, което направих в кабинета на началника. Но кулинарните тренировки донесоха полза, с началника обаче картинката е съвсем друга. Имах проблем, свой собствен проблем: страх от промени. И трябваше да го решавам само за своя сметка. А аз започнах да го решавам за сметка на Афоня, обидих го, оскърбих го. Не бяхме се виждали с него двайсет години, през тези двайсет години той е станал съвсем друг човек, със сигурност е разкрил доста сложни престъпления, инак нямаше да направи кариера в криминалното разследване. Само в апаратната работа можеш да получаваш постове и звания с ласкателство и подлизурство, с ловки маневри и интриги, а в разследването е важен резултатът, а не милата усмивка. И изобщо, какъвто и да е Афоня, ако да е стопроцентов кариерист, какво право имам аз да го оскърбявам? Коя съм аз, че да го оценявам и съдя? Постъпих горе-долу като Расколников на Достоевски, той също е имал дълбоко личен проблем: да провери дали е трепереща твар, или има права — и е решил този проблем за сметка на старата лихварка и нейната бременна сестра. А не за сметка на своя вътрешен душевен и интелектуален ресурс. Това е неправилно. Даже е гадно и недостойно. Аз постъпих зле. И независимо дали моят началник е лош или добър човек, постъпих отвратително. По детински, по хулигански. Ето, хлапетата тичат по стълбищата и звънят на всички врати, а после се крият. И на мен са ми звънили, спомням си, ужасно се уплаших тогава, не помня в каква ситуация се намирах, но си спомням, че това иззвъняване в единайсет часа вечерта ме хвърли в паника. Вече бях в леглото, трябваше бързо да скоча, да си намеря пеньоара, застъпих си пантофите, едва не паднах, с блъскащо в гърдите ми сърце отворих вратата, гледам — никой. Господи, колко ги мразех в този момент, тези глупави хлапета! А те всъщност почти не се различават от мен. Скучно им е, но това е техен вътрешен проблем, а те се забавляват за сметка на тревогите и нервите на абсолютно непознати хора…

… Край. Стигнах до входа. Сърцето блъска, гласът трепери. Кой разправяше, че да казваш истината е леко и приятно? Булгаков май? Лъжа. Всички писатели лъжат. Хората лъжат сами себе си, защото е трудно и болезнено да казваш истината. Особено на себе си.

На външното стълбище Настя се олюля, изгуби равновесие и едва се задържа на десния си крак, защото след разходката левият вече изобщо не ставаше за опора. Ако сега беше паднала, щеше да си счупи още нещо и да остане просната на входа, докато някой не й се притече на помощ. А кой ще се притече? На кого е потрябвала? Ами, това са глупости, скоро ще дойде медицинската сестра, а в краен случай нали има мобилен телефон, може да се обади и след час-час и половина някой ще дойде — или Чистяков, или Паша Дюжин, или Селуянов, или Коротков, всички знаят пътя дотук. Не е чак такава трагедия.

Тя се усмихна на мислите си и бръкна в джоба за ключовете. Сега ще обядва, после ще й направят масаж, след това ще почете нещо приятно, а към осем часа ще довтаса Коля Селуянов: сутринта тя му се обади и му каза, че е готова да се отчете за извършената работа по проучването на бележника на Галина Василевна Аничкова. Дори е странно да си спомни, че само преди три дни, в неделя, животът във вилата на Павел Дюжин й изглеждаше непоносим и скучен. Как да е скучен, когато е претоварена с работа — и с убийството на Аничкова, и със собствените си проблеми! Няма време за скука.

А всъщност няма и смисъл.

Към обяд ситуацията с убийството на Юлия Халипова придоби що-годе завършен вид. Разбра се, че снощи Юлия заедно с любовника си Константин Фьодорович Островски е била на гости у познати, по-точно — у познат, бивш каскадьор, който навремето често се бе снимал във филмите на Островски. Този каскадьор — Антон Кричевец, каза, че гостите дошли към десет часа вечерта, яли и пили много, впрочем Юля почти не пила, не била в настроение — може би е била разстроена или разтревожена, но нищо не обяснила. Предполагало се, че на връщане тя ще кара колата, защото Островски си позволил да пийне повечко, а Юля — напротив, пийнала само няколко глътки „Шабли“.

Към дванайсет и половина през нощта й се обадили по стационарния телефон. Юля от самото начало го предупредила, че очаква обаждане, но тъй като още следобед започнала да й пада батерията на мобилния — можел всеки момент да се изключи, а зарядното й било вкъщи, — дала телефонния номер на Кричевец, тъй като знаела, че вечерта ще бъде на гости у него. Та значи, обадили й се, тя говорила в кухнята и никой от присъстващите не чул за какво ставало дума. Юля се върнала в хола някак променена, както се изрази Кричевец, пребледняла, със свити устни, и помолила Островски да й даде ключовете от колата: трябвало да отскочи донякъде по работа. Обещала да се върне след около четирийсет минути, максимум след час, защото нощем пътищата са свободни и няма задръствания. И Островски, и домакинът вече били доста на градус, животът им изглеждал розов и красив, затова спокойно пуснали младата жена и продължили да се отдават на трапезните си радости.

След час Юля не се върнала, не се върнала и след два, и след три часа. Третият човек в жилището била близка на Кричевец, която не пила толкова много, колкото мъжете, и залазила сравнително ясна мисълта си. Именно тя се разтревожила първа, но нетрезвите кинодейци не възприели сериозно нейното притеснение, защото не поглеждали часовника и не усещали как тече времето. Към пет сутринта те най-сетне проумели, че Юля така и не се е прибрала, но си го обяснили с нелюбезния и безотговорен характер на младата актриса. И друг път се е случвало тя да се заседява при някакви случайни компании, макар да е планирала да ходи на съвсем друго място и да върши съвсем други неща. Мобилният й е изключен, защото батерията му в края на краищата се е изтощила, а на Юля и през ум не би й минало да се обади, на нея никога не й е пукало за другите.

Сложили Островски да спи в апартамента на Кричевец, самият Кричевец също полегнал да си почине, уморен от битката с алкохола. А познатата на Антон — с други думи, неговата любовница, или както се пише в милиционерските протоколи — съжителка, в десет сутринта изгубила търпение и се обадила по телефона, на който дават справки за нещастни случаи, и в милицията. Предложили й да се представи, да даде своя адрес и телефон и да си стои вкъщи, да чака служителите на милицията, които всеки момент ще дойдат, ще обяснят всичко и ще й зададат няколко въпроса.

Бяха намерили Юлия Халипова към пет и половина сутринта отвъд Околовръстното шосе. Тя лежала до отворената кола на Островски, на главата й имало полиетиленова торба, завързана с омотано около дългата й шия въже. Съдебният лекар я бе огледал в шест и нещо и уверено бе заявил, че смъртта е настъпила към два часа през нощта. Предната част на автомобила имала характерни повреди, каквито се получават, ако кола с голяма скорост блъсне човек. От направеното веднага запитване по телефона и от получения отговор детективите правят извод, че Юлия Халипова по време на своето загадъчно пътуване „по работа“ е блъснала жена с дете и е избягала от местопроизшествието, без да спре и да им окаже помощ. Пострадалите са загинали.

Защо не е спряла? Нима презрителното й отношение към хората е стигнало до такава чудовищна степен? Или е била уплашена от нещо и се е спасявала с бягство — и в тази ситуация всяко спиране, всяко забавяне са заплашвали собствения й живот?

Значи е възможно клюките за втория могъщ любовник и неговите заплахи да не са празни приказки?

Господи, как му се цепи главата от всичко това… Дали да не зареже служебния дълг и да замине за Болотники при Каменская? Да си побъбрят, макар и не за работата, просто така, да подиша чист въздух и да се поотпусне. А между другото, без да набляга на това, да получи и някой мъдър съвет.

Коля Селуянов беше прав: при организираните хора бележникът наистина е отражение и на характера, и на начина на живот. Да вземем само записките за рождените дни! Те се срещаха в календар-бележника на Галина Василевна Аничкова на всяка трета-четвърта страница, значи хората, на които тя се бе канила да честити, са били най-малко сто души. Настя пресметна на колко души всяка година честити самата тя и броят им се оказа просто смехотворен. При това този показател е хем свидетелство за любезното ти отношение към хората, за желанието да им доставиш радост, хем характеризира широтата на кръга ти на общуване. Да, покойницата Аничкова по никакъв начин не може да се нарече самотна.

От записките следваше също, че Галина Василевна се е грижела добре за себе си: два пъти седмично е ходела във фитнес зала, където е спортувала поне два часа, веднъж седмично — на козметичка, всеки месец — на фризьор и маникюристка (ако се съди по времето, отредено в бележника за посещение при тези хора, Аничкова си е правила и педикюр), два пъти годишно е ходела на стоматолог и гинеколог. През десетте месеца на отминалата година тя на три пъти е почивала в чужбина — за по седмица, и всеки път в различна страна, което се потвърждаваше от записките й за посещенията в посолствата на Германия, Италия и Чехия.

Колкото до дейността й на кинезиолог, тя изглеждаше приблизително така. Основната част от клиентите (или пациентите? Настя не знаеше как е правилно да нарича хората, прибегнали до услугите на Галина Василевна) бяха идвали при нея по около десет пъти. Вероятно курсът на лечение е изисквал десет сеанса, във всеки случай така твърдеше Изолда Валериановна, с която Настя дълго бе разговаряла за Аничкова още в болницата. Някои пациенти са я посещавали веднъж седмично, други — по-рядко, на две седмици, имало е и такива, които са посещавали кинезиоложката по-често — два пъти седмично. Някои са се ограничавали с два-три сеанса, други са се срещали с нея само веднъж и съответното име повече не се появяваше в календар-бележника. Впрочем възможно беше това да не са били пациенти, а хора, които са се виждали с Аничкова по други причини. Впрочем най-вероятно все пак са били пациенти. Галина Василевна винаги грижливо бе отбелязвала редом с бележката за първото посещение по чий съвет се е обадил човекът с молба да го приеме, например: „15,30 — Татяна Вашчук (по съвет на Лидия Павловна)“. Тук фигурираше и телефонният номер на самата Татяна Вашчук. Благодарение на тази прегледност Настя успя да се обади на всички, които бяха ходили на сеанси през седмицата преди 5-6 септември и през седмицата след тези дни. Не научи нищо интересно. Аничкова бе ходила на театър, за което разказала на една пациентка, но това било не на 5-и или 6-и, а на 7 септември, и за това имаше бележка на съответната страница. А вкупом всички като един обясняваха, че Галина Василевна разговаряла с пациентите си за тях самите, а не за себе си и още по-малко за други пациенти, тоест — не разказвала нищо нито за своя, нито за живота на други хора, нищо не споделяла.

Разбра се също, че Аничкова е работела не само вкъщи, но е ходела и по домовете, и дори в болницата при пациенти, които нямали възможност да идват при нея, както постъпвала например със самата Изолда Валериановна, която страдала от артроза.

Но като цяло, опирайки се на снимките на потърпевшата приживе и на сведения, почерпени от нейния бележник, можеше да се направи заключение, че Галина Василевна Аничкова е била красива и весела жена, организирана, енергична, трудолюбива и неуморна (приемала някои пациенти дори късно вечер), открита и дружелюбна с хората, обичала е авангардния театър и авторското кино (за десет месеца бе посетила четири премиери в Дома на киното и почти всяка седмица е била на театър; Настя не я домързя, обади се и в Дома на киното, и в посочените в бележките театри, и научи кои именно спектакли и филми е можело да се видят през тези дни). Освен работата с пациентите, тя не бе имала никаква друга дейност, нито връзки с бизнеса, макар че имена на различни фирми се появяваха по страниците на календар-бележника й. Пак с помощта на телефона Настя научи, че Аничкова често е била канена на корпоративни приеми във фирми, на чиито ръководители е оказвала помощ в качеството си на кинезиолог. Вероятно тези ръководители някога са имали психологически проблеми, които са им пречели ефективно да работят…

Между другото, в бележника имаше записка за подобно мероприятие, което трябваше да се състои две седмици след убийството. Аничкова не би могла да посети това парти.

Да, всичко това беше прекрасно, но не хвърляше ни най-малка светлина върху името на убиеца, за когото можеше да се каже само едно: той (или тя?) не е бил пациент, преминал пълния курс от десет сеанса. Този човек се е видял с Аничкова веднъж и се е погрижил да унищожи само тази бележка за уговорена среща. В качеството си на какъв се е срещнал с Галина Василевна? Като човек, нуждаещ се от помощ, но разочаровал се още след първия сеанс във възможностите на кинезиоложката? Или поводът за срещата е бил друг? Или изобщо това е било случайно познанство? Не, едва ли, човек не записва случайните си познати в бележника си. Имената им може да се намерят само в тефтерче или на визитни картички. Значи срещата е била уговорена предварително. Е, и какво ни дава това? Нищо.

Вярно, има вариант, но той е пипкав и продължителен. При Галина Василевна (пак според логиката, извлечена от записките в бележника) никой не е идвал случайно, от улицата. Само по препоръка на познат човек. Инак не е могло и да бъде, Аничкова не е рекламирала дейността си и да научиш за нея и да получиш номера на телефона й е било възможно само от познати. Следователно трябваше да се вземе нейният бележник и един след друг да бъдат запитани всички нейни познати на кого през последната година са препоръчали Аничкова и са му дали телефонния й номер. Да се състави списък, после той да се свери със записките в бележника и да се види кой от тях е станал пациент на Аничкова и е ходел на сеанси при нея, а кой така и не е отишъл. После да се издирят всички, които са взели телефонния й номер, но не са се възползвали от него, и да се направи опит сред тях да се издири човек, който все пак се е обадил, посетил е Галина Василевна веднъж, а после се е погрижил милицията да не научи за това. Работа за цяла година, ако не и повече. Вярно, ако Аничкова беше президент на голяма банка или известна журналистка, щеше да бъде създадена следствена бригада от трийсетина, че и от петдесетина души, щяха да бъдат включени още толкова оперативни работници и задачата щеше да се свърши за броени дни. А още по-добре — да се даде нареждане на експертите, те биха обработили листовете от календар-бележника за два часа и биха казали какво именно е било записано на откъснатите страници. Фасулска работа.

Но Аничкова за властите е незнайно лице. Случаят с нейното убийство дори не е бил поет от „Петровка“ — обикновен, редови, не от градски мащаб, а просто от микрорайонен. Затова клетникът Селуянов ще го разкрива със силите на собствените си претоварени и с други случаи оперативни работници и под ръководството на някакъв мързелив и бездушен следовател.

Коля слушаше Настиния отчет оклюмано, надеждите му не се оправдаха. Вярно, да разбереш някои черти от характера и начина на живот на човека не е малко, но всичко това като цяло се знаеше от разговорите с приятелите и познатите на убитата Аничкова, които оперативните работници бяха разпитвали през първите няколко дни след убийството. Единственото, с което бележникът се оказа наистина полезен, бяха имената. Пълен списък на имената и телефоните на пациентите на Аничкова за почти цялата 2002 година. Но за да се извлече от този списък истинска полза, са нужни много сили и време, а откъде да ги вземат?

На Настя ужасно й беше жал за Селуянов. Той толкова се бе надявал на нея, толкова бе очаквал, че тя ще изрови от записките нещо ценно, а нищо не излезе. Настя честно си бе свършила работата, бе се старала да внимава, за да не пропусне и най-дребния детайл, и нима е виновна, че в бележките на Галина Василевна не се намери дори намек за личността на убиеца? Не, не беше виновна за това Настя Каменская. Но тя пак се чувстваше виновна. Като Дядо Мраз, когото са очаквали с подаръци, а той е дошъл с празен чувал.

— Какво ще ме посъветваш? — В гласа на Селуянов зазвуча надежда, че след като бележникът не бе дал никакъв резултат, тя поне ще го посъветва нещо умно.

— Нищо умно. — Настя разпери ръце и си взе от чинийката поредния бонбон. През последното денонощие бе изяла сигурно кило и половина и още не можеше да се спре. — Търси подстъпи към експертите. Унижавай се, падай им на колене, предлагай им пари и подаръци, шантажирай, заплашвай. Сега могат да ти помогнат или двайсет служители, или един експерт, нямаш друга варианти. Твоят гениален следовател поне сети ли се да изпрати ножа за експертиза?

— Изпрати го — безнадеждно махна с ръка Коля, — ама каква полза? Ще чакаме това заключение още по-дълго, опашката за хладко оръжие днес е по-голяма от тази за документи. При всяка хайка се изземат купчини ножове и всичките се изпращат за експертиза. Но аз имам мои хора сред оръжейниците — внезапно се оживи той, — с тях мисля, че мога да се разбера да ми свършат работа без ред.

— Не се втурвай в тази посока, няма смисъл — охлади ентусиазма му Настя. — Нали не разчиташ ножът да се окаже авторска изработка, съществуваща в единствен екземпляр, и то с подписа на майстора на дръжката? Та после да отидеш при този майстор и да го попиташ на кого е продал ножа или за кого го е правил — и за пет минути да арестуваш престъпника. Дори на него да са налице отпечатъците на убиеца, в което лично аз дълбоко се съмнявам, ползата от това няма да е голяма. Е, ще ги провериш по картотеката и ще се окаже, че там ги няма. Престъпникът не е осъждан, нито съден, казвам тя го на сто процента. Защото, ако е бил съден, вече знае какво да прави и не е докосвал кожа без ръкавици или пък го е отнесъл със себе си и го е хвърлил в Яуза. Не, Коленка, експертизата на бележника е сто пъти по-важна. Я, приятелю, най-добре хуквай да търсиш връзки с криминалистите. Когато имаш конкретни имена, тогава ще ти потрябват и отпечатъците.

Селуянов горестно въздъхна, потърка с длан плешивото кръгче на темето си.

— Аска, като млада гледала ли си „Експерти“ по телевизията?

— Че как. Само че бях не млада, а малка, сигурно съм била в пети клас. Защо?

— Ами обясни ми, защото сигурно съм глупав, защо трябва да се лъготят хората и да им се показва как следователят или например оперативният работник има свой личен експерт, който ще му направи всяка експертиза — била тя химическа, биологическа, графологична или балистична — начаса, едва ли не в негово присъствие, а? Та нали дори козата е наясно, че такива неща не се случват, че експертът е специалист по конкретните видове експертизи, а за целта той отначало трябва да бъде обучен и да вземе квалификационен изпит, и няма такива експерти, които могат да правят всичко! И не само козата, но и таралежът разбира, че не можеш да отидеш при един експерт и да му кажеш: „направи“, защото експертите не са подчинени на следователя, те си имат своя структура и свои началници, които получават от следователя материалите и ги разпределят вътре в своето подразделение, и за всеки експерт чака от дълга по-дълга опашка. Хайде, спомни си как ти тичаше при Зубов да го молиш по-бързо да даде заключение. Нали всеки път минавахте „през бюфета“. По половин заплата си харчила за него. Е, така ли е или не?

— Така е, така е, успокой се. — Настя методично дъвчеше последния бонбон. — Какво се разпали?

— Ами разпалих се, защото кинаджиите и драскачите, тия пусти автори на криминалета, пишат и прожектират каквото им падне, а хората им вярват и после имат претенции към нас: защо работите толкова бавно, защо нищо не вършите. Може ли да тъпчат хората с лъжи?

— Коленка, историите се разказват не защото са верни, а защото са увлекателни. Не ме гледай така, не съм го измислила аз. Филмът и книгата са история, а животът е живот и не бива да бъркаш едното с другото.

— Да, но хората ги бъркат! — упорстваше Селуянов.

— Е, това са си техни проблеми, а не мои и твои. Слушай, имай добрината да идеш до кухнята и да погледнеш там в шкафчето — май имаше бонбони.

Той послушно излезе от стаята и скоро до Настя долетя злорадият му глас:

— Нямааа! Излапала си всичките! Дори на мен не си оставила.

Наистина ли няма? Вчера сутринта, едва подхванала работата с календар-бележника, Настя изведнъж почувства, че ужасно й се яде нещо сладко. И то не пасти или конфитюр, а именно шоколадови бонбони. Жадуваше да усети вкуса им? Или организмът й ги бе пожелал? Тя се обади в магазина и й донесоха два килограма „Мечета“ и „Червена шапчица“. Два килограма. Какъв кошмар…

Преди половин час се обади Коротков и заплаши, че ще я посети за вечерен чай с пасти. Той щял да донесе пастите. Браво, добре ще й дойдат.

Най-сетне го намери! Боже мой, в продължение на колко дни с часове стоя по мокрите есенни улици, стоя търпеливо, упорито, не губеше надежда, докато Сашка не просъска с прегракнал шепот:

— Ето го. Онзи, с черното яке.

— Сигурен ли си? — за всеки случай попита той.

Сашка е идиот, може просто да му е омръзнало да кисне цели дни на дъжда и вятъра и да му е посочил първия попаднал му човек. Но как да провери дали не го лъже?

— Абсолютно. Сто пуда5.

— Добре, прибирай се сега. Ще продължа сам.

Последва мъжа с черното яке чак до входа, после мъчително зачака дали той няма отново да излезе, защото знае ли се, може да живее тук, а може да се е отбил у познати. Носеше със себе си малка сгъваема табуретка и когато се уморяваше, се отдалечаваше на безопасно място и сядаше да си почине, похапвайки взетите от къщи сандвичи с купена от будката минерална вода.

Наложи се да чака до сутринта. Мъжът с черното яке излезе около девет часа, като в движение пъхаше в чантата си вестници. Значи живее тук, щом прибира пощата от кутията. Носи вестниците явно ме от апартамента, инак щеше да ги прибере в чантата още там, а не навън.

Край. Сега може да си почине — поне един ден. Да полежи под юргана, да си отспи, да се стопли. Да хапне супа, да се напие с горещ чай. И после да продължи.

Но не издържа. Върна се вкъщи, взе душ, поспа два часа, изяде две чинии борш със сметана и хукна обратно. Уловената с толкова труд плячка можеше да му се изплъзне, докато той, зарязал поста си, се глези и си похапва.

Почти бегом се втурна от входа към колата, с пълна газ летеше по улиците към познатата сграда. И замря. Пред входа бяха спрели две милиционерски коли. Нима милицията го е намерила по-рано от него? Нима са го изпреварили? И какво ще стане сега? Той ще започне да говори, да изрежда имена и всичко ще рухне… Сашка няма да може вече да се спаси.

Господи, какво да прави? Какво, какво да прави?!