Законът за трите отрицания

Глава 16.

В понеделник сутринта Настя Каменская стана заедно с мъжа си в шест и половина. Не че искаше да извършва подвиг с ранно сутрешно ставане, трябваше само да осъществи една акция, измислена през нощта. Докато Чистяков се бръснеше и вземаше душ, тя извади от едно чекмедже найлонова торбичка и започна трескаво дв събира в нея всичко, което би могло да подрони решимостта й да спазва диетата. Открай време не можеше да изхвърля продукти, сърце не й даваше.

Кифличките, третината вафлена тортичка, останала от вчера, шоколадовите бонбони, двете неначенати бурканчета ягодов конфитюр, половината останал пакет краве масло и двайсетсантиметровото парче сурово пушен салам — всичко това грижливо бе подредено в торбичката и изнесено при входната врата. Настя понечи да сложи в торбичката и парчето кашкавал, но се отказа и го пъхна обратно в хладилника.

— Льошик, събрах ти там суха храна, вземи си я в работата, ще имаш с какво да пиеш чай — съобщи тя, когато мъжът й, избръснат, с мокра коса и благоухаещ на възгорчива тоалетка вода, дойде в кухнята с намерението да закуси.

— Ами ти защо си станала? — учуди се той. — Можеше да си поспиш още.

— Сега ще се върна да си доспя. Само искам да съм сигурна, че ще махнеш оттук цялото това изобилие. Защото, като ми се набива в очи, нямам сили да не го ям.

Тя предвидливо бе оставила в кухнята две кифлички, малко парченце масло и бе нарязала салам, та Льоша да има какво да закуси. Чистяков си наля кафе и пристъпи към закуската.

— Асенка, струва ми се, че се притесняваш за глупости — каза той. — Каква ти диета, помнели само! Ти си на четирийсет и две, а не на осемнайсет години, не си манекенка или кинозвезда и ако си напълняла с два-три килограма, това не е трагедия. Я по-добре да ти купя нови дънки, с един номер по-големи, и ще забравиш за калориите. Хайде, а? В края на годината ще ми дадат премия, така че няма да се разорим.

— Не — решително отхвърли Настя любезното предложение, — въпросът е принципен. На четирийсет и две години съм, както ти правилно забеляза, работя в държавно учреждение, а не продавам на пазара, така че не мога да си позволя и зиме, и лете да ходя с едни панталони за всякакви случаи. Отначало едни дънки, после втори, после приличен панталон, после костюм. Ако започнем така, няма да има край, постоянно ще изникнат нови нужди. А ние с теб не сме толкова богати, че да си сменям целия гардероб. Ще отслабвам.

— Ами дерзай тогава. — В гласа на Алексей нещо не прозвуча оптимизъм. — Желая ти успех.

Той стана, остави празната чаша в мивката и отиде да се облече.

След като изпрати мъжа си, Настя отново се пъхна в леглото и уютно се сви на кълбо. Колко е хубаво, че може още да си поспи, а когато се събуди — да се поизлежава под топлото одеяло, защото не е нужно да бърза за никъде. И не е нужно да пътува за някъде под студения есенен дъжд. Колко е хубаво, че си счупи краха и сега може да се наслаждава на неочаквания отпуск. Господи боже мой, какви мисли й се въртят в главата…

Тя задряма, а когато се събуди, разбра какво я бе тревожило снощи. Все й се струваше, че изпуска нещо, не се сеща за нещо. Сега разбра каква е работата.

Анита Волкова открай време е искала да бъде уникална, да не прилича на никого. На този стремеж са били подчинени цялото й детство, цялото й юношество, младостта й. И накрая какво? Системен администратор във фирма. Нищо изключително нито като статут, нито като позиция, жените на такава работа едва ли са по-малко от мъжете, дори да са по-малко, разликата е незначителна. Нима Анита Станиславовна се е примирила с краха на собствената си представа за себе си? Та нали тя е искала не просто да бъде уникална, тя искрено е смятала себе си за такава, а вече на второ място се е стремяла околните да признаят това. От самото си раждане тя не е била като всички, защото във времената на желязната завеса е носела име, дадено й от момиче от далечна, прекрасна, недосегаема страна, за която можеш да четеш в романите, но не и да посетиш. Анита е изоставила науката преди пет години, когато е била на четирийсет. Дълго време е стояла без работа, опитала се е да дава частни уроци, разпращала е до големи и малки фирми своите документи, но никъде не са я вземали, защото компютърната грамотност на потребителско ниво е напълно достатъчна за двайсетгодишно девойче със свежа муцунка, на което може да не плащаш много, но е абсолютно недостатъчна за четирийсетгодишна сериозна дама, която би искала да получава заплащане, съответно на научната й степен на доктор на науките. Волкова е отишла да се учи, лесно е усвоила програмирането, тъй като, макар и лош физик, е била добър математик, намерила си е работа, но нито работата, нито заплащането й са били такива, че да я откроят рязко от всички останали хора. Всичко е станало най-обикновено. Как се е приспособила към това Анита Станиславовна? Четирийсет години е живяла с определена представа за себе си и изведнъж рязко се е отрекла от нея? Защо? Какво се е случило в живота й, та Анита Волкова да се съгласи да бъде като всички?

Или нищо не се е случило? И тя страда и продължава да се стреми да докаже на себе си и на всички останали собствената си неповторимост? И ако е така, какво следва от това?

Ами от това следват какви ли не неразбираеми неща… Само че Настя има твърде малко информация, ще трябва по-подробно да разпита Серьожа Зарубин, който обстойно се е занимавал с Анита Волхова. Може да изплуват някои важни неща.

Филологът Самарин пристигна в три часа. И както обикновено, изхаби първите петнайсет минути за извинения. Този път — задето дошъл не в пет, както са се разбрали, а по-рано. Днес излязъл прекалено рано от къщи, шофирал до умопомрачение и ужасно се уморил, заболели го гърбът, кръстът, раменете му сякаш се налели солово и вече по никакъв начин не можел да остане зад волана.

— Не се тревожете, Настя, ако нямате време да се занимавате с мен, няма да ви досаждам, нося си и книга, ще поседя и ще си почета, няма да ви преча.

— Не, не ми пречите — усмихна се тя. — Само дето имаме проблем с яденето.

— Искате ли да отида до магазина и да купя каквото трябва? — веднага предложи Самарин. — Не е далече.

— Не е там работата. Започнах строга диета, продукти вкъщи колкото щеш, но такива, каквито мъжете обикновено не ядат. Замразен карфиол например или броколи… Нямам дори хляб, да не говорим за месо, масло и салам.

— А кашкавал имате ли? — попита той.

— Имам.

— Може да сготвя карфиол с кашкавал, много е вкусно.

— Умеете ли? — учуди се Настя.

— Аз — не, какво говорите. Жена ми го прави така. Ако искате, ще й се обадя и ще я попитам за рецептата.

— Попитайте я — съгласи се Настя.

Защо пък не, може да се окаже дори вкусно. Май и Льошка веднъж бе сготвил същото и на Настя й хареса. Но как го бе направил — тя не бе гледала и не знаеше.

Валентин набързо се посъветва по телефона, записа си нещо в своята дебела тетрадка и радостно се обърна към Настя:

— Оказа се, че всичко било много просто. А ако има яйца, ще е прекрасно.

Яйца нямаше, решиха да опитат без яйца.

— А вие защо сте на диета? Проблеми със стомаха ли? — попита Самарин.

— С теглото — мрачно го информира Настя. — Трябва непременно да отслабна.

Разговорът за пълнота и наднормено тегло в съчетание с присъствието на филолога автолюбител и с одевешните й мисли за Анита Волкова я накара да си спомни за режисьора Островски. Самария бе казал на Льошка, че в живота Островски не изглеждал толкова едър и пълен като на телевизионния екран. Може би се познават или някак са общували? Ами ако й се усмихне късметът и Валентин й разкаже за режисьора нещо, заслужаващо вниманието й? Та нали разследването на убийството на актрисата Халипова още не помръдва, версията, че в него са замесени Дронов и Багаев, изобщо не се потвърждава, а други версии както нямаше, така и досега няма.

— Вие добре ли познавате Островски? — попита тя, стържейки кашкавал на ситното ренде.

— Кого?

— Константин Фьодорович Островски, режисьора.

— Изобщо не го познавам. Не съм го виждал отблизо.

Какво е това? Стори ли й се, или в говора на филолога се появиха изпълнени с необяснимо напрежение паузи?

— А къде сте го виждали? — продължи да пита Настя, без да поглежда Самария.

Кашкавалът незнайно защо изведнъж взе да засяда по дупчиците на рендето и не искаше да се движи свободно нагоре и надолу. Ръцете й ли треперят, какво има?

— Аз ли?

Протака, печели време, задава глупави въпроси. „Аз ли?“ Ами кой друг, Настя не пита себе си, нали. Защо той се развълнува толкова?

— Вие, Валентине. Нали сте го виждали?

— Аммми… да, виждал съм го. Защо?

— Къде?

— Къдели?

Пак печели време. И с магазина се поизложи. Нали е пристигнал откъм шосето, а магазинът се намира в обратния край на селото и Самария не може да е минавал покрай него. Значи е идвал тук по-рано, обикалял е из Болотники. Защо? И защо нито веднъж не е споменал за това? По дяволите, къде на първия етаж бяха копчетата за тревога? В спокойно състояние Настя си спомня местоположението им, но започне ли да нервничи, всичко й изхвръква от главата. А, да, едното копче е тук, в кухнята, пол масата. Добре, да седнем до масата, да запалим цигарка, да си починем. По-близо до копченцето.

— Валентин Николаевич, хайде да сложим край на игричките — напълно миролюбиво предложи Настя. — Вие неслучайно се озовахте в тази къща. Причакали сте мъжа ми, стояли сте с гумата в ръце, разиграли сте спектакъл. Много умело сте го разиграли, признавам ви го. Постигнахте целта си. Запознахте се с нас, идвате тук. Защо? За какво ви е нужно това?

Самарин седеше с отпуснати рамене и гледаше някъде в пода. Не избухна в смях заради измислиците й, не се опита да иронизира мнителността на Настя, не се възмути. Значи е истина.

— Как се сетихте? — попита той след известно време.

— Знаете къде е нашият магазин, макар че не би трябвало да го знаете. И явно не искате да отговорите на въпроса къде сте виждали режисьора Островски. Не съм имала никакви гениални прозрения, вие сам се изтървахте. Е, слушам ви, Валентин Николаевич.

— Вие имате ли деца?

— Нямаме.

— А аз имам. Син, с когото не ми провървя. Но той е мой син, единственият, и аз го обичам. И съм готов да го спасявам на всяка цена. Вие трябва да ме разберете…

— Ще се постарая. — Настя говореше милостиво, но със свободната си ръка за всеки случай напипа спасителното копче.

— Преди около три седмици Сашка много се промени, стана нервен, раздразнителен, започна да крещи на майка си. Заключваше се в стаята си. Той и по-рано не беше образцов син, имали сме проблеми с него… Но сега това излезе извън всякакви рамки. С жена ми бяхме много настоятелни и изтръгнахме от него… Това беше ужасно. Дори не можехме да повярваме.

Самарин млъкна. Настя търпеливо изчака, после зададе въпрос:

— Какво ви разказа синът ви? Какво е направил?

— Убил е човек. По-точно, не само той… Тоест, искам да кажа, че са били двама… Сашка и неговото приятелче.

— Как се е случило това?

— Наели са ги.

— Какво?!

— Да, да, наели са ги. Платили са им, за да убият някаква жена. Те дори не са знаели защо. Просто са я убили за пари. Боже мой, колко е отвратително това! Поне да беше в сбиване, случайно, тогава бих могъл да го разбера.

— Каква жена са убили?

Настя едва се сдържаше да залази тона си спокоен и мек. Само така можеше да получи от Самарин ясни отговори. Искаше й се да го подтикне, да бъде напориста, бърза, но той можеше да се уплаши и да се затвори в себе си. Той щеше да разказва само докато това приличаше на приятелски разговор. За него Настя сега не беше милиционер, който веднага ще се втурне да арестува сина му, а човек, от когото можеше да поиска съвет.

— Не знам. Сашка също не знае нито коя е тя, нито как се казва. Човекът, който ги е наел, им е дал адрес и снимка.

— Помните ли адреса?

— Имам го записан. — Той се засуети, заразлиства тетрадката си.

— А снимката къде е?

— Вкъщи. Какво да правя, Настя? Ако арестуват Сашка, никой няма да му повярва, че са го използвали, всички ще мислят, че е убил с цел грабеж, а той нищо не е взел от тази жена…

— Откъде знаете? Толкова безрезервно ли вярвате на сина си?

— Не му вярвам… Тоест, не на всичко вярвам… Човекът, който е наел момчетата, им казал, че жената ще носи в себе си голяма сума пари, няколко хиляди долара, че тя постоянно носела в себе си тези пари. И че момчетата могат да ги вземат като заплащане за работата си. Но у нея намерили само две банкноти по петстотин рубли и дребни. Не носела дори някакви украшения.

— Тоест човекът, който ги е наел, не им е платил нищо? — уточни Настя.

— Там е работата, я! Убийството не му е струвало нищо. Въвлякъл е момчетата, измамил ги е, а сега, ако арестуват Саша, онзи ще излезе сух от водата. И ще бъде невъзможно да се докаже, че той ги е наел.

Каква каша обаче е в главата на този филолог! Не правоохранителна дейност трябва да изучава, а криминално право. Тоя идиот, неговият син, изобщо не е нужно да доказва, че са го наели, защото убийството, извършено по поръчка, е много по-тежко престъпление от убийството с цел грабеж. На него му е по-изгодно да се защитава по по-лекия член от кодекса и да си мълчи за поръчителя. А нещастният му баща продължава да мисли, че някакъв лош, зъл чичко е въвлякъл, измамил, оплел неговото клето момченце и ако този чичко бъде намерен и привлечен под отговорност, всички веднага ще видят колко чисто и неопетнено е неговото синче.

Тя погледна разтворената тетрадка. Адресът, на който бе живяла жертвата на двамата млади глупаци. Хубав адрес, познат. Преди около три седмици. Значи те са убили Галина Василевна Аничкова. И кой ли ги е наел, много интересно. Синът на Самарин не лъже, Аничкова обикновено не е носела в себе си големи суми, във всеки случай не ги е донасяла у дома си, а в момента на убийството тя се е прибирала вкъщи. Момчетата не са взели от нея и украшения, защото тя наистина не е носела. Паша Дюжин бе обяснил на Настя, че по време на работа кинезиологът сваля от себе си всички метални предмети: пръстени, верижки, гривни, часовник, обици. А ако работи много и постоянно, дори не слага всичко това без специална необходимост, за да не се налага непрекъснато да ги сваля и слага. Онзи ден Галина Василевна се е прибирала от клиниката по неврология, където се е лекувала нейна пациентка.

— Синът ви може ли да посочи човека, който го е наел?

— Не… Тоест да… Тоест… Той го познава по физиономия.

— А името му знае ли?

— Не.

— Значи не се познават — уточни Настя.

— Не. Този човек спрял при момчетата, когато те… те наричат това купонясване… В един подлез, с часове стърчат там с приятелчето си, не разбирам какво правят… Онзи човек спрял при тях, разменили няколко думи, предложил им да ги почерпи с бира. Те се повлекли след него като магарета подир морков.

— И какво станало после?

— Станало каквото станало. И аз си помислих, че трябва непременно да намеря този човек, та ако арестуват Саша, той да не избяга от отговорност. Да потвърди, че убийството на онази жена е било негова идея. Разбирате ли?

— Разбирам — кимна тя. — И намерихте ли го?

— Намерих го.

— Как?

— Проследих го. По-точно, ние със сина ми… Помислих си, че този човек едва ли би спрял първите срещнати момчета, защото това е много рисковано: ами ако се окажат почтени и умни и го предадат в милицията? Нали може да се случи и това?

— Разбира се.

— Значи той се е оглеждал за подходящи момчета, виждал ги е неведнъж и е забелязал, че те безделничат, мотаят се по улиците, събират се с подозрителни личности, псуват. Но щом ги е виждал много пъти, значи постоянно минава през този подлез. Или не постоянно, но често. И непременно ще мине отново. Така разсъждавах.

— Разумно — съгласи се Настя.

Вярно, нищо не разбира този филолог, но умът му сече, не може да му се отрече.

— Накарах Саша да дойде с мен там и да чакаме. Намерихме едно скрито кътче, откъдето не можеха да ни видят, ако не ни търсят специално, и зачакахме. Стояхме няколко дни, от сутрин до среднощ. И най-сетне Саша го видя. Планът ми се оказа правилен.

— Браво на вас — позволи си Настя лека усмивка. — И какво направихте? Тръгнахте след него ли?

— Да. Аз го проследих. Но не знаех дали живее в сградата, в която влезе, или е дошъл на гости. Трябваше да изчакам да излезе и да видя къде ще отиде после. Чаках цяла нощ. Стоях на отсрещната страна на улицата и чаках. На сутринта той излезе с вестник в ръка и аз разбрах, че живее там или поне редовно нощува.

— И какво направихте, Валя? Започнахте да проучвате кой е?

— Исках… Но не успях. Бях много уморен. Нямате представа колко уморен бях. Особено след нощта, която прекарах на улицата. Реших да се прибера, да се изкъпя, да поспя, да хапна, а после да се върна на мястото и да реша как да действам по-нататък.

— И защо не се върнахте?

— Върнах се. Но не можах нищо да предприема. По-точно, страхувах се. Пред сградата стояха милиционерски коли, а след известно време този човек излезе заедно с друг мъж, те си поговориха малко и вторият мъж се качи в една патрулка.

— А поръчителят на убийството? С него ли се качи?

— Не, той си купи цигари от будката и се върна в сградата. Но аз се уплаших. Отначало си помислих, че милицията вече знае, че този човек е поръчал убийството, и сега той ще стоварва всичко върху Саша и ще снема от себе си всякаква отговорност, а Саша и неговото приятелче ще се окажат единствените виновни. После, когато видях, че не го арестуваха и той се прибра вкъщи, се уплаших още повече. Защото реших, че той е успял да се оправдае. И остава само въпросът кога ще дойдат да приберат Саша. Сигурно постъпих неправилно, но толкова се бях притеснил и объркал… Настя, вие разбирате ли ме?

— Разбирам ви — отново успокои тя Самарин. — Разказвайте, какво направихте по-нататък?

— Помислих си, че трябва някак да се запозная с милиционера, който пусна поръчителя.

— Защо?

— За да разбера какво всъщност става и кого подозират в убийството на жената. Исках да се ориентирам в ситуацията.

Горкият филолог! Прочел е много книжки, нагледал се е на филми и си мисли, че може ей така просто да се запознае със служител от криминалния отдел или със следовател и да научи от него всичко. Не, не че е трудно да се запознае, само че те не биха разказали нищо на никого. А започне ли новият познайник да проявява повишен интерес към случая, върху който се работи, моментално ще започнат да го подозират. В живота невинаги става като на кино.

— Тръгнах подир него, като търсех подходящ случай да се запознаем…

— А такъв случай все нямаше и нямаше — подсказа му Настя.

— Нямаше — потвърди Самарий.

— И вие карахте след него, докато той ви доведе в Болотники, до тази къща.

— Откъде знаете?

— Ами това е очевидно — отново се усмихна Настя. — И тогава вие решихте, че е по-лесно да се запознаете с мен, а вече чрез мен — с него. Така ля беше?

— Права сте.

— И сте следили къщата, за да разберете как трябва да действате, видели сте мъжа ми, направили сте план и блестящо го изпълнихте. Карали сте след Алексей до Жуковски, научили сте къде си паркира колата и ви е оставало само да почакате той да тръгне към мен. Изпреварили сте го по шосето и сте го причаквали на удобно място с гума в ръцете. Дори сте подслушвали късно вечерта, когато разговарях по телефона пред отворения прозорец. Имаше ли такова нещо? А на следващия ден мъжът ми ви помоли да ме охранявате вечер. От самия вас. Не ви ли беше смешно?

За пръв път от началото на разговора тя даде воля на яда си и веднага се укори за неблагоразумието, но Самарин май не забеляза това. Той беше така потънал в собствените си преживявания, че изобщо малко неща забелязваше.

— Не ми беше — много сериозно отговори той, без да забележи сарказма. — Не ми беше смешно. Беше ми страшно. Много. Разбирах, че ето, запознах се с вас, а и вие работите в криминалния отдел, тоест, колега сте на онзи милиционер, който пусна поръчителя. И сигурно знаете същото, което и той. Отначало мислех, че ви е любовник и идва при вас, когато го няма съпруга ви, и се чудех как да си уредя запознаване първо с вас, а после и с него. После разбрах грешката си и се зарадвах — задачата ми се облекчи. Но много бързо схванах, че съм се заблуждавал. Вие нищо не ми говорехте за онова убийство, изобщо нищо не говорехте за престъпленията, по които работите, а аз не знаех как да попитам, как да подхвана този разговор, че да стигна до онова, което ме интересува. Измислих си лъжата, че искам да пиша криминални романи, но това не помогна. Вие много хубаво ми обяснявахте всичко, но за убийството — нито дума. Е, това е всичко, Настя. Какво да правя? Как да спася сина си?

— Не знам — честно отговори тя. — Страхувам се, че е невъзможно да го спасите. Имам предвид, да го спасите от затвора. Напразно сте се надявали, Валентине, съжалявам, че трябва да го кажа, но всичко е било напразно. Ако не бяхте разиграли този цирк, всичко можеше да се размине. А сега вие сам развалихте всичко, напъхахте се в идиотска авантюра и се подложихте на всички удари. Вие сте филолог, педагог, а не детектив или шпионин, и рано или късно щяхте да направите грешка, а аз щях да я забележа. Начинанието ви е било обречено на провал още в момента, когато сте решили да се занимавате със самодейност.

— И вие нищо ли няма да ме посъветвате?

Той се вкопчваше в Настя като в сламка, но по оклюмания му вид личеше, че вече е разбрал цялата безнадеждност на положението си.

— Валя, мога да ви посъветвам само едно.

— Какво? — оживи се той.

— Това, което винаги получават като съвет престъпниците в книгите и филмите. Вашият син трябва да се яви със самопризнание в милицията, преди да арестуваме поръчителя.

— И тогава няма да го затворят?

— Най-вероятно ще го затворят, но с по-малка присъда. А ако се държи както трябва, до процеса може дори да го оставят на свобода. Не ви гарантирам това, но спокойно може да се случи.

— И няма никакви други варианти? — отчаяно попита Самария.

— Никакви, Валя. Много съжалявам. Останаха ни два неизяснени въпроса.

— Какви?

— Адресът и отличителните белези на човека, който е наел вашия син и неговия приятел.

Общо взето Настя имаше представа какъв адрес ще каже той сега. Коротков беше дошъл при нея след убийството на актрисата Халипова и след като бе разговарял с Кричевец. Именно пред сградата, където живее Кричевец, филологът е видял Юрка. И отличителните белези, които той щеше да назове, със сигурност щяха да бъдат отличителните белези на каскадьора. Пак там Самарин е видял и режисьора Островски.

Така и излезе.

— За Островски по-подробно, ако обичате — помоли тя.

— Той дойде вечерта, към десет часа, заедно с младо момиче.

Именно, точно така е станало, помисли си Настя. Дотук всичко съвпада, така че Самарин не лъже и нищо не обърква.

— Към дванайсет и половина през нощта те си тръгнаха.

— Кои „те“? — напрегна се Настя.

Към дванайсет и половина си беше тръгнала Юлия. С колата на Островски.

— Островски и момичето — поясни филологът. — Те дойдоха заедно и заедно си тръгнаха. С черен лексус.

Тук обаче нещо не беше наред. Според показанията на Кричевец, Островски и Волкова излизаше, че всичко е било другояче.

— Сигурен ли сте? Точно това ли видяхте?

— Да, точно това, Настя. Имам прекрасно зрение дори по тъмно. Можете да проверите.

— Може би сте видели само момичето, но сте помислили, че щом са дошли заедно, и си тръгват заедно? Припомнете си по-добре, Валя, това е важно.

— Ама моля ви се, прекрасно видях и двамата. Островски седна зад волана, а момичето — до него. После, след около час или може би по-малко, от сградата излезе онзи човек, поръчителят, и с него имаше една жена. Качиха се в една кола и заминаха. Тогава аз ужасно се притесних.

— Защо?

— Помислих си, че щом си тръгва оттам през нощта, значи е бил на гости и отново съм го изгубил. Разбирате ли, те толкова бързо излязоха, буквално се затичаха към колата и потеглиха толкова рязко, че не успях да ги последвам. Моята кола беше малко по-встрани и се забавих… С една дума, помислих, че съм го изпуснал. Нямах друг избор и останах да чакам. Ами ако се случи още нещо, което да ми помогне? Не ми се прибираше вкъщи със съобщението, че съм провалил всичко. Със Сашка толкова дълго го бяхме следили, а излезе, че е било напразно… Разбирате ли?

— Разбирам. Той обаче се върна, нали? Казахте ми, че на сутринта е излязъл от входа с вестник в ръцете.

— Да, върна се. И тримата се върнаха.

— Охо, и тримата?

Настя вече на нищо не се учудваше. Тръгнали двамата, значи двамата, върнали се тримата — значи тримата. Всички са лъгали, освен нещастния Самарин.

— Точно така, тримата. Онзи човек, жената, която излезе с него, и Островски.

— А момичето го нямаше с тях, така ли?

— Нямаше го. Бяха тримата.

— И после какво?

— Нищо повече. На сутринта този човек излезе и аз се прибрах вкъщи.

— Как ви се стори, Островски трезвен ли беше, когато през нощта излезе с момичето? Здраво ли се държеше на краката си?

— Беше много пиян, дори аз го видях. Спомням си също, че се учудих защо в такова състояние тръгва да шофира.

Уффф, ама че ден… Всичко е ясно. Островски блъсва жената с детето и не спира да помогне. Юля изпада в истерия. Островски се обажда на Кричевец… Не, защо? Островски не би му се обадил. Той спира халата някъде и се опитва да успокои актрисата. Не успява. А времето си тече. И тогава самият Кричевец, който е видял, че Островски е заминал пиян, му се обажда да се убеди, че се с прибрал благополучно.

Но режисьорът още не се е бил прибрал. По гласа му и по истеричните крясъци на Юля Кричевец разбира, че нещо се е случило. Разпитва шефа си по бъдещ филм къде се намират и двамата с Анита тръгват да оправят ситуацията. Вероятно всичко се оказва много по-зле, отколкото са очаквали. Юля настоява да се върнат при мястото на инцидента, да извикат милиция и „Бърза помощ“ и всичко да си признаят. На нея й е лесно да бъде честна и почтена, нали няма тя да лежи в затвора, а Островски. А това не бива да се допуска. Режисьорът трябва на всяка цена да бъде спасен, инак Кричевец ще остане без работа.

Придумват Юля, успокояват я, обещават й, че ще се върнат на местопроизшествието. Тръгнат. С двете коли. Естествено отстраняват Островски от волана — той е пиян, Юля също не може да шофира — тя се съдира да плаче. Едната кола кара Кричевец, другата — Волкова. Излизат на отдалечено и достатъчно пусто място и решават въпроса с Юля кардинално. Тя вече на никого няма да каже, че жената и детето са били прегазени от великия режисьор Островски. И никой няма да издирва убиеца, който е блъснал пешеходците, защото убийца е Юлия Халипова. И по колата има явни следи, че е блъснала хора.

Ето защо Юля толкова спокойно е слязла от колата и е позволила да я убият. Тя е познавала убийците си. И тримата. И им се е доверила.

Те са се върнали у Кричевец и са изградили версията за случилото се. Така се е появила историята с телефонното обаждане, което е невъзможно да се провери, защото уж било по градския телефон. Историята за напилия се Островски, който уж отстъпил на любовницата си своя автомобил и заспал мъртвешки сън у домакина си. Историята колко се разтревожили, как търсили Юля по телефона вкъщи, как я издирвали.

Те са обмислили всичко. Грижливо, внимателно. Не са предвидили само нещастния баща, който в наивните си опити да спаси безпътния си син дебнел наблизо и наблюдавал всяко тяхно движение. Били са сигурни, че никой не ги вижда. Просто са нямали късмет.

Доценко реши да започне отдалече. Можеш спокойно да водиш обикновен разговор, като се преструваш, че просто още веднъж уточняваш подробности и не подозираш нищо лошо. Да приспиш бдителността на събеседника и после да го гръмнеш с тежката артилерия.

Островски бе трезвен и силно раздразнен от нещо. Това беше много удобно за Миша: напрегнатият човек зле контролира това, което говори, и ако има какво да крие, непременно ще допусне грешка.

— Нека започнем от самото начало, Константин Фьодорович. Защо отидохте на гости у Антон Кричевец?

— Че какво, нужен ли е повод за това? — сърдито се тросна светилото на кинематографията. — Хората си ходят на гости просто така, защото са приятели.

— По-рано вие казахте, че сте отишли, за да му дадете новия вариант на сценария — ненатрапчиво му напомни Доценко.

— Ами да, така беше. Занесох му сценария. Седмия вариант, дяволите да я вземат.

— Коя имате предвид?

— Анита. Все нещо не й харесва, заяжда се с всеки епизод.

— А какво общо има тук Анита Станиславовна? По-рано вие казахте, че Кричевец четял сценариите, защото е трябвало да режисира каскадите. Нали така беше?

— Така, така. Но Анита си имаше своите претенции, затова първо тя четеше сценариите.

— Но какви изисквания може да има тя? — напълно искрено се учуди Михаил.

— Ами нали тя се канеше да изиграе главната роля. — Островски недоумяващо изгледа детектива, който не разбираше такива елементарни неща. — Вие какво, не знаехте ли?

— Не. Никой не е споменавал това. Защо, Анита Станиславовна добра актриса ли е? Виж ти, колко таланти у една жена!

— Абе каква ти актриса! — махна с ръка режисьорът. — Смешна история. Но има природните дадености, така че в моите ръце, без съмнение, би се справила.

— Все пак това с голям риск — да снимате непрофесионална актриса — реши Миша да прояви познания по въпроса. — Обикновено от такива начинания не излиза нищо свястно. Как така не се страхувате, Константин Фьодорович?

— Че на мен какво ми дреме? Ще снимам с нейни пари, не с мои. Ако играе лошо, аз нищо не губя, защото филмът ще е сниман с майсторска ръка. Тоест — добре, и към мен като режисьор никой няма да има претенции — повтори той, вероятно опасявайки се, че милиционерът, който не разбира от изкуство, няма да оцени определението „майсторска ръка“.

— Искате да кажете, че филмът ще се снима с пари на Волкова? — не повярва на ушите си Миша.

Откъде у нея толкова пари? Впрочем той не знаеше точно колко пари са нужни, за да се снима филм. Може би не толкова много?

— Именно това искам да кажа. Нищо чудно, че Анита не ви е споменала, тя не иска информацията да изтече в пресата преждевременно. Иска това да бъде бомба. Неочаквано появяване на екрана на една докторка на физико-математическите науки, и то а главната роля! И там тя ще блесне с всичките си таланти — и с танците, и с китарата, и със саксофона, и с испанския си. А щом тя плаща, аз ще я снимам, както иска.

— И колко струва един такъв филм? — предпазливо попита Доценко.

— Засега сме планирали бюджет от един милион долара — прозвуча нескрито самодоволство в гласа на Островски.

— Един милион?

Охо, охо! И откъде има Анита Волкова един милион долара? Смята да обере банка? Впрочем тя има богат брат, с когото всички разправят, че била много близка. Сигурно й е обещал парите. Да, най-вероятно е станало именно така.

Права излезе Настя Павловна, много права. Не се е примирила Анита Станиславовна със загубата на статута си. Я какво е измислила! Уникалната, различната от всички, единствената по рода си.

Ами ако парите за филма не ги е дал брат й, тогава кой? Какъв друг помощник има Анита Волкова?

Ами тя има и сестра, която се държи крайно подозрително. Върти някакви тъмни афери с немскоговорещ чужденец и изпада в депресия, когато той изчезне и тя не може да го открие. Имаше подозрение, че Люба Кабалкина се занимава с някакви финансови далавери. Дали не за да спечели парици за филма на сестричката си? Заради Анита тя е готова на всичко, това го каза майка им, Зоя Петровна — че Любочка просто умирала от любов към сестра си.

— Трябва да се обадя по телефона — лъчезарно се усмихна Миша. — Може ли да изляза в другата стая? Буквално за минутка.

— Не ми се искаше да ви безпокоя на работното ви място — учтиво каза в слушалката Зарубин. — Бихте ли излезли от офиса? Ще ви чакам в ресторант „Сирена“, точно до вас е.

— Знам — отговори Кабалкина. — Ще изляза при вас след десетина минути.

Тя дойде не след десет минути, а след двайсет, но нали е на служба, задачи, напрежение. Зарубин и Коля Селуянов вече бяха си споделили всичко и дори бяха изяли по една салатка и изпили по чаша кафе. Кабалкина изглеждаше уморена и измъчена. Явно немецът още не беше се появил.

— Люба, запознайте се, това е мой колега, той работи в Интерпол и може да ви помогне при издирването на вашия приятел — представи Сергей Селуянов.

Коля се надигна от стола си и направи джентълменски поклон.

— Много ми е приятно. Николай.

— Люба. А вие наистина ли можете да помогнете?

— Мога да се постарая.

— Той може, може — подзе Зарубин. — Прощавайте, Люба, онзи път бях жесток и несправедлив към вас. После дълго мислих върху нашия разговор и разбрах, че не съм бил прав. Отначало трябва да изясним какво се е случило с вашия приятел, а после да преценяваме дали той ви обича или не. Нали така?

— Благодаря ви — почти прошепна Люба и отново понечи да се разплаче.

— Не плачете, Люба, недейте, по-добре ни кажете името и всички данни на вашия годеник.

— Джавад Кезоглу…

— Как?! — възкликнаха детективите почти хорово.

— Кезоглу — повтори тя. — Джавад. А защо толкова се учудихте?

— Не, не, всичко е наред — бързо се ориентира Селуянов. — Просто, кой знае защо, си бях представял, че става дума за европеец.

— Той е турчин.

— С какво се занимава?

— Той… не знам. Сега сигурно с нищо.

— Какво значи „сега“? А по-рано с какво се занимаваше?

— Леге работи в хотел, дава водни мотори под наем. А извън сезона няма работа.

— Отдавна ли се познавате?

— От миналата година. През лятото почивах в Турция с децата, в хотела, където работеше той. Запознахме се…

— Люба — намеси се Зарубин, — защо не сте казвали на никого за него? Дори майка ви нищо не знае. Защо?

— Аз… срамувах се. Ужасно се срамувах… Страхувах се, че с мен ще постъпят така, както някога с мама.

— И затова сте разговаряли с него на немски, та майка ви да не се досети?

— Да, разбира се. Всъщност гой почти не говори руски, съвсем мъничко, колкото аз го научих. А немски знае, в Турция целият хотелски персонал знае немски. Ако заговорех пред мама по телефона на руски, тя веднага щеше да се сети, че говоря с любовник, и то чужденец.

— И все пак аз не разбирам защо толкова сте се притеснявали, защо толкова сте се срамували от него — упорстваше Зарубин. — Какво лошо има в това, че човекът дава техника под наем?

Люба изхлипа, избърса сълзите си със салфетка и машинално я смачка.

— Знаете ли какво значи човек, който върши такава работа? На него му е забранено дори да влиза на територията на хотелския плаж. Стои на десет метра от шезлонгите, под тентата, а няма право да измине тези десет метра. Охраната веднага ще го изгони, а после може и да го уволнят. Той е парий, роб. И всички, които поне веднъж са почивали в Турция, прекрасно разбират това.

— И тази година… — започна да подсказва Селуянов.

— Да, отново отидох там. Бяхме толкова щастливи! Канехме се да се оженим.

— И той щеше да дойде да живее в Русия?

— Не, аз с децата щях да отида при него. Така бяхме решили.

— Любочка — внимателно подзе Зарубин, — не ми се сърдете за това, което ще ви кажа сега. Обещайте, че няма да ми се разсърдите.

— Обещавам.

— Много пари ли имате?

— Аз ли? — Тя се изненада от въпроса, защото бе очаквала друго продължение на разговора. — Много. Първо, през последните осем години аз печеля много добре. И второ, бащата на моето по-малко момченце прехвърли на моята сметка в банката голяма сума. За да може детето да расте нормално и да получи добро образование.

— Бащата на вашето момченце заможен човек ли е?

— Повече от заможен. Не е просто заможен, а много богат човек. Само не ме питайте за името му.

— Ама моля ви се, моля ви се — размаха ръце Зарубин. — Това не ни е необходимо. Кажете, знаете ли, че сестра ви смята да се снима във филм на режисьора Островски?

— Да, разбира се. А вие откъде знаете? — изведнъж се уплаши тя. — Обещала съм на Анита да не казвам на никого за това. Тя не иска никой да знае предварително.

— И никой няма да научи — обеща Сергей. — Но нали такъв проект струва много скъпо. Нима Анита Станиславовна разполага с такива средства?

— Не. Но аз обещах да й помогна.

— С колко?

— С много. Обещах да й дам триста хиляди долара. С такива средства разполагам.

— Просто да подарите такава сума? Невероятно! — не повярва Селуянов.

— Защо пък просто да я подаря? С Анита сме се разбрали тя да ми връща заема с постъпването на приходите. Филмът ще се прожектира, ще го купуват телевизионни канали. Разбира се, тя може и да не ми върне всички пари, но аз съм подготвена за това. Нали ми е сестра, а не чужд човек.

— Ето каква ми е мисълта, Любочка — изведнъж стана много сериозен Зарубин. — Триста хиляди долара е твърде значителна сума, особено за безработен човек, който дава джетове под наем. Не е ли възможно той да е научил за обещанието ви да дадете пари на сестра си и да е решил, че сега ще останете без нищо, че вече нямате средства и поради това не сте интересна за него? Това хрумвало ли ви е?

— Хрумвало ми е. — По лицето на Люба се стичаха сълзи, но тя не ги забелязваше. — И от това ме болеше още повече. Нима можех да кажа такова нещо на мама?

— Вероятно не — с въздишка се съгласи Сергей. — А на кого сте казвали, че смятате да се омъжите за Джавад?

— Само на Анита. Тя е умна и добра, не би ме осъдила. Та нали е простила на мама, значи и на мен би простила.

— Казахте ли й също, че Джавад е изчезнал?

— Не.

— Защо?

— Беше ме срам… Анита ме предупреждаваше, че той може да се окаже жиголо, че го интересуват само парите ми. А аз така се възмущавах… Дори се скарах с нея.

— Но после се одобрихте, нали? — с усмивка попита Селуянов.

— Разбира се. Анита никога не се инати, тя е много отстъпчива.

— Добре, Любочка. Ето на това листче ми напишете всички данни, телефоните, които знаете, името на хотела, в който е работил Джавад, и аз ще се постарая да измисля нещо.

— Благодаря ви.

Тя бързо написа името и фамилията на Джавад, името на хотела, на града, в който живеело семейството му, и номера на мобилния му телефон.

Десетина минути след като тя си тръгна, детективите излязоха от заведението.

— Всички ходят в Турция на почивка — замечтано каза Селуянов. — А ти, Серьога, ходил ли си там поне веднъж?

— Не… А ти?

— И аз не съм ходил. Дадат ли ми отпуск, заминавам при родителите си на вилата да бачкам, там работата никога не свършва, вечно има нещо за ремонтиране или за плевене, или за строене. А всички тези се разкарват по разни Турция.

— Кои всички? — не разбра Зарубин, който вече бе успял мислено да прелети при любимата си Гуля и мечтаеше как и те може би ще заминат за топлото море и златистия плаж, ще карат джетове. Някой ден…

— Ами тази Люба например. И твоят каскадьор, нали ти ми разказа. Дето повредял там някакво момиче. Забрави ли?

— Забравих… Коля, имаш една бутилка от мен.

— Защо?

— Затова. Аз всичко разбрах.

— Абе какво можеш да разбереш ти, дете на природата? — позасмя се Селуянов. — На твоите години не ти се полага да разбираш каквото и да било.

— Я се скрий! — тросна се Сергей. — Ние с теб мислехме, че този Джавад е научил за филма и е решил, че Люба сега е обедняла съвсем и не представлява никакъв интерес за него. А всъщност е било обратното. Анита е научила, че Люба се кани да се омъжи и да духне в Турция заедно с всичките си парици. И е взела мерки.

— Мислиш ли? — недоверчиво вдигна вежди Николай.

— Казвам ти със сигурност. Погледни как всичко отговаря ма датите! Люба каза, че веднъж Джавад вече е изчезвал. Това е било през лятото, през август. Най-вероятно именно тогава тя е казала на Анита, че смята да се омъжва. Анита изпраща каскадьора да си поговори с годеника. Да речем, да му предложи пари или пък да го сплаши, или просто да го придума да се откаже. Известно време това помага, Джавад престава да се обажда на Люба и си сменя номера на мобилния телефон. После отново се появява и като напук, Джавад се обажда, когато Люба е на гости у майка си. Но нали там се намира и Анита, празнуват юбилея на баба си. И Анита научава, че плажният любовник отново е на линия. И на другия ден за Турция излита каскадьорът. Е, именно след второто му посещение Джавад изчезва съвсем.

— А ти сигурен ли си, че каскадьорът през август е ходил в Турция?

— Абсолютно. Видях международния му паспорт. И после това с неговата част от легендата, че нали, през август завъртял любов с момиче и сега трябва да оправя положението. Защото е ясно, че никой не би се захванал да проверява тази история. Ах, Анита Станиславовна, ах, хитрушо такава! Как се е вкопчила в паричките на сестра си. Трупове прекрачва.

— Точно казано, трупове прекрачва — съгласи се Селуянов. — Не с пожалила горката актриса. Докарала сестра си до нервна криза. Какви ли друга ги е надробила?

— Психоложката Аничкова. Между другото този труп е твой, а аз трябва да ти го напомням — захапа го Сергей.

— Ами Аничкова я е поръчал каскадьорът, а не Анита.

— Слушай, ти сериозно ли смяташ, че този безработен каскадьор може дори и да се изплюе без нейно разрешение? Ами че тя всички е прегазила, всички притиска, всички играят по нейната свирка. И убийството на Аничкова е било нужно на Анита, а не на каскадьора.

— За какво й е било нужно?

— Това е вече въпрос — съгласи се Зарубин. — Но ние въпреки всичко ще стигнем до неговия отговор.

Той си погледна часовника и доволно каза:

— Ако всичко е вървяло по план, Олшански вече час и половина разпитва каскадьора Кричевец и мадам Волкова.

Минаха още няколко дни, докато картината се очерта изцяло. И сега вече в нея нямаше бели петна.

Да, Анита Станиславовна Волкова е умеела да чака, да търпи и упорито да напредва към поставената цел. След като я уволняват от научния институт, две години тя се лута в опити да си намери високоплатена и престижна работа. Но безуспешно. И сто че умира Станислав Отович. От този именно момент започва движението на Анита към нови върхове.

Брат й и сестра й, тези сополанковци, които са й отнели родителите и са отровили детството и юношеството й, сега процъфтяват, червиви са с пари, а тя е вече над четирийсетте и пред нея — никаква перспектива: един безличен Антон, с когото вече не може да се гордее, и жалките грошове, получавани за частните уроци. Не, така не може повече. Тя отново ще се изкачи на трона, ще стане кралица и ще грейне със собствената си неповторимост и уникалност, а брат й и сестра й ще й помогнат за това.

Идеята за филма, в който тя ще изиграе главната роля и който трябва да е заснет, то се знае, от известен режисьор, се ражда бързо. Виж, задачата с парите се решава бавно. Анита ще изиграе мъдра и любяща обединителка на семейството, ще накара всички: и стари, и млади, да я гледат в устата. Тя винаги е умеела да прикрива своите истински чувства и ловко да се преструва на послушна, дружелюбна, изпитваща симпатии, дори обич. Винаги е била умна жена и актриса в живота, знаела е със сигурност как трябва да се държи и да разговаря с един или друг човек, за да я обичат. И всеки път е постигала своето.

Майка й с лекота приема за истина спектакъла, озаглавен „Завръщането на блудната щерка“, и е убедена, че Анита й е простила. Старата наивница — бабата, също остава в неведение, макар че само Анита си знае какви нечовешки усилия й е струвало да не закрещи и да не убие тъпата дъртофелница, когато тя я е наричала „Нюточка“ и особено „стара мома“. Дядото и вторият й баща въобще не влизат в сметката, те винаги, както смята Анита, са готови да вярват, че ги обичат, тия самодоволни тъпи самци.

И с Люба не възникват проблеми — тя е готова да обича всеки и не очаква от никого подлости, затова моментално се поддава на влиянието на по-голямата си сестра. Вярно, Любаша за малко не прави една голяма глупост: да се омъжи за някакъв безработен турчин, но в този момент Анита навреме се намесва, незабелязано проверява мобилния телефон на сестра си. Разбира се, номерът на Джавад е сред десетте последни номера, нали тая глупачка Любочка му е звъняла по два пъти на ден. С телефонния номер на разположение се оказва съвсем лесно да се издири бъдещият младоженец и да се разберат с него за среща. Антон заминава за седмица за Турция и решава въпроса. Наистина после се оказва, че не го е решил окончателно, налага се да замине отново. Когато към съветите и парите се прибавят мускулна сила и точен удар, се получава някак по-убедително.

Виж, с брата Валерий — проблем след проблем. Да, той е готов да общува с Анита и дори да бъдат приятели, но толкоз, нищо повече. Никой не може да му влияе. Проекта за филм той веднага нарича глупост и измишльотина и моли Анита повече да не му говори за това. Нещо повече, половин година след смъртта на баща им той се оженва за някаква вятърничава глупачка наркоманка и от този момент само тя е светлинката в неговия прозорец. Всичко е за Лара, всички мисли са само за нея и парите се харчат само за нея.

Анита използва цялото си красноречие, за да убеди брат си в необходимостта Лариса да се лекува, защото разбира: ако започнат да лекуват хлапачката, безкрайното влагане на пари в нейното рекламиране ще престане. Но Валерий не иска и да чуе за това. И категорично моли Анита да не се меси в работите му.

Тогава тя решава да се разведе. Или поне да ги скара и отдалечи един от друг. За целта е измислен и разигран сюжетът „Лариса — лесбийка“ и обажданията на женски гласове, когато Лариса не си е вкъщи. Не е трудно да се избере момент, достатъчно е от разговор с Валерий да научи, че днес жена му работи в ателието — и може да се организира обаждане, нали глупачки, които искат да припечелят нещо, се намират под път и над път. Същевременно се подготвя историята как Лара е правила на Анита неприлични предложения. Анита престава да ходи у брат си, когато жена му си е вкъщи, и издебва най-благоприятния момент, за да му съобщи това, което й е нужно. И — като апотеоз на всичко — сцената с внезапно дошлия в ателието съпруг, когато Лариса спи в прегръдките на любовница. За целта е наето младо момиче, което се запознава с Лариса, самопоканва се на гости в ателието да гледа картини, сипва й в чашата приспивателно и извършва всичко необходимо, та влезлият в прогнозирания час съпруг да види това, което трябва. И той влиза. Защото го е довела Анита, която тъкмо сега си е „протрила краката“ с новите обувки. Защото именно тя е предложила да обядват заедно този ден, пак тя е избрала и ресторанта. С обяснението, че и бездруго ще бъде в района на Чистие Пруди по работа. Всичко като по ноти.

О, Анита Станиславовна прекрасно е опознала брат си и с лекота е предсказвала поведението му в едни или други ситуации. Тя е знаела много добре, че той няма да попита Лариса за нищо, и именно това е използвала безпогрешно. Но все пак не е успяла да влезе под кожата на Валерий.

Още през август тя е отишла в службата на Люба и е видяла на бюрото й няколко визитни картички на Аничкова. Непознатата дума „кинезиология“ пробужда интереса й, тя незабелязано взема една визитка и проучва нещата. Оказва се, че кинезиологията е нещо много полезно, ако умееш да я използваш. Ето го реалния шанс да накара непокорното си братле да играе според музиката, поръчана от Анита. Тя се обажда на Аничкова, представя се като служителката на холдинга „Планета“. Люба Кабалкина и си уговаря час за прием. Всъщност мисълта да се представи с чуждо име й хрумва неочаквано, когато Аничкова започва да я разпитва откъде е взела телефонния й номер. Тя не може да се позове на никого, а Люба й е казала, че психоложката ще обслужва анонимно всички служители на „Планета“, тоест, без да се разгласяват имената им във фирмата. Е, нека Галина Василевна си мисли, че работи с Кабалкина, защото самата Люба никога няма да отиде при нея — Анита е сигурна в това.

Но срещата с психоложката завършва с неочакван обрат за Анита. Галина Василевна й отказва, и то по най-неприятен начин.

— Научете ме на кинезиология — пожелава Анита, която е свикнала всички нейни прищевки да се изпълняват безпрекословно.

— Защо ви е нужно това? — напълно доброжелателно се интересува психоложката Аничкова.

— Не мога да се справя с брат си, никак не ме слуша. — На Анита дори през ум не й минава да излъже, струва й се, че желанието да влияе на брат си е повече от естествено.

— Тоест, вие искате да овладеете метода кинезиология, за да накарате брат си да прави това, което искате? — учудено пита Галина Василевна. — Съжалявам, но не е имало смисъл да идвате при мен.

— Но защо? Брат ми има проблеми, които не осъзнава, и аз искам да му помогна.

Анита усеща, че в началото е отишла твърде далече, и се опитва да смекчи впечатлението от думите си. Но това не помага.

— Щом не можете да се справите с брат си и това ви безпокои, проблеми имате вие, а не той. За справяне с вашите проблеми съм готова да работя, ако искате.

— Аз нямам проблеми — рязко отговаря Анита. — Но на брат си искам да помогна.

— Не се опитвайте да ме лъжете — студено реагира Аничкова. — Между мен и вас нещата няма да потръгнат, Любов Григоревна. Всичко хубаво. Няма да представям сметка за вашето посещение.

Напълно обезкуражена, Анита си тръгва. Колкото и да се опитва, тя не може да разбере защо кинезиоложката й е отказала. Но така или иначе се примирява. И всичко би било наред, ако в един момент не научава от Люба, че е планиран прием по случай десетгодишнината на „Планета“. На приема ще присъства Аничкова, ще присъства сестричката й — Люба, и най-вероятно брат й — Валерий. Е, това вече е много неприятно. Ами ако Люба реши да се запознае с Галина Василевна, да й се представи — тогава всичко ще изплува. И тогава Анита със сигурност никога няма да получи опърничавия си брат — цял-целеничък и бъкан с пари.

Не, това в никакъв случай не бива да се допусне. Аничкова не бива да отиде на приема. И изобщо е нужно да се избегне всяка възможност за среща на психоложката с Люба. Как е могла да не помисли за това по-рано? Считала е, че е предвидила всичко, че Люба за нищо на света няма да отиде при психолог, че кинезиоложката няма да откаже да изпълни молбата на Анита… А събитията тръгват по друг път. Цялата схема започва да се руши като къщичка от карти и се налага веднага да се вземат мерки.

Анита ги взема. По-точно, тя взема решението, а го осъществява Антон Кричевец с помощта на някакви безмозъчни хаймани. Антон се обажда на племенника на Аничкова и прави така, че името на Люба Кабалкина да изчезне от календар-бележника.

Такава картина се очерта. Но за да се подреди мозайката, следователят Олшански трябваше няколко дни да води многочасови разпити и очни ставки, да провежда идентифицирания и следствени експерименти, а оперативните работници сковяха из целия град да търсят информацията, от която се нуждаеше следователят. Но с всеки изминал ден Олшански възлагаше на детективите все по-малко задачи, сега вече му предстоеше той сам да свърши основната работа. А момчетата от „Петровка“ вече се занимаваха с други убийства, които в Москва се извършват ежедневно, така че те нямаше как да останат без работа.

В определения ден Настя Каменская отиде на работа. И неочаквано се улови, че не мисли, както по-рано, как да кръшне от оперативката. Не че очакваше с нетърпение срещата с началника, нищо подобно, но предишния страх и нервността ги нямаше. Тя, както обикновено, отиде в службата рано и до началото на съвещанието успя да пие кафе с Коротков и да обсъди с Миша Доценко предимствата и недостатъците на тапетите, мостри от които той бе донесъл от панаира на строителните материали. И още успя да се свърже по телефона с Женя Фролов, който някога беше отговорник на курса й в университета, за да уточнят датата и мястото на срещата на колегите: тази година се навършваха точно двайсет години, откак бяха завършили университета. Да, да, със същия „чичо Женя“, който, както се разбра, бе търсил Настя, докато тя бе живяла в Болотники.

Точно в десет сутринта тя заедно с всички влезе в кабинета на Афанасиев и зае обичайното място, на което бе седяла през всички години, докато началник на отдела беше Житената питка Гордеев.

— Каменская! — Във възгласа на полковника прозвуча толкова неподправена радост, че всички служители като един недоумяващо впериха погледи в началника. — Колко се радвам, че най-сетне си идваш! Ние тук без теб сме като без ръце, съвсем загиваме. Е, как си? Окончателно ли оздравя?

Настя почувства, че в гърдите й нараства и напира навън незнайно откъде взело се щастие. Колко просто се оказва всичко. Ти преставаш да се страхуваш от човека и да го мразиш и той веднага реагира на това с откритост и искреност.

— Окончателно, Вячеслав Михайлович — отговори тя, докато с усилие се бореше с усмивката, плъзваща по лицето й.

— Внимавай, на първо време не тичай много, щади си крака. А вие, мъже — изразително погледна останалите той, — имайте добрината, отнасяйте се с разбиране. Вие сте много, а Каменская ни е една. Пристъпваме към работата…

Кажи-речи, половината ден Настя беше под впечатлението от срещата с Афоня. Не, това не може да бъде, такива неща просто не се случват. Някъде в Болотники тя бе мислила и мърморила някакви фрази, а тук, в центъра на Москва, на „Петровка“, нейният началник… Не. Или да?

Към края на работното време в кабинета й надникна Серьожка Зарубин.

— Слушай, Павловна, нали си ни най-умната…

— Аз съм ви най-болната — прекъсна го Настя. — Чу ли какво каза началникът сутринта? Имай добрината и се отнеси с разбиране.

— Добре де, ти си ни най-болната, затова обясни ми, че съм тъп и необразован, защо все пак психоложката Аничкова е отказала на Волкова? Защото аз разбирам всичко в този случай, само това не го разбирам.

— Че какво толкова има за разбиране? Волкова е искала да хване брат си за ръка и да открие всичките му слаби места, та да знае кое да притисне, за да го накара да й се подчини.

— Това ние с теб го разбираме, но нали тя е казала на Аничкова, че иска да помогне на брат си. Нима е лошо да научиш човека на някои похвати, та да може да помага на другите?

— Серьожа, можеш да помагаш само тогава, когато те молят за това. А Ритер не е молил сестра си за никаква помощ. Чувстваш ли разликата?

— А защо не бива да се помага, ако не те молят?

— Има такъв закон.

— Закон ли? Това е нещо ново. Какъв е този закон?

— Никога не прави, не говори и не мисли нищо, за което не те молят.

— За пръв път го чувам — каза Зарубин. — Откъде ги учиш тези неща? Това е някаква глупост! Как да не правиш нещо, ако не те молят за него? Нас, между другото, престъпниците също не ни молят да ги ловим, но нали ги ловим и… нищо, дори получаваме заплата за това. Ти, Павловна, нещо много се префърцуни.

— Може би — не се захвана да спори тя. — На пръв поглед наистина звучи странно. Но колкото повече мислиш за това, толкова по-добре разбираш, че е правилно.

Тя излезе от сградата на Градското управление на вътрешните работи към осем и нещо вечерта и с удоволствие си помисли как ще се прибере вкъщи, в гарсониерата си на „Шчолковская“. Роднините бяха прибрали от болницата своя сполучливо опериран син и благополучно си бяха заминали за родния град. Сега тя отново живееше в обичайната си обстановка, всеки ден се виждаше с мъжа си и спеше на любимия си диван.

Но преди да отиде на „Шчолковская“, ще свърши още една работа. Тя чувства, че е просто необходимо да направи това. Нужно е не на кого да е, а на нея самата.

Пред входа на метрото Настя кули огромен букет цветя и отиде на улица „Леснорядская“, където живееше Павел Дюжин. Дълго звъня и чака на вратата, но никой не отвори. Можеше да звънне на мобилния на Павел, но защо? Какво щеше да се промени? И без това тя вече направи каквото искаше.

Настя позвъни на съседния апартамент. Отвори й млада жена с бебе на ръце.

— Извинете за безпокойството, мога ли да оставя у вас тези цветя за Павел Дюжин?

— За Паша ли? — Жената разцъфна в усмивка. — Разбира се, оставете ги. Днес те ще се приберат късно, отидоха на театър.

Настя извади от чантата си бележник, откъсна един лист, написа: „От благодарна ученичка“, и го пъхна в средата на букета.

— Само гледайте да не изпадне бележката — помоли тя младата майка.

— Разбира се, разбира се. Всичко ще му предам.

Докато вървеше към метрото, Настя мислено си повтаряше: „Благодаря ти. Паша, за познанието. Благодаря ти за всичко, на което ме научи. Благодаря ти, че те има“.

И изведнъж неочаквано се улови, че мисли:

„Аз съм абсолютно щастлива“.

Ама не, веднага се поправи Настя, не може да бъдеш абсолютно щастлива просто ей така, без никаква причина. Не може. Няма начин.

Не.

Или пък може?

Септември 2002 — януари 2003 г.