Замъкът Родриганда

Десета глава Гаспарино Кортейо

Точно по времето, когато влюбените си вземаха сбогом, в една от стаите на замъка се водеше странен разговор. В нея живееше единият от двамата хирурзи, чиято задача бе да освободят графа от камъка под съдействието на един лекар от Манреса.

При него се намираше сеньор Гаспарино Кортейо, адвокат и нотариус. Той тъкмо се бе надигнал да се сбогува и с остър, студен глас произнесе:

— Значи смятате операцията за смъртоносна?

— Неминуемо.

— Вашите колеги няма ли да повдигнат протест?

— Не биха дръзнали да застъпват мнение, различно от моето. Знаят, че съм корифей в хирургията — гласеше гордият отговор.

— Добре. А оставихте ли у графа убеждението, че ще бъде спасен?

— Разбира се.

— Тогава нашата уговорка си остава. Операцията ще се проведе в осем часа заранта, без знанието на контесата. Княжеския си хонорар ще получите в моето жилище в Манреса. Лека нощ!

— Лека нощ!

Двамата мъже си стиснаха учтиво ръце, като всеки считаше другия за съвършено добродетелен човек, и се разделиха. Адвокатът обаче не се отправи към стаята си, а нареди да доложат за него на сеньора Клариса и от бързината, с която го посрещна във вестибюла, разбра, че го е очаквала с нетърпение. Те се оттеглиха в покоите на дамата, като заключиха вратата? подсигурявайки се срещу евентуален подслушвач.

Нотариусът не носеше традиционното испанско облекло, а бе облечен в черно. В движенията на дългата, мършава, силно приведена фигура имаше нещо крадливо, а чертите на изсеченото лице напомняха хищна птица и не допускаха, че този човек би се страхувал от нещо. Изразът на отблъскващата физиономия се подсилваше от дебнещия коварен поглед.

Сеньора Клариса имаше здраво, пълно телосложение. Беше около петдесетгодишна, с груби, неженствени черти, чиято грозота се допълваше от кривогледство.

— Добре дошъл, Гаспарино — рече тя и се настани на един плюшен диван. — Доста дълго трябваше да те чакам. Как вървят нещата?

— Много добре — отвърна нотариусът, като седна до нея. — Хирургът прояви интерес към моето предложение.

— Значи най-сетне, най-сетне ще се насладим на плодовете на нашите дълги лишения. Операцията смъртоносна ли ще бъде?

— При всички случаи.

— Нищо не можем да променим! — Тя погледна с благочестив поглед нагоре. — Съдбата е благосклонна към графа, като го освобождава от страданията. Но контесата няма ли отново да се противопостави?

— Този път не, любов моя. Тя знае, че операцията ще започне едва в единадесет часа, докато ние ще я предприемем още в осем. Когато пристъпи към обличането, графът вече ще се е отървал от мъките.

— А граф Алфонсо? — запита тя, намигайки с кривогледото си око.

— Той е човекът, който ще увенчае с венец нашия замисъл-шедьовър.

— Да, замисълът и изпълнението бяха шедьовър, шедьовър, за който светът няма и понятие и никога няма да има. Ние се обичахме един друг, стари ми Гаспарино, ала бяхме принудени да се венчаем тайно, защото аз бях дъщеря на горд идалго, а ти сиромах без препитание. Щеше да се наложи да отстраним нашето дете, ако не те бе споходила великолепната идея да го изпратим при брата на граф Мануел в Мексико вместо малкия граф Алфонсо. Сега сме родители на граф и утре ще разполагаме с милионите на семейство Родриганда. Ела по-близо до мен, разположи се по-удобно и нека помечтаем за прекрасното бъдеще!

Стернау не можа да заспи. Срещата с любимото момиче не го остави да мисли за почивка. Вярно, че се бе върнал в стаята си, но цяла нощ я кръстосва. Когато забеляза на разсъмване, че съседът е станал, отскочи при него и нареди да оседлае мулето.

Възседна го и пое в утрото без посока и цел, само за да даде простор на напиращите мисли и чувства. По едно време видя Манреса пред себе си и свърна към Родриганда по пътя, по който бе дошъл вчера.

Край него се издигаше една вента, малка усамотена страноприемница, пред която бе вързан оседлан кон — сигурен знак, че вътре вече има посетител. Стернау също слезе. Не беше закусвал и му се прииска да изпие чаша кафе. При влизането си забеляза един скромно облечен господин, пред когото имаше чанта с хирургически инструменти. Стернау нямаше и представа, че това е лекарят от Манреса, който щеше да вземе участие в операцията на графа.

Седящият до него съдържател прие поръчката на Стернау и продължи прекъснатия разговор:

— Значи Вашата визитация касае графа, сеньор доктор?

— Както вече казах — потвърди лекарят.

— И днес най-сетне операцията ще се състои?

— Положително. Някъде към осем часа.

— Но контесата и този път няма да се съгласи!

— Никой няма да я пита. Казано й е, че ще започне едва в единадесет.

— Смятате ли, че клетият граф ще оздравее?

— Да… и… не… кой знае!

Стернау получи кафето си. Беше чул достатъчно. Изпи го по най-бързия начин, плати и напусна салона, без да даде да се разбере колко важно е било за него чутото. Препусна обратно в бърз галоп и половин час преди осем стигна в село Родриганда.

След като предаде отново мулето на съседа, взе инструментите си и побърза към замъка.

Стернау се насочи към портата на парка, пред която снощи се бе сбогувал с любимата. Тя беше отворена и той се насочи с бързи крачки към замъка, прекоси една алея-свод и тъкмо да стъпи на малка площадка, се закова изумен. Пред него се намираше… Розета на утринна разходка. Тя не носеше нито вталеното парижко облекло, нито испанската национална носия. Дрехата, която обхващаше красивата й фигура, бе умело съчетание между ефирния мавритански стил и по-тежкия северен.

Тя тъкмо се разделяше с една слугиня, която прие заповедта й с думите: «Разбира се, контесо!» и бързо се отдалечи. «Контеса?» Озари го внезапно прозрение.

— Розета! — извика. Тя се обърна.

— Карлос! Какво ви води толкова рано в парка?

— О, Боже мой, сънувам ли? Подозирам нещо ужасно. Сеньорита, доня, вие не сте Розета компаньонката, а…

— А? Продължете, сеньор!

— Вие сте контеса Розета.

— Да, така е. Отгатнахте правилно, Карлос — отвърна тя и протегна ръце към него. — Ще съумеете ли да ми простите?

— Да ви простя? О, Боже мой, каква горест! Да, сега зная причината да бъдем разделени. Защо го сторихте, доня Розета?

Тя сведе очи и с треперещ глас призна:

— Защото ви обикнах и искам няколко мига щастие. Но това отмина и толкова по-сурово е наказанието. Моят баща… но аз виждам инструментите ви, а Вие идвате много по-рано — стресна се тя. — Има ли някаква причина?

— Причина? — попита Стернау все още в полусън. — Ах, да, почти забравих, а е ужасно важно. Графиньо, Вашият баща се намира в извънредно голяма опасност!

По красивото й лице се изписа дълбок страх.

— Баща ми? — промълви пребледняла. — Как така?

Той извади часовника си, погледна го и извика:

— Боже мой, та времето вече наближи! Контесо, всеки момент ще започне операцията!

— Сега? Но това ще стане едва в единадесет часа!

— Не, измамили са ви. Без Ваше знание са я назначили за осем. Сутринта пояздих малко и се натъкнах на някакъв лекар от Манреса, от когото го дочух, без да дам да се разбере кой съм.

— Santa Madonna! Преследват някаква зловеща цел, иначе не биха го вършили зад гърба ми. Елате, сеньор, да вървим бързо и да предотвратим това дело!

В състояние на най-голяма възбуда тя се отправи стремително към замъка. Лекарят я последва.

Когато стигнаха входа, слугата тъкмо отвеждаше един кон към конюшнята. Стернау разпозна, че е на лекаря от Манреса, който трябва доста да е бързал, за да дойде толкова скоро в Родриганда.

— Ускорете ход, контесо! — подкани немецът. — Опериращите са се събрали, няма време за губене!

— След мен! Бързо, по-бързо! — извика графинята, като изкачи външното стълбище и зави по покрит със скъп килим коридор, в който пред една врата бе застанал слуга.

— Графът събуди ли се? — попита тя.

— Да, милостива контесо — гласеше отговорът.

— Сам ли е?

— Не. Лекарите са при него.

— От колко време?

— От десет минути.

— Ах, може би все още не сме закъснели! Влизайте, сеньор!

Тя поиска да влезе, ала слугата препречи пътя, като обясни учтиво, но решително:

— Извинете, контесо. Имам най-строга заповед да осуетя всякакъв по-нататъшен достъп.

— Това и за мен ли се отнася?

— Най-вече за Вас.

Лицето й прие гневен израз и като отметна гордо глава, запита:

— Кой даде заповедта?

— Граф Алфонсо, който също е вътре.

— А-а, той значи! Отмести се!

— Нямам право! Извинете, контесо. Не мога да го сторя, защото…

Слугата не можа да продължи, тъй като Стернау го улови за ръката, избута го мълком, ала с непреодолима сила, и отвори вратата. Тя водеше във вестибюла на графа, където влязоха. Слугата ги последва, но без да смее повече да противоречи. Оттук през другата врата се отиваше в приемната на господаря на замъка. Графиня Розета я намери заключена и почука.

— Кой е? — попита някакъв глас едва след повторното почукване и тя разпозна брат си.

— Аз съм — отговори му. — Отвори бързо!

— Розета, ти? — изрази онзи досадата си, примесена с изненада. — Кой те пусна? Хуан не беше ли на поста си?

— Напротив. Отваряй бързо, Алфонсо!

— Ще те помоля да се върнеш в стаята си. Лекарите строго забраниха чуждо присъствие!

— На мен не могат да забранят, най-малкото сега. Все още не е единадесет часът!

— Папа нареди операцията да започне сега, а тя не е за женски очи.

— Преди туй трябва да говоря с него.

— Няма да стане. Хората започват…

Последните думи не бяха така тактично изговорени, както предходните. Тонът бе остър и отблъскващ, сякаш братът нямаше търпение да приключи с тая работа. Това още повече възмути графинята.

— Алфонсо — извика тя строго, — искам да вляза и ти не можеш да ми забраниш. Имам правото и дълга да говоря предварително с татко!

— Той не желае. Впрочем и аз нямам повече време за разговори пред затворена врата. Върви си, чукането ти е безполезно!

— Тогава ще си отворя сама!

— Опитай!

Последното бе придружено с грозен смях. Сетне чуха събеседника да се отдалечава.

— Боже мой, какво да правя? — попита Розета придружителя си.

Той се усмихна снизходително, ала позабави отговора, изглежда, бе чул нещо, което ставаше в заключеното помещение.

— Многоуважаема контесо — обади се слугата, който бе събрал кураж да се приближи, — убеден съм, че няма да отворят. Имайте благоволението да напуснете вестибюла…

— Мълчи! — прекъсна го тя с властен жест. Към скастрянето на лакея вероятно щеше да добави още някоя остра дума, ако Стернау не й бе направил знак да сложи ухо на вратата. Тя го стори и чу като от далечина гласа на баща си да брои през равни интервали:

— Пет… шест… седем… осем… девет… десет… единадесет…

— Какво означава това? — пребледня тя още повече.

— Графът е хлороформиран — поясни Стернау. — Броенето е показател за хода на упойката.

— Значи наистина ще го режат?

— Със сигурност.

— Това не бива да става, в никой случай не бива да става! — викна тя, обезумяла от страх. — Сеньор, помогнете ми!

— Ще позволите ли да употребя сила?

— Да…, но действайте незабавно!

Стернау приближи вратата и вдигна крак. Разнесе се силен трясък и входът бе свободен. Силният мъж с един-единствен ритник изкърти високата масивна врата от ключалката. Сега той и графинята се намираха в приемната на графа. В нея нямаше никой, ала по-нататък се чуваха гласове и съседното помещение се отвори. Влезе граф Алфонсо и един от лекарите.

— Какво значи това? — кресна първият. — Виждам, че си се осмелила да приложиш сила!

Заслепен от гняв, той не забеляза, че Розета не е сама. Очите му мятаха гневни искри, а вените на челото се бяха издули от ярост.

— Осмелила? — запита графинята и красивото й лице отново пламна от негодувание от невъзпитания прием на брата. — Мисля, че една графиня Де Родриганда и Севиля по всяко време има право на достъп до стаята на своя баща. Не съм се осмелила, а самата аз ви диря сметка, задето сте дръзнали без мое знание да предприемете една опасна за живота на татко операция.

— Така решихме и така ще стане. Върви си!

— Не и преди да съм видяла и говорила с татко. Къде е той?

— В съседната стая. Неблагоразумното ти нахлуване може да му коства живота. Всяко вълнение, дори и най-малкото, за него ще има нежелателни последици. Ха, кой пък е този непознат човек тук?

— Сеньор Стернау, лекар от Париж, когото помолих да даде преценката си за болестта на татко. Очаквах неговото присъствие да бъде добре дошло и за теб!

Лекарят, влязъл с него, свъси чело — къде от досада, къде от презрение. Графът кимна:

— От Париж? Кой ти позволи? Какво нечувано самоволие! Разчитам да съблюдаваш волята ми! Разкарай се незабавно и пръждосай този човек!

При тази оскърбителна безцеремонност лицето на графинята се покри с мъртвешка бледност, бяха й необходими няколко мига, за да се съвземе и успее да отговори. Сетне фигурата й сякаш израсна. Протегна повелително ръка и с глас, пълен с величие, произнесе:

— Не забравяй с кого говориш! Тук заповядва само граф Де Родриганда, а ако е възпрепятстван, аз имам право да се разпореждам от негово име точно толкова, колкото и ти. Операцията няма да започне, преди този сеньор да прегледа основно болния. Аз го желая и ще отстоявам волята си!

Чертите на младия граф станаха по-ожесточени, вените по челото още повече набъбнаха, а гласът прегракна, когато се приближи плътно до сестра си със заплашително вдигната ръка и отговори:

— Ти, ти искаш да заповядваш тук? Ти, едно момиче? Ха! Операцията ще се състои и ще наредя на слугата да те измъкне, щом не желаеш да си тръгнеш доброволно. Свикнал съм да правя каквото си искам, запомни го!

После Алфонсо се обърна грубо към Стернау:

— Марш оттук казах! Или искате да заповядам да ви изхвърлят от замъка?

Стернау се усмихна спокойно.

— Тук се явих по покана на графиня Родриганда — отвърна той невъзмутимо, — за да видя графа, Вашия баща. Ще го сторя, въпреки всички възражения! Контесо, представете ме, моля, на този сеньор, който вероятно ми е колега.

Той посочи вежливо испанския лекар, който при тази бурна размяна на реплики предпазливо се бе оттеглил до прозоречната ниша. Розета кимна в знак на съгласие и изпълни желанието му с думите:

— Сеньор доктор Карлос Стернау, главен лекар в клиниката на професор Льотурбие в Париж… доктор Франкас от Мадрид… а-а, ето че приближават и другите сеньори — доктор Миланос от Кордова и доктор Киели от Манреса.

От съседната стая действително бавно пристъпиха другите двама лекари, привлечени от шумните пререкания, смущаващи приготовленията им. Те се поклониха с подчертана студенина на немеца, а първоначално споменатият лекар — доктор Франкас от Мадрид, дори промени цвета си. Той навярно бе най-опитният от тримата и при всички случаи познаваше добре името професор Льотурбие от Париж, за да разбере, че пред него стои специалист, какъвто не беше очаквал. Веднага схвана, че както над самите тях, така и над тъмното им начинание надвисва голяма опасност, която би могла да бъде отблъсната само с гордо и сурово поведение спрямо чужденеца. Ето защо се обади с дрезгавия си хриплив глас:

— Този сеньор ми е непознат. Приготовленията ни са вече към края си и не се нуждаем от чужда помощ. Бяхме натоварени от нашия пациент да го оперираме и ако не започна веднага, и то без по-нататъшно външно вмешателство, не отговарям.

— Чу ли? — обърна се Алфонсо към сестра си. — Незабавно си върви и ни освободи от присъствието на тази личност, на която няма да позволя да остане и минута повече в Родриганда.

Тя поиска да отговори, ала Стернау й направи знак да мълчи.

— Моля ви, уважаема контесо — рече той, — дайте ми думата! Въпросът касае моето присъствие. По тая причина желая да го поверя лично. Аз съм лекар и същевременно Ваш гост, контесо и най-елементарната вежливост и уважение от страна на Вашия брат и обичайната колегиалност от страна на останалите сеньори изискват да бъде изпълнено желанието ви. Така че в случая не се явявам като смирен просител, а довереник и упълномощено от графиня Де Родриганда и Севиля медицинско лице и заявявам следното: Тъй като тук се възнамерява една твърде опасна операция, при подозрителни обстоятелства, то имам основание да смятам, че се преследва цел, която се бои от дневната светлина и очите на честния свидетел. Повдигам протест срещу това. Обявявам за лекомислен или дори предумишлен убиец всеки, който предприеме операцията, преди да съм видял и разговарял с пациента. В случай че се настоява да бъда отстранен насилствено, незабавно ще свикам полицейско подкрепление, което сигурно ще придаде необходимата тежест на желанието на графинята.

Стернау стоеше пред лекарите с гордо вдигната глава и с такъв волеви поглед, сякаш не бе непознат чужденец, а собственикът на замъка. Доктор Франкас за втори път промени цвета си, а двамата му колеги се изчервиха и сведоха смутено поглед. Алфонсо наистина поиска да избухне, но не намери думи да отвърне. Защото в същото време вратата се отвори и се появи една фигура, чийто вид будеше и уважение, и състрадание. Влезлият беше сляп. Това се виждаше от пръв поглед. Въпреки това невиждащите очи сякаш имаха свойството да въздействат на околните. Високата, изпосталяла от страданията снага бе обгърната в бяло сукно, което се спускаше като саван от раменете до земята. Благородното лице имаше мъртвешка бледнина, а посивелите по слепоочията коси се спускаха на гъсти кичури до тила.

Като че някой дух бе излязъл от гробницата си да реши смущаващия покоя спор на смъртните. Този човек бе граф Мануел Де Родриганда и Севиля. Хлороформирането още не бе настъпило напълно. Той се беше върнал в съзнание и доловил препирнята. И ето че се бе смъкнал от операционната маса и пристъпваше, почти целият обвит в платно.

— Какво става тук? Кой говори? Защо не започвате работата си? — попита той, обхождайки полукръга с мъртвите си очи.

Розета се спусна към него и го прегърна, преливаща от нежност.

— Татко, скъпи ми татко! — извика тя. — Слава на светата Дева, че още не са почнали! Сега не биха могли да те убият.

— Да ме убият? Но кой би искал да го стори, мило дете?

— Ох, ти щеше да бъдеш умъртвен, знаех го, подозирах го, чувствах го.

— Синовната любов и страхът говорят в теб, мила дъще. Не биваше да ни смущаваш!

— Съвсем вярно, татко! — вметна фалшивият граф. — Тя ни прекъсна, и то по нечувано фрапантен начин! Ще ти кажа само, че дори нареди да разбият вратата! Сам прецени, достойна ли е тази постъпка за една графиня Родриганда?

— Наистина ли го стори, скъпо мое дете? — запита дон Мануел с блага, невярваща усмивка.

— Да, действително го сторих, папа — отвърна тя. — Твоето състояние изисква най-голяма предпазливост, а животът ти ми е толкова скъп, че не бих могла да пропусна тази предпазливост. С теб могат да се заемат само хора, на които имам вяра. Направи ми впечатление обаче, че се действа прибързано, без необходимата грижовност за твоя живот. Водена от страх и загриженост, писах до Париж и помолих професор Льотурбие за хирург, комуто мога да те поверя, и когато днес той пристигна, не искаха да го допуснат при теб. Сега учудва ли те насилственото ми нахлуване?

Болният сведе усмихнато уморената си глава и рече:

— Моите лекари се радват на пълното ми доверие и ако часът на операцията бе скрит, то беше само за да се спестят и на теб, и на мен всякакви вредни вълнения. Къде е парижкият лекар?

— Тук е. Това е доктор Карл Стернау от Майнц, Германия.

— Тук, в тази стая?

— Да — отговори сега Стернау лично. — Моля за извинение, Ваша светлост, но аз се явих на призива на Вашето дете. А когато се отнася до живота на един човек, един баща, предпазливостта никога не е излишна.

Думите бяха изречени с твърд глас, чийто тембър, изглежда, повлия благотворно на слепеца.

— Присъствали ли сте някога на подобна операция, сеньор? — попита той.

— Да.

— Сеньор, Вие имате многообещаващ глас. Изрекохте само една сричка, ала от нея разбрах, че сте присъствали на много такива операции, а и навярно сам сте ги провеждал.

— Ваша светлост е разбрал правилно. Аз съм главен лекар при професор Льотурбие.

— О, тогава човек може да ви се довери и не бива да ви отпраща! Благодаря, че дойдохте, сеньор! Ще изследвате ли състоянието ми?

— Имам голямо желание да го сторя, Ваша светлост.

— Тогава елате с мен! Господа лекарите ще ни придружат, а другите умолявам да останат тук.

— Чакайте! — извика в този момент Алфонсо. — Татко, трябва да ти кажа, че аз посочих вратата на този човек. Нима искаш да анулираш моята заповед?

— Сине мой, ти си оскърбил сеньора и аз му дължа удовлетворение.

С тези думи той се върна в другата стая. Стернау го последва, придружен от тримата лекари.

Принуден да остане, Алфонсо процеди през зъби на сестра си:

— Няма да забравя това!

Сетне се отправи към прозореца. А Розета се настани в едно кресло, без повече да удостои брат си с поглед.

Стаята, към която се бе отправил графът, се оказа с просторност, напълно достатъчна за операция. Върху една дълга маса бе проснат матрак, на който трябваше да бъде наместен графът. В близост се намираха какви ли не инструменти, а на пода — съдове за отпадъчните материали при операцията.

Граф Мануел се обърна към Стернау:

— Сеньор, откак ми бе отнета светлината на очите, се стремя да съдя за човека по интонацията на гласа му. Вашата буди доверие. Прегледайте ме, моля!

Немският лекар беше имал работа с много пациенти, ала пред никой болен не бе изпитвал чувствата, които го изпълваха в момента. Този човек беше баща на девойката, която обичаше с толкова жар и безнадеждност. Той неволно изрази напиращите чувства с дълбоко въздъхване. Графът го долови и запита:

— Притеснявате ли се, сеньор?

— Не, Ваша светлост — прозвуча отговорът. — Това, което чухте, не бе въздишка на слабост, а молитва към Всевишния за благословия да изпълня очакванията на контеса Розета.

Графът протегна ръце към него и каза:

— Сеньор, благодаря ви. Тези думи увеличиха доверието ми към Вас. Онзи, който освен на умението си, се позовава на Бог, ще осъществи това, което е според човешките възможности. Започнете!

С многобройни въпроси Стернау подробно се осведоми за всичко, отнасящо се до болестта. После поиска от графа да легне на масата и внимателно го прегледа. Обиграността, с която действаше, даде на тримата испански лекари да разберат, че имат пред себе си специалист, който ги превъзхожда.

Най-сетне болният можеше да се изправи. Той запита немеца за резултата от прегледа, но вместо да даде очаквания отговор, лекарят каза:

— Ваша светлост, Вие сте сляп. Ще ми позволите ли известна информация по този въпрос?

Той отново трябваше да отговаря на множество въпроси. След това Стернау извади различни инструменти, с които освети и прегледа очите. Когато приключи, се обърна към колегите си:

— Сеньори, преди малко доктор Франкас от Мадрид заяви, че не би търпял чуждо вмешателство. Следователно ще ми бъде отказан колегиален консулт и аз се виждам принуден да изразя убежденията си с цялата им прямота, без да се съобразявам с някого. Ваша светлост, по какъв начин щеше да бъде отстранен от Вас камъкът?

— Чрез оперативна интервенция на слабините — отвърна болният.

Стернау се сепна.

— Не е възможно, Ваша светлост — възкликна той. — Или са опитали да ви заблудят, или сте чули погрешно! Но в действителност не виждам причина да ви заблуждават.

— Така е, както казах — потвърди графът. — Попитайте тези сеньори!

Стернау стрелна лекарите с поглед, под който само Франкас запази хладнокръвие и отвърна надменно:

— Сметнахме, че спасението е възможно единствено по този начин.

— Но, сеньори — подхвана възбудено Стернау, — напипахте ли камъка? Знаете ли неговата големина и къде се намира? Боже мой, не мога да проумея! Тук всеки срез е опасен за живота, а интервенцията, която сте възнамерявали да извършите, е направо смъртоносна. Сеньори, за мен всеки лекар, посягайки по този начин към ножа, е хладнокръвен убиец!

— Сеньор! — обади се заплашително мадридският хирург.

— Сеньор! — викна на свой ред Стернау с мятащи мълнии очи. — Граф Родриганда не е лекар, не би могъл да знае какво са възнамерявали да извършат над него. Но всеки начинаещ е длъжен да знае, че за болния е невъзможно да преживее операцията. Ако съобщя за Вас и поискам да се разследва случаят, ще бъдете подведен под отговорност за опит за убийство.

Въпреки заплахата Франкас успя да се овладее.

— А-а — проточи той иронично. — Вие, един чужденец, ни заплашвате? Смехотворно! Този човек разиграва театър, за да стане личен лекар на графа, ала Негова светлост ни познава добре. Имената ни са безупречни, а познанията високоуважавани. Но нека все пак чуем как възнамерява мечтателят да отстрани камъка!

— Ще чуете! — отвърна Стернау невъзмутимо. — Той може да бъде отстранен само чрез литотрипсия, и то съвсем безопасно.

— Литотрипсия? — учуди се лекарят от Манреса. — Че какво пък е това? Какво е наистина?

Стернау го изгледа изумен.

— Чувате ли, Ваша светлост, на какви хора сте поверили живота си, щастието на Вашето дете? — обърна се той към графа. — Този човек не е слушал за раздробяване и отстраняване на камък чрез катетър!

Франкас се изсмя презрително.

— Заблуждавате се, сеньор! Приказката за катетъра я знаем преди Вас, ала на такива басни може да вярва само един некадърник. А с некадърници не се спори. Нека графът реши кой да напусне незабавно тази стая — Вие или ние.

— Докато съм в състояние да действам, ще се подчинявам единствено на решенията на съвестта си — заяви Стернау. — Както вече казах, Негова светлост не е лекар. Той трябва да вземе решение, от което зависи животът му, а това не мога да допусна дори ако трябва за убежденията си да заложа своя собствен живот!

В този момент графът се надигна, направи повелителен жест и заговори:

— Сеньори, тук не е място за подобен спор. Можете да се оттеглите, по-късно ще научите решението ми. Вашите възгледи са ми известни, сега искам да чуя и мнението на сеньор Стернау. Нека той остане, за да го изложи. Сега вървете, скоро ще узнаете другото!

— Означава ли това, че прекратяваме службата си при Вас? — разсърди се Франкас. — Освободени ли сме? Добре, тръгваме си, ала този чужденец ще ни даде удовлетворение, а Вас, Ваша светлост, умоляваме да си помислите много добре, преди да вземете решение.

Те събраха инструментите си и напуснаха стаята. Розета веднага влезе, хвърли се бурно на врата на графа и извика ликуващо:

— Спасен! Татко, благодаря ти!

Той я отблъсна леко от себе си, но без да я освобождава напълно от обятията си, и произнесе:

— По-полека, по-полека, детето ми! Още не съм взел решение. Искам преди туй да чуя и мнението на сеньор Стернау.

— О, то ще е единственото правилно! — извика тя. — Можеш да му имаш пълно доверие.

Очите й засияха с такава радост и топлина към немеца, че той почувства този поглед да прониква като слънчев лъч в сърцето му и помоли с развълнуван глас:

— Ваша светлост, имайте ми доверие! Бог знае колко честно говоря с Вас. Същевременно ме извинете за рязкостта, с която разговарях с тези хора! Бях изумен от лекомисленото отношение към Вашия живот. Ако операцията действително беше предприета, кълна се, вече нямаше да сте между живите.

В този миг вратата се отвори и граф Алфонсо нахлу стремително. Обсъдил вън нещата с лекарите, сега идваше, изпълнен с гняв и разочарование, но с надежда все още да постигне тъмния си замисъл.

— Те си тръгват? Ти си ги изгонил, татко? — запита той. — Нима е възможно?

— Не съм ги изгонил, сине мой — отвърна графът. — Помолих да ми дадат време за проверка.

— Надявам се при решението си да зачетеш тези достойни мъже!

— Решението ми ще бъде справедливо. А сега ще помоля да оставим тази неприятна тема.

Алфонсо бе принуден да се подчини и графът се обърна към дъщеря си:

— Представи си, този лекар прегледа и очите ми!

Графиня Розета стрелна с радостно изумление немския лекар.

— Тъй ли? — попита тя. — Имате ли основание за надежда, сеньор? Смятате ли, че слепотата заслужава преглед?

— Разбира се, контесо. Имал съм работа с много слепци, а упражненията изострят погледа и човек скоро е в състояние да отличи едно безнадеждно око от друго, при което е възможно подобрение.

— И какво забелязахте?

— Че и тук лекарите не са били прави.

Розета подскочи. Слепецът също надигна удивено глава, докато граф Алфонсо едва успя да прикрие един отровен поглед.

— Какво имате предвид? — попита дон Мануел. — О, говорете, моля ви!

— За неизлечимо болен ли ви обявиха, Ваша светлост?

— Така е.

— Каква бе преценката им за Вашата болест?

— Диагнозата бе стафилома [15].

— Хм, не са били прави! Вашата болест се състои в едно наистина много рядко съчетание на катаракт, сиво перде и седефено блестящо помътняване на роговицата, което ние, лекарите, наричаме левкома.

— А това състояние излечимо ли е? — попита графът, стаил дъх.

— Доскоро в действителност бе считано за неизлечимо, ала сега повечето пациенти се възстановяват. Левкомата се отстранява посредством непрекъснати пункции с катарактна игла, след което се оперира намиращото се зад нея перде. Ако ми се доверите, Ваша светлост, с чиста съвест давам надежда, че зрението ви ще се възвърне, вярно, не с предишната сила и острота, но ще можете да виждате с помощта на очила.

Графът протегна ръце към небето и възкликна:

— О, Боже, ако това е възможно!

А Розета се притисна до гърдите му, хлипайки от възторг, и помоли през сълзи:

— Татко, довери му се! Никой друг не може да ти помогне освен той!

— Да, ще се вслушам в гласа ти, дъще моя, ще го даря с цялото си доверие! — реши графът. — Сеньор, ето ръката ми! Днес Вие започнахте с Бог едно дело и с Божията помощ то ще бъде доведено докрай. Алфонсо, сине мой, не споделяш ли радостта ни?

Фалшивият граф направи опит да овладее лицето си и отвърна:

— Бих бил щастлив да зная, че ти си отново здрав и с възвърнато зрение, но си мисля също колко лекомислено и опасно е да се събуждат надежди, които може би няма да се осъществят. Сетне болният ще се почувствува десетократно по-нещастен.

— Бог ще бъде милостив! Колко време ще ви отнеме лечението, сеньор!

— Тъй като тепърва ще трябва да свиквате със сондата, камъкът не може да бъде отстранен за по-малко от две седмици — отговори Стернау. — Едва след като се възстановите напълно от тази операция и общото ви здравословно състояние не буди опасения, можем да пристъпим към лечението на очите, което ще отнеме значително повече време.

— Но ще можете ли да останете толкова дълго тук, сеньор?

— Ще помоля професор Льотурбие да ме освободи от служебните задължения за по-дълъг срок или пък ще трябва изобщо да напусна.

— Напуснете, умолявам ви. При мен ще намерите нова родина и богато обезщетение за всичко, което оставяте в Париж!

— Най-доброто възнаграждение за мен ще бъде съзнанието, че съм върнал телесното здраве и светлината на очите ви, Ваша светлост. Още днес ще пиша на професора.

— Сторете го! Ще живеете при мен, сеньор. Нека Розета още сега посочи стаите ви.

— Та нали за тая цел си имаме кастелан — вметна язвително Алфонсо.

— Да, правилно — съгласи се графът. — В радостта това ми щукна из ума.

— Аз също съм благодарен на дон Алфонсо за напомнянето — обади се Стернау гордо, — тъй като най-малко от всичко бих желал да се правят заради мен радикални промени в тукашните порядки.

Стернау се сбогува с граф Мануел и побърза да излезе. Отвън завари тримата испанци, които го изгледаха с мрачни, изпълнени с ненавист погледи.

— Сеньор — изсъска Франкас, — Вие спечелихте битката с нас! Но ние ще я продължим, тя ще бъде ожесточена и ще трае, докато ви повалим.

— Хайде де!

С този отговор Стернау изрази пренебрежението си, избута доктора и отвори вратата. Сетне се отправи към жилището си при Миндрело. При връщането си в замъка щеше да намери стаите си вече приготвени.

Малко по-късно в покоите на сеньора Клариса при закрити врата отново седяха трима мъже — граф Алфонсо, доктор Франкас и нотариусът Гаспарино Кортейо. Първите двама се постараха да изложат необикновеното събитие.

— Възможно ли е? — възкликна Клариса, когато разказът приключи. — Бяхме толкова сигурни, очаквахме с такава увереност успеха на нашия план и ето че дойде този чужденец и изцяло погуби делото ни!

— Погуби? — запита иронично Алфонсо. — Кой говори за това! Касае се най-много за къса отсрочка.

— Ще бъде ли резултатна сондата, сеньор? — обърна се нотариусът към лекаря.

— Съвсем сигурно — призна Франкас. — Ала ние самите ще сондираме доктор Стернау така безмилостно, че ще бъде раздробен, преди да си го е помислил.

— А очната операция?

— Също може да е сполучлива, ако не се появи възпаление, което ще бъде фатално. От този немски Голиат всичко може да се очаква.

— Ами да се погрижим тогава да настъпи такова възпаление — вметна Клариса.

— Да, бихме могли да сторим това-онова, пък и нещо много повече — обади се нотариусът, — но трябва да бъдем предпазливи. Не бива да действаме необмислено и да си навличаме подозрения. И друго — нека ни виждат възможно по-рядко заедно, така че да приключваме по-скоро разговора. Нещата стоят така: графът не бива да оздравее, най-малкото да не възвръща зрението си, защото в никой случай не трябва да види лицето на Алфонсо. Що се отнася до немеца, да бъде обезвреден — да умре или изчезне завинаги.

— Но как? — попита Клариса.

— Остави тая грижа на мен! Горе в планините имам няколко добри познати. Глупавите хора ги наричат разбойници, ала за мен са най-верните и честни съюзници, които мога да си пожелая. В най-скоро време ще ги посетя и запитам дали ще имат добрината да ни освободят от компанията на този немец.

Междувременно Стернау си отпочиваше в малкото жилище след безсънно прекараната нощ, а когато следобед тръгна за замъка, Розета бе първата, която го посрещна.

— Добре дошли, сеньор! — поздрави тя. — Нека Вашето идване донесе изцерение и благополучие!

— На първо време ще донесе само борба, контесо — отвърна той. — В това ме увери най-тържествено доктор Франкас.

— Може да има право, Карлос — отговори тя със светнали очи, — ала борбата, в която се свързваме, ще бъде борба не само срещу фалша, лъжата и престъплението, а и борба за любов! В мое лице ще намерите вярна и храбра съюзница!