Замъкът Родриганда

Дванадесета глава Несполучливото покушение

В замъка Родриганда цареше мъртва тишина. Графът беше наредил всеки да се старае да се държи възможно по-безшумно, тъй като се чувства много отпаднал. Никой не следваше така точно заповедта, както старият управител Хуан Алимпо. Той се прокрадваше на пръсти като някоя котка нагоре-надолу по стълбите, плъзгаше се по коридорите нечуто като сянка. Дори в жилището си, толкова отдалечено от графа, че до него не би достигнала и най-голямата врява, се носеше така беззвучно, сякаш владееше изкуството да не докосва земята.

В това изкуство опитваше сили и неговата съпруга Елвира, ала без особен успех, защото ако кастеланът беше дребно сухо човече, сеньора Елвира притежаваше тяло с удивителна пълнота. Обиколката на талията й бе, кажи-речи, колкото височината и ако бъдеше на едната страна на везните, с лекота би вдигнала пет Алимповци в другата. Кръглото й като пълнолуние лице сияеше от доволство, в очите струеше доброта, а устата бе винаги готова да каже някоя добра дума и тъй като нейният верен Хуан притежаваше същите душевни качества, те си живееха като гълъб и гълъбица и никой досега не ги бе чул да разменят помежду си груба дума.

В момента Алимпо се занимаваше със сглобяването на един скъп прибор за писане, а неговата съпруга оправяше усукания пискюл на великолепен килим. При това разговаряха толкова тихо, като че се намираха в непосредствена близост до болния граф.

— Смяташ ли, Елвира, че този прибор ще се хареса на немския доктор? — попита той.

— Със сигурност! А ти как мислиш, Алимпо, какво ще каже за килима?

— Много е красив, ще каже.

— Да, ние потърсихме и извадихме за него най-доброто.

— Той е умен и учен!

— И толкова красив, Алимпо!

— Сигурно е така. На вас, жените, тези неща веднага правят впечатление, ала аз не ги разбирам. Зная само, че го обикнах, но същевременно изпитвам огромна почтителност към него.

— Да. И с мен е същото. Иска ми се да прочета всичките му желания в очите и едновременно го чувствам високопоставен, горд и благороден като някой принц, та дори херцог.

— Милостивият господар също го харесва. — Както и милостивата контеса. Но останалите лекари, ох, Хуан Алимпо, те никак не ми допадат.

— На мен още по-малко. Никому не бих пожелал да го вземат дяволите ала с тези тримата могат да го сторят начаса. Не мислиш ли и ти така, Елвира?

— Да, аз съм на същото мнение. Те щяха да уморят добрия господар, ако не беше пристигнал сеньор Стернау, можеш да бъдеш уверен в това, Алимпо! А какво ще кажеш за младия господар?

— Мисля… хм, мисля…, че и него дяволите… хм, да, че и него могат да отнесат дяволите, както лекарите!

— Ай, ай, Алимпо! — закани се управителшата. — Така не бива да се говори за младия граф! Това е твърде неуважително, при все че и аз не бих имала нищо против. Граф Алфонсо хич не ми харесва. Та той изобщо няма вид на истински граф!

— Така е. Той ни най-малко не прилича на своя баща, нашия милостив господар. Не си ли го забелязала и ти?

— О, да! А знаеш ли на кого прилича? На стария нотариус Кортейо.

— Очаквах да кажеш, че прилича на сеньора Клариса.

Добрата Елвира изпървом го изгледа удивено, сетне се позамисли и отвърна:

— Наистина имаш право, Алимпо! Той прилича и на тази сеньора Клариса. Сякаш нотариусът и гувернантката са негови родители! Не е ли твърде забележително?

— Да, тъй е — съгласи се той. — Но аз вече съм готов с приборите за писане.

— Аз също с килима. Дали да не отнесем нещата в стаята на нашия доктор?

— Мисля да го направим.

Те излязоха в коридора тъкмо навреме, за да видят тримата испански лекари, които се бяха отправили към покоите на граф Мануел.

Тримата сеньори имаха сериозни, тържествени физиономии. Когато стигнаха вестибюла, доктор Франкас запита намиращия се там слуга:

— Чухме, че Негова светлост не е добре. Искаме да поговорим с него.

— Милостивият господар строго забрани всякакви посещения.

— И за нас?

— Имена не са конкретизирани.

— Тъй, тогава доложи за нас!

— Не бих се осмелил.

— Че защо не? След като Негова светлост е болен, ние сме тук в качеството си на лекари, за да му помогнем.

— Въпреки това ми е невъзможно да доложа — отказа учтиво слугата. — Длъжен съм да съблюдавам заповедта на милостивия господар.

— Нашата също! — забеляза лекарят строго. — Където има болен, лекарят е този, който заповядва.

— Така мислех и аз, сеньор. Но бях излекуван от това заблуждение. Първо от сеньор Стернау, сетне от самия господар. Когато се подготвяхте за операцията, вие ми дадохте заповед да не допускам никого, включително и уважаемата контеса. Аз ви послушах и получих мъмрене, нещо, което никога не ми се бе случвало.

— Сам си виновен. Да беше спрял със сила контесата и оня нахален чужденец, не би се стигнало до този неприятен инцидент. Е, ще съобщиш ли за нас или не?

Слугата се поколеба няколко секунди и отвърна:

— Така да е, ще рискувам!

Той влезе в покоите и скоро се върна с разрешението сеньорите да влязат.

— Виждаш ли! — произнесе Франкас с триумф. — Ще те помоля за в бъдеще да бъдеш по-вежлив към нас!

Слугата отвори пред тях вратата, а когато влязоха, направи след тях жест, който най-малко от всичко изразяваше уважение и вежливост.

Графът се намираше в същата стая, в която преди няколко дни трябваше да бъде направена операцията. Той лежеше на тапициран с кадифе шезлонг, облечен в удобен утринен халат. Вярно, че видът му бе отпаднал, но в никой случай не би могъл да се нарече измъчен.

Тримата сеньори се поклониха дълбоко, независимо че той не беше в състояние да види поклоните. С леко движение на ръката графът им даде знак да се настанят и поде:

— Сеньори, навярно сте чули, че пожелах да се съблюдава тишина. И ако все пак ви приех, считайте го като доказателство за приятелското ми отношение към вас. Какво искахте да ми кажете?

— Светейши графе, единствено грижата за доброто ви здраве ни доведе при Вас. Действително чухме, че сте изискал пълна тишина и тъй като от туй заключихме, че има влошаване на и без това опасното ви състояние, побързахме да дойдем, както ни повелява дългът, и се поставим на Ваше разположение с лекарските си съвети.

— Благодаря! — отвърна графът учтиво. — Вярно, чувствам се отпаднал, ала иначе няма причина за истинска тревога.

— Всемилостиви господарю — намеси се доктор Миланос от Кордова, — често болният смята състоянието си за вън от опасност, въпреки че случаят е тъкмо обратният. Само лекарят разпознава на какъв стадий се намира болестта му.

— Може би имате право — отговори графът с лека усмивка. — Аз също се въздържам от всякаква произволна оценка на състоянието си и се уповавам само на лекарско мнение. Доктор Стернау обаче ме увери, че няма от какво да се опасявам, а според вашето собствено мнение на него като на лекар съм длъжен да имам вяра.

Тримата сеньори размениха погледи, изпълнени с най-голямо негодувание, след което Франкас подхвана с мрачна бръчка на челото:

— На този непознат сеньор Стернау? Ваша светлост, моят уважаван колега, сеньор Киели, дълги години е имал честта да бъде Ваш домашен лекар и през цялото това време се е радвал на пълното ви доверие. Ние, другите двама, се явихме на вашия зов, за да ви избавим от страданията, които ще ви доведат до сигурна смърт, ако не се вземат решителни мерки. Ние представляваме лекарското изкуство и умение на нашето отечество и заявяваме още веднъж с пълното убеждение, че животът ви може да бъде спасен единствено чрез възможно най-бърза операция, а процедурата със сондата ще доведе до моменталната ви смърт.

— Това твърдото ви убеждение ли е, сеньори? — попита графът сериозно.

— Да — отговориха и тримата.

Тогава той потърси с пипане една малка кутийка, която лежеше до него на масата, отвори я и я поднесе към тях.

— В такъв случай хвърлете, моля, един поглед на съдържанието на тази кутийка! — подкани ги той усмихнато.

Франкас посегна, удостои с бегъл, повърхностен поглед предмета и го подаде на Киели.

— Някакъв прах — рече той пренебрежително. — Ако сеньор Стернау има намерение да премахне страданията ви с вътрешно лечение посредством прахове и капки, сам си издава присъдата.

— Заблуждавате се! Този прах не е предназначен за внасяне в тялото ми, а е извлечен от него.

— О! — възкликна Франкас.

— Да, сеньори! Тази заран доктор Стернау се зае с разтрошаването на камъка, а този прах е видимият резултат от неговия труд. Между другото виждате, че не съм мъртъв.

По лицата на тримата мъже плъзна смущение, което графът поради слепотата си не забеляза. Франкас бързо се окопити и запита:

— Ваша светлост наистина ли е убеден, че този прах представлява разтрошен камък?

Графът направи жест, изпълнен с негодувание, и извика:

— Сеньори, да не би да смятате доктор Стернау за шарлатанин или фокусник? Такова отношение би било недостойно и не ви прави чест! Сеньор Стернау се ползва с пълното ми доверие! Днес той доказа, че неговият метод на опериране далеч не крие в себе си опасност като онзи, който вие предлагахте. Сеньори, нека ви кажа и нещо друго! Доктор Стернау е имал намерение да работи само с ваш консулт, ала вашата неприязън го е отблъснала. Въпреки младостта си, той е мъж, от когото могат да се поучат и опитни хора. Сприятелете се с него, след което ще ми е приятно да се вслушвам и съблюдавам съветите ви.

Доктор Франкас протегна отбранително ръце и се обади:

— Благодаря, Ваша светлост! Не ми е по вкуса да се уча от човек, който самият не е дорасъл да ходи на училище. Нямаме нищо против да го удостояваме с повече доверие от нас, но не можем да преглътнем да гледате на нас като на ученици. Ще помоля Негова светлост да ме освободи, за да се върна в Мадрид.

— И аз ще тръгна още днес за Кордова, където имам доверието на хората — заяви със самочувствие Миланос.

— Аз също — прибави Киели — моля Негова светлост да ме освободи от поста домашен лекар. Вероятно доктор Стернау има готовност да запълни явилата се празнина.

— Това е атака с превъзхождащи сили, на която не мога самичък да противостоя — усмихна се спокойно графът. — Замъкът Родриганда е гостоприемно отворен по всяко време. Но след като желаете да го напуснете така устремно, не смея да ви спирам и ще бъда принуден да се лиша от вашата помощ и съвети. Представете сметката си на касиера ми и приемете моята сърдечна благодарност за доброто ви желание да се заемете с мен.

— Благодарността вече я получихме, дон Мануел — отсъди остро Франкас. — Ще имате ли добрината да считате тази визитация и като прощална?

— Както желаете — отговори графът. — Пътувайте с Бога, сеньори!

Лекарите се поклониха и излязоха. В съседната стая те неволно спряха и се спогледаха.

— Свърши! — рече Франкас.

— За съжаление — разгневи се Киели. — Съсипани от такава личност!

— Ха, още не! — вметна Франкас. — Тръгваме си, вярно, но съм убеден, че ще ни повикат обратно!

Лекарите минаха край слугата с физиономии, които едва ли можеха да бъдат наречени победоносни, разделиха се отвън и всеки се отправи към стаята си. Когато Франкас влезе в своята, тя не бе празна. Очакваха го граф Алфонсо, нотариусът и сеньора Клариса.

— Е, има ли успех? — осведоми се първият.

— Да — отвърна запитаният рязко.

— Слава Богу!

— Спестете благодарностите си за по-сетнешни времена, графе! — посъветва лекарят. — Успех действително има, ала не наш, а на оня Стернау.

— Вярно ли? — подскочи нотариусът. — Мътните да го отнесат!

— Дано, но час по-скоро, иначе не бих присъствал! — усмихна се докторът криво.

— Нима си заминавате? — стъписа се Клариса.

— Да. Освободени сме и трябва да представим сметките си на касиера.

— Но това е повече от невежливо! — не се стърпя нотариусът. — Никъде няма да вървите!

— Никъде? Тъй ли си мислите? Тогава сте в голямо заблуждение. Доктор Франкас не е стигнал дотам да натрапва помощта си на някакъв твърдоглав пациент.

— Не е нужно да се натрапвате, сеньор, графът сам ще ви помоли да останете за по-дълго.

— Възможно. Но как ще го заставите да го стори?

— Ще ви струва само един малък съвет, сеньор. А сега разкажете как протече разговорът ви с графа.

— Беше кратък и ясен. От всичко бе очевидно, че щеше да ни освободи, ако не бяхме достатъчно умни сами да го поискаме.

Той започна да разказва. След първите си думи граф Алфонсо повече не се бе обадил. Сега стоеше с мрачна физиономия до прозореца. Когато лекарят привърши, той се обърна.

— Значи операцията е започнала? Наистина ли?

— Да, без наше знание! Оня Стернау ни плаща със собствената ни монета.

— Мислите ли, че отстраняването на камъка ще бъде успешно, сеньор Франкас?

— Убеден съм.

— Това не бива да става, трябва да се попречи!

— Как смятате да попречите, дон Алфонсо? — стрелна го с поглед лекарят.

— Сеньор Кортейо ще се заеме с този въпрос.

— Да, ще се заема и ще го доведа докрай — намеси се Кортейо с решително лице.

— Да, нашият добър сеньор Гаспарино ще се погрижи — присъедини се Клариса. — Този чуждестранен натрапник няма да ни създава повече неприятности. Той застана на пътя на Провидението и Божият гняв ще се стовари върху нахалната му глава!

— Докторе, не бихте ли се съгласили да останете още един ден в Родриганда? — попита нотариусът. — Убеден съм, че утре заран графът ще е радостен да узнае, че сте все още тук.

— Можете ли да го гарантирате? Е, добре, но само до утре сутринта. Не бъда ли поканен дотогава за по-продължителен престой, заминавам.

— Не се безпокойте, имайте вяра в мен! — увери Кортейо.

— А сега да си вървя.

Той напусна стаята, сетне и замъка и се насочи към парка. Когато стигна мястото, където тревната площ граничеше с гората, иззад един храсталак се разнесе остро изсвирване. Няколко мига по-късно в шубрака нещо прошумоля и от него се измъкна някакъв мъж в местна носия, с черна капуцина под мишница.

— Това сте Вие, сеньор — рече той. — Готов ли сте вече с поръчката? Скучно е да се лежи безцелно из гората.

— Да, подготвил съм задачата — изръмжа Кортейо. — Трябва да стане днес.

— Ех, най-сетне! Но кога?

— При пръв удобен случай. Човекът не е в замъка.

— Зная, видях го да отива в гората. Изпратих след него един от хората си и той ми доложи, че онзи е в планината със стария лесничей.

— Значи на лов! Не би ли могло да стане по време на лова?

— Не, защото трудно ще го открием.

— Тогава при връщането му през парка.

— Добре. А ако дойде от другата страна?

— В такъв случай ще изчакате за по-късно. Той, изглежда, има привичка да се разхожда при свечеряване. Едва ли ще се удаде по-благоприятна възможност. Надявам се да успеете!

— Не се съмнявайте, сеньор! Нашите куршуми улучват сигурно.

— Никакви куршуми. Тази работа трябва да се извърши с нож. Изстрелът вдига голям шум — нещо, което искам да избегна. Ако пъхнете после нож в ръката му, ще го сметнат за самоубиец.

— Ще ви послушам, но изстрелът е къде по-сигурен. Човекът изглежда силен и няма да се остави без борба.

— Охо, значи се страхувате — присмя се Кортейо.

— И през ум не ми минава. Поръчката ви при всички случаи ще бъде изпълнена. А как стоят нещата с парите? Главатарят ме натовари да ги получа.

— Елате точно в полунощ отново на това място. Тогава ще ви изплатя сумата. Взели сте и капуцин? С каква цел?

— За начинаещи ли ни смятате? — ухили се бандитът. — Човек трябва да предвижда всичко. Колко лесно биха могли да ни видят и после да ни разпознаят. Капуцината е най-доброто и сигурно средство да останеш неоткрит, сеньор!

— И да си свършите добре работата! — предупреди нотариусът, след което се обърна и закрачи обратно към замъка.

Разбойникът принадлежеше към хората, които капитана бе изпратил на адвоката към Родриганда за убийството на Стернау. Сведенията му бяха точни. Стернау беше отишъл в гората с един от графските лесничеи, но не толкова да убие някакъв дивеч, а повече да се наслади на свежия планински въздух и да се запознае с лесовете на Родриганда. Скитането продължи по-дълго, отколкото бе възнамерявал, и когато се връщаше, вече беше късен следобед.

Стернау носеше в ръка пушката, която бе заел от графа. Едната й цев беше заредена със сачми, а другата с куршум, тъй като не му се бе удала възможност да стреля. Поддавайки се на някакво романтично настроение, той не се връщаше по някой от проправените пътища, а вървеше директно през гъстата, непроходима гора. Беше сам, лесничеят се бе сбогувал и поел към разположеното си в гората жилище. Унесен в мисли, той се приближаваше с бавни крачки към парка. Внезапно видя пред себе си някакво светло, лъчисто петно. По минаващия наблизо горски път вървеше Розета и бялата й рокля ярко проблясваше между дърветата.

Тя сякаш търсеше или чакаше някого, защото от време на време спираше и се вслушваше към вътрешността на леса. Тя знаеше, че Стернау е отишъл в гората и тъй като не се връщаше, подтиквана от смътно безпокойство, се бе отправила в парка. В този момент в храстите се прошумоля. Тя се огледа и се намери пред Стернау, който се измъкваше от гъсталака, за да я поздрави. Протегна към него ръце в радостна изненада, ала тутакси ги отпусна и палеща червенина обагри страните й.

— Сеньор — каза тя, като че искаше да се извини, — Вашата поява беше така ненадейна… не ви очаквах.

— Прощавайте, доня Розета — отвърна немецът. — Вървях през гората и ви забелязах. Сметнах за свой дълг да ви покажа, че не сте сама.

— Нотариусът питаше за Вас.

— Подозирах. Аз закъснях и сега трябва да побързам.

— Ще ми позволите ли да ви придружа? — попита тя и отново поруменя.

— На драго сърце!

Той метна пушката на рамо и предложи ръка на Розета. Тя я прие и двамата поеха през парка към замъка.

— Знаете ли, че тримата лекари си заминават? — запита го в стремежа си да подхване неутрален разговор.

— Тъй ли? — отвърна той. — Това не ми е приятно. Към тях не храня никаква неприязън и исках да им покажа, че дон Мануел ще оздравее и ще може да вижда.

— Действително ли смятате, че татко ще получи отново светлината на очите си?

— Почти съм убеден!

— А тези хора днес все още го отричаха. О, сеньор, върнете на татко здравето и зрението и аз никога няма да престана да ви благодаря!

— Доверете се на Божията помощ! Той ще ме ръководи в правото дело.

— Той ще ми… о, Господи, какво е това?

Последните думи контесата произнесе, обхваната от ужас, тъй като храстите пред тях се разтвориха и се появи една глава, забулена в черна капуцина, чийто мрачен поглед диво проблесна през кръглите изрези за очите.

Веднага прозвучаха думите: «Върху него! Убийте го!» — и в следващия миг към Стернау се спуснаха няколко фигури, също така забулени като другата, с голи ножове в ръце.

За щастие лекарят не за пръв път се намираше в подобно положение. По време на странстванията си из чуждите континенти се беше бил с дивите индианци на Северна Америка, с бедуините в пустинята, малайците в Източноиндийския архипелаг, папуасите в Нова Холандия. Беше придобил онова присъствие на духа, което не знае страх, не губи нито миг за колебание и при всяко положение реагира правилно.

— Хола, това се отнася за мен! — извика той.

При тези думи пусна ръката на придружителката си и с мълниеносна бързина отскочи няколко крачки встрани. Също така бързо смъкна пушката и я насочи. Изтрещяха два изстрела и двама от забулените изчезнаха с рев в храстите. В миг извъртя пушката и стовари приклада с такава сила върху главата на третия нападател, че онзи рухна беззвучно на земята. В същото време четвъртият го промуши в горната част на ръката. С мигновено обръщане Стернау пипна човека за гърлото, пусна пушката, която сега му пречеше, и с един юмручен удар по сляпото око повали противника в безсъзнание. Когато се огледа за следващия нападател, той вече беше избягал.

Сега можеше да обърне внимание на Розета. Ужасът бе сковал крайниците й. Беше се облегнала на едно дърво, обгърнала с ръце стеблото му. С пребледняло лице, затворила очи, тя не смееше да гледа битката на възлюбления си с превъзхождащия противник. Сцената едва ли бе траяла повече от минута. Такъв противник разбойниците не бяха очаквали да срещнат.

— Контесо — заговори я Стернау, като сложи ръка на нейната, — успокойте се!

При звука на неговия глас тя отново дойде на себе си. Отвори очи и като го видя, руменината се върна върху страните й.

— Карлос! — възкликна радостно.

Преходът от най-дълбок ужас към радост бе твърде бърз и могъщ. В този миг не мислеше за церемониалност, свян, мислите й бяха заети единствено с него — та нали можеше да бъде убит, ала е жив, жив. Тя се хвърли на гърдите му, положи глава на сърцето му и захлипа.

— Розета! — промълви той, ала тази дума съдържаше цял свят от любов и щастие. — Розета, овладей се! Убийците са отблъснати.

В това време погледът й падна върху кървящата му ръка и тя извика ужасено:

— Santa Madonna, Вие сте ранен!

— Не се притеснявайте — успокои я той. — Чувствувам, че е само незначителна мускулна рана.

— Какви зли и ужасни хора! — потрепери контесата, като погледна с боязън лежащите на земята мъже. — Кои са? И какво сте им сторил? Петима убийци, Карлос, Вие наистина сте силен, храбър мъж!

Тя се облегна повторно на гърдите му и когато вдигна очи, погледът й излъчваше толкова любов и възхищение, че той не можа да устои. Наведе се и устните им се сляха в продължителна целувка.

Внезапно тя се дръпна.

— Кой идва?

Действително откъм замъка се дочуха бързи стъпки и веднага след туй се появиха трима мъже. Бяха двама помощници на градинаря и малкия Алимпо. Той беше отишъл в градината да набере букет цветя за стаята на Стернау. Докато режеше стеблата, се разнесоха два последователни изстрела. За парка звукът не беше обичаен. Ето защо тримата предположиха, че се е случило някакво необикновено, може би недобро събитие и бързо се отправиха към мястото, откъдето се бяха чули изстрелите. От разкрилата се пред него сцена кастеланът се закова стъписан.

— Милостива контесо! Сеньор Стернау! Какво се е случило? — провикна се той.

— Поискаха да убият сеньора — отвърна Розета, все още дълбоко развълнувана.

— Да го убият? — запита малкият. — О, Боже, как е възможно? Трябва да кажа на моята Елвира!

Той плесна с ръце и се огледа, сякаш очакваше Елвира да е нейде наблизо.

— Но сеньорът победи — продължи Розета. — Отблъсна петима нападатели.

— Петима? Охо! Аха! — възкликна Алимпо удивен. — Петима мъже наведнъж!

— Трима побягнаха — уточни Стернау. — Този тук ударих с пестник. Той е само в безсъзнание. Елате, помогнете ми да свалим капуцините им! Да видим дали някой не ги познава.

— Но, сеньор, не искате ли преди това да ви превържем? — попита Розета.

— Има време, доня Розета — отговори той. — Раната наистина не е опасна.

— Рана от нож! — извика Алимпо. Господи, това е ужасно! Ех, да беше тук моята Елвира, веднага щеше да ви превърже! Елате насам, сеньор, нека вържа временно поне една носна кърпа!

Стернау протегна усмихнато ръка и почтеният управител върза така здраво кърпата, че кръвотечението спря.

— Така, това беше наложително — рече той. О, свети Себастиан, опит за убийство в замъка Родриганда!

После се наведе и с помощта на двамата градинари отстрани капуцините. Установи се, че никой не познава двамата мъже. Единият беше мъртъв. Прикладът бе разбил черепа му. Розета отвърна очи и потрепери.

— Какъв удар! — удиви се Алимпо. — Като с парен чук!

— Някой няма ли в себе си връв или нещо подобно? — запита Стернау, който тъкмо бе прегледал другия. — Този е само в безсъзнание. Той ще ни каже кой е и защо спътниците му искаха да ме убият.

— Да, ще каже, няма къде да върви — увери Алимпо. — Иначе, да, иначе ще го разкъсам на парчета! Така е, сеньор, когато ме обхване ярост, ставам ужасен!

Стернау се позасмя и попита:

— Нима сте имали пристъпи на ярост, сеньор Алимпо?

— Не, никога досега. Но предчувствам, че ще бъде нещо ужасно — като гладен тигър или крокодил!

Хуан Алимпо извади от джоба си някакъв шнур и върза ръцете на разбойника така здраво на гърба, че онзи сигурно не би могъл да ги помръдне, в случай че дойдеше в съзнание.

— Така, вързахме го — рече той. — Какво друго ще заповядате, сеньор?

— Сега отивам с уважаемата контеса до замъка и ще ви изпратя хора — отвърна Стернау. — Веднага щом този дойде в съзнание, да се затвори в някое сигурно помещение. Другият нека остане да лежи тук, докато дойде алкалдът [17] и запише фактическото положение на произшествието.

— Имаме такова сигурно помещение, сеньор, затвор, от който няма измъкване!

— Хубаво! Но бъдете много внимателен! Убийците избягаха. Не знаем колко са и е напълно възможно да се върнат, за да освободят пленника.

— Да се върнат? Освободят? — стресна се управителят. — И аз да остана тук? Но ако им текне да ме намушкат или застрелят, сеньор? Много е рисковано! Ох, само да знаеше моята Елвира!

— Мнението ми за Вас е, че сте много храбър мъж, сеньор Алимпо!

— Храбър? О, та това е нищо! Аз съм не само храбър, ами сърцат и неустрашим, дързък извън мяра, да, дързък до безумие, независимо каква е опасността! Ала едно намушкване с нож е лоша работа, куршумът пък още по-лоша!

— Хайде, хайде! Ще ви оставя пушката си, а имате ножовете и на тези двама. Това ви е напълно достатъчно за защита. Стернау зареди пушката и я подаде на кастелана. Ала Алимпо отстъпи две-три крачки назад, разпери отбранително ръце и отказа:

— Не на мен, сеньор! Аз не мога да боравя с пушка! Не я ли държи човек правилно, току-виж, улучил сам себе си. Дайте я на двамата градинари! Тъй като има две заредени цеви, в случай че бъдем нападнати, всеки от тях ще може да даде по един изстрел. Ножовете на победените обаче ще взема. Ако се наложи, ще съумея с тях да очистя двама неприятели.

Направиха каквото поиска Алимпо, след което Стернау отново предложи ръка на графинята и я поведе към замъка. Там я помоли да отиде при граф Мануел и да се погрижи известието за нападението да не го свари неподготвен, за да не му причини вредно вълнение. Сетне се разпореди няколко души от персонала на замъка да отидат незабавно на местопроизшествието и едва тогава се упъти към стаята си да се превърже.

На външното стълбище срещна сеньора Клариса, която, изглежда, отиваше на разходка. Тя забеляза кърпата на ръката му и тутакси запита:

— Сеньор, какво виждам! Имате превръзка на ръката си, а дрехите ви са в кръв! Какво се е случило?

Стернау се поучуди, че го заговаря дамата, която до този момент не му бе обръщала внимание, а беше профучавала край него, правейки се, че не го забелязва. Все пак отвърна учтиво:

— Бях ранен, сеньора.

— Ранен? Как е възможно? Кой ви рани, сеньор?

— Някакви непознати за нас. Беше покушение срещу живота ми.

— Света Лаурета, нима в Родриганда човек вече не е сигурен за живота си? Но — добави тя, като го погледна крадешком — Вие казахте че не са ги познали. Означава ли, че убийците са видени и от някой друг освен Вас?

— От кастелана и двама градинари.

— И тогава те избягаха?

— Някои се измъкнаха, един убих, а друг е наш пленник. Управителят скоро ще го доведе.

Лицето на дамата стана мъртвешки бяло. Тя едва успя да потисне уплахата си и промълви с треперещ глас:

— Извинявайте, сеньор, тази новина така ме изплаши, че ми прилоша! Покушение! Нека Бог извади деянието на бял свят и накаже подбудителите! Така се развълнувах, че не мога да отида на разходка, както възнамерявах.

— Мога ли да ви предложа ръка, сеньора, и ви придружа до жилището? — попита той.

Тя кимна и се облегна на него — нещо, което при други обстоятелства едва ли би сторила. Но страхът явно бе отнел всичките й сили, тъй че почти висеше на ръката на лекаря.

Стернау я изпрати до нейната врата и се сбогува с поклон. Той беше радостен на раздяла, тъй като старата религиозна дама имаше нещо, което будеше антипатия у него. Клариса влезе в стаята си и се отпусна безсилно на един диван. Скоро след това позвъни на прислужницата си и й нареди веднага да повика сеньор Гаспарино. Не след дълго той се появи, учуден от спешността, с която искаше да го види неговата съучастница.

— Изпратила си за мен, Клариса. Защо е тази припряност? — попита.

— Нещастие, голямо нещастие! — извика тя. — Ох, толкова съм отпаднала, че едва имам способността да разказвам!

— Я стига! — произнесе той спокойно. — Щом можеш да говориш, значи можеш да разкажеш какво толкова те мъчи.

— Но то е нещо ужасно! Само на нас би могло да се случи!

— Caramba, не реви, а говори! Ти и мен плашиш с липсата си на самообладание. Случило се е нещастие, е, изплюй камъчето!

— Тогава чуй! Онзи доктор Стернау е бил нападнат в парка.

По наподобяващото хищна птица лице на нотариуса плъзна усмивка на доволство. Той сметна погрешно, че поръчението му е било изпълнено с успех и рече укорително:

— Тъй, тъй, и по-нататък? В това не виждам никакво нещастие. Кой говори с теб за нападението?

— Та тъкмо там е бедата! Да го бях узнала от друг, не бих се обезпокоила…

— Добре де, какво има всъщност! Говори, по дяволите!

— Самият доктор Стернау ми го разказа.

Нотариусът се дръпна стъписан.

— Доктор Стернау? Не е възможно! — продума той несигурно.

— Ох, така е. Бях толкова изплашена от известието, че се оставих този омразен човек да ме доведе до стаята. Как е могло да се случи?

— Изплъзнал ли се е? — процеди нотариусът.

— Само е ранен леко в ръката.

— Ах, че непрокопсаници! Май ще трябва да ги уча как се борави с нож.

— За съжаление няма да имаш тази възможност, защото той е убил един от тях и пленил друг.

— Дявол! — изруга през зъби адвокатът. — Това е лошо! Мъртвите не говорят, ала пленникът може да стане опасен.

— Има ли какво да издаде?

— И още как! Та тези нехранимайковци ме видяха, познават ме, налагаше се да говоря с тях.

— О, горко ни! Колко си бил непредпазлив.

— Престани с това крякане и вайкане! Нямам желание в този неприятен момент да слушам на всичкото отгоре и упреци. Трябва да намерим изход.

— Да, да! Има един, но той е единственият! — извика тя бързо и отново се оживи. — Пленникът да бъде освободен.

— Това става. Но ще се наложи да се изчака подходящият час, а се питам дали човекът ще съумее дотогава да мълчи. Тъй като съдебната комисия, която ще разследва случая, ще дойде чак утре и едва тогава ще вземе пленника със себе си, то тази нощ той при всички случаи ще остане затворен в замъка. При това положение лесно ще добием свободата му. Дотогава обаче той може да е изпял всичко.

— Ами ще му дадеш знак.

— Вярно, бе! Тази история съвсем ми обърка мозъка. Хем нищо не рискувам да отида в парка и разгледам мястото на нападението. По дяволите! Този немец днес ми се изплъзна, ала втори път едва ли ще му се удаде! Сам срещу толкова много! Юначагата трябва да притежава слонска сила. А поуката от това е, че към него трябва да се подходи само с хитрост.

— И какво ще предприемеш, та този ненавистен немец най-сетне да бъде отстранен? — попита почтената дама сприхаво.

— Това «какво» още не ми е хрумнало — отвърна съюзникът на Клариса.

— Доктор Стернау трябва да умре, ако не искаме да се откажем от нашия план — заяви дамата решително.

— В никакъв случай не бива да допускаме и най-малкото подозрение върху намеренията ни — присъедини мнението си нотариусът, — ето защо смятам всяко средство, водещо към целта, за правилно.

Клариса кимна одобрително, а нотариусът продължи:

— Сега отивам да огледам мястото, където се е състоял сблъсъкът.

Той бързо се отправи към парка, а там вече се бе струпала голяма част от обитателите на замъка, привлечени от едно събитие, каквото не се беше случвало до този момент в Родриганда.

Стана така, както бе казал сеньор Гаспарино Кортейо на съюзницата си. Докато трупът остана да лежи под охрана в парка, пленникът бе поведен към замъка. Беше човекът, комуто нотариусът днес бе дал инструкциите си. Срещнаха се малко преди замъка. Кортейо успя незабелязано от другите да сложи пръст на устата си, така че само бандитът го видя. В отговор последният кимна леко и по мрачното му лице бързо пробяга тръпка на радост.

При вестта, че са искали да убият неговия гост и лекар, графът така силно се развълнува, че на Розета с мъка се удаде да го успокои. Въпреки всичко той нареди да бъде извършено най-строго разследване. Тримата лекари отпътуваха още вечерта. Те подозираха кой е наел убийците и им бе повече от ясно, че в скоро време не ще имат изгледи за успех.

Предположението на Стернау за незначителността на неговата рана се потвърди. Видя, че нямаше да го препятства, значи щеше да може без прекъсване да се посвети на графа. Въпреки че беше отскоро в замъка, всички служители на графа го бяха обикнали и сега с нетърпение очакваха да разберат кой се е домогвал до живота му. За съжаление пленникът не даде никакви сведения. Той упорито мълчеше кой е и кой му е заръчал да нападне Стернау. Налагаше се да се утешат с мисълта, че по-нататъшният развой на следствието ще даде резултат.

В дома на кастелана събитието бе най-обстойно обсъдено.

— И тъй, скъпа Елвира, ще ти обясня всичко подробно — обеща Алимпо.

— Ама съвсем подробно, моля те, скъпи Алимпо — отвърна Елвира.

Управителят взе една четка в ръце, огледа строго и взискателно стаята и захвана:

— Та били са значи петима. Приеми, че часовникът там е първият, гардеробът — вторият, третият — масичката за цветя, четвъртият — астралната лампа тук и петият — куфарът ей там в ъгъла. Разбираш ли?

— Много добре, скъпи Алимпо.

— Хубаво! Значи петимата убийци са налице. Липсват само доктор Стернау, когото искат да убият, и милостивата контеса. Сеньор Стернау съм аз, а контеса Розета ти, добра ми Елвира. Разбираш ли?

— Добре! Уважаемата контеса Розета съм аз!

При тези думи дебелата кастеланша източи ръст, доколкото това й се удаде, и се постара да си придаде графска осанка.

— Сега аз, доктор Стернау, отивам на лов — продължи управителят, — а сега се връщам отново с двуцевка на рамо.

С това изказване той опря четката на рамото си и продължи обясненията:

— Ето че срещам в парка теб, скъпа моя Елвира, т. е. нашата милостива графиня Розета. Правя й поклон, тя на мен също.

При това обяснение той изпълни дълбок почтителен реверанс и тя бе принудена да направи подобен опит с могъщото си тяло. Сетне кастеланът продължи:

— Докато се покланяме един на друг, ме нападат петима убийци. Първият, значи часовниковата кутия, скача към мен, аз обаче смъквам пушката и изстрелвам едната цев в рамото му… пуфф!

Казвайки това, той сне четката от рамото си, прицели се и стреля с уста. После поднови разказа:

— Сега към мен се втурва вторият, значи гардеробът, с нож в ръка. Аз обаче прострелвам и него… пуфф! Ето че се появява третият — масичката за цветя. Вече няма куршуми и трябва значи да го поваля с приклада.

Той извъртя четката и нанесе силен удар на масата.

— Пред мен сега е четвъртият, а именно астралната лампа. Куршуми повече нямам, а лампата е вече толкова наблизо, че няма как да замахна с приклада, трябва значи да я подредя с пестник така, че да изпадне в безсъзнание. Приблизително тъй…

Алимпо сграбчи лампата с лявата ръка, замахна с дясната… удар… прас, парчетата се посипаха по пода. Увлечен от фантазията си, добрият управител премина от областта на символиката към реалността.

— Но, скъпи Алимпо — обади се кастеланшата, — що за глупости правиш?

— Трай, моя добра Елвира — отвърна той. — Сега ти си милостивата контеса Розета, която и думица не е споменала за лампата. Та нали трябваше да поваля четвъртия, тъй като той ме намушка с ножа в ръката.

— Имаш право наистина — призна тя, — ала жалко все пак за красивата лампа. Но понеже ти я срази в ролята на нашия обичан сеньор Стернау, нека този път ти е простено.

— Да, Елвира, сразих я, въплътен в него. Заради него бих сразил и много други неща. Като че ли не бях в парка, въоръжен с два ножа, готов да наръгам нехранимайковците.

— Ти? — удиви се тя.

— Аз я, твоят Алимпо! — потвърди той гордо.

— Santa Madonna! Два ножа! Че кого пък искаше да наръгаш?

— Побягналите убийци, само да се бяха върнали!

— Боже мой! — плесна с ръце Елвира. — Човече! Алимпо! Та ти си истински върколак! Жаден за кръв! Чуй, повече няма да те изпускам из поглед, тъй като държанието ти става твърде смело и дръзко.

— Да, и от това имам нужда! — отговори Хуан, като засука войнствено двете къдрички на мустаците си, които стърчаха над устата; краищата им той бръснеше. — Качи се до оръжейната, скъпа Елвира, и ми донеси меча на стария рицар Арбикалт де Родриганда.

— Меча? Онзи огромен, тежък меч? — запита дебелата управителка изумено. — Че защо?

— Защото тази нощ трябва да пазя пленника.

— Да не си мръднал? — извика тя. Искаш да пазиш пленника? Да застанеш пред вратата му с меч в ръка? Ами ако изскочи! Защо с всички сили се стремиш, добри ми Алимпо, да се жертваш за някой друг?

— Не, такова нещо и през ум не ми минава. Само иди донеси меча! Пленникът е долу в подземието, аз ще го пазя с меча оттук, от моята стая. Избяга ли, няма да ме види. А ако все пак се домъкне в стаята, зърне ли меча, ще си плюе на петите, стига да не е съвсем кръвожаден. Впрочем сега ще сляза с прислугата да надникна дали резето е здраво затъкнато.

По същото време контеса Розета нахълта, задъхана от радост, при графа, край когото се намираше Стернау.

— Татко, нося ти радостна вест — съобщи тя. — Току-що получих едно писмо, което искам да ти прочета.

— Тогава чети, ако сеньор Стернау позволи! — каза той с ласкава усмивка.

— О, ще позволи. Слушай! — отговори тя и прочете следните редове:

«Вярна моя Розета!

Още след вчерашното си писмо се наложи да ти пратя тези редове. Татко е определен за посланик в Мексико. Трябва да отпътува час по-скоро за там, а аз ще го придружа. Преди това обаче искам да те видя. Сега тръгвам за Родриганда и вдругиден ще пристигна. Ако имаш възможност, ела да ме вземеш от Понс, където ще отдъхна половин час!

Предай моите почитания на уважаемия граф и приеми сърдечните поздрави на твоята

Ейми Дридън»

— Нима това не е голяма и приятна изненада, татко? — попита контесата.

— Действително, детето ми — отвърна той. И като се обърна към лекаря, поясни: — Лейди Ейми Дридън е дъщеря на лорд Хенри Дридън, граф Нотингам, който живя дълги години в Мадрид и там дамите се запознаха.

— Ще ми разрешиш ли да замина утре сутринта за Понс и посрещна Ейми? — попита Розета графа.

— Разбира се! — потвърди той. — Ако съм разбрал правилно, утре е съборът в Понс. Добре ще е да вземеш управителя със себе си, мое дете.

— Той е храбър закрилник — засмя се Розета. С какво удоволствие би предложил Стернау да я придружи, ала не биваше да се отделя от своя пациент.

Малко по-късно, когато всичките си бяха легнали, двама души се спускаха предпазливо към подземието, където бе затворен пленникът. Бяха граф Алфонсо и нотариусът Кортейо. Пред вратата на сводестото помещение стояха двама слуги, натоварени със задачата да пазят разбойника. Когато стигнаха долу, нотариусът остана назад, а графът запристъпя шумно, та стражарите да чуят приближаването му. Те клечаха навъсени пред един запален фенер. Когато видяха младия господар, се надигнаха със страхопочитание.

— Зад тази врата ли е тикнат обесникът? — попита Алфонсо.

— Да — отвърна единият.

— Надявам се, че го пазите добре! Избяга ли ви, не разчитайте на никакво снизхождение! Дай фенера!

Той се престори, че иска да запали загасналата си цигара, но преднамерено не посегна както трябва и бутна фенера от ръката на слугата, така че той падна на земята и стъклото се разби.

— Нескопосник! — ядоса се той. Вдигни фенера, аз ще го запаля!

Казвайки това, Алфонсо бързо се наведе и незабелязано го взе. Докато слугите пипаха напразно наоколо, а той ги хокаше гръмко, нотариусът се прокрадна край тях, отвори безшумно вратата на ареста и влезе. Граф Алфонсо се постара слугите да не усетят нищо и когато няколко мига по-късно почувства ръката на нотариуса на рамото си в знак, че начинанието е успяло, остави тихо фенера на земята и се отдръпна.

— Е, и аз ли ще трябва да помагам в търсенето? — сърдеше се той.

— Ето го, дон Алфонсо — обади се единият от слугите. — Но петролът е изтекъл.

— Тогава иди донеси друг! Дотогава фитилът все ще гори. Алфонсо извади кибрит и запали лампата. Сетне отвори вратата на импровизирания затвор, чието резе нотариусът отново бе поставил, и освети вътрешността. Направи го обаче така, че пазачите да нямат възможност да надзърнат.

— Човекът спи или само дава вид! — каза той и отново зарези вратата. — Най-добре да не го безпокоим.

С тези думи се обърна и пое нехайно по стълбите. През туй време нотариусът и затворникът се бяха измъкнали. Успяха да излязат незабелязано от замъка и закрачиха безмълвно в тъмнината на нощта. Най-сетне, когато нямаше от какво да се опасяват, нотариусът спря и каза сухо:

— Отлично се справи с поръчението, момчето ми. Сигурно и възнаграждението ще трябва да ти изплатя, а?

— Извинявай, сеньор! — отвърна другият. — Някои начинания се случва да не свършат благополучно.

— Но не и такова важно. Капитана изглежда, ми е пратил пъзльовци.

Бандитът направи крачка напред и произнесе остро:

— Да ме обидиш ли искаш, сеньор?

— Я хайде! След като толкова народ са се изтъпанчили пред един-единствен и не са го очистили, какво друго са освен поплювковци.

— Охо, сеньор! Ами справи се тогава сам с него! Когато някой съжителства с друг и ежедневно има възможност да му свети маслото, ала въпреки всичко наема други, страхливецът е той. Отбележи си го, сеньор! Ти не си капитана, нито човек, чиито думи съм длъжен да търпя, макар и да не ми отърват. С нищо не си по-добър от мен! Ако те издам, с теб е свършено, така че бъди предпазлив, вместо да ме оскърбяваш. Сред моите другари няма нито един страхливец.

— Как тогава не успяхте да надвиете този човек?

— Кой можеше да подозира, че исполинът притежава такава сила и е такъв дявол, сеньор!

— Но вие все пак имахте превъзходство в числеността.

— Да, но трябваше да го нападнем само с ножове, както беше поискал. Един добър изстрел беше най-сигурното средство, ала ти не пожела и вината за неудачата на начинанието пада единствено върху теб.

— Така, така! — ухили се нотариусът. — Сигурно ще си поискаш и възнаграждението като за изпълнени задължения.

— Разбира се, че ще го сторя! Вината си е твоя и си длъжен да платиш.

— Не и преди да е премахнат немският доктор!

— Опитай тогава сам да го убиеш, стига да ти се удаде!

— Та нали вие сте тъкмо за тая цел! — кипна нотариусът.

— Вече не, сеньор! Ние действахме по твои указания. А че тези указания изпортиха нещата, нищо не можем да направим. Искам парите. Не ги ли дадеш, ще бъдеш принуден да дадеш много повече, защото сетне главатарят ще поиска обезщетение за убития ни другар.

— Вървете по дявола, нехранимайковци!

— Добре, ще те послушам и си тръгвам! — захили се подигравателно разбойникът и в следващия миг изчезна в тъмнината на нощта.

Адвокатът не го очакваше. Извика по-високо, отколкото налагаше предпазливостта, но не получи отговор. Това силно го смути. Какво щеше да стане, ако бандитът го издаде? Заедно с него щеше да пропадне и добре замисления план, над който бе работил всеотдайно години наред. Върна се угрижен в замъка, просна се на леглото, ала не намери сън.

Той все още не беше затворил очи, когато на сутринта му направи впечатление неспокойната суетня из замъка. Кортейо долови възгласи, които даваха да се разбере, че се е случило нещо необикновено, и се надигна. В този момент на вратата на спалнята се похлопа и домашният прислужник запита отвън:

— Почивате ли още, сеньор Кортейо?

— Да — потвърди той от предпазливост.

— Тогава станете бързо! Дон Мануел иска да говори с Вас. Случило се е нещо крайно неприятно. През нощта разбойникът е избягал.

— Невъзможно! — извика адвокатът с подправено удивление. — Идвам веднага.

Две минути по-късно той напусна стаята си и се запъти към графа.

При него завари графиня Розета, сеньора Клариса и Алфонсо.

— Сеньор, чухте ли вече за какво се отнася? — запита го дон Мануел.

— Да — потвърди той. Но мисля, че има някакво недоразумение.

— Не е недоразумение. Бандитът наистина се е измъкнал!

— Това е невъзможно! Та той беше зорко пазен от двама.

— Въпреки всичко е изчезнал безследно.

— Хм! — измърмори нотариусът с физиономия, изразяваща най-голямо изумление. — Каза ли ви дон Алфонсо, че през нощта лично е отишъл да се убеди в сигурността на помещението?

— Да, разбира се. Синът ми е посетил затвора и е видял пленника да спи на земята.

— В такъв случай трябва слугите да са му съдействали да излезе на свобода.

— Не вярвам. Тези двама мъже бяха така стъписани, че не бих могъл да се усъмня в тяхната невинност.

— Аз също съм убедена, че те не носят ни най-малка вина — натърти разпалено Розета. — Тези хора са верни, мога да го потвърдя!

— Но, милостива контесо, как би могъл разбойникът да напусне затвора без тяхно знание или въобще без тяхна помощ? — запита адвокатът.

— Това навярно ще се изясни при следствието. Татко ви извика да вземете участие в него.

— Нека се надяваме, че няма да е безрезултатно. Още сега отивам на самото място.

Стана тъй, както можеше да се предвиди. Разследването не даде ни най-малък резултат. Стернау също бе разбуден от царящото в замъка безпокойство. Когато по-късно срещна в коридора малкия администратор, лицето му изразяваше най-голямо смайване.

— Сеньор, знаете ли вече — запита нервно Алимпо, — че мошеникът, убиецът, е избягал?

— Невъзможно! — изуми се лекарят.

— Ох, възможно е и още как, сеньор! — потвърди Алимпо.

— Той е далеч оттук, зад всички планини, както казва и моята Елвира.

— Но как все пак? Как се е удало на пленника да се измъкне от затвора си?

— Това никой не знае, сеньор, дори Елвира. Та аз бях поставил двама слуги пред вратата му. Милостивият граф Алфонсо също е отишъл да се убеди в тяхната бдителност. Той е видял, че пленникът е в килията си. Сутринта, когато слугите отворили да дадат вода на бандита, той бил избягал.

— Доста странно! Непременно трябва да се разследва! Ако човекът се е измъкнал, с него изчезва всякаква надежда да се хвърли някаква светлина върху вчерашното покушение!

— За жалост, сеньор! Сега ще дойдат съдиите, за да започнат следствието, а главното лице — убиецът, не е налице. Това е неприятно, дори е срамно за нас, така ще каже и моята Елвира. Но аз стоя тук, а имам толкова работа! Трябва да побързам, тъй като каретата е готова, а аз ще придружавам милостивата контеса Розета до Понс.

Алимпо чевръсто се отдалечи, имаше да изпълнява едно славно задължение — да вземе младата господарка под здравата си десница, та да не й се случи някоя неприятност по пътя. Поръчението го изпълваше с гордост, издуваше мускулите на слабото му тяло и му придаваше храбростта на лъв. И макар да не бе препасан с меча на стария рицар праотец, той все пак се чувстваше като най-верния и храбър рицар на най-прекрасната доня в красива Испания.