Замъкът Родриганда

Осма глава Фалшивият наследник

С напредване на деня новината за смъртта на обичания от всички граф Фернандо се разпространи из целия град. Разбра се, че е получил раната при дуел и всяко знатно семейство изпрати съболезнователна картичка.

Кортейо прекара продължително време край мъртвеца, но едва следобед му се удаде да нанесе петната. Станаха толкова сполучливи, че и познавач би се заблудил. А когато лекарят дойде на другия ден да прегледа трупа за последен път, още с първия поглед върху тях даде разрешение за погребение.

Но този втори ден донесе и нещо друго.

Зает следобеда с безкрайно писане, Кортейо чу по едно време тропот от копитата на кон, чийто ездач спря пред портата. Той не си даде труда да види кой е, предостави го на прислугата. Но скоро долови бързи крачки и звънтящи шпори пред вратата си; тя се отвори.

Секретарят подскочи от бюрото.

— Алфонсо! О, само как те чакам!

— И аз копнеех по Мексико и вас, чичо.

— Знаеш ли вече, че графът е мъртъв?

— Да — ухили се Алфонсо.

— Смешно ти е? Защо?

— За твоето всезнание. Писа, че граф Фернандо ще умре; аз идвам, слизам от коня и… научавам, че той е мъртъв. Това наричам аз точност!

— А няма ли да попиташ кой е наследникът?

— Не. Та нали съм аз.

— Охо!

При това възклицание Алфонсо пребледня.

— Нима не съм?

— Е, не се притеснявай — успокои го чичото. — Ти си наследникът, но и да не беше, нямаше да изгубиш много, тъй като такъв щеше да бъде старият граф Мануел от замъка Родриганда в Испания, чийто син се явяваш ти.

— Дявол да го вземе! Какво се е случило?

— Още сега ще разбереш. Но, caramba, как само изглеждаш?!

Новодошлият плъзна поглед по съдрания си костюм.

— Да, идвам направо от пущинака. Ще отида в стаята си да се преоблека и пооправя.

В този момент вратата се отвори и влезе Хосефа. Като забеляза братовчед си, тя пребледня от радостен трепет. После се изчерви и възкликна, разтваряйки ръце:

— Алфонсо? Алфонсо, мили! Ела да те прегърна, скъпи ми братовчеде!

И тъй като той не се приготви да падне в обятията й, тя се спусна към него, притисна го до мършавата си снага и го целуна бурно по устата. Алфонсо поиска да я отблъсне, но не му се удаде и се ядоса.

— Остави ме! — заповяда. — Забранявам ти подобни безобразия! Как можеш да ме наричаш толкова високо братовчед! Ако някой те чуе, издадени сме!

— Ох, толкова съм щастлива да те имам отново! — възкликна тя.

— Това обаче не е основание да ми гризеш устните с единствения си зъб!

Това помогна. В кукумявските очи лумна гневен огън и като го отблъсна гордо, рече:

— Ще има да ме молиш да ти простя тази обида!

— Днес едва ли! — захили се той.

— И утре е ден!

— Никога!

— Ще видим! Никой не може да ме обиди безнаказано.

— Не ми досаждай с глупостите си! Къде са ключовете от апартамента ми, Кортейо?

А той следеше сцената с напрежение. Сега посочи мрачно черната дъска на стената, където висяха на месингови куки множество ключове.

— Там са! — рече навъсено.

Алфонсо го изгледа изненадано.

— Какво ти става? — попита той.

— Нищо!

— Е, в такъв случай нека секретарят си направи труда да даде ключовете на своя господар.

Лицето на Кортейо стана още по-мрачно и той отвърна:

— Или племенникът бъде така тактичен и освободи чичо си от това задължение.

Алфонсо се разсмя.

— Не разигравайте комедии! Не ме бива нито за партньор, нито за зрител!

— Досега ти играеше малка второстепенна роля, така че винаги е възможно да бъдеш принуден да слезеш от сцената. Вземи ключовете и иди в стаята си да се преоблечеш! После изпрати слугата да ме повика.

Тонът в думите беше толкова твърд, че лекомисленият млад мъж не намери кураж да противоречи и послушно се отдалечи. Кортейо се обърна към дъщеря си:

— Хосефа, голяма глупост извършихме вчера с изгарянето на второто завещание. В камината е още пепелта…

Очите й блеснаха загадъчно и в отговора прозвуча някакво състрадание:

— Да. Но защо да е глупост?

— Защото ако завещанието беше налице, щяхме да го държим в ръцете си.

— Нима и така не го държим в ръцете си? Най-малкото можем да опитаме.

Кортейо се върна към работата си, а Хосефа — в своята стая. Там тя отвори едно тайно отделение в шкафа си и извади някакъв лист. Беше вчерашното завещание.

— Ох, колко умно постъпих — промърмори, — като изпълних вчера този малък фокус и изгорих парче вестник вместо завещанието. Сега Алфонсо ми е в ръцете и няма как да се изплъзне.

Междувременно подставеният граф се преоблече и позвъни на слугата да повика секретаря.

Той веднага се яви, намести се непринудено на един стол и поде:

— Как си, Алфонсо? Имаш вид на авантюрист!

— Не ми провървя. Ще ти разкажа. Но преди всичко бих искал да зная какво се е случило тук, засега това е по-важно. Та говори, чичо!

Кортейо кимна.

— Получи ли писмото ми?

— Да.

— А срещна ли двамата пратеници!

— Какви пратеници?

— Как, не си ли ги срещнал?

— Не. Бях принуден да поема по обиколен път.

— По нареждане на дон Фернандо изпратих двама души да те доведат.

— Едновременно двама? Причината трябва да е била твърде важна. Да не би болестта на графа?

— Не, твоят дуел. Ембарес писа на графа и даде три дни срок, след което щеше да публикува случая в пресата.

— Дявол да го вземе! Да можех да видя физиономията на графа в този момент.

— Аз я видях, не беше приятна. Първо той изпрати вестоносци да те доведат, след което отиде при Ембарес, за да…

— За да измоли отсрочка? — вметна Алфонсо.

— Намерението му съвсем не беше такова — отвърна Кортейо. — Дон Фернандо беше човек на честта и държеше на името си. Отиде при графа, за да се дуелира вместо теб.

— Caramba! Ако това е истина, значи нещата са приключили?

— Изцяло.

— Мога да заявя, че на добрия Фернандо през целия живот не му е хрумвала по-добра идея от тази да се остави да го пронижат вместо мен! Защото, както предполагам, смъртта му е последица от онзи дуел.

— Такова е всеобщото мнение.

— О, да не би причината за смъртта да е друга? Възбуждаш любопитството ми. В писмото ти имаше някаква недомлъвка. От какво умря?

Кортейо извади от джоба писмото на брат си, което вече бе показал на Хосефа, и го подаде на племенника. — Прочети го! — рече той.

Алфонсо прегледа набързо листа и запита напрегнато:

— Това писмо ли е причината за смъртта на дон Фернандо?

— Не за смъртта му, защото той е жив!

Алфонсо подскочи.

— Жив? — извика той. — Да не си мръднал?

— Смятам, че умът ми си е на мястото поне колкото твоя! — отвърна секретарят.

— Но това си е чиста глупост, да го оставиш жив.

— Погрижих се да не може да ни навреди. Граф Фернандо е само привидно мъртъв.

Алфонсо пребледня.

— Привидно мъртъв! Zambomba — я гледай ти! Но това е опасно!

— Сега лежи вкочанен.

— Но как го постигна, чичо?

— Дадох му отрова, която предизвиква вцепенение. Въздействието й трае една седмица, след което той отново ще се върне към живота.

— И какво ще стане после с него?

— Ще се събуди на кораба на нашия Хенрико Ландола.

— Който ще го разкара от хоризонта?

— Да. Ще му го доставя на брега в един кош.

— Трудна работа. До морето има всякаква паплач.

— Така е за жалост. Нужна ми е охрана, а при това хората не бива да са посветени в нещата. Поставен съм в безизходица — откъде ли бих могъл да намеря такива мъже!

Алфонсо отвърна бързо:

— О, тук аз ще ти помогна.

— Ти! — удиви се Кортейо. — Познаваш ли хора, които са благонадеждни, храбри, мълчаливи и не са любопитни?

— Зная такива, които притежават тези качества в най-голяма степен. Имам предвид моите придружители от хасиендата дотук.

— А, вакуероси! Не струват нищо.

— Не вакуероси, а индианци.

— Това е нещо по-добро. Християни ли са?

— Не, езичници.

— Значи Indies bravos! От кое племе?

— Команчи са.

— Команчи? — стъписа се секретарят. — Шегуваш се.

— Говоря сериозно.

— Но команчите са опасни. Не живеят в Мексико, а отвъд границата и идват насам само за да убиват, грабят и плячкосват. Още не съм ги виждал.

— По-рано и аз не ги познавах. Вярно, че са сто пъти по-опасни от нашите диви индианци, но тези са ми приятели и ще ти служат вярно.

— Твои приятели? И са те придружили до Мексико?

— Да. Сега са скрити в планините край града. Това, което преживях, е цял роман. Виждам, че е време да ти разкажа.

Алфонсо започна да описва преживелиците си от хасиендата. Разказа за команчите, Пещерата на кралското съкровище, битките, ужасното си висене от дървото над Езерото на алигаторите и бягството си.

Докато Алфонсо не свърши, Кортейо слушаше със зяпнала уста и прикован поглед. Сетне възкликна:

— Боже мой, та това почти не е за вярване! Значи наистина видя чудовищното съкровище? И то изчезна?

— Изчезна! Къде — навярно знаят само проклетият Бизоновото чело и окаяните му мищеки.

— Трябва да се търси, да се търси, ако е необходимо — и години наред! — извика Кортейо възбудено.

— Така и ще сторя, сега съм собственик на хасиендата. Ще потегля с един ескадрон драгуни.

— Ще ти дадат ескадрон. На граф Де Родриганда няма да откажат.

— А после ще си навлека отмъщението на цялата сган, можеш да бъдеш уверен в това.

— Мислиш ли, че твоите команчи ще ме придружат до Веракрус?

— Да, защото тази вечер ще им заплатим. Те чакат да им занеса възнаграждението.

— Ще яздя с теб.

— Тогава се погрижи за всичко, което съм им обещал! Ще ти го продиктувам. А сега ми кажи как стоят нещата с наследството?

— Ти си универсален наследник.

— Завещанието отворено ли е?

— Да. Трябва да уведомя председателя на съдийската колегия. След като си тук, ще поиска да дойде и уреди нещата.

— Изпрати веднага да го повикат!

— Наследството насмалко да ни се изплъзне. Дон Фернандо беше изготвил второ завещание!

— Мътните го взели! Как така?

Кортейо разказа. Когато приключи, Алфонсо отсече:

— Тази дойка трябва да се изгони!

— Би било глупаво, защото ще проговори. Необходимо е по-скоро да се обезвреди. Може да й се запуши устата с подаръци или по някакъв друг начин да се накара да мълчи.

— Нямам желание да обсипвам с подаръци подобна жена.

— Значи остава второто. А засега изпълнявай свещения си дълг.

— Какъв беше той?

— И той пита какъв му е дългът! — ухили се Кортейо. — Та помисли, ти си племенник на починалия граф! Какво ще кажат слугите, ако не проявиш внимание към покойника.

— Имаш предвид да навестя трупа? И малко да поплача?

— Разбира се!

— Да се помоля край ковчега, облечен в траур?

— Така е прието!

— Добре, ще се нагърбя с тази неприятна работа. Преди това обаче искам да ти кажа нещо. Отнася се до Хосефа.

— Говори! — отвърна Кортейо, изпълнен с очакване.

— Какво означава това екзалтирано посрещане днес?

— Екзалтирано? Не го намирам за такова. Не бива ли да се радва на завръщането на братовчед си?

— Не става въпрос за роднински чувства. Мисля, че момичето е влюбено в мен!

— И аз мисля същото — обади се Кортейо студено.

— Аха! И не й го забраняваш?

— Не мога да й налагам забрани, понеже любовта не търпи такива неща.

— Но ти не разбираш ли, че тук няма място за любов?

— Не, не виждам нищо такова.

— Не виждаш? Охо! А може би дори смяташ, че сме подходящи за брачна двойка?

— Намирам го за напълно възможно.

— Аз обаче не! — викна гневно Алфонсо. — Тя е от буржоазен произход!

— Ти също! — прозвуча острият отговор.

— О, от днес аз съм граф Родриганда.

— В сватбения ден тя също ще може да каже като теб: От днес аз съм графиня Де Родриганда. Вие сте равностойни. Графската титла не е основание за отказ.

— Но тя е по-голяма от мен, не е красива. Нещо повече дори не е привлекателна.

— Така съпругата ти няма да бъде обвинявана в изневяра. А това е нещо много ценно, драги Алфонсо.

— Дяволите да ви вземат! — кипна Алфонсо.

— Вземат ли нас, ще отнесат и теб — отвърна Кортейо спокойно. — Ние сме едно цяло. Да, тримата сме провинени с различни престъпления пред закона, а престъпленията обвързват повече от добродетелите. В живота си никога няма да можеш да се отречеш от нас. Запомни го!

— А ако все пак го сторя?

— Ще бъдеш погубен.

— И вие с мен.

— Не мисля. Много зависи как човек ще подхване нещата. Ако разсъдиш разумно, ще видиш, че имаме преимущество пред теб. Положението си дължиш на нас. С нас ще се държиш, с нас ще рухнеш. Впрочем необходима ли е тази разправия? Иди в траурната зала и опитай да изиграеш ролята си!

Първите думи по отношение на Хосефа бяха изказани. Алфонсо само бе подготвен. Знаеше какво ще му се поиска и оставаше да реши: «за» или «против».

Край ковчега на графа той така се вживя в ролята на опечален и толкова сълзи проля, че прислугата го съжали. Но много скоро бе смутен в скръбта си, тъй като дойдоха хора, които искаха да видят покойника. При такива случаи, според обичая в Мексико, има свободен достъп. Подтиквани от желанието да се простят с мъртвеца, знатност и бедност идваха на групи да погледат великолепието на тленния одър.

Кортейо тъкмо възнамеряваше да се смеси с тълпата любопитни, за да се погрижи за нещо в залата, когато влезе един мъж, при чийто вид душата му потръпна. Човекът беше индианец с остър ястребов нос, върху който се мъдреха огромни рогови очила… Базилио, отровителят от Санта Анита. Той също забеляза Кортейо и тутакси се приближи.

— Е — рече, — измамих ли ви, сеньор?

Секретарят бързо го дръпна в една празна стая.

— Нещастнико — отвърна той, — какво търсите тук?

— Нищо. Обичам да гледам трупове — поясни кротко индианецът.

— А как стана така, че дойдохте насам?

— Хм, аз ви познавам отдавна. Предугадих за кого беше отредена отровата и наминах да видя дали дозата е била достатъчна.

— Е?

— Точна е била.

— Кога ще се разбуди?

— Навярно след седмица. Но той и сега е в пълно съзнание.

— Боже мой, нима чува какво се говори край него?

— Да, дори може да вижда с едното око, което не е напълно склопено.

— Но това е опасно!

— Ваш проблем, сеньор. Сега не ви надничам в картите, но ако някога ви потръгне, не забравяйте бедния Базилио! — Индианецът придружи думите с красноречиво намигане и се затътри навън. Кортейо го последва и се натъкна на минаващия Алфонсо.

— Какъв беше този непрокопсаник? Каква работа имаш с него? — запита го той, тъй като наоколо нямаше никой.

— Caramba, току-що преживях един ужас! — отвърна Кортейо. — Това беше Базилио.

— Базилио? Кой Базилио?

Секретарят все още не можеше да се съвземе. Като се огледа наоколо, той прошепна:

— Докторът на отровите.

— Ascuas! От когото взе праха? Да не си му казал кой си?

— Не, но той ме познавал.

— Подозира ли кой е получил отровата?

— Дори го знае.

— Това е лошо. Дискретен ли е?

— Кой може да разчита на мълчанието на такива хора!

— Ще се залепи за теб като пиявица.

— Ще го изтръскам.

— Изтръскваш и смазваш — това е най-доброто.

— Между другото от него узнах нещо, което силно ме обезпокои. Графът е в съзнание.

— Не е възможно.

— Чува и вижда всичко.

— Ужасно! — отсъди Алфонсо. После по лицето му плъзна подигравателна усмивка и той продължи: — Бих искал да зная какво ли си мисли, като ме слуша как рева и се вайкам!

В този момент към тях се завтече един слуга и извести, че председателят желае да говори с графа. Алфонсо нареди да го повикат и поведе Кортейо със себе си. За негово голямо задоволство, наследственият въпрос бе уреден. Сега беше притежател на милиони.

Когато вечерта всички отидоха да си легнат и край трупа останаха да будуват само оплаквачките, задната порта на палата се отвори и пропусна три коня. Двата бяха с ездови седла, а третият — натоварен с оръжия и други неща. Алфонсо и Кортейо възседнаха и по тъмни и безлюдни улици напуснаха града.

Те се насочиха към лежащите на север планини и след едночасова езда навлязоха в тясна долина. В нея гореше малък огън, ала край него не се виждаше никой.

Команчите предпазливо се бяха изтеглили, за да разберат кой се задава. Разпознавайки Алфонсо, те се приближиха.

— Моят бял брат спази думата си — обади се предводителят.

— Каквото съм обещал, изпълнявам — отвърна гордо Алфонсо.

— Кой е другият бял мъж?

— Мой приятел.

— Тогава нека изпуши с нас лулата на мира.

— Не можем ли да пропуснем тази церемония? Нямаме никакво време.

— За лулата на мира винаги има време. Който не желае да я изпуши с нас, е наш враг. А каквото човек прави, трябва да го прави с обмисляне.

На двамата не оставаше нищо друго, освен да се примирят с индианския обичай.

Настаниха се на земята, лулата бе запалена и тръгна от ръка на ръка. Едва тогава предводителят подхвана:

— Всичко ли донесе моят брат? Пушки, ножове, куршуми и барут?

— Всичко, както бисери и украшения за скуав.

— В достатъчно количество?

— Колкото се споразумяхме.

— Ще ги разтоварим. Има ли моят бял брат още нещо да каже?

— Желаят ли моите червени братя, преди да се завърнат във вигвамите си, да спечелят още оръжия и накити?

— Какво трябва да направим?

— Да охранявате мъжа, който изпуши с вас лулата на мира.

— Той в опасност ли е, та се нуждае от закрилата на своите червени братя?

— Не. Иска да се спусне от планините към морето…

— До Голямата вода?

— Да. По пътя дотам има много лоши хора, затова нека моите братя отидат с него и го закрилят.

— Колко дни трябва да язди човек, за да види Голямата вода, по която се движат големите канута?

— Пет дни.

— Ще дадат ли моите бели братя на всеки от нас още по два ножа и по две огледала, в които човек може да види лицето си?

— Да.

— Една дървена лула и пакет тютюн, колкото главата на мъж?

— И това.

— Тогава ще придружим белия брат до Водата. Кога ще потегли?

— След два или три дни.

— Тук ли да чакаме? Нека белите братя ни дадат още малко от сребърните колелца, които бледоликите наричат пари, за да си купуваме от къщите на белите каквото ни е необходимо за храна.

— Ще ги имате. Ето ви десет песос.

— Могат ли да нахранят шестима мъже?

— Да.

— Всичко е уредено. Хоуг.

Команчите взеха парите и останалите неща, докарани с товарния кон. Радостта им беше голяма, а когато забелязаха и прибавения пакет пури, стана безгранична.

Не след дълго чичото и племенникът потеглиха обратно към града.

Стигнаха дома и преди да си легне, Кортейо надникна в залата, в която бе положен трупът. Сред оплаквачките седеше и дойката. Като видя секретаря, тя се надигна и тръгна към него.

— Извинявайте, сеньор! Сега не му е времето, но мога ли все пак да ви поставя един въпрос? Завещанието беше отворено, и то още вчера, след смъртта на графа. Това завещанието от средното чекмедже на писалището ли беше?

— Сигурно е било то. Председателят прие и запечата всичко.

— Чух, че дон Алфонсо е главният наследник и мнозина други са споменати. Има ли нещо и за мен?

— Да. Ще получиш хиляда песос и освобождаване от задълженията до смъртта си.

Лицето й прие извънредно учуден израз.

— Така ли е в завещанието? Ох, значи не е истинското.

— Защо мислиш така?

— Защото дон Фернандо ми обеща нещо друго и го прибави към завещанието. Бих могла да се завърна в родната Испания, а с получените пари да съм обезпечена до края на живота си.

— И той го е прибавил към завещанието? Кога?

— Вечерта преди дуела. Милостивият господар състави ново завещание, запечата го и ми го предаде за съхранение. След дуела отново му го занесох.

— И къде отиде това завещание?

— В средното чекмедже на писалището.

— Ще поговоря с президента дали споменатата от теб точка я има в завещанието.

— Да, говорете, сеньор Кортейо! Сега милостивият господар е мъртъв и не мога да остана за дълго тук.

— А ако този текст не фигурира в завещанието?

— В такъв случай не е действителното.

— Нима са били две? Откъде знаеш?

— Каза го дон Фернандо, когато пишеше второто.

— Но защо е направил второ?

— Не мога да кажа. Трябваше да говоря с председателя и той да потърси действителното.

— Остави първо аз да поговоря с него, Мария! Ще разбереш какво е отговорил.

Кортейо си тръгна, цедейки тихи проклятия през зъби. Тази жена можеше да му създаде големи главоболия.

На другата сутрин граф Фернандо Де Родриганда и Севиля бе погребан. Присъства цялото знатно общество. Дон Фернандо бе погребан в гробището в гробница, която самият той бе заръчал да издигнат. Мнозина завиждаха на граф Алфонсо въпреки маската на опечаление, която си бе окачил.

След погребението в палата настъпи дълбока тишина. Алфонсо бе седнал на дивана и мислеше как най-добре би могъл да се възползва от богатството си. В един момент вратата се отвори и влезе Хосефа.

Той се надигна изненадан. Тази рискована постъпка, изглежда, го сепна.

— Ти? — запита. — Какво искаш?

— Да поговоря с теб.

— Какво ще каже прислугата, ако те види да се мъкнеш при мен?

— Че сме родственици — подигра се тя.

— Ей! Луда ли си?

— Спокойно! Не се горещи! Още никой не го знае, но лесно може да стане достояние на хората.

— Обичаш да се шегуваш.

— Говоря сериозно, понеже съм в лошо настроение!

— Ще имаш ли добрината да ми кажеш кой или коя е причината за настроението ти?

Хосефа го изгледа гневно.

— На първо място, че нямаше любезността да ми предложиш кресло.

— Сядай! А на второ?

— На второ, че ме оскърби.

— Оскърбил съм те? Лошо, но за жалост не се сещам.

— Не си ли казал, че съм грозна и стара?

— Казах го действително.

Алфонсо даваше кратките си отговори, кажи-речи, развеселен. Хосефа обаче все повече пребледняваше от ярост, очите й се впиха като свредели в неговите.

— А, ето ти и ново оскърбление! — кресна тя.

— На дуел ли ще ме извикаш? — ухили се Алфонсо.

— Не, защото си толкова страхлив, че няма да дойдеш. Да ти докажа ли, че имам смел дух?

— Да.

— Ще го сторя. Преди това обаче ще тръгна още веднъж по пътя на молбата. Алфонсо, аз не искам да стана графиня Де Родриганда само защото дължиш голямото си наследство на татко и на мен, а и по друга причина — аз те обичам искрено!

— Мен? — изсмя се той високо. — Забавно. Впрочем нямам нищо против.

Хосефа схвана, че Алфонсо й се присмива и сви пръсти като хищно животно, сякаш искаше да му издере лицето.

— Знаеш ли, че на любовта й е нужна взаимност? — изсъска яростно тя. — Е, искам от теб взаимност!

— Ха, ти си луда!

— Алфонсо! — изкрещя Хосефа. — Не ме ли обичаш?

— Не, братовчедке. В живота си ти никога няма да намериш някой, който да се влюби в теб.

Всяка от думите му я пронизваше като кама.

— Защо? — изфуча. — Не си ли чувал, че любовта може да се постигне и насилствено? Чрез сила и принуда?

— Само си мечтаеш.

— И все пак истината е такава, ще ти го докажа.

— Възбуждаш любопитството ми.

— Не ме ли направиш графиня, с графската ти корона е свършено.

Алфонсо пребледня. Помисли си, че е способна на всякакво злодеяние и отговори:

— Бъди разумна, Хосефа! Любовта не може да се дава и взема. Та аз не съм виновен, че не изпитвам към теб чувствата, които ти изпитваш към мен.

— Длъжен си да ги изпитваш, защото е такава волята ми! — При тези думи тя тропна с крак по пода.

— Моля те, овладей се! — предупреди я той сериозно.

— Аз се владеех години наред. Криех любовта си дълбоко в гърдите, докато разкъса цялото ми сърце. И сега бих се владяла, стига твоите подигравки и ирония да не раздираха душата ми. И още веднъж ще се овладея и ще те помоля да направиш опит да ме обикнеш. Алфонсо, заклевам те, опитай!

Хосефа пристъпи да го хване за ръката, ала той се отдръпна и отвърна:

— Не разигравай комедии и си върви в стаята. Не мога да ти помогна!

— Така да бъде — рече тя, — щом не можеш да ми помогнеш, ще си помогна сама. Баща ми е заминал за Веракрус, тъй ли?

— Тъй, ще закара трупа.

— Кога ще се върне?

— Ще се забави повече от седмица.

— Добре, давам ти срок дотогава. След завръщането на татко ще искам отговор. Ако отново ме отблъснеш…

— Ще те отблъсна дори да ми дадеш петдесет години размисъл.

— Внимавай, Алфонсо! — изшептя му тя със закана. — Достатъчно си ме обиждал!

— Ами че тогава си върви!

— Да, ще си вървя! Знаеш какъв срок съм ти дала. Довиждане!

— Довиждане! И си отбележи, когато отново поискаш да разговаряш с мен, нареди да съобщят за теб!

Хосефа си тръгна, а Алфонсо се отпусна усмихнат на дивана. По негово мнение бе преживял една комедия, но и през ум не му минаваше колко лесно би могла да се превърне в трагедия.

Вечерта се бе спуснала и в задния двор на палата се трудеха двама мъже — Алфонсо и секретарят. Бяха извели няколко коня от конюшнята и ги оседлаваха.

— Колко време ще прекараш на път? — запита фалшивият граф.

— Осем-девет дни.

— Само се пази да не те спипат!

Четири коня напуснаха задната порта на палата — два ездови и два товарни. Единият от последните носеше провизии, а на другия бе здраво прикрепен кош с дължина около два метра.

Малкото шествие потегли към гробището. Там конете бяха вързани, а двамата мъже влязоха през постоянно отворената врата и се насочиха към гробницата Родриганда. Алфонсо я отключи. Ковчегът бе свален и отворен в мрака. Всичко се вършеше мълком. Сетне измъкнаха мнимия мъртвец, отнесоха го горе и отново затвориха ковчега и гробницата. Дон Фернандо беше изнесен от гробището, положен в коша, чийто капак бе снабден с няколко ключалки, след което злодеите препуснаха в тръс.

Беше вече почти сутрин, когато Алфонсо се вмъкна през задната врата. Той се упъти към стаята си и потърси почивка след тази толкова напрегната и прекарана в безсъние нощ.

Първата му работа след събуждане бе да закуси богато, а после се отправи към покоите, които беше обитавал старият граф. Там се зае да преглежда документите, оставени от дон Фернандо. Първият, попаднал в ръката му, бе снабден със служебен печат. Алфонсо му хвърли един поглед и подскочи с проклятия. Документът съдържаше следния дословен текст:

«Аз, граф Фернандо Де Родриганда и Севиля, заявявам с настоящето, че сеньор Педро Арбелец, получил под аренда хасиендата Дел Ерина, става пълен неин собственик непосредствено след смъртта на своя земевладелец граф Фернандо. Копие от този документ се намира в ръцете на арендатора.»

Следваха дата, печати и подписи на графа и представител на властите.

— Caramba! — изруга Алфонсо. — Старата лисица Арбелец знае как да се подсигури! А аз самият съм принуден да му дам оръжие в ръцете с това официално предсмъртно желание на стария. Проклятие! С отмъщението засега нищо няма да излезе, ще го отложа за по-подходящо време.

Още не беше оставил документа, на вратата се почука и влезе старата Мария Хермоес. Алфонсо я изгледа неприязнено и запита грубо:

— Какво искаш, Мария?

Старата слугиня придърпа смутено престилката си.

— Милостиви господарю, аз… аз ви моля да ме освободите от служба.

Подставеният граф я изгледа с досада. Какво означаваше това? Дали не искаше да бъде освободена от служба само за да си развърже ръцете и да действа против него? Но когато я погледна в честните стари очи, подозрението му отпадна. Да, той дори изпита нещо като облекчение, че се освобождава от старата, която винаги му е била неприятна. При все това се престори на изненадан и отвърна:

— Защо? Не ти ли харесва повече при нас?

— Милостиви господарю, аз съм на възраст и се опасявам, че не бих могла да привикна към новите условия.

— Къде възнамеряваш да отидеш?

— При Педро Арбелец. Зная, че той на драго сърце ще приюти старините ми.

Алфонсо едва успя да прикрие задоволството си. Нека върви в хасиендата! Колкото по-далеч от столицата, толкова по-добре.

— Добре, Мария, след като си решила твърдо, няма да те задържам. Ще ти отпусна пенсия, та да не търпиш лишения. Ще останеш доволна от мен.

Алфонсо този път действително сдържа думата си. Да, в усърдието час по-скоро да свали старата от врата си той отиде още по-далеч. Осигури я с всичко необходимо за дългото пътуване, на първо място с едно кротко муле, и заръча на един слуга да я съпроводи до хасиендата.

Два дни по-късно Мария Хермоес напусна дома, в който дълги години бе служила вярно.

Алфонсо се възползва от дните до пристигането на чичо си, за да се наложи възможно най-добре в качеството си на наследник. Правеше и приемаше посещения, а с траура, който носеше навсякъде, предизвикваше съчувствието на своите познати. Но ето че получи от Испания едно писмо, което изцяло промени близките му планове и постави пред него една много по-висока цел. От този момент започна да брои дните до завръщането на Пабло Кортейо. Когато след осемдневното си пътуване той най-сетне си дойде, графът незабавно нареди да го повикат.

— Е, как мина? — попита той.

— Добре, много добре — гласеше отговорът.

— Ох, камък ми падна от сърцето. Не е дребна работа да закараш един жив труп до морския бряг. Успяхте ли незабелязано да го качите на кораба?

— Да.

— А индианците? Къде са?

— Във Веракрус ги възнаградих и отпратих обратно към родните им места. Впрочем вярно ли е, че трябва да отидеш в Испания?

— Вярно е, получих от Испания писмо от «татко», на което съм длъжен незабавно да се подчиня.

— А-а! Мога ли да го прочета?

Алфонсо взе писмото от масата и го подаде на Кортейо. То гласеше:

«Скъпи мой Алфонсо!

Аз вече те уведомих чрез сеньор Пабло Кортейо с какъв копнеж те очаквам в Родриганда. Откак се установи безнадеждността на моята очна болест, непрестанно мисля за теб — моя син, моята единствена вярна мъжка опора, и те чакам възможно най-скоро.

Твой баща Мануел, граф Родриганда и Севиля»

— Звучи доста настоятелно — обади се секретарят. — Какво смяташ да правиш?

— Да замина. Вече са извършени всички приготовления.

— И аз те съветвам същото. С всеки изминат миг нашата работа става все по-многообещаваща. Тук вече си наследник, а след пристигането ти отвъд океана цялото ръководство на графството ще премине в твои ръце. Какво щастие, че дон Мануел ослепя.

— Често съм се безпокоял, че ще открие приликата между мен и истинския ми баща — отвърна Алфонсо. — Сега вече съм освободен от този страх.

— Хм, трябва да се вземат всички мерки да се предотврати оздравяването му.

— Ще сторя, което е по силите ми.

— А Розета, твоята «сестра»? Тя ще забележи приликата.

— Ха, от нея не се страхувам.

— В такъв случай ти предлагам да отпътуваш веднага. Аз ще се оправям тук с делата ти. — Той хвърли остър поглед на племенника и продължи: — А как стоят нещата с Хосефа? Постигнахте ли съгласие?

— Да постигнем съгласие? — Алфонсо даде вид, че не схваща накъде бие Кортейо. — Нима сме се карали или пък е имало разногласия?

— Хм! Ще си вземеш ли сбогом с нас, преди да тръгнеш?

— Това се подразбира! — рече Алфонсо неуверено.

— Добре, тогава ще поздравя Хосефа, която още не съм видял, тъй като дойдох направо при теб.

Кортейо излезе и отиде да потърси дъщеря си в нейната стая. Тя се зарадва на благополучното му завръщане, но явно не бе в добро настроение.

— Видях те, когато дойде — каза тя. — При Алфонсо ли беше? Спомена ли той нещо за мен?

— Само мимоходом. Да не сте се отбягвали тези дни?

— Той мен. Знаеш ли, че заминава за Испания?

— Зная. Иска да отпътува веднага, ала заяви, че преди това ще се сбогува.

— Нямам вяра на Алфонсо. Аз ще отида при него.

— Ще се остави ли да бъде притиснат?

— Да — отвърна тя самоуверено. — Само ме остави да действам! Идваш ли с мен?

Баща и дъщеря се упътиха към жилището на Алфонсо, когото завариха зает с приготовления за пътуването. Неприятно изненадан от появата на Хосефа, той понечи да я отпрати. Но тя пристъпи към него и подхвана:

— Спомняш ли си какво ти казах, когато татко тръгна за Веракрус?

— Хм, не се сещам наистина — престори се той.

— Е, моята памет ще те подпомогне. Казах ти открито и честно, че те обичам и ето защо очаквам да стана графиня Родриганда и Севиля.

По лицето му пробягна жестока подигравка.

— Caramba, да, сега си спомням щурата ти шега. Да се надяваме все пак, че е приключила!

— Приключила? Дори и през ум не ми минава такова нещо! Времето за отговор на въпроса ми, както ти заявих, бе до връщането на татко. Срокът изтече. Как стоят нещата?

— Тъй, чуй тогава отговора ми: Ще се оженя за която аз пожелая, ала не за теб, никога за теб, никога!

Алфонсо очакваше Хосефа да се разфучи, но това не стана. Сигурна в козовете си, тя остана спокойна, единствено усмивката й бе сурова, когато отвърна:

— И все пак ще се ожениш за мен!

— Не ставай смешна! Досещам се за кроежите и доводите, които искаш да изтъкнеш. Но те не чинят нищо.

— Тук се заблуждаваш, много по-добри са, отколкото мислиш.

Алфонсо изгледа с превъзходство ъгловатото лице с очи на кукумявка.

— Ще бъда принуден да те направя графиня Де Родриганда под угрозата да издадеш, че не съм Родриганда?

— Да — съгласи се тя.

— Отново те моля, не ставай смешна! Разсмива ме това оръжие, защото означава да се обърнеш против самата себе си, против баща си. Та нали сте ми съучастници?

— Първо ще трябва да се докаже. А на теб ще ти е малко трудничко да го сториш. Какво би било обаче, ако второто завещание бе все още налице?

Алфонсо се изсмя подигравателно.

— Само че е изгорено.

— Там е работата, че не е — отвърна тя с триумф, който разклати неговата самоувереност.

Секретарят също бе слисан.

— Какво, нима не си го изгорила, Хосефа? — запита я.

— Видя ме да изгарям лист вестник — захили се тя. — Ох, вие, умни мъже? А ти, татко, искаше да унищожиш завещанието, без да си даваш сметка какво отлично оръжие е то срещу този така наречен граф Алфонсо Де Родриганда и Севиля.

— Охо, действително майсторски ход! — възкликна Кортейо.

— Къде е? — обърна се грубо към братовчедка си Алфонсо.

Хосефа потупа победоносно джоба на дрехата си. Очите на Алфонсо проблеснаха коварно. Каза й:

— Покажи го, иначе не вярвам!

— Ето, гледай! — извика Хосефа и бръкна не само в единия, а и в двата джоба.

Алфонсо съзря документа в лявата й ръка и тутакси посегна да го накъса. В същия миг обаче срещу му блесна камата, която бе извадила от десния си джоб. Той се отдръпна стъписан и възкликна:

— Caramba, да ме намушкаш ли искаш?

— Не — ухили се тя, — а ти не се сърди, че защитавам имуществото си.

— Имуществото си? — кипна графът. — Завещанието принадлежи на мен!

— Не. Предназначено е за председателя. И кълна се във вси светии, че ще го получи, не се ли сгодиш писмено за мен преди отпътуването си.

— Какво безсрамие! — даде воля на яростта си Алфонсо.

— Нима епитетите ти стара и грозна не бяха безсрамие?

— Ти няма да стигнеш до крайности!

— О, ще стигна със сигурност. Можеш да бъдеш уверен в това, а се надявам, че и татко ще ме подкрепи.

— Съвсем сигурно — даде да се разбере баща й. — Завещанието в нашите ръце е оръжие, на което не можеш да противостоиш. За нас ти си оставаш малкият граф Алфонсо Де Родриганда и само дяволът знае, че си бил подменен. Аз ще изгоря кореспонденцията си и бих искал да видя какво ще предприемеш, та да обърнеш оръжието срещу мен!

— Изнудвачи, това сте вие двамата! — кресна Алфонсо.

— Възможно е. Но нямам желание да работя за един неблагодарник. Извършеното от нас изисква своето възнаграждение. От моята ръка ти получи неизмеримите имоти на Родриганда в Мексико. От само себе си се разбира, че ние се включваме в играта, като се ожениш за Хосефа.

— По-скоро за дявола бих се оженил!

Хосефа пристъпи към него.

— Това последното ти решение ли е?

— Да.

— Хубаво!

Само тази дума изрече, обърна се и закрачи към вратата. Алфонсо разбра, че възбуденото момиче се кани сериозно да изпълни намеренията си. Обхвана го страх.

— Стой, къде отиваш?

— При председателя — спря се тя.

— Мътните да те вземат! Наистина ли си въобразяваш, че ще бъдеш щастлива като моя жена?

— Да. Ти ще бъдеш свободен във всяко отношение. Моето желание е да стана графиня Де Родриганда.

— Но това изобщо не върви! Какво ще каже граф Мануел, ако се оженя мимо волята му за дъщерята на секретаря на брат му!

— Нищо подобно не искам от теб. Сватбата можеш да отложиш и след смъртта му, ала сега ще ми дадеш писмена декларация, че съм твоя годеница.

Алфонсо се замисли.

— Ще дадеш ли завещанието срещу тази декларация?

— Не. Ще ти го дам едва след сватбата ни. Срещу декларацията обаче ще получиш свободата си и можеш да заминеш накъдето ти видят очите.

Алфонсо кимна със сковано лице.

— Добре, ще имаш документа.

— Най-сетне поумня, само не си мисли, че всичко ти се е разминало и няма да е необходимо да спазиш думата си, когато заминеш от нас. Зная как да си отмъстя, в случай че я нарушиш.

Алфонсо отметна надменно глава и подписа предварително приготвения от Хосефа документ. Малко по-късно напусна града по пътя, водещ към морския бряг, за да отплава за Испания.

В мига, в който неговият кораб напусна пристанището, там пристигнаха двама ездачи на потънали в пот коне. Това бяха Мечешко сърце и Бизоновото чело. Поради здравословното състояние на Гърмящата стрела се бяха задържали по-дълго в хасиендата. А и в една уединена местност загубиха един кон. Докато намерят друг, мина доста време. Когато стигнаха най-сетне Мексико и се осведомиха за графа, узнаха, че е напуснал града същия ден. Напрегнаха до крайност животните си да настигнат човека, над когото тежеше отмъщението им, преди морския бряг, ала отидоха, колкото да видят как корабът напуска пристанището пред очите им.

Смъртният враг се беше изплъзнал.