Замъкът Родриганда

Седемнадесета глава В затвора

Стернау бе седнал в дневната си с желанието да работи. Но не му спореше, все повече и повече се замисляше върху последните събития и накрая тези мисли така го обсебиха, че чу почукването на вратата едва когато бе повторено.

— Влез! — подвикна той.

Вратата се отвори и за свое учудване лекарят видя някакъв непознат мъж, който, изглежда, бе забравил да уведоми предварително за себе си.

— Кой сте? — обърна се към влезлия.

— Със сеньор Стернау, лекаря на граф Мануел, ли имам честта да разговарям? — попита непознатият, вместо да отговори.

— Да.

— Изпраща ме графиня Розета де Родриганда.

— Охо! Тя тръгна за Понс.

— Действително. Отседна при мен и ме изпрати да ви помоля да тръгнете след нея.

— Каква е причината?

— Не каза. При нея имаше още една дама.

— Това е вярно. Вие сте съдържател на страноприемницата, тъй ли?

— Да. В Елбрида, оттук по пътя за Манреса.

— С впряга на графинята ли пътувахте?

— Не. Тя не искаше да преуморява ненужно конете си.

— Седнете! Веднага ще се приготвя.

Стернау беше свикнал тук да действа предпазливо, но допусна, че може би графинята се е натъкнала на нещо важно по пътя, което изисква присъствието му. И тъй, облече други дрехи, заключи шкафовете и се отправи с непознатия към портата, където бе спрял един закрит файтон с два коня във впряга. Качиха се и потеглиха. До един от горните прозорци стоеше адвокатът с двамата си съюзници.

— Качи се — произнесе той с подигравателна усмивка.

— Сега тръгва — забеляза Алфонсо.

— Вече можем да го считаме за затворник — додаде Клариса. — Идеята ти корехидорът да се представи за съдържател беше великолепна, скъпи мой Гаспарино.

Междувременно файтонът бе минал известно разстояние по шосето за Манреса, след което обаче зави наляво и се насочи по пътя за Барселона.

— Кочияшът тръгна в погрешна посока! — обади се Стернау.

Правилно кара — отвърна непознатият.

— За Манреса?

— За Барселона.

— Сеньор, кой сте Вие всъщност? Какво искате от мен?

— Кой съм? Корехидорът на Манреса. Какво искам? Да ви отведа в Барселона. Juez de lo criminal желае да говори с Вас.

— Криминалният съдия? По какъв въпрос?

— Не зная. Сам ще разберете.

— Вие ме излъгахте, сеньор.

— Това беше само една малка хитрост, с каквито често си служим, за да избегнем излишните приказки.

— Ако откажа да ви последвам?

— Не би ви помогнало. Ако хвърлите един поглед през задния прозорец, ще видите да вървят по петите ни четирима полицаи със заредени пушки.

— От тези мерки човек би могъл да помисли, че карате опасен престъпник.

— О, не. Това е само една малка формалност, сеньор. Аз определено знам, че ще се върнете още днес, но Вие сте чужденец и аз съм длъжен да ви отведа. Затова е и ескортът.

— Не се страхувам от този екскорт, сеньор корехидор. Но тъй като имам чиста съвест, ще дойда, без да мисля за неподчинение.

— Това е най-доброто, сеньор. Човек никога не бива да преценява погрешно положението си или да го влошава. Може би ще се върнете веднага с мен… Бих се радвал да пътувам в компанията ви по обратния път.

— В Родриганда знаят ли къде ме отвеждате? — попита Стернау.

— Да.

И това не беше вярно, защото освен тримата съзаклятници, никой друг не знаеше накъде е тръгнал файтонът. Впрочем с това краткият разговор приключи. Стернау потъна в различни предположения, а чиновникът, изглежда, нямаше охота да подхване нов диалог. Късно следобед пристигнаха в Барселона и файтонджията спря пред една стара мрачна сграда, малкото фасадни прозорци на която бяха снабдени с решетки от дебели железни пръчки.

— Слизайте! — нареди чиновникът.

Още със слизането от файтона Стернау се видя обграден от полицаите, които ги бяха следвали. Той бе съпроводен от тях до входа, после по един мрачен коридор, след което по тясна стръмна виеща се стълба, докато най-сетне влязоха в голяма гола стая, която имаше само един прозорец, ала много странични врати.

— Изчакайте, сеньор! — рече корехидорът.

Той почука на една от вратите и изчезна, а пазителите на реда останаха при Стернау. Мина доста време, преди служителят да се появи отново.

— Влезте тук! — произнесе кратко, като посочи вратата, от която беше излязъл. Зад Стернау той я заключи.

Лекарят се озова в друга стая, чиито два прозореца също бяха зарешетени. Край трите стени имаше големи канцеларски шкафове, а пред единия прозорец — грамадно бюро, зад което седеше малко суховато човече и го оглеждаше с жлъчен поглед иззад огромните си рогови очила. След известно мълчание човечето взе купчинка листове и едно перо и запита:

— Как се казвате?

— Карл Стернау.

— Откъде?

— Майнц.

— Къде се намира това?

— В Германия.

— Значи немец! Какъв сте?

— Лекар. Но позволете все пак и на мен един въпрос! Кой сте Вие и какво търся аз тук?

— Аз съм Juez de lo criminal, така ще ме наричате, а за какво сте тук ще узнаете от хода на разпита.

— Разпит ли? Та това звучи, сякаш съм под следствие?

— Не само звучи, ами си е така — отвърна човечето и очите му злорадо блеснаха. — Впрочем не мислете, че сте тук, за да ми задавате въпроси! Аз съм този, който пита, а Вие онзи, който отговаря. На колко години сте?

— На тридесет.

— Осъждан ли сте?

— Не.

— Женен?

— Не.

— Състоятелен?

— Не.

— Аха! Наистина ли? — запита коварно съдията.

— Да.

— На колко възлиза наличната ви сума?

— Около тридесет дурос.

— Дайте ги!

Стернау извади портфейла си и чиновникът преброи съдържанието. После отбеляза сумата, както бе записвал и всеки отговор на Стернау.

— Къде пребивавате в последно време? — попита сетне той.

— В Родриганда.

— А преди това?

— В Париж.

— Защо не останахте в Париж?

— Бях повикан в Родриганда да лекувам дон Мануел.

— Излекувахте ли го?

— Да.

— И Вие се осмелихте?

— Кой би могъл да ми попречи?

— Аз! — натърти дребосъкът. — Бяхте ли назначен в Родриганда като лекар? Имате ли разрешение от властите?

— Не.

— Държали ли сте изпит в Испания?

— Не.

— Плащали ли сте данък доход в Испания?

— Не.

— И въпреки туй лекувате, практикувате и възстановявате болни? Е, първото престъпление се установи още на първия разпит. Сега можете да се оттеглите.

— Охо, сеньор, говорите за първи разпит? Да не би това да означава, че ще са няколко?

— От само себе си се подразбира! Дори много, извънредно много!

— А аз? Къде ще бъда през цялото време?

— Къде ще бъдете? Глупав въпрос! Оставате тук при мен! В коридор две, номер 4. Това е определено и решено.

— Което ще рече, че съм арестант?

— От ясно по-ясно! — мигна подчертано малкият.

— На какво основание? — попита Стернау, вече наистина раздразнен.

— По-късно ще узнаете.

— По донесение или оплакване?

— И това ще узнаете.

— Сеньор, имам правото на отговор! — избухна Стернау.

Човечето се загърчи от удоволствие и отвърна с примижали очи:

— Да, имате правото, аз пък имам правото да си спестя отговора.

— Чухте и записахте, че съм немец. Искам да говоря с немския консул!

— Добре, добре! Ще се погрижа!

— Веднага, сеньор!

— Хубаво! Хубаво!

Криминалният съдия примижа от удоволствие срещу арестанта и дръпна един звънец. Появи се някакъв навъсен служител с грубо телосложение, който измери с поглед Стернау.

— Този сеньор иска да говори с немския консул — обърна се съдията към него. — Води го при консула! Но още сега, веднага!

Мъжът се ухили като морж, посочи вратата и изкомандва:

— Напред! Марш!

За Стернау всичко бе пределно ясно. Той изгледа човека, но му дойде по-добър ум и се обърна към съдията:

— Мога ли да помоля за портфейла си, сеньор?

— Да — примижа запитаният, — можете да молите, но няма да го получите. Тук никой не носи портфейл. Не сме на събор. Вървете при консула!

Беше ясно — човечето се надсмиваше над Стернау. Той си каза, че е най-добре да не му обръща внимание и да се подчини. Беше затворник, но нямаше да остане вечно такъв я. Ето защо последва ключаря без по-нататъшни възражения. Отново изкачиха някакви стълби и навлязоха в коридор, който имаше над входа си номер две. Вляво и дясно бяха разположени затворнически килии. Ключарят спря пред една врата, обозначена с номер четири, и от голяма връзка ключове избра необходимия. После отключи две намиращи се една след друга врати, обковани от двете страни с железа.

— Напред! Марш!

Изглежда, това бяха единствените думи, които тъмничарят умееше да произнася. Стернау се подчини и влезе, зад него щракнаха двете врати. Беше затворен. Чувството бе странно, напомняше онова, което човек изпитва, когато скочи във водата и вълните се сключат над него. Откъснат от свежия въздух и слънчевата светлина, той преставаше да бъде човек, свободно, самоопределящо се същество, вече нямаше име, щяха да го наричат с номера на килията, в която се намираше. Не би могъл да предотврати смъртта или гибелта си.

В килията беше още по-тъмно, тъй като светлина идваше от едно съвсем малко прозорче, снабдено с решетка, което едва се достигаше. Помещението беше шест крачки дълго и четири широко. На пода лежаха и разнасяха лоша миризма два малки матрака. Единият бе празен, а на другия се търкаляше някаква човешка фигура, която при влизането на доктора се изправи.

— А-а, ново попълнение! — обади се слаб глас. — Добър вечер!

— Добър вечер — поздрави Стернау.

— Нов ли си? — запита хазяинът на килията. Веднъж Стернау бе чул, че затворниците винаги се обръщат един към друг на «ти». Реши да не се сърди на съквартиранта си и отвърна:

— Да.

— Защо си тук?

— Не знам.

— Е, да. Всички казват така. Сядай на матрака! Какъв си? — запита другият.

— Лекар.

— Лекар? — прозвуча радостният въпрос. — О, тогава моля да ме извините, сеньор, че ви говорих на «ти». Сега вярвам и това, че не знаете защо сте тук. Кой ви разпитва? Juez de lo criminal?

— Да.

— Проклет негодник! Знаете ли кога ще се проведе следващият разпит?

— Кога?

— След два или три месеца.

— Но това е ужасно!

— Ключарят донесе двойна порция вечеря, от което разбрах, че ще имам събрат по неволя.

— В какво се състои вечерята?

— От комат сух хляб и негодна вода.

— Колко време сте тук?

— Почти една година.

— При тая мизерна храна?

— Да. Тая храна ще ми коства и живота. Аз съм смъртно болен и сърдечно се радвам, че сте лекар. Не можете да ми помогнете, вярно, но поне можете да ми кажете още колко време ще живея. Дано даде Господ скоро да свърша.

Стернау беше убеден, че няма лош човек пред себе си, въпреки че тъмнината не позволяваше да го разгледа. Изпита съчувствие към него и попита:

— Колко ще продължи наказанието ви?

— Още две години.

— О, все пак се изтрайва! Мога ли да узная причината за Вашата присъда?

— Защо не! В изблик на яд цапардосах един човек.

— Убихте ли го?

— Де да бях. Ако Бог бе пожелал да умре, щеше да има един мерзавец по-малко.

— От каква болест страдате?

— Сега се е загнездила в мозъка на костите ми, а преди туй беше само моряшка болест, носталгия по морето, но тя постепенно разяде всичките ми сили, изсуши жизнените ми сокове, сеньор.

— Какъв контраст! Свободното ширно море и тая пъклена дупка!

— Така е, сеньор, отначало се вайках, въздишах, ядосвах се и беснеех, удрях главата си във влажния зид, ала нищо не помагаше. А когато силите ме напуснаха и гладът ме накара да омекна, аз се успокоих и ще бъда спокоен до деня, в който ме изсуркат навън и зарият в някое кьоше. И всичко това дължа на един адвокат!

— В такъв случай сме събратя по съдба. Вярно, че не зная в какво ме обвиняват, но сигурно не се лъжа, като си мисля, че и за моя арест е виновен един адвокат.

— Откъде ви вдигнаха?

— От Родриганда.

— Господарю на небесата, възможно ли е? Аз също бях арестуван там!

— Наистина ли? — изуми се на свой ред Стернау. — Как се казва адвокатът, когото имахте предвид?

— Гаспарино Кортейо.

— Гледай ти, тъкмо за него говорех и аз! Не казахте ли, че сте ударили някого? Да не би Кортейо?

— Да. Може би ще ви разкажа, но сега повече не мога да говоря, твърде слаб съм да го сторя. Там, в предния ъгъл, е стомната, а до нея хлябът ви. Лека нощ!

Човекът трябва наистина да беше много изтощен, защото въпреки радостта си да види себеподобен след толкова време, се отказа от разговора. Стернау се намести на матрака възможно по-удобно и заспа.

Когато на сутринта се събуди, дневната светлина вече влизаше в килията, бледа наистина, но все пак достатъчна да се различават отделните предмети. Неговият събрат вече седеше изправен и му пожела добро утро.

— Огледах ви, докато спяхте — каза той, — и видях, че не сте за такова място. Вероятно предпочитате да сте сам, ала аз ви моля да не ме напускате.

— Едва ли е по силите ми да ви напусна!

— Напротив. Тук всички затворници са настанени поединично, само аз получих втори, защото съм пътник за оня свят. Ако поискате официално, ще ви дадат друга килия.

— На драго сърце ще остана при Вас.

— Благодаря, сеньор доктор. Може би няма да се разкайвате.

— Кога ще отворят вратата?

— По обяд.

— Тогава ли се изказват желанията?

— Да, но никой не получава отговор. Вашата съдба е решена. Няма да ви помогнат нито жалбите, нито молбите и заплахите, нито пък силата или хитростта.

— Аз съм чужденец и ще искам да отида при консула!

— Вие никога няма да видите консула. Повярвайте ми! Кортейо ви е вкарал тук. Съдията е негов приятел а двамата са най-големите мерзавци на земята.

— Навявате ми страх!

— Казвам ви истината. Аз бях силен мъж, пълен с жизненост и здраве. Погледнете ме сега! Това, което съм, го направиха тези двама негодяи!

Затворникът се облегна на зида и затвори очи. Беше изсъхнал като скелет. За Стернау не бе необходимо да го преглежда, за да узнае, че му остават само няколко седмици живот. Дали това не беше образът на неговата собствена съдба? Не, не и пак не! Той се зарече в себе си.

По обяд се отвори един шубер на вратата и бяха подадени две супени гърнета.

— Тъмничар! — извика Стернау. — Не бихте ли имали добрината…

Шуберът отново захлопна и стана безсмислено Стернау да довърши изречението си.

За вечеря двамата получиха пак вода и сух хляб. Така мина една седмица, сетне и втора, без да настъпи някаква промяна. Стернау загуби спокойствие. Как ли стояха нещата в Родриганда, какво ставаше с Розета? Тези въпроси го глождеха. За бягство бе немислимо — зидовете бяха дебели, а прозорецът твърде висок и малък.

И отново мина една седмица, и още една. Един месец беше изтекъл. Двамата затворници лежаха унило на матраците си.

— Сеньор — обади се спътникът по нещастие на Стернау, бих искал оня Кортейо да ми падне веднъж между пестниците, които имах по-рано. Пиши го заминал!

— Навярно ще падне между моите.

— Не искам да съм на негово място — та Вие сте същински Голиат! Всъщност Вие сте създаден за моряк. С тези солидни пестници бихте могъл да излезете срещу двадесетина негри или десет англичани.

— Откъде пък ви хрумна за негри и англичани?

— Хм, искате ли да знаете, сеньор? Ще си съставите лошо мнение за мен, ама нейсе, заслужил съм си го. Отдавна ми тегне на сърцето и ми се щеше да ви разкажа. Та да започвам приказката!

— Разказвайте, без да се смущавате! Всеки е правил грешки.

— Но не такива. Знаете ли какъв съм бил? Отначало честен моряк, но после търговец на роби и накрая дори… морски разбойник.

— Учудвам се!

— Да, нали? Името ми е Жак Тардо и бях дете от добро семейство. Станах порядъчен моряк и си останах такъв, докато не попаднах на друг кораб в лоши ръце. Нямах и понятие че капитанът е пират и търговец на роби и го разбрах едва на втория ден, когато вече бе късно, тъй като се намирахме в открито море. Капитан Грандприз беше американец и същински дявол и разбира се, направи и мен такъв. Виждал съм негри да скачат през борда от отчаяние и горест по родината. Удрял съм лошо някои клетници, но си получих наказанието! Сега ме виждате да лежа тук.

Той помълча известно време, за да си почине, след което продължи:

— Капитанът правеше сделки с Кортейо. От какво естество бяха тези сделки, не зная. Но колчем бивахме в Барселона, нотариусът идваше на борда и те стояха часове наред над книгите. — Тардо отново прекъсна. — Кортейо, изглежда, имаше много пари — продължи след пауза болният моряк. — Един ден акостирахме във Веракрус, за да направим някакъв негов гешефт. Ставаше въпрос да вземем един пленник. Той беше качен на борда и заключен в капитанската каюта, тъй че никой не го видя.

— И Вие ли?

— О, напротив. Беше красив възрастен мъж. Мисля капитанът го нарече веднъж Фернандо. Той плава с нас около Кап, сетне покрай източния бряг на Африка нагоре до Сейла, където го свалихме от борда и продадохме в Харар.

— Но това е ужасно!

— Не по-ужасно от продажбата на черни! Впрочем и да исках, не бих могъл да попреча. Когато се върнахме в Испания, капитанът беше възпрепятстван и се наложи аз да отида вместо него до Родриганда, за да докладвам на Кортейо, че онзи мексиканец е откаран на сигурно място. Тъй като условието било да бъде убит или умре от треска, той се нахвърли с обиди върху мен. От моята уста също излязоха някои думи и оня ми посегна. Тогава аз му отвърнах с един хубав моряшки удар. Той се строполи като чувал на земята, а аз си тръгнах. На другия ден дойде в Барселона и се качи на борда, забравил сякаш за тази случка. Един ден по-късно капитанът ми връчи едно писмо, което трябваше да отнеса на Juez de lo criminal. Бях любезно приет и след това предаден на тъмничаря, който ме доведе в тази килия. Повече не я напуснах, защото един ден дойде съдията и прочете присъдата ми от отворения шубер. Това е, сеньор, моята съдба!

Тардо говореше с онзи безгрижен тон, присъщ на моряците дори, когато става въпрос за сериозни неща. Сега се умълча и полегна изнурен. Стернау не подозираше колко полезен ще му бъде един ден споменът за този разказ.

Жак Тардо от ден на ден ставаше все по-слаб, а заедно с тази слабост растеше и самоосъждането и разкаянието за миналия живот. Той мислеше за Вечността и желаеше да уреди сметката си с Бога. Надзирателят виждаше, че вече няма да се вдигне и стори нещо, което никога не бе вършил — удостои го с няколко думи. Нещо повече — обеща да изпрати при него съдебния лекар веднага щом дойде на проверка.

Така мина още известно време, а зимата настъпваше. Тардо лежеше на матрака пред угасване. Стернау бе седнал до него и опитваше да го утешава. Обедната камбана проехтя преди часове.

Внезапно ключът се превъртя в ключалката и вратата се отвори. Влезе тъмничарят, следван от лекаря, и ревна на Стернау, посочвайки вратата:

— Напред! Марш! Тогава Тардо се надигна мъчително и помоли:

— Нека остане при мен! Досега той бе моята утеха, нека и сега остане!

Надзирателят погледна въпросително лекаря, който кимна с глава и давайки мълчаливо и своето съгласие, заключи килията отвън. Лекарят седна на края на матрака и огледа двамата затворници при светлината на оставения от тъмничаря фенер. После хвърли многозначителен поглед към вратата и започна да разпитва болния за състоянието му. Сетне незабелязано от Тардо подхвърли някакъв предмет между прострените крака на Стернау. Този посегна и напипа с ръка… голям ключ, вероятно от входна врата. Тръпка на безкрайна радост премина през тялото му, ала се овладя, защото погледът на лекаря му бе подсказал, че са наблюдавани.

Утешен от посещението на лекаря, Тардо почувства близостта на своя край. По изтощеното лице се изписа дълбока радост.

— Няма да живея и час, слава Богу! — пророни той. — Останете дотогава, сеньор медико, не пускайте и моя приятел!

— Ще останем — увери съдебният лекар, като се наведе над умиращия. При това движение той бутна към Стернау нещо с ръката, която не бе откъм вратата. Беше добре натъпкан портфейл. Стернау го прибра бавно и внимателно, така че да не бъде видян. Струваше му се, че забеляза тясна пролука при шубера. Тъмничарят сигурно беше там и дебнеше тъжната група в мрачната килия.

Не след дълго говорът на умиращия започна да се променя. Той протегна ръка към Стернау и промълви:

— Останете със здраве! Благодаря ви! Бъдете… свободен… и… щастлив!

Това бяха последните му думи. По тялото премина предсмъртна тръпка, прозвуча тиха въздишка и всичко свърши.

Скоро ключът изщрака в бравата и навъсеният надзирател отново влезе. Съдебният лекар мълчаливо се отдалечи. Като видя трупа, онзи каза:

— Не остава! Махне! — След това тъмничарят огледа исполинската снага на Стернау и продължи: — Носиш?

— От мен да мине — отговори немецът колкото може по-равнодушно, въпреки че пулсът му чукаше.

— Вдигни! Върви!

Стернау взе трупа на ръце и тръгна след надзирателя, който закрачи бавно напред. Стъпките им високо отекваха в голямото пусто здание. Работещите тук през деня служители вече си бяха у дома, в семейния кръг. Пътят водеше през няколко стълбища до малък двор. От него започваше коридорът, през който Стернау бе влязъл в затвора преди няколко месеца. Надзирателят избра от връзката ключове един и отвори някакво помещение със сводест таван и каменни зидове. Край една дълга маса лежаха два ковчега.

— Морга — каза той. — Маса сложи!

Пред очите на Стернау се разкри мрачна картина. Като лекар често бе извоювал живота от ноктите на смъртта, но беше виждал как побеждава и тя, как болният ставаше нейна плячка. Ала тук, в затвора, в царството на низостта, му бе трудно да остане индиферентен.

— Е-е, напред! Трупът на масата! — нареди още веднъж тъмничарят троснато.

Стернау се подчини и надзирателят влезе заедно с него, за да придадат правилното положение на мъртвеца. Връзката ключове остана да виси от ключалката.

— Напред! Марш! — заповяда той, когато всичко бе извършено.

— Не, назад! Марш! — отговори Стернау и пестникът му се стовари с бързината на мълния по слепоочието на ключаря, който рухна в безсъзнание на земята.

— Ах, слава Богу. Старата сила още е налице! — възкликна радостно затворникът, като остави надзирателя да лежи край угасения фенер, заключи отвън и побърза към тъмния ходник. Стигна благополучно вратата. Извади получения по такъв мистериозен начин ключ и го пробва с трепетно вълнение — ставаше. Стернау отключи и се озова на улицата. Беше свободен. След дългата тъмнина най-сетне бе дошла светлината. Двамата затворници бяха намерили своето избавление — единият чрез смъртта, другият чрез свободата.

При пристигането си в Понс графиня Розета предаде приятелката си на кочияша на пощенската кола и потегли обратно за Родриганда. Струваше й се, че като не се намира под могъщата закрила на Стернау, може да я сполети нещо лошо. Гнетеше я чувство за предстояща беда. Ето защо нареди на кочияша да кара по-бързо. Когато пристигна в Родриганда, се преоблече набързо и веднага се качи при кастелана. Там завари почтената двойка, заета с любимата си тема на разговор — доктор Стернау.

— Той вкъщи ли е? — попита тя.

— Не — отговори Алимпо. — Замина, милостива контесо, и моята Елвира казва същото.

— Накъде?

— Не знаем — рече управителшата. — Отпътува с един чужд файтон и моят Алимпо ще каже същото.

— Чий беше файтонът?

— На префекта от Манреса.

— Ах! — възкликна Розета уплашено. — Елвира, разкажи как точно стана!

— Беше така — подхвана кастеланшата. — Пристигна един файтон от който слезе корехидорът. Той отиде при сеньор Гаспарино и после при сеньор Стернау. Не след дълго потегли със сеньор Стернау по шосето за Манреса.

— Добре! Алимпо, веднага да се запрегнат два отпочинали коня!

Розета излезе и се отправи директно към стаята на адвоката. Той седеше пред книжата си. Графинята рядко влизаше при него и посещението й го учуди.

— О, доня Розета, идвате при мен! Имайте добрината да седнете! — произнесе, като се надигна и предложи стол.

— Няма да сядам — отклони поканата тя. — Идвам само за да задам един въпрос. Виждал ли сте сеньор Стернау? Той е отпътувал.

— Не зная нищо в тази връзка.

— С корехидора на Манреса?

— Не ми е известно — отвърна мерзавецът, поклащайки изненадано глава.

— И дори не знаете, че корехидорът е бил в Родриганда? А също и че е бил при Вас?

— Не.

— Лъжете, сеньор! — извика Розета поривисто. — Лъжете най-безсрамно!

— Контесо! — обади се той кажи-речи, заплашително.

— Я гледай, как си позволявате такъв тон! Сега отивам при корехидора и ще се осведомя. Открия ли, че пак сте скроили някой пъклен план, ще сложа край на машинациите ви, на Вас и другите двама! Адиос!

Розета излезе стремително, а омаяният от подобна проява на решителност адвокат пристъпи объркан към прозореца. Като я видя да се качва и потегля, незабавно се упъти към съзаклятницата си. Тя също бе наблюдавала Розета от прозореца.

— Тя пак замина — каза Клариса. — Не знаеш ли случайно накъде?

— Да. За Манреса при корехидора, да се осведоми къде е Стернау.

— Гаспарино, и тя започна да става твърде опасна за нас!

— Виждам и ще взема ответни мерки. Имаш ли представа по какъв начин биха могли да й се дадат няколко капки?

— Когато имам капките, и това ще стане.

— Кога?

— На вечерния чай.

— А ако го пие в стаята си?

— Тя винаги пие само една чаша, която й приготвя кастеланшата. Остави тая грижа на мен!

— Добре, ще имаш капките!

— И какъв ще бъде моят хонорар? — попита алчно тя.

Кортейо махна нетърпеливо с ръка и отвърна ядосано:

— Ще получиш половината от нейното състояние.

— Само половината? А какво ще стане с другата половина?

— Ще я получа аз. Алфонсо не бива да бъде ощетяван, значи ние двамата ще си поделим притежанието на Розета.

— Съгласна! Остава само да получа час по-скоро капките!

Престъпникът се върна в стаята си, напълни едно малко шишенце с вода и отброи две капки от отровата. След като разклати добре разтвора, той го отнесе на Клариса и я инструктира как да борави с него.

През това време Розета пътуваше към Манреса. Когато пристигна, нареди да спрат пред дома на корехидора. Съпругата му излезе и учудена от тази знатна визита, отведе Розета в най-хубавата си стая.

— Мога ли да говоря със сеньора? — попита графинята.

— За жалост не. Той замина по работа, придружен от четирима въоръжени полицаи.

— Ох! — прошепна Розета, пребледнявайки. — Накъде замина?

— За съжаление не зная. По отношение на служебната работа корехидорът е много мълчалив.

— А не знаете ли кой го е натоварил с тази задача?

— Вашият уважаем брат дон Алфонсо.

— Алфонсо? Беше ли той тук?

— Да. Дойде на кон и много бързаше. Моят мъж веднага изпрати да повикат полицаи.

— Не каза ли кога ще се върне?

— Не.

— Тогава утре пак ще дойда.

Розета си тръгна. Беше научила достатъчно, за да знае, че нещо се мъти и побърза да се върне в Родриганда. Там нареди да поканят брат й при нея. Подготвен от нотариуса, Алфонсо отиде спокоен на разговора.

— Днес си бил в Манреса? — попита Розета.

— Да — потвърди той равнодушно.

— По каква работа?

— Боже мой, по каква работа ли наистина! Ами по днешната естествено!

— Какво разбираш под днешната? — запита остро графинята.

— Е-е, откриването на трупа!

— Виж ти! И това е истина?

— А как иначе? Изглеждаш странно. Сигурно нещо те вълнува.

— Така е. Защо корехидорът е взел четирима полицаи със себе си по твоята работа?

— Налагаше се да установи, че трупът е бил хвърлен в пропастта — излъга Алфонсо с арогантна физиономия. — Блюстителите на реда присъстваха заради предполагаемия извършител.

Розета се остави да бъде подведена.

— Вярно ли? Впрочем виждал ли си Стернау? Него търся.

— Не.

— Добре. Можеш да си вървиш!

Алфонсо се поклони подигравателно на Розета и декларира:

— Не е по вкуса на граф Алфонсо де Родриганда неговата височайша сестра да го отпрати като домашен прислужник. Ще остана!

Тя го изгледа смаяно.

— Безсрамник!

— Хайде, хайде! Не зная какво имаш против мен. Дали е плод на въображение или истинска антипатия? Чувствам, че между нас липсва присъщата за брат и сестра нежност и бих искал с една целувка да прехвърля мост над тази пропаст.

Алфонсо се приближи до графинята да реализира думите си и поиска да я прегърне, ала тя замахна и му нанесе звънка плесница.

— Дръпни се от мен! — извика. — Ненавиждам те и се отвращавам от теб! Дори да не знаех, твоето държане щеше да ми го подскаже!

— Кое? — запита той гневно, поставяйки ръка на удареното място.

— Че не си мой брат, а измамник и долен фалшификатор!

— О, не съм твой брат? А какъв тогава?

— Това ще се разбере веднага щом се върне Стернау. А не се ли върне, гответе се за разобличение, което ще разтърси цялата страна!

— Тъй значи, а? — изсъска онзи. — Наричаш ме измамник и фалшификатор! Плесницата изтърпях, защото си жена, ала за другото скъпо ще ми платиш!

Нехранимайкото излезе гордо, знаейки, че ще отмъсти за нанесеното му унижение, а Розета изпрати да повикат кастеланшата да й прави компания.

— Видяхте ли сеньор Стернау, скъпа моя милостива контесо? — запита тя още с влизането си при графинята.

— Той е арестуван.

Елвира трепна от уплаха и възкликна:

— Арестуван? Божичко! Но защо? О, Санта Мадона, този добър, честен сеньор арестуван! Той, разбира се, не е сторил нищо, нищичко, защото беше най-порядъчният и доблестен мъж, който може да съществува. И толкова сигурен и верен, толкова горд и силен! Само да бяхте го видели как пипнал Алфонсо там, при Батериа и го надвесил над пропастта. Било е великолепно, така казва и моят Алимпо.

— Но аз не знам нищо за случая. Той ми разказа само какво е разкрил във връзка с трупа.

— Е, да, сеньор Стернау никога не се перчи. Граф Алфонсо поискал да го удари. Той обаче уловил младия граф и го надвесил над бездната.

Очите на Розета блеснаха от гордост.

— Дори казал — добави колебливо Елвира, — че Алфонсо първо трябва да докаже, че е син на граф Мануел. Моят Алимпо също го чул.

— Ах, казал ли го е? Тогава трябва действително да го е оскърбил жестоко.

— И хората отдавна си мислят по тоя въпрос. Сеньор тениенте…

— Е, какво той? — подкани Розета запъналата се кастеланша.

— Толкова много приличаше на милостивия граф, имаше съвсем същите очи, съвсем същия глас. Не го ли забелязахте и Вие?

— Да, да, така е, а и татко, като го видя, веднага го помисли за своя син.

— А дали наистина не е тъй? — попита настойчиво Елвира.

— Сеньор Стернау е напълно убеден в това. Знае със сигурност също, че той е отвлечен на някакъв кораб.

— Отвлечен? На кораб! — плесна с ръце кастеланшата. — Но защо все пак?

— За да не може да изобличи измамниците. Но за това ще говорим по-късно, добра моя Елвира. Тъй като ще останеш цялата вечер при мен и ще се погрижиш за чая ми.

Няколко часа по-късно, когато вече се бе стъмнило, в окрайнината на гората спря самотен ездач. Той скочи от коня, поведе го към гъсталака и там го върза. Сетне закрачи към замъка, изкачи стълбището и помоли един слуга да съобщи за него на сеньор Гаспарино Кортейо.

— Кой сте? — попита слугата.

— Приятел на сеньора, който иска да го изненада! — гласеше малко резкият отговор.

За непознатия бе доложено и той влезе. Кортейо беше сам в стаята си.

— Поискали сте да известят за Вас като за мой приятел? — обърна се към новодошлия. — Но аз не ви познавам.

— Нима? Тогава ще ти помогна.

Мъжът смъкна фалшивата брада и перуката и сега действително бе разпознат.

— Капитане! — извика Кортейо.

— Да, капитана, който иска да ти зададе един въпрос. Къде е лейтенантът?

— Че знам ли!

— Знаеш! Можеш да измамиш всеки друг, но не и мен. Лейтенантът е изчезнал.

— Тая работа какво ме засяга?

— О, дори много! По-късно премислих нашия последен разговор. Ти искаше той да бъде убит.

— Не само той, а и немския лекар. Защо не удържа думата си?

— Защото исках първо да знам дали ти ще спазиш своята относно лейтенанта.

— Добре де, добре, да играем с открити карти! Признаваш ли, че онзи лейтенант беше истинският граф Алфонсо де Родриганда?

— Да.

— Защо кри досега?

— Това си е моя работа.

— Той знаеше ли кой е?

— Не. Къде е сега?

— Мъртъв е.

Разбойникът отстъпи крачка назад, при което плащът му се разтвори и се откриха оръжията, затъкнати в пояса.

— Мъртъв! — викна той. — О, ще ми платиш за това! Пред всички ще разкрия що за мерзавец си!

— Ба! Та нали по тоя начин ще застрашиш и самия себе си, защото в края на краищата ти беше мой инструмент.

— Ще представя на съдията оня документ, който подписа. Носех го, за да го разменя срещу лейтенанта. Кажи сега, мъртъв ли е наистина?

По ястребовото лице на адвоката плъзна мимолетна усмивка на радост. Той отвърна:

— Ще ти покажа едно писмо, което получих във връзка с тоя въпрос. Изчакай малко!

Адвокатът влезе в съседното помещение, откъдето взе едно писмо и зареден пистолет.

— Като по поръчка ми идваш — промърмори си с подигравка. — Сега ще си получа обратно декларацията и ще се избавя от един опасен свидетел. Вече съм победител по целия фронт!

Сетне се върна с писмото в ръка.

— Но трябва да съм убеден, че документът действително е у теб — рече той, като впери изпитателен поглед в разбойника.

— Тук е — заяви онзи, потупвайки гърдите си.

— Чети тогава!

Той подаде писмото на капитана. Той разгърна листа и от пръв поглед видя, че това е най-обикновено търговско писмо, нямаше нищо общо с лейтенанта. Когато вдигна очи, удивен от тази измама, погледът му падна върху дулото на насочен към него пистолет.

— Шах и мат! Умри, куче! — извика нотариусът, едновременно с което проехтя изстрелът и разбойникът рухна на земята. Куршумът го бе пронизал в челото. Без да се бави, нотариусът спусна резето на вратата и пребърка връхната дреха на мъртвия. Джобовете бяха празни. И в останалите дрехи нямаше и следа от документ.

— Измамен съм! — изръмжа нотариусът. — Най-долно измамен! Документът не е бил у него. Ако го открият неговите хора, изгубен съм!

В коридора прозвучаха стъпки. Обитателите бяха чули изстрела и сега се стичаха да разберат какво се е случило. С трескава бързина адвокатът приведе отново в порядък облеклото на разбойника, измъкна от пояса му един пистолет, който остави до него на земята, и отвори вратата.

— Насам! — провикна се той. — Бях нападнат.

Прислугата се втурна към него. Алфонсо, Клариса и Алимпо също дойдоха.

— Погледнете този бандит — поде Кортейо. — Поискал да съобщят, че е мой приятел, а когато останахме насаме, ме заплаши със смърт, в случай че не му предам парите си. Дадох вид, че ще го сторя, ала посегнах към пистолета и го прострелях.

— О, Господи, разбойник, истински разбойник! — нададе ужасен вик Клариса. — Вижте перуката и изкуствената брада!

— Претърсете го, но внимателно! — нареди Кортейо с надеждата да пипне документа, ако все пак беше някъде из разбойника. Но освен една пълна кесия, не бе открито нищо друго.

— Свалете го в подземието. Утре ще направя донесение. Стаята веднага да се почисти!

Нареждането му бе изпълнено. Когато прислугата се отдалечи и останаха сами, Алфонсо попита:

— Познаваше ли го?

— Не.

— Хм, не би било изключено да е твоят «капитан», за когото споменаваш сегиз-тогиз. А ако случаят е такъв, струва ми се, че си имал малко стълкновение и си се отървал от него.

— Не го познавам. А как стоят нещата, ще пием ли днес чай с Розета?

— Не — отвърна Клариса. — Тя вече го пие в стаята си. От тона, с който бяха изговорени думите и придружаващия ги поглед, нотариусът разбра, че капките са отишли по предназначение в чая.

Когато се разнесе изстрелът, Розета и Елвира седяха увлечени в разговор. Кастеланшата току-що бе донесла чая от кухнята и го бе сервирала на графинята. И ето че над тях екна някакъв силен трясък.

— Какво беше това? — възкликна Елвира.

— Изстрел! — поясни Розета. — Какво ли се е случило? Ще отида да видя.

— О, не, не, вярна ми контесо. Останете! Всеки ден тук се случва ново нещастие, по-голямо от предишното. Не ви пускам!

— Но кой би ми сторил нещо? Според мен изстрелът проехтя в жилището на Кортейо. Чуваш ли стъпките и гласовете?

— Да, но нека останем тук. Моят Алимпо е много храбър. Той сигурно е отишъл да види какво има и ще ни уведоми.

Предсказанието се оказа правилно, тъй като управителят скоро дойде и доложи, че някакъв разбойник нападнал нотариуса, ала оня го застрелял. Това събитие стана тема на вечерния разговор. След като бе изпила чая си, Розета заяви, че иска да си легне, понеже от днешните събития чувства в главата си някакво болезнено парене.

На другата сутрин камериерката на контесата изтича възбудено при кастеланшата и я помоли с плач:

— Добра ми сеньора Елвира, елате бързо при контесата! Нещо я е сполетяло. Трябва да е болна.

— Света Майко божия, наистина ли? Снощи тя се оплакваше от болки в главата.

Елвира заряза всичко и последва камериерката. Когато влязоха в спалнята на Розета, тя бе коленичила до леглото и изглежда, се молеше. Лицето й беше восъчнобяло, приличаше на мраморна статуя.

— Скъпа контесо, ама изправете се де! — помоли момичето.

Розета не помръдна.

— Виждате ли — проплака девойката, — така я заварих, когато дойдох да я събудя. Опитах да я вдигна и настаня на стола, ала тя отново коленичи. Помогнете ми!

Жените подхванаха графинята и я изправиха. Но едва я бяха наместили на дивана, тя отново се смъкна и сключи ръце за молитва.

— Да, болна е, много е болна! — изхълца Елвира. — Защо не беше тук сеньор Стернау! Изглежда, изцяло е загубила разума си.

— Ужасно! Какво да правим, сеньора Елвира? — вайкаше се камериерката.

— Боже мой, не мога да сторя нищо друго, освен да питам моя Алимпо. Иди го доведи!

Момичето изтърча и доведе изплашения кастелан. Болната коленичеше с полузатворени очи и сключени ръце пред дивана и когато Алимпо им помогна отново да я изправят, тя тутакси се свлече в молитвеното си положение.

— Сложете я да легне в леглото, направете й студен компрес, това може да помогне — нареди той със сълзи в очите на двете жени и си тръгна покрусен. Вън се натъкна на Клариса, която дебнеше наоколо.

— Бяхте ли при графинята? — попита тя.

— Да. Болна е — простена Алимпо.

— Какво й е?

— Не знам.

— Тогава трябва да я посетя.

Клариса се вмъкна в стаята на контесата, но само след минута вече беше изхвърчала навън и се понесе към жилището на нотариуса. Като я видя да влиза така устремно, той попита:

— Е? Успяхме! Личи си по вида ти.

— Да, тя е обезумяла.

— Какво прави?

— Моли се.

— А-а, странно. На глас?

— Не. Когато я сложат да седне или легне, тя не остава в това положение, а коленичи и сключва ръце, като че иска да се моли. При това стои неподвижна и не произнася нито дума. Сигурно не й е останала капчица разум.

— Аха, умопомрачението явно я е връхлетяло по време на молитва и сега тя има само една мисъл — молитвата. Начаса ще предприема нужните стъпки. Ела с мен!

Кортейо слезе с Клариса до жилището на Розета и обясни на камериерката и кастеланшата, че сеньора Клариса поема задължението да се грижи за графинята. От този момент Розета бе изолирана за всеки. Нито я виждаха, нито чуваха нещо за нея, тя сякаш вече не съществуваше.

Известно време след като Розета бе сполетяна от ужасната болест, Миндрело се завърна от пътуването, което бе направил по заръка на Стернау. Той потърси кастелана, за да се осведоми за лекаря.

Алимпо и Елвира седяха натъжени в стаята си.

— Не мога да издържам! — въздъхна той.

— И аз не мога! — произнесе тя, разтърсвана от ридания.

— Най-добре да вземем малкото си спестявания и да тръгнем по широкия свят. Какво да правим повече тук?

— Нима не чу, че милостивата контеса ще бъде отведена някъде?

— Да.

— Е, добре, аз няма да я напусна и ще тръгна с нея, ако ще до края на света.

— Ще ти позволят ли?

— О, уви! Предполагам — няма. Такъв ни бил кръстът, скъпи ми Алимпо, такава ни била орисията!

В този момент на вратата се почука решително и влезе Миндрело.

— Бъдете добре дошъл при нас! — извика му Алимпо. — Много сме опечалени. Нещастията се трупат едно след друго върху ни, като че край нямат. Няма пред кого да изплачем мъката си. Не е ли тъй, Елвира?

— Тъй е, Алимпо.

— Но нали в замъка все пак имате приятели, които изпитват същите чувства като вас — подхвърли Миндрело.

— Да, да, имаме — иронизира управителят. — Но те вече не говорят с нас. Страхуват се от младия граф и сеньор Кортейо.

— Нима са им забранили да общуват с вас?

— Непосредствено не. Но аз изпаднах в немилост и другите сами се отдръпнаха от нас.

— В немилост? Защо?

— Защото аз и моята Елвира не отстъпихме милостивата контеса в чужди ръце, искахме ние да я обслужваме в болестта й и дори когато бяхме отпратени, пак опитвахме да отиваме при нея. По тая причина бях снет от длъжност. Вече нямам никаква работа тук. В най-скоро време трябва да напусна замъка и ето как всички онези, които смятахме за наши приятели, не искат да знаят за нас.

— Когато отминат изпълнените с тревога дни, те ще си спомнят с добро за вас. В настоящия миг обаче за мен най-важното е да знам мога ли да се срещна със сеньор Стернау.

— За съжаление не. Той изчезна.

— Изчезна?

— Да, при това внезапно. Никой не знае къде е. Дойде един сеньор с файтон и той замина с него.

— Странно. Но аз трябва да говоря с него и ще го намеря! Сега тръгвам, та да не направи присъствието ми някому впечатление.

Контрабандистът се сбогува и закрачи към селото. Размишляваше какво да предприеме, за да установи местонахождението на Стернау. Постепенно узна, че за Барселона заминал файтон, придружен от четирима полицаи. Предположи, че е спрял там пред затвора и за да постигне целта си, реши да завърже познанство с надзирателя. Това никак не бе лесно, но след дълги усилия му се удаде да спечели доверието на човека и да си осигури достъп до жилището му.

В крайна сметка узна, че сред затворниците се намира и някой си доктор Стернау. От този момент започна да мисли непосредствено за освобождаването му. Поразмисли и реши да се обърне към кастелана Хуан Алимпо, за когото междувременно бе научил, че е напуснал Родриганда и живее в Манреса. Отиде при него и бе посрещнат с голяма радост.

— Слава Богу, дойдохте! — възкликна радостно Алимпо. — Вече смятах, че сте ни забравил. Моята Елвира казваше същото.

— Работех непрекъснато за освобождаването на сеньор Стернау!

— Ах, Вие знаете къде се намира? — подскочи Алимпо.

— Да, едва наскоро успях да разбера! Тикнали са го в затвора на Барселона.

— В затвора? Ох, ох! Чуваш ли, скъпа ми Елвира?

— Да, чувам, Алимпо — отвърна запитаната. — Сигур Кортейо има пръст в тая работа!

— Той и никой друг! Още колко време ще бъде затворен, безценни сеньор Миндрело?

— Не го ли избавим ние, никога няма да бъде освободен.

— Ние? О, на драго сърце! — извика Алимпо. — Но какво можем да сторим?

— Хм, и много, и малко. Имате ли пари, сеньор Алимпо?

— Пари? Колко?

— В затвора сеньор Стернау няма никакви средства. Ако иска да избяга, ще се нуждае от пари, за да премине границата, а аз… е, аз съм само един беден дявол.

Алимпо скочи от стола, извади от раклата едно ковчеже, бръкна в него и измъкна няколко големи пълни торбички и един портфейл.

— Ето, ето, вземете! — викна той въодушевено. — Аз имам много пари и всичките са Ваши!

— Колко са?

— Четири или пет хиляди дурос, спестяванията ни от целия живот. За добрия сеньор Стернау ги даваме с удоволствие. Нали, скъпа Елвира?

— Да — кимна тя. — Само да бъде отново свободен! Сетне сигурно ще може да излекува нашата контеса.

— Тя къде е? — попита Миндрело. — Да не би в клиниката за душевно болни?

— Не. В Лориса е, в пансиона «Санта Вероника».

— Но нейното място не е в пансион, а в клиника!

— Как би могла да се защити? Разбрах, че сеньора Клариса е заминала с нея дотам. Контесата няма никаква воля, въобще не знае коя е.

Миндрело се замисли. После запита:

— И вие смятате, че сеньор Стернау би могъл да я излекува?

— Съвсем сигурно!

— Добре. Ще надзърна в пансиона в Лориса. А от парите си ще ми доверите ли колкото са ми необходими, сеньор Алимпо?

— Вземете колкото искате, вземете всичките, вече ви казах! Нали така, Елвира?

— Да — потвърди пълната съпруга.

— Е, добре — рече Миндрело. — Трябва да му подсигуря кон, а може би един и за себе си. Дайте ми двеста дурос!

— Двеста дурос? Това е твърде малко. Вземете петстотин!

— Не се нуждая от толкова, поне засега. Но все пак ще ги взема, защото при такива начинания е по-добре човек да има в повече, отколкото да не му стигнат.

Миндрело взе парите и излезе. До пансиона в Лориса имаше само два часа път. Там узна, че графиня Розета не произнася нито дума и едва се храни. Беше все още красива, но красотата й бе на същество, отправило се към гроба. Времето си прекарваше на малкото пансионерско гробище. Още в зори беше там, молеше се през целия ден и едва вечер успяваха с кротка принуда да я отведат в килията.

След като научи всичко това, контрабандистът се върна обратно в Барселона. Купи за Стернау кон, а за себе си муле. Животните обаче остави при търговеца, откъдето щеше да ги вземе едва когато настъпеше подходящият миг.

Така мина още една седмица. От един търговец, който се занимаваше с какви ли не тъмни сделки, Миндрело се снабди срещу хубава сума с фалшиви документи на името на някакъв съдебен лекар. Сетне си купи подобаващ костюм, дегизира лицето си до неузнаваемост и отиде в затвора. Пазачът прегледа легитимацията и пропусна мнимия лекар. После взе голямата връзка ключове и запали фенера. Близо до вратата висяха два големи ключа. Те принадлежаха на двама чиновници, които ги предаваха тук на излизане. Докато надзирателят се занимаваше с фенера, Миндрело успя да задигне незабелязано единия от ключовете, след което тръгнаха към килиите.

Какво се случи там — вече знаем. Стернау трябваше да отнесе трупа до моргата и да избяга. През това време контрабандистът отиде да доведе двете животни и се установи край пътя за Манреса. Вярно, че не си бяха разменили и дума, ала Миндрело бе убеден, че лекарят ще бяга по посока Родриганда.

Още отдалеч Стернау забеляза коня и мулето, доведени от неговия освободител. Онзи бе свалил дегизировката си и сега нещата се изясниха за лекаря. След няколко топли благодарствени слова той се метна на седлото и скоро двамата препускаха с най-голямата бързина, на която бяха способни животните. Лекарят поемаше с наслада чистия зимен въздух. След известно време той попита:

— Контеса Розета ли ви изпрати да ме освободите, Миндрело?

— Не, сеньор Алимпо.

— Но по поръчение на контесата?

— Не. Контесата е болна, вече не е в състояние да поставя поръчения.

Стернау се изплаши не на шега.

— Болна? — запита. — От какво?

— Тя е… — Миндрело спря предпазливо, после продължи: — Тя страда от същата болест, от която щяхте да лекувате нейния баща.

Стернау остана като поразен от гръм.

— Правилно ли чух? Тя е… безумна?

— Да.

— Безумна! — Тази дума буквално процепи тихата безмълвна нощ. Внезапно той спря коня си и попита силно разгневен: — И къде се намира сега?

— В пансиона «Санта Вероника» в Лориса.

— Аха, разбрах! — скръцна със зъби Стернау. — Погребаха ли така наречения труп на граф Мануел?

— Да.

— И граф Алфонсо е наследникът?

— Да.

— А Гаспарино Кортейо е край него?

— Да.

— А кастеланът?

— Живее в Манреса. Бил е прогонен. Той ми даде пълния портфейл, който ви бутнах скришом. От него взех и парите за закупуване на тези животни. Ще осигури и сумата, необходима за бягството ви, сеньор.

Стернау не отговори. Онова, което чу, така го завладя, че те дълго яздеха мълчаливо един до друг. По едно време Миндрело наруши мълчанието — още нещо тегнеше на сърцето му.

— Сеньор, имам и една добра новина за Вас.

Стернау като че се пробуди от сън. Потънал в мисли, съвсем бе забравил, че не е сам.

— Добра новина? — запита той горчиво. — Почти не ми се вярва, тъй като в последно време съдбата много не ме глези.

— Нима няма да попитате, сеньор, как съм се справил с Вашата заръка да открия изчезналия дон Мануел?

Стернау мигновено се извърна към събеседника си.

— Дон Мануел? Наистина, имате право. Потресен от нещастието на контесата, не помислих за него. Узнахте ли нещо за местонахождението му?

— Сеньор, аз открих дон Мануел — каза Миндрело простичко.

— Вие сте…? — От изненада Стернау опъна така силно поводите, че конят му се изправи като свещ. — Вие сте открили дон Мануел? — проряза гласът му тъмата.

— Да — кимна испанецът, — и при това не беше трудно. Циганите, общо взето, са доста хитра пасмина, но и контрабандистите не падат по-долу. Бяха го скроили много хитро наистина, ала все пак успях да разкрия ходовете им.

— Хайде, разказвайте! — помоли Стернау.

— Съгласно Вашите инструкции тръгнах след хитаносите. Скоро открих следите им, защото такава голяма група не може да потъне в земята. Но мина доста време, докато ги настигна. Лагеруваха край Барбастро. Оттам продължиха към Уеска, Мурильо и Сангуеса. Веднага ми направи впечатление бързината, с която напредваха. Твърде много приличаше на бягство и това бе причината да им видя физиономиите едва след толкова време.

— Не се ли установиха някъде за по-дълго?

— Дори и през ум не им мина. Но слушайте по-нататък, сеньор! Първото нещо, което направих, бе да се осведомя дали катунът е в пълен състав. Та нали все пак бе възможно някой от членовете да се е отделил и отмъкнал графа нейде настрани. Но случаят не беше такъв. Циганите бяха достатъчно умни да не се опитват да го крият близо до родното му място, където лесно би могъл да бъде открит.

— А Вие уверихте ли се все пак дали графът е още при тях?

— Като наблюдавах отдалеч, скоро забелязах, че циганите отделят особено внимание на една от колите. Почти не откъсваха очи от нея, а когато разбиваха вечер бивака, винаги я поставяха по средата. Кого подслоняваше колата, ако не графа, макар че нито веднъж не видях лицето му, понеже циганите се пазеха, не допускаха пасажерът да бъде съгледан.

— Наблюденията ви наистина са били правилни. Продължавайте!

— В еднодневен преход шествието мина край Памплона, като я остави далеч встрани. Пик де Аспирос бе прекосен през един проход, след което слязоха до океана по долината на река Орио. През цялото време аз ги следвах добросъвестно. Пред Сан Себастиан свиха наляво и разставиха бивака си на морския бряг, недалеч от градчето Орио.

— Аха! Графът по море ли бе отведен?

— Правилно предугадихте, сеньор! Аз също бях убеден в това и ден и нощ прекарвах в дебнене да не пропусна момента. Тая работа бе осъществена през една тъмна нощ с платноходка. За щастие мястото, където се бях заровил в пясъка, бе много добре избрано и нищо не можеше да ми убегне.

— Ascuas! Ако ви бяха открили!

— За мой късмет това не стана. А ако някой ме бе открил… caramba! За такива случаи имам остър нож и той щеше да реши кому би навредило повече откритието. Забелязах, че двама мъже се отдалечиха от бивака и се качиха в лодката, карана от двама моряци. В мига, в който се бе качил първият, съдът бе повдигнат от малка вълна, човекът залитна и бе принуден да се залови за пейката на гребците. Той извика от страх и аз съвсем ясно чух думите: «Аз съм верният Алимпо!» Сеньор, Вие ми бяхте казал, че душевноразстроеният граф употребява тези думи, от което разбрах, че съм на верен път.

— Какво стана по-нататък? Говорете бързо! — произнесе нетърпеливо Стернау.

— Едва се бе обадил графът, придружителят му нададе уплашен вик и тутакси го последва. Сетне платното бе вдигнато и мъжете се настаниха на пейките, след като бяха пъхнали графа в малката каюта. Преди да се отблъснат от брега, онзи, който се бе качил последен, попита:

«Колко време ни е нужно да стигнем до Сен Назар?»

«При добър вятър — два дни.»

«А оттам до Авранш?»

«По суша ли искаш да тръгнеш или да заобиколиш нос Сен Матийо?»

«Искам да ме виждат колкото може по-малко.»

«В такъв случай са необходими още два дни, за да заобиколим бреговете на Бретан. Но поради многобройните рифове плаването по онези места е опасно, сеньор.»

«Все ми е едно. Аз плащам добре. Познавате ли пазача на фара при Авранш?»

«Не.»

«Искам да отида при него. Той е…»

— Повече не можах да чуя, защото вятърът изду платното и лодката бързо се отдалечи от брега. Можете да си представите, сеньор, с какво напрежение съм следил този разговор. Най-напред отидох в градчето и потърсих страноприемница, за да си отспя добре. В последните нощи не ми беше до почивка. А сега все пак имах малко време да се опъна. Знаех целта на циганина, значи нямаше да изгубя следата.

Стернау сграбчи ръката на разказвача и я разтърси сърдечно.

— Свършили сте добра работа и семейство Родриганда ви дължи огромна благодарност. Аз самият едва ли бих постигнал нещо повече. А сега разказвайте по-нататък!

— Починах си в Орио и подмених облеклото, което доста беше пострадало от лошите пътища. Та нали бях добре подсигурен с пари! Сетне минах нелегално границата, тъй като нямах паспорт и отидох в Байона, откъдето се възползвах от железницата. Два дни по-късно бях минал през Бордо, Нант и Рен и достигнал целта си. Настаних се в една рибарска колиба. От този момент вече не изпусках от очи фара и обитателите му. На първия и втория ден наблюденията не дадоха резултат. Но на третия забелязах, че фарът се е сдобил с нов обитател. Към десет часа вечерта се промъкнах до кулата и видях горе до балюстрадата една мършава фигура, която се открояваше на звездното небе. Спрях да огледам човека и тогава в тихата нощ се разнесе хленчещ глас: «Аз съм верният Алимпо!» Това ми бе достатъчно и аз отидох в колибата да си легна. Следващия ден прекарах в разходки из околността. Опитах да се кача и на фара, но бях грубо отпратен от Габрийон, така се казва пазачът. Престорих се на сплашен и се отдалечих. Можех да считам мисията си за изпълнена. Една седмица по-късно бях отново в Родриганда и от Алимпо научих за Вашето арестуване и заболяването на контесата. Останалото знаете, сеньор.

Стернау благодари трогнато на разказвача за самоотвержените му постъпки и жертвоготовността и те отново полетяха с бързината на вятър в нощта. Не бяха минали и два часа, когато видяха пред себе си Манреса.

— Да оставим конете в страноприемницата пред града — предложи Стернау. — За предпочитане е никой да не ни забележи.

Слязоха от животните, които вдигаха пара и трепереха от напрежение, вързаха ги в конюшнята и се промъкнаха незабелязано до жилището на Алимпо.

Управителят и Елвира седяха в стаичката си и беседваха върху събитията от последните седмици, оказали такъв фатален поврат в живота на замъка Родриганда. В един момент в стаята нахълта Стернау, следван от Миндрело, който побърза да спусне резето зад себе си.

— Сеньор Стернау! — възкликна ликуващо Алимпо, като подскочи от мястото си.

— Сеньор Стернау! — провикна се и Елвира.

В следващия миг вече бяха сграбчили ръцете му.

— О, сега всичко, всичко е наред! — тържествуваше сеньора Елвира, ронейки радостни сълзи. — Сега и обичната ни контеса ще бъде отново свободна!

— Да, тя ще бъде свободна! — врече се Стернау. — Свободна и здрава. И горко на отровителя!

Като видя бледия вид на Стернау, почтената Елвира се погрижи да сервира добра закуска и силни напитки на гостите — нещо, което той прие с благодарност.

Веднага обаче забеляза:

— Нямаме много време, сеньор Алимпо, затова ми разкажете накратко какво се е случило!

Алимпо последва поканата. Когато приключи, Стернау рече замислено:

— Контесата се намира във властта на тези хора, срещу които не мога да настъпя открито, докато съм в Испания, понеже избягах от затвора. Искам да отведа графинята от приюта и за тази цел ще отида до Родриганда да взема някои неща, от които имам нужда. Така ставам престъпник по два пункта и трябва да мина границата с контесата още днес.

— Ще отведете графинята? — засия Елвира. — И накъде ще се отправите?

— През границата към Франция, после ще продължа за Германия, моето отечество.

— Сеньор, идвам с Вас! Нали, скъпи ми Алимпо?

— Да, идваме с Вас!

Тези думи бяха изказани решително. Стернау обаче възрази:

— Радвам се на вашата вярност. Действително ще ми е необходима женска грижа за нашата болна графиня, но вие не можете да тръгнете толкова бързо оттук. Имате имущество и вещи.

— При все това ще дойдем, сеньор! — заяви Алимпо. — Кълна се, че няма да напуснем Вас и нашата обична графиня. Къщата, в която живеем, принадлежи на племенника ми. Той няма да ни издаде. По-късно ще продаде нещата и ще ни изпрати парите в Германия.

— Добре — съгласи се Стернау. — Ще тръгнем заедно.

— Благодаря, хиляди пъти благодаря, сеньор! — извика управителят. — Нали, Елвира?

— Да, никога няма да забравим това, сеньор!

— Значи искате да отидете и до Родриганда? — запита Алимпо.

— Да.

— Аз все още притежавам ключ за страничната порта.

— Благодаря! Ще вляза в замъка свободно и открито — заяви гордо Стернау. — Има ли все още някои от старите слуги?

— Повечето са там.

— Добре. Ако имате някакво оръжие, Алимпо, дайте ми го!

— Сеньор Стернау, няма да ви пусна да отидете сам — обади се Миндрело. — Ще ви придружа при всички случаи.

— Хубаво, ще яздим заедно. Нека Алимпо през туй време се приготви за път.

— Да се погрижа ли за кола? — попита кастеланът.

— Не — отговори Стернау. — Сега по всички пътища има много сняг. Имаме нужда от шейни. Аз ще докарам.

— Откъде?

— От замъка Родриганда.

— Сеньор! — стъписа се Алимпо. — Ще се издадете!

— Ха, та аз ще се покажа открито и ще поискам две пътни шейни за контесата. Ще видим дали ще се осмелят да ми откажат. Да вървим, Миндрело!

Стернау тикна в пояса заетия от Алимпо пистолет и двамата напуснаха къщата. Не след дълго летяха по шосето за Лориса. Не беше минал и три четвърти час, когато стигнаха градчето. Миндрело се насочи покрай него към група постройки, които се възправяха усамотено сред заснеженото поле.

— Как ще влезем? — попита Стернау.

— През гробищния зид — гласеше отговорът. Зидът се изправяше пред тях. Беше висок само два метра, тъй че можеха да надникнат отвъд, както си бяха на седлата. Спряха непосредствено до него. Стернау посочи една неподвижна фигура, коленичила между гробовете.

Миндрело погледна нататък и възкликна ужасен:

— За Бога, та това е тя!

— Коя? Да не би графинята?

— И още как! Тя е!

— По това време! В този сняг! Но тя ще измръзне! Ще загине! Все пак задачата ми се облекчава!

Стернау се покатери на зида направо от седлото и скочи от другата страна. Сетне закрачи към фигурата. Видя ли го тя? Чу ли приближаването му? Не. Стоеше на колене между гробовете в дълбокия, замръзнал отгоре сняг и се молеше. Стернау веднага разпозна Розета, въпреки хлътналите очи и страни, въпреки мъртвешката бледнина, която се очертаваше на светлината на звездите.

— Розета! — произнесе с треперещ глас.

Не го чу. Тогава той коленичи до нея и я прегърна, после я целуна и започна да я нарича с най-нежни имена, ала тя остана безмълвна и равнодушна. Сърцето му тупаше лудо от безкрайната мъка. Без да губи време в колебания, взе Розета на ръце и я понесе към зида. Подаде я на Миндрело, сетне скочи отвъд и я взе при себе си на коня.

Двамата ездачи се понесоха с най-голяма бързина по пътя за Родриганда и скоро стигнаха селото. Във вентата все още се забелязваше светлина. Стернау насочи коня към малкото прозорче, от което тя се процеждаше, и почука. Не след дълго то се отвори предпазливо и на светлината на лампата се появи една глава, покрита с доста голяма нощна шапчица.

— Какво има? — попита гласът на съдържателя. Лекарят сведе лице към прозорчето, както си беше на коня, и отговори:

— Сещате ли се кой съм?

— О, Боже, сеньор Стернау! — възкликна притежателят на вентата. — Възможно ли е? Вие ли сте наистина?

— Да, аз съм. Искате ли да ми окажете една услуга?

— С удоволствие! Каква?

— Идете при алкалда и му кажете веднага да дойде в замъка със старейшините на селото.

Сетне те бързо продължиха пътя си, а съдържателят поклати замислено глава след тях.

— Сеньор докторът — промърмори той. — Откъде ли идва? Какво носеше на коня си? Твърде приличаше на човешко тяло. А другият беше Миндрело, изчезнал от толкова време насам.

Двамата ездачи стигнаха замъка и слязоха от животните. Никой от прозорците не беше осветен, само в жилището на портиера играеше мъждива светлина. Стернау потропа и онзи веднага се приближи до решетката.

— Кой е? — попита той. — Нощно време не се отваря.

— И все пак ще ни отвориш, Тадео! — рече Стернау. — Да се надявам ли, че все още ме помниш?

При тембъра на този глас човекът се дръпна, радостно изумен.

— Сеньор Стернау! Да, да, отварям незабавно!

Тадео побърза да отключи решетъчната врата и Стернау влезе с безумната графиня на ръце. Като я видя и позна, портиерът едва не изтърва свещта.

— Santa Madonna! — втрещи се той. — Но това е графинята!

— Именно. Знаеш ли дали стаята й все още е в порядък?

— В нея нищо не е променяно. Ключовете са при мен, тъй като още не е назначен управител.

— Тогава вземи ключа и върви напред да ни осветяваш!

— Да събудя ли графа?

— Ще го събудим по-късно. Да вървим!

— А Маргарита, камериерката на контесата?

— Тя тук ли е още?

— Да. Маргарита трябва да обслужва сеньора Клариса, когато идва на посещение в Родриганда.

— Тогава я събудете! Но това да стане тихо.

За лекаря сега бе важно да види какво въздействие ще окаже на болната познатото жилище. След като стаята бе отключена, Стернау влезе с Розета на ръце и я положи на дивана. Тя тутакси се свлече на пода и сключи молитвено ръце. Не забеляза, че е сменила мразовитото гробище с предишното си жилище. В този момент влезе и Маргарита. Тя беше вън от себе си от радост да види отново господарката си, а Стернау й нареди да преоблече графинята за далечно пътуване. Сетне даде заповед на портиера да събере цялата прислуга в трапезарията. Той самият се запъти към жилището на Алфонсо. Във вестибюла спеше един слуга, който се изправи стреснато, като видя Стернау. Докторът го отпрати навън и влезе.

Нехранимайкото спеше в леглото си. Една висяща лампа пръскаше достатъчно светлина в покоите. Без да се бави и миг, Стернау вдигна пестник и го стовари върху челото на спящия, който премина от сънно състояние в безсъзнание. Намери няколко кърпи, с които върза крайниците и устата на негодника. После напусна стаята, заключи я и взе ключа със себе си. Пътят му водеше към апартамента на адвоката. Беше заключен. Почука.

— Кой е? — попита след известно време Кортейо.

— Аз. Отвори! — отговори Стернау, имитирайки гласа на Алфонсо.

— Caramba! Но какво има? Неотложно ли е? — прозя се адвокатът.

— Да.

— Влизай тогава!

Чу се как Кортейо става от леглото, влачи нощницата си, как пристъпва с пухтене и ето че отвори. В коридора беше тъмно и той не видя кой е застанал там.

— Хайде, приближи се, Алфонсо! — подкани той. — Какво ти хрумна, та идваш толкова късно…

Внезапно адвокатът спря посред изречението, ужас скова езика му. Стернау беше влязъл и дръпнал вратата зад себе си и тъй като нощната лампа го освети достатъчно, адвокатът мигновено го позна и от стъписване забрави да довърши речта си.

— Май се припозна в гласа ми — заговори му Стернау с глас, студен като лед и режещ като стомана.

— Стернау! — произнесе с труд нотариусът. Все още не бе способен да извика, ала направи движение, като че искаше да скочи към вратата. В същия миг пестникът на лекаря се стовари върху главата на отровителя и онзи рухна като пън на земята. Минута по-късно Кортейо бе вързан и със запушена уста като Алфонсо. Сетне Стернау го заключи и отведе Розета в залата, където прислугата вече стоеше в очакване на предстоящите събития. Алкалдът и старейшините на селото също бяха дошли. Присъстващите се стреснаха от вида на обичната си господарка и поискаха да се приближат и изкажат съчувствието си. Стернау обаче отклони намерението им и подхвана:

— Сеньори, познавате ли тази дама?

— Да — прозвуча наоколо.

— Можете ли да се закълнете коя е?

Хората се позачудиха на въпроса, но отново отговориха с «да».

— Нека и алкалдът каже коя е.

— Това е контеса Розета де Родриганда и Севиля — увери подканеният.

— Тогава седнете, сеньор, и ми издайте едно служебно удостоверение, че тази доня е графинята! Присъстващите да подпишат документа.

— С каква цел?

— Има личности, които отнеха нейния разум и се домогват до живота й. Аз искам да я спася и ето защо се нуждая от споменатия документ.

Алкалдът имаше намерение да продължи да разпитва, понеже виждаше, че се намира пред вратата на някаква тайна, в която много му се щеше да проникне. Стернау обаче го помоли да побърза и той беше принуден да го стори. Оттук лекарят отиде в стаята, която беше обитавал. Намери я непокътната и в присъствието на алкалда и старейшините опакова нещата, които възнамеряваше да вземе със себе си. Сетне служителите трябваше да го придружат до стаята на графинята, където отново нареди да се опише всичко, което вземаше. С тези мерки се подсигуряваше срещу сетнешни обвинения. От най-голяма важност за него бе кръщелното свидетелство на графинята. Откри документа в бюрото й и го прибра.

Алкалдът отново помоли за отговор, но не получи никакви разяснения. После Стернау нареди да запрегнат в две шейни най-бързите коне, качи се с графинята в едната, а Миндрело в другата и потеглиха. Животните, с които бяха дошли, оставиха в конюшнята на замъка.

Другите останаха да зяпат след двете шейни, докато те престанаха да се виждат, след което се спогледаха. Откъде се бе появил така изневиделица изчезналият навремето Стернау и накъде се бе запътил с графинята? Защо графът и пълномощникът никакви не се виждаха? Отидоха до жилището на Алфонсо и го намериха заключено. Почукаха и като се вслушаха напрегнато, чуха вместо отговор някакво сподавено мучене. Напънаха вратата и намериха граф Алфонсо да лежи вързан в леглото, със запушена уста. Той не знаеше нищо, но когато го освободиха и разбра, че тук е бил Стернау и е отвел със себе си графинята, наметна халата си и побърза да отиде при адвоката.

Неговата врата също бе заключена. Разбиха и нея и завариха Кортейо в същото плачевно състояние. Без да се бавят, двамата организираха преследване, като Алфонсо се качи на коня и се отправи лично към Манреса да предприеме необходимите стъпки.

През това време двете графски шейни пристигнаха в Манреса. Радостта, с която Алимпо и Елвира посрещнаха господарката си, не може да се опише. Те бяха приключили с приготовленията си и можеха веднага да се качат.

— Засега не се притеснявам — обърна се Стернау към Миндрело, — но по-късно…

— Тъкмо за това по-късно не бива да се тревожите, сеньор — отговори храбрият мъж. — Стигнем ли веднъж планината, оставете грижите на мен!

— Докъде ще ни придружите?

— Докъдето пожелаете.

— В такъв случай имаме време за обяснения, сега трябва да побързаме. Аз ще взема графинята и Елвира в моята шейна. Алимпо ще пътува с Вас.

Верните хора се сбогуваха с племенника си и заминаха. Двете шейни напуснаха града от север, когато Алфонсо влезе от юг.

Конете бяха много добри, но в планината снегът ставаше все по-дълбок, пътят все по-непроходим, вследствие на което бързината все повече намаляваше. Привечер животните така се измориха, че пътниците бяха принудени да пренощуват в една усамотена крайпътна страноприемница.

Рано на другата сутрин конете отново бяха впрегнати. Тъжно беше това пътуване за Стернау, тъй като Розета не го познаваше, оставаше равнодушна към всичко и постоянно се молеше. И той като сеньора Елвира се стараеше да привлече вниманието на болната върху някой предмет, но напразно. Беше невъзможно да я накарат да осъзнае настоящето.

По обед се намираха сред Пиренеите. Тук отново се натъкнаха на самотна страноприемница и тъй като бяха твърде изнурени от дълбокия сняг, Стернау реши да спрат за малко. Пътниците влязоха в тясното голо помещение, в което съдържателят освен една огромна печка и парченце сух хляб, друго нищо не можеше да им предложи. За щастие преди отпътуването от Манреса сеньора Елвира се бе погрижила да сложи в шейната не само провизии, но и няколко шишета вино.

Мебелите в тази уединена къща се състояха от няколко стола, сковани от преработено дърво, и дълга груба маса. При влизането на пътниците край нея, редом до съдържателя, седеше един мъж, чийто вид не будеше никакво доверие. Носеше широки кожени панталони, кожени гамаши, опърпана жилетка, закопчана със стари медни монети вместо копчета, и парцалива, смачкана шапка. В пояса му бяха затъкнати два големи пищова и дълъг нож, между коленете си бе облегнал пушка, а край него седеше едно от онези огромни, прилични на мечка пиренейски кучета, с което и трима души не биха се справили. Той се оттегли от новодошлите в един ъгъл, но видимо се изненада, като видя да влиза Миндрело, който се бе позабавил край конете. Контрабандистът също го видя, направи му някакъв таен знак и отново излезе.

— Ascuas, Миндрело, откъде се взе с тези знатни хора? — попита човекът.

— От Манреса — отвърна Миндрело.

— Накъде води пътят ви?

— Отвъд, към Фуа.

— Чужденци ли са?

— Да. Намират се под моя закрила.

— Тогава нека си вървят по волята Божия. Да се надяваме само, че няма да ни напакостят.

— Да ви напакостят? Че как би могла да стане тая работа?

— Ами като ни издадат. Очакваме един транспорт със стоки от Франция. Трябва да минат оттук някъде привечер. Горе под покрива се крият трийсет човека. Ако спътниците ти забележат нещо и се раздрънкат пред французите, сбогом, хубава сделчице!

— Не бери грижа! Нищо няма да забележат. Ще останем тук само половин час.

Това уверение успокои непознатия. Той се върна в помещението и отново зае мястото си в ъгъла. Привидно не се интересуваше от пътниците, ала прие с благодарност чашата вино, която му предложи Алимпо.

Половината час вече почти бе минал, когато отвън се чуха конски стъпки и радостна гълчава. Сеньора Елвира, която седеше до малкото тясно прозорче и зяпаше навън, пребледня и плесна уплашено с ръце.

— Santa Madonna, полицаите!

Алимпо скочи към нея и надникна. С израз на най-голям ужас той извести:

— И корехидорът от Манреса е сред тях.

— А-а! Тъкмо той ми трябва! — обади се Стернау.

— Ох, сеньор, за съпротива не може и да се мисли. Та те са над двадесет души.

Един поглед убеди Стернау в истинността на тези думи, което не му попречи да заяви решително:

— Въпреки всичко ще се бия!

В този момент непознатият се надигна от ъгъла и се намеси:

— Не се безпокойте, сеньор! Вие сте под моя закрила!

Стернау го изгледа изненадано и запита:

— Кой сте Вие?

— Ваш приятел. Не забелязахте ли, че Миндрело изчезна? Отиде да доведе помощ. Останете си седнали и предоставете приема на мен!

Алимпо се бе отдръпнал със своята Елвира в най-отдалечения ъгъл на помещението. Стернау седна отново, но държеше оръжието си в готовност. През това време отвън се разнасяха различни викове, които даваха на Стернау да разбере какво го очаква от страна на новодошлите.

— Тук са! — каза един глас.

— Да, това са шейните и конете на графа! — добави друг.

— Пипнахме наградата — ликуваше трети.

— Слизай! Към тях! — изкомандува четвърти. Беше гласът на корехидора на Манреса.

Вратата се отвори и влязоха няколко полицаи начело с главния съдия.

— Я виж ти, сеньор Стернау бил тук, каква среща! — подигра се той, като забеляза лекаря.

— Наистина! — отвърна исполинът спокойно.

— Както изглежда, в Барселона не ви допадна. Вие сте избягал, сеньор. Това не е добре за Вас. Освен туй сте извършил и няколко нови престъпления!

— Какви по-точно?

— Отвличане, покушение и ограбване на Родриганда.

— Опасно звучи, не може да се отрече! — усмихна се Стернау.

— И си е така. Вижте тези белезници! Длъжен съм да ви ги поставя и да ви отведа обратно.

— Опитайте! — отвърна Стернау и се изправи, готов за отбрана.

Корехидорът отстъпи предпазливо крачка назад.

— Предупреждавам ви, сеньор! Без съпротива! Тук съм с четирима полицаи, а вън има още петнайсет души. Отбраната е безполезна!

— Не бих казал!

Тия думи беше изговорил човекът от ъгъла. Корехидорът се обърна смаяно към него:

— Ти пък кой си?

— Приятел на това мило общество — отговори контрабандистът равнодушно.

— Тъй, тъй! Значи си им помагал?

— Не, но сега ще им помогна.

— В такъв случай ще прибера и теб!

— Или аз теб! — ухили се непознатият.

— Ти мен? — кипна корехидорът. — Не смей да ме вземаш на подбив!

— Огледай се!

Корехидорът го стори и отскочи уплашен. Четиримата полицаи също отстъпиха неволно встрани, тъй като през широко отворената врата бяха нахълтали и стърчаха най-малко десет разбойника, а на заден план в коридора се виждаха още повече с насочени пушки към беззащитно стоящите отвън до шейните полицаи.

— Е-е? — провлече непознатият. — Харесва ли ти обстановката, храбри ми сеньор корехидор? Впрочем, за да ти затъкна зурлата, съвсем не се нуждая от пушките на хората си. Погледни това куче! Само да му дам знак и ще ви разкъса гърлата — на теб и на четиримата ти смелчаци. Ние тук, в планините знаем как да се отнасяме с типове от твоя бранш!

— Боже мой, изгубени сме! — промълви обезкуражено чиновникът.

— Заповядайте на хората си да хвърлят оръжията си и ни предоставят конете!

— Това… това не може да стане! — извика корехидорът, изпълнен със страх.

— Хайде, бе! Моите хора там чуват всяка произнесена дума. Ще броя до три. Не си ли отишъл до прозореца да издадеш заповедта, ще стрелят. Ние сме трийсет човека, никой няма да ни се изплъзне. И тъй… едно… две… т…

Контрабандистът не можа да изрече «три», понеже корехидорът скочи към прозореца, разтвори го с трясък и изрева:

— Хвърлете пушките!

Като чуха заповедта на предводителя си, полицаите отправиха удивени погледи към страноприемницата.

— В името на волята Божия, хвърлете оръжията! — повтори той.

— Но защо! — запита някой отвън.

— Защото ние тук сме пленници — извести. — Цялата къща гъмжи от контрабандисти, които ще ви изпозастрелят, ако не се подчините.

На подчинените, изглежда, не им се вярваше. Тогава външната врата се отвори шумно и двадесетина контрабандисти изскочиха навън с насочени към тях пушки.

— Предайте се! Предайте се! — молеше уплашеният корехидор.

— Срещу свободно оттегляне? — попита някой предпазливо.

— Да.

Загубили самоувереността си, полицаите оставиха оръжията, предадоха конете и се оттеглиха. Но когато и корехидорът поиска да се отдалечи, контрабандистът го спря.

— Почакай, приятелче! — рече той. — Имам още да говоря с теб.

— Че за какво пък?

— Скоро ще разбереш. — И като се обърна към Стернау, попита:

— Както изглежда, не сте много доволен от корехидора?

— Така е — потвърди лекарят. — Преди време той дойде при мен с цел да ме заведе при една дама, ала вместо туй, ме отведе в затвора на Барселона, където лежах невинен няколко месеца.

— За тая работа ще си понесе наказанието! Отбройте му петдесет удара по гърба!

Корехидорът бе помъкнат навън и скоро се чуха неистовите му крясъци. Чиновникът едва ли си бе представял, че вместо арестант, ще получи петдесет удара с пръчка.

Миндрело влезе едва сега. Той предпазливо се бе държал в сянка. Стернау поиска да се отблагодари на контрабандистите, ала те категорично отклониха всякаква благодарност и възнаграждение.