Замъкът Родриганда

Пета глава Черния елен

На другата сутрин вождът тръгна с Алфонсо и водача през гората да огледа местността. Те се изкачиха и до хребета на планината, откъдето се откриваше поглед към равнината. В този момент под тях се разнесе приглушен трясък.

— Какво беше това? — запита Черния елен.

— Изстрел — рече водачът.

— Но не пушечен, а експлозия — поясни Алфонсо, който веднага предугади какво може да е станало.

Те се смъкнаха докъдето бе възможно по скалистия склон и погледнаха надолу към потока. Видяха Бизоновото чело да се отдалечава с индианците си в галоп. Алфонсо съгледа товарния кон и денка върху него и правилно предположи, че отнася част от съкровището.

— Какви са тези хора — осведоми се главатарят.

— Мищеки — отвърна испанецът.

— Мищеки, осъдени на смърт и изчезване — обобщи презрително вождът.

— О, те все още имат достатъчно сила. Погледни предводителя им! Това е Бизоновото чело!

— Уф! Бизоновото чело! — извика Арика-туг, оглеждайки с мрачен поглед мищека. — Няма да мине много време и той ще умре на кола на мъченията в лагера на команчите.

Веднага след като се върнаха при руините, съгледвачът замина. Той носеше облеклото на цивилизован индианец, беше получил стара пушка и най-лошия от всички коне. Имаше заповед да извърши обиколка и се приближи към хасиендата откъм юг.

Бизоновото чело стоеше при прозореца с хасиендерото и Мечешко сърце, когато шпионинът влезе с коня си в двора.

— Уф! — извика апачът с иронична усмивка.

— Какво? — учуди се Арбелец.

— Нашият приятел иска да каже, че очакваният съгледвач вече пристигна — разясни Бизоновото чело възгласа на апача.

— О, това не е команч! — рече Арбелец.

— Не, о, той е мара или опата, но сигурно бежанец.

— Как да се отнеса с него?

— Любезно. Не бива да заподозре, че се готвим за борба и враждебни действия.

Хасиендерото слезе в двора. Индианецът, който тъкмо възнамеряваше да се отправи към стаята на прислугата, поздрави учтиво.

— Това ли е хасиендата Дел Ерина — осведоми се той, — в която се разпорежда сеньор Педро Арбелец?

— Аз съм този.

— О, извинете, дон Педро! Мога ли да отседна при вас?

— Сторете го, за Бога! При мен всеки гост е добре дошъл. Откъде идвате?

— От Дуранго през планините.

— Много отдалеч.

— Да. Бях там няколко години, ала треската ме прокуди. Тук изглежда по-добре. Не ви ли е необходим вакуеро, сеньор?

— Не.

— А един мъж няма ли да ви е от полза?

— Сега имам достатъчно хора, но въпреки това можете да останете и си отпочинете докогато пожелаете.

— Щом нямате нужда от хора за хасиендата, най-добре да се отправя към границата и да видя дали не бих могъл да се препитавам като гамбузино. Само да не бяха диваците!

— Страхувате се да не ви нападне някой индианец?

— От един не, но от пет или десет. Чува се, че команчите планират някакво нападение.

— Погрешно сте осведомен. Те се пазят да идват насам, защото знаят, че ще получат хубав урок. Та останете, починете си, нахранете се до насита и утолете жаждата си в стаята за прислугата!

Хасиендерото продължи, като остави опата със съзнанието, че в хасиендата Дел Ерина никой не подозира за близостта на враждебно настроени индианци. Съгледвачът, изглежда, не се нуждаеше от почивка, защото обикаляше неуморно из хасиендата и околностите й, а следобед възседна коня и продължи пътя си.

Той не се упъти към границата, а по околен път се върна при команчите, които очакваха с напрежение сведенията му. Когато разказа на вожда какво е видял, Черния елен кимна с кръвожадна усмивка и каза:

— Хасиендата ще се пробуди от съня си ужасена. А команчите ще се върнат във вигвамите си с плячка и много скалпове.

Той нареди на Алфонсо и съгледвача да му опишат устройството на постройката, след което бе свикан голям военен съвет.

В резултат се реши да потеглят с настъпване на мрака, та към полунощ да са при хасиендата. Обграждат я от четири страни, после по даден от главатаря знак команчите се прехвърлят през оградата в двора и обкръжават къщата, междувременно петдесет души проникват през прозорците и се разпределят по коридорите. След това касапницата можеше да започне.

Докато всичко това се уговаряше в руините, в хасиендата също се състоя военен съвет.

— Има ли тук фойерверки? — запита Бизоновото чело.

— Да, достатъчно. Вакуеросите не могат и да помислят, че някой празник ще мине без фойерверки — отговори Арбелец. — Защо питаш?

— Най-важното е да се отнемат конете на команчите, та да не могат да се изплъзнат толкова бързо. Трябва да се разбере къде ще оставят животните си и в подходящ миг да се хвърлят фойерверки сред тях.

— Ще бъде направено.

— Но за тази цел са необходими дръзки и същевременно предпазливи хора.

— Имам такива. Кога ще започнем да строим окопите?

— Смятахме да изчакаме тъмнината. Но тъй като съгледвачът си отиде доволен, не мисля, че ще бъдем повече наблюдавани. Значи можем да започнем.

Закипя трескава дейност. На свечеряване вакуеросите не бяха, както обикновено, по пасищата, а с всякакви средства се стараеха да подобрят отбраната на хасиендата.

Вечерта мина в оживено очакване, а един час преди полунощ апачът потегли на разузнаване. Той взе със себе си двама добре въоръжени пеони, които носеха достатъчно фойерверки да разпръснат конското стадо по всички посоки на света. Вождът скоро се върна сам.

— Видя ли команчите? — запита хасиендерото. — Къде са?

— Слязоха. Обкръжават оградата, конете са при потока.

— Колко пазачи има при тях? — попита Бизоновото чело.

— Само трима.

— Уф! Нашите двама мъже ще изпълнят задълженията си. Арбелец се отправи към болничната стая, където двете девойки, както обикновено, седяха край пострадалия. Бяха бледи, но спокойни.

— Идват ли? — запита Ема.

— Да. Болният спи ли?

— Дълбоко.

— В такъв случай можете да отидете на постовете си. Вземете фитилите!

Девойките запалиха фитилите и побързаха да се качат на платформата на къщата, където на всеки ъгъл имаше по един голям куп дърва, залети с петрол. Бяха качени също камъни и заредени пушки, та ако се удаде възможност, и жените да вземат участие в отбраната.

Нощта беше тиха. Чуваше се само ромоленето на потока или от пасището долиташе пръхтенето на някой кон. При все това много сърца биеха учестено в очакване на битката.

Но ето че прозвуча пронизително квакане на волска жаба. Беше толкова изкусно имитирана, че при други обстоятелства сигурно не би направило впечатление. Сега обаче всеки от обитателите на хасиендата знаеше, че това е знакът за нападение.

Старият вакуеро Франсиско си бе измолил обслужването на топа, отбраняващ фасадата на къщата. Беше го заредил със стъкла, гвоздеи и натрошени железа, а със серапето си прикриваше тлеещия фитил. Сега се спотайваше зад малкия окоп и се вслушваше и в най-лекия шум.

На партерния прозорец вдясно от входа бе застанал апачът, а на левия вардеше мищекът. С пушки в ръка двамата пронизваха мрака с острите си очи. Внезапно отново прозвуча крякането на волската жаба и в следващия миг палисадата се оживи. Двеста глави се появиха над оградата и двеста тъмни пъргави фигури скочиха от нея в двора. Петдесетимата, определени да проникнат през прозорците, тъкмо пристъпваха вкупом, апачът подаде двуцевката си навън и извика:

— Акуан селки но-ки — огън!

Пушката му изгърмя и този знак има учудващ ефект. Едва бе отзвучал гласът му, момичетата горе на платформата пъхнаха фитилите в барута и в следващия миг лумналите високо четири огъня осветиха като ден цялата околност. Индианците се стъписаха.

При светлината на огньовете старият Франсиско забеляза скупчените петдесет команчи. Те се намираха едва на петнадесет метра от него. Той даде изстрел и от тази близост резултатът бе поразяващ. Тълпата сякаш пропадна. На земята се образува объркано кълбо от гърчещи се фигури, чието разплитане продължи достатъчно дълго, та Франсиско да има време за повторно зареждане. Вторият изстрел оказа същото въздействие. Другите топове също загърмяха, от всеки прозорец, както и от платформата, блеснаха изстрели, а нейде отвън — отгоре това ясно се виждаше — се издигаха с пращене ярки фойерверки. Веднага с това прозвуча цвиленето и пръхтенето на изплашените коне, които се отскубнаха и под ударите на бягащите им копита земята потрепера.

Нападателите нададоха яростен вой. Те бяха ярко осветени и предлагаха сигурна цел. Но стаите бяха тъмни, така че команчите не можеха да дадат надежден изстрел дори и да успееха да се прицелят добре в тая суматоха. Не бяха очаквали такъв прием и започнаха да бягат.

Единствено Черния елен стоеше непоклатим. Той окуражаваше хората си да спрат, но напразно. До този момент се намираше отстрани на къщата. Сега бързо изтича напред — да види как се води там битката. Тук положението обаче беше още по-зле. Със своите добре премерени изстрели Франсиско бе разчистил плаца. Главатарят разбра, че всичко е изгубено и скочи през оградата. В мига, когато висеше на нея, апачът го забеляза и извика:

— Арика-туг!

Той веднага разпозна команча, но не можеше да го убие, защото пушката му бе празна.

— Ще обърне ли Черния елен гръб на неприятеля? — извика към противника, като захвърли пушката и измъкна от пояса си томахавката. След това скочи от прозореца, втурна се през двора и изчезна зад оградата.

— Нека Черния елен спре! — изкрещя той след беглеца. — Тук е Мечешко сърце, вождът на апачите. Да не би вождът на команчите да иска да избяга от него?

Команчът чу името и се закова.

— Мечешко сърце? — извика той. — Ела насам, ще оставя вътрешностите ти да ги кълват лешоядите!

Двамата главатари пристъпиха един към друг. Бяха въоръжени само с томахавки. Скоро се разбра, че Мечешко сърце превъзхожда команча. Но в този момент притича една фигура с пушка в ръка — Алфонсо!

Той беше достатъчно умен да не се прехвърля на първо време през оградата, нямаше голямо желание да излага на неприятелските куршуми крайниците и драгоценния си живот. Просто клекна зад палисадата и зачака изхода от нападението. Като видя, че команчите бягат, а Мечешко сърце преследва Черния елен, той бързо се промъкна и просна апача с приклад по главата. Команчът веднага изтегли ножа си да убие изпадналия в несвяст вожд и му вземе скалпа, ала Алфонсо го възпря.

— Стой! — каза му. — Той заслужава друга смърт.

— Имаш право! — отвърна Черния елен. — Бързо да го отнесем при конете!

— При конете? Та те избягаха!

— Избягаха? — стресна се главатарят.

— Да — подплашиха ги с фойерверки.

— Уф! Тръгвай, тръгвай, иначе ще стане късно!

Те уловиха апача за ръце и затичаха, влачейки го по земята.

Крайно време беше. Бизоновото чело забеляза от прозореца, че апачът се впусна след неприятелския предводител и схвана, че се отправя към голяма опасност. Незабавно свика гарнизона за @вилазка и се втурна към полето. Портата беше отворена, тъй като враговете бяха опразнили двора. На някои места отвън все още се разгаряха отделни горещи двубои, при които бяха сразявани най-вече команчите. Бизоновото чело изтича, докъдето стигаше светлината на огньовете около хасиендата, но не откри апача.

Бяха минали часове, когато Мечешко сърце се пробуди от дълбокия несвяст. Отвори очи, съгледа първо огъня, а след това и дивите фигури, насядали около него. Самият той беше здраво увързан. От дясната му страна седеше Черния елен, а от лявата Алфонсо.

Испанецът забеляза, че червенокожият отвори очи.

— Събуди се! — каза той.

Погледите на команчите веднага се насочиха към пленника. Всички бяха слушали за него, знаеха славата му, но едва сега имаха възможност да го видят. Той посрещна пленничеството си с желязно спокойствие. Главата го болеше от удара, при все това мигновено си спомни какво се бе случило.

— Страхливата жаба на апачите е пленена — подигра се Черния елен.

Мечешко сърце се усмихна презрително. Сметна, че гордото мълчание не би било най-правилното поведение.

— Все пак героят на команчите бягаше пред него! — обади се той.

— Куче! Мечешко сърце допусна да бъде победен от Черния елен!

— Лъжеш! Не си ме победил нито ти, нито някой друг. Аз казах и повече няма да чуете дума. Мечешко сърце презира воините, които отскачат като бълхи, когато се появи храбрецът.

— Ще заговориш отново, когато започна мъченията.

Апачът не отговори. Изказал мнението си, сега той беше твърдият като желязо мъж, който не би се посрамил. Останалите също го осъзнаха и главатарят на команчите произнесе:

— Денят започва. Оставането ни тук не е желателно. Нека проведем съд над този мъж, който се нарича вожд.

Мълчаливо бе образуван кръг, след което Черния елен се изправи, за да изброи с дълга реч престъпленията на апача.

— Той си е заслужил смъртта — каза в заключение. Другите се съгласиха.

— Искате ли да го отведем с нас до шатрите на команчите? — запита главатарят.

Посъветваха се и се реши Мечешко сърце да бъде убит без отлагане, тъй като по пътя биха могли да се появят непредвидени обстоятелства.

— Но от каква смърт да умре? — попита вождът. Преговорите продължиха, но не се стигна до бързо решение, тъй като един такъв рядък пленник трябваше да изтърпи и необикновени мъчения. До този момент Алфонсо не се бе изказал, сега се надигна и запита:

— Аз имам ли право над този апач или не?

— Не. Ти ни го обеща — отвърна Черния елен.

— Вие изпълнихте ли каквото ми обещахте?

— Не. Не можахме.

— Е, в такъв случай взаимните ни обещания отпадат и пленникът принадлежи само на този, който го е повалил. Той заслужава същата участ, която бе отредил на мен. Да го вържем на това дърво и оставим за храна на крокодилите. Нека изтърпи същите мъки, каквито изпитах аз.

При тези думи се разнесе одобрителен вик на радост и всички погледи се насочиха към лицето на апача — да прочетат впечатлението от това решение. Но то бе излято като от бронз, той не трепна и с мигла.

— Имаме ли достатъчно ласа? — попита графът.

— Да. Тук още се търкалят тези, на които висеше ти. А който от команчите си е заловил кон, има и ласо.

Между другото на команчите се бе удало да заловят няколко от бродещите наоколо коне.

— Добре, да го вържем, както той бе вързал мен — нареди Алфонсо.

След като това бе направено, Черния елен се подигра:

— Има ли вождът на апачите още някаква молба?

Веднага с идването си в съзнание Мечешко сърце бе забелязал, че лежи край езерцето в планината Ел Репаро, знаеше каква съдба го очаква и не се изненада от присъдата. Сега се огледа в кръга наоколо, като че искаше да запечата чертите на всеки един, и каза:

— Вождът на апачите не моли. Ножът му ще повали всички, които са събрани тук. Мечешко сърце каза. Той няма да вие и крещи, както го правеше графът на бледоликите. Хоуг!

Един силен команч се изкатери на дървото. Мечешко сърце беше издигнат и след две минути се люлееше над водите. Команчите погледаха известно време как апачът хладнокръвно се старае да опази краката си от челюстите на чудовищата и се върнаха към делата си.

— Ще се върнат ли моите братя в ловните си полета? — попита Алфонсо.

— Първо трябва да си отмъстим — отвърна мрачно вождът.

— Ще ме последват ли те, ако ги поведа към отмъщение?

— Накъде?

— Ще кажа по-късно, когато се разбере дали ние сме единствените оцелели.

— Нека го чуем сега — настоя предводителят, — защото ние нямаме късмет с нашия бял брат.

— Аз също с моите червени братя. Нека те се пръснат и потърсят хората си, които скитат наоколо. Когато отново се съберат, ще им кажа как да си отмъстят.

— Къде ще се съберем?

— Тук, на това място.

— Добре, ще сторим това, което казва бледоликият. Може би неговата втора дума ще ни донесе повече щастие от първата.

Команчите тръгнаха да търсят пръснатите си съплеменници. Графът остана да се наслади известно време на гледката, която предлагаха апачът и стремящите се да го докопат алигатори, и също тръгна. Имаше намерение да се промъкне до потока и да види какво е предприел вчера Бизоновото чело с индианците си. Това бе основната причина, накарала Алфонсо да отстрани команчите.

Едва бяха отзвучали стъпките му, по лицето на апача плъзна радостна усмивка, а от устните се отрони едно тихо «Уф!» Понеже ласото минаваше под мишниците му, имаше възможност да направи подем, както гимнастикът на висилката или трапеца. Издигна с мах краката си и увисна с главата надолу, така че алигаторите вече не можеха да го достигнат. Но той не се задоволи с това. В крайна сметка на Мечешко сърце се удаде да хване ласото, както и половин метър по-горе да го обхване с колене. С превито тяло той продължи да редува ръце и колене и да се катери нагоре по ласото. Плувнал в пот от тези гимнастически упражнения, успя най-сетне да стигне до клона. Почина си от напрежението в продължение на минута, тъй като през цялото време бе висял с главата надолу.

За момента се бе изплъзнал на алигаторите, но положението все още си оставаше опасно. Дойдеше ли някой от команчите или не му се удадеше да развърже въжетата, въпреки всичко пак би бил изгубен.

Следващата стъпка, която предприе, бе да легне по гръб напреки на клона, както се прави на висилката за задно завъртане. Свивайки доколкото е възможно колене, той успя с увисналите си ръце да стигне ремъците, които стягаха краката. Най-сетне напипа възела и се опита да го развърже. Това продължи дълго, но в края на краищата го постигна. Сега краката му бяха свободни и като преметна единия странично на клона, изтегли тялото си горе. Настани се така, че да стига мястото, където бе вързан горният край на ласото. След дълги усилия, при които се разкървавиха пръстите му, сполучи да развърже ремъка и сега оставаше само да слезе по дървото с вързаните си на гърба ръце. Това сигурно би било невъзможно, ако дървото се извисяваше право нагоре, но за щастие то бе израсло с наклон към водата.

Възседнал клона, апачът се придвижи до стеблото. Сключи крака около него, отпусна тялото си и провисна покрай ствола с главата надолу. След това разхлаби стави и отново бързо ги стегна около стеблото. Свличайки се така на тласъци, той стигна благополучно земята. Беше извънредно изтощен, но спасен.

— Уф!

Само това възклицание излезе от устата на Мечешко сърце. Той хвърли още един поглед на алигаторите, които лежаха до брега, разтваряха челюсти и лакомо го следяха. След това побърза да изчезне между дърветата и подири безопасност в гората.

Последното, което предстоеше, бе да освободи ръцете си. Очите му се плъзгаха зорко между храсти и скали и скоро откри каквото търсеше — един скален отломък, чийто ръб бе достатъчно остър да пререже ремъка. Той опря гръб към ръба и започна да претрива нагоре-надолу вървите, докато кожата се прекъсна. Сега беше свободен.

Яростната битка, водена отначало в двора, се бе прехвърлила навън в полето. Там бе приела форма на отделни двубои, които се изтеглиха далеч от имението и траяха повече от час. Сетне Бизоновото чело свика гарнизона на хасиендата.

— Получиха хубав урок и толкова лесно няма да се върнат — радваше се на победата Арбелец.

— Въпреки всичко още не сме свършили — заяви Бизоновото чело. — Трябва да ги преследваме. При бягството си повечето команчи спазваха определена посока. Може да се приеме, че възнамеряват да се съберат при Ел Репаро, където бяха преди нападението. Следователно ще ги търсим там. Ще ми повериш ли двадесет вакуероси? — обърна се той към Арбелец.

— На драго сърце.

— Но къде може да е апачът? — запита Франсиско.

— Пленен е — уведоми вождът на мищеките.

— Невъзможно! — извика хасиендерото уплашено. — Сигурно още ги преследва.

— Не. Той знае, че през деня ще залови по-сигурно команчите, отколкото сега.

— Тогава е ранен.

— И това не. В такъв случай щяхме да го намерим. Той тичаше след Черния елен. Команчите са видели вожда си в опасност, нахвърлили са се върху апача и са го надвили.

— Длъжни сме да го освободим — извика Франсиско.

— Да, ще го освободим — увери Бизоновото чело. — При мен е пушката му, така че веднага ще може да се въоръжи. Качвайте се на конете!

В следващия миг двадесет мъже се отдалечиха в галоп. За да не ги забележи никой от бягащите команчи, поеха по околен път към южния склон на планината. Пристигнаха там на зазоряване.

— Слизайте! — заповяда Бизоновото чело. — Конете ще ни попречат да се промъкнем незабелязано до враговете. Нека Санчес остане при тях.

Вакуерото остана на пост при животните, а останалите започнаха да се изкачват по планината под прикритието на дърветата. Когато стигнаха билото, вече беше съвсем светло. Оттук се отправиха към руините с най-голяма предпазливост. Тъкмо се промъкваха през малка полянка, встрани от тях прозвуча възклицание: «Уф!» Погледнаха нататък и видяха бързащия към тях Мечешко сърце.

— Уф! — поздрави го мищекът. — Пленен ли беше моят брат?

— Да — кимна запитаният.

— Много ли бяха неприятелите, които го надвиха?

— Не. Биех се с Черния елен. Внезапно бях ударен отзад и повален. Когато се пробудих, видях вероломния бледолик при команчите.

— Уф! Не са ли го разкъсали алигаторите? — запита мищекът изумен.

— Испанецът е жив. Кучетата на команчите са го намерили и спасили. Той ги повел към хасиендата и се бил на тяхна страна.

— Срещу собственото си имение! Срещу собствените си хора! Ние ще вземем скалпа му. Сега къде е?

— Из планината. Ще се върне при Езерото на алигаторите, където ще се срещнат с команчите.

— Уф! Значи правилно съм предположил! При езерото ли ще се съберат?

— Те вече бяха там. Отидоха в равнината да търсят пръснатите си воини, но пак ще се върнат.

— Брат ми със сигурност ли го знае?

— Зная го точно, защото ги чух, когато висях на дървото над алигаторите.

Бизоновото чело направи жест на уплаха.

— Мечешко сърце е висял над алигаторите?

— Точно така. Графът издаде присъдата и бях вързан на ласото.

— Но как стана, че моят брат е отново свободен?

— Вождът на апачите не се страхува от команчи и алигатори. Той изчака да се отдалечат враговете му и се освободи.

— Мечешко сърце е любимец на великия Маниту — удиви се Бизоновото чело. — Той е силен и умен воин. Никой друг не би могъл да се освободи. Кога ще се върнат команчите при езерото?

— Не казаха. Ние ще се скрием там и ще ги дочакаме.

— Тогава не бива да оставяме следите си да бъдат видени. Ето пушката на моя брат. Взех я със себе си.

— Останалите оръжия са при Черния елен! — рече ядно апачът. — Той ще ми ги върне, а заедно с тях и своите. Нека моят брат ми даде барут и подходящи куршуми и аз ще ги поведа към езерото.

Той получи исканото и мъжете се плъзнаха безшумно през гората, като заличаваха грижливо зад себе си следите. Стигнаха периферията на окръжаващия езерото лес. Още никой от команчите не се бе върнал и те се скриха така, че да наблюдават цялото пространство, без самите да бъдат забелязани.

След като всеки получи указания как да стреля, та два куршума да не попадат в един и същи враг, двамата главатари се събраха.

— Какво да правим сега? — попита Бизоновото чело. — Команчите ще видят, че вождът на апачите е избягал. Ще се досетят, че ще доведе помощ.

— Нищо няма да видят — отговори апачът.

След това се измъкна от храстите и отиде до кедъра, на който бе висял. Ласото още се търкаляше край стеблото. Той взе един остър камък и претърка долния край на ремъка, като да е скъсан. После се покатери на дървото и върза горния, както си беше, та всичко да изглежда, сякаш главатарят е бил издърпан от алигаторите.

Когато се върна, Бизоновото чело каза:

— Моят брат постъпи много добре. Сега команчите ще помислят, че не се е отървал от влечугите.

Те се спотаиха в скривалището и зачакаха, но мина доста време, преди да доловят тропота на коне. Появиха се двама команчи.

— Уф! — извика единият, като видя, че апачът вече не виси на дървото. — Той е избягал!

— Не! Ласото е скъсано. Алигаторите са погълнали кучето на апачите!

— Няма да отиде във Вечните ловни полета, защото е изяден от влечугите. Духът му ще броди след нещастните сенки, които чезнат от мъка и гняв.

— Ние сме първите. Да слезем и изчакаме братята си!

Команчите скочиха от конете и се приготвиха да ги вържат.

— Да ги заловим ли? — попита тихо апачът.

— Да. Но моят брат няма нож.

— Уф! — отвърна апачът. — Ще взема ножа на някой от тези команчи.

С тези думи той облегна пушката си на дървото и запълзя напред. Бизоновото чело го последва. От края на храсталака те се спуснаха върху нищо неподозиращите команчи със скокове на тигри. Мечешко сърце стисна единия за гърлото, измъкна му ножа от пояса и го прониза в сърцето. Две минути по-късно вече бе взел скалпа му. Бизоновото чело беше сторил същото с другия. Команчите не бяха успели да издадат нито звук.

— Какво ще правим с труповете?

— Да ги хвърлим на алигаторите.

Забелязали близостта на хората, влечугите бяха изплували от дъното и сега лежаха до брега — наполовина във водата, наполовина на сушата. Очевидно чакаха нещо да им падне. Двамата главатари взеха оръжията на победените и метнаха скалпираните трупове на алигаторите, които мигом се нахвърлиха на плячката. За по-малко от минута телата бяха погълнати. От тях не остана нищо друго освен парче ръка с два пръста, което повдигнатите от влечугите вълни изхвърлиха на брега. Между другото вождовете се бяха погрижили върху тревата да няма кръв, а след това заличиха внимателно и собствените си отпечатъци.

Не беше необходимо да чакат дълго, тъй като отново се чу конски тропот. Пристигна отряд от около тридесет бойци начело с Черния елен. Като видя, че Мечешко сърце е изчезнал, той извика, изпървом пропит с неверие:

— Уф! Апачът е избягал!

После приближи коня си непосредствено до водата и съгледа лежащата там половин длан. В следния миг вече беше скочил и я вдигна да я разгледа.

— Уф! Изяли са го. Това е част от лявата му длан. Огледайте ласото!

Хората му изпълниха нареждането и потвърдиха, че апачът е смъкнат от алигаторите.

— Той замина за Вечните ловни полета. Там няма да му прислужва никой от победените от него неприятели — каза главатарят и хвърли ръката във водата, където един алигатор веднага я налапа.

По даден от него знак останалите също слязоха от конете и се разположиха край водата.

След това дойдоха още някои изостанали от другарите си индианци, които също бяха успели да си заловят коне и сега отрядът нарасна на петдесет души.

Те не си дадоха труда да претърсят близката гора и това беше сигурен белег, че Черния елен няма намерение да остане тук. През цялото време той бе седял, изпълнен с достойно мълчание. Сега обаче чуха гласа му:

— Кой е виждал бледоликия?

Оказа се, че никой от индианците не е забелязал графа.

— Да се потърсят следите му!

— Ще стане опасно! — прошепна апачът.

Бизоновото чело кимна в знак на съгласие и отвърна:

— Тук ние заличихме следите си, но ако отидат по-нататък, ще ги открият. Трябва да започваме.

След това той се прокашля високо. Едва бе прозвучал резкият звук и цевите на двадесетте пушки на вакуеросите надникнаха от храстите, а команчите се надигнаха, наострили слух, с поглед към храсталака.

— Огън!

Екнаха двадесет и два изстрела, а после още два от двуцевките на главатарите и няколко команчи се строполиха. Останалите скочиха от местата си и хукнаха към конете. Команчите навярно смятаха, че в храстите се крият голям брой бели. Поради това не се опитаха да атакуват, а се метнаха на конете и препуснаха.

Мечешко сърце си бе запазил правото върху Черния елен. По тази причина никой не се бе целил в него. Сега той се отдалечаваше в галоп. В този момент апачът изскочи от храстите, вдигна пушката си и се прицели, но в коня, защото искаше да го залови жив. Изстрелът се разнесе и животното се преметна, хвърляйки ездача си. Апачът се втурна с дълги скокове към него и го достигна, преди да се е вдигнал от земята.

Никой от команчите не бе дал изстрел и пушката на техния главатар бе пълна. Сега той скочи с цял ръст, вдигна я до рамото и се прицели в апача.

— Куче! — извика. — Ти си жив! Умри тогава!

Ала Мечешко сърце изби цевта настрани и изстрелът отиде нахалост.

— Вождът на апачите не може да умре от ръката на един страхлив команч — отговори той. — А сега ще ти отнема душата и тя ще ми прислужва във Вечните ловни полета!

Той стовари приклада си върху команча и го повали в безсъзнание. После го улови и отнесе обратно при езерото. Вакуеросите отидоха да приберат оръжията на сразените врагове. Двамата главатари се настаниха край Черния елен, без да се интересуват от плячката. Скоро след като бе вързан, команчът дойде в съзнание.

— Ще запее ли Черния елен Песента на смъртта? — запита Мечешко сърце.

Запитаният не отговори.

— Команчите грачат като гарги и квакат като жаби, затова не е удоволствие да бъдат слушани — присмя се Бизоновото чело.

Запитаният все не отговаряше.

— В такъв случай вождът на команчите ще умре без Песента на смъртта — уточни апачът.

Едва сега пленникът отговори:

— Искате да ме закачите на дървото?

— Не — отвърна Мечешко сърце. — Нямам желание да те измъчвам, но въпреки това алигаторите ще те изядат, защото ти ме беше определил за тяхна храна. Преди това обаче ще ти смъкна скалпа, та като се върна при храбрите апачи, да покажа какъв страхливец е бил Черния елен. Дай ми ножа и томахавката, които ми отне!

Той измъкна двата предмета от пояса на пленника.

— Искаш да ме скалпираш? — запита вождът на команчите.

— Да не би да мислиш, че ще измъквам скалпа ти от търбуха на някой алигатор, след като те е излапал?

Мечешко сърце стисна ножа си, хвана с лявата ръка кичура на пленника, извърши с дясната три изкусни среза и дръпна силно. Скалпът остана в ръката му. Черния елен не можа да потисне един болезнен стон.

— Уф! Команчът е страхливец! — подигра го Мечешко сърце, който очакваше от пленника желязно самообладание.

— Изхвърли го във водата! — посъветва Бизоновото чело. — Но с крак, защото не е достоен да го докосва твоята ръка!

— Текалто е прав. Ще изтърколя Арика-туг на алигаторите като вмирисана мърша, която човек не хваща с ръка. Страхливият вожд на команчите пъшка като стара жена. Той няма да има надгробен паметник нито на върха на някоя планина, нито на дъното на някоя долина. Неговите близки няма да могат да ходят при него на поклонение да възпяват делата му, защото той ще бъде погребан в стомасите на алигаторите.

За един индианец, особено ако е главатар, е въпрос на чест да не показва страх и ужас или пък да вика и при най-силните болки. Следователно команчът се бе опозорил в най-голяма степен. Мечешко сърце го изтика до водата и алигаторите начаса го налетяха.

След това се върнаха при конете, които трябваше да ги отнесат до хасиендата. Апачът обязди един жребец на команчите.

От Езерото на алигаторите Алфонсо се спусна по планината към Пещерата на кралското съкровище. Но когато стигна мястото, намери само безредно струпани отломъци, сред които напразно се рови с трескаво вълнение в продължение на няколко часа. Неговите слуги също бяха изчезнали. Беше невъзможно да открие и следа от съкровището и накрая реши, че е събрано и отнесено.

С диви ругатни на уста той напусна развалините, за да не кара команчите да го чакат. Тъкмо се канеше да изкачи източния склон на планината и чу конски тропот. Притаи се набързо и забеляза осем команчи, които смятаха да минат покрай скривалището му. Той се измъкна.

— Накъде отивате? — ги запита.

— Уф! Бледоликият! — възкликна един. — Яздим към долината.

— Защо? Вашите са още горе!

— Нападнаха ни много бледолики.

— Valgame dios!

— А алигаторите изядоха вожда, след като Мечешко сърце му бе взел скалпа.

— Но той висеше на дървото!

— Апачът е отново свободен. Бледоликите са го освободили. Ако беше останал при него, това навярно нямаше да се случи.

— И вие наблюдавахте всичко?

— Бяхме принудени да избягаме. Но тъй като не ни преследваха, двама от нас тайно се върнаха да ги подслушат.

— Ascuas! Сега всичко е свършено.

— Само не и отмъщението!

— Да, отмъщението — рече Алфонсо замислено. — Сега какво ще правите?

— Ще се върнем в ловната територия на команчите и ще доведем повече воини.

— Без да вземете и един-единствен скалп?

— Великият дух ни е сърдит.

— И без никаква плячка?

— По-късно ще се сдобием с достатъчно скалпове и плячка.

— А какво ще кажете, ако се погрижа да получите и отнесете голям брой полезни и красиви неща?

— От теб? Та ти нямаш дори кон!

— Кон ще си хвана от пасищата на хасиендата, после ще тръгна обратно за столицата Мексико, а вие ще ме придружите.

— До Мексико? Защо?

— За да ме защитавате! Не е леко за сам човек да извърши такова пътуване. Ако ме придружите и пристигна благополучно, ще получите големи дарове.

— Какви дарове имаш предвид?

— Сами ще изберете! Аз съм граф, велик вожд и имам всичко, което пожелаете.

— Имаш ли оръжия, барут и куршуми?

— Можете да получите толкова, колкото поискате.

— Бисери и украшения за нашите скуав?

— Също.

Това, изглежда, съблазни индианците.

— В такъв случай ще те придружим и защитаваме — обади се един от тях. — Ще дадеш ли на всеки от нас пушка, томахавка, два ножа и толкова куршуми и барут, колкото можем да носим?

— Всичко това ще го имате.

— А също така и накити?

— Ще получите толкова много гердани, пръстени, брошки и бисери, че ще останете доволни.

— Хоуг! Идваме с теб. Но се считай за мъртъв, ако ни излъжеш! Двама от нас обаче ще се отделят. Те трябва да потърсят нашите братя.

— Тогава изберете двама! Шест души са ми напълно достатъчни.

Двама индианци се разделиха с другарите си по жребий, тъй като никой не изяви готовност да го стори доброволно. При всички случаи бе по-приятно да яздят до Мексико и получат богати дарове, отколкото да се върнат при команчите, носейки позора. Останалите шестима си избраха предводител, разделиха се със спътниците си и тръгнаха да заловят кон на графа.

Бизоновото чело, Мечешко сърце и вакуеросите потеглиха обратно и стигнаха бързо до хасиендата, тъй като сега не се оглеждаха за следи. Завариха всичко така, както го бяха оставили. Вакуеросите, останали за охрана, се бяха погрижили да отстранят труповете на команчите, както и барикадите с топовете. Арбелец ги посрещна с радостно лице.

— Слава Богу, че идвате! — каза той. — Вече се безпокояхме за вас. Как мина всичко?

— Черния елен е мъртъв — отвърна Бизоновото чело. — Моят брат Мечешко сърце му взе скалпа.

— А останалите?

— Избягаха, но скоро няма да се върнат.

— Значи смятате, че засега няма да бъдем обезпокоявани — каза дон Педро. — В такъв случай можем да се върнем към мирния си живот.

— Как стоят нещата с нашия брат Гърмящата стрела?

— Все още лежи в безсъзнание.

— Да отидем при него.

Двамата главатари влязоха в къщата. Мищекът отведе апача в стаята на сестра си, където бе оставил предназначените за Унгер злато и накити. Каря беше там. Лежеше в един хамак и гледаше втренчено пред себе си. Като забеляза влезлите, скочи и запита:

— Вие си идвате! Като победители? А той? Алигаторите получиха ли го?

— Не — отвърна строго Бизоновото чело и я погледна изпитателно.

— Не? — Лицето й се помрачи. — Значи сте го оставили да се изплъзне — него, над когото тегне моето отмъщение?

Бизоновото чело остана доволен. Виждаше, че тя мисли само за отмъщение.

— Кучетата на команчите са го освободили — отговори той — и моят брат вождът на апачите е бил вързан на негово място за храна на алигаторите.

Индианката погледна апача изумено. Видя пресния скалп на пояса му и за пръв път очите й се отвориха за красивата, войнствена външност на Мечешко сърце. При мисълта, че е съществувала възможност да бъде изяден от алигаторите, я обхвана чувство, каквото не беше изпитвала досега. Пребледня.

— Вождът на апачите? Но той е тук невредим! — каза тя.

— Мечешко сърце се освободи сам и победи команча.

Като индианка Каря оцени казаното.

— Той е герой! — възкликна тя и погледна с възхищение апача. — А графът е избягал? Навярно се е отправил към Мексико при чичо си. Сред вещите на Алфонсо имаше едно писмо, в което прочетох, че трябва незабавно да замине при него. — Индианката се изправи и запита брат си:

— И ти го оставяш да отпътува безнаказано? Дай ми кон, аз ще го преследвам и ще го убия!

Бизоновото чело се засмя. Такава тя му харесваше.

— Остани! — нареди той. — Алфонсо няма да се измъкне. Аз ще го преследвам.

— И ще го убиеш, където и да го срещнеш?

— Да. Той поруга дъщерята на мищеките и ще падне от ръката ми.

— Или от моята — добави апачът сериозно.

— Уф! Моят брат иска да ме придружи до Мексико? — попита киболерото.

Мечешко сърце погледна индианката — в лицето й видя блясъка на отправените към него очи, после отвърна:

— Каря е сестра на апача, тя ще бъде отмъстена!

В знак на уверение той протегна ръце на двамата; те ги сграбчиха и разтърсиха.

— Мечешко сърце е истински брат и приятел на вожда на мищеките, той ще тръгне с мен веднага щом привърша тук — заяви Бизоновото чело. — А сега нека дойде с мен при нашия бял приятел, когото искам да посетя!

Подпомогнат от апача и индианката, той вдигна завитите в платно скъпоценности. Когато влязоха в болничната стая, завариха Ема да седи край пострадалия. Беше бледна, с очи, потънали в сълзи.

— Не плачи, сеньорита! — помоли мищекът, като остави вързопа. — Аз ще прегледам нашия приятел.

След това сне превръзката на Унгер, поднови я и продължи:

— Той няма да умре.

Лицето на красивата девойка просветна.

— Вярно ли е това? — извика тя. — Наистина ли?

— Разбира се! — кимна той.

— Колко време ще трае оздравяването му?

При този въпрос Бизоновото чело стана сериозен.

— Не мога да кажа, но няма да умре.

— Ох, как се притеснявах това да не се случи!

— Вярвам ти, сеньорита. Мога ли да те запитам нещо?

— Питай, Бизоново чело!

— Сеньор Унгер говори ли с теб за съкровището на мищеките? Ти знаеше ли, че съм го завел в Пещерата на съкровището?

— Да. Та нали графът там се опитал да го убие!

— Съкровището отново изчезна. Но мищеките решиха да направят един подарък на техния брат Гърмящата стрела за спомен от това съкровище. Сега той лежи болен. Ще го съхраняваш ли вместо него?

— На драго сърце — отговори тя. — Но какво сте донесли?

— Виж сама!

При тези думи Бизоновото чело разгърна покривалото на пода и златните късове и накитите ярко заблестяха под слънчевите лъчи. За миг Ема забрави болния си годеник и цялата си скръб, плесна с ръце и възкликна:

— Valgame dios, какво великолепие, какво богатство! И то принадлежи на сеньор Унгер?

— Негово е — отвърна мищекът.

— Santa Madonna, та той е много по-богат от татко!

Вождът погледна сериозно към болния.

— Истина ли е, сеньорита, че Гърмящата стрела ще стане твой съпруг? — попита той.

— Да — изчерви се тя.

— И ти никога няма да го напуснеш?

— Никога! — увери тържествено тя. — Защо питате толкова?

— Защото той сигурно ще има нужда да не го изоставяш. Говорил ли е с теб за родината си? Откъде е родом?

— От околностите на Майнц в Германия.

— Има ли роднини?

— Един брат, кормчия.

— Уф! Ако Гърмящата стрела няма нужда от златото, то желая да го получи неговият брат. Ще се погрижиш ли?

— С удоволствие. Богатството е голямо, но не ме заслепява. Моят баща е достатъчно богат да направи сеньор Унгер щастлив и безгрижен. Братът от Германия ще получи съкровището. Впрочем и моят годеник няма да откаже да изпрати нещата в Германия.

Бизоновото чело хвърли още един поглед на болния и отвърна:

— Да, той сигурно няма да откаже. Лекарят, за когото изпратихте, още ли не е дошъл?

— Не.

— Любопитен съм да разбера какво ще каже.

Индианецът пристъпи отново да огледа болния. Ема се наведе и плъзна искрящите огърлици и пръстени между пръстите си. Породеното от златото тихо звънтене упражни странно въздействие върху болния. Веднага щом чу звука, Унгер отвори очи и се огледа. В погледа му нямаше нищо обезпокоително, беше само безкрайно тъжен. Изглежда, пострадалият не позна присъстващите.

— Аз съм убит! — прошепна той.

— Dios, той говори! — викна Ема и се втурна към леглото. — Какво каза, любими мой? — попита тя с треперещ глас.

Болният я изгледа и отговори:

— Бях убит.

— Ох, той бълнува! — извика девойката уплашено. — Антонио, нима не ме познаваш?

— Познавам те — промълви той.

— Тогава кажи името ми! — помоли Ема.

— Не го зная.

— Santa Madonna, той не го знае. Нима не познаваш твоята Ема?

— Познавам я, но съм убит.

С рукнали от очите сълзи тя попита:

— А тези двама главатари?

— И тях познавам, но не зная кои са.

— Ох, та нали се познаваш с Бизоновото чело и Мечешко сърце?

— Да, познавам ги, но съм убит.

— Той бълнува и се смята за мъртъв! — проплака Ема.

Тогава Бизоновото чело пристъпи към нея, хвана я за ръката и каза:

— Сеньорита, ще ми отговориш ли на един въпрос, и то истината, сякаш те пита самият Велик дух?

— Да.

— Какво ще правиш, ако нашият приятел Гърмящата стрела завинаги остане в такова състояние?

— О, аз няма да го напусна никога, никога! Но той отново ще дойде на себе си.

— Възможно е да оздравее, но неговият мозък е разтърсен. Хвала на теб, че няма да го изоставиш!

Красивата девойка се заля в сълзи. После възвърна самообладанието си и произнесе със спокойна увереност:

— Аз съм негова годеница и ще му стана съпруга, независимо дали ще остане в това състояние или не. Желая обаче да бъде наказан онзи, който поиска да го убие!

— Ще бъде наказан, кълна се в това — увери мищекът, а апачът кимна в знак на съгласие.

В този момент в двора се чу конски тропот. Ема отиде до прозореца.

— Лекарят! — уведоми тя. — Ох, сега ще разберем дали да се надяваме или не.

Не след дълго хасиендерото въведе лекаря в стаята. Той изслуша всичко подробно и отиде до леглото да прегледа Унгер. По време на прегледа болният свиваше болезнено лице, но не издаде нито звук. Въпреки умственото си разстройство, той се придържаше към максимата, че човек трябва да превъзмогва болките.

— Кой сте вие, сеньор?

Той отвърна с безкрайна скръб:

— Не зная.

— А как се казвате?

— Не ми е известно.

— Познавате ли сеньор Унгер?

— Познавам го, но аз съм убит.

— Къде се намира той сега?

— Не зная.

— Кой ви удари?

— Не зная.

— А къде бяхте ударен? И това ли не знаете?

— О, да, но аз съм убит.

Така отговаряше болният на всеки от поставените му въпроси. Той твърдеше, че познава всички и знае всичко, но не познаваше никого и знаеше само това, че са го убили. Лекарят поклати глава.

— Налице е фрактура на черепа — даде заключението си той, — но не мога да сторя нищо за оздравяването му. Раменникът, с който сте го наложили, е единственото средство, което може да помогне. След като черепът зарасне, може би паметта отново ще се върне. Затова не бива да се мисли, че всичко е загубено.

Когато всички напуснаха стаята, Ема падна на колене до болния, улови ръката му и запита:

— Наистина ли не ме познаваш, Антонио?

— Познавам те — прошепна той.

— Тогава ме назови по име, ох, макар и един-единствен път!

— Не зная името ти.

— Обичаш ли ме?

— Обичам те! — увери със скръбна физиономия той.

— Ох, няма да те изоставя, дори и завинаги да останеш болен.

— Аз не съм болен, аз съм мъртъв!