Затворник по рождение

1.

— Невинен.

Дани Картрайт усещаше как краката му треперят, както преди първия рунд на мачовете, които знаеше, че ще загуби.

Секретарят записа думите му относно обвинението и рече:

— Можете да седнете.

Дани се свлече на тясната скамейка и въздъхна с облекчение. Първият рунд беше приключил. Погледна към „рефера“, седнал в отсрещния край на залата на подобен на трон зелен кожен стол с висока облегалка. Върху дългата дъбова маса пред него бяха разпръснати папки с дела и бележник, отворен на празна страница.

Съдия Саквил изгледа Дани равнодушно, свали от носа си очилата с дебели като лупи стъкла и нареди:

— Да влязат заседателите.

Докато всички присъстващи очакваха дванадесетте мъже и жени, Дани се опитваше да попие всичко в зала номер четири на „Олд Бейли“. Погледна към двамата мъже, седнали в двата края на, както му обясниха, адвокатската скамейка. Младият му адвокат Алекс Редмейн му се усмихна приятелски, но по-възрастният в другия край, когото господин Редмейн винаги наричаше „прокурор“, не го удостои с никакво внимание.

Дани премести поглед към местата за публиката. Родителите му седяха на първия ред. Яките татуирани ръце на баща му бяха опрени на парапета, а главата на майка му през повечето време бе наведена, освен когато поглеждаше единствения си син.

Няколко месеца изминаха, докато делото „Короната срещу Даниъл Артър Картрайт“ стигне до „Олд Бейли“. На Дани му се струваше, че откакто се бе намесил законът, събитията се нижеха като на забавен кадър. Най-внезапно и без предупреждение вратата в другия край на залата се отвори и приставът се появи отново. Следваха го седмина мъже и пет жени, избрани да решат съдбата му. Настаниха се на определените им места — шестима на първия ред и шестима зад тях. Непознати, без нищо общо помежду, освен лотарията на подбора.

Секретарят ги изчака да се настанят и се обърна към тях.

— Дами и господа съдебни заседатели — започна той, — обвиняемият Даниъл Артър Картрайт е пред вас по обвинение в убийство. Той пледира невинен. Ваше задължение в такъв случай е да изслушате фактите по делото и да решите виновен ли е, или не.

2.

Съдия Саквил погледна към адвокатската скамейка.

— Господин Пиърсън, можете да изложите случая от името на Короната.

Ниският закръглен мъж бавно се надигна от скамейката. Господин Арнолд Пиърсън, кралски адвокат, отвори дебелата папка върху катедрата пред себе си. Докосна поизносената перука на главата си, сякаш за да провери дали случайно не я е забравил, и подръпна реверите на тогата — навици, останали непроменени през последните трийсет години.

— С разрешението на Ваша Светлост — започна бавно и замислено той — ще представлявам Короната по този случай, а моят многоуважаван колега — погледна листа пред себе си, — господин Алекс Редмейн, се явява от страната на защитата. Случаят, представен пред Ваша Светлост, е убийство. Хладнокръвното и добре обмислено убийство на господин Бърнард Хенри Уилсън.

Родителите на жертвата седяха в края на последния ред. Господин Уилсън гледаше към Дани, без да крие разочарованието си. До него седеше госпожа Уилсън — бледа, с празен поглед, като опечалена на погребение. Макар трагичните събития около смъртта на Бърни Уилсън да бяха променили необратимо живота на две семейства от Ийст Енд, близки приятели от поколения, те почти не предизвикаха отзвук отвъд десетината улици около Бейкън Роуд в Боу.

— По време на този процес ще научите как обвиняемият — продължи Пиърсън, махвайки към Дани, без дори да го погледне — е примамил господин Уилсън в събота вечер на осемнадесети септември, хиляда деветстотин деветдесет и девета в заведение в Челси, Лондон, където извършва това брутално и предумишлено убийство. Преди това той завежда сестрата на господин Уилсън… — още веднъж погледна в папката пред себе си — … Елизабет, в ресторанта „При Лучио“ на Фулам Роуд. Съдът ще научи, че Картрайт е направил предложение за брак на госпожица Уилсън, след като тя му разкрива, че е бременна. Минути по-късно се обажда на брат й по мобилния си телефон и го кани да се присъедини към тях в „Дънлоп Армс“ на гърба на „Хамбълдън Терас“, Челси, за да празнуват. В писмените си показания госпожица Уилсън е заявила, че никога преди не е посещавала заведението. Факт, очевидно добре известен на Картрайт, и според Короната той неслучайно е избрал точно това място: задната врата води към тиха уличка, идеално място за човек, замислил убийство, за което после Картрайт ще набеди напълно непознат случаен клиент на „Дънлоп Армс“ в онази нощ.

Дани гледаше вторачено господин Пиърсън. Как би могъл да знае какво се бе случило онази нощ, след като дори не е бил там? Господин Редмейн го беше уверил, че по време на процеса ще бъде изслушана и неговата версия и не бива да се тревожи, ако всичко изглежда обезкуражаващо, докато обвинението представя случая. Въпреки всичко две неща безпокояха Дани: едното бе, че Алекс Редмейн е по-млад, а другото, че това е второто дело в практиката му, което води сам.

— За нещастие на господин Картрайт — продължаваше Пиърсън — останалите четирима клиенти в „Дънлоп Армс“ онази нощ разказват история, различна от неговата. Разказът им е не само последователен, но е потвърден и от бармана. Короната ще призове петимата като свидетели и те ще ви кажат, че са дочули спор между двамата, видени по-късно да излизат през задната врата на бара, след като Картрайт казал: „Да излезем вън да се разберем“. И петимата са го видели да излиза през задната врата, следван от Бърнард Уилсън и сестра му Елизабет, която изглеждала явно обезпокоена. Минути по-късно се чул писък. Един от клиентите, господин Спенсър Крейг, изтичал към уличката зад „Дънлоп Армс“, където открил Картрайт, който стискал гърлото на господин Уилсън с едната си ръка, а в другата държал ножа, забит в гърдите му. Господин Крейг набрал полицията по мобилния си телефон. Времето на обаждането и разговорът, Ваша Светлост, са записани в полицейски участък „Белгрейвия“. Няколко минути по-късно двама полицаи се явяват на местопрестъплението и заварват Картрайт надвесен над тялото на господин Уилсън да стиска нож, който вероятно е взел от бара, защото на него бил гравиран надпис „Дънлоп Армс“.

Алекс Редмейн си записа казаното от Пиърсън.

— Дами и господа съдебни заседатели — продължи прокурорът, подръпвайки отново реверите на тогата си, — всяко убийство се нуждае от мотив, а в този случай е достатъчно да се върнем към най-древното убийство в историята — братоубийството на Каин, за да си го припомним: съчетанието от завист, алчност и амбиция са тласнали Картрайт към отстраняването на единствения му съперник. Картрайт и Уилсън работели в автосервиза „Уилсън“ на Майл Енд Роуд. Гаражът е собственост на бащата на починалия, господин Джордж Уилсън, който смятал да се оттегли в края на годината, след като прехвърли бизнеса на единствения си син Бърнард. Господин Джордж Уилсън е направил писмено изявление, деклариращо намерението му, което беше прието от защитата, така че той няма да бъде призоваван за свидетел. Дами и господа съдебни заседатели, по време на този процес ще установите, че двамата младежи имат дълга история на съперничество и единоборство, простираща се назад във времето чак до ученическите им години, и че след премахването на господин Уилсън Картрайт е смятал да се ожени за дъщерята на шефа си и така да поеме сам процъфтяващия бизнес. Нещата обаче не се развили според плана му и след ареста се опитал да прехвърли вината върху невинен свидетел — човека, изтичал навън, за да види какво е предизвикало писъка на госпожица Уилсън. За нещастие на Картрайт в плана му не влизала появата на четирима свидетели. — Пиърсън се усмихна на заседателите. — Дами и господа съдебни заседатели, щом чуете техните показания, ще отпаднат всичките ви съмнения относно вината на Картрайт в това отвратително престъпление. — Той се обърна към съдията. — С това приключва встъпителната пледоария на Короната, Ваша Светлост. — Пиърсън подръпна отново реверите си и продължи: — С Ваше позволение ще призова първия свидетел.

Съдия Саквил кимна.

— Призовавам господин Спенсър Крейг — произнесе високо Пиърсън.

Дани Картрайт видя как разсилният отвори вратата в дъното на залата, излезе и извика:

— Господин Спенсър Крейг!

Миг по-късно в залата влезе малко по-възрастен от Дани мъж в син раиран костюм с бяла риза и бледоморава вратовръзка. Колко различен изглеждаше от първата им среща.

Дани не бе виждал Спенсър Крейг през последните шест месеца, но не бе минал и ден, без да си го припомни ясно. Гледаше го предизвикателно, но Крейг не му обърна никакво внимание, сякаш не съществуваше.

Свидетелят мина през залата като човек, който много добре знае накъде се е запътил. Щом застана зад свидетелската банка, незабавно сложи ръка над Библията и произнесе клетвата, без дори да погледне подаденото му от пристава листче.

Пиърсън се усмихна на основния си свидетел и едва тогава сведе очи към подготвяните през последния месец въпроси.

— Името ви Спенсър Крейг ли е?

— Да, господине — отвърна той.

— И живеете на „Хамбълдън Терас“ четиридесет и три?

— Да, господине.

— Какъв сте по професия? — попита господин Пиърсън, все едно че не знаеше това.

— Адвокат.

— В коя област?

— Криминално право.

— Значи познавате достатъчно случаи на убийство?

— За съжаление да.

— Бих искал да ви върна към вечерта на осемнадесети септември миналата година, когато с група приятели сте се събрали на по питие в „Дънлоп Армс“ на „Хамбълдън Терас“. Надявам се, ще ни изясните какво точно се случи онази вечер.

— С приятелите ми празнувахме рождения ден на Джералд…

— Джералд? — прекъсна го Пиърсън.

— Джералд Пейн — уточни Крейг. — Стар приятел от Кеймбридж. Дружеска среща на бутилка вино.

Алекс Редмейн записа това. Трябваше да попита после колко са били бутилките.

Дани много искаше да разбере какво точно ще рече „дружеска“.

— Но за жалост не завърши като такава — напомни Пиърсън.

— Далеч не — съгласи се Крейг. Все още не бе погледнал към Дани.

— Моля, разкажете на съда какво се случи онази вечер — подкани го Пиърсън, гледайки бележките си.

Крейг за първи път се обърна към заседателите.

— Както вече казах, пиехме вино по повод рождения ден на Джералд, когато чух високи гласове. Обърнах се и на масата в далечния ъгъл на помещението видях мъж, който седеше заедно с млада дама.

— Виждате ли този човек сега в залата? — попита Пиърсън.

— Да — отвърна Крейг и посочи към подсъдимия.

— Какво се случи после?

— Той скочи на крака — продължи Крейг — и започна да крещи, като сочеше с пръст друг мъж на масата, който остана седнал. Чух другия да казва: „Ако си мислиш, че ще те наричам «шефе», когато поемеш щафетата от стария, нещо си се объркал“. Младата дама се опитваше да го успокои. Тъкмо щях да им обърна гръб, все пак скандалът нямаше нищо общо с мен, когато обвиняемият извика: „Да излезем вън да се разберем“. Приех, че се шегуват, но тогава мъжът, който каза това, грабна нож от бара…

— Разрешете да ви прекъсна, господин Крейг. Видяхте обвиняемия да взема нож от бара? — попита Пиърсън.

— Да, видях го.

— И какво стана след това?

— Тръгна към задната врата, което ме учуди.

— Защо?

— Защото съм редовен посетител на „Дънлоп Армс“, а не бях срещал там този човек.

— Не съм сигурен, че успях да проследя мисълта ви, господин Крейг — намеси се Пиърсън, който следеше всяка негова дума.

— Задният изход не се вижда от онзи край на помещението, където бе тяхната маса, но изглежда, той много добре знаеше къде отива.

— Разбирам — кимна Пиърсън, — моля, продължете.

— Миг по-късно другият мъж стана и бързо последва обвиняемия заедно с младата дама. Дори нямаше да си спомням всичко това, ако малко по-късно не се чу писък.

— Писък ли? — повтори Пиърсън. — Какъв писък?

— Силен женски писък — отвърна Крейг.

— И какво направихте?

— Незабавно хукнах към задната уличка. Опасявах се, че жената е в опасност.

— А така ли беше?

— Не, господине. Тя крещеше на подсъдимия и го молеше да спре.

— Да спре какво? — попита Пиърсън.

— Да бие другия мъж.

— Те биеха ли се?

— Да, господине. Мъжът, когото по-рано бях видял да размахва пръст и да вика, сега притискаше другия към стената, опрял лакът в гърлото му. — Крейг се обърна към заседателите и вдигна лявата си ръка, за да демонстрира.

— Господин Уилсън опитваше ли да се защити? — попита Пиърсън.

— Доколкото можеше, но обвиняемият отново и отново забиваше ножа в гърдите му.

— Какво направихте след това? — тихо попита Пиърсън.

— Обадих се на телефона за спешни случаи и оттам обещаха незабавно да изпратят полиция и линейка.

— Казаха ли нещо друго? — попита Пиърсън, поглеждайки към бележките си.

— Да — отговори Крейг, — предупредиха ме в никакъв случай да не доближавам човека с ножа, а да се върна в бара и да изчакам пристигането на полицията. — Той замълча за миг. — Изпълних инструкциите.

— Как реагираха приятелите ви, когато се върнахте в бара и им разказахте какво сте видели?

— Искаха да излязат навън, за да помогнат, но аз им предадох какво ме е посъветвала полицията и че ще е разумно при тези обстоятелства да се приберат.

— При тези обстоятелства?

— Аз бях единственият свидетел на целия инцидент и не исках да ги поставя в опасност, ако човекът с ножа се върнеше в бара.

— Похвална постъпка — отбеляза Пиърсън.

Съдията погледна прокурора неодобрително.

Алекс Редмейн продължаваше да си води бележки.

— Колко ви се наложи да чакате, преди да пристигне полицията?

— Много скоро чух сирената и след няколко минути през задната врата в бара влезе цивилен инспектор. Той показа значката си и се представи като инспектор Фулър. Съобщи, че жертвата е на път към близката болница.

— Какво стана после?

— Дадох показания и инспектор Фулър ме освободи да си вървя у дома.

— Така ли направихте?

— Да, прибрах се вкъщи. Живея само на няколкостотин метра от „Дънлоп Армс“. Легнах си, но не можах да заспя.

Алекс Редмейн си записа „няколкостотин метра“.

— Напълно разбираемо — кимна Пиърсън.

Съдията отново го изгледа с неодобрение.

— Така че станах, отидох в кабинета си и записах всичко, което се беше случило по-рано вечерта.

— Защо сте го направили, след като вече сте дали показания на полицията?

— Опитът ми от вашето място, господин Пиърсън, ме е научил, че показанията, представяни от свидетелското място, често са разпокъсани, дори неточни, защото процесът започва няколко месеца след извършване на престъплението.

— Напълно вярно — потвърди Пиърсън, обръщайки нова страница в папката си. — Кога научихте, че Даниъл Картрайт е обвинен в убийството на Бърнард Уилсън?

— Прочетох съобщението в „Ивнинг Стандарт“ следващия понеделник. Там пишеше, че господин Уилсън е умрял на път за болница „Челси и Уестминстър“ и че Картрайт е обвинен в убийството му.

— Сметнахте ли това за край на случая по отношение на личното ви участие в него?

— Да, макар да знаех, че ако Картрайт не признае вината си, ще бъда призован като свидетел в предстоящия процес.

— Но се случи обрат, който дори вие, с целия си опит със закоравели престъпници, не сте очаквали.

— Несъмнено — отвърна Крейг. — Двама полицаи ме посетиха следобед на следващия ден, за да проведат втори разпит.

— Но вие вече бяхте дали устни и писмени показания на инспектор Фулър — отбеляза Пиърсън. — Защо им е трябвало да ви разпитват наново?

— Защото сега Картрайт обвиняваше мен в убийството на господин Уилсън и дори твърдеше, че аз съм взел ножа от бара.

— Сблъсквали ли сте се с господин Картрайт или господин Уилсън някога преди?

— Не, господине — отговори Крейг.

— Благодаря ви, господин Крейг. — Двамата се усмихнаха един на друг, преди Пиърсън да се обърне към съдията: — Нямам повече въпроси, Ваша Светлост.

3.

Съдия Саквил насочи вниманието си към адвоката на другия край на скамейката. Той познаваше добре изтъкнатия баща на Алекс Редмейн, пенсионирал се наскоро като съдия във Върховния съд, но синът му не се бе явявал досега пред него.

— Господин Редмейн — напевно започна съдията, — желаете ли да разпитате свидетеля?

— Със сигурност — отвърна Редмейн, докато събираше записките си.

Дани си спомни как малко след като беше арестуван, един полицай го посъветва да си намери адвокат. Оказа се, че не е лесно. Той бързо разбра, че както автомеханиците, така и адвокатите таксуват на час, затова получаваш само толкова, колкото можеш да си позволиш. Той можеше да си позволи десет хиляди лири — сума, спестена през последните десет години, която бе смятал да използва като първоначална вноска за апартамента в Боу, където Бет, той и бебето щяха да живеят след сватбата. И последното пени беше погълнато още преди делото да стигне до съда. Юристът, когото избра, някой си господин Мейкпийс, беше поискал пет хиляди паунда авансово още преди да е свалил капачката на писалката си, и още пет хиляди, след като бе възложил делото на Алекс Редмейн — адвокатът, който щеше да го представя в съда. Дани така и не разбра за какво са му двама адвокати за едно и също нещо. Когато поправяше кола, той не караше Бърни да вдигне капака, за да погледне той двигателя, и със сигурност не би поискал депозит, преди да си донесе инструментите.

Алекс Редмейн му допадна още при първата им среща. Не само защото и той беше фен на „Уест Хам“, а защото въпреки изискания си акцент и оксфордската диплома никога не му говореше с пренебрежение.

Господин Мейкпийс му бе препоръчал да се признае за виновен в убийството, след като го бе изслушал и прочел обвинителния акт. Той бе уверен, че ще постигне споразумение с Короната, което да позволи на клиента му да се отърве само с шестгодишна присъда.

Дани отхвърли предложението.

Алекс Редмейн многократно кара Дани и годеницата му да се върнат към случилото се, търсейки несъответствия в разказите им. Не откри такива и се съгласи да го защитава дори след като парите бяха привършили.

— Господин Крейг — започна Алекс Редмейн, без да подръпва перуката и реверите си, — сигурен съм, че е излишно да ви напомням, че все още сте под клетва, което е допълнителна отговорност за един адвокат.

— Внимавайте, господин Редмейн — прекъсна го съдията. — Не забравяйте, че обвиняем тук е вашият клиент, а не свидетелят.

— Не знам дали ще сте убеден в това, когато стигнете до окончателен извод, Ваша Светлост.

— Господин Редмейн — отвърна рязко съдията, — не е необходимо да ми напомняте каква е ролята ми в тази зала. Вашата работа е да разпитвате свидетелите, а моята — да спазвам буквата на закона. И нека да оставим заседателите да решат каква да бъде присъдата.

— С позволението на Негова Светлост — каза Редмейн, обръщайки се към свидетеля, — по кое време вие и приятелите ви отидохте в „Дънлоп Армс“ онази вечер?

— Не си спомням точния час — отговори Крейг.

— Нека тогава да се опитам да опресня паметта ви. Седем часа? Седем и половина? Осем?

— Смятам, че беше някъде към осем.

— Значи сте пили вече три часа, когато са се появили клиентът ми, неговата годеница и най-близкият му приятел?

— Както вече казах пред този съд, не си спомням тяхното пристигане.

— Точно така — потвърди Редмейн, имитирайки Пиърсън. — Колко питиета обърнахте преди, да речем, единайсет?

— Нямам представа. Празнувахме трийсетия рожден ден на Джералд и никой не ги броеше.

— Е, след като установихме, че сте пили повече от три часа, да речем, че бутилките са били шест. Или седем? Дори осем?

— Най-много пет. Което не е кой знае какво за четирима души.

— Принципно бих се съгласил с вас, ако един от вашите приятели не беше отбелязал в писмените си показания, че е пил само диетична кола, а друг — чаша-две, защото бил с колата.

— Но на мен не ми се налагаше да карам, защото живея само на сто метра от „Дънлоп Армс“.

— Само на сто? — попита Редмейн и след като Крейг не отговори, продължи: — Казахте пред съда, че не сте забелязали други клиенти в бара, преди да чуете повишени гласове.

— Точно така.

— И тогава сте чули обвиняемия да казва: „Да излезем вън да се разберем“?

— Именно.

— А не е ли истина, че именно вие, господин Крейг, сте предизвикали разпрата с непростимите си подмятания към клиента ми? — Той погледна записките си. — „Като привършите с нея, аз и приятелите ми сме готови да й се изредим.“ — Редмейн чакаше отговор, но Крейг мълчеше. — Да смятам ли липсата на отговор за потвърждение?

— Нищо подобно, господин Редмейн. Просто не смятам, че въпросът ви заслужава отговор — надменно отвърна Крейг.

— Аз пък смятам, че заслужава, господин Крейг, защото съм убеден, че след като господин Уилсън ви е казал: „Що не се гръмнеш бе?“, именно вие сте му казали: „Да излезем вън да се разберем“.

— Мисля, че такъв израз отива много повече на клиента ви — отвърна Крейг.

— Или на подпийнал човек, който се перчи на приятелите си пред хубава жена?

— Налага се отново да ви напомня, господин Редмейн — намеси се съдията, — че клиентът ви е подсъдимият в това дело, а не господин Крейг.

Редмейн се поклони леко, но когато вдигна поглед забеляза, че заседателите попиват всяка негова дума.

— Господин Крейг — продължи той, — допускам, че сте излезли през главния вход и сте изтичали в задната уличка, за да се сбиете.

— Излязох на задната уличка едва когато чух писъка.

— Тогава ли взехте ножа от бара?

— Не съм правил такова нещо — рязко отговори Крейг. — Вашият клиент грабна ножа, преди да излезе навън, както вече ясно посочих в показанията си.

— Става дума за показанията, внимателно изготвени в нощта, когато не сте могли да заспите, нали? — попита Редмейн.

Крейг не отговори.

— Може би това отново е въпрос, който не заслужава отговор? — предположи Редмейн. — Някой от приятелите ви последва ли ви към задната улица?

— Не, никой.

— Значи те не са видели сбиването ви с господин Картрайт?

— Не биха могли, защото не е имало такова сбиване.

— Бяхте ли носител на Наградата по бокс в Кеймбридж?

— Да — с известно колебание отговори Крейг.

— И докато бяхте студент, бяхте временно изключен за…

— Какво отношение има това? — настоятелно попита съдия Саквил.

— Ще се радвам да оставя това решение на заседателите, Ваша Светлост — отговори Редмейн и обръщайки се към Крейг, продължи: — Били ли сте временно изключен от Кеймбридж след пиянска разпра с местни младежи, които по-късно сте описали пред магистратите като „банда хулигани“?

— Това беше преди години, когато бях още студент.

— И години по-късно, в нощта на осемнадесети септември хиляда деветстотин деветдесет и девета, отново се заяждахте с друга „банда хулигани“, прибягвайки до употребата на нож, който сте взели от бара?

— Както вече ви казах, не съм аз този, който взе ножа, но бях свидетел на това как вашият клиент наръга господин Уилсън в гърдите.

— И след това се върнахте в бара?

— Да, веднага позвъних на телефона за спешни случаи.

— Нека да се опитаме да бъдем малко по-точни, господин Крейг. Вие всъщност не сте се обадили на телефона за спешни случаи, а първо сте звъннали на мобилния на инспектор Фулър.

— Вярно е, Редмейн, но изглежда, забравяте, че докладвах за престъпление и много добре знаех, че Фулър ще съобщи на службата за спешни случаи. Линейката, ако си спомняте, пристигна преди инспектора.

— Няколко минути по-рано — натърти Редмейн. — Чудя се обаче как така разполагате с мобилния номер на полицейски инспектор.

— Двамата скоро преди това участвахме в голям процес за разпространение на наркотици, който изискваше обстойни консултации, често пъти с кратко предизвестие.

— Значи инспектор Фулър ви е приятел?

— Не сме близки — отговори Крейг. — Отношенията ни са чисто професионални.

— Господин Крейг, допускам, че сте го познавали достатъчно добре, за да му се обадите и той да чуе първо вашата версия на историята.

— За щастие има още четирима свидетели, които могат да я потвърдят.

— Ще разпитам всеки един от приятелите ви, господин Крейг, тъй като ми е любопитно защо, след като сте се върнали в бара, сте ги посъветвали да се прибират по домовете си.

— Те не видяха как вашият клиент намушка господин Уилсън, така че не бяха замесени по никакъв начин — каза Крейг. — И също така сметнах, че могат да се окажат в опасност, ако останат.

— Но ако някой е бил в опасност, господин Крейг, това би трябвало да е единственият свидетел на убийството на господин Уилсън, така че защо не напуснахте заедно с приятелите си?

Крейг за пореден път остана безмълвен, но този път не защото смяташе въпроса недостоен за отговор.

— Може би истинската причина да им поръчате да си вървят, е, защото са били пречка да изтичате вкъщи и да смените окървавените си дрехи, преди да се появи полицията? Все пак вие живеете, както признахте, „на сто метра“ оттам.

— Изглежда, сте забравили, господин Редмейн, че инспектор Фулър пристигна само няколко минути след извършване на престъплението — подигравателно отговори Крейг.

— Седем минути са изминали от обаждането ви на инспектора до неговото пристигне, а преди да влезе в бара, той дълго е разпитвал клиента ми.

— Как си представяте да поема такъв риск, знаейки, че полицията може да се появи всеки момент? — сопна се Крейг.

— Мога да си го представя — отвърна Редмейн, — ако алтернативата е да прекарате останалата част от живота си в затвора.

Залата зажужа оживено. Погледите на заседателите бяха вперени в Спенсър Крейг, но той отново не отговори нищо.

Редмейн почака малко, преди да продължи:

— Господин Крейг, повтарям, че смятам да разпитам приятелите ви един по един. — Обърна се към съдията и добави: — Нямам повече въпроси, Ваша Светлост.

— Господин Пиърсън — каза съдията, — не се съмнявам, че желаете да зададете още въпроси на този свидетел.

— Да, Ваша Светлост — отвърна Пиърсън. — Имам още един въпрос, на който много бих искал да получа отговор. — Усмихна се на свидетеля и попита: — Господин Крейг, вие Супермен ли сте?

Крейг изглеждаше озадачен, но бе наясно, че Пиърсън се опитва да му помогне, и отговори:

— Не, господине. Защо ми задавате този въпрос?

— Защото само Супермен, след като стане свидетел на убийство, би могъл да се върне в бара, да говори с приятелите си, да отлети у дома, да си вземе душ, да се преоблече и да долети пак обратно, за да седне небрежно в бара и да посрещне инспектор Фулър.

Няколко заседатели се опитаха да скрият усмивките си.

— Или може би наблизо се е намирала някоя удобна телефонна кабина? — Усмивките прераснаха в смях. Пиърсън изчака той да утихне, преди да добави: — Господин Крейг, позволете ми да ви извадя от фантастичния свят на господин Редмейн, като ви задам един сериозен въпрос.

Сега беше ред на Пиърсън да изчака вниманието на всички да се фокусира върху него.

— След като съдебните експерти на Скотланд Ярд изследваха оръжието, вашите отпечатъци ли бяха открити по дръжката на ножа, или тези на обвиняемия?

— Със сигурност не моите — каза Крейг, — защото в такъв случай аз щях да бъда на подсъдимата скамейка.

— Нямам повече въпроси, Ваша Светлост — заяви Пиърсън.

4.

Вратата на килията се отвори и униформен служител подаде на Дани пластмасова табла с няколко отделения и подобна на пластмаса храна, която той бодна няколко пъти с вилицата, докато чакаше началото на следобедното заседание.

Алекс Редмейн пропусна обяда, за да прегледа записките си. Дали не беше подценил времето, което Крейг беше имал на разположение, преди инспектор Фулър да влезе в бара?

Съдия Саквил обядва заедно с още няколко съдии, които не свалиха перуките си и не дискутираха текущите си дела, докато дъвчеха месото със зеленчуци.

Господин Пиърсън обядва сам в „Бар Мес“ на последния етаж на сградата. Той смяташе, че колегата му е допуснал груба грешка относно времетраенето на инцидента при разпита на Крейг, но това, естествено, не беше негов проблем. Известно време побутва едно грахово зрънце из чинията, докато обмисляше последствията.

Точно в два часа ритуалът започна отново. Съдия Саквил влезе в залата и вяло се усмихна на заседателите, преди да заеме мястото си. След това се обърна към адвокатите:

— Добър ден, господа. Господин Пиърсън, можете да призовете следващия си свидетел.

— Благодаря, Ваша Светлост — отвърна прокурорът и се изправи. — Призовавам господин Джералд Пейн.

В първия момент Дани едва разпозна влезлия в залата човек. Той бе висок близо метър и осемдесет, преждевременно оплешивял, с елегантен бежов костюм, който не успяваше да скрие факта, че е изгубил доста от теглото си след последната им среща. Разсилният го насочи към свидетелското място, подаде му Библията и текста на клетвата. Въпреки че чете от листчето, Пейн демонстрира същата самоувереност като Спенсър Крейг сутринта.

— Вие сте Джералд Пейн и живеете на „Уелингтън Мюс“ шестдесет и две в Лондон?

— Точно така — твърдо отговори Пейн.

— Какъв сте по професия?

— Консултант по недвижими имоти.

Редмейн си записа „брокер“ срещу името му.

— За коя фирма работите? — попита Пиърсън.

— Съдружник съм в „Бейкър, Тремлет енд Смайт“.

— Доста млад сте за съдружник в толкова известна фирма — невинно подхвърли Пиърсън.

— Аз съм най-младият съдружник в историята на фирмата — отвърна Пейн, демонстрирайки добре репетирана скромност.

За Редмейн беше очевидно, че някой е инструктирал Пейн доста преди да застане на свидетелското място. Той знаеше, че по етични съображения това не можеше да е Пиърсън, така че оставаше само една възможност.

— Моите поздравления — рече Пиърсън.

— Да минем към въпросите, господин Пиърсън — подкани го съдията.

— Моля за извинение, Ваша Светлост. Просто се опитвах да установя благонадеждността на свидетеля.

— Успяхте — рязко отвърна съдия Саквил. — Да минем към въпросите.

Пиърсън търпеливо разпита Пейн за събитията от въпросната нощ. Той потвърди, че Крейг, Мортимър и Девънпорт са присъствали в „Дънлоп Армс“. Отрече да се е отправял към задната уличка, когато се чул писъкът. Потвърди също, че са си тръгнали, когато Спенсър Крейг ги посъветвал да го направят. Отрече и да е виждал обвиняемия преди въпросната вечер.

— Благодаря ви, господин Пейн — приключи разпита Пиърсън. — Моля, останете на мястото си.

Редмейн бавно се надигна от мястото си и пренареди записките си, преди да зададе първия си въпрос — трик, на който го бе научил баща му, когато го упражняваше. „Ако се готвиш да започнеш с изненадващ въпрос, момчето ми — казваше той, — остави свидетелят да гадае.“ Той изчака съдията, заседателите и Пиърсън да го погледнат. Само няколко секунди, за които знаеше, че изглеждат като години от свидетелското място.

— Господин Пейн — най-накрая подхвана Редмейн, поглеждайки към свидетеля, — по време на следването си в Кеймбридж, бяхте ли член на общество, наречено „Мускетарите“?

— Да — учуден отговори Пейн.

— Беше ли мотото на това общество „Един за всички, всички за един“?

Пиърсън беше скочил на крака още преди Пейн да успее да каже нещо.

— Ваша Светлост, не мога да си обясня как членство в студентско общество в миналото може да има някакво отношение към събитията от осемнадесети септември миналата година.

— Склонен съм да се съглася с вас, господин Пиърсън — отговори му съдията, — но като че ли господин Редмейн ще ни осветли по този въпрос.

— Точно това смятам да направя, Ваша Светлост — отвърна Редмейн, без да откъсва очи от Пейн. — Беше ли мотото на „Мускетарите“ „Един за всички, всички за един“?

— Да — отговори Пейн с едва забележимо напрежение в гласа.

— Какво друго ви свързваше?

— Преклонение пред Дюма, правосъдието и бутилката хубаво вино.

— Или може би няколкото бутилки хубаво вино? — подхвърли Редмейн, докато изваждаше малка светлосиня книжка от купчината хартии пред себе си. Той започна бавно да разгръща страниците й. — Гласеше ли едно от правилата на обществото, че при опасност, надвиснала над когото и да е от членовете му, останалите са длъжни да му се притекат на помощ?

— Да — отвърна Пейн. — Винаги съм смятал лоялността за мерило, според което можеш да съдиш за някого.

— Наистина? — учуди се Редмейн. — Случайно господин Крейг да е бил също член на „Мускетарите“?

— Да, беше — отговори Пейн. — Беше дори председател.

— И вие заедно с останалите членове му се притекохте на помощ в нощта на осемнадесети септември миналата година, така ли?

— Ваша Светлост — възкликна Пиърсън, скочил отново на крака, — това е възмутително!

— Възмутителното, Ваша Светлост, е — прекъсна го Редмейн, — че когато някой от свидетелите на господин Пиърсън се намира в затруднение, той веднага се притичва на помощ. Може би и той е член на „Мускетарите“?

Неколцина от заседателите се усмихнаха.

— Господин Редмейн — кротко каза съдията, — наистина ли допускате, че свидетелят лъжесвидетелства само защото в университета е бил член на студентско общество?

— Ако алтернативата е доживотен затвор за най-близкия му приятел, Ваша Светлост, то да, наистина смятам, че може да му е минало през ум.

— Това е възмутително! — повтори Пиърсън, все още на крака.

— Не колкото да изпратиш някого в затвора до края на живота му заради убийство, което не е извършил — каза Редмейн.

— Без съмнение, Ваша Светлост — настоя Пиърсън, — сме на път да открием, че и барманът също е бил член на „Мускетарите“.

— Не, няма — отвърна Редмейн, — но ще открием, че барманът е единственият в „Дънлоп Армс“ онази вечер, който не е излязъл на задната улица.

— Мисля, че ви разбрахме — каза съдията. — Може би е време да преминем към следващия ви въпрос?

— Нямам повече въпроси, Ваша Светлост — отговори Редмейн.

— Желаете ли да зададете още въпроси на свидетеля, господин Пиърсън?

— Да, Ваша Светлост — потвърди Пиърсън. — Господин Пейн, за да разсеем всякакво съмнение у заседателите, бихте ли потвърдили, че не сте последвали господин Крейг към задната уличка, след като сте чули женски писък?

— Да — каза Пейн, — не бях в състояние да го направя.

— Нямам повече въпроси, Ваша Светлост.

— Свободен сте да напуснете този съд, господин Пейн — обяви съдията.

Редмейн не пропусна да забележи, че на излизане Пейн не вървеше с наперената походка, с която се появи в залата.

— Желаете ли да призовете следващия си свидетел, господин Пиърсън? — попита съдията.

— Имах намерение да призова господин Девънпорт, Ваша Светлост, но може би ще прецените, че е по-добре да го разпитаме утре сутринта.

Съдията не забеляза как повечето жени в залата, изглежда, силно желаеха Лорънс Девънпорт да бъде извикан още сега. Той погледна часовника си и след кратко колебание каза:

— По-добре да извикаме господин Девънпорт сутринта.

— Както желае Ваша Светлост — съгласи се Пиърсън. Разчиташе на ефекта от очакването на следващия свидетел, което вече се забелязваше у жените заседатели. Надяваше се младият Редмейн да бъде достатъчно глупав и да атакува Девънпорт по начина, по който го бе направил с Джералд Пейн.

5.

Сутринта залата жужеше тихо още преди появата на Лорънс Девънпорт. Дори гласът на разсилния бе приглушен, когато произнесе името му.

Лорънс Девънпорт прекрачи прага и последва разсилния до свидетелското място. Беше около метър и осемдесет, но толкова слаб, че изглеждаше още по-висок. Носеше морскосин костюм и кремава риза, която изглеждаше чисто нова. Беше прекарал доста време в спор дали се налага да сложи вратовръзка, но накрая бе приел съвета на Спенсър, че прекалената небрежност прави лошо впечатление в съда. „Нека те приемат като лекар, а не като актьор“, му беше казал Спенсър. Девънпорт избра раирана вратовръзка, която никога не би сложил, освен пред камера. Но не облеклото караше жените да обръщат глави след него. Пронизващите сини очи, гъстата чуплива коса и безпомощният поглед бяха причина толкова много от тях да искат да са му майки. Е, по-възрастните. Младите имаха други фантазии.

Лорънс Девънпорт се бе прочул с ролята си на сърдечен хирург в сериала „По лекарско предписание“. Всяка събота вечер той прелъстяваше публика от над девет милиона души. Феновете му, изглежда, не се интересуваха от това, че прекарва повече време във флирт със сестрите, отколкото в операционната.

След като зае свидетелското място, разсилният му подаде Библията и задържа пред него листчето с първите му реплики. Така, докато произнасяше клетвата, Девънпорт превърна зала номер четири в свой частен театър. Алекс Редмейн забеляза как жените заседатели се усмихват на свидетеля. Девънпорт отвърна на усмивките им, все едно че го викаха на бис.

Господин Пиърсън бавно се надигна от мястото си. Възнамеряваше да задържи Девънпорт на свидетелското място колкото се може по-дълго, докато разиграва своята дванайсетчленна публика.

Алекс Редмейн се облегна назад в очакване завесата да се вдигне и си спомни още един бащин съвет.

Дани се чувстваше по-изолиран от всякога. Бе впил очи в човека, когото така ясно си спомняше от бара онази вечер.

— Вие сте Лорънс Андрю Девънпорт, нали? — попита Пиърсън свидетеля с грейнал поглед.

— Да, господине.

Пиърсън се обърна към съдията.

— Колебая се, Ваша Светлост, дали ще ми позволите да не питам господин Девънпорт за домашния му адрес. — Той направи пауза. — По очевидни причини.

— Не би било проблем — отговори съдия Саквил, — но ще е необходимо свидетелят да потвърди, че е живял на този адрес през последните пет години.

— Така е, Ваша Светлост — потвърди Девънпорт, насочвайки вниманието си към режисьора с лек поклон.

— Можете ли също така да потвърдите — попита го Пиърсън, — че сте били в „Дънлоп Армс“ вечерта на осемнадесети септември, хиляда деветстотин деветдесет и девета?

— Да, мога — отвърна Девънпорт. — Бях с няколко приятели, за да отпразнуваме тридесетия рожден ден на Джералд Пейн. Всички сме състуденти от Кеймбридж — добави той с провлачения глас, до който прибягваше, когато играеше Хийтклиф1 на турне.

— Видяхте ли онази вечер обвиняемия — попита Пиърсън и посочи към подсъдимата скамейка.

— Не, господине. Не го бях забелязал — отвърна Девънпорт, обръщайки се към заседателите, като че ли бяха публика на матине.

— Приятелят ви Спенсър Крейг изскочи ли през задната врата на заведението по-късно същата вечер?

— Да, така беше.

— Предизвикан от писък на момиче?

— Точно така, господине.

Пиърсън се поколеба, вече очакваше Редмейн да скочи и да протестира срещу такъв очевидно насочващ въпрос, но той остана безмълвен. Окуражен, продължи:

— И господин Крейг се върна в бара малко по-късно, така ли?

— Да, така беше — отговори Девънпорт.

— И посъветва вас и вашите приятели да се приберете у дома? — Пиърсън продължи да насочва свидетеля си, но Алекс Редмейн не помръдваше.

— Така е — каза Девънпорт.

— Обясни ли ви господин Крейг защо смята, че трябва да напуснете мястото?

— Да. Каза ни, че двама души се бият на алеята и един от тях има нож.

— Искахте ли да отидете да видите дали всичко е наред с младата дама? — суфлира му Пиърсън.

— Да, да — отвърна бързо Девънпорт, който вече чувстваше, че не се справя много добре без сценарий в ръцете.

— Но въпреки това послушахте господин Крейг и напуснахте? — добави Пиърсън.

— Да, да, вярно е — каза Девънпорт. — Последвах съвета на Спенсър, защото… — Девънпорт направи ефектна пауза — е правен специалист. Мисля, че това е правилното определение.

Добре ги ниже, мина през ума на Алекс, доловил, че Девънпорт отново е стъпил здраво на краката си.

— Тоест вие лично не сте били на задната улица?

— Не, господине, Спенсър ни посъветва в никакъв случай да не доближаваме човека с ножа.

Алекс остана на място.

— Така — потвърди Пиърсън, обърна следващата страница в папката си и се взря в празния лист хартия. Беше стигнал до края на въпросите по-бързо, отколкото бе очаквал. Не проумяваше защо опонентът му не се беше опитал да го прекъсне, докато той очебийно насочваше свидетеля. Затвори с нежелание папката си.

— Моля, останете на мястото си, господин Девънпорт — каза той. — Със сигурност моят многоуважаван колега ще желае да ви разпита.

Алекс Редмейн дори не погледна към Лорънс Девънпорт, който прекара ръка през прекрасната си коса и продължи да се усмихва на заседателите.

— Желаете ли да разпитате свидетеля, господин Редмейн? — попита съдията с реторичен тон.

— Не, благодаря, Ваша Светлост — отговори Редмейн, като почти не помръдна от мястото си.

Присъстващите едва прикриха разочарованието си.

Алекс беше невъзмутим. Съветът на баща му бе никога да не разпитва свидетел, харесван от заседателите, особено когато са склонни да повярват на всичко, което им казва. „Разкарай го от свидетелското място колкото можеш по-бързо и се надявай, когато се стигне до вземане на решение относно присъдата, споменът от тяхното представление (а това наистина беше представление) да е отшумял.“

— Можете да напуснете свидетелското място, господин Девънпорт — съобщи някак неохотно съдия Саквил.

Девънпорт се изправи, като се постара да постигне максимален ефект от излизането си. В момента, в който се оказа в претъпкания коридор, се насочи право към стълбите за партерния етаж със скорост, която не позволяваше на някой стреснат фен да схване, че това е доктор Бересфорд, и да му поиска автограф.

Девънпорт се радваше, че вече е вън от сградата. Преживяването не беше приятно и той бе доволен, че всичко бе приключило по-бързо от очакваното. По-скоро прослушване, отколкото представление. Не се бе отпуснал нито за момент и се чудеше дали си е проличало, че изобщо не бе спал през нощта. Когато излезе на улицата, си погледна часовника. Беше още рано за срещата му със Спенсър в дванайсет. Зави надясно и тръгна в посока на Инър Темпъл, сигурен, че Спенсър ще се зарадва да научи, че Редмейн не си е направил труда да го разпита. Много се бе страхувал, че младият адвокат ще го притисне по темата за сексуалната му ориентация. Ако беше казал истината, това щеше да е единственото заглавие по първите страници на жълтата преса.

6.

Тоби Мортимър се направи, че не забелязва Лорънс Девънпорт в съда. Спенсър Крейг ги беше предупредил, че докато трае процесът, не бива да ги виждат заедно на обществени места. Онази нощ им звънна щом се прибра, за да им каже, че детектив Фулър ще се свърже с тях още на следващия ден, за да изясни някои неща. Това, което бе започнало като рожден ден на Джералд, бе завършило кошмарно и за четиримата.

Мортимър сведе поглед, когато се размина с Девънпорт. Много се страхуваше да свидетелства, въпреки че Спенсър постоянно го успокояваше, че дори Редмейн да разбере за проблема му с наркотиците, няма причина да повдигне въпроса.

„Мускетарите“ бяха останали верни на клетвата си, но никой от тях не се преструваше, че отношенията им ще си останат същите. Случилото се само подсили абстиненцията му. Преди празненството той беше известен между дилърите като съботно-неделен наркоман, но с наближаването на процеса започна да купува по две дози дневно.

— И да не вземеш да се надрусаш, преди да се явиш в съда — беше го предупредил Спенсър.

Само че той не знаеше какво е да изпитваш неутолим глад: няколко часа блаженство, докато опиянението от дрогата отзвучи, след което започва потене, треперене и ритуалът по подготовката на следващото бягство от света — забождането на иглата във вената, вливането на течността в кръвообращението, краткото очакване и накрая благословеното отпускане. До следващия цикъл. Мортимър бе започнал да се поти. След колко време щеше да започне треперенето? Ако го призовяха сега, щеше да се справи благодарение на прилив на адреналин.

Вратата на съдебната зала се отвори и разсилният се огледа. Мортимър скочи в очакване да чуе името си. Впи нокти в дланите си с надеждата болката да прогони напрежението.

— Реджиналд Джаксън! — изрева служителят на съда, като дори не погледна високия мъж, изправил се при появата му.

Управителят на „Дънлоп Армс“ последва разсилния в залата. Това бе още един човек, с когото Мортимър не беше разговарял през последните шест месеца.

— Оставете го на мен — беше им казал Спенсър, който още от Кеймбридж се грижеше за проблемите на Мортимър.

Стовари се на пейката и стисна ръбовете на седалката, усещайки, че треперенето всеки миг ще започне. Не знаеше още колко ще издържи — нуждата от дрога бързо надделяваше над страха от Спенсър Крейг. Докато човекът от бара се появи отново, ризата, панталоните и дори чорапите на Мортимър вече бяха подгизнали от пот, нищо че беше студена мартенска сутрин. Я се стегни, чуваше той гласът на Спенсър, който, естествено, не беше тук, а вероятно у Лорънс, където си бъбреха за това колко добре върви процесът. Щяха да го чакат. Последното парче от мозайката.

Мортимър се изправи и закрачи напред-назад по коридора в очакване на разсилния.

— Инспектор Фулър — измуча разсилният и Мортимър направо рухна на пейката.

Не можеше да контролира вече треперенето. Нуждаеше се от следваща доза така спешно, както бебето се нуждае от млякото на майка си. С несигурни стъпки се отправи към тоалетната и с облекчение установи, че там няма никого. Насочи се към кабината в дъното и заключи отвътре. През пролуката над вратата някой спокойно можеше да види, че нарушава закона, и то тъкмо в съда. Потребността от дрога бе толкова силна, че заглушаваше гласа на здравия разум, все едно колко голям бе рискът.

Мортимър разкопча сакото си и измъкна от вътрешния си джоб малка платнена торбичка. Отвори я и я остави на капака на седалката. Подготовката бе част от преживяването. Извади малък флакон от 1 милилитър — струваше 250 лири. Колко ли време още щеше да може да си позволява толкова високо качество? Малкото наследство от баща му все някога щеше да свърши. Мушна иглата в капачка на флакона и изтегли съдържанието. Не провери дали течността се движи свободно през иглата, защото не можеше да си позволи да загуби дори капка.

В този момент чу, че някой отваря външната врата на тоалетната. Замря в очакване човекът отвън да приключи със заниманията, за които бе предназначено помещението.

Щом чу хлопването на външната врата, запретна крачола на панталона си, за да намери здрава вена. Задача, станала доста трудна напоследък. Усука вратовръзката си около левия крак и започна да стяга, докато вената се показа. Стисна възела с едната ръка, а с другата заби иглата в изпъкналата вена и започна бавно да натиска буталото, докато и последната капка влезе в кръвообращението му. Въздъхна дълбоко и потъна в един друг свят — свят, където Спенсър Крейг го нямаше.

— Не желая да обсъждам повече този въпрос — бе казал по-рано същия ден бащата на Бет, докато жена му оставяше пред него чиния с яйца с бекон — закуската, която му сервираше всяка сутрин, откакто се бяха оженили.

— Татко, наистина ли вярваш, че Дани би убил Бърни? Те са най-добри приятели, откакто тръгнаха на училище.

— Виждал съм Дани да си изпуска нервите.

— Кога? — попита Бет.

— На ринга по време на боксов мач срещу Бърни.

— Заради което Бърни винаги го биеше.

— Вероятно Дани този път е спечелил, защото е имал нож в ръката си. — Бет бе толкова стъписана от обвинението на баща си, че не отговори. — Ти забрави ли какво се случи на игрището преди години?

— Не, не съм — рече тя, — но тогава Дани наистина се притече на помощ на Бърни.

— А директорът на училището намери нож в ръката му.

— Ти обаче забравяш — намеси се майката на Бет, — че Бърни потвърди историята на Дани, когато полицаите ги разпитваха след това.

— И отново в ръката на Дани намират нож. Според вас това е съвпадение, така ли?

— Вече стотици пъти ти повтарям, че…

— Че напълно непознат е забил нож в тялото на брат ти.

— Точно така.

— И Дани с нищо не е предизвикал онзи да излезе от кожата си.

— Именно. — Бет правеше усилие да остане спокойна.

— Вярвам й — обади се госпожа Уилсън, докато наливаше кафе в чашата на дъщеря си.

— Както винаги — рече кратко бащата.

— И имам основания за това — настоя госпожа Уилсън. — Бет никога не ме е лъгала.

Господин Уилсън мълчеше, но така и не посягаше към храната, която вече изстиваше.

— Искате да кажете, че всички други лъжат — най-сетне промълви той.

— Точно така — обади се Бет. — Ти май забравяш, че и аз бях там и затова знам, че Дани няма никаква вина.

— Отново четирима срещу един — уточни бащата.

— Татко, не говорим за състезание на хрътки. Става дума за живота на Дани.

— Не. Става дума за живота на моя син.

— Който е и мой син, в случай че си забравил.

— Май забравяш също така, че Дани беше човекът, за когото толкова искахте да се омъжа и когото бе помолил да поеме автосервиза, след като се оттеглиш. Какво стана, та изведнъж престана да му имаш доверие?

— Има нещо, което не съм ти казал — рече бащата на Бет. Госпожа Уилсън наведе глава настрани. — Когато Дани дойде да ми каже, че иска да се ожени за теб, реших, че ще е справедливо, ако му съобщя, че съм променил решението си.

— За какво по-точно? — попита Бет.

— За това кой ще поеме сервиза, когато се пенсионирам.

7.

— Нямам повече въпроси, Ваша Светлост — заяви Алекс Редмейн.

Съдията благодари на инспектор Фулър и го освободи.

Днес на Алекс не му беше ден. Лорънс Девънпорт бе омагьосал заседателите с чара и външния си вид. Инспектор Фулър се бе оказал достоен и съвестен полицай, който докладва точно какво е видял във въпросната нощ и даде конкретната си интерпретация. Когато Алекс настоя да узнае доколко близки са отношенията му с Крейг, той повтори простичко — чисто професионални. Когато Пиърсън го попита колко минути според него делят обаждането на Крейг на телефон 999 от момента, в който той самият е влязъл в бара, инспекторът отговори, че не може да бъде сигурен, но едва ли са повече от петнайсет минути.

Що се отнася до бармана Редж Джаксън, той просто повтори като папагал, че е бил ангажиран със задълженията си и нито е чул, нито е разбрал какво се е случило.

Редмейн реши, че ако има някакъв шанс да направи малък пробив в отбраната на четиримата мускетари, то ще е при разпита на Тоби Мортимър. Беше информиран за пристрастеността му към наркотиците, макар да нямаше намерение да го споменава в съда. Знаеше, че по време на кръстосания разпит в главата на Мортимър няма да има нищо друго. Той бе единственият свидетел на обвинението, който можеше да се огъне под натиск, и точно затова бе добре, че остана да чака в коридора толкова дълго.

— Струва ми се, че има достатъчно време за още един свидетел — рече съдия Саквил, докато си гледаше часовника.

Господин Пиърсън не изглеждаше много ентусиазиран, когато дойде време да бъде призован последният свидетел на обвинението. След като прочете подробния доклад на полицията, той дори си помисли, че май няма да е зле изобщо да не използва този свидетел. Естествено знаеше, че Редмейн няма да пропусне този факт, ще стане подозрителен и може да го доведе на делото с официална призовка.

Разсилният излезе в коридора и изрева:

— Тоби Мортимър! — огледа се и с изненада установи, че високият непознат, който бе седял доскоро на пейката, вече го няма. Бе давал вид на човек, който чака с нетърпение да бъде повикан. Разсилният обиколи коридора и пейките, но от онзи нямаше и следа. Извика името на свидетеля отново, този път още по-силно, но без резултат.

Бременна млада жена от първия ред се надигна нерешително от мястото си. Разсилният я погледна и попита:

— Виждала ли сте господин Мортимър, госпожо?

— Да — отговори тя. — Отиде до тоалетната преди малко, но не видях да се връща.

— Благодаря ви. — Разсилният приближи секретаря, който го изслуша и предаде думите му на съдията.

— Ще му дадем още няколко минути — заяви в отговор Саквил.

Редмейн поглеждаше час по час часовника си и ставаше все по-неспокоен. Отиването до тоалетната не можеше да отнеме толкова много време… освен ако…

Пиърсън се наведе усмихнат и предложи услужливо:

— Дали да не оставим разпита на свидетеля за утре сутринта?

— Не, благодаря — отвърна Редмейн. — Нямам нищо против да почакам. — Прегледа за пореден път бележките си и подчерта думите, които според него бяха важни, така че да се открояват и да няма нужда да се взира в записките си.

След малко разсилният се появи, отиде право при секретаря и зашепна нещо. Той, от своя страна, предаде информацията на съдията, който кимна.

— Господин Пиърсън. — Прокурорът се изправи. — По всичко личи, че последният ви свидетел не се е почувствал добре и е откаран в болница. — Предпочете да спести подробностите за иглата в левия крак. — Ето защо прекратявам днешното заседание. Бих искал да видя вас и адвоката на защитата в кабинета си.

Алекс Редмейн нямаше нужда да ходи до кабинета на съдията, за да научи, че най-важният му коз е изваден от тестето. Затвори папката с надпис „Свидетели на Короната“ и си даде сметка, че сега съдбата на Дани Картрайт е вече в ръцете на годеницата му Бет Уилсън. А той все още не бе убеден, че тя казва истината.

8.

Първата седмица от процеса изтече и четиримата главни герои прекараха почивните дни различно.

Алекс Редмейн отиде в Съмърсет да прекара няколко дни с родителите си в Бат. Баща му започна да го разпитва за хода на делото още преди да е затворил входната врата, докато майка му се интересуваше най-вече от това как се развиват отношенията с последната му приятелка.

— Има някаква надежда — отвърна той и на двамата.

Докато дойде време да се връща в Лондон, Алекс бе репетирал няколко пъти въпросите, които смяташе да зададе на Бет Уилсън на следващия ден, като баща му играеше ролята на съдията. Това никак не затрудни стареца, който се бе занимавал точно с това през последните двайсет години, преди да реши да се пенсионира.

— Саквил ми каза, че успяваш да запазиш самообладание, но от време на време поемаш ненужни рискове.

— Според мен няма друг начин да разбера дали Картрайт е невинен.

— Това не е твоята задача. Остави го на заседателите.

— Говориш като съдия Саквил — засмя се Алекс.

— Работата ти е да предоставиш на клиента си най-добрата възможна защита, все едно дали е виновен, или не.

Очевидно беше забравил, че бе дал същия този съвет на Алекс, когато бе едва седемгодишен, и оттогава го бе повтарял хиляди пъти до момента, когато синът му постъпи в Оксфорд, за да получи своята степен по право.

— Какъв свидетел се очертава да бъде Бет Уилсън?

— Един уважаван старши адвокат веднъж ми каза — започна Алекс, като се правеше, че подръпва реверите на въображаема тога, — че никога не можеш да предвидиш как би се държал един свидетел, когато седне на свидетелското място.

Майка му избухна в смях, докато вдигаше чиниите и изчезна в кухнята.

— Не подценявай Пиърсън — посъветва го баща му, който се направи, че не забелязва смеха на съпругата си. — Страшно го бива в кръстосания разпит.

— Нима е възможно такова нещо? — усмихна се Алекс.

— О, да, възможно е и го изпитах на собствен гръб, което ми коства две дела.

— И двама невинни бяха осъдени, без да са извършили престъпление? — попита изумено Алекс.

— Не, разбира се, и двамата бяха виновни като истински дяволи, но въпреки това можех да ги измъкна. Помни едно, ако долови и най-малката пукнатина в защитата ти, ще се връща отново и отново към нея, така че когато се оттеглят, заседателите няма да помнят нищо друго.

— Ще позволите ли да ви прекъсна, многоуважаеми колега — обади се майка му, докато доливаше кафе в чашата на сина си, — за да попитам как е Сюзан?

— Коя пък беше Сюзан? — сепна се Алекс.

— Онова мило момиче, което доведе последния път.

— Сюзан Реник? Нямам никаква представа. Нещо се загубихме с нея. Засега ми се струва невъзможно да съвместявам личния си живот с работата на адвокат. Нямам представа как сте се справяли вие двамата.

— Ако майка ти не ме хранеше всяка вечер по време на делото „Карбарши“, сигурно щях да умра от глад и изтощение.

— Лесно ли беше? — ухили се Алекс на майка си.

— Не бих казала — отвърна тя. — Делото трая близо две години… И баща ти го загуби.

— Не е вярно — обади се баща му и прегърна жена си през кръста. — Имай предвид, момчето ми, че Пиърсън е ерген. Ето защо ще прекара двата почивни дни в подготовка на най-кошмарните въпроси за Бет Уилсън, за които може да се досетиш.

Не го пуснаха под гаранция. Дани бе прекарал последните шест месеца в „Белмарш“ — затворът с много висока степен на сигурност в Югоизточен Лондон. Излежаваше се по двайсет и четири часа в килия с размери два и половина на два метра. В нея имаше легло, пластмасови маса и стол, метален умивалник и тоалетна от същия материал. Единственият му контакт с външния свят се осъществяваше посредством съвсем малък прозорец с метални решетки, разположен високо на едната стена. Всеки ден го пускаха да се разходи за по четирийсет и пет минути и той ги прекарваше в джогинг из оградения двор — бетонна площадка от един акър, опасана от близо четириметрова ограда, увенчана с бодлива тел.

— Невинен съм — казваше той на всеки, който го попиташе.

— Всеки така казва — бе неизменният отговор.

Докато тичаше тази сутрин, Дани се опита да не мисли за това как бе минала първата седмица на процеса, но се оказа невъзможно. Внимателно се бе взирал в лицето на всеки от заседателите, но как да познае какво си мислеха тези хора. Не можеше да се каже, че има с какво да се похвали, но поне Бет щеше да има възможност да разкаже своята версия за случилото се. Щяха ли заседателите да й повярват? Или щяха да приемат версията на Спенсър Крейг? Бащата на Дани винаги бе твърдял, че няма по-добра правосъдна система от британската и невинни хора не лежат в затвора. Ако това беше вярно, той щеше да е на свобода след седмица. Опита се да не мисли за друго решение.

Арнолд Пиърсън също прекара почивните дни извън града, във вилата си в Костуолдс, където разполагаше с градина от четири акра и половина — негова радост и гордост. Погрижи се за розите си и се опита да почете роман, за който бе видял добри отзиви. Книгата не успя да го грабне и той реши да се поразходи, за да прочисти съзнанието си от всичко, което се бе случило в Лондон през последната седмица. Делото обаче не излизаше от ума му.

Имаше усещането, че през първите дни процесът вървеше добре, въпреки че Редмейн се бе оказал далеч по-неприятен противник от очакваното. Някои фрази и реплики, както и рядко срещаният талант да задава подходящ въпрос в подходящия момент, му напомняха за бащата на младия адвокат, който, по мнението на Арнолд, бе сред най-добрите в занаята.

Добре че момчето бе още зелено. Можеше да извади много точки в своя полза, докато разпитваше Крейг. На негово място Арнолд би премерил с хронометър за колко време може да бъде изминато разстоянието от „Дънлоп Армс“ до дома на Крейг. След това би се прибрал у дома — да вземе душ, да се преоблече и избръсне, и отново да засече времето. Арнолд бе убеден, че за цялото това упражнение ще са необходими двайсет, най-много трийсет минути.

Отиде за продукти в магазина, взе и местния вестник и пое обратно. Спря за малко край селската морава, която обикновено се използваше за игра на крикет. Лицето му се озари от ведра усмивка при спомена за 57-те точки, които бе отбелязал срещу „Брокълхърст“ преди двайсетина години. Дали пък не бяха трийсет? Всичко, което харесваше в Англия, бе тук, в провинцията. Хвърли поглед към часовника си и въздъхна, съзнавайки, че е време да се прибере у дома и да се приготви за утрешния ден.

След чая влезе в кабинета си и прегледа въпросите, които бе приготвил за Бет Уилсън. Имаше предимството да я разпитва след Редмейн. Щеше да дебне като котка в края на пейката си, за да улови и най-малката му грешка. Виновният винаги прави грешки.

Арнолд се усмихна, когато вниманието му бе привлечено от „Бетнал Грийн и Боу Газет“. Сигурен бе, че Редмейн не е чел статията, появила се на първа страница преди петнайсет години. На Арнолд Пиърсън може да му липсваха елегантността и стилът на адвокат Редмейн, но пък той ги компенсираше с часове търпеливо проучване, благодарение на което бе получил доказателство в безсъмнената вина на Картрайт. Но щеше да го остави за по-нататък, за разпита на обвиняемия.

Докато Алекс обядваше с родителите си в Бат, Дани правеше обиколките си в тесния двор на затвора „Белмарш“, а Арнолд Пиърсън бе в селския магазин, Елизабет Уилсън бе на посещение при своя лекар.

— Просто редовния преглед — увери я той с усмивка. Но постепенно усмивката му премина в леко смръщване. — Да си била в последно време под напрежение? — попита той.

Бет предпочете да не споделя с него как бе прекарала последната седмица. Баща й оставаше убеден, че Дани е виновен, и не искаше да чува името му да се споменава повече в неговия дом, въпреки че майка й бе приела нейната версия за случилото се онази нощ. Оставаше въпросът какви ще се окажат съдебните заседатели: такива като баща й или като майка й.

Всяка неделя следобед през изминалите шест месеца тя посещаваше Дани в затвора „Белмарш“, но тази неделя щеше да пропусне. Господин Редмейн я беше предупредил, че до приключването на процеса няма да й разрешат повече контакти с него. Имаше да го пита толкова много неща, искаше да сподели с него други.

Бебето щеше да се роди след шест седмици, но той щеше да е свободен много преди това и това ужасно изпитание щеше да е приключило. Щом се произнесат съдебните заседатели, дори баща й ще се съгласи с невинността на Дани.

В понеделник сутрин господин Уилсън откара дъщеря си до „Олд Бейли“ и я остави пред вратата на сградата на съда. Преди да се разделят, й каза само:

— Кажи истината.

9.

Усети, че му прилошава, когато очите им се срещнаха. Спенсър Крейг го наблюдаваше от галерията, където бяха местата за публиката. Дани отвърна на погледа му, застанал в центъра на ринга в очакване на гонга, обявяващ началото на първия рунд.

Когато Бет влезе — не беше я виждал от две седмици — Дани с облекчение си даде сметка, че тя ще е с гръб към Крейг, докато е на свидетелското място. Бет му се усмихна топло, докато произнасяше клетвата.

— Елизабет Уилсън ли е вашето име? — попита Алекс Редмейн.

— Да — отговори тя и неволно отпусна ръка върху корема си. — Обикновено ми казват Бет.

— Живеете на Бейкън Роуд в Боу, Източен Лондон, така ли?

— Да — потвърди тя.

— Починалият Бърни Уилсън е ваш брат, така ли?

— Да, така е.

— Работите като личен помощник на председателя на „Дрейк Марин Иншурънс Къмпани“ в лондонското Сити?

— Да, така е.

— Кога очаквате бебето? — попита Алекс.

Пиърсън смръщи чело, но знаеше, че не бива да прекъсва.

— След шест седмици.

Съдия Саквил се наведе над нея от мястото си и се усмихна.

— Бихте ли разказали на мен и на заседателите какво се случи онази вечер?

Тя кимна в знак на съгласие.

— Ако предпочитате, можете да седнете — продължи съдията любезно. — Когато човек е на необикновено място, може да се почувства зле.

— Благодаря ви — въздъхна Бет, отпусна се на дървената седалка в мястото за свидетели и почти се скри вътре.

— По дяволите — промърмори под нос Алекс Редмейн.

Сега вече заседателите нямаше да виждат нищо, освен главата и раменете й, а постоянното напомняне за нейното състояние бе скрито от погледа им. Трябваше да се досети, че Саквил ще предложи подобно нещо, и да предупреди Бет да не сяда. Дори да бе припаднала, целта щеше да е изпълнена.

— Госпожице Уилсън, бихте ли казали на съда какви са отношенията ви с обвиняемия?

— Двамата с Дани ще се женим следващата седмица — отговори тя.

В залата се разнесе въздишка на изненада.

— Следващата ли? — направи се на изненадан Редмейн.

— Точно така. Отец Майкъл го обяви в черквата по време на службата вчера.

— Но ако годеникът ви бъде осъден…

— Не можете да осъдите човек за нещо, което не е извършил — остро отвърна Бет.

Алекс се усмихна. Чудесно попадение. При това тя извърна лице към заседателите.

— Откога се познавате с обвиняемия?

— Откакто се помня. Семейството му винаги е живеело срещу нас. Ходехме и в едно училище.

— Смесената гимназия „Клемент Атлий“? — доуточни Редмейн, след като погледна записките си.

— Точно така — потвърди Бет.

— Значи го харесвате от дете?

— Дани обаче не ме забелязваше и почти не е говорил с мен, докато не завършихме училище.

Дани се усмихна за първи път този ден, спомнил си малкото момиче с плитчици, което все се въртеше около брат си.

— Правехте ли опити да говорите с него?

— Не. Не смеех. Но винаги стоях на тъчлинията и го гледах как играе футбол.

— Дани и брат ви от един отбор ли бяха?

— Още от училище — отговори Бет. — Дани беше капитан, а брат ми — вратар.

— Дани винаги ли беше капитан?

— О, да. Приятелите му дори го наричаха Капитан Картрайт. Беше капитан на всички училищни отбори — футбол, крикет и дори бокс.

Алекс забеляза, че един-двама от заседателите се усмихнаха.

— Разбираха ли се?

— Бяха най-добри приятели.

— Караха ли се често, както моят уважаван колега намекна? — Алекс погледна към прокурора.

— Само заради „Уест Хам“ или за някоя от приятелките на Бърни.

Един от заседателите се засмя.

— Но Дани не свали ли Бърни в първия рунд по време на шампионата на Клуба по бокс на момчетата от Боу стрийт миналата година?

— Така е, но той винаги е бил по-добрият, и си го знаеше. Дори ми каза веднъж, че ако случайно стигнат до финалите, ще е късмет, ако брат ми издържи до втория рунд.

— Значи между тях няма лоши чувства, както намекна уважаемият ми колега, господин Пиърсън.

— Че той откъде ще знае, след като не познава никой от тях?

Дани отново се усмихна.

— Госпожице Уилсън — строго се обади съдията. — Моля, концентрирайте се върху отговора на въпроса.

— А какъв беше той? — рече Бет, изчервена от неудобство.

Съдията погледна записките си.

— Имаше ли някакви лоши чувства между брат ви и обвиняемия?

— Не — рече Бет. — Нали ви казах, че бяха най-добри приятели?

— Казахте преди малко на съда, госпожице Уилсън — опита се да я насочи към конкретиката на делото Редмейн, — че не сте смеели да говорите с Дани, докато сте били ученици. И въпреки това сте решили да се омъжите за него.

— Така си е. — Тя обърна очи към Дани.

— И каква беше причината нещата да се променят?

— Когато Бърни и Дани завършиха училище, започнаха работа в автосервиза на баща ми. Аз завърших следващата година, след което записах колеж, а после и университета „Ексетър“.

— Който завършихте с отличен успех?

— Именно.

— Каква бе първата ви работа, след като приключихте с образованието си?

— Бях секретарка в „Дрейкс Марин Иншурънс Къмпани“ в Сити.

— С положителност сте можели да заемете и по-престижно място, като се има предвид квалификацията ви.

— Вероятно — призна Бет. — Но офисите на „Дрейкс“ са в Сити и не ми се искаше да се отделям много от дома.

— Разбирам. От колко години работите за компанията?

— Пет.

— През това време от секретарка достигнахте поста личен помощник на председателя, така ли?

— Да.

— Колко секретарки работят в „Дрейкс Иншурънс“? — попита Редмейн.

— Не зная точно, около стотина.

— Но тъкмо вас избраха за този пост.

Бет предпочете да замълчи.

— Кога за първи път се видяхте с Дани след завръщането ви в Лондон от университета?

— Много скоро след като започнах работа в Сити — отговори Бет. — Една събота сутрин мама ме помоли да мина да оставя обяд на баща ми в автосервиза. Дани беше там, пъхнал глава под капака на някаква кола. В началото си помислих, че не ме е забелязал, защото от мястото, където се беше заврял, вероятно виждаше само краката ми, но по едно време се опита да надникне и си удари тила в ръба на капака.

— Тогава ли ви покани да излезете за първи път?

— Ваша Светлост — нетърпеливо скочи на крака Пиърсън, — имам чувството, че се намираме на репетиция на любителска театрална група.

Ходът на Алекс бе дал резултат. Съдията, станал свидетел през последните десет години на подобни разпити от страна на Пиърсън, вероятно тайно потриваше ръце, че някой излиза със същия номер на хитрия прокурор, но все пак се наведе напред и отбеляза:

— Господин Редмейн, ще ви помоля да задавате въпроси на свидетелката, а не да подсказвате очакваните от вас отговори, така че госпожица Уилсън просто да се съгласява с вас.

— Моля за извинение, Ваша Светлост — кимна Редмейн. — Ще внимавам за в бъдеще.

Съдия Саквил смръщи чело, припомняйки си, че бащата на младия адвокат го бе уверявал в същото, и то също толкова неискрено.

— Кога беше следващият път, когато се срещнахте с обвиняемия? — попита Редмейн Бет.

— Същата вечер. Покани ме в „Хамърсмит Пале“ — обясни тя. — Двамата с брат ми се отбиваха там всяка събота вечер, където, както Бърни обичаше да казва, било претъпкано.

— И колко често се виждахте след тази първа среща?

— Почти всеки ден, докато не го задържаха.

— Искам да ви върна към вечерта на осемнайсети септември миналата година — подхвана Редмейн. — Моля ви да разкажете със свои думи на съдебните заседатели какво се случи тогава.

— Идеята беше на Дани — да отидем да хапнем в Уест Енд, тъй като случаят бе по-специален.

— И какво беше по-специалното?

— Възнамеряваше да ми направи предложение.

— Откъде сте знаели?

— Чух брат ми да разказва на майка ми и баща ми, че Дани се е изръсил две месечни заплати за пръстен. — Тя протегна лявата си ръка, така че заседателите да видят златния й пръстен с диамант.

Алекс изчака шепота да стихне, преди да попита:

— И направи ли ви предложение?

— Да, дори коленичи.

— Приехте ли?

— Разбира се. Знаех, че ще се оженим от първия миг, в който го срещнах.

Пиърсън си отбеляза първата й грешка.

— Какво стана после?

— Преди да си тръгнем, Дани се обади на Бърни, за да му съобщи новината, и той се съгласи да се присъедини към нас, за да празнуваме заедно.

— Къде се разбрахте да продължите?

— В „Дънлоп Армс“ на „Хамбълдън Терас“ в Челси.

— Защо точно там?

— Дани вече бе ходил там веднъж след мач на „Уест Хам“ на „Стамфорд Бридж“. Според него било изискано и щяло да ми хареса.

— По кое време стигнахте в заведението?

— Не мога да кажа със сигурност, но трябва да е било преди десет.

— Брат ви вече ви чакаше там, така ли?

— Ето отново — намеси се Пиърсън.

— Моля да ме извините, Ваша Светлост — рече Редмейн и се обърна към Бет. — Кога се появи брат ви там?

— Вече ни чакаше.

— Забелязахте ли кой друг беше в заведението?

— Да — отговори Бет. — Актьорът Лорънс Девънпорт — доктор Бересфорд от сериала — седеше на бара с други трима.

— Познавате ли се с Лорънс Девънпорт?

— Не, разбира се — отривисто каза Бет. — Виждала съм го само на екрана.

— Трябва да сте била развълнувана от срещата с телевизионна звезда в нощта, в която сте получили и предложение.

— Не чак толкова. Направи ми впечатление, че съвсем не е така хубав като Дани.

Няколко съдебни заседатели отправиха погледи към небръснатия късо подстриган мъж с фланелка на „Уест Хам“, която очевидно не бе виждала ютия от доста време.

Едва ли много заседатели биха се съгласили с нея, помисли си Алекс.

— Разкажете ни какво се случи след това.

— Изпихме бутилка шампанско и решихме, че е време да си тръгваме.

— И тръгнахте ли си?

— Не. Бърни поръча нова бутилка и когато барманът я донесе на масата и взе празната, чух някой да казва: „Само ще изхабят питието“.

— Как реагираха Дани и Бърни?

— Не чуха репликата, но забелязах, че един от мъжете до бара ме зяпа. Намигна ми, след което отвори уста и подаде езика си.

— Кой от четиримата беше това?

— Господин Крейг.

Дани вдигна очи към галерията за публиката точно когато Крейг смръщи чело. За щастие тя нямаше как да го види.

— Казахте ли на Дани?

— Не. Човекът бе очевидно пиян. А и аз съм израснала в Ийст Енд, така че съм чувала далеч по-неприятни неща. Освен това знаех как ще реагира Дани, ако му кажа.

Пиърсън не спираше да записва.

— Значи се направихте, че не го чувате, така ли?

— Да — отвърна Бет. — И тогава същият човек рече на приятелите си: „Кучката си я бива, стига да не си отваря устата“. Бърни го чу. Един от другите додаде: „В някои моменти предпочитам кучките да са с отворена уста“. Останалите се разсмяха. — Тя замълча за миг, после продължи: — Само господин Девънпорт се притесни.

— Бърни и Дани също ли се смяха?

— Не. Бърни грабна бутилката от шампанско, изправи се и се обърна към тях. — Пиърсън записа дословно следващите й думи: — Но Дани го дръпна и го накара да седне обратно, съветвайки го да не им обръща внимание.

— А той?

— Послуша го, но само защото казах, че искам да си вървим. Бяхме близо до вратата, когато видях, че онзи продължава да ме зяпа. Каза: „Тръгваме, а?“, а после уж шепнешком, но достатъчно високо, та всички да го чуят, добави: „Като привършите с нея, аз и приятелите ми сме готови да й се изредим“.

— За какво изреждане става дума? — попита недоумяващо съдия Саквил.

— Когато няколко мъже правят секс с една и съща жена — поясни Редмейн. — Понякога се прави и за пари. — Адвокатът изчака съдията да си запише и погледна към заседателите, за да види дали някой от тях няма нужда от допълнително обяснение, но видя, че те стоят спокойно. — Сигурна ли сте, че това бяха точните думи — попита той свидетелката.

— Не е нещо, което бих забравила лесно — отвърна рязко Бет.

— Същият мъж ли го каза?

— Да, господин Крейг.

— Как реагира Дани?

— Той продължи да не им обръща внимание — хората бяха пияни все пак. Проблемът беше брат ми. Вбеси се, когато господин Крейг подхвърли: „Да излезем вън да се разберем“.

— „Да излезем вън да се разберем“ — повтори Редмейн.

— Точно така — потвърди Бет, на която не й беше много ясно защо адвокатът повтаря думите й.

— Господин Крейг присъедини ли се към вас навън?

— Не, но само защото Дани избута брат ми в алеята и аз бързо затворих вратата зад нас.

Пиърсън взе червена химикалка и подчерта думите: избута брат ми на алеята.

— Значи Дани успя да изведе брат ви от бара, без повече неприятности?

— Да, но Бърни все така настояваше да се върне, за да се разберат.

— Да се разберат ли?

— Да.

— Но вие продължихте по задната уличка.

— Точно така. Но малко преди да стигна до главната улица, видях, че един от мъжете от бара стои на пътя ми.

— Кой беше това?

— Господин Крейг.

— Какво направихте?

— Изтичах обратно към Дани и брат ми. Помолих ги да се върнем в бара. В този момент видях и други двама от мъжете — единият беше господин Девънпорт — да стоят пред задната врата. Извърнах се и видях, че първият вече върви към нас.

— Какво стана след това? — попита Редмейн.

— Бърни каза: „Ти поеми скапаняка, а аз ще се заема с останалите“, но преди Дани да отговори, онзи, когото Бърни нарече „скапаняк“, се втурна към нас и заби юмрук в лицето на Дани. След това започна голям бой.

— И четиримата ли участваха?

— Не. Девънпорт стоеше пред задната врата заедно с още един — висок и мършав, а когато брат ми почти събори третия, ми извика да намеря такси, защото бил убеден, че ще свърши бързо.

— Направихте ли го?

— Да. Но първо се уверих, че Дани се е справил с Крейг.

— А беше ли?

— Естествено.

— Колко време ви отне да намерите такси?

— Няколко минути — отговори Бет. — Когато колата спря, шофьорът надникна през прозореца и за моя изненада рече: „Мисля, че не такси, а линейка ти трябва, момиче. Ако наистина са ти приятели, по-добре повикай линейка“. След това си замина.

— Правен ли е опит да бъде намерен този шофьор? — попита съдията.

— Да, Ваша Милост — отвърна Редмейн, — но до този момент никой не се е обадил. — След това той отново насочи вниманието си към свидетелката. — Как реагирахте на думите на шофьора?

— Извърнах се и видях, че брат ми лежи в безсъзнание. Дани държеше главата му на коленете си. Изтичах обратно по улицата, за да видя какво става.

Пиърсън отново си записа нещо.

— Даде ли Дани някакви обяснения какво се е случило?

— Да, каза ми, че Крейг ги изненадал, като извадил нож. Дани се опитвал да го изтръгне от ръката му, когато онзи промушил Бърни.

— Бърни потвърди ли думите му?

— Да.

— Какво направихте след това?

— Обадих се на „Бърза помощ“.

— Моля ви добре да си помислите, преди да отговорите на следващия ми въпрос, госпожице Уилсън. Полицията или линейката пристигна първо?

— Онези с белите престилки — отвърна Бет без колебание.

— Колко време след обаждането дойдоха?

— След седем или осем минути.

— Защо сте толкова сигурна?

— Защото постоянно си гледах часовника.

— Колко време след това дойде полицията?

— Не мога да кажа с точност, но минаха поне още пет минути.

— Колко време остана с вас инспектор Фулър, преди да влезе в бара, за да разпита господин Крейг?

— Поне десет минути — отговори Бет, — но може да е било и повече.

— Но достатъчно господин Крейг да изтича до дома си на стотина метра от бара, да се преоблече и да се върне, за да представи своята версия за случилото се на полицейския инспектор.

— Ваша Светлост — скочи отново Пиърсън, — това вече е скандално от страна на човек, който има отговорности пред обществото.

— Съгласен съм — отвърна съдията. — Нека съдебните заседатели да не обръщат внимание на последния коментар на господин Редмейн. Не забравяйте, че подсъдим не е господин Крейг. — Повтори той и изгледа сурово Редмейн.

Адвокатът обаче не трепна — знаеше, че заседателите няма да забравят и вече е посадил семето на съмнението.

— Моля за извинение, Ваша Светлост. Няма да се повтори.

— Гледайте наистина да е така.

— Госпожице Уилсън, докато чакахте да дойде полицията, парамедиците сложиха ли брат ви на носилка, за да го закарат до най-близката болница?

— Да, направиха всичко по силите си, но знаех, че е прекалено късно. Беше загубил страшно много кръв.

— Вие или Дани придружихте ли го?

— Отидох сама, защото инспектор Фулър искаше да зададе още въпроси на Дани.

— Това разтревожи ли ви?

— Да, Дани също бе ранен. Не беше и…

— Не за това ви питам — побърза да я прекъсне Редмейн, който не искаше тя да довърши изречението си. — Тревожехте ли се, че полицията може да заподозре Дани?

— Не — категорична беше Бет. — И през ум не ми мина. Разказах на полицията точно какво се е случи, а и той щеше да потвърди думите ми.

Ако в този момент Алекс бе погледнал прокурора, щеше да види, че за части от секундата лицето му се озари от усмивка.

— За съжаление брат ви издъхна по пътя към „Челси и Уестминстър Хоспитал“.

Бет се разплака.

— Да, позвъних на родителите си. Те дойдоха веднага, но беше твърде късно.

Алекс изчака тя да се успокои и едва тогава зададе следващия си въпрос:

— Дани дойде ли при вас в болницата?

— Не.

— Защо?

— Полицията го разпитваше.

— Кога го видяхте след това?

— На сутринта, в полицейския участък в Челси.

— Полицейският участък в Челси ли? — нарочно повтори той, правейки се на изненадан.

— Полицаите дойдоха у нас още рано сутринта. Казаха, че Дани е задържан и обвинен в убийството на Бърни.

— Това трябва да е било голям удар.

Господин Пиърсън скочи отривисто от мястото си.

— Как реагирахте на новината? — побърза да попита Редмейн.

— Не вярвах на ушите си. Повторих дума по дума какво се е случило, но видях, че не ми вярват.

— Благодаря, госпожице Уилсън. Нямам повече въпроси, Ваша Светлост.

Дани въздъхна с облекчение, докато Бет слизаше по стъпалата. Истински скъпоценен камък бе това негово момиче. Тя му се усмихна, когато мина покрай него.

— Госпожице Уилсън — високо рече съдията, преди тя да стигне вратата на залата. — Бихте ли се върнали на свидетелското място? Господин Пиърсън може би иска да ви зададе един-два въпроса.

10.

Бет се върна бавно назад. Потърси с поглед родителите си сред публиката и тогава видя Крейг да я гледа съсредоточено. Поиска й се да възрази, но се сети, че едва ли ще има смисъл и само ще му достави удоволствие, като признае въздействието му върху нея.

Решена повече от всякога да го победи, тя се върна, изкачи стъпалата до тесния подиум и се обърна към Пиърсън, без да сяда. Той още не се бе изправил. Може би нямаше намерение да я разпитва.

След малко възрастният прокурор се надигна бавно от мястото си. Без да я поглежда, той започна да пренарежда листовете пред себе си. Отпи от чашата с вода и едва тогава вдигна очи към свидетелката.

— Госпожице Уилсън, какво закусихте тази сутрин?

Бет се поколеба за миг, погледите на всички в залата бяха отправени към нея. Алекс Редмейн изруга мислено. Трябваше да се сети, че Пиърсън ще се опита да я изненада, за да може първият му въпрос да я завари неподготвена. Единствен съдия Саквил не изглеждаше изненадан.

— Чаша чай и варено яйце — рече Бет най-сетне.

— И нищо друго?

— А, да, и няколко препечени филии.

— Колко бяха чашите чай?

— Една. Не — две.

— А дали не бяха три?

— Не, две бяха.

— А филийките препечен хляб?

Бет се поколеба за миг.

— Не мога да си спомня.

— Не можете да си спомните какво сте закусвали тази сутрин, но помните всяка реплика, която сте чули преди шест месеца. — Бет наклони глава настрани. — Не само си спомняте всяка дума, произнесена от господин Спенсър Крейг онази нощ, но дори и подробности като тази, че ви е намигнал и е прокарал език по устните си.

— Да — отсече Бет. — Помня ги.

— В такъв случай да се върнем още по-назад във времето и да проверим още малко паметта ви, госпожице Уилсън. Когато барманът дошъл да вземе от масата ви празната бутилка от шампанско, господин Крейг казал: „Само ще изхабят питието“.

— Така беше.

— А кой всъщност каза: „В някои моменти предпочитам кучките да са с отворена уста“?

— Не съм съвсем сигурна дали беше господин Крейг, или някой от другите мъже.

— Не сте сигурна значи. Да не би да е бил обвиняемият Картрайт?

— Не. Имах предвид мъжете на бара.

— Споделихте с уважаемия колега, че не сте реагирали, защото сте чували какво ли не в Ийст Енд.

— Така е.

— Всъщност тъкмо там сте чули фразата за първи път, нали, госпожице Уилсън? — Пиърсън подръпна реверите на тогата си.

— Накъде биете?

— Искам само да кажа, че никога не сте чували господин Крейг да произнася тези думи в бара в Челси, госпожице Уилсън, но сте ги чували много пъти от устата на Картрайт в Ийст Енд, защото са нещо обичайно за речника му.

— Не е вярно. Крейг ги каза.

— Също така казахте, че сте напуснали „Дънлоп Армс“ през задната врата.

— Да.

— Защо не си тръгнахте през официалния вход?

— Исках да се измъкна навън, без да предизвиквам повече неприятности.

— Значи вече сте причинили някакви неприятности?

— Не е вярно, не сме ставали причина за неприятности.

— Защо все пак не си тръгнахте през предния вход? Тогава щяхте да се озовете на оживена улица и да се измъкнете, ако използвам собствените ви думи, без да предизвиквате още неприятности.

Бет мълчеше.

— Може би ще успеете да ни обясните поне какво е имал предвид брат ви с думите: „Ако си мислиш, че ще те наричам «шефе», като поемеш щафетата от стария, нещо си се объркал“.

— Шегуваше се.

Пиърсън гледа съсредоточено в записките си известно време, след това рече:

— Ще ме извините, госпожице Уилсън, но не виждам нищо шеговито в думите му.

— Защото не произхождате от Ийст Енд.

— Нито господин Крейг — отговори Пиърсън и побърза да добави: — След което Картрайт избутва господин Уилсън към задната врата и тогава господин Крейг е чул брат ви да казва: „Да излезем вън да се разберем“.

— Господин Крейг каза: „Да излезем вън да се разберем“, защото такъв език използват в Уест Енд.

Умна жена, помисли си Алекс, зарадван, че е схванала идеята му и я използва в точния момент.

— И когато излязохте навън, видяхте, че господин Крейг ви чака на другия край на алеята?

— Да, така беше.

— Колко време мина, преди да го видите там?

— Не помня — отговори Бет.

— Сега пък не си спомняте.

— Не беше минало много време.

— Не беше минало много време — повтори Пиърсън. — По-малко от минута?

— Не мога да кажа със сигурност, но той стоеше там.

— Ако бяхте излезли от „Дънлоп Армс“ през предната врата, бяхте минали през пълната с хора улица, след това по дългата тясна алея, за да стигнете задния вход на бара, щяхте да видите, че това са близо двеста и десет метра. Да не искате да кажете, че господин Крейг е изминал цялото това разстояние за по-малко от минута?

— Вероятно.

— А приятелите му са се присъединили скоро след това? — настоя Пиърсън.

— Точно така.

— Обърнахте се и видяхте, че господата Девънпорт и Мортимър са пред задната врата.

— Именно.

— Всичко това за по-малко от минута? — Прокурорът замълча за миг. — Кога според вас са успели да скроят този детайлен план за действие?

— Не разбирам какво искате да кажете — промълви Бет и стисна ниския парапет пред мястото за свидетеля.

— Напротив, според мен много добре разбирате, но нека повторя за заседателите: двама души напускат бара през предната врата и заобикалят сградата, докато други двама излизат през задния вход и застават пред вратата. Всичко това за около минута.

— Може да е било и повече от минута.

— Нали искахте да избягате — напомни Пиърсън. — В такъв случай, ако е било повече от минута, щяхте да имате време да изтичате до главната улица и да изчезнете много преди те да са стигнали на съответните места.

— Спомних си — обади се Бет. — Дани се опита да успокои Бърни, но брат ми настояваше да се върнат в бара и да се разбере с Крейг. Значи е било повече от минута.

— Може би Картрайт е бил този, който е искал да се разбере с брат ви, за да стане ясно веднъж завинаги кой ще е шефът, когато баща ви се пенсионира.

— Ако беше така, Бърни щеше да уреди нещата с един удар и да го просне на земята.

— Не и ако Картрайт има нож.

— Крейг държеше нож и той промуши Бърни.

— Как може да сте толкова сигурна, госпожице Уилсън, след като дори не сте видели намушкването.

— Бърни ми каза какво се е случило.

— Сигурна ли сте, че точно Бърни ви е казал, а не Дани?

— Сигурна съм.

— Ще ме извините за клишето, госпожице Уилсън, но вие си имате своя история и твърдо се придържате към нея.

— Така е, защото точно това се случи.

— Предполагам е вярно също, че сте се тревожили за брат си, нали?

— Да. Губеше страшно много кръв и се страхувах, че няма да оцелее — отговори Бет и се разплака.

— Защо тогава не повикахте линейка? — Алекс също си бе задал този въпрос и сега се чудеше какво ще отговори Бет. Но тя мълчеше, което даде възможност на Пиърсън да добави: — Нали сама казахте, че брат ви е бил прободен няколко пъти.

— Нямах телефон! — промълви Бет.

— Но годеникът ви е имал — напомни Пиърсън. — Нали по-рано същата вечер се е обадил на брат ви, за да го покани при вас в кръчмата?

— Линейката така и така пристигна след няколко минути — отвърна Бет.

— А ние всички знаем кой всъщност я е повикал, нали, госпожице Уилсън? — заяви Пиърсън, обърнат към заседателите.

Бет наведе глава.

— Позволете ми да ви напомня и други полуистини, госпожице Уилсън, които казахте в отговорите си към моя уважаван колега.

Бет сви устни.

— „Знаех, че ще се оженим от първия миг, в който го срещнах.“

— Точно така беше — дръзко заяви Бет.

— Казахте също — продължи Пиърсън, забил поглед в записките си, — че според вас Девънпорт не изглеждал толкова добре, колкото господин Картрайт.

— Така си е — отвърна Бет.

— И че ако нещо се обърка, „ще държи да го подкрепите в неговата версия“.

— Така беше.

— Все едно каква е тази версия.

— Не съм казала такова нещо.

— Аз го казвам — потвърди Пиърсън. — Защото според мен сте готова да кажете всичко, само и само да защитите съпруга си.

— Той не ми е съпруг.

— Но ще бъде, ако го оневинят.

— Естествено, че ще го оневинят.

— Колко време мина от нощта, в която брат ви беше убит?

— Повече от шест месеца.

— Колко често сте се виждали с господин Картрайт в този период?

— Посещавах го всяка неделя — гордо заяви Бет.

— И колко трае едно такова посещение?

— Около два часа.

— Излиза, че за последните шест месеца сте прекарали заедно общо около — той вдигна замислено очи към тавана — петдесет часа.

— Никога не съм ги изчислявала.

— Но сега, като се замислите, не ви ли се струва, че това е доста време, през което могат да бъдат обсъдени отново и отново подробностите около случката, така, че да се разберете какво да говорите?

— Няма такова нещо.

— При посещенията си в затвора… — Пиърсън замълча драматично — обсъждахте ли с господин Картрайт случилото се?

— Предполагам, че сме говорили и за това.

— Естествено, че сте говорили за това. Как иначе ще си спомняте всяка подробност от случилото се в онази нощ, както и всяка дума, казана тогава, като в същото време не си спомняте какво сте закусвали тази сутрин.

— Спомням си много добре какво се случи в нощта, когато брат ми беше убит, господин Пиърсън. Забравя ли се такова нещо? Крейг и неговите приятели са имали далеч повече време, за да подготвят своите истории, защото не са си говорили само в часовете за посещения, нито са били ограничавани за мястото и времето на срещите си.

— Браво! — възкликна Алекс не много високо, но достатъчно силно, за да го чуе Пиърсън.

— Да се върнем на пътеката зад бара, за да проверим за пореден път паметта ви — бързо смени темата прокурорът. — След около минута господин Крейг и господин Пейн се появяват на алеята, насочват се към брат ви и без никаква провокация започват да го бият.

— Да, точно така.

— Нападат човек, когото виждат за първи път.

— Именно.

— А когато става напечено, господин Крейг вади нож, незнайно откъде, и пробожда брат ви в гърдите.

— Не беше незнайно откъде. Взел го е на излизане от бара.

— Излиза, че не Дани го е взел от бара, така ли?

— Щях да видя, ако е бил Дани.

— Но не сте видели и Крейг да го взима.

— Не съм.

— Видяхте го да стои в другия край на алеята след около минута.

— Видях го.

— Носеше ли нож? — Пиърсън се облегна назад и зачака отговора.

— Не си спомням.

— Може би все пак ще си припомните в чии ръце беше ножът, когато стигнахте до брат си.

— У Дани, който ми каза, че го е измъкнал от ръцете на Крейг.

— Но вие не видяхте това с очите си.

— Не.

— Годеникът ви е бил покрит с кръв, нали?

— Естествено — отговори Бет. — Беше прегърнал брат ми.

— Ако господин Крейг беше промушил брат ви, и по него трябва да е имало кръв.

— Няма как да знам това. Вече беше изчезнал.

— Просто така? — изуми се Пиърсън. — Как ще обясните тогава, че при пристигането на полицията минути по-късно, господин Крейг е седял в бара в очакване на инспектора и по него е нямало и капка кръв?

Бет не отговори.

— Нека ви напомня — продължи Пиърсън — кой е повикал полицията. Във всеки случай не вие, госпожице Уилсън, а господин Крейг. Доста необичайно за човек, който току-що е намушкал някого с нож и дрехите му са били покрити с кръв. — Той замълча, за да може образът да се настани добре в съзнанието на заседателите и да ги подготви за следващия въпрос. — Госпожице Уилсън, за първи път ли годеникът ви се замесва в разправия, по време на която някой е извадил нож и вие му се притичвате на помощ?

— Не разбирам накъде биете.

Редмейн се взря в Бет. Дали бе скрила нещо от него?

— Може би е време да проверим отново забележителната ви памет — отбеляза Пиърсън.

Съдията, заседателите и Редмейн гледаха напрегнато прокурора, който очевидно не бързаше да извади коза си.

— Дали ще си спомните, госпожице Уилсън, какво се случи на игрището на училище „Клемент Атлий“ на дванайсети февруари осемдесет и шеста.

— Но това е преди петнайсет години! — протестира Бет.

— Така е, но си мисля, че сигурно си спомняте как мъжът, за когото винаги сте знаели, че ще се омъжите, е попаднал на първа страница на местния вестник. — Пиърсън се облегна назад и помощникът му му подаде фотокопие на брой на „Бетнал Грийн и Боу Газет“ от 13 февруари 1986. Той помоли пристава да предаде доказателството на свидетелката.

— Разполагате ли с копия и за заседателите? — попита съдия Саквил, като погледна прокурора над очилата си.

— Разбира се, Ваша Светлост. — Пиърсън даде знак на помощника си и той предаде тесте листа на пристава, който ги раздаде на заседателите. Последният подаде на Дани, но той отказа да го приеме. Пиърсън го погледна изненадано. Дори му мина през ум, че може да е неграмотен. Напомни си да провери този факт, когато Картрайт седне на свидетелското място.

— Както виждате, госпожице Уилсън, това е копие на първа страница на „Бетнал Грийн и Боу Газет“, с материал, съобщаващ за сбиване с нож на игрището на „Клемент Атлий“, след което Даниъл Картрайт бил разпитан от полицията.

— Тогава той само искаше да помогне — отбеляза Бет.

— Създава се впечатление, че това му е станало навик.

— Какво искате да кажете?

— Че господин Картрайт е участвал в сбиване с нож, а вие го определяте като опит да помогне.

— Другото момче в крайна сметка влезе в затвора „Борстал“.

— Очевидно се надявате и този път някой друг да влезе в затвора вместо онзи, за когото искате да се омъжите.

— Така е.

— Радвам се, че поне това уточнихме — отговори Пиърсън. — Може би ще бъдете така любезна да прочетете пред съда параграфа, който започва с думите: „По-късно Бет Уилсън разказа на полицията…“.

Бет сведе очи към текста: По-късно Бет Уилсън разказа на полицията, че Дани Картрайт не участвал в свиването, а само се притекъл на помощ на своя приятел и така най-вероятно спасил живота му.

— Не ви ли звучи познато, госпожице Уилсън?

— Дани наистина не участва тогава в сбиването.

— Защо тогава е бил изгонен от училище?

— Нямаше такова нещо. Остана си вкъщи само докато траеха разпитите.

— По време на които вие дадохте показания, които го оневиниха, а другото момче попадна зад решетките. — Бет отново наведе глава. — Но да се върнем на последното сбиване с нож, за което вие за пореден път сте съвсем подходящо наблизо, за да се притечете на помощ на своето гадже. Вярно ли е — побърза да продължи Пиърсън, преди Бет да е успяла да го прекъсне, — че Картрайт се надява да наследи автосервиза „Уилсън“ след пенсионирането на баща ви?

— Да, татко вече беше казал на Дани, че е сред кандидатите му за тази работа.

— А не установихте ли по-късно, че баща ви е променил решението си и е съобщил на Картрайт, че възнамерява да остави сервиза на брат ви?

— Така беше, но Бърни никога не е искал това, приемаше, че Дани е лидерът.

— Възможно е, но след като става дума за семеен бизнес, не е ли естествено брат ви да се е почувствал засегнат, че е бил пренебрегнат?

— Не. Бърни не искаше да отговоря за абсолютно нищо.

— Защо тогава според вас същата вечер е казал: „А ако си мислиш, че ще те наричам «шефе», ако поемеш щафетата от стария, нещо си се объркал“.

— Той не каза „ако“, господин Пиърсън, той каза „когато“. Има разлика.

Алекс Редмейн се усмихна.

— За съжаление в случая можем да разчитаме единствено на вашата дума, госпожице Уилсън, докато от другата страна имаме трима свидетели, които твърдят тъкмо обратното.

— Те всички лъжат — извиси глас Бет.

— А вие единствена казвате истината — отвърна Пиърсън.

— Да, аз казвам истината.

— Кой според баща ви казва истината? — попита Пиърсън, сменяйки неочаквано посоката.

— Ваша Светлост — скочи мигновено Алекс Редмейн, — подобна информация не само е напълно излишна, но и няма никаква връзка с делото.

— Съгласен съм с уважаемия колега — намеси се Пиърсън, преди съдията да успее да отговори. — Но госпожица Уилсън живее в един дом с баща си и предположих, че може би са имали време да поговорят по този въпрос.

— Много вероятно — обади се съдията, — но не смятам, че е разумно да допусна този въпрос. Може да не отговаряте, госпожице Уилсън.

Бет вдигна очи към съдията и заяви, като трудно удържаше риданията си:

— Баща ми не ми вярва — заяви тя. — Все още е убеден, че Дани е убил брат ми.

Изведнъж всички в залата зашумяха. Наложи се съдията няколко пъти да призове за ред и тишина, преди Пиърсън да продължи.

— Госпожице Уилсън, искате ли да добавите нещо, което би помогнало на заседателите? — с надежда попита прокурорът.

— Да — отвърна Бет. — Баща ми не беше там, а аз бях.

— Също и вашият годеник — вмъкна Пиърсън. — Предполагам, че нещо, започнало като една от обичайните кавги, е завършило като трагедия, когато Картрайт е намушкал брат ви.

— Крейг намушка брат ми.

— Докато сте били в другия край на алеята, за да викате такси.

— Да.

— А когато полицията пристига, заварва Картрайт целия в кръв. А единствените пръстови отпечатъци по ножа са неговите.

— Вече обясних какво се случи — промълви Бет.

— В такъв случай ще можете да обясните и как стана така, че няколко минути по-късно по костюма и дрехите на Крейг няма и капка кръв.

— Имал е на разположение близо двайсет минути, за да изтича до вкъщи и да се преоблече — отбеляза Бет.

— Дори трийсет — обади се Редмейн.

— Значи и вие се придържате към теорията за Супермен, така ли? — попита Пиърсън.

— Той сам призна, че е бил на задната улица — допълни Бет, игнорирайки забележката му.

— Така е, но едва след като е чул писъка ви. Оставил е приятелите си, за да види дали не ви заплашва нещо.

— Не е вярно. Той вече беше на алеята, когато Бърни беше промушен.

— Промушен, но от кого?

— От Крейг! Крейг! Крейг! — развика се Бет. — Колко пъти да ви повтарям.

— Същият, успял да стигне за по-малко от минута до алеята? Успял също и да позвъни в полицията, да се върне в бара, да помоли приятелите си да си тръгнат, да си отиде вкъщи, да съблече окървавените дрехи, да вземе душ, а после да се върне в бара и да чака полицията. След това е успял да разкаже смислено какво се е случило, като думите му са потвърдени от всички останали в бара.

— Но те не казват истината — възрази Бет.

— Разбирам — въздъхна Пиърсън. — Всички заклели се свидетели не казват истината.

— Да, те просто го защитават.

— А вие не защитавате вашия годеник.

— Не, само казвам истината.

— Истината, каквато я виждате вие — уточни Пиърсън. — Защото всъщност не сте видели намушкването.

— Нямаше и нужда, защото Бърни ми каза какво се е случило.

— Сигурна ли сте, че е бил Бърни, а не Дани?

— Бърни беше — настоя тя.

— Малко преди да издъхне?

— Да! — извика Бет.

— Много удобно — рече Пиърсън.

— Ще видите, че когато застане на свидетелското място, Дани ще потвърди историята ми.

— Особено след като сте се виждали всяка неделя в продължение на шест месеца. Не се съмнявам, че ще потвърди — рече Пиърсън. — Нямам повече въпроси, Ваша Милост.

11.

— Какво закусвахте тази сутрин? — каза Алекс.

— Бива си го този стар мошеник — разсмя се баща му.

— Какво му е смешното?

— Трябваше да те предупредя. Пиърсън има два въпроса, с които започва разпит на свидетел на защитата. Още като млад адвокат той разчиташе, че съдията може да ги е чувал, но нищо неподозиращ свидетел, да не говорим пък за съдебните заседатели, се стъписва.

— Кой е другият въпрос? — попита Алекс.

— Името на втората пресечка вляво, покрай която минавате всяка сутрин, когато отивате на работа. Малко свидетели успяват да отговорят правилно, ако не ме лъже паметта. Почти съм сигурен, че вечерта преди заседание Пиърсън обикаля улиците около дома на обвиняемия. Обзалагам се, че и сега обикаля Ийст Енд.

Алекс се отпусна назад в стола си.

— Ти ме предупреди да не го подценявам.

Сър Матю не бързаше да отговори. Когато най-накрая проговори, повдигна въпрос, за който Алекс изобщо не се беше замислял.

— Смяташ ли да призовеш Картрайт на свидетелското място?

— Разбира се — отговори Алекс. — Защо питаш?

— Защото това е едно от малкото неща, с които можеш да го изненадаш. Пиърсън ще очаква Картрайт да седне на свидетелското място до края на седмицата. Приключиш ли делото утре сутрин, ще го оставиш с пръст в устата. Предполага, че ще има възможност да разпита Картрайт към края на седмицата или в началото на следващата, и едва ли е готов за обобщение утре.

— Но ако Картрайт не даде показания, заседателите ще вземат най-неблагоприятното решение.

— Законът е съвсем категоричен по този въпрос — отбеляза бащата на Алекс. — Обвиняемият има право да заяви дали иска да даде показания, а заседателите нямат право да се позоват на неговия отказ при взимането на решение.

— Но ти много пъти си ме предупреждавал, че така или иначе ще стигнат до своето заключение.

— Възможно е, но поне един или двама от тях са забелязали, че той не е могъл да прочете статията в „Бетнал Грийн и Боу Газет“, и ще предположат, че не си искал да бъде подложен на разпит от страна на Пиърсън, особено след като станаха свидетели на начина, по който въртя годеницата му на шиш.

— Картрайт не е по-глупав от Пиърсън — отбеляза Алекс, — само дето не е толкова образован.

— Ти обаче спомена, че лесно избухва.

— Само когато някой напада Бет.

— В такъв случай бъди сигурен, че призовеш ли го за свидетел, Пиърсън ще започне да напада момичето, докато Картрайт избухне.

— Картрайт няма съдебно досие, работи от момента, в който е напуснал училище, и иска да се ожени за момичето, с което ходи от години и което на всичко отгоре е и бременно.

— Значи сега имаме четирима заподозрени, за които Пиърсън няма да обели и дума при разпита, но можеш да си сигурен, че непрестанно ще задава на Картрайт въпроси, свързани с инцидента от неговата младост, за да напомня на заседателите, че е имало сбиване с нож и тогава годеницата му се е притекла на помощ.

— Ако това е единственият ми проблем… — започна Алекс.

— Едва ли е единственият — прекъсна го баща му, — защото щом Пиърсън извади сега случая със сбиването на игрището, със сигурност има поне още една-две изненади за Дан Картрайт.

— Като например?

— Нямам представа — въздъхна сър Матю. — Но призовеш ли момчето на свидетелското място, ще разбереш.

Алекс смръщи чело замислено.

— Какво те тревожи? — попита баща му, след като Алекс не отговори.

— Пиърсън знае, че бащата на Бет е казал на Картрайт, че е променил решението си да го направи управител на автосервиза.

— И че е решил да го даде на сина си?

— Именно — отговори Алекс.

— Ще е неприятно, когато стане дума за мотива.

— Така е, но може би и аз ще успея да изненадам Пиърсън с това-онова.

— Например?

— Крейг е промушил с ножа и крака на Дани. Белегът се вижда ясно.

— Пиърсън ще настоява, че е стара рана.

— Разполагаме с мнение на лекар, че не е така.

— Пиърсън ще хвърли вината за раната на Бърни Уилсън.

— Значи ме съветваш да не призовавам Картрайт като свидетел?

— Труден въпрос, момчето ми. Не съм бил в залата и не съм видял реакцията на заседателите на думите на Бет Уилсън.

— Стори ми се, че един-двама от тях проявиха съчувствие, а и тя създава впечатление на честен човек. Но дори и те може да решат, че макар да казва истината, тя все пак не е видяла какво точно се е случило и просто се доверява на думите на Картрайт.

— Необходими са поне трима, които да са убедени, че тя казва истината, за да разчиташ на непълен брой гласове и в най-лошия случай на преразглеждане на делото. А и прокуратурата може да реши, че нов процес по същия случай не е в обществен интерес.

— Трябваше да притисна Крейг повече във връзка с показанията му за времето, нали? — попита Алекс с тайната надежда, че баща му няма да се съгласи.

— Твърде късно е да мислиш за това — отговори старият адвокат. — По-важно е да решиш ще призовеш ли Картрайт за свидетел.

— Съгласен съм, но ако не взема правилното решение, Дани най-вероятно ще влезе в затвора за поне двайсет години.

12.

Алекс пристигна на „Олд Бейли“ минути след като нощният пазач отключи централния вход. След дългия разговор с Дани в килията на приземния етаж той отиде да облече адвокатската си тога и се запъти към съдебна зала номер четири. Зае мястото си в единия край на адвокатската скамейка и постави на масата пред себе си три папки с надпис „Картрайт“. Отвори първата и отново прегледа седемте въпроса, които четливо бе написал през изминалата нощ. Вдигна поглед към часовника на стената. Часът бе 9:35.

В десет без десет в залата влезе Арнолд Пиърсън, следван от помощника си. Двамата заеха местата на другия край на скамейката, без да поздравят Алекс, защото той изглеждаше напълно погълнат от четивото си.

Скоро след това се появи Дани Картрайт, придружен от двама полицаи. Седна на мястото на обвиняемия и зачака пристигането на съдия Саквил. Когато часовникът удари 10 часа, вратата в дъното на залата се отвори и съдията влезе в залата. Всички станаха на крака и се поклониха. Съдията отвърна на жеста и се настани в широкото кресло.

— Поканете заседателите — нареди той след малко, сложи си очилата за четене, отвори новия бележник пред себе си и свали капачката на писалката си. Написа думите: Разпит на Даниел Картрайт от Редмейн.

Щом заседателите се настаниха по местата си, съдията се обърна към защитата на обвиняемия.

— Готов ли сте да призовете следващия си свидетел, господин Редмейн?

Алекс се изправи, наля вода в чашата си и отпи. Обърна се към Дани и се усмихна. После прочете отново въпросите, изписани в папката пред него, след което прелисти на нов, празен лист. Усмихна се и на съдията и заяви:

— Защитата няма повече свидетели, Ваша Светлост.

На лицето на Пиърсън се изписа тревога. Той се извърна рязко към помощника си, за да се консултира с него, но той изглеждаше не по-малко слисан. Алекс се отдаде на насладата от мига, докато изчакваше шепота в залата да утихне. Съдията му се усмихна в отговор и за секунда му се стори, че дори ще му намигне.

Алекс изчака до последно думите му да постигнат желания ефект, след което продължи:

— Ваша Светлост, защитата смята случая за приключен.

Съдия Саквил се обърна към Пиърсън, който приличаше на заек, парализиран от светлините на приближаващ камион.

— Господин, Пиърсън — започна съдията, сякаш нищо необичайно не се беше случило. — Може да започнете заключителната си реч от името на Короната.

Пиърсън бавно се изправи.

— Ваша Светлост — заекна той, — при тези неочаквани обстоятелства, дали няма да разрешите заседанието да продължи днес следобед, за да имам малко време да подготвя речта си, така че…

— Не, господин Пиърсън — прекъсна го съдията. — Няма да отложа заседанието. Едва ли някой знае по-добре от вас, че обвиняемият има право да не даде показания. Заседателите и съдебният състав са налице, а и не мисля, че има нужда да ви напомням колко натоварен е графикът на съда. Моля, продължете със заключителната си реч.

Помощникът на Пиърсън измъкна една папка изпод цяла купчина документи и я подаде на колегата си. Пиърсън я отвори с ясното съзнание, че само бегло я е прегледал преди няколко дни.

Той се вторачи в думите на първата страница.

— Дами и господа съдебни заседатели — бавно започна да чете. Скоро стана ясно, че е адвокат, който разчита изключително на добрата подготовка и импровизацията не е неговата стихия. Правеше дълги паузи, когато прескачаше от абзац на абзац, докато дори помощникът му придоби изтощен вид.

Алекс мълчаливо седеше в другия край на скамейката и внимателно наблюдаваше съдебните заседатели. Дори и тези от тях, които обичайно бяха нащрек, сега изглеждаха отегчени; един-двама трудно сдържаха прозевките си и мигаха сънливо. Когато Пиърсън стигна до последната страница, два часа по-късно, дори Алекс вече клюмаше.

Най-сетне Пиърсън седна на мястото си, а съдия Саквил заяви, че е време съдът да се оттегли за обедна почивка. След като съдията напусна залата, Алекс се обърна към Пиърсън, който трудно прикриваше гнева си. Прекрасно съзнаваше, че току-що е показал посредствено представление на премиера пред първокласна публика.

Алекс грабна една дебела папка от струпаните на катедрата и забързано напусна залата. Изтича по коридора, после изкачи каменните стъпала към малка зала на втория етаж, която същата сутрин бе запазил. Вътре имаше само една маса и стол, без дори една картина на стената. Алекс отвори папката и започна да преговаря заключителната си реч. Репетира ключовите изречения в словото си, докато не бе напълно уверен, че най-важните думи ще се запечатат трайно в съзнанието на съдебните заседатели.

Бе прекарал почти цялата нощ и ранните часове на утрото в доизглаждане на всяка фраза от речта си и сега, когато час и половина по-късно се върна в заседателна зала номер четири, се чувстваше добре подготвен. Зае мястото си секунда преди съдията да се появи. Съдебните заседатели се настаниха и съдия Саквил попита Алекс дали е готов да изнесе своята заключителна реч.

— Да, Ваша Светлост — отвърна той и отново си наля чаша вода. Отвори папката пред себе си, вдигна поглед и бавно отпи. — Дами и господа съдебни заседатели — започна той, — преди малко изслушахте…

Речта на Алекс не отне толкова време, колкото тази на Пиърсън, но пък за него това не беше генерална репетиция. Нямаше как да прецени какъв е ефектът от думите му върху заседателите, но поне никой от тях не дремеше, а някои дори си водеха записки. Час и половина по-късно Алекс седна на мястото си с мисълта, че ако сега баща му го попита дали е дал най-доброто от себе си в защита на клиента си, би отговорил утвърдително.

— Благодаря, господин Редмейн — каза съдията, обърна се към заседателите и заяви: — Мисля, че приключихме за днес.

Пиърсън си погледна часовника. Беше едва три и половина. Очакваше съдията да произнесе поне едночасова реч на заседателите, преди да приключи заседанието, но явно хитрият ход на Алекс Редмейн бе изненадал и него.

Съдията се изправи, поклони се и напусна залата, без да изрече и дума. Алекс се обърна към противника си, но точно в този момент разсилният се приближи и подаде на Пиърсън лист хартия. След като прочете съобщението, Пиърсън скочи и забързано напусна залата, следван от помощника си. Алекс се обърна усмихнат към клиента си, но Дани Картрайт вече бе отведен към килията на долния етаж. Не можеше да не се замисли от коя ли врата обвиняемият ще излезе от съдебната зала на следващия ден. Но в същото време се зачуди защо Пиърсън бе напуснал съда така припряно.

13.

Помощникът на господин Пиърсън телефонира на помощника на съдия Саквил в девет часа и една минута на следващата сутрин. Помощникът на съдията увери асистента на господин Пиърсън, че веднага ще предаде съобщението и ще му телефонира обратно. След няколко минути помощникът на съдията наистина се обади на помощника на господин Пиърсън с молба да му предаде, че съдия Саквил с удоволствие ще го приеме в кабинета си в 9:30, като смята, че при тези обстоятелства господин Редмейн също трябва да присъства.

— Той е следващият, на когото ще се обадя, Бил — обясни помощникът на господин Пиърсън, преди да прекъсне връзката.

След това помощникът на господин Пиърсън се обади на помощника на господин Редмейн с въпрос дали господин Редмейн би могъл да се яви в 9:30 в кабинета на съдия Саквил, за да обсъдят въпрос от изключителна спешност.

— За какво става въпрос, Джим? — попита помощникът на господин Редмейн.

— Нямам представа, Тед. Пиърсън не споделя нищо с мен.

Помощникът на Редмейн успя да се свърже с него минути преди той да потъне в метростанция „Пимлико“.

— Пиърсън спомена ли каква е причината да иска среща със съдията? — попита Алекс.

— Не, той никога не дава обяснения, господин Редмейн — отговори Тед.

Алекс почука тихо на вратата, преди да влезе в кабинета на съдия Саквил. Завари Пиърсън удобно разположен в голямо кресло да коментира розите на съдията. Съдия Саквил никога не би започнал да обсъжда повода за срещата в отсъствието на един от адвокатите.

— Добро утро, Алекс — поздрави го съдията и му посочи овехтял кожен фотьойл до Пиърсън.

— Добро утро, Ваша Светлост — отвърна Алекс.

— Тъй като заседанието трябва да започне след трийсет минути, Арнолд — подхвана съдията, — предлагам набързо да ни осведомиш за какво поиска тази среща?

— Разбира се, Ваша Светлост — отговори Пиърсън. — По настояване на прокуратурата вчера вечерта проведохме среща в офиса. — Алекс затаи дъх. — След продължителна дискусия с колегите мога да докладвам, че те биха искали да променим обвинението.

Алекс се сдържа да не покаже никаква емоция, макар да му се искаше да скочи от стола и да замахне с юмрук във въздуха, но си даваше сметка, че се намира в кабинета на съдия, а не на някоя алея в Ъптън Парк.

— Каква промяна имат предвид? — попита съдията.

— Предлагат Картрайт да се признае виновен за убийство…

— Дали клиентът ти би приел подобно предложение, Алекс? — обърна се съдията към Редмейн.

— Нямам представа — призна Алекс. — Той е интелигентен мъж, но е инатлив като магаре. През изминалите шест месеца повтаря една и съща история и нито за миг не е престанал да твърди, че е невинен.

— И въпреки това ти би ли го посъветвал да приеме предложението на прокуратурата? — попита Пиърсън.

За минута Алекс не каза нищо.

— Вероятно, но те как предлагат да го украся пред клиента си?

Пиърсън се намръщи на начина, по който Редмейн формулира въпроса си.

— Ако клиентът ти признае, че двамата с Уилсън са напуснали бара, за да се разберат насаме отвън…

— И в крайна сметка Уилсън се оказва с нож, забит в гърдите? — продължи съдията, като се постара въпросът му да не прозвучи прекалено цинично.

— Самозащита, смекчаващи вината обстоятелства — ще оставя Редмейн да запълни подробностите. Това не е моя работа.

— Ще наредя на помощника си да предаде на съдебния състав и заседателите, че заседанието ще започне… — съдията си погледна часовника — в единайсет часа. Алекс, мислиш ли, че преди това ще имаш достатъчно време да разговаряш с клиента си и да се върнеш в кабинета ми да ми съобщиш неговото решение?

— Да, смятам, че ще успея — отвърна Алекс.

— Ако момчето е виновно — обади се Пиърсън, — ще си тук след две минути.

14.

Минута по-късно Алекс Редмейн напусна кабинета на съдия Саквил и бавно закрачи към другия край на сградата. Опитваше се да подреди мислите си. След около двеста крачки замени ведрото спокойствие на съдийския кабинет със студените и мрачни затворнически килии.

Спря пред тежка черна врата, преграждаща пътя му към килиите на долния етаж. Почука два пъти и полицаят на пост отвори безмълвно и го придружи надолу по стъпалата към жълтия коридор, известен сред арестантите като „жълтата пътека“. Когато стигнаха до килия номер седемнайсет, Алекс се чувстваше готов за разговора, макар да нямаше никаква идея как Дани ще реагира на предложението. Полицаят избра един ключ от голямата връзка, отключи вратата и учтиво попита:

— Желаете ли служител да присъства на разговора ви?

— Няма нужда — отговори Алекс.

Полицаят издърпа стоманената, дебела пет сантиметра врата.

— Вратата отворена ли да остане?

— Затворена — отвърна Алекс и влезе в килията — тясно помещение с два пластмасови стола и маса. Единствената украса бяха графитите по стените.

Дани се изправи и поздрави:

— Добро утро, господин Редмейн.

— Добро утро, Дани — отвърна Алекс и седна на стола срещу него. Знаеше, че няма никакъв смисъл за пореден път да помоли Дани да го нарича с малкото му име. Отвори папката, в която имаше само един лист, и започна: — Имам добри новини. Или поне се надявам да ги приемеш като такива. — Дани не реагира. Рядко говореше — само когато имаше да каже нещо смислено. — Ако смяташ, че би могъл да се признаеш за виновен в убийство — продължи Алекс, — мисля, че съдията ще се съгласи да те осъдят само на 5 години, и понеже вече си излежал шест месеца и имаш добро поведение, може да си на свобода след две.

Дани се втренчи в него и каза:

— Кажи им да си го начукат.

Алекс остана стъписан, както от езика на клиента си, така и от бързината, с която бе взел решение. През изминалите шест месеца не го беше чувал да ругае.

— Но, Дани, помисли малко — умолително подхвана Алекс. — Ако заседателите преценят, че си виновен, ще те осъдят на доживотен затвор и със сигурност няма да излезеш, преди да си излежал двадесет години. Това означава, че може да си на свобода чак когато си вече на петдесет. А ако приемеш това предложение, можеш да започнеш отново живота си с Бет само след две години.

— И какъв ще е този живот? — хладно попита Дани. — Като всички ще смятат, че съм убил най-добрия си приятел, но съм се отървал леко. Не, господин Редмейн, не съм убил Бърни и дори да ми коства двайсет години, за да го докажа…

— Но, Дани, защо трябва да рискуваш да оставиш всичко на капризите на заседателите, когато можеш да направиш този компромис?

— Не знам какво означава думата „компромис“, господин Редмейн, но знам, че съм невинен. А щом заседателите разберат за споразумението…

— Те няма как да разберат, Дани. Ако отхвърлиш предложението, никога няма да узнаят защо заседанието е било отложено тази сутрин, нито съдията ще го спомене в заключителната си реч. Процесът ще продължи, все едно че нищо не се е случило.

— Тогава така да бъде — отвърна Дани.

— Може би ти трябва малко време да помислиш — не се отказваше Алекс. — Защо не поговориш с Бет? Или го обсъди с родителите си. Сигурен съм, че мога да убедя съдията да отложи заседанието за утре, така че ще имаш достатъчно време да обмислиш ситуацията.

— А вие давате ли си сметка какво искате от мен? — попита Дани.

— Не разбирам какво имаш предвид — призна Алекс.

— Ако призная, че съм виновен за убийството на Бърни, това ще означава, че всичко, което Бет разказа от свидетелското място, е било лъжа. А тя не излъга, господин Редмейн. Тя каза точно какво се случи през онази нощ.

— Дани, може да съжаляваш за това решение през следващите двайсет години.

— И да прекарам следващите двайсет години, живеейки в лъжа? Ако ми отнеме толкова дълго, за да докажа, че съм невинен, пак е по-добре, отколкото да живея в свят, в който всички смятат, че съм убил най-добрия си приятел.

— Но светът много бързо ще го забрави…

— Аз няма да забравя — отвърна Дани. — Нито приятелите ми в Ийст Енд ще забравят.

Алекс искаше да направи още един последен опит, но си даде сметка, че е безсмислено и нищо няма да промени решението на този горд мъж. Стана бавно от стола и каза:

— Ще отида да ги уведомя за решението ти. — Удари с юмрук по вратата на килията и след миг се чу прещракване на бравата и тежката стоманена врата се отвори.

— Господин Редмейн — тихо рече Дани и Алекс се обърна. — Вие сте истински диамант и се гордея, че ме представлявахте вие, а не онзи Пиърсън.

15.

Никога не се обвързвай емоционално със случая, често го бе предупреждавал баща му. Макар да не беше мигнал предната нощ, Алекс внимателно изслуша всяка дума от заключителната реч на съдия Саквил към заседателите.

А речта беше майсторски изготвена. Първо им цитира всички текстове от закона, които се отнасяха за това съдебно дело. После прегледа събраните доказателства едно по едно, за да помогне на заседателите да се ориентират сред цялата информация и да направи делото цялостно, логически свързано и хронологично подредено. Не преувеличи нито един факт, нито показа пристрастие, само предостави добре премерен поглед върху ситуацията, която седмината мъже и петте жени имаха за задача да обмислят.

Напомни им да обърнат сериозно внимание на показанията на тримата свидетели, които недвусмислено твърдяха, че господин Крейг е излязъл от бара едва след като е чул отвън женски писък. Крейг бе заявил, че е видял обвиняемия да намушква няколко пъти Уилсън в гърдите, след което веднага се върнал в бара и повикал полиция.

Госпожица Уилсън, от друга страна, им бе предоставила съвсем различна версия, според която точно господин Крейг е предизвикал брат й и приятеля й извън бара и той е убиецът на Уилсън. Самата тя обаче не е била свидетел на убийството, а знае това от думите на брат си преди смъртта му.

— Ако приемете нейните думи за истина — продължи съдията, — трябва да си зададете въпроса защо господин Крейг е сигнализирал полицията. И още по-важното — защо, когато двайсет минути по-късно детектив Фулър го разпитва, по дрехите на Крейг няма следи от кръв.

Алекс изруга наум.

— Дами и господа съдебни заседатели — продължи съдия Саквил, — в миналото на госпожица Уилсън няма нищо, което да подсказва, че тя не е почтен и достоен гражданин. Въпреки това вие може да сметнете, че показанията й са украсени от лоялността й към Картрайт, за когото тя планира да се омъжи, в случай че бъде признат за невинен. Това обаче не бива да влияе на решението ви. Също така трябва да пренебрегнете естествената реакция на съчувствие към госпожица Уилсън поради това, че е бременна. Вашата задача е да вземете предвид всички доказателства по това дело и да оставите настрани всякаква излишна информация.

Съдията продължи, като подчерта, че Картрайт няма криминално минало и през последните единайсет години е работил за една и съща фирма. Предупреди заседателите да не отдават твърде голямо значение на факта, че самият Картрайт не е дал показания. Това е негово законно право, макар че биха могли да са озадачени от решението му, особено ако няма какво да крие.

Алекс отново изруга мислено собствената си неопитност. Това, което смяташе за предимство, когато хвана Пиърсън неподготвен за заключителната си реч и дори предизвика прокуратурата да излезе с предложение за споразумение, сега можеше да се окаже в негова вреда.

Съдията завърши речта си със съвет към заседателите да не бързат с решението си. В крайна сметка съдбата на един човек зависеше от тях. В същото време обаче друг мъж бе загубил живота си и ако те смятаха, че Дани Картрайт е невинен, с право би трябвало да си зададат въпроса кой друг би могъл да е извършител на престъплението?

В два часа и дванайсет минути заседателите се оттеглиха от съдебната зала, за да започнат обсъждането. През следващите два часа Алекс се опитваше да не спори мислено със себе си дали не се е провалил, като не призова Дани да даде показания. Дали, както смяташе баща му, Пиърсън разполагаше с още някакъв уличаващ факт? Или пък Дани можеше да убеди заседателите, че не е убил най-добрия си приятел? Безсмислени въпроси, които не успя да прогони от главата си, докато чакаше заседателите да се върнат.

Малко след пет часа заседателите влязоха в залата и заеха местата си. Алекс не успя да разгадае безизразните им изражения. Съдия Саквил погледна надолу от подиума си и попита:

— Дами и господа заседатели, стигнахте ли до решение?

Говорителят се изправи от мястото си на първия ред.

— Не, Ваша Светлост — отговори той, като четеше от лист хартия. — Все още разглеждаме доказателствата и имаме нужда от още време.

Съдията кимна, благодари им за старанието и добави:

— Сега се приберете и си починете добре, преди да продължите с обсъждането утре сутрин. Не забравяйте, че щом напуснете тази зала, нямате право да коментирате делото с никого, включително и със семействата си.

Алекс се прибра в малкия си апартамент в Пимлико и прекара втора безсънна нощ.

16.

На сутринта Алекс влезе в заседателната зала и зае мястото си в десет без пет. Пиърсън го поздрави със сърдечна усмивка. Дали старият чешит му беше простил, или просто беше убеден в изхода на процеса? Докато чакаха заседателите да се върнат в залата, готови с решението си, двамата разговаряха за рози, крикет, дори кой е най-вероятният претендент за кмет на Лондон, но нито веднъж не споменаха делото, обсебило всяка будна секунда от живота им през последните две седмици.

Минутите прераснаха в часове. Тъй като в един на обяд все още нямаше признаци заседателите да се появят скоро, съдията разпусна съда за обедна почивка. Докато Пиърсън обядваше в „Бар Мес“ на последния етаж, Алекс прекара времето в кръстосване на коридора пред съдебна зала номер четири. Заседателите по дела за убийства рядко прекарваха по-малко от четири часа в обсъждане — беше му обяснил баща му по телефона тази сутрин — тъй като се притесняват да не ги обвинят в немарливост.

Заседателите се върнаха в залата в четири часа и осем минути и заеха местата си. Този път Алекс забеляза, че изражението на лицата им се бе променило от безизразност към объркване. Съдия Саквил нямаше избор и отново ги изпрати да си вървят по домовете.

На следващата сутрин Алекс бе прекарал едва час в крачене из мраморния коридор, когато разсилният се появи от залата и извика:

— Заседателите се върнаха в зала номер четири.

Говорителят отново зачете предварително написан текст.

— Ваша Светлост — започна той, без да вдига поглед от листа, а ръцете му трепереха едва забележимо. — Въпреки часовете, прекарани в обсъждане, ние не можем да стигнем до единодушно решение и ви молим за съвет как да продължим.

— Разбирам проблема ви — отвърна съдията, — но настоявам още веднъж да се опитате да стигнете до единодушно решение. Не бих искал да обявявам преразглеждане на делото и съдът да премине през същия процес за втори път.

Алекс наведе глава. Той трябваше да поиска преразглеждане. Ако му бяха дали втори шанс, нямаше съмнение, че щеше да успее… Заседателите се оттеглиха в мълчание и повече не се върнаха тази сутрин.

Алекс седеше сам в ъгъла на ресторанта на третия етаж. Остави супата си да изстине и само разрови салатата, преди да се върне в коридора пред залата и да продължи ритуалното си крачене.

В три часа и дванайсет минути по уредбата се чу съобщение:

— Всички участници в процеса „Картрайт“ да се явят в съдебна зала номер четири. Очаква се заседателите да влязат всеки момент.

Алекс се смеси с останалите, които влязоха забързано в залата и заеха местата си. След като шумът утихна, се появи и съдията, който нареди на разсилния да повика заседателите. Когато те влязоха в залата, Алекс веднага забеляза, че един-двама изглеждат притеснени.

Съдията се наведе напред и попита говорителя:

— Успяхте ли да стигнете до решение?

— Не, Ваша Светлост — отвърна веднага мъжът.

— Смятате ли, че ще стигнете до единодушно решение, ако ви предоставя още време?

— Не, Ваша Светлост.

— Би ли помогнало, ако реша да взема предвид решението на мнозинството от вас, което означава решение, взето с поне 10 гласа?

— Това би могло да реши проблема, Ваша Светлост — отвърна говорителят.

— Тогава ще ви помоля да се съберете отново и да се върнете с решение.

Съдията кимна на разсилния, който изведе заседателите от залата.

Алекс тъкмо смяташе да излезе и да продължи с обиколките си, когато Пиърсън се протегна към него и му каза:

— Стой тук, мило момче. Имам чувството, че много бързо ще се върнат.

Алекс се настани в своя край на скамейката. Точно както предвиди Пиърсън, заседателите заеха отново местата си само след няколко минути. Алекс се извърна към прокурора, но преди да проговори, по-възрастният му колега каза:

— Не ме питай, момчето ми. Така и не успях да проумея машинациите на заседателите, въпреки че от трийсет години съм в съдебната зала.

Алекс целият трепереше, когато разсилният извика:

— Говорителят да стане.

— Стигнахте ли до решение? — попита съдията.

— Да, Ваша Светлост — отговори мъжът.

— И това решение е взето с мнозинство?

— Да, Ваша Светлост, десет срещу два гласа.

Съдията кимна по посока на разсилния, който се поклони.

— Дами и господа съдебни заседатели — започна той, — намирате ли обвиняемия на подсъдимата скамейка, Даниъл Артър Картрайт, за виновен или невинен по обвинение в убийство?

Минаха само няколко секунди преди отговора, но те се сториха цяла вечност на Алекс.

— Виновен — произнесе говорителят.

Из цялата зала премина въздишка. Първата реакция на Алекс бе да се обърне и да погледне Дани. Лицето му не издаваше никаква емоция. Над него, от галерията за публиката, се носеха викове: „Не!“, придружени от ридания.

След като съдебната зала утихна, съдията изнесе продължителна реч, преди да произнесе присъдата. Единствените думи, които Алекс разбра и които дълго щяха да го преследват, бяха: „двайсет и две години“.

Баща му го беше съветвал никога да не допуска присъдата да му се отрази по някакъв начин.

В крайна сметка, само един на сто обвиняеми бе осъждан несправедливо.

Но Алекс изобщо не се съмняваше, че Дани Картрайт е точно този един на сто.