Затворник по рождение

51.

Отмъщението е ястие, което се сервира студено.

Дани прибра „Опасни връзки“ в пътната си чанта, когато самолетът започна да се снижава през купестите облаци над Лондон. Планираше хладнокръвно да си отмъсти на тримата мъже, виновни за смъртта на най-добрия му приятел, заради които не успя да се ожени за Бет, не можа да се наслади на отглеждането на дъщеря си Кристи и прекара години в затвора за престъпление, което не беше извършил.

Сега разполагаше с финансовата възможност да се разправи с тях един по един. Планираше, когато приключи, и тримата да са убедени, че смъртта е далеч по-приятен изход.

— Бихте ли си закопчали колана, господине? След минути кацаме на „Хийтроу“.

Дани се усмихна на стюардесата, която прекъсна мислите му. Съдия Сандърсън не успя да произнесе присъда по делото „Монкрийф срещу Монкрийф“, тъй като една от страните оттегли иска си, малко след като господин Хънсакър напусна стаята.

По време на вечерята в „Ню Клъб“ в Единбург господин Мънро обясни на Дани, че ако има данни за извършено престъпление, съдията няма да има друг избор, освен да предаде случая на прокуратурата. По същото време в друга част на града господин Дезмънд Галбрайт обясняваше на клиента си, че ако това се случи, племенникът на Хюго няма да е единственият член на фамилия Монкрийф, чул затръшването на металната врата в затвора.

Господин Мънро посъветва сър Никълъс да не повдига обвинения, макар Дани да нямаше никакви съмнения кой е изпратил тримата полицаи на летище „Хийтроу“. Мънро обаче добави:

— Но ако в бъдеще чичо ви Хюго ви създава неприятности, няма да се поколебаем.

Дани се опита, не много успешно, да благодари на господин Мънро за подкрепата му през годините — мисли като Ник — и за негова изненада, адвокатът отвърна:

— Не знам кого ми беше по-приятно да победя — чичо ви Хюго или онзи позьор Галбрайт.

Дани през цялото време си даваше сметка какъв късмет е, че Мънро е в неговия ъгъл, но едва наскоро бе придобил представа какво би било, ако му беше противник.

Щом им сервираха кафето, Дани помоли господин Мънро да стане попечител на имуществото му, както и да продължи да бъде семейният адвокат.

— Както желаете, сър Никълъс — съгласи се адвокатът и се поклони.

Дани сподели и че би искал да отдаде „Дънброути“ и прилежащата към него земя на Националния тръст на Шотландия и възнамерява да отдели достатъчно средства за поддръжката му.

— Точно както искаше дядо ви — отговори Мънро. — Макар да съм убеден, че чичо ви Хюго, с помощта на Галбрайт, щяха да измислят някоя хитрост и да се отметнат от този ангажимент.

Дани се почуди дали Мънро не е пийнал малко повечко тази вечер. Замисли се и как ли би реагирал старият адвокат, ако знаеше какво е замислил Дани за друг представител на професията му. Самолетът се приземи на пистата малко след единайсет часа сутринта. Дани планираше да хване по-ранния полет, този в 8:40, но за първи път от седмици насам се успа.

Когато самолетът спря пред ръкава на летището, Дани прогони Спенсър Крейг от мислите си. Откопча колана си и се присъедини към останалите пътници, застанали на пътеката между седалките в очакване да отворят вратата. Този път нямаше да го посрещнат полицаи. След като делото приключи преждевременно, Хънсакър потупа съдията по гърба и му предложи пура. Съдия Сандърсън за секунда онемя, но бързо се съвзе и любезно отказа.

Дани обясни на Хънсакър, че ако беше останал в Женева, пак щеше да получи колекцията на сър Алегзандър, понеже Хюго щеше да му я продаде с удоволствие и вероятно на по-ниска цена.

— Само че нямаше да спазя уговорката си с дядо ти — отговори му Хънсакър. — Сега поне направих нещо да му се отплатя за любезността и мъдрите съвети през годините.

Час по-късно Джийн отлетя към Тексас в частния си самолет, придружен от сто седемдесет и три подвързани в кожа класьори с марки, които сигурно щяха да погълнат цялото му внимание по време на полета, ако не и до края на живота му.

Когато се качи в „Хийтроу Експрес“, мислите на Дани се върнаха към Бет. Отчаяно желаеше да я види отново. Мопасан бе описал брилянтно чувствата му: „Какъв е смисълът от победата, ако няма с кого да я споделиш?“. Но в същото време чуваше Бет да го пита: „Какъв е смисълът от отмъщението, когато имаш толкова причини да живееш?“. Той обаче би й напомнил за Бърни, както и за Ник, които също имаха много причини да живеят. Тя веднага щеше да разбере, че парите нямат значение за него. Мигом би разменил всяко пени за…

Само ако можеше да върне времето назад…

Само ако бяха отишли в Уест Енд на следващата вечер…

Само ако не бяха избрали точно тази кръчма…

Само ако си бяха тръгнали през предния изход…

Само ако…

Седемнадесет минути по-късно „Хийтроу Експрес“ спря на гара Падингтън. Дани погледна часовника си — оставаха му още два часа до срещата с госпожица Бенет. Този път щеше да отиде с такси и да чака в приемната много преди часа на уговорката им. Думите на съдия Калахан кънтяха в главата му: „Възнамерявам още днес да подпиша заповед, съгласно която ще прекарате още четири години в затвора, ако отново нарушите условията на предсрочното освобождаване“.

Макар най-важната му задача бе да отмъсти на тримата мускетари, той все пак трябваше да отдели достатъчно време за образованието си, за да изпълни и обещанието си пред Ник. Дори започваше да се чуди дали Спенсър Крейг има нещо общо и с неговото убийство. Дали, както бе допуснал Големия Ал, Лийч беше убил погрешния човек?

Таксито спря пред къщата на „Болтънс“. За първи път Дани се почувства, сякаш се прибира у дома. Плати на шофьора, отвори портата и завари някакъв бездомник, клекнал на стълбите.

— Днес си късметлия — каза той и извади портфейла си.

Полузаспалият мъж беше облечен в риза на бели и сини райета, с доста износени джинси и черни обувки, които изглежда бяха лъснати същата сутрин. Той се изправи и обърна глава.

— Здрасти, Ник.

Дани го прегърна точно когато Моли отвори вратата. Тя опря ръце на хълбоците си и рече:

— Каза, че ви бил приятел. Но все пак го оставих да ви изчака отвън.

— Наистина ми е приятел — потвърди Ник. — Моли, запознай се с Големия Ал.

Моли беше направила задушено за Ник, но тъй като винаги готвеше огромни количества, имаше повече от достатъчно и за двамата.

— Хайде, разказвай — подкани го Дани, щом се настаниха на масата.

— Няма мно’о за разказване — започна Ал, докато преглъщаше. — И мен ме пуснаха на половината от присъдата ми. И слава богу, щото щях да остана там до края на живота си. — Той с неохота остави лъжицата и добави с усмивка: — И двамата знаем кой е виновен за т’ва.

— И какво смяташ да правиш? — попита Дани.

— Засега нищо, ама ти нали каза да дойда, кат’ ме пуснат, и ето ме. — Замълча за момент. — Надявам се, че мога да остана тая вечер?

— Можеш да останеш колкото пожелаеш — отговори Дани. — Икономката ми ще оправи една от спалните за гости — добави той и се усмихна.

— Аз не съм ви икономка — рязко се обади Моли, — а само чистачка, която от време на време готви.

— Не, Моли, от днес си моя икономка и готвачка срещу десет паунда на час. — Моли онемя, а Дани се възползва от това необичайно положение и продължи: — Освен това ще ти трябва и чистачка, докато Големия Ал е при нас.

— Не, не — възпротиви се Големия Ал. — Ще ви се махна от главата, кат’ си намеря работа.

— Ти си бил шофьор в армията, нали? — попита го Дани.

— Пет години бях твоят шофьор — прошепна Големия Ал и кимна към Моли.

— Значи ще се върнеш на старата работа — обяви Дани.

— Но вие нямате кола — напомни му Моли.

— Тогава е време да си купя — отвърна Дани. — И кой би могъл да ми даде по-добър съвет? — добави той и намигна на Големия Ал. — Винаги съм искал да имам беемве — продължи Дани. — И понеже съм работил в сервиз, знам точно кой модел да…

Големия Ал долепи пръст до устните си.

Дани знаеше, че приятелят му има право. Успехът явно му беше размътил главата и той отново беше започнал да се държи като Дани — грешка, която не можеше да си позволи. Мисли като Дани, дръж се като Ник. Бързо трябваше да се върне в старата роля.

— Но първо трябва да идеш да си купиш дрехи — продължи Дани, — преди изобщо да си помислим за кола.

— И сапун — додаде Моли и напълни чинията на Ал трети път.

— За да може Моли да ти изтърка гърба.

— Нямам намерение да правя подобно нещо — заяви Моли. — И по-добре да отида да оправя една от спалните, след като господин Големия Ал ще отседне при нас… за известно време.

Дани и Големия Ал се засмяха, когато Моли свали престилката си и напусна кухнята.

Щом тя затвори вратата, Големия Ал се наведе над масата и попита:

— Все още ли смяташ да си върнеш на копелетата, дето…

— О, да — тихо отговори Дани. — И ти се появяваш в най-подходящия момент.

— Кога започваме?

— Ще започнем, след като си вземеш душ и отидеш да си купиш дрехи — отвърна Дани и за втори път извади портфейла си. — А междувременно аз трябва да се срещна с пробационния инспектор.

— Как прекарахте изминалия месец? — беше първият въпрос на госпожица Бенет.

Дани с усилие запази сериозно изражение.

— Занимавах се със семейните проблеми, за които ви споменах при последната ни среща — обясни той.

— И всичко наред ли е?

— Да, благодаря ви, госпожо Бенет.

— Успяхте ли да си намерите работа?

— Не още. Засега смятам да отделя повече време на образованието си в „Лъндън Юнивърсити“.

— А, да, спомням си. И все пак стипендията едва ли ще ви е достатъчна.

— Справям се — отговори Дани.

Госпожица Бенет прочете следващия въпрос от списъка.

— Още ли живеете на същия адрес?

— Да.

— Може би е добре да намина някой ден, само да проверя дали жилището ви отговаря на минималните изисквания.

— Разбира се, заповядайте, когато пожелаете — покани я Дани.

Тя прочете следващия въпрос:

— Срещате ли се с бивши затворници?

— Да — призна Дани. Бе наясно, че ако се опита да скрие истината, това ще се счита за нарушение на условията за предсрочното му освобождаване. — Бившият ми шофьор е излязъл от затвора и ще отседне при мен.

— Има ли достатъчно място в жилището и за двама ви?

— Повече от достатъчно, госпожице Бенет.

— А той работи ли нещо?

— Да, ще продължи да бъде мой шофьор.

— Мисля, че имате достатъчно проблеми, за да остроумничите, Никълъс.

— Но това е самата истина, госпожице Бенет. Дядо ми е оставил достатъчно средства, за да мога да си позволя шофьор.

Госпожица Бенет отново прочете въпросите, които всеки месец трябваше да му задава. Никъде не пишеше нищо за наемане на личен шофьор. Тя опита отново.

— Изкушавахте ли се да извършите престъпление през последния месец?

— Не, госпожице Бенет.

— Взимате ли наркотици?

— Не, госпожице Бенет — повтори Дани.

— В момента получавате ли помощи от бюрото по труда?

— Не, госпожице Бенет.

— Имате ли нужда от моето съдействие?

— Не, благодаря.

Госпожица Бенет вече му беше задала всички задължителни въпроси, но бе изминало едва половината време, отделено за всеки бивш затворник.

— Защо не ми обясните подробно с какво се занимавахте през миналия месец? — отчаяно попита тя.

— Ще се наложи да ти дам възможност да си потърсиш друга работа. — Бет използва евфемизма, който господин Томас винаги употребяваше, щом се наложеше да уволни някого.

— Но защо? — попита Тревър Сътън. — Ако и аз си тръгна, сервизът ще остане без управител. Освен ако вече не си ми намерила заместник…

— Не ти и търся заместник — обясни Бет. — Откакто татко почина, сервизът е постоянно на загуба. Не мога да си позволя това да продължава — добави тя, пак по сценария, подготвен за случая от господин Томас.

— Но ти не ми даваш достатъчно време, за да се докажа — възпротиви се Сътън.

На Бет й се прииска Дани да беше на нейно място, но пък, ако той беше жив, изобщо нямаше да се стигне до сегашното положение.

— Ако следващите няколко месеца са като последните три, ще сме вън от бизнеса — обясни Бет.

— И какво се очаква от мен? — настоя Сътън, като се наведе напред и се облегна на масата. — Защото едно нещо знам със сигурност, шефът никога не би се отнесъл към мен по този начин.

Бет се ядоса, но си спомни, че господин Томас я бе посъветвал да се постави на мястото на Тревър и да помисли как би се чувствала, особено след като той не беше работил никъде другаде, откакто завърши училище.

— Разговарях с Монти Хю — обясни тя, като полагаше усилия да запази спокойствие. — Той ме увери, че ще ти намери работа при него. — Това, което не му призна, бе, че работата в сервиза на Монти Хю беше за „младши монтьор“, което означаваше сериозен спад в доходите на Тревър.

— Това е добре — ядосано отвърна той. — Само че ми се полага и компенсация. Знам си правата.

— Готова съм да ти платя заплатата за три месеца — отговори Бет. — И ще ти дам препоръки, че си бил един от най-трудолюбивите служители при нас.

И един от най-глупавите, беше добавил Монти Хю, когато Бет разговаря с него. Докато чакаше отговора на Тревър, тя си спомни думите на Дани, „но това е само защото не може да събира“. Бет отвори чекмеджето на бюрото и извади пълен плик и лист хартия. Отвори плика и изсипа съдържанието му на масата. Сътън впери поглед в купчината петдесетпаундови банкноти и облиза устни, докато се опитваше да преброи парите. Бет плъзна към него договора, също изготвен от господин Томас.

— Ако подпишеш тук — продължи тя и посочи празното място под текста на листа, — тези седем хиляди паунда ще са твои.

Тревър се поколеба, а Бет се стараеше да не показва колко отчаяно иска той да подпише документа. Изчака Тревър да огледа парите, докато най-накрая взе предложената му химикалка и надраска единствените две думи, които можеше да изпише с увереност. След това рязко грабна парите и без да каже и дума, напусна стаята.

Веднага след като Сътън тресна вратата след себе си, Бет въздъхна с облекчение. Ако той можеше да я чуе, веднага щеше да разбере, че тя би се съгласила и на доста по-голямо обезщетение, макар че след като изтегли тези седем хиляди паунда, сметката на сервиза остана почти на нула. Единственото, което й оставаше сега, бе да продаде бизнеса колкото се може по-скоро.

Младият брокер на недвижими имоти, който оцени сервиза, я увери, че би могла да получи поне двеста хиляди паунда за него. В крайна сметка тя притежаваше пълно право върху собствеността, разположена на идеално място с лесен достъп от Сити. Двеста хиляди паунда щяха да решат всички финансови проблеми на Бет и да обезпечат образованието на Кристи. Както мечтаеха с Дани.

52.

Дани се бе задълбочил в „Данъци, инфлация и ролята на правителството“ на Милтън Фридман и дори бе започнал да си води бележки от главата за жизнения цикъл и стойност на активите, когато телефонът иззвъня. Вече два часа се занимаваше с текста и бе започнал да мисли, че всяко нещо в икономиката е просто доразвиване на идеите на професор Фридман. Вдигна слушалката и чу женски глас:

— Здравей, Ник, глас от твоето минало се обажда.

— Здравей, глас от моето минало — отговори Ник дружелюбно, без да може да я разпознае.

— Обеща да дойдеш да ме гледаш на турнето. Непрестанно се взирам в публиката с надеждата да те открия, но теб все те няма.

— Къде сте сега? — попита той, но име така и не се оформяше в главата му.

— Кеймбридж, „Арт Тиътър“.

— Чудесно! И с коя пиеса?

— „Жена без значение“.

— Значи отново Оскар Уайлд — отбеляза Дани, съзнавайки, че тя всеки миг ще се усети.

— Дори не си спомняш името ми, нали?

— Не ставай смешна, Кати. — Тъкмо навреме. — Нима мога да забравя любимата си дубльорка?

— Играя вече главна роля и се надявам да дойдеш да ме гледаш.

— Звучи добре — неутрално отвърна Дани, разлиствайки бележника си, макар да знаеше чудесно, че почти всичките му вечери са свободни. — Какво ще кажеш за петък?

— Най-добре. Така ще можем да прекараме почивните дни заедно.

— Трябва да съм в Лондон за делова среща в събота сутрин — рече Дани.

— Значи ще имаме поредното кратко рандеву — въздъхна Кати. — Ще го преживея. — Дани мълчеше. — Началото е в седем и половина. Ще оставя билет на твое име на касата. Ела сам, защото нямам намерение да те деля с никого.

Дани затвори и се загледа в снимката на Бет в сребърна рамка на края на бюрото.

— Трима мъже идват насам — съобщи Моли, загледана през кухненския прозорец. — Приличат ми на чужденци.

— Не са опасни — увери я Дани. — Само ги покани в дневната и им кажи, че идвам след минута.

Той изтича по стълбите до кабинета си и грабна трите папки, върху които бе поработил, за да се приготви за срещата. После бързо слезе долу.

Тримата мъже си приличаха толкова много, сякаш бяха извадени от един калъп, и се отличаваха единствено по възрастта си. Носеха добре ушити тъмносини костюми и еднакви неутрални връзки. Всеки от тях държеше кожено куфарче в ръка. Човек би ги отминал на улицата като съвсем обикновени хора, което всъщност бе и целта им.

— Наистина ми е приятно да ви видя отново, бароне — приветства ги Дани.

Дьо Кубертен се поклони.

— Трогнати сме, че ни поканихте в красивия си дом, сър Никълъс. Нека ви представя мосю Бресон — член на управата на банката и мосю Сегат, който отговаря за големите ни сметки.

Дани се ръкува и с тримата, а Моли внесе табла с чай и бисквити.

— Господа — обърна се той към тях, след като се увери, че всички са удобно настанени, — може би трябва да започна с молбата да ме осведомите за настоящото състояние на сметката ми.

— Разбира се — обади се мосю Бресон и отвори кафява папка, на която не се виждаха никакви надписи. — Балансът по първата ви сметка е малко над петдесет и седем милиона долара с годишна лихва от 2,75 процента. Втората сметка е над един милион. При нас тя е известна като „сметката за марки“ на дядо ви. Прибягваше до нея, когато спешно му трябваха пари, за да добави нов екземпляр към колекцията си.

— Можете да обедините двете, тъй като нямам намерение да купувам марки — отбеляза Дани и Бресон кимна. — За мен 2,75 процента годишна лихва е неприемливо и възнамерявам да употребя парите си по по-разумен начин.

— Ще бъде ли прекалена дързост, ако попитаме какво имате предвид? — попита Сегат.

— Ще ви кажа — отвърна Дани. — Смятам да инвестирам в недвижима собственост, акции и вероятно в облигации с евентуална възвръщаемост от около 7,2 процента. Освен това ще отделя неголяма сума, вероятно около десет процента от състоянието си, за спекулативни операции.

— В такъв случай мога ли да предложа, с оглед на обстоятелствата — обади се Сегат, — да разделим средствата в три отделни сметки, които трудно ще бъдат свързани с вас, докато определите свой представител?

— Какво разбирате под „обстоятелствата“?

— След 11 септември и американците, и англичаните държат под око всеки, който прехвърля големи суми. Няма да е благоразумно да насочвате вниманието на властите към името си.

— Харесва ми този начин на мислене.

— Ако предположим, че приемете нашите предложения относно сметките — добави Бресон, — може ли да попитам дали имате желание да се възползвате от експертното мнение на наши специалисти във връзка с управление на инвестициите ви? Споменавам го, защото отделът, който работи при нас с недвижима собственост например, наброява близо четирийсет експерти — седем от които работят в офиса ни в Лондон с портфолио от около сто милиарда долара, а инвестиционният ни отдел е дори по-голям.

— Ще се възползвам от всички услуги, които предлагате — каза Дани. — Освен това разчитам, че няма да се поколебаете да ме предупредите в случаите, когато според вас вземам погрешно решение. През последните една-две години отделих немалко време да следя съдбата на двайсет и осем компании и съм решил да инвестирам част от капитала си в единайсет от тях.

— Каква да бъде политиката при покупка на акции от тези компании? — попита Сегат.

— Бих искал да купувам на малки траншове при всяко появяване на техни акции на пазара — никога агресивно, тъй като нямам желание да влияя на пазара по какъвто и да било начин. Не желая да притежавам и повече от два процента от всяка от компаниите. — Дани подаде на Бресон списък с имена на компании, чието развитие бе следил много преди да избяга от затвора.

Мъжът прокара пръст по списъка и се усмихна.

— Ние също държим под око част от тези тук, но ми прави впечатление, че сте открили още една-две, които, изглежда, сме пропуснали.

— Моля да ги проверите внимателно и ако имате някакви съмнения, кажете ми. — Дани взе една от своите папки. — Като стана дума за недвижима собственост, там смятам да действам агресивно. И очаквам да реагирате бързо, ако се наложи да се прави незабавно плащане, за да се осъществи изгодна сделка.

Бресон подаде едно картонче. На него нямаше нито име, нито адрес — само телефонен номер с едри черни цифри.

— Това е моят личен телефон. В състояние сме с натискане на един бутон да преведем каква да е сума до коя да е точка на земята. Когато се обадите, няма нужда да съобщавате името си, тъй като линията се активира гласово.

— Благодаря — рече Дани и прибра картончето във вътрешния джоб на сакото си. — Нуждая се от съвет по още един належащ въпрос, става дума за всекидневните ми разходи. Не бих желал да давам повод на данъчните да започнат да душат около мен. Живея в тази къща, поддържам икономка и шофьор, а официално съм само на една студентска стипендия. Излиза, че само търся повод да поканя данъчните у дома.

— Може ли да дам предложение? — обади се Дьо Кубертен. — В миналото изпращахме по сто хиляди лири годишно, които се пазеха в попечителски фонд на името на дядо ви. Плащаше данъците наведнъж и дори провеждаше част от по-малките си сделки през компания, регистрирана тук в Лондон.

— Бих искал да продължим тази практика — прие Дани. — Какво се иска от мен за тази цел?

Дьо Кубертен извади тънка папка от куфарчето си. В нея имаше няколко листа.

— Ако се подпишете тук, сър Никълъс — той посочи мястото за подпис на втората страница, — ви уверявам, че нещата ще се уредят според желанието ви. Необходимо ни е да знаем само името на банката, в която трябва да преведем парите.

— „Кътс“ на Странд — отговори Дани.

— Също като дядо ви — отбеляза председателят на банката.

— За колко време се стига до Кеймбридж? — попита Дани Големия Ал минути след като швейцарците банкери си отидоха.

— За около час и половина. Така че е добре да тръгнем по-скоро.

— Отивам само да се преоблека и да си взема малко багаж.

— Моли вече го направи — съобщи Големия Ал. — Прибрах чантата в багажника.

Движението в петък следобед бе натоварено и едва след като стигнаха път М 11, Големия Ал успя да увеличи скоростта. Спря в „Кингс Парейд“ няколко минути преди вдигането на завесата.

Последните няколко седмици Дани бе прекалено зает и тази вечер бе първата след посещението му на „Колко е важно да бъдеш сериозен“ с участието на Лорънс Девънпорт, в която си позволяваше да отиде на театър.

Лорънс Девънпорт. Макар да имаше някои идеи как да се разправи с тримата си врагове, щом се сетеше за Девънпорт, в съзнанието му неизменно изникваше образът на Сара. Не можеше да забрави, че ако не беше тя, като нищо щеше да се озове отново в „Белмарш“. Ако се наложеше да отваря врати, за които няма ключ, щеше да я потърси отново.

Големия Ал спря колата пред театъра.

— По кое време смяташ, че ще си тръгнем за Лондон, шефе?

— Не съм решил още — отговори Дани, — но няма да е преди полунощ.

Взе билета си от касата, подаде три паунда за програма и тръгна след група закъснели посетители към залата, където зае мястото си на един от предните редове. Щом се настани, разгърна програмата. Възнамеряваше да прочете пиесата преди представлението, но и тя си остана неотворена на бюрото му, защото преговаряше текстовете на Милтън Фридман.

Спря на страницата с голяма красива снимка на Кати Бенсън. За разлика от снимките на много други актриси, нейната не бе отпреди няколко години. Прочете краткото й представяне. Очевидно ролята в „Жена без значение“ беше най-значимата в кратката й кариера.

Когато завесата се вдигна, Дани потъна в един друг свят и бързо реши, че в бъдеще ще ходи редовно на театър. Толкова му се искаше Бет да е до него сега, за да сподели удоволствието. Кати беше вече на сцената, подреждаше цветя във ваза на масата, а той не можеше да мисли за нищо друго, освен за Бет.

С напредването на спектакъла Дани реши, че Кати се справя наистина добре, и потъна в историята на жена, която подозира, че мъжът й й изневерява.

По време на антракта Дани взе важно решение, а когато завесата се спусна за последен път, той изчака публиката да се изниже от салона и едва тогава се запъти към служебния вход. Портиерът го изгледа подозрително, когато попита дали може да се види с госпожица Бенсън.

— Как се казвате?

— Никълъс Монкрийф.

— Предупредиха ме. Тя ви чака. Седма гримьорна на първия етаж.

Дани пое бавно по стълбите, намери вратата с номер 7, изчака малко и почука.

— Влез — чу се отвътре познат глас.

Кати седеше само по черно бельо пред огледалото и сваляше грима си.

— Да почакам ли отвън? — попита той.

— Не ставай смешен. Няма нищо, което да не си виждал. Пък и се надявам да събудя някои спомени — добави тя и се извърна към него.

Изправи се и облече черна рокля, в която му се стори още по-привлекателна.

— Беше чудесна — с леко треперлив глас рече той.

— Сигурен ли си? — пристъпи тя и приближи лице до неговото. — Сякаш не си много убеден.

— Напротив. Изпълнението ти много ми хареса.

Кати го погледна сериозно:

— Нещо не е наред.

— Трябва да се върна в Лондон. Имам спешна бизнес среща.

— В петък вечер? Стига, Ник. Можеше да измислиш нещо по-добро.

— Просто аз…

— Има друга жена, нали?

— Така е — призна Дани.

— Тогава защо изобщо дойде? — ядосано рече тя и се извърна.

— Извинявай, наистина съжалявам.

— Не си прави труда да се извиняваш, Ник. Нямаше по-добър начин да ми покажеш, че съм жена без значение.

53.

— Прощавай, шефе, но ти каза, че няма да тръгнем преди полунощ — рече Ал и забързано довърши хамбургера си.

— Промених решението си.

— Смятах, че това е право на дамите.

— И тя така мислеше.

Докато стигнат път М 11, Дани вече беше заспал. Събуди се, когато колата спря на един светофар по Майл Енд Роуд. Ако се бе събудил няколко минути по-рано, щеше да помоли Ал да избере друг маршрут.

Светлините се смениха и когато колата потегли, светофарите по пътя им сякаш се бяха наговорили — зелена светлина следваше зелена, все едно искаха да покажат, че Дани трябва час по-скоро да се изнесе от този район. Той се облегна назад и затвори очи, но знаеше, че няма начин да мине покрай познатите места, без да спре поглед върху тях: училището „Клемент Атлий“, черквата „Сейнт Мери“ и, разбира се, автосервиза на Уилсън.

Отвори очи и веднага съжали горчиво.

— Не е възможно — възкликна той. — Спри, Ал.

Големия Ал натисна спирачките и обърна глава да види дали шефът му е добре. Дани се взираше през прозореца. Ал проследи погледа му, но не можа да разбере какво толкова го е развълнувало.

— Почакай ме тук — поръча Дани и отвори вратата. — Ще се върна след малко.

Прекоси пътя и се загледа в табелата, закачена на стената на ниска сграда. Извади лист и писалка от сакото си и записа телефонния номер под думите „ПРОДАВА СЕ“. В този момент група мъже излязоха от близката кръчма и той побърза да се върне в колата. Седна и каза тихо:

— Да се махаме оттук.

Много му се искаше да помоли Големия Ал да го закара отново до Ийст Енд в събота сутринта, за да огледа още веднъж, но знаеше, че не може да поеме риска да бъде разпознат.

Планът бе започнал да се оформя в главата му и в неделя вечер бе почти готов. Всеки детайл трябваше да бъде обмислен внимателно. Една погрешна стъпка, и онези тримата щяха да се усетят. Но второстепенните герои и статистите трябваше да са по местата си, преди главните герои да излязат на сцената.

Когато в понеделник сутрин слезе да закуси, Дани остави „Таймс“ недокоснат на кухненската маса. Беше зает да преговаря стъпките, които трябваше да предприеме, и не искаше нищо да го отвлича. Ако Арнолд Пиърсън, кралски адвокат, му бе задал любимия си въпрос — какво му е приготвила за закуска Моли тази сутрин — нямаше да знае какво да отговори. Отиде в кабинета си, заключи вратата и седна зад бюрото. Вдигна телефона и набра номера от картичката, която бе получил предишния ден.

— Днес по някое време ще се наложи да прехвърля малка сума, но трябва да стане бързо.

— Разбрано.

— Освен това имам нужда от консултация със специалист по сделки с недвижими имоти.

— Ще се свържат с вас по-късно днес.

Дани затвори и си погледна часовника. Още нямаше девет. Стана, закрачи из стаята и започна да преговаря наум въпросите, които трябваше да прозвучат естествено, все едно са възникнали в хода на разговора. В девет и една набра номера, който бе записал предната вечер.

— „Дъглас Алън Спиро“ — обади се сънлив глас.

— Ваша табела за продажба е закачена на един имот на Майл Енд Роуд — започна Дани.

— Ще ви свържа с господин Паркър, той отговаря за продажбите в този район.

— Роджър Паркър — чу Дани след кратко изпукване по линията.

— Предлагате имот на Майл Енд Роуд — повтори Дани.

— Имаме няколко обекта в този район, господине. Бихте ли ми казали кой точно ви интересува?

— Сервизът на Уилсън.

— Да, първокласен имот. Без ограничения на собствеността. В семейството е повече от сто години.

— От колко време е на пазара?

— Отскоро, но интересът към него е значителен.

— От колко време? — настоя Дани.

— Пет или шест месеца — призна Паркър.

Дани мислено изруга наум, като си представи какво преживява семейството на Бет, а той не бе могъл да им помогне. Изгаряше от желание да зададе множество въпроси, чиито отговори господин Паркър нямаше как да знае.

— Каква е исканата цена?

— Двеста хиляди — отговори Паркър. — Включително и прилежащото движимо и недвижимо имущество. Може ли да попитам за името ви, господине?

Дани затвори. Изправи се и отиде до шкафа за книги, в който имаше три папки с надписи: „Крейг“, „Девънпорт“ и „Пейн“. Взе тази на Джералд Пейн и провери телефонния номер на най-младия съдружник в историята на „Бейкър, Тремлет и Смайт“, факт, който Арнолд Пиърсън, кралски адвокат, бе сметнал за уместно да съобщи на съдебните заседатели. Дани нямаше намерение да говори с Пейн днес. Пейн сам щеше да го търси, за да участва в сделката. Днес щеше да разговаря с посредника.

Набра номера.

— „Бейкър, Тремлет и Смайт“.

— Имам желание да купя имот на Майл Енд Роуд — съобщи той на човека отсреща.

— Свързвам ви с нашия колега, който отговаря за Източен Лондон.

Прещракване по линията. Дали човекът, който вдигнеше, щеше някога да разбере, че е бил използван само като преносител на информация. И дали той щеше да отнесе вината, след като вулканът изригнеше?

— Гари Хол. С какво мога да съм полезен?

— Казвам се сър Никълъс Монкрийф, господин Хол, и се питам… — бавно, карай по-бавно — … дали съм попаднал на правилния човек.

— Кажете от какво имате нужда, сър, и ще преценя дали мога да ви помогна.

— На Майл Енд Роуд има имот, който бих искал да купя, но не бих желал това да стане директно с фирмата, която го предлага.

— Разбирам ви, сър, можете да разчитате на дискретността ми. — Точно на обратното разчитам, помисли си Дани. — За кой номер на Майл Енд Роуд става дума?

— Сто четирийсет и три — отговори Дани. — Автосервиз „Уилсън“.

— Коя е фирмата посредник?

— „Дъглас Алън Спиро“.

— Ще проверя подробностите — обеща Хол — и ще ви позвъня по-късно.

— Ще бъда днес във вашия район, имате ли нещо против да изпиете едно кафе с мен?

— Разбира се, сър Никълъс. Къде искате да се срещнем?

Дани се сещаше само за едно място близо до офиса на „Бейкър, Тремлет и Смайт“.

— В „Дорчестър“ — рече той. — Да речем в дванайсет.

— Ще се видим там в дванайсет.

Дани остана на стола зад бюрото си. Направи три отметки на дългия списък пред себе си. Трябваха му още няколко участници, които да се включат преди дванайсет, за да е напълно готов за срещата с господин Хол. Телефонът иззвъня.

— Добро утро, сър Никълъс — обади се непознат глас. — Управител съм на отдела за недвижима собственост на банка „Дьо Кубертен“.

Големия Ал откара Дани до Парк Лейн и спря пред входа на хотел „Дорчестър“ точно в единайсет и половина. Портиерът дотича и отвори вратата пред Дани.

Докато вървяха по стълбите, Дани му каза:

— Аз съм Никълъс Монкрийф. Очаквам гост около дванайсет — господин Хол. Бихте ли му предали, че съм в салона? — Отвори портфейла си и подаде на портиера банкнота от десет паунда.

— Разбира се, сър — отвърна портиерът и вдигна леко шапката си.

— Вашето име? — попита Дани.

— Джордж.

— Благодаря ти, Джордж — рече Дани и мина през въртящата се врата.

Спря във фоайето и се представи на служителя на рецепцията. След кратък разговор с него Дани се раздели с още десет паунда.

По съвета на Уолтър, рецепционистът, Дани влезе в салона на хотела и изчака управителя на залата да се върне на поста си. Този път извади банкнотата още преди да представи молбата си.

— Защо не ви настаним в едно от нашите сепарета, сър Никълъс? — каза управителят. — Ще имам грижата господин Хол да бъде поканен на масата ви веднага щом пристигне. Ще поръчате ли нещо, докато чакате?

— „Таймс“ и чаша горещ шоколад.

— Разбира се, сър Никълъс.

— А вашето име е?

— Марио, сър.

И така, без да подозират, срещу общо трийсет паунда, Джордж, Уолтър и Марио станаха членове на неговия екип. Докато чакаше нищо неподозиращия господин Хол, Дани разгърна вестника на бизнес страниците, за да види какво е състоянието на инвестициите му. Две минути преди дванайсет Марио дойде при него и съобщи:

— Сър Никълъс, вашият гост е тук.

— Благодаря, Марио — небрежно рече Дани, все едно беше редовен клиент.

— Много ми е приятно да се запознаем, сър Никълъс — поздрави Хол, докато сядаше срещу Дани.

— Какво ще пиете, господин Хол? — попита Дани.

— Само едно кафе, благодаря.

— Едно кафе, Марио, а за мен както обикновено.

— Разбира се, сър.

Младият мъж, който се настани на масата на Дани, бе облечен с бежов костюм, зелена риза и жълта вратовръзка. Гари Хол никога нямаше да бъде допуснат в банката на Дьо Кубертен. Той извади от куфарчето си папка и започна съвсем делово:

— Мисля, че разполагам с цялата информация, която искахте, сър Никълъс. Майл Енд Роуд 143, доскоро автосервиз, притежание на Джордж Уилсън, починал неотдавна.

Дани внезапно пребледня. Смъртта на Бърни се бе отразила тежко на съдбата на толкова много хора.

— Добре ли сте, сър Никълъс? — с искрена загриженост попита Хол.

— Да, да, добре съм — бързо отвърна Дани. В този момент сервитьорът донесе поръчката, а Дани се обърна към Хол: — Та какво казвахте?

— След оттеглянето на господин Уилсън бизнесът е поддържан известно време от човек на име… — Хол погледна отново в папката си, за да намери името, която Дани сам можеше да му каже. — Тревър Сътън. В този период фирмата започва да трупа сериозни дългове и собственичката решава да продаде имота.

— Значи собственикът е жена?

— Да. — Хол отново хвърли поглед към листовете пред него. — Казва се Елизабет Уилсън, дъщеря на предишния собственик.

— Каква е исканата цена? — попита Дани.

— Парцелът е с площ от хиляда и шестстотин квадратни метра, но ако решите да започнем преговори, мога да попитам за точните размери на мястото. — Точно 1580 квадратни метра, помисли си Дани. — От едната страна имотът граничи със заложна къща, а от другата — със склад за килими.

— Каква е исканата цена? — пак попита Дани.

— А, да, извинявайте. Двеста хиляди паунда, включително движимото и недвижимо имущество, но съм сигурен, че ще можем да свалим до сто и петдесет. За сега няма голям интерес към имота, а и на отсрещната страна на улицата има процъфтяващ автосервиз.

— Не ми се занимава с преговори — рече Дани, — така че моля да ме слушате внимателно. Готов съм да платя исканата цена, но държа да говорите със собствениците на заложната къща, както и на склада за килими, тъй като възнамерявам да направя оферти за имотите им.

— Да, разбира се, сър Никълъс. — Хол с готовност записваше всяка дума. След миг колебание обаче додаде: — Необходимо е да внесете депозит от двайсет хиляди, за да продължим.

— Докато се приберете в офиса си, господин Хол, двеста хиляди паунда ще бъдат преведени по сметката ви за клиенти. — Хол никак не изглеждаше убеден, но все пак изкриви лице в нещо подобно на усмивка. — А когато разберете подробности за другите два имота, обадете ми се.

— Разбира се, сър Никълъс.

— И още нещо — продължаваше Дани. — Собственичката не трябва да знае кой купува имота й.

— Можете да разчитате на дискретността ми, сър Никълъс.

— Много се надявам да е така — отговори Дани, — защото точно това липсваше в работата ми с предишната брокерска фирма и в резултат ме загубиха като клиент.

— Разбирам — въздъхна Хол. — Как да се свържа с вас?

Дани отвори портфейла си и извади наскоро отпечатана визитна картичка.

— Един последен въпрос: кой адвокат ще ви представлява при сключването на тази сделка?

Това беше първият въпрос, който Дани не беше предвидил.

— „Мънро, Мънро и Кармайкъл“ — усмихна се той. — По-скоро господин Фрейзър Мънро, старши съдружник във фирмата. Той движи всичките ми дела.

— Ясно, сър Никълъс. — Хол старателно записа името и се надигна да си върви. — Най-добре да тръгвам, за да говоря с агента на продавача.

Дани проследи с поглед брокера, който тръгна, без дори да е докоснал кафето си. Беше сигурен, че само след час целият офис ще знае за ексцентричния сър Никълъс Монкрийф, който очевидно има повече пари, отколкото здрав разум. Със сигурност ще се подиграват на младия Хол за загубената сутрин, докато не установят, че в сметката за клиенти на фирмата са постъпили 200 000 паунда.

Дани извади мобилния си телефон и набра номер.

— Да — отговориха отсреща.

— Искам двеста хиляди паунда да бъдат преведени на сметката за клиенти на „Бейкър, Тремлет и Смайт“ в Лондон.

— Разбрано.

Дани прекъсна разговора и се замисли за Гари Хол. Много скоро щеше да научи, че госпожа Айзъкс от години настоява мъжът й да продаде магазина, а складът за килими е почти фалирал. Господин и госпожа Камал отдавна искаха да прекарват повече време с дъщеря си и внуците си в Анара.

Марио остави дискретно сметката в другия край на масата. Дани плати, като, естествено, не забрави сериозния бакшиш. Трябваше да го запомнят. Дори спря на рецепцията, за да благодари на Уолтър.

— Удоволствието беше мое, сър Никълъс. Винаги съм на ваше разположение.

— Благодаря, Уолтър. Може да се наложи да се възползвам.

Дани бутна крилото на въртящата се врата и излезе на площадката. Джордж се спусна пред него по стълбите и отвори вратата на колата. Дани извади още една банкнота от десет паунда и рече:

— Благодаря, Джордж.

Макар да бе минало само първото действие, Джордж, Уолтър и Марио вече бяха добре платени членове на актьорския състав.

54.

Дани взе от рафтовете папката с надпис „Девънпорт“ и я сложи на бюрото. На първата страница бе написано само:

Отвори на седемнайсета страница. Бе дошло време да бъде въведен нов второстепенен герой в предстоящата продукция на Лорънс Девънпорт. Дани набра телефона му.

— Продуцентска къща „Чарлз Дънкан“.

— Моля ви, господин Дънкан.

— За кого да предам?

— Ник Монкрийф.

— Свързвам ви, господин Монкрийф.

— Опитвам се да си спомня къде сме се срещали — без предисловия рече Чарли.

— В „Дорчестър“. По време на партито след заключителното представление на „Колко е важно да бъдеш сериозен“.

— О, да, сега си спомних. С какво мога да ви бъда полезен? — с известно подозрение попита продуцентът.

— Имам намерение да инвестирам в следващата ви продукция — рече Дани. — Мой познат вложил няколко хиляди в предишната пиеса и сподели, че е доволен от печалбата. Та си помислих дали не е лошо и аз да опитам…

— Обаждате се в най-подходящия момент. Имам нещо много подходящо. Защо не обядваш с мен в „Айви“, старче, тъкмо ще го обсъдим?

„Възможно ли е да се хване толкова лесно, помисли си Дани. Ако така върви, страховете ми са били напразни.“

— В такъв случай, позволи ми аз да те поканя, старче — отговори в неговия тон Дани. — Вероятно си претрупан с ангажименти, така че, щом ти се отвори пролука, ми звънни.

— Колкото и странно да звучи, преди малко се обадиха да отменят една среща утре по обяд и ако си свободен, можем да се видим тогава.

— Свободен съм — отговори Дани. — Но защо не отидем в кръчмата близо до нас?

— Кварталната кръчма? — с поспаднал ентусиазъм попита Дънкан.

— Именно. „Палм Корт Рум“ в хотел „Дорчестър“. Да речем в един.

— А, да, разбира се. Ще се видим там в един — обеща продуцентът. — Сър Никълъс, нали?

— Просто Ник. — Дани затвори телефона и записа нещо в дневника си.

Професор Амиркан Мори се усмихна добронамерено към претъпканата със студенти зала. Не можеше да се оплаче от липса на интерес към лекциите му. И не само защото беше много умен и образован, а и защото чувството му за хумор беше живо и заразително. Мина известно време, преди Дани да разбере, че професорът нарочно ги предизвиква да започнат да спорят, или правеше скандални изявления, за да види реакцията на студентите си.

— Щеше да е далеч по-добре за икономическата стабилност на нашата страна, ако Джон Мейнард Кейнс изобщо не се беше раждал. Не мога да се сетя и за един смислен негов принос в този живот.

Двайсетина ръце мигом щръкнаха във въздуха.

— Монкрийф, с какво от наследството на Кейнс според вас имаме право да се гордеем?

— Основател е на „Кеймбридж Артс Тиътър“ — отговори Дани.

— Играл е също така Орсино в „Дванайсета нощ“ като студент в „Кингс Колидж“ — допълни Мори. — Но това е било, преди да се залови да доказва на света, че има смисъл богатите държави да инвестират в развиващите се и да ги окуражават да следват техния път. — Часовникът зад гърба му удари един. — Стигате ми за днес — въздъхна професорът, слезе от подиума и изчезна в коридора, а зад гърба му се разнесоха смях и аплодисменти.

Дани нямаше време и за сандвич от бистрото на университета, ако искаше да отиде навреме на редовната среща с пробационната инспекторка. Но когато изтича от залата, завари професор Мори да чака в коридора.

— Може ли да поговорим, Монкрийф? — спря го професорът и без да дочака отговор, закрачи бързо към кабинета си.

Дани го последва, готов да защити възгледите си за Милтън Фрийдман, тъй като последното му есе не беше в съгласие с мнението на професора и очакваше, че той ще поиска от него да се аргументира по-подробно.

— Седнете, момчето ми — покани го Мори. — Бих ви предложил питие, ако имах нещо прилично за пиене. Но нека поговорим за важните неща. Исках да ви попитам дали сте мислили да предложите свое есе за наградата „Джени Лий Мемориал“?

— Не съм — призна Дани.

— А би трябвало — рече професорът. — Очертавате се като един от най-умните студенти във вашия курс, което само по себе си не е кой знае какво, но все пак си мисля, че бихте могли да спечелите тази награда. Помислете по въпроса.

— Какви са изискванията, които трябва да покрия? — попита Дани. Все пак следването бе втората по важност задача в живота му.

Професорът взе малка брошура от бюрото си, отвори на първата страница и зачете на глас:

— Есето трябва да се състои от не по-малко от десет хиляди думи и не повече от двайсет хиляди. Темата е по избор на кандидата и трябва да бъде предадено до края на есенния семестър.

— Искрено съм поласкан, че според вас имам шансове да кандидатствам — каза Дани.

— Изненадан съм, че учителите ви в „Лорето“ са ви насочили към военната академия, а не към Единбург или Оксфорд.

Дани нямаше как да обясни на професора, че никой от учителите му в „Клемент Атлий“ не беше завършил Оксфорд, дори директорът.

— Вероятно ще искате да го обмислите, но ми съобщете какво сте решили.

— Със сигурност ще го направя — обеща Дани и стана да си върви. — Благодаря ви, професоре.

Щом излезе в коридора, Дани хукна с всички сили към изхода. Навън с облекчение забеляза, че Големия Ал го чака до колата.

Когато потеглиха, по „Странд“, през „Мол“ по посока Нотинг Хил Гейт, Дани мислеше за предложението на Мори. При тази скорост преданият му шофьор бе в непрестанно нарушение на правилника, но не искаше шефът да закъснее за срещата. Дани бе дал ясно да се разбере, че е готов да плати всяка глоба за превишена скорост, но не и да прекара още четири години в „Белмарш“. Извади обаче лош късмет. Ал заби спирачки пред пробационната служба в момента, в който госпожица Бенет слизаше от автобуса. Тя зяпна, когато видя колата и Дани, който правеше неуспешни опити да се скрие зад мощната фигура на Големия Ал.

— Сигурно ще си помисли, че си обрал банка — отбеляза Ал. — А аз осигурявам транспорта.

— Не е далеч от истината — отвърна Дани.

Накараха го да чака в приемната не повече от обикновено. По едно време госпожица Бенет се появи на вратата и му кимна да влиза. Той се настани на пластмасовия стол срещу нея.

— Преди да започнем, Никълъс, може би ще ми обясниш чия беше колата, с която те видях да пристигаш?

— Моя е — отвърна Дани.

— А човекът зад волана?

— Моят шофьор.

— Как е възможно да имаш беемве и шофьор, след като студентската стипендия е единственият доход, който си декларирал? — взе да губи търпение госпожица Бенет.

— Дядо ми е основал попечителски фонд от сто хиляди паунда на мое име и с част от него плащам месечните си разходи, ето защо…

— Никълъс — повиши глас Бенет, — тези срещи са възможност да поставиш открито проблемите си, а аз да ти дам съвет или да ти помогна, доколкото мога. Ще ти дам още една възможност да отговориш на въпросите ми честно. Ако продължаваш да се държиш несериозно, ще се наложи да спомена това твое отношение в следващия си доклад до Вътрешно министерство, а и двамата добре знаем какви ще са последствията. Разбра ли ме?

— Да, госпожице Бенет. — Спомни си думите на големия Ал, който се бе сблъскал с подобен проблем с неговия пробационен инспектор: „Кажи им каквото искат да чуят, шефе. Това само ще ти улесни живота“.

— Нека те попитам отново: кой е собственикът на колата, с която пристигна?

— Човекът, който седеше зад волана — отвърна Дани.

— Твой приятел ли е, или работиш за него?

— Познаваме се от армията, видя ме да тичам насам и ми предложи да ме докара.

— Имаш ли някакви други източници на доходи, освен стипендията?

— Не, госпожице Бенет.

— Е, така вече всичко изглежда по-нормално. Виждаш ли колко по-лесно става, когато проявиш готовност за сътрудничество? Има ли още нещо, което би искал да споделиш с мен?

Дани се изкуши да й разкаже за срещата с тримата швейцарски банкери, за сделката с имота и че възнамерява да се види с Чарли Дънкан. Но каза само:

— Професорът ми предлага да кандидатствам с есе за наградата в памет на Джени Лий. Бихте ли ме посъветвали какво да отговоря?

Широка усмивка огря лицето на госпожица Бенет.

— Това ще увеличи ли шансовете ти да си намериш след това работа като учител?

— Предполагам, че да — отвърна Дани.

— В такъв случай моят съвет е да участваш.

— Много съм ви благодарен, госпожице Бенет.

— Няма защо — отвърна тя. — Нали затова съм тук.

Среднощното посещение на Майл Енд Роуд разпали в душата на Дани онези въглени, които доживотните наричат „демони“. Но завръщането в „Олд Бейли“ дори посред бял ден, бе още по-тежко изпитание.

Когато Големия Ал приближи колата до тротоара, Дани вдигна очи към скулптурата, кацнала на сградата на Централния наказателен съд — женска фигура с везни в едната ръка. Докато прелистваше празните страници на бележника си, за да запише срещата с Чарли, Дани си спомни какво беше планирал за този ден. Големия Ал мина с колата покрай централния вход, сви надясно и се насочи към задната част на сградата, където имаше специален вход, означен с табелата „Вход за посетители“.

Дани мина през охраната и пое нагоре по широките каменни стъпала, които водеха към галериите за посетители в различните зали. Стигна до най-горния етаж, където служител на съда с дълга черна тога като на преподавател в университет, го попита кое заседание иска да гледа.

— Зала номер четири — отвърна Дани и, получил указания, слезе на втория етаж и там сви вдясно. Отвори съответната врата и влезе в галерията. Вътре имаше няколко души — приятели и роднини на обвиняемия, както и просто любопитни зрители. Всички бяха насядали на една обща пейка и гледаха към залата долу. Той не се нареди до тях.

Не го интересуваше обвиняемия. Беше дошъл да наблюдава как неговият враг се държи в свои води. Седна в края на един от задните редове. Като опитен убиец, бе заел място, откъдето жертвата му се виждаше най-добре. За да го забележи, Спенсър Крейг трябваше да се обърне специално към галерията и да се взира известно време. Дори тогава щеше да го види само като неясен силует.

Дани следеше всяко негово движение, подобно на боксьор, който изучава грешките и слабостите на бъдещия си противник. За неопитното око Крейг бе почти безгрешен. След време стана ясно, че е умел, лукав и безмилостен — всички необходими за професията му оръжия. Правеше впечатление, че умее да разтяга възможностите на закона до скъсване, стига това да бе необходимо за постигане на целта. А цената на подобно нещо бе добре позната на Дани. Знаеше, че когато дойде моментът да се изправи лице в лице с Крейг, ще трябва да е много добър, защото врагът му няма да се предаде, докато и последният дъх не бъде изтръгнат от гърдите му.

Вече знаеше почти всичко необходимо за Спенсър Крейг, но това само го направи още по-предпазлив. Да, имаше предимството на подготовката и елемента на изненадата, но, от друга страна, дръзваше да влезе в област, която Крейг смяташе, че владее до съвършенство, а той самият изучаваше едва от няколко месеца. С всеки изминал ден ролята, която трябваше да играе, се превръщаше малко по малко в реалност и вече никой не би се усъмнил, че той е Ник Монкрийф. Но не забравяше думите на своя приятел, записани в дневника му, че когато се изправиш пред умел противник, трябва да се постараеш да го извадиш от средата, в която се чувства сигурен. Само така можеш да разчиташ, че ще го изненадаш.

Дани изпробваше новите си умения всеки ден, но това да се самопоканиш на частно парти по повод заключително представление, да създадеш впечатлението, че си редовен посетител на „Дорчестър“ у млад брокер, който е готов на всичко, за да сключи сделка, и да убедиш театрален продуцент, че си готов да инвестираш в последния му проект, бяха само встъпителните рундове на дълго състезание, в което Крейг безсъмнено бе сред състезателите, печелили не една награда. Свалеше ли гарда си дори за миг, мъжът, който сега вършееше в залата долу, нямаше да се поколебае да удари втори път по откритото място. И щеше да го направи така, че Дани да остане зад решетките до края на дните си.

Трябваше да намери начин да тласне този човек в блатиста почва, откъдето да не може да се измъкне. Чарли можеше да му помогне да лиши Лорънс Девънпорт от обожаващите го почитатели. Дори Гари Хол щеше да стане инструмент за унижението на Джералд Пейн в очите на колегите и приятелите му. Но много повече усилия щяха да са необходими, за да бъде принуден Спенсър Крейг да се раздели с кариерата си на юрист, от възможността да пледира в залата с перука и тога в черно и червено, и наместо това да се свие на скамейката на обвиняемия пред очите на съдебни заседатели, които да преценяват дали е виновен, или невинен по обвинение в убийство.

55.

— Добро утро, Джордж — поздрави Дани портиера, който отвори вратата на колата пред него.

— Добро утро, сър Никълъс.

Дани влезе с бодра стъпка в хотела и помаха на Уолтър, докато минаваше покрай рецепцията. Лицето на Марио изгря в усмивка, когато забеляза любимия си клиент.

— Горещ шоколад и „Таймс“, нали, сър Никълъс? — попита той, щом Ник се намести в своето сепаре.

— Благодаря, Марио. Освен това ще искам маса за обяд утре около един, но достатъчно настрани, че да не ни чуват.

— Няма да е проблем, сър Никълъс.

Дани се облегна удобно и се замисли за предстоящата среща. Консултантите му от отдела за недвижими имоти на банка „Дьо Кубертен“ се бяха обадили три пъти през изминалата седмица: никакви имена, никакви празни приказки, само факти и деликатно поднесени съвети. Те не само предложиха реалистични цени за заложната къща и склада за килими, но му обърнаха внимание и на едно голо парче земя, което се намираше зад трите имота и бе собственост на местната община.

Дани познаваше до болка това място, защото бе играл там като дете. Информираха го също, че благоустройствената комисия на общината планира да строи там фондови жилища, но поради близостта на автосервиза, комисията по околната среда сложила вето на идеята. Протоколите от заседанията на съответната комисия бяха пристигнали в кафяв плик на следващата сутрин. Дани имаше план как да реши техния проблем.

— Добър ден, господин Хол — поздрави той младия мъж, който зае мястото срещу него.

Хол вече вадеше дебела папка с надпис „Монкрийф“ от куфарчето си. Подаде му един лист от нея.

— Ето тук са описани стъпките, свързани с автосервиза на Уилсън — обясни той. — Тази сутрин разменихме договори с госпожица Уилсън. — Сърцето на Дани ускори ударите си. — Много симпатична млада жена, която изпита видимо облекчение при решаването на проблема.

Дани се усмихна. Бет щеше да вложи 200 000 паунда в местния клон на „Ейч Ес Би Си“ с годишна лихва 4.5%. Само той знаеше кой всъщност ще спечели от щастливото разрешение на нейния проблем.

— А двете сгради отстрани? — попита Дани. — Имате ли напредък там?

— За моя изненада много скоро ще успеем да сключим сделка. — Дани очакваше подобна реакция. — Господин Айзъкс е съгласен да продаде магазина си за двеста и петдесет хиляди, докато господин Камал говори за триста и шейсет хиляди за склада за килими. Обединени, трите имота ще удвоят вложените суми и според нашите инвеститори общата цена ще бъде двойно по-голяма.

— Платете на господин Айзъкс исканата цена. Предложете на Камал триста хиляди, най-много триста и двайсет.

— Мисля, че можем да постигнем и по-ниска цена — отбеляза Хол.

— Не си го и помисляйте. Държа обаче двете сделки да бъдат сключени в един и същи ден, защото ако господин Камал разбере накъде вървят нещата, ще реши, че е изкупителна жертва.

— Разбрано — рече Хол и записа старателно инструкциите на Дани. — Парцелът ще се окаже чудесно място за малка офис сграда или супермаркет.

— Няма такова нещо, господин Хол — отряза го Дани. — Предприемете ли нещо в тази посока, значи губите и времето, и парите ми.

Хол видимо се смути.

— Съвсем наблизо има клон на „Сейнсбъри“, а ако разгледате плановете на общината за този район, ще видите, че той е предвиден за фондови жилища. От опит знам, че успеете ли да убедите една общинска управа, че това, което им предлагате, е тяхна идея, имате много по-големи шансове да сключите сделка. Не ставайте алчен, господин Хол. Това беше грешката на предишната фирма, с която работех.

— Ще го запомня — рече Хол.

Консултантите на Дани си бяха свършили работата така добре, че той можеше да прави стратегически кръгове около Хол.

— Междувременно днес ще преведа депозит от петстотин и седемдесет хиляди паунда в сметката ви за клиенти, за да можете да сключите двете сделки колкото се може по-бързо. Не забравяйте, че това трябва да стане в един и същи ден и никоя от заинтересованите страни не бива да разбере за сделката на другата. И, естествено, за моето участие.

— Няма да ви подведа — обеща Хол.

— Надявам се. Защото ако завършите успешно тази неголяма сделка, имам далеч по-интересни планове. Съществуват, естествено, малки рискове, така че ще е необходима подкрепата на някой от съдружниците във фирмата, за предпочитане е да е някой млад, на когото му стиска, а и да е човек с въображение.

— Мисля, че познавам такъв.

Дани не спомена, че се досеща за кого става дума.

— Как си, Бет? — попита Алекс Редмейн и се изправи да посрещне младата жена. Заобиколи бюрото си и я заведе до удобното кресло до камината.

— Добре съм, благодаря, господин Редмейн.

— Така и не успях да убедя Дани да ме нарича Алекс — усмихна се той и се настани до нея. — Въпреки това се надявам, че към края станахме нещо като приятели. Дано да имам по-голям успех с теб.

— Истината, господин Редмейн, е, че Дани беше по-стеснителен дори от мен. Стеснителен и упорит. Не бива да мислите, че щом не се обръщаше към вас на малко име, не ви считаше за свой приятел.

— Ще ми се да беше тук и да ми го каже лично. Много приятно ми стана, че се обади да се видим.

— От доста време исках да ви потърся за съвет, но съвсем отскоро съм състояние да го направя наистина.

Алекс се наведе напред и улови ръката й. Усмихна се, когато забеляза годежния й пръстен, който при последната им среща липсваше.

— С какво мога да помогна?

— Мислех си, че трябва да споделя с вас нещо странно, което ми се случи, когато бях в „Белмарш“, за да прибера нещата на Дани.

— Трябва да е било мъчително преживяване.

— В някои отношения беше по-лошо от самото погребение — отвърна Бет. — Когато си тръгвах, се натъкнах на господин Паско.

— Натъкна ли се — попита Алекс, — или той се въртеше наоколо и просто те чакаше.

— Няма как да съм сигурна. Има ли значение?

— Голямо. Рей Паско е свестен мъж и винаги е бил убеден, че Дани е невинен. Спомена ми веднъж, че в практиката си е срещал хиляди убийци, но Дани не е от тях. Та какво ти каза?

— Това е най-странното. Според него Дани „ще се радва“ името му да бъде изчистено, а не че „би се радвал“. Как ви се вижда това?

— Неволна грешка, може би — рече Алекс. — Поиска ли от него да бъде по-конкретен?

— Не — отговори Бет. — Тогава си мислех само за това, че Дани го няма вече.

Алекс се замисли дали може да открие някакъв подтекст в думите на надзирателя.

— Ако държиш името на Дани да бъде изчистено, единственият начин е чрез молба до кралицата за амнистия.

— Амнистия ли?

— Ако лордовете съдии3 бъдат убедени, че е извършена несправедливост, лорд канцлерът може да препоръча на кралицата решението на Апелативния съд да бъде отменено. В дните на смъртното наказание това е била честа практика, но сега е доста необичайна.

— Според вас какви са шансовете делото на Дани да бъде преразгледано?

— Рядко се допуска разглеждането на молба за помилване, макар че много хора на доста високи места са убедени също като мен, че спрямо Дани бе извършена несправедливост.

— Изглежда, забравяте, господин Редмейн, че аз бях в кръчмата, когато Крейг предизвика скандала, бях също така и на алеята, когато той нападна Дани, и държах в прегръдките си Бърни, който лично ми каза, че Крейг го е промушил. Моята история никога не се промени, и то не защото, както каза господин Пиърсън, съм подготвила всяка своя дума преди процеса, а защото казвах истината. Има още трима души, които знаят, че това е така, и още един — четвърти, Тоби Мортимър, който потвърди думите ми, преди да се самоубие. И въпреки усилията ви съдията не позволи касетата да бъде изслушана. Защо смятате, че този път нещата ще се променят?

Алекс се смути от укора на Бет, но след малко предложи:

— Ако смяташ, че можеш да подновиш кампания сред приятелите на Дани, както стана по време на процеса и докато той беше все още жив, ще има отклик на възмущение в обществеността, в случай че лордовете съдии откажат да преразгледат делото. Трябва да те предупредя, Бет, че решиш ли да тръгнеш по този път, те чака дълго и мъчително пътуване, и макар че с радост ще се включа без хонорар, пак ще струва много пари.

— Парите вече не са проблем — заяви Бет. — Успях да продам автосервиза за повече, отколкото се надявах. Половината от парите отделих за образованието на Кристи, защото Дани държеше тя да има по-добър старт в живота от него, и с радост ще дам останалите за преразглеждане на делото. Стига да вярвате, че имаме и най-малкия шанс да изчистим името му.

Алекс се наведе отново и взе ръката й в своята.

— Позволи ми да ти задам един личен въпрос.

— Разбира се. Когато станеше дума за вас, Дани винаги казваше: „Той е скъпоценен камък, можеш да му кажеш всичко“.

— За мен това е огромен комплимент, Бет. Дава ми кураж да ти задам един въпрос. — Младата жена вдигна порозовялото си от отблясъците на пламъците лице. — Отдавна исках да те питам. Ти си млада и красива, притежаваш редки човешки качества, които Дани очевидно е забелязал. Не мислиш ли, че е време да продължиш напред? Минаха вече шест месеца от смъртта му.

— Седем месеца, две седмици и пет дни — уточни Бет с наведена глава.

— Убеден съм, че той не би искал да го оплакваш до края на живота си.

— Не. Не би искал — промълви Бет. — Опита се дори да скъса с мен след отказа на Апелативния съд, но знам, че не го мислеше, господин Редмейн.

— Защо си така сигурна?

Тя отвори чантата си, извади оттам последното писмо на Дани и го подаде на Алекс.

— Почти не се чете.

— И защо?

— Добре знаеш защо, Бет. Сълзите ти…

— Не моите сълзи, господин Редмейн. Всеки ден през последните осем месеца чета това писмо, но сълзите не са пролети от мен, а от мъжа, който го е писал. Той знаеше колко много го обичам. Щяхме да имаме общ живот, дори да се наложеше да прекарваме заедно по един ден в месеца. С радост щях да го чакам с надеждата, че в крайна сметка ще успея да завърша живота си с единствения мъж, когото съм обичала. Обожавам Дани от мига, в който го срещнах, и никой никога няма да заеме неговото място. Знам, че не мога да го върна, но докато дишам, ще се боря да докажа невинността му.

Алекс се изправи и отиде до бюрото си. Не искаше тя да види, че лицето му е мокро от сълзи. Вдигна очи към статуята на Темида, която се виждаше от прозореца на кабинета му.

— Ще пиша днес до лорд канцлера — промълви той.

— Благодаря ти, Алекс.

56.

Настани се на ъгловата маса петнайсет минути преди уговорения час — Марио беше избрал най-усамотеното място — и започна да премисля въпросите, които смяташе да зададе.

Старателно разглеждаше менюто, за да е готов, когато гостът му пристигне. Очакваше да бъде точен — за него бе от огромно значение да получи обещаната инвестиция за последното представление, което подготвяше. Може би след време щеше да схване защо е бил поканен на този обяд…

Две минути преди един Чарли Дънкан прекрачи прага на „Палм Корт“. Беше с отворена на врата риза и в ръката си държеше цигара. Главният келнер го доближи и дискретно размени няколко думи с него, преди да му подаде пепелник. Докато Дънкан загасваше цигарата си в него, оберкелнерът порови в едно от чекмеджетата на шкафа до вратата и извади няколко вратовръзки на райета. И трите не подхождаха на розово-оранжевата риза на Чарли. Дани едва удържа усмивката си. Главният келнер придружи Дънкан през салона до масата на Дани, който си помисли, че на всяка цена трябва да удвои бакшиша му на тръгване.

Изправи се и се здрависа със своя гост, чието лице бе вече с цвета на ризата му.

— Очевидно сте един от редовните посетители тук — рече Дънкан, докато сядаше. — Май всички ви познават.

— И баща ми, и дядо ми отсядаха в „Дорчестър“, когато идваха в Лондон — обясни Дани. — Нещо като семейна традиция.

— И така, с какво се занимаваш, Ник? — подхвърли Дънкан, докато разглеждаше менюто. — Не си спомням да съм те виждал преди в театъра?

— Служих в армията — отговори Дани — и се налагаше да прекарвам доста време в чужбина. След смъртта на баща ми поех отговорностите за семейното имущество.

— И никога не си инвестирал в театъра? — попита Дънкан, докато сомелиерът показваше на Дани етикета на бутилката. Той го разгледа секунда-две и кимна. В това време се приближи и Марио.

— Какво ще вземете днес, сър Никълъс?

— Както обикновено — отговори Дани. — Нека бъде крехко. — Спомни си как Ник бе подметнал тази фраза на затворника, който раздаваше обяда в „Белмарш“. Тогава това предизвика такъв взрив от смях, че Ник за малко да попадне в доклада на надзирателите.

Сомелиерът наля един пръст от виното в чашата на Дани. Той я вдигна, вдъхна аромата и едва тогава отпи — нещо, на което пак Ник го беше учил.

— И за мен същото — обади се Дънкан, затвори менюто и го подаде на оберкелнера. — Но да бъде средно препечено.

— Отговорът на вашия въпрос е „не“ — обади се Дани. — Никога не съм инвестирал в пиеса. Ето защо ще ми е много интересно да чуя как се организира работата при вас.

— Първата задача на продуцента е да избере пиеса — започна Дънкан. — Може да е нова, за предпочитане от известен автор или известно произведение от класиката. Следващият проблем е да се намери звезда.

— Като Лорънс Девънпорт ли? — попита Дани и чукна леко чашата си в неговата.

— Не, той е от залязващите. Лари Девънпорт не е сценичен актьор. В краен случай може да бъде включен в комедия, стига, разбира се, да е подкрепен от силен състав.

— Успява обаче да напълни залата, нали?

— Към края публиката доста оредя — призна Дънкан. — Звездата му на доктор Бересфорд съвсем избледня. Често казано, ако много скоро не се върне на екрана, няма да събере публика и за телефонна кабина.

— Добре, а как се урежда финансовият проблем? — попита Дани, който вече бе получил отговор на три от своите въпроси.

— За да поставиш в наши дни пиеса в Уест Енд, са ти необходими четири до петстотин хиляди паунда. Така че, щом се спре на заглавие, продуцентът сключва договор със звездата и ангажира зала. Но невинаги е възможно и трите неща да станат едновременно. После започва да търси своите „ангели“, за да събере финансирането.

— Колко ангели имате вие? — попита Дани.

— Всеки продуцент има свой списък, който пази така, все едно е перла в короната. В моя влизат около седемдесет души, които редовно инвестират в продукциите ми.

В това време пред тях сложиха чиниите с поръчаните стекове.

— По колко средно влагат те? — попита Дани и напълни чашата на Дънкан.

— При нормална продукция по около десет хиляди паунда.

— Значи за една пиеса са ви необходими около петдесет ангела.

— Бива те в сметките, а? — рече Дънкан и започна да реже стека.

Дани мислено се наруга. Не му хареса, че се бе изпуснал, затова побърза да попита:

— И как печели един ангел?

— Ако залата е пълна шейсет процента по време на представленията, той ще си върне парите и дори може да спечели прилична сума. Под този процент обаче може да загуби и ризата на гърба си.

— Колко получава една звезда?

— Малко, ако питаш актьорите. В повечето случаи около петстотин на седмица. Ето защо много от тях предпочитат телевизията, рекламите и дори дублажите на филми, отколкото да се занимават с истинска актьорска работа. На Лари Девънпорт плащаме около хиляда.

— Хиляда на седмица? Не мислех, че става от леглото за такава сума.

— Ние също бяхме изненадани — призна Дънкан.

Сомелиерът доля последното вино в чашите им и вдигна въпросително бутилката към Дани, който му кимна.

— Виното е много хубаво — отбеляза Дънкан и Дани се усмихна. — Проблемът на Девънпорт е, че от много време не е получавал предложения и „Колко е важно да бъдеш сериозен“ задържа името му още няколко седмици по билбордовете. Звездите от сапунените сериали, също като футболистите, много скоро свикват да получават хиляди паунда седмично, да не говорим за стила на живот, с който след това трудно се разделят. Затвори ли се обаче кранчето, дори да са отделили нещо настрани, при този начин на живот то бързо се изпарява. Проблем, пред който се изправиха много актьори, особено онези, които вярват в своята популярност и не заделят нищо за тежки времена. След това изведнъж се озовават с огромни данъци и никакви средства.

— Какво сте замислили да поставите сега? — попита Дани. Не искаше да демонстрира прекалено голям интерес към Лорънс Девънпорт, за да не събуди подозрения.

— Започвам проект с пиеса на един нов драматург — Антон Казубовски. Спечели няколко награди на фестивала в Единбург миналата година. Заглавието на творбата е „Бижу, бижу“ и имам усещането, че това е пиеса, каквато от много време не е виждана в Уест Енд. Няколко големи имена вече проявяват интерес и скоро ще направя официално представяне. Веднага щом се спрем на някого за главна роля, ще ти се обадя. — Той замълча. Пръстите му разсеяно въртяха столчето на чашата. — Каква сума смяташ да инвестираш?

— Ще ми се да започна с нещо по-малко — отговори Дани. — Да речем около десет хиляди. Ако резултатът е приличен, може и да стана редовен участник.

— Оцелявам благодарение на редовните си участници — съобщи Дънкан и пресуши чашата. — Ще се обадя веднага щом сключа договор с актьора за главната роля. Обикновено организирам малко парти за инвеститорите в началото на всеки нов проект. Каня, естествено, и известни актьори. Ще можеш да се видиш отново с Лари. Или със сестра му, зависи кого предпочиташ.

— Нещо друго, сър Никълъс? — попита главният келнер.

Дани би поръчал и трета бутилка, но вече бе получил отговор на всичките си въпроси, затова каза:

— Само сметката, благодаря ти, Марио.

След като Големия Ал го върна на „Болтънс“, Дани веднага влезе в кабинета си и свали папката на Девънпорт от рафта. Следващите няколко часа записа всичко важно от разговора с Дънкан, след което остави папката между тези на Крейг и Пейн и се върна на бюрото.

Започна да чете есето, с което щеше да кандидатства за наградата. Още на втория параграф разбра, че така, както бе започнал, няма да направи впечатление на професор Мори, да не говорим за членовете на журито. Единственото положително нещо в това негово занимание бе, че с него запълваше дългите часове на чакане преди всяка следваща стъпка от плана му. Налагаше се да устои на изкушението да ускори нещата, защото това неизменно щеше да доведе до някоя фатална грешка.

Минаха няколко седмици, преди Гари Хол да успее да сключи сделката на Майл Енд Роуд, без някой от продавачите да разбере какво се готви. Като всеки добър рибар, Дани хвърляше стръвта си с цел да улови не някоя дребна рибка, а нещо по-съществено — например Джералд Пейн.

Налагаше се също така да изчака Чарли Дънкан да намери звезда за проекта си, преди да се види отново с Лари Девънпорт. Трябваше да чака и…

Телефонът на бюрото иззвъня.

— Проблемът, за който споменахте — започнаха направо отсреща, — май намери своето решение. Трябва да се срещнем — добави гласът и линията прекъсна.

Дани вече разбираше защо швейцарските банкери успяват да задържат големите си клиенти, които настояват за дискретност.

Взе отново писалката и се върна на есето, за да измисли по-завладяващо начало.

Джон Мейнард Кейнс с положителност е знаел известната песен „Забавно е, нали“, чийто доминиращ рефрен гласи: „Няма нищо по-сигурно от това, че богатите забогатяват, а бедните раждат деца“. Вероятно тъкмо това е имал предвид, когато разглежда не само нациите, но и индивидите…

57.

— Японски бръшлян4 ли?

— Да. Според нас японският бръшлян е решението — отговори Бресон. — Длъжен съм да ви кажа обаче, че и двамата бяхме доста изненадани от поставената задача.

Дани не си направи труда да им обясни, защото вече беше схванал как се играе играта с швейцарците.

— И защо това да е решението?

— Ако бъде открит на строителна площадка, разрешителното се отнема за срок от поне една година. Веднага се изпращат екипи, които да унищожат растението, и работата на обекта не може да продължи, докато специалистите по сигурността на строителните работи не дадат уверение, че всички необходими тестове са извършени и японският бръшлян е унищожен напълно.

— Как става това?

— Специална фирма идва на мястото и изгаря растенията. Чака се три месеца, за да се уверят, че не е останало нито едно филизче или коренище, и едва тогава може отново да се кандидатства за разрешително.

— Скъпичко излиза.

— Да, за собственика на земята. Разбрахме за класически пример на подобна ситуация в Ливърпул — обади се Сегат. — От общинския съвет открили японски бръшлян в парцел от трийсет акра, който вече имал разрешение за строеж на сто общински сгради. Отстраняването на растението отнело една година и струвало триста хиляди паунда. Докато домовете бъдат построени, предприемачът едва успял да се спаси от фалит.

— И защо е толкова опасен този плевел?

— Ако не го унищожиш докрай, той успява да се вплете в основите на сградата и в началото дори укрепва допълнително бетона. След десет години обаче без никакви видими причини цялата конструкция се срутва. Не една компания е фалирала по този начин, защото сумите, които трябва да изплатят за застраховки, ги съсипват. В Осака японският бръшлян е довел до срутване на цяло каре сгради. Оттам носи и името си.

— Как мога да се сдобия с малко от това чудо?

— Едва ли се продава в магазините за градински разсад — отбеляза Бресон. — Но предполагам, че фирмите, които се занимават с унищожаването му, могат да бъдат полезни. — Бресон замълча за миг и погледна Дани в очите. — Естествено, засаждането му на нечий парцел би се смятало за незаконно.

— На нечий чужд — с положителност, но не и на собствената ти земя. — Думите му накараха двамата банкери да замлъкнат. — Стигнахте ли до някакво решение на другия ми проблем?

— И това ваше искане е меко казано необичайно — започна този път Сегат, — и попада в категорията на високорисковите. Моят екип обаче смята, че може да посочи терен в Източен Лондон, който покрива вашите критерии. — Дани си спомни как Ник го поправяше, когато не употребяваше думата „критерий“ правилно, и се усмихна. — Както добре знаете, Лондон кандидатства за домакинство на Олимпиадата през 2012 година, като се планира главните събития да се провеждат в Стратфорд, Източен Лондон. Все още не се знае дали градът ще спечели, но вече съществува оживена търговия на терени в този район. Сред местата, които Олимпийският комитет разглежда сега, са такива, където може да се издигне закрито съоръжение за състезанията по колоездене. Моите контакти ме осведомиха, че са били набелязани шест, два от които са избрани като най-подходящи. Вие сте в щастливата позиция да закупите и двата, и макар да е възможно цената да ви се стори висока, съществува възможност за сериозна печалба.

— Колко струват?

— Разполагаме с оценка и на двата терена — рече Бресон. — Всеки от тях е на стойност от около един милион паунда. В момента собствениците и на двата парцела искат по милион и половина. Но ако останат в състезанието, цената ще стигне шест милиона. В крайна сметка цената на спечелилия ще се удвои.

— А ако не се стигне до това — додаде Дани, — аз ще съм с три милиона загуба. Ще обмисля много внимателно доклада ви, преди да реша дали да рискувам.

— Разполагате само с месец за взимане на решение — отбеляза Бресон, — защото тогава ще бъдат обявени имената на двата одобрени парцела. Тогава вече няма да можете да ги купите на тази цена.

— Ще намерите необходимите материали ето тук — добави Сегат и подаде две папки на Дани.

— Благодаря. До края на седмицата ще имате решението ми. — Сегат само кимна. — Нека да видим сега докъде стигнаха преговорите ви за „Тауър Хамлетс“ на мястото на автосервиза на Уилсън на Майл Енд Роуд.

— Миналата седмица юрист от офиса ни в Лондон се срещна с главния проектант на общината, за да разбере как гледат там на вероятността да се кандидатства за разрешение за проектиране. Открай време общинските власти имали намерение там да се строи малък комплекс от фондови жилища, но са съгласни, че един предприемач трябва да реализира и печалба. Предлагат, ако на това място се построят седемдесет апартамента, една трета от тях да бъдат на преференциална цена.

— Математически това не е възможно.

Сегат се усмихна за първи път.

— Преценихме, че не е уместно да уточняваме дали ще са шейсет и девет или седемдесет и два, докато не стане ясно готови ли са за преговори. Ако се съгласим на тяхното предложение, те са готови да продадат тяхната земя за четиристотин хиляди паунда и едновременно с това да дадат разрешение за строителство. На тази база ви препоръчваме да приемете тяхната цена, но да поискате да построите деветдесет жилища. Според главния проектант това ще породи разгорещени дебати в общинския съвет. Повишим ли обаче цената на петстотин хиляди, той обеща да види какво може да се направи, за да подкрепи нашето предложение.

— Ако общинският съвет приеме — намеси се Бресон, — ще се окажете собственик на цялото каре за малко повече от един милион.

— Да предположим, че успеем, каква според вас ще е следващата ни стъпка? — попита Дани.

— Възможностите са две — рече Бресон. — Или да продадете мястото на предприемач, който да осъществи проекта, или да се заемете сам с него.

— Нямам желание да прекарам следващите три години в надзор на строителен обект — отбеляза Дани. — След като стигнем до принципно решение за условията на покупката от общината, включващо разрешение за строеж, просто продайте мястото на онзи, който предложи най-висока цена.

— Не мога да не призная, че това е най-разумното решение — рече Сегат. — При това удвоявате вложената инвестиция за сравнително кратък срок.

— Просто добре си свършихте работата.

— Нямаше да се справим така бързо, ако вие не познавахте така добре мястото и историята му.

Дани изобщо не реагира на очевидното желание на швейцарците да измъкнат малко информация за него.

— И накрая бихте ли ми казали накратко какво е текущото ми финансово състояние?

— Разбира се. — Бресон извади нова папка от куфарчето си. — Както бяхме говорили, обединихме двете ви сметки и учредихме три търговски фирми, като никоя от тях не е на ваше име. В момента в сметката ви има 55 373 871 долара, малко по-малко от преди три месеца. Но междувременно направихте няколко инвестиции, който ще се окажат много печеливши. От ваше име купихме известен брой акции в компаниите, които посочихте при последната ни среща, така че инвестицията ви възлиза на около два милиона паунда. Подробностите можете да видите на страница девета в зелената папка. Следвайки вашите инструкции, вложихме пари в брой на пазара за овърнайт валутния пазар в институции с финансов рейтинг категория ААА при годишна лихва от единайсет процента.

Дани реши да не коментира разликата между годишната лихва от 2,75 процента, която предлага банката, и 11-те процента, които в момента получаваше.

— Благодаря ви — рече той. — Може би няма да е зле да се видим след един месец.

Сегат и Бресон кимнаха и започнаха да прибират документите и папките си, а Дани стана да ги изпрати.

Щом те потеглиха, Дани се върна в кабинета и извади папката за Джералд Пейн. Сложи я на бюрото и прекара останалата част от сутринта в нанасяне на факти и подробности, които щяха да са му необходими при изпълнение на плана по неговото унищожение. Ако смяташе да купи двата терена, щеше да се наложи да се срещне лице в лице с Пейн. Дали той беше чувал нещо за японския бръшлян?

Вероятно всички родители са по-амбициозни за децата си, отколкото за самите себе си, мислеше си Бет, докато влизаше в кабинета на директорката.

Госпожица Съдърланд се изправи зад бюрото си и се ръкува с Бет. Лицето й остана сериозно, когато я покани да седне и докато препрочиташе молбата й. Бет се стараеше да не показва колко е притеснена.

— Да разбирам ли, госпожице Уилсън — започна директорката, подчертавайки думата „госпожица“, — че се надявате вашата дъщеря да бъде приета в предучилищната група на „Сейнт Вероникас“ от следващия срок?

— Да, точно така. Според мен Кристи ще спечели много от стимулите, които вашето училище предлага.

— Няма съмнение, че детето е изпреварило в развитието си много от връстниците си — заключи госпожица Съдърланд, без да откъсва очи от документите. — Вярвам, ще оцените факта, че преди да получи място тук, трябва да изясним някои важни обстоятелства.

— Естествено — отговори Бет, която вече се опасяваше от най-лошото.

— Не виждам, например, никъде да се споменава името на бащата в документите за кандидатстване.

— Той почина миналата година.

— Съжалявам да го чуя. — Но по нищо не личеше да съжалява. — Може ли да попитам за причините за смъртта?

Бет се поколеба. Винаги й беше трудно да произнесе тези думи:

— Самоуби се.

— Разбирам — кимна директорката. — Бяхте ли женени по това време?

— Не — призна Бет. — Бяхме сгодени.

— Моля да ме извините за този въпрос, но съм длъжна да попитам, госпожице Уилсън, при какви обстоятелства почина вашият годеник?

— Беше в затвора — отвърна плахо Бет.

— И по какво обвинение, ако разрешите?

— Убийство — отговори младата жена. Вече беше сигурна, че госпожица Съдърланд знае отговорите на всеки от зададените въпроси.

— В очите на католическата църква и убийството, и самоубийството, убедена съм, че го знаете, са смъртни грехове. — Бет мълчеше. — Мой дълг е да посоча, че в момента в училището ни няма нито едно незаконородено дете. Независимо от всичко ще разгледам с особено внимание документите, с които кандидатства вашата дъщеря, и ще ви уведомя за решението си до няколко дни.

В този момент Бет почувства, че Слободан Милошевич има повече шансове да спечели Нобелова награда за мир, отколкото Кристи да постъпи в „Сейнт Вероникас“.

Директорката се изправи, заобиколи бюрото си и отвори вратата на кабинета.

— Довиждане, госпожице Уилсън.

Щом чу вратата да се затваря зад гърба й, Бет избухна в сълзи. Защо трябваше греховете на бащите да…

58.

Дани се питаше каква ли ще е собствената му реакция при срещата с Джералд Пейн. Не можеше да си позволи да покаже каквато и да е емоция, а изпуснеше ли си нервите, всичките му усилия щяха да идат по дяволите.

Големия Ал спря колата пред входа на „Бейкър, Тремлет и Смайт“ няколко минути по-рано, но когато Дани бутна летящата врата на входа и влезе във фоайето, Гари Хол вече го чакаше на рецепцията.

— Изключителен човек е — възторжено обясняваше Хол, докато крачеха към асансьора. — Най-младият съдружник в историята на компанията — добави той, докато натискаше копчето за последния етаж. — Съвсем наскоро стана ясно, че ще заеме и място в парламента, така че, предполагам, няма да работи тук още дълго.

Дани се усмихна. Плановете му бяха да остави Пейн без пукнат грош. Ако успееше да провали и шансовете му за парламента, толкова по-добре.

Излязоха от асансьора и Хол поведе своя най-важен клиент по коридора с кабинетите на съдружниците. Спряха пред врата, върху която със златни букви бе написано „Джералд Пейн“. Хол почука предпазливо, натисна дръжката и отвори. Отдръпна се, за да пусне Дани да влезе преди него. Пейн скочи от стола зад бюрото и понечи да закопчае сакото си, докато отиваше да посрещне клиента. Но беше ясно, че средното копче отдавна не се е срещало с илика си. Пейн протегна енергично ръка и разтегна устни в малко пресилена усмивка. Колкото и да се постара, Дани не успя да отговори със същото.

— Не сме ли се срещали? — попита Пейн и се взря в лицето му.

— Да — отговори Дани. — На партито по повод последното представление на Лорънс Девънпорт.

— Разбира се — усмихна се отново Пейн и го покани да седне на удобното кресло срещу бюрото му. Хол остана прав.

— Нека започна, сър Никълъс, с…

— Ник — прекъсна го Дани.

— Джералд — рече Пейн.

Дани кимна.

— Исках преди всичко да ви поздравя за удара, който направихте с „Тауър Хамлетс“ и общината на онзи терен в Боу — сделка, която удвоява капиталовложенията ви за по-малко от година.

— Господин Хол свърши черната работа — отговори Дани. — Аз бях зает с друг проект, който поглъщаше по-голямата част от времето ми.

Пейн се наведе напред.

— Бъдещите ви планове включват ли по някакъв начин и нашата фирма?

— Естествено, в заключителния етап. Може да се каже, че почти съм приключил с предварителните проучвания. Ще имам нужда от някой, който да ме представлява, когато се стигне до подаване на офертата.

— Ще се радваме да бъдем полезни с всичко, което е по силите ни — отбеляза Пейн. Усмивката се беше върнала на лицето му. — Смятате ли, че можете да ни въведете в нещата на този етап?

Дани с радост установи, че Пейн очевидно се интересува най-вече от онова, което сам ще спечели, и за първи път отговори на усмивката на своя домакин.

— За никого не е тайна, че Лондон ще бъде домакин на Олимпиадата през 2012 година и много пари ще се завъртят във връзка с подготовката. При бюджет от десет милиарда ще има пари за всички ни.

— Съгласен съм по принцип — рече Пейн, очевидно беше малко разочарован, — но не мислите ли, че пазарът е вече твърде наситен с кандидати?

— Така е — съгласи се Дани, — в случай че вниманието ви е насочено към основния стадион, плувния басейн, залата за гимнастика, селището за спортистите и дори към центъра за конен спорт. Открил съм обаче една ниша, която засега не е привлякла интереса на пресата и дори на обществото.

Пейн машинално се наведе напред и опря лакти на бюрото, а Дани се отпусна назад в креслото.

— Почти никой не обръща внимание — продължи Дани, — че Олимпийският комитет разглежда шест терена, на които да се построи колодрум. Малцина могат да ви кажат и какво точно се случва на такова място.

— Карат велосипеди — спонтанно се обади Гари Хол.

— Точно така — похвали го Дани. — До две седмици ще научим кои два терена са евентуалните кандидати на Олимпийския комитет. Прогнозата ми е, че дори след появата на съобщението, само местният вестник ще му отдели един параграф на спортната си страница. Разполагам обаче с вътрешна информация, с която се сдобих само срещу четири паунда и деветдесет и девет пенса.

— Четири паунда и деветдесет и девет пенса? — Погледът на Пейн бе изпълнен с недоверие.

— Толкова струва един брой на „Сайклинг Мънтли“. — Дани извади от куфарчето си списанието. — В броя от този месец става съвсем ясно кои са двата терена, които ще участват на финалната права, а очевидно и министърката на спорта се вслушва в препоръките на техните редактори. — Той плъзна списанието върху бюрото на Пейн, като преди това отвори на въпросната страница.

— Твърдите, че пресата не го е надушила? — попита Пейн, след като внимателно изчете статията.

— Защо да го правят?

— Щом теренът бъде обявен, десетки предприемачи ще се кандидатират, за да сключат договор.

— Аз лично не се интересувам от строежа на колодрум — репликира го Дани. — Възнамерявам да направя своите пари много преди първият багер да се появи на терена.

— Как очаквате да се случи това?

— Признавам, че тази информация ми струваше малко повече от четири паунда и деветдесет и девет пенса. Но ако погледнете последната страница на списанието — и той услужливо разгърна на въпросното място, — в десния долен ъгъл ще прочетете името на издателя и че следващият брой няма да бъде по будките за вестници поне още десет дни. Срещу малко по-висока от коричната цена успях да получа първата коректура на този брой. Там на седемнайсета страница е поместена статия от президента на Британската федерация по колоездене, в която се казва, че министърката го е уверила, че само два са терените, чиито кандидатури се разглеждат сериозно. Тя ще направи изявление в тази посока в Камарата на общините в деня, преди списанието да излезе. Той посочва и кои са двата терена, които Комитетът ще подкрепи.

— Прекрасно — възкликна Пейн, — сигурно собствениците на терена са наясно, че седят върху буре със златни монети.

— Само ако успеят да се доберат до следващия брой на „Сайклинг Мънтли“, защото засега си мислят, че са сред общо шестима кандидати.

— И какво смятате да предприемете? — попита Пейн.

— Теренът, предпочетен от Федерацията по колоездене, наскоро е сменил собственика си срещу три милиона паунда. Така и не успях да разбера кой е. Веднъж обявен от министърката, теренът ще струва поне петнайсет или дори двайсет милиона. Засега е известно, че кандидатурите са шест, ако някой предложи на сегашния собственик сума от, да речем, четири или пет милиона, подозирам, че той ще се изкуши да направи бърза печалба, вместо да рискува да остане с празни ръце. Нашият проблем е, че имаме по-малко от две седмици, преди да бъде обявена кандидатурата само на двата терена. А стане ли известно мнението на президента на Федерацията по колоездене, за нас няма да остане нищо.

— Може ли да направя предложение? — обади се Пейн.

— Разбира се.

— Ако сте толкова сигурен, че кандидатурите са само две, защо не купите и двата терена? Печалбата може да не е толкова голяма, но пък и няма начин да загубите.

Дани вече разбираше защо Пейн е станал най-младият съдружник в историята на фирмата.

— Идеята е добра, но няма голям смисъл да го правя, докато не разберем дали двата терена наистина могат да бъдат купени. И тук идвате вие. Ще откриете всички необходими подробности в тази папка, липсва единствено името на собственика. Но пък и вие трябва да се потрудите за парите си.

— Веднага се заемам с това, Ник — засмя се Пейн. — Разберем ли кой е новият собственик, ще се свържа с теб.

— Не губете време — изправи се Дани. — Можем да разчитаме на сериозна печалба само ако се действа бързо.

Пейн пусна дежурната си усмивка, докато се изправяше и се ръкуваше с новия си клиент. Когато се насочи към вратата, Дани забеляза позната покана на полицата над камината.

— Ще бъдеш ли на партито на Чарли Дънкан тази вечер? — направи се на изненадан той.

— С положителност. От време на време инвестирам в негови постановки.

— Тогава може да се видим довечера. И ако има някакво развитие, ще ми съобщиш.

— Непременно — обеща Пейн. — Може ли да уточня още нещо, преди да се заема с проекта?

— Да, разбира се. — Дани се опита да придаде загрижен израз на лицето си.

— Когато се стигне до инвестиране, сам ли осигуряваш цялата сума?

— До последното пени — отговори Дани.

— И не допускаш други лица да вземат участие?

— Не.

— Отче, прости ми, защото съгреших — започна Бет. — От две седмици не съм идвала на изповед.

Отец Майкъл се усмихна, познал нежния глас на Бет. Нейните изповеди винаги го трогваха, защото много от нещата, които за нея бяха грях, според повечето му енориаши дори не си заслужаваше да бъдат споменавани.

— Готов съм да те изслушам, дете мое — рече той, все едно нямаше представа кой е от другата страна на решетъчното прозорче.

— Помислих злонамерено за друг човек.

— Можеш ли да ми кажеш какво те накара да стигнеш до тези грешни помисли? — попита той и се размърда неспокойно на столчето си.

— Исках дъщеря ми да има по-добър старт в живота от мен и смятам, че директорката на училището, което бяха избрала за нея, не ме изслуша безпристрастно.

— Възможно е да не си видяла нещата от нейна гледна точка — рече отец Майкъл. — Може да не си преценила правилно мотивите й. — Когато Бет обясни за какво става дума, той додаде: — Не бива да забравяш, че не сме ние тези, които ще съдим Божията воля. Може Той да има други планове за малкото ти момиченце.

— Тогава моля за прошка и ще чакам да разбера каква е волята Му.

— Това е мъдро решение, дете мое. Моли се и очаквай Бог да ти покаже пътя.

— Как да изкупя греха си, отче?

— Научи се да се разкайваш и да прощаваш на онези, които не са способни да разберат твоите проблеми — посъветва я отец Майкъл. — Кажи веднъж „Отче наш“ и два пъти „Възпявам Твоята милост, владичице“.

— Благодаря, отче.

Отец Майкъл изчака да чуе хлопването на малката врата на изповедалнята и Бет да се отдалечи. Седя така известно време, размишляваше за проблема й, благодарен, че няма други посетители. Най-сетне напусна изповедалнята, тръгна към вестиарията и мина с бързи стъпки покрай коленичилата за молитва Бет.

Щом стигна в служебната стая, заключи вратата и отиде до бюрото си, където беше телефонът. Вдигна слушалката и набра номер. Това бе един от случаите, в които според него Всевишният има нужда от малко помощ.

Няколко минути след осем Големия Ал остави шефа си пред вратата. Дани нямаше нужда от указания къде е партито на Чарли Дънкан. Весел смях и глъчка се чуваха от първия етаж, а няколко от гостите бяха излезли на площадката.

Дани изкачи овехтялото, лошо осветено стълбище. По стените имаше плакати на минали представления, продуцирани от Дънкан. Май нито едно от тях не беше станало хит. Мина покрай прегърнати мъж и жена, които не го удостоиха с поглед. Влезе в офиса и бързо разбра защо имаше хора и на площадката. Вътре беше претъпкано. Младо момиче стоеше на входа и му предложи питие, но той поиска само чаша вода — трябваше да е с бистра глава, ако искаше инвестицията му да донесе дивиденти.

Огледа се, за да потърси познато лице, и забеляза Кати. Но щом погледите им се срещнаха, тя извърна глава. Това само го развесели и му напомни за Бет. Тя винаги го закачаше за неговата срамежливост, особено когато влиза в помещение, пълно с непознати. Ако тя беше тук сега, вече щеше да бъбри оживено в някоя от групите, все едно дали познаваше хората, или не. Много му липсваше. Някой докосна ръкава му и прекъсна мислите му. Извърна се и видя до себе си Джералд Пейн.

— Ник — обърна се той към него като към стар приятел, — има добри новини. Открих банката, която представлява собственика на един от терените.

— Успя ли да говориш с тях?

— Не, за съжаление — отвърна Пейн. — Но тъй като базата им е в Женева, предполагам, че собственикът е чужденец и няма представа за потенциалната цена на терена.

— Нищо чудно и да е англичанин, който познава нещата прекалено добре.

Дани бе доловил, че Пейн е по-скоро оптимист, за когото чашата е наполовина пълна.

— Все едно. Ще разберем повече утре, защото банкерът, някой си мосю Сегат, обеща да се обади сутринта и да ми каже дали клиентът е готов да продава.

— А другият терен? — напомни Дани.

— Ще бъде без значение, в случай че първият няма желание да продава.

— Може и да си прав.

— Джералд. — Лорънс Девънпорт се появи отнякъде и се наведе да целуне приятеля си.

Дани с изненада забеляза, че актьорът е небръснат и ризата му явно бе обличана няколко пъти тази седмица. Докато наблюдаваше двамата мъже, изпита толкова силна неприязън, че нямаше сили дори да се включи в разговора.

— Познаваш ли Ник Монкрийф? — попита Пейн.

Девънпорт не прояви никакъв интерес. Очевидно не го позна.

— Запознахме се на заключителното парти на предишната постановка — обясни Дани.

— Да, вярно.

— Гледах пиесата два пъти.

— Звучи ласкателно. — Лари нахлузи усмивката, приготвена за феновете.

— Ще участвате ли в следващия проект на Чарли?

— Не — отговори Девънпорт. — Беше приятно да участвам в „Колко е важно да бъдеш сериозен“, но не мога да си позволя да отдавам таланта си единствено на театъра.

— Защо? — невинно попита Дани.

— Започнат ли репетициите и представленията се налага да отказваш други участия, а никога не знаеш кога ще се появи предложение за филм или за главна роля в минисериал.

— Жалко. Бих инвестирал значително по-голяма сума, ако и вие бяхте в състава.

— Много мило от ваша страна. Може би ще имате възможност някой друг път.

— Надявам се, защото според мен сте истинска звезда. — Бе започнал да разбира, че при Девънпорт няма такова нещо като прекалено ласкателство.

— Ако наистина искате да направите добра инвестиция, бих могъл да ви предложа…

— Лари! — възторжен глас прекъсна разговора.

Девънпорт се извърна и се разцелува с мъж, далеч по-млад от него. Моментът бе отминал, но Девънпорт бе отворил врата, през която Дани възнамеряваше да нахлуе без предупреждение близките дни.

— Жалко — въздъхна Пейн, когато Девънпорт се отдалечи.

— Защо?

— Беше звездата на своето поколение в Кеймбридж — отбеляза Пейн. — Всички му предричахме блестяща кариера, но за съжаление, не се оказа така.

— Забелязах, че му викате Лари, както се обръщаха навремето към Лорънс Оливие.

— И това е единствената прилика между тях.

Припомнил си думите на Дюма „С приятели като тези…“, Дани за малко да изпита съчувствие към Девънпорт.

— Времето все още работи за него — подхвърли той.

— Не и с проблемите, в които е затънал — отбеляза Пейн.

— Проблеми ли има?

— Здрасти, Ник — някой го тупна по гърба.

Оказа се Чарли Дънкан — друг скорошен приятел, привлечен от парите.

— Здравей, Чарли.

— Надявам се, че партито ти харесва. — Дънкан доля чашата му с шампанско.

— Да, разбира се.

— Не си се отказал да инвестираш в „Бижу, бижу“, нали? — прошепна доверително Дънкан.

— Не, разбира се. Ще участвам с десет хиляди. — Естествено, не добави, че сценарият е безумен.

— Умен мъж — рече Дънкан и го потупа по рамото. — Утре ще ти изпратя договора по пощата.

— Лорънс Девънпорт да няма предложение от киното? — попита Дани.

— Какво те кара да мислиш така?

— Небръснат е, с раздърпани дрехи. Помислих си, че сигурно се опитва да влезе в роля.

— Не, не — засмя се Дънкан. — Няма роля, просто току-що става от леглото. Гледам да стоя далеч от него, старче.

— Защо?

— Живее само от заеми. Не му давай пари, защото никога няма да ги видиш. Един господ знае към колко души тук е задлъжнял.

— Благодаря, че ме предупреди. — Дани остави чашата си на един от подносите. — Трябва да вървя. Благодаря за поканата. Страхотно парти.

— Толкова скоро? Но ти дори не си се срещнал със знаменитостите, в които ще инвестираш.

— Напротив — отвърна Дани.

Тя вдигна слушалката на телефона още при първото иззвъняване и веднага позна гласа отсреща.

— Добър вечер, отче — каза тя. — С какво мога да ви бъда полезна?

— Аз съм този, който ще ви бъда полезен, госпожице Съдърланд.

— Какво имате предвид?

— Надявам се да ви помогна да вземете правилно решение, що се отнася до Кристи Картрайт, млад член на моето паство.

— Кристи Картрайт ли? — повтори директорката. — Името ми е познато.

— Много вероятно. Всяка разумна директорка ще забележи колко много потенциал има в нея и не би изпуснала ученичка с такива възможности.

— Една разумна директорка ще забележи също така, че родителите на детето нямат брак. А съм убедена, че помните времето, когато бяхте член на управителния ни съвет, и знаете, че на това не се гледа с добро око.

— С пълно основание, госпожице Съдърланд — отвърна отец Майкъл. — Но нека успокоя съвестта ви, като ви уверя, че три пъти им четох задълженията на една двойка в „Сейнт Мери“ и официално обявих датата на техния брак на таблото за съобщения в църквата и в списанието на енорията.

— За съжаление брак така и не се е състоял — напомни директорката.

— По силата на непредвидени обстоятелства — промърмори отец Майкъл.

— Сигурна съм, че е излишно да ви напомням, отец Майкъл, недвусмисленото заявление на папа Йоан Павел в „Евангелиум вите“, че самоубийството, както и убийството, все още се смятат за смъртни грехове от църквата. Това, боя се, не ми дава възможност за избор и се налага да измия ръцете си от този случай.

— Няма да сте първата в историята, госпожице Съдърланд.

— Не ви прави чест, отче — отряза го директорката.

— Права сте да ме укорявате, госпожице, извинявам се. Но се страхувам, че съм обикновен смъртен и следователно склонен към грешки. Вероятно една от тях бе, когато една изключително талантлива млада жена подаде молба да заеме мястото на директор на „Сейнт Вероникас“, а аз пропуснах да споделя с управителния съвет, че съвсем наскоро е направила аборт. Сигурен съм, че е излишно да ви припомням, госпожице Съдърланд, че Светият отец смята и това за смъртен грях.

59.

Няколко седмици поред Дани съвсем умишлено избягваше среща с професор Мори. Опасяваше се, че есето му съвсем не го е впечатлило.

След като си тръгна от лекцията тази сутрин, той видя Мори пред вратата на кабинета си. Този път нямаше измъкване. Мори го извика с ръка. Също като провинил се ученик, Дани наведе глава и го последва в кабинета. Чакаше язвителни забележки и солени шеги, които нямаше как да избегне.

— Много съм разочарован — започна професор Мори, като видя наведената глава на Дани.

Възможно ли бе да се справя с швейцарски банкери, с импресарии от Уест Енд, със старши съдружници и перфидни юристи, а да потрепва като лист пред този човек? Сега вече знаеше как се чувства финалист на олимпиада, който не успява да се добере до стълбичката на медалистите. Вдигна поглед съвсем объркан.

— Поздравления — възкликна с грейнало лице професор Мори. — Класиран си на четвърто място. Тъй като наближава времето на завършването ти, очаквам от теб блестящи резултати на изпитите. — Изправи се и стисна сърдечно ръката му. — Наистина се радвам за теб.

— Много благодаря, професоре — промълви Дани, не знаеше как да реагира. В съзнанието му прозвуча една от любимите реплики на Ник: „Дяволски добро представление, старче“. Толкова му се искаше да сподели радостта си с Бет. Тя щеше да е най-горда. Колко ли още щеше да издържи, без да я вижда?

Напусна кабинета на професора и хукна по коридора към изхода, където Големия Ал го чакаше и вече се оглеждаше тревожно. Дани живееше в три свята едновременно, а в този, в който сега отиваше, нямаше право на закъснение.

Дани беше решил да не споделя с госпожица Бенет как ще прекара остатъка от следобеда, тъй като тя пак щеше да реши, че се шегува неподходящо. Стана й приятно обаче при съобщението за резултатите от конкурса.

Когато той най-сетне успя да се прибере, Моли вече сервираше втора чаша чай на господин Сегат. Швейцарецът се изправи при появата му, а Дани се извини за закъснението, но не даде повече обяснения.

Сегат само кимна и седна отново.

— Вече сте собственик на двата терена, сериозни претенденти за олимпийски колодрум. Не можете да очаквате, че ще реализирате кой знае каква печалба, но пък със сигурност можете да разчитате на съвсем прилична възвръщаемост.

— Пейн обади ли ви се? — попита Дани.

— Тази сутрин позвъни отново и предложи четири милиона франка за терена, който е по-вероятно да спечели. Предполагам, ще искате да му откажа.

— Да. Кажете му също така, че ще приемете шест милиона, при условие че договорът бъде подписан, преди министърката да обяви решението си.

— Но парцелът ще струва поне дванайсет милиона, ако всичко върви по план.

— Уверявам ви, че всичко върви по план — отвърна Дани. — Той прояви ли интерес към другия парцел?

— Не — отговори Сегат. — И защо да го прави, след като почти всички са убедени кой терен ще бъде избран?

Получил информацията, която му трябваше, Дани смени темата.

— Кой даде най-висока цена за нашия проект на Майл Енд Роуд?

— „Феърфакс Хоумс“. Компания с отлична репутация, с която общината е работила и в миналото. Разгледах внимателно предложението им — продължи Сегат и подаде на Дани лъскава брошура. — С някои леки промени почти сигурно е, че ще получат зелена улица до няколко седмици.

— Колко? — попита Дани, като се опита да не е твърде припрян.

— А, да. — Сегат провери числата. — Като се има предвид, че вложихте малко повече от милион паунда, мисля, че би трябвало да сте доволни от цената, която „Феърфакс Хоумс“ предлага — 1 801 156, което означава близо половин милион печалба. Не бих казал, че това е лоша възвръщаемост на капитала, при това парите са разиграни за по-малко от година.

— Как си обяснявате сумата от 1 801 156? — попита Дани.

— Предполагам, господин Феърфакс очаква, че ще се появят още оферти около милион и осемстотин хиляди, и накрая просто е изписал своята рождена дата.

Дани се разсмя от сърце и започна да разглежда проекта в брошурата. Видя комплекс от прекрасни жилища, наречен „Сити Рийч“, които щяха да се издигнат на мястото, където някога той беше само автомеханик.

— Давате ли ми картбланш да се обадя на господин Феърфакс и да му кажа, че той е нашият кандидат?

— Разбира се — отговори Дани. — Между другото, бих искал и аз да му кажа нещо.

Докато Сегат набираше и чакаше да го свържат, Дани разглеждаше подробно внушаващите уважение планове на новия комплекс. Искаше да зададе само един въпрос. Чу Сегат да казва:

— Свързвам ви със сър Никълъс, господин Феърфакс. Той иска да поговори с вас.

— Точно разглеждам проектите ви, господин Феърфакс. Виждам, че предлагате луксозна мансарда на последния етаж.

— Точно така — отговори предприемачът. — Четири спални, четири бани с пълно обзавеждане на площ от 900 квадратни метра.

— С изглед към автосервиз на отсрещната страна на Майл Енд Роуд.

— Но на два километра от Сити — контрира Феърфакс.

И двамата се разсмяха.

— Виждам, че пазарната цена на въпросното жилище е шестстотин и петдесет хиляди.

— Така е — потвърди Феърфакс.

— Да сключим сделката на милион и триста, ако получа жилището — предложи Дани.

— Милион и двеста и приключваме.

— При едно условие.

— А именно?

Дани каза каква промяна би искал в плана на жилището и предприемачът се съгласи без колебание.

Дани внимателно подбра часа — 11 сутринта. Големия Ал обиколи два пъти Редклиф Скуеър, преди да спре пред номер 25.

Дани тръгна по пътека, която от много време не беше виждала метла, и позвъни на входната врата. Почака известно време, но отговор не последва. Удари два пъти медното чукче. Отново нищо. Натисна пак звънеца и реши да се откаже. Щеше да опита отново следобед. Почти беше стигнал до ниската порта, когато някой промърмори зад гърба му:

— Кой, по дяволите, сте вие?

— Ник Монкрийф — обърна се Дани и се върна. — Поискахте да ви се обадя, но телефонът ви не е вписан в телефонния указател, а минавах случайно и…

Девънпорт беше с копринен халат и чехли. Очевидно не се беше бръснал от няколко дни и премигваше на дневната светлина като животно, току-що събудило се от зимен сън в първия ден на пролетта.

— Споменахте, че разполагате с инвестиция, която би ме заинтересувала — напомни му Дани.

— Да, спомних се — измънка Лорънс Девънпорт малко по-дружелюбно. — Влезте.

Дани прекрачи прага и се озова в слабо осветен коридор, който му напомни за къщата на улица „Болтънс“ преди появата на Моли.

— Седнете, само да се облека — покани го Девънпорт. — Идвам след минута.

Неканеният гост предпочете да остане прав. Разходи се из стаята, по чиито стени бяха закачени наистина красиви картини, мебелите, макар покрити с дебел слой прах, също бяха от високо качество. Надникна през един от прозорците и видя голяма вътрешна градина, също напълно занемарена.

Анонимният глас от Женева му беше съобщил тази сутрин, че къщата на площада може да бъде продадена за около три милиона паунда. Девънпорт я беше купил през 1995 година, когато осем милиона зрители пускаха всяка събота телевизорите си, за да разберат с коя медицинска сестра ще спи доктор Бересфорд следващата седмица.

— Ипотекирана е за един милион паунда в „Норуич Юниън“ — бе добавил гласът. — През последните три месеца е забавил плащанията.

Дани обърна гръб на прозореца, когато Девънпорт отново се появи. Този път бе с отворена на врата риза, джинси и маратонки. В затвора Дани бе срещал по-добре облечени мъже.

— Да ви приготвя нещо за пиене? — попита домакинът.

— Малко ми е рано.

— Никога не е рано — рече Девънпорт и си наля солидна порция скоч. Отпи и се усмихна. — Знам, че сте зает, и затова ще мина направо на въпроса. Малко съм притеснен за пари… Временно, разбира се, докато подпиша договор за друг сериал. Агентът ми се обади два пъти тази сутрин с нови предложения.

— Имате нужда от заем? — попита Дани.

— Накратко казано, да.

— Какво можете да предложите като гаранция?

— Картините ми, като начало. Купих ги за един милион навремето.

— Ще ви дам триста хиляди за цялата колекция — предложи Дани.

— Но аз дадох… — запелтечи Девънпорт и си наля нова порция уиски.

— А можете ли да представите документ, че наистина сте платили такава сума.

Девънпорт се взираше в своя посетител, сякаш се опитваше да си спомни къде го е срещал.

— Адвокатът ми ще подготви договор и ще получите парите в момента, в който го подпишете.

Актьорът отпи отново и заяви:

— Ще си помисля.

— Направете го — препоръча му Дани. — Ако ми върнете парите до дванайсет месеца, ще ви върна картините без нищо в замяна.

— Къде е капанът?

— Няма капан. Не успеете ли, картините стават мои.

— Не мога да загубя — заяви Девънпорт и лицето му се разтегна в широка усмивка.

— Да се надяваме. Ще ви изпратя и чек за триста хиляди паунда с договора — каза Дани и последва домакина си в коридора.

— Добре.

— Надявам се вашият агент да ви предложи роля, подходяща за дарованието ви — подхвърли Дани, докато Девънпорт отваряше вратата пред него.

— Нека това не ви безпокои — отвърна Девънпорт. — Обзалагам се, че ще си получите парите обратно до няколко седмици.

— Приятно ми е да го чуя. И още нещо… Ако решите да продадете тази къща…

— Моля? — възкликна Девънпорт. — Никога. И дума да не става, дори не си го помисляйте.

Вратата се хлопна зад гърба на Дани като след досаден амбулантен търговец.

60.

Дани четеше репортаж в „Таймс“, докато Моли наливаше сутрешното кафе.

Диалог, проведен в Камарата на общините между министъра на спорта и Били Кормак, общински съветник от Южен Стратфорд, бе отпечатан в края на доклада от парламента.

Кормак (лейбърист, Южен Стратфорд): В състояние ли е госпожа министърката да потвърди, че се е спряла вече на двата терена, предложени от Олимпийския комитет за построяване на колодрум?

Министър: Да. И мога да уверя почитаемия депутат, че за негова радост, единият от тях е в неговите правомощия.

Кормак: Благодаря на госпожа министърката. А наясно ли е тя, че президентът на Британската федерация по колоездене ме уведоми писмено, че неговият комитет е гласувал единодушно в полза на терена, намиращ се в моите правомощия?

Министър: Да, напълно. Дори поради факта, че почитаемият депутат бе така любезен да ми изпрати копие от това писмо (весело оживление). Нека ви уверя, че ще разгледам с особено внимание мнението на Британската федерация по колоездене, преди да взема окончателното си решение.

Андрю Крофърд (консерватор, Западен Стратфорд): Дава ли си сметка госпожа министърката, че тази новина няма да бъде посрещната добре в района, който представлявам и където се намира вторият терен, кандидатстващ за въпросния строеж. Още повече, че нашите планове бяха на това място да се изгради нов развлекателен център и никога не сме искали този колодрум?

Министър: Ще имам предвид мнението на почитаемия депутат, преди да взема окончателно решение.

Моли тъкмо поставяше две сварени яйца пред Дани, когато мобилният му телефон иззвъня. Той изобщо не се изненада, че на малкия екран се изписа името на Пейн, макар да не очакваше, че става толкова рано.

— Добро утро — рече Дани.

— Добро утро, Ник. Извинявай за ранното обаждане, но исках да знам дали си видял парламентарния доклад в „Телеграф“.

— Не купувам „Телеграф“, но прочетох отговорите на министърката на спорта в „Таймс“. Какво казват в твоя вестник?

— Президентът на Британската федерация по колоездене е бил поканен да направи обръщение пред Комисията за олимпийските съоръжения следващата седмица, четири дни след като министърката на спорта ще обяви окончателното си решение. Очевидно става дума за обикновена формалност — от вътрешен източник знаем, че тя чака само доклада на експертите по състоянието на терена, за да обяви решението си.

— Информацията в „Таймс“ е общо взето същата — сподели Дани.

— Всъщност безпокоя те, за да те информирам, че тази сутрин ми се обадиха от Швейцария и отхвърлиха офертата ти за четири милиона.

— Не съм изненадан предвид обстоятелствата.

— Дадоха ясно да се разбере — продължи Пейн, — че ще приемат шест, стига сумата да бъде изплатена, преди министърката да обяви окончателното си решение след десет дни.

— Това също е обяснимо — рече Дани. — Аз също имам новина и тя не е от най-добрите. Банката ми отказва да ми даде в този момент аванс за цялата сума.

— Но защо? — изуми се Пейн. — Не може да не разбират каква възможност е това.

— Разбират, естествено, но според тях все още съществува някакъв риск. Може би трябваше да те предупредя, че в момента съм малко притеснен, тъй като един-два проекта не се развиха според очакванията ми.

— Доколкото разбрах си направил страхотен удар на Майл Енд Роуд?

— И там очакванията ми не се сбъднаха в необходимите параметри. Печалбата ми е не повече от триста хиляди, а както споменах преди време пред Гари Хол, последният ми брокер ме издъни лошо и сега се налага да си плащам за лошата преценка.

— С колко можеш да участваш? — попита Пейн.

— Един милион — отговори Дани. — Назад съм с цели пет милиона, поради което се опасявам, че сделка няма да има.

Последва продължително мълчание. През това време Дани отпи от кафето си и отряза връхчетата на сварените яйца.

— Ник, не вярвам да се съгласиш да предложа тази сделка на някой от клиентите си?

— Защо не? — попита Дани. — Като се има предвид колко труд вложихте. Просто много съм ядосан, че не мога да вложа сам цялата сума за сделка, която чакам от години.

— Много благородно от твоя страна — отбеляза Пейн. — Няма да го забравя. Задължен съм ти.

— Така е.

Вече се готвеше да атакува първото яйце, когато телефонът отново иззвъня. Погледна екрана, за да види ще може ли да отложи разговора, но там бе изписано: „Глас“, и той прие разговора.

— Получих вече няколко оферти тази сутрин за вашия терен, едната е за осем милиона. Какво да правя с господин Пейн?

— Ще се обади с предложение за шест милиона. Приемете го — рече Дани и побърза да уточни, преди да са го прекъснали: — При две условия.

— Две условия — повтори гласът.

— Да депозира шестстотин хиляди в банката до края на работния ден, а цялата сума да бъде изплатена, преди министърката да направи официалното си съобщение след десет дни.

— Ще се обадя веднага след като се свържа с него.

Дани погледна изстиналия жълтък.

— Моли, би ли ми сварила други яйца?

61.

Спенсър Крейг напусна офиса си към пет часа. Тази вечер бе негов ред да приеме в дома си Мускетарите. Продължаваха да се събират четири пъти в годината, независимо от това, че Тоби Мортимър вече не беше сред тях. Четвъртата среща беше в негова памет.

Обикновено Крейг ползваше услуги на кетърингова фирма, за да не трябва да мисли за приготовления на храна и да разчиства след това. Държеше обаче да подбере сам виното и да опита храната, преди гостите да пристигнат.

Джералд му бе позвънил през деня, за да го предупреди, че ще им съобщи нещо вълнуващо тази вечер, и че то може да промени живота им напълно.

Крейг никога нямаше да забрави вечерта, в която срещата на Мускетарите наистина бе променила живота им. Но след като научиха, че Дани Картрайт се е обесил, вече никой не повдигаше този въпрос.

Докато шофираше към дома си, Крейг се замисли за приятелите си. Джералд Пейн напредваше неумолимо във фирмата и дори бе спечелил кандидатура за място в парламента от страна на консерваторите от Съсекс. Сигурен беше, че при следващите избори той ще стане депутат. Напоследък Лари Девънпорт му се виждаше по-спокоен и дори му беше върнал десетте хиляди паунда, с който отдавна се беше простил. Нищо чудно и той да имаше с какво да се похвали. Спенсър също имаше новина. Е, не беше онова, което му се искаше, но пък беше приятно като преживяване.

Откакто започна отново да печели дела, ангажиментите се увеличиха, а споменът за явяването му в делото на Дани Картрайт бе започнал да избледнява в съзнанието на колегите му, с изключение на един. Личният му живот бе все още някак неустановен: само от време на време се случваше да прекара по една нощ с някоя жена, но с никоя от тях нямаше желание да се види повторно. Изключение правеше единствено Сара, сестрата на Лари. Но тя му бе дала ясно да се разбере, че няма никакъв интерес към него. Той обаче не губеше надежда.

Когато се прибра в дома си на „Хамбълдън Терас“, провери запасите си от вино, но не намери нищо достатъчно изискано за вечерята на Мускетарите. Отиде до магазина на Кингс Роуд и избра три бутилки мерло — три от австралийски лозя и литър и половина „Лорен перие“. Имаха повод за празнуване.

По пътя обратно, натоварен с двете торби, чу сирена на полицейска кола в далечината и това отново върна спомена. Очевидно нямаше да избледнее така лесно. В онази нощ, след като повика инспектор Фулър, той хукна с всички сили към дома си. Взе си светкавично душ, като внимаваше да не мокри косата си, облече костюм, риза и връзка, подобни на свалените, и седемнайсет минути по-късно отново седеше в бара.

Ако Редмейн си беше направил труда да измери разстоянието между „Дънлоп Армс“ и дома му преди началото на процеса, може би щеше да успее да посади семето на съмнението у съдебните заседатели. Добре че това бе второто му дело като водещ адвокат и беше подценил Арнолд Пиърсън, известен със своята педантичност. На негово място Крейг щеше да изчисли всичко до секундата.

Не се изненада, че Фулър се позабави, защото знаеше, че инспекторът има да се справи с много по-важни дела в задната улица — умиращ човек и един заподозрян, целият в кръв. Нямаше и никакви основания да подозира, че съвършено непознат може да е участник в сбиването, пък и имаше трима свидетели, които потвърдиха версията му. Барманът си държеше езика зад зъбите, но и преди бе имал неприятности с полицията, така че не можеше да бъде надежден свидетел, все едно на чия страна щеше да се яви. Крейг бе продължил да купува виното си от „Дънлоп Армс“, а когато сметките, които пристигаха в края на месеца, не бяха особено точни, си мълчеше.

Вече вкъщи, той остави виното на масата в кухнята и сложи шампанското в хладилника. Качи се на горния етаж, за да си вземе душ и да облече нещо по-неангажиращо. Точно започна да отваря бутилките в кухнята, когато на вратата се позвъни.

Не помнеше кога за последен път е виждал Джералд така бодър и в толкова добро настроение. Предположи, че причината се крие в новината, която се готвеше да им съобщи.

— Как ти се вижда работата за обществото? — попита Крейг, докато закачаше палтото му.

— Забавлявам се и с нетърпение чакам изборите, за да се настаня в Камарата на общините.

Крейг му наля чаша вино и го попита дали се е виждал скоро с Лари.

— Миналата седмица се отбих у тях една вечер, но той не ме пусна вътре, което ми се видя малко странно.

— Когато за последен път бях в дома му, вътре беше наистина кошмарно. Но едва ли не те е пуснал, защото всичко е занемарено, по-скоро е имал гости, някое от неговите момчета, и не е искал да го видиш.

— Трябва да се е захванал с нещо, защото ми изпрати чек с парите, които му бях заел преди много време.

— И на теб ли? — изненада се Крейг и се запъти да отвори на следващо позвъняване.

Скоро Девънпорт се появи на прага на стаята, изпълнен с предишното самочувствие и увереност. Целуна Джералд по двете бузи, сякаш бе френски генерал, дошъл да инспектира войските. Крейг му предложи чаша шампанско и си помисли, че приятелят му изглежда поне с десет години по-млад в сравнение с последния път. Сигурно и той бе приготвил някаква добра новина.

— Да вдигнем тост — предложи домакинът. — За приятеля, който не е сред нас.

И тримата вдигнаха чаши.

— Тоби Мортимър — произнесоха в един глас.

— За кого ще е следващият тост? — попита Девънпорт.

— За сър Никълъс Монкрийф — без колебание заяви Пейн.

— Кой е пък този? — попита Крейг.

— Мъжът, който ще промени съдбата на всички ни.

— И как ще стане това? — попита вяло Девънпорт, който предпочете да премълчи факта, че тъкмо Монкрийф е причина да върне дълга си към тях, а и не само към тях.

— Ще ви разкажа подробностите на масата — рече Пейн. — Този път обаче държа аз да съм последен, защото съм сигурен, че моята новина е истинска бомба.

— Не бъди толкова сигурен — самодоволно отбеляза Девънпорт.

На прага на стаята се появи млада жена.

— Готови сме, господин Крейг, ако и вие сте готови…

Тримата се отправиха към трапезарията, припомняйки си весели истории от студентските години. С течение на времето те все повече се отдалечаваха от истината и ставаха все по-цветисти.

Крейг тъкмо заемаше мястото си начело на масата, когато порциите пушена сьомга се появиха пред гостите му. Той опита виното, кимна в знак на одобрение и се обърна към Девънпорт.

— Нямам търпение, Лари. Нека чуем първо теб. По всичко личи, че си намерил торба с пари.

Девънпорт се облегна назад и изчака да получи пълното им внимание.

— Преди няколко дни ме потърсиха от Би Би Си и ме поканиха на разговор. Обикновено това означава, че ще ти предложат някаква малка роля в радиопиеса, а хонорарът покрива цената на таксито от Редклиф Скуеър до Портланд Плейс. Този път обаче един от старшите продуценти ме заведе на обяд и между другото стана дума, че търсят човек за нов герой в „Холби Сити“. Аз съм първи в списъка. Очевидно образът на доктор Бересфорд е поизбледнял в съзнанието на хората.

— Благословена забрава — вдигна чашата си Пейн.

— Искат да направя проба следващата седмица.

— Браво. — Крейг вдигна чашата си.

— Според агента ми нямат предвид друг за тази роля. Той се надява да сключим тригодишен договор с включени права и възможност за продължаване.

— Добре звучи, но трябва да призная, че моята новина ще ви удари в земята — отбеляза Пейн. — Ти с какво ще се похвалиш, Крейг?

Домакинът доля чашата си и отпи, преди да започне.

— Лорд канцлерът иска да се срещнем следващата седмица. — Замълча и отпи поредната глътка, за да се наслади на ефекта от новината.

— Да не би да ти предложи мястото си? — ухили се Девънпорт.

— Всяко нещо с времето си — подхвърли Крейг. — Единствената причина да иска да се срещне с някой в моето скромно положение е да му отправи покана да стане кралски адвокат.

— Напълно заслужено — рече Девънпорт и двамата с Пейн се изправиха, за да го поздравят.

— Все още нищо не е официално — рече Крейг и им махна с ръка да седнат, — така че на никого нито дума.

Двамата с Девънпорт се облегнаха в столовете си и погледнаха Пейн с очакване.

— Твой ред е, приятелю — подкани го Крейг. — Кажи най-сетне какво ще промени живота ни.

На вратата се почука.

— Влез — рече Дани.

На прага се появи Големия Ал с голям пакет в ръце.

— Току-що донесоха това, шефе. Къде да го оставя?

— На масата — отговори Дани и продължи да чете, сякаш пратката не го интересуваше. Но щом вратата се затвори, той остави Адам Смит и теорията му за икономиката на свободния пазар и отиде до масата. Прочете надписа „Опасно. Да се борави с внимание“, преди да разкъса опаковката. Свали няколкото слоя лепенки и най-сетне вдигна капака.

Отвътре извади чифт гумени ботуши. Премери ги, ставаха му. Следваха чифт гумени ръкавици и голям фенер. Лъчът му освети цялата стая. Имаше още неопренов костюм и маска, която покриваше носа и устата. Бе имал възможност да избира между черен и бял. Избра черен. На дъното на кутията остана само добре опакована пластмасова кутия, върху която имаше надпис „Опасно“. Не я докосна и върна всичко обратно, отново залепи кутията.

— Как смяташ да участваш в това начинание? — попита Крейг.

— С около един милион собствен капитал — отвърна Пейн. — Преведох днес шестстотин хиляди като гаранция за сделката.

— Това не изчерпва ли голяма част от спестяванията ти?

— До степен на фалит — призна Пейн. — Но не вярвам да ми се удаде друга такава възможност. Печалбата ще ми позволи да живея спокойно като депутат и ще мога да се оттегля от съдружието във фирмата.

— Нека уточним какво предлагаш — обади се Девънпорт. — Каквато и сума да вложим, гарантираш, че ще се удвои в рамките на един месец.

— Никой не дава пълна гаранция. Но тук състезанието е между двама кандидати и нашият е очевидният фаворит. С две думи, имам възможността да получа земя за шест милиона, която ще струва петнайсет веднага щом министърката обяви кой терен е определила за колодрум.

— И се предполага, че ще посочи твоя парцел.

— Показах ти протоколите от парламента.

— Така е — съгласи се Крейг, — но въпреки всичко нещо ме смущава. Сделката наистина е страхотна и не разбирам защо този Монкрийф не купи терена сам?

— Не мисля, че някога е разполагал с цялата сума, а и участва с един милион.

— И въпреки това — не се успокояваше Крейг.

— Голям скептик си, Спенсър — въздъхна Пейн. — Трябва ли да ти напомням какъв беше резултатът от онази златна възможност, която предложих на Мускетарите? Лари, Тоби и аз удвоихме парите си от земеделския имот в Глостършир само за две години. Сега ви предлагам още по-сигурно залагане с тази разлика, че ще можем да удвоим парите си за десет дни.

— Добре де, ще участвам с двеста хиляди — рече Крейг. — Но обърка ли се нещо — ще те убия.

Пейн леко пребледня, а Девънпорт като че се вцепени.

— Стига момчета — усмихна се Крейг. — Просто се пошегувах. Ти с колко ще се включиш, Лари?

— И аз като Джералд ще участвам с един милион — отговори Девънпорт, който бързо се бе съвзел от уплахата. — Ще взема парите срещу жилището си, без да се налага да променям начина си на живот.

— Той ще се промени само след десет дни, приятелю — увери го Пейн. — На никой от нас няма да се налага да работи повече.

— Един за всички — всички за един — възкликна Девънпорт и се изправи.

— Един за всички — всички за един — присъединиха се Крейг и Пейн, и вдигнаха чашите си.

— А как ще събереш останалите пари? — попита Крейг. — Ние тримата не можем да съберем и половината.

— Не забравяй милиона на Монкрийф, а и президентът на фирмата ще даде половин милион. Има още няколко души, спечелили с моя помощ през годините, дори Чарли Дънкан смята да инвестира. До края на седмицата ще имам парите. Мой ред е да съм домакин на следващото ни събиране, така че ще резервирам маса в „Харис Бар“.

62.

Алекс съзерцаваше Окото на Лондон5 на отсрещния бряг на Темза, когато тя се появи. Стана да я посрещне.

— Качвала ли си се някога на Окото на Лондон? — попита той, след като се настаниха на пейката.

— Веднъж. Заведох баща ми след откриването. Оттам се виждаше нашият автосервиз.

— Скоро ще можеш да видиш „Уилсън Хаус“ от върха — отбеляза Алекс.

— Много приятно ми стана, когато научих, че предприемачът е избрал нашата фамилия за име на сградата. Татко щеше да се радва — рече Бет.

— В два часа трябва да съм в съда, но исках да се видим днес, защото имам новини.

— Благодаря, че ми отдели обедната си почивка.

— Тази сутрин получих писмо от лорд канцлера, в което съобщава, че е съгласен делото да бъде преразгледано.

Бет го прегърна от радост.

— Но само при условие, че можем да представим ново доказателство.

— Записът няма ли да се приеме за такова? — попита Бет. — При разглеждането в Апелативния съд в два от местните вестници споменаха за него.

— Убеден съм, че този път ще го прослушат, но ако се реши, че е направен под натиск, няма да го вземат предвид.

— Няма кой да докаже нито едното, нито другото.

— Спомняш ли си, че Дани и Големия Ал бяха в една килия с човек на име Монкрийф?

— Да, бяха добри приятели. Той научи Дани да пише и чете и дори присъства на погребението, въпреки че ни беше забранено да разговаряме с него.

— Няколко седмици преди Монкрийф да бъде пуснат условно, получих от него писмо, в което ми предлагаше да помогне с каквото може за оневиняването на Дани. Беше убеден, че Дани не е убиец.

— Хиляди хора вярват в същото, но ако според теб Големия Ал не е подходящ свидетел, защо Монкрийф ще бъде?

— Веднъж Дани спомена, че Монкрийф си води дневник в затвора. Няма да се учудя, ако и случката със записа е описана там. Съдът обикновено гледа много сериозно на дневниците, защото се смятат за доказателства от мястото на събитието.

— Значи само трябва да се свържеш с този човек. — Бет не можеше да скрие вълнението си.

— Не е толкова просто.

— Защо? Винаги е искал да помогне…

— Много скоро след освобождаването му е бил задържан за нарушаване условията на пробацията.

— И отново са го прибрали? — възкликна тя.

— Не, и това е най-странното. Съдията му е дал последен шанс. Адвокатът му трябва да е бил магьосник.

— Какво те спира тогава да вземеш дневниците му?

— След последния му сблъсък със закона може да не погледне с добро око на писмо от адвокат, когото не познава и който се опитва да го въвлече в поредното съдебно дело.

— Дани винаги е казвал, че може да се разчита на Ник в трудна ситуация.

— В такъв случай ще му пиша още днес.

Дани вдигна телефона.

— Пейн преведе шестстотин хиляди паунда тази сутрин — съобщи гласът. — Ако успее да преведе и петте милиона и четиристотин хиляди до края на седмицата, теренът за колодрум ще бъде негов. И още нещо. Преди малко получихме оферта за десет милиона, която, естествено, ще отхвърлим. Надявам се, че знаете какво правите. — Връзката прекъсна. За първи път гласът си позволяваше да изрази мнение.

Дани набра телефона на своя агент в „Кътс“. Възнамеряваше да даде на Пейн уверение, че не се отказва от сделката.

— Добро утро, сър Никълъс. С какво мога да съм полезен?

— Добро утро, господин Уотсън. Искам да преведете един милион паунда по сметката за клиенти на „Бейкър, Тремлет и Смайт“.

— Разбира се, сър. — Последва продължително мълчание. — Надявам се, разбирате, че сметката ви излиза на червено? — додаде най-сетне Уотсън.

— Да, разбира се — отвърна Дани, — но още през октомври ще постъпи месечната вноска от фонда на дядо ми.

— Ще извърша необходимите процедури и ще ви се обадя веднага щом съм готов.

— Вашите процедури са си ваша работа, господин Уотсън, но цялата сума трябва да бъде преведена до края на работния ден. — Дани затвори. По дяволите, измърмори той. Ник не би се държал така. Трябваше бързо да влезе отново в неговата кожа. Усетил, че нещо става на вратата на кабинета, той се извърна и видя Моли на прага, разтреперана от вълнение.

— Какво има, Моли?

— Той е тук — промълви тя.

— Той ли?

— Актьорът.

— Кой актьор?

— Доктор Бересфорд. Така де, Лорънс Девънпорт.

— Нима? Най-добре го покани в дневната. Предложи му кафе и му кажи, че ще сляза всеки момент.

Докато Моли бързаше надолу по стълбите, Дани записа още няколко неща в папката на Пейн и я върна на рафта. Отвори тази на Девънпорт и бързо я прегледа.

Вече се канеше да я затвори, когато погледът му попадна на записаната от него рубрика „Ранни години“, и на лицето му се появи усмивка. Остави папката на мястото й и слезе при своя неочакван посетител.

Девънпорт скочи на крака, щом го видя, и този път подаде ръка. Разликата във вида му от последната им среща бе наистина впечатляваща. Беше гладко избръснат, с елегантен костюм и красива риза, отворена на врата. Дали пък не бе решил да върне онези 300 000 паунда?

— Моля да ме извините, че се появявам без предупреждение, но нещата при мен се развиха доста бързо.

— Не се тревожете — каза Дани и седна на стола срещу него. — С какво мога да ви бъда полезен?

Моли остави подноса на ниската масичка, подаде чаша кафе на Девънпорт и попита:

— Сметана или мляко?

— Нищо, благодаря.

— Захар, господин Девънпорт?

— Не, благодаря.

— А шоколадова бисквита?

— Благодаря, не — рече той и потупа леко стомаха си.

Дани се облегна усмихнат в стола си. Дали Моли щеше да е толкова любезна, ако знаеше, че сервира на сина на пазач на паркинг от Гримзби Бъроу?

— Само кажете, ако искате още нещо, господин Девънпорт — добави тя, преди да напусне стаята. Бе забравила да предложи на Дани обичайната чаша горещ шоколад.

Дани изчака вратата да се затвори и каза:

— Моля за извинение. Обикновено се държи като напълно разумна жена.

— Не се тревожи, приятелю. Човек свиква.

Няма да е за дълго, помисли си Дани.

— И така, с какво да помогна?

— Искам да инвестирам голяма сума в една сделка. За доста кратко, разбирате ли? Ще върна парите най-много след няколко седмици. — Погледът му попадна на творба на Мактагарт над камината. — Възнамерявам да си прибера и картините.

На Дани не му се щеше да се разделя с новите си придобивки, за негова изненада вече беше свикнал с тях.

— Доста нетактично от моя страна — извини се той, давайки си сметка, че цялата стая е пълна с картините на Девънпорт. — Уверявам ви, че ще ви бъдат върнати веднага щом получа сумата.

— Може да се окаже по-скоро, отколкото предполагах — рече Девънпорт. — Особено ако ми помогнете сега.

— Каква сума имате предвид?

— Един милион — настоятелно изрече Девънпорт. — Проблемът е, че имам срок от една седмица, в която трябва да ги внеса.

— Каква гаранция предлагате този път?

— Домът ми на Редклиф Скуеър.

Дани добре помнеше думите му при последната им среща: „Домът ми ли? Никога. И дума да не става, не си го помисляйте дори“.

— Твърдите, че ще върнете сумата до месец, и като гаранция предлагате жилището си?

— Да, само за месец.

— А ако не успеете да изплатите този милион в определения срок?

— И жилището ми, и картините остават ваши.

— Прието — рече Дани. — И тъй като имате само няколко дни, най-добре веднага да се обадя на адвокатите си, за да изготвят договора.

Напуснаха дневната и се насочиха към преддверието, където Моли вече чакаше с връхната дреха на госта.

— Благодаря ви — усмихна се Девънпорт и отвори вратата.

— Ще поддържаме връзка — обеща Дани, без да подава ръка, но пък Моли направи почти реверанс. Той тръгна към кабинета си и подхвърли през рамо на своята икономка: — Трябва да проведа няколко телефонни разговора, затова ще закъснея малко за обяд. — Не получи отговор и се обърна да види какво става. Тя стоеше на прага и разговаряше с някаква жена.

— Той очаква ли ви?

— Не — отвърна госпожица Бенет. — Случайно минавам оттук.

63.

Будилникът иззвъня в два след полунощ, но Дани не спеше. Скочи от леглото и бързо нахлузи панталоните, фланелката, чорапите и маратонките, които бе приготвил на стола до прозореца. Не запали осветлението.

Погледна часовника — два и шест минути. Затвори вратата на спалнята си и слезе предпазливо по стълбите. Отвори входната врата и видя, че колата чака отпред. От мястото си не виждаше, но бе сигурен, че Големия Ал е зад волана. Огледа се. Уличните лампи светеха, но нямаше жива душа. Отвори задната врата на колата и безмълвно се настани вътре. Без да пророни и дума, Големия Ал запали и потегли. Включи светлините едва след стотина метра.

Без да чака указания, Ал зави надясно и се насочи към „Ембанкмент“. Предната седмица няколко пъти бе изминал разстоянието: два пъти през деня и три пъти — нощем. Бяха приключили със сухите тренировки и тази вечер щяха да пристъпят към действие. За него задачата бе нещо като военно учение и деветте години в армията се оказаха много полезни. През деня пътуването отнемаше около четирийсет и три минути, но през нощта той взимаше същото разстояние за двайсет и три минути, като нито за миг не превишаваше разрешената скорост.

Отминаха сградата на Камарата на общините и поеха по северния бряг на Темза. Прекосиха Сити и навлязоха в Ийст Енд. Дани отклони вниманието си от предстоящата задача само за миг — докато минаваха покрай голяма строителна площадка с табела, на която бе показано какво ще представлява „Уилсън Хаус“: шейсет луксозни апартамента и трийсет на ниски цени. На табелата бе указано, че девет вече са продадени, включително и луксозният мезонет на последния етаж. Дани се усмихна.

Големия Ал продължи по Майл Енд Роуд, преди да завие наляво след указателната табела „Дом на Олимпийските игри 2012“. След единайсет минути зави на загасени светлини по настлана с чакъл пътека. Познаваше всяка издатина и по-голям камък по нея.

В дъното на неравния терен се виждаше табела: „Частна собственост, влизането забранено“. Продължи напред, теренът беше собственост на Дани и щеше да остане негов поне още осем дни. Въпреки това Ал спря зад леко възвишение, изключи мотора и натисна бутона, за да спусне прозореца. При едно от следобедните си посещения бяха забелязали човек, който разхождаше кучето си, и деца, които ритаха топка, но сега не виждаше никой. Не се обаждаше дори нощна птица.

След няколко минути Дани докосна лакътя на Големия Ал и двамата излязоха навън и застанаха до багажника. Докато Дани събуваше маратонките си, Големия Ал извади кашона и го пусна на земята точно както бяха направили предишната нощ, когато Дани бе обиколил, за да се увери, че ще може да открие седемдесет и двете бели камъчета, които бе поставил в дупки и пукнатини през деня. Бе успял да открие петдесет и три. Тази вечер разчиташе резултатът да е по-добър. Следобеда на същия ден бе успял да открие пропуснатите.

На дневна светлина можеше да обиколи трите акра за около два часа. През нощта това му бе отнело три часа и седемнайсет минути. Но тази вечер щеше да се наложи да коленичи, което значеше, че ще се забави повече.

Нощта бе ясна и спокойна точно както бяха обещали синоптиците, с леки превалявания в ранните часове. Като всеки добър стопанин, Дани бе избрал деня, дори часа, с огромно внимание и грижа. Големия Ал извади черния костюм и го подаде на Дани, който свали ципа отпред и бързо го нахлузи. Дори това просто движение бе упражнено няколко пъти на тъмно. Пое гумените ботуши от Ал, ръкавиците и маската, както и фенера и малката кутия с надпис „Опасно“.

Шефът тръгна към терена, а Големия Ал остана до багажника. Щом стигна до набелязания ъгъл, Дани направи седем крачки и спря пред първото бяло камъче. Вдигна го и го пусна в специално приготвения дълбок джоб. Коленичи, запали фенера и постави малък стрък от кутийката в пукнатина в пръстта. Загаси светлината и се изправи. Предишния ден бе упражнил действието, но без коренчетата. Нови девет крачки и видя второто камъче. Всичко се повтори. Следващата стъпка бе само една и дълбока пукнатина пое третия корен. Нови пет стъпки.

На Големия Ал отчаяно му се пушеше, но не посмя да запали. Преди години в Босна това бе коствало живота на едно от момчетата. Даваше си сметка, че шефът ще бъде зает поне три часа, през които той не биваше да се разсейва нито за миг.

Камъче двайсет и три бе в отсрещния край на терена. Лъчът на фенера освети голяма цепнатина, в която Дани пусна малко повече корени. Още едно кръгло камъче тупна в джоба му.

Големия Ал се протегна и закрачи около колата. Знаеше, че трябва да си тръгнат много преди изгрева в 6:48. Погледна си часовника — 4:17. И двамата вдигнаха глави при шума на захождащ за кацане самолет. Първият, който щеше да се приземи на „Хийтроу“ тази сутрин.

Дани пусна камъче номер 36 в десния си джоб. Внимаваше да разпределя тежестта равномерно. Повтаряше движенията си отново и отново: няколко крачки, коленичиш, включваш фенера, поставяш щипка корени в цепнатина. Вдигаш камъче, пускаш го в джоба, изключваш фенера, изправяш се и напред. Измори се много по-бързо от предния ден.

По едно време се чу шум от кола и Големия Ал се вцепени. Колата спря на няколкостотин метра от тяхната. Старият войник се просна по корем и започна да лази към врага. Облакът, закрил доскоро луната, се отдръпна и освети пътя му. Сякаш самото небе беше на тяхна страна. Непознатите бяха изгасили фаровете, но вътре светлината бе включена.

На Дани му се стори, че вижда фарове, и веднага легна на земята. Бяха се разбрали, зададе ли се опасност, Ал да светне три пъти с фенерчето. Дани зачака да види сигнала, но той така и не дойде. Надигна се, за да се насочи към следващото камъче.

Големия Ал бе само на няколко метра от паркиралите наблизо и макар прозорците да бяха замъглени от топлината вътре, бе ясно, че лампата в купето е запалена. Ал се надигна на колене и надникна през задното стъкло. Наложи се да мобилизира цялото си самообладание, за да не избухне в смях. На задната седалка с високо вдигнати крака се бе разположила някаква жена, която стенеше. Нямаше как да види лицето на мъжа над нея, но пък усети внезапно засилване на кръвообращението между краката си. Легна отново по корем и пое по обратния път.

Когато стигна до шейсет и седмото камъче, Дани изруга едва чуто. Беше пребродил целия терен, а му липсваха още четири камъчета. Отправи се към колата, с всяка следваща стъпка му ставаше все по-трудно да върви. Не бе предвидил, че тежестта на целия този камънак може да го забави.

Щом се прибра в „базата“, Големия Ал продължи да държи под око неочакваните посетители. По едно време чу, че запалват мотора, фаровете светнаха и колата излезе на покритата с чакъл пътека. Скоро се изгуби в далечината.

Ал видя, че шефът му приближава, и измъкна кашона от багажника. Дани започна да вади камъните от джобовете си, като внимаваше да не вдига шум, което доста го забави. Щом приключи, свали маската, ръкавиците, ботушите и костюма. Подаде ги на Големия Ал, който нареди и тях в кашона. Най-отгоре сложи фенера и пластмасовата кутийка.

Затвори капака на багажника и се върна зад волана. В това време шефът му вече закопчаваше колана на панталоните си. Много скоро излязоха на чакълестата пътека. Никой не проговори дори когато поеха по главния път. Задачата бе изпълнена.

Седмицата преди това Големия Ал бе обиколил строежи и сметища, където смятаха да разхвърлят доказателствата за среднощното си приключение. Сега спряха на седем места, което удължи с двайсетина минути пътя им към дома. Когато стигнаха отново на улица „Болтънс“, беше вече седем и половина. Радостна усмивка озари лицето на Дани, щом първите капки дъжд забарабаниха по предното стъкло на колата и чистачките се включиха. Големия Ал спря пред къщата и Дани тръгна по тясната пътека към входа. Отключи и преди да влезе, вдигна пъхнатото под вратата писмо. Докато се качваше по стълбите, разкъса плика. Видя подписа и веднага зави към кабинета. Влезе и заключи вратата.

Щом изчете писмото, вдигна поглед объркан. Нямаше представа какво да отговори. Мисли като Дани, дръж се като Ник.

64.

— Ник, колко се радвам да те видя — възкликна Сара. Наведе се напред и попита с приглушен глас: — Нали си бил добро момче?

— Зависи какво имаш предвид под добро — рече Дани и се настани до нея.

— Да не си пропуснал някоя от срещите с любимата дама?

Първата мисъл на Дани беше за Бет, въпреки че чудесно знаеше кого има предвид Сара — госпожица Бенет.

— Не, нито една. Дори ме посети у дома и констатира, че къщата е задоволителна. Сложи отметка на всички кутийки в протокола си.

— Да замисляш някое пътуване в чужбина?

— Не, ако не се брои пътуването ми до Шотландия, за да се срещна с господин Мънро.

— Добре. Има ли нещо друго, което трябва да довериш на своя юридически съветник?

— Не, нищо — отвърна Дани. — Как е Лорънс? — Питаше се дали да й каже за заема.

— В чудесна форма е. Поканиха го на пробни снимки за „Холби Сити“6. Следващия четвъртък. Ще се яви за роля, написана специално за него.

— И каква е тя? Свидетел на убийство? — рече Дани и веднага съжали.

— Не — засмя се Сара. — Сигурно имаш предвид ролята му в „Свидетел на обвинението“ по Агата Кристи, но това беше преди години.

— Вярно. Не мога да забравя тази постановка.

— Нямах представа, че познаваш Лари толкова отдавна.

— От разстояние, естествено. — За негово огромно облекчение до тях прозвуча глас:

— Здравей Сара. — Чарли Дънкан се наведе и я целуна по бузата.

— Драго ми е да те видя, Ник. Вие двамата, естествено, се познавате.

— Естествено — отвърна Сара.

— Внимавайте, че пред вас е седнал критик — прошепна им Чарли и добави на висок глас: — Приятно гледане.

Дани бе прочел сценария на „Бижу, бижу“, но не успя да го грабне и сега беше любопитен да види как ще изглежда на сцена. А и искаше да знае за какво се беше изръсил с цели десет хиляди. От програмата разбра, че пиесата минава за „един весел поглед към Великобритания по времето на Блеър“. Разгърна следващата страница с описание на творческия път на автора — чешки дисидент, избягал от… Светлините угаснаха и завесата се вдигна.

Първите петнайсет минути от представлението никой в залата не се засмя, което изненада Дани, защото пиесата все пак беше комедия. Когато най-сетне и звездата се появи, се чуха откъслечни смехове, но така и не стана ясно защо. Докато дойде време за антракта, Дани вече с усилие потискаше прозевките си.

— Какво мислиш? — попита той Сара, решил, че нещо не е доразбрал.

Тя сложи пръст пред устните си и посочи реда пред тях — критикът развълнувано пишеше нещо в малкия си бележник.

— Да отидем да си вземем нещо за пиене — предложи Сара.

Докато пристъпваха бавно по пътеката, докосна ръката му и каза:

— И аз искам да те питам нещо.

— Предупреждавам те, че не знам нищо за театъра.

— Не е за театъра — усмихна се тя. — Джералд Пейн ми предложи да вложа известна сума в недвижима собственост. Сделка, в която той също участва. Спомена и твоето име и затова ми се искаше да чуя от теб дали нещата са сигурни.

Дани нямаше представа какво да отговори. Колкото и да ненавиждаше брата на тази очарователна жена, нямаше никакво желание да влиза в конфликт с нея, още повече, че тя го бе спасила от повторно влизане в затвора.

— Никога не давам съвети на приятели за инвестиции — подхвана той. — Ако спечелят, никога не си спомнят, че тъкмо ти си ги насочил към това, а загубят ли, не спират да ти го напомнят. Единственото, което мога да ти кажа, е да не влагаш пари, които не можеш да си позволиш или заради които ще загубиш съня си.

— Добър съвет — отговори тя. — Благодарна съм ти.

Последва я в бара и още с влизането си забеляза Джералд Пейн до една от масите. Наливаше шампанско в чашата на Спенсър Крейг. Дали Крейг се бе изкушил да вложи пари в неговия олимпийски терен? Надяваше се да разбере на партито след премиерата.

— Да не отиваме при тях — предложи Сара. — Спенсър Крейг не е най-любимата ми компания.

— Нито пък за мен — отговори Дани и те си запробиваха път към бара.

— Хей, Сара! Ник! Тук сме — провикна се Пейн и замаха енергично с ръка. — Елате за по чаша газирана наслада.

С видима неохота те смениха посоката и се присъединиха към тях.

— Нали си спомняш Ник Монкрийф — обърна се Пейн към Крейг.

— Разбира се — отговори Крейг. — Човекът, който ще направи всички ни богати.

— Да се надяваме — отговори Дани. Още един от въпросите му бе намерил отговор.

— Ще се нуждаем от много подкрепа след тазвечерното представление — отбеляза Пейн.

— Можеше да е и по-зле — рече Сара, докато Дани й подаваше чашата с шампанско.

— Пълен боклук — категоричен беше Крейг. — Една от инвестициите ми изтече в канала.

— Надявам се, не сте вложили твърде голяма сума — подхвърли Дани, с изследователска цел.

— Сумата е направо нищожна в сравнение с това, което инвестирам във вашата идея — сподели Крейг, който не сваляше очи от Сара.

Пейн прошепна заговорнически на ухото на Дани:

— Преведох цялата сума тази сутрин. Ще подпишем договорите в някой от следващите дни.

— Радвам се да го чуя — отвърна Дани. Швейцарците го бяха информирали за превода малко преди да тръгне за премиерата.

— Между другото — добави Пейн, — благодарение на връзките си сред политиците успях да получа два пропуска за Парламентарния контрол следващия четвъртък. Ако имаш желание да чуеш лично съобщението на министъра, си добре дошъл.

— Много мило, Джералд, но не би ли предпочел да вземеш Крейг или Девънпорт? — Така и не можа да си обърне езика да го нарече Спенсър.

— Лари е на пробни снимки тогава, а Спенсър има среща при лорд канцлера в другия край на Парламента. Всички знаем за какво е — намигна той.

— Наистина ли?

— Ами да. Ще го поканят да стане кралски адвокат — прошепна Пейн.

— Поздравления.

— Няма нищо официално още — уточни Крейг, който още зяпаше Сара.

— Искаш ли да се срещнем пред входа „Сейнт Стивън“ на Камарата на общините в дванайсет и половина, за да чуем министърката, а после може да отидем да празнуваме.

— До четвъртък тогава — рече Дани и потърси с поглед Сара, която се оказа притисната в ъгъла от Крейг. Много му се искаше да й се притече на помощ, но тълпата го повлече обратно към залата.

Сара се върна на мястото си в мига, в който завесата се вдигна. Второто действие се оказа малко по-поносимо, но едва ли беше достатъчно поносимо за мъжа, който седеше пред тях.

Най-сетне завесата падна и критикът направо излетя от залата. На Дани му се щеше да го последва. Актьорите излязоха три пъти пред завесата, макар че малцина ги аплодираха бурно.

— Ако ще ходиш на партито, мога да те закарам — предложи той на Сара.

— Не, няма да отида — отговори тя. — А и подозирам, че тези, които ще тръгнат натам, няма да са много.

— Защо?

— Професионалистите винаги надушват провала. Затова правят всичко възможно никой да не ги забележи на подобно парти, за да не реши, че са ангажирани по някакъв начин. — Тя замълча и след малко добави: — Дано не си вложил голяма сума.

— Не толкова, че да загубя съня си.

— Няма да забравя съвета ти. — Тя го хвана под ръка. — Какво ще кажеш да заведеш едно самотно момиче на вечеря?

Дани веднага си спомни последния път, когато бе получил такова предложение, и как бе завършила вечерта. Не искаше да се обяснява наново, особено с това момиче.

— Много съжалявам, но…

— Женен ли си?

— Само бих искал да бях.

— Аз пък искам да те бях срещнала преди нея — въздъхна Сара и измъкна ръката си.

— Нямаше как да се случи — отвърна той лаконично.

— Доведи я следващия път. Бих искала да се запозная с нея. Лека нощ, Ник, и благодаря за съвета. — Тя го целуна по бузата и се запъти към гримьорната на брат си.

Дани едва се сдържа да не я посъветва направо да не влага пари в проекта на Пейн. Но тя беше много умна. Не биваше да рискува с нея.

Присъедини се към тълпата, която припряно и доста мълчаливо напускаше театъра, но не успя да се размине незабелязано с Чарли Дънкан, който стоеше на изхода.

— Е, поне няма да се охарча за заключително парти — усмихна му се той вяло.

65.

Дани се срещна с Джералд Пейн пред входа „Сейнт Стивън“ на Уестминстър Палас. Това бе първото му посещение в Камарата на общините и се надяваше да е последното за Джералд.

— Имам два пропуска за галерията за посетители — съобщи на висок глас Пейн на охраната.

Отне доста време да минат през мерките за сигурност. Изпразниха джобовете си, провериха ги с детектор за метал и чак тогава Пейн поведе Дани по дълъг, покрит с мраморни плочи коридор към централното фоайе.

Посетителите, насядали на зелените пейки покрай стената, очакваха да бъдат пуснати в галерията за слушатели.

— Нямат пропуски — обясни Пейн. — Ще ги пуснат вероятно привечер, ако изобщо се освободят места.

Дани оглеждаше централното фоайе, докато Пейн разговаряше с полицая на рецепцията и показваше пропуските. Виждаха се и депутати, потънали в разговор със свои избиратели, туристи, които зяпаха покрития с красива мозайка таван, а трети, очевидно дошли по работа, крачеха делово и целеустремено.

Пейн се интересуваше единствено от това да се доберат до добри места, от които ще могат да чуват и да виждат министърката, когато излезе на подиума за своето съобщение. Дани също искаше да вижда добре.

Полицаят ги насочи към покрития със зелен килим коридор вдясно. Пейн тръгна напред с такава широка крачка, че се наложи Дани да подтичва, за да го догони. Стигнаха до стълбище, по което се изкачиха на първия етаж. Пейн се държеше така, все едно вече беше депутат. Горе ги посрещна човек от охраната, който провери пропуските им и ги поведе към галерията за външни посетители. Първото, което порази Дани, бе колко малка е тя и колко малобройни бяха местата за посетители. Това обясняваше и тълпата, която чакаше на приземния етаж. Служителят им намери две места на четвъртия ред и им връчи по един лист с дневния ред. Дани се наведе напред, за да разгледа залата, и се изуми колко малко места бяха заети в средата на деня. Очевидно твърде малко депутати се интересуваха къде точно ще се строи колодрум за Олимпиадата, макар от това да зависеше животът на много хора.

— Тук са предимно представители на общините в Лондон — шепнешком обясни Пейн. Ръката му потрепваше, когато посочи с пръст първа точка от дневния ред — 12:30. Съобщение на министъра на спорта.

Дани се заслуша в разговорите в залата. Пейн му каза, че този ден е посветен на въпроси към министъра на здравеопазването, но ще приключат до 12:30. Нетърпението му да стане час по-скоро един от хората долу искрено забавляваше Дани.

С наближаването на 12:30 Пейн ставаше все по-неспокоен, пръстите му навиваха и развиваха листа с дневния ред, единият му крак нервно потропваше. Дани стоеше невъзмутимо, защото вече знаеше кой терен е избрала министърката.

Точно в дванайсет и половина говорителят на камарата на общините се изправи и с цяло гърло се провикна:

— Изявление на министъра на спорта.

Пейн се наведе напред, за да вижда по-добре.

Министърката застана на мястото на изказващия се и постави на катедрата червена папка.

— Господин говорител, с ваше разрешение ще направя съобщение, отнасящо се до терена, на който ще се построи олимпийски колодрум. Господа, депутатите вероятно ще си спомнят, че по-рано този месец информирах Камарата, че са избрани два терена, но все още не бях получила експертната оценка на строителния контрол.

Дани хвърли поглед към своя спътник. На челото му се беше появила влага от напрежение. Той също се постара да изглежда разтревожен.

— Тези доклади ми бяха връчени вчера и копия от тях изпратихме незабавно в Олимпийския комитет, както и до уважаваните членове на Камарата, в чиито правомощия са въпросните терени, а също и до президента на Британската федерация по колоездене. Копия на тези доклади са на разположение и на депутатите, които се интересуват. След като разгледаха експертните оценки, заинтересуваните страни бяха единодушни, че само единият от терените е подходящ за строеж.

Лека усмивка пробяга по устните на Пейн.

— Докладите посочват, че за съжаление единият от терените е заразен с растителност от вид, агресивен и изключително вреден за строежите, нарича се японски бръшлян — (смях). — Предполагам, че уважаемите депутати, също като мен не са се сблъсквали с този проблем, ето защо ще обясня накратко в какво се състои той. Японският бръшлян е изключително агресивно и разрушително растение, което много бързо се разпространява и превръща земята, на която е попаднало, в напълно непригодна за строеж. Преди да взема окончателното си решение, потърсих съвет дали има просто решение на този въпрос. Специалисти растениевъди ми обясниха, че японският бръшлян може да бъде отстранен с химическа обработка на почвата.

Пейн погледна Ник с надежда.

— Опитът с такива мерки — продължаваше министърката — показва, че еднократната обработка обикновено е неуспешна. Необходима била около година, за да успеят общините в Бирмингам, Ливърпул и Данди да изчистят напълно своите терени. Ще се съгласите, че би било проява на безотговорност от страна на повереното ми министерство да рискува с дванайсетмесечно отлагане на строителните работи на заразения парцел. Нямах друг изход, освен да посоча втория от избраните терени за този проект.

При думата „втория“ лицето на Пейн стана тебеширенобяло.

— Вече мога да обявя, че поверената ми институция, подкрепена от Британския олимпийски комитет и Британската федерация по колоездене, избраха терена в Южен Стратфорд за изграждане на нов колодрум. — Министърката се върна на мястото си в очакване на въпроси от залата.

Дани извърна лице към Пейн и видя, че е опрял чело върху ръцете си.

Човек от охраната изтича до тях и попита:

— Зле ли му е на вашия приятел?

— Боя се, че да — отговори Дани с пълно безразличие. — Ще ми помогнете ли да го заведем до тоалетната? Страхувам се, че всеки момент ще повърне.

Дани пое Пейн под едната мишница, за да го изправи на крака, служителят го подкрепи от другата страна и се насочиха към изхода на галерията. Вече в коридора служителят изтича напред и отвори вратата на тоалетната. Пейн започна да повръща много преди да е стигнал до умивалника.

Разхлаби връзката си, разкопча горното копче на ризата си и отново се наведе напред. Докато стоеше здраво стиснал двете страни на умивалника и дишаше тежко, Дани му помогна да съблече сакото си. Сръчно извади мобилния му телефон от вътрешния джоб и натисна копчето, което показа дългия списък от имена. Намери „Лорънс“ и докато Пейн бе заврял глава в умивалника за трети път, си погледна часовника. В този момент Девънпорт сигурно се готвеше за прослушването и хвърляше последен поглед към сценария или вече го гримираха. Започна да пише бързо съобщение. В това време Пейн бе на колене и хълцаше сърцераздирателно точно като Бет, когато брат й издъхваше. „Министърката избра друг терен. Мисля, че искаш да знаеш.“ Усмихна се и натисна бутона „Изпрати“, преди да се върне отново на списъка, докато намери „Спенсър“.

Спенсър се погледна в огледалото в цял ръст. Беше си купил нова риза и връзка на райе специално за случая. Беше наел кола за срещата. Трябваше да го вземе в 11:30. Не можеше да рискува да закъснее при лорд канцлера. Очевидно всички знаеха за неговата среща, защото на всяка крачка срещаше усмивки или промърморени поздравления — от шефовете на адвокатската камара до жената, която им правеше чай.

Крейг беше сам в кабинета си и се правеше, че чете делото, появило се на бюрото му тази сутрин. Все повече дела пристигаха при него напоследък. Чакаше с нетърпение да стане единайсет и половина, за да тръгне. Трябваше да бъде навреме за срещата в дванайсет.

— Първо ще ти предложи чаша шери — беше му обяснил един старши адвокат. — След това няколко минути ще те занимава с ужасното състояние на крикета в Англия и после без никакво предисловие ще ти каже най-голяма тайна: че възнамерява да те включи в списъка с адвокати, които ще носят копринени тоги, с две думи в предложенията за кралски адвокат. Ще побърбори известно време и за отговорностите, които един такъв пост налага, и прочее глупости.

Крейг се усмихна. Годината се бе оказала добра и той смяташе да отпразнува събитието с полагащия му се размах. Отвори едно от чекмеджетата на бюрото, извади чековата си книжка и написа чек за двеста хиляди паунда, платими на „Бейкър, Термлет и Смайт“. За първи път в живота си издаваше чек за толкова голяма сума. Не помнеше Джералд да е бил толкова уверен за някой проект. Отпусна се назад в стола и се наслади на приятни мечти как ще използва печалбата: ново порше, няколко дни във Венеция. Дори Сара можеше да се съгласи на едно пътуване с „Ориент Експрес“.

Телефонът на бюрото иззвъня.

— Колата ви пристигна, господин Крейг.

— Кажете на шофьора, че слизам.

Пъхна чека в плик, адресира го до Джералд Пейн „Бейкър, Термлет и Смайт“, остави го на бюрото и слезе по стълбите. Щеше да пристигне няколко минути по-рано, но не искаше да кара лорд канцлера да чака. Не размени нито дума с човека зад волана по време на краткото пътуване до Парламент Скуеър. Колата спря пред входа на Камарата на лордовете. Пред бариерата провериха името му в списъка на очакваните посетители и му дадоха знак, че може да влезе. Шофьорът зави вляво и спря под арката пред кабинета на лорд канцлера.

Крейг остана в колата и изчака шофьора да му отвори вратата. Държеше да се наслади на всеки миг. Мина под арката и бе посрещнат от друг човек от охраната, който също имаше списък. Отново провериха името му и го поведоха нагоре по стълбище, покрито с червен килим.

Придружителят почука на тежка дъбова врата и отвътре се чу:

— Влез.

Служителят натисна бравата и отстъпи, за да може Крейг да мине напред. В дъното на стаята зад бюро седеше млада жена.

— Господин Крейг? — попита тя с усмивка.

— Да — отговори той.

— Малко сте подранили, но ще проверя дали лорд канцлерът е свободен да ви приеме.

Той се канеше да обясни, че с радост ще почака, но тя вече беше вдигнала слушалката.

— Господин Крейг е тук, милорд.

— Моля, поканете го да влезе — чу се от уредбата.

Младата жена прекоси стаята до друга тежка дъбова врата и въведе господин Крейг в кабинета на лорд канцлера.

Спенсър усети как ръцете му се изпотяват, когато стъпи във великолепния, облицован с дъбова дървесина кабинет с изглед към Темза. Портрети на предишни канцлери висяха по стените, облепени с червено-златни тапети. Цялата атмосфера говореше, че се намира в присъствието на най-старшия представител на закона в страната.

— Моля, седнете, господин Крейг — покани го мъжът зад бюрото и отвори някаква червена папка. Започна да прелиства документите, без да предлага никакво шери.

Крейг не сваляше очи от високото чело и гъстите вежди, радост за всеки карикатурист.

По едно време възрастният мъж вдигна глава и огледа замислено посетителя.

— При дадените обстоятелства предпочетох първо да поговорим, господин Крейг, преди да научите новината от пресата.

Нито дума за състоянието на английския крикет.

— При нас постъпи молба — продължаваше сухият глас — за кралска амнистия по делото Даниел Артър Картрайт. — Замълча, за да може Крейг да схване напълно за какво става дума. — Трима от лордовете съдии, начело с лорд Белоф, единодушно са дали препоръка доказателствата да бъдат преразгледани и да посъветвам Нейно Величество да разреши пълен съдебен преглед на делото. — Възрастният мъж отново замълча. Очевидно обмисляше внимателно думите си. — Тъй като сте се явили като свидетел на обвинението по време на процеса, смятах, че е мой дълг да ви предупредя, че вероятно ще ви призоват отново с… — зачете се в документите и след малко продължи: — господин Джералд Пейн и господин Лорънс Девънпорт, за да изслушат пак показанията ви.

Крейг веднага скочи на крака:

— Доколкото ми е известно, преди да отменят решение на Апелативния съд, Тяхна Светлост трябва да поискат нови доказателства?

— Представени са.

— Записът?

— Не се споменава за запис в доклада на лорд Белоф. Налице е обаче твърдение от бивш съкилийник на Картрайт, някой си… — той отново прелисти няколко страници — господин Алберт Кран, който заявява, че е присъствал на показанията на господин Тоби Мортимър, когото, доколкото разбирам, познавате. В тях се споменава, че е станал свидетел на убийството на Бърнард Уилсън.

— Това са изявления от устата на осъден престъпник. Няма да издържат в никой съд в тази страна.

— При обикновени обстоятелства бих се съгласил с тази преценка, господин Крейг, и бих отхвърлил молбата за амнистия, ако не беше представено ново доказателство.

— Какво доказателство? — възкликна Крейг и усети, че стомахът му се свива на топка.

— Картрайт излежавал присъдата си в една килия с Албърт Кран и с един друг затворник, който си водил дневник и всеки ден записвал подробно разговорите, в които и той е взимал участие.

— Значи единствените обвинения се съдържат в дневника на някакъв престъпник.

— Никой не ви обвинява в нищо, господин Крейг — заяви тихо лорд канцлерът. — Моята идея е да поканя свидетелите да се явят пред Тяхна Светлост. Естествено, ще имате възможност да изложите вашата версия.

— Кой е този човек?

Лорд канцлерът отвори поредна страница пред себе си и два пъти провери името, за да е напълно точен.

— Сър Никълъс Монкрийф.

66.

Дани седеше в обичайното си сепаре в „Дорчестър“ и четеше „Таймс“. Спортният кореспондент съобщаваше за изненадващия избор на министъра на спорта за терен на бъдещия колодрум. Дописката бе съвсем кратка и беше сбутана между информация за състезания по кану-каяк и баскетбол.

По-рано през деня той беше прелистил спортните страници на повечето национални всекидневници и тези, които си бяха направили труда да отбележат съобщението й, изразяваха съгласие с това, че не е имала друг избор. Но никъде, дори в „Индипендънт“, не се споменаваше за японския бръшлян.

Дани погледна часовника си. Гари Хол закъсняваше вече с няколко минути и той се опитваше да си представи в какво ли обвиняват горкия човек сега във фирмата. Обърна на първа страница и се зачете в проблемите на наскоро появилата се заплаха, че Корея разполага с ядрено оръжие.

В този момент пристигна Гари Хол, останал без дъх.

— Много съжалявам за закъснението — промълви той, — но старшият съдружник ме повика в кабинета си точно когато излизах. Бесен е от съобщението на министърката. Всеки обвинява всеки. — Той седна на стола срещу Дани и се опита да се успокои.

— Отпуснете се и ме оставете да ви поръчам кафе — рече Дани; бе забелязал, че Марио идва към тяхната маса.

— И още един горещ шоколад за вас, сър Никълъс, нали?

Дани кимна, усмихна се на Хол и остави вестника.

— Поне никой не може да обвини вас в каквото и да било.

— Не, никой дори не споменава, че съм замесен по някакъв начин. Даже получих повишение.

— Така ли? Поздравления.

— Благодаря. Но нямаше да се случи, ако не бяха изгонили Джералд Пейн.

Дани успя да потисне усмивката си.

— Повикаха го в офиса на съдружниците рано тази сутрин, наредиха му да прибере нещата си и до един час да напусне сградата. А после повишиха един-двама от нас.

— А не си ли дават сметка, че ние с вас подхвърлихме идеята на Пейн?

— Не. Щом стана ясно, че няма да можете да осигурите цялата сума, сделката веднага стана идея на Пейн. На вас гледат като на човек, който е загубил инвестицията си, и дори се очаква да предявите иск към фирмата.

За такова нещо Дани не се беше сетил.

— И какво ще прави Пейн сега? — попита Дани, просто от любопитство.

— Никога няма да може да се върне в този бизнес или поне там, където се чува гласът на старшия съдружник.

— Какво ще стане с горкия човек?

— Секретарката му ми довери, че щял да постои няколко дни при майка си в Съсекс. Тя е председател на местната община, от името на която той смята да се кандидатира при следващите избори.

— Не мисля, че случилото се ще попречи — рече Дани с надеждата, че ще бъде оборен. — Стига да не съветва избирателите си да инвестират на места, където расте японски бръшлян.

— Този човек умее да оцелява — засмя се Хол. — Обзалагам се, че само след няколко години ще бъде член на парламента, а дотогава цялата тази шумотевица ще се е забравила.

Дани сбърчи чело. Май само беше ранил Пейн. Надяваше се Крейг и Девънпорт да не се отърват толкова лесно.

— Имам задача за вас — рече той и отвори куфарчето, откъдето извади куп документи. — Трябва да продадете недвижим имот на Редклиф Скуеър номер двайсет и пет. Предишният собственик…

— Здрасти, Ник — каза някой до тях.

Дани вдигна очи. Висок набит мъж, когото виждаше за първи път, се извисяваше над него. Беше с шотландска поличка и имаше къдрава кестенява коса и червендалесто лице. Трябва да беше приблизително негов връстник. Мисли като Дани, дръж се като Ник. Знаеше, че рано или късно ще се случи нещо подобно, но напоследък се беше поуспокоил, дори бе започнал да се чувства добре в новата си роля. Не вярваше, че някой вече може да го изненада. Оказа се, че греши. На първо време трябваше да разбере откъде този човек е бил близък с Ник — от училище или от армията, защото определено не беше от затвора.

— Здравей. — Дани се изправи, усмихна се и подаде ръка. — Нека те запозная с мой делови партньор, Гари Хол.

Мъжът се наведе и се здрависа с Гари.

— Приятно ми е. Казвам се Санди Доусън. — Говореше със силен шотландски акцент.

— Със Санди се познаваме от много време — обади се Дани с надеждата онзи да му подскаже от колко точно.

— Така си е, но не сме се виждали, откакто завършихме училище.

— Бяхме заедно в „Лорето“ — усмихна се Дани на Хол. — С какво се занимаваш сега, Санди?

— Продължих бизнеса на баща ми. Добре че говеждото е сред най-предпочитаното месо в Англия. А ти, Ник?

— За мен стана далеч по-лесно, откакто… — Опитваше се да разбере дали Санди знае, че Ник е бил в затвора.

— Да, да, разбира се. Неприятна работа, и несправедлива. Радвам се да видя, че си се измъкнал без видими поражения.

Хол изглеждаше объркан.

— Надявам се, че все още намираш време за някоя и друга игра на крикет. Беше сред най-добрите в училище — рече Доусън. — Помниш ли, че бях вратар.

— При това талантлив — додаде Дани и го тупна по гърба.

— Прощавайте, че ви прекъснах, но не можех да не ти кажа едно „здрасти“.

— Чудесно направи, Санди. Много ми е драго да се видим след всичките тези години.

— На мен също. — Доусън се обърна да си върви.

Дани седна на мястото си с надеждата, че Хол не е чул въздишката му на облекчение. Понечи да извади още документи от куфарчето си, но в този момент Доусън се върна отново при тях.

— Предполагам, не знаеш, че Скуифи Хъмфрис почина?

— Така ли? Много съжалявам.

— Получи инфаркт на игрището за голф. Отборът не беше същият, откакто той се пенсионира.

— Горкият стар Скуифи, голям треньор беше — въздъхна Дани.

— Оставям ви вече — рече Доусън. — Просто мислех, че ще искаш да знаеш. Целият Мъселбърг отиде да го изпрати.

— Той го заслужаваше.

Доусън кимна и най-сетне си тръгна.

Този път Дани не откъсна очи от него, докато не го видя да напуска помещението.

— Извинявай! — обърна се към Гари.

— Винаги е притеснително да срещнеш стари съученици — сподели Хол. — Често дори не мога да си спомня имената им. Този обаче трудно се забравя. Голям образ!

— Така е — съгласи се Дани и побърза да се върне на въпроса за Редклиф Скуеър.

Хол разглежда документите известно време, преди да попита:

— Каква цена очаквате за този имот?

— Около три милиона. Ипотекиран е за един, аз също вложих един, така че всичко над два и двеста хиляди или два и триста хиляди, ще е добре.

— Преди това ще трябва да организирам оглед.

— Жалко, че Пейн не проведе оглед на терена в Стратфорд.

— Твърди, че го е направил — отговори Хол. — Аз обаче мисля, че човекът, когото е изпратил, не е чувал за японския бръшлян.

— И аз не бях чувал — отбеляза Дани. — Доскоро.

— Някакви проблеми със сегашния собственик? — попита Хол, докато разлистваше последните страници от купчината пред него. — Този ли е, за когото си мисля?

— Да, Лорънс Девънпорт, актьорът.

— Знаехте ли, че е приятел на Джералд?

— На първа страница на „Ивнинг Стандарт“ си, шефе — рече Големия Ал. Колата бавно се отлепи от тротоара пред „Дорчестър“, за да се включи в движението.

— Какво имаш предвид?

Големия Ал подаде вестника през рамо.

„Кралска амнистия за Картрайт?“ прочете Дани заглавието, изписано с едър шрифт. Погледът му пробяга първо по текста, след което изчете материала подробно.

— Не знам какво ще правиш, шефе, ако поискат сър Никълъс Монкрийф да се яви пред съдията и да даде показания в защита на Дани Картрайт.

— Всичко върви по план — увери го Дани. Беше се загледал в снимката на Бет. На нея тя беше заобиколена от стотици негови поддръжници от Боу. — Няма аз да съм на подсъдимата скамейка.

67.

Крейг бе поръчал четири пици. Тази вечер нямаше да има келнерки, които да сервират изстудено вино на Мускетарите.

Откакто напусна кабинета на лорд канцлера, посвещаваше всяка свободна минута на издирване и на най-незначителните факти, свързани със сър Никълъс Монкрийф. Получи потвърждение, че лежал в една килия с Дани Картрайт и Албърт Кран в „Белмарш“. Научи също така, че е пуснат условно шест седмици след смъртта на Картрайт.

Това, което не можеше още да проумее, бе, защо един човек ще посвети цялото си време на това да следи и да се опитва да съсипе трима мъже, които никога не е срещал. Освен ако… Едва когато се сети да сложи една до друга снимките на Монкрийф и Картрайт, му хрумна нещо почти невероятно. Много бързо си състави план как да разбере дали предположенията му са верни.

Някой почука плахо на външната врата. Крейг отвори и пусна вътре съкрушения Пейн. Той стискаше в ръка бутилка евтино вино. Нямаше и следа от самодоволното им поведение от предишната среща.

— Лари ще дойде ли? — попита Пейн, без дори да си направи труда да подаде ръка.

— Всеки момент — отвърна Крейг и поведе приятеля си към дневната. — Къде се беше скрил без всичкото това време?

— В Съсекс при майка ми съм, докато отмине бурята — рече Пейн и се тръшна в удобното кресло.

— Имаш ли неприятности с избирателите? — попита Крейг и му наля чаша вино.

— Можеше да е и по-зле. Либералите пускат всякакви слухове, но за щастие те го правят толкова често, че вече никой не им обръща внимание. В местния вестник се опитаха да направят коментари на случилото се, но обясних на издателя, че съм се оттеглил от съдружието във фирмата, за да имам повече време за подготовка преди изборите. На следващия ден дори излезе уводна статия в моя подкрепа.

— Убеден съм, че ще оцелееш — отбеляза Крейг. — Повече се тревожа за Лари. Не само се провали на пробните снимки за „Холби Сити“, но и няма човек на когото да не е разказал за съобщението, което си му пуснал след изявлението на министърката. Минути преди да застане пред камерата.

— Няма такова нещо — възрази Пейн. — Бях в такова състояние, че не ми беше до никакви съобщения.

— Някой обаче го е направил. Щом не си бил ти, значи е бил някой, който е знаел за пробните снимки на Лари, както и за моята среща с лорд канцлера.

— И който е можел да се добере до телефона ми в този момент.

— Вездесъщият сър Никълъс Монкрийф.

— Копеле. Ще го пречукам — избухна Пейн.

— Трябваше да го направим, когато все още имахме възможност.

— Какво искаш да кажеш?

— Много скоро ще разбереш — отговори Крейг. В този момент някой натисна звънеца на входната врата. — Сигурно е Лари.

Крейг отиде да отвори, а Пейн се замисли за съобщенията, които Монкрийф бе изпратил на Лари и Спенсър, докато самият той бе в напълно безпомощно състояние. След малко приятелите му влязоха в стаята. Лари бе неузнаваем — с овехтели джинси и смачкана риза. Очевидно не се беше бръснал от момента, в който бе научил за решението на министърката. Направо се свлече на най-близкия стол.

— Защо? Обяснете ми защо? — изпъшка той.

— Много скоро ще разбереш — рече Крейг и му подаде чаша вино.

— По всичко личи, че става дума за добре организиран капан — отбеляза Пейн, докато Крейг доливаше чашата му.

— При това нямаме основания да смятаме, че Монкрийф е приключил с това — допълни Крейг.

— Но защо? — повтори Девънпорт. — Защо ще ми дава един милион от собствените си пари, ако е знаел, че ще го загуби?

— Защото държи дома ти като гаранция — обясни Пейн. — Нищо не губи.

— Знаеш ли какво е направил още на следващия ден? Възложил е на бившата ти фирма да продаде къщата ми. Вече са сложили табела „Продава се“ на входа и я показват на потенциални купувачи.

— Сериозно? — не се сдържа Пейн.

— А тази сутрин получих известие, че ако не се изнеса до края на месеца, ще бъдат принудени да…

— Къде ще живееш? — попита Крейг с половин уста. Надяваше се, че Лари няма да се премести при него.

— Сара се съгласи да ме приеме, докато нещата се изяснят.

— Да не си й казал нещо? — разтревожи се Крейг.

— Не, нищо. Но според мен се досеща, че нещо не е наред. Непрестанно ме пита кога за първи път съм се срещнал с Монкрийф.

— Не бива да й казваш, защото и тримата ще загазим още повече.

— Къде повече от това? — попита Девънпорт.

— Има накъде, ако позволим на Монкрийф да продължава със своята вендета — горчиво заключи Крейг. — Известно ни е, че е предал дневника си на лорд канцлера и непременно ще бъде призован да даде показания пред лордовете съдии, когато разглеждат амнистията на Картрайт.

— Господи! — простена Девънпорт. На лицето му бе изписано истинско отчаяние.

— Няма място за паника — обади се Крейг. — Мисля, че можем приключим с Монкрийф веднъж завинаги.

Лари никак не изглеждаше убеден.

— Нещо повече, съществува вероятност дори да си върнем парите. А това включва и твоята къща, Лари, както и картините ти.

— И как ще?

— Търпение. Всичко ще се изясни.

— Мога да разбера тактиката му с Лари — намеси се Пейн. — Там няма какво да губи. Но защо влага един милион собствени пари, когато знае, че сделката е куха?

— Ходът му е гениален — призна Крейг.

— Предполагам, ще ни обясниш.

— Инвестирайки този милион — започна Крейг, правейки се, че не е доловил сарказма на Лари, — успява да убеди вас, а и мен, че сме на печелившата страна.

— И въпреки това е знаел, че ще го загуби — прекъсна го Пейн, — щом първият терен е бил обречен.

— Не и ако вече е притежавал този терен.

Двамата му приятели мълчаха, опитвайки се да проумеят чутото.

— Да не искаш да кажеш, че сме му платили, за да купим неговия собствен имот? — окопити се първи Пейн.

— По-лошо. И според мен, Джералд, ти си го насочил с предупреждението, че не може да загуби каквото и да се случи. В крайна сметка не само унищожава нас, но и самият той прави удар.

Звънецът на входа иззвъня.

— Кой може да е? — подскочи Девънпорт.

— Вечерята — обясни Крейг. — По-добре отидете в кухнята. Докато ядем, ще ви обясня какво съм замислил за нашия сър Никълъс, защото моментът да отвърнем на удара настъпи.

— Не мисля, че искам да се изправям срещу този човек — призна Девънпорт, докато вървеше след Пейн.

— Може да нямаме кой знае какъв избор — рече приятелят му.

— Имаш ли представа кой още ще дойде? — попита Девънпорт, когато видяха, че масата е приготвена за четирима.

— Никаква — отвърна Пейн. — Едва ли ще е Монкрийф.

— Прав си — обади се зад гърба им Крейг. — Но смятам да ви срещна с един негов съученик. — Извади пиците от кутиите и ги сложи в микровълновата печка.

— Защо не ни обясниш най-сетне за какво намекваш през цялото време? — нетърпеливо попита Пейн.

— След малко. — Крейг си погледна часовника. — Налага се да почакате още няколко минути.

— Няма ли поне да ми кажеш как моят съвет го е подсетил да направи удара?

— Нали ти беше този, който го насочи да купи и втория терен, за да се подсигури?

— Вярно е. Но ако си спомняш той нямаше пари да купи и първия.

— Така е казал на теб. А според „Ивнинг Стандарт“ цената на спечелилия терен е вече дванайсет милиона.

— Все още не разбирам защо ще вложи цял милион, за да направи удар с втория терен — попита Девънпорт.

— Защото от самото начало е решил да спечели от някой от тях. При първия жертвите е трябвало да бъдем ние, докато той не е загубил и пени — обясни Крейг. — А ако ти, Лари, ни беше казал от самото начало, че ти е заел пари, можеше да се сетим какво цели, преди да нанесе удара си.

Девънпорт се сви, но не направи опит да се защити.

— Все още не разбирам — повиши глас Пейн. — Защо ни подлага на всичко това? Не може да е само защото е бил в една килия с Картрайт.

— Съгласен съм — обади се Девънпорт.

— Ако е това, което си мисля, Монкрийф няма да ни безпокои повече — отвърна Крейг.

Лари и Пейн не изглеждаха много убедени.

— Кажи поне как се добра до съученика му.

— Чувал ли си някога за сайта в интернет: „Стари приятели от училище точка ком“?

— И ти кого потърси там?

— Всеки, който познава Никълъс Монкрийф от училище или от армията.

— Обади ли се някой? — попита Девънпорт и в този миг на вратата се позвъни.

— Седем души. Само един от тях обаче имаше необходимите качества — рече Крейг и отиде да отвори.

Девънпорт и Пейн се спогледаха объркано.

Минута по-късно домакинът им се появи, придружен от висок як мъж, който трябваше да наведе глава, за да мине през вратата на кухнята.

— Господа, позволете да ви представя Санди Доусън. Посещавал е същото училище като Никълъс Монкрийф — „Лорето“. Живели са в една и съща сграда.

— Цели пет години — допълни Доусън, докато се здрависваше с Пейн и Девънпорт.

Крейг му наля чаша вино и го настани на празното място.

— Защо ни е някой, който познава Монкрийф от училище? — не се сдържа Девънпорт.

— Най-добре им разкажи, Санди.

— Свързах се със Спенсър, защото си мислех, че става дума за моя стар приятел Ник Монкрийф, когото не бях виждал, откакто завършихме.

— Когато Санди ми се обади — прекъсна го Крейг, — споделих с него резервите си относно човека, който се представя за Монкрийф, и той се съгласи да го подложи на тест. Джералд ми беше споменал, че той има среща с един от колегите му от фирмата — Гари Хол в „Дорчестър“ същата сутрин. Няколко минути след уречения час Санди се яви при тях.

— Не беше трудно да ги открия — продължи гостът. — Всички служители знаеха кой е сър Никълъс Монкрийф. Седеше в едно от сепаретата, точно както ми каза човекът на рецепцията. В първия миг бях абсолютно убеден, че виждам Ник. Но все пак бяха минали петнайсет години и реших да проверя. Приближих, но той изобщо не реагира, а аз не съм човек, когото лесно можеш да забравиш.

— Точно за това те избрах — прекъсна го Крейг. — Макар че това не е доказателство, особено след толкова години.

— И? — нетърпеливо ги подкани Пейн.

— Същият на вид, същият глас, дори същото поведение. И все пак не бях убеден. Реших да подхвърля няколко уловки. В „Лорето“ Ник беше капитан на отбора по крикет и беше дяволски добър на терена. Този човек там го знаеше, но когато споменах, че съм бил вратар, дори не трепна. Първата му грешка. Никога не съм играл крикет. Бях в отбора по ръгби. Е, можеше и да е забравил. Тръгнах си, но се върнах, за да му съобщя тъжната новина, че Скуифи Хъмфрис е починал и целият град е отишъл на погребението. „Велик треньор“, рече вашият човек. И това беше втората му грешка. Скуифи беше домакинка на нашата сграда. Ръководеше момчетата с желязна ръка. Дори аз се боях от нея. Нямаше начин да забрави коя е Скуифи. Не знам кой е онзи човек в „Дорчестър“, но едно е сигурно — не е Никълъс Монкрийф.

— Тогава кой е, по дяволите? — възкликна Пейн.

— Знам точно кой е — отговори Крейг. — Нещо повече, мога да го докажа.

Дани бе актуализирал информацията и в трите папки. Без никакво съмнение бе нанесъл тежък удар на Пейн и може да се каже, че бе осакатил Девънпорт, но не беше докоснал Спенсър Крейг, ако не се смяташе това, че присъединяването му към избраното общество на кралските адвокати се отлагаше за известно време. Беше се разкрил и тримата вече знаеха кой е отговорен за финансовия им провал.

Скрит зад своята анонимност, Дани бе в състояние да атакува опонентите си един по един и дори да избира територията, на която да провежда битката. Сега обаче беше уязвим. Щяха да търсят отмъщение, а той нямаше нужда от напомняне как бе завършила последната им атака в екип.

Беше се надявал да ги победи, преди да се усетят откъде идват ударите. Сега единствената му надежда бе да ги изправи пред съда, което означаваше да се разкрие напълно — да стане ясно, че под душа в „Белмарш“ е бил убит Ник, и ако щеше да се стига дотам, той бе длъжен да уцели точния момент.

Девънпорт бе загубил дома си и колекцията от картини и го бяха отхвърлили от „Холби Сити“ още преди края на пробните снимки. Беше се преместил да живее при сестра си и това бе причината Дани за първи път да изпита известно чувство на вина. Как ли щеше да реагира Сара, дори след като научеше истината?

Пейн беше на ръба на банкрута, но Хол му бе обяснил, че майка му ще го измъкне и на следващите избори като нищо ще стане депутат от Централен Съсекс.

В сравнение с приятелите си Крейг не беше загубил нищо, на всичко отгоре и не даваше признаци на разкаяние. Дани нито за миг не се съмняваше кой от Мускетарите ще поведе контраатаката.

Върна папките на мястото им. Беше подготвил следващия си ход, който щеше да ги отведе зад решетките. Щеше да се яви пред тримата лордове съдии, както бе предложил господин Редмейн, и да представи новото доказателство, потвърждаващо, че Крейг е убиец, а Пейн — съучастник. Девънпорт трябваше да получи наказание за лъжесвидетелстване, станало причина невинен човек да лежи в затвора за престъпление, което не беше извършил.

68.

Бет излезе от сумрака на станцията на метрото „Найтсбридж“. Денят бе светъл и слънчев и по тротоарите бе пълно с хора. Разхождаха се, зяпаха витрините или крачеха бавно, за да смелят по-добре неделния обяд.

Алекс Редмейн се бе оказал необикновено мил през последните няколко седмици. При раздялата им преди около час тя се бе почувствала още по-уверена. Само че сега тази увереност бе започнала да се изпарява. Колкото повече приближаваше улица „Болтънс“, толкова по-несигурна се чувстваше. Непрестанно си повтаряше казаното от Алекс.

Ник Монкрийф е почтен мъж, верен приятел на Дани по време на престоя им в затвора. Няколко седмици преди да бъде пуснат условно, написал на Алекс, че е готов да направи всичко възможно да помогне на Дани, в чиято невинност е убеден.

Алекс бе подложил неговото предложение на проверка. След излизането на Монкрийф от затвора, го бе помолил да вземе дневниците му и бележките, свързани с прословутия запис на разговора между Албърт Кран и Тоби Мортимър. Накрая Алекс го бе попитал дали е готов да се яви пред съда и да даде показания.

Първата изненада дойде, когато дневниците бяха доставени в кантората на Алекс още на следващата сутрин. Но какво бе изумлението на всички, когато се оказа, че куриерът е самият Албърт Кран, който с готовност отговори на всички въпроси на Алекс. Но категорично бе отказал да коментира нежеланието на своя шеф да се яви пред лордовете съдии. Не бе поискал да обсъжда дори неофициална среща с господин Редмейн в кантората му. Алекс прецени, че вероятната причина за това е страхът на Монкрийф от неприятности с полицията, преди да е изтекъл срокът на условната му присъда. Само че Алекс не се предаваше така лесно. По време на обяд с Бет бе успял да я убеди, че само тя може да накара Монкрийф да промени решението си и да се яви пред лордовете съдии, което щеше да се окаже решаващо за амнистията.

— Никакъв натиск — бе повторила думите му Бет с усмивка. Сега обаче с всяка следваща крачка усещаше как напрежението й расте.

Алекс й беше показал снимка на Монкрийф и я беше предупредил, че в първия миг може много да й заприлича на Дани. Но да не се поддава на това впечатление и да се концентрира. Беше избрал дори деня и часа на посещението й — неделя следобед, около четири часа. Предполагаше, че Ник ще е по-спокоен и няма да иска да разстрои и без това тъжната дама, появила се без предупреждение на прага му.

Вече по „Болтънс“ Бет съвсем забави крачка. Единствено мисълта, че трябва да изчисти името на Дани, й даваше сили да продължи. Заобиколи полукръглата градина на малка черква и най-сетне спря пред номер дванайсет. Преди да отвори ниската порта, отново преговори думите, с които бяха решили да започне. „Казвам се Бет Уилсън и моля да ме извините за безпокойството в неделя следобед, но доколкото разбрах, сте били в една килия с Дани Картрайт, който…“

След като изчете внимателно и третото есе, което професор Мори му бе препоръчал, Дани вече бе по-уверен, че ще се справи при следващата среща със своя ръководител. Разгърна своя работа, писана миналата година, върху теориите на Джей. К. Галбрайт за икономиката на ниските данъци, която… Някой позвъни на входната врата. По дяволите, Големия Ал бе отишъл на мач на „Уест Хам“ и „Шефийлд Юнайтед“. На Дани също много му се ходеше, но стигнаха до заключението, че рискът е прекалено голям. Дали следващия сезон щеше да може спокойно да посещава „Ъптън Парк“? Зачете се отново с надеждата, че неканеният посетител ще си отиде. Но звънецът отново отекна в къщата.

С тежка въздишка Дани бутна стола назад. Кой можеше да е по това време? Свидетели на Йехова или някой упорит амбулантен търговец? Вече имаше готово изречение, с което да отпрати неделния досадник. Изтича надолу по стълбите и с бързи стъпки прекоси коридора. Искаше да отпрати човека, преди съвсем да е загубил концентрация. Звънецът прозвуча за трети път.

Дани отвори вратата.

— Казвам се Бет Уилсън и моля да ме извините за безпокойството в неделя следобед…

Дани гледаше с широко отворени очи жената, която обичаше. Не бе минал и ден през изминалите две години, в който да не си помисли какво ще й каже, щом се срещнат. А ето че сега стоеше безмълвен.

Бет също бе млъкнала — бледа като платно. Трепереше.

— Не може да бъде — едва промълви тя.

— Напротив, скъпа — отговори той и я притисна до гърдите си.

Мъжът, който седеше в колата на отсрещната страна на улицата, неспирно натискаше копчето на фотоапарата си.

— Господин Монкрийф?

— Кой се обажда?

— Казвам се Спенсър Крейг и съм адвокат. Искам да ви направя предложение.

— Какво предложение, господин Крейг?

— Ако успея да възстановя полагащото ви се състояние, каква би била вашата цена?

— Назовете вашата.

— Двайсет и пет процента.

— Струва ми се висока.

— Става въпрос за връщането на имението ви в Шотландия, ще изритате настоящия обитател на жилището на улица „Болтънс“, ще възстановите цялата стойност на колекцията на вашия баща, да не говорим за луксозната нова мансарда, за чието съществуване вероятно нямате и представа. И ще си върнете банковите сметки в Женева и Лондон. Не, не мисля, че е висока, господине. Дори ми се струва разумна при иначе нулева перспектива.

— Как мислите, че ще стане това?

— Щом подпишете договора с мен, господин Монкрийф, състоянието на баща ви ще ви бъде върнато.

— И никакви други плащания или капани? — попита Хюго, обзет от съмнение.

— Никакви — обеща Крейг. — Дори ще получите бонус, който според мен ще достави удоволствие на госпожа Монкрийф.

— И какъв е той?

— Щом подпишете договора, по това време следващата седмица тя ще бъде лейди Монкрийф.

69.

— Успя ли да снимаш крака му? — попита Крейг.

— Не още — отговори Пейн.

— Щом го снимаш, веднага ме уведоми.

— Чакай — рече Пейн. — Излиза от къщата.

— С шофьора ли?

— Не, с жената, която влезе вътре вчера следобед.

— Опиши ми я.

— Малко преди трийсетте, около метър и шейсет, слаба, с кестенява коса и страхотни крака. Изглежда ми позната.

— Не ги изпускай от очи — поръча Крейг, — а разбереш ли къде отиват, ми се обади. — Прекъсна разговора и включи компютъра си. Намери снимката на Бет Уилсън. Да, тя отговаряше на описанието. Изненада се, че Картрайт е поел такъв риск. Дали вече се мислеше за недосегаем?

Веднага щом Пейн успееше да заснеме левия крак на Картрайт, щеше да си назначи среща с инспектор Фулър. Щеше да остави полицаят да обере овациите по залавянето на избягал от затвора убиец и неговите съучастници.

Големия Ал остави Дани пред университета. Бет го целуна и той изскочи от колата и изтича нагоре по стълбите.

Всичките му планове се бяха сринали от една целувка и последвалата я безсънна нощ. Когато слънцето изгря, Дани знаеше, че няма сила, която да го накара да живее без Бет, дори ако това означаваше да напусне страната.

Крейг излезе за малко от съда, докато заседателите обмислят решението си. Спря на стълбите и се обади на Пейн.

— Къде отидоха?

— Картрайт слезе пред Лондонския университет. Следва там бизнес администрация.

— Монкрийф вече има една диплома по английски.

— Така е, но не забравяй, че докато е бил в „Белмарш“, Картрайт е издържал кандидатските изпити по математика и икономика.

— Поредната малка грешка, която си въобразява, че никой няма да забележи — отбеляза Крейг. — Шофьорът къде откара момичето след това?

— Отправиха се към Ийст Енд и…

— Бейкън Роуд двайсет и седем в Боу — довърши Крейг вместо него.

— Откъде знаеш?

— Това е адресът на Бет Уилсън, приятелката на Картрайт. Беше с него в онази нощ, забрави ли?

— Сякаш мога да забравя — отсече Пейн.

— Успя ли да я снимаш? — попита Крейг.

— Няколко пъти.

— Добре. Все още имаме нужда от снимка на крака на Картрайт, преди да си определя среща с инспектор Фулър. — Крейг погледна часовника си. — Трябва да се връщам в залата. На заседателите не им трябва много време, за да обявят клиента ми за виновен. Къде си в момента?

— Пред Бейкън Роуд двайсет и седем.

— Гледай да не те забележат — поръча Крейг. — Тази жена ще те познае и от сто метра. Ще ти се обадя при първа възможност.

По време на обедната почивка Дани излезе да се разходи и да хапне един сандвич преди лекцията на професор Мори. Опита се да си припомни шестте теории на Адам Смит, в случай че професорът посочи него. Изобщо не забеляза мъжа с фотоапарата на пейката от другата страна на улицата.

Щом съдията произнесе присъдата, Крейг отново набра номера на Пейн.

— Остана в къщата повече от час — докладва Пейн — и когато отново се появи, носеше голям куфар.

— Къде отиде?

— Откараха я в офиса й на Мейсън стрийт в Сити.

— Куфарът с нея ли беше?

— Не, остави го в багажника на колата.

— Значи смята да остане на „Болтънс“ поне още една нощ.

— Така изглежда. Дали пък нямат намерение да избягат от страната? — предположи Пейн.

— Едва ли. На него му остава да проведе последната си среща с пробационния инспектор в четвъртък сутрин.

— Което значи, че ни остават само три дни, за да съберем нужните доказателства — заключи Пейн.

— Какво прави той днес следобед?

— Тръгна си от университета в четири и се прибра с колата на улица „Болтънс“, но шофьорът обърна и пое отново. Проследих го, за да видя дали няма да иде да прибере момичето.

— Така ли стана?

— Да. Взе я от работа и я отведе в къщата.

— Какво направи с куфара?

— Внесе го вътре.

— Най-вероятно си мислят, че тя ще е в безопасност, ако се нанесе при него. Той излезе ли да тича?

— И да го е направил, е било, докато следях момичето.

— Не се занимавай с нея утре — поръча Крейг. — От сега нататък се концентрирай върху Картрайт, защото ако искаме да го отсвирим, е важно само едно.

— Снимката — рече Пейн. — Ами ако реши да бяга сутринта?

— Тогава ще е още по-важно да се концентрираш върху него и да забравиш за момичето — отговори Крейг. — Междувременно ще гледам да подготвя внимателно Лари.

— Той зает ли е с нещо по случая?

— Почти не — отговори Крейг. — Не можем да рискуваме с него, докато живее при сестра си.

Крейг се бръснеше, когато телефонът му иззвъня.

— Напуснаха къщата заедно.

— Значи не е тичал и тази сутрин.

— Освен ако го е направил преди пет сутринта. Ще ти се обадя, ако има някаква промяна в обичайния му маршрут.

Крейг затвори и продължи да се бръсне. Поряза се и изруга.

На всяка цена трябваше да е в съда до десет, когато съдията щеше да произнесе присъдата на неговия клиент за кражба с взлом. Вероятно клиентът му щеше да получи не повече от две години, въпреки че имаше още поне двайсет и три други нарушения на закона.

Напръска лицето си с афтършейв, докато си мислеше за обвиненията, които чакаха Картрайт: бягство от „Белмарш“, приемане на чужда самоличност, кражба на колекция марки за над петдесет милиона долара, подправяне на чекове за две банкови сметки и поне още двайсет и три други закононарушения. Веднъж това да попаднеше в съда, Картрайт нямаше да види светлината на деня, докато не дойдеше време да се пенсионира. Най-вероятно и момичето щеше да получи присъда за оказване на съдействие на престъпник. А щом научеха в какво се е забъркал, откакто е напуснал затвора, на никого нямаше да му мине през ум да се сети за делото за амнистия. Крейг си помисли дори, че лорд канцлерът може да го повика отново и този път да му предложи шери и да си поговорят за упадъка на английския крикет.

— Имаме опашка — промърмори Големия Ал.

— Какво те кара да мислиш така? — попита Дани.

— Една кола ни следва. Видях я и вчера.

— Завий вляво на следващата пресечка и виж дали е още след нас.

Големия Ал кимна и без никакво предупреждение рязко сви вляво.

— Още ли е там? — попита Дани.

— Не. Продължи по улицата — отвърна Големия Ал и погледна в огледалото за обратно виждане.

— Каква е колата?

— Тъмносин форд „Мондео“.

— Колко такива коли има в Лондон, според теб? — попита Дани.

— Казвам ти, че ни следеше — изръмжа Големия Ал и зави по „Болтънс“.

— Ще изляза да потичам — рече Дани. — Ще ти кажа, ако забележа някой да ме следи.

— Шофьорът на Картрайт ме забеляза — съобщи Пейн. — Нямах друг избор и продължих. Отивам да наема друга кола, за да продължа следенето. Ще бъда на линия рано сутринта, но трябва да съм по-предпазлив, защото шофьорът е много опитен. Бас държа, че е или бивш полицай, или е бил в армията. Май е добре да сменям колата всеки ден.

— Какво каза?

— Че ще е добре да…

— Не, не. Преди това.

— Че шофьорът на Картрайт трябва да е бил в полицията или в армията.

— Разбира се! — възкликна Крейг — Този човек е лежал в една килия с Монкрийф и Картрайт.

— Прав си — съгласи се Пейн. — Кран. Албърт Кран.

— Известен още като Големия Ал — додаде Крейг. — Имам чувството, че Фулър ще извади кент флош роял.

— Искаш ли да се върна тази вечер и да го проверя отново?

— Не. Той ще бъде нещо като бонус, но не можем да рискуваме да ни усети. Стой далеч от тях до утре следобед, защото Кран ще е нащрек. Според мен Картрайт ще излезе да тича, когато Кран отиде да вземе момичето от работа.

Дани срещна в коридора професор Мори. Разговаряше със студенти, готвещи се за последните изпити.

— След година, Ник — обърна се той към него, — и ти ще се явяваш на изпити.

Дани беше забравил колко малко време му остава до края. Реши да не уточнява пред професора, че няма представа къде ще е догодина по това време.

— Очаквам големи резултати от теб.

— Дано отговоря на очакванията ви.

— Моите очаквания са си съвсем наред, защото в твое лице виждам човек, образовал се извън общоприетите практики. И съзнавайки, че има много да наваксва, успява да надмине останалите. Ще видиш, че когато дойде време за изпитите, резултатите ти ще са далеч пред тези на останалите.

— Поласкан съм, професоре.

Мори отново насочи вниманието си към групата около него.

Озовал се на улицата, Дани видя, че Големия Ал вече отваря задната врата на колата.

— Имаме ли опашка днес?

— Не, шефе — лаконично отговори Ал и седна зад волана.

Не искаше да тревожи излишно приятеля си. Но не би се изненадал, ако наистина ги следяха. Питаше се само още колко време имат, преди Крейг да разбере истината, ако вече не беше го направил. На Дани му трябваха само още няколко дни до края на пробацията. Тогава щеше да обяви на целия свят истината.

Щом колата спря пред къщата, Дани изскочи на тротоара и се затича нагоре по стълбите.

— Ще искате ли чаша чай? — попита Моли след него.

— Не, благодаря. Ще изляза да потичам.

Свали бързо дрехите си и облече спортния екип. Реши днес да мине по дългия маршрут, за да има време да обмисли срещата си с Алекс Редмейн на другата сутрин. Докато излизаше, забеляза, че Големия Ал отива към кухнята, най-вероятно за да изпие набързо чаша чай с Моли, преди да тръгне за офиса на Бет. С равномерна стъпка пое към „Ембанкмент“. Много адреналин имаше за изразходване от дългото седене на банките в университета.

Мина покрай Чейен Уолк и нарочно не вдигна очи към апартамента на Сара, където сега живееше и брат й. Ако го беше направил, може би щеше да види на прозореца познато лице с фотоапарат. Продължи към Парламент Скуеър и докато минаваше покрай сградата на Камарата на общините, се запита къде ли е сега Пейн.

А той бе от другата страна на улицата и нагласяше фокуса на фотоапарата си, правейки се на турист, който снима Биг Бен.

— Успя ли да направиш поне една прилична снимка? — попита Крейг.

— Достатъчно, за да напълня една стена — отговори Пейн.

— Браво на теб. Донеси ги у дома и ще ги разгледаме, докато вечеряме.

— Пак ли пица? — въздъхна Пейн.

— Няма да е за дълго. Щом Хюго Монкрийф плати, не само ще сме приключили с Картрайт, но и ще можем да се похвалим с добра печалба.

— Не съм много убеден, че Девънпорт е свършил нещо, за да заслужи своя милион.

— Съгласен съм, но все още е толкова нестабилен, че като нищо може да си отвори устата пред Сара. Доскоро, Джералд.

Крейг затвори и отиде да си налее едно питие. Трябваше внимателно да премисли какво ще каже на човека, с когото от една седмица копнееше да се чуе.

— Може ли да говоря с инспектор Фулър? — попита той, когато отсреща вдигнаха.

— С главен инспектор Фулър — отговориха. — За кого да предам?

— Спенсър Крейг. Адвокат.

— Свързвам ви, господине.

— Господин Крейг, отдавна не сме се чували. Трудно ще забравя обстоятелствата около последното ви обаждане.

— Аз също — отвърна Крейг. — Главен инспектор? Поздравления.

— Благодаря — отвърна Фулър. — Едва ли това е единствената причина да ме потърсите.

— Прав сте — засмя се Крейг. — Разполагам с информация, която може да даде тласък по пътя ви нагоре.

— Цял съм в слух.

— Важно е да знаете, че не сте я получили от мен. Ще разберете причината, когато ви кажа с кого е свързана. И предпочитам да не я споделям по телефона.

— Разбира се — съгласи се Фулър. — Кажете къде и кога да се срещнем.

— Утре в дванайсет в „Шерлок Холмс“.

— Много подходящо — засмя се Фулър. — До утре, господин Крейг.

Крейг затвори и понечи да проведе още един разговор, преди Пейн да пристигне, но тъкмо вдигна слушалката, и на външната врата се позвъни. Той отвори и видя широко усмихнатата физиономия на приятеля си. Отдавна не го беше виждал толкова доволен. Пейн го отмина безмълвно, влезе в кухнята и нареди на масата шест снимки.

Крейг се наведе да ги разгледа и веднага разбра защо Пейн изглежда толкова горд от себе си. Точно над коляното на Дани личеше белег от раната, нанесена му лично от Крейг. Макар и избледнял, белегът се виждаше добре.

— Това е съвсем достатъчно за Фулър — отбеляза Крейг и вдигна отново телефона.

— Хюго Монкрийф — отговориха отсреща.

— Бъдещият сър Хюго — рече Крейг.

70.

— Както добре знаеш, Никълъс, това е нашата последна среща.

— Да, госпожице Бенет.

— Невинаги сме били напълно съгласни един с друг, но мисля, че работата ни може да се нарече успешна.

— Съгласен съм с вас.

— Когато напуснеш тази сграда, ще си вече свободен човек, тъй като срокът на пробацията ти изтече.

— Да, госпожице Бенет.

— Преди да те отпиша официално от регистъра, съм длъжна да ти задам няколко въпроса.

— Разбира се, госпожице Бенет.

Тя взе химикалка с порядъчно надъвкан край и се зачете в дългия списък с въпроси, подготвени от Вътрешно министерство.

— Взимаш ли някакви упойващи вещества?

— Не, госпожице Бенет.

— Изкушавал ли си се напоследък да извършиш престъпление?

— Не.

— Срещал ли си се през последната година с някой известен престъпник?

— С известен — не — отвърна Дани.

Госпожица Бенет вдигна поглед.

— Отдавна не общувам с тях и нямам никакво желание да ги виждам, освен в съдебна зала.

— Радвам се да го чуя — въздъхна госпожица Бенет и сложи отметка в полето. — Все още ли имаш къде да живееш?

— Да, но замислям преместване.

Химикалката се поколеба.

— На място, където живеех преди. Но сега вече е обновено.

Поредна отметка.

— Със семейството си ли живееш?

— Да.

Госпожица Бенет отново вдигна очи.

— Последния път на този въпрос си отговорил, че живееш сам.

— Наскоро се събрахме отново.

— Много се радвам да го чуя, Никълъс. — И третата кутийка получи знак. — Грижиш ли се за издръжката на някого?

— Само за тази на дъщеря ми Кристи.

— Значи вече живееш с дъщеря си и жена си, така ли?

— Двамата с Бет сме сгодени и веднага щом уредя още един-два проблема, ще се оженим.

— Радвам се, наистина — рече госпожица Бенет. — Може ли нашата служба да ти помогне в решаването на тези проблеми?

— Много мило от ваша страна, госпожице Бенет, но не мисля, че е възможно. Утре сутринта имам среща със своя адвокат и съм почти сигурен, че с него ще решим всичко.

— Разбирам. — Тя се зачете в следващия въпрос. — Партньорката ти работи ли?

— Да. Личен помощник е на президент на застрахователна компания в Сити.

— Значи, щом си намериш работа, ще бъдете семейство с двоен доход.

— Да, но в обозримото бъдеще моята заплата ще бъде значително по-ниска.

— Защо? Каква работа се надяваш да започнеш?

— Очаквам да ми предложат място на библиотекар в голяма институция — отвърна Дани.

— Изключително подходящо — похвали го госпожица Бенет. И сложи поредната отметка. — Възнамеряваш ли да пътуваш извън граница в близко бъдеще?

— Нямам такива планове — отговори Дани.

— И накрая, изпитваш ли тревога, че би могъл да нарушиш закона отново?

— Взел съм решение, което изключва подобна възможност — увери я той.

— Щастлива съм да го чуя — рече госпожица Бенет и сложи отметката в последната кутийка. — С това моите въпроси свършват. Благодаря ти, Никълъс.

— И аз ви благодаря, госпожице Бенет.

— Много се надявам — добави тя и стана от стола си, — че адвокатът ти ще се заеме с проблемите, които те тревожат.

— Много мило от ваша страна. — Дани й подаде ръка.

— Ако почувстваш някога нужда от помощ, не забравяй, че можеш да ми се обадиш.

— Според мен възможно е в най-скоро време някой да ви потърси — отбеляза неопределено Дани.

— С нетърпение чакам това да се случи — отговори госпожица Бенет — и се надявам всичко при теб и Бет да е наред.

— Благодаря.

— Довиждане, Никълъс.

— Довиждане, госпожице Бенет.

Никълъс Монкрийф отвори вратата и напусна сградата като свободен човек. От утре вече щеше да е Дани Картрайт.

— Будна ли си?

— Да — отговори Бет.

— Още ли се надяваш да променя решението си?

— Разбира се, но знам какъв инат си и е безсмислено да те убеждавам. Надявам се, даваш си сметка, че ако то се окаже погрешно, това е последната ни нощ заедно.

— Но пък, ако е правилното, ще имаме още хиляди такива нощи.

— Можем да ги имаме и без да поемаш такъв голям риск.

— Поел съм го от момента, в който напуснах затвора. Нямаш представа какво значи да се оглеждаш непрестанно и всеки миг да чакаш някой да те потупа по рамото с думите: „Край на играта, Дани Бой, връщаш се в затвора до края на дните си“. Така поне някой ще изслуша моята версия.

— Защо мислиш, че това е единственият начин да докажеш невинността си?

— Когато те видях да стоиш на прага, „Моля да ме извините за безпокойството в неделя следобед, сър Никълъс…“ — имитира я той, — си дадох сметка, че не желая да бъда повече сър Никълъс Монкрийф. Аз съм си Дани Картрайт и съм влюбен в Бет Бейкън от Уилсън Роуд.

— Не помня откога не си ме наричал така — засмя се тя.

— От времето, когато беше малко грозновато момиче с две опашки.

Бет се отпусна назад на възглавницата и потъна в мълчание.

Дани беше решил, че е заспала, когато тя се обади:

— Много вероятно е да прекараш остатъка от живота си в затвора.

— Имах предостатъчно време да мисля и за това — рече Дани. — Но съм убеден, че ако вляза в първото полицейско управление, придружен от Алекс Редмейн, и се предам, отказвайки се от тази къща, всичките придобивки и най-вече от теб, все на някой ще му хрумне, че може и да съм невинен.

— Мнозина не биха поели този риск — отбеляза Бет. — С радост биха прекарали живота си като сър Никълъс Монкрийф, заедно с всичко, което това им носи.

— Какъв е смисълът от такова нещо, Бет. Аз не съм Никълъс Монкрийф, а Дани Картрайт.

— И аз не съм Бет Монкрийф, но с радост бих приела да бъда, вместо да те посещавам всяка първа неделя на месеца в „Белмарш“.

— Няма да мине ден, без да се озърнеш, без да трепнеш при някакъв случаен намек и да се стараеш да избегнеш всеки, който би могъл да познава мен или Ник. И с кого ще споделиш тайната си? С майка си? Или може би с моята майка? С приятелите? Отговорът е — с никого. Какво ще кажем на Кристи, когато стане достатъчно голяма, за да разбере? Ще я принудим да живее в измама, без да знае кои са всъщност родителите й. Ако това е алтернативата, предпочитам да поема този риск. В крайна сметка лордовете съдии може да решат, че случаят е достатъчно убедителен, за да обмислят амнистия. Особено след като съм готов да се разделя с всичко, за да докажа невинността си.

— Знам, че си прав, Дани, но последните няколко дни бяха най-щастливите в живота ми.

— За мен също. Но ще дойдат още по-щастливи, когато стана свободен човек. Имам достатъчно доверие в човешката природа, за да вярвам, че Алекс Редмейн, Фрейзър Мънро и дори Сара Девънпорт ще направят всичко възможно, за да възтържествува справедливостта.

— Падаш си по Сара, нали? — рече тя и прокара пръсти през косата му.

— Трябва да призная, че сър Никълъс Монкрийф си падаше по нея, но Дани Картрайт — никога.

— Защо не прекараме още един ден заедно? Тъй като това може да е последният ти ден на свобода, ще се съглася да правим каквото си пожелаеш.

— Да си останем в леглото — тутакси отвърна Дани. — Ще се любим цял ден.

— Мъже — въздъхна Бет и се усмихна.

— Може да заведем Кристи на зоологическа градина, после да обядваме в „Рамзис“ пържена риба с картофки.

— И после?

— Ще отида на „Ъптън Парк“, за да гледам мач на „Хамърс“, докато ти заведеш Кристи при майка ти.

— А вечерта?

— Ще отидем на кино да гледаме някой филм. Който си избереш… Стига да е за Джеймс Бонд.

— И после?

— Същото, което правихме всяка вечер през миналата седмица — обеща той и я прегърна.

— Най-добре да се придържаме към план „А“ и да се постараем да не закъснееш за срещата с Алекс Редмейн утре.

— Нямам търпение да видя физиономията му. Мисли си, че има среща със сър Никълъс Монкрийф, за да обсъдят дневниците и да го накара да се яви в съда. А ще се изправи лице в лице с Дани Картрайт, който иска да се предаде.

— Ще изпадне във възторг — каза сериозно Бет. — Не спира да повтаря, че би искал да има втори шанс.

— Ще му се удаде такъв. Нетърпелив съм да го видя, защото това ще ме направи свободен за първи път от години. — Дани се наведе над нея и нежно целуна устните й.

Тя съблече нощницата си и той отпусна ръка върху бедрото й.

— Още нещо, без което ще трябва да минеш през следващите няколко месеца — прошепна Бет и точно в този момент се чу някакъв тропот от долния етаж.

— Какво беше това? — попита Дани и светна нощната лампа до себе си.

Тежки стъпки се чуваха нагоре по стълбите. Дани тъкмо свали крака на пода и трима полицаи, облечени в черни якета и с палки в ръце, връхлетяха в спалнята, последвани след миг от още трима. Първите сграбчиха Дани и го хвърлиха на земята, въпреки че той не оказваше никаква съпротива. Двама притиснаха лицето му към пода, третият щракна белезници на китките му. С периферното си зрение Дани видя, че една полицайка притиска Бет до стената, а друга закопчава белезници на извитите й назад ръце.

— Тя нищо не е направила — извика той и скочи на крака, но силен удар с палка по тила го повали отново на земята.

Двама мъже веднага скочиха върху него — единият притисна коляно в гръбнака му, а другият седна на краката му. Когато главен инспектор Фулър влезе, униформените вдигнаха Дани.

— Прочетете им правата — рече инспекторът.

Те го направиха и той пристъпи към Дани и изсъска:

— Този път, Картрайт, ще се постарая ключът от килията ти да бъде хвърлен в морето. А що се отнася до приятелката ти — повече никакви посещения в неделя, защото и тя ще бъде на топло.

— В какво ще я обвините?

— Оказване на помощ и подстрекаване. Напълно достатъчно. Обичайната присъда, ако не ме лъже паметта, е шест години. Отведете ги.

Повлякоха Бет и Дани по стълбите, все едно бяха чували с картофи, а после навън, към трите полицейски коли, които чакаха с включени светлини. Прозорците на площада един по един започнаха да светват и съседи подадоха глави да видят какво става на номер дванайсет.

Натикаха Дани в средната кола и от двете му страни веднага се настаниха двама униформени, които хвърлиха върху него само една хавлиена кърпа. В колата отпред беше натикан Големия Ал. Напуснаха площада — нямаше сирени, нито свирене на гуми. Инспектор Фулър бе много доволен, че операцията бе отнела само десет минути. Информаторът му се бе оказал прав, до най-малката подробност.

В главата на Дани имаше само една мисъл: кой щеше да му повярва, че е имал намерение да се срещне с адвоката си на следващата сутрин, за да се предаде в най-близкото полицейско управление.

71.

— Добре че не дойде преди малко — посрещна го майка му.

— Толкова ли е зле положението!

— Още по-зле. Крайно време е във Вътрешно министерство да се научат, че когато един съдия се пенсионира, не само го изпращат у дома до края на живота му, но и съпругата му се превръща в единствения подсъдим, когото може да съди!

— Какво предлагаш? — попита Алекс, докато вървяха към трапезарията.

— Съдиите да бъдат разстрелвани на седемдесетия им рожден ден, а съпругите им да получат извинения и пенсия от благодарната нация.

— Имам по-приемлива идея.

— Каква е тя? Да се узакони правото да се подпомага самоубийството на съпругите?

— Не е така драстично — отвърна Алекс. — Не знам дали Негова Светлост ти каза, че съм му изпратил материалите от едно дело, върху което работя в момента, и имам нужда от съветите му.

— Ако ти откаже, да знаеш, че повече няма да го храня.

— В такъв случай може би имам някакъв шанс — рече Алекс с въздишка точно когато баща му влезе в трапезарията.

— Шанс за какво? — попита съдията и се загледа през прозореца.

— За помощ във връзка с делото, което…

— Делото „Картрайт“ ли? — попита старецът, без да откъсва очи от гледката навън. — Току-що изчетох протоколите. Доколкото разбирам, почти няма закон, който това момче да не е нарушило: убийство, бягство от затвора, кражба на петдесет милиона долара, осребряване на чекове от чужди банкови сметки, продажба на чужда колекция марки, пътуване зад граница с паспорт, който не е негов, дори приемане на титла, която се полага другиму. Наистина трудно можеш да обвиниш полицията, че е нахълтала в дома му.

— Да разбирам ли, че няма да ми помогнеш?

— Не съм казал такова нещо — отговори съдия Редмейн и най-сетне извърна лице към сина си. — Напротив, на твоите услуги съм, защото има едно нещо, в което съм сигурен. И то е, че Дани Картрайт е невинен.