Затворник по рождение

17.

— Добре дошъл обратно, Картрайт! — Дани се вгледа в мъжа зад бюрото в приемната, но не отговори нищо. Служителят се зачете в документа пред себе си. — Двайсет и две години! — въздъхна господин Дженкинс. Замълча за секунда, после продължи: — Разбирам как се чувстваш, защото от толкова дълго съм на тази служба.

Дани смяташе господин Дженкинс за възрастен човек. И аз ли ще изглеждам така след двайсет и две години, зачуди се сега.

— Съжалявам, момче — рече Дженкинс, а това не беше реплика, която често използваше.

— Благодаря — тихо отвърна Дани.

— Вече не си подсъдим — продължи полицаят, — така че не ти се полага самостоятелна килия. — Отвори друга папка и се зачете. В затвора нищо не ставаше бързо. Дженкинс прокара пръст по дълга колона с имена и спря, щом стигна до празен ред. — Ще те настаня в блок три, килия номер едно-две-девет. — Прегледа имената на настоящите обитатели на същата килия. — Би трябвало да са ти приятна компания — добави той без повече обяснения и кимна на по-младия полицай, застанал зад гърба му.

— Последвай ме, Картрайт, и си отваряй очите на четири — нареди полицаят, когото Дани виждаше за първи път.

Тръгнаха по дълъг тухлен коридор, боядисан в бледомораво — цвят, който никое едно друго учреждение не би избрало за помещенията си. Спряха пред двойна решетъчна врата. Полицаят избра голям ключ от връзката на колана си, отключи вратата и подкани Дани да мине пред него. После го последва, заключи вратата и едва тогава пъхна ключа в следващата. Озоваха се в коридор, боядисан в зелено — знак, че се намират в охранявана зона. В затвора всеки цвят означаваше нещо. След малко приближиха втора двойна врата. Последваха още четири, преди да стигнат блок три. Не беше трудно да се разбере защо никой не бе успял да избяга от „Белмарш“. Цветът на стените се бе променил от бледоморав, през зелен, до син, когато Дани беше предаден на дежурния надзирател в блок три. Надзирателят бе облечен в абсолютно същата синя униформа, същата бяла риза и черна вратовръзка и с обръсната глава, сякаш искаше да внуши, че е не по-малко жесток от обитателите на затвора.

— И така, Картрайт — дружелюбно започна той, — това място ще е домът ти през следващите осем години. Така че по-добре се разположи удобно и се помъчи да свикнеш. Ако не ни създаваш проблеми, и ние няма да те притесняваме. Ясно?

— Ясно, шефе — повтори Дани, като добави обръщението, което всеки затворник използваше към полицай, на когото не знаеше името.

Докато изкачваше металните стъпала към първия етаж, Дани не забеляза нито един затворник. Всички бяха заключени в килиите си — където прекарваха по-голямата част от денонощието, понякога дори по двайсет и два часа. Полицаят провери името му в списъка на килиите и се засмя, щом прочете в коя е разпределен.

— Господин Дженкинс очевидно има чувство за хумор — каза той, когато стигнаха до номер едно-две-девет.

Полицаят извади поредната връзка ключове, избра един и отключи тежката метална врата. Дани прекрачи прага и вратата шумно се затръшна зад гърба му. Той огледа подозрително другите двама затворници, с които щеше да дели килията.

Едър мъж се беше излегнал полузаспал на тясното легло, с лице към стената. Дори не се обърна да погледне новодошлия. Другият седеше до малката масичка и пишеше нещо. Сега остави химикалката, изправи се и протегна ръка към изненадания Дани.

— Ник Монкрийф — представи се той с тон, който повече би подхождал на полицай, отколкото на затворник. — Добре дошъл в новия ти дом — добави усмихнато.

— Дани Картрайт — представи се Дани и също подаде ръка.

Ник му посочи леглото на втория етаж.

— Понеже си най-новият тук, горното легло е за теб. Ще можеш да се преместиш долу чак след две години. Между другото — продължи той и се обърна към великана, отпуснат в леглото си — това е Големия Ал. — Другият съкилийник на Дани — изглеждаше няколко години по-възрастен от Ник — изръмжа, но не си направи труда да се обърне. — Не говори много, но като го опознаеш, ще свикнеш с него — обясни Монкрийф. — На мен ми отне около шест месеца, но ти може да постигнеш и по-бърз успех.

Дани чу някой да пъха ключа в бравата и след секунда тежката врата отново се отвори.

— Картрайт, последвай ме — нареди нечий глас.

Дани излезе от килията и тръгна след поредния полицай. Дали вече бяха премислили и го местеха в друга килия, почуди се той, докато следваше надзирателя обратно по металното стълбище, оттам по друг коридор и през поредната двойна решетъчна врата, докато най-сетне спряха пред помещение с надпис: „СКЛАД“. Надзирателят потропа силно по вратата и след секунди ги пуснаха вътре.

— СК4802 Картрайт — прочете надзирателят от листа в ръцете си.

— Съблечи се — нареди служителят вътре. — Тези дрехи няма да ги облечеш повече до… — погледна листа пред себе си и продължи: — две хиляди двайсет и втора година. — Засмя се на собствената си шега, която повтаряше средно по пет пъти на ден.

Дани изпълни нареждането и му подадоха два чифта боксерки (на бели и червени райета), две ризи (на бели и сини райета), чифт джинси (сини), две памучни фланелки (бели), пуловер (сив), яке (черно), два чифта чорапи (сиви), два чифта къси панталони (сини, спортни), две долни фланелки (бели), два чаршафа (найлонови, зелени), одеяло (сиво), калъфка за възглавница (зелена), самата възглавница (кръгла и твърда); можеше да задържи маратонките си — единственият шанс на затворниците да са в крак с модата.

Служителят в склада събра дрехите на Дани в голям найлонов плик, от който висеше етикет СК4802 Картрайт. След това му подаде друг найлонов плик, в който имаше сапун, четка за зъби, пластмасова самобръсначка за еднократна употреба, памучна кърпа и друга хавлиена за ръце, пластмасова чиния и пластмасови нож, вилица и лъжица. Извади документ на зелен картон, отбеляза няколко полета, след което го обърна, подаде на Дани добре изгризана химикалка, закачена с верижка за бюрото, и му посочи къде да се разпише. Дани надраска няколко нечетливи завъртулки.

— Всеки четвъртък следобед между три и пет трябва да се явяваш тук, за да получиш нов комплект дрехи — обясни служителят. — Ако нещо е скъсано, плащаш. Удържаме парите от седмичната ти заплата. И аз решавам каква е сумата, която дължиш — добави той, преди да тръшне вратата.

Дани взе двете торби и отново тръгна след надзирателя. След минута вече бе затворен в килията си, без да са разменили и една дума. Големият Ал видимо не се беше помръднал, а Ник все още пишеше нещо на малката масичка.

Дани се качи на горното легло и се изтегна на неравния дюшек. Докато беше подсъдим, през последните шест месеца, му разрешаваха да носи собствените си дрехи, да се разхожда из коридорите на приземния етаж и да говори с другите затворници, да гледа телевизия, да играе тенис на маса, дори да си купува сандвичи и кока-кола от автомата. Но вече нямаше да е така. Сега беше осъден с двайсет и две годишна присъда и за първи път осъзна какво означава да загубиш свободата си. Захвана се да си оправи леглото, без да бърза, тъй като вече беше разбрал колко много часове има в един ден, минути — в един час и секунди във всяка минута, когато си заключен в килия два и половина на три и половина метра, която на всичко отгоре трябва да делиш с още двама непознати, единият от които доста едър.

След като приключи с леглото, Дани се излегна и се загледа в белия таван. Едно от малкото предимства на това да си на втория етаж беше, че точно срещу главата ти се намира малкият прозорец, обезопасен с решетки — единственото доказателство, че съществува и свят отвън. Дани се загледа към останалите сгради на затвора, които оформяха двора и игрището за тренировки; можеше да види и високата ограда, увенчана с бодлива тел. Премести отново поглед към тавана и се замисли за Бет. Не му разрешиха дори да се сбогува с нея.

Следващата седмица, и през оставащите хиляда седмици, щеше да е заключен в тази адска дупка. Единственото му спасение бе да обжалва. Адвокат Редмейн го беше предупредил, че може да мине и година, докато дойде ред на тяхното дело. Графикът на съда наистина беше препълнен, а и колкото по-голяма присъда си получил, толкова повече трябва да чакаш, докато ти дадат дата за обжалване. Със сигурност обаче една година щеше да е достатъчна за адвокат Редмейн да събере нужните улики и да докаже, че Дани е невинен.

Минути след като съдия Саквил произнесе присъдата, Алекс Редмейн напусна съдебната зала и тръгна по застлания с килим коридор. На облепените с тапети стени висяха портрети на бивши съдии. Почука на вратата на друг съдия, влезе, свлече се в удобното кресло пред бюрото на баща си и простичко рече:

— Виновен.

Съдия Редмейн прекоси кабинета и спря пред шкафа с напитки.

— И с това ще трябва да свикнеш — започна той, докато вадеше корковата тапа на бутилката, предварително нарочена за този повод, без значение от изхода на делото. — Защото трябва да знаеш, че откакто отмениха смъртното наказание, много повече обвинени в убийство биват осъдени и почти без изключения съдебните заседатели се оказват прави. — Наля две чаши вино и подаде едната на сина си. — Ти ли ще представляваш Картрайт при обжалването? — попита съдията, преди да отпие.

— Да, разбира се — отговори Алекс, изненадан от въпроса.

Баща му сбърчи вежди.

— Единственото, което ми остава, е да ти пожелая късмет, защото ако Картрайт е невинен, кой тогава е убиецът?

— Спенсър Крейг — без колебание отвърна Алекс.

18.

В пет часа тежката метална врата се отвори отново под дрезгавия вик „Излизай“ на мъж, който със сигурност някога е бил майор в армията.

За следващите четиридесет и пет минути пускаха затворниците от килиите. Те сами избираха как да прекарат това време. Можеха, както Големия Ал винаги правеше, да слязат в просторното помещение на приземния етаж. Там той се отпускаше в големия кожен стол пред телевизора, който никой друг затворник не си и помисляше да заеме, а останалите играеха домино, като залагаха тютюн. Ако пък си достатъчно смел, можеше да излезеш да се поразходиш на двора.

Дани бе старателно претърсен, преди да излезе от блока. „Белмарш“, като всеки друг затвор, беше залят от наркотици и дилъри, които използваха единственото време, когато всички затворници се събираха, за да предложат услугите си. Системата на заплащане беше проста и добре приета от всички зависими. Ако искаш доза — хашиш, кокаин на прах, кокаин за пушене или хероин — само казваш предпочитанията си и името на твой човек отвън, с когото хората на дилъра да се свържат; веднъж щом парите сменят собственика си, стоката пристига до ден-два в затвора. Със средно стотина подсъдими, които всекидневно биваха извозвани до съда, за да присъстват на делата, имаше безкрайни възможности за пренасяне на дрога. Някои ги хващаха веднага, което добавяше още години към присъдите им, но финансовите облаги бяха достатъчно примамливи, така че винаги да има затворници, за които ролята на муле да си струва риска.

Дани никога не бе проявявал интерес към наркотиците; той дори не пушеше. Треньорът му по бокс го бе предупредил, че ако някога го хване да взима наркотици, повече няма да го допусне на ринга.

Сега започна да прави обиколки из двора, парче затревена земя с размерите на футболно игрище. Крачеше бързо, тъй като си даваше сметка, че това е единствената му възможност за физически упражнения, като се изключеше посещението в претъпкания фитнес салон два пъти седмично. Загледа се в деветметровата ограда, която ограждаше двора на затвора. Макар тя да завършваше с бодлива тел, той не можеше да не се замисли дали има начин да избяга оттук. Как иначе би могъл да си отмъсти на четирите копелета, които му откраднаха свободата?

Подмина неколцина затворници, които се разхождаха по-бавно. Никой не го беше изпреварил досега. Пред себе си забеляза самотната фигура на мъж, който тичаше горе-долу с неговото темпо. Отне му няколко секунди, докато разпознае Ник Монкрийф, съкилийника му, който, очевидно, също се поддържаше в добра форма. Какво ли бе сторил, за да се озове зад решетките, почуди се Дани. Спомни си старото затворническо правило, че никога не бива да питаш другия за какво е вътре; чакаш той да сподели, ако иска.

Погледна вдясно и забеляза групичка чернокожи затворници, които се излежаваха на тревата и се припичаха на слънце, като че бяха на организирана почивка в Испания. Двамата с Бет бяха прекарали две седмици миналото лято в Уестън-супер-Маре, където се любиха за първи път. Бърни също бе с тях и всяка вечер се оказваше придружен от различно момиче, което изчезваше от живота му с първите лъчи на утрото. Дани не бе погледнал друга жена от деня, в който забеляза Бет в сервиза.

Когато тя му съобщи, че е бременна, Дани беше едновременно изненадан и щастлив от новината. Дори му хрумна веднага да отидат до най-близката брачна служба и да се оженят. Но знаеше, че Бет няма даже да обмисли подобна идея, камо ли пък майка й. Те бяха католици и трябваше да сключат църковен брак в „Сейнт Мери“ точно както родителите й навремето. Отец Майкъл също не допускаше друг вариант.

За първи път Дани се замисли дали не трябва да развали годежа. В крайна сметка никое момиче не заслужава да чака двайсет и две години до сватбата си. Но първо да мине обжалването и ще реши.

Бет не беше престанала да плаче, откакто чу присъдата на съдебните заседатели. Дори не й разрешиха да целуне Дани, преди двамата полицаи да го отведат в килията му. Майка й се опита да я утеши, но баща й не каза нито дума.

— Този кошмар ще свърши, когато мине обжалването и го оправдаят — увери я майка й.

— Не разчитай на това — отвърна господин Уилсън, като зави по Бейкън Роуд.

Сирената обяви края на свободното им време. Затворниците бързо бяха върнати в килиите.

Големия Ал вече дремеше в леглото си, когато Дани влезе. След минута се появи Ник и вратата се затръшна. Нямаше да се отвори, докато не станеше време за вечеря.

Дани се качи на леглото си, а Ник се настани на пластмасовия стол. Точно започваше да пише в тетрадката си, когато Дани го попита:

— Какво пишеш?

— Водя си дневник на всичко, което се случва в затвора — обясни Ник.

— И защо ще искаш един ден да си спомняш тая помия?

— Така времето минава по-бързо. Освен това искам да стана учител като изляза оттук, затова трябва да поддържам акъла си в час.

— А ще ти разрешат ли да станеш учител, след като си бил в затвора? — попита Дани.

— Сигурно си чел по вестниците, че има недостиг на учители — ухили се Ник.

— Аз не мога много да чета — призна Дани.

— Може би сега имаш шанса да се научиш — подхвърли Ник и остави химикалката си настрани.

— Не виждам смисъл — отвърна Дани. — Особено ако прекарам следващите двайсет и две години зад решетките.

— Да, но поне ще можеш да четеш писмата от адвоката си, както и да се подготвиш по-добре за обжалването.

— А бе що не спрете да дрънкате? — изръмжа Големия Ал.

— Нямаме какво друго да правим — засмя се Ник.

Големия Ал се изправи и извади плик с тютюн от джоба на джинсите си.

— А ти за к’во си на топло, Картрайт? — попита той, нарушавайки едно от златните правила на затворниците.

— Убийство — отговори Дани и замълча за момент, преди да добави: — Но не съм виновен, накиснаха ме.

— Те всички т’ва разправят. — Големият Ал извади кутия с хартийки за цигари от другия си джоб, взе една и изсипа малко тютюн.

— Може би — отвърна Дани. — Само че аз наистина съм невинен.

Той не забеляза, че Ник записва всяка тяхна дума.

— А ти за какво си тук? — на свой ред попита Дани.

— Аз съм шибан банков обирджия — отговори Големия Ал и облиза ръба на хартията. — Някой път забогатявам, някой път ме спипват. Тоя път ми дадоха четиринайсет години.

— И от колко време си в „Белмарш“?

— От две години. Преди т’ва ме пратиха в пандиз с лек режим, опитах се да избягам, така че повече едва ли ще рискуват с мен. Някой има ли огънче?

— Не пуша — отговори Дани.

— Нито пък аз, както знаеш — добави Ник и продължи да пише в дневника си.

— Ама и вие сте едни задръстеняци. Сега ще трябва да чакам до вечеря.

— Значи никога няма да те преместят от „Белмарш“? — учудено попита Дани.

— Не и докато не си излежа срока. Веднъж лепнат ли ти категория „Д“, те държат само на строг режим. Не мога да виня копелетата. Преместят ли ме, пак ще опитам да се чупя. — Пъхна цигарата между устните си и добави: — Все пак ми остават още само три години. — И пак се обърна към стената.

— А ти? — обърна се Дани към Ник. — На теб още колко ти остава?

— Две години, четири месеца и единайсет дни. А на теб?

— Двайсет и две години — отговори Дани. — Освен ако не спечеля обжалването.

— Никой не печели обжалване — обади се Ал. — Веднъж кат’ те олепят и те мушнат на топло, няма да те пуснат. Зат’ва по-добре свиквай.

Бет също лежеше в леглото си и се взираше в тавана. Щеше да чака Дани, независимо колко дълго. Нямаше никакво съмнение, че той ще бъде оправдан при обжалването, и тогава вероятно баща й най-сетне щеше да повярва, че и двамата казват истината.

Адвокат Редмейн я бе уверил, че ще продължи да представлява Дани и тя не бива да се притеснява за хонорара му. Дани беше прав — адвокат Редмейн бе същинско съкровище. Бет вече бе похарчила всичките си спестявания и беше използвала годишната си отпуска, за да може да присъства в съда по време на процеса. А и какъв смисъл имаше да излиза в отпуска, ако не можеше да я прекара с Дани? Шефът й прояви невероятно разбиране и й каза да не се връща в офиса, преди всичко да е приключило. Ако Дани бъде оправдан, беше я уверил господин Томас, тя можеше да си вземе допълнително две седмици, за да отидат на меден месец. В понеделник сутринта обаче Бет щеше да е на бюрото си, а меденият месец се отлагаше поне с година. Макар да бе изхарчила всичките си спестявания, за да платят на адвоката на Дани, тя все пак възнамеряваше всеки месец да му изпраща малко пари, понеже дванайсет паунда на седмица в затвора са си едно нищо.

— Искаш ли чаша чай, мила? — извика майка й от кухнята.

— Вечеря! — извика нечий глас и вратата се отвори за втори път днес.

Дани взе пластмасовите чиния и чаша и последва тълпата затворници, които слизаха по стълбите, за да се наредят пред тезгяха.

Най-отпред на опашката стоеше един от надзирателите, като допускаше само по шестима затворници наведнъж.

— Най-много сбивания стават за храна — обясни Ник на Дани, докато чакаха.

— Другите стават в салона — добави Големия Ал.

Най-сетне надзирателят повика Дани и Ник към групата на други четирима. Зад тезгяха стояха петима затворници, облечени в бели престилки, с бели шапки на главите и бели латексови ръкавици.

— Какво предлагате днес? — попита Ник и подаде чинията си.

— Мо’еш да вземеш наденица с боб, говеждо с боб или кълцан бут с боб — отговори един от затворниците, които сервираха храната.

— Предпочитам кълцан бут без боб. Благодаря.

— И аз искам същото, но с боб — обади се Дани.

— А ти кой си? — попита го затворникът. — Да не си шибаният му брат?

Ник и Дани се засмяха едновременно. Макар да бяха еднакви на ръст, горе-долу на една възраст и облечени в същата униформа, не бяха забелязали, че си приличат. Освен това Ник винаги беше гладко обръснат и косата му беше прилежно сресана, докато Дани се бръснеше веднъж седмично, а косата му, по думите на Големия Ал, наподобяваше „четка за клозет“.

— Как можеш да получиш работа в кухнята? — попита Дани, докато бавно се придвижваха по витото стълбище към първия етаж. Дани бързо схвана, че когато си извън килията, в затвора трябва да се движиш бавно.

— Трябва да получиш повишение — обясни Ник.

— И как става това?

— Просто не трябва да те докладват — отговори Ник.

— А това как се постига? — продължи Дани.

— Не ругаеш надзирателите, винаги си навреме за работа и никога не се включваш в побоите. Ако успееш да спазваш тези три правила, след около година ще те повишат, но пак няма да ти дадат работа в кухнята.

— Защо?

— Щот’ има към хиляда шибаняци в тоя затвор — обясни Големия Ал, който ги следваше. — И деветстотин от тях се натискат за кухнята — повечето време си извън килията и докопваш най-яката манджа. Така че забрави за кухнята, Дани.

Обратно в килията, Дани вечеря в пълно мълчание, докато обмисляше как може да бъде повишен по-скоро. Веднага щом изгълта и последната наденица, Големия Ал се изправи, прекоси килията, свали си джинсите и се настани на тоалетната чиния. Дани престана да яде, а Ник отмести поглед. След като приключи и пусна водата, Големият Ал се закопча, отпусна се обратно в леглото си и започна да свива следващата си цигара.

Дани си погледна часовника — шест без десет. Обикновено към шест отиваше в дома на Бет. Огледа останките в чинията си и се замисли за майката на Бет, която правеше най-вкусните наденички с картофено пюре.

— Каква друга работа мога да започна? — попита той.

— Още ли ще дрънкаш? — сопна се Големия Ал и запали цигарата си.

— Може да те разпределят в складовете или пък да чистиш нашето крило, или да станеш градинар — обясни Ник. — Но най-вероятно ще те разпределят на конвейера.

— Конвейерът? — повтори Дани. — Какво е това?

— Много скоро ще разбереш — отвърна Ник.

— А в гимнастическия салон? — продължи да разпитва Дани.

— И за т’ва трябва да те повишат — отговори Големия Ал и дръпна от цигарата.

— А ти къде работиш? — попита го Дани.

— Задаваш твърде много въпроси — отвърна Ал и издиша, като изпълни килията с цигарен дим.

— Големия Ал е санитар в болницата — обясни Ник.

— Това звучи като добра работа — каза Дани.

— Чистя пода, изхвърлям боклука, подготвям сутрешната смяна и правя чая — обясни Големия Ал. — Като през цялото време се движа. Значи съм повишен, нали така?

— Работата му е много отговорна — с усмивка добави Ник. — Трябва да си с безупречно досие, що се отнася до наркотици, а Големия Ал не понася наркоманите.

— Дяволски си прав. Ще пречукам всеки, който се опита да отмъкне лекарство от болницата.

— А има ли друга работа, която да си струва? — отчаяно попита Дани.

— Образование — отговори Ник. — Можеш да се присъединиш към класа ми и така ще подобриш писането и четенето си, а пък ти и плащат за това.

— Така е, ама само осем кинта на седмица — подигравателно се обади Големия Ал. — За всяка друга работа взимаш по дванайсет.

Дани отпусна глава на твърдата като камък възглавница и се загледа през малкия прозорец без завеси. От съседната килия гърмеше рап музика и той се почуди дали изобщо ще успее да заспи през първата нощ на двайсет и две годишната си присъда.

19.

В бравата прещрака ключ и тежката метална врата се отвори.

— Картрайт, отивай на конвейера. Веднага се яви при дежурния.

— Но… — започна Дани.

— Няма смисъл да спориш — спря го Ник, а надзирателят вече си бе тръгнал. — Следвай ме, ще ти покаже за къде си.

Двамата с Ник се сляха с тълпата затворници.

Всички вървяха в една и съща посока. Когато стигнаха края на коридора, Ник му обясни:

— Тук се разписваш в осем всяка сутрин и отиваш на работа.

— Какво, по дяволите, е това? — изруга Дани, докато разглеждаше шестоъгълната кабина в средата на помещението.

— Това е балонът — обясни Ник. — Надзирателите ни наблюдават отвътре, но ние не можем да ги видим.

— Вътре има надзиратели? — учуди се Дани.

— Със сигурност. Чувал съм, че са около четирийсет. Наблюдават постоянно и четирите блока, така че, ако започне бунт или някакви размирици, могат да реагират за минути.

— Участвал ли си някога в бунт? — попита Дани.

— Само веднъж — отговори Ник. — Не беше приятна гледка. Тук трябва да се разделим. Конвейерът е в обратната посока — тръгваш по зеления коридор и като стигнеш до края, значи си на правилното място.

Дани кимна и се присъедини към група затворници, които явно знаеха накъде отиват, но намръщените им лица и бавната походка издаваха, че могат да измислят и по-приятен начин да прекарат съботната сутрин.

Когато стигна до края на коридора, един надзирател с неизменната папка в ръце подканяше затворниците да влязат в голяма правоъгълна зала с размерите на баскетболно игрище. Вътре имаше шест дълги пластмасови маси с около двайсет стола, наредени от двете страни. Затворниците се настаниха по местата си.

— Аз къде да седна? — попита Дани.

— Където искаш. Няма никакво значение — отвърна надзирателят.

Дани намери един празен стол и мълчаливо загледа какво се случва около него.

— Трябва да си нов — обади се мъжът отляво.

— Как разбра?

— От осем години съм на конвейера.

Дани се вгледа в ниския набит мъж, с кожа, бяла като платно. Имаше воднисти сини очи и гъста светла коса.

— Аз съм Лиъм — представи се той.

— Дани.

— Ирландец ли си?

— Не, кокни. Роден съм само на няколко километра оттук, но дядо ми е ирландец.

— Това ми е достатъчно — усмихна се Лиъм.

— И какво сега? — попита Дани.

— Виждаш ли ония в края на масата? Те са доставчиците и ще донесат по една кофа за всеки от нас. А виждаш ли камарата найлонови пликове в другия край на масата? Ще ги сложат по средата. Взимаш плик и пъхаш вътре от това, което намериш в кофата.

Докато Лиъм обясняваше, прозвуча клаксон. Затворници с жълти ленти на ръцете внесоха кофите и поставиха по една пред всеки на масата. Кофата на Дани беше пълна с пакетчета чай. Погледна към тази на Лиъм, която пък съдържаше малки разфасовки масло. Найлоновите пликове се предаваха от ръка на ръка, докато се напълнеха с оризов чипс, масло, чай и малки кутийки със сол, черен пипер и мармалад. Щом стигнеха до края на масата, един от затворниците ги редеше върху табли и ги носеше в съседната стая.

— Оттук ги изпращат в друг затвор — обясни Лиъм, — където ги сервират за закуска горе-долу по същото време след около седмица.

Дани се отегчи само след минути и едва ли би издържал цялата сутрин, ако не беше Лиъм, който коментираше безспирно всяко нещо — от това как да получиш повишение до това как да завършиш в карцера. Всички около него се заливаха от смях.

— Разправял ли съм ти за случая, когато един надзирател намери празна бутилка „Гинес“ в килията ми?

— Не — послушно отговори Дани.

— Естествено веднага ме докладва, но не успяха да докажат обвиненията.

— Как така? — учуди се Дани. Макар да бяха чували историята десетки пъти, всички го слушаха с интерес.

— Казах на началника, че надзирателят е подхвърлил бутилката в килията ми, за да ми направи мръсно.

— Защото си ирландец? — предположи Дани.

— Не, това вече го бях използвал, затова се наложи да измисля нещо по-оригинално.

— И какво ти хрумна?

— Казах им, че онзи е гей и ме сваля, а аз все му отказвам.

— А той наистина ли беше педал?

— Не, разбира се. Но последното, което му трябва на шефа, е пълно разследване за сексуалната ориентация на някой от надзирателите. Това означава камари доклади, а надзирателят излиза в платен отпуск, докато трае разследването. Пише го в правилника на затвора.

— И какво стана? — попита Дани, като пусна поредното пакетче чай в поредния найлонов плик.

— Свалиха обвиненията, а оттогава не съм виждал онзи надзирател в нашия блок.

Дани се засмя за първи път, откакто бе в затвора.

— Не поглеждай нагоре — прошепна Лиъм, когато пред Дани стовариха нова кофа с чаени торбички. Лиъм изчака затворникът с жълта лента на ръката да изнесе празните кофи и добави: — Ако някога се сблъскаш с това копеле, по-добре си плюй на петите.

— Защо? — попита Дани и се загледа в гърба на едрия затворник с бръсната глава и татуировки по ръцете.

— Казва се Кевин Лийч. Избягвай го при всички положения.

— Защо? — настоя Дани. — Какъв му е случаят?

— Една вечер се прибрал по-рано от работа и заварил жена си в леглото с най-добрия му приятел. Пребил ги и двамата, завързал ги за рамката и като се свестили, започнал да ги кълца с кухненски нож — по веднъж на всеки десет минути — първо глезените, после бавно продължил нагоре, докато стигне до сърцето. Смятат, че са минали поне шест-седем часа, преди да умрат. Казал на съдията, че само искал да покаже на кучката колко много я обича. Осъдили го на доживотен, с препоръка от съдията никога да не го пускат предсрочно. Няма да види свобода, докато не го изнесат оттук с краката напред. — Лиъм замълча за момент. — Срам ме е да ти кажа, че и той е ирландец. Затова внимавай. Не могат да добавят и ден към присъдата му, така че изобщо не му пука кого ще накълца сега.

Спенсър Крейг не се съмняваше в себе си и не изпадаше лесно в паника, но това не можеше да се каже за Лорънс Девънпорт или Тоби Мортимър.

Крейг дочуваше клюките, които се носеха из коридорите на „Олд Бейли“ относно показанията му в процеса срещу Картрайт. Засега хората само си шушукаха, но той не можеше да си позволи клюките да прераснат в легенди.

Беше сигурен, че Лорънс Девънпорт няма да създава никакви проблеми, докато играе ролята на доктор Бересфорд в „По лекарско предписание“. Той обожаваше да се къпе във възхищението на милионите фенове, които го гледаха всяка събота вечер в девет часа. Да не говорим, че хонорарът му позволяваше да поддържа стандарт, немислим за сина на пазач на паркинг и продавачка на захаросани плодове от Гримсби. Перспективата, че ако се раздрънка, ще се наложи да прекара доста време в затвора за лъжесвидетелстване, трябваше да му влее здрав разум. А и Крейг нямаше да се поколебае да му напомни какво го очаква, щом критиците разберат, че е гей.

Тоби Мортимър криеше други опасности — беше стигнал до фазата, при която бе готов на всичко, само и само да се снабди със следващата доза. Крейг обаче не се съмняваше, че щом Тоби профука наследството си, той ще е първият човек, към когото ще се обърне за помощ.

Само Джералд Пейн оставаше непоклатим. Все пак той не губеше надежда, че един ден ще стане депутат в парламента.

Истината обаче бе, че щеше да мине много време, докато Мускетарите възстановят старите си отношения — онези отпреди трийсетия рожден ден на Джералд.

Бет изчака известно време на тротоара, докато се увери, че в магазина няма други хора. Огледа се в двете посоки и влезе. Учуди се колко е тъмно вътре и мина известно време, преди да различи познатата фигура зад щанда.

— Каква приятна изненада! — поздрави я господин Айзъкс. — С какво мога да ти помогна?

— Налага се да заложа нещо, но искам да съм сигурна, че ще мога да го откупя обратно.

— Не ми е разрешено да продавам заложените вещи по-рано от шест месеца — обясни господин Айзъкс. — А ако се налага отсрочка, все ще измислим нещо.

Бет се поколеба, преди да свали пръстена си и да го постави на щанда.

— Сигурна ли си? — попита собственикът на заложната къща.

— Нямам голям избор. Обжалването на Дани предстои и…

— Мога да ти заема пари?

— Не — отказа Бет. — Няма да е редно…

Господин Айзъкс въздъхна. Взе лупата си и разгледа бижуто, преди да заключи:

— Много добра изработка. Но колко очакваш да получиш за него?

— Пет хиляди паунда — с надежда в гласа рече Бет.

Господин Айзъкс продължи да се преструва, че внимателно изучава камъка, макар че самият той беше продал пръстена на Дани за четири хиляди преди година.

— Добре — съгласи се накрая той. — Цената е приемлива.

Прибра пръстена под щанда и извади чековата си книжка.

— Господин Айзъкс, мога ли да ви помоля за услуга, преди да напишете чека?

— Разбира се.

— Ще ми разрешите ли да го взимам назаем всяка първа неделя на месеца?

— Толкова зле ли беше? — попита Ник.

— Много по-зле. Ако го нямаше Лиъм, със сигурност щях да заспя и да ме докладват.

— Интересен случай е тоя Лиъм — обади се Големия Ал, като се размърда, но без да се обърне. — Цялото му семейство са гепачи. Има шестима братя и три сестри и по едно време петима от братята и две от сестрите бяха на топло. Шибаната му фамилия струва към милион на данъкоплатците.

Дани се засмя и попита:

— А какво знаеш за Кевин Лийч?

Големият Ал рязко се изправи.

— Даже не споменавай името му извън наш’та килия. Пълна откачалка. Ще ти клъцне гръкляна за един „Марс“. А ако го засечеш… — Той се поколеба. — Разправят, че го преместили тук от „Гарсайд“, задето нек’ъв му показал знака на победата.

— Звучи малко пресилено — обади се Ник, който записваше в дневника си всяка дума на Големия Ал.

— Не и кат’ знаеш, че откачалката му отрязал и двата пръста.

— Така са правили и французите по време на битката при Агинкорт срещу англичаните — вметна Ник.

— Много интересно — изръмжа Големия Ал.

Чу се сирената и след малко отвориха вратите на килиите, за да могат затворниците да отидат на вечеря. Ник затвори дневника си, изправи се да прибере стола и едва тогава Дани забеляза, че той носи сребърна верижка на врата си.

— Из коридорите на съда се носят слухове — започна съдия Редмейн, — че Спенсър Крейг не е бил напълно откровен в показанията си. Надявам се, че не ти ги подклаждаш.

— Не се и налага — отговори Алекс. — Той има достатъчно врагове, готови да подкрепят подобни твърдения.

— И все пак, понеже си страна в случая, няма да е много разумно да споделяш мнението си с останалите колеги в съда.

— Дори и ако Крейг е виновен?

— Дори да е самият дявол.

В края на първата седмица Бет написа писмо на Дани. Надяваше се, че той ще намери някой да му го прочете. Пъхна и банкнота от десет паунда, преди да запечата плика. Възнамеряваше да му пише всяка седмица, както и да ходи на посещение в затвора всяка първа неделя от месеца. Адвокат Редмейн й беше обяснил, че осъдените с толкова дълги присъди имат право само на едно посещение месечно през първите десет години.

На следващата сутрин пусна писмото в пощенската кутия на Бейкън Роуд, преди да се качи в автобус номер двадесет и пет към центъра. Името на Дани не се споменаваше в дома на семейство Уилсън, защото баща й полудяваше. Бет погали корема си и се почуди какво ли бъдеще може да очаква дете, което вижда баща си веднъж месечно, при посещения в затвора. Молеше се бебето им да е момиче.

— Трябва да се подстрижеш — обади се Големия Ал.

— И какво очакваш да направя? Да кажа на Паско, че имам нужда от нова прическа, затова ще си взема свободен ден в събота и ще се отбия в „Самис“ на Майл Енд Роуд за обичайната подстрижка?

— Няма нужда. Просто се запиши при Луис.

— А кой е Луис? — попита Дани.

— Бръснарят на пандиза — обясни Големия Ал. — Обикновено оправя по петима по време на почивката, ама е толко известен, че може и месец да чакаш. Ама ти така или иначе следващите двайсе и две години си тука. Ако искаш да минеш по-рано, плащаш три фаса за гола глава и пет — само отстрани и отзад. А господинът тук — той посочи Ник, който седеше в леглото си и четеше книга — плаща по десет, щот иска да се носи кат’ джентълмен.

— Само отзад и отстрани ми върши работа. Ама какви инструменти използва? Не ми се иска да ме подстриже с пластмасов нож и вилица.

Ник затвори книгата.

— Луис работи с истински ножици, машинка, даже има и бръснач.

— Е как са го оставили? — учуди се Дани.

— Не са — отговори Големия Ал. — Един от шефовете му дава инструментите в началото и после ги прибира. И преди да попиташ — ако нещо изчезне, Луис ще си загуби работата и всички килии ще бъдат претърсени.

— А добър ли е? — попита Дани.

— Преди да го приберат на топло, е бил фризьор в Мейфеър и е взимал по петдесет кинта на човек.

— И как се е озовал тук?

— За обир — отговори Ник.

— Глупости, никакъв обир. Хванали го със свалени гащи в Хампстед Хийт и мо’еш да си сигурен, че не е пикал, кат’ се появили ченгетата.

— Ама ако се знае, че е гей, как изобщо оцелява тук?

— Добър въпрос — отговори Големия Ал. — В повечето пандизи, влезе ли педал в банята затворниците му се изреждат.

— А какво ги спира?

— Не е лесно да се намери добър фризьор сред затворниците — обясни Ник.

— Така си е — съгласи се Големия Ал. — Предишният беше вкаран за убийство и никой не можеше да се отпусне на стола, докато държеше бръснача. Повечето даже пуснаха доста дълга коса.

20.

— Имаш две писма, Картрайт. — Господин Паско, надзирателят в тяхното крило, му подаде пощенските пликове. — Между другото в едното намерихме десет паунда. Внесохме ги директно за сметката ти в лавката, но кажи на приятелката си да ги праща с пощенски запис и направо ще ги получаваш с парите за седмицата.

Тежката метална врата се затръшна.

— Отворили са писмата ми! — възкликна Дани, като се взираше в разпечатаните пликове.

— Винаги го правят — обади се Големия Ал. — Освен това подслушват и телефонните ти разговори.

— Защо?

— Надяват се да хванат някой от наркодилърите. А миналата седмица спипали едно тъпо копеле да уговаря обир за деня, в който го пуснат на свобода.

Дани извади писмото от по-малкия плик. Понеже беше написано на ръка, предположи, че е от Бет. Второто беше напечатано на компютър и не можеше да бъде сигурен от кого е. Полежа известно време в леглото си, докато обмисляше какво да прави и най-накрая се предаде.

— Ник, можеш ли да ми прочетеш писмата? — тихо попита Дани.

— Мога, и с удоволствие ще го направя — отвърна Ник.

Дани му подаде двата плика.

Ник остави химикалката, отвори писмото, написано на ръка, и погледна подписа.

— Това е от Бет.

Дани кимна.

Ник вдигна поглед към Дани, който се взираше в тавана.

— Искаш ли да го прочета още веднъж?

— Не.

Ник отвори второто писмо.

— От Алекс Редмейн е — обясни той. — Много необичайно.

— Какво искаш да кажеш? — попита Дани и се изправи.

— Адвокатите обикновено не пишат сами на клиентите си. Оставят тази работа на помощниците си. Отбелязано е като лично и конфиденциално. Сигурен ли си, че искаш да го прочета?

— Да — отвърна Дани.

Ник прибра двете писма в пликовете и ги върна на Дани. Взе химикалката си и попита:

— Искаш ли да издиктуваш отговор?

— Не — категорично отговори Дани. — Искам да ме научиш да пиша и чета.

Спенсър Крейг започваше да мисли, че е постъпил неразумно, като избра „Дънлоп Армс“ за ежемесечната среща на Мускетарите. Успя да убеди приятелите си, че идеята всъщност е много добра, защото така ще покажат, че нямат какво да крият. Сега вече съжаляваше за решението си.

Лорънс Девънпорт измисли неубедително извинение. Не можел да се присъедини, защото трябвало да присъства на церемонията по връчване на телевизионни награди — той бил номиниран за най-добър актьор в сапунен сериал.

Крейг не се изненада, че Тоби Мортимър изобщо не се появи, тъй като той най-вероятно лежеше в някоя канавка с игла, забита във вената.

Добре че поне Джералд Пейн дойде, макар и с доста голямо закъснение. Ако тази среща имаше дневен ред, първа точка би била: „Разпускането на Мускетарите“. Крейг наля остатъка от първата бутилка „Шабли“ в чашата на Джералд и поръча нова.

— Наздраве — вдигна чашата си той.

Пейн само кимна, без особен ентусиазъм.

Известно време никой не проговори.

— Имаш ли представа за кога е насрочено обжалването на Картрайт? — най-сетне попита Пейн.

— Не — отговори Крейг. — Редовно проверявам списъка на делата, но по очевидни причини не мога да рискувам да се обадя и да попитам. Щом науча нещо, първо на теб ще съобщя.

— Притесняваш ли се за Тоби? — продължи с въпросите Пейн.

— Не, той е най-малкият ни проблем. За когато и да насрочат делото, можеш да си сигурен, че Тоби няма да е в състояние да дава показания. Единственото ми притеснение е Лари — става все по-хлъзгав с всеки изминал ден. Надявам се, че перспективата да прекара доста време в затвора ще го вразуми.

— Ами сестра му?

— Сара ли? — учуди се Крейг. — Какво за нея?

— Нищо конкретно, само си мислех, че ако тя разбере какво точно се случи онази нощ, може би ще се опита да го убеди, че е негов дълг да каже истината в съда. Все пак тя също е адвокат. — Пейн отпи от виното си. — Ти нямаше ли връзка с нея в Кеймбридж?

— Не бих го нарекъл връзка — отговори Крейг. — Тя не е мой тип, прекалено превзета е.

— Аз пък чух друга версия — продължи Пейн, като се постара думите му да прозвучат лековато.

— Какво си чул? — отбранително попита Крейг.

— Че тя те е разкарала, понеже си имал доста странни навици в леглото.

Крейг не направи никакъв коментар, само изпразни и втората бутилка.

— Барман, още една — поръча той.

— Деветдесет и пета година ли, господин Крейг?

— Разбира се. Само най-доброто за моя приятел.

— Няма нужда да си харчиш парите за мен — каза Пейн.

Крейг не си направи труда да му обясни, че няма никакво значение какъв е етикетът на бутилката, защото барманът вече беше решил колко пари да им поиска, „за да си държи езика зад зъбите“, както сам се беше изразил.

Големия Ал хъркаше. Ник бе описал звука в дневника си като кръстоска между гъргоренето на слон, пиещ вода, и корабна сирена. Ник някак успяваше да заспи под грохота на рап музиката от съседната килия, но така и не можа да свикне с хъркането на Ал.

Лежеше буден и мислеше за решението на Дани да се махне от конвейера, за да стане негов ученик. Не му бе трудно да забележи, че макар и да нямаше никакво образование, Дани е далеч по-умен от всички, на които бе преподавал през последните две години.

Дани беше ненаситен за знания. Не губеше и минута — постоянно задаваше въпроси и рядко се задоволяваше с първия отговор. Ник беше чел за учители, чиито ученици се оказват по-умни от самите тях, но не бе очаквал, че ще попадне на такъв точно в затвора. А Дани не го оставяше на мира дори и вечерно време — щом вратата на килията се затвореше за нощта, той се настаняваше удобно на леглото на Ник и започваше с въпросите. В две области, математика и спорт, Дани знаеше много повече от него. Освен това притежаваше фотографска памет, така че на Ник не му се налагаше да проверява в учебниците. А що се отнася до „Уест Хам“ или „Есекс“, Дани беше учебникът. Макар да не можеше да пише и чете, Дани притежаваше вродена дарба да борави с числа.

— Буден ли си? — прекъсна мислите му Дани.

— Мисля, че в съседните три килии никой не спи от хъркането на Големия Ал.

— Аз пък си мислех, че откакто се записах за твой ученик, съм ти споделил много неща за себе си, а все още не знам нищо за теб.

— Какво искаш да знаеш? — попита Ник.

— За начало, как някой като теб се е оказал в затвора? — Ник не отговори веднага. — Ако не искаш, не ми казвай — добави Дани.

— Осъден съм от военен съд, докато полкът ми служеше с войските на НАТО в Косово.

— Убил ли си някой?

— Не, но един албанец загина, а друг беше ранен заради моя грешка. — Сега беше ред на Дани да замълчи. — Моят взвод трябваше да охранява група сърби, обвинени в етническа чистка. По време на дежурството ми се появи група албански партизани — обикаляха с кола около лагера ни и стреляха във въздуха с калашниците си, за да отпразнуват залавянето на сърбите. Когато колата се приближи опасно близо, предупредих водача им, че трябва да се оттеглят. Той не ми обърна никакво внимание и аз наредих на сержанта да изстреля няколко предупредителни изстрела. Резултатът беше, че двама от тях бяха тежко ранени, а единият почина по-късно в болницата.

— Значи ти самият не си убил никой?

— Никого. Казва се никого.

— Никого — повтори Дани.

— Не, не съм, но аз бях дежурен.

— И за това са ти дали осем години?

Ник не отговори.

— И аз по едно време си мислех да отида в армията.

— От теб щеше да стане дяволски добър войник.

— Само че Бет беше против.

Ник се усмихна.

— Каза, че не искала да ме няма с месеци, а и щяла да умре от притеснение. Каква ирония!

— Много уместна употреба на думата „ирония“.

— А как така не получаваш ник’ви писма?

— Никакви.

— Как така не получаваш никакви писма? — повтори въпроса си Дани. — Как се пише „получавам“? П-о-л-о-ч-а-в-а-м.

— Не, п-о-л-у-ч-а-в-а-м. Опитай се да го запомниш. — Последва дълга пауза, преди Ник да отговори на въпроса на Дани. — След делото не съм правил никакви опити да поддържам връзка със семейството си, нито пък те са правили.

— Дори майка ти и баща ти? — учуди се Дани.

— Майка ми е починала при раждането ми.

— Съжалявам. А баща ти жив ли е?

— Доколкото знам — да, но той беше полковник в същия взвод, в който служех и аз. Не ми е проговорил, откакто започна процесът срещу мен.

— Това е малко прекалено.

— Армията е смисълът на целия му живот. Аз трябваше да следвам неговите стъпки и да стана командир, а не да бъда осъден от военния съд.

— Имаш ли братя или сестри?

— Не.

— Лели и чичовци?

— Един чичо и две лели. По-малкият брат на баща ми и жена му живеят в Шотландия. Имам и леля в Канада, но никога не съм я виждал.

— Никакви други роднинства?

— Казва се роднини — поправи го Ник. — Не, няма други. Единственият, когото обичах, беше дядо ми, но той почина преди няколко години.

— И той ли беше военен? — попита Дани.

— Не, беше пират — през смях отговори Ник.

Дани не се засмя.

— Какъв пират?

— Продавал оръжие на американците през Втората световна война; направил състояние — достатъчно, за да не работи повече, — оттеглил се в Шотландия, купил си имот и станал земевладелец.

— Земевладелец? Това значи ли, че си богат?

— За съжаление не — отговори Ник. — Баща ми успя да пропилее наследството си, докато беше командир на полк. Все повтаряше: „Трябва да поддържаме стандарта си, момчето ми“. Каквото остана, потъна за издръжка на имотите.

— Значи нямаш пукната пара? Като мен?

— Не — отвърна Ник. — Аз не съм като теб. Ти по-скоро приличаш на дядо ми. И не би направил грешката, която допуснах аз.

— Но аз съм осъден на двайсет и две години, които ще прекарам тука — възрази Дани.

— Казва се тук — поправи го Ник.

— Тук — повтори Дани.

— Но за разлика от мен, ти не би трябвало да си тук — тихо рече Ник.

— Наистина ли мислиш така? — Дани не можа да скрие изненадата си.

— Не го вярвах, докато не прочетох писмото на Бет. А очевидно адвокат Редмейн също смята, че заседателите са взели погрешно решение.

— Какво е това на врата ти? — попита Дани.

Големия Ал се стресна, изръмжа, стана от леглото, свали си боксерките и се отпусна върху тоалетната чиния. Когато пусна водата, Дани и Ник се опитаха да заспят, преди да започне хъркането.

Бет усети болката, докато пътуваше в автобуса. Бебето трябваше да се появи след три седмици, но тя веднага си даде сметка, че е най-добре веднага да иде в някоя болница, ако не иска да роди първото си дете в автобус по линия двайсет и пет.

— Помогнете ми — изпъшка тя, когато я преряза за втори път.

Двете възрастни жени, които седяха пред нея, се обърнаха едновременно.

— Започва ли се? — попита едната.

— Няма никакво съмнение — рече другата. — Вие кажете на шофьора, а аз ще й помогна да слезе.

Ник подаде десет цигари на Луис, след като бръснарят изчетка космите от раменете му.

— Благодаря ти, Луис — каза Ник, все едно че се намираше при личния си фризьор в салон „Тръмпърс“ на Кързън стрийт.

— За мен е удоволствие, господине — официално му отговори Луис, докато връзваше кърпата на врата на следващия си клиент.

— А вие какво ще желаете? — попита Луис и прокара пръсти през гъстата къса коса на Дани.

— Това можеш да го оставиш — обясни Дани и махна ръката му от главата си. — Искам само да я скъсиш отстрани и отзад.

— Ще ти отива — съгласи се Луис, взе ножицата и огледа по-отблизо косата му.

След осем минути приключи с подстрижката и подаде на Дани огледало, за да огледа врата си.

— Не е зле — призна Дани, когато се разнесе глас:

— Край на почивката. Всички по килиите.

Дани пъхна пет цигари в ръката на Луис точно когато надзирателят се приближи към тях.

— Шефе, а ти какво ще искаш? По-късо отстрани и отзад? — пошегува се Дани, докато оглеждаше плешивата глава на господин Хаген.

— Не се закачай с мен, Картрайт. Прибирай се в килията, ако не искаш да те докладвам.

Хаген прибра ножиците, машинката, четката, бръснача и различните по размер гребени в метална кутия. Заключи я и я отнесе.

— Ще се видим след месец — рече Луис, докато Дани бързаше към килията си.

21.

Гласът отвън оповестяваше, че е време за църква.

Дани и Ник зачакаха пред вратата, докато Големия Ал хъркаше щастливо, воден от убеждението си, че докато спиш, не си в затвора.

Тежкият ключ се завъртя в бравата и вратата се отвори. Дани и Ник се сляха с множеството, тръгнало към параклиса на затвора.

— Вярваш ли в Господ? — попита Дани, докато слизаха по витата метална стълба към приземния етаж.

— Не — отговори Ник. — Аз съм агностик.

— Какво значи това?

— Агностик е човек, който вярва, че няма как да знаем дали Господ съществува, или не, за разлика от атеиста, който е сигурен, че няма Бог. Но пък е много добро извинение да прекараш един час извън килията всяка неделя, а и обичам да пея. Освен това падрето тук изнася прекрасни служби, макар да отделя прекомерно голямо внимание на разкаянието.

— Какво е „падре“?

— Така наричат свещениците в армията.

— А „прекомерно“?

— Прекалено много, повече от необходимото.

— Двамата с Бет сме римокатолици.

— Казва се: „Двамата с Бет сме католици“.

— Двамата с Бет сме католици — повтори Дани. — Затова знаем Библията наизуст, въпреки че не мога да чета.

— Не ти ли омръзва постоянно да те поправям?

— Понякога — призна Дани. — Обаче знам, че Бет много ще се зарадва, че се уча да пиша, да чета и да говоря правилно. Тя винаги е казвала, че трябва да се образовам.

— Тя ще дойде ли следобед на посещение?

— Да — усмихна се Дани. — Нямам търпение да я видя.

Двамата стигнаха входа на параклиса, където се наредиха на опашка, за да бъдат претърсени, преди да ги пуснат да влязат.

— Защо ще ни претърсват? — попита Дани.

— Защото това е един от малкото поводи затворници от четирите блока да се съберат и могат да си разменят наркотици или информация.

Стигнаха до края на опашката, където ги претърсиха двама надзиратели — ниска жена на около четиридесет години, която изглеждаше, сякаш отдавна е на диета със затворническа храна, и по-млад мъж, който явно прекарваше много време на лежанката за вдигане на тежести. Повечето от затворниците се бутаха, за да бъдат претърсени от жената.

Най-сетне Дани и Ник влязоха в параклиса — просторно правоъгълно помещение с дървени пейки, обърнати към сребърния кръст на олтара. На тухлената стена отзад беше изрисувана „Тайната вечеря“ в огромни размери. Ник обясни на Дани, че е рисувана от затворник, който ползвал други затворници за модели.

— Не е зле — каза Дани.

— Това, че някой е убиец, не означава, че няма други качества — отбеляза Ник. — Не забравяй Караваджо.

— Не мисля, че го познавам — призна Дани.

— Отворете на страница 127 от Псалтира — рече свещеникът — и всички заедно ще изпеем „Ти, който доблестен си“.

— Ще те запозная с Караваджо, щом се върнем в килията — обеща Ник и в този миг от малкия орган прозвучаха встъпителните акорди.

Докато пееха, Ник се зачуди дали Дани успява да прочете думите или ги е научил наизуст при посещенията в кварталната църква.

Огледа малкия параклис. Не се учудваше, че пейките бяха претъпкани с хора като на футболен стадион в събота следобед. На последния ред се бе струпала групичка затворници, които обсъждаха кой от новите попълнения търси наркотици, без изобщо да си направят труда дори да отворят книгите с химни; вече бяха отхвърлили Дани от списъка с клиенти. Дори когато коленичиха, не се престориха, че изричат молитва — изкуплението не ги интересуваше. Замълчаха едва когато отецът започна проповедта си. Дейв, чието име бе изписано на пластмасова табелка, закачена на расото му, се оказа съвестен, старомоден свещеник, избрал убийството за тема на словото си. Това предизвика бурни викове „Алилуя!“ от първите редици, където се беше настанила група експанзивни афро-карибци, очевидно вещи в темата.

Дейв подкани затворниците да отворят библиите си на Битие и започна с историята на Каин, първия убиец.

— Каин толкова много завиждал на успехите на брат си, че решил да се отърве от него.

После им разказа за Моисей, който според него убил някакъв египтянин и смятал, че ще му се размине, но Господ го видял и го наказал да страда до края на живота си.

— Това не си го спомням — прошепна Дани.

— Нито пък аз — призна Ник. — Досега смятах, че Моисей е умрял спокойно в съня си на сто и трийсет години.

— Сега искам всички да отворите Втора книга Царства — продължи Дейв, — където ще прочетете за цар, който е бил убиец.

— Алилуя! — изреваха затворниците на първите редове, макар и не в унисон.

— Да, цар Давид е бил убиец — рече Дейв. — Той убил хетееца Урия, защото се влюбил в съпругата му Вирсавия. Но Давид бил хитър и не искал всички да го видят как убива военачалника си, затова наредил на Урия да заеме предна позиция в предстоящата битка, което гарантирало смъртта му. Само че Господ видял какво сторил Давид и го наказал, защото Господ вижда всичко и наказва онези, престъпили заповедите Му.

— Алилуя! — извикаха отново в хор първите редове.

Дейв завърши службата със заключителна молитва, в която думите „разбиране“ и „прошка“ се повтаряха отново и отново. Накрая благослови множеството, вероятно най-многочисленото в Лондон тази сутрин.

— Службата тук е много по-различна службите в „Сейнт Мери“ — каза Дани на излизане от параклиса.

Ник само повдигна вежди.

Отново ги претърсиха и трима затворници бяха отделени настрани, преди да ги отведат по пурпурния коридор.

— Какво ще им правят? — попита Дани.

— Отвеждат ги за притежание на наркотици — обясни Ник. — Ще прекарат най-малко седем дни в карцера.

— Не може да си струва цената — учуди се Дани.

— Те явно смятат обратното, защото можеш да си сигурен, че щом ги пуснат, веднага ще се върнат към търговията си.

С всяка следваща минута Дани се вълнуваше все повече от предстоящата среща с Бет, първата от седмици насам.

В два следобед, час преди времето за посещения, Дани нервно кръстосваше килията. Беше изпрал и изгладил ризата и джинсите си и прекара доста време под душа. Чудеше се с какво ли ще е облечена Бет, сякаш излизаха на първа среща…

— Как изглеждам? — попита Дани.

Ник направи гримаса.

— Толкова ли е зле?

— Не, само че…

— Само че какво? — настоя Дани.

— Може би Бет ще очаква да си избръснат.

Дани се огледа в парчето огледало на стената и бързо си погледна часовника.

22.

Още един коридор, претъпкан със затворници, но поне този път се движеха по-бързо. Никой не искаше да изпусне и минута от времето за посещения. В края на коридора се намираше чакалнята, със заковани покрай стените дървени пейки. Там също се чакаше доста, докато най-накрая извикат името ти по високоговорителя. Дани прекара това време в разчитане на табелите по стените; няколко от тях предупреждаваха за последствията — както за затворниците, така и за посетителите, — ако бъдат заловени с наркотици и ако изобщо се опитат да разменят някакви вещи помежду си. Друга се отнасяше за политиката на затвора спрямо случаи на побой, а последната съобщаваше нещо за дискриминация — дума, която измъчи Дани и чието значение той не знаеше. Щеше да попита Ник, щом се върне в килията.

Мина близо час, преди да съобщят името Картрайт по високоговорителя. Дани скочи на крака и последва надзирателя в малка стая, където го накараха да застане с разкрачени крака на дървена платформа. Друг полицай, когото виждаше за първи път, го претърси по-старателно от когато и да било. Големия Ал го беше предупредил, че ги проверяват много внимателно, защото посетителите често се опитвали да предадат на близките си наркотици, пари, ножове и дори пистолети.

След като приключи с претърсването, надзирателят преметна жълта лента през рамото на Дани, която различаваше затворниците от посетителите. След това го въведоха в най-голямата зала, която бе виждал в „Белмарш“. Застана пред бюро, повдигнато на платформа на метър над пода, и друг надзирател прегледа списъка пред себе си и каза:

— Чакат те на Е9.

В залата бяха наредени маси и столове в седем редици, номерирани от А до Ж. Затворниците седяха на червени столове, заковани за пода. Посетителите сядаха срещу тях, на зелени столове, които също бяха заковани. Така надзирателите лесно можеха да наблюдават цялата зала, в което им помагаха и множеството камери по тавана. Докато вървеше между редиците маси, Дани забеляза, че на втория етаж е пълно с надзиратели, които следяха всяко движение в залата. Спря до ред Е и потърси Бет с поглед. Най-накрая я забеляза — седеше на един от зелените столове. Макар да бе залепил нейна снимка на стената в килията си, Дани бе забравил колко е красива. Държеше голям вързоп в ръцете си, което го изненада, защото на посетителите не беше разрешено да носят подаръци на затворниците.

Тя скочи на крака веднага щом го видя. Дани забърза крачка, макар много пъти да го бяха предупреждавали, че не трябва да тича. Прегърна я силно и се стъписа, когато от вързопа в ръцете й се чу бебешки плач. Дани направи крачка назад и за първи път видя дъщеря си.

— Красива е — промълви той и взе Кристи в ръце. Вдигна поглед към Бет и добави: — Ще изляза оттук, преди даже да разбере, че баща й е в затвора.

— Как…

— Кога… — започнаха и двамата едновременно.

— Съжалявам — каза той. — Ти кажи първо.

— Защо говориш толкова бавно? — изненада се Бет.

Дани се отпусна в червения стол и започна да й разказва за съкилийниците си. Междувременно изяде един „Марс“ и пресуши кутийката диетична кока-кола, които Бет му беше купила от лавката — деликатеси, които не бе опитвал, откакто го бяха затворили в „Белмарш“.

— Ник ме учи да пиша и чета — обясни й той. — А Големия Ал ми показва как се оцелява в затвора. — Той замълча и зачака реакцията на Бет.

— Имал си късмет да попаднеш точно в тази килия.

Дани не се беше замислял за това и сега си даде сметка, че трябва да благодари на господин Дженкинс.

— Е, как е животът на Бейкън Роуд? — попита той и погали бедрото на Бет.

— Някои от съседите събират подписка за освобождаването ти, а на стената на метростанцията откъм Боу Роуд са изписали със спрей „Дани Картрайт е невинен!“. Още никой не се е опитал да го изтрие, дори общината.

Докато слушаше новините, Дани изяде още три марса и изпи две кутийки кока-кола, защото знаеше, че няма да му разрешат да ги вземе в килията.

Искаше още малко да подържи Кристи, но тя бе заспала в ръцете на майка си. Видът на дъщеря му само засили решимостта му на всяка цена да се научи да пише и чете. Искаше да е в състояние да отговори на всеки въпрос на адвокат Редмейн и да отиде подготвен на обжалването, а и да изненада Бет, като й изпрати писмо.

— Времето за посещения изтече — обяви глас по високоговорителите.

Дани нямаше представа кога беше изтекъл най-краткият час в живота му и погледна часовника на стената. Изправи се бавно, прегърна Бет и я целуна. Знаеше, че това е най-лесният начин посетителят да ти пъхне нещо в джоба, затова беше сигурен, че в момента надзирателите не ги изпускат от поглед. Някои затворници дори гълтаха наркотиците, за да не ги открият при претърсването, преди да ги върнат в килиите.

— Довиждане, скъпи — каза му Бет, когато той я пусна.

— Довиждане — отчаяно отвърна Дани. — А, за малко да забравя.

Бръкна в джоба на панталона си и извади сгънат лист хартия. В момента, в който й подаваше писмото, до тях се появи един от надзирателите и го грабна от ръката му.

— Не е разрешено да й даваш нищо, Картрайт.

— Но това е само… — започна Дани.

— Без уговорки. Време е да си вървите, госпожо.

Дани остана загледан след Бет, която си тръгна с детето му на ръце.

— Трябва да изляза оттук — пророни той тихо.

Надзирателят отвори листа и прочете първите думи, които Дани беше написал сам на Бет: „Не след дълго ще сме отново заедно“.

Лицето му се смръщи тревожно.

— Да я подкъся отстрани и отзад ли? — попита Луис, докато следващият му клиент се настаняваше на стола.

— Не — тихо отговори Дани. — Искам прическа като на приятеля преди мен.

— Ще ти струва повече — предупреди го Луис.

— Колко?

— Колкото на Ник, десет фаса на месец.

Дани извади неразпечатан пакет „Марлборо“ от джоба на джинсите си.

— За днес и предплащам за следващия месец, ако си свършиш работата добре.

Луис се засмя, а Дани прибра обратно цигарите в джоба си.

Бръснарят обикаляше бавно около стола, оглеждаше косата на Дани и от време на време коментираше.

— Първо, трябва да я оставиш да порасне малко и да я миеш поне два или три пъти седмично — обясни той. — Ник винаги е с чиста и сресана коса. Освен това трябва да се бръснеш всеки ден, като поддържаш бакенбардите по-къси, ако искаш да изглеждаш като джентълмен. — След още оглеждане, Луис добави: — Ник си сресва косата наляво, а не като теб — надясно и това ще е първата промяна, която трябва да направим. Освен това косата му е по-светла от твоята, което не е проблем — ако редовно я изплакваш с лимонов сок, и твоята ще изсветлее.

— Колко време ще ми отнеме всичко това?

— Шест месеца, не повече. Но трябва да идваш при мен всеки месец — добави Луис.

— Няма проблем, и без това за никъде не съм тръгнал — отвърна Дани. — Запази ми час за всеки първи понеделник от месеца, защото трябва да сме приключили преди делото по обжалване. Адвокатът ми смята, че има много голямо значение как изглеждаш, когато си на подсъдимата скамейка, а аз искам да приличам на полицай, а не на престъпник.

— Добър ти е адвокатът значи — измърмори Луис, метна зелената кърпа около врата на Дани и взе ножиците.

След двайсет минути едва забележимата промяна вече бе факт.

— И не забравяй — повтори му Луис, докато държеше огледалото зад гърба на Дани, за да може той да огледа тила си. — Трябва да се бръснеш всяка сутрин и да си миеш косата с шампоан поне два пъти седмично, ако искаш да си на ниво, както би казал Ник.

— Обратно по килиите — извика господин Хаген. Изненада се, когато забеляза двамата затворници да си разменят неотворен пакет цигари.

— Намери си нов клиент за алтернативните услуги ли, Луис? — попита той и се подсмихна.

Дани и Луис не отговориха нищо.

— Странно, Картрайт. Най-малко за теб предполагах, че си педал.

23.

Минутите ставаха часове, часовете — дни, дните — седмици и така бавно и мъчително се изниза най-дългата година в живота на Дани, макар, както Бет често му напомняше, времето да не бе напълно пропиляно. След няколко месеца Дани щеше да се яви на шест изпита, за да получи удостоверение за завършено средно общо образование. Според учителя му щеше да ги вземе с пълен отличен. Бет го бе попитала кои предмети си е избрал за кандидатстване в колеж.

— Ще ме пуснат много преди да се наложи да реша — бе обещал той.

— Въпреки това настоявам да се явиш — каза тя.

С Кристи го посещаваха всяка първа неделя от месеца и в последно време Бет говореше най-вече за предстоящото дело в Апелативния съд. Истината беше, че дата още не бе насрочена. Господин Редмейн упорито търсеше нови доказателства, защото, както бе признал, без тях шансовете им да спечелят бяха минимални. Наскоро Дани бе прочел доклад на Вътрешно министерство, според който 97 процента от молбите като неговата биваха отхвърляни и само 3 процента от осъдените на дълъг срок получаваха незначително намаляване на присъдите. Опита се да не мисли какво ще стане, ако жалбата му бъде отхвърлена. Какво щеше да стане с Бет и Кристи, ако трябваше да лежи още двайсет и една години? Бет никога не повдигаше въпроса, но Дани вече беше решил, че за нищо на света присъдата няма да е и за тримата.

Беше разбрал, че затворниците с дълги присъди, както и доживотните, се делят на две категории: такива, които напълно се изолират от живота навън — никакви писма, никакви обаждания или посещения, и другите — които като приковани на легло инвалиди се превръщат в тежест за семействата си до края на дните си. Вече знаеше по кой от двата пътя ще поеме, ако нищо не излезеше от обжалването.

„Доктор Бересфорд загива при катастрофа“, гласеше заглавие на първа страница на „Сънди Мейл“. По-нататък в статията се съобщаваше, че звездата на Лорънс Девънпорт е започнала да губи блясъка си и продуцентите на „По лекарско предписание“ са решили да го освободят от сериала. Планираше се да загине в катастрофа с пиян шофьор. Щял да бъде откаран в болницата, където работи и сестра Петъл, на която той бе обърнал гръб заради съобщението й, че е бременна от него. Тя щяла да се опита да спаси живота му, но уви…

Телефонът в кабинета на Спенсър Крейг иззвъня. Никак не се изненада, когато чу отсреща гласа на Джералд Пейн.

— Видя ли вестниците?

— Да — отговори Крейг. — Честно казано, изобщо не съм изненадан. Зрителският интерес е намалял чувствително през последната година и очевидно се опитват да привлекат отново вниманието на хората.

— Изритат ли го, Лари трудно ще получи нова роля. Няма да е добре, ако се върне отново към бутилката.

— Не ми се ще да обсъждаме това по телефона, Джералд. Да се срещнем някъде тия дни.

Крейг отвори бележника с ангажиментите си и с неудоволствие забеляза, че няколко дни поред са напълно свободни. Преди време нещата съвсем не стояха така.

Дежурният остави вещите на задържания на плота, за да може колегата му да направи опис в дневника: игла, малко пликче с бял прах, кутийка кибрит, лъжица, вратовръзка и банкнота от пет паунда.

— Имаме ли име или документ за самоличност? — попита колегата.

— Не — отговори дежурният полицай и хвърли поглед към свитата на кълбо фигура на пейката пред него. — Какъв е смисълът да изпращат тоя нещастник в затвора?

— Законът си е закон, човече. Нашата работа е да го прилагаме, а не да го обсъждаме.

— Нещастното копеле — въздъхна дежурният полицай.

В дългите безсънни нощи, докато чакаше делото за обжалване, съветът на господин Редмейн преди произнасянето на заседателите по време на първото дело често изникваше в съзнанието на Дани. „Признаеш ли се за виновен в убийството, ще лежиш само две години.“ Ако беше се вслушал в съвета му, след дванайсет месеца Дани щеше да е свободен.

Опита да се да се съсредоточи върху есето, което бе написал за „Граф Монте Кристо“. Дали и той да не избяга като Едмонд Дантес? Само че тук, на първия етаж, няма как да прокопаеш тунел, а и „Белмарш“ не беше построен на остров, така че и море нямаше. Ето защо, за разлика от Дантес, той имаше твърде слаба надежда да успее да отмъсти на четиримата си врагове, в случай че не спечели делото за обжалване. След като прочете есето, Ник му постави оценка 73 процента с коментара: „За разлика от Едмонд Дантес, на теб няма да ти се наложи да търсиш начин за бягство, защото ще те освободят“.

Колко много се бяха сближили двамата през последната година. Всъщност прекарваха заедно повече време, отколкото Дани бе прекарал с Бърни. Някои от новите затворници дори си мислеха, че са братя, докато Дани не си отвореше устата. Това щеше да отнеме време.

— Умен си точно колкото мен — непрестанно повтаряше Ник. — А стане ли дума за математика — ти мен можеш да учиш.

Ключът се превъртя в бравата и господин Паско отвори, за да пусне Големия Ал вътре. Както винаги, точни като часовник — престани да използваш клишета, дори в мислите си, беше му казал Ник. Едрият им съкилийник се стовари безмълвно на леглото. Дани продължи да пише.

— Нося ти новини, Дани Бой — обади се по едно време Големия Ал.

Дани остави писалката. Рядко се случваше Големия Ал да започне разговор, освен ако не му трябваше кибрит.

— Да си срещал някога тип на име Мортимър?

Сърцето на Дани ускори ударите си.

— Да — отвърна той най-сетне. — Беше в бара в нощта на убийството на Бърни. Така и не се появи на делото.

— Появил се е обаче тук — кратко съобщи Ал.

— Как така?

— Ами така. Докараха го в болницата днес следобед. Има нужда от лечение.

Дани се бе научил да не прекъсва Ал, когато заговори, защото всеки момент можеше да млъкне и след това цяла седмица не можеш да му изкопчиш и дума.

— Погледнах в картона му. Прибран е за притежание на дрога клас А. Две години ще лежи. Май ще е чест посетител на болницата.

Дани чакаше, а сърцето му щеше да изхвръкне.

— Може да не съм умен кат’ теб или Ник, но е възможно от него да дойде информацията, която ти и адвокатът ти от толкова време търсите.

— Ти си съкровище.

— Е, чак пък толкоз — изсумтя Големия Ал и добави: — Но ме събуди, когато приятелят ти се върне, защото ще ви науча на туй-онуй.

Спенсър Крейг седеше сам пред екрана и въртеше чаша уиски в ръка. Заедно с девет милиона зрители той гледаше последния епизод на „По лекарско предписание“ с Лорънс Девънпорт. Сестра Петъл държеше ръката на доктор Бересфорд, който със сетни сили промълви:

— Ти заслужаваш нещо по-добро.

Епизодът спечели своята най-многочислена аудитория за последните десет години. Завърши със спускането на ковчега на доктор Бересфорд в земята и разплаканата сестра Петъл над него. Продуцентите не оставиха никаква възможност за чудодейно оцеляване, независимо от молбите на пламенните обожателки на Девънпорт.

Седмицата никак не беше добра за Крейг: Тоби бе изпратен в затвора, където Картрайт излежаваше присъдата си, Лари бе останал без работа, а и днес сутринта бе видял, че делото за обжалване на присъдата на Картрайт е влязло в програмата на съда. Имаше още няколко месеца, но какво ли щеше да е състоянието на Лари дотогава? Особено ако Тоби се пречупеше и заради една доза пропее пред някой, готов да го изслуша за събитията в онази нощ.

Изправи се и отиде до шкафа, в който държеше материалите от миналите си дела, към които рядко посягаше. Извади папките на няколко бивши клиенти, които лежаха в „Белмарш“. Разучава ги близо час, докато установи, че само един от тях става за работата, която бе замислил.

— Ще пропее — заяви Големия Ал.

— Спомена ли за нощта в „Дънлоп Армс“? — попита Дани.

— Не засега, рано е още. След време и това ще стане.

— Защо си толкова сигурен? — попита Ник.

— Защото имам нещо, което той иска, а честната размяна не е кражба.

— Какво е това, което ти имаш, а той — не? — не спираше да пита Дани.

— Не задавай въпрос, чийто отговор не искаш да чуеш — намеси се навреме Ник.

— Печен мъж е тоя Ник — констатира Големия Ал.

— Какво мога да направя за вас, господин Крейг?

— По-важно е какво мога да направя аз за теб.

— Нещо не ми се вярва да горите от желание да направите нещо за мен. Седя в тази дупка вече осем години и за цялото това време не съм чул нищо от вас, така че не ме пързаляйте. Знаете, че не мога да си позволя да платя и секунда от времето ви. Защо не карате направо? Защо сте тук?

Преди да разрешат свиждането с Кевин Лийч и докато го доведат, Крейг бе огледал внимателно стаята за срещи с адвокати и не бе открил никакви подслушвателни устройства. Тайната на разговора с клиент беше неприкосновена според английските закони и дори правилото да бъдеше нарушено, в съда подобна информация се отхвърляше като недопустима. Въпреки всичко Крейг знаеше, че поема сериозен риск. И все пак възможността да попадне в същата тази дупка с хора като Лийч бе достатъчно отблъскваща.

— Имаш си всичко необходимо, нали? — подаде той първата си реплика. Бе репетирал въпросите внимателно, все едно щеше да се явява на процес.

— Справям се — отвърна Лийч. — Тук нямаш нужда от много.

— Караш само с дванайсет паунда на седмица?

— Както казах, справям се.

— Но и никой не ти изпраща нищо допълнително — отбеляза Крейг. — А и не са те посещавали повече от четири години.

— Виждам, че сте добре информиран.

— Ти самият не си звънял на никого от две години — всъщност от смъртта на леля ти Мейси.

— Накъде биете?

— Съществува вероятност леля Мейси да е оставила някаква сума за теб в завещанието си.

— Че защо ще го прави?

— Защото има приятел, който има нужда от помощ.

— В какъв смисъл?

— Приятелят й има проблем — изпитва копнеж по нещо, не толкова изискано като шоколада, например.

— Нека позная. Хероин, крек или кокаин?

— Позна от първи път — отговори Крейг. — При това доставката трябва да е редовна.

— Колко редовна?

— Всекидневно.

— Колко е оставила леля Мейси за покриване на подобна грижа, да не говорим за риска да бъда заловен?

— Пет хиляди паунда — отговори Крейг. — Но малко преди да почине, е допълнила завещанието с известно условие.

— Досещам се — сумата няма да бъде изплатена наведнъж.

— Само в случай, че решиш да я изхарчиш наведнъж.

— Цял съм в слух.

— Тя смяташе, че петдесет паунда на седмица са съвсем достатъчни, за да не се налага приятелят й да търси от други места.

— Може да й предадеш, че ако ги направи сто, ще си помисля.

— Мисля, че мога да заявя от нейно име, че е съгласна.

— Та как е името на нейния приятел?

— Тоби Мортимър.

— Започваш винаги отвън навътре — обясняваше Ник. — Много просто правило.

Дани взе лъжицата и започна да изгребва водата, която Ник бе налял в купата за закуска.

— Накланяш чинията в посока, обратна на себе си. Лъжицата загребва в същата посока. — И той показа как се прави. — Освен това не сърбай.

— И Бет все се оплакваше от това.

— И аз — обади се Големия Ал от тясното си легло.

— Права е — отбеляза Ник. — Има страни, където сърбането е комплимент, но Англия не е от тях. — Той дръпна купата и на нейно място постави пластмасова чиния с филия хляб в средата и шепа печен фасул. — Представи си, че хлябът е агнешки котлет, а фасулът — грах.

— К’ъв е сосът? — попита Ал.

— „Колд Боврил“ — отвърна Ник.

Дани взе пластмасовите нож и вилица и ги държа известно време сковано, насочени нагоре, с опрени в масата дръжки.

— Приборите не са ракети на площадка за изстрелване. За разлика от ракетите, те ще трябва да зареждат гориво всеки път, когато се „връщат“ на земята. — Ник взе ножа и вилицата пред себе си и показа как трябва да се държат.

— Не ми се струва естествено — обади се Дани.

— Много скоро ще свикнеш — успокои го Ник. — Не забравяй, че показалецът трябва да лежи на обратния ръб на ножа. Дръжката не бива да стърчи между палеца и показалеца — държиш нож, а не писалка.

Дани намести прибора, както му беше казано, но се виждаше, че му е трудно.

— Сега искам да започнеш да режеш и да ядеш хляба, все едно е парче месо.

— Как го искате, сър? — промърмори отново Големия Ал. — Препечено или по-крехко?

— Подобен въпрос се задава само за стек, не и за агнешки котлет — поясни Ник.

Дани заби ножа и вилицата в средата на филията.

— Не — спря го Ник. — Режи месото, не го късай. И то на малки парчета.

Дани опита отново, но този път посегна да отреже ново парче, преди да е глътнал предишното.

— Чакай — обади се Ник, — докато дъвчеш, ножът и вилицата лежат опрени на ръба на чинията. Не ги вдигаш, докато не преглътнеш хапката си.

Дани най-сетне преглътна и загреба с вилицата малко фасул.

— Не, не — отново се обади Ник. — Вилицата не е лопата. Просто набождаш няколко зърна.

— Това ще отнеме страшно много време — не издържа Дани.

— И не говори с пълна уста — рече в отговор Ник.

Ал изломоти нещо от леглото си, но Дани не му обърна внимание и отряза малко късче от хляба, след което остави приборите опрени в чинията.

— Добре — похвали го Ник. — Дъвчи добре и по-дълго, преди да преглътнеш. Не забравяй, че си човешко същество, а не животно.

В отговор откъм леглото на Ал долетя мощно оригване. Щом приключи с първата филия, Дани започна втора и се опита да набоде няколко бобчета, но те все му бягаха. Най-накрая се предаде.

— Не облизвай ножа — обади се Ник.

— Мо’е да ми лизнеш задника — предложи Ал.

Мина доста време, преди Дани да се пребори с мизерната порция. Пусна с въздишка ножа и вилицата на масата, но Ник веднага каза:

— Щом се нахраниш, оставяш ножа и вилицата в чинията.

— Защо?

— Ако си в ресторант, сервитьорът трябва да разбере кога си свършил.

— Не ходя по ресторанти.

— В такъв случай аз ще съм първият, който ще покани теб и Бет веднага щом те пуснат.

— Ами аз? — надигна глава Ал. — Не съм ли поканен?

Ник се направи, че не го чува.

— Време е да минем към десерта.

— Пудинг? — попита Дани.

— Не, не пудинг, а десерт — уточни Ник. — Ако си в ресторант, в началото поръчваш всичко, но не и десерта. Едва след като се нахраниш, искаш да ти донесат менюто с десертите.

— Две менюта?

Ник се усмихна, сложи една по-тънка филия в чинията пред Дани, и обяви:

— Това е кайсиев пай.

— А аз съм си легнал с Камерън Диас — обади се Големия Ал.

Сега вече Дани и Ник се разсмяха.

— Използваш малката виличка за десерта — обясни Ник. — Но поръчаш ли си крем брюле или сладолед, взимаш малката лъжичка.

Най-неочаквано Ал се изправи в леглото и изръмжа:

— За к’во е всичко туй? Тук не ви е ресторант, а пандиз. Двайсе и две години напред Дани ще набива студено пуешко.

— А утре — невъзмутимо продължи Ник — ще ти покажа как се опитва виното.

— Вдругиден пък ще ти дам да опиташ от моята пикня, че да си спомниш, че си в пандиза, а не в шибания „Риц“ — изрева Ал.

24.

Тежката врата на единичната килия се отвори.

— Имаш колет, Лийч. Тръгвай след мен и без номера.

Лийч се смъкна бавно от леглото и последва надзирателя на площадката отвън.

— Благодаря, че ми уреди единичната килия — процеди той през зъби, докато крачеха по коридора.

— Щом ти почесваш гърба ми, аз ще почеша твоя — отвърна Хаген.

Изминаха останалата част от пътя до канцеларията пред складовете в пълно мълчание. Надзирателят почука няколко пъти по вратата и не след дълго дежурният им отвори.

— Име? — попита той.

— Брад Пит.

— Не ме дразни, Лийч, да не те впиша в доклада си.

— Лийч 6241.

— Имаш пратка. — Дежурният се обърна, свали една кутия от рафтовете зад бюрото и я стовари на плота.

— Виждам, че вече сте я отваряли, господин Уебстър.

— Знаеш реда.

— Знам го. Трябва да отворите пакета в мое присъствие, за да съм сигурен, че нищо не е извадено или сложено допълнително.

— Хайде, отваряй.

Лийч вдигна капака. В кутията имаше последен модел екип за бягане „Адидас“.

— Хубава стока — отбеляза Уебстър. — Някой се е поизръсил.

Лийч мълчаливо гледаше как Уебстър отваря и затваря циповете на джобовете, за да не би да има скрити пари или дрога. Не откри нищо, дори обичайната банкнота от пет паунда.

— Хайде, прибирай го — рече дежурният.

Лийч взе екипа и тръгна към изхода, но дежурният изрева зад него:

— А кутията, тъпако?

Лийч се върна, пъхна дрехата в кутията и я взе под мишница.

— Добро попълнение за гардероба ти — отбеляза Хаген по пътя обратно. — Може би няма да е зле да хвърля пак едно око, като се има предвид, че никога не си стъпвал в спортната зала. От друга страна пък, бих могъл и да си затворя очите.

— Ще ви оставя лептата на обичайното място, господин Хаген — усмихна се Лийч, докато вратата на килията се затваряше след него.

— Не мога да живея повече в лъжа — театрално изстена Девънпорт. — Не разбирате ли, че на нашата съвест лежи съдбата на един невинен човек, който е сега в затвора и ще остане там до края на дните си?

Още когато Девънпорт отпадна от сценария на сапунката, Крейг знаеше, че няма да мине много и състудентът му ще изпита потребност от някакъв театрален жест. Човекът нямаше за какво да мисли, докато „си почива“.

— Какво смяташ да правиш? — попита Пейн и запали цигарата си с престорено безразличие.

— Да кажа истината — доста патетично декларира актьорът. Очевидно бе репетирал репликата. — Смятам да дам показания при обжалването. Ще кажа какво всъщност се случи онази нощ. Може и да не ми повярват, но поне съвестта ми ще е чиста.

— Направиш ли го — отбеляза Крейг, — и тримата отиваме в затвора. — Замълча за по-голям ефект и добави: — До края на дните си. Това ли искаш?

— Не, но въпреки всичко това ще е по-малката злина.

— И не ти пука, че под душа ще те опъват стокилограмови шофьори на камиони? — допълни Крейг.

Девънпорт мълчеше.

— Да не говорим за унижението, на което ще бъде подложено семейството ти — обади се Пейн. — Сега може да нямаш ангажименти, но те уверявам, Лари, че решиш ли да се явиш в съда, това ще е твоето последно представление.

— Имах достатъчно време да обмисля последиците — рече Девънпорт високопарно — и съм взел решението си.

— Помисли ли за Сара и за последиците за кариерата й? — попита Крейг.

— Помислил съм и когато се видя с нея, смятам да й споделя намеренията си. Убеден съм, че ще одобри решението ми.

— Ще ми направиш ли една услуга, Лари? — продължи Крейг. — Заради старото ни приятелство.

— Каква? — попита Девънпорт и го изгледа подозрително.

— Изчакай само една седмица, преди да говориш със сестра си.

Актьорът се поколеба, но после каза:

— Добре. Една седмица. Но нито ден повече.

Лийч изчака да загасят лампите в десет часа и едва тогава слезе от леглото си. Взе пластмасовата вилица от масата и отиде до тоалетната чиния в другия край на килията — единственото място, което надзирателят, който правеше редовната си проверка, нямаше как да види през шпионката на вратата.

Смъкна панталоните на новия си екип и седна на капака на тоалетната чиния. Със зъба на вилицата започна да къса едната от трите успоредни ивици на единия крачол. Работата бе пипкава и бавна и му отне повече от четирийсет минути. Най-накрая успя да измъкне дълго и тънко като конец целофанено пакетче. Вътре имаше достатъчно количество фин бял прах, който можеше да задоволи нуждите на наркоман за поне един месец. Устните му се разтегнаха в усмивка. Оставаха още пет такива тройни ленти на панталоните, което означаваше, че е осигурил печалбата си, включително и полагащото се на Хаген.

— Мортимър трябва си е намерил доставчик — съобщи Големия Ал.

— Какво те кара да мислиш така?

— До вчера не пропускаше да се яви. Докторът дори бе започнал с него програма за детокс. Днес никакъв го няма.

— Да, явно си е намерил доставчик — заключи Ник.

— И не е никой от редовните — уточни Ал. — Разпитах всички.

Дани се стовари отчаян на леглото си.

— Не се коси, Дани Бой. Ще се върне. Всички се връщат.

— Посещения! — разнесе се познатият глас и миг след това вратата се отвори широко.

Дани се присъедини към тълпата затворници, които се надяваха на посещение.

Така му се искаше да може да съобщи на Бет, че е открил доказателството, което Редмейн търсеше, за да спечели новото дело. А сега му оставаше само да се надява, че предвиждането на Ал ще се сбъдне и Мортимър пак ще опре до услугите на затворническата болница. Дано само да не бъде твърде късно.

Хората с дълги присъди много приличат на корабокрушенци — улавят се и за най-мъгливата надежда. Дани стискаше здраво юмруци, докато крачеше към крилото за посещения. Беше се зарекъл да не се издава пред Бет, че нещо не е съвсем наред. Винаги когато беше с нея, не се отпускаше. Все едно какво му костваше това, той държеше тя да не губи надежда, че рано или късно нещата ще се оправят.

Изненада се, когато чу, че ключалката на неговата килия прещраква, защото при него нямаше посещения. Трима надзиратели връхлетяха вътре. Двама го сграбчиха и го изхвърлиха от леглото. Докато падаше, сграбчи вратовръзката на единия, но тя остана в ръката му. Беше забравил, че копелетата отдавна носят само връзки с клипс, за да не могат да бъдат удушени с тях. Единият светкавично изви ръцете му назад, другият го изрита зад коленете, а третият щракна белезниците зад гърба му.

Докато падаше на каменния под, един от надзирателите го сграбчи за косата и дръпна рязко главата му назад. За по-малко от трийсет секунди той беше закопчан и изхвърлен пред килията.

— Какво искате, шибани копелета? — изсъска Лийч, когато най-сетне успя да си поеме дъх.

— Отиваш в карцера — рече един от надзирателите. — Няма да видиш дневна светлина следващите трийсет дни. — И го повлече надолу по извитата метална стълба. Коленете на затворника се удряха във всяко стъпало.

— По какво обвинение?

— Доставка на дрога — отговори вторият надзирател.

Вече бяха навлезли в района с червените коридори, който всеки затворник мразеше да вижда.

— Никога не съм се друсал, шефе, и вие го знаете — протестираше Лийч.

— Говорим за „доставка“ — процеди третият надзирател, вече в мазето.

Четиримата спряха пред врата, на която не се виждаше никакъв надпис. Един от надзирателите избра от връзката си ключ, а другите двама държаха здраво затворника. Щом вратата се отвори, те го хвърлиха с главата напред в помещение, в сравнение с което обиталището му на горния етаж изглеждаше като стая в мотел. Съвсем тънък дюшек от конски косми лежеше в средата на каменния под, в стената бе завинтен стоманен умивалник, а тоалетната — също метална и зазидана в стената — беше без вода. Без чаршаф, само с едно одеяло, без възглавница и без огледало.

— Когато излезеш оттук, Лийч, ще откриеш, че месечната ти издръжка е секнала. Никой тук не вярва, че имаш леля Мейси.

Вратата се тръшна зад него.

— Поздравления — рече Бет, щом Дани я взе в прегръдките си. Той я погледна объркано. — Говоря за изпитите ти, глупчо. Взел си всичките с отличен, точно както Ник предсказа.

Дани се усмихна. Всичко това му се струваше толкова отдавна, макар че едва ли бяха минали и няколко месеца — цяла вечност, когато си зад решетките. Беше удържал обещанието си пред Бет и бе записал и три предмета за кандидатстване в колеж.

— Какво избра? — попита тя.

— Английски, математика и икономика — отвърна Дани. — Само че възникна един проблем. — Младата жена вдигна поглед разтревожено. — По-добър съм от Ник, та се налага да викат външен човек, а тя не може да идва повече от веднъж седмично.

— Тя? — подозрително сви устни Бет.

— Госпожица Ловет е прехвърлила шейсетте — разсмя се Дани, — пенсионерка е, но си разбира от работата. Каза, че ако успея и искам да кандидатствам, ще ми даде препоръка за Свободния университет. Имай предвид, че спечеля ли делото сега, няма да имам време за…

— Когато спечелиш делото — рече Бет, — ще продължиш с изпитите, защото иначе ще излезе, че госпожица Ловет и Ник са си загубили времето.

— Цял ден ще съм в сервиза, а и имам вече някои идеи как да се подобри работата, което ще вдигне малко и печалбата.

Бет се поколеба. Баща й я беше предупредил да не повдига въпроса.

— Сервизът не върви добре — сподели тя въпреки всичко. — Може да се каже, че е пред фалит.

— Защо?

— Без теб и Бърни клиентите започнаха да се отбиват по-често при Монти Хюз на отсрещния тротоар.

— Не се тревожи, скъпа. Всичко ще се промени като изляза оттук. Мислил съм и как да се преборим с Хюз. Той трябва да е вече към шейсет и пет, нали?

Бет се усмихна на оптимизма му.

— Да не би господин Редмейн да е намерил нови доказателства?

— Възможно е, но в момента не мога да говоря. — Дани хвърли поглед към камерата за наблюдение над главите им. — Един от приятелите на Крейг, който беше в бара с него онази вечер, е тук. — Той огледа надзирателите, наредени на балкона над залата за посещения. Големия Ал го беше предупредил, че умеят да четат по устните. — Няма да казвам името му.

— За какво е тук? — попита Бет.

— Не мога да ти кажа. Просто трябва да ми вярваш.

— Каза ли на господин Редмейн?

— Писах му миналата седмица. Много внимателно, естествено, защото шибаняците отварят писмата и четат всяка дума. Исках да кажа служителите.

— Служителите!? — изуми се Бет.

— Ник казва, че трябва да отвиквам от затворническия жаргон, ако искам да започна нов живот навън.

— Значи Ник вярва, че си невинен?

— Да, и не само той. И Големия Ал, и някои от служителите тук. Вече не сме сами, Бет. — Дани хвана ръката й.

— Кога излиза Ник? — попита Бет.

— След пет-шест месеца.

— Ще поддържате ли връзка?

— Ще се опитам, но той иска да замине за Шотландия, за да бъде учител.

— С радост ще се запозная с него. — Бет сложи длан на бузата му. — Май той ще се окаже истински авер.

— Приятел — поправи я автоматично Дани. — Покани ни дори на вечеря.

Кристи се олюля в опита си да стигне до баща си и се строполи на земята. Разплака се и Дани бързо я взе на ръце.

— Не ти обръщаме внимание, нали, мъниче?

— Подай ми я — протегна ръце Бет, защото детето не се успокояваше. — Ето нещо, на което Ник не е успял да те научи.

— Дори не бих го нарекъл съвпадение — рече Големия Ал, зарадван, че най-сетне може да размени няколко думи насаме с Ник. Дани беше отишъл да се изкъпе.

Ник спря да пише.

— Така ли?

— Лийч е в карцера от тази сутрин и още утре чакам Мортимър в болницата.

— Според теб Лийч е бил доставчик, така ли?

— Както ти казах, не мога да повярвам, че е съвпадение. Ръцете му треперят, но това е обичайно, когато започваш програма за детоксикация. Според доктора този път той наистина иска да се изчисти. Така или иначе много скоро ще разберем дали Лийч е замесен.

— Как? — попита Ник.

— След две-три седмици ще излезе от карцера. Ако Мортимър отново спре да идва в болницата, ще знаем, че той го снабдява.

— Значи имаме още две седмици, за да открием нужното доказателство — отбеляза Ник.

— Освен ако наистина е съвпадение.

— Не можем да поемем този риск — рече Ник. — Вземи касетофона на Дани и го разпитай при първа възможност.

— Разбрано, сър — удари токове Големия Ал. — Да кажа ли на Дани или да си трая?

— Ще му кажеш всичко, за да изпрати информацията на адвоката си. Три глави мислят по-добре от две.

— Колко му сече акълът според теб? — попита Големия Ал и се отпусна на леглото си.

— Повече, отколкото на мен — призна Ник. — Но не му го казвай, защото с малко късмет ще съм вън, преди сам да установи това.

— Може би няма да е зле вече да му кажем истината за нас?

— Рано е още — отсече Ник.

— Писма — съобщи надзирателят. — Две за Картрайт и едно за Монкрийф. — Подаде един плик на Дани, но той прочете името и го върна.

— Аз съм Картрайт. Той е Монкрийф.

Надзирателят сбърчи чело и размени писмата.

— А за мен, Големия Ал? — попита гигантът.

— Я се разкарай — рече надзирателят и затръшна вратата.

Дани се разсмя, но в следващия миг погледът му попадна върху лицето на Ник. Беше станало пепеляво. Ръката, с която държеше плика, трепереше. Дани не помнеше Ник да е получавал писма.

— Искаш ли първо аз да го прочета? — предложи той. Съкилийникът му поклати глава, отвори писмото и се зачете. Големия Ал седна на леглото си, без да продума. В затвора рядко се случват необикновени неща. Докато пробягваха по редовете, очите на Ник се наляха със сълзи. По едно време той ги избърса с ръкав и подаде листа на Дани.

Когато вдигна очи, Дани с изненада видя, че Големия Ал е прегърнал Ник.

— Нали татко му е умрял — отбеляза малко смутено Ал.

25.

— Ще ми пазиш ли това, докато ме няма? — помоли Ник и разкопча сребърната верижка, която носеше на врата си.

— Естествено — отвърна Дани и се взря във висулката на верижката. — Но защо не я вземеш със себе си?

— Да речем, че на теб имам повече доверие, отколкото на всеки друг, с когото ще се срещам през този ден.

— Поласкан съм, наистина — рече Дани и закопча верижката на шията си.

— Няма нужда — леко се усмихна Ник и се огледа в парчето стоманено огледало, завинтено в стената над умивалника.

В пет сутринта бяха донесли личните му вещи, стояли неразопаковани четири години. Трябваше да тръгне към шест, ако искаше да бъде в Шотландия навреме за погребението.

— Горя от нетърпение — сподели Дани, докато го гледаше как се облича.

— За какво? — попита Ник, докато затягаше възела на връзката си.

— Да облека отново собствените си дрехи.

— Ще ти разрешат да ги вземеш за делото и когато отхвърлят предишната присъда, няма да се наложи да слагаш отново затворническото облекло. Ще напуснеш залата като свободен човек.

— Особено след като чуят моя запис — уточни големия Ал и се усмихна широко. — Днес май ще е Големият ден. — Тъкмо се канеше да обясни какво има предвид и вратата се отвори. На прага се появиха Паско и Дженкинс в цивилни дрехи.

— Последвай ме, Монкрийф — рече Паско. — Директорът иска да поговори с теб, преди да тръгнем за Единбург.

— Предай му най-искрените ми поздрави — обади се Дани, — и го попитай дали не иска да се отбие някой път на чай в пет.

Ник се развесели. Дани го имитираше идеално.

— Много добре се справяш и като нищо ще те сбъркат с мен. Дори може да ме заместиш днес следобед в клас.

— Кой? Аз ли? — обади се Ал.

Телефонът звъня доста време, преди Девънпорт да се измъкне от чаршафите и да вдигне слушалката.

— Кой е, по дяволите? — изломоти сънено.

— Гибсън — рече познат глас.

Девънпорт мигом се събуди. Обаждането на този човек означаваше единствено работа. Молеше се да става дума за филм, за друга роля в телевизията или поне в реклама. Там плащаха добре. Дори и за дублаж. Нямаше начин феновете му да не разпознаят вибриращия тембър на доктор Бересфорд.

— Постъпи запитване при мен за ангажиментите ти — рече Гибсън, като очевидно се стараеше гласът му да звучи така, сякаш съобщава нещо обичайно и всекидневно. Девънпорт седна в леглото и затаи дъх. — Подготвят нова версия на „Колко е важно да бъдеш сериозен“ и искат да изиграеш Джак. Ив Бест е подписала договор за Гуендолин. Снимките започват след четири седмици в Уест Енд. Парите не са кой знае колко, но поне ще напомниш на продуцентите, че си жив.

Доста деликатно казано, помисли си актьорът, макар идеята да не му хареса твърде. Добре знаеше колко е тежко да прекарваш вечери наред в Уест Енд и да се чудиш с какво да запълниш сутрините. Трябваше да признае обаче, че това бе първото сериозно предложение от четири месеца насам.

— Ще си помисля — въздъхна той.

— Не мисли много дълго — посъветва го Гибсън. — Знам, че са се обадили и на агента на Найджъл Хейвърс.

— Казах, че ще си помисля. — Девънпорт затвори. Погледна часовника до леглото. Беше десет и десет. Протегна се и се мушна отново под чаршафите.

Паско почука внимателно на вратата и изчака Дженкинс и Ник да влязат в кабинета.

— Добро утро, Монкрийф — рече директорът и вдигна поглед от книжата си.

— Добро утро, господин Бартън — отговори Ник.

— Сигурно си даваш сметка — започна директорът, — че макар да имаш разрешение за отпуска заради погребението на баща ти, си оставаш затворник категория А, което означава, че се налага да бъдеш придружен от двама надзиратели до завръщането ти тази вечер. Също така правилникът налага да си с белезници през цялото време. Като имам предвид факта, че през изминалите две години си бил с добро поведение и че ти остават само два месеца до освобождаването, ще се възползвам от правото си да ти разреша да бъдеш без белезници, стига да не нарушиш нормите. Това означава, че ако господин Паско или господин Дженкинс преценят, че има опасност да избягаш или да извършиш нарушение, веднага ще те закопчаят отново. Сигурен съм, че не се налага да ти напомням — ако направиш някаква глупост или се опиташ да се възползваш от решението ми, няма да имам друг изход, освен да докладвам на Комисията за условно освобождаване и те ще те извадят от списъка до… — погледна в досието на Ник, — седемнайсети юли след четири години. Разбра ли ме добре, Монкрийф?

— Да, напълно — отвърна Ник.

— В такъв случай не ми остава нищо друго, освен да изразя съболезнованията си за загубата ти и да ти пожелая спокоен ден. — Майкъл Бартън се изправи и додаде: — Искам да добавя също, че съжалявам, че това тъжно събитие се случи преди освобождаването ти.

— Благодаря, господин директор — отговори Ник.

Бартън кимна и Паско и Дженкинс изведоха затворника.

Директорът погледна пак списъка на бюрото си и смръщи чело, като видя името на следващия затворник, който трябваше да бъде доведен. Не гореше от желание да се срещне с него.

По време на обедната почивка Дани отиде да замести Ник в библиотеката — сложи върнатите книги по местата им и подпечата заявените за четене. Свърши бързо и взе последния брой на „Таймс“ от полицата. Затворът получаваше вестници всяка сутрин, но те можеха да бъдат четени само в библиотеката: шест екземпляра „Сън“, четири „Мирър“ и два „Дейли Мейл“. „Таймс“ бе в един-единствен екземпляр. Подборът и бройката се определяха от предпочитанията на обитателите.

През последната година Дани четеше „Таймс“ всеки ден и бе наясно с рубриките и страниците. За разлика от Ник, все още не можеше да реши кръстословицата, затова пък изчиташе не само спортната страница, но и бизнес новините. Днес обаче прелисти вестника до рубрика, върху която не се бе спирал.

Некрологът на сър Ангъс Монкрийф, баронет, носител на Военния кръст, заемаше половин страница. Вярно, долната, но пък рядко се срещаше толкова голям некролог. Дани прочете историята на този човек от времето, когато е бил ученик в „Лорето Скул“, после във Военната академия „Сендхърст“, след завършването на която поема поста младши лейтенант в полка „Камерън Хайлендърс“. Награден с Военен кръст за участието си във войната в Корея, след което става полковник от пехотата, а през 1994 — Кавалер на Ордена на Британската империя.

В последния параграф се споменаваше, че съпругата му е починала през 1970 година и че сега титлата се наследява от единствения му син Никълъс Алегзандър Монкрийф. Дани взе Краткия оксфордски речник, който винаги държеше подръка, за да проверява значението на някои думи. Развесели се при мисълта как ще съобщи на Големия Ал, че лежат в една килия с потомствения благородник Никълъс Монкрийф, баронет. Само дето на Големия Ал това вече му беше известно.

— Доскоро, Ник — рече някой зад гърба му, но напусна библиотеката толкова бързо, че Дани не успя да поправи грешката му.

Заигра се с ключето, закачено на верижката около врата му, и си помисли, че и той като Малволио от пиесата на Шекспир иска да е някой, който не е. Това го подсети за есето, което трябваше да предаде в края на седмицата. Грешката на затворника преди малко го накара да се запита как ли ще реагират на появата му учениците на Ник. Сгъна вестника, върна го на мястото му и се отправи към стаите за обучение.

Групата вече го чакаше. Очевидно никой не ги беше предупредил, че учителят им в момента пътува към Шотландия за погребението на баща си. Дани влезе в стаята със смела усмивка и застана пред дузината мъже, насядали по чиновете. Разкопча горното копче на раираната си риза, сякаш за да ги увери, че носи още едно доказателство за доверието на своя и техен преподавател.

— Отворете учебниците на страница девета — поръча им той, с надеждата, че и интонацията му е като на Ник. — Ще видите поредица от картинки на животни, чиито имена са написани в колона отстрани. Искам да определите кое животно на коя картинка отговаря. Имате две минути.

— Не мога да намеря девета страница — обади се един от мъжагите.

Дани отиде до чина му, за да му помогне, и в този момент в стаята влезе дежурният надзирател.

На лицето му се изписа изненада.

— Монкрийф?

Дани вдигна глава.

— Мислех, че си в отпуска днес — рече новодошлият и погледна в бележника си.

— Прав сте, господин Робъртс — отговори Дани. — Погребението на бащата на Ник е в Шотландия и той ме помоли да го заместя в часа по четене тази сутрин.

Робъртс се стъписа още повече.

— Ти да не ми се подиграваш, Картрайт?

— Ни най-малко, господине.

— Тогава се връщай в библиотеката, преди да съм те вписал в доклада си.

Дани побърза да излезе и се върна на мястото си в библиотеката. Едва се удържаше да не се разсмее. Мина доста време, преди да се съсредоточи достатъчно, за да продължи с есето върху любимата си комедия на Шекспир.

Малко след дванайсет влакът на Ник спря на гара Уейвърли. Полицейска кола ги чакаше, за да ги отведе на осемдесет километра от Единбург, в Дънброут.

Вече в колата, Паско си погледна часовника.

— Имаме предостатъчно време. Службата е обявена за два.

Ник не откъсваше очи от прозореца, бяха вече в покрайнините. От години не беше излизал извън пределите на затвора. Беше забравил колко красива е Шотландия с тучното си зелено, наситеното кафяво и пурпурното небе. Почти четири години бе гледал единствено високата тухлена стена с бодлива тел на „Белмарш“. Тя сякаш бе изличила спомените му за света навън.

Опита се да събере мислите си, преди да стигнат малката енорийска черква, където самият той беше кръстен и където щеше да се проведе опелото на баща му. Паско се бе съгласил след службата да му даде един час да поговори с Фрейзър Мънро — семейния адвокат, отправил молбата до управата на затвора Ник да присъства на погребението и също така, ако е възможно, да бъде без белезници.

Полицейската кола спря пред черквата петнайсет минути преди началото на службата. Възрастен мъж, познат на Ник още от детството, приближи към тях, щом полицаят отвори задната врата на колата. Носеше дълго черно сако, риза с висока пречупена в краищата яка и черна копринена връзка. Приличаше по-скоро на предприемач, отколкото на адвокат. Вдигна шапката си за поздрав и леко се поклони.

Ник протегна ръка.

— Добър ден, господин Мънро — рече той. — Много ми е приятно да ви видя отново.

— Добър ден, сър Никълъс. Добре дошли у дома.

— Лийч, нека ти напомня, че те пускаме от карцера само условно — предупреди директорът на затвора. — Не се съмнявай, че при най-малкото провинение ще бъдеш върнат там без право на възражение.

— Пред кого? Пред вас ли? — ухили се Лийч, от двете му страни стоеше по един надзирател.

— Ти какво, подлагаш авторитета ми на съмнение? — повдигна вежди директорът. — Защото ако е така…

— Няма такова нещо, сър — саркастично отговори Лийч. — Възразявам единствено срещу това, че съгласно Правилника за затворите от деветдесет и девета нямате право да ме изпращате в карцер, преди да бъда докладван за провинение.

— Директорът е в правото си да разпореди подобно нещо и без да си вписан в доклад на някой от надзирателите, достатъчно е да има основание за това…

— Държа да запишете, че искам незабавна среща с адвоката си — спокойно заяви Лийч.

— Записвам искането ти — отвърна Бартън, като се стараеше да не загуби самообладание. — Кажи ми името на този адвокат.

— Спенсър Крейг.

Бъртън записа името.

— Ще поискам да подаде оплакване срещу вас и трима души от персонала.

— Да не би да ме заплашваш?

— Не, господине. Държа единствено да е записано, че съм направил официално оплакване.

Усетил, че няма да успее да скрие раздразнението си, Бартън кимна рязко, с което даде знак на надзирателите да изведат затворника.

Дани искаше да сподели с Ник добрата новина, но добре знаеше, че той няма да се прибере до полунощ.

Алекс Редмейн му беше писал, че делото за обжалване на присъдата е назначено за 31 май. Дотогава оставаха само две седмици. Господин Редмейн искаше да знае дали Дани има желание да присъства на делото, напомняйки му, че не е дал показания по време на първото дело. Дани веднага отговори, че ще присъства.

Беше писал и на Бет. Държеше първа да научи, че Мортимър е направил пълни самопризнания и че Големия Ал е записал думите му на касетофончето. Сега касетата лежеше скрита под дюшека му. Смяташе да я предаде на Редмейн при срещата си с него. Много му се искаше да й съобщи също, че вече разполагат с нужното доказателство, но не смееше да рискува да го пише черно на бяло.

Големия Ал открито показваше задоволството си от постигнатото и дори предложи да се яви като свидетел. По всичко личеше, че Ник ще се окаже прав и Дани ще бъде освободен.

26.

Клисарят чакаше сър Никълъс в канцеларията на храма. Поклони се едва забележимо, преди да придружи новия глава на семейството по пътеката към мястото, определено за него на първия ред. Паско и Дженкинс седнаха непосредствено зад него.

Ник извърна глава наляво, където на цели три реда от другата страна на пътеката, се бяха настанили останалите членове на семейството. Никой от тях не го удостои дори с поглед. Очевидно чичо му Хюго ги беше инструктирал да се правят, че той не съществува. Това обаче не попречи на Мънро да седне до него на първия ред. Отекнаха първите акорди на органа и свещеникът, придружен от военния капелан, поведе хора по пътеката с думите: „Господ е пастир мой“.

Дискантите се наредиха най-отпред, зад тях — тенорите и най-отзад — басите. След малко шестима униформени от „Камерън Хайлендърс“ внесоха ковчега и го положиха внимателно на поставката пред олтара. По време на службата бяха изпети всички любими химни на полковника. Завършиха с „Денят, който прати ни, Господи, угасна“. Ник сведе глава и се помоли за човека, който наистина вярваше във Всевишния, в Кралицата и в страната си.

Докато викарият произнасяше словото си в памет на покойния, Ник си спомни един от любимите изрази на баща си, който той неизменно повтаряше след погребение на някой свой колега: „Отецът беше доста щедър“.

Щом капеланът приключи с молитвите и свещеникът даде последна благословия на събралите се, енориашите, сред които бяха членовете на семейството, приятелите и представителите на военните, както и група местни жители, се събраха в двора на черквата за спускането на ковчега в гроба.

В този момент Ник за първи път забеляза един доста едър мъж, който трябва да бе около сто и двайсет килограма и никак не се вписваше в групата. Щом погледите им се срещнаха, мъжът се усмихна и Ник отговори със същото. Помъчи се да си спомни откъде го познава и се сети почти веднага: Вашингтон, на откриването на изложба в „Смитсониън“ в чест на осемдесетгодишнината на дядо му. Когато показаха и известната му колекция от пощенски марки. Само че не можеше да си спомни името му.

Спуснаха ковчега в ямата, изпълниха и последните ритуали и кланът Монкрийф се оттегли, без нито един от семейството да се приближи до сина на покойния и единствен негов наследник, ако не за друго, то поне да изкаже съболезнованията си. Един-двама от местните, които не зависеха от чичо му Хюго, се престрашиха и му стиснаха ръката. В това време старшият офицер, представител на полка, стоеше мирно и с вдигната за почест до челото ръка. Ник повдигна шапка в знак на благодарност.

Когато се отдалечи от гроба, забеляза, че Фрейзър Мънро разговаря с Дженкинс и Паско. Скоро адвокатът се отдели от тях и тръгна към него.

— Съгласиха се да ви отпуснат един час, за да обсъдим някои семейни проблеми, но отказват да ни оставят насаме. Така че аз ще пътувам с моята кола.

— Разбирам — отвърна Ник.

Благодари на капелана и се качи в полицейската кола. Миг по-късно Дженкинс и Паско се настаниха от двете му страни.

Докато колата потегляше, Ник хвърли поглед през прозореца и видя как едрият мъж пали пурата си.

— Хънсакър! — възкликна той. — Джийн Хънсакър.

— Искал си да се видим? — вместо поздрав започна Крейг.

— Свърши ми горивото — рече Лийч.

— Това, което ти доставих, би трябвало да стигне за поне шест месеца.

— Да, но един извратен шибаняк прибра всичко.

— В такъв случай най-добре да отидеш в библиотеката на затвора.

— Че защо точно там, господин Крейг?

— Вземи последния брой на „Правен преглед“, онзи дето е подвързан с кожа. В подвързията на гръбчето ще откриеш всичко, което ти е нужно. — Крейг затвори куфарчето си и се надигна да си върви.

— И още нещо — спря го Лийч.

— Какво? — с длан върху дръжката на вратата попита адвокатът.

— Приятелят на леля Мейси се е записал в програма за детокс.

— В такъв случай ще се наложи да го откажеш.

— Това може и да не реши вашия проблем.

Крейг се върна бавно обратно, но не седна.

— Накъде биеш?

— Едно птиче ми каза, че приятелят на леля Мейси е запял като канарче.

— Ами затвори му устата.

— Може да е вече късно.

— Не си играй с мен, Лийч, карай направо.

— Научих, че има запис.

Крейг се строполи на стола и се вторачи в затворника.

— Какво има на този запис?

— Пълни самопризнания… Имена, дати, места. — Лийч замълча, разбрал, че вече може да разчита на цялото внимание на адвоката. — Когато разбрах, че има и имена, ми стана ясно, че ми трябва среща с адвокат.

След известно мълчание Крейг каза:

— Мислиш ли, че можеш да се добереш до записа?

— На известна цена.

— Колко?

— Десет хиляди.

— Не е ли малко солено?

— Тия работи струват скъпо — спокойно заяви Лийч. — А и се обзалагам, че леля Мейси не разполага с план „Б“, така че май няма избор.

— Добре — кимна Крейг. — Но има и срок. Не го ли получа до трийсет и първи май, оставаш с празни ръце.

— И да не питам чие дело е насрочено за този ден, нали? — рече Лийч и се ухили злорадо.

— Изпълнението на завещанието на баща ви е поверено на нашата адвокатска кантора — започна Мънро, потропвайки с пръсти по бюрото си. — Подписано е в присъствие на мирови съдия и ще си позволя да ви посъветвам нещо: каквото и да е мнението ви за неговото съдържание, по-добре е да не го оспорвате.

— И през ум не би ми минало да се противопоставя на волята на баща си — отбеляза Ник.

— Разумно решение, сър Никълъс, ако ми позволите да отбележа. Все едно, имате право да знаете подробности от съдържанието. Тъй като времето ни притиска, ще си позволя да ви го преразкажа. — Изкашля се и продължи: — Цялото имущество на баща ви, с изключение на малки подаръци за членове на семейството, за взвода му и за някои местни благотворителни организации, минава в ръцете на чичо ви Хюго Монкрийф. На вас е оставил единствено титлата, която всъщност не е под негово разпореждане.

— Уверявам ви, господин Мънро, че това не е изненада за мен.

— Радвам се да го чуя и признавам, че изпитвам известно облекчение. Вашият дядо обаче — умен и съобразителен мъж, когото моят дядо е имал привилегията да представлява и съветва, е определил вас като единствен свой наследник на няколко имота. Баща ви направи постъпки да обезсили тези текстове, но съдът отхвърли молбата му. — Мънро се усмихна и се залови да прелиства документите на бюрото си. Най-сетне измъкна онова, което търсеше, и с доста доволен глас продължи: — Ще ви запозная само с онази част от завещанието на дядо ви, в която става дума за въпросните имоти. — Докато разлистваше документа, за да намери търсените параграфи, той намести очилата си с половинки стъкла на върха на носа си и бавно зачете: — „Оставям имението си в Шотландия, известно като «Дънброути Хол», както и жилището си в Лондон на своя внук Никълъс Алегзандър, който в момента служи с военните ни части в Косово. Разрешава се на сина ми Ангъс да се разпорежда пълноправно и по свое усмотрение с двата имота до своята смърт, когато те ще преминат в собственост на гореспоменатия ми внук.“

Мънро остави документа на бюрото и продължи:

— При обикновени обстоятелства това би ви гарантирало сериозно наследство, но за съжаление трябва да ви съобщя, че баща ви се е възползвал от думите „пълноправно и по свое усмотрение“ и е взел сериозни суми, гарантирайки за тях с тези имоти няколко месеца преди смъртта си. В случая с „Дънброути“ е взел — Мънро закачи отново на върха на носа си очилата — сумата от един милион паунда, срещу жилището на „Болтънс“ — повече от един милион. Според завещанието на баща ви, щом то бъде легализирано, тези суми ще преминат автоматично във владение на чичо ви Хюго.

— Значи въпреки добрите намерения на моя дядо, оставам с празни ръце — заключи Ник.

— Не е задължително — отбеляза Мънро. — Има много сериозен шанс да спечелите дело срещу чичо си, за да си върнете парите от тази машинация.

— Въпреки това, след като такава е била волята на баща ми, няма да заведа дело.

— Добре е да премислите решението си. — Адвокатът затрополи отново с пръсти по бюрото. — Става дума за много сериозни суми и съм сигурен, че…

— Вероятно сте прав, господин Мънро, но няма да съдя решението на баща си.

— Така да бъде — тъжно заключи възрастният мъж. — Длъжен съм да ви уведомя също, че водих кореспонденция с чичо ви, който е напълно наясно с настоящото ви положение и изрази съгласие да поеме грижата за ипотеката на тези два имота. Съгласен е също да поеме и съдебните разходи, свързани със сделката.

— Вие представлявате ли чичо ми? — попита Ник.

— Не! — категорично заяви Мънро. — Съветвах настоятелно баща ви да не ипотекира тази недвижима собственост. Казах му също, че подобно действие може да не е против буквата на закона, но е против неговия дух и е редно да пристъпва към подобни действия само след като ви уведоми за тях. Той, за съжаление, не се вслуша в съвета ми и е ползвал нечии други услуги за този случай.

— Бихте ли се съгласили да представлявате мен, господин Мънро?

— Бих бил поласкан от подобна възможност, сър Никълъс, и искам да ви уверя, че нашата кантора ще бъде горда да продължи дългогодишните си услуги за семейство Монкрийф.

— С оглед положението ми, какво бихте ме посъветвали да направя?

— Предположих, че вероятно ще потърсите юридическия ми съвет, и направих някои запитвания.

Ник се усмихна, когато видя как очилата отново кацнаха на носа на възрастния адвокат.

— В резултат научих, че една къща на „Болтънс“ върви в момента на пазара за около три милиона паунда и моят брат, който също е юрист и работи в този район, ми каза, че чичо ви Хюго наскоро е правил проучване за цената на земята на недвижимите имоти и по-специално каква би била оценката на „Дънброути“, независимо от очакванията на вашия дядо, че ще оставите имението в наследство на Националния тръст на Шотландия.

— Така беше. Той го каза и на мен. Дори е записано в дневника ми от онова време — потвърди Ник.

— Това обаче няма да спре чичо ви да стори замисленото. Ето защо питах мой братовчед — съдружник във фирма за недвижими имоти — какво би трябвало да е поведението ни в такъв случай. Той твърди, че съгласно планираните промени в Закона за местното управление от деветдесет и седма година, всяка част от имение, на територията на което има сграда, хамбар или каквато и да било постройка, трябва да получи разрешение за евентуални промени или строеж. Според него в случая ще става дума за дванайсет акра. Също така ми довери, че местната управа търси територия, на която да построи жилища за пенсионери или дори хотел. Протоколите от заседанията на тази комисия могат да бъдат прочетени в местната библиотека в края на всеки месец.

— Би ли могъл вашият братовчед да направи оценка на имението? — попита Ник.

— Неофициално — да, но ми каза, че цената на подобни имоти в момента е някъде около двеста и петдесет хиляди паунда на акър.

— Което прави приблизително около три милиона — предположи Ник.

— По мои сметки четири милиона и половина, ако включите и дванайсетте хиляди акра обработваема земя. Но, а винаги съществува едно „но“ там където чичо ви е забъркан, не бива да се забравя, че имението и собствеността в Лондон в момента носят тежестта на ипотеката, която трябва да бъде обслужвана без прекъсване. — Ник очакваше да бъде отворена друга папка и не се излъга. — Къщата на „Болтънс“ има разходи като лихви, суми за обслужване и ипотека на стойност около 3400 паунда месечно, а имението „Дънброути“ — 2900, което прави годишно приблизително 75 000 паунда. Длъжен съм да ви предупредя, че ако три месеца поред парите не бъдат изплатени, компаниите, при които са ипотекирани имотите, имат право да ги предложат на пазара. Случи ли се това, сигурен съм, че купувач в лицето на вашия чичо мигом ще се появи.

— Аз, от своя страна, съм длъжен да ви съобщя, господин Мънро, че в момента моят доход като библиотекар в затвора е равен на дванайсет паунда седмично.

— Разбирам — записа си Мънро. — Това не е кой знае какъв принос към дължимите 75 000 паунда — добави той с нетипично за него чувство за хумор.

— Дали пък да не прибегнем към познанията на някой от другите ви братовчеди — попита Ник, като не успя да скрие усмивката си.

— За съжаление не разполагаме с такъв — кимна покрусено Мънро. — Сестра ми обаче е омъжена за управител на местен клон на „Ройъл Банк ъф Скотланд“ и той ме увери, че според него няма да има проблем, ако с цел обслужване на ипотеките, подадете молба в банката за повторна ипотека.

— Бяхте ми изключително полезен — въздъхна Ник. — Безкрайно съм ви благодарен.

— Искам да ви призная съвсем неофициално — рече Мънро — и вярвам, ще ме разберете правилно, независимо от огромното ми възхищение от вашия дядо и от радостта, с която представлявах баща ви, не изпитвам нищо от тези чувства, когато става дума за чичо ви Хюго, който е… — Прекъсна го почукване по вратата. — Влез — рече Мънро.

Паско подаде глава в кабинета.

— Извинявам се, че ви прекъсвам, но ако не тръгнем до няколко минути, ще изпуснем влака за Лондон.

— Благодаря ви — каза Мънро. — Ще бъдем колкото се може по-кратки. — Но не отвори устата, докато надзирателят не затвори вратата. — Страхувам се, сър Никълъс, че поради кратката ни среща ще се наложи да ми се доверите. — Постави пред Ник няколко документа. — Моля, подпишете на няколко места, независимо от това, че нямате време да ги изчетете подробно и да обмислите условията в тях. Защото, ако ще трябва да действам от ваше име, докато… — Покашля се предпазливо.

— Докато излежа присъдата си — довърши Ник вместо него.

— Именно — съгласи се Мънро, извади от вътрешния джоб на сакото си автоматична писалка и я подаде на своя клиент.

— Аз също искам да видите един документ. — Ник извади няколко гъсто изписани листа карирана хартия, каквато раздаваха в затвора, и ги подаде на адвоката си.

27.

В деня на премиерата на „Колко е важно да бъдеш сериозен“ в „Ройъл Тиътър“ в Брайтън публиката извика Лорънс Девънпорт три пъти пред завесата. Той сякаш не забелязваше, че с него излизаха и други актьори. По време на репетициите бе телефонирал на сестра си и я беше поканил на вечеря след представлението.

— Как върви? — беше го попитала Сара.

— Всичко е наред, но не за това искам да те видя — отвърна той. — Налага се да обсъдя с теб много важен въпрос, защото решението, което трябва да взема, ще засегне и теб, и цялото семейство.

В момента, в който затвори телефона, усети, че го обзема още по-голяма решителност да изпълни намерението си, все едно какви щяха да са последствията. Даваше си сметка обаче, че няма да се справи без подкрепата на Сара, особено след като знаеше и за историята й с Крейг.

Репетициите бяха изморителни. В една пиеса не можеш да забравиш реплика или да напуснеш сцената не когато трябва. Девънпорт дори започна да се пита ще издържи ли на конкуренцията с актьори от Уест Енд. Но в момента в който завесата се вдигна вечерта на премиерата, стана ясно, че публиката в залата се състои предимно от негови фенове. Те попиваха всяка негова дума, смееха се и на най-глупавите смешки в сценария, стига да се излезли от неговата уста. Ръкопляскаха му по всеки повод.

Сара се появи в гримьорната, за да му пожелае късмет преди началото, и той й напомни за поканата си. Стори й се блед и изморен, но тя реши, че това се дължи на напрежението от предстоящото представление.

— Ще се видим след спектакъла — каза тя на тръгване. — Късмет!

След последната завеса Девънпорт си даде сметка, че няма да има сили да премине през изпитанието. Почувства се на мястото си, опита се да убеди сам себе си, че има задължения и към други хора и не на последно място към сестра си. Защо трябваше да съсипва и нейната кариера заради Спенсър Крейг?

Върна се в гримьорната си и завари там тълпа приятели, които го приветстваха — обикновено първият признак за успех. Той се потопи в похвалите и ласкателствата, посипали се от всички страни, и се опита да забрави проблема с Дани Картрайт, който всъщност не беше нищо друго, освен един нехранимайко от Ийст Енд, попаднал там, където му е мястото — в затвора.

Сара седеше в единия ъгъл на гримьорната и се радваше на успеха на брат си, но от главата й не излизаше мисълта за проблема, на който той отдаваше толкова голямо значение.

Минаваше полунощ, когато Паско отвори вратата на килията и Ник с изненада установи, че Дани го чака буден. Беше изтощен от дългия ден, но му беше приятно, че има с кого да сподели новините.

Дани изслуша внимателно всичко, което се беше случило в Шотландия. Големия Ал лежеше с лице към стената и мълчеше.

— Ти с положителност щеше да се справиш много по-добре от мен при разговора с Мънро — отбеляза Ник. — На първо място, сигурно не би допуснал чичо ми да се измъкне с толкова много пари. — Тъкмо щеше да продължи с разказа си за срещата с адвоката, когато внезапно попита: — Защо изглеждаш толкова доволен?

Дани слезе от леглото си, пъхна ръка под възглавницата и измъкна малка касета. Сложи я в касетофона и натисна копчето.

— Как ти е името? — чу се въпросът на мъж с твърд глазгоуски акцент.

— Тоби. Тоби Мортимър — отвърна друг.

— Как се озова тук?

— За притежание.

— На Клас „А“?

— По-лошо. Хероин. Бия си по два пъти на ден.

— Значи е добре, че си на програма за дезинтоксикация?

— Оказа се, че не е толкова лесно.

— К’ви бяха ония глупости, които ми наговори вчера? На кое да вярвам?

— Всичко е вярно. Само исках да обясня защо отпаднах от програмата. Видях един мой приятел да намушква човек с нож и трябваше да кажа на полицията.

— А що не го направи?

— Защото Спенсър каза да си държа езика зад зъбите.

— Спенсър ли?

— Моят приятел. Спенсър Крейг. Той е адвокат.

— Да не искаш да кажеш, че адвокат ще накълца човек, когото вижда за пръв път?

— Не е толкова просто.

— Бас държа, че за полицията е било просто.

— Така е, хванаха се. Трябваше да избират между момче от Ийст Енд и адвокат, който на всичко отгоре имаше и трима свидетели, които потвърдиха, че дори не е бил там. — Настана известно мълчание. — Само че аз бях там.

— К’во стана тогава?

— Празнувахме трийсетия рожден ден на Джералд и всички пийнахме повече. И точно тогава онези тримата влязоха в бара.

— Кои трима?

— Двама мъже и едно момиче. Момичето беше проблемът.

— То ли започна боя?

— Не, не. Крейг си падна по нея от първия миг, но тя не му обърна внимание и той се вбеси.

— И затова гаджето й почна да се бие?

— Не. Момичето даде да се разбере, че иска да си върви, и те се измъкнаха от задната врата.

— В задната уличка?

— Откъде знаеш?

— Ти сам ми го разказа вчера — отвърна Големия Ал, който бързо схвана грешката си и оправи работата.

— Да бе, да. Вярно. — Поредното дълго мълчание. — Крейг и Джералд веднага изтичаха след тях. Ние с Лари също излязохме. И тогава нещата излязоха от контрол.

— Кой почна?

— Спенсър и Джералд. Те налетяха на момчетата и очакваха да ги подкрепим. Само че аз бях толкова фиркан, че бях напълно безполезен, а Лари изобщо не го бива в тия неща.

— Кой е пък този?

— Лари Девънпорт.

— Оня от сапунката ли?

— Да, ние двамата стояхме отстрани и само гледахме.

— Значи приятелят ти Спенсър почна боя?

— Да. Открай време се мисли за боксьор. Получи и награди в Кеймбридж, но тия момчета бяха друга класа. Но само докато Спенсър извади ножа.

— И нож ли имаше?

— Ъхъ. Взе го от бара, преди да излезе. Помня, че каза: „За всеки случай“.

— Не беше ли виждал преди тия мъже и момичето?

— Никога. Но мацката много му хареса. Когато Картрайт започна да го наляга, Спенсър се вбеси и го промуши в крака.

— Ма не го е убил, нали?

— Не, само го рани. А докато Картрайт се беше свил от болка, Спенсър заби ножа в гърдите на другия. — Мина доста време, преди човекът да завърши: — И го уби.

— Викнахте ли полиция?

— Не. Спенсър трябва да ги е извикал, след като ни поръча да си ходим. Каза също, ако някой ни пита, да повтаряме, че не сме излизали от бара и нищо не сме видели.

— Някой пита ли ви нещо?

— Полицаите дойдоха у дома на следващия ден. Не бях мигнал, но гледах да не ми личи. Мисля, че повече ме беше страх от Крейг, отколкото от ченгетата. Пък и инспекторът беше сигурен, че е пипнал правилния човек.

Касетата се въртя още няколко секунди, докато отново се чу гласът на Мортимър.

— Това беше преди две години, но не минава ден, без да се сетя за това момче зад решетките. Предупредих Спенсър, че щом се оправя достатъчно, ще дам показания… — Разнесе се щракването за край на лентата.

— Добра работа сте свършили! — възкликна Ник.

Големия Ал само изсумтя. Беше спазил сценария, който Дани му беше написал според изискванията на господин Редмейн за делото.

— Остава да намеря начин да предам лентата на адвоката си — отбеляза Дани, извади касетата и я пъхна отново под възглавницата си.

— Не би трябвало да е сложно — рече Ник. — Сложи я в плик с надпис „правен документ“. Не ми се вярва някой от надзирателите да посмее да го отвори, освен ако нямат подозрение, че изпращаш наркотици, пък и не виждам кой юрист ще поеме такъв риск.

— Освен ако някой от шибаняците надзиратели не му има зъб — обади се и Ал, — или не загрее, че вътре има касета.

— Че откъде ще разбере? — удиви се Дани. — Само ние тримата знаем за това.

— Не забравяй Мортимър. — Най-сетне Големия Ал седна в леглото си. — Трудно ще си държи езика зад зъбите, ако има глад за доза.

— Какво да правя тогава с касетата? Не виждам шанс да спечеля делото без нея.

— Не рискувай да я пращаш по пощата — посъветва го Големия Ал. — Гледай да се видиш с Редмейн и му я дай лично. Щот’ кой мислиш имаше среща вчера с адвоката си?

Ник и Дани търпеливо зачакаха Ал да отговори на собствения си въпрос.

— Онуй копеле Лийч — отрони той най-сетне.

— Може да е съвпадение — предположи Ник.

— Не и ако адвокатът му е Спенсър Крейг.

— Откъде си толкова сигурен, че е бил тъкмо Крейг? — не се сдържа Дани и впи пръсти в рамката на леглото.

— Шибаняците често се отбиват да си шушнат със сестричките в болницата, а аз им варя чай.

— Ако продажен надзирател иска да разбере какво има на касетата — намеси се Ник, — няма защо да се питаме чие легло ще провери първо.

— И какво да правя? — отчаяно попита Дани.

— Ами осигури му я — отвърна Ник.

— Записан ли си за консултация?

— Не точно.

— Значи си тук за правен съвет?

— Не точно.

— А за какво точно си дошъл? — повиши леко глас Спенсър Крейг.

— Имам нужда от помощ, но не правна.

— Каква е тази помощ?

— Напипах страхотна възможност за голяма доставка на вино, но има проблем.

— Така ли? И какъв е той?

— Искат предплата.

— Колко?

— Десет хиляди паунда.

— Ще ми трябват няколко дни да помисля.

— Убеден съм, че ще го направите, господин Крейг, но не се бавете много, защото едни хора чакат да им дам информация, с която разполагам. — Барманът от „Дънлоп Армс“ замълча, преди да добави: — Обещах да им отговоря преди 31 май.

И тримата чуха как в бравата се завърта ключ — изненадаха се, защото до „Почивката“ оставаше цял час.

В рамката на вратата застана надзирателят Хаген.

— Претърсване на килията — обяви той. — И тримата — в коридора.

Ник, Дани и Големия Ал се отправиха към площадката пред килията. Наистина бяха изненадани, защото Хаген влезе в помещението и затвори вратата след себе си. Нямаше нищо необичайно в претърсванията. Надзирателите ги правеха често, за да търсят наркотици, алкохол, ножове и дори оръжие. Но обичайната практика бе да присъстват трима служители на затвора, а и вратата на килията оставаше отворена, за да не могат затворниците да твърдят, че намереното е подхвърлено по време на претърсването.

Няколко минути по-късно вратата се отвори и Хаген се появи широко усмихнат.

— Добре, момчета — рече той. — Чисти сте.

Дани се изненада, че вижда Лийч в библиотеката, защото никога не беше идвал за книга. Може би искаше да прегледа някой вестник. Направи му впечатление, че ходи напред-назад покрай рафтовете, но очевидно не се ориентираше.

— Нещо да помогна? — попита Дани.

— Търся последния брой на „Правен преглед“.

— Имаш късмет. Допреди няколко дни, когато някой направи дарение от няколко книги, сред които и последната книжка на списанието, имахме само един много стар брой.

— Дай ми го — нареди Лийч.

Дани отиде до раздела с юридическа литература, свали дебел, подвързан в кожа том и го занесе на бюрото си.

— Име и номер?

— Защо питаш?

— Ако искаш да изнесеш книга, трябва да ти направя картон.

— Лийч, 6241 — процеди онзи.

Дани попълни данните в нова карта. Много се надяваше Лийч да не е забелязал, че ръката му трепери.

— Подпиши се най-долу.

Лийч сложи едно кръстче на посоченото място.

— Трябва да върнеш книгата до три дни — информира го Дани.

— Защо, ти да не се мислиш вече за някой от шибаните копои тук? Ще я върна когато си искам — заяви посетителят и излезе.

Дани го изпрати с поглед. Така и не разбра защо му е списание, след като не може и името си да напише.

28.

Крейг остави черното си порше на паркинга за посетители около час преди времето, определено за посещения. Беше предупредил Пейн, че влизането в „Белмарш“ е почти толкова трудно, колкото и излизането. Безкрайна поредица от решетъчни врати, проверки на документите за самоличност и цялостно претърсване. Всичкото това само за да отидеш на посещение.

Записаха имената им в приемната, дадоха им ключ с номер и им казаха да оставят всичките си ценности, включително часовници, пръстени, верижки, банкноти или монети, в нещо като касетка със същия номер.

Ако искаха да купят нещо от лавката за човека, при когото идват, да си приготвят точни пари и ще получат малки пластмасови жетони с написани върху тях цени като 1 паунд, 50, 20 и 10 пенса. Това, очевидно, се правеше, за да не се дават пари в брой на затворниците. Всеки от посетителите беше викан отделно. Влизаше в затворено помещение, където го претърсваше основно още един униформен, този път с куче.

— Номер едно и две — разнесе се от високоговорителя в чакалнята.

Крейг и Пейн седяха на пейка в един от ъглите и за да убият времето, докато ги извикат, прелистваха броеве на „Затворнически новини“ и „Ключ и ключалка“.

— Номер седемнайсет и осемнайсет — разнесе се след около четирийсет минути.

Крейг и Пейн се изправиха и поеха през нова поредица от решетъчни врати, още по-драстична проверка на дрехите и едва тогава седнаха на ред „Г“, места 11 и 12. Крейг се настани на един от зелените столове със заковани за пода крака, а Пейн отиде до лавката, за да вземе три чаши чай и няколко десерта „Марс“, за което плати с жетоните. Върна се след малко и остави подносчето на масата — също закрепена с болтове за пода.

— Колко ще чакаме още? — попита той по едно време.

— Нямам представа. Пускат затворниците от килиите един по един и предполагам, че ги претърсват по-основно от нас.

— Не се оглеждай — прошепна Бет. — Крейг и Пейн са на три реда зад теб. Сигурно са на посещение при някого.

Дани целият се разтрепери.

— Вероятно са дошли при Мортимър. Закъснели са.

— За какво?

— Не мога да ти кажа много сега — промълви Дани, — но като се видиш с Алекс, ще разбереш.

— Вие вече на „Алекс“ ли сте? — усмихна се тя. — Минахте значи на малки имена.

— Е, не и пред него — усмихна се Дани.

— Голям си бъзльо — отбеляза Бет. — Господин Редмейн открай време те нарича Дани и дори сподели колко се радва, че си започнал да се бръснеш редовно и си пуснал косата си малко по-дълга. Смята, че по време на делото това ще има значение.

— Как върви работата в сервиза? — реши да смени темата Дани.

— Слабо — отвърна Бет. — Много ми се иска да убедя татко да спре пушенето. Непрестанно кашля, но не иска да чуе нито мен, нито мама.

— И кой е управител сега?

— Тревър Сътън.

— Тревър? Та него за нищо не го бива.

— Няма други кандидати.

— В такъв случай трябва да следиш счетоводството.

— Защо? Подозираш, че може да смотава тайно пари ли?

— Не. Но знам, че не го бива в събирането.

— Едва ли ще успея. Татко нищо не споделя с мен, а и, честно казано, съм претрупана с работа.

— Май господин Томас те държи изкъсо? — ухили се Дани.

Бет се засмя.

— Познаваш го, страхотен шеф е. Не помниш ли, че ни влезе в положението по време на процеса. Наскоро пак ми повиши заплатата.

— Не се съмнявам, че е симпатичен мъж — започна Дани, — но…

— Симпатичен мъж ли? — засмя се Бет.

— Ник е виновен — побърза да се оправдае Дани и неволно прокара ръка през косата си.

— Ако продължаваш така, не знам как ще се сработиш отново със старите си приятели, когато излезеш оттук.

— Нали си даваш сметка, че господин Томас си пада по теб? — рече Дани, като се направи, че не е чул забележката й.

— Шегуваш се — възрази Бет. — Винаги се е държал като истински джентълмен.

— Това не пречи да си пада по теб.

— Възможно ли е някой да успее да внесе дрога на толкова строго охранявано място? — попита Пейн, като оглеждаше камерите над главите им и надзирателите, които се взираха към всеки от посетителите през биноклите си.

— Доставчиците стават все по-изобретателни — обади се Крейг. — В памперсите на децата, в перуки… Някои дори пълнят презервативи и ги натъпкват в задника си, защото знаят, че на надзирателите не им е много приятно да бъркат там. А има и смелчаци, те са сред най-отчаяните, които гълтат опаковката.

— Ами ако пакетчето се пръсне вътре?

— Умират в ужасни мъки. Имах преди време клиент, който се бе тренирал да държи в глътката си пакетче хероин, което изкашляше, като се върне в килията си. Рискът наистина е огромен, но като си представиш, че на седмица тук получаваш дванайсет паунда, а пакетчето можеш да продадеш за петстотин. Очевидно смятат, че си струва. Нас ни претърсиха така щателно заради присъдата на Тоби.

— Забави ли се още малко, времето ни ще свърши, без да го видим — отбеляза Пейн и погледна вече изстиналия чай.

— Извинете, господине — застана до тях един от униформените служители. — За съжаление Мортимър се е разболял и няма да може да се види с вас този следобед.

— По дяволите! — измърмори Крейг и се изправи. — Поне да ни беше предупредил. Защо ли не съм изненадан?

— Обратно! Всички по килиите. Веднага! — прокънтя нечий мощен рев по коридорите. Полицейски свирки, сирени и надзирателите се разтичаха, подканяйки затворниците да се прибират.

— Нали трябва да се явя на обучение? — попита Дани, когато вратата се тръшна пред носа му.

— Днес няма да стане, Дани Бой — рече Големия Ал и запали цигара.

— За какво ли е тази суматоха? — попита Ник.

— Всичко може да е. — Ал дръпна дълбоко от цигарата.

— Например? — настоя Дани.

— В някое крило са се сбили и надзирателите ги е шубе, че мелето ще се разрасне. Може и да са нападнали някой шибаняк. Бог да му е на помощ. Заловили са дилър в момента на предаването или пък някой си е подпалил килията. Залагам на това, че някой е намазал въжето. — Той чукна пепелта от цигарата си на пода. — Избери си нещо. Сигурно е обаче, че няма да ни пуснат навън поне още двайсет и четири часа, докато всичко не се успокои.

Големия Ал се оказа прав. Отвориха килиите им чак след двайсет и седем часа.

— За какво беше всичко това? — попита Ник.

— Нямам представа — гласеше дежурният отговор.

— Някой си е теглил въжето — долетя от съседна килия.

— Горкото копеле. Трябва да е разбрал, че оттук няма друг начин да се измъкнеш.

— Познаваме ли го? — попита друг.

— Друсар — рече първият. — Няма и няколко седмици, откакто е тук.

Джералд Пейн попита портиера на входа на „Инър Темпъл“ как да стигне до кабинета на господин Спенсър Крейг.

— В отсрещния край на карето, господине. Номер шест. На последния етаж.

Пейн се отправи с бързи стъпки през вътрешния двор, като гледаше да върви по пътеката и да спазва заръката, изписана на табелите „Не стъпвай по тревата“. Напусна офиса си на „Мейфеър“ веднага след обаждането на Крейг.

— Ако успееш да дойдеш в офиса ми към четири, ще разбереш, че е настъпил краят на безсънните ти нощи.

Когато стигна до отсрещния край на двора, пое по каменните стъпала и бутна дървената врата. Озова се в прохладен мухлясал коридор, по чиито стени бяха накачени снимки на стари съдии. В дъното се виждаше дървено стълбище и когато стигна до него, Пейн видя на стената голяма табела с указател, на който бяха изписани номера на стаи и имена. Както му бе казал портиерът, кабинетът на Крейг се намираше на последния етаж. Докато се качваше, Пейн за пореден път установи, че в последно време съвсем е загубил форма — задъха се, преди да е стигнал втория етаж.

— Господин Пейн? — посрещна го на площадката млада жена. — Аз съм секретарката на господин Крейг. Обади се преди минута да каже, че току-що е напуснал „Олд Бейли“ и ще бъде тук след няколко минути. Ако искате, заповядайте да го почакате в кабинета му. — Тя го поведе по коридора и отвори една врата пред него.

— Благодаря — кимна Пейн и пристъпи в просторна, оскъдно мебелирана стая — две бюра и високи тапицирани с кожа столове.

— Да ви предложа ли чаша чай, господин Пейн? Или може би кафе?

— Не, благодаря — отговори Пейн и отиде до прозореца, който гледаше към вътрешния двор.

Секретарката затвори вратата след себе си и Пейн се отпусна на стола срещу бюрото на Крейг. То беше почти празно, сякаш никой не работеше на него — никакви снимки, цветя, бележки. Единствено голяма подложка за писане, касетофон и доста обемист неотворен плик, адресиран до господин С. Крейг. Виждаше се и надпис „Лично“.

Не мина много време и Крейг връхлетя в стаята, следван от секретарката. Пейн се изправи и му подаде ръка за поздрав, все едно бе клиент, а не стар приятел.

— Настанявай се, старче — рече Крейг. — Госпожице Ръсел, моля никой да не ни безпокои.

— Разбира се, господин Крейг — обеща тя и затвори вратата след себе си.

— Това тук — кимна Пейн към плика — да не е онова, за което си мисля?

— Сега ще проверим. Дойде с пощата тази сутрин, докато съм бил в съда. — Крейг разкъса плика и изсипа една касета на подложката за писане.

— Как се добра до нея?

— По-добре не питай — рече Крейг. — Имам познати на доста неприятни места. — Усмихна се и сложи касетата в касетофона. — Сега ще разберем какво толкова е имал да сподели Тоби със света. — Натисна копчето и се облегна назад.

Пейн обаче остана седнал на ръба на стола, опрял лакти на бюрото.

След няколко минути се разнесе нечий глас:

— Не съм сигурен кой от вас слуша в момента. — В първия момент Крейг не разбра кой говори. — Малко вероятно е да е Лорънс Девънпорт. Не е изключено и да е Джералд Пейн. — По гърба на Пейн пробягаха студени тръпки. — Но мисля, че ме слуша Спенсър Крейг. — Адвокатът седеше невъзмутим. — Който и от вас да е, искам да ви уверя, че дори това да отнеме целия ми живот, ще направя всичко възможно да влезете в затвора заради убийството на Бърни Уилсън, да не говорим за незаконното ми хвърляне зад решетките. Ако все още се надявате, че ще се доберете до касетата, която всъщност търсите, нека ви уверя, че е на място, което няма да откриете, докато не ви затворят тук.

29.

Дани се вгледа в отражението си. От месеци не се беше виждал в цял ръст и искрено се стъписа. Влиянието на Ник се бе оказало по-силно, отколкото подозираше. Изведнъж си даде сметка, че марковите джинси и фланелката на „Уест Хам“ може би не са много подходящи за Кралския съд. Искрено съжали, че отхвърли идеята на Ник за семпъл тъмен костюм с риза и връзка, които щяха да са в далеч по-голям унисон със сериозността на положението (това бяха думи на Ник), а не съвсем точният размер би бил пренебрежима подробност (сложни думи, които вече не му се налагаше да търси в речника).

Дани зае мястото си на обвиняем в съдебната зала и зачака влизането на тримата съдии. Изведоха го от „Белмарш“ още в седем сутринта с просторен бял бус на затвора с още дванайсет затворници, които имаха дела в Апелативния съд. Колко ли от тях щяха да се върнат? Щом пристигнаха, го заключиха в самостоятелна килия и му казаха да чака. Това му даде малко време за размисъл. Не че щяха да му дадат думата в съда. Господин Редмейн бе преговорил с него процедурата в най-големи подробности. Беше му обяснил, че този процес значително ще се различава от първия.

Трима съдии щяха да разгледат новото доказателство, както и протоколите от първия процес и трябваше да бъдат убедени, че съдията и заседателите отпреди година не са разполагали с него или не са взели правилното решение.

Щом чу записа, Алекс Редмейн бе убеден, че той поне ще породи съмнение. Сподели, че няма намерение да се спира прекалено подробно на причината за отсъствието на Тоби Мортимър.

По едно време вратата се отвори и Алекс влезе при затворника. При последния им разговор бе настоял Дани да се обръща към него на малко име. Но на Дани не му беше удобно, въпреки че от самото начало адвокатът му се държеше с него като с равен. Алекс преговори отново новите им доказателства. Според него, независимо от самоубийството на Мортимър, те разполагаха със записа и това бе най-голямата им победа.

— Човек трябва да избягва клишетата, господин Редмейн — усмихна се Дани.

— След година ще можеш сам да водиш защитата си — засмя се Алекс.

— Да се надяваме, че няма да се наложи.

Дани извърна лице към първия ред на галерията, където седяха Бет и майка й, както и много други жители на Боу. Вероятно по-късно щеше да си тръгне с тях.

Нямаше как да знае, че на улицата пред Кралския съд стоят още много хора, който скандираха и размахваха плакати с настояването той да бъде освободен. Сред представителите на пресата забеляза млад журналист от „Бетнал Грийн и Боу Газет“ с отворен бележник и приготвена писалка. Дали щеше да се случи така, че да даде ексклузивно интервю за утрешния брой? Алекс го беше предупредил, че може да не признаят записа като единствено доказателство, но изслушан в съдебната зала, той щеше да се появи във всички вестници и тогава…

Дани вече не беше сам. Алекс, Ник, Големия Ал и, разбира се, Бет се бяха превърнали в генерали на малката му армия. Алекс беше признал, че се надява поне още един свидетел да потвърди историята на Мортимър. Щом той бе пожелал да признае, нищо чудно и Лорънс Девънпорт или Джералд Пейн да се решат, след като две години бяха живели с мисълта за случилото се.

— Защо не се срещнеш с тях? — бе попитал Дани. — Може и да се съгласят да те изслушат.

Адвокатът му беше обяснил защо това е невъзможно и че дори ако ги срещне случайно на обществено място, е длъжен да се оттегли от делото за неспазване на професионалната етика.

— А не можеш ли да изпратиш някого от свое име и той да вземе необходимите доказателства, както направи Големия Ал?

— Не — отвърна Алекс. — Ако някой свърже подобно действие с мен, ще се наложи ти да си търсиш друг адвокат, а аз — друга работа.

— Ами бармана?

Редмейн му обясни, че са направили проучване на Редж Джаксън, който държеше „Дънлоп Армс“, и се оказало, че е с криминално минало.

— Тогава?

— Нищо. Арестуван е на два пъти през последните пет години за намерени в него крадени вещи, но от полицията не разполагали с достатъчно доказателства, за да бъде осъден. И обвиненията паднали.

— Ами Бет? — не спираше Дани. — Ще й дадат ли втори шанс?

— Не. Съдиите вече са прочели показанията й в протоколите от делото и няма да искат да ги чуят отново. — Освен това Алекс го увери, че е изчел много подробно основанията на съдията от първото дело и не е открил никакви данни за предубеденост от негова страна, за да поиска повторно гледане на делото. — Истината е, че всичко зависи от записа.

— Какво ще кажеш за Големия Ал?

Алекс сподели с довереника си, че е мислил за варианта Албърт Кран да бъде призован за свидетел, но решил, че това по-скоро ще навреди, отколкото да помогне.

— Но той е верен приятел — рече Дани.

— С криминално минало.

Точно в десет тримата съдии влязоха в съдебната зала. Всички се изправиха и наведоха глави, докато чакаха те да се настанят на своя подиум. В очите на Дани двамата мъже и жената, които държаха съдбата му в ръцете си, бяха някакви смътни фигури с къси перуки и дълги до земята черни тоги, които скриваха цивилните им дрехи.

Алекс Редмейн постави папката с материалите си на невисоката поставка пред себе си. Бе обяснил на Дани, че ще стои сам на предна позиция, тъй като прокурорът не е длъжен да присъства по време на делото за обжалване. На Дани господин Арнолд Пиърсън определено нямаше да му липсва.

Щом съдебният състав зае местата си, съдия Браун покани господин Редмейн да започне изложението си.

Алекс направи стегнат преглед на историята, като при всяка възможност намекваше за съмненията си. За съжаление от израженията на съдиите личеше, че успехът му не е голям. Председателят на състава, съдия Браун, го прекъсна няколко пъти с въпроса има ли нови доказателства по делото, които могат да бъдат представени, напомняйки, че и той, и колегите му са добре запознати с протоколите от заседанията на първото дело.

След около час Алекс се предаде.

— Уверявам ви, Ваша Светлост, че имам намерение да предоставя на вниманието ви нови доказателства.

— Аз пък ви уверявам, господин Редмейн, че ние с нетърпение очакваме да ги чуем — отвърна съдията.

Алекс пое дълбоко дъх, прелисти поредна страница в папката пред себе си и продължи:

— Разполагаме със запис, който бих искал да чуете и да вземете предвид. Това е разговор между господин Тоби Мортимър, един от известните ви Мускетари, присъствал в „Дънлоп Армс“ във въпросната нощ, но не бе разположен по време на първото дело. — Дани затаи дъх, когато видя Алекс да изважда малкия касетофон. Адвокатът тъкмо се канеше да натисне копчето за прослушване, когато съдия Браун се наведе над широкото бюро и каза:

— Един момент, господин Редмейн.

Дани усети, че целият потреперва, когато тримата съдии сведоха глави и започнаха да обсъждат нещо. Мина време, преди председателят на състава да зададе на Алекс въпрос, който адвокатът без съмнение очакваше:

— Господин Мортимър ще се яви ли да свидетелства?

— Не, Ваша Светлост, но записът ще покаже, че…

— Защо няма да се яви в съда, господин Редмейн? Все още ли е неразположен?

— За съжаление той почина съвсем наскоро.

— Може ли да попитам каква е причината за смъртта му?

Алекс изруга мислено. Съдията Браун чудесно знаеше каква е причината за смъртта на Мортимър, но държеше всичко да бъде записано в протокола.

— Почина след свръхдоза хероин.

— Беше ли регистриран преди това като наркоман?

— Да, Ваша Светлост, но за щастие записът е направен в момент на ремисия.

— Вероятно ще призовете лекар, който да го докаже.

— За съжаление — не, Ваша Светлост.

— Да разбирам ли, че по време на изявлението му не е присъствал лекар?

— Да, Ваша Светлост.

— Ясно. Къде е осъществен записът?

— В затвора „Белмарш“, Ваша Светлост.

— Вие присъствахте ли?

— Не, Ваша Светлост.

— Може би някой от служителите в затвора е бил свидетел на обстоятелствата, при които е направен?

— Не, Ваша Светлост.

— Любопитен съм да чуя кой е присъствал на този запис?

— Господин Албърт Кран.

— И след като не е лекар или служител на затвора, в качеството си на какъв е бил там?

— Затворник е.

— Така ли? Длъжен съм да попитам, господин Редмейн, дали имате каквито и да било доказателства, че господин Мортимър не е бил принуждаван или заплашван, за да направи своето изявление?

Алекс се поколеба.

— Не, Ваша Светлост. Но съм убеден, че благодарение на своя опит, сам ще отсъдите в какво състояние е бил господин Мортимър, след като изслушате записа.

— Само че няма как да сме сигурни, че господин Кран не е държал нож, опрян в гърлото на Мортимър, а и е възможно самият му вид да е изкарал акъла на бедния човек.

— Както вече отбелязах, Ваша Светлост, ще си съставите далеч по-добро мнение, след като чуете записа.

— Нека се консултирам с колегите си, адвокат Редмейн.

Тримата съдии отново си зашепнаха.

Не след дълго съдия Браун се извърна към адвоката на обвиняемия.

— Стигнахме до единодушното решение да не ви позволим да пуснете записа, тъй като е напълно неприемлив за нас.

— Позволявам си да припомня на Ваша Светлост, че наскоро приетата директива на Европейската комисия…

— Европейската комисия не раздава правосъдие в този съд — рече съдия Браун, но бързо се коригира: — в тази страна. И ви предупреждавам, че ако съдържанието на касетата бъде оповестено по някакъв начин, ще бъда принуден да отнеса въпроса до прокуратурата.

Единственият репортер на мястото за журналисти отпусна безпомощно писалката си. За миг си бе помислил, че ще има шанса да стане автор на ексклузивна новина, защото се очакваше господин Редмейн да му предостави касетата, ако съдиите бяха разрешили да бъде изслушана. Неговите читатели, за разлика от съдиите, имаха желание да разберат какво е казал Мортимър. Но сега това ставаше невъзможно. Ако вестникът дръзнеше да публикува макар и една дума, щеше да попадне под ударите на закона за обида на съда, нещо, което и най-смелите издатели не биха дръзнали да направят.

Алекс прелисти документите, но знаеше, че не може да направи нищо повече.

— Моля, продължете, господин Редмейн — услужливо предложи съдията.

Алекс подхвана отново изложението си, но другите му нови доказателства бяха съвсем оскъдни и по едно време съдията повдигна изумено вежди. Най-сетне адвокатът седна на мястото си, бесен на себе си. Трябваше да пусне записа на вестниците вчера, преди делото и тогава съдията щеше да бъде поставен пред свършен факт и ще не ще, щеше да разреши пускането на записа в залата.

По-късно баща му отбеляза, че и едно изречение от записа да беше прозвучало в залата, съдията нямаше да може да спре изслушването на цялата касета. Те не бяха допуснали да прозвучи и една дума, камо ли цяло изречение.

Тримата съдии се оттеглиха в дванайсет и трийсет и седем и много скоро се върнаха с категоричното си решение.

— Молбата се отхвърля — постанови кратко съдията.

Алекс клюмна и погледна Дани, който трябваше да прекара повече от двайсет години в затвора заради престъпление, за което, Алекс вече беше напълно сигурен, не е виновен.

30.

Някои от гостите бяха вече на втората или третата чаша шампанско, когато Лорънс Девънпорт се появи на стълбището в препълнената бална зала. Постоя горе, докато не се убеди, че всички са обърнали очи към него. Избухнаха бурни аплодисменти. Той се усмихна и вдигна ръка в знак на признателност. Някой му подаде чаша шампанско и прошепна:

— Беше великолепен.

Когато залата в нощта на премиерата гръмна от аплодисменти, това не беше изненада за никого, защото си бе обичайна практика. Първите осем реда на всяко премиерно представление са пълни с роднини на участниците, приятели и агенти на актьорите, а на следващите шест реда седят постоянните любители на театъра. Само закален в битките критик не би станал на крака след падането на завесата, освен ако не напусне бързо залата, за да предаде материала си за утрешния брой.

Девънпорт бавно огледа помещението. Очите му се спряха на Сара. Сестра му разговаряше спокойно с Гибсън Греъм.

— Как мислиш, че ще реагират критиците? — попита Сара агента на брат си.

— С леко пренебрежение — отвърна Гибсън и издуха дим от пурата си. — Обичайното поведение, когато звезда от сапунените сериали насочи вниманието си към сцените на Уест Енд. Но вече имаме аванс от триста хиляди паунда, а и четиринайсет седмици на сцената е добра гаранция. Продажбите на билети са от значение, Сара. Нищо друго.

— Очертава ли се някаква друга роля за Лари?

— Засега не — призна Гибсън. — Убеден съм обаче, че след тази вечер ще завалят предложения.

— Добре се справи, Лари — обърна се тя към брат си, който се беше приближил към тях.

— Истински триумф — вдигна чаша Гибсън.

— Мислиш ли? — попита Девънпорт.

— Разбира се — отговори Сара, която разбираше неувереността на брат си повече от всички останали. — Гибсън току-що ми каза, че си ангажиран за почти целия сезон на пиесата.

— Така е, но продължавам да се тревожа от реакцията на критиците. Никога не са били особено благосклонни в миналото.

— Не им обръщай толкова голямо внимание — посъветва го Гибсън. — Не е толкова важно какво казват. Продажбите са важни.

Девънпорт огледа множеството, за да избере следващия, при когото да се спре. В дъното видя Спенсър Крейг, разговаряше оживено с Джералд Пейн.

— По всичко личи, че малката ни инвестиция ще даде резултат — отбеляза Крейг. — И то двоен.

— Двоен ли?

— Не само Лари се успокои, че му е предоставен шанс да излезе на сцената в Уест Енд, но с инвестицията от триста хиляди паунда в представлението ще сме сигурни, че парите ни ще се върнат при това с някаква, макар и малка печалба. Сега, когато Картрайт загуби делото в Апелативния съд, ще можем да сме спокойни за следващите двайсет години.

— Мисълта за записа обаче не ми дава мира — отбеляза Пейн. — Щях да съм далеч по-спокоен, ако знаех, че е унищожен.

— Вече е без значение — отбеляза Крейг.

— Ами ако стигне до пресата?

— Никой вестник няма да го публикува.

— Какво ще ги спре да го пуснат в интернет?

— Излишно се тревожиш — увери го Крейг.

— Не минава нощ, без да мисля за това — въздъхна Пейн. — Всяка сутрин се събуждам с мисълта дали няма да видя лицето си на първа страница.

— Не мисля, че точно твоето лице ще изтъпанят на първа страница. — В този момент Девънпорт се приближи. — Поздравления Лари, наистина беше блестящ.

— Агентът ми каза, че вие двамата сте инвестирали в представлението.

— Така е — потвърди Крейг. — Познаваме победителите от пръв поглед. Възнамеряваме да изхарчим печалбата за годишния купон на Мускетарите.

Двама младежи се приближиха, за да изразят възхищението си от актьора, а Крейг се възползва от случая и се отдалечи.

Обиколи залата и забеляза Сара да разговаря с нисък оплешивяващ дебеланко с пура в ръка. Стори му се по-красива от преди. Дали този с пурата бе нейният партньор? Погледите им се срещнаха и той й се усмихна, но тя не показа, че го е забелязала. Крейг смяташе, че тя изглежда много по-добре от брат си. Пък и след нощта заедно… Реши да я заговори. Бързо щеше да разбере дали Лари е споделил нещо с нея.

— Здравей, Спенсър — поздрави го тя. Крейг се наведе и я целуна по бузите. — Гибсън, запознай се със Спенсър Крейг, приятел на Лари от университета. Спенсър, това е Гибсън Греъм, агентът на Лари.

— Вие инвестирахте в представлението, нали? — рече Гибсън.

— Скромна сума — призна адвокатът.

— Никога не съм те възприемала като меценат — вметна Сара.

— Открай време се старая да подкрепям Лари и никога не съм се съмнявал, че ще стане звезда.

— Ти самият се превърна в нещо като звезда — усмихна се Сара.

— Така ли, а защо никога не взе интервю от мен? — попита Спенсър.

— Не работя в криминалния отдел.

— Надявам се това да не ти попречи да вечеряш някоя вечер с мен, защото ми се иска…

— Първото издание на вестника пристигна — прекъсна ги Гибсън. — Извинете ме, но искам да видя дали можем да се похвалим с хит, или ще имаме само победител.

Гибсън Греъм си запробива път към изхода, смъмряйки всеки, който бе достатъчно неразумен да застане на пътя му. Грабна един брой на „Дейли Телеграф“ и бързо намери раздела с отзиви. „Оскар Уайлд е още у дома си в Уест Енд“. Ала усмивката му бързо угасна, когато прочете първите редове на втория параграф:

Гибсън потърси с поглед Девънпорт и с облекчение установи, че е потънал в разговор с някакъв млад актьор.

31.

Докато стигнат до килията му, той вече бе съсипал каквото можеше. Масата бе разбита на парчета, дюшекът бе разкъсан, чаршафите — надрани, а малкото стоманено огледало бе изтръгнато от стената. Когато господин Хаген отвори вратата, завари Дани да се опитва да измъкне умивалника от болтовете. Трима надзиратели се спуснаха върху него, но той се насочи единствено към Хаген. Ударът му можеше да повали шампион по бокс средна категория, но Хаген се изви навреме и избегна юмрука му. Един от надзирателите успя да стисне ръката на Дани, а другият го ритна силно по сгъвката на коляното. Това позволи на Хаген да се окопити и той щракна белезници около китките и глезените на затворника, когато колегите му го притиснаха към пода.

Извлякоха го в коридора, после надолу по стълбите, докато стигнаха червения коридор, който водеше към карцера. Накрая спряха пред врата без номер, Хаген отключи и другите двама хвърлиха Дани в мрака.

Той дълго лежа неподвижен на студения каменен под. Ако тук имаше огледало, щеше да се наслади на насиненото си око и на разнообразната мозайка от натъртвания и удари по тялото, които приличаха на цигански юрган. Беше му все едно. Винаги е така, когато загубиш надежда и те чакат двайсет години, в които да мислиш.

— Казвам се Малкълм Хърст — представи се служителят от Съвета за условно предсрочно освобождаване. — Моля, седнете, господин Монкрийф.

Хърст доста време се беше чудил как да се обърне към този затворник.

— Подали сте молба за условно освобождаване и моята задача е да изготвя доклада, който ще бъде разгледан от съвета. Естествено, запознат съм с делото ви и поведението ви през годините, прекарани в затвора. Надзирателят, който отговаря за вашето крило, господин Паско, описва поведението ви като образцово.

Ник мълчеше.

— Направи ми впечатление, че сте работили в библиотеката, помагали сте в образователната програма на „Белмарш“ като преподавател по английски език и история. Очевидно сте имали и забележителен успех с някои от вашите колеги затворници, преминали успешно изпитите за завършване на средното образование. Особено с един от тях, който се подготвя за кандидатски изпити.

Ник кимна тъжно. Паско му беше казал, че Дани е загубил обжалването и се връща при тях. Много му се искаше да е в килията, когато пристигне, но за съжаление точно този ден беше назначена и срещата му с представителя на Съвета по условно освобождаване. Беше решил да се свърже с Алекс Редмейн веднага след като го пуснат и да предложи помощта си. Не можеше да разбере защо съдията е отказал да изслушат записа. Сигурно щеше да разбере от Дани, щом се прибере. Опита се да се съсредоточи върху въпросите на мъжа пред него.

— Виждам, че докато сте излежавали присъдата си, сте защитили степен в Свободния университет, господин Монкрийф. — Ник кимна отново. — Съдейки по всичко това съм убеден, че ще разберете, че се налага да ви задам още няколко въпроса, преди да завърша доклада си.

Паско вече му бе казал накратко в какво се състоят тези въпроси.

— Разбира се.

— Осъден сте от военен съд за проявена небрежност при изпълнение на служебните задължения. Признали сте вината си. Разжалван сте и сте осъден на осем години затвор. Справедлива ли е според нас тази преценка?

— Да, господин Хърст.

Хърст сложи отметка в първата кутийка на формуляра пред него.

— Вашият взвод е охранявал сръбски затворници, когато албански отряд е връхлетял върху транспорта ви, стреляйки с автомати във въздуха.

— Точно така.

— Ваш сержант отговорил на огъня.

— Само предупредителни изстрели — уточни Ник. — След като бях дал категорична заповед за спиране на огъня.

— Двама от наблюдателите на Обединените нации, свидетели на инцидента, са дали показания срещу вас по време на процеса. Те твърдят, че албанците са стреляли във въздуха. — Ник не направи опит да се защити. — И макар вие самият да не сте произвел изстрели, сте отговорен за взвода.

— Така беше.

— Въпреки това смятате, че присъдата е справедлива?

— Да.

Хърст направи още една отметка, преди да зададе следващия си въпрос:

— В случай, че Съветът даде препоръка да бъдете освободен предсрочно, тъй като сте излежали половината срок на присъдата си, какво планирате да правите в близкото бъдеще?

— Възнамерявам да се върна в Шотландия, където да стана учител в учебно заведение, готово да ме назначи.

Поредна отметка се появи във формуляра.

— Имате ли финансови проблеми, които биха могли да ви попречат да заемете преподавателско място?

— Не — отвърна Ник. — Напротив. Дядо ми ме е осигурил достатъчно, за да не се налага да работя.

Хърст направи поредна отметка.

— Женен ли сте, господин Монкрийф?

— Не.

— Имате ли деца или други хора, за които да се грижите?

— Не.

— Лекувате ли се от нещо в момента?

— Не.

— Ако ви освободят, има ли къде да отидете?

— Да. Притежавам дом в Лондон и друг в Шотландия.

— Имате ли роднини, които да ви помогнат при освобождаването?

— Не. — Хърст вдигна очи. Това бе първата кутийка във формуляра, която остана без отметка. — И двамата ми родители са починали и нямам братя или сестри.

— Лели, чичовци?

— Един чичо и леля, които живеят в Шотландия и с които не съм близък, и леля по майчина линия в Канада. Писали сме си, но никога не сме се срещали.

— Разбирам. И един последен въпрос, господин Монкрийф. Може да ви се стори малко необичайно при създадените обстоятелства, но въпреки това се налага да попитам. Мислили ли сте дали бихте повторили същото престъпление?

— Невъзможно е да се върна отново в армията, естествено, и нямам желание за това, така че отговорът на вашия въпрос е „не“.

— Напълно ви разбирам. — Отметка се появи и в последното поле. — Имате ли въпроси към мен?

— Разрешете да попитам кога ще знам какво е заключението на Съвета?

— Написването на доклада ще ми отнеме няколко дни, след което ще го предоставя на вниманието на Съвета. Няколко седмици след това ще получите съобщение.

— Благодаря ви, господин Хърст.

— Благодаря ви, сър Никълъс.

— Нямахме избор — заяви Паско.

— Сигурен съм, Рей — отговори директорът на затвора. — Налага се да проявим малко здрав разум с този затворник.

— Не ви разбирам — рече Паско. — Той изпотроши килията.

— Ясно ми е, Рей, но всички знаем как реагират доживотните, когато Апелативният съд отхвърли молбите им за преразглеждане. Или се превръщат в мълчаливи самотници, или чупят каквото им попадне.

— Няколко дни в карцера ще поохладят Картрайт — отбеляза старшият надзирател.

— Да се надяваме — въздъхна Бартън. — Ще ми се да го върнем в света на нормалните колкото се може по-скоро. Умно момче е. Надявах се да стане естественият заместник на Монкрийф.

— Това наистина е очевидният избор, въпреки че автоматично губи привилегирования си статус и ще се наложи да се върне към основния.

— За не повече от месец — заключи директорът.

— Междувременно какво да правя с работната му категория? Да го сваля ли от образованието и да го върна на конвейера?

— За нищо на света — възрази Бартън. — Наказанието ще е по-голямо за нас, отколкото за него.

— Ами правата му в лавката?

— Никакво плащане и никаква лавка за четири седмици.

— Ясно, сър.

— Поговори с Монкрийф. Той е най-близък с Картрайт. Виж дали ще успее да му набие малко разум в главата, както и да го подкрепя следващите седмици.

— Разбрано.

— Кой е следващият?

— Лийч, господине.

— Какво е провинението му този път?

— Не е върнал книга в библиотеката.

— Не можете ли да се справите с такъв незначителен проблем, та трябва да ме занимавате?

— При обикновени обстоятелства, но сега става дума за скъп подвързан с кожа брой на „Правен преглед“, който той не е върнал въпреки неколкократните устни и писмени напомняния.

— Все пак не разбирам защо трябва да се явява пред мен.

— Защото открихме броя в кофа за смет, надран и разкъсан.

— Че защо ще го прави?

— Имам само подозрения, но не и доказателства.

— Нов опит за внасяне на дрога?

— Казах ви вече, че са само подозрения. Лийч е отново в карцера за цял месец, за да не реши, че може да накъса всички книги в библиотеката. — Паско се поколеба миг-два, преди да добави: — И още един проблем.

— Какъв?

— Един от моите информатори ми каза, че чул Лийч да се заканва, че ще пречука Картрайт, дори това да е последното, което ще направи в този живот.

— Само защото той е библиотекарят?

— Не. Свързано е с някакъв запис, но така и не можах да стигна до дъното на историята.

— Само това липсваше! Дръж го под око денонощно.

— В момента сме много зле с персонала — отбеляза Паско.

— Тогава направи каквото можеш. Не искам да се повтори случаят с онзи нещастник в „Гарсайд“, който беше показал знака на победата на Лийч.

32.

Дани лежеше на най-горното легло и съчиняваше писмото, което обмисляше от много време. Ник се бе опитал да го разубеди, но той бе взел решение и нищо не можеше да го откаже.

Ник бе отишъл в банята, а Големия Ал даваше вечерно дежурство в болницата, защото сестрата бе останала сама. Килията бе изцяло на разположение на Дани. Той се смъкна от леглото и седна пред малката маса. Известно време гледа белия лист хартия, преди да напише първите думи.

Очите му спряха за миг на снимката на Бет, обвита в целофан и закачена над главата му.

Сгъна листа и го прибра в плик, който адресира до Бет Уилсън, Бейкън Роуд 27, Боу, Лондон Е 3.

Дани все още съзерцаваше снимката на Бет, когато ключът в бравата изщрака и вратата се отвори.

— Писма — съобщи надзирателят, който застана в рамката. — Едно за Монкрийф и едно за… — Човекът се загледа в сребърната верижка около врата на човека пред него и в часовника на китката му и се поколеба.

— Ник отиде да си вземе душ — обади се Дани.

— Ясно. Едното е за теб, а другото е за Монкрийф.

Дани веднага разпозна ясния почерк на Бет. Дори не понечи да го отвори, скъса го, хвърли парченцата в тоалетната и пусна водата. Другият плик остави на възглавницата на Ник.

С големи черни букви в горния ляв ъгъл пишеше: „Съвет за условно предсрочно освобождаване“.

— Колко пъти му писахме? — попита Алекс Редмейн секретарката си.

— Това ще е четвъртото писмо за последния месец — отвърна жената.

Алекс извърна лице към прозореца и площада отвън, по който притичваха хора с дълги шлифери.

— Синдромът на доживотните — въздъхна той.

— Какъв е този синдром?

— Или се изолираш от света, или продължаваш, все едно нищо не се е случило. Очевидно е избрал първото.

— Има ли смисъл да продължавате да му пишете в такъв случай?

— О, разбира се — отговори адвокатът. — Искам да е напълно сигурен, че не съм го забравил.

Когато се върна от банята, Ник завари Дани да седи пред масата и да се упражнява във финансови прогнози, необходими му за изпита по икономика, а Големия Ал се бе свил на леглото си. Около кръста на Ник бе увита тънка хавлиена кърпа, а след чехлите му оставаха тъмни следи по каменния под. Дани му подаде часовника, пръстена и сребърната верижка.

— Благодаря — рече Ник и в този момент забеляза тънкия кафяв плик на възглавницата си.

Известно време го съзерцава мълчаливо. Дани и Големия Ал чакаха безмълвно реакцията му. Най-сетне той взе пластмасов нож и разкъса с него плика, в който дори затворническите власти нямаха право да надникнат.

Ник погледна двамата си съкилийници. Излишно беше да им казва, че много скоро ще бъде на свобода.

— Посещения! — отекна силен глас по коридорите на отделението на затвора. След миг вратата на килията се отвори и надзирателят застана на прага.

— Посетител за Картрайт. Същата млада жена от миналата седмица.

Дани отгърна следващата страница на романа „Студеният дом“ и само поклати глава.

— Както искаш — рече надзирателят и затръшна вратата.

Ник и Големия Ал не обелиха и дума. Вече се бяха предали. Усилията им да го убедят да се откаже от подобно поведение бяха отишли на вятъра.

33.

Беше подбрал деня и дори часа много внимателно, но не беше очаквал нещата да се подредят така добре.

Директорът бе определил денят, а старшият надзирател го беше подкрепил. Бяха решили, че случаят си заслужава и могат да направят изключение. Затворниците щяха да бъдат пуснати от килиите, за да гледат мача за Световната купа по футбол между отборите на Англия и Аржентина.

В дванайсет без пет вратите на килиите бяха отворени и обитателите им се изсипаха в коридорите. Големия Ал, като патриот шотландец, намръщено отказа да гледа играта на вековния си враг и остана в леглото си.

Дани бе сред онези, които държаха да са на първите редове пред старата кутия, в очакване реферът да обяви начало на мача. Затворниците свиркаха и се вълнуваха, с изключение на един, застанал най-отзад. Не гледаше към екрана, а към отворената врата на една от килиите. Стоеше, без да мърда. Надзирателите никога не забелязват онези, които не мърдат. Вече бе започнал да мисли, че човекът, когото чакаше, е решил да наруши навика си заради мача. Но той очевидно нямаше да излезе да гледа, макар че приятелят му бе на първата пейка.

Бяха минали трийсет минути от първото полувреме, резултатът бе нула на нула, а неговият човек още не се появяваше.

И точно когато всички очакваха съдията да даде сигнал за край на полувремето, един от английските футболисти падна в наказателното поле на аржентинския отбор. Групата пред екрана изрева с почти същата сила, с която ревяха трийсет и петте хиляди зрители на стадиона, дори някои от надзирателите крещяха с пълен глас. Шумът и врявата бяха част от плана му. Очите му не се отделяха от вратата на килията, когато най-неочаквано „зайчето“ се показа от дупката си. Беше само по боксерки и чехли за баня с преметната през рамо хавлиена кърпа. Очевидно не се интересуваше от мача, защото изобщо не погледна към телевизора.

Той отстъпи няколко крачки назад, без никой да забележи и бавно се отправи към края на блока. След това изкачи спираловидната стълба до първия етаж. На никой не му и хрумваше да се огледа, очакваха съдията да посочи наказателното поле.

Когато стигна горната площадка, хвърли поглед надолу, за да се увери, че никой не го наблюдава. Така си и беше. Аржентинските футболисти бяха наобиколили съдията и протестираха, а капитанът на англичаните вдигна топката и спокойно се отправи към линията за наказателен удар.

Спря пред редицата кабинки с душове и надникна в пълното с пара помещение. Това също бе част от плана му. Влезе вътре и с облекчение установи, че неговият човек е сам. Тръгна тихо към дървената пейка, в чийто край бе оставена грижливо сгънатата хавлиена кърпа. Вдигна я и я усука в стегнато въже. Затворникът в кабинката втриваше старателно шампоан в косата си.

На долния етаж всички бяха затаили дъх. Никой не гъкваше, докато Дейвид Бекъм наместваше топката на тревата.

Мъжът под душа пристъпи напред в мига, в който десният крак на Бекъм ритна топката. Последвалият рев отекна като бомбен взрив. Затворникът в кабинката отвори очи при мощния рев, но бързо посегна към челото си, за да отстрани пяната. Понечи да излезе, за да вземе кърпата, когато нечие коляно се заби в слабините му със сила, на която и Бекъм би завидял. Последва удар в ребрата и човекът се удари в отсрещната стена. Една ръка светкавично го стисна за гърлото, с друга го хвана за косата и с рязко движение дръпна главата му назад. Никой не чу изпукването на прекършения гръбначен стълб, нито пък видя как тялото се свлича като марионетка с прерязани конци.

Убиецът се наведе и уви примката около врата на мъртвия, напрегна мускули и го подпря така, че да завърже краищата на пешкира за пръчката на душа. Отдръпна се, за да се наслади на резултата. След това надникна от кабинката, за да огледа коридора. Никой. Много скоро беше вън на площадката и видя, че триумфът на затворниците е в разгара си, а надзирателите са заети да обуздават еуфорията на подопечните си.

Спусна се като дива котка по спираловидното стълбище, без да обръща внимание на водата, която се стичаше от него. Щеше да изсъхне много преди края на мача. Само след минута беше в килията си. На леглото го чакаше кърпа, чиста фланелка и дънки, както и чифт нови маратонки „Адидас“. Светкавично съблече мокрите дрехи, изсуши се с кърпата и облече сухите. Огледа се в огледалото, преди да излезе отново в коридора.

Затворниците чакаха нетърпеливо началото на второто полувреме. Без да привлича внимание, той се намести в центъра на възбудената група. До края на играта мъжете около него подвикваха всеки път, когато свиренето на рефера застрашаваше резултат един на нула в полза на Англия.

След края на мача надзирателите се раздвижиха и започнаха да викат:

— Обратно в килиите!

Затворниците обаче не бързаха да се подчинят.

Той се огледа, тръгна към един надзирател и съвсем целенасочено се блъсна в него.

— Гледай къде ходиш, Лийч — извърна се Паско.

— Прощавай, шефе — рече затворникът и продължи по пътя си.

Дани се прибра в килията на втория етаж. Знаеше, че Големия Ал е дежурен в лекарския кабинет, но се изненада, че не завари Ник. Стовари се на стола пред масата и се загледа в снимката на Бет, която все така беше на стената, обвита в целофан. Спомни си за Бърни. Сега щяха да седят в местната кръчма и да гледат мача, ако… Опита се да се съсредоточи върху есето, което трябваше да предаде на следващия ден, но не можеше да откъсне очи от снимката. Мъчеше се да убеди сам себе си, че Бет не му липсва.

Изведнъж зави сирената и след миг надзирателите се разкрещяха:

— По килиите! Веднага!

Вратата се отвори с трясък и един от надзирателите подаде глава.

— Монкрийф, къде е Големия Ал?

Дани дори не си направи труда да го поправи. Щеше да се наложи дълго да обяснява, защото часовникът и сребърната верижка, които Ник му бе дал на съхранение, бяха на него. Ето защо отговори само:

— В болницата.

Вратата се тръшна и Дани се зачуди, защо униформеният не попита и за него? Навън се вдигаше такава врява, че му беше трудно да се съсредоточи. Предположи, че сигурно някой от превъзбудените от победата на англичаните затворници е трябвало да бъде отведен в карцера. След минути същият униформен отвори отново вратата и пусна пред себе си Големия Ал.

— Здрасти, Ник — някак припряно и доста високо поздрави Ал, преди вратата да се затвори.

— Какво ти става? — попита Дани.

Гигантът сложи пръст пред устните си и седна на капака на тоалетната чиния.

— От дупката във вратата не могат да ме видят само ако седя тук. Така че глей си в листа и не се озъртай.

— Ама защо…

— Не си отваряй устата! Само слушай. — Дани взе послушно писалката и се направи на много съсредоточен. — Ник се е обесил.

Дани усети, че ще повърне.

— Но защо…

— Казах ти да не говориш. Намерили са го обесен на душа.

— Не може да бъде — изстена Дани и блъсна с юмрук по масата.

— Млъкни бе, тъпак, и ме чуй! Бях в кабинета, когато двама шибаняци влетяха и извикаха на сестрата: „Ела бързо, защото Картрайт се е обесил“. Знаех, че не може да е вярно, защото минути преди това те видях да зяпаш мача. Нямаше кой друг да е, освен Ник. Винаги ходи да вземе душ, когато няма кой да му се мота.

— Защо…?

— Не се мъчи да си отговаряш, Дани Бой. Ония тримата изтичаха навън и останах сам няколко минути. Тогава дойде друг надзирател и ми каза да се прибирам. — Дани вече се бе овладял и слушаше внимателно. — Той ми каза, че ти си се самоубил.

— Много скоро ще разберат, че не съм аз…

— Не, няма — отвърна Ал, — защото имах достатъчно време да сменя имената върху болничните ви картони.

— Какво си направил?! — изуми се Дани.

— Чу ме много добре.

— Нали каза, че картоните винаги са заключени.

— Така е, но не и когато кабинетът е отворен, защото сестрата често ги поглежда, за да не обърка лекарствата. А тя излезе много бързо. — Навън се чуха стъпки и гласове и Ал млъкна, само процеди тихо през зъби: — Продължавай да пишеш. — След това се качи на леглото си.

Нечие око се появи в дупката на вратата и изчезна.

— Защо го направи бе, човек? — не мирясваше Дани.

— Когато проверяват кръвната група и пръстовите отпечатъци, ще решат, че си се обесил, защото не можеш да понасяш мисълта да останеш в тази дупка още двайсет години.

— Ник нямаше основание да се беси.

— Знам, но докато си мислят, че ти си онзи в душкабината, няма да има разследване.

— Това обаче не обяснява защо си сменил… — Дани замълча, преди да добави: — Значи след шест седмици ще мога да изляза оттук?

— Ей, загря най-сетне.

Осъзнал какво води след себе си дръзката постъпка на Ал, Дани така се изплаши, че пребледня като платно. Вдигна очи към снимката на Бет. Дори да се измъкнеше, нямаше да може да я вижда. Щеше да се наложи да прекара остатъка от живота си като Ник Монкрийф.

— Не ти ли мина през ум първо да ме попиташ?

— Нямаше време. Не забравяй, че тук има само пет-шест души, които могат да ви различат, а след като проверят картоните, вече ще са готови да приемат, че ти си мъртвият.

— Ами ако ни хванат?

— И без това ще лежиш почти цял живот, а мен най-много да ме направят пак чистач. Голяма работа.

Дани мълча още известно време. Накрая рече:

— Не знам дали да се хвана с тая работа, но ако… Само ако…

— Няма време за „ако“, Дани Бой. Ще отворят тази врата след около двайсет и четири часа. Дотогава ще трябва да решиш дали ще си Дани Картрайт, който лежи тук за престъпление, което не е извършил, или Ник Монкрийф, който ще напусне след шест седмици. А и нека сме честни, навън ще имаш много повече шансове да изчистиш името си, отколкото тук. Да не говорим за копелетата, които пречукаха приятеля ти.

— Трябва да помисля — въздъхна Дани и понечи да се качи на горното легло.

— Не се застоявай много там — обади се Големия Ал. — Забрави ли, че Ник спи на долното легло?

34.

— Ник беше пет месеца по-голям от мен.

— Как пък го разбра? — попита Големия Ал неспокойно.

— Пише го в дневниците му — отвърна Дани. — Тъкмо стигнах до мястото, където описва моето пристигане в килията и вие двамата трябва да решите каква история да ми кажете.

Големия Ал смръщи чело.

— Цели две години съм бил сляп за нещо, което е било пред очите ми. — Големия Ал все така мълчеше. — Ти си бил онзи сержант, който е прострелял косоварите, когато взводът на Ник е охранявал сръбските затворници.

— По-лошо — обади се най-сетне Големия Ал. — Стана, след като капитан Монкрийф даде ясна заповед, на английски и на сръбски, да не се стреля.

— Ти реши да не я изпълниш.

— Няма смисъл да заповядваш на някого да не стреля, когато той вече го прави.

— Наблюдатели на ООН заявили в съда, че албанците са стреляли във въздуха.

— Да бе, видели са какво става от прозореца на хотелската си стая на отсрещната страна на площада.

— Но Ник го е отнесъл.

— Така е — съгласи се Ал. — Макар да разказах на военния следовател всичко, както си беше. Само че те предпочетоха да повярват на него.

— Все пак присъдата ти е за убийство.

— Но е само десет години, а не двайсет и две без шанс за намаляване.

— Ник много е писал за твоята смелост и как си спасил половината взвод, и него включително, докато сте били в Ирак.

— Преувеличава.

— Не е в негов стил — отбеляза Дани. — Но пък обяснява защо е решил да поеме вината въпреки неподчинението ти.

— Разказах в съда как беше — повтори Ал. — Въпреки това разжалваха Ник и го осъдиха на осем години за проявена небрежност при изпълнение на задълженията. Мислиш ли, че е минал и ден, без да се питам защо направи тази жертва за мен? В едно съм сигурен — че щеше да поиска да заемеш неговото място.

— Откъде знаеш?

— Чети, Дани Бой. Чети.

— Нещо не е наред в тази история — рече Рей Паско.

— Накъде биеш? — попита директорът на затвора. — И ти като мен чудесно знаеш, че няма нищо необичайно в това доживотен да се самоубие след отхвърляне на молбата му от Апелативния.

— Не и Картрайт. Има много неща, за които да живее.

— Няма как да знаем какво е ставало в главата му. Забрави ли как потроши килията, та трябваше да го затвориш в карцера. Да не говорим, че от седмици не иска да види годеницата си и детето. Не отваря и писмата й.

— Така е. Но дали е съвпадение, че се случи дни след като Лийч заплаши, че ще го пречука?

— Сам си записал в доклада си, че след инцидента в библиотеката не са забелязани да имат какъвто и да било контакт.

— Ето това ме тревожи — заяви Паско. — Ако си решил да ликвидираш някого, правиш всичко възможно да не те свързват с него.

— Лекарят потвърди, че смъртта на Картрайт е в резултат на счупване на врата.

— Лийч е в състояние да счупи врата на всекиго.

— Само защото не е върнал една книга в библиотеката?

— Но стоя в карцера цял месец за това.

— А какво за онзи запис, дето не ти дава мира?

— Не искам да се правя на много умен — поклати глава Паско, — но го усещам със стомаха си.

— Най-добре да попиташ стомаха си за още нещо, Рей, ако искаш да започна разследване.

— Няколко минути преди да открият тялото на Картрайт, Лийч се блъсна в мен съвсем нарочно.

— Какво от това?

— Носеше чисто нови маратонки.

— Е и?

— Забелязах, че преди началото на мача беше обут с гуменките, които получават тук. Как така изведнъж се оказа с нови адидаски? Не се връзва.

— Колкото и да се възхищавам на способностите ти за наблюдение, това никак не е достатъчно.

— Косата му беше мокра.

— Рей, имаме две възможности — рече спокойно директорът. — Да приемем доклада на лекаря и да потвърдим пред началниците във вътрешно министерство, че е било самоубийство, или да повикаме полицията, за да започнат разследване. Ако се спрем на втората, ще имам нужда от нещо повече от мокра коса и чифт нови маратонки.

— Ами ако Лийч…

— Първият въпрос, който ще ни поставят, е защо, ако сме имали подозрения, че е отправял заплахи към Картрайт, не сме прехвърлили Лийч веднага в друг затвор.

На вратата се почука.

— Влез — каза високо директорът.

— Извинете, че ви прекъсвам — рече секретарката, — но мисля, че трябва незабавно да видите нещо. — Тя подаде лист хартия.

Началникът прочете написаното и едва тогава го подаде на Паско с думите:

— На това му викам доказателство.

Пейн показваше на един клиент апартамент на „Мейфеър“, когато мобилният му телефон зазвъня.

Обикновено, когато имаше ангажимент с потенциален купувач, не вдигаше, но сега на екрана се изписа името на Спенсър. Той се извини и отиде да говори в съседната стая.

— Добри новини — съобщи Крейг. — Картрайт е мъртъв.

— Мъртъв ли?

— Самоубил се е. Намерили са го обесен на душа в банята.

— Откъде знаеш?

— Страница седемнайсета на „Ивнинг Стандарт“. Оставил е и предсмъртно писмо. Край на проблема ни.

— Не и докато съществува онзи запис — напомни му Пейн.

— Кой ще се интересува от запис на вече мъртъв човек, който говори за друг мъртвец.

Вратата на килията се отвори и Паско влезе. Погледът му се задържа на Дани, но не каза нищо. Затворникът се бе зачел в дневниците. Бе стигнал до мястото, в което се описваше разговорът на Ник с господин Хърст от Съвета за предсрочно условно освобождаване. В същия ден бе и неговото дело в Апелативния съд. Денят, в който изпотроши килията и го затвориха в карцера.

— Хайде момчета, хапвайте и на работа. Монкрийф, много съжалявам за приятеля ти. Никога не съм вярвал, че е виновен. — Дани трескаво търсеше в главата си подходящ отговор, но Паско вече отваряше вратата на следващата килия.

— Той знае — тихо рече Големия Ал.

— Значи с нас е свършено — отговори Дани.

— Не мисля. По някаква причина не е убеден в самоубийството и има съмнения. Какво стана, та си промени решението?

Дани прелисти няколко страници и посочи с пръст нещо, което бе прочел преди малко: „Ако можех, бих си разменил мястото с Дани. Има право на свободата си повече от мен“.

35.

Стараейки се да е колкото се може по-незабележим, Дани стоеше в дъното на църковния двор и наблюдаваше как отец Майкъл прави кръстен знак.

Директорът на затвора бе дал разрешение Ник да присъства на погребението на Дани Картрайт в „Сейнт Мери“ в Боу. Бе отхвърлил молбата на Големия Ал под предлог, че остават четиринайсет месеца до изтичането на присъдата му, а и още не е получил разрешение за условно освобождаване.

Колата без отличителни знаци зави по Майл Енд Роуд и Дани се загледа през прозореца към познатите до болка места — магазинче за риба и пържени картофи, кръчмата „Краун енд Гартър“, кино „Одеон“, където всеки петък двамата с Бет сядаха на последните редове. Спряха на светофара при „Клемент Атлий“ и той стисна юмруци при мисълта за пропилените в училището години.

Опита се да не гледа, докато минаваха покрай гаража „Уилсън“, но не се сдържа. В двора имаше малко признаци на живот. Всеки би се замислил дали да надникне там, за да търси кола втора ръка. Неволно обърна очи към отсрещната страна на улицата, където се виждаха дълги редици лъскави мерцедеси, предлагани от усмихнати, добре облечени продавачи.

Директорът бе напомнил на Монкрийф, че макар да му остават само пет седмици до условното освобождаване, ще бъде придружаван неотлъчно от двама цивилни служители на затвора. Ако не спази някое от наложените ограничения, директорът няма да се поколебае да се обърне към Съвета за предсрочно условно освобождаване с предложение да преразгледат решението си, а тогава сигурно ще излежи и втората половина от присъдата си.

— Всъщност това вече ти е известно — завърши Майкъл Бартън. — Същите ограничения важаха и когато отиде на погребението на баща си само преди няколко месеца.

Дани мълчеше.

Въпросните ограничения се оказаха много удобни за Дани, защото налагаха да не общува със семейство Картрайт, с приятелите или с когото и да било от присъстващите. Всъщност до завръщането си в затвора нямаше право да говори с никого, освен с придружителите си. Перспективата за още четири години в „Белмарш“ бе достатъчен стимул за въздържание.

Паско и Дженкинс стояха до него, малко встрани от останалите опечалени, наобиколили гроба. Дани с облекчение установи, че дрехите на Ник са му съвсем по мярка. Само панталоните можеха да са с един пръст по-дълги. Макар никога досега да не бе носил шапка, тя му позволяваше да прикрие лицето си от любопитни погледи.

Отец Майкъл откри церемонията с молитва, по време на която Дани успя да огледа множеството — далеч по-многочислено, отколкото бе предполагал. Майка му беше бледа и изтерзана, сякаш бе плакала дни наред, а Бет беше толкова слаба, че роклята, която той чудесно помнеше, висеше на стопената й фигура. Само двегодишната му дъщеря Кристи не проумяваше сериозността на положението и тихичко си играеше край майка си. И, наистина, срещите й с баща й се брояха на пръсти, през големи интервали от време, така че най-вероятно тя дори не го помнеше. Дани много се надяваше споменът й за него да не е единствено от посещенията им в затвора.

Трогна се, когато забеляза, че бащата на Бет е свел глава. Непосредствено зад семейството се извисяваше високата фигура на елегантен млад мъж с черен костюм, стиснати устни и затаен гняв в очите. Дани се почувства виновен, че така и не намери сили да отговори на нито едно от писмата на Алекс Редмейн след произнасянето на присъдата.

Когато приключи с молитвите, отец Майкъл наведе глава, за да се приготви за речта си за покойния.

— Смъртта на Дани Картрайт е трагедия на нашето време — обърна се той към паството си, свел очи към ковчега. — Млад човек, загубил пътя си, който така се обърка в сложните лабиринти, че в крайна сметка отне живота си. Тези от нас, които добре го познаваха, все още не могат да повярват, че такъв деликатен и нежен човек е бил в състояние да извърши престъпление, и то спрямо най-добрия си приятел. Има все още хора в нашата енория — той отправи поглед към нищо неподозиращ полицай на входа на черквата, — които не са убедени, че полицията арестува когото трябва.

Избухнаха спонтанни аплодисменти. Дани с радост установи, че и бащата на Бет е сред хората, които приветстваха думите на пастора.

— Но сега — вдигна глава отец Майкъл — нека си спомним нашия син, млад баща, надарения лидер и спортист, защото мнозина от нас вярват, че ако беше жив Дани Картрайт, името му щеше да отекне далеч отвъд улиците на Боу. — Нови аплодисменти. — Но не била такава волята на Всевишния. И в своята божествена промисъл, той реши да прибере своя син, за да прекара остатъка от дните си с нашия Спасител. — Пасторът пръсна светена вода около гроба, докато ковчегът се спускаше в земята. — Почивай в мир, Дани!

Най-близките коленичиха, докато младежкия хор изпя подходящ за случая химн, а Алекс Редмейн и останалите чакаха да изразят съболезнованията си. Алекс сведе глава като в молитва и промълви няколко думи, които нито Дани, нито друг от присъстващите можа да чуе:

— Ще изчистя името ти, за да намериш най-сетне покой.

На Дани не беше разрешено да мръдне от мястото си, докато и последният от опечалените, включително Бет и Кристи, не се отдалечиха. Никой не извърна очи към него. Когато Паско се обърна да му каже, че е време да тръгват, видя, че лицето му е обляно в сълзи. Плачеше не само от скръб по скъпия си приятел Ник, но и заради привилегията да бъде сред малцината, които разбират колко обичани са били от близките си.

36.

Дани прекарваше всяка свободна минута в четене на дневниците на Ник, докато се убеди, че вече знае всичко за своя приятел.

Големия Ал, който бе служил с Ник близо пет години, преди да ги изправят пред военен съд и да ги хвърлят в „Белмарш“, попълни някои празноти, включително и такива как трябва да се реагира при среща с хора от „Камерън Хайлендърс“ или как да разпознае вратовръзка на взвода от трийсет крачки. Обсъждаха до безкрай първото, което Ник би направил след освобождаването си.

— Ще отиде направо в Шотландия — категоричен бе Големия Ал.

— Имам само четирийсет и пет паунда и еднопосочен ваучер за пътуване с влак.

— Господин Мънро ще се погрижи. Нали си спомняш какво каза Ник, когато се върна. Че ти би се справил много по-добре от него.

— Ако бях на негово място.

— Ти си на негово място — напомни Големия Ал. — Ник е свършил по-голямата част от работата, така че Мънро не би трябвало да е проблем. Просто трябва да помниш, че когато те види за първи път…

— За втори.

— … видял е Ник само за около час и ще очаква да види сър Никълъс Монкрийф, а не някой непознат. Големият проблем ще настане, когато трябва да решиш какво ще правиш след това.

— Ще се върна в Лондон — отговори Дани.

— Само стои далеч от Ийст Енд.

— Милиони лондончани не са стъпвали в Ийст Енд. Може и да нямам представа къде е „Болтънс“, но съм убеден, че е на запад от Боу.

— И какво ще правиш, когато се върнеш в Лондон?

— След като видях собственото си погребение и колко страда Бет, със сигурност ще се погрижа тя да не е единственият човек, който мисли, че не аз съм убил брат й.

— Също като онзи французин, за който ми разказа… как му беше името?

— Едмонд Дантес — отговори Дани. — И аз като него няма да се успокоя, докато не отмъстя на хората, чието коварство съсипа живота ми.

— Ще ги очистиш ли?

— Не. Би било прекалено лесно. Трябва да страдат. И ще се постарая да ги сполети, както казва Дюма: съдба, по-страшна от смъртта. Ще имам предостатъчно време да измисля как ще стане.

— Няма да е зле да включиш и Лийч в списъка.

— Защо? Какво ме засяга той?

— Според мен той уби Ник. Не мога да се сетя за причина, поради която Ник да си сложи въжето шест седмици преди да го пуснат.

— Защо му е на Лийч да убива Ник? Ако се е карал с някого, това бях аз.

— Целта му не е била Ник — обясни Ал. — Забрави ли, че тогава ти носеше и пръстена, и часовника, и верижката на Ник, защото той отиде да вземе душ?

— Искаш да кажеш, че…

— Лийч уби не онзи, когото искаше.

— Само защото настоявах да върне книга от библиотеката?

— За това стоя в карцера.

— Значи това е достатъчна причина да убие някого, така ли?

— Най-вероятно не. Можеш да си сигурен обаче, че Крейг не е платил за касетата, която получи. Обзалагам се, че не си в списъка на господин Хаген за коледни поздравления.

На Дани никак не му се искаше да мисли, че, макар и неволно, е станал причина за смъртта на Ник.

— Не се тормози, Ник. Само да излезеш и Лийч ще го сполети съдба, по-лоша от смъртта.

Спенсър Крейг нямаше нужда да чете менюто, защото това бе любимият му ресторант. Шефът на салона бе свикнал да го вижда с различни жени — случваше се по няколко пъти в седмицата.

— Извини ме за закъснението — рече Сара, докато се настаняваше срещу него. — Един клиент ме задържа.

— Много работиш — отбеляза Крейг. — Както обикновено.

— Този специално винаги определя среща за час, но очаква да съм свободна за целия следобед. Не успях дори да отскоча до нас, за да се преоблека.

— По нищо не личи — отговори Крейг. — За мен бялата шемизета, черната пола и черните чорапи винаги са били неустоими.

— Виждам, че не си загубил нищо от предишния си чар — отбеляза Сара и отвори менюто.

— Тук храната е превъзходна и мога да ти препоръчам…

— Вечер си поръчвам само едно блюдо — сподели Сара. — Едно от златните ми правила.

— Помня твоите правила още от Кеймбридж — въздъхна Крейг. — Те са причина и ти да бъдеш винаги първа, а аз — втори.

— Но пък ти беше страхотен спортист. Доколкото си спомням, нямаше отличие в бокса, което да не си получил.

— Чудесна памет.

— Каза Червената шапчица. Между другото как е Лари? Не съм го виждала от вечерта на премиерата.

— Аз също — призна Крейг. — Изглежда няма време да излиза вечер и да участва в представления.

— Дано не се е разстроил много от коментарите на критиката.

— Не виждам защо ще им обръща толкова внимание. Актьорите са като адвокатите — има значение само мнението на журито, респективно на заседателите. Никога не ме интересува мнението на съдията.

Келнерът се появи до масата им.

— Ще взема „Джон Дори“ — съобщи Сара, — но, моля ви, без сос, дори отстрани.

— За мен стек — съвсем леко изпечен — поръча Крейг и върна менюто на келнера. Обърна се към Сара и каза: — Прекрасно е да те видя след толкова време. — Особено като имам предвид не твърде приятните обстоятелства, при които се разделихме. Вината беше моя.

— Сега и двамата сме малко по-възрастни — напомни му тя. — Не си ли един от най-младите кандидати за титлата „кралски адвокат“?

Вратата на килията се отвори за изненада на Дани и Големия Ал, защото затворниците бяха по килиите си вече от час и се знаеше, че няма да има какво повече да правят до края на деня.

— Подал си писмена молба за среща с директора, Монкрийф.

— Така е, господин Паско — отвърна Дани, — стига да е възможно.

— Утре в осем сутринта ще те приеме за пет минути.

Вратата се затръшна без повече обяснения.

— С всеки изминат ден все повече заприличваш на Ник — промърмори Големия Ал. — Ако продължава така, скоро ще започна да ти отдавам чест и да ти викам „сър“.

— Давай, сержант — окуражи го Дани.

Гигантът се засмя, но не пропусна да попита:

— Защо си искал да се видиш с директора? Да не си променил решението си?

— Не, има две момчета в образователната програма, за които ще бъде добре да са в една килия. Основният им предмет е един и същ.

— Разпределението по килиите е работа на господин Дженкинс, защо ще отиваш направо при директора?

— Защото има още нещо.

— Какво?

— И двамата са подали молба да бъдат библиотекари и смятам да предложа в бъдеще да бъдат двама, иначе едното от момчетата ще трябва да хване парцала.

— Умно си го измислил, но нали не очакваш да се хвана на тази глупава лъжа?

— Не, не очаквам.

— Ако се опитваш да преметнеш стар войник като мен, поне го прави от засада или подготви по-добра история.

— Попитат ли те защо искаш да се срещнеш с директора, ти какво би казал?

— Да си гледаш работата.

— Имаш ли нещо против да те закарам у вас? — попита Крейг, когато келнерът се появи, за да му върне кредитната карта.

— Стига да ти е на път — каза Сара.

— Надявам се да е — отвърна Крейг с добре тренираната интонация на професионален сваляч.

Тръгнаха и на вратата Крейг й държа палтото. След това я улови под ръка, за да прекосят улицата, където бе оставил поршето си. Отвори вратата пред нея и се възхити на елегантните й крака, докато тя сядаше.

— „Чейен Уолк“, нали? — попита той.

— Откъде знаеш? — зачуди се тя, докато закопчаваше колана.

— Лари ми каза.

— Но нали преди малко спомена, че…

Крейг запали мотора, остави го да загрее няколко секунди и даде рязко газ. На първия ъгъл зави така, че Сара политна към него. Лявата му ръка се озова на бедрото й, но тя леко я отстрани.

— Извинявай — промърмори Крейг.

— Няма проблем.

Все пак той повтори номера на следващия завой и този път тя беше по-категорична. Спенсър не си позволи да го направи трети път до края на пътуването, докато най-сетне не спря пред жилището й на „Чейен Уолк“.

Сара разкопча колана и зачака Крейг да излезе и да й отвори вратата, но той се наведе към нея и се опита да я целуне. Тя извърна глава и устните му докоснаха едва-едва бузата й. Той бързо провря ръка зад гърба й и я притисна към себе си, а с другата погали бедрото й. Сара се опита да го отблъсне, но бе забравила колко е силен. Той се усмихна на неуспешния й опит да се измъкне и отново понечи да я целуне. Тя се престори, че се поддава, наклони се напред и здравата захапа езика му.

— Кучка! — отдръпна се той вбесен.

Сара бързо отвори вратата и с мъка излезе от ниското порше. После се обърна и каза ядно:

— А аз живеех с илюзията, че може би си се променил. — Затръшна вратата, без да чуе думите му:

— Не знам защо изобщо се занимавам с теб. Не те биваше и първия път.

Още щом Паско пусна Дани в директорския кабинет, Бартън попита:

— Защо си искал да се срещнеш с мен?

— Въпросът е деликатен — отговори Дани.

— Слушам те.

— Става въпрос за Големия Ал.

— Кой? Сержантът от твоя взвод?

— Точно така, сър, за чиято съдба се чувствам отговорен до известна степен.

— Естествено — отвърна Паско. — След четири години тук, всички разбрахме, че не само не си доносник, но и те е грижа за Кран. Та какво за него?

— Чух, че е имало кавга между него и Лийч. Естествено може и да преувеличавам, но докато съм тук, някак си укротявам нещата, а ще се чувствам отговорен, ако с Големия Ал се случи нещо, когато изляза.

— Благодаря за предупреждението — рече директорът. — Ние с господин Паско вече говорихме по този въпрос. Така и така си тук, Монкрийф — продължи Бартън, — имаш ли някаква идея кого да сложа в библиотеката?

— Има две момчета: Седжуик и Потър. И двамата са много способни. На ваше място бих разделил работата между двамата.

— От теб би излязъл добър директор, Монкрийф.

— Скоро щяхте да се уверите, че ми липсва необходимата квалификация.

За първи път Дани чу директора да се смее. Бартън кимна и Паско отвори вратата, за да заведе Дани до работното му място.

— Паско, остани за малко. Сигурен съм, че Монкрийф ще намери пътя до библиотеката и без твоя помощ.

— Слушам, сър.

— Колко време му остава още на Монкрийф? — попита Бартън, след като Дани затвори врата след себе си.

— Десет дни, сър.

— В такъв случай ще трябва да побързаме с прехвърлянето на Лийч.

— Има и друга възможност, сър.

Хюго Монкрийф почука замислено с опакото на лъжичката по черупката на яйцето. Седнала срещу него, жена му Маргарет четеше сутрешния брой на „Скотсман“. Рядко разговаряха по време на закуска — навик, установен между двамата от много години.

Хюго вече беше прегледал пощата. Писмо от местния голф клуб и друго от „Каледониън Съсайъти“, заедно с няколко циркулярни писма, които остави настрани, докато най-сетне стигна до онова, което го интересуваше. Разряза плика с ножа за масло, извади писмото и първо, както винаги, погледна подписа на последната страница — Дезмънд Галбрайт. Отмести яйцето и се зачете в препоръките на своя адвокат.

В началото се усмихваше, но към края на писмото вече бърчеше вежди. Дезмънд Галбрайт го уверяваше, че племенникът му сър Никълъс Монкрийф е провел среща след погребението на баща си със своя адвокат Фрейзър Мънро, а и Мънро поискал среща с Галбрайт на следващия ден, без обаче да повдигне въпроса за двете ипотеки. Това навеждало Галбрайт на мисълта, че сър Никълъс няма да оспори правото на Хюго върху двата милиона паунда, получени срещу ипотека на двата имота, завещани му от неговия дядо. Хюго се усмихна и отдели връхчето на яйцето с лъжичката. Доста време му беше отнело да убеди брат си Ангъс да ипотекира имението и апартамента в Лондон, без да уведоми Ник, особено след като Фрейзър Мънро така категорично бе настоял да се говори с Ник. Хюго се бе задействал бързо, когато научи от лекаря на брат си, че му остават само няколко седмици живот.

След като Ангъс напусна армията, единственият му приятел беше бутилката. Хюго редовно ходеше в „Дънброути Хол“, за да изпият по едно малко, но рядко си тръгваше, преди да са видели дъното на бутилката. Към края Ангъс беше готов да подпише всеки документ, който сложат пред него: първо ипотеката на апартамента в Лондон, където почти не стъпваше, а след това и на имението, за което Хюго го беше убедил, че отчаяно се нуждае от ремонт. Най-накрая го накара и да прекрати връзките си с Фрейзър Мънро, който, по мнението на Хюго, имал прекалено голямо влияние върху него.

Грижата за семейните дела Хюго възложи на Дезмънд Галбрайт, юрист, който се придържаше към буквата на закона, но обръщаше твърде малко внимание на духа му.

Последната победа на Хюго бе завещанието на Ангъс, което той бе подписал няколко нощи преди да издъхне. За свидетели Хюго бе повикал магистрат, по една случайност секретар на местния голф клуб, и енорийския свещеник.

Когато откри предишното завещание на Ангъс, според което той оставяше всичко на единствения си наследник, сина си Никълъс, Хюго го накъса на ситни парченца. Беше му изключително трудно да скрие задоволството си, че брат му бе напуснал този свят няколко седмици преди синът му да излезе от затвора. Срещата и сдобряването между баща и син никак не влизаха в сметките и плановете му за бъдещето. Само че Галбрайт не бе успял да измъкне от господин Мънро оригинала на предишното завещание на сър Алегзандър, тъй като старият юрист бе посочил, и с пълно право, че сега представлява основния му бенефициент, сър Никълъс Монкрийф.

Като приключи с първото си яйце, Хюго взе писмото и препрочете параграфа, станал причина да сбърчи чело. Изруга на глас и жена му, несвикнала да се нарушава установеният ред, вдигна очи от вестника.

— Ник твърдял, че не знае нищо за ключа, който дядо му му е предал. Как е възможно, след като всички сме го виждали да го носи на врата си.

— Но не беше с него на погребението — обади се Маргарет. — Много внимателно го огледах, когато коленичи за молитва.

— Дали знае какво се отключва с него? — попита Хюго.

— Най-вероятно — отвърна Маргарет. — Което не означава, че знае къде да го търси.

— Татко трябваше да ни каже къде е прибрал колекцията си.

— Вие почти не си говорехте през последните години — напомни му Маргарет. — Той смяташе, че Ангъс е слаб и твърде силно привързан към чашката.

— Така е, но това не решава проблема с ключа.

— Дали не е време да пристъпим към по-драстична тактика?

— Какво имаш предвид, момиче?

— Просташкият израз е „да му поръчаме опашка“. Човек, който ще го следи от момента, в който напусне затвора. Ако Ник знае къде е колекцията, ще ни отведе при нея.

— Не знам как точно се прави… — замънка Хюго.

— Не се коси. Остави на мен.

— Както кажеш, момиче — съгласи се Хюго и пристъпи към второто яйце.

37.

Дани лежеше буден на долното легло и си мислеше за всичко, случило се след смъртта на Ник. Не можеше да заспи, въпреки че Големия Ал не хъркаше. Знаеше, че тази последна нощ в „Белмарш“ ще е най-дългата. Почти колкото и първата. Нямаше да забрави и двете.

През последните двайсет и четири часа неколцина надзиратели и затворници бяха минали, за да се сбогуват и да му пожелаят късмет. Доказателство за това колко популярен и уважаван беше неговият приятел.

А Големия Ал не хъркаше, защото предишната сутрин, докато Дани проверяваше резултатите от специалните си изпити от името на Ник, бяха преместили Ал в затвора „Уайленд“ в Норфолк. Когато Дани се върна в килията следобед, от него нямаше и следа. Все едно никога не беше съществувал. Дори не успя да се сбогува с него.

Най-вероятно гигантът вече беше разбрал защо Дани бе отишъл при директора на затвора и кой знае как фучеше. Дани обаче беше сигурен, че щом свикне със своята категория „С“, с телевизор във всяка килия и храна, която става за ядене, както и с гимнастически салон, в който никога не е претъпкано, и най-важното — четиринайсет часа на ден вън от килията, ще се успокои. Лийч също беше изчезнал, но никой не знаеше къде е, пък и на никого не липсваше толкова, че да попита.

През последните няколко седмици в главата на Дани бе започнал да се оформя план за действие, който той не рискува да запише. Ако го хванеха, не му мърдаха нови двайсет години. Заспа.

Събуди се. Първата му мисъл беше за Бърни, чийто живот бе отнет така нелепо от Крейг и неговите измислени Мускетари. Втората беше за Ник, благодарение на когото сега получаваше втори шанс. И последната бе за Бет. Напомни си за кой ли път, че не бива вече да се вижда с нея.

Замисли се за утрешния, толкова важен ден. Щом се срещнеше с Фрейзър Мънро и разбере в какво точно се състоят непосредствените проблеми на Ник в Шотландия, щеше да се върне в Лондон и да се заеме с плана, който обмисляше през последните шест седмици. Беше доста наясно с възможностите да изчисти името си, но това нямаше да го спре да потърси друг вид справедливост — онова, което в Библията наричаха „възмездие“, а Едмонд Дантес: „отмъщение“. Все едно. Заспа.

Събуди се. Ще дебне жертвите си като хищник. Ще ги наблюдава от разстояние, докато се почувстват напълно сигурни и спокойни в естествената си среда. Спенсър Крейг — в съдебната зала, Джералд Пейн — в луксозния си офис на „Мейфеър“, Лорънс Девънпорт — на сцената. Тоби Мортимър, последният от Мускетарите, бе сполетян от смърт, по-мъчителна от тази, която друг би му приготвил.

Първо обаче трябваше да отиде в Шотландия, да се срещне с Фрейзър Мънро и да разбере ще успее ли да премине първото изпитание. Ако се провалеше, щеше да се върне в „Белмарш“ до края на седмицата. Заспа.

Събуди се. Първите слънчеви лъчи струяха през високото прозорче и хвърляха на каменния под светло петно, нашарено от сянката на металните решетки. Чучулига се опита да подхване весела песен, за да поздрави зората, но бързо отлетя.

Дани отметна зеления найлонов чаршаф и стъпи бос на пода. Отиде до стоманения умивалник, напълни го с хладка вода и внимателно се избръсна. След това се изми с тънко като люспа парче сапун. Колко ли време щеше да мине, преди миризмата на затвора да напусне тялото му?

Огледа се в малкото стоманено огледало. Облече затворническите си дрехи за последен път — чифт боксерки, бяла риза на тънки райета, джинси, сиви чорапи и спортните обувки на Ник. Приседна на ръба на леглото и зачака Паско да се появи с обичайното подрънкване на ключовете и редовния си поздрав: „Хайде, момче! Време е за работа“.

Но не и днес. Чакаше.

Когато най-сетне ключът прещрака в бравата и вратата се отвори, на лицето на Паско грееше широка усмивка.

— Добро утро, Монкрийф. Гледай по-весело и ме последвай. Трябва да вземеш личните си вещи от склада и да си тръгваш, че да ни оставиш на мира.

Докато крачеха по коридорите, Паско подхвърли:

— Времето се оправя. Ще имаш хубав ден. — Сякаш Дани щеше да ходи на море.

— Как да стигна до „Кингс Крос“? — попита Дани. Сигурен беше, че Ник не би знаел.

— Взимаш влака от „Плъмстед“ до Кенън стрийт и там се качваш на метрото до „Кингс Крос“.

Вече бяха пред складовете и Паско почука силно по двойната врата. След малко управителят им отвори.

— Добро утро, Монкрийф. Сигурно нямаш търпение. — Дани мълчеше. — Всичко съм ти приготвил — продължи Уебстър, свали две големи найлонови торби от рафтовете зад гърба си и ги стовари на плота. После изчезна някъде и се върна с голям кожен куфар, върху който въпреки праха личаха инициалите Н. А. М., изписани с черно. — Красива вещ. Какво означава това „А“?

Дани не можеше да си спомни — дали значеше Ангъс, името на бащата, или Алегзандър, името на дядото на Ник.

— Мърдай, Монкрийф — подкани го Паско. — Да не мислиш, че цял ден ще се мотая с теб.

Дани смело грабна торбите в едната си ръка, а куфара — с другата, но много скоро започна да спира на всеки няколко крачки и да сменя ръцете.

— Иска ми се да можех да ти помогна — едва чуто промълви Паско, — но ако го направя, никога няма да разбера края на историята.

Най-сетне стигнаха до килията и Паско отключи.

— Ще се върна да те взема след около час. Трябва да изпратя няколко момчета за „Олд Бейли“, преди да изпратим теб.

Вратата на килията за последен път се затръшна пред носа на Дани.

Той отвори куфара без да бърза и го сложи на леглото на Ал. Кой ли щеше да спи на това легло довечера? Някой несретник, когото тази сутрин ще изпратят в „Олд Бейли“ с надеждата, че заседателите няма да кажат „Виновен“. Изпразни съдържанието на торбите и се почувства като крадец, който прави преглед на плячката си: два костюма, три ризи, някакви кърпи с диагонална сплитка, очевидно нещо от военното снаряжение, заедно с два чифта високи спортни обувки — черни и кафяви. Избра тъмния костюм, който бе носил на погребението си, кремава риза, връзка на райета и чифт елегантни черни мокасини, които въпреки изминалите четири години, нямаха нужда от боя.

Дани Картрайт застана пред огледалото и се взря в образа на Никълъс Монкрийф, офицер и човек от по-висша класа. Почувства се като измамник.

Сгъна затворническите дрехи и ги остави в края на леглото на Ник. Все още мислеше за него като за леглото на Ник. Нагъна старателно останалите дрехи в куфара и едва тогава бръкна под леглото и извади дневниците, заедно с купчината писма с подател Фрейзър Мънро. Двайсет и осем писма, които Дани знаеше почти наизуст. Когато всичко беше прибрано, отвън останаха само няколко лични вещи на Ник и снимката на Бет на стената. Той внимателно отлепи целофана, преди да я прибере във вътрешния джоб на куфара. Дръпна ципа, затвори капака и остави куфара до вратата на килията.

Седна до масата и се загледа във вещите на приятеля си. Закопча на китката си тънкия лонджин на Ник — подарък от дядо му. От вътрешната страна на капака бе гравирано „11.7.91“ — двайсет и първия рожден ден на Ник. Сложи си златния пръстен с монограма на семейство Монкрийф и се загледа в черния кожен портфейл. Още повече се почувства като крадец. Намери вътре седемдесет паунда в брой и чекова книжка на банка „Кътс“, върху която бе отпечатан адресът на офиса им на „Странд“. Прибра портфейла във вътрешния джоб на сакото си, обърна пластмасовия стол към вратата и зачака Паско. Беше готов за бягството. Докато седеше така, си спомни една от любимите фрази на Ник: „В затвора времето и приливът чакат всеки“.

Бръкна под ризата и напипа малкия ключ, закачен на сребърната верижка на врата му. Така и не успя да разбере за къде е. Така или иначе, той му бе отключил вратата на затвора. Беше изчел старателно близо хилядата страници на дневниците с надеждата да открие поне намек за предназначението му. Ник явно бе отнесъл тайната си в гроба.

Сега един съвършено различен ключ прещрака в бравата, вратата се отвори и пред него застана Паско. Беше сам. Дани почти очакваше да чуе: „Добър опит, Картрайт, но нали не очакваш да се измъкнеш толкова лесно?“. Човекът обаче рече простичко:

— Време е, Монкрийф. Побързай.

Дани стана, взе куфара и излезе на площадката. Не се обърна към тясното помещение, негов дом през последните две години. Последва надзирателя по коридора и след това надолу по спираловидната стълба. В края на блока го посрещнаха с възгласи и поздрави онези, които скоро щяха да излязат, както и другите, които вече никога нямаше да бъдат свободни.

Продължиха по синия коридор. Беше забравил колко дълга е поредицата от двойни врати между Блок „Б“ и приемното, където, седнал зад бюрото си, го чакаше Дженкинс.

— Добро утро, Монкрийф. — Дженкинс си имаше един глас за постъпващите и друг за тези, които напускаха. Погледна в голямата книга пред себе си и додаде: — Виждам, че през последните четири години си спестил двеста и единайсет паунда, полагат ти се и четирийсет и пет при напускане. Това прави общо двеста петдесет и шест.

Бавно и старателно, той преброй банкнотите, преди да ги подаде на Дани.

— Подпиши се тук.

Дани сложи подписа на Ник за втори път тази сутрин и едва тогава прибра парите в портфейла.

— Освен това имаш право и на транспортен ваучер за коя да е част от страната. Естествено, само в едната посока, нямам желание да те виждам отново тук. — Затворнически хумор.

Дженкинс му подаде документа, на който пишеше дестинацията — Дънброут, Шотландия, но чак след като Дани за пореден път сложи фалшивия си подпис. Нямаше нищо чудно в това, че почеркът му много напомняше този на Ник — нали тъкмо Ник го бе научил да пише.

— Господин Паско ще те придружи до изхода — обяви Дженкинс, след като огледа внимателно подписа. — Казвам ти „сбогом“, защото имам чувството, че се срещаме за последно, което, за съжаление, рядко се случва тук.

Дани се ръкува с него, вдигна куфара си и последва Паско навън от приемното, по стълбите към двора.

Прекосиха, без да бързат, мрачното бетонно каре, което обикновено служеше за паркинг на служителите на затвора и на хората, които пристигаха по работа всеки ден. В караулката седеше човек, когото Дани не познаваше.

— Име? — попита той, без да вдига поглед от списъка с онези, които щяха да напуснат този ден.

— Монкрийф — отвърна Дани.

— Номер?

— СК4802 — без да се замисли, изтърси Дани.

Униформеният прокара пръст по листа и вдигна смутено очи.

— СК1079 — прошепна Паско.

— СК1079 — повтори Дани разтреперан.

— А, да. Ето го — потвърди човекът, забил пръст върху името „Монкрийф“. — Подпиши тук.

Ръката на Дани потрепваше, докато слагаше подписа на Ник в малката кутийка срещу името си. Постовият огледа името срещу номера и снимката, преди да се взре в лицето на Дани. Постоя така миг-два.

— Не се мотай повече тук, Монкрийф — твърдо отсече Паско. — Някои от нас имат работа за вършене, нали, господин Томкинс?

— Така си е, господин Дженкинс — отвърна дежурният и натисна червения бутон под плота на бюрото си. Едното крило на масивната висока порта бавно започна да се отваря.

Дани пристъпи напред и се огледа. Все още не знаеше в коя посока трябва да поеме. Паско мълчеше. Високото крило хлътна изцяло в стената и следващото започна да се отдръпва, когато Паско се обади:

— Късмет, момче, ще ти е нужен.

— Много ви благодаря, господин Паско — стисна сърдечно ръката му Дани. — За всичко. — Вдигна куфара на Ник и прекрачи линията, която разделяше два напълно различни свята.