Затворник по рождение

38.

Докато Ник Монкрийф прекосяваше улицата, един-двама минувачи го огледаха с лека изненада. Бяха свикнали да виждат затворници, които излизат през високата порта на „Белмарш“, но рядко се появяваше някой с кожен куфар и облечен като заможен джентълмен.

Дани не погледна нито веднъж назад, докато крачеше към спирката. Купи си билет — за първи път от две години — и се качи на автобуса. Гледаше през прозореца, обзет от странно чувство на несигурност. Нямаше стени, бодлива тел, нито железни врати и надзиратели. Изглеждай като Ник, говори като Ник, мисли като Дани.

На спирка „Кенън стрийт“ се прехвърли на метрото. Пътуващите крачеха и се движеха със скорост, различна от тази на затворниците. Някои бяха облечени в прилични костюми, говореха с приличен акцент, плащаха с прилични пари. Ник му беше обяснил, че разликата между Дани и тях е единствено в леглото, в което са се родили.

Помъкнал тежкия куфар, той слезе на „Кингс Крос“. Размина се с някакъв полицай, който дори не го погледна и спря пред таблото на заминаващите влакове. Следващият влак за Единбург тръгваше в единайсет и пристигаше на „Уейвърли“ в петнайсет и двайсет следобед. Имаше достатъчно време да закуси. В този момент мина покрай изложените пред будка за вестници сутрешни издания на всекидневниците и си взе един „Таймс“. Бе изминал няколко крачки, когато осъзна, че не е платил. Целият се изпоти от притеснение и се спусна обратно, за да плати. Докато чакаше на опашката, си спомни случка, която се разказваше между затворниците — за някакъв мъж, който излязъл от „Белмарш“ и на път за дома си в Бристол взел от някакъв щанд на гара „Рединг“ опаковка „Марс“, без да се сети да плати. Арестували го за кражба и до вечерта се озовал обратно в „Белмарш“, където престоял още три години.

Дани плати вестника и влезе в най-близкото кафене, където се нареди на нова опашка. Когато подаде таблата си на момичето зад щанда, то попита:

— Какво ще обичате?

Той не знаеше какво да отговори. В продължение на две години взимаше каквото му дадат.

— Яйца, бекон, гъби и…

— Защо не си вземете английска закуска — предложи тя.

— Да, пълна английска закуска — повтори той. — И…

— Чай или кафе?

— Кафе, с удоволствие. — Даваше си сметка, че ще мине доста време, докато свикне, че ще получава онова, което иска. Намери си място на маса в ъгъла. Взе една от бутилките със сосове и изля малко в края на чинията си, както Ник би направил. Изглеждай като Ник, говори като Ник, мисли като Дани.

Разгърна вестника и още на първата страница вече беше приключил с храната и с наслада допиваше втората си чаша кафе. Не само че минаха да му долеят чашата, но и когато благодари, получи усмивка. Зачете се в статията на първа страница. Лидерът на Консервативната партия Иън Дънкан Смит отново бе под обстрела на противниците си. Ако министър-председателят обявеше нови избори, Дани щеше да гласува за Тони Блеър. Подозираше, че Ник би дал гласа си за Йън Дънкан Смит, и нищо чудно, така повелява лоялността на бивш военен към военен. А можеше и да се въздържи от гласуване.

Беше изпил кафето си, но не му се ставаше още. Щеше му се господин Паско да му каже да се прибира в килията. Усмихна се и се надигна от мястото си. Настъпи моментът за първата проверка, помисли си той, когато зърна дълга редица от обществени телефони. Извади портфейла на Ник, намери визитната картичка и набра телефонния номер, записан в долния десен ъгъл.

— „Мънро, Мънро и Кармайкъл“ — съобщиха отсреща.

— Господин Мънро, ако обичате — рече Ник.

— Кой по-точно?

Дани хвърли поглед върху картичката.

— Фрейзър Мънро.

— За кого да предам?

— Никълъс Монкрийф.

— Свързвам ви, господине.

— Благодаря.

— Здравейте, сър Никълъс — чу се след малко ведър мъжки глас. — Много ми е приятно да ви чуя.

— Добро утро, господин Мънро — бавно произнесе Дани. — Възнамерявам да пътувам до Шотландия по-късно през деня и исках да попитам дали сте свободен, за да се видим утре по някое време?

— Разбира се, сър Никълъс. Дали ще ви е удобно в десет?

— Прекрасно — отговори Дани, спомнил си в последния момент, че това бе една от любимите думи на неговия приятел.

— До утре тогава. С радост ще ви очаквам в офиса ни в десет.

— Доскоро, господин Мънро — рече Дани и едва се сдържа да не попита къде точно се намира този офис. Окачи слушалката на вилката и, вир-вода от напрежение, въздъхна облекчен. Големия Ал се бе оказал прав. Мънро очакваше Ник да му се обади, защо ще се усъмнява, че това може да е някой друг?

Качи се сред първите на влака. Докато чакаше да потеглят, прочете спортните страници. Футболният сезон бе приключил преди месец, но той все още хранеше надежди за „Уест Хам“, приключил на седмо място във Висшата лига предишния сезон. Натъжи се, че никога няма да рискува да посети „Ъптън Парк“ от страх да не го познаят. Не забравяй, Дани Картрайт е мъртъв… и погребан, напомни си той.

Влакът бавно се изниза от гарата, Лондон постепенно остана назад и навлязоха в провинцията. Дани се изненада от бързината, с която набраха скорост. Никога не беше ходил в Шотландия. Най-северната точка, до която бе стигал, бе Викаридж Роуд в Уотфорд.

Чувстваше се изтощен, а не бяха минали и няколко часа, откакто бе напуснал затвора. Събитията се развиваха доста бързо, а най-трудното бе, че трябваше непрестанно да взима решения. Провери колко е часът — единайсет и петнайсет. Опита се да продължи с четенето, но главата му клюмна.

— Билетите, моля.

Дани се сепна, потърка очи и подаде на кондуктора пътния ваучер от „Белмарш“.

— Много съжалявам, сър, но този билет не важи за експресните влакове. Ще трябва да доплатите.

— Казаха ми, че… — започна Дани. — Моля да ме извините, колко трябва да ви дам? — довърши Ник.

— Осемдесет и четири лири.

Не можеше да повярва, че е допуснал такава глупава грешка. Извади портфейла си, плати и кондукторът веднага му издаде билет.

— Благодаря ви, сър.

На Дани му направи впечатление, че човекът се обърна към него със „сър“, без да се замисли. Не му хрумна дори да му каже нещо от рода на „човече“ — характерното обръщение на шофьорите на автобуси към пътниците в Ийст Енд.

— Ще обядвате ли, сър? — попита на тръгване служителят. Да, явно го бе преценил по дрехите и акцента.

— Да — отвърна Дани.

— Ресторантът е през няколко вагона. След половин час ще започнат да сервират.

— Признателен съм ви. — Друг типичен израз на Ник.

Дани се загледа през прозореца към прелитащите картини на английския пейзаж. Отминаха Грантам и той отново посегна към вестника. Този път се зачете във финансовите страници. Не след дълго по уредбата обявиха, че вагон-ресторантът е вече отворен, и той се запъти натам. Настани се на малка маса, с надеждата, че никой няма да пожелае да му прави компания. Старателно прегледа менюто, чудейки се какво би избрал Ник. Когато келнерът дойде, той поръча:

— Патѐ. — Знаеше как се произнася думата, но нямаше представа какво е, нито какъв вкус има. Само преди две години следваше златното правило никога да не поръчва нещо с чуждо име. — След това стек и пай с месо.

— За десерт?

Ник го беше учил, че никога не бива да поръчва всичко наведнъж.

— Ще си помисля.

— Разбира се, сър.

Към края на обяда Дани беше прочел почти целия вестник, дори отзивите за театралните постановки, което неизменно насочи мислите му към Лорънс Девънпорт. Засега обаче той щеше да почака. Предстояха по-важни неща. Храната наистина му хареса и когато келнерът се появи със сметката, той му подаде трийсет паунда, от което стомахът му се сви.

Ако се вярваше на написаното в дневниците на Ник, господин Мънро е убеден, че за имението в Шотландия и жилището в Лондон могат да се вземат доста добри пари, въпреки че за това ще трябва време. Дани чудесно си даваше сметка, че не е възможно да изкара няколко месеца само с двеста паунда.

Върна се в купето си и се замисли за предстоящата среща с адвоката. Влакът спря за кратко в Нюкасъл ъпон Тайн и Дани отвори куфара, за да извади материалите, които беше приготвил за разговора. Прегледа първо писмата, които съдържаха най-вече отговорите на Мънро на въпроси на Ник. Но нямаше как да знае какви са били тези въпроси. Налагаше се да прави предположения, като внимаваше за датите и за съответните записи в дневника на своя приятел. За пореден път се убеди, че през последните четири години чичо Хюго се бе възползвал добре от факта, че Ник е в затвора.

Дани бе имал клиенти като този чичо Хюго, докато работеше в гаража — финансови акули, търговци на недвижими имоти и разни младоци, които си въобразяват, че могат да си правят с него каквото си поискат, а никой от тях дори не бе успял да разбере, че той не може да прочете документите им. Отново се сети за изпитите, на които се беше явил дни преди освобождаването му. Дали Ник бе минал успешно? Беше се зарекъл пред приятелите си, че ако ги вземе, ще подаде молба за магистратура. Дани имаше намерение да спази обещанието му и да се яви на изпитите. Мисли като Ник, забрави за Дани, напомни си той. Ти си Ник, ти си Ник. Прегледа отново писмата с такова старание, все едно преговаряше преди изпит. Изпит, който задължително трябва да вземе.

Влакът закъсня с десет минути и пристигна на гара „Уейвърли“ в петнайсет и трийсет. Дани се сля с тълпата на перона. Провери разписанието на влаковете, заминаващи за Дънброут. Имаше още двайсет минути. Купи си един брой на „Единбург Ивнинг Нюз“ и се задоволи само с една багета с бекон от „Ъпър Кръст“2. Дали господин Мънро ще разбере, че той не е „горна коричка“? Отиде на перона, откъдето тръгваше влака му, и седна на една пейка. Разгърна вестника и установи, че е пълен с имена на хора и градове, за които никога не беше чувал: научи за проблемите на плановата комисия в Дъдлингстън, за цената на незавършената сграда на Шотландския парламент. В притурката се разказваше за Единбургския фестивал, който щеше да се проведе следващия месец. Информацията за „Хартс енд Хибс“ в предстоящия сезон доминираше чувствително над материалите за „Арсенал“ и „Уест Хам“.

Десет минути по-късно се качи на влака, който се движеше по теснолинейка до Дънброут. Пътува близо четирийсет минути. Междувременно спряха на няколко гари, чиито имена не можеше дори да произнесе. В четири и четирийсет малкият влак шумно навлезе в гара Дънброут. Дани повлече куфара си по перона и след това навън пред гарата и с облекчение забеляза едно самотно такси на стоянката. Качи се отпред, докато шофьорът прибираше куфара му в багажника.

— Накъде? — попита той, щом се озова зад кормилото.

— Вихте ли ми препоръчали някой хотел?

— Тук имаме само един.

— Това решава проблема — отговори Дани и колата потегли.

Олекнал с три паунда и половина плюс бакшиша, Дани застана пред входа на „Монкрийф Армс“. Изкачи стълбите, мина през летящата врата и стовари куфара си пред рецепцията.

— Искам стая за тази нощ — съобщи той на жената зад плота.

— Единична?

— Да, ако обичате.

— Моля, подпишете този формуляр, сър.

Дани вече слагаше подписа на Ник, без дори да се замисли.

— И може ли да видя кредитната ви карта?

— Аз… — започна Дани. — Ще платя в брой.

— Разбира се, сър. — Жената обърна формуляра към себе си, прочете името и се опита да прикрие изненадата си. След това, без да каже и дума, се скри в задната стая. Много скоро оттам се появи мъж на средна възраст с плетен на ръка пуловер и кадифен панталон.

— Добре дошли у дома, сър Никълъс. Аз съм Робърт Кирбрайд, управителят на този хотел. И моля да ме извините, но не ви очаквахме. Ще ви прехвърлим в апартамента на Уолтър Скот.

„Прехвърляне“ на затворнически език не беше хубава дума.

— Но аз… — започна Дани, пресмятайки наум колко пари са му останали.

— Без да доплащате.

— Благодаря ви.

— Ще се присъедините ли към нас на вечеря?

— Да — каза Ник, — не — побърза да добави Дани, който отново се сети колко са намалели средствата му… — Вече хапнах.

Някакъв млад мъж го придружи до въпросния апартамент.

— Казвам се Андрю — рече той, докато отключваше. — Ако се нуждаете от нещо, само ми се обадете.

— Ще имам нужда от изгладен костюм и чиста риза. Имам среща утре в десет — каза Дани.

— Разбира се, сър. Ще бъдат готови.

— Благодаря — рече Дани. Още един бакшиш.

Седна на ръба на леглото и включи телевизора. Изслуша новините, четяха ги почти с акцента на Големия Ал. Едва когато превключи на Би Би Си 2, започна да разбира всяка дума, но много скоро заспа.

39.

Събуди се, и видя, че е заспал облечен, а на екрана текат последните надписи на някакъв черно-бял филм с участието на някой си Джак Хокинс. Изключи го, съблече се и реши да се изкъпе преди лягане.

Застана под душа, от който топлата вода не секваше на всеки няколко секунди. Изми се с цял сапун, а не с люспа, и се избърса с голяма пухкава хавлиена кърпа. За първи път от години се почувства чист.

Покачи се на високото меко легло, сред чистите чаршафи и няколко одеяла. Отпусна глава на пухената възглавница и мигом потъна в дълбок сън. Събуди се. Леглото беше прекалено удобно. Сякаш променяше формата си при всяко негово движение. Смъкна едното одеяло и го захвърли на пода. Обърна се на другата страна и отново заспа. Събуди се. Възглавницата беше прекалено мека — и тя се озова при одеялото на пода. Заспа отново и се събуди чак когато слънцето изгря, придружено от врява на птици. Огледа се в очакване да види господин Паско на вратата. Тази врата обаче беше друга — дървена, а не стоманена и имаше дръжка от вътрешната страна.

Дани слезе от леглото и тръгна по мекия килим към банята, за да си вземе още един душ. Този път си изми и косата и се избръсна пред кръглото увеличително огледало.

Някой почука леко на вратата и зачака, вместо да я отвори със замах. Дани облече хотелски хавлиен халат и отвори — пиколото му носеше спретнат пакет.

— Дрехите ви, сър.

— Благодаря — рече Дани.

— Закуската ще бъде сервирана до десет часа в трапезарията.

Дани се облече. Огледа се. Никой не би могъл да се усъмни, че той не е сър Никълъс Монкрийф. Вече никога нямаше да му се наложи да облича една и съща риза цели шест дни, едни и същи джинси — цял месец, едни и същи обувки — година. Разбира се, при условие че господин Мънро разреши финансовите му проблеми. И при условие че господин Мънро…

Провери съдържанието на портфейла си, който предния ден му се беше сторил толкова пълен. Изруга мислено. Като платеше сметката, щеше да остане почти без пари. Излезе в коридора и щом тракна вратата, се сети, че е забравил ключа си в апартамента. Щеше да се наложи да помоли Паско да му отвори. Дали пък нямаше да го докладва? Отново изруга. Тръгна да търси трапезарията.

Голяма маса в центъра на помещението беше отрупана с избрани марки зърнени закуски, сокове, току-що приготвени яйца, бекон, пай с месо и пушена херинга. Заведоха Дани до маса в ъгъла, до прозореца, и му предложиха сутрешния вестник — „Скотсман“. Той отвори на финансовите страници и прочете, че „Ройъл Банк ъф Скотланд“ разширява капитала си. Докато беше в затвора, с искрено задоволство следеше как същата тази банка погълна „НатУест Банк“; дребната риба погълна акулата, без да й мигне окото.

Изведнъж му хрумна, че може би хората от персонала намират за странна липсата му на акцент, и се огледа неспокойно. Спомни си обаче, че Големия Ал веднъж му беше споменал, че офицерите от армията никога нямат акцент. Ник със сигурност нямаше. На масата пред него се появиха две херинги. Баща му със сигурност би ги сметнал за изкусителни. За първи път се сещаше за баща си, откакто го пуснаха.

— Ще желаете ли още нещо, сър?

— Не, благодаря — рече Дани. — Но ще бъдете ли така любезни да ми приготвите сметката?

— Разбира се, сър.

Тъкмо се канеше да напусне трапезарията, когато се сети, че няма представа къде е офисът на господин Мънро. Според визитната му картичка се намираше на Арджил стрийт 12. Естествено не можеше да попита на рецепцията къде се намира тази улица, защото всички смятаха, че е отраснал в Дънброут. Взе друг ключ за апартамента от рецепцията и се качи. Беше вече девет и половина. Оставаха му трийсет минути да намери проклетата улица.

На вратата се почука предпазливо. Дани понечи да скочи и да застане до леглото с опънати ръце, в очакване вратата да се отвори.

— Може ли да взема багажа ви, сър — попита пиколото. — Ще имате ли нужда от такси?

— Не, отивам до Арджил стрийт — реши да рискува Дани.

— Тогава ще оставя куфара ви на рецепцията, за да можете да го вземете по-късно.

— Има ли още аптека по пътя към Арджил стрийт?

— Не, затвориха я преди няколко години. Какво ви трябва?

— Няколко самобръсначки и крем за бръснене.

— Ще ги намерите в „Лейтс“, съвсем близо до мястото, където беше „Джонсънс“.

— Много благодаря — рече Дани и се раздели с поредния паунд, нищо че нямаше представа къде е бил „Джонсънс“.

Погледна часовника на Ник — девет и трийсет и шест. Слезе бързо по стълбите и се отправи към рецепцията, където опита с поредната стръв.

— Да ви се намира „Таймс“?

— Не, сър Никълъс, но веднага можем да ви доставим.

— Не си правете труда. Ще се разтъпча.

— Със сигурност имат в „Менсис“ — отговори рецепционистката. — Завийте наляво от хотела и на около стотина метра… — Тя замълча. — Естествено, вие чудесно знаете къде е „Менсис“.

Дани излезе от хотела и зави вляво. Много скоро видя табелата на магазина. Влезе вътре. Тук никой не го позна. Купи си брой на „Таймс“ и за негово огромно облекчение момичето при касата не го нарече нито „сър“, нито „сър Никълъс“.

— Далече ли е Арджил стрийт?

— На няколкостотин метра. Завийте надясно, покрай „Монкрийф Армс“ и ще…

Дани бързо мина отново покрай хотела, като внимателно четеше имената на улиците, докато най-накрая видя Арджил стрийт, изсечено с големи букви на каменна плоча над главата му. Когато пое по улицата, погледна отново часовника — девет и петдесет и четири. Оставаха му още няколко минути, но не можеше да си позволи да закъснява. Ник винаги беше точен. Спомни си една от любимите реплики на Големия Ал: „Армии, които закъсняват, губят битките. Питайте Наполеон“.

Докато минаваше покрай номера 2, 4, 6 и 8, постепенно забавяше крачка. Ето, отмина и 10 и е вече пред номер 12. На медна табела, която изглеждаше така, сякаш тази сутрин бе излъскана, личаха поизтрити имена: „Мънро, Мънро и Кармайкъл“.

Дани пое дълбоко въздух, натисна дръжката на вратата и влезе. Момичето зад бюрото в приемната вдигна очи. Той искрено се надяваше тя да не чува колко силно бие сърцето му. Тъкмо се канеше да се представи, когато тя каза простичко:

— Добро утро, сър Никълъс. Господин Мънро ви очаква. — Изправи се и тръгна към една врата. — Моля, последвайте ме.

Дани бе преминал първото изпитание, но пък още не си беше отворил устата.

— След смъртта на вашия близък — започна жената зад плота и се изправи, — съм натоварена да ви предам личните вещи на господин Картрайт. Преди това обаче трябва да представите някакъв документ за самоличност.

Бет отвори чантата си и извади шофьорската си книжка.

— Благодаря — промърмори жената и върна документа едва след като внимателно свери данните. — Ще чета от списъка, госпожице Уилсън, нали ще бъдете така любезна да проверявате вещите? — Тя отвори голяма кутия и извади чифт маркови дънки. — Чифт дънки, бледосиви — рече тя. Бет видя прорезът, който бе останал от ножа, и избухна в сълзи. Униформената жена я изчака да се успокои и продължи: — Фланелка на „Уест Хам“, един брой кожен колан — кафяв; един пръстен — златен; чифт чорапи — сиви; боксерки — червени, чифт обувки — черни, портфейл с трийсет и пет паунда и членска карта на „Боу стрийт Боксинг Клъб“. Ще бъдете ли така любезна да се подпишете тук, госпожице Уилсън? — завърши жената и посочи с пръст пунктираната линия в края на формуляра.

Бет се подписа и прибра вещите на Дани обратно в кутията.

— Благодаря ви — каза тя с въздишка, извърна се да си върви и се изправи лице в лице с друг служител на затвора.

— Добър ден, госпожице Уилсън — поздрави мъжът. — Казвам се Рей Паско.

— Дани ви харесваше — усмихна му се Бет.

— И аз го харесвах — отговори Паско. — Не за това съм тук обаче. Позволете ми да ви помогна — предложи той и пое кутията от ръцете й. Тръгнаха по коридора. — Исках да знам само дали смятате да оспорите решението на Апелативния съд.

— Има ли смисъл? — отвърна Бет. — Сега, когато Дани е мъртъв?

— Щяхте ли да мислите така, ако Дани беше жив?

— Не, разбира се — рязко отвърна Бет. — Щях да се боря, за да докажа невинността му до края на дните си.

Бяха стигнали вече изхода с големите порти, когато Паско й връчи обратно кутията и каза:

— Имам усещането, че Дани би се радвал името му да бъде изчистено.

40.

— Добро утро, господин Мънро — поздрави Дани и протегна ръка. — Много се радвам да ви видя отново.

— Аз също, сър Никълъс — отвърна Мънро. — Надявам се, че сте пътували приятно.

Ник толкова добре бе описал Фрейзър Мънро, че Дани имаше усещането, че го познава лично.

— Да, благодаря ви. Пътуването с влак ми позволи да препрочета отново нашата кореспонденция, както и да преосмисля вашите препоръки — допълни Дани, докато Мънро го настаняваше във високия удобен стол пред бюрото.

— Боя се, че последното ми писмо не е успяло да стигне до вас — отбеляза Мънро. — Естествено можех и да ви телефонирам, но…

— Не беше възможно — довърши вместо него Дани, но изгаряше от любопитство относно съдържанието на писмото.

— Боя се, че новините не са добри — потропна с пръсти по бюрото адвоката, навик, който Ник бе премълчал. — Срещу вас е издадена съдебна заповед. — Дани стисна дръжките на стола. Дали отвън вече не чакаха полицаи? — От името на чичо ви Хюго. Трябваше да го предвидя, за което нося вина.

Карай нататък, искаше да каже Дани. Ник обаче мълчеше.

— Съгласно тази заповед баща ви е оставил имението в Шотландия и жилището в Лондон на чичо ви и вие нямате право да претендирате за тях.

— Това е глупост — отсече Дани.

— Напълно съм съгласен и с ваше разрешение ще отговоря, че имаме намерение да се защитим в съда. — Дани бе напълно съгласен с адвоката, макар да съзнаваше, че Ник би бил доста по-предпазлив. — И сякаш това не им беше достатъчно, адвокатите на вашия чичо изтъкват, че това е своеобразен компромис. — Дани кимна, без да коментира. — И ако приемете първоначалното предложение на чичо си, а именно — да запази собствеността върху двата имота заедно с отговорността по изплащане на ипотеката, той ще даде разпореждане съдебната заповед да бъде оттеглена.

— Блъфира — отсече Дани. — Ако си спомням правилно, господин Мънро, първоначалният ви съвет беше да съдя чичо си и да оспоря действието на баща си да вземе два милиона и сто хиляди паунда, ипотекирайки двата имота.

— Така беше — кимна Мънро. — Но доколкото си спомням, отговорът ви тогава, сър Никълъс… — той сложи очилата на върха на носа си и отвори една папка — ето, записал съм го. Точните ви думи бяха: „Ако такава е била волята на баща ми, няма да тръгна срещу нея“.

— И бях напълно искрен тогава, господин Мънро. Но обстоятелствата се промениха. Не мога да повярвам, че баща ми би одобрил подобно поведение от страна на чичо ми Хюго към племенника му.

— Напълно съм съгласен. — Мънро не можеше да прикрие изненадата си от енергичността, с която говореше клиентът му.

— Какво се прави в такива случаи?

— Ще пуснем насрещен иск — отвърна Мънро, — в който ще поискаме съда да постанови дали баща ви е имал право да вземе пари срещу двата имота без ваше съгласие. Аз по принцип съм предпазлив човек, сър Никълъс, но мога да заявя, че в случая законът е на ваша страна. Сигурен съм, че сте чели „Студеният дом“ на младини.

— Съвсем наскоро я препрочетох.

— В такъв случай сте запознати с рисковете да бъдете въвлечен в подобни процеси.

— За разлика от делото „Джаръндайс срещу Джаръндайс“, мисля, че чичо ми Хюго ще се съгласи на извънсъдебно споразумение.

— Какво ви кара да мислите така?

— Няма да допусне снимката му да се появи на първа страница на „Скотсман“ или „Единбург Ивнинг Нюз“ и да бъде напомнено на читателите къде е бил неговият племенник през последните четири години.

— Не бях помислил за това — призна адвокатът. — Но не мога да не се съглася. — Той се изкашля, очевидно смутен, и продължи: — При нашата последна среща ми се стори, че сте на друго мнение…

— По време на тази среща, господин Мънро, съзнанието ми бе заето с други проблеми и не успях да схвана сериозността на онова, което ми казахте тогава. Имах време да размисля по-късно и… — Дани бе репетирал с Големия Ал тази фраза десетки пъти, като гигантът играеше ролята на адвоката.

— В такъв случай… — Мънро свали очилата от носа си и впери внимателен поглед в клиента си. — Ще предприема действия от ваше име. Трябва да ви предупредя обаче, че такива дела често пъти се проточват.

— Колко например? — попита Дани.

— Може да отнеме година или повече, докато делото стигне до съда.

— Това може да е проблем — сподели Дани. — Не съм сигурен, че разполагам с достатъчно средства в сметката си в „Кътс“.

— Но ще ме информирате какво да правя веднага щом се свържете с банкера си.

— Естествено — обеща Дани.

Мънро отново се изкашля.

— Има още няколко въпроса, които трябва да обсъдим, сър Никълъс. — Дани кимна мълчаливо, докато адвокатът намести отново очилата си и намери сред книжата онова, което му беше необходимо. — Неотдавна, докато бяхте в затвора, направихте завещание. — Мънро измъкна листа от купчината.

— Бихте ли ми припомнили детайлите — помоли Дани, разпознал почерка на Ник на карираната затворническа хартия.

— Оставяте цялото си състояние на човек на име Даниъл Картрайт.

— О, боже! — въздъхна Дани.

— Да разбирам ли, че искате да преосмислите решението си, сър Никълъс?

— Не — съвзе се светкавично Дани. — Но Дани Картрайт почина неотдавна.

— В такъв случай в скоро време ще трябва да направите ново завещание. Но, честно казано, мисля, че ни предстоят по-належащи задачи.

— Например?

— Има някакъв ключ, към който чичо ви очевидно се стреми.

— Ключ ли?

— Именно. Готов е да предложи хиляда паунда за сребърна верижка с ключ, за които е убеден, че са във вас. Твърди, че нямат по-голяма стойност от материала, от който са направени, но държи да останат в семейството.

— Така и ще бъде — отговори Дани. — Ще ви задам един въпрос, който моля да си остане между нас, имате ли представа какво отваря този ключ?

— Не. Никаква. Макар че ще си позволя дързостта да твърдя, че щом чичо ви толкова държи да се добере до него, вероятно този ключ има стойност, далеч по-висока от хиляда паунда.

— Точно така — отвърна Дани, имитирайки деликатно Мънро.

— Как да отговоря на това предложение?

— Кажете му, че не знаете за никакъв ключ.

— Както желаете, сър Никълъс. Без съмнение, няма да е никак лесно да го убедя в това и съм повече от сигурен, че той ще излезе с по-добро предложение.

— Отговорът ми ще е същият, каквото и да предложи.

— Така да бъде — рече Мънро. — А може ли да попитам дали възнамерявате да се установите в Шотландия?

— Не, господин Мънро. Връщам се в Лондон веднага, за да уредя финансовите си проблеми, но бъдете сигурен, че ще ви държа в течение.

— В такъв случай ще имате нужда от ключовете от дома в Лондон, които пазя тук след смъртта на баща ви. — Мънро отиде до голямата каса в ъгъла на стаята. Въведе комбинацията и дръпна тежката врата, зад която се видяха няколко рафта, препълнени с документи. Взе два плика от най-горния. — В мен са ключовете на дома на „Болтънс“, както и от имението тук. Искате ли и тях?

— Не, благодаря. Засега ми трябват само тези за дома ми в Лондон и ще съм ви много задължен, ако задържите ключовете от имението. Все пак не мога да съм на две места едновременно, нали?

— Естествено. — Адвокатът му подаде единия плик.

— Много ви благодаря — рече Дани. — Служите лоялно на семейството ми от много години. — Мънро се усмихна. — Дядо ми…

— А! — възкликна Мънро. Дани се изплаши да не би да е отишъл твърде далеч. — Простете, че ви прекъсвам, но има още нещо. — Той се върна при касата, порови известно време в нея и измъкна малък плик. — Ето го — усмихна се победоносно. — Дядо ви го остави с инструкции да ви го връча едва след смъртта на баща ви. Трябваше да изпълня волята му още при предишното ви посещение, но при всичките тези ограничения, в които се намирахте… Признавам, направо ми изхвръкна от ума. — Той подаде плика и Дани надникна вътре. Беше празен.

— На вас това говори ли ви нещо?

— Не, честно казано. Но доколкото познавах вашия дядо и неговото хоби, може би марката има някаква стойност.

Дани прибра плика във вътрешния джоб на сакото си, без да каже нищо повече.

Мънро изправи гръб и продължи:

— Много се надявам, сър Никълъс, че скоро ще ви видим отново в Шотландия. Обаждайте се винаги когато имате нужда от помощта ми.

— Не знам как ще ви се отблагодаря — искрено каза Дани.

— Сигурен съм, че след като решим проблема с чичо ви Хюго, ще бъда компенсиран повече от задоволително. — Усмихна се делово и придружи Дани до вратата. Ръкува се сърдечно и му пожела добър път.

Докато изпращаше с поглед клиента си, Мънро си помисли, че сър Никълъс все повече заприличва на дядо си, макар че при създалите се обстоятелства едва ли бе разумно да продължава да носи връзката със знака на взвода си.

— Какво е направил? — изкрещя Хюго по телефона.

— Пуснал е насрещен иск срещу вас, оспорвайки получаването на двата милиона и сто хиляди срещу имотите.

— Фрейзър Мънро стои зад това — отсече Хюго. — Ник никога не би събрал кураж да се противопостави на волята на баща си. Какво правим от тук нататък?

— Приемаме насрещния иск и ще се видим в съда.

— Не можем да си го позволим — избухна Хюго. — Винаги си казвал, че ако този случай стигне до съд, сме загубени. Да не говорим какъв пир ще бъде това за пресата.

— Така е, но не вярвам да се стигне до съда.

— Защо си толкова сигурен?

— Защото ще се постарая делото да се влачи поне няколко години, така че племенникът ви ще е останал без пукнат грош много преди първото заседание. Не забравяйте, че ние знаем колко има той в банката. Само трябва да проявите търпение, докато източа и последната му капка кръв.

— Ами ключът?

— Мънро твърди, че не е чувал нищо за никакъв ключ.

— Предложи повече пари — нареди Хюго. — Научи ли Ник какво отваря този ключ, ще стане свидетел на моята финансова смърт.

41.

Във влака към Лондон Дани се зае да разгледа плика, който дядото на Ник е искал той да получи, без баща му да знае. Но защо?

Марката привлече погледа му. Френска, на стойност пет франка, представляваше петте олимпийски кръга. Пликът носеше печат от Париж, 1896 година. От дневниците на Ник Дани знаеше, че дядо му, сър Алегзандър Монкрийф, е бил колекционер, така че марката може би наистина беше рядка и с висока цена. Но кого да попита? Не му се вярваше името и адресът на плика да са от значение. „Барон дьо Кубертен, Рю дьо ла Кроа Руж, Женев, Суис.“ Баронът вероятно отдавна не беше сред живите.

От гара „Кингс Крос“ Дани взе метрото до „Саут Кенсингтън“ — част на Лондон, която не познаваше добре. С помощта на пътеводител, който си купи от будка на гарата, той пое по Олд Бромптън Роуд в посока „Болтънс“. Куфарът му сякаш стана непоносимо тежък в мига, в който осъзна, че му остават съвсем малко пари и не може да си позволи такси.

Най-сетне се добра до „Болтънс“ и спря пред номер 12. Не можеше да повярва, че в тази къща е живяло едно семейство. Само двойният гараж беше голям колкото дома му в Боу. Отвори скърцащата метална врата и мина по дългата обрасла с треви пътека до входната врата. Натисна звънеца. Не знаеше защо го направи, може би за да е сигурен, че в къщата няма никого. Никой не отговори.

След няколко опита успя да превърти ключа и вратата се отвори неохотно. Дани запали осветлението в преддверието. Вътре къщата изглеждаше точно както Ник я беше описал в дневника си. Дебел избелял зелен килим; тапети с червени мотиви — също избелели; дълга допотопна дантелена завеса от тавана до земята, която неизбежно се превръща в убежище на молци през цялата година. По стените личаха местата, където са били закачени картини. Дани не се съмняваше кой ги беше свалил и чий дом украсяваха сега.

Обиколи бавно стаите, като се опитваше да се ориентира. Чувстваше се по-скоро като в музей, отколкото в нечий дом. След като обиколи приземния етаж се качи по стълбите до горната площадка и тръгна по коридор, който го отведе в голяма спалня с двойно легло. В гардероба висяха много тъмни костюми, които спокойно можеха да бъдат наети за някоя пиеса. Ризи с пречупени в ъглите яки, на полиците в специален шкаф се виждаха няколко чифта тежки обувки. Дани реши, че това вероятно е била стаята на дядото на Ник, защото баща му очевидно бе предпочел да остане в Шотландия. След смъртта на сър Алегзандър чичо Хюго трябва да бе отнесъл картините и всичко ценно. След което бе успял да измъкне от брат си два милиона паунда ипотека, гаранция за която бе самата къща, докато Ник бе на сигурно място в затвора. В главата на Дани бе започнало да се оформя решението да се справи първо с Хюго и едва тогава да насочи усилията си към Мускетарите.

Проверил всички спални — общо седем на брой — Дани си избра една от по-малките, в която щеше да прекара нощта. Прегледа гардероба и чекмеджетата на скрина и реши, че това най-вероятно е била стаята на Ник, защото откри костюми, чекмедже, пълно с ризи, и шкаф с обувки, които му станаха, но очевидно бяха на военен, който е носил предимно униформа и твърде малко се е интересувал от модните тенденции.

Щом разопакова нещата си, се престраши да разгледа следващия етаж. Натъкна се на детска стая, която сякаш никога не бе използвана, а съседната очевидно бе определена за игра. Беше пълно с играчки, които обаче изглеждаха недокосвани. Това неизбежно насочи мислите му към Бет и Кристи. Погледна през прозореца на стаята за игра и видя просторна градина. Въпреки гаснещата светлина на деня ясно личеше, че там от години не е стъпвал човешки крак.

Върна се в стаята на Ник, съблече се и влезе в банята. Пусна водата и влезе във ваната. Стоя така, потънал в мисли, докато не усети, че водата съвсем е изстинала. Изсуши се, огледа се за някаква пижама, но реши, че за нищо на света няма да облече някоя от копринените пижами на Ник. Ето защо се пъхна в леглото така, както си беше. Тук дюшекът бе по-подходящ за неговия вкус, приличаше на онзи, с който бе свикнал в затвора.

Стана рано, нахлузи чифт панталони и копринения халат, закачен от вътрешната страна на вратата, и тръгна да потърси кухнята.

Слезе по тясна гола стълба и се озова в кухня с плот за готвене и рафтове, пълни със стъкленици, съдържащи бог знае какво. Много се развесели от редицата звънчета на стената, под всяко от които имаше надпис: „трапезария“, „спалня на господаря“, „кабинет“, „детска“, „главен вход“. Потърси нещо за ядене, но така и не намери продукт, чийто срок на годност да не е изтекъл преди поне две години. Едва сега си даде сметка на какво мирише в цялата къща. Ако в сметките на Ник бе останало нещо, на всяка цена щеше да намери жена, която да почисти. Отвори един от високите прозорци и в стаята нахлу чист въздух — явно за първи път от доста време.

След като не откри нищо за ядене, се върна в стаята и се облече. Избра най-неконсервативното облекло, което откри, но пак изглеждаше като гвардейски капитан в отпуска.

Когато църковният часовник на площада удари осем, Дани взе портфейла от шкафчето до леглото и го пъхна джоба на сакото си. Погледна плика, оставен от дядото на Ник, и реши, че тайната е в марката. Седна на бюрото пред прозореца и написа чек на името на сър Никълъс Монкрийф за петстотин долара. Дали имаше толкова в сметката на Ник? Скоро щеше да разбере.

Когато излезе от къщата пет минути по-късно, дръпна външната врата, докато ключалката щракне, но този път не беше забравил ключовете. Отиде до края на улицата, зави вдясно и пое към спирката на метрото на „Саут Кенсингтън“. Спря единствено за да си купи брой на „Таймс“. На излизане от магазинчето видя дъска за обяви с предложения за най-различни услуги. „Масажи по домовете, Силвия, 100 паунда“; „Косачка за трева, използвана само два пъти, 250 паунда“. Беше готов да я купи, стига да имаше толкова пари в сметката. „Чистачка, пет паунда на час, препоръки. Позвънете на госпожа Мърфи на…“ Дани преписа старателно телефонния номер на мобилния й телефон. Дано жената да имаше към хиляда свободни часа. Записа още една точка в листа с покупки, който вече беше направил, но щеше да я изпълни едва когато разбере с какви средства разполага.

Докато стигна с метрото до „Чаринг Крос“, Дани бе изготвил два плана за действие в зависимост от това дали управителят на „Кътс“ познаваше сър Никълъс добре, или никога не го беше виждал.

Тръгна по „Странд“ и започна да се оглежда за банката. На сивата корица на чековата му книжка пишеше единствено „Кътс & Ко, «Странд», Лондон“. Очевидно управата смяташе, че банката е от такъв ранг, че не е необходимо да се споменава и номер. Не беше вървял много, когато забеляза внушителна сграда от другата страна на улицата. На фасадата, предимно от бронз и стъкло, имаше надпис „Кътс“ с две дискретни корони отгоре. Дани пресече забързано платното, нямаше търпение да разбере с колко пари разполага.

Влезе през въртящата се врата и се опита да се ориентира. Ескалаторът пред него водеше до банковия салон — просторна зала със стъклен покрив и дълъг плот с гишета по едната стена. Касиери в тъмни костюми обслужваха клиентите. Дани си избра един младеж, който май съвсем наскоро бе започнал да се бръсне.

— Бих искал да изтегля една сума — започна той.

— Каква е сумата, сър? — попита младежът.

— Петстотин паунда — отговори Дани и подаде чека, който бе написал сутринта.

Касиерът провери името и номера на банковата сметка.

— Ще бъдете ли така любезен да ме изчакате, сър Никълъс?

Тревожни мисли се защураха в главата на Дани. Да не би сметката на Ник да беше празна? Или беше прехвърлил разрешения лимит? А може би не искаха да работят с бивши затворници? Не мина много и в банковия салон се появи възрастен мъж, който се усмихна и попита:

— Сър Никълъс?

— Да — отзова се Дани. Явно човекът не познаваше Ник.

— Казвам се Уотсън. Управителят. За мен е удоволствие да ви видя след толкова време. Имате ли нещо против да поговорим в кабинета ми?

— Не, разбира се, господин Уотсън. — Като полагаше големи усилия да изглежда спокоен, Дани последва управителя в малък кабинет, облицован с дървена ламперия. На стената зад бюрото висеше маслен портрет на мъж в дълъг черен редингот. Отдолу имаше надпис: „Джон Кембъл, основател, 1692“.

Господин Уотсън заговори още преди Дани да е седнал.

— Виждам, че не сте теглили от сметката си през последните четири години, сър Никълъс — отбеляза той, докато гледаше екрана на компютъра си.

— Точно така.

— Вероятно сте били в чужбина.

— Не. Но в бъдеще възнамерявам да съм по-редовен клиент. При условие, естествено, че добре сте се грижили за авоарите ми.

— Надявам се сам да се уверите в това, сър Никълъс. Както знаете, плащаме три процента годишна лихва.

Не беше кой знае какво.

— И с колко разполагам сега?

— Седем хиляди, двеста и дванайсет паунда — отвърна Уилсън.

Дани въздъхна с облекчение и попита:

— А дали има някакви други сметки, документи или ценности на мое име при вас? — Управителят вдигна изненадано очи. — Баща ми почина наскоро, затова питам.

— Ще проверя, сър — рече Уилсън и натисна няколко клавиша. Изчака малко и поклати глава. — Изглежда, сметката на баща ви е била закрита преди два месеца и всичките му авоари са били прехвърлени в „Клайдсдейл Банк“ в Единбург.

— Разбирам — отбеляза Дани. — Чичо ми Хюго.

— Хюго Монкрийф е бил реципиентът, да — потвърди Уотсън.

— Така си и помислих.

— Мога ли да направя още нещо за вас, сър Никълъс?

— Да, искам да получа дебитна карта.

— Разбира се. Попълнете този формуляр, ако обичате. — Управителят побутна към него един лист. — Ще я получите на домашния си адрес до няколко дни.

Дани напрегна паметта си, за да не сбърка мястото и датата на раждане на Ник, както и второто му име. Не знаеше какво да напише в графите „годишен доход“ и професия.

— Има още нещо — обади се Дани, когато приключи с формуляра. — Имате ли представа къде бих могъл да получа оценка на това? — Той извади плика от вътрешния джоб на сакото си и го подаде през бюрото.

Управителят го разгледа и рече без колебание:

— При „Стенли Гибънс“. Лидери са в тази област и се ползват с международен авторитет.

— Къде мога да ги открия?

— Имат офис съвсем наблизо. Препоръчвам ви да говорите с господин Прендъргаст.

— Какъв късмет, че сте така добре информиран — отвърна с известна недоверчивост Дани.

— Грижим се за сметките им от сто и петдесет години.

Дани напусна банката с нови петстотин паунда в портфейла и се огледа за табела с надпис „Стенли Гибсън“. Междувременно влезе в магазин за мобилни телефони, за да отметне една точка от списъка си за покупки. Избра един от последните модели и докато уреждаха подробностите, попита служителя дали знае къде е офисът на „Стенли Гибсън“.

— Само на петдесет метра вляво.

Дани продължи в указаната посока и наистина скоро видя витрина с въпросния надпис над входа. Вътре, опрян на плота, седеше мъж, който разлистваше някакъв каталог.

— Господин Прендъргаст? — попита Дани.

— Да, с какво мога да ви помогна?

Дани извади плика и го сложи пред него.

— Господин Уотсън от „Кътс“ предположи, че ще сте в състояние да оцените това.

— С удоволствие — отвърна Прендъргаст и извади лупата си изпод плота. Известно време разглежда плика в мълчание. — Марката е първа емисия на петфранкова, имперска, пусната в чест на възраждането на Олимпийските игри. Сама по себе си тя не е с голяма стойност — няколкостотин паунда. Има обаче два допълнителни фактора, които вероятно биха допринесли за по-висока оценка на целия плик.

— А именно?

— Пощенското клеймо е от шести април 1896 година.

— И защо това е от значение? — попита Дани с надеждата, че гласът му не е издал нетърпението му.

— На тази дата се е провела церемонията по откриването на първите съвременни игри.

— А вторият фактор?

— Получателят и неговият адрес — отговори Прендъргаст с очевидно задоволство.

— Барон дьо Кубертен — побърза да уточни Дани.

— Той е основателят на съвременните Олимпийски игри. И това вече придава на плика ви колекционерска стойност.

— Можете ли да я определите? — попита Дани.

— Няма да е лесно, сър, защото пликът е уникален. Аз съм готов да ви дам за него две хиляди паунда.

— Благодаря ви, но искам да си помисля — рече Дани и се накани да си върви.

— Две хиляди и двеста — чу зад гърба си в момента, в който затваряше вратата.

42.

Следващите няколко дни Дани прекара в уреждане на битови проблеми, с ясното съзнание, че никога няма да се почувства у дома си в Кенсингтън. Но това беше, докато не се появи Моли.

Бе дошла в града от Корк и мина известно време, преди Дани да започне да разбира какво му говори тя. Беше с трийсетина сантиметра по-ниска от него и толкова слаба, че той се зачуди дали ще издържи повече от няколко часа работа на ден. Така и не я попита за възрастта й, изглеждаше по-млада от майка му и определено по-възрастна от Бет.

— Взимам по пет лири на час в брой — бяха първите й думи. — Няма да плащам данъци на английските копелета — добави тя, когато разбра, че сър Никълъс идва от север. — Ако мислите, че не ставам, ще напусна в края на седмицата.

Първите няколко дни Дани я следеше внимателно, но скоро разбра, че е същата като майка му. Към края на седмицата той можеше да седне където и да е из къщата, без около него да се вдигне облак прах. Във ваната вече не личеше докъде е стигала водата и в хладилника нямаше нищо развалено. Към края на втората седмица Моли започна да му приготвя по нещо за вечеря, да пере и глади дрехите му. През третата седмица той започна да се пита как е живял без нея.

Присъствието на тази жена позволи на Дани да се съсредоточи върху предстоящите проблеми. Господин Мънро му беше писал, че е внесъл насрещен иск срещу този на чичо му, но адвокатът на Хюго се възползвал от пълния срок, в който трябва да даде становище дали неговата страна приема иска.

Господин Мънро предупреди сър Никълъс, че Галбрайт е от хората, които никак не бързат, но пък той нямало да го остави да се разтакава. Дани се зачуди колко ли ще му струва това. Погледна втората страница на писмото и видя фактурата на своя адвокат. Представяше му сметка за четири хиляди паунда, покриваща услугите, извършени от смъртта на баща му до този момент.

Хвърли поглед на банковото извлечение, пристигнало заедно с дебитната му карта със сутрешната поща. Четири хиляди паунда бяха много сериозен дял от финансите му. Колко ли щеше да издържи, преди да се наложи „да хвърли кърпата на ринга“. Клише или не, изразът му напомни за далеч по-щастливите дни в Боу.

Беше купил лаптоп и принтер, сребриста рамка за снимка, няколко папки, писалки, моливи и гуми, както и топ хартия. Бе започнал своя база данни за тримата мъже, отговорни за смъртта на Бърни. През повечето време бе въвеждал всичко известно за Спенсър Крейг, Джералд Пейн и Лорънс Девънпорт. Не беше много, но Ник го бе научил, че всеки изпит минава по-лесно, ако си се подготвил предварително. Тогава обаче пристигна писмото на Мънро с фактурата и Дани бързо си спомни как бързо се топят средствата му. Сети се отново за плика. Бе настъпил моментът да потърси и второ мнение.

Взе „Таймс“ — Моли го носеше всяка сутрин — и разгърна на страницата за изкуство, където бе забелязал интересна статия. Американски колекционер бе купил картина на Климт за петдесет и един милиона паунда на аукциона в „Сотбис“.

Дани отвори лаптопа си и в „Гугъл“ написа Климт. Разбра, че е австрийски художник символист, 1862 — 1918. След това потърси „Сотбис“. Оказа се аукционна къща, специализирала се в търговия с произведения на изкуството, антики, книги, бижута и други колекционерски предмети. След няколко кликвания с мишката видя, че това включва и марки. Хора, които търсят консултации от „Сотбис“, трябва да се обадят или да посетят някои от офисите им на Бонд стрийт.

Дани реши направо да отиде там, но друг ден. Днес щеше да ходи на театър. Естествено, не го интересуваше точно пиесата.

Никога не беше ходил на театър в Уест Енд, освен когато по случай двайсет и първия рожден ден на Бет я заведе да гледат „Клетниците“ в „Палас Тиътър“. Не му хареса много и реши, че няма да иде пак на мюзикъл.

Телефонира в „Гарик“ предишния ден и си резервира билет за сутрешно представление на „Колко е важно да бъдеш сериозен“. Казаха му, че ще получи билета на касата петнайсет минути преди началото. Той пристигна малко по-рано и видя, че театърът е все още почти празен. Плати билета, купи програма и с помощта на разпоредителя намери мястото си — в края на ред „Н“.

Отвори програмата и се зачете — въпросната пиеса на Оскар Уайлд имала успех от първия ден, в който се появила на сцената на „Сейнт Джеймс Тиътър“ през 1895 година. Наложи се да става често, докато прииждащите зрителите заемаха местата си на неговия ред.

Когато светлините угаснаха, „Гарик“ беше почти пълен, но предимно с млади момичета. Завесата се вдигна, но на сцената никъде не се виждаше Лорънс Девънпорт. Той се появи няколко минути по-късно. Това лице Дани никога нямаше да забрави. Няколко души в залата тутакси заръкопляскаха. Девънпорт изчака миг-два, преди да произнесе първите си думи. Очевидно очакваше този ефект.

Дани изпита желание да изтича на сцената и да разкаже на множеството какъв човек е всъщност Девънпорт и какво се случи в „Дънлоп Армс“, когато техният герой стоеше отстрани и наблюдаваше как Спенсър Крейг убива с нож невинен човек. Колко различен бе той тогава, в много по-убедителната роля на страхливец.

И той като девойчетата в залата не можеше да отлепи очи от Девънпорт. Когато завесата се спусна за антракта, Дани реши, че е видял достатъчно от Девънпорт, за да му е ясно колко много ще му хареса в затвора. Беше готов да си тръгне и да се върне вкъщи, за да допълни файловете с информация, но пиесата наистина му хареса.

Последва тълпата от бутащи се зрители в тясното помещение на бара и се нареди на дългата опашка, където самотен барман правеше героични усилия да обслужи колкото се може повече хора. По едно време Дани се отказа и реши да използва времето на антракта, за да дочете програмата и да разбере нещо повече за Оскар Уайлд. Надяваше се да е включен в програмата за изпитите му. Вниманието му беше привлечено от разговор на висок глас между две момичета, застанали недалеч от него до ъгъла на бара.

— Какво ще кажеш за Лари?

— Чудесен е. Жалко, че е гей.

— А хареса ли ти пиесата?

— Да, разбира се. Ще дойда и на последното представление.

— Как успя да си намериш билет?

— Един от техниците в театъра живее на нашата улица.

— А ще те заведе ли и на партито след това?

— Само ако позволя да е мой кавалер за вечерта.

— Как мислиш, дали ще успееш да видиш Лари отблизо?

— Че защо иначе ще излизам с онзи тип?

Звънецът оповести края на паузата и хората набързо довършиха питиетата си, и се отправиха към залата. Дани вървеше последен.

Когато завесата се вдигна отново, той така потъна в събитията на сцената, че, за разлика от момичетата, които следяха единствено движенията и думите на доктор Бересфорд, почти забрави причината, заради която беше дошъл. Със затаен дъх чакаше да разбере кой всъщност ще се окаже Ърнест.

Най-сетне завесата се спусна, актьорите се поклониха и публиката се изправи на крака — аплодираше, подвикваше, дори се чуваха и писъци. Но не като писъка на Бет онази нощ… Възторгът на публиката само засили убеждението му, че хората трябва да разберат истината за своя идол.

Най-сетне зрителите започнаха да излизат на групи. Някои се отправяха към служебния вход, но Дани се върна и застана пред касата.

Човекът зад стъклото се усмихна.

— Хареса ли ви представлението?

— Да, благодаря. Дали случайно нямате някой останал билет за заключителното представление?

— Не, за съжаление. Всичко е продадено.

— Дори само един? — с надежда опита Дани отново. — Нямам никакви претенции за мястото.

Човекът се вгледа в екрана на компютъра си, където очевидно бе скицата на залата.

— Имам едно-единствено място на ред „У“.

— Ще го взема — рече Дани и подаде дебитната си карта. — Билетът дава ли право за присъствие на партито след това?

— Не, за съжаление — отговори касиерът и се усмихна. — Там хората ще бъдат само с покани, сър Никълъс Монкрийф. — И той върна картата, задържайки поглед върху Дани.

— Правилно, така се прави — съгласи се Дани.

Човекът разпечата един билет на малкия принтер до него, наведе се, за да вземе плик, и пъхна билета вътре.

По обратния път в метрото Дани продължи да чете и препрочита програмата. Почти беше наизустил всичко, което пишеше за Оскар Уайлд и останалите му пиеси. Извади от джоба си плика, за да види билета, и с изненада установи, че мястото му е много по-напред от обещаното. В плика имаше още нещо — покана, на която пишеше:

Дани изведнъж си даде сметка колко е важно да бъдеш сър Никълъс.

43.

— Много интересно. Наистина много интересно — повтори господин Блъндел, като остави лупата си на масата и се усмихна на своя бъдещ клиент.

— Каква е цената според нас? — попита Дани.

— Нямам представа — призна мъжът.

— Казаха ми, че вие сте един от най-добрите специалисти в тази област.

— Ще ми се да вярвам, че е така — отговори Блъндел, — но от трийсет години съм в този бизнес и не съм срещал подобен случай. — Той взе отново лупата и за кой ли път сведе лице над плика. — Марката не е толкова рядка, но такава с клеймо от деня на откриването не се среща често. Що се отнася до получателя — Барон дьо Кубертен…

— Родоначалникът на съвременните Олимпийски игри — довърши Дани вместо него, — вероятно съчетанието е още по-рядко.

— Бих казал уникално — отбеляза Блъндел. Прокара отново лупата по целия плик. — Много е трудно да се определи някаква цена.

— Поне приблизително? — настояваше Дани.

— Ако пликът бъде купен от търговец — предполагам две хиляди и двеста до две хиляди и петстотин паунда. Възможно е обаче двама колекционери да се явят на търга и тогава играта се променя. Нека ви дам един пример, сър Никълъс. Миналата година масленото платно „Изглед от Фиамента“ от Данте Габриел Росети бе продадено тук, в „Сотбис“. Определихме начална цена между два милиона и половина до три, като се ръководехме от практиката ни с пазара до този момент. И все пак цената бе в горните стойности на продаваните картини на този автор. Случи се така, че Андрю Лойд Уебър и Елизабет Ротшилд поискаха тази картина да влезе в колекциите им и тя бе продадена за девет милиона. Двойно повече от предишния рекорд на Росети.

— Да не намеквате, че моят плик може да се продаде за двойно по-висока цена от тази, която определихте?

— Не, сър Никълъс, казвам само, че нямам никаква представа за колко може да се продаде на търг.

— А можем ли да сме сигурни, че Андрю Лойд Уебър и Елизабет Ротшилд ще бъдат на този търг? — попита Дани.

Блъндел сведе глава, за да не би сър Никълъс да се засегне от това, че той искрено се развесели от такова предположение.

— Не, нямам никакви основания да вярвам, че някой от тях ще прояви интерес към стари марки. Ако решите обаче да предоставите вашия плик за следващия ни търг, той ще бъде показан в нашия каталог, който разпращаме на всичките си клиенти най-малко две седмици преди датата на провеждането му.

— И кога планирате следващия търг?

— На шестнайсети септември — отвърна Блъндел. — След около шест седмици.

— Чак тогава? — Много му се искаше да продаде плика до няколко дни.

— В момента подготвяме каталога и ще го изпратим на клиентите си две седмици преди търга.

Дани се замисли за срещата си с господин Прендъргаст в „Стенли Гибсън“, който му бе предложил 2200 паунда и вероятно щеше да вдигне до 2500. Ако беше приел, нямаше да се налага да чака още шест седмици. Последното извлечение от банката показваше, че са му останали 1918 паунда, а нямаше никакви изгледи да намери други пари до 16-и септември.

Блъндел остави клиента да размисли. Ако той наистина беше внукът на… това наистина можеше да се окаже началото на едно дългосрочно и благотворно сътрудничество.

Дани знаеше коя от двете възможности би избрал Ник, ако беше на негово място. Без колебание щеше да приеме 2000 паунда от господин Прендъргаст и веднага ще ги внесе в „Кътс“. Това много му помогна да реши. Взе плика и го подаде на господин Блъндел с думите:

— Разчитам да намерите двама души, които ще поискат да го притежават.

— Ще направя всичко по силите си — заяви Блъндел. — Ще се погрижа, когато наближи моментът, да ви изпратим каталог заедно с покана за търга. Ще си позволя да добавя само, че за мен бе голямо удоволствие да бъда от помощ на вашия дядо, докато съставяше великолепната си колекция.

— Великолепната му колекция ли? — повтори Дани.

— Ако решите да я обогатите или да продаде някаква част от нея, ще бъда щастлив да ви бъда от полза.

— Благодаря ви, ще поддържаме връзка — рече Дани и се сбогува. Не искаше да рискува да зададе на Блъндел въпроси, чиито отговори сам би трябвало добре да знае. Но как иначе да разбере нещо повече за колекцията на сър Алегзандър?

Но веднага щом се озова отново на Бонд стрийт, горчиво съжали, че не бе приел предложението на Пендъргаст, защото дори цената на плика да се вдигнеше до шест хиляди, това едва ли щеше да покрие разходите по продължителната съдебна битка с Хюго Монкрийф. Ако внесеше парите за насрещния иск, щяха да му останат средства за не повече от една-две седмици, докато започне да си търси работа. За нещастие сър Никълъс Монкрийф нямаше квалификация на автомобилен техник от Ийст Енд. Всъщност каква ли квалификация имаше, замисли се Дани.

От Бонд стрийт зави по „Пикадили“. Мислеше за мистериозната „великолепна колекция“ и изобщо не забеляза, че го следят.

Хюго вдигна телефона.

— Току-що напусна „Сотбис“ и е на автобусната спирка на „Пикадили“.

— Значи свършва парите — отбеляза Хюго. — Защо иначе ще ходи в „Сотбис“?

— Остави един плик на Блъндел, завеждащия филателния отдел. Ще го предложат на търг след шест седмици.

— Какво имаше на плика? — попита Хюго.

— Марка, пусната в обръщение в чест на откриването на първите съвременни Олимпийски игри. Блъндел го оцени някъде между две и две и петстотин.

— Кога е търгът?

— На шестнайсети септември.

— Ще трябва да ида — отсече Хюго и затвори телефона.

— Твърде нетипично за баща ти — да остави една от марките си за продажба. Освен ако… — Маргарет не довърши изречението и сгъна салфетката си.

— Нещо не те разбирам, момиче. Освен ако какво?

— Баща ти посвети целия си живот на създаването на една от най-добрите колекции от пощенски марки в света, която в деня на неговата смърт не само изчезва, но дори не е спомената в завещанието му. Споменава се само за плик и ключ, които оставя на Ник.

— Все още не разбирам накъде биеш.

— Ключът и пликът са свързани по някакъв начин — отговори Маргарет.

— Какво те кара да мислиш така?

— Не вярвам марката да е от голямо значение.

— Две хиляди паунда са доста пари за Ник в момента.

— Не и за баща ти. Според мен по-важни са името и адресът, защото те ще ни заведат до колекцията.

— Но ключът така или иначе не е в нас — напомни й Хюго.

— Той може да е без значение, ако докажеш, че ти си законният наследник на състоянието на Монкрийф.

Дани скочи почти в движение на автобуса за Нотинг Хил Гейт. Трябваше да стигне навреме за месечната си среща с пробационния инспектор. Още десет минути и щеше да се наложи да вземе такси. Госпожица Бенет му бе писала, че се е появило нещо важно, а това здраво го изнерви. Но ако бяха надушили нещо относно истинската му самоличност, нямаше пробационният му инспектор да му пише писмо, щяха да нахълтат в дома му, най-вероятно през нощта, и къщата щеше да е обградена с полиция.

Макар да се чувстваше все по-уверен в новата си роля, не минаваше и ден, без да си напомни, че е избягал затворник. И най-малкото нещо можеше да го издаде: повторен поглед, недоразбрана забележка, случаен въпрос, чийто отговор не знае. Кой беше директор на „Лорето“? В кой колеж в „Сендхърст“ си учил? На кой отбор по ръгби симпатизираш?

На спирката на Нотинг Хил Гейт от автобуса слязоха двама души. Единият се затича към пробационната служба, а другият го следваше на близко разстояние, но не влезе в сградата. Дани регистрира присъствието си в приемната няколко минути преди определения му час, но се наложи да почака госпожица Бенет да се освободи.

Влезе в тесен кабинет с оскъдна мебелировка — имаше само два стола, никакви завеси на прозореца, а на пода — протрит килим, вероятно останал след разпродажба в нечий двор. Обстановката не се отличаваше кой знае колко от килията му в „Белмарш“.

— Как сте, Монкрийф? — наместо поздрав рече госпожица Бенет, докато той сядаше на стола срещу нея. Нямаше „сър“, нито „сър Никълъс“, само Монкрийф.

„Дръж се като Ник, мисли като Дани.“

— Добре, благодаря, госпожице Бенет. А вие?

Жената не отговори, само отвори папката пред себе си и му подаде лист с въпроси, на които всеки бивш затворник трябваше да отговаря по веднъж в месеца, докато е в режим на пробация.

— Успяхте ли да си намерите работа като учител? — започна тя.

Дани съвсем беше забравил, че Ник възнамеряваше да се установи в Шотландия и да преподава.

— Не — отвърна той. — Уреждането на семейните дела отне повече време, отколкото очаквах.

— Семейни дела ли? — повдигна вежди госпожица Бенет. Не бе очаквала такъв отговор. — Не искате ли да обсъдим някои от тях?

— Не, благодаря ви, госпожице Бенет. Става дума за дребни подробности около завещанието на моя дядо. Нищо тревожно.

— Аз ще преценя кое е тревожно и кое — не — отговори тя. — Значи ли това, че сте изправен пред финансови затруднения?

— Не, госпожице.

— Намерихте ли си вече работа? — върна се тя към списъка с въпроси.

— Не, но в най-скоро време ще започна да търся.

— Вероятно на преподавател?

— Да, в общи линии.

— Ако това се окаже невъзможно, може би няма да е зле да помислите за друго занимание.

— Какво например?

— Нали бяхте библиотекар в затвора?

— На всяка цена ще помисля за такава възможност — отбеляза Дани, убеден, че е получил отметка в поредната графа.

— Има ли къде да живеете в момента, или сте в хостел за бивши осъдени?

— Имам къде да живея.

— Със семейството си ли?

— Не, нямам семейство.

Отметка, кръстче и въпросителна.

— Под наем ли сте, или живеете при приятел?

— Имам собствена къща.

Сега вече госпожица Бенет се стъписа. Никой не й беше давал такъв отговор досега. Поколеба се, но все пак реши да сложи отметка.

— Само още един въпрос. Изкушавахте ли се през този месец да извършите отново престъплението, за което бяхте осъден?

Да. Исках да убия Лорънс Девънпорт, искаше да изтърси Дани, но Ник отговори:

— Не, госпожице Бенет.

— Това е всичко засега, Монкрийф. Ще се видим следващия месец. Не се колебайте да ме потърсите, ако мога да съм ви полезна с нещо.

— Благодаря — отвърна Дани, — но в писмото си споменавате, че се е появило нещо важно…

— Така ли? — изненада се госпожица Бенет, отмести папката и под нея се показа някакъв плик. — Ами да, разбира се. — И му подаде плика.

Беше адресиран до Н. А. Монкрийф, образователна програма в „Белмарш“. Писмото бе изпратено от Съвета за национални изпити за кандидатстване във висши учебни заведения, и Дани го отвори, за да види какво се е сторило толкова важно на госпожица Бенет:

Дани подскочи от радост и заби победоносно юмрук във въздуха, все едно бе на мач на „Уест Хам“ в „Ъптън Парк“ и неговият отбор е вкарал победен гол на „Арсенал“. Госпожица Бенет не беше сигурна как да реагира на този изблик — да го поздрави или да повика охраната с червения бутон под плота на бюрото й. Щом той се успокои, тя само додаде:

— Ако все още имате намерение да учите в колеж, Монкрийф, мога да ви помогна да получите малка стипендия.

Хюго Монкрийф разглеждаше внимателно каталога на „Сотбис“. Не можеше да не се съгласи с Маргарет, нямаше какво друго да е, освен №37: уникален плик с марка — първа емисия, издадена в чест на откриването на първите съвременни Олимпийски игри, адресирано до основателя на Игрите барон Пиер дьо Кубертен. Първоначална цена 2200 — 2500 паунда.

— Може би трябва да отида в един от дните, в които можеш да разгледаш предметите предварително, и да видя за какво точно става дума?

— Няма смисъл — отсече Маргарет. — Това само ще накара Ник да застане нащрек и да се сети, че всъщност не марката е важна.

— Но ако отида ден по-рано в Лондон и видя адреса върху плика, ще узнаем къде е колекцията, без да се налага да харчим пари на търга.

— Но тогава няма да разполагаме с визитната картичка.

— Нещо не те разбрах.

— Не можем да покажем ключа, но ако, като единствения жив син на баща си, покажеш оригиналния плик и новото завещание на когото трябва, имаме повече шансове да го убедим, че ти си законният наследник.

— Ник може да е на търга.

— Ако дотогава не се сети, че не марката, а адресът е важен, пак ще е твърде късно да направи каквото и да било. Трябва да си благодарен за едно, Хюго.

— И то е?

— Че Ник не мисли като дядо си.

Дани отново отвори каталога и разгърна на страницата, където се намираше №37. Зачете се по-внимателно в текста. Приятно му беше, че така подробно са описали плика, но и малко се разочарова, че, за разлика от останалите предмети, няма снимка.

Зачете се и в условията, при които се провеждаше търгът, и се ужаси от факта, че „Сотбис“ удържат 10% от продажната цена, а в същото време взимат 20% премия от купувача. Ако се окажеше, че след цялата операция за него ще останат само 1800 паунда, дали не беше по-добре да приеме предложението на „Стенли Гибънс“? Точно това би направил Ник на негово място.

Затвори каталога и насочи вниманието си към писмо, което бе получил сутринта. Брошура и формуляр за кандидатстване от Лондонския университет. Замисли се за възможностите, които му се предлагаха. Накрая се спря на раздела, маркиран с „кандидатстване със стипендия“. Много добре разбираше, че ако реши да спази обещанието си пред Ник и Бет, ще трябва да направи сериозна промяна в начина си на живот.

В момента сумата в банковата му сметка възлизаше на 716 паунда, като не можеше да се похвали, че е внесъл дори и цент. Имаше опасност първо да се лиши от Моли, но пък тогава къщата щеше да се върне в състоянието, в което я беше заварил.

Избягваше да се обажда и на господин Мънро, за да пита докъде се стигнали нещата с битката с Хюго, от страх, че това само ще доведе до нова сметка. Замисли се защо всъщност бе заел мястото на Ник. Големия Ал бе успял да го убеди, че измъкне ли се от „Белмарш“, всичко е възможно. Но бързо бе осъзнал, че сам човек без пари много трудно ще хване на тясно трима професионалисти, дори когато те си мислят, че той отдавна не е между живите. Замисли се и за плана, който щеше да пусне в ход с тазвечерното посещение на заключителната вечер на „Колко е важно да бъдеш сериозен“. Истинската цел щеше да изкристализира, когато след падането на завесата, отиде на прощалното парти и застане лице в лице с Лорънс Девънпорт.

44.

Дани се изправи и се включи в общите овации, най-вече защото, ако не го беше сторил, щеше да е от малцината, останали по местата си. Гледаше пиесата за втори път и сега му хареса още повече, вероятно защото бе успял да прочете сценария.

Мястото му на третия ред, между семействата и приятелите на актьорите, само беше добавило към удоволствието. От едната му страна седеше художникът на декорите, а от другата — съпругата на продуцента. Те го поканиха на по питие по време на дългия антракт. Дани само слушаше разговора им, не се чувстваше достатъчно компетентен, за да изкаже мнение. Не се и налагаше, тъй като останалите имаха непоклатими възгледи по всички въпроси — от играта на Девънпорт до причините в Уест Енд да се оставят толкова много мюзикли. Изглежда, единствената прилика между Дани и хората от театралния свят бе, че и те нямаха представа какъв ще е следващият им ангажимент.

След като безброй пъти извикаха Девънпорт пред завесата, хората най-сетне започнаха да се разотиват. Нощта навън бе кристално ясна и Дани реши да стигне пеш до „Дорчестър“. Разходката щеше да му се отрази добре, пък и не можеше да си позволи такси.

Тръгна към Пикадили Съркъс, когато зад гърба му някой го повика.

— Сър Никълъс? — Дани се обърна и разпозна управителя на театралната каса, който му махаше с една ръка, а с другата държеше отворена вратата на такси. — Ако отивате на партито, защо не се присъедините към нас?

— Благодаря — отвърна Дани и се качи в колата, където на задната седалка вече се бяха настанили две жени.

— Това е сър Никълъс Монкрийф — представи го управителят на касата, като свали сгъваемата седалка и седна с лице към дамите.

— Ник — настоя Дани и седна на другата такава седалка.

— Ник, това е приятелката ми Шарлот, тя работи в реквизита. А това е Кати, дубльорка. Аз съм Пол.

— На коя актриса сте дубльорка? — поинтересува се Дани.

— На Ив Бест, която изпълнява ролята на Гуендолин.

— Тази вечер обаче не играхте.

— Не — призна Кати и кръстоса крака. — Всъщност само веднъж съм я замествала от началото на представленията. Участвах в едно матине, защото Ив трябваше да даде интервю за Би Би Си.

— Не е ли малко изнервящо? — попита Дани.

— О, да, но все пак е по-добре, отколкото да си безработен.

— Всеки дубльор живее с надеждата, че талантът му ще бъде забелязан, когато титулярят отсъства — обясни Пол. — Албърт Фини замести Лорънс Оливие в „Кориолан“ в Стратфорд и за една вечер се превърна в звезда.

— Е, с мен не се случи нищо подобно — мелодраматично отвърна Кати. — А ти, Ник, с какво се занимаваш?

Дани не отговори веднага, защото, с изключение на инспектора по пробацията, досега никой не му беше задавал този въпрос.

— Бях военен — най-сетне отговори той.

— Брат ми е военен — обади се Шарлот. — Сега много се притеснявам да не го изпратят в Ирак. Ти служил ли си там?

Дани набързо си припомни биографията на Ник и отговори:

— Да, два пъти. Но не и в последно време.

Кати му се усмихна, когато таксито отби пред „Дорчестър“. Дани си спомни последната млада жена, която го бе погледнала по същия начин.

Изчака всички да слязат от таксито и се чу да предлага:

— Нека аз да платя! — Беше убеден, че Пол ще му отвърне с нещо като: „И дума да не става“, но…

— Благодаря ти, Ник — рече Пол, хвана Шарлот под ръка и тръгна към хотела.

Дани извади портфейла си и се раздели с десет паунда. Едно беше сигурно — щеше да се прибира пеша.

Кати го чакаше до таксито.

— Пол ми каза, че за втори път гледаш представлението — каза тя, докато вървяха към входа.

— И пак бих го гледал, ако ти играеш Гуендолин — с усмивка отвърна Дани.

Тя също се засмя и го целуна по бузата. Още едно нещо, което отдавна не му се беше случвало.

— Много си сладък, Ник — изрече тя, хвана го за ръката и го поведе към балната зала.

— Каква ще е следващата ти роля? — попита я Дани, наложи се почти да крещи, за да надвика шума на тълпата.

— Тримесечно турне с „Инглиш Туринг Къмпани“.

— Пак ли като дубльорка?

— Не, те не могат да си позволят да наемат дубльори. Ако някой не е в състояние да играе, продуцентът търси заместник. Така че това ще е моят шанс да съм на сцена и твоят — да дойдеш да ме гледаш.

— Къде ще имате представления? — поинтересува се Дани.

— Можеш да си избереш — Нюкасъл, Шефилд, Бирмингам, Кеймбридж и Бромли.

— Мисля, че ще ми е най-удобно в Бромли — отвърна Дани и взе чашата шампанско, която му поднесе един от келнерите.

Огледа претъпканата зала, в която като че ли всички говореха едновременно. Останалите или пиеха шампанско, или обикаляха между хората с надеждата да впечатлят режисьори, продуценти и критици, за да си осигурят следващо участие.

Дани пусна ръката на Кати и си припомни, че също като безработните актьори и той беше дошъл тук с конкретна цел. Бавно огледа залата в търсене на Лорънс Девънпорт, но не го забеляза. Вероятно щеше да се появи по-късно.

— Отегчих ли те вече? — попита Кати и грабна втора чаша шампанско от минаващия келнер.

— Не — неубедително отвърна Дани.

В този момент към тях се присъедини някакъв мъж.

— Здравей, Кати — поздрави я непознатият и я целуна. — Осигури ли си нова роля, или ще почиваш?

Дани си взе наденичка от близкия поднос, защото си припомни, че няма да има друга вечеря. Отново огледа залата за Девънпорт, но видя друг, когото не беше очаквал. Трябваше да се досети, че и той ще присъства на партито. Мъжът стоеше в центъра на залата в компанията на две млади момичета, които видимо попиваха всяка негова дума. Като че не беше толкова висок, колкото си го спомняше от последната им среща, но пък тогава се намираха в тъмна уличка и единствената грижа на Дани бе да спаси живота на Бърни.

Сега реши да го огледа по-отблизо. Постепенно започна да се приближава, докато накрая ги деляха само няколко крачки. Спенсър Крейг се обърна право към него. Дани замръзна на мястото си, но забеляза, че Крейг гледа над рамото му, вероятно забелязал някоя привлекателна дама.

Дани се взря в човека, който бе убил най-добрия му приятел и явно смяташе, че му се е разминало. „Не и докато съм жив“, почти гласно изрече Дани. Направи още една крачка, окуражен от това, че Крейг не гледаше него. Но друг мъж от компанията му явно усети, че някой се доближава зад гърба му, и се обърна. Дани застана лице в лице с Джералд Пейн. Отне му няколко секунди, докато го разпознае, защото беше много напълнял от дните на процеса. Пейн пак му обърна гръб, незаинтересован. Дани си спомни, че дори когато даваше показания от свидетелската скамейка, Пейн не му беше обърнал внимание — вероятно тактика, която Крейг го беше посъветвал да следва.

Дани си взе парче пушена сьомга и се заслуша в историята, която Крейг разказваше на момичетата. Очевидно беше от обичайния му репертоар. Сравняваше съдебната зала с театралния салон, като единствената разлика била, че в съда никога не знаеш кога ще спуснат завесата. Момичетата послушно се засмяха.

— Съвсем вярно — на висок глас се обади Дани.

Крейг и Пейн едновременно се обърнаха към него, но не показаха да са го разпознали. Бяха го виждали на подсъдимата скамейка само преди две години, но пък тогава Дани беше с доста по-къса коса, необръснат и в затворнически дрехи. Пък и защо им трябваше да мислят за Дани Картрайт? За тях той беше минало — умрял и погребан.

— Как си изкарваш, Ник? — попита Пол, внезапно изникнал до него.

— Много добре, благодаря. По-добре, отколкото очаквах — отвърна Дани и се приближи още до Крейг и Пейн, така че да могат да го чуват. Но очевидно нищо не можеше да ги разсее от разговора с двете момичета.

Залата избухна в аплодисменти и всички се обърнаха, за да посрещнат Лорънс Девънпорт. Той се усмихна и помаха с ръка, сякаш бе кралска особа. Бавно тръгна през залата, като спираше на всяка крачка, за да приема поздравления. Дани си спомни крилата фраза на Скот Фицджералд: Докато актьорът танцуваше, нямаше огледала, в които да се огледа, затова той се наведе назад и се полюбува на образа си в полилея.

— Искаш ли да те запозная? — попита го Пол, който беше забелязал, че Дани не откъсва очи от актьора.

— Да, бих искал — прие Дани, любопитен да разбере дали и Девънпорт ще се отнесе към него със същото безразличие.

— Тогава ме последвай. — Бавно си запроправяха път през претъпканата зала, но малко преди да стигнат до Девънпорт, Дани внезапно спря и се загледа в жената, с която Лорънс говореше. Явно бяха много близки.

— Добре изглежда — възхити се Дани.

— Да, хубавец е — съгласи се Пол и преди Дани да успее да го поправи, продължи: — Лари, бих искал да те запозная с моя приятел Ник Монкрийф.

Девънпорт не си направи труда да се здрависа с Дани, за него той беше поредният човек от тълпата, който се опитваше да се добере до него. Дани се усмихна на приятелката му.

— Здравей — отвърна му тя. — Аз съм Сара.

— Ник Монкрийф — представи се той. — Със сигурност и вие сте актриса.

— Не, нищо чак толкова бляскаво — адвокат съм.

— Не приличате на адвокат — отбеляза Дани.

Тя не отговори. Със сигурност много пъти беше чувала същата глупост.

— А вие актьор ли сте? — попита го тя.

— Аз ще бъда каквото пожелаете — отвърна Дани и този път тя се засмя.

— Здравей, Сара — поздрави я някакъв непознат и я прегърна през кръста. — Със сигурност си най-възхитителната жена тази вечер — добави той и я целуна по двете бузи.

Сара се засмя.

— Щях да съм много поласкана, Чарли, ако не знаех, че в действителност се възхищаваш на брат ми, не на мен.

— Вие сте сестра на Лорънс Девънпорт? — невярващо попита Дани.

— Все някой трябва да бъде — отговори Сара.

— Това приятелят ти ли е? — попита Чарли и се усмихна на Дани.

— Не съвсем — отвърна младата жена. — Ник, това е Чарли Дънкан, продуцент на постановката.

— Жалко — измърмори Чарли и насочи вниманието си към младите мъже, заобиколили Девънпорт.

— Мисля, че те хареса — обади се Сара.

— Ама аз не съм…

— Да, разбрах, че не си — усмихна му се Сара.

Дани продължи да флиртува с нея, защото си даде сметка, че няма смисъл да ухажва Девънпорт, при условие че сестра му може да му каже всичко, от което се нуждаеше.

— Вероятно можем… — започна Дани, но някой го прекъсна с думите:

— Здравей, Сара. Чудех се дали…

— Здравей, Спенсър — хладно поздрави тя. — Познаваш ли Ник Монкрийф?

— Не — отговори Крейг и след протоколно ръкостискане с Дани, продължи: — Тъкмо идвах да поздравя Лари за блестящата му игра.

— Е, сега имаш шанс да го направиш.

— Освен това се надявах да те видя за малко?

— Тъкмо си тръгвам — отговори тя и си погледна часовника.

— Но партито едва започва, не можеш ли да останеш още малко?

— Боя се, че не, Спенсър. Трябва да прегледам доста документи преди заседанието утре…

— Надявах се да…

— Ти и при последната ни среща се надяваше.

— Мисля, че тогава нещата тръгнаха в погрешна посока.

— Напълно си прав — рече тя и му обърна гръб. — Съжалявам за това, Ник. Някои мъже просто не могат да приемат „не“ за отговор… — Усмихна се приятелски и добави: — Надявам се да се видим отново.

— Как да… — започна Дани, но Сара вече беше стигнала до средата на залата. Очевидно смяташе, че ако иска да я открие, ще намери начин да го направи. Дани се обърна и видя, че Спенсър Крейг го наблюдава втренчено.

— Спенсър — обади се Девънпорт. — Много мило, че успя да дойдеш. Добре ли се представих?

— Никога не си бил по-добър — отвърна Крейг.

Дани реши, че е време да си ходи. Вече не се налагаше да разговаря с Лорънс Девънпорт, а и също като Сара на сутринта имаше среща, за която трябваше да се подготви. Възнамеряваше да е напълно бодър и свеж, когато на търга бъде предложен предмет номер 37.

— Хей, страннико. Къде изчезна?

— Срещнах стар враг — отговори Дани. — А ти?

— Обичайните досадници — въздъхна Кати. — Мисля, че видях достатъчно от това парти. А ти?

— Тъкмо си тръгвам.

— Много добра идея — съгласи се Кати и го хвана за ръка. — Да си вървим.

Прекосиха балната зала и се насочиха към въртящата се врата. Щом излезе на улицата, Кати махна и спря такси.

— За къде, госпожице? — попита шофьорът.

— Къде отиваме? — попита тя Дани.

— „Болтънс“, номер дванайсет.

— Там сме — отвърна мъжът.

Дани едва беше седнал, когато усети ръката на Кати върху бедрото си. С другата си ръка тя обгърна врата му и се наведе, за да го целуне.

— Писнало ми е да бъда дубльорка. Затова смятам тази вечер да поема главната роля.

Когато стигнаха пред дома на Ник бяха останали много малко неразкопчани копчета по дрехите им. Кати изскочи на тротоара и хукна към входа, докато Дани за втори път тази вечер плати таксито.

— Бих искал да съм на твоите години — измърмори шофьорът.

Дани се засмя и последва Кати. Отне му известно време, докато отключи, и щом се озоваха в коридора, тя свали сакото му. Оставиха след себе си диря от дрехи — от входната врата до спалнята. Кати го повлече към леглото и го дръпна върху себе си.

Още едно нещо, което отдавна не му се беше случвало.

45.

Дани слезе от автобуса и тръгна по улица „Бонд“. Забеляза синия флаг, развян от вятъра, с гордо изписаното в златно „Сотбис“.

Никога не беше посещавал търг и сега съжали, че не бе отишъл предварително на една-две разпродажби, в които да загуби девствеността си. Униформеният портиер го поздрави на влизане, сякаш бе редовен посетител, дошъл да похарчи няколко милиона за известна творба на импресионистите.

— Къде се провежда търгът на пощенски марки? — попита той жената зад рецепцията.

— По стълбите на първия етаж — обясни тя и посочи вдясно. — Няма начин да го подминете. Желаете ли номер? — Дани не разбра какво го питат. — Ще наддавате ли?

— Не — отговори той. — Събирам информация този път.

Качи се на първия етаж и се озова в голяма, добре осветена зала, в която имаше пет-шест души. Не беше сигурен дали е на точното място, докато не забеляза господин Блъндел да разговаря с елегантен мъж със зелен костюм. Залата беше пълна с редици столове, но малко от тях бяха заети. Отпред се издигаше лакиран подиум, откъдето вероятно щеше да се провежда търгът. На стената зад него имаше екран, който показваше обменните курсове на чужди валути, така че надаващите от чужбина във всеки момент да знаят каква сума ще заплатят, а покрай стената вдясно на дълга маса бяха подредени няколко бели телефонни апарата.

Дани застана в дъното на залата. Все повече хора влизаха и се настаняваха по столовете. Реши да седне на последния ред, за да може да наблюдава участниците в търга, както и аукционера. Чувстваше се по-скоро наблюдател, отколкото участник. Отново прегледа каталога, макар да го беше прочел няколко пъти. Интересуваше го единствено какво ще стане с обект номер 37, макар че номер 36, марка от 1861-ва с изобразен нос Добра Надежда, бе с цена от 40 000 до 60 000 паунда, което я правеше най-скъпата на тази разпродажба.

Дани вдигна поглед и забеляза господин Прендъргаст от „Стенли Гибънс“, който се присъедини към група търговци в дъното.

Започна да се отпуска, тъй като се появиха доста хора с номера в ръце, дошли да наддават. Погледна часовника си — подарен на Ник от дядо му за двайсет и първия му рожден ден — оставаха десет минути до десет. Нямаше как да не забележи появата на огромния мъж, който държеше незапалена пура в дясната си ръка. Той се придвижи бавно между редиците и се настани в края на петия ред, явно на място, запазено за него. Щом го забеляза — не че можеше да го пропусне — Блъндел веднага отиде да го поздрави. За изненада на Дани двамата се обърнаха и го погледнаха. Блъндел му помаха с каталога си и Дани му кимна в отговор. Мъжът с пурата му се усмихна, сякаш се познаваха, след което продължи разговора си с аукционера.

Залата бързо се напълни с опитни участници, които заеха местата си секунди преди господин Блъндел да се качи на подиума. Той се усмихна на потенциалните си клиенти, напълни чаша с вода и погледна часовника на стената. Потупа микрофона за проба и започна:

— Добро утро, дами и господа. Добре дошли на ежегодния ни търг за ценни пощенски марки. Марка номер едно. — Увеличено копие на марката се появи на екрана до него. — Днес започваме с екземпляр от 1841-ва година, със стойност тогава едно пени, в отлично състояние. Откриваме търга с начална цена от хиляда паунда. — Един търговец от групата на Прендъргаст в дъното вдигна номера си. — Хиляда и двеста? — Участник на третия ред веднага вдигна своя номер и след още шест наддавания, купи марката за хиляда и осемстотин паунда.

Дани остана доволен, че първият екземпляр от търга се бе продал за сума, доста по-голяма от предвидената, но колкото повече чукчето на водещия отчиташе продажбите, толкова по-нелогично му се струваше определянето на крайната цена. Така и не можа да си обясни защо някои марки достигат цена, много по-висока от предложената, а други не успяват да се продадат дори за началната обявена и аукционерът тихо завършваше с: „Няма продажба“. Не искаше и да си помисли за последиците, ако за номер 37 също нямаше кандидати.

От време на време хвърляше поглед към мъжа с пурата, но засега не забеляза той да наддава за нещо. Надяваше се да прояви интерес към пощенския плик, адресиран до Дьо Кубертен. Иначе защо Блъндел беше посочил към него?

Когато търгът стигна до номер 35, колекция марки от британските колонии, продадена почти мигновено за хиляда паунда, Дани вече бе на края на нервите си. Обявяването на номер 36 предизвика шум в залата и Дани провери в каталога: марката с нос Добра Надежда, 1861 година, само шест такива запазени в цял свят.

Блъндел откри търга с начална цена 30 000 паунда и след като няколко търговци и колекционери отпаднаха, останаха само мъжът с пурата и анонимен участник по телефона. Дани не откъсваше поглед от едрия мъж. По нищо не личеше, че той наддава, но когато господин Блъндел получи отказ от дамата по телефона, той се обърна към него и обяви:

— Продадена на господин Хънсакър за седемдесет и пет хиляди паунда. — Мъжът се усмихна и извади пурата от устата си.

Дани остана толкова пленен от разразилата се война, че чак се изненада, когато Блъндел обяви:

— Номер трийсет и седем, уникален пощенски плик с първото издание на марка от 1896 година, пусната от френското правителство в чест на откриването на съвременните Олимпийски игри. Пликът е адресиран до барон Пиер дьо Кубертен. Търгът започва с първоначална цена хиляда паунда.

Дани остана разочарован от ниската сума, предложена от Блъндел, но забеляза, че веднага се включиха доста участници.

— Хиляда и петстотин? — Отново доста кандидати.

— Две хиляди? — Вече не чак толкова.

— Две хиляди и петстотин? — Господин Хънсакър продължаваше да седи с незапалена пура в уста.

— Три хиляди? — Дани се повдигна и огледа залата, но не успя да види кой наддава.

— Три хиляди и петстотин? — Пурата си беше още на мястото.

— Четири хиляди! Четири хиляди и петстотин. Пет хиляди. Пет хиляди и петстотин. Шест хиляди. — Хънсакър извади пурата от устата си и сбърчи чело.

— Продаден за шест хиляди паунда на господина от първия ред — обяви аукционерът и удари с чукчето. — Номер тридесет и осем, рядък екземпляр на…

Дани се опита да види участниците от първия ред, но не успя да определи кой от тях бе купил пощенския плик. Искаше да му благодари за това, че бе платил три пъти по-висока цена от очакваната. Някой го потупа по рамото и като се обърна, Дани видя, че мъжът с пурата се е надвесил над него.

— Казвам се Джийн Хънсакър — представи се той, а гласът му беше толкова гръмовен, че почти заглуши акционера. — Имате ли желание да ми направите компания за по кафе, сър Никълъс, мисля, че имаме общи интереси. От Тексас съм — продължи той и подаде ръка, — което едва ли ви изненадва, при положение че вече сме се виждали във Вашингтон. Имах честа да познавам дядо ви.

Тръгнаха надолу по стълбите. Дани мълчеше, не смееше да каже нищо. Щом стигнаха партерния етаж, Хънсакър се насочи към ресторанта и там седна на маса, която сякаш бе запазена за него.

— Две кафета, черни — поръча той на минаващия келнер, без да даде възможност на Дани да избере друго. — Сър Никълъс, аз съм изумен.

— Изумен? — продума Дани.

— Не мога да си обясня защо пуснахте плика на търг и оставихте чичо ви да предложи толкова висока цена. Единственото логично обяснение е, че играете заедно и сте се надявали аз да предложа още повече.

— Отдавна не общувам с него — отвърна Дани, като внимателно подбираше думите си.

— Същото като дядо ви.

— Били сте приятел на дядо ми?

— Приятел би било доста самонадеяно определение — отговори тексасецът. — Ученик и последовател е по-близо до истината. През седемдесет и седма, когато бях още начинаещ колекционер, той ме надхитри за една много ценна марка, но аз бързо започнах да се уча от него. Но ако трябва да бъда честен, той беше изключително щедър учител. Често чета по вестниците, че притежавам най-ценната колекция пощенски марки, но това просто не е вярно. Тази чест се полага на вашия дядо. — Хънсакър отпи от кафето си и добави: — Преди доста години дядо ви ми намекна, че ще остави колекцията на внука си, а не на синовете си.

— Баща ми почина — каза Дани.

Хънсакър го погледна изненадано.

— Зная, присъствах на погребението. Мислех, че сте ме видели там.

— Видях ви — отговори бързо Дани, като си припомни описанието на „едрия американец“ в дневника на Ник. — Но не ми беше разрешено да разговарям с никого, освен с адвоката си.

— Да, зная. Тогава успях да поговоря с чичо ви и му обясних, че съм насреща, ако решите да продадете колекцията. Той обеща, че ще ме има предвид. Разбрах, че не я наследил и че явно дядо ви е спазил обещанието си и я е оставил на вас. Затова, когато господин Блъндел ми съобщи, че сте предложили плика на търг, долетях тук с надеждата да се срещнем.

— Аз дори не знам къде се намира колекцията — призна Дани.

— Може би това обяснява защо Хюго беше готов да плати такава сума за плика. Той не се интересува от марки. А, ето го и него. — Хънсакър посочи с пурата си към мъж, застанал на рецепцията.

Значи това е чичо Хюго, помисли си Дани и се загледа в него. Можеше само да гадае защо чичото на Ник бе искал пощенския плик толкова отчаяно, че да плати три пъти по-висока цена. Хюго връчи чек на господин Блъндел, който му подаде пощенския плик.

— Идиот! — измърмори Дани и стана от мястото си.

— Моля? — учуди се господин Хънсакър и пурата падна от устата му.

— Аз, не вие — бързо поясни Дани. — От два месеца ми е пред очите… Той иска плика заради адреса, не заради марката, защото на този адрес сър Алегзандър е скрил колекцията.

Джийн изглеждаше още по-озадачен. Защо Ник наричаше дядо си сър Алегзандър?

— Извинете, господин Хънсакър, но трябва да вървя. Изобщо не биваше да продавам плика.

— Иска ми се да знаех за какво говорите — отговори Хънсакър, извади портфейла си и подаде на Дани своя визитна картичка. — Ако някога решите да продадете колекцията, моля, съобщете първо на мен. Ще ви предложа добра цена, без да удържам обичайните десет процента.

— Аз пък няма да кача цената с обичайните двайсет — с усмивка отвърна Дани.

— Внук на дядо си — изкоментира Хънсакър. — Той беше прекрасен и изключително умен мъж, за разлика от чичо ви, което със сигурност ви е ясно.

— Довиждане, господин Хънсакър — сбогува се Дани и прибра визитната картичка в портфейла на Ник. Не откъсваше поглед от Хюго Монкрийф, който тъкмо бе прибрал пощенския плик в куфарчето си. Прекоси фоайето и се приближи до жена, която Дани не беше забелязал досега. Тя хвана Хюго под ръка и двамата бързо напуснаха сградата.

Дани изчака няколко секунди, преди да ги последва. Когато изскочи на улица „Бонд“ се огледа и в двете посоки. Забеляза ги в далечината и се учуди колко бързо бяха изминали такова разстояние — очевидно бързаха. Завиха вдясно, отминаха статуите на Чърчил и Рузвелт, седнали един до друг на пейка, после вляво по улица „Албъмарл“, пресякоха на отсрещния тротоар и изминаха още няколко метра, преди да изчезнат в сградата на хотел „Браун“.

Дани изчака няколко минути пред входа на хотела, докато обмисляше как да постъпи. Знаеше, че ако го забележат, ще решат, че Ник ги преследва. Внимателно влезе във фоайето, но не ги видя. Седна на един от фотьойлите, скрит зад колона, откъдето можеше да наблюдава асансьора и рецепцията. Не обърна никакво внимание на мъжа, който в същото време се настани в другия край на фоайето.

Дани изчака половин час и започна да се чуди дали не ги е изпуснал. Тъкмо мислеше да стане и да попита рецепционистката, когато асансьорът се отвори и отвътре се появиха Хюго и жената. Теглеха два куфара след себе си. Приближиха се до рецепцията, където жената плати сметката, и после бързо напуснаха хотела от страничния изход. Дани изтича след тях и видя, че се качват в едно черно такси. Втурна се към следващото в редицата и още преди да е затворил вратата, извика:

— Карай след предното такси!

— Откога чакам някой да ми каже тези думи — възкликна шофьорът и потегли.

Предното такси зави вдясно и се насочи към Хайд Парк, продължи през тунела, покрай Бромптън Роуд и оттам към „Уестуей“.

— Май отиват към летището — обади се шофьорът.

След двайсет минути се оказа, че е прав.

Когато двете таксита спряха пред летище „Хийтроу“, шофьорът на Дани каза:

— Втори терминал — значи ще пътуват някъде в Европа.

Апаратът показваше 34.50 паунда. Дани му подаде 40 и изчака в колата, докато Хюго и жената изчезнат в тълпата.

Дани ги проследи и видя, че се редят на опашка за бизнес класа. На екрана отгоре беше изписано: „ВА0732, Женева, 13:55“.

— Идиот! — изруга се отново Дани. Адресът на пощенския плик. Но къде точно в Женева беше? Погледна си часовника — все още имаше време да си купи билет и да хване самолета. Изтича до гишето на „Бритиш Еъруейз“, където се наложи да почака малко, преди да му дойде редът.

— Дали ще може да ми намерите място в полета до Женева в 13:55? — попита той, като се стараеше да не звучи съвсем отчаян.

— Носите ли багаж? — попита жената.

— Не, никакъв.

Тя провери в компютъра и каза:

— Още не са затворили изхода, така че най-вероятно ще успеете. Бизнес класа или икономична?

— Икономична. — Не искаше Хюго и жената да го видят.

— Прозорец или пътека?

— Прозорец.

— Ще ви струва двеста и седемнадесет паунда.

— Благодаря — отвърна Дани и й подаде кредитна карта.

— Мога ли да видя задграничния ви паспорт?

Никога не беше имал задграничен паспорт.

— Паспорта ми?

— Да, сър.

— О, не! Мисля, че съм го забравил вкъщи.

— В такъв случай едва ли ще успеете да хванете самолета.

— Идиот, идиот — измърмори Дани.

— Моля?

— Не, вие. На себе си говоря.

Жената се усмихна.

Дани се обърна й бавно напусна сградата. Чувстваше се напълно безпомощен. Не забеляза Хюго и жената, които преминаха през вратата с надпис „Заминаващи, разрешено само за пътници“, за разлика от мъжа, който наблюдаваше отстрани и него, и тях.

Хюго натисна зеления бутон на мобилния си телефон точно когато по високоговорителите обявиха:

— Последно повикване за пътниците с полет ВА0732 до Женева. Моля да се отправите към изход деветнайсет.

— Проследи ви от „Сотбис“ до хотела и оттам до „Хийтроу“.

— А качи ли се в самолета?

— Не, не си носеше паспорта.

— Типично за Ник. Къде е сега?

— Връща се в Лондон, което означава, че имате преднина от двадесет и четири часа.

— Да се надяваме, че ще ни стигнат, а ти не го изпускай от очи.

Хюго изключи телефона си и двамата с Маргарет тръгнаха да се качат на самолета.

— Да не би да открихте още някоя семейна ценност, сър Никълъс? — с надежда в гласа попита господин Блъндел.

— Не, интересува ме обаче дали имате копие на пощенския плик, който продадохте днес сутринта?

— Да, разбира се. Пазим снимки на продадените екземпляри, в случай че по-късно възникне спор.

— А може ли да я видя? — попита Дани.

— Проблем ли има?

— Не, просто искам да проверя адреса.

— Разбира се — рече Блъндел, натисна няколко клавиша на компютъра си и след секунди на екрана се появи снимка на пощенския плик. Акционерът завъртя монитора така, че Дани също да го види.

Дани си записа името и адреса.

— Знаете ли дали барон Дьо Кубертен е бил сериозен колекционер на марки?

— Доколкото ми е известно, не — отговори господин Блъндел. — Но пък синът му е основал една от най-успешните банки в Европа.

— Идиот — измърмори Дани. — Пълен идиот — повтори и тръгна да си ходи.

— Надявам се, че не сте разочарован от сутрешния търг, сър Никълъс — обади се господин Блъндел зад гърба му.

Дани се обърна.

— Не, ни най-малко. Извинете ме, господин Блъндел. Благодаря ви за всичко.

Още един от онези моменти, когато трябваше да се държи като Ник, но да разсъждава като Дани.

Първото, което направи, щом се върна в къщата, бе да потърси паспорта на Ник. Моли знаеше точно къде се намира.

— Между другото — започна тя, — господин Фрейзър Мънро ви търси и помоли да му се обадите.

Дани се затвори в кабинета, набра Мънро и му разказа всички събития от сутринта. Възрастният адвокат изслуша клиента си, но не направи никакъв коментар.

— Радвам се, че се обадихте — най-сетне каза той. — Защото имам новини за вас, но мисля, че не е разумно да ги обсъждаме по телефона. Чудех се кога планирате идване в Шотландия?

— Мога да хвана нощния влак довечера — отговори Дани.

— Хубаво. И ще е добре да си носите задграничния паспорт.

— За Шотландия?

— Не, сър Никълъс. За Женева.

46.

Секретарката на управителя покани господин и госпожа Монкрийф в заседателната зала.

— Управителят ще дойде всеки момент — съобщи им тя. — Желаете ли чай или кафе, докато чакате?

— Не, благодаря — отвърна Маргарет, а мъжът й започна да крачи нервно из залата.

Тя се настани до дългата дъбова маса на един от шестнайсетте стола, изработени по дизайн на Чарлз Рене Макинтош, и се почувства у дома си. Бледосините стени бяха покрити с портрети на предишните управители в цял ръст, което създаваше усещане за богатство и стабилност. Когато секретарката затвори вратата след себе си, Маргарет се обърна към Хюго:

— Успокой се. Последното, което ни трябва сега, е управителят да си помисли, че не си убеден в правото си на наследник. Ела тук и седни.

— Всичко е наред, момиче — отговори й той, но продължи с обиколките. — И все пак не забравяй, че цялото ни бъдеще зависи от изхода на тази среща.

— Още една причина да се държиш спокойно и да мислиш трезво. Трябва да изглеждаш така, сякаш си дошъл да потърсиш това, което ти принадлежи по право — продължи тя и в този момент вратата в дъното се отвори.

В залата влезе възрастен господин. Макар да бе прегърбен и да се движеше с помощта на сребърен бастун, около него витаеше особена аура и веднага ставаше ясно, че несъмнено това е управителят на банката.

— Добро утро, господин и госпожо Монкрийф — поздрави ги той и се здрависа и с двамата. — Казвам се Пиер дьо Кубертен и за мен е удоволствие да се запозная с вас. — В английския му нямаше и следа от акцент. Настани се на стола в единия край на масата под портрет на възрастен мъж, който, ако не бяха гъстите сиви мустаци, щеше да е пълно негово копие. — С какво мога да ви бъда полезен?

— Тук съм, за да получа наследството от баща си — обясни Хюго.

По изражението на управителя не пролича, че той знае за кого става въпрос.

— Бихте ли ми казали името на баща си?

— Сър Алегзандър Монкрийф.

— Какво ви кара да смятате, че баща ви е бил клиент на нашата банка?

— Това не беше тайна в семейството ни — отговори Хюго. — Много пъти е споменавал пред мен и брат ми за дългогодишните ви взаимоотношения и че освен всичко останалото, вашата банка съхранява уникалната му колекция от марки.

— Имате ли някакви доказателства, които потвърждават твърдението ви?

— За съжаление не. Баща ми не желаеше да оставя писмени доказателства, като имате предвид данъчните закони в родината ми, но по думите му вие би трябвало да сте наясно със случая.

— Разбирам — съгласи се Кубертен. — Предполагам все пак, че ви е дал номер на сметка в нашата банка?

— Не — отговори Хюго и в гласа му се долови нотка на нетърпение. — Но разговарях със семейния ни адвокат, който ме увери, че тъй като след смъртта на брат ми съм единствен наследник на баща ни, вие нямате право да ми откажете това, което ми се полага.

— Това най-вероятно е така — потвърди отново Дьо Кубертен. — И все пак бих искал да ви попитам дали притежавате някакви документи, които да подкрепят искането ви?

— Да, имам — отговори Хюго, отвори куфарчето си и извади пощенския плик, който бе купил на търга. Подаде го на управителя и добави: — Това ми беше оставено от баща ми.

Дьо Кубертен се загледа в плика, адресиран до дядо му.

— Очарователно — най-сетне каза той. — За съжаление не доказва, че дядо ви е имал сметка в нашата банка. Може би е най-добре да ми дадете малко време да проверя случая. Бихте ли ме извинили? — Стана бавно от стола, поклони се и напусна залата, без да каже нито дума повече.

— Прекрасно знае, че банката му е имала взаимоотношения с баща ти — каза Маргарет, — но по някаква причина иска да спечели време.

— Добро утро, сър Никълъс — поздрави го Фрейзър Мънро и стана от стола зад бюрото си. — Надявам се, че пътувахте добре.

— Щях да пътувам по-добре, ако не знаех, че в момента чичо ми е в Женева и се опитва да ме лиши от наследството ми.

— Не се притеснявайте — успокои го Мънро. — Доколкото познавам швейцарските банкери, никога не биха избързали с подобно решение. Ще стигнем в Женева точно навреме. Сега обаче трябва да обсъдим някои други въпроси.

— Проблема, който не искахте да обсъждаме по телефона, предполагам? — попита Дани.

— Точно така — потвърди Мънро. — Боя се, че не нося добри новини. Вашият чичо сега твърди, че дядо ви е направил второ завещание, само седмици преди да почине, в което ви обезнаследява и оставя всичките си имоти на баща ви.

— Имате ли копие на това завещание?

— Да, имам — отговори Мънро. — Но понеже не бях доволен от копието, получено по факса, отидох до Единбург, където се срещнах с адвокат Галбрайт и поисках да видя оригинала.

— И какво е мнението ви?

— Първото нещо, което сравних, беше подписът на дядо ви — обясни Мънро.

— И? — нетърпеливо попита Дани.

— Не мога да съм абсолютно сигурен, но ако е фалшив, е дяволски добре направен. Не открих нищо нередно в хартията или панделката, които са същите като използваните от дядо ви при първото завещание.

— Може ли да стане по-зле?

— Боя се, че да — отговори Мънро. — Галбрайт спомена и за писмо, което дядо ви е изпратил на баща ви малко преди смъртта си.

— А показа ли ви го?

— Да. Беше напечатано на машина, което ме изненада, защото дядо ви винаги пишеше писмата си на ръка; нямаше доверие на техниката. Смяташе пишещите машини за модерното откритие, което ще сложи край на изящния краснопис.

— А какво пишеше в писмото? — попита Дани.

— Пише, че е решил да ви лиши от наследство и затова оставя цялото си имущество на баща ви. Доста хитро замислено.

— Хитро?

— Да. Ако имуществото бе оставено поравно на двамата му сина, щеше да изглежда доста подозрително, тъй като всички знаят, че с чичо ви не си говореха от години.

— А по този начин чичо Хюго пак получава всичко, защото баща ми пък го определя за свой наследник — довърши Дани. — Но вие казахте „хитро“. Имате ли подозрения, че дядо ми не е авторът на писмото?

— Разбира се, че имам — отвърна Мънро. — И не само защото е напечатано на машина. Написано е на хартия от тази, която дядо ви използваше — разпознах я веднага — но по някаква необяснима причина само първият лист е напечатан, а на втория с почерка на дядо ви пише само: Това е личното ми желание и се надявам двамата да се съобразите с него. Ваш любящ баща, Алегзандър Монкрийф. На първата страница е описано самото завещание, а втората е абсолютно същата като тази в първото му завещание. Доста голямо съвпадение.

— Но това едва ли би послужило като доказателство…

— Боя се, че не. Макар да имаме достатъчно основания да се съмняваме в истинността му, завещанието е написано на хартията на дядо ви, на неговата пишеща машина, а почеркът на втория лист несъмнено е автентичен. Не мисля, че ще се намери съд, който да се съгласи да разгледа подобно дело. И това не е всичко — продължи Мънро. — Чичо ви е поискал да издадат забранителна заповед срещу вас.

— Забранителна заповед? — невярващо повтори Дани.

— Явно не му стига, че получава имението в Шотландия и къщата в Лондон, но сега настоява да освободите къщата в срок от тридесет дни. В противен случай ще ви връчи съдебна заповед и ще изисква наем, равен на обичайния в района от деня на настаняването ви в неговия имот.

— Значи съм загубил всичко — въздъхна Дани.

— Не точно — каза Мънро. — Макар да съм съгласен, че нещата не изглеждат добре у дома, ако става въпрос за Женева — ключът все още е във вас. А се съмнявам, че банката ще поеме риска да предаде колекцията на дядо ви на човек, който не разполага с ключа. — Замълча за момент, след което продължи: — А и съм сигурен в едно — ако дядо ви беше жив, нямаше да стои със скръстени ръце в подобна ситуация.

— Нито пък аз — отвърна Дани. — Ако имах парите да се справя с Хюго. Истината е, че въпреки вчерашната продажба на търга, е въпрос на седмици, докато чичо ми повдигне и обвинение в банкрут.

Господин Мънро се усмихна за първи път тази сутрин.

— Очаквах подобно развитие на нещата, сър Никълъс, затова вчера следобед заедно с партньорите ми обсъдихме ситуацията. — Той се покашля. — Всички единодушно решихме, че бихме могли да нарушим една от дългогодишните традиции във фирмата и да не ви издаваме нови сметки, докато случаят не бъде успешно приключен.

— Но ако загубя делото в съда — а повярвайте ми, господин Мънро, аз имам опит в такава ситуация — това означава, че завинаги ще съм затънал в дългове към вас.

— Ако ние загубим делото в съда — натърти Мънро, — ви уверявам, че пак няма да дължите нищо, защото фирмата ни е много задължена на дядо ви.

След няколко минути управителят се върна в залата и зае мястото си срещу бъдещите си клиенти. Усмихна се и заговори:

— Господин Монкрийф, получих потвърждение, че баща ви наистина е бил клиент на нашата банка. Сега се налага да проверим твърдението ви, че сте негов единствен наследник.

— Мога да ви представя всички необходими документи за това — уверено заяви Хюго.

— Като начало, мога ли да видя паспорта ви, господин Монкрийф?

— Да, разбира се. — Той отвори куфарчето и подаде паспорта си на управителя.

Дьо Кубертен обърна на страницата със снимката и известно време я разучава, преди да го върне на Хюго.

— Носите ли смъртния акт на баща си?

— Да. — Хюго извади документ от куфарчето си и го подаде на възрастния мъж.

Този път управителят отдели повече време на документа, след което го върна обратно.

— А у вас ли е смъртният акт на брат ви? — Хюго му подаде и него.

Управителят внимателно го изчете.

— Ще ми трябва и завещанието на брат ви, в което ви посочва като негов единствен наследник.

Хюго го извади от куфарчето. Галбрайт му беше подготвил всичко.

Дьо Кубертен мълчаливо прочете завещанието на Ангъс Монкрийф.

— Дотук всичко изглежда наред — най-сетне каза той. — И най-важното, разполагате ли със завещанието на баща ви?

— Не само завещанието, подписано и подпечатано шест седмици преди смъртта му, но ви нося и писмо, адресирано до брат ми Ангъс и мен, и прикрепено към завещанието — обясни Хюго, като подаде и двата документа, но Дьо Кубертен не прояви никакъв интерес към тях.

— И накрая, господин Монкрийф, трябва да ви запитам дали сред завещаните ви вещи намерихте и ключ?

Хюго се поколеба.

— Със сигурност имаше ключ — за първи път се обади Маргарет. — За съжаление не успяхме да го открием, макар че съм го виждала много пъти през годините. Доста малък, сребърен и доколкото помня, има изписан номер.

— А случайно да си спомняте номера, госпожо Монкрийф?

— За съжаление не — след кратка пауза призна Маргарет.

— В такъв случай съм сигурен, че ще проявите разбиране за колебанието на банката — каза Дьо Кубертен. — Без ключа сме поставени в доста неизгодно положение. И все пак — продължи той, като не даде възможност на Маргарет да го прекъсне — ще помоля нашите експерти да прегледат завещанието, което е обичайната ни практика в подобни случаи. Ако заключат, че е автентично, ще ви предадем имуществото на сър Алегзандър Монкрийф.

— И колко време ще отнеме това? — допита Хюго, който беше наясно, че Ник много скоро ще научи къде са и какво са замислили.

— Ден, ден и половина най-много — отговори управителят.

— В такъв случай кога да дойдем отново? — попита Маргарет.

— За по-сигурно нека се уговорим за утре в три часа следобед.

— Благодаря ви — отговори Маргарет. — Ще чакаме с нетърпение.

Дьо Кубертен изпрати господин и госпожа Монкрийф до изхода, но единственото, което коментираха, бе времето.

— Имате билет за бизнес класа в полет на „Бритиш Еъруейз“ до Барселона — съобщи Бет. — Ще летите от „Хийтроу“ в неделя вечерта и ще отседнете в „Артс хотел“. — Тя подаде на шефа си папка, която съдържаше всички необходими документи за пътуването, включително списък на препоръчвани ресторанти, заедно с карта указател на града. — Конференцията започва в девет сутринта в понеделник, ще я открие международният президент Дик Шърууд. Вие ще сте настанен на подиума заедно с останалите вицепрезиденти. Организаторите помолиха да сте в залата в осем и четирийсет и пет.

— А хотелът далече ли е от конферентния център? — попита господин Томас.

— Не, от другата страна на улицата е — обясни Бет.

— Има ли още нещо?

— Само едно — отговори Томас. — Искаш ли да дойдеш с мен?

Бет се изненада, а това не се удаваше често на господин Томас.

— Винаги съм искала да видя Барселона — призна тя.

— Ето, сега имаш възможност да го направиш — отговори шефът й и се усмихна сърдечно.

— А ще има ли какво да върша, докато съм там?

— Като начало, можеш да се погрижиш да не закъснея в понеделник сутринта. — Бет не отговори. — Или да си починеш, за разнообразие — добави той. — Можем да отидем на опера, ще посетим родното място на Миро. Ще разгледаме музея „Тисен“ в Мадрид, ще видим ранните творби на Пикасо. А и съм чувал, че храната е…

Нали знаеш, че господин Томас те харесва, сети се тя за думите на Дани и се усмихна.

— Много мило от ваша страна, господин Томас, но мисля, че ще е по-добре да остана тук и да се грижа за офиса, докато отсъствате.

— Бет — започна шефът й, облегна се в стола си и скръсти ръце, — ти си умна и хубава млада жена. Не смяташ ли, че Дани би искал от време на време да се наслаждаваш на живота? Господ ми е свидетел, че си го заслужила.

— Много ви благодаря за загрижеността, господин Томас, но не мисля, че съм готова да…

— Разбирам — прекъсна я господин Томас. — Напълно те разбирам. И предпочитам да изчакам, докато си готова. Още не мога да изчисля какво толкова е притежавал Дани, за да мога да наддам над него.

Бет се засмя.

— Ами нещо като операта, хубавото вино, галериите — обясни тя. — Но дори и тогава няма победите Дани Картрайт.

— Е, аз обаче нямам намерение да се отказвам. Може пък да успея да те склоня догодина да дойдеш с мен в Рим, където ще се проведе конференцията и ще е мой ред да съм президент.

— Караваджо — тихо изрече Бет.

— Караваджо? — озадачено повтори Томас.

— Двамата с Дани мислехме да отидем на меден месец в Сен Тропе. Но после съкилийникът му Ник Монкрийф му разказа за Караваджо и едно от последните неща, които Дани ми обеща, преди да почине — Бет не можеше да изрече думите „да се самоубие“, — беше, че ще ме заведе в Рим, за да се запозная със сеньор Караваджо.

— Значи аз нямам никакъв шанс? — попита господин Томас.

Бет не отговори.

По-късно същата вечер Дани и господин Мънро кацнаха на летището в Женева. Щом преминаха през паспортните проверки, Дани се впусна да търси такси. Краткото пътуване из града приключи, когато шофьорът паркира пред хотел „Ле Арме“, разположен в стария град, близо до катедралата — по негова препоръка.

Мънро се беше обадил на Дьо Кубертен, преди да отлетят. Управителят на банката се съгласи да ги приеме на следващата сутрин в десет. На Дани му се струваше, че старецът доста се забавлява с цялата тази история.

По време на вечерята господин Мънро — на Дани не му минаваше през ума да го нарече Фрейзър — го запозна със списъка от документи, които според него щяха да поискат в банката.

— Липсва ли някой? — попита накрая Дани.

— Разбира се, че не — отговори Мънро. — Освен ако не сте забравили ключа.

Хюго вдигна слушалката на телефона на нощното шкафче.

— Взе нощния влак до Единбург и оттам пътува до Дънброут — докладва гласът от другата страна.

— За да се срещне с Мънро, несъмнено.

— Да, в офиса му в десет сутринта.

— А след това върна ли се в Лондон?

— Не, с Мънро напуснаха офиса, отидоха до летището и хванаха полет на „Бритиш Еъруейз“ за Женева. Трябва да са кацнали преди около час.

— Ти със същия полет ли пътува?

— Не — отговори гласът.

— Защо? — ядно попита Хюго.

— Не си носех задграничния паспорт.

Хюго постави обратно слушалката и погледна към жена си, която спеше. Реши да не я буди.

47.

Дани лежеше буден в леглото и обмисляше неизгодното положение, до което се бе докарал. Вместо да отмъсти на старите си врагове, той си бе създал нови, които бяха готови на всичко, за да го поставят на колене.

Стана рано, взе си душ, облече се и слезе в ресторанта за закуска, където завари Мънро седнал на маса в единия ъгъл с купчина документи до чинията си. През следващите четиридесет минути преговориха всички въпроси, които според Мънро Дьо Кубертен щеше да зададе. Дани престана да слуша адвоката си, когато в ресторанта влезе едър мъж, който се насочи право към масата до прозореца с изглед към катедралата.

— Ако Дьо Кубертен ви зададе този въпрос, сър Никълъс, какво ще му отговорите? — питаше Мънро.

— Струва ми се, че най-известният колекционер на марки в света е решил да ни прави компания за закуска — прошепна Дани.

— Да разбирам ли, че вашият приятел Джийн Хънсакър е сред нас?

— Абсолютно вярно. Не мога да повярвам, че е съвпадение.

— Разбира се, че не е — отговори Мънро. — Със сигурност е наясно, че и чичо ви е тук.

— И какво да правя сега? — попита Дани.

— За момента нищо — посъветва го Мънро. — Хънсакър ще продължи да кръжи като лешояд, докато разбере кой е легитимният наследник на колекцията, и тогава ще се впусне да плячкосва.

— Доста е едър за лешояд — отбеляза Дани. — Но схванах идеята ви. А какво да му кажа, ако започне да ме разпитва?

— Нищо, преди да е минала срещата ни в банката.

— Но Хънсакър ми помогна много и се държа дружелюбно при срещата ни. Освен това стана ясно, че предпочита да работи с мен и да не се занимава с Хюго.

— Не се самозалъгвайте. Хънсакър ще се спазари с онзи, когото Дьо Кубертен определи за законен наследник на колекцията на дядо ви. Вероятно вече е направил предложение и на чичо ви. — Мънро стана от масата и напусна ресторанта, без дори да погледне към Хънсакър. Дани също го последва във фоайето на хотела.

— Колко време ще ни отнеме да стигнем до банката с такси? — Мънро попита пиколото.

— Три-четири минути, зависи от трафика.

— А ако отидем пеша?

— Три минути.

Сервитьорът почука тихо на вратата.

— Румсървис — обяви той, преди да влезе.

Сервира закуската на масата в центъра на стаята и постави брой на „Телеграф“ до една от чиниите; това бе единственият вестник, който Маргарет Монкрийф четеше, в случай че не можеше да намери „Скотсман“. Хюго се разписа на сметката, а жена му се настани до масата и наля кафе в двете чаши.

— Мислиш ли, че ще успеем, момичето ми, въпреки че ключът не е у нас? — попита я Хюго.

— Ако сметнат завещанието за истинско, няма да имат избор — отговори тя. — Освен ако не искат да бъдат въвлечени в дълги съдебни дела. И както знаеш, анонимността е мантрата на швейцарските банкери, можеш да си сигурен, че ще са готови на всичко, за да избегнат публичен процес.

— Няма да открият нищо нередно в завещанието — заяви Хюго.

— Обзалагам се, че до довечера колекцията на баща ти ще е наша и единственото, което ще трябва да направиш, е да се договориш за цената с Хънсакър. Той ти предложи четиридесет милиона на погребението на баща ти, но съм убедена, че ще се съгласи и на петдесет — отговори Маргарет. — Всъщност вече помолих адвокатите ни в Шотландия да подготвят договор с тази сума.

— Сигурно си ги накарала да подготвят два екземпляра в зависимост от това кой ще получи колекцията — сопна се Хюго. — Защото Ник със сигурност вече се е досетил какво правим тук.

— Но той не може да направи нищо — възкликна Маргарет. — Не и докато е закотвен в Англия.

— Нищо не му пречи да се качи на следващия самолет. Даже не бих се учудил, ако вече е тук — смотолеви Хюго, не искаше да признае пред жена си, че Ник наистина е в Женева.

— Очевидно забравяш, Хюго, че не му е разрешено да напуска страната, докато е пуснат условно.

— Ако бях на негово място, бих поел този риск на цената от петдесет милиона — настоя Хюго.

— Ти, може би, но не и Ник. Той никога не би нарушил заповед. Освен това е въпрос на едно телефонно обаждане Дьо Кубертен да прецени с коя част от семейство Монкрийф иска да върти бизнес — тази, която ще го заведе в съдебната зала, или тази, която ще прекара следващите четири години в затвора.

Макар че Дани и Мънро пристигнаха в банката малко по-рано, секретарката на управителя вече ги очакваше в приемната, за да ги заведе до заседателната зала. След като се настаниха, тя им предложи английски чай.

— Не бих опитал вашия английски чай, благодаря ви — отказа й Мънро и сърдечно се усмихна. Дани се почуди дали тя изобщо разбра и дума от шотландския му акцент, камо ли пък да оцени чувството му за хумор.

— Две кафета, ако обичате — каза той, секретарката се усмихна и излезе.

Дани разглеждаше с възхищение портрета на основателя на съвременните Олимпийски игри, когато вратата се отвори и настоящият управител на банката влезе.

— Добро утро, сър Никълъс — поздрави той и подаде ръка на Мънро.

— Не, не, аз съм Фрейзър Мънро, адвокатът на сър Никълъс.

— Съжалявам много! — Възрастният мъж се опита да прикрие смущението си и се здрависа с Дани. — Извинявам се — повтори той.

— Няма за какво, бароне — отговори Дани. — Разбираема грешка.

Дьо Кубертен леко му се поклони.

— Също като мен и вие сте внук на велик мъж. — Покани ги да седнат и попита: — Какво мога да направя за вас?

— Имах честта да представлявам покойния сър Алегзандър — започна Мънро. — А сега съветвам внука му, сър Никълъс. — Дьо Кубертен кимна. — Тук сме, за да получим наследството, което му се полага. — Мънро отвори куфарчето си и постави на масата един паспорт, смъртен акт и завещанието на сър Алегзандър.

— Благодаря ви — отвърна Дьо Кубертен, но дори не погледна документите. — Сър Никълъс, мога ли да попитам дали у вас е ключът, оставен ви от дядо ви?

— Да — отговори Дани. Разкопча верижката на врата си и подаде ключа на възрастния мъж.

Той го разглежда известно време, след което го върна на Дани. Изправи се от стола си и каза:

— Последвайте ме, господа.

— Не казвайте нито думичка — прошепна Мънро, докато вървяха след Дьо Кубертен. — Очевидно той следва инструкциите на дядо ви.

Тръгнаха по тесен коридор, окичен с още маслени портрети на партньори на банката и стигнаха до малък асансьор. Когато вратата се отвори, банкерът отстъпи встрани, за да влязат първо клиентите, последва ги и натисна бутона за втори подземен етаж. Когато вратата се отвори отново, той повтори:

— Последвайте ме, господа.

Мекото светлосиньо тук бе заменено от безлична охра, а по стените не се виждаха маслени портрети. В края на коридора стигнаха до метална решетъчна врата, която навя неприятни спомени на Дани. Охраната я отключи в мига, в който видя управителя, и ги придружи, докато стигнаха до масивна стоманена врата с две ключалки. Дьо Кубертен извади ключ от джоба си, пъхна го в горната ключалка и го завъртя. Кимна на Дани, който вкара неговия ключ в долната и също го завъртя. Тогава охраната отвори тежката врата.

На пода, точно зад прага, имаше дебела пет сантиметра жълта линия. Дани я прекоси и се озова в малка квадратна стая, с рафтове от пода до тавана, претрупани с подвързани в кожа класьори. На всяка етажерка имаше етикет с годината, от 1840-а до 1992-ра.

— Моля, заповядайте — покани придружителите си Дани, след което взе дебел кожен класьор от най-горния рафт и започна да го прелиства.

Мънро го последва, но Дьо Кубертен остана на мястото си.

— Извинявам се — започна той, — но не ми е разрешено да премина зад жълтата линия — правило на банката. Надявам се да бъдете така любезни да съобщите на охраната, когато решите да си тръгнете, след което ще ви очаквам в заседателната зала.

Следващия половин час Дани и Мънро прелистваха класьор след класьор. Започваха да разбират защо Хънсакър бе долетял чак от Тексас.

— Едва сега ми стана ясно — измърмори Мънро, докато разглеждаше каталог с марки от по четиридесет и осем пенита.

— Вижте това — каза Дани и му подаде единствената кожена книга, на която нямаше отбелязана година.

Мънро запрелиства страниците, изписани с познатия му спретнат калиграфски почерк — колона след колона описваше кога, къде и от кого е закупена всяка марка, както и цената й. Подаде обратно изчерпателния каталог на Дани и предложи:

— По-добре да прегледате цифрите внимателно, преди да се срещнете с Хънсакър.

Господин и госпожа Монкрийф бяха поканени в заседателната зала, където Дьо Кубертен вече бе заел централното място, а от двете му страни седяха по трима негови колеги. И седмината се изправиха и изчакаха Монкрийф да седнат.

— Благодаря ви, че ни разрешихте да прегледаме завещанието на покойния ви баща — започна Дьо Кубертен. — Както и придружаващото го писмо. — Хюго се усмихна. — Налага се обаче да ви информирам, че по мнението на нашите експерти то е невалидно.

— Да не намеквате, че е фалшиво? — ядосано попита Хюго и се изправи на крака.

— И за миг не намеквам, че вие сте знаели, че е фалшиво, господин Монкрийф. Така или иначе преценихме, че тези документи не отговарят на изискванията на нашата банка. — Подаде му завещанието и писмото през масата.

— Но… — започна Хюго.

— Бихте ли ни казали какво ви накара да отхвърлите искането на съпруга ми? — тихо попита Маргарет.

— Не, госпожо, не бихме.

— Тогава очаквайте обаждане от адвокатите ни по-късно днес — заяви тя, събра документите, прибра ги в куфарчето на съпруга си и стана от стола.

И седмината членове на борда се изправиха на крака, докато секретарката на управителя изпрати семейство Монкрийф.

48.

На следващата сутрин Фрейзър Мънро отиде в стаята на Дани и завари клиента си седнал с кръстосани крака на пода, по халат. Беше заобиколен от разпилени листове, лаптоп и калкулатор.

— Извинете, ако ви притеснявам, сър Никълъс. Може би да дойда по-късно?

— Не, не. — Дани скочи от мястото си. — Заповядайте.

— Предполагам, успяхте да се наспите — каза адвокатът, докато разглеждаше документите на земята.

— Изобщо не съм си лягал — призна Дани. — Цяла нощ се занимавах със сметки.

— Значи сега сте по-наясно? — попита Мънро.

— О, да. Но съм убеден, че Джийн Хънсакър не е загубил и една нощ от съня си в чудене точно колко струва колекцията.

— Значи вече имате представа…

— Да — прекъсна го Дани. — Колекцията се състои от двайсет и три хиляди сто и единайсет марки, събирани в период от седемдесет години. Дядо ми е купил първата си марка през 1920-а, когато е бил на тринадесет и е продължил до 1998-а, само няколко месеца преди да почине. Похарчил е общо 13 729 412 паунда.

— Не се учудвам, че Хънсакър смята колекцията на дядо ви за най-ценната в света — отбеляза Мънро.

Дани кимна.

— Някои от марките са изключително ценни. Например има американска от 1901 година на стойност един цент с „обърнат център“, хавайска синя, два цента, от 1851 година, и една от Нюфаундленд, две пени, яркочервена, за която през 1978 година е платил 150 000 долара. Но безспорно най-ценната е от Британска Гвиана, с цена един цент, черно и пурпурно, издадена през 1856 година, която дядо ми е закупил на търг през април 1980-а за сумата от 800 000 долара. Това са добрите новини — добави Дани. — Не толкова добрата новина е, че би отнело година, ако не и повече, за да се оцени всяка марка поотделно. От друга страна, ние пак сме в по-изгодна ситуация, защото Хънсакър едва ли ще иска да чака година, понеже, както научих от една интересна статия, запазена от дядо ми, той има сериозен конкурент — господин Томоджи Уатанаби, колекционер от Токио. — Дани извади изрязаната от списание „Тайм“ статия. — Спорно е кой от двамата притежава втората по ценност колекция в света. Този спор ще приключи в момента, в който един от тях се сдобие с това тук — завърши той и вдигна каталога.

— Предполагам, че тази информация ви поставя в много изгодно положение — отбеляза Мънро.

— Най-вероятно — съгласи се Дани. — Проблемът е, че когато става въпрос за такива суми — а по груби сметки тази колекция струва около петдесет милиона долара — няма много хора в света, които да могат да си позволят да наддават. Даже смятам, че в нашия случай има само двама кандидати, поради което не бива твърде дълго да ги разигравам.

— Вече тотално се обърках — призна Мънро.

— Е, да се надяваме, че аз няма да се объркам, щом играта на покер започне, защото имам чувството, че следващият, който почука на тази врата, ще е или келнерът със закуската ни, или Джийн Хънсакър, готов да купи колекцията, за която копнее от петнайсет години. Затова сега ще си взема душ и ще се преоблека. Не ми се иска да ме завари по халат и да се досети, че цяла нощ съм изчислявал каква сума да му поискам.

— Адвокат Галбрайт, ако обичате.

— За кого да предам?

— Хюго Монкрийф.

— Веднага ви свързвам, господине.

— Как вървят нещата в Женева? — бяха първите думи на Галбрайт.

— Тръгваме си с празни ръце.

— Какво? Не е възможно! Притежаваш всички документи, необходими да получиш наследството, включително и завещанието на баща ти.

— Дьо Кубертен заяви, че завещанието е невалидно, и на практика ни изхвърли от кабинета си.

— Наистина нищо не разбирам — призна Галбрайт, който звучеше искрено изненадан. — Проверих завещанието във всички инстанции и бяха единодушни, че е истинско.

— Е, Дьо Кубертен очевидно не е на това мнение. Затова ти се обаждам — да те питам какъв ще е следващият ни ход?

— Веднага ще се обадя на Дьо Кубертен и ще му съобщя, че ще заведем дела и в Лондон, и в Женева. Това поне би трябвало да го спре да предаде наследството другиму, преди автентичността на завещанието да се реши в съда.

— Може би е време да задействаш и другия план, който обсъждахме, преди да тръгна насам.

— Разбира се — съгласи се Галбрайт. — Трябва ми само номерът на полета на племенника ви.

— Прав бяхте — заяви Мънро, когато Дани излезе от банята двайсет минути по-късно.

— За какво? — попита Дани.

— Следващият, който почука на вратата, беше келнерът — усмихна се Мънро, а Дани се настани на масата. — Умен млад мъж, който на драго сърце ми поднесе много полезна информация.

— Значи не е бил швейцарец — отвърна Дани и разгъна салфетката в скута си.

— Изглежда — продължи Мънро, — че господин Хънсакър е пристигнал в хотела преди два дни. Управителят е изпратил лимузина да го посрещне на летището, където е кацнал с личния си самолет. Младият господин беше така любезен да ми съобщи също, в замяна на моите десет франка, че престоят за Хънсакър тук не е фиксиран.

— Сериозна инвестиция — отбеляза Дани.

— Още по-интересното в случая е, че същата лимузина вчера е закарала господин Хънсакър до банка „Дьо Кубертен“, където той е провел четирийсетминутна среща.

— За да разгледа колекцията несъмнено — предположи Дани.

— Не мисля — отвърна Мънро. — Дьо Кубертен не би допуснал никого в трезора без ваше разрешение. Това би нарушило всички правила на банката. Освен това не е и необходимо.

— Защо? — попита Дани.

— Със сигурност си спомняте, че когато дядо ви изложи колекцията си по случай осемдесетата си годишнина в „Смитсониън“ във Вашингтон, един от първите посетители беше самият Хънсакър.

— И какво друго каза келнерът?

— Господин Хънсакър в момента закусва в стаята си на горния етаж и очаква да почукате на вратата му.

— Ще има да почака — отвърна Дани. — Не смятам аз да правя първия ход.

— Жалко — отговори Мънро. — С нетърпение очаквам срещата ви. Веднъж имах привилегията да присъствам на преговори, в които участваше дядо ви. Тръгнах си с усещането, че съм напълно разбит — а бях на негова страна.

Дани се засмя. В същия момент някой почука на вратата.

— По-скоро, отколкото очаквах — измърмори Дани.

— Може да е чичо ви Хюго с поредната призовка — предположи Мънро.

— Или пък келнерът, дошъл да отнесе чиниите. Който и да е, трябва да събера документите от пода. Не искам Хънсакър да види, че досега съм пресмятал колко да му поискам.

И двамата коленичиха и започнаха да събират разпилените листове.

Отново се почука на вратата, този път по-силно. Дани се скри в банята с документите, а Мънро отвори вратата.

— Добро утро, господин Хънсакър, радвам се да ви видя. Запознахме се във Вашингтон — рече адвокатът и протегна ръка, но тексасецът влезе покрай него в стаята и се огледа за Дани.

След секунди вратата на банята се отвори и Дани се появи, облечен в халат с инициалите на хотела. Прозя се и се протегна.

— Каква изненада, господин Хънсакър! На какво дължим тази чест?

— Глупости, изненада — отвърна Хънсакър. — Вчера сутринта ме видя на закуска — мен трудно можеш да ме пропуснеш. И си спести игричките с прозяването, защото знам, че вече ви е била сервирана закуска — добави той и погледна към масата.

— Струваше ви десет франка, предполагам — усмихна се Дани. — И какво ви води в Женева? — попита той и се настани в единствения удобен стол в стаята.

— Дяволски добре знаеш защо съм тук — отговори Хънсакър и запали пурата си.

— Етажът е за непушачи — напомни му Дани.

— Глупости — изруга Хънсакър и тръсна пепелта на килима. — Е, колко искаш?

— За какво, господин Хънсакър?

— Не си играй с мен, Ник. Кажи колко искаш?

— Ще призная, че точно преди да дойдете, обсъждах въпроса с моя адвокат и той мъдро ме посъветва да не избързвам.

— И какво ще чакаш? Ти не се интересуваш от марки.

— Така е — съгласи се Дани. — Но със сигурност има други, които се интересуват.

— Като например?

— Господин Уатанаби.

— Блъфираш!

— И той каза същото, като му споменах вашето име.

— Вече си разговарял с Уатанаби?

— Не лично — призна Дани. — Но очаквам да ми се обади всеки момент.

— Кажи ми каква цена искаш.

— Шестдесет милиона долара — отвърна Дани.

— Ти си луд. Това е два пъти повече, отколкото струва колекцията. И аз съм единственият човек на света, който може да си позволи да даде толкова пари за нея. Точно един телефонен разговор ще ти стигне, за да разбереш, че Уатанаби не ми е конкурент.

— В такъв случай ще продам колекцията на части — отвърна му Дани. — Господин Блъндел ме увери, че „Сотбис“ могат да ми осигурят доживотен доход, без да се налага да наводнявам пазара. А по този начин и двамата с Уатанаби ще имате възможност да подберете точно кои екземпляри да добавите към колекциите си.

— А ти ще плащаш по десет процента за всяка продажба — отбеляза Хънсакър, като го сочеше с пурата си.

— Да не забравяме обаче и двайсетте процента от купувача за „Сотбис“ — контрира го Дани. — Нека погледнем фактите в очите, Джийн — аз съм с трийсет години по-млад от вас, така че нямам причини да бързам.

— Аз бих платил петдесет милиона — предложи Хънсакър.

Дани беше очаквал пазаренето да започне от четиридесет милиона, но с нищо не показа изненадата си.

— Аз пък съм склонен да сваля до шейсет.

— Не, ти ще си склонен да свалиш до петдесет и пет — отговори Хънсакър.

— Не и за купувач, който пристига от другия край на света в личния си самолет само за да разбере кой ще наследи колекцията на Монкрийф.

— Петдесет и пет — повтори Хънсакър.

— Шейсет — настоя Дани.

— Не, таванът ми е петдесет и пет милиона. Освен това ще преведа парите в която и да е банка в света, което означава, че ще ги имаш по сметката си до няколко часа.

— Защо не хвърляме чоп за последните пет милиона?

— Защото каквото и да се падне, ти нищо не губиш. Петдесет и пет милиона е последното ми предложение. Приемаш или отказваш?

— Мисля, че ще откажа — отговори Дани и стана от стола си. — Пожелавам ви лек път обратно до Тексас, Джийн, и ми се обадете, ако се интересувате от конкретна марка от колекцията, преди да я продам цялата на Уатанаби.

— Добре, добре, ще хвърляме чоп.

Дани се обърна към адвоката си.

— Бихте ли желали да сте рефер, господин Мънро?

— Арбитър — поправи го Хънсакър.

— Разбира се — съгласи се Мънро.

Дани му подаде монета от един паунд и с изненада забеляза, че ръката на адвоката леко потрепери, когато се опита да задържи монетата на палеца си. Изстреля я високо във въздуха.

— Ези — извика Хънсакър.

Монетата падна върху дебелата постелка пред камината. Беше паднала на ръбчето.

— Да се договорим за петдесет и седем милиона и петстотин хиляди — предложи Дани.

— Дадено — прие Хънсакър, наведе се, взе монетата и я прибра в джоба си.

— Мисля, че е моя — каза Дани и протегна ръка.

Хънсакър му върна монетата и се усмихна.

— А сега ми дай ключа, Ник, за да разгледам стоката.

— Защо да бързаме — отвърна Дани. — Все пак успяхте да видите колекцията във Вашингтон. Ще ви дам обаче каталога с описанието й, който дядо ми е съставил — добави Дани и взе дебелата кожена книга от масата. — Относно ключа, господин Мънро ще ви го предаде веднага щом парите пристигнат по сметката ми. Доколкото си спомням, казахте, че ще отнеме няколко часа.

Хънсакър се изправи и тръгна към вратата.

— И, Джийн. — Хънсакър се обърна. — Постарайте се да преведете сумата преди залез-слънце в Токио.

Дезмънд Галбрайт вдигна слушалката на личната телефонна в линия в кабинета си.

— Разбрах от сигурен източник в техния хотел — започна Хюго Монкрийф, — че имат резервирани места в полет на „Бритиш Еъруейз“ номер 737, който излита от Женева в 8:55 вечерта и каца на „Хийтроу“ в 9:45.

— Точно това ми трябваше — отговори Галбрайт.

— Утре рано сутринта ние ще летим до Единбург.

— Което би трябвало да даде достатъчно време на Дьо Кубертен да реши с коя част от фамилията иска да върти бизнес.

— Желаете ли чаша шампанско? — попита го стюардесата.

— Не, благодаря — отговори Мънро. — Един скоч със сода.

— А за вас, господине?

— Да, моля — прие Дани. Когато стюардесата се отдалечи, той се обърна към адвоката си. — Защо според вас банката е отхвърлила искането на чичо ми? В крайна сметка те със сигурност са им занесли новото завещание на дядо ми.

— Явно са забелязали нещо, което аз съм пропуснал — отговори Мънро.

— А защо не се обадите на Дьо Кубертен да го попитате какво ги е усъмнило?

— Този човек изобщо няма да признае, че се е срещал с чичо ви, камо ли пък, че е разглеждал завещанието на сър Алегзандър. Но сега, след като вече имате близо шестдесет милиона долара в банката, предполагам, че ще оспорвате претенциите на чичо ви?

— Чудя се как ли би постъпил Ник — измърмори Дани и потъна в дълбок сън.

Мънро повдигна вежди неразбиращо, но реши да не разпитва клиента си, защото си спомни, че сър Никълъс не беше спал миналата нощ.

Дани се стресна, когато самолетът се приземи на „Хийтроу“. Двамата с Мънро бяха сред първите, които напуснаха самолета. На слизане по стълбите те с изненада забелязаха трима полицаи на самата писта. На Мънро му направи впечатление, че не носят оръжие, което означаваше, че не са от охраната на летището. Когато Дани стъпи на последното стъпало, двама от тях го сграбчиха, а третият бързо закопча ръцете му с белезници зад гърба.

— Арестуван сте, Монкрийф — заяви единият и го повлякоха към колата.

— На какво основание? — попита Мънро, но не получи отговор, тъй като полицейската кола вече потегляше с включена сирена.

Откакто излезе на свобода, Дани всеки ден мислеше за момента, когато ще го разкрият. Единствената изненада в случая беше, че го нарекоха Монкрийф.

Бет не можеше вече да гледа баща си такъв. Не беше разговаряла с него от дни. Макар докторът да я предупреди, тя не можеше да повярва, че е възможно човек да се съсухри така за толкова кратко време.

Откакто баща й се залежа, отец Майкъл го посещаваше всеки ден. Тази сутрин помоли майката на Бет да събере вечерта семейството и близки приятели около леглото на съпруга си. Не можеше повече да отлага последното причастие.

— Бет.

Тя се изненада, когато чу гласа на баща си.

— Да, татко? — отговори Бет и хвана ръката му.

— Кой се грижи за сервиза? — попита той едва чуто.

— Тревър Сътън.

— Той не става за тази работа. Трябва да го смениш, и то скоро.

— Разбира се, татко — послушно се съгласи тя. Не му каза, че никой друг не иска да поеме длъжността.

— Сами ли сме? — след дълга пауза попита баща й.

— Да, татко. Мама е отпред в кухнята, говори с госпожа…

— Госпожа Картрайт?

— Да — призна Бет.

— Слава богу, че е надарена със здрав разум. — Баща й направи пауза, за да си поеме дъх, преди да добави: — Който ти си наследила от нея.

Бет се усмихна. Вече дори усилието да говори изглеждаше пряко силите му.

— Кажи на Хари — продължи той още по-тихо, — че искам да ги видя и двамата, преди да умра.

От известно време Бет бе престанала да му отговаря с „Няма да умреш, татко“ и сега само прошепна в ухото му:

— Добре, татко.

Още една дълга пауза, докато се мъчеше да си поеме дъх, след което промълви:

— Обещай ми нещо.

— Каквото поискаш, татко.

Той стисна ръката на дъщеря си.

— Обещай ми, че ще продължиш да се бориш, докато изчистиш името му. — Ръката му се отпусна безжизнено.

— Обещавам, татко — прошепна Бет, макар да знаеше, че той вече не я чува.

49.

Мънро получи няколко съобщения на мобилния си телефон спешно да се обади в офиса. Сега обаче имаше по-важна задача.

Сър Никълъс Монкрийф беше отведен с полицейската кола до участък „Падингтън Грийн“, където го очакваше нощ зад решетките. Веднага след като се разделиха, адвокатът взе такси и се отправи към „Каледониън Клъб“ в Белгрейвия. Обвиняваше се, задето бе забравил, че сър Никълъс е в пробационен период и му е забранено да напуска страната. Вероятно го беше пропуснал, защото не мислеше за него като за престъпник.

Когато пристигна в клуба си малко след единайсет и половина, завари госпожица Девънпорт да го чака във фоайето за гости. Първото, което трябваше да разбере, при това много бързо, дали е съгласна да поеме случая. Това му отне около пет минути. Рядко бе срещал колега, който толкова бързо схваща същината на проблема. Тя му зададе единствено правилните въпроси и му остана само да се надява, че сър Никълъс ще може да й даде правилните отговори. На тръгване, малко след полунощ, Мънро бе убеден, че клиентът му е в добри ръце.

Нямаше нужда Сара Девънпорт да напомня на адвокат Мънро какво е отношението на съдиите към пуснати предсрочно затворници, които нарушават условията на пробационния период. Особено пък когато става въпрос за пътуване в чужбина без разрешението на инспектора им. И двамата с Мънро бяха почти сигурни, че съдията ще върне Ник в затвора, където да излежи останалите четири години от присъдата си. Разбира се, госпожица Девънпорт щеше да пледира за „смекчаващи вината обстоятелства“, но не беше оптимистка за изхода на делото. Но пък Мънро нямаше добро мнение за адвокати оптимисти. Тя обеща да му позвъни в Дънброут веднага щом съдията произнесе присъдата.

Мънро се запъти към стаята си на втория етаж, когато портиерът го осведоми за поредното съобщение — спешно да се обади на сина си.

— Какво е толкова неотложно? — беше първият въпрос на Мънро.

— Галбрайт е оттеглил всички искания — прошепна Хамиш Мънро в слушалката, за да не събуди жена си. — Включително и заповедта сър Никълъс да напусне дома на „Болтънс“ в срок от тридесет дни. Това на тотална капитулация ли ти прилича, татко, или аз пропускам нещо? — попита той, като затвори вратата на спалнята след себе си.

— Боя се, че е второто, момчето ми. Галбрайт е замислил да се откажат от всички безсмислени претенции, за да спечелят голямата награда.

— А именно — да накара съда да признае завещанието на сър Алегзандър за легитимно?

— Точно така — потвърди Мънро. — Ако успее да докаже, че последното завещание на сър Алегзандър, в което оставя всичко на сина си Ангъс, е валидно и отменя предишното, тогава така или иначе Хюго Монкрийф, а не сър Никълъс, ще получи имотите, включително и сметка в швейцарска банка с баланс най-малко петдесет и седем милиона и петстотин хиляди долара.

— Значи Галбрайт е убеден, че завещанието е истинско? — предположи синът му.

— Най-вероятно, но аз пък познавам други, които не са толкова убедени.

— Между другото, татко, Галбрайт позвъни в офиса точно преди да си тръгна. Искаше да разбере кога се връщаш в Шотландия.

— Така ли? — изненада се Мънро. — Което веднага повдига въпроса откъде знае, че не съм в Шотландия?

— Когато ти казах, че се надявам да се видим отново — започна Сара, — нямах предвид среща в стаята за разпити на полицейски участък „Падингтън Грийн“.

Дани се усмихна унило от другата страна на малката дървена маса. Мънро му беше обяснил, че не може да го представлява в английски съд; би могъл обаче да му препоръча…

— Не — прекъсна го Дани. — Знам точно кой искам да ме представлява.

— Поласкана съм — продължи Сара, — че когато ти е потрябвал адвокат, си се спрял на мен.

— Ти беше единственият ми избор — призна Дани. — Не познавам други адвокати. — В мига, в който го изрече, съжали за думите си.

— А като си помисля, че почти цяла нощ не спах…

— Съжалявам — извини се Дани. — Не исках да прозвучи така. Просто когато господин Мънро ми каза…

— Зная какво ти е казал господин Мънро — с усмивка го прекъсна Сара. — Както и да е, нямаме време за губене. В десет часа трябва да се явиш пред съдията и макар че Мънро ми обясни подробно с какво сте се занимавали през последните два дни, аз все пак искам да ти задам няколко въпроса, така че да не се окажа неподготвена в съдебната зала. Затова, моля те, бъди честен — имам предвид, бъди напълно откровен. През последните дванайсет месеца пътувал ли си зад граница, с изключение на това ходене до Женева?

— Не — отговори Дани.

— Откакто си напуснал затвора, пропускал ли си среща с пробационния инспектор?

— Не, никога.

— Правил ли си опити да се свържеш…

— Добро утро, господин Галбрайт — започна Мънро. — Извинете ме, че не успях да се свържа с вас по-рано, но съм почти сигурен, че знаете причините, които ми попречиха.

— Да, така е — отговори Галбрайт. — И точно затова спешно исках да разговарям с вас. Както ще узнаете, моят клиент оттегли всичките си претенции към сър Никълъс, затова се надявах, че предвид обстоятелствата, вашият клиент ще постъпи също толкова благородно и ще оттегли искането си съда да реши спора за достоверността на последното завещание, написано от дядо му.

— Няма смисъл да се надявате на това — рязко отвърна Мънро. — По този начин вашият клиент ще получи абсолютно всичко, включително и кухненската мивка.

— Реакцията ви не ме изненадва, Мънро. Всъщност аз дори предупредих клиента си, че ще реагирате по този начин, което не ни оставя друг избор, освен да защитаваме нашите интереси. И все пак — продължи Галбрайт, без да даде възможност на Мънро да го прекъсне, — сега, след като между клиентите ни остана само един спорен въпрос, а именно — легитимно ли е последното завещание на сър Алегзандър, мисля, ще се съгласите, че в интерес и на двете страни е делото да стигне в съда възможно най-скоро.

— Мога ли да ви напомня, господин Галбрайт, че не нашата кантора бавеше процеса досега. Въпреки всичко приветствам промяната във възгледите ви, макар и така закъсняла.

— Радвам се, че споделяте мнението ми, господин Мънро, и съм сигурен, че ще сте доволен да научите, че асистентът на съдия Сандърсън ми позвъни тази сутрин и ми съобщи, че Негово Превъзходителство има възможност да ни приеме първия четвъртък на следващия месец, в случай че това е удобно и за двете страни.

— Но това означава, че имам по-малко от десет дни да се подготвя — отвърна Мънро, осъзнал, че е попаднал в капана на опонента си.

— Честно казано, господин Мънро, вие или имате доказателство, че завещанието е фалшиво, или не — отговори Галбрайт. — Ако разполагате с такова, съдия Сандърсън ще отсъди във ваша полза, което ще доведе, ако позволите да ви цитирам, до това, че вашият клиент ще получи абсолютно всичко, включително и кухненската мивка.

Дани погледна Сара от подсъдимата скамейка. Отговори напълно откровено на всичките й въпроси и с облекчение установи, че се интересува само от причините за пътуването му в чужбина. Но пък откъде изобщо би могла да знае историята на покойния Дани Картрайт? Тя го предупреди, че най-вероятно до обяд вече ще е в „Белмарш“, където ще излежи оставащите четири години от присъдата си. Посъветва го да пледира виновен, тъй като нямаха никакви аргументи, че не е нарушил разпоредбите на предсрочното освобождаване, и можеха да разчитат единствено на „смекчаващи вината обстоятелства“. Той се съгласи.

— Ваша Светлост — започна речта си Сара и се изправи с лице към съдия Калахан. — Клиентът ми не отрича, че е нарушил изискванията на предсрочното му освобождаване, но го е сторил само за да защити правата си в изключително сериозен финансов процес, който съвсем скоро ще се разглежда във Върховния съд на Шотландия. Бих искала да отбележа — продължи тя, — че през цялото време клиентът ми е бил придружаван от изтъкнатия шотландски адвокат Фрейзър Мънро. — Съдията записа името в бележника си. — Вероятно за вас ще е от значение и факта, че клиентът ми е бил извън страната за по-малко от четиридесет и осем часа и доброволно се е върнал в Англия. Обвинението, че не е уведомил пробационния си инспектор, не е докрай вярно, Ваша Чест, тъй като клиентът ми се е опитал да се свърже с госпожица Бенет и когато не е получил отговор от нейна страна, е оставил съобщение на телефонния й секретар. Записът може да бъде предоставен на съда, ако прецените, че е необходимо.

— Ваша Чест — продължи тя, — тази нетипична грешка е единственият случай, в който клиентът ми нарушава ограниченията на предсрочното му освобождаване и искам да изтъкна, че той никога не е пропускал, нито дори закъснявал за срещите с пробационния инспектор. Бих желала също да добавя, че с изключение на тази необмислена постъпка, поведението на клиента ми, откакто е освободен от затвора, е образцово. Не само че следва стриктно всички указания, но и възнамерява да продължи образованието си. Наскоро е спечелил стипендия в „Лъндън Юнивърсити“, където се надява да завърши бизнес администрация.

— Клиентът ми искрено се извинява на съда и пробационните служби за създадените неудобства и ме увери, че постъпката му няма да се повтори. В заключение, Ваша Светлост, надявам се, че след като вземете предвид всички тези факти, ще се убедите, че няма основателна причина да върнете този мъж в затвора. — Сара затвори папката си, поклони се и седна на стола си.

Съдията продължи да пише нещо в бележника.

— Благодаря ви, госпожице Девънпорт — каза най-сетне той. — Мисля, че имам нужда от малко време, преди да взема решение, затова предлагам да излезем в почивка и да се съберем отново на обяд.

Всички в залата се изправиха на крака. Сара остана изумена. Защо на съдия с опита на Калахан му е необходимо време, за да вземе решение за толкова ясен случай? И тогава се досети.

— Бих ли могъл да разговарям с управителя, моля?

— За кого да предам?

— Фрейзър Мънро.

— Момент да проверя дали има възможност да разговаря с вас. — Мънро забарабани с пръсти по бюрото си, докато чакаше.

— Господин Мънро, много се радвам да ви чуя отново — поздрави го Дьо Кубертен от другата страна. — С какво мога да ви помогна?

— Реших, че е добре да ви уведомя, че спорът, който вълнува и двама ни, ще се гледа в съда първия четвъртък на идния месец.

— Да, запознат съм с последните събития. Господин Дезмънд Галбрайт вече ме уведоми. Той ме увери, че клиентът му ще приеме решението на съда, независимо в чия полза е. Налага се да ви попитам дали вашият клиент ще се съгласи на същото.

— Да, напълно — потвърди Мънро. — Ще подготвя официално писмо с позицията ни по-късно днес.

— Много ще съм ви благодарен — отвърна банкерът. — И ще уведомя правния ни отдел да действа в съответствие със съдебното решение. Щом научим коя от страните е спечелила делото, ще издам заповед съответната сметка да бъде захранена със сумата от петдесет и седем милиона и петстотин хиляди долара.

— Благодаря ви за съдействието — каза Мънро и се покашля. — Чудех се дали мога да ви попитам нещо неофициално?

— Това е израз, който ние в Швейцария не разбираме добре — отговори Дьо Кубертен.

— Тогава може би в качеството ми на изпълнител на завещанието на покойния сър Алегзандър бих могъл да ви помоля за съвет?

— Ще ви помогна с каквото мога — рече Дьо Кубертен, — но при никакви обстоятелства не мога да наруша конфиденциалността на клиентите си. И това се отнася както за живите, така и за мъртвите.

— Напълно ви разбирам — съгласи се Мънро. — Имам основания да смятам, че господин Хюго Монкрийф ви е посетил, преди да се срещнете със сър Никълъс, и вие сте запознат с двата документа, предмет на спора. — Дьо Кубертен мълчеше. — Мога ли да изтълкувам мълчанието ви като знак за потвърждение? — Дьо Кубертен отново не каза нищо. — Между предоставените ви документи трябва да са били и двете завещания на сър Алегзандър, които ще се разглеждат в съда. — От другата страна все още се мълчеше и Мънро се почуди дали връзката не се е разпаднала. — Там ли сте, господин управител?

— Да, тук съм — отговори Дьо Кубертен.

— И тъй като вие все пак се съгласихте да се видите със сър Никълъс, мога само да предполагам, че банката, както и аз самият, не е била убедена, че второто завещание е истинско. И за да няма недоразумения — добави Мънро, — ще го кажа направо: явно банката е решила, че то е фалшиво. — Сега вече Мънро чуваше дишането на управителя. — Затова, в името на правосъдието, ви умолявам да ми кажете какво е онова, което вие сте забелязали, а аз съм пропуснал?

— Боя се, че не мога да ви помогна, господин Мънро, тъй като ще наруша тайната на клиентите си.

— Има ли друг, към когото бих могъл да се обърна за съвет? — настоя Мънро.

Последва продължителна пауза, преди Дьо Кубертен да каже:

— Съгласно политиката на банката потърсихме второ мнение.

— И можете ли да ми кажете името на консултанта?

— Не, не мога — отвърна Дьо Кубертен. — Макар и да ми се иска, това би било в нарушение на разпоредбите на банката при подобни обстоятелства.

— Но… — започна Мънро.

— Обаче — продължи Дьо Кубертен — мога да споделя с вас, че господинът е безспорен авторитет в областта си и все още не е напуснал Женева, за да се върне в родината си.

— Всички да се изправят — извика разсилният точно в дванадесет на обяд, когато съдия Калахан влезе в съдебната зала.

Сара се усмихна окуражително на Дани, който обаче седеше на подсъдимата скамейка с лице на пораженец. Щом като се настани на мястото си, съдията се обърна към защитата.

— Госпожице Девънпорт, много задълбочено премислих думите ви. Въпреки това се надявам да разберете, че част от задълженията ми е да внушавам на затворниците, пуснати предсрочно, че докато са в пробационен период, те все още изтърпяват присъдата си и затова, ако нарушат разпоредбите на предсрочното освобождаване, всъщност нарушават закона. Разбира се — продължи той, — взех предвид и безупречното поведение на клиента ви, както и желанието му да продължи образованието си. Това обаче не променя факта, че той е предал гласуваното му доверие и заслужава да понесе наказанието си. — Дани сведе глава. — Монкрийф — обърна се към него съдията, — възнамерявам още днес да подпиша заповед, съгласно която ще прекарате още четири години в затвора, ако отново нарушите условията на предсрочното освобождаване. По време на пробационния ви период нямате право при никакви обстоятелства да напускате страната и ще продължите веднъж месечно да се явявате при пробационния си инспектор.

Съдията свали очилата си и продължи:

— Този път извадихте невероятен късмет и това, което наклони везните във ваша полза, е фактът, че по време на незаконната си екскурзия в чужбина сте придружаван от изтъкнат представител на шотландската адвокатска гилдия, чиято репутация е безупречна и от двете страни на границата.

Сара се усмихна. Съдия Калахан бе искал да проведе един-два телефонни разговора, за да се увери в нещо, което тя вече знаеше.

— Свободен сте да си вървите. — След тези думи съдията стана от мястото си, леко се поклони и напусна залата.

Дани остана на подсъдимата скамейка, въпреки че двамата полицаи, които го охраняваха, също си тръгнаха. Сара се приближи, когато разсилният отвори малката врата на преградата пред него.

— Ще обядваш ли с мен? — предложи й Дани.

— Не — отвърна тя и затвори мобилния си телефон. — Мънро току-що ми изпрати съобщение да вземеш първия полет до Единбург и да му се обадиш на път за летището.

50.

„Разглеждане на дело при затворени врати“ беше израз, който Дани не беше чувал досега. Господин Мънро подробно му обясни защо с адвокат Дезмънд Галбрайт са избрали този начин.

И двете страни се съгласиха, че не желаят делото да се гледа в отворена за публика съдебна зала. Галбрайт обясни, че Хюго Монкрийф не желае семейните неразбирателства да стават обществено достояние, а Мънро предупреди Дани, че ако се стигне до открит процес, в пресата ще се появят много повече материали относно престоя му в затвора, отколкото за споровете около завещанието на дядо му.

И двете страни прецениха, че делото трябва да се гледа от съдия от Върховния съд и неговото решение ще се счита за окончателно: след като съдията произнесе присъдата си, нито една от страните няма да има право на обжалване. Сър Никълъс и Хюго Монкрийф трябваше да подпишат писмено съгласие за това.

Дани седна до адвокат Мънро от едната страна на масата, а Хюго Монкрийф, придружен от Маргарет, се настаниха до Дезмънд Галбрайт. Съдия Сандърсън зае мястото си на бюрото с лице към тях. Никой от присъстващите не носеше черна тога, поради което цареше съвсем неофициална атмосфера. Съдията откри заседанието, като им обясни, че макар делото да се гледа при затворени врати, решението му носи цялата тежест на закона. Остана доволен, когато и двамата адвокати кимнаха.

И двете страни се бяха съгласили съдия Андерсън да гледа делото, а Мънро го описа като „мъдра стара птица“.

— Господа — започна съдията, — след като се запознах със случая, мога да ви уверя, че съм наясно колко висок е залогът. Преди всичко искам да ви попитам дали са направени необходимите усилия, за да се стигне до компромисно решение между двете страни?

Господин Галбрайт пръв стана от мястото си и обясни, че сър Алегзандър Монкрийф е написал недвусмислено писмо, в което е заявил, че обезнаследява внука си, осъден от военен съд, а неговият клиент, господин Хюго Монкрийф, иска да се изпълни последното желание на баща му.

Адвокат Мънро заяви от името на клиента си, че не той е завел иск за решаване на спора в съда, нито е искал да участва в такъв спор, но също като господин Хюго Монкрийф, смята, че желанието на дядо му трябва да бъде уважено.

— До последната буква — добави той.

Съдията повдигна рамене и се примири, че явно няма място за компромисно решение.

— Да започваме тогава. Прочетох всички предоставени ми документи и взех под внимание доказателствата, внесени в съда от двете страни по делото. Сега ще ви изложа фактите, които според мен са от значение за изхода на спора. Нито една от страните не оспорва факта, че на седемнадесети януари 1997 година сър Алегзандър Монкрийф е написал завещание, според което оставя цялото си имущество на внука си, сър Никълъс Монкрийф, по това време военнослужещ в Косово. — Съдията направи пауза и вдигна поглед към адвокатите, които едновременно кимнаха в знак на съгласие.

— Адвокат Галбрайт обаче, от името на клиента си Хюго Монкрийф, твърди, че това не е последното завещание на сър Алегзандър и че — съдията погледна записките си за сверка — на първи ноември 1998 година той е написал второ такова, като е оставил цялото си имущество на сина си сър Ангъс Монкрийф. Сър Ангъс е починал на двайсети май 2002 година и на свой ред е оставил цялото си имущество на по-малкия си брат — Хюго. Освен това, в защита на тезата си, адвокат Галбрайт е предоставил като доказателство писмо, написано от сър Алегзандър, в което той обяснява защо е променил решението си. Господин Мънро не твърди, че подписът на втората страница от писмото е подправен, а само, че първата страница е написана на по-късна дата. Адвокат Мънро също така заяви, че няма да предостави никакви доказателства в подкрепа на твърдението си, но истинността му ще стане ясна от само себе си в хода на делото.

— Господин Мънро също така обясни на съда, че няма да претендира, че сър Алегзандър не е бил вменяем, когато е написал второто завещание. Дори напротив, той сподели, че само седмица преди сър Алегзандър да почине, двамата са играли шах и възрастният господин е победил доста убедително.

— В заключение ми се иска да обобщя, че единственият спор, който съдът трябва да разреши, е дали второто завещание на сър Алегзандър е валидно, както адвокат Галбрайт, от името на клиента си, твърди, а адвокат Мънро, без да предоставя неопровержими доказателства, смята обратното. Струва ми се, че това е справедливо представяне на казуса. Сега ще помоля адвокат Галбрайт да обясни позицията на клиента си, господин Хюго Монкрийф.

Дезмънд Галбрайт стана от мястото си.

— Ваша Светлост, клиентът ми и аз сме съгласни, че единственият спор между страните е дали второто завещание, което ние сме убедени, че е последното желание на сър Алегзандър, е валидно. В подкрепа на твърдението си сме предоставили на съда самото завещание, както и придружаващото го писмо. Сега бих желал да поканя нашия свидетел, който, надявам се, веднъж завинаги ще сложи край на спора.

— Разбира се — съгласи се съдията. — Моля, поканете свидетеля да влезе.

— Моля професор Найджъл Флеминг да заповяда — обяви Галбрайт и се обърна към вратата.

Дани се наведе към Мънро и го попита дали познава професора.

— Само по име — отговори Мънро, когато в залата влезе висок, елегантен господин с побеляла коса. Докато той полагаше клетва, Дани си помисли, че му прилича на начетените авторитети, които връчваха наградите в училището му, но никога на него.

— Моля, седнете, професор Флеминг — покани го съдия Сандърсън.

Галбрайт остана прав.

— Професоре, смятам, че е важно да запознаем съда с експертизата, която ще внесете в делото, затова се надявам да нямате нищо против първо да ви задам няколко въпроса относно професионалните ви постижения.

Професорът леко се поклони.

— Каква е настоящата ви длъжност?

— Професор по неорганична химия в университета в Единбург.

— Вярно ли е, че сте написали книга за връзката между неорганичната химия и криминологията, която се изучава като част от учебната програма по право в повечето университети?

— Не мога да твърдя за повечето университети, господин Галбрайт, но със сигурност в университета в Единбург.

— Били ли сте наеман от различни правителства, за да окажете помощ при решаването на спорове от такъв характер?

— Не ми се иска да преувеличавам постиженията си. Наистина, три пъти съм бил наеман от различни правителства, за да ги консултирам при спорове между две или повече нации.

— Повече от достатъчно. Тогава нека ви попитам, господин професоре, някога давали ли сте показания в съд, когато се е оспорвала истинността на завещание?

— Да, господине, в седемнадесет отделни случая.

— И бихте ли съобщили на този съд в колко от тях присъдата е била в полза на страната, за която сте свидетелствали?

— Не искам да оставя впечатление, че присъдите са били такива благодарение на моите показания.

— Много добре казано — с кисела усмивка отвърна Галбрайт. — И все пак въпросът ми е в колко от тези седемнадесет дела решението на съда е съвпадало с вашето мнение?

— Шестнайсет — отговори професорът.

— Моля, продължете, адвокат Галбрайт — подкани го съдията.

— Професоре, имахте ли възможност да се запознаете със завещанието на покойния сър Алегзандър, което е в основата на спора между двете страни в това дело?

— Разгледах и двете завещания.

— Мога ли да ви задам няколко въпроса относно второто завещание? — Професорът кимна. — Може ли да се твърди, че хартията, на която е написано, е била достъпна по това време на пазара?

— За кое време точно става въпрос, господин Галбрайт? — попита съдията.

— Ноември, 1998 година, Ваша Светлост.

— Да, така е — отговори професорът. — Смея да твърдя, въз основата на научни доказателства, че хартията, на която е написано второто завещание, е същата като тази на първото от 1997 година.

Съдията повдигна вежди, но не направи никакъв коментар.

— Червената панделка, с която са запечатани завещанията, също ли е от едно и също производство? — попита Галбрайт.

— Да, направих тестове с двете панделки и се потвърди, че и двете са произведени по едно и също време.

— А дали успяхте да разгледате подписа на сър Алегзандър върху двете завещания, господин професоре?

— Преди да отговоря на въпроса ви, господин Галбрайт, бих искал да заявя, че не съм експерт графолог, но сравних мастилото и мога да твърдя, че то е едно и също и е произведено преди 1990 година.

— Да не искате да кажете, че сте в състояние да направите анализ на мастилото и да уточните годината на производство?

— Понякога успяваме да определим дори месеца — обясни професорът. — Всъщност съм длъжен да съобщя на съда, че подписът, положен и на двете завещания, е изписан с мастило „Уотърман“ от 1985 година.

— А сега бих искал да ви запитам за пишещата машина, на която е напечатано второто завещание — продължи адвокат Галбрайт. — Какъв модел е и кога за първи път се е появила на пазара?

— Машината е марка „Ремингтън Енвой II“, която излиза на пазара през 1965 година.

— Само да обобщя — добави Галбрайт. — Вие твърдите, че хартията, мастилото, панделката и пишещата машина са били налични преди датата ноември 1998 година?

— Несъмнено — потвърди професор Флеминг.

— Благодаря ви. Бихте ли останали на мястото си, тъй като колегата ми, господин Мънро, вероятно също ще иска да ви зададе въпроси?

Мънро бавно стана от мястото си.

— Нямам въпроси към свидетеля, Ваша Светлост.

Съдията не реагира, за разлика от Галбрайт, който невярващо впери поглед в опонента си. Хюго Монкрийф помоли жена си да му обясни какво толкова значимо е казал Мънро, а Дани гледаше право пред себе си, без да показва никакви емоции, както го беше инструктирал адвокатът му.

— Ще призовавате ли други свидетели, господин Галбрайт? — попита съдия Сандърсън.

— Не, Ваша Светлост. Мога само да предположа, че отказът на уважаемия ми колега да разпита професор Флеминг означава, че приема твърденията му за верни — отговори Галбрайт. — Изцяло.

Мънро не реагира изобщо.

— Господин Мънро, желаете ли да направите встъпително изказване? — попита съдията.

— Накратко, за да удовлетворя желанието на Ваша Светлост — отговори Мънро. — Професор Флеминг потвърди, че завещанието на сър Алегзандър Монкрийф, в което той завещава всичко на моя клиент, е безспорно автентично. Ние сме съгласни с показанията по този въпрос. Както сам обяснихте в началото, Ваша Светлост, спорът, който съдът трябва да реши днес, е дали второто завещание е истинско, което…

— Ваша Светлост — прекъсна го Галбрайт и скочи от мястото си. — Да не би господин Мънро да намеква пред съда, че показанията на професор Флеминг се отнасят в пълна сила за първото завещание, но много удобно не трябва да се взимат предвид, ако става въпрос за второто?

— Не, Ваша Светлост — отвърна Мънро. — Ако моят уважаван колега бе проявил повече търпение, щеше да разбере, че не намеквам това. Професорът призна пред съда, че не е експерт по подписи…

— Също така обаче — отново го прекъсна Галбрайт и пак скочи от мястото си, — професорът заяви, че мастилото в подписа на двете завещания е от една и съща бутилка.

— Но не и от една и съща ръка.

— Експерт графолог ли ще призовете за свидетел? — попита съдията.

— Не, Ваша Светлост.

— Имате ли някакви доказателства за твърдението си, че подписът е фалшифициран?

— Не, Ваша Светлост — повтори Мънро.

Този път съдията повдигна вежди.

— А ще призовавате ли изобщо свидетели, господин Мънро?

— Да, Ваша Светлост. Също както уважаемия ми колега, и аз ще поканя само един свидетел. — Мънро направи пауза, напълно наясно, че с изключение на Дани, всички присъстващи умират от любопитство да разберат името му. — Моля господин Джийн Хънсакър да заповяда.

Вратата се отвори и огромната фигура на Хънсакър бавно влезе в стаята. На Дани му се стори, че нещо не е наред, и си даде сметка, че за първи път вижда Хънсакър без вечната пура в ръка.

Хънсакър положи клетва, мощният му глас кънтеше в малката стая.

— Моля, седнете, господин Хънсакър — покани го съдията. — Тъй като сме малко, предлагам да се държим неофициално.

— Съжалявам, Ваша Светлост — извини се тексасецът.

Мънро стана от мястото си и се усмихна на Хънсакър.

— Бихте ли ни казали името и професията си, за протокола?

— Казвам се Джийн Хънсакър Трети и съм пенсионер.

— А с какво се занимавахте, преди да се пенсионирате, господин Хънсакър? — попита съдията.

— С нищо кой знае какво, сър. Баща ми, както и дядо ми преди него бяха фермери животновъди, но аз не наследих поминъка, особено след като откриха нефт в земите ми.

— Значи сте в нефтената индустрия? — предположи съдията.

— Не точно, сър, защото когато бях на двадесет и седем, продадох земята си на една британска нефтена компания, „Бритиш Петролиум“, и оттогава съм се отдал изцяло на хобито си.

— Много интересно. А мога ли да ви попитам… — започна съдията.

— Ще стигнем и до хобито след минута — рязко го прекъсна Мънро. Съдията се облегна в стола си, а на лицето му се изписа извинително изражение. — Господин Хънсакър, мога ли за яснота да повторя, че след като сте продали земята си на „Бритиш Петролиум“, не се занимавате с нефтен бизнес?

— Точно така, сър.

— Бих искал, в услуга на съда, да уточним в каква друга област вие не сте експерт? Например, разбирате ли нещо от завещания?

— Не, сър.

— А може би сте специалист по хартия и мастила?

— Не, сър, не съм.

— Тогава вероятно сте експерт по панделки?

— На младини се опитвах да ги свалям от косите на момичетата, но и тогава не бях много добър — отговори Джийн.

Мънро изчака смехът в стаята да утихне и продължи:

— А дали разбирате нещо от пишещи машини?

— Не, сър.

— От подписи?

— Не, сър.

— Дали обаче ще съм прав — продължи Мънро, — ако заявя, че сте най-добрият експерт в света по пощенски марки?

— Мисля, че спокойно можете да твърдите, че това съм или аз, или Томоджи Уатанаби — отговори Хънсакър. — Зависи с кого от двама ни разговаряте.

Съдията не можеше повече да се сдържа и попита:

— Господин Хънсакър, ще ни обясните ли какво имате предвид?

— С него сме колекционери от повече от четирийсет години, Ваша Светлост. Моята колекция е по-голяма, но ако трябва да бъда честен към господин Уатанаби, това се дължи единствено на факта, че съм по-богат от него и все наддавам повече от горкото копеле. — Дори Маргарет Монкрийф не успя да приглуши смеха си. — Аз съм член на борда на „Сотбис“, но той е консултант на „Филипс“. Моята колекция е била излагана в „Смитсониън“ във Вашингтон, неговата — в Императорския музей в Токио. Така че не мога да кажа кой от нас е най-добрият експерт по пощенски марки в света.

— Благодаря ви, господин Хънсакър — отговори съдията. — Радвам се, че свидетелят ви е такъв експерт в своята област, господин Мънро.

— Благодаря, Ваша Светлост — отвърна Мънро. — Господин Хънсакър, запознат ли сте с двете завещания, които са в основата на спора между страните по това дело?

— Да, сър, запознат съм.

— И какво е мнението ви като професионалист относно второто завещание — това, в което сър Алегзандър оставя цялото си имущество на сина си Ангъс?

— То е фалшиво.

Дезмънд Галбрайт мигновено скочи от мястото си.

— Да, да — намеси съдията и му махна с ръка да седне обратно. — Надявам се, господин Хънсакър, че ще предоставите пред съда конкретни доказателства за твърдението си. Под конкретни доказателства нямам предвид поредната порция домашна философия.

Дружелюбната усмивка на Хънсакър се изпари от лицето му и той изчака няколко секунди, преди да заговори:

— Ще докажа, Ваша Светлост, както се изразявате тази страна, извън всякакво съмнение, че второто завещание на сър Алегзандър е фалшиво. Ще ви помоля да вземете завещанието пред себе си. — Съдия Сандърсън се обърна към Галбрайт, който сви рамене, стана от мястото си и му подаде оригинала на второто завещание. — Сега, сър — продължи Хънсакър, — бихте ли обърнали на втора страница от документа, където ще видите подписа на сър Алегзандър, изписан върху пощенска марка.

— Да не намеквате, че марката е фалшива? — попита съдията.

— Не, сър.

— Но вие сам признахте, че не сте специалист по подписи? Какво имате предвид?

— Нещо, което се вижда с просто око — обясни Хънсакър. — Ако човек знае какво да гледа.

— Моля ви, осветлете ме — подкани го съдията, видимо бе нетърпелив.

— Нейно Величество се възкачи на престола на Великобритания през февруари 1952 година — започна Хънсакър, — но беше официално коронована в Уестминстърското абатство на втори юни, 1953 година. Кралските пощи издадоха марка в чест на събитието — всъщност аз съм горд притежател на едно от първите издания, в перфектно състояние. На нея Нейно Величество е млада дама, но поради забележително дългото й царуване, на всеки няколко години Кралските пощи издават нови екземпляри, на които кралицата изглежда малко остаряла. Марката, залепена на това завещание, е издадена през март 1999 година. — Хънсакър се обърна в стола си, за да погледне Хюго Монкрийф и се почуди дали смисълът на думите му достигна до съзнанието му.

Маргарет Монкрийф обаче разбра всичко, стисна устни и пребледня.

— Ваша Светлост — продължи Хънсакър. — Сър Алегзандър почина през декември 1998 година — три месеца преди тази марка да бъде издадена. Едно е ясно — не той е изписал подписа си върху Нейно Величество.