Затворник по рождение

72.

Дани Картрайт седеше на тясната дървена пейка и чакаше да стане точно десет и делото да започне. Погледна към мястото, където двамата му адвокати бяха потънали в разговор.

Беше се видял с тях в стаята за срещи в съда и те се опитаха да му вдъхнат кураж. Но той си даваше ясна сметка, че макар да не беше убил Бърни, нямаше смислена защита за обвиненията във фалшификация, кражба, измама и бягство от затвора — комбинирани, те водеха до присъда от осем до десет години. Такова бе мнението не само на самообразовалите се „специалисти“ от „Белмарш“, но и на изтъкнатите мъже с копринени тоги, които практикуваха занаята си в „Олд Бейли“.

Нямаше нужда някой да му казва, че като се добавят към първоначалния му срок, това означаваше, че ще напусне „Белмарш“ за собственото си погребение. Редовете за пресата вляво от него бяха претъпкани с журналисти, готови да допълнят с нова информация хилядите редове, изписани по случая през последните шест месеца. Историята на Дани Картрайт, единственият човек, успял да избяга от най-строго охранявания британски затвор, откраднал над петдесет милиона долара от швейцарска банка, след като продал чужда колекция от марки, и в крайна сметка арестуван на улица „Болтънс“ рано една сутрин, докато бил в прегръдките на годеницата си („Таймс“) — секси гаджето му („Сън“). Пресата така и не можа да стигне до единомислие дали е мошеник, самозванец като Скарлет Пимпърнел, или садист като Джак Изкормвача. Историята бе занимавала обществеността цели шест месеца и първият ден на делото се бе превърнал в нещо много подобно на премиера в Уест Енд. От четири часа сутринта пред „Олд Бейли“ се виеше опашка от кандидати за стоте места в залата, които в много редки случаи успяваха да се запълнят. Повечето хора смятаха, че е много по-вероятно Дани да прекара остатъка от дните си в „Белмарш“, отколкото на улица „Болтънс“.

Алекс Редмейн и неговият помощник, достопочтеният сър Матю Редмейн, кавалер на ордените Сейнт Майкъл и Сейнт Джордж, кралски адвокат, положиха всички сили, за да помогнат на Дани Картрайт през шестте месеца, които прекара отново в затвора, в килия, по-малка от килера на Моли. И двамата бяха отказали какъвто и да било хонорар, въпреки че сър Матю бе предупредил Дани, че ако успеят да убедят съдебните заседатели, че печалбата, която е успял да натрупа, се пада на него, а не на Хюго Монкрийф, той ще му представи стабилна сметка, плюс разходите, които нарече „допълнителен хонорар за освежителни напитки“. Това бе един от малкото случаи, в който и тримата избухнаха в смях.

Бет бе освободена под гаранция още в сутринта на ареста, но никой не се изненада, че нито Дани, нито Ал бяха удостоени с подобно снизхождение.

Господин Дженкинс ги чакаше в приемното на „Белмарш“, а господин Паско се погрижи да бъдат настанени в една и съща килия. Само след месец Дани бе отново на своя пост в библиотеката, както бе споменал пред госпожица Бенет. Големия Ал бе разпределен на работа в кухнята и макар храната тук да не можеше да се сравнява с гозбите на Моли, и двамата разбираха, че са извадили малко късмет в цялото нещастие.

Алекс нито веднъж не напомни на Дани, че ако се беше вслушал в съвета му и се беше признал за виновен в убийство още на първото дело, сега щеше вече да е свободен, да ръководи автосервиза на Уилсън, да е женен за Бет и да се грижи за детето си. „Свободен в какъв смисъл?“ бе отвърнал тогава Дани.

И все пак имаше и моменти на триумф. С божията помощ Алекс успя да убеди съда, че макар Бет технически да бе виновна за това, в което я обвиняваха, на практика е узнала, че Дани е жив, само четири дни преди ареста, при това двамата си бяха назначили час при него в сутринта на задържането. Съдията осъди Бет на шест месеца условно и от този момент нататък всяка първа неделя на месеца тя отново посещаваше Дани в „Белмарш“.

Съдията не прояви същата благосклонност, когато се стигна до ролята на Големия Ал в целия заговор. Във встъпителната си реч Алекс бе посочил, че клиентът му, Албърт Кран, не се е възползвал материално от състоянието на Монкрийф, освен че е получавал заплата като шофьор и му е било позволено да спи в малка стаичка на последния етаж в къщата на улица „Болтънс“. Точно тогава господин Арнолд Пиърсън, кралски адвокат, който пледираше от името на Короната, пусна бомба, която Алекс не очакваше.

— Може ли господин Кран да обясни как сумата от десет хиляди паунда се е появила в личната му банкова сметка само няколко дни след освобождаването му от затвора?

Големия Ал нямаше обяснение, а и да имаше, точно на Пиърсън ли щеше да го даде.

Заседателите не се впечатлиха особено.

Съдията изпрати Големия Ал в „Белмарш“ да доизлежи оставащите му пет години от предишната присъда. Дани направи всичко възможно той бързо да бъде повишен и поведението му да е безупречно по време на престоя му зад решетките. Блестящите доклади от страна на Рей Паско за поведението му, потвърдени от директора, означаваха, че Големия Ал ще бъде пуснат условно след по-малко от година. Той много щеше да липсва на Дани, който обаче бе убеден, че само ако му намекне за това по някакъв начин, Големия Ал ще създаде неприятности на затворническата управа, за да остане зад решетките.

По време на едно от посещенията си Бет донесе друга радостна новина.

— Бременна съм.

— Господи, та ние прекарахме само четири нощи заедно — възкликна Дани и я прегърна.

— Но не мисля, че само толкова пъти се любихме — уточни тя и добави: — Да се надяваме, че Кристи ще си има братче.

— Ще го кръстим Бърни.

— Не, ще го наречем… — Сирената, обявяваща края на часа за посещения, заглуши думите й.

— Може ли да ви задам един въпрос — обърна се Дани към Паско същия ден, докато надзирателят го отвеждаше до килията.

— Естествено — отвърна Паско. — Но това не значи, че ще получиш отговор.

— Винаги сте знаели, нали?

Паско се усмихна, но предпочете да замълчи.

— Какво ви караше да мислите, че не съм Ник? — попита Дани вече пред вратата на килията.

Паско завъртя ключа в бравата и Дани влезе вътре, решил, че няма да получи отговор. Но надзирателят само кимна към снимката на Бет, която, увита в целофан, отново бе залепена над огледалото.

— Господи! — възкликна Дани. — Никога не я свалих от стената.

Паско се усмихна, отстъпи в коридора и затръшна тежката врата.

Дани вдигна очи към местата за публиката и видя, че бременната вече в шести месец Бет му се усмихва с онази нейна усмивка, непроменена от дните в „Клемент Атлий“. Знаеше, че ще си остане същата до края на дните му, все едно колко години ще му даде съдията.

Майка й и неговата майка седяха от двете й страни — както винаги. Там бяха и много от приятелите му, както и хора от Ийст Енд, които до гроба си щяха да твърдят, че е невинен. Погледът му се спря на професор Амиркан Мори — истински приятел в тежки мигове. В края на реда зърна лице, което не очакваше да види отново. Сара Девънпорт се бе навела над перилата и също му се усмихваше.

На мястото на адвокатите Алекс все така оживено разговаряше с баща си. Вестник „Таймс“ бе отделил цяла страница на бащата и сина, които щяха да защитават подсъдимия. За втори път в историята съдия от Върховния съд се явяваше в ролята на защитник, а с положителност това бе първият път, когато един син щеше да е водещ адвокат на своя баща.

Дани и Алекс бяха възстановили приятелството си през изминалите шест месеца. Ясно бе, че то ще остане за цял живот. Бащата беше чешит като професор Мори. И двамата имаха своята страст: за професор Мори тя беше знанието, а за сър Матю — справедливостта. Присъствието на стария съдия в залата накара много от опитните юристи и дори цинично настроените журналисти да се замислят по-внимателно над случая. Така и не можеха да проумеят какво го е убедило в невинността на Дани Картрайт.

Господин Арнолд Пиърсън, кралски адвокат, и неговият помощник седяха в другия край на скамейката и преглеждаха встъпителната реч, нанасяйки последни корекции.

Дани беше готов за изблика на жлъч от страна на Пиърсън при обръщението му към заседателите и съда. Щеше да твърди, че обвиняемият е не само жесток и опасен престъпник, но и че има само едно място, където заседателите могат да го изпратят до края на дните му.

Алекс Редмейн беше обяснил на Дани, че очаква да бъдат призовани само трима свидетели: инспектор Фулър, сър Хюго Монкрийф и Фрейзър Мънро. Двамата с баща му обаче бяха решили да призоват и четвърти. Предупредили го бяха също така, че съдията, който и да е той, ще направи всичко възможно да предотврати неговото призоваване.

Сър Матю не се изненада, когато съдия Хакет повика адвокатите на двете страни в кабинета си преди заседанието и ги предупреди, че няма да допусне каквото и да е позоваване или намек за първото дело за убийство, гледано в присъствие на съдебни заседатели и последващото му обжалване — отхвърлено от трима съдии в Апелативния съд. Подчерта също, че ще санкционира строго и не ще позволи да бъде записано в протоколите, ако някоя от страните направи и най-лек намек или каквото и да било споменаване за някакъв запис като доказателствен материал, или се опита да замеси имената на Спенсър Крейг — сега вече изтъкнат кралски адвокат, Джералд Пейн — член на парламента, или популярния актьор Лорънс Девънпорт.

Сред юристите бе известно, че съдия Хакет и сър Матю Редмейн не си говорят вече от трийсет години. Сър Матю бе спечелил твърде много дела на по-нисши инстанции още по времето, когато и двамата са били начинаещи адвокати, за да е ясно на всички кой е по-добрият. Журналистите много се надяваха старото съперничество между тях да пламне отново по време на процеса.

Заседателите бяха избрани предишния ден и сега се очакваше да влязат в съдебната зала, за да изслушат доказателствата, преди да произнесат присъдата си по делото „Короната срещу Даниъл Артър Картрайт“.

73.

Съдия Хакет огледа съдебната зала, сякаш беше батър, изтеглил жребия да открие мача по крикет, и иска да се увери, че филдърите са по местата си. Погледът му се спря на сър Матю Редмейн, заел втора позиция в очакване на първата топка. Никой от останалите играчи не би му създавал проблеми. Щеше да е нащрек само когато дойдеше ред на сър Матю да отбие топката.

Насочи вниманието си към батъра на отбора домакин, господин Арнолд Пиърсън, кралски адвокат.

— Господин Пиърсън, готов ли сте с встъпителните си думи?

— Да, милорд — отвърна Пиърсън и се надигна бавно от мястото си. Подръпна реверите на тогата си, докосна овехтялата си перука и постави отворена папка на катедрата пред себе си. Започна да чете, сякаш никога не беше виждал написаното на първата страница.

— Дами и господа съдебни заседатели — усмихна се той на дванайсетимата, избрани да произнесат присъдата по това дело, — казвам се Арнолд Пиърсън и ще представлявам Короната. В тази задача ще се възползвам от услугите на своя помощник, господин Дейвид Симс. Защитата ще бъде водена от господин Алекс Редмейн, подпомогнат от сър Матю Редмейн. — Всички в залата обърнаха очи към възрастния мъж, отпуснал се в края на пейката, все едно всеки миг щеше да задреме.

— Дами и господа съдебни заседатели — продължаваше Пиърсън, — обвиняемият пред вас е извършил пет закононарушения. На първо място, е избягал от затвора „Белмарш“, строго охранявана институция в Югоизточен Лондон, където е излежавал присъдата си по друго обвинение. Второ, откраднал е от сър Хюго Монкрийф имение в Шотландия, състоящо се от сграда с четиринайсет стаи и прилежащите й дванайсет акра земеделска земя. Трето, настанил се е в къща на улица „Болтънс“ номер дванайсет, която не му принадлежи. Четвърто, откраднал е ценна колекция от пощенски марки, продадена впоследствие за сумата от петдесет и пет милиона паунда. И на последно място, обвиняемият е издал и осребрил чекове от банка „Кътс“ на улица „Странд“ в Лондон, наредил да се извършат банкови преводи от частна банка в Швейцария, без да е имал законно право за това.

Короната ще докаже, че всичките действия са свързани помежду си и са извършени от едно и също лице, а именно — от обвиняемия Даниъл Картрайт, представял се за сър Никълъс Монкрийф, законен и пълноправен наследник на покойния сър Алегзандър Монкрийф.

За тази цел, ще се наложи да ви върна в затвора „Белмарш“, за да покажа как е станало възможно той да извърши тези дръзки престъпления. Ето защо може би ще трябва да спомена по силата на какво престъпление Картрайт се е озовал в „Белмарш“.

— Не, няма да споменавате този факт — прекъсна го остро съдия Хакет. — Предишното престъпление на подсъдимия няма нищо общо с обвиненията, които този съд разглежда. Нямате право да се позовавате на него, освен в случаите, когато фактите са свързани и са в директна връзка с него.

Сър Матю си записа „свързани и са в директна връзка“.

— Ясен ли съм, господин Пиърсън?

— Напълно, милорд. Моля за извинение. Пропускът е мой.

Сър Матю сбърчи чело. Щеше да се наложи Алекс да измисли невероятно хитър ход, за да покаже, че двете престъпления са свързани, без да предизвика гнева на съдия Хакет. Самият той вече го обмисляше.

— Ще внимавам повече в бъдеще — додаде Пиърсън и обърна страницата. — Искам да не забравяте петте обвинения към подсъдимия, защото ще се опитам да покажа как точно са свързани те и следователно е можело да бъдат извършени от един човек, а именно — от обвиняемия Даниъл Картрайт. — Пиърсън подръпна реверите на тогата си и продължи: — Седми юни две хиляди и втора година е дата, вероятно добре запечатана в паметта ви, тъй като в този ден Англия победи Аржентина в надпреварата за Световната купа. — Той с радост установи, че мнозина от заседателите се усмихнаха. — На този ден в „Белмарш“ се е разиграла трагедия, станала причина да сме сега в тази зала. Докато повечето обитатели били на приземния етаж, за да следят футболния мач по телевизията, един затворник слага край на живота си. Този човек е Никълъс Монкрийф, който някъде към три следобед се обесва на един от душовете в банята. От две години Монкрийф живее в една килия с други двама затворници, единият от които е подсъдимият Даниъл Картрайт.

Двамата са почти еднакви на ръст и само с няколко месеца разлика във възрастта. Толкова много си приличат, че в затвора често ги бъркали. С ваше разрешение, милорд, ще раздам на заседателите снимки на Картрайт и Монкрийф, за да се уверят в приликата между двамата.

Съдията кимна в знак на съгласие и приставът взе снимките от помощника на Пиърсън. Подаде две на съдията, преди да раздаде останалите на заседателите. Облегнат на мястото си, Пиърсън чакаше заседателите да ги разгледат внимателно.

— А сега ще опиша как Картрайт се е възползвал от тази прилика, подстригвайки косата си и променяйки акцента си, за да извлече материална полза от трагичната смърт на Никълъс Монкрийф. Но като във всяко дръзко престъпление и тук е бил нужен и малко късмет.

Първият такъв късмет е, че Монкрийф моли Картрайт да пази сребърната му верижка с ключ, пръстен с печат на семейството и часовник с гравираните му инициали, които винаги носел, освен когато отивал да вземе душ. Вторият късмет е, че Монкрийф е имал съучастник, който се оказва на точното място в точния момент.

А сега с право ще попитате как е възможно Картрайт, който е излежавал двайсет и две годишна присъда за…

Алекс вече беше на крака, за да протестира, когато съдията се обади:

— Не поемайте по този път, господин Пиърсън. Нали не искате да подлагате търпението ми на изпитание?

— Много се извинявам, милорд — рече Пиърсън, който си даваше сметка, че всеки от заседателите, който е следил пресата през последните шест месеца, вече добре знае за какво е бил осъден Картрайт.

— Исках да кажа, че може би си задавате въпроса как Картрайт, който е излежавал двайсет и две годишна присъда, е успял да открадне самоличността на друг затворник, осъден само на осем години, и което е по-важно — е трябвало да бъде освободен само след шест седмици. Естествено, че ДНК-то им не е съвпадало, едва ли са били от една и съща кръвна група, да не говорим за зъбния им статус. Тук вторият късмет изиграва своята роля. Защото нищо от случилото се в последствие нямаше да е възможно, ако не е бил съучастникът на Картрайт, санитар в затворническата болница. Този съучастник е Албърт Кран — съкилийник на Монкрийф и Картрайт. Когато научава за инцидента в банята, той светкавично разменя имената в здравните картони. Когато проверява медицинските данни, лекарят няма основания да се съмнява, че тъкмо Картрайт е онзи, който се е самоубил, а не Монкрийф.

След няколко дни в черквата „Сейнт Мери“ в Боу се провежда погребението и никой от семейството, дори майката на детето на Картрайт, не се усъмнява, че тялото, което спускат в гроба, не е неговото.

Какъв човек трябва да си, за да искаш да измамиш собственото си семейство? Ще ви кажа какъв. Ето като този тук — и Пиърсън посочи драматично Дани. — Той дори има наглостта да се яви на погребението си в ролята на Никълъс Монкрийф.

Пиърсън замълча за пореден път и се облегна назад, за да засили ефекта от думите си.

— От деня на смъртта на Монкрийф Картрайт носи часовника му, пръстена със семейния печат и сребърната верижка с ключ, за да поддържа измамата пред затворническата управа и своите съкилийници, че именно той е Никълъс Монкрийф, на когото остават само шест седмици до условното му освобождаване.

На седемнайсети юли 2002-ра Даниъл Картрайт прекрачва прага на затвора „Белмарш“ като свободен човек, независимо от това, че всъщност е трябвало да излежи още двайсет години. Било ли му е достатъчно това? Не! Той се качва на първия влак за Шотландия, за да предяви претенциите си към имението на семейство Монкрийф там. След което се връща в Лондон и се настанява в къщата им на улица „Болтънс“.

И съвсем не се спира дотук, дами и господа съдебни заседатели. Картрайт има дързостта да започне да тегли пари от банковата сметка на Никълъс Монкрийф в „Кътс“ на улица „Странд“. Но дали е спрял дотук? Не! Лети до Женева, където си назначава среща с управителя на водещата швейцарска банка „Дьо Кубертен“ и показва сребърния ключ и паспорта на Монкрийф. Това му дава достъп до трезорите на банката, където се съхранява световноизвестната колекция от пощенски марки на сър Алегзандър Монкрийф. И какво мислите прави Картрайт, веднъж добрал се до семейното наследство, събирано повече от седемдесет години от сър Алегзандър Монкрийф? Продава го още на следващия ден на първия кандидат, който се явява, за върховните петдесет и пет милиона паунда.

Сър Матю повдигна вежди. Бе доста нетипично за Арнолд Пиърсън да употребява дума като „върховните“.

— Така Картрайт се оказва мултимилионер — продължи Пиърсън. — Ще се запитате какво повече може да е направил. Ще ви кажа. Връща се в Лондон, купува си последен модел беемве, наема шофьор и икономка, настанява се на улица „Болтънс“ и продължава да поддържа мита, че е Никълъс Монкрийф. И щеше да продължава така, ако не беше високият професионализъм на главен инспектор Фулър — мъжа, арестувал Картрайт за първото му престъпление през 1999, и който съвсем сам — сър Матю записа и този израз, — го проследява, и в крайна сметка го изправя пред закона. Това, дами и господа съдебни заседатели, е случаят според обвинението. По-късно ще призова свидетел, чиито показания безсъмнено ще докажат, че подсъдимият Даниъл Картрайт е виновен и по петте обвинения.

Пиърсън седна на мястото си. Сър Матю се обърна към своя отдавнашен противник, докосна челото си, все едно вдигаше шапката си, и прошепна:

— Chapeau7.

74.

— Трябва да извъртиш нещата така, че да накараш свидетелят да признае само едно — рече сър Матю. — Без съдията или Пиърсън да разберат защо го правиш.

— Без натиск — усмихна се Алекс.

В този момент съдия Хакет влезе в залата и всички станаха на крака.

Съдията се поклони ниско, преди да заеме мястото си на стола с червена кожена тапицерия и висока облегалка. Отвори бележника на нова страница и написа: „Първи свидетел“. Сетне кимна към Пиърсън. Той, на свой ред, се изправи и високо произнесе:

— Призовавам главен инспектор Фулър.

Алекс не беше виждал Фулър от предишното дело преди четири години, но не беше забравил как му се бе изплъзнал тогава. Сега му се видя още по-самоуверен. Инспекторът произнесе клетвата, без дори да погледне към листчето.

— Главен инспектор Фулър, бихте ли потвърдили своята самоличност пред съда — обърна се към него Пиърсън.

— Казвам се Родни Фулър. Служа в градското управление на полицията на „Палас Грийн“, Челси.

— Бихте ли потвърдили за протокола присъствахте ли на ареста на Даниъл Картрайт при извършването на първото му престъпление, заради което беше осъден?

— Да, присъствах.

— Как разбрахте, че Картрайт вероятно е избягал от „Белмарш“ и се представя за сър Никълъс Монкрийф?

— На двайсет и трети октомври миналата година ми се обади надежден източник, който ми съобщи, че трябва да се срещне с мен по въпрос, който не търпи отлагане.

— Обясни ли ви за какво става въпрос?

— Не. Той е господин, който не би говорил по телефона такива неща.

Сър Матю си записа и думата „господин“. Не помнеше полицай да е наричал доносник „господин“. Това бе втората неволно изпусната дума за тази сутрин. Не можеше да разчита на много такива попадения, при условие че Пиърсън води играта.

— И така, уговорихте си среща — подкани свидетеля Пиърсън.

— Решихме да се срещнем на следващия ден на място и по време, които той избра.

— И когато се видяхте, той ви каза, че разполага с информация относно Даниъл Картрайт.

— Да. Изненадах се, защото имах спомен, че Картрайт се обеси. Дори един от моите сержанти присъства на погребението му.

— Как реагирахте на това разкритие?

— Отнесох се сериозно, защото до този момент информацията на този господин винаги е била вярна.

Сър Матю подчерта два пъти думата „господин“.

— И какво направихте след това?

— Разпоредих денонощно наблюдение на къщата на „Болтънс“ номер дванайсет. Много скоро се установи, че обитателят й, представящ се за сър Никълъс Монкрийф, поразително прилича на Картрайт.

— Това едва ли е било достатъчно, за да пристъпите към арест.

— Естествено, че не. Нуждаех се от още доказателства.

— И какво бе доказателството, което затвърди подозренията ви?

— На третия ден от наблюдението заподозреният бе посетен от госпожица Елизабет Уилсън, която остана там през нощта.

— Госпожица Елизабет Уилсън ли?

— Да. Годеницата на Картрайт, която го посещаваше редовно в затвора. Това затвърди в мен убеждението, че информацията, която получих, е достоверна.

— И тогава решихте да го арестувате?

— Да. Добре знаех, че си имам работа с опасен престъпник, склонен към насилие. Поисках подкрепление от специалните отряди. Реших да не поемам рискове.

— Чудесно ви разбирам — измърка Пиърсън. — Ще опишете ли пред съда как заловихте този опасен престъпник?

— В два часа сутринта обградихме сградата на улица „Болтънс“ и проведохме акцията. Обвинението, което му предявих, бе за бягство от затвор на Нейно Величество. Обвинението към Елизабет Уилсън бе за съучастничество и подстрекателство. Хората ми арестуваха и Албърт Кран, който живееше в същата сграда. Имах основания да смятам, че е съучастник на Картрайт.

— Какво стана с двамата, задържани заедно с Картрайт?

— Елизабет Уилсън бе освободена под гаранция на следващия ден и получи шест месеца условно.

— А Албърт Кран?

— По това време бе условно освободен, така че се върна в „Белмарш“ да доизлежи присъдата си.

— Благодаря ви, инспекторе. Засега нямам повече въпроси.

— Благодаря ви, господин Пиърсън — рече съдията. — Ще искате ли да разпитате свидетеля, господин Редмейн?

— Разбира се, милорд. — Алекс се надигна от мястото си.

— Господин главен инспектор, казахте на съда, че гражданин ви се е обадил доброволно, за да осъществите ареста на Даниъл Картрайт.

— Точно така — отговори Фулър и неволно стисна перилата на свидетелското място.

— Значи не е вярно, че става дума за напълно самостоятелна акция на полицията.

— Не. Но съм сигурен, ще разберете, господин Редмейн. Полицията разчита много на голяма мрежа от информатори, без които много престъпници ще се разхождат свободно по улиците и ще извършват нови и нови престъпления.

— Значи господинът, когото описахте като ваш информатор, ви позвъни в кабинета? — Главният инспектор кимна в знак на потвърждение. — И се разбрахте да се срещнете на удобно за двамата място на следващия ден?

— Именно — отвърна Фулър, очевидно решен да не издаде нищо.

— Къде се състоя тази ваша среща?

— Предпочитам да не отговарям, милорд — обърна се Фулър към съдията.

— Напълно разбираемо — отбеляза съдия Хакет. — Продължавайте, господин Редмейн.

— Значи няма смисъл да ви питам за името на вашия платен информатор.

— Не е платен — изтърси Фулър и тутакси съжали.

— Добре, поне знаем, че става дума за професионалист, който не работи срещу заплащане.

— Добро попадение — високо прошепна баща му, така че всички да го чуят.

Съдията сбърчи чело.

— Колко полицаи преценихте, че ще са ви необходими, за да арестувате един мъж и една жена, които са били в леглото в два през нощта?

Фулър се колебаеше.

— Колко, инспекторе?

— Четиринайсет.

— Дали не са били към двайсет?

— Ако смятаме и тези, които бяха обградили къщата, може да са били и двайсет.

— Не ви ли се струва малко прекалено за един мъж и една жена? — попита Алекс.

— Можеше да е въоръжен — отбеляза Фулър. — Не исках да рискувам.

— А той беше ли въоръжен?

— Не, не беше…

— Също като първия път — започна Алекс.

— Достатъчно, господин Редмейн — прекъсна го съдията.

— Добър опит — достатъчно високо отбеляза бащата на Алекс.

— Искате да добавите нещо ли, сър Матю? — озъби се съдията.

Бащата на Алекс отвори бавно очи, сякаш се събуждаше от дълбок сън, и се изправи бавно.

— Много любезно от ваша страна да попитате, милорд. Но може би по-късно. — И се стовари отново на мястото си.

Сред репортерите настана оживление. Първата точка в „мача между съперниците“ беше отбелязана. Съдията не успя да се удържи и почти изсъска:

— Продължавайте, Редмейн.

Но преди Алекс да си отвори устата, баща му отново беше прав.

— Много се извинявам, милорд — с възможно най-дружелюбен тон попита сър Матю, — но кой от двамата Редмейн имате предвид?

Този път съдебните заседатели се разсмяха от сърце. Съдията предпочете да замълчи, а сър Матю си седна на мястото и пак затвори очи. Само промърмори едва чуто:

— Цели в слабото място, Алекс.

— Господин главен инспектор, преди малко казахте на съда, че след като сте видели госпожица Уилсън да влиза в къщата, сте разбрали, че не сър Никълъс Монкрийф, а Даниъл Картрайт живее там.

— Точно така. — Фулър все така здраво стискаше перилата на парапета.

— Но след като арестувахте моя клиент, не ви ли мина през ум, че може би сте задържали не когото трябва?

— Не, господин Редмейн. Не и след като видях белега му… след като проверих ДНК данните в полицейския компютър — побърза да се поправи инспекторът.

— Сядай — прошепна Матю на Алекс. — Получи всичко, което ти е необходимо, а Хакет засега не може да разбере какво е значението на белега.

— Благодаря, инспекторе. Нямам повече въпроси, милорд.

— Ще искате ли да зададете допълнителни въпроси на свидетеля, господин Пиърсън? — попита съдия Хакет.

— Не, милорд. Нямам повече въпроси — отговори Пиърсън, който също си бе записал думите: „не и след като видях белега му“ и се чудеше какво ли означават.

— Благодаря ви, главен инспектор, можете да слезете от мястото за свидетели.

— Не успях да го притисна за името на „господина професионалист“ — развълнувано прошепна Алекс в ухото на баща си.

— Този човек никога няма да издаде името на информатора си. Но на два пъти успя да го засечеш. Не забравяй, че имаш още един свидетел, който вероятно също знае кой е съобщил за Дани в полицията. А той с положителност не е свикнал да бъде в съдебна зала, така че ще успееш да го притиснеш, преди Хакет да се е усетил. Не забравяй, че не можем да допуснем грешката, която направихме със записа при съдия Браун в Апелативния.

Алекс кимна, когато съдия Хакет се обърна към адвокатите и предложи:

— Мисля, че е добре тук да направим почивка.

— Станете.

75.

Арнолд Пиърсън бе потънал в задълбочен разговор със своя помощник, когато съдия Хакет попита с доста висок глас:

— Готов ли сте да призовете следващия си свидетел, господин Пиърсън?

— Да, милорд — отговори адвокатът. — Призовавам сър Хюго Монкрийф.

Алекс не откъсваше очи от сър Хюго, докато той влизаше в залата. Никога не съди предварително за един свидетел, бе го учил баща му. Очевидно беше, че човекът е много притеснен. Още преди да е стигнал мястото за свидетели, бе извадил кърпичка от горния джоб на сакото си и попиваше потта по лицето си.

Приставът го заведе до мястото му и му подаде библията. Хюго Монкрийф старателно изчете клетвата и вдигна поглед към публиката, за да намери човека, който би предпочел да е на негово място. Господин Пиърсън му се усмихна сърдечно.

— Бихте ли съобщили за протокола името и адреса си?

— Сър Хюго Монкрийф, „Манър Хаус“, Дънброут, Шотландия.

— Сър Хюго, кога за последен път видяхте племенника си Никълъс Монкрийф?

— В деня, когато погребахме баща му.

— Имахте ли възможност да говорите с него по време на това тъжно събитие?

— За съжаление — не. Придружаваха го двама мъже, служители на затвора, които ни предупредиха, че не е разрешено да го доближаваме.

— Какви бяха отношенията ви с вашия племенник? — попита Пиърсън.

— Сърдечни. Обичахме много Ник. Беше чудесно момче и всички в семейството смятаме, че с него се отнесоха несправедливо.

— Значи вие и баща му не изпитахте неприязън към него, когато научихте, че той ще наследи сериозна част от състоянието на дядо си?

— Не, разбира се. Ник автоматично щеше да наследи титлата от баща си заедно със семейното имение.

— Трябва да е било силен удар за вас да научите, че е отнел живота си в затвора и някакъв самозванец се представя за него.

Хюго наведе глава за миг, преди да промълви:

— Тежък удар бе за жена ми Маргарет и за мен, но благодарение на професионализма на полицията и подкрепата на приятелите и семейството, полека-лека започнахме да се съвземаме.

— Научено наизуст — прошепна сър Матю.

— Можете ли да потвърдите, сър Хюго, че имате уверенията на Хералдическата палата, че можете да носите семейната титла? — попита Пиърсън.

— Да, господин Пиърсън. Получих писмото им преди няколко седмици.

— Можете ли също така да потвърдите, че имението в Шотландия заедно с къщата в Лондон и банковите сметки в Лондон и Швейцария са отново във владение на семейството?

— За съжаление, не мога, господин Пиърсън.

— Защо? — попита съдия Хакет.

Сър Хюго се обърна към съдията зачервен от вълнение.

— Заради политиката на двете банки, които отказват да потвърдят собствеността, докато трае делото, милорд. Увериха ме, че прехвърлянето ще стане веднага щом делото приключи и заседателите произнесат присъдата.

— Не се тревожете — усмихна му се съдията с разбиране. — Наближава краят на дългото ви изпитание.

Последните думи изстреляха сър Матю на крака.

— Моля за извинение, милорд, но означават ли думите ви, че вече сте стигнали до решение по това дело — попита той с мила усмивка.

Ред беше на съдията да се изчерви.

— Не, не! Разбира се, че не, сър Матю. Исках само да кажа, че все едно какъв ще е изходът на делото, мъчителното чакане на сър Хюго ще приключи.

— Много съм ви задължен, милорд. Голямо облекчение е да чуя, че не сте взели своето решение, преди защитата да е имала възможност да представи своята позиция. — Сър Матю седна на мястото си.

Пиърсън хвърли изпепеляващ поглед на своя колега, но старецът вече бе затворил очи.

— Много съжалявам, сър Хюго — обърна се прокурорът към свидетеля, — че се налага да изтърпите всичко това, без да имате каквато и да е вина. Но е важно съдебните заседатели да знаят какви страдания и неудобства са причинили на вашето семейство действията на подсъдимия Картрайт. Както посочи Негова Светлост, краят на всичко това е близък.

— Не бих бил толкова сигурен — подхвърли сър Матю.

Пиърсън се направи, че не го чува.

— Нямам повече въпроси, милорд — рече той и си седна на мястото.

— Всяка дума от това, което чухме, е репетирана — прошепна сър Матю, без да отваря очи. — Поведи проклетника по дълъг и неясен път и когато най-малко очаква, му забий ножа. Уверявам те, никаква кръв няма да потече — нито синя, нито червена.

— Съжалявам, че се налага да ви прекъсна, господин Редмейн, но е ваш ред да зададете въпросите си на свидетеля. Имате ли желание да го разпитате?

— Да, милорд.

— Давай, момчето ми. Не забравяй, че той изгаря от желание да се махне оттук — тихо рече сър Матю и се отпусна на пейката със затворени очи.

— Сър Хюго — започна Алекс, — казахте на съда, че отношенията ви с племенника ви Никълъс Монкрийф са били близки… сърдечни, както се изразихте, и не сте имали възможност да разговаряте на погребението на баща му, защото полицаите са ви попречили.

— Точно така — отговори Хюго.

— Кажете ми, кога научихте, че племенникът ви е починал?

— Няколко дни преди ареста на Картрайт.

— Това прави около година и половина след погребението, на което заявихте, че не сте могли да говорите с него поради полицейската забрана, нали?

— Горе-долу толкова.

— Не мога да не ви попитам, сър Хюго, колко пъти през тези осемнайсет месеца се видяхте или се чухте по телефона с вашия племенник, с когото иначе сте били много близки?

— Там е работата, че това не беше Ник — самодоволно заяви Хюго.

— Така е — потвърди Алекс, — но току-що казахте на съда, че сте узнали този факт три дни преди да бъде задържан моя клиент.

Хюго вдигна очи към галерията с надежда да получи оттам вдъхновение. Маргарет не му беше казала, че ще му зададат такъв въпрос, нито какво да отговори.

— И двамата бяхме заети — опита да се измъкне Хюго. — Той живее в Лондон, а аз прекарвам повечето време в Шотландия.

— Доколкото знам, и в Шотландия има телефони — отбеляза Алекс.

Неколцина души в залата се засмяха.

— Какво намеквате?

— Нищо не намеквам — отговори Алекс. — Но можете ли да отречете, че когато и двамата сте били на филателния търг в „Сотбис“ през септември 2002 година в Лондон, а после и в Женева — в един и същи хотел, не сте направили опит дори да заговорите човека, когото тогава сте смятали за свой племенник?

— Той също можеше да ме заговори — повиши Хюго глас. — Процесът е двустранен, нали?

— Възможно е клиентът ми да не е искал да се обърне към вас, защото е знаел какви са били отношенията ви преди това. Най-вероятно е знаел и че нито сте си писали, нито сте говорили с племенника си през последните десет години. Знаел е, че той ви е ненавиждал и че баща ви, неговият дядо, ви е изключил от завещанието си.

— Виждам, че сте по-склонни да повярвате на един престъпник, отколкото на човек от семейството.

— Няма такова нещо, сър Хюго. Научих всичко това от член на вашето семейство.

— От кого? — предизвикателно попита Хюго.

— От вашия племенник сър Никълъс Монкрийф.

— Но вие никога не сте се виждали с него.

— Така е — призна Алекс. — Но докато е бил в затвора, където вие нито веднъж за тези четири години не сте го посетили, е водил дневник, който разкрива много неща.

Пиърсън мигновено скочи.

— Длъжен съм да възразя, милорд — заяви той. — Тези дневници, на които се позовава моя уважаван колега, бяха предоставени преди седмица и моят помощник положи много усилия, за да ги изчете ред по ред, но те се състоят от повече от хиляда страници.

— Милорд — намеси се Алекс. — Моят помощник е изчел дневниците и за удобство на съда е подчертал всички пасажи, които биха могли да бъдат предоставени на вниманието на заседателите. Няма съмнение, че ще бъдат приети.

— Може и да бъдат приети — отговори съдия Хакет, — но не мисля, че се отнасят до делото. Не сър Хюго е на подсъдимата скамейка, нито отношенията с племенника му имат пряка връзка с делото, ето защо предлагам да продължите, господин Редмейн.

Сър Матю дръпна тогата на сина си.

— Може ли да разменя две думи с моя помощник? — попита Алекс.

— Да, разбира се — съгласи се съдията, репликата на сър Матю очевидно още му държеше влага. — Но побързайте.

Алекс седна до баща си.

— Постигна необходимото, момчето ми — прошепна сър Матю. — Най-важните редове от дневника запази за следващия свидетел. Освен това старецът Хакет вече се чуди дали пък не ни е отпуснал достатъчно амуниции за евентуално преразглеждане на делото. А той ще иска да го избегне на всяка цена. Това е неговото последно дело във Върховния съд, преди да се пенсионира, и не би искал да го запомнят с дело, върнато за преразглеждане. Приеми безусловно неговата преценка, но дай да се разбере, че ще се позовеш на някои пасажи от дневниците по-късно, за да може и уважаваният ти колега да проучи откъсите, които твоят помощник е подчертал за удобство.

Алекс се изправи.

— Приемам безусловно преценката ви, милорд, но тъй като може да се наложи да се позова отново на дневниците, надявам се уважаемият ми колега да намери време да прочете подчертаните пасажи.

Сър Матю се усмихна, съдия Саквил сбърчи чело, а сър Хюго бе направо объркан.

Алекс насочи отново вниманието си към свидетеля, който час по час посягаше да бърше челото си.

— Може ли да се каже със сигурност, сър Хюго, че баща ви е изразил недвусмисленото си желание имението в Дънброут да остане на грижите на Националния тръст на Шотландия, заедно със сума, достатъчна за неговата издръжка?

— Така го разбирам и аз — отговори Хюго.

— В такъв случай може ли да се каже, че Даниъл Картрайт е спазил това негово желание и сега имението е в ръцете на Националния тръст на Шотландия?

— Да, така е — с известна неохота отговори Хюго.

— Дали сте намерили време да посетите наскоро къщата на улица „Болтънс“ номер дванайсет, за да видите в какво състояние е имотът?

— Да, посещавал съм къщата. Не мога да кажа, че забелязах голяма разлика.

— Да призова ли икономката на Картрайт, за да опише на съда в подробности състоянието на къщата, когато е започнала работа там?

— Няма да е необходимо — отвърна Хюго. — Възможно е да е била позанемарена, но както вече отбелязах, прекарвам повече време в Шотландия и рядко идвам в Лондон.

— Щом е така, нека минем към банковата сметка на племенника ви в банка „Кътс“ на „Странд“. Можете ли да кажете каква сума е имало в нея по времето на трагичната му смърт?

— Откъде бих могъл да знам? — остро отвърна Хюго.

— В такъв случай нека ви осветля, сър Хюго. — Алекс извади банково извлечение от папката си. — Малко повече от седем хиляди паунда.

— Много по-важно е колко има сега в тази сметка — победоносно заяви Хюго.

— Напълно съм съгласен с вас. — Алекс извади друго извлечение. — До вчерашна дата банковата сметка възлиза на малко над четирийсет и две хиляди паунда.

Хюго час по час вдигаше поглед към галерията и кърпичката вече не слизаше от лицето му.

— Идва ред и на колекцията от ценни пощенски марки, оставена от баща ви на сър Никълъс.

— Картрайт я продаде зад гърба ми.

— По-скоро бих казал, че я е продал под носа ви.

— Никога не бих се съгласил да се разделя с нещо, на което в нашето семейство се е гледало като безценно наследство.

— Не бихте ли искали да си помислите малко, преди да правите подобно изявление — попита Алекс. — Разполагам с правен документ, изготвен от вашия адвокат, господин Дезмънд Галбрайт, според който е ясно, че давате съгласие колекцията от марки да бъде продадена за петдесет милиона долара на господин Джийн Хънсакър от Остин, Тексас.

— И така да е — рече Хюго, — не съм видял и пени от тях, защото Картрайт продаде колекцията на Хънсакър.

— Точно така — потвърди Алекс, — за сумата от петдесет и седем милиона и половина долара — със седем милиона повече от сумата, която вие сте поискали.

— Какво целите, господин Редмейн? — попита съдията. — Колкото и добре да се е грижил клиентът ви за наследството на Монкрийф, все пак тъкмо той го е откраднал. Да не би да се опитвате да ни внушите, че е имал намерение да върне всичко?

— Не, милорд. Искам само да покажа, че може би Дани Картрайт не е онзи злодей, който обвинението се опита да ни представи. Истината е, че сър Хюго ще се окаже в много по-добро финансово състояние, отколкото е предполагал.

Сър Матю отправи мислено гореща молитва.

— Напротив, ще бъда в по-лошо! — изтърси Хюго.

Сър Матю изправи гръб и ококори очи.

— Има Господ — прошепна той. — Добре се справи, момчето ми.

— Сега вече се обърках — възкликна съдия Хакет. — Ако в банковата сметка, която ще получите, има със седем милиона и половина повече, отколкото сте очаквали, как е възможно да е по-лошо?

— Защото съвсем наскоро подписах правен документ с трета страна, която бе готова да разкрие подробности около съдбата на племенника ми, но при условие, че се съглася да отстъпя двайсет и пет процента от моето наследство.

— Сядай и не говори повече — изсъска сър Матю на сина си.

Съдията удари няколко пъти с чукчето, за да въдвори ред в разшумялата се зала, и настана пълна тишина.

— Кога подписахте този документ, сър Хюго?

Човекът на свидетелското място съвестно извади тефтерче от вътрешния джоб на сакото си, прелисти страниците, докато намери това, което търсеше, и най-сетне отговори:

— На двайсет и втори октомври миналата година.

Алекс погледна в бележките си.

— В деня преди един господин професионалист да се свърже с главен инспектор Фулър и да си определи среща на едно неизвестно място.

— Не разбирам за какво говорите — рече Хюго.

— Естествено, няма как да знаете какво се разиграва зад гърба ви. Длъжен съм обаче да попитам, сър Хюго, след като сте дали съгласие да се разделите с милиони, за да ви бъде върнато семейното състояние, какво ви предложи в замяна този господин професионалист?

— Информира ме, че племенникът ми е мъртъв от повече от година и човекът, който сега седи на подсъдимата скамейка, се представя за него.

— Каква беше реакцията ви на тази невероятна новина?

— В началото не можех да повярвам, но после той ми показа няколко снимки на Картрайт и Ник и трябваше да призная, че наистина много си приличат.

— Не мога да повярвам, сър Хюго, че за умен човек като вас това е било достатъчно доказателство, за да се съгласите да се разделите с двайсет и пет процента от семейното имущество.

— Разбира се, че не беше. Той ми показа и други снимки, за да подкрепи твърденията си.

— Други снимки, така ли? — подтикна го към още откровения Алекс.

— Да. На едната от тях се виждаше левият крак на подсъдимия, а на него имаше белег. Това доказваше, че става дума за Картрайт.

— Промени посоката — прошепна сър Матю.

— Казахте на съда, че човекът, който е поискал двайсет и пет процента от полагащото ви се семейно състояние, е професионалист.

— Да, със сигурност.

— Може би вече е време да ни кажете неговото име, сър Хюго.

— Не мога.

За пореден път се наложи Алекс да почака, докато съдията усмири залата.

— Защо да не можете? — попита съдията.

— Остави Хакет да си свърши работата — процеди сър Матю на Алекс. — Само се моли да не се досети сам кой може да е този професионалист.

— Защото това е една от клаузите в договора — отвърна Хюго и избърса лицето си. — При никакви обстоятелства не бива да разкривам неговото име.

— Чуйте ме добре, сър Хюго — рече съдия Хакет и остави решително писалката си до бележника. — Ако не искате да ви наложа наказание за обида на съда и да прекарате една нощ в килия, за да опресните паметта си, най-добре отговорете на въпроса на господин Редмейн как се казва човекът, който иска двайсет и пет процента от вашето имущество, за да предаде подсъдимия на правосъдието. Ясен ли съм?

Хюго започна да трепери неконтролируемо. Беше впил очи в галерията в очакване Маргарет да му кимне. Накрая се обърна към съдията и каза:

— Господин Спенсър Крейг, кралски адвокат.

— Мисля, че можеш да седнеш вече, момчето ми — рече сър Матю на сина си. — Според мен разкарахме главата на Дани от дръвника. Сега вече съдията няма друг избор, освен да призове Спенсър Крейг, освен ако, разбира се, не е готов за повторно гледане на делото.

Сър Матю обърна глава към Арнолд Пиърсън. Той вдигна ръка към челото си и прошепна:

— Chapeau, Алекс.

76.

— Как мислиш, ще се справи ли Мънро, когато се изправи срещу Пиърсън? — попита Алекс.

— Като стар бик срещу остарял матадор — отговори сър Матю. — Опитът срещу истинското коварство. Залагам на Мънро.

— И кога да покажа червената пелерина на този бик?

— Не го прави изобщо. Остави удоволствието на матадора. Пиърсън няма да устои на изкушението. А когато нещата дойдат от страната на обвинението, ефектът е много по-голям.

— Всички да станат — провикна се приставът.

Щом всички седнаха и залата утихна, съдията се обърна към заседателите:

— Добро утро. Вчера чухте изложението на господин Пиърсън от страна на обвинението, а сега ще имате възможност да изслушате позицията на защитата. След консултации с двете страни ще ви поканя да отхвърлите едно от обвиненията. По-точно онова, което се отнася до възможността подсъдимият да се е опитал да открадне семейното имение на Монкрийф в Шотландия. Сър Хюго Монкрийф потвърди, че волята на баща му е то да бъде оставено под разпореждане на Националния тръст на Шотландия. Остават обаче още четири сериозни обвинения, по които само вие можете да вземете решение.

Той им се усмихна добронамерено и едва тогава се обърна към Алекс:

— Господин Редмейн, моля да призовете своя свидетел. — Сега тонът му беше далеч по-сериозен и изпълнен с уважение.

— Благодаря, Ваша Светлост. — Алекс се изправи и заяви високо: — Призовавам господин Фрейзър Мънро.

Първото нещо, което направи шотландецът, щом стъпи в залата, бе да се усмихне на Дани. През последните шест месеца го бе посетил пет пъти в „Белмарш“, а Дани знаеше, че е провел и няколко консултации с Алекс и сър Матю.

Отново никакви фактури не бяха представени за услугите му. Всички сметки на Дани бяха замразени и единствените му доходи в момента се равняваха на дванайсетте паунда седмично, които получаваше като библиотекар на затвора, което не можеше да покрие дори таксито на Мънро от „Каледониън Клъб“ до „Олд Бейли“.

Фрейзър Мънро застана на свидетелското място. Беше облечен с дълго черно сако, панталони на тънки бели райета, бяла риза с пречупена яка и черна копринена връзка. Съдейки по вида му, човек би го причислил по-скоро към служителите в съда, отколкото към свидетелите. От него се излъчваше авторитет, който често пъти оказваше влияние върху заседателите в Шотландия. Преди да произнесе клетвата, Мънро се поклони леко на съдията.

— Бихте ли казали за протокола името и адреса си — обърна се към него Алекс.

— Казвам се Фрейзър Мънро и живея на Арджил стрийт в Дънброут, Шотландия.

— Какво работите?

— Адвокат съм във Върховния съд на Шотландия.

— Прав ли ще бъда, ако спомена, че сте били президент на Сдружението на юристите на Шотландия?

— Да, така е.

Този факт не бе известен на Дани.

— И сте почетен гражданин на Единбург?

— Бях удостоен с тази чест.

Още нещо, което Дани чуваше за първи път.

— Бихте ли обяснили на съда каква е връзката ви с подсъдимия?

— Истината е, господин Редмейн, че имах привилегията, също като баща ми преди мен, да представлявам сър Алегзандър Монкрийф, първия носител на титлата.

— Представлявахте ли и сър Никълъс Монкрийф?

— Да, господине.

— Вие ли се грижехте за правните му дела, докато е бил в армията, а после и в затвора?

— Да. Обаждаше ми се от време на време, докато беше в затвора, но по-голяма част от работата вършехме чрез обстойна кореспонденция.

— Посещавахте ли го в затвора?

— Не, сър Никълъс изрично ме помоли да не го правя и аз се съобразих с желанието му.

— Кога се запознахте с него? — попита Алекс.

— Познавам го от дете, докато растеше в Шотландия, но преди да пристигне в Шотландия за погребението на баща си, не го бях виждал цели дванайсет години.

— Успяхте ли да говорите с него тогава?

— Разбира се. Двамата служители на затвора, които го придружаваха, проявиха разбиране и ми разрешиха да прекарам един час със сър Никълъс за консултация насаме.

— Следващия път сте го видели след седем или осем седмици, когато е дошъл в Шотландия веднага след освобождаването му от затвора „Белмарш“, така ли?

— Точно така.

— Имахте ли някакви основания да мислите, че човекът, който ви посети втория път, не е сър Никълъс Монкрийф?

— Не, господине, никакви. Бях го видял само за около час, а и човекът, който влезе в кабинета ми, не само приличаше на сър Никълъс, но и носеше дрехите, с които той бе на погребението на баща си. Притежаваше цялата ни кореспонденция през годините, носеше фамилния пръстен с печат, както и сребърната верижка с ключ, която дядо му ми показа преди години.

— Значи той във всяко отношение е бил сър Никълъс Монкрийф?

— Абсолютно.

— Сега, когато се връщате назад, можете ли да се сетите за нещо, което е подсказвало, че това не е сър Никълъс Монкрийф, а измамник?

— В никакъв случай. Маниерите му бяха безупречни и беше много очарователен, нещо, което рядко се среща сред младите хора днес. В интерес на истината, напомняше ми много повече за дядо му, отколкото който и да било друг член на семейството.

— Как в крайна сметка разбрахте, че вашият клиент не е сър Никълъс Монкрийф, а Дани Картрайт?

— След като беше арестуван и обвинен в престъпленията, обект на настоящото дело.

— Бихте ли потвърдили за протокола, господин Мънро, дали от този ден нататък отговорностите за състоянието на Монкрийф остана на вашите грижи?

— Точно така е, господин Редмейн, но трябва да призная, че не мога да ръководя всекидневните ангажименти с размаха и енергичността на Дани Картрайт.

— Ще бъда ли прав, ако кажа, че в момента състоянието на имуществото е значително по-добро от преди?

— Без съмнение. За съжаление Тръстът не успява да поддържа този растеж, откакто господин Картрайт е отново в затвора.

— Надявам се — намеси се съдията, — не искате да кажете, господин Мънро, че по тази причина трябва да бъде намалена строгостта на обвиненията.

— Не, милорд. Не искам да кажа такова нещо. Но с течение на годините осъзнах, че малко неща в живота са само черни или само бели. В повечето случаи са в различни нюанси на сивото. Най-добре бих обобщил това, като заявя, че за мен бе чест да съм в услуга на сър Никълъс Монкрийф, но беше привилегия да работя с господин Картрайт. И двамата са като дъбови дървета, но расли в различна гора. Но, милорд, нима всички ние не страдаме по свой начин за това, че сме затворници по силата на своя произход?

Сър Матю отвори очи и се втренчи в мъжа. Щеше му се да го бе познавал по-рано.

— Едва ли заседателите не са успели да забележат уважението и възхищението, което изпитвате към господин Картрайт, господин Мънро — продължи Алекс, — но тъкмо по тази причина за всички е трудно да проумеят как същият този мъж се е забъркал в такава престъпна измама?

— Десетки пъти през изминалите шест месеща си задавам този въпрос и стигнах до заключението, че единствената причина за това е, че този човек се бори с някаква далеч по-голяма несправедливост, която е…

— Господин Мънро! — прекъсна го остро съдията. — Както добре знаете, това не е нито мястото, нито времето за вашите лични впечатления.

— Благодарен съм, милорд, за навременното ви подсещане — обърна се Мънро към съдията. — Но положих клетва да кажа цялата истина и не вярвам да очаквате от мен да не я спазя.

— Не, разбира се — отговори съдия Хакет, — но тук не е място за изразяване на лично мнение.

— Ако човек не може да изрази честно изповядваното си гледище във Върховния наказателен съд, къде другаде, според вас, може да стане това?

От няколко места в галерията се чуха аплодисменти.

— Време е да продължите, господин Редмейн — рече съдията.

— Нямам повече въпроси към свидетеля, милорд — отговори Алекс.

Съдията въздъхна с облекчение.

Докато Алекс сядаше на мястото си, баща му се наведе към него.

— Направо ми е мъчно за Арнолд. Сега се разкъсва от колебанието дали да рискува да се нахвърли върху този гигант и да бъде унизен от него, или да го избягва и по този начин да остави заседателите с впечатлението, че ще има с какво да развличат внуците си.

Господин Мънро стоеше на мястото си невъзмутим и наблюдаваше как Пиърсън разговаря задълбочено със своя помощник. И двамата имаха загрижен вид.

— Не бих искал да ви карам да бързате, господин Пиърсън — обади се по едно време съдията, — но имате ли въпрос към този свидетел?

Пиърсън се изправи бавно и дори не подръпна реверите на тогата си, нито попипа перуката си. Погледна замислено списъка с въпроси пред себе си, приготвени през почивните дни, но очевидно размисли.

— Да, милорд, но няма да задържа много свидетеля.

— Все пак достатъчно дълго, надявам се — прошепна сър Матю.

Пиърсън се направи, че не го е чул, и започна:

— Наистина ми е трудно да разбера, господин Мънро, как умен мъж като вас, с толкова много опит в правото, нито за миг не се е усъмнил, че клиентът му е измамник.

Мънро потропа с пръсти по преградата на свидетелското място и мълча колкото сметна за допустимо.

— Не е толкова сложно, господин Пиърсън — рече накрая. — През цялото време Дани Картрайт внушаваше доверие. Един-единствен път не беше убедителен.

— Кога беше това?

— Обсъждахме колекцията на дядо му и имах повод да му напомня откриването на изложбата в „Смитсониън“ във Вашингтон. Но с изненада забелязах, че той сякаш не си спомня събитието, макар че никой друг от семейството не бе получил покана.

— Не го ли попитахте тогава? — попита Пиърсън.

— Не — отвърна Мънро. — Реших, че не е подходящо.

— Но след като дори веднъж сте се усъмнили, че този мъж не е сър Никълъс — Пиърсън посочи към Дани, без да обръща глава натам, — ваша отговорност е било да разследвате проблема.

— Не мисля.

— Този човек е направил огромна фалшификация, а премълчавайки, вие сте се поставили в позиция на съучастник.

— Не виждам нещата по този начин.

— След като сте се грижили за интересите на имението Монкрийф, сте бил длъжен да съобщите за измамата на Картрайт.

— Не мисля, че влиза в моите задължения — спокойно заяви Мънро.

— Не се ли разтревожихте от факта, че този човек се е настанил в къщата на Монкрийф в Лондон, след като няма право на това?

— Не, ни най-малко.

— И не се потресохте от мисълта, че един непознат сега контролира богатството на Монкрийф, което сте бранили така ревностно през всичките тези години?

— Не, господине. Не бях потресен.

— А когато по-късно вашият клиент бе арестуван и му бяха повдигнати обвинения, включително измама и кражба, не си ли помислихте, че може би сте проявили небрежност към задълженията си? — настояваше Пиърсън.

— Не мисля, че вие сте този, който ще дава оценка на това как изпълнявам ангажиментите си, господин Пиърсън.

Сър Матю отвори едното си око.

Съдията седеше навел глава над бележника си.

— Този човек е откраднал „семейното сребро“8, ако цитираме един друг шотландец, а вие не сте направили абсолютно нищо, за да предотвратите това. — С всяка следваща дума гласът на Пиърсън се издигаше все по-високо и по-високо.

— Не, господине, той не е откраднал семейното сребро и съм убеден, че Харолд Макмилан би се съгласил с мен. Единственото, което Дани Картрайт е откраднал, е фамилното име.

— Без съмнение ще можете да обясните на съда — обади се съдията, който очевидно се бе съвзел от предишната атака на господин Мънро — моралната дилема, която забелязвам във вашата хипотеза.

Господин Мънро извърна лице към съдията, давайки си сметка, че е привлякъл вниманието на всички в залата, включително и на полицая до вратата.

— Вие, милорд, не бива да се тревожите от никаква морална дилема, защото аз се интересувам само от правната прецизност на случая.

— Правната прецизност ли? — попита предпазливо съдия Хакет.

— Да, милорд. Господин Дани Картрайт е единствен наследник на състоянието на Монкрийф, ето защо така и не мога да разбера кой закон е нарушил.

Съдията се отпусна назад в стола си и остави Пиърсън да се оправя.

— Бихте ли обяснили на съда, господин Мънро, какво точно имахте предвид? — помоли Пиърсън почти шепнешком.

— Наистина е просто, господин Пиърсън. Покойният сър Никълъс Монкрийф направи завещание, според което оставя цялото си имущество на Даниъл Артър Картрайт, Бейкън Роуд двайсет и шест, Лондон. Само сумата от десет хиляди паунда остави на своя бивш шофьор господин Албърт Кран.

Сър Матю отвори и другото си око. Вече не знаеше кого да гледа по-напред — Мънро или Пиърсън.

— То е изготвено според процедурата и със съответните свидетели, предполагам? — попита Пиърсън, който вече отчаяно търсеше начин за спасение.

— Подписано е от сър Никълъс в моя кабинет в следобеда, в който погребахме баща му. Давайки си сметка за сериозността на положението и отговорностите ми като пазител на семейното имущество, както бяхте така старателен да посочите, аз помолих старши сержант Рей Паско и старши сержант Алън Дженкинс да бъдат свидетели при подписването, което стана и в присъствие на един от съдружниците в нашата адвокатска фирма. — Мънро се обърна към съдията: — Притежавам оригинала на този документ, милорд, и съм готов да ви го предоставя.

— Не, благодаря ви, господин Мънро. Достатъчна ми е и вашата дума — промълви Хакет.

Пиърсън се свлече на мястото си и смотолеви:

— Нямам повече въпроси, милорд.

— Искате ли да зададете допълнителни въпроси на свидетеля, господин Редмейн? — попита съдията.

— Само един, милорд — изправи се Алекс. — Господин Мънро, остави ли нещо сър Никълъс Монкрийф на своя чичо Хюго Монкрийф?

— Не — отвърна Мънро. — И петак дори.

— Нямам повече въпроси, милорд.

Приглушен шепот съпроводи слизането на Мънро от свидетелското място. Той отиде до подсъдимата скамейка и се ръкува с Дани.

— Милорд — обади се Алекс, когато Мънро напусна залата, — може ли да се обърна към вас по правен проблем?

— Разбира се, господин Редмейн, но нека преди това освободя съдебните заседатели. Дами и господа — обърна се той към тях, — както току-що чухте, адвокатите на подсъдимия искат да обсъдим правен проблем. Възможно е да няма връзка с делото. Ако има такава, непременно ще ви уведомя, когато се завърнете.

Алекс вдигна очи към галерията, където седеше публиката. Погледът му се спря на привлекателната млада жена, която седеше в края на първия ред още от началото на процеса. Трябваше да попита Дани коя е.

След няколко минути приставът приближи съдията и каза:

— Залата е свободна, милорд.

— Благодаря ви, господин Хепле. С какво мога да ви бъда полезен, господин Редмейн?

— Милорд, имайки предвид показанията на многоуважавания господин Мънро, защитата предлага обвиненията по точка три, четири и пет, а именно — обитаването на къщата на улица „Болтънс“, облагодетелстването от продажбата на колекцията пощенски марки и издаването на чекове от банковата сметка в „Кътс“, да отпаднат поради липса на правно основание. От само себе си се разбира, че не може да откраднеш нещо, което ти принадлежи.

Съдията се замисли и накрая заключи:

— Напълно справедлива забележка, господин Редмейн. Какво ще кажете, господин Пиърсън?

— Не мога да не посоча, милорд — започна Пиърсън, — че макар подсъдимият да е бил законен наследник, съгласно завещанието на сър Никълъс Монкрийф, нищо не подсказва, че той е знаел за това през цялото време.

— Милорд — намеси се незабавно Алекс. — Клиентът ми е бил наясно с този факт през цялото време. Както вече подчертах, сър Никълъс е водил дневник в затвора. Записал е всяка подробност от завещанието си в него след завръщането си в „Белмарш“ от погребението на баща си.

— Това не доказва, че Картрайт е знаел — посочи съдията.

— Бих се съгласил с вас, милорд, ако обвиняемият сам не беше посочил съответния пасаж на моя помощник.

Сър Матю кимна в знак на потвърждение.

— Щом е така — притече се Пиърсън на помощ на съдията, — Короната не възразява тези обвинения да отпаднат.

— Много ви благодаря за намесата, господин Пиърсън. Това наистина ми се вижда правилно решение. Ще информирам заседателите, когато се върнат.

— Благодаря ви, милорд — рече Алекс. — Много съм задължен и на господин Пиърсън за съдействието.

— Сигурен съм, че е излишно да напомням, господин Редмейн — обади се съдията, — че най-сериозното нарушение на закона — бягството от затвора преди изтичане на срока — остава.

— Разбира се, милорд — отговори Алекс.

Съдията кимна.

— В такъв случай ще повикам заседателите, за да ги информирам.

— Искам да поставя и друг въпрос, милорд.

— Слушам ви.

— По силата на показанията на сър Хюго Монкрийф, призовахме господин Спенсър Крейг, кралски адвокат, като свидетел. Тъй като в момента е ангажиран с дело в друга част на сградата и едва ли ще успее да се освободи днес, моли да се яви пред Ваша Светлост утре сутрин.

Неколцина от репортерите се втурнаха навън, за да докладват последните новини на своите редактори.

— Господин Пиърсън?

— Нямам възражения, милорд.

— Благодаря. Когато заседателите се върнат в залата, ще им обясня всичко и ще ги освободя до утре.

— Както решите, милорд — рече Алекс, — но преди това мога ли да насоча вниманието ви към някои леки промени в програмата за утре. Знаете, че е практика в традицията на британската адвокатура да се дава възможност на младшите адвокати и помощници да разпитат някой от свидетелите по делото, за да натрупат опит и да им се даде шанс да се придвижват напред в кариерата.

— Мисля, че разбирам накъде биете, господин Редмейн.

— В такъв случай, с ваше разрешение, милорд, моят помощник, сър Матю Редмейн, ще разпита утре господин Спенсър Крейг от името на защитата.

И останалите репортери се изстреляха от залата.

77.

Дани прекара поредна безсънна нощ в килията си в „Белмарш“ и този път за това вина имаше не само хъркането на Големия Ал.

Бет седя дълго в леглото с книга в ръка, но така и не обърна на следващата страница, тъй като съзнанието й бе ангажирано с края на една друга история.

Алекс Редмейн не спа изобщо. Даваше си ясна сметка, че провалят ли се на следващия ден, трети шанс няма да има.

Сър Матю Редмейн дори не си направи труда да си ляга — прелистваше отново и отново списъка си с въпроси.

Спенсър Крейг се мяташе в леглото, премисляйки възможните въпроси на сър Матю и възможните отговори.

Арнолд Пиърсън не можа да заспи.

Съдия Хакет спа като къпан.

Зала номер четири вече бе претъпкана, когато Дани зае мястото си на подсъдимата скамейка. Огледа се и с изненада установи, че този ден са дошли много старши и младши адвокати, които се мъчеха да си намерят по-добро място.

Местата за журналистите бяха пълни с репортери, за които изминалата седмица бе много благодатна. Повечето бяха предупредили главните си редактори да имат готовност да пренаредят броя за следващия ден. Всички горяха от нетърпение да чуят сблъсъка между най-блестящия юрист след Ф. Е. Смит9 и най-обещаващия млад кралски адвокат на своето поколение („Таймс“) или „между мангустата и змията“ („Сън“).

Дани вдигна очи към галерията и се усмихна на Бет, заела обичайното си място до майка му. Сара Девънпорт бе на крайния стол на първия ред с наведена глава. На пейката на адвокатите Пиърсън разговаряше със своя помощник. И двамата изглеждаха някак по-спокойни — днес щяха да са по-скоро зрители, отколкото участници.

Празни оставаха само местата на защитата. Всички очакваха Алекс Редмейн и неговия помощник. На входа бе поставена допълнителна охрана и двама полицаи обясняваха на закъснелите, че места има вече само за служебни лица.

Всъщност мястото на подсъдимия бе най-доброто в залата. На Дани много му се искаше да може да прочете сценария, преди да се вдигане завесата.

Залата кипеше от нетърпение. Всички поглеждаха към вратата в очакване на последните участници. В десет без пет охраната отвори вратата и правостоящите около нея се отдръпнаха, за да могат Алекс и сър Матю да влязат и да заемат местата си.

Тази сутрин сър Матю не се правеше на заспал, нито се стовари тежко на пейката. Той дори не седна. Огледа залата. Много години бяха минали от появата му в съда като адвокат. Уверил се, че хората от неговия лагер са налице, той отвори малка сгъваема дървена стойка, която жена му бе изровила на тавана предишната вечер. Постави я на масата пред себе си и нареди отгоре купчината листа, изписани с дребния му ясен почерк. Тук бяха въпросите, които Спенсър Крейг цяла нощ се мъчеше да предвиди. Най-сетне сър Матю подаде на Алекс двете снимки, които вероятно щяха да решат съдбата на Дани Картрайт.

Чак тогава сър Матю се обърна към отдавнашния си противник.

— Добро утро, Арнолд — поздрави той. — Надявам се да не те тревожим много днес.

Пиърсън отвърна на усмивката.

— Изпитание, което с радост ще понеса. И за първи път в живота си, Матю, ще наруша едно свое правило, пожелавайки ти късмет. Нито веднъж през всичките тези години като юрист не съм искал опонентът ми да спечели, но днес е изключение.

Сър Матю направи лек поклон.

— Ще положа всички усилия да изпълня желанието ти. — Едва тогава седна и започна да се концентрира.

През това време Алекс бе зает с подреждането на спретнати купчинки от документи, протоколи, снимки и всевъзможни други материали, за да може, когато баща му протегне ръка като състезател в Олимпийски игри, палката на щафетата да залепне за дланта му.

Жуженето на приглушените разговори стихна с появата на съдия Хакет. Той вървеше с небрежна походка към столовете в центъра на „сцената“ все едно нищо кой знае колко необикновено нямаше да се случи този ден в съдебната зала.

Настани се удобно на централното кресло и отдели доста време на подреждането на моливите, писалките и на бележника си, докато чакаше съдебните заседатели да заемат местата си.

— Добро утро — поздрави ги той с подчертано любезен тон. — Първият свидетел днес ще бъде господин Спенсър Крейг, кралски адвокат. Спомняте си неговото име от разпита на сър Хюго Монкрийф. Господин Крейг не се явява тук като свидетел на обвинението или защитата, а е призован, което означава, че не го прави по собствена воля. Трябва добре да помните, че единствената ви задача е да решите дали показанията, които той ще даде, имат връзка с делото, а именно — дали подсъдимият е напуснал мястото за излежаване на присъдата си незаконно? Трябва да се произнесете единствено по този въпрос.

Усмихна се на заседателите и едва тогава насочи вниманието си към помощника на адвоката на защитата.

— Сър Матю, готов ли сте да призовете свидетеля?

Матю Редмейн се надигна бавно от мястото си.

— Да, милорд — отговори той, но не го направи. Наля си чаша вода, намести очилата си и най-накрая с плавни движения отвори червената кожена папка пред себе си. Едва след като реши, че е напълно готов за срещата, произнесе: — Призовавам господин Спенсър Крейг. — Думите му отекнаха като погребална камбана.

Полицаят при входа се провикна с гръмовен глас:

— Господин Спенсър Крейг.

Вниманието на всички в залата беше насочено към вратата в очакване на последния свидетел. Миг по-късно, облечен в тогата си, се появи Спенсър Крейг. Влезе делово, все едно това бе просто поредният ден в живота на един зает адвокат.

Зае мястото си на свидетел, взе Библията и обръщайки се към заседателите произнесе клетвата спокойно и уверено. Добре знаеше, че тъкмо те ще решат съдбата му. Върна Библията на пристава и насочи вниманието си към сър Матю.

— Господин Крейг — започна сър Матю с тих напевен тон, сякаш единственото му желание бе да помогне на свидетеля с всички възможни средства. — Бихте ли били така любезен да съобщите името и адреса си за протокола?

— Спенсър Крейг, „Хамбълдън Терас“ четирийсет и три, Лондон.

— Какъв сте по професия?

— Адвокат и кралски адвокат.

— Което значи, че е излишно да напомням на толкова изявен представител на професията какво е значението на клетвата, както и пълномощията на този съд.

— Наистина не е нужно, сър Матю — отговори Крейг, — макар че вече го направихте.

— Кога за първи път установихте, че сър Никълъс Монкрийф всъщност е Даниъл Картрайт?

— Мой приятел, който е бил съученик на сър Никълъс, го срещнал случайно в хотел „Дорчестър“ и много бързо разбрал, че е измамник.

Алекс сложи отметка срещу първия въпрос в списъка си. Крейг го очакваше и имаше готов отговор.

— Защо този ваш приятел е решил, че трябва да ви уведоми за забележителното си откритие?

— Не го направи нарочно, сър Матю, а случайно стана дума по време на вечеря.

Поредна отметка.

— И това ви тласна към решението да скочите в тъмното и да направите заключението, че този човек, представящ се за сър Никълъс Монкрийф, всъщност е Даниъл Картрайт?

— Не и в началото — отговори Крейг. — Едва когато ме запознаха с предполагаемия сър Никълъс една вечер в театъра, бях поразен от физическата му прилика с Картрайт, което не мога да кажа за поведението му.

— В този момент ли решихте да се свържете с главен инспектор Фулър и да го осведомите за съмненията си?

— Не. Смятах, че би било проява на безотговорност, ето защо първо разговарях с член на семейство Монкрийф, за да не направя, както сам се изразихте, скок в тъмното.

Алекс отметна и следващия въпрос. До този момент баща му не бе успял да отбележи точка срещу Крейг.

— С кого от семейството се свързахте? — попита сър Матю, въпреки че чудесно знаеше отговора.

— С господин Хюго Монкрийф, чичо на сър Никълъс. Той ме информира, че племенникът му не му се е обаждал след освобождаването му от затвора, което само засили подозренията ми.

— И тогава споделихте съмненията си с главен инспектор Фулър?

— Не, все още се нуждаех от конкретни доказателства.

— Но главният инспектор можеше да ви освободи от този товар, господин Крейг. Не разбирам как един професионалист като вас решава да се занимава и с това?

— Както вече обясних, сър Матю, чувствах се отговорен и не исках да пилея напразно времето на полицията.

— Очевидно не сте лишен от гражданска съвест. — Крейг се направи, че не чува язвителните нотки в думите на сър Матю. — Кой ви подсети за възможната изгода от това да докажете, че човекът, представящ се за сър Никълъс Монкрийф, е мошеник?

— Изгода ли?

— Да, изгода, господин Крейг.

— Не ви разбирам — отбеляза Крейг.

Алекс постави първото кръстче срещу въпроса в своя списък. Очевидно свидетелят се опитваше да печели време.

— Готов съм да ви помогна — услужливо предложи сър Матю. Протегна ръка и Алекс му подаде лист хартия. Погледът на стария юрист се спусна бавно по написаното, за да може Крейг да се изнерви още повече.

— Ще сбъркам ли, господин Крейг, ако предположа, че докаже ли се, че не Дани Картрайт, а сър Никълъс Монкрийф се е самоубил в затвора „Белмарш“, господин Хюго Монкрийф би останал единствен наследник не само на семейната титла, но и на цялото състояние, което върви с нея?

— Тогава не се замислих за това — отвърна Крейг, без да трепне.

— Значи сте действали само от алтруистични подбуди.

— Точно така, сър, както и от желанието да видя един опасен престъпник отново зад решетките.

— След малко ще стигнем и до това кой е опасният престъпник, който трябва да бъде зад решетките, господин Крейг. Но преди това нека ви попитам кога точно вашето остро чувство на дълг към обществото беше преборено от възможността да приберете някой и друг „гущер“?

— Сър Матю — намеси се съдията, — това не са изрази, които очаквам от един младши адвокат при обръщението му към кралски адвокат.

— Моля за извинение, милорд, ще перифразирам въпроса си. Господин Крейг, кога за първи път ви хрумна, че ви се предоставя възможност да спечелите няколко милиона паунда от информация, подхвърлена от ваш приятел по време на вечеря?

— Когато сър Хюго ме покани да действам от негово име в качеството си на частно лице.

Поредна отметка се появи в списъка на Алекс — очакван въпрос, нищо че Крейг лъжеше.

— Смятате ли, че е етично, господин Крейг, един кралски адвокат да поиска хонорар от двайсет и пет процента от нечие наследство в замяна на информация, получена от трето лице?

— Обичайна практика е в последно време, сър Матю, адвокатите да получават хонорар въз основа на резултатите. Доколкото знам, тази практика е въведена по ваше време и аз не съм поискал предварителна такса или сума за разходи. Ако се окаже, че греша, вече щях да съм загубил значително количество време и пари.

— В такъв случай — усмихна се широко сър Матю, — с радост ще установите, че алтруистичната част от вашата природа е спечелила този път.

Крейг не реагира на сарказма му, въпреки че с ужас осъзна подтекста на думите му.

Сър Матю изчака впечатлението да отзвучи и едва тогава добави:

— Както вероятно сте разбрали, неотдавна господин Фрейзър Мънро, адвокат на покойния сър Никълъс Монкрийф, информира този съд, че той е завещал цялото си имущество на своя близък приятел господин Даниъл Картрайт. Така опасенията ви, че може да загубите значително количество от времето си, както и пари, се оправдаха. Но въпреки очевидно доброто финансово състояние на моя клиент, мога да ви уверя, че няма да поискам хонорара ми да възлиза на двайсет и пет процента от наследството му.

— И аз не бих го сторил — изсъска Крейг гневно, — тъй като той ще прекара поне още двайсет и пет години в затвора и вероятно едва тогава ще може да се възползва от внезапно сполетелия го късмет.

— Може и да греша — тихо се обади сър Матю, — но мисля, че заседателите са тези, които ще вземат това решение, не вие.

— Може и аз да греша, сър Матю, но много скоро ще разберете, че заседателите отдавна са взели това свое решение.

— Което ме навежда на мисълта за вашата среща с главен инспектор Фулър, за която положихте толкова усилия да остане в тайна.

Крейг понечи да отговори, но очевидно размисли и остави сър Матю да продължи.

— Главният инспектор, един добросъвестен полицай, съобщи на съда, че имал нужда от повече доказателства от снимките, доказващи приликата между двамата мъже, преди да разпореди арест. На един от въпросите на моя старши адвокат той отговори, че вие сте осигурили това доказателство.

Сър Матю чудесно си даваше сметка какъв риск поема. Ако Крейг кажеше, че няма представа за какво говори, той не би имал друг изход, освен да смени темата, и Крейг щеше да разбере, че просто са му хвърлили въдица. Свидетелят обаче замълча, което даде кураж на сър Матю да поеме още по-голям риск. Обърна се към Алекс и каза достатъчно високо:

— Дай ми снимките, на които се вижда как Картрайт тича по „Ембанкмент“. Тези, на които се вижда белегът.

Алекс подаде две големи снимки.

След продължителна пауза Крейг каза:

— Може да съм споменал пред главния инспектор, че ако човекът, който обитава дома на улица „Болтънс“, има белег на лявото си бедро над коляното, това би могло да е доказателство, че наистина е Дани Картрайт.

Лицето на Алекс бе напълно безизразно, въпреки че сърцето му щеше да изхвръкне от гърдите.

— Предадохте ли някакви снимки на главния инспектор, за да потвърдите думите си?

— Може да съм му дал.

— Вероятно, ако ги видите, ще освежите паметта си? — предположи сър Матю и ги сложи пред него. Това бе най-големият риск.

— Няма нужда — отвърна Крейг.

— Бих искал да ги видя — обади се съдията. — Предполагам, съдебните заседатели — също, сър Матю.

Алекс видя, че неколцина заседатели кимнаха в знак на съгласие.

— Разбира се, милорд — отзова се сър Матю.

Алекс подаде тесте снимки на пристава, който връчи две на съдията и останалите разпредели между съдебните заседатели и Пиърсън, като остави две и за свидетеля.

Крейг не можеше да повярва на очите си. Това не бяха снимките, които бе направил Джералд Пейн на Картрайт по време на следобедния му джогинг. Ако не беше признал, че знае за белега, тезата на защитата падаше и заседателите нищо нямаше да разберат. Даде си сметка, че сър Матю му е нанесъл тежък удар, но той все още беше на крака и нямаше да се остави да бъде ударен повторно.

— Ще се уверите, милорд — обади се сър Матю, — че белегът, за който говори свидетелят, е на лявото бедро на Картрайт, точно над коляното. Избледнял е с течение на времето, но се вижда и с просто око. — След това насочи вниманието си отново към свидетеля. — Ще си спомните, господин Крейг, че главен инспектор Фулър заяви под клетва, че тъкмо на това доказателство се позовал, за да вземе решение да арестува моя клиент.

Крейг не понечи да възрази.

Сър Матю не го притисна да отговори, тъй като фактът вече бе изяснен. Предпочете да изчака заседателите да разгледат добре снимките. Важно беше те да запомнят много добре този белег, преди да зададе на Крейг въпроса, който беше сигурен, че не очаква.

— Кога телефонирахте на главен инспектор Фулър?

Поредно мълчание. Крейг, както и всички останали в залата, с изключение на Алекс, се мъчеха да разберат какво стои зад този въпрос.

— Не съм сигурен, че разбрах въпроса — промълви най-сетне свидетелят.

— Нека ви помогна да си припомните, господин Крейг. Телефонирали сте на главен инспектор Фулър на двайсет и трети октомври миналата година, в деня, преди да се срещнете с него на неразкрито пред съда място, за да му предадете снимките, на които се вижда белегът на крака на Дани Картрайт. Но кога за първи път се запознахте с него?

Крейг се опита да измисли начин да избегне отговора. Погледна към съдията с надеждата той да му подскаже нещо, но не получи помощ.

— Той бе полицаят, който се яви в „Дънлоп Армс“, когато позвъних на телефон 999, след като станах свидетел как Дани Картрайт нанесе смъртоносен удар с нож на своя приятел — най-сетне промълви той.

— Своя приятел — повтори бързо сър Матю, за да може да бъде записано в протокола, преди съдията да се намеси.

Алекс не успя да сдържи усмивката си от бързата реакция на своя баща.

Съдия Хакет смръщи чело. Разбра, че вече нищо не може да спре сър Матю да продължи да задава въпроси, свързани с първоначалното дело, особено след като Крейг сам бе споменал за него.

— Неговият приятел — повтори сър Матю с поглед, отправен към заседателите. Очакваше Пиърсън да скочи и да го прекъсне, но от страна на обвинението нямаше никакво раздвижване.

— Така Бърнард Уилсън е описан в протоколите на делото — уверено потвърди Крейг.

— Напълно сте прав — отбеляза сър Матю. — Ще се върна към тези протоколи по-късно, сега искам да продължа с въпросите относно главен инспектор Фулър. При първата си среща с него сте дали показания.

— Така беше.

— Всъщност, господин Крейг, във връзка с този случай сте дали показания на три пъти. Първия път — трийсет и седем минути след смъртоносното пробождане, втория — когато не сте могли да заспите същата нощ, и третия път — седем месеца по-късно, по време на процеса, като свидетел по делото на Дани Картрайт. Разполагам и с трите и признавам, че сте били възхитително последователен в изявленията си.

Крейг мълчеше и чакаше ужилването.

— Това, което ме смущава обаче, е белегът на левия крак на Дани Картрайт, защото в първото си показание твърдите, че…

Алекс подаде на баща си лист, от който той прочете на глас:

— „Видях Картрайт да взима нож от бара и да тръгва след жената и другия мъж по посока на тясната задна уличка. Няколко минути по-късно чух писък. Когато изтичах навън, видях как Картрайт забива ножа в гърдите на Уилсън отново и отново. Върнах се в бара и незабавно позвъних в полицията.“ — Сър Матю вдигна очи. — Искате ли да направите корекции в текста?

— Не — отвърна Крейг категорично. — Точно това се случи.

— Вероятно не точно това, защото според доклада на полицията сте позвънили в единайсет и двайсет три, така че логично възниква въпросът, какво сте правили между…

— Сър Матю — прекъсна го съдията, изненадан от факта, че Пиърсън не реагира и седи със скръстени ръце на пейката. — Ще можете ли да покажете, че посоката на вашите въпроси е свързана единствено със закононарушението, извършено от вашия клиент, а именно бягството от затвора?

Сър Матю изчака малко любопитството на заседателите да нарасне и едва тогава отговори:

— Не, милорд, няма да мога. Но поредицата от въпроси, които възнамерявам да задам, е свързана с това дело — по-точно с белега на левия крак на подсъдимия. — Той отново потърси погледа на Крейг. — Може ли да потвърдите, господин Крейг, че не сте видели как Дани Картрайт е получил раната в крака, в резултат на което е останал този белег, така видим на снимките, които сте предали на главния инспектор и на които той се е позовал, за да арестува моя клиент?

— Така е, не съм видял.

— В такъв случай позволете ми да представя три сценария, опирайки се на вашите показания. Когато ги чуете, ще можете да кажете на съдебните заседатели, опирайки се на богатия си опит с престъпното мислене, кой от тях ви се вижда най-вероятен.

— Щом смятате, че една салонна игра ще помогне на заседателите, сър Матю — въздъхна Крейг, — заповядайте.

— Ще видите, че дори това понякога върши работа — отвърна сър Матю.

Известно време двамата не откъсваха поглед един от друг, докато накрая сър Матю започна:

— Ето и първия сценарий: Дани Картрайт грабва ножа от бара, точно както вие твърдите, тръгва след годеницата си и излизат на малката уличка отзад, промушва крака си, изважда ножа и после нанася с него смъртоносен удар на най-добрия си приятел.

В съдебната зала избухна смях. Крейг изчака той да затихне и едва тогава отбеляза:

— Предположението ви е нелепо, сър Матю, и вие го знаете.

— Радвам се, че най-сетне има нещо, за което да сме на едно мнение. Да минем към следващия сценарий. Този път Бърни Уилсън взима ножа от бара, двамата с Картрайт излизат навън. Уилсън промушва крака на Картрайт, след което си нанася сам смъртоносния удар в гърдите.

Този път дори заседателите се разсмяха.

— Този вариант е още по-нелеп — рече Крейг. — Трудно ми е да си представя какво искате да докажете с тази игра.

— Тази игра доказва — рече сър Матю, — че мъжът, който е пронизал крака на Дани Картрайт е същият, който е нанесъл и смъртоносната рана на Бърни Уилсън, защото ножът е бил един и същ — взет от бара. Ето защо съм напълно съгласен с вас, господин Крейг, че първите два сценария са нелепи, но нека ви задам и един последен въпрос.

Всички погледи бяха вперени в сър Матю.

— Щом не сте видели как Картрайт е получил раната си, откъде знаехте, че той има такъв белег?

Погледите се преместиха на Крейг. Той вече бе всичко друго, но не и спокоен. Потните му длани се бяха впили в перилата на преградата пред него.

— Сигурно съм го прочел в протоколите по делото — отвърна той, като явно правеше голямо усилие да звучи спокоен.

— Знаете ли, един от проблемите, пред които се изправя такъв стар боен кон като мен, когато се пенсионира, е, че не знае какво да прави със свободното си време. Ето защо през изминалите шест месеца четивото ми преди сън бе този протокол. — Той вдигна голяма папка, дебела близо петнайсет сантиметра, и допълни: — От кора до кора. Неведнъж, а два пъти. Това, което научих от дългите години работа в адвокатурата, е, че много често онова, което има значение, е не записаното в протоколите, а останалото извън тях. Уверявам ви, господин Крейг, че никъде в този документ, от първата до последната страница, не се споменава нищо за рана на левия крак на Картрайт. Така стигаме до последния ми сценарий, господин Крейг. Вие сте този, който е взел ножа от бара и сте го забили в крака на Картрайт. Вие сте нанесли и смъртоносния удар в гърдите на Бърни Уилсън и сте го оставили да издъхне в ръцете на приятеля му. И пак вие сте този, който ще прекара остатъка от живота си зад решетките.

Цялата зала избухна.

Сър Матю се обърна към Арнолд Пиърсън, който все така не помръдваше, за да помогне на своя колега на свидетелското място, а стоеше свит на пейката със скръстени на гърдите ръце.

Съдията изчака приставът да въдвори ред и когато най-сетне залата притихна, рече:

— Мисля, че трябва да дадем възможност на господин Крейг да отговори на обвинението на сър Матю, за да не остане висящо.

— С най-голяма радост ще го направя, милорд — със сравнително равен глас отговори Крейг, — но преди това бих искал да предложа на сър Матю четвърти сценарии, който поне има нещо общо с реалността.

— Горя от нетърпение да го чуя — облегна се назад сър Матю.

— Имайки предвид произхода на вашия клиент, не е ли възможно да е получил раната на крака си при предишно сбиване, а не във въпросната вечер?

— Това все още не обяснява откъде сте знаели за този белег.

— И не съм длъжен да обяснявам — предизвикателно отвърна Крейг, — защото на заседателите е ясно, че клиентът ви не може да го докаже — самодоволно завърши той.

— На ваше място не бих бил толкова сигурен — рече сър Матю и се обърна към сина си, който му подаде картонена кутия. Сложи я на ниската дървена катедра и, без да бърза, извади от нея чифт джинси, които разгъна пред съдебните заседатели. — Пред вас са панталоните, които затворническата управа е върнала на Елизабет Уилсън, когато се е смятало, че Дани Картрайт се е самоубил. Убеден съм, че заседателите с интерес ще разгледат кървавите петна около разкъсаното място в долната част на левия крачол, което напълно съвпада с…

Сякаш взрив избухна в залата и заглуши последните думи на сър Матю. Погледите на всички бяха устремени към Крейг в очакване да чуят отговора му, но той така и не получи възможност за това. Пиърсън най-сетне се беше изправил.

— Налага се да напомня на сър Матю, милорд, че не господин Крейг е подсъдим по делото — заяви Пиърсън, надвиквайки се със залата. — И това доказателство — посочи той панталоните, които сър Матю продължаваше да държи във въздуха — няма никаква връзка с бягството от затвора.

Съдия Хакет вече не правеше опити да сдържа гнева си. Ведрата му усмивка бе заменена от мрачно изражение. Най-сетне в залата бе въведен относителен ред и съдията успя да каже:

— Напълно съм съгласен с вас, господин Пиърсън. Окървавеният разрез в панталоните на подсъдимия няма нищо общо с разглежданото тук дело. — Той замълча и изгледа свидетеля с презрение. — Само че нямам избор и ще прекратя този процес, което значи, че и заседателите са свободни, за да могат протоколите от това и предишното дело да бъдат разгледани от главния прокурор, тъй като по мое мнение в делото „Короната срещу Картрайт“ е допусната сериозна съдебна грешка.

За пореден път залата избухна във възгласи и този път съдията дори не направи опит да усмири публиката. И последните репортери вече тичаха навън, включвайки мобилните си телефони още в крачка.

Алекс се обърна да поздрави баща си и видя, че се е отпуснал на пейката със затворени очи. По едно време старецът отвори едното си око, взря се в сина си и промълви:

— Далеч не всичко е приключило, момчето ми.