Затворникът на рая

1

Барселона, декември 1957 г.

Нея година по Коледа всяка сутрин осъмвахме под оловни небеса. Заскреженият град тънеше в синкав сумрак и хората ни подминаваха, увити чак до ушите, а дъхът им рисуваше облачета от пара в студения въздух. Малцина се спираха да погледнат витрината на „Семпере и синове“, а още по-малко се престрашаваха да влязат и да потърсят онази изгубена книга, която ги бе очаквала през целия им живот — и чиято продажба, да оставим поетичните излияния настрана, щеше да подпомогне закъсалата ни книжарница.

— Мисля, че днес ще е денят! Днес ще се обърне късметът ни — обявих аз, окрилен от първото кафе за деня — чист оптимизъм в течно състояние.

Баща ми, който се бореше със счетоводната книга от осем сутринта, жонглирайки с молива и гумата, вдигна поглед от тезгяха и огледа шествието от потенциални клиенти, които отминаваха по улицата.

— Чул те Господ, Даниел! Както сме я подкарали, ако не наваксаме с коледната кампания, през януари няма да можем да си платим дори тока. Ще трябва да измислим нещо.

— Вчера на Фермин му хрумна една идея — подхвърлих. — Смята, че е открил блестящ план за спасение на книжарницата от неминуем банкрут.

— Бог да ни е на помощ!

Цитирах дословно:

Чух как моливът на баща ми тупна на пода зад гърба ми и се обърнах.

— Тъй рече Фермин — добавих аз.

Мислех, че хрумването на Фермин ще разсмее баща ми, но тъй като това не се случи, го погледнах крадешком. Очевидно Семпере старши не само не намираше нищо смешно в тази безумна идея, но дори бе придобил едно вглъбено изражение, сякаш сериозно я обмисляше.

— Гледай ти… Фермин май е улучил в десетката — промълви.

Изгледах го невярващо. Може би тежката суша, засегнала търговията ни през последните седмици, най-сетне бе поразила и здравия разум на моя родител.

— Само не ми казвай, че ще му позволиш да се мотае из книжарницата по бели гащи.

— Не, разбира се, че не. Замислих се за витрината. Сега, като я спомена, изведнъж ми хрумна нещо… Може би още не е късно да спасим коледния сезон.

Той се скри в задната стаичка, откъдето се появи след малко, натъкмен с официалната си зимна униформа: все същите палто, шал и шапка, които помнех от детските си години. Беа подозираше, че не си е купувал нови дрехи от 1942 г. насам и по всичко личеше, че жена ми не греши. Докато си слагаше ръкавиците, баща ми се усмихваше разсеяно, а очите му блестяха от онова почти детинско въодушевление, което само грандиозните начинания успяваха да пробудят у него.

— Оставям те сам за малко — заяви той. — Ще изляза да свърша една работа.

— Мога ли да попитам къде отиваш?

Татко ми намигна.

— Изненада е. Ще видиш.

Изпратих го до вратата и видях как пое с уверена крачка към Пуерта дел Анхел — просто още една фигура в сивия поток на пешеходците, понесли се през поредната дълга зима на сенки и пепелища.

2

Реших да се възползвам от усамотението си, като включих радиото, за да послушам музика, докато пренареждах по мой вкус книгите по рафтовете. Баща ми смяташе, че е проява на лош тон, ако радиото работи, когато в книжарницата има клиенти. А ако го включех в присъствието на Фермин, той се захващаше да припява на всяка мелодия или дори по-лошо — да се кълчи в „чувствен карибски ритъм“, както сам го наричаше, с което ми опъваше нервите само след няколко минути. Като се вземат предвид тези трудности, бях стигнал до заключението, че трябва да се наслаждавам на радиовълните единствено в редките мигове, когато оставах насаме с хилядите книги.

Въпросната сутрин радио „Барселона“ излъчваше нелегален запис на великолепния концерт, който тромпетистът Луис Армстронг и неговият бенд бяха изнесли в хотел „Уиндзър Палас“ на Авенида Диагонал по Коледа преди три години. По време на рекламните паузи говорителят упорито наричаше тази музика „жас“ и предупреждаваше, че някои от дръзките й синкопи може да не са подходящи за испанските слушатели, закърмени с популярните тонадилии1 и болеро, които властваха над тогавашните радиовълни.

Фермин често казваше, че ако дон Исак Албенис2 се бе родил чернокож, джазът щял да възникне в Кампродон, също като бисквитите в тенекиени кутии. Тази музика според него бе едно от малкото значими постижения на човечеството през XX век — наред с ония сутиени със заострени чашки, носени от неговата обожаема Ким Новак в някои от филмите, които гледахме на сутрешните прожекции в кино „Фемина“. По този въпрос не спорех с моя приятел. Оставих предобеда да изтече сред магията на музиката и аромата на книгите, наслаждавайки се на спокойствието и на онова удовлетворение, което изпитва човек от съвестното изпълнение на някоя проста задача.

Същата сутрин Фермин не бе на работа, защото щял да довършва (или поне така каза) приготовленията за венчавката си с Бернарда, която трябваше да се състои в началото на февруари. За пръв път бе повдигнал темата едва преди две седмици и всички му казахме, че действа необмислено и че с прекалено бързане няма да стигне доникъде. Баща ми се опита да го убеди да отложи сватбата с поне два-три месеца, като изтъкна, че е най-добре човек да се жени през лятото, когато времето е хубаво. Фермин обаче не искаше да се отказва от избраната дата. Той заяви, че индивид като него, закален от сухия и суров климат на Естремадура3, се поти обилно по време на средиземноморското лято — полутропическо по негова преценка, — а не намирал за уместно да отпразнува бракосъчетанието си, разкрасен с петна от пот с размера на палачинки под мишниците.

Вече бях започнал да мисля, че нещо странно трябва да се е случило, за да се разбърза да мине под венчило — тъкмо той, Фермин Ромеро де Торес, живо знаме на гражданската съпротива срещу Светата майка Църквата, банките и благонравието в онази добродетелна Испания от 50-те години, тъй отдадена на литургиите и на пропагандните кинорепортажи. В предбрачното си усърдие бе стигнал дори дотам, че завърза приятелство с дон Хакобо, новия енорийски свещеник на църквата „Св. Ана“; последният бе родом от Бургос и се отличаваше с нестрога идеология и маниери на пенсиониран боксьор. Фермин го бе заразил с безмерната си страст по доминото и двамата си устройваха славни турнири в бар „Алмирал“ в неделите след богослужение. Отчето се смееше от сърце, когато моят приятел го питаше, докато се наливаха с изискан ликьор, дали знае с положителност, че монахините имат бедра, и ако имат: дали са тъй меки и апетитни, както той подозирал още от юношеството си?

— Ама вие ще направите така, че да го отлъчат от църквата — укоряваше го баща ми. — Монахините не бива нито да се гледат, нито да се пипат.

— Че той, светиня му, е по-голям пройдоха и от мен — възразяваше Фермин. — Ако не беше расото…

Тъкмо си припомнях този разговор и тананиках под звуците на тромпета на маестро Армстронг, когато камбанката на вратата тихо иззвъня и аз вдигнах поглед, очаквайки да видя баща си, завърнал се от тайната си мисия, или Фермин, готов да застъпи на следобедна смяна.

— Добър ден — изрече глух, пресеклив глас от прага.

3

На фона на светлината, която идваше от улицата, силуетът на посетителя изглеждаше като дървесен ствол, брулен от вятъра. Тъмният костюм със старомодна кройка очертаваше зловеща фигура, подпряна на бастун. Пристъпи крачка напред с видимо накуцване. Малката лампичка на тезгяха разкри лице, набраздено от годините. В продължение на няколко мига мъжът само се взираше в мен — преценяваше ме, без да бърза. Погледът му бе като на граблива птица, търпелив и пресметлив.

— Вие ли сте господин Семпере?

— Аз съм Даниел. Господин Семпере е баща ми, който отсъства в момента. Мога ли да направя нещо за вас?

Сякаш не чул въпроса ми, посетителят закрачи из книжарницата, като старателно оглеждаше всичко с почти хищен интерес. Куцането му подсказваше, че под тия дрехи навярно се крият доста тежки травми.

— Спомен от войната — рече непознатият, сякаш бе прочел мислите ми.

Следях го с поглед, докато обикаляше насам-натам; досещах се къде ще пусне котва. Точно както предполагах, той се спря пред стъклената витрина на абаносовия шкаф, реликва още от основаването на книжарницата през 1888 г. Тогава прапрадядо Семпере — по онова време млад мъж, току-що завърнал се от Карибите, където ходил да си търси късмета — заел пари, за да купи стар дюкян за ръкавици и да го направи книжарница. В този шкаф, нашата почетна светиня, по традиция пазехме най-ценните си екземпляри.

Посетителят се приближи толкова до витрината, че дъхът му остави следа от па̀ра по стъклото. Извади очила, сложи си ги и се зае да изучава съдържанието й. В този миг ми заприлича на невестулка, която оглежда току-що снесените яйца в някой кокошарник.

— Красива вещ — промърмори. — Сигурно струва бая парици.

— Това е семейна антика. Стойността й е предимно сантиментална — отвърнах аз, притеснен от преценките на този странен клиент, който сякаш таксуваше с поглед дори въздуха, който дишахме.

След малко той прибра очилата си и заговори с премерен тон.

— Доколкото разбрах, за вас работи един господин, добре известен със своята изобретателност.

Тъй като не му отговорих веднага, той се обърна и ме опърли с поглед.

— Сам съм, както виждате, господине. Ако бъдете така любезен да ми кажете кое заглавие ви трябва, с най-голямо удоволствие ще го потърся.

Непознатият ми отправи една усмивка, в която нямаше нищо дружелюбно, и кимна.

— Виждам, че имате екземпляр от „Граф Монте Кристо“ в този шкаф.

Не беше първият клиент, който забелязваше това издание. Подхванах официалната реч, която си бяхме подготвили за такива случаи.

— Господинът има много добро око. Това е великолепно издание, номерирано и с илюстрации от Артър Ракъм4. Произлиза от частната библиотека на голям колекционер от Мадрид. Уникален, каталогизиран екземпляр.

Посетителят ме слушаше равнодушно. Беше съсредоточил цялото си внимание върху структурата на абаносовите рафтове и ясно даваше да се разбере, че думите ми го отегчават.

— На мен всички книги ми изглеждат еднакви, но ми харесва синьото на корицата — пренебрежително рече той. — Ще я взема.

При други обстоятелства щях да подскоча от радост заради възможността да продам вероятно най-скъпата книга, с която разполагахме, но при мисълта, че това издание ще се озове в ръцете на тоя тип, стомахът ми се обърна. Нещо ми подсказваше, че ако томчето напусне книжарницата, никой вече не би се потрудил да прочете дори първия му абзац.

— Изданието е много скъпо. Ако желаете, господине, мога да ви покажа други издания на същата творба, които са в отлично състояние и на далеч по-достъпни цени.

Хората с дребна душица винаги се опитват да накарат другите да се почувстват незначителни; непознатият, чиято душа сигурно можеше да се побере на върха на карфица, ми отправи най-презрителния си поглед.

— А на това отгоре също имат сини корици — добавих аз.

Дръзката ми ирония не го впечатли.

— Не, благодаря. Искам този екземпляр. Цената е без значение.

Кимнах неохотно и отидох до шкафа. Извадих ключа и отворих остъклената вратичка. Чувствах как непознатият пронизва с поглед гърба ми.

— Хубавите неща винаги са под ключ — промърмори той под сурдинка.

Измъкнах книгата с въздишка.

— Колекционер ли е господинът?

— Да, би могло да се каже. Но не на книги.

Обърнах се с изданието в ръка.

— А какво колекционирате?

Мъжът отново пропусна въпроса ми покрай ушите си и протегна ръка към книгата. С мъка потиснах импулса да я върна обратно в шкафа и да ударя ключа. Баща ми нямаше да ми прости, ако пропуснех такава продажба в тия трудни времена.

— Цената е трийсет и пет песети5 — заявих, преди да му подам книгата с надеждата, че тази цифра ще го разколебае.

Той кимна, без да му мигне окото, и извади банкнота от сто песети от джоба на костюма си, който надали струваше и едно дуро6. Зачудих се дали не е фалшива.

— Страхувам се, че нямам ресто за такава едра банкнота, господине.

Щях да го поканя да изчака малко, докато изтичам до най-близката банка, за да разваля банкнотата, а същевременно и да се уверя, че не е фалшива, но не ми се искаше да го оставям сам в книжарницата.

— Не се безпокойте, истинска е. Знаете ли по какво се познава?

Непознатият вдигна банкнотата срещу светлината.

— Погледнете водния знак. И тези линии тук… Текстурата…

— Да не би господинът да е експерт по фалшификациите?

— Всичко е фалшиво на тоя свят, млади човече. Всичко освен парите.

Пъхна банкнотата в дланта ми и сключи юмрука ми около нея, като ме потупа по кокалчетата на пръстите.

— Задръжте рестото на моя сметка до следващото ми посещение — рече той.

— Това са много пари, господине. Шейсет и пет песети…

— Дреболия.

— Нека поне да ви дам разписка!

— Имам ви доверие.

Непознатият оглеждаше книгата с безразличие.

— Аз всъщност я купувам за подарък и ще ви помоля да я връчите лично.

Поколебах се за миг.

— По принцип не правим пратки, но в този случай с най-голямо удоволствие ще изпълним доставката напълно безплатно. Мога ли да попитам дали адресът е в самата Барселона или…

— Адресът е тук — отвърна.

Леденият му поглед издаваше гняв и ненавист, трупани с години.

— Желае ли господинът да напише някакво посвещение или лична бележка, преди да опаковам книгата?

Посетителят отвори изданието на титулната страница с известно затруднение. Чак тогава забелязах, че лявата му ръка беше изкуствена, изработена от оцветен порцелан. Извади автоматична писалка и написа няколко думи. Подаде ми книгата и се обърна да си върви. Загледах го как куцука към вратата.

— Ще бъдете ли така любезен да ми дадете името и адреса, на който трябва да я доставим? — попитах.

— Всичко си е написано там — отвърна той, без да поглежда назад.

Отворих книгата и потърсих страницата с посвещението, което непознатият бе написал собственоръчно:

В този миг камбанката на входа иззвъня и когато вдигнах очи, мъжът вече беше излязъл.

Втурнах се към вратата и надникнах навън. Странният посетител се отдалечаваше, куцукайки, и скоро щеше да се изгуби сред силуетите, които минаваха през булото на синята мъгла, заляла улица „Санта Ана“. За миг ми мина през ум да го повикам, но си прехапах езика. Най-лесно щеше да е да го оставя да си тръгне, без да задълбавам повече в тази история, но инстинктът и типичната за мен липса на благоразумие надделяха.

4

Окачих табелата „Затворено“ на вратата и я заключих, твърдо решен да последвам непознатия в тълпата. Знаех, че баща ми ще ми трие сол на главата, ако открие, че съм напуснал поста си, когато по изключение ме бе оставил сам, и то в такава търговска суша, но все щях да измисля някакво оправдание. Предпочитах да понеса кротките упреци на моя родител, вместо да се разкъсвам от безпокойството, което бе оставила у мен срещата с онзи зловещ тип, и да не узная точно каква работа имаше той с Фермин.

На един професионален книжар рядко му се удава случай да усвои на практика тънкото изкуство да следи заподозрян, без да бъде забелязан. Освен ако значителна част от клиентите му са неизправни длъжници, такива случаи му се предоставят само от колекцията детективски истории и евтини романчета, наредени по лавиците му. Расото не прави монаха, но престъплението — или поне подозрението за него — прави детектива, особено ако е аматьор.

Докато следвах непознатия в посока към Ла Рамбла, си припомнях основните правила: да оставям поне петдесетина метра разстояние между нас, да се прикривам зад някои по-едри минувачи и винаги да си предвиждам възможност за бързо шмугване в някой вход или магазин, в случай че следеният обект изведнъж се спре и погледне назад. Когато стигнахме Рамблас, непознатият премина към централния булевард и пое към пристанището. Булевардът бе обкичен с традиционна коледна украса и не един магазин бе нагиздил витрината си с лампички, звезди и ангелчета — предвестници на благополучие, което сигурно щеше да настъпи, щом държавното радио твърдеше така.

В ония години Коледата все още имаше ореол на вълшебство и тайнственост. Прашната зимна светлина, зажаднелите погледи на хората, които живееха сред сенки и мълчания — всичко това придаваше на този декор един лек аромат на истинност, в които все още можеха да вярват поне децата и възрастните, усвоили изкуството да забравят.

Може би тъкмо поради това за мен ставаше все по-очевидно, че сред тази нереална атмосфера странният обект на моето разследване изглеждаше напълно чужд на коледния дух. Той куцукаше бавно и току се спираше край някое магазинче за птици или сергия за цветя, за да се полюбува на папагалчетата и розите, сякаш през живота си не бе виждал подобно нещо. На няколко пъти се приближи до вестникарските павилиони, с които бяха осеяни Рамблас, за да погледне заглавията на вестниците и списанията и да повърти подвижните стелажи с пощенски картички. Човек би помислил, че никога не е бил на това място — държеше се като дете или турист, който за пръв път върви по Рамблас. Само че децата и туристите обикновено излъчват смътната невинност на онзи, който не знае къде се намира, а моят обект не би могъл да изглежда невинен дори с благословията на младенеца Иисус, край чиято статуя премина, когато стигна до Църквата на Божията майка от Витлеем.

Там се спря, очевидно запленен от едно бледорозово какаду, което го гледаше изкосо от клетката си в един от павилионите за животни срещу входа към улица „Пуертафериса“. Непознатият се приближи до клетката, както по-рано бе пристъпил към остъкления шкаф в книжарницата, и тихичко заговори нещо на какадуто. Птицата — екземпляр с голяма глава, тяло на скопен петел и пищно оперение — издържа зловонния му дъх и се заслуша с голямо внимание, явно заинтересувана от онова, което й говореше нейният посетител. За да не остане никакво съмнение, какадуто, видимо възбудено, кимаше усилено с глава и повдигаше гребена си от розови пера.

След няколко минути непознатият, удовлетворен от това общуване, продължи по пътя си. Не бяха минали и трийсет секунди, когато стигнах до сергията за птици и забелязах, че е настъпила лека суматоха. Смутеният продавач бързаше да покрие клетката на какадуто с качулка, защото птицата бе започнала да повтаря с идеална дикция рефрена: „Франко, шушумиго, ха да видим: надърви го!“ За мен нямаше съмнение откъде бе научила това стихче. Ако не друго, непознатият поне демонстрираше известно чувство за хумор и едни доста дръзки политически убеждения, които в ония години бяха тъй редки, както и полите с дължина над коляното.

Това произшествие за миг отвлече вниманието ми и помислих, че съм изгубил обекта си, но скоро зърнах изкривената му фигура пред витрината на бижутерския магазин „Багес“. Промъкнах се предпазливо до една от будките на писарите край входа на Двореца на Вицекралицата7 и оттам го загледах внимателно. Очите му блестяха като рубини, а гледката на златото и скъпоценните камъни зад бронираното стъкло явно бе пробудила у него такава сласт, каквато не би породила дори цяла редица вариететни артистки от „Ла Криола“ в най-славните й години.

— Любовно писмо, петиция, молба до висш чиновник по ваш избор, спонтанно писъмце до роднините в провинцията, младежо?

Писарят, чиято будка бях избрал за скривалище, надничаше през прозорчето като отец изповедник и ме гледаше с очакване, готов да ми предложи услугите си. На табелата му пишеше:

— Какво ще кажете, млади човече? Едно любовно писъмце от ония, които карат момите да подмокрят фустите от мерак? За вас ще направя специална отстъпка.

Показах му венчалната си халка. Писарят Осуалдо сви рамене, без ни най-малко да се смути.

— Живеем в модерни времена — изтъкна той. — Ако знаехте колко семейни мъже и жени се отбиват при мен…

Прочетох отново табелата, която ми напомняше нещо, макар че не можех да определя точно какво.

— Вашето име ми звучи познато…

— Имал съм и по-добри времена. Може да сте го чували тогава.

— Това истинското ви име ли е?

— Nom de plume8. Един творец се нуждае от име, което да подхожда на неговата мисия. В акта за раждане съм записан като Хенаро Ребойо, но кой би наел човек с такова име за любовната си кореспонденция…? Какво ще кажете за офертата на деня? Да спретнем ли едно писмо, преливащо от страст и въжделение?

— Някой друг път.

Писарят кимна примирен. Проследи погледа ми и повдигна вежди заинтригуван.

— Наблюдавате куцльото, а? — небрежно отбеляза той.

— Познавате ли го? — попитах.

— Вече цяла седмица го виждам да минава оттук всеки ден, да се спира пред бижутерския магазин и да го зяпа в такъв захлас, сякаш вместо пръстени и огърлици са изложили на витрината задника на Хубавата Дорита9 — обясни Осуалдо.

— Разговаряли ли сте някога с него?

— Един от колегите оня ден му преписа на чисто едно писмо, понеже на хромия му липсват и някои пръсти…

— Кой беше този колега?

Писарят ме погледна колебливо — опасяваше се, че може да изгуби потенциален клиент, ако ми отговори.

— Луисито, хей онзи там, дето прилича на семинарист — до музикалния магазин.

От благодарност му предложих няколко монети, но той не ги прие.

— Аз си изкарвам хляба с перото, а не с човката. В този двор вече имаме предостатъчно дърдорковци. Ако някой ден ви потрябва помощ от граматическо естество, знаете къде да ме намерите.

Подаде ми една визитка със същия текст, който бе изписан и на табелата му.

— От понеделник до събота, от осем до осем — уточни. — Осуалдо, войник на писаното слово — на вашите услуги за всякакви епистоларни каузи.

Прибрах визитката и му благодарих за помощта.

— Птичката ви ще отлети — предупреди ме той.

Обърнах се и видях, че непознатият отново е поел по пътя си. Забързах се след него и го следвах по Рамблас до входа на пазара Бокерия, където той се спря да погледа зрелището на сергиите и хората, които сновяха насам-натам, като товареха или разтоварваха разни вкусотии. Видях как докуцука до бар „Пиночо“ и се покатери на едно от високите столчета — с мъка, но и с явен ентусиазъм. През следващия половин час мъжът се опитваше да ликвидира деликатесите, които неспирно му поднасяше Хуанито, най-младият в заведението, но аз имах усещането, че здравето му не му позволяваше големи подвизи в това отношение. Той като че ли се хранеше по-скоро с очи, сякаш когато си поръчваше тапас и други блюда, от които едвам изяждаше някоя хапка, си припомняше други времена на по-добър апетит. Понякога небцето не се наслаждава на храната, а просто си припомня. Най-сетне, примирен със скромните възможности на стомаха си и с косвеното удоволствие да наблюдава как другите ядат и се облизват, непознатият си плати сметката и продължи пътешествието си до началото на улица „Оспитал“, където поради неповторимата геометрия на Барселона един от големите оперни театри на стара Европа съжителстваше с един от най-мизерните и долнопробни квартали в северното полукълбо.

5

По това време на деня екипажите на няколко търговски и военни кораба, акостирали на пристанището, бяха поели по Рамблас, за да утолят апетити от различно естество. При наличието на търсене и предлагането не бе закъсняло: на ъгъла се бе строил отряд от дами под наем, които явно бяха навъртели доста километраж и бяха достъпни на съвсем приемливи цени. Призля ми от гледката на впитите поли, разкриващи разширени вени и пурпурни петна, които бе мъка да гледаш, от повехналите лица и от общото излъчване на разруха — това будеше всичко друго освен похот. Много месеци, мислех си, трябва да е изкарал един моряк в открито море, за да налапа такава въдица; за моя изненада обаче непознатият се спря да пофлиртува с две от тези отдавна прецъфтели дами, сякаш бяха красавици от някое изискано кабаре.

— Хайде, сърчице мое, ела да ти сваля двайсет години от гърба с моето масажче — чух да казва една от тях, която спокойно можеше да мине за баба на писаря Осуалдо.

С масажчето направо ще го убиеш, помислих си. Непознатият благоразумно отклони предложението.

— Някой друг ден, хубавице — отвърна той и продължи нататък, навлизайки в квартала Равал.

Следвах го в продължение на още стотина метра, докато не го видях да се спира пред някакъв тесен и тъмен вход почти срещу пансион „Европа“. Мъжът се скри в сградата, а аз изчаках половин минута, преди да вляза след него.

Вътре се озовах срещу едно сумрачно стълбище. То се губеше в недрата на сградата, която сякаш бе килната на една страна и, съдейки по смрадта на влага и развалена канализация, може би беше на косъм да пропадне в катакомбите на Равал. В единия край на фоайето имаше нещо като портиерска будка, в която седеше някакъв тип с мазна външност, облечен с фанела без ръкави, с клечка за зъби между устните и с транзистор, нагласен на предаване за бикоборството. Мъжът ме изгледа отчасти въпросително, отчасти враждебно.

— Сам ли сте? — попита със смътно любопитство.

Не беше нужна особена прозорливост, за да отгатна, че се намирам във фоайето на заведение, което отдаваше стаи под наем на час. Единствената дисхармонична нотка в моето посещение идваше от факта, че не държах за ръка някоя от евтините Венери, които патрулираха зад ъгъла.

— Ако желаете, ще ви пратя момиче — предложи типът, който вече ми приготвяше пакет с хавлиена кърпа, сапун и нещо, което навярно бе кондом или друго профилактично средство за екстремни обстоятелства.

— Всъщност исках само да ви задам един въпрос — подхванах аз.

Портиерът подбели очи.

— Двайсет песети за половин час, а кобилката си я доставяте вие.

— Звучи изкусително, но може би някой друг път. Исках да ви попитам дали сте видели един господин да се качва по стълбите преди няколко минути. Възрастен и в не много добра форма. Сам, без кобилка.

Портиерът се навъси. Изражението му даваше да се разбере, че от потенциален клиент съм изпаднал до статуса на досадна муха.

— Никого не съм видял. Хайде, разкарайте се оттук, преди да съм извикал Тонет.

Въпросният Тонет, предположих, надали беше някой симпатяга. Сложих на тезгяха монетите, които ми бяха останали, и се усмихнах помирително. Парите изчезнаха, сякаш бяха насекомо, а ръцете на портиера с техните пластмасови напръстници — език на хамелеон.

— Какво искаш да знаеш?

— Тук ли живее господинът, когото ви описах?

— Нае една стая преди седмица.

— Знаете ли как се казва?

— Не го попитах, защото си плати в аванс за цял месец.

— Знаете ли откъде идва, с какво се занимава…?

— Това тук не е телефон на доверието. Тук хората идват за разврат и не им задаваме никакви въпроси. А тоя дори не развратничи, тъй че вие си правете сметката.

Преосмислих ситуацията.

— Зная само, че от време на време излиза, а после се връща. Понякога ме моли да му занеса в стаята бутилка вино, хляб и малко мед. Плаща добре и дума не обелва.

— А сигурен ли сте, че не си спомняте никакво име?

Мъжът поклати глава.

— Добре. Благодаря ви и простете за безпокойството. Канех се да си тръгна, когато портиерът ме повика обратно.

— Ромеро — рече той.

— Моля?

— Май спомена, че се казва Ромеро или нещо такова…

— Ромеро де Торес?

— Точно така.

— Фермин Ромеро де Торес? — невярващо повторих аз.

— Същият. Нямаше ли преди войната един тореадор с такова име? — попита портиерът. — Мислех си, че ми звучи познато…

6

Поех обратно към книжарницата още по-объркан, отколкото преди да последвам стареца. Докато минавах край Двореца на Вицекралицата, писарят Осуалдо ми махна с ръка.

— Провървя ли ви? — попита.

Измънках отрицателен отговор.

— Я опитайте при Луисито, може пък да си спомни нещо.

Кимнах и се приближих до будката на Луисито, който в този момент почистваше колекцията си от писци. Когато ме видя, с усмивка ме покани да седна.

— Какво да бъде? Любовно или служебно?

— Колегата ви Осуалдо ме праща при вас.

— Нашият маестро — обяви Луисито, който надали имаше двайсет и пет години. — Голям литератор, останал непризнат от обществото. Ей го къде е сега — плете слова на улицата в услуга на неграмотните.

— Разбрах от Осуалдо, че оня ден сте обслужили един възрастен господин, куц и доста грохнал, без една ръка и с липсващи пръсти на другата…

— Спомням си. Винаги запомням едноръките — заради Сервантес10, нали разбирате?

— Естествено. А можете ли да ми кажете по каква работа дойде този човек при вас?

Луисито се размърда на стола си, притеснен от обрата, който бе взел разговорът.

— Вижте, това тук е почти като изповедалня. Професионалната поверителност е на първо място.

— Разбирам. Работата е там, че става дума за сериозен проблем.

— Колко сериозен?

— Достатъчно сериозен, за да застраши благополучието на хора, които са ми много скъпи.

— Ясно, ама…

Младежът проточи врат и потърси погледа на маестрото в другия край на двора. Видях как Осуалдо кимна и Луисито се поотпусна.

— Господинът донесе едно писмо, което сам бе написал. Искаше да му го препиша на чисто и с хубав почерк, че с тая негова ръка…

— А за какво ставаше дума?

— Почти нямам спомен, тук всеки ден пишем толкова много писма…

— Помъчете се да си спомните, Луисито. Заради Сервантес.

— Добре де, струва ми се — макар че може и да го бъркам с писмото на някой друг клиент, — че беше свързано със значителна сума пари, която едноръкият господин се надяваше да получи, да си възвърне или нещо такова. Споменаваше се и някакъв ключ.

— Ключ?

— Именно. Само не уточняваше дали ключ за спирателен кран, ключ от джу-джицу или ключ от врата.

Луисито ми се усмихна, видимо доволен от собственото си остроумие.

— Спомняте ли си нещо друго?

Той замислено облиза устните си.

— Каза, че градът му се струва много променен.

— В какъв смисъл променен?

— Знам ли? Просто променен. Без трупове по улиците.

— Трупове по улиците? Така ли каза?

— Ако не ме лъже паметта…

7

Благодарих на Луисито за сведенията и забързах към книжарницата, надявайки се да се прибера, преди баща ми да се върне и да открие отсъствието ми. Табелата „Затворено“ все още висеше на вратата. Отворих я, свалих табелата и заех мястото си зад тезгяха, убеден, че нито един клиент не е дошъл през онези близо четирийсет и пет минути, в които бях отсъствал.

По липса на друга работа започнах да обмислям какво да направя с бройката от „Граф Монте Кристо“ и как да повдигна темата пред Фермин, щом се върне в книжарницата. Не исках да го стряскам излишно, но посещението на непознатия и моят напразен опит да изясня намеренията му ми бяха оставили едно тревожно чувство. При други обстоятелства щях просто да разкажа случката на моя приятел, без много да му мисля, но сега си казах, че този път ще трябва да проявя тактичност. От известно време насам Фермин изглеждаше много унил и вечно беше в гадно настроение. Правех окаяни опити да го ободря, но нищо не можеше да го накара да се усмихне.

— Фермин, не бършете праха от книгите толкова старателно — казах му аз веднъж. — Разправят, че скоро розовият роман няма да е на мода, а само черният. — Намеквах за цвета, с който коментаторите бяха почнали да назовават новите романи за престъпления и наказания, достигащи до нас много рядко и все в пуритански преводи.

Вместо да отвърне с любезна усмивка на несполучливите ми шеги, Фермин се вкопчваше във всяка възможност да подхване някоя от своите апологии на унинието.

— В бъдеще всички романи ще са черни — отсъди той. — Ако през втората половина на този кръвожаден век се наложи някакъв преобладаващ аромат, то той ще е вонята на фалша и престъплението, замаскирани с безброй евфемизми.

Пак се почна, помислих си. Апокалипсисът според св. Фермин Ромеро де Торес.

— Не преувеличавайте, Фермин. Трябва да излизате по-честичко на слънце. Оня ден прочетох във вестника, че витамин D усилва вярата в ближния.

— Аз пък прочетох, че един кръщелник на Франко бил новата звезда на международния литературен небосклон, а със сигурност не продават стихоплетствата му в никоя книжарница извън пределите на Мо̀столес11 — отговори той.

Решеше ли Фермин да се отдаде на последователен песимизъм, най-разумно беше да не му се подава стръв.

— Знаете ли, Даниел? Понякога си мисля, че Дарвин се е объркал и че човекът всъщност произлиза от свинята, защото у осем от всеки десет души дреме по едно прасе, което само чака повод да се прояви.

— Фермин, по-приятно ми е, когато изразявате по-човеколюбиви и положителни възгледи за живота. Като например оня ден, когато казахте, че дълбоко в душата си никой не е лош, а просто е уплашен.

— Нима съм казал такава дивотия? Трябва да ми е паднала кръвната захар.

Шегобиецът Фермин, когото обичах да си спомням, явно се бе оттеглил и мястото му бе заето от един човек, измъчван от грижи и мрачни настроения, които не желаеше да споделя. Понякога, когато си мислеше, че никой не го гледа, се свираше в някой ъгъл, за да се отдаде на безпокойството, което го гризеше отвътре. Беше отслабнал и като се има предвид, че по начало си беше кльощав, видът му вече будеше тревога. На няколко пъти бях изразил загрижеността си, но той отричаше, че има някакъв проблем, и се измъкваше от темата с абсурдни оправдания.

— Нищо ми няма, Даниел. Просто откак взех да следя мачовете от футболната лига, всеки път, когато „Барса“ загуби, кръвното ми пада стремително. Трябва само да хапна малко сирене манчего и пак ще стана здрав като бик.

— Сериозно? Че вие не сте ходили на мач през живота си.

— Така си мислите вие. Двамата с Кубала12 фактически сме израснали заедно.

— Не знам с кого сте израснали, но ми изглеждате абсолютна развалина. Или сте болен, или изобщо не се грижите за себе си.

Вместо отговор той ми показваше два бицепса с размерите на захаросани бадеми и се ухилваше до уши, сякаш беше амбулантен търговец на паста за зъби.

— Я пипнете това! Не мускул, а закалена стомана — като сабята на Сид.

Според баща ми лошата форма на Фермин се дължеше на напрежението около венчавката и всичко, свързано с нея, включително побратимяването с духовенството и намирането на подходящ ресторант или бистро за сватбения банкет; аз обаче подозирах, че тази меланхолия имаше по-дълбоки корени. Тъкмо водех душевна борба дали да разкажа на Фермин сутрешната случка и да му покажа книгата, или да изчакам по-благоприятен момент, когато той самият се появи на вратата с погребално изражение. Щом ме видя, се усмихна вяло и отдаде чест по войнишки.

— Радвам се да ви видя, Фермин. Вече бях почнал да мисля, че няма да дойдете днес.

— Забави ме дон Федерико, часовникарят. Докато минавах край магазина му, ме спря да ми съобщи клюката, че тая сутрин господин Семпере бил забелязан да върви по улица „Пуертафериса“ много издокаран и в неизвестно направление. Та дон Федерико и оная патка Мерседитас искаха да знаят дали не си е намерил любовница, че в наши дни това явно ти придава известна тежест сред търговците в квартала, особено ако момата е някоя кабаретна певачка.

— А вие какво му отговорихте?

— Че господин баща ви, като образцов вдовец, се е завърнал в състояние на изначална девственост, което е изумило научната общност, но му е извоювало канонизация по бързата процедура в архиепископството. Аз не обсъждам личния живот на господин Семпере ни със свои, ни с чужди, защото той не засяга никого освен него. И ако някой се опита да ми дрънка разни безобразия, ще отнесе юмрук по носа и толкоз.

— Вие сте кавалер от старата школа, Фермин.

— От старата школа е баща ви, Даниел. Между нас казано — и това не бива да излиза извън тия четири стени, — няма да му се отрази зле, ако сегиз-тогиз му отпуска края. Откак търговията ни закъса, по цял ден стои затворен в задната стаичка с оная египетска Книга на мъртвите.

— Това е счетоводната книга — поправих го аз.

— Все тая. Всъщност вече от много дни си мисля, че трябва да го заведем в кабаре „Ел Молино“ и после да го ударим на живот. Слаба ракия е нашият герой на този фронт, но все пак смятам, че един челен сблъсък с някоя стегната и буйна мома ще му пораздвижи кръвчицата — рече Фермин.

— Я кой го казва? Душата на компанията. Ако трябва да съм откровен, вие сте този, който ме тревожи — възразих. — Вече дни наред приличате на настъпена хлебарка.

— Добро сравнение, Даниел. Хлебарката може и да няма симпатичната външност, която изискват фриволните канони на това скудоумно общество, в което ни се е паднало да живеем, но както злополучното членестоного, така и моя милост се отличаваме с ненадминат инстинкт за оцеляване, безмерна лакомия и лъвско либидо, неотслабващи дори при силно повишена радиация.

— Невъзможно е да се спори с вас, Фермин.

— Това е, защото по природа ме влече диалектиката и съм готов да се разлютя при най-малката проява на глупост или фалш, приятелю мой. Но вашият баща е едно нежно и деликатно цветенце и май вече е време да предприемем някакви решителни действия, преди да се е превърнал в абсолютна вкаменелост.

— И какви ще са тези действия, Фермин? — сопна се гласът на баща ми зад гърба ни. — Не ми казвайте, че ще ми уредите среща на кафе с Росиито.

Обърнахме се като двама гимназисти, хванати на местопрестъплението. Застанал на прага, баща ми ни гледаше сурово и в този миг никак не приличаше на нежно цветенце.

8

— Вие пък откъде знаете за Росиито? — слисано измънка Фермин.

Щом се наслади на нашето смущение, баща ми се усмихна приветливо и ни намигна.

— Може и да се превръщам във вкаменелост, но все още имам остър слух и остър ум. Затова реших, че трябва да направим нещо, за да съживим търговията — обяви той. — А кабарето може и да почака.

Едва тогава забелязахме, че се е натоварил с две обемисти торби и един голям кашон, увит в амбалажна хартия и овързан с дебел канап.

— Само не ми казвай, че си обрал кварталната банка — рекох аз.

— Банките ги избягвам винаги, когато мога. Хубаво казва Фермин, че обикновено те обират нас. Идвам от пазара Санта Лусия.

Двамата с Фермин се спогледахме озадачени.

— Няма ли да ми помогнете? Това чудо тежи цял тон.

Заехме се да разтоварим съдържанието на торбите на тезгяха, докато баща ми разопаковаше кашона. Торбите бяха пълни с малки предмети, увити за по-сигурно с амбалажна хартия. Фермин измъкна един от тях от опаковката му и слисано се вторачи в него.

— Това пък какво е? — попитах.

— Бих казал, че е възрастен осел в мащаб едно към сто.

— Какво?

— Магаренце, Марко Дългоухи, онова прелестно еднокопитно четириного, което с неизразим чар и увереност краси пейзажите на родната ни Испания. Само че тук е в миниатюрен размер, като онези влакчета играчки, които продават в „Каса Палау“ — обясни Фермин.

— Това е глинено магаренце, фигурка за яслата — осветли ме баща ми.

— Каква ясла?

Вместо отговор татко отвори картонения кашон и измъкна огромна коледна ясла с лампички, която току-що бе купил с явното намерение да я сложи на витрината на книжарницата като един вид сезонна реклама. Междувременно Фермин вече бе разопаковал няколко вола, камили, прасета, патици и палмови дървета, а също и фигурки на тримата влъхви, св. Йосиф и Дева Мария.

— Не е решение на проблема да превием врат под хомота на национал-католицизма и неговите подмолни техники за насаждане на вяра чрез коледни фигурки и разни врели-некипели — отсъди Фермин.

— Не говорете глупости, Фермин, това си е една прекрасна традиция и хората обичат да гледат рождественски сцени през този сезон — пресече го баща ми. — На книжарницата й липсваше тъкмо онази цветна и радостна искрица, която празникът изисква. Хвърлете един поглед на магазините в квартала и ще видите, че в сравнение с тях изглеждаме като погребална агенция. Хайде, помогнете ми да сложим яслата на витрината. И скрийте някъде по-назад всички политически и икономически трудове, че пропъждат и най-смелите клиенти.

— Ясно и разбрано — промърмори Фермин.

Тримата с общи усилия разположихме яслата и подредихме фигурките. Моят приятел съдействаше неохотно, като през цялото време се мръщеше и търсеше повод да изрази възраженията си.

— Моите уважения, господин Семпере, но това бебе Иисус е три пъти по-голямо от мнимия си баща и едвам се побира в люлката.

— Няма значение. По-малките вече бяха разпродадени.

— Мен ако питате, редом с Дева Мария младенецът изглежда като някой от ония японски борци с наднормено тегло и зализана коса, дето си връзват пищимал около нежните части.

— Наричат се сумисти — вметнах аз.

— Същите — съгласи се Фермин.

Баща ми само въздъхна, клатейки глава.

— А какви очи има само! Сякаш е обладан от нечисти сили.

— Хайде, Фермин, млъкнете най-сетне и включете лампичките — нареди баща ми, като му подаде кабела.

Ловък като акробат, Фермин се пъхна под масата, върху която бе поставена яслата, и успя да стигне контакта откъм единия край на тезгяха.

— И биде светлина — обяви баща ми, загледан въодушевено в новата и искряща рождественска ясла на „Семпере и синове“.

— Обновление или смърт! — добави той доволно.

— По-добре смърт — измърмори Фермин под сурдинка.

Не беше минала и една минута от официалното включване на светлините, когато една майка с три дечица спря пред витрината да се полюбува на яслата и след кратко колебание влезе в книжарницата.

— Добър ден — рече тя. — Имате ли книги за житията на светците?

— Разбира се — отвърна баща ми. — Позволете да ви покажа колекцията „Иисус е моя пътеводна звезда“, която несъмнено ще очарова децата ви. Богато илюстрирана и с предговор от дон Хосе Мария Пеман13. От това по-хубаво — здраве!

— Чудесно! В наши дни толкова трудно се намират книги с положително послание, от което да ти стане уютно на душата — без разните му там убийства, престъпления и други такива работи, които никой не разбира…

Фермин подбели очи. Явно се канеше да отвори уста, но аз го спрях и го отмъкнах по-далече от клиентката.

— Много добре ви разбирам — съгласи се баща ми, като ме гледаше с крайчеца на окото си, а изражението му ясно показваше, че не бива да изпускаме тази продажба за нищо на света, дори ако трябва да държа Фермин с вързани ръце и запушена уста.

Изтиках свободомислещия в задната стаичка и се уверих, че завесата е спусната, за да може баща ми да проведе необезпокоявано операцията.

— Фермин, какво ви прихваща? Разбирам, че не сте привърженик на коледните ясли и уважавам възгледите ви, но ако един младенец Иисус с размерите на валяк и няколко глинени прасенца ободряват баща ми и на това отгоре привличат клиенти в книжарницата, ще ви помоля да слезете от екзистенциалисткия амвон и да си давате вид, че сте очарован от идеята — поне в работно време.

Фермин въздъхна и кимна засрамен.

— Разбира се, приятелю — рече той. — Простете ми. На всичко съм готов, за да направя щастлив баща ви и да спася книжарницата — дори ако трябва да извървя Пътя на свети Яков14 в параден костюм на тореадор.

— Достатъчно е да му кажете, че намирате яслата за сполучливо хрумване, и да не му противоречите.

Фермин кимна.

— То се знае. По-късно ще се извиня на господин Семпере за моята нетактичност и в знак на разкаяние ще дам принос за яслата с една малка фигурка, за да покажа, че по отношение на коледния дух дори големите универсални магазини не могат да се мерят с мен. Имам приятел, който трябваше да мине в нелегалност — той изработва едни от ония симпатични „дрисльовци“15, само че с образа на Франко. Ама толкова реалистични ги докарва, че чак да настръхнеш!

— Не се увличайте, някое агънце или цар Балтазар ще свърши работа.

— Както желаете, Даниел. А сега, ако не възразявате, ще се захвана с нещо полезно и ще отворя сандъците от партидата на вдовицата Рекасенс, че вече цяла седмица събират прах тук.

— Да ви помогна ли?

— Не се тревожете, гледайте си вашата работа.

Проследих го с поглед, когато отиде в склада в дъното на задната стаичка и си сложи синята работна престилка.

— Фермин — подхванах аз.

Обърна се да ме погледне с любезен интерес. Поколебах се за миг.

— Днес се случи нещо, което трябва да споделя с вас.

— Слушам ви.

— Всъщност не знам как точно да го обясня. Дойде един човек, който питаше за вас.

— Някоя хубава дама? — попита Фермин с престорена шеговитост, която не успя да скрие тревогата, помрачила погледа му.

— Беше господин. Доста грохнал и, да ви кажа право, голям особняк.

— Остави ли някакво име?

Поклатих глава.

— Не, но остави това за вас.

Той свъси вежди. Подадох му книгата, която посетителят бе купил преди няколко часа. Фермин я взе и се вторачи в корицата озадачено.

— Че това не е ли оня Дюма, който държахме в остъкления шкаф на цена от трийсет и пет песети?

Кимнах.

— Отворете на първа страница.

Направи каквото му казах и щом прочете посвещението, изведнъж пребледня като платно и преглътна с мъка. За миг затвори очи, после ме изгледа безмълвно. За пет секунди сякаш бе остарял с пет години.

— Когато излезе оттук, го проследих — рекох аз. — Вече цяла седмица живее на улица „Оспитал“ срещу пансион „Европа“ в една неугледна сграда, където отдават стаи под наем на час. Доколкото можах да разбера, използва фалшиво име; всъщност вашето: Фермин Ромеро де Торес. Научих от един от писарите пред Двореца на Вицекралицата, че е поръчал да му препишат едно писмо, в което споменавал голяма сума пари. Говори ли ви нещо всичко това?

Фермин се свиваше пред очите ми, сякаш всяка дума, която произнасях, бе удар по главата му.

— Даниел, много е важно никога вече да не следите този човек, нито пък да разговаряте с него. Не правете нищо и стойте по-далече. Много е опасен.

— Кой е той, Фермин?

Моят приятел затвори книгата и я скри зад куп кутии на един от рафтовете. Хвърли поглед към предната част на книжарницата и като се увери, че баща ми все още е зает с клиентката и не може да ни чуе, се приближи до мен и заговори съвсем тихо.

— Моля ви, не казвайте за това нито на баща ви, нито на когото и да било.

— Фермин…

— Направете ми тази услуга. В името на нашето приятелство.

— Ама Фермин…

— Моля ви, Даниел. Не тук. Доверете ми се.

Кимнах неохотно и му показах банкнотата от сто песети, с която ми бе платил непознатият. Не беше нужно да му обяснявам откъде се е появила.

— Тези пари са прокълнати, Даниел. Дайте ги за благотворителност или на някой бедняк на улицата. А най-добре ще е да ги изгорите.

Без да каже нищо повече, той си свали работната престилка, навлече износеното си пардесю и нахлупи барета, която върху неговата заострена като кибритена клечка глава приличаше на тиган, нарисуван от Дали.

— Тръгвате ли вече?

— Кажете на баща си, че е изникнало нещо непредвидено. Нали ще ми направите тази услуга?

— Разбира се, но…

— Сега не мога нищо да ви обясня, Даниел.

Той се хвана за стомаха с една ръка, сякаш вътрешностите му се бяха вързали на възел, а с другата започна да жестикулира, като че ли се опитваше да улови във въздуха думи, които не стигаха до устните му.

— Фермин, ако споделите с мен, навярно ще мога да ви помогна…

Фермин се поколеба за миг, после мълчаливо поклати глава и излезе във вестибюла. Последвах го до външната врата и го видях как тръгна под дъжда — просто един дребен човечец, понесъл целия свят на плещите си, докато над Барселона се спускаше нощ, по-черна от всякога.

9

Научно доказан факт е, че всяко бебе на няколко месеца с безпогрешен инстинкт усеща онзи момент в малките часове, когато родителите му най-сетне са успели да задремят, за да надуе гайдата и да не им позволи да поспят повече от половин час без прекъсване.

Както ставаше почти винаги, малкият Жулиан се събуди към три сутринта и не се поколеба да извести този факт с цяло гърло. Отворих очи и се обърнах. До мен Беа, сияйна в полумрака, бавно се размърда, което разкри очертанията на тялото й под чаршафите, и измърмори нещо неразбираемо. Устоях на естествения подтик да я целуна по шията и да я освободя от онази безкрайно дълга и плътна като броня нощница, която моят тъст — несъмнено нарочно — й бе подарил за рождения й ден и която, въпреки всичките ми усилия, упорито отказваше да се изгуби в обществената пералня.

— Аз ще стана — прошепнах, като я целунах по челото.

Реакцията на Беа бе да се обърне и да покрие глава с възглавницата. Поспрях за миг, за да се полюбувам на извивките на гърба й и на примамливото му продължение, което никоя нощница на света не можеше да скрие напълно. Вече почти две години бях женен за това прекрасно създание, но все още се изпълвах с почуда от това, че се будя редом с него, чувствайки топлината му. Понечих да дръпна чаршафа и да помилвам коприненото бедро, когато ръката на Беа впи нокти в китката ми.

— Даниел, не сега! Детето плаче.

— Знаех си, че си будна.

— Трудно е да се спи в къща с мъже, които или плачат неспирно, или галят задника на клетата жена, на която не й се събират повече от два часа сън на нощ.

— Е, ти губиш.

Станах и отидох до стаята на Жулиан в задната част на жилището. Скоро след сватбата се бяхме нанесли в мансардата на сградата, в която се помещаваше книжарницата. Дон Анаклето, гимназиалният учител, който бе живял там двайсет и пет години, бе решил да се пенсионира и да се върне в родната си Сеговия, за да пише пикантни стихотворения под сянката на акведукта16 и да усвоява изкуството да приготвя печени прасенца.

Малкият Жулиан ме посрещна с гръмък и пронизителен плач, който заплашваше да ми спука тъпанчетата. Взех го на ръце, подуших пелената му и след като се уверих, че поне този път няма нищо подозрително, затанцувах из стаята със смешни малки подскоци, шепнейки разни безсмислици, както би постъпил всеки начинаещ баща с малко здрав разум. Точно правех това, когато забелязах, че Беа е застанала на прага и ме гледа неодобрително.

— Дай ми го, че съвсем ще го разсъниш.

— Ама той не се оплаква — възразих аз, но все пак й подадох бебето.

Беа го взе на ръце и нежно му затананика някаква мелодия, като леко го полюляваше. Само след пет секунди Жулиан вече бе престанал да плаче, а по личицето му играеше онази унесена усмивка, която майка му винаги успяваше да предизвика.

— Отивай си — тихо рече Беа. — Ей сега ще дойда.

Изгонен от стаята, след като ясно бях доказал неспособността си да се справям с тъкмо прохождащи бебета, аз се върнах в стаята и се проснах на кревата, знаейки, че няма да мигна през остатъка от нощта. След малко се появи и Беа, която легна до мен с въздишка.

— Просто съм капнала от умора.

Прегърнах я и останахме така, безмълвни, в продължение на няколко минути.

— Размишлявах напоследък — подхвана Беа.

Трепери, бедни ми Даниел, казах си аз. Тя се надигна, после приклекна на леглото с лице към мен.

— Когато Жулиан порасне малко, майка ми ще може да го гледа по няколко часа на ден. Смятам тогава да започна работа.

Кимнах.

— Къде?

— В книжарницата.

Видя ми се благоразумно да замълча.

— Мисля, че така ще е добре за всички ви — добави тя. — Баща ти вече не бива да работи толкова дълги часове. Освен това не се обиждай, но смятам, че мога да общувам с клиентите по-добре от теб и Фермин, който в последно време сякаш плаши хората.

— По този въпрос няма да споря с теб.

— Горкият, какво става с него? Оня ден срещнах Бернарда на улицата и като ревна да реве… Заведох я в един от млечните барове на улица „Петричол“, натъпках я с шоколад и сметана и ми разказа, че напоследък Фермин се държал извънредно странно. Изглежда, че от няколко дена насам отказва да попълни документите на енорийската църква за венчавката. Имам чувството, че не смята да се жени. Споделил ли е нещо с теб?

— И на мен ми направи впечатление — излъгах. — Може би Бернарда му дава много зор…

Беа ме загледа мълчаливо.

— Какво има? — запитах най-сетне аз.

— Бернарда ме помоли да не казвам на никого.

— Какво да не казваш?

Беа ме погледна втренчено право в очите.

— Че този месец й закъснява.

— Какво й закъснява? Изостанала е с къщната работа ли?

Жена ми ме погледна, сякаш бях кръгъл идиот, и най-сетне загрях.

— Бернарда е бременна?

— По-тихо, че ще събудиш детето.

— Бременна ли е, или не? — попитах едва чуто.

— По всяка вероятност да.

— А Фермин знае ли?

— Все още не иска да му каже. Страхува се, че ще си плюе на петите.

— Фермин никога не би постъпил така.

— Всички мъже бихте постъпили така, стига да ви се удаде случай.

Изненада ме суровият й тон, който тя побърза да смекчи с една неубедително хрисима усмивка.

— Колко малко ни познаваш!

Беа се надигна в тъмното и, без да каже дума, изхлузи нощницата си и я пусна от едната страна на леглото. Остави ме да я погледам няколко секунди, после бавно се наведе над мен и облиза устните ми, без да бърза.

— Колко малко ви познавам — прошепна тя.

10

На следващия ден осветената коледна ясла потвърди рекламното си въздействие и за пръв път от седмици насам видях баща ми да се усмихва, докато отбелязваше няколко продажби в счетоводната книга. Още от ранно утро започнаха да се отбиват стари клиенти, нестъпвали в книжарницата от доста време, а също и нови читатели, които не ни бяха посещавали досега. Оставих баща ми да ги обслужва с цялата си вещина и с радост го наблюдавах как им препоръчва заглавия, пробужда любопитството им и отгатва техните вкусове и интереси. Денят обещаваше да е добър — за пръв път от много седмици насам.

— Даниел, трябва да извадим поредицата илюстрована класика за деца. Онези книги на издателство „Вертисе“ със синия гръб.

— Мисля, че са в мазето. У теб ли са ключовете?

— Беа ме помоли да й ги дам оня ден, за да свали долу някакви вещи на детето. Нямам спомен да ми ги е върнала. Я погледни в чекмеджето.

— Не са там. Ще се кача горе да ги потърся.

Оставих баща ми да обслужи един клиент, който току-що бе влязъл и искаше да купи някаква книга за историята на кафенетата в Барселона, и излязох през задната стаичка към стълбището. Жилището, което заемахме двамата с Беа, бе на висок етаж, а това си имаше предимства: изобилна светлина и постоянно качване и слизане по стълби, което повдигаше тонуса и укрепваше краката. Пътьом срещнах Еделмира, една вдовица от третия етаж — някогашна танцьорка, която понастоящем си изкарваше хляба, като рисуваше мадони и светци у дома си. Дългите години, прекарани на сцената на театър „Арнау“, бяха съсипали коленете й и сега трябваше да се държи за перилата с две ръце, за да се справи със стълбите, но въпреки това винаги бе усмихната и готова да каже нещо любезно.

— Как е красивата ти жена, Даниел?

— Не е красива колкото вас, доня Еделмира. Да ви помогна ли да слезете?

Както обикновено, тя отказа помощта ми и изпрати много поздрави на Фермин, който винаги я отрупваше с комплименти и й правеше неприлични предложения, щом я видеше да минава.

Когато отворих вратата на апартамента, вътре все още се долавяха парфюмът на Беа и онази смесица от аромати, която излъчват малките деца и целият им реквизит. Беа обикновено ставаше рано и извеждаше Жулиан на разходка с новичката бебешка количка — подарък от Фермин, — която всички наричахме „мерцедеса“.

— Беа? — извиках аз.

Жилището беше малко и ехото от гласа ми се върна още преди да съм затворил вратата зад гърба си. Беа вече бе излязла. Влязох в трапезарията, като се опитвах да възстановя мисловните процеси на жена си и да отгатна къде може да е прибрала ключовете от мазето. Тя беше много по-подредена и методична от мен. Най-напред прегледах чекмеджетата на бюфета в трапезарията, където обикновено държеше квитанции, дребни пари и писма, на които трябваше да се отговори. Оттам преминах към масичките, фруктиерите и лавиците.

Следващият пункт беше остъкленият шкаф в кухнята, където Беа обикновено оставяше разни записки и напомнителни бележки. След като и там ударих на камък, накрая отидох в спалнята, застанах пред леглото и се огледах, опитвайки се да разсъждавам аналитично. Дрехите на Беа заемаха седемдесет и пет процента от гардероба, чекмеджетата и другите мебели в спалнята. Доводите й бяха че аз, тъй или иначе, винаги съм се обличал еднакво, следователно едно кътче от гардероба ми било предостатъчно. Подредбата на нейните чекмеджета беше прекалено сложна за мен. Изведнъж се почувствах гузен от това, че се ровя в личните вещи на жена си, но, след безуспешно претърсване на всички мебели наоколо, все още не бях намерил ключовете.

Да възстановим сцената на местопрестъплението, казах си аз. Смътно си спомнях, че Беа ми бе споменала, че смята да свали в мазето един кашон с летни дрехи. Това бе станало преди два дни. Ако не грешах, същия ден тя беше облечена със сивото палто, което й бях подарил за първата годишнина от сватбата ни. Усмихнах се, доволен от дедуктивните си способности, и отворих гардероба, за да потърся палтото. То беше там. Ако всичко, което бях научил от книгите на Конан Дойл и неговите ученици, беше вярно, ключовете на баща ми трябваше да се намират в някой от джобовете на това палто. Бръкнах в десния и открих две монети и няколко ментови бонбона от онези, които се подаряват в аптеките. Преминах към инспекция на другия джоб и със задоволство установих, че тезата ми се потвърждава. Пръстите ми напипаха връзката с ключовете. И още нещо.

В джоба имаше къс хартия. Измъкнах ключовете, а след кратко колебание реших да извадя и хартията. Вероятно беше някой от онези списъци със задачи, които Беа обикновено си изготвяше, за да не забрави нещо.

При по-внимателен поглед видях, че е плик от писмо. Беше адресирано до Беатрис Агилар — моминското й име, — а датата на пощенското клеймо бе отпреди седмица. Писмото беше изпратено до дома на родителите й, а не до нашето жилище на „Санта Ана“. Обърнах го и като прочетох името на подателя, изтървах ключовете от мазето.

Седнах на леглото и смаяно се вторачих в плика. Пабло Каскос Буендия беше годеник на Беа по времето, когато започнах да ходя с нея. Син на заможно семейство, което притежаваше няколко корабостроителници и предприятия в Ел Ферол17, този тип, когото не можех да понасям (чувството беше взаимно), тогава отбиваше военната си служба като младши лейтенант. Откакто Беа му беше писала, за да развали годежа, не бях чувал нищичко за него — до този момент.

Какво правеше писмо от бившия годеник на Беа — и то със скорошна дата — В джоба на палтото й? Пликът беше отворен, но в продължение на цяла минута скрупулите ми ме възпираха да извадя листа. Осъзнавайки, че за пръв път шпионирам жена си, бях на ръба да върна писмото на мястото му и да изляза от стаята колкото се може по-бързо. Доблестно решение, което промених само след няколко секунди. Зачетох се и всяка следа от вина и срам се изпари още преди да съм стигнал до края на първия абзац.

В продължение на няколко секунди останах така, седнал на леглото, което бях споделил с Беа преди броени часове. Прибрах писмото в плика и когато се изправих, имах чувството, че току-що съм получил юмручен удар в стомаха. Изтичах в банята и повърнах сутрешното си кафе. Пуснах студената вода и си наплисках лицето. От огледалото ме наблюдаваха очите на онзи шестнайсетгодишен Даниел, чиито ръце трепереха, когато погали Беа за пръв път.

11

Когато слязох отново в книжарницата, баща ми ме изгледа въпросително, след което хвърли поглед и на часовника си. Навярно се питаше къде съм бил през изминалия половин час, но нищо не каза. Подадох му ключовете от мазето, като избягвах да срещна очите му.

— Но нали ти щеше да слезеш долу да вземеш книгите?

— Разбира се. Извинявай. Отивам веднага.

Баща ми ме наблюдаваше изкосо.

— Добре ли си, Даниел?

Кимнах, преструвайки се, че съм изненадан от въпроса му. Преди да успее да го повтори, тръгнах към мазето, за да взема сандъците, за които ме беше помолил. Стълбището, което водеше натам, се намираше в дъното на фоайето на сградата. Под първата площадка една метална врата с катинар водеше към вита стълба, която се губеше в мрака и миришеше на влага и нещо неопределено, навяващо мисъл за пръст и мъртви цветя. От тавана висеше малка редица анемично примигващи крушки, които придаваха на мястото вид на противовъздушно скривалище. Заслизах по стълбите и когато се озовах в мазето, потърсих пипнешком електрическия ключ на стената.

Една жълтеникава крушка светна над главата ми, разкривайки контурите на онова, което всъщност бе вехтошарски склад с илюзии за величие. Скелети на стари велосипеди с незнаен собственик, потънали в паяжини картини и картонени кутии, натрупани по проядените от влага дървени рафтове — всичко това създаваше атмосфера, която не приканваше да прекараш вътре повече време от необходимото. Едва когато видях разкрилата се пред мен гледка, осъзнах колко странно бе, че жена ми по своя воля бе решила да слезе тук, вместо да ме помоли аз да свърша тази работа. Огледах лабиринта от непотребни вещи и вехтории и се запитах какви ли други тайни бе скрила сред тях.

Когато осъзнах какво правя, въздъхнах. Думите на онова писмо се процеждаха в ума ми като капки киселина. Заставих се да обещая пред самия себе си, че няма да започна да ровя из кутиите и да търся връзки с парфюмирани писма от оня тип. Щях да наруша това обещание след броени секунди, ако не бях чул, че някой слиза по стълбата. Вдигнах поглед и видях Фермин, който оглеждаше гнусливо сцената.

— Ама тук вони, та се не трае. Сигурен ли сте, че не са оставили балсамирания труп на майката на Мерседитас сред моделите за плетива в някой от тия сандъци?

— Щом така и така сте тук, помогнете ми да кача горе книгите, които баща ми искаше.

Фермин запретна ръкави, готов да се залови за работа. Посочих му два сандъка с щемпела на издателство „Вертисе“ и всеки от нас взе по един.

— Даниел, изглеждате по-зле и от мен. Случило ли се е нещо?

— Навярно е от изпаренията в мазето.

Този опит за шега не успя да заблуди Фермин. Сложих сандъка на пода и седнах върху него.

— Фермин, мога ли да ви задам един въпрос?

Той също пусна сандъка си и го използва като табуретка. Погледнах го. Бях готов да заговоря, но просто не можех да измъкна думите от устата си.

— Проблеми в будоара?

Изчервих се при мисълта колко добре ме познаваше моят приятел.

— Нещо такова.

— Госпожа Беа, благословена да е сред жените, няма особено желание за борба или напротив, желанието е твърде голямо и вие едва успявате да й насмогнете? Имайте предвид, че когато жените родят дете, в кръвта им все едно избухва атомна бомба от хормони. Една от големите загадки на природата е как не полудяват още през първите двайсет секунди след раждането. Тия работи ги знам, защото акушерството — след свободния стих — е едно от хобитата ми.

— Не, не става дума за това. Поне доколкото знам.

Фермин ме гледаше озадачено.

— Трябва да ви помоля да не споделяте с никого това, което ще ви разкажа сега.

Той се прекръсти тържествено.

— Преди малко случайно намерих едно писмо в джоба на палтото на Беа.

Моята пауза явно не го впечатли.

— Е, и?

— Писмото е от бившия й годеник.

— Кой, героичният лейтенант? Че той не се ли върна в родния град на Водача, за да се посвети на забележителната кариера на мамино детенце?

— Така си мислех и аз. Но, както изглежда, в свободното си време пише любовни писъмца на жена ми.

Фермин скочи като ужилен.

— Мамка му мръсна — изръмжа той, по-вбесен и от мен.

Извадих писмото от джоба си и му го подадох. Помириса го, преди да го отвори.

— На мен ли така ми се струва, или копеленцето наистина пише на парфюмирана хартия?

— Не съм обърнал внимание, но не бих се учудил. Човекът си е такъв. Най-хубавото идва по-нататък. Четете, четете…

Фермин зачете, като мърмореше под нос и клатеше глава.

— Не стига, че е долна твар, ами на всичкото отгоре префърцунен до немай-къде. Само заради това „когато целувам други устни…“ заслужава да го тикнат в дранголника.

Прибрах писмото и сведох очи към пода.

— Сега да не вземете да кажете, че подозирате госпожа Беа? — попита Фермин недоверчиво.

— Не, разбира се, че не.

— Лъжец такъв!

Станах и закрачих напред-назад из мазето.

— А вие какво бихте направили, ако намерите подобно писмо в джоба на Бернарда?

Фермин помисли, преди да отговори.

— Бих се доверил на майката на детето си.

— Да й се доверя?

Той кимна.

— Не се засягайте, Даниел, но вие имате типичния проблем на всички мъже, които се женят за красавици. Госпожа Беа за мен е и винаги ще бъде светица, но, казано на популярен език, тя си е страхотно парче. Следователно може да се очаква, че след нея ще търчат де що има коцкари, неудачници, плажни свалячи и какви ли не позьори. Дали има съпруг и дете, или няма, е без значение: на костюмирания маймуняк, когото благосклонно наричаме Homo sapiens, му е все тая. Вие навярно не си давате сметка, но аз бих си заложил гащетата, че на вашата свята съпруга й налитат повече мухи, отколкото на гърне с мед на пролетен панаир. Този кретен е просто като лешояд, който хвърля камъни напосоки, току-виж улучил нещо. Повярвайте ми, жена, на която и акълът, и фустата й са си на мястото, не се хваща на въдицата на такива типове.

— Сигурен ли сте?

— Нима се съмнявате? Наистина ли мислите, че ако доня Беатрис искаше да ви сложи рога, щеше да чака някакъв посредствен лигльо да я прелъсти с претоплените си излияния? Бас държа, че поне десет ухажори изникват всеки път, когато тя излезе да поразходи детето и хубавото си личице. Вярвайте ми, знам за какво говоря.

— Да ви кажа честно, тия приказки май не са голяма утеха.

— Вижте, сега трябва просто да върнете писмото в джоба на палтото, където сте го намерили, и да забравите цялата история. И през ум да не ви минава да отваряте дума за това пред госпожата.

— Вие така ли щяхте да постъпите на мое място?

— На ваше място щях да намеря този тиквеник и така да го изритам в топките, че да се наложи да ги отстраняват хирургически от тила му и да не му остане мерак за друго, освен да се замонаши. Но аз съм си аз, а вие сте си вие.

Усетих как мъчителната тревога се разлива в душата ми като капка олио в чиста вода.

— Не съм сигурен, че ми помогнахте много, Фермин.

Той сви рамене, вдигна сандъка и изчезна по стълбите нагоре.

Прекарахме остатъка от утрото, заети с обичайните задачи в книжарницата. Два часа умувах над въпроса с писмото и накрая стигнах до заключението, че Фермин имаше право. Не можех обаче да реша дали бе прав и за това, че трябва да се доверя и да си трая, вместо да издиря онзи нещастник и да му сменя физиономията. Календарът на тезгяха показваше датата 20 декември. Разполагах с един месец, за да взема решение.

Денят премина оживено, със скромни, но несекващи продажби. Фермин не пропускаше сгоден случай да похвали баща ми за великолепната ясла и за отличното хрумване да купи този младенец Иисус, напомнящ баскски щангист.

— Като виждам, че вече сте истински ас на продажбите, мисля да се оттегля в задната стаичка да почистя и подредя колекцията, която вдовицата ни остави на съхранение оня ден.

Възползвах се от случая да последвам Фермин и да дръпна завесата зад гърба си. Той ме погледна леко разтревожен, но аз се усмихнах успокоително.

— Ще ви помогна, ако искате.

— Както желаете, Даниел.

В продължение на няколко минути изваждахме книги от сандъците, след което започнахме да ги подреждаме на отделни купчини според жанра, състоянието и размера. Фермин не обелваше дума и избягваше погледа ми.

— Фермин…

— Вече ви казах да не се тревожите за оная работа с писмото. Вашата съпруга не е някоя фльорца и ако един ден реши да ви зареже — не дай Боже това някога да се случи!, — ще ви го каже очи в очи и без разни интриги от сапунен сериал.

— Схванах намека, Фермин. За друго исках да поговорим.

Той вдигна угрижен поглед, досещайки се накъде бия.

— Мислех си, че днес, след като затворим книжарницата, можем да излезем някъде да вечеряме — подхванах. — Ей така, само двамата, че да си поговорим спокойно за нашите работи. За вчерашния посетител и за онова, което ви гризе напоследък. Както ми намирисва, тия неща май са свързани.

Фермин остави върху масата книгата, която бършеше. Погледна ме унило и въздъхна.

— Забъркал съм се в страшна каша, Даниел — промълви най-сетне той. — Такава каша, че не зная как да се измъкна от нея.

Сложих ръка на рамото му. Под работната му престилка се напипваха само кожа и кости.

— В такъв случай позволете да ви помогна. Две глави мислят по-добре от една.

Той само ме гледаше объркано.

— Двамата с вас със сигурност сме излизали и от по-лоши ситуации — настоях.

Фермин се усмихна тъжно, не особено убеден от моята диагноза.

— Вие сте добър приятел, Даниел.

Не съм и наполовина толкова добър, колкото заслужавате, помислих си аз.

12

По онова време Фермин все още живееше в стария пансион на улица „Хоакин Коста“ и от достоверен източник знаех, че останалите наематели — В тясно и тайно сътрудничество с Росиито и нейните сестри по оръжие — му подготвят ергенска вечер, която щяла да влезе в историята. Когато се отбих да го взема малко след девет, той вече ме чакаше пред входа.

— Да ви кажа честно, не съм много гладен — заяви, щом ме видя.

— Жалко, защото мислех да отидем до „Кан Луис“ — предложих аз. — Тази вечер сервират яхния от нахут и телешко…

— Добре, да не взимаме прибързани решения — съгласи се Фермин. — Доброто ястие е като разцъфнала девойка: само будалите не умеят да го оценят.

С този бисер от неизчерпаемия запас афоризми на бележития дон Фермин Ромеро де Торес поехме към заведението, което беше любимият ресторант на моя приятел в цяла Барселона и в голяма част от познатия свят. „Кан Луис“ се намираше на „Карер де ла Сера“ №49, на границата с квартала Равал. В скромната и донякъде театрална обстановка, пропита с мистериите на старата Барселона, ресторантът предлагаше отлична кухня и образцово обслужване на цени, които дори Фермин или аз можехме да си позволим. В делничните вечери там се събираше бохемска общност, в която хора от театралните и писателските среди и други заможни или бедни клиенти пиеха и вдигаха наздравици заедно.

На влизане съгледахме един от редовните клиенти на книжарницата, професор Албуркерке — местен учен, преподавател в литературния факултет, изтънчен критик и автор на статии, направил „Кан Луис“ в свой втори дом. Той вечеряше на бара и прелистваше вестник.

— Отдавна не сте идвали при нас, професоре — казах му аз, минавайки край него. — Трябва да ни посетите някой път и да си попълните запасите, че човек не може да живее само с некролози от „Ла Вангуардия“.

— На драго сърце бих дошъл. Просто съм затрупан с курсовите работи в края на годината. От толкова четене на глупостите, които ми пишат тия нафукани хлапаци, май вече развивам начална дислексия.

В този миг един от келнерите му поднесе десерта: кръгъл крем-карамел, който се полюляваше под обилно сълзящ слой горена захар и излъчваше фин аромат на ванилия.

— Ще ви мине, ваша милост, само след две лъжици от тази фантазия — рече Фермин. — Ех, как сладко се поклаща — като бюста на доня Маргарита Ксиргу18.

Начетеният професор погледна десерта си в светлината на това сравнение и кимна очарован. Оставихме учения мъж да се наслаждава на захарните прелести на театралната дива и се усамотихме на една ъглова маса в дъното на заведението, където не след дълго ни поднесоха обилна вечеря. Фермин се нахвърли върху храната като хала и омете всичко.

— Нали уж нямахте апетит? — подметнах аз.

— Мускулите искат калории — обясни той, докато излъскваше чинията си с последното парче хляб, останало в кошничката. На мен обаче ми се стори, че просто тревогата му го подтикваше да яде така ненаситно.

Пере, келнерът, който ни обслужваше, се приближи да види наред ли е всичко и при вида на това пълно опустошение подаде на Фермин менюто с десертите.

— Едно десертче за финал, маестро?

— Ами няма да откажа два от ония домашни крем-карамели, които видях одеве, по възможност с една яркочервена вишна върху всеки от тях — рече моят приятел.

Пере кимна и ни съобщи, че когато собственикът чул определението на Фермин за консистенцията и метафоричната привлекателност на тази рецепта, решил да прекръсти своите крем-карамели „маргарити“.

— За мен само еспресо с малко мляко — казах.

— Шефът казва, че кафето и десертите са за сметка на заведението — рече Пере.

Вдигнахме винените си чаши в посока към собственика, който стоеше зад бара и разговаряше с професор Албуркерке.

— Добри хора — промърмори Фермин. — Понякога човек забравя, че не всички на тоя свят са негодници.

Изненадах се от горчивия му тон.

— Защо казвате това, Фермин?

Моят приятел сви рамене. След малко пристигнаха крем-карамелите, които се поклащаха съблазнително, увенчани с две лъскави вишни.

— Напомням ви, че след няколко седмици ще се жените и тогава — край на маргаритите! — казах шеговито.

— Горкият аз! — рече Фермин. — Вече съм като беззъбо куче, което само лае. Не съм какъвто бях едно време.

— Никой от нас не е това, което е бил преди.

Фермин започна да яде с наслада десерта си.

— Сега не се сещам къде прочетох веднъж, че всъщност никога не сме били такива, каквито сме си мислели; че си спомняме само онова, което никога не се е случвало… — рече той.

— Това е началото на един роман от Жулиан Каракс — отвърнах.

— Вярно! Къде ли е сега нашият приятел Каракс? Задавате ли си понякога този въпрос?

— Всеки божи ден.

Фермин се усмихна, припомняйки си нашите приключения от отминали времена. После посочи гърдите ми с въпросително изражение.

— Още ли ви боли?

Разкопчах две копчета от ризата си и му показах белега, останал от куршума на инспектор Фумеро, който бе пронизал гърдите ми в онзи далечен ден сред руините на „Ангела на мъглата“.

— Понякога.

— Белезите никога не си отиват, нали?

— Ту се появяват, ту изчезват, така мисля. Фермин, погледнете ме в очите.

Фермин, който досега избягваше да ме погледне, изпълни нареждането ми.

— Ще ми кажете ли какво става с вас?

— Знаехте ли, че Бернарда чака дете? — попита след кратко колебание.

— Не — излъгах. — Това ли ви тревожи?

Той поклати глава, довърши втория крем-карамел с лъжичката и изсърба останалия захарен сироп.

— Още не искала да ми казва, горкичката, защото се притеснява. Не знае, че ще ме направи най-щастливия мъж на света.

Изгледах го внимателно.

— Да ви кажа честно, в момента хич не изглеждате щастлив. Заради венчавката ли е? Неприятно ви е, че ще трябва да преминете през църковния ритуал и всичко останало?

— Не, Даниел. Да ви призная, даже го чакам с нетърпение, ако и да има замесени свещеници в тая работа. Готов съм да се женя за Бернарда всеки ден от седмицата.

— Какъв е проблемът тогава?

— Тръгне ли да се жени човек, знаете ли кое е първото нещо, за което го питат?

— Името — отвърнах, без да се замисля.

Фермин кимна бавно. До този миг това изобщо не ми бе минавало през ум. Изведнъж разбрах дилемата, пред която бе изправен моят добър приятел.

— Спомняте ли си какво ви разказах преди години, Даниел?

Спомнях си отлично. По време на гражданската война, благодарение на зловещите дела на инспектор Фумеро (действал най-напред като наемен убиец при комунистите, преди да се присъедини към фашистите), моят приятел се озовал в затвора, където насмалко не изгубил разсъдъка и живота си. Когато успял да се измъкне оттам, жив само по чудо, решил да приеме нова самоличност и да заличи миналото си. Почти умиращ, заел едно име, което зърнал на стар плакат, рекламиращ корида на арената Пласа Монументал. Така се родил Фермин Ромеро де Торес — човек, който съчиняваше историята на живота си ден след ден.

— Значи затова не сте искали да попълните документите в енорийската църква — казах аз. — Защото не можете да използвате името Фермин Ромеро де Торес.

Той кимна.

— Вижте, сигурен съм, че ще намерим някакъв начин да ви снабдим с нови документи. Помните ли лейтенант Паласиос — онзи, дето напусна полицията? Сега преподава физкултура в едно училище в района Бонанова, но понякога се отбива в книжарницата. Веднъж си говорехме за едно-друго и той ми каза, че съществувал цял подземен пазар за нови самоличности за хора, които се завръщат в страната, след като са прекарали няколко години навън. Паласиос познавал един човек с такова ателие близо до старите Кралски корабостроителници, който имал връзки в полицията и срещу сто песети можел да извади на всекиго нов паспорт и да го регистрира в министерството.

— Знам го, казваше се Ередия. Беше голям майстор.

— Беше?

— Намериха го във водите на пристанището преди няколко месеца. Казаха, че бил излязъл на разходка с увеселително корабче, което плавало към вълнолома, и взел, че паднал през борда. Хубава разходка — с вързани на гърба ръце! Фашистки хумор.

— Познавахте ли го?

— Имали сме вземане-даване.

— Значи разполагате с документи, които удостоверяват, че сте Фермин Ромеро де Торес…

— Ередия ме снабди с тях през 39-та, към края на войната. Тогава беше по-лесно, в Барселона цареше пълен хаос и когато хората осъзнаха, че корабът потъва, бяха готови да си продадат дори фамилния герб за две дуро.

— В такъв случай защо не можете да използвате името си?

— Защото Фермин Ромеро де Торес умря през 1940 г. Лоши времена бяха, Даниел, много по-лоши от сегашните. Дори една година не можа да устиска, горкият.

— Умря ли? Къде? Как?

— В затвора на крепостта Монжуик. В килия номер тринайсет.

Спомних си посвещението, което непознатият бе написал в екземпляра от „Граф Монте Кристо“.

13

— Онази нощ ви разказах само една малка част от цялата история, Даниел.

— Мислех, че ми имате доверие.

— Бих ви поверил даже живота си със затворени очи. Не става дума за това. Не ви разкрих всичко, защото исках да ви предпазя.

— Да ме предпазите? От какво?

Фермин сведе поглед съкрушен.

— От истината, Даниел… От истината.